Отмъщение от отвъдното

Девета глава

Мина почти седмица, преди да пътувам отново до Ню Йорк. Не че имаше голямо значение — в „Мечката“ не ни достигаха хора и аз работех допълнително, за да поема част от работата, така че нямаше начин да замина дори да исках.

Почти месец се опитвах да се свържа с Джими Галахър и оставях съобщения на телефонния му секретар, но получих отговор едва през тази седмица. Не ми се обади по телефона, а ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че е бил на дълга ваканция от зимата в Ню Йорк, но вече се е върнал в града и с радост ще се види с мен. Писмото беше написано на ръка. Точно в стила на Джими — той пишеше писма с безупречна калиграфия, пренебрегваше компютрите и смяташе, че телефонът е създаден, за да улеснява него, не другите хора. Истинско чудо бе, че изобщо има телефонен секретар, но Джими обичаше да общува и машинката му даваше възможност да не пропуска нищо важно и да пренебрегва каквото не му е приятно. Що се отнася до мобилните телефони, почти съм сигурен, че според него те бяха пъклено дело, сравнимо с отровните стрели и с хората, които солят храната си, преди да я опитат. В писмото му пишеше, че е свободен да се срещнем в неделя на обяд. Тази точност също беше типична за Джими Галахър. Баща ми казваше, че полицейските доклади на Джими са истинско произведение на изкуството. Показвали ги на студентите в полицейската академия като образцови документи, както бихте показали тавана на Сикстинската капела на група начинаещи бояджии и бихте им обяснили, че към това трябва да се стремят, докато боядисват стените на апартаментите.

Резервирах си билет за най-евтиния полет, който успях да намеря, пристигнах на летище „Кенеди“ малко преди девет сутринта, а после взех такси за Бенсънхърст. Още от дете се опитвам да свържа Джими Галахър с Бенсънхърст. Отначало сред всички места, които полицай от ирландски произход, при това таен хомосексуалист, би избрал за свой дом, Бенсънхърст изглеждаше не по-вероятен избор от Солт Лейк Сити, Кингстън или Ямайка. Вярно е, че там вече живееха корейци, поляци, араби и руснаци, имаше дори афроамериканци, но всъщност Бенсънхърст винаги е бил италианско владение — и образно казано, и съвсем буквално. В младостта на Джими всяка националност си имала собствен район и ако човек случайно се озове не където трябва, го ступвали. Обаче най-големите побойници били италианците. Сега дори тяхната епоха вече отминаваше. Бей Ридж Паркуей все още беше предимно италианска територия, освен това всеки ден в църквата „Сейнт Доминик“ на Двайсета улица се отслужваше по една литургия на италиански, но руснаците, китайците и арабите бавно настъпваха и завладяваха пресечките като мравки, плъпнали по тялото на стоножка. Междувременно евреите и ирландците рязко бяха намалели, а чернокожите, чиито корени тук бяха от времето на подземната железница, бяха ограничени до един анклав от четири пресечки до „Бат Авеню“.

Оставаха ми още два часа до срещата с Джими. Знаех, че той ходи на църква всяка неделя, но дори да си беше у дома, нямаше да му е приятно, ако отида по-рано. Това бе друга негова особеност. Беше привърженик на точността и не обичаше хората да закъсняват или да подраняват, затова докато чаках да стане време за срещата ни, се разходих по Осемнайсето авеню с намерението да закуся в „Стелас Дайнър“ на Шейсет и трета улица. Макар заведението да бе на двайсет пресечки от къщата на Джими, тримата с баща ми и с него се бяхме хранили там неведнъж, понеже Джими беше близък със собствениците и те винаги се стараеха да го обслужват добре.

Осемнайсето авеню все още се наричаше булевард „Христофоро Коломбо“, но китайското присъствие личеше ясно — ресторантите, фризьорските салони и дори доставчиците на аквариуми вече бяха рамо до рамо с италианските адвокатски кантори, с „Фокачерия“ на Джино, с „Гурме паста кралица Ан“ и с италианския магазин за музика и филми „Аркобалено Италиано“, където старци седяха на пейки с гръб към булеварда, сякаш демонстративно изразяваха неодобрението си към настъпилите промени. Някогашното заведение „Котилиън Терас“ беше със заковани прозорци, а от двете страни на главната тента два еднакви розови коктейла все още бълбукаха печално.

Когато наближих „Стелас Дайнър“, установих, че заведението вече го няма. Табелата си стоеше, видях и няколко високи столчета до бара, но иначе помещението беше съвсем празно. Когато се хранехме тук, винаги сядахме на бара — Джими отляво, татко в средата, а аз от края. Все едно бях на бар, наблюдавах как келнерките наливат кафе, как разнасят чинии между кухнята и клиентите, слушах откъслечните разговори край себе си, докато баща ми и Джими обсъждаха тихо нещата, за които си говорят възрастните. Почуках по стъклото за сбогуване и отнесох своя „Ню Йорк Таймс“ зад ъгъла на Шейсет и четвърта улица, където изядох парче пица в пицария „Джей енд Ви“, която съществуваше на тази земя по-отдавна от мен. Когато часовникът ми показа 11:45, се запътих към къщата на Джими.

Джими живееше на Седемдесет и първа улица, между Шестнайсета и Седемнайсета — каре, състоящо се предимно от тесни къщи в редица, — в малка еднофамилна постройка на калкан с ограда от ковано желязо около градината и смокиня в задния двор, недалеч от района, все още известен като Новия Утрехт. Това е едно от първите шест градчета на мястото на Бруклин, но през 90-те години на деветнайсети век е присъединено към града и губи самобитността си. До 1885 г. тук са предимно обработваеми земи, но строителството на железницата между Бруклин, Бат и Уест Енд отваря района за предприемачи, един от които, Джеймс Линч, построява предградието Бенсънхърст за хиляда семейства. С железницата пристигнал дядото на Джими Галахър, главен инженер на проекта, заедно със семейството си. След като известно време се местело от място на място, семейство Галахър най-накрая се установило в Бенсънхърст, в къщата, която все още обитава Джими, недалеч от известната реформистка църква на Нов Утрехт на Осемнайсета и Осемдесет и трета улица.

След време се появило и метрото, а заедно с него — средната класа, включително евреи и италианци, които напускали Лоуър Ист Сайд, предпочели относително просторния и открит Бруклин. Фред Тръмп, бащата на Доналд, се прочул със строителството на жилищната сграда „Шор Хейвън“ близо до системата от пътища Белт Паркуей. Петте хиляди апартамента се превърнали в най-големия жилищен комплекс в Бруклин. Накрая, през 50-те години на двайсети век, тук масово се стекли италиански имигранти и Бенсънхърст станал осемдесет процента италиански по кръв и сто процента италиански по репутация.

Бях ходил в къщата на Джими заедно с баща си само няколко пъти, един от които, за да поднесем съболезнованията си за смъртта на неговия баща. От това посещение си спомням единствено стена от полицаи, някои от които с униформа, други — цивилни, и жени със зачервени очи, които разнасяха напитки и шепнешком си разказваха спомени за починалия. Малко след това майката на Джими се премести някъде в Геритсън Бийч, за да е по-близо до сестра си, която беше болна и се грижеше за двете си внучета. Налагаше се, понеже камионът на баща им се обърнал недалеч от Ногалес и той загинал, а майка им се бореше със зависимостта си от алкохола. След заминаването на майка си Джими живееше сам в Бенсънхърст.

Отвън къщата беше почти същата, каквато я помнех, дворът беше подреден, боята — неотдавна освежена. Тъкмо посегнах към звънеца, когато вратата се отвори. Пред мен застана Джими Галахър, по-възрастен и побелял, но все пак разпознах едрия мъж, който преди години направо ми премазваше ръката в хватката си, за да ми даде възможност да спечеля един долар. Лицето му бе станало по-червендалесто и макар че явно бе хванал малко тен по време на почивката си, позачервеният му нос подсказваше, че пие повече, отколкото е разумно. Иначе беше в добра форма. Беше облечен с току-що изгладена бяла риза с разкопчана яка и със сиви панталони с остър като бръснач ръб. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. Изглеждаше като шофьор, който се наслаждава на последните си свободни мигове, преди да облече униформата си.

— Чарли, доста време мина — каза той. Ръкувахме се, той се усмихна сърдечно и ме потупа по рамото с месестата си лява ръка. Все още бе с десетина сантиметра по-висок от мен и аз тутакси се почувствах отново дванайсетгодишен.

— Е, ще получа ли един долар? — попитах, когато пусна ръката ми.

— Ще го похарчиш само за пиячка — отговори той и ме покани вътре. В коридора имаше голямо портманто и стоящ часовник, който все още работеше съвсем точно. Тиктакането гръмко отекваше в цялата къща. Запитах се как ли спи Джими на този звук, но той явно го слушаше от толкова отдавна, че вече не го забелязваше. Украсено с резба махагоново стълбище водеше към втория етаж, а отдясно бе всекидневната, обзаведена изцяло със стари мебели. На полицата над камината и по стените имаше снимки, на някои от които се виждаха мъже с униформи. Сред тях видях баща си, но не помолих Джими да разгледам снимките отблизо. Тапетите в коридора бяха в червено и бяло и ми се сториха нови, но изглеждаха сякаш от началото на века и бяха в тон с останалата част от обзавеждането.

На масата в кухнята имаше две чаши и чиния със сладкиши, а на печката вреше кафеник. Джими наля кафе и двамата седнахме един срещу друг на малката кухненска маса.

— Вземи си сладкиш — покани ме Джими. — От „Вилабейт“ са, най-добрите в града.

Опитах едно парче. Беше вкусно.

— Знаеш ли, двамата с баща ти се шегувахме заради пиячката, дето си купуваше с парите, които ти давах. Той не ти го каза, защото майка ти реши, че е настъпил краят на света, когато намери онази бутилка. Баща ти обаче разбираше, че ти чисто и просто растеш, и се радваше. Обвиняваше мен, че съм ти подсказал идеята, обаче не можеше да се сърди дълго на никого, особено на теб. Ти беше златното му момче. Беше добър човек, бог да го прости. Да прости и двамата.

Джими задъвка замислено сладкиша си и помълча известно време. След това погледна часовника си. Жестът не беше случаен. Искаше да го забележа и в главата ми да прозвучи предупредителен сигнал. Наблюдавах го и заключих, че Джими се чувства неловко. Причината не бе само, че синът на неговия стар приятел, отнел два човешки живота, а после и своя собствен, седи на масата в кухнята му с явното намерение да раздуха отдавна угаснали въглени. Имаше и още нещо. Джими изобщо не искаше да бъда там. Искаше да си тръгна — колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Имам ангажимент — обясни той, когато видя, че съм забелязал жеста. — Събираме се със стари приятели. Знаеш как е.

— Познавам ли някого?

— Не, никого. Всички са от времето след баща ти. — Той се облегна на стола си. — Не се отбиваш просто така, нали, Чарли?

— Искам да ти задам няколко въпроса — отговорих. — За баща ми и за случилото се през нощта, когато бяха убити момчето и момичето.

— Не знам много за убийствата, не бях там. През този ден дори не съм виждал баща ти.

— Не си ли?

— Не, беше рожденият ми ден. Не бях на работа — награда за залавянето на сериозно количество марихуана. Баща ти трябваше да дойде след края на патрулната си обиколка, както винаги, но така и не се появи. — Завъртя чашата си в ръце, загледан във фигурите, които се образуваха по повърхността на течността. — След това престанах да празнувам рождения си ден по този начин. Навяваше ми прекалено много спомени и всичките бяха лоши.

Нямаше да допусна да се измъкне толкова лесно.

— Нали твоят племенник ме взе от къщи през онази нощ?

— Да, Франсис. Баща ти ми се обади в „Питс Плейс“ и ми каза, че нещо го тревожи. Мислеше, че някой може да се опита да навреди на теб и на майка ти. Не ми обясни защо смята така.

„Питс Плейс“ беше барът в съседство със сградата на Девети участък. Вече го нямаше, както и много други неща от времето на баща ми.

— Ти не го ли попита?

Джими изду бузите си.

— Може и да съм го попитал. Да, сигурен съм, че го направих. Не беше присъщо на Уил. Той не преследваше призраци и нямаше врагове. Да, сигурно беше ядосал някои хора, беше тикнал неколцина престъпници в затвора, но това важеше за всички ни. Такава ни беше работата, не беше лично. Навремето разбираха разликата. Е, поне повечето хора.

— Помниш ли какво ти каза?

— Мисля, че ми каза просто да му имам доверие. Знаеше, че Франсис живее в Оринджтаун, и ме попита дали не мога да го изпратя да вземе теб и майка ти от къщи поне докато той успее да се прибере. Разбира се, майка ти отказала да тръгне. Не би го направила. Така че Франсис трябвало да се задоволи да отведе само теб и предложил да се върне, за да наглежда майка ти. Обаче след това всичко се случи много бързо.

— Откъде ти се обади баща ми?

— Боже! — Изглежда се опитваше да си спомни. — Не знам. Със сигурност не от участъка. Чуваше се шум, затова допускам, че е звъннал от някой бар. Беше много отдавна. Не помня всички подробности.

Отпих от кафето си и подех предпазливо:

— Не става дума за обикновена нощ, Джими. Убити са били двама човека, а после и баща ми е отнел живота си. Такива неща трудно се забравят.

Видях как Джими се напрегна и усетих как у него се надига враждебност. Биваше го с юмруците, знаех го, служеше си с тях умело и бързо. Двамата с баща ми добре се допълваха. Татко обуздаваше Джими, а той на свой ред заостряше у него нещо, което в противен случай щеше да си остане притъпено.

— Какво, Чарли, твърдиш, че лъжа ли?

Ами ти, Джими? Какво криеш?

— Не — отговорих, — просто не искам да криеш нещо от мен, защото се опитваш да ме пощадиш например.

Поуспокои се.

— Е, беше трудно. Не обичам да си спомням за онова време. Той ми беше приятел, най-добрият приятел.

— Знам това, Джими.

Той кимна.

— Баща ти ми звънна, след това и аз проведох един телефонен разговор. Франсис те взе. Аз бях в града, но си помислих, че не мога да остана там, ако има вероятност да се случи нещо лошо. Когато стигнах в Пърл Ривър, двете хлапета вече бяха мъртви и баща ти бе на разпит. Не ми позволиха да говоря с него. Опитах, но от Вътрешния отдел бяха затегнали примката. Отидох у вас и говорих с майка ти. Ти спеше, струва ми се. След това го видях жив само още веднъж. Взех го, след като приключиха с разпитите. Отидохме да хапнем, но той не говори много. Просто искаше да се съвземе, преди да се прибере вкъщи.

— И не ти каза защо е убил онези хора? Стига, Джими. Бяхте близки. Ако ще сподели с някого, това си ти.

— Каза ми какво е говорил пред онези от Вътрешния отдел и пред другите в стаята. Хлапето непрекъснато посягало да бръкне в джоба на якето си, предизвиквайки Уил, все едно има пистолет. Уил каза, че последния път младежът наистина бръкнал в джоба си. Ръката му се скрила и Уил стрелял. Момичето изпищяло и задърпало момчето. Уил предупредил и нея, преди да я застреля. Сподели, че нещо прещракало в главата му, когато хлапето започнало да го дразни. Може и така да е. Времената тогава бяха други, имаше много насилие. Не беше безопасно човек да рискува. Всички познавахме хора, застреляни на улицата. Когато видях Уил отново, беше покрит с чаршаф и на тила му зееше дупка, която трябваше да запълнят преди погребението. Това ли искаше да знаеш, Чарли? Да ти разкажа ли как плаках над тялото му, как се чувствах, задето не съм успял да му помогна, и как съм се чувствал през всичките тези години? Това ли търсиш — някой, когото да обвиниш за случилото се през онази нощ?

Беше повишил тон. Виждах, че изпитва гняв, но не разбирах откъде извира той. Изглеждаше ми престорен. Не, не беше вярно. Скръбта и яростта му бяха искрени, но ги използваше с определена цел — като димна завеса, като начин да скрие нещо и от мен, и от себе си.

— Не, не търся това, Джими.

Следващите му думи прозвучаха приглушено и някак отчаяно:

— Кажи ми тогава какво всъщност искаш.

— Искам да разбера защо.

— Няма никакво „защо“. Набий си го в главата. Хората питат „защо“ вече двайсет и пет години. И аз съм задавал същия въпрос и не съм получавал отговор. Каквато и да е била причината, баща ти я отнесе в гроба.

— Не го вярвам.

— Налага се да повярваш, Чарли. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Остави ги да почиват в мир и двамата — и баща ти, и майка ти. Всичко свърши.

— Разбираш ли, точно там е проблемът, не мога да ги оставя да почиват в мир.

— Защо?

— Защото единият, а може би и двамата не са ми кръвни роднини.

Все едно някой бе взел игла и бе боднал Джими Галахър. Изви гръб и сякаш се смали. Тежко се облегна назад на стола си.

— Моля? — прошепна той. — Какви ги говориш?

— Кръвните групи го доказват — не пасват. Аз съм В, баща ми е бил А, а майка ми — нулева. Няма начин родители с такива групи да създадат дете с моята. Не е възможно.

— Но кой ти го каза?

— Говорих със семейния ни лекар. Вече е пенсионер, стар е, обаче пази картоните. Провери и ми изпрати копия от кръвните изследвания на майка ми и на баща ми. Вече съм напълно сигурен. Възможно е да съм бил син на баща си, но не и на майка си.

— Това е лудост — отсече Джими.

— Ти беше близък на баща ми и един от най-старите му приятели. Ако е споделил с някого, трябва да е било с теб.

— Какво да сподели? Че в гнездото има кукувица ли? — Той се изправи. — Не мога да те слушам. Грешиш. Няма друг начин.

Вдигна чашите от кафето и ги изля в мивката, после ги остави там. Беше с гръб към мен, но виждах, че ръцете му треперят.

— Не, не греша. Това е истината.

Джими рязко се извърна и се приближи към мен. Сигурен бях, че ще ме удари. Бързо се изправих и изритах стола си, очаквайки напрегнато удара и готвейки се да го блокирам, ако успея да го видя как замахва, но удар така и не последва. Джими заговори спокойно и решително:

— В такъв случай е истина, която те не са искали да знаеш и която с нищо няма да ти помогне. Обичаха те, и двамата. Каквото и да е било, каквото и да смяташ, че си открил, остави го така. Само ще се нараниш, ако продължиш да ровиш.

— Явно си сигурен в това, Джими.

Той преглътна мъчително.

— Майната ти, Чарли. Вече трябва да си вървиш. Имам си работа.

Махна с ръка и ми обърна гръб.

— Пак ще се видим, Джими.

Знаех, че е доловил заплахата в тона ми, но не отговори. Излязох и се запътих към метрото.

По-късно научих, че преди да се обади по телефона, Джими Галахър е изчакал само колкото да се увери, че няма да се върна. От много години не беше набирал номера — от деня след смъртта на баща ми. Учудил се, че мъжът лично вдигнал, и също толкова го учудило откритието, че онзи е все още жив.

— Джими Галахър се обажда.

— Помня те — отвърнал гласът. — Доста време мина.

— Не ме разбирай погрешно, но явно не е минало достатъчно.

Като че ли чул нещо подобно на смях.

— Е, какво мога да направя за теб, господин Галахър?

— Току-що при мен беше Чарли Паркър. Разпитваше за родителите си. Спомена нещо за кръвните им групи. Знае за майка си.

От другия край на линията настанало мълчание и после:

— Винаги сме знаели, че ще се случи, че все някога ще узнае.

— Нищо не му казах.

— Сигурен съм, обаче той ще дойде пак. Много го бива в онова, с което се занимава, така че няма как да не разбере, че си го излъгал.

— И тогава какво?

Последвалият отговор бе последната изненада за Джими в този ден, вече изпълнен с изненади.

— Може би трябва да му кажеш истината.

Десета глава

Пренощувах в дома на Уолтър Коул, бившия ми партньор и наставник в нюйоркската полиция, на когото бях кръстил кучето си, и на съпругата му Лий. Вечеряхме заедно и поговорихме за общи приятели, за книги и за филми и за това какво прави Уолтър като пенсионер — май просто спеше и се пречкаше на жена си. В десет часа Лий, която не беше нощна птица, ме целуна нежно по бузата и отиде да си легне, а двамата с Уолтър останахме сами. Той хвърли още едно дърво в камината и наля в чашата си остатъка от виното. После ме попита с какво се занимавам в града.

Разказах му за Колекционера, опърпан мъж, който се мислеше за оръдие на справедливостта, противна персона — убиваше онези, които смяташе, че са продали душите си поради деянията си. Спомних си тютюневата воня на дъха му, докато ми разказваше за родителите ми, задоволството в погледа му, когато ми обясняваше за кръвните групи, за неща, които нямаше откъде да знае, но ги знаеше, и за това как в онзи миг всичко, което смятах, че представлявам, рухна. Разказах му за медицинските картони, за срещата си по-рано през деня с Джими Галахър и за твърдото си убеждение, че той крие нещо от мен. Споделих с него и подробност, която не бях обсъждал с Джими. Когато майка ми почина от рак, в болницата запазиха проби от органите й. Чрез адвоката си бях изискал провеждането на ДНК тест и сравняването на проба от тъканите на майка ми с моя проба. Не съвпадаха. Не можех да направя подобни изследвания и с ДНК-то на баща си, защото нямаше откъде да взема проби. За целта трябваше да се издейства ексхумация на тялото му, а още не бях склонен да стигна толкова далеч. Може би се страхувах от онова, което щях да установя. Плаках, след като разбрах истината за майка си. Не бях сигурен, че съм готов да принеса и баща си в жертва на същия олтар като жената, която смятах за своя майка.

Уолтър отпи от виното си, загледа се в огъня и не продума, докато не свърших.

— Защо изобщо този така наречен Колекционер ще ти разказва всичко това, всички тези истини и полуистини? — попита той. Беше типичен ход на ченге — не мина направо на главния въпрос, а го заобиколи. Спечели си време, за да започне да свързва по-дребните подробности с по-големите.

— За да се позабавлява — отговорих. — Защото е толкова жесток, че дори не можем да си представим.

— Не ми прилича на човек, който би подхвърлял разни неща с лека ръка.

— Не е.

— Което означава, че те е тласкал към действие. Знаел е, че няма да подминеш думите му.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Съдейки от онова, което ми каза, той и преди е използвал други хора по същия начин, за да постигне собствените си цели. По дяволите, използвал е дори теб. Просто внимавай, за да не те използва отново, когато иска да се отърве от някого.

Уолтър имаше право. Колекционерът ме бе използвал, за да му разкривам самоличността на порочни хора, които да накаже за простъпките им. Беше хитър и напълно безмилостен. Сега отново се бе скрил и аз нямах никакво желание да го намеря.

— Но ако е вярно, кого търси?

Уолтър сви рамене.

— Съдейки по думите ти, той винаги търси някого. — И едва тогава стигна до същността: — А по отношение на кръвните групи, направо не знам какво да кажа. Какви са вариантите? Или Уил и Елейн Паркър са те осиновили и са го пазили в тайна от теб по свои си причини, или Уил Паркър е твой баща от друга жена, а двамата с Елейн са те отгледали като свой син. Това е. Такива са вариантите. — Стана и се приближи към камината, после приклекна, за да я поразпали с ръжена. — Женен съм за Лий вече трийсет и девет години. Ако съм й изневерил и другата жена е забременяла, Лий едва ли би погледнала благосклонно на предложение да отгледаме детето заедно със собствените си дъщери.

— Дори ако нещо се е случило с майката?

Уолтър се замисли.

— Пак ти казвам, мога да говоря само от собствен опит, но подобно нещо би създало във всеки брак почти нетърпимо напрежение. Нали разбираш — всеки ден да си изправен очи в очи с изневярата на съпруга си, да се налага да се преструваш, че обичаш това дете колкото другите, да се отнасяш към него по същия начин като към собствените ти деца. — Той поклати глава. — Не, прекалено трудно е. По-склонен съм да приема първия вариант — осиновяване.

Но родителите ми нямаха други деца, помислих си. Дали това не е променило нещата?

— Но защо са го скрили от мен? — попитах, след като прогоних тази мисъл. — Това не е срамно.

— Не знам. Може би осиновяването не е било официално и те са се страхували да не би да те отнемат от тях. Затова е било по-добре да си мълчат, докато пораснеш.

— Бях ученик, когато почина майка ми. Достатъчно време беше минало, за да ми каже.

— Да, но помисли какво е преживяла. Съпругът й се самоубил, белязан с клеймото на убиец. Тя напуснала щата, отвела сина си в Мейн и после се разболяла от рак. Само ти си й останал и не е искала да те изгуби като син, независимо каква е била истината.

Надигна се и се върна от камината на мястото си. Уолтър беше по-възрастен от мен почти с двайсет години и в онзи момент приятелството помежду ни приличаше повече на дружбата между баща и син, отколкото между двама мъже, работили заедно в полицията.

— Ето какво, Чарли, каквото и да откриеш, те наистина са били твои родители. Те са те отгледали, те са те закриляли, те са те обичали. Ти търсиш родителите си в чисто биологичния смисъл и аз те разбирам. За теб има значение. На твое място вероятно щях да направя същото. Само че не бъркай истината — Уил и Елейн Паркър са били твоите родители. Каквото и да откриеш, не позволявай да замъгли този факт. — Стисна ръката ми силно и после я пусна. — И сега какво? — попита.

— Адвокатката ми е изготвила документите за ексхумацията — отговорих. — Бих могъл да сравня своята ДНК с тази на баща си.

— Би могъл, но още не си. Не си готов, нали?

Кимнах.

— Кога се връщаш в Мейн?

Утре следобед, след като поговоря с Еди Грейс.

— С кого?

— Полицай, приятел на баща ми. Бил болен, но дъщеря му каза, че сигурно ще е в състояние да поговори с мен няколко минути, ако не го напрягам.

— А ако не научиш нищо от него?

— Ще притисна Джими.

— Ако Джими крие нещо, явно го крие добре. Ченгетата клюкарстват, знаеш го. Те са като продавачките на риба — веднъж узнаят ли нещо, трудно си държат езика зад зъбите. И сега знам кой изневерява на жена си, кой пие или смърка и кой взема подкупи от дилърите и от проститутките. Така стоят нещата. А след смъртта на онези деца вътрешните огледаха под лупа живота и кариерата на баща ти, опитвайки се да открият причината на случилото се.

— Официалното разследване не е открило нищо.

— Зарежи официалното разследване. Ти по-добре от всеки знаеш как стават тези работи. Има официално разследване, има и тайно — едното е архивирано и човек може да го проследи, а другото се провежда тайно и после го заравят дълбоко.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че ще поразпитам. Все още някои хора са ми задължени. Да видим дали няма да успея да намеря нещо, за което да се хванем. А ти междувременно прави, каквото смяташ, че трябва. — Той допи виното си. — Хайде да си лягаме. Утре сутрин ще те закарам до Пърл Ривър. Винаги ми е харесвало да гледам как живеят ирландците. Става ми по-добре, че не съм един от тях.

Единайсета глава

Еди Грейс неотдавна беше изписан от болницата и бе предаден на грижите на дъщеря си Аманда. Еди боледуваше от доста време. Научих, че състоянието му не позволява да говори с никого и че през повечето време спи, но явно през последните седмици се беше посъвзел. Беше се върнал у дома, а от болницата го бяха изписали с облекчение, защото не можеха да направят за него нищо повече. Можеше да взема болкоуспокояващите и у дома, не беше нужно да е в болница, а и щеше да бъде по-спокоен, ако е заобиколен от семейството си. Аманда беше оставила съобщение на телефона ми в отговор на предишните ми обаждания, с което ме осведомяваше, че Еди иска и явно е в състояние да се срещне с мен в нейния дом.

Аманда живееше на „Съмит Стрийт“, съвсем близо до църквата „Света Маргарита от Антиохия“ и почти срещу някогашния ми дом на „Франклин Стрийт“. Уолтър ме остави пред църквата и отиде да пие кафе. Аманда отвори вратата секунди след иззвъняването на звънеца, сякаш ме бе чакала в коридора. Косата й беше дълга и кестенява, но нещо в цвета й подсказваше, че е боядисана в близък до естествения си цвят, така че контрастът да не е силен. Беше ниска, малко над метър и петдесет и пет, кожата й беше осеяна с лунички и имаше светлокафяви очи. Изглежда, току-що си беше сложила червило и ухаеше на някакъв цитрусов аромат, който, точно като самата нея, успяваше да бъде едновременно непретенциозен, но впечатляващ.

Бях си паднал по Аманда Грейс, докато учехме заедно в гимназията на Пърл Ривър. Беше по-голяма от мен с една година и се мотаеше с компания, в която беше популярен черният лак за нокти и някакви неизвестни английски групи. Беше от момичетата, които популярните спортни типове се правят, че ненавиждат, но за които си фантазираха тайно, докато наперените им руси приятелки вършеха неща, които не изискваха гаджетата им да ги гледат в очите. Около година преди смъртта на баща ми тя започна да излиза с Майкъл Райън, чиито големи цели в живота бяха да поправя коли и да си открие боулинг — сами по себе си не безсмислени, но неотговарящи на нивото на амбицията, която винаги съм смятал, че би удовлетворила момиче като Аманда Грейс. Майк Райън не беше лошо момче, но разговорните му умения бяха ограничени, а и искаше да живее и да умре в Пърл Ривър. Аманда говореше за пътувания до Европа и за желанието си да учи в Сорбоната. Трудно ми беше да си представя какво е общото между нея и Майк.

Ето я, отново стоеше пред мен и макар по лицето й да забелязах бръчки, които ги нямаше преди, тя си беше почти същата точно като градчето. Усмихна ми се.

— Чарли Паркър. Радвам се да те видя.

Не знаех как да я поздравя. Протегнах ръка, но тя се шмугна покрай ръката ми, прегърна ме и поклати глава.

— Все същото непохватно момче — отбеляза тя според мен не без известна нежност. Пусна ме и ме огледа развеселено.

— Какво ще рече това?

— Идваш в къщата на хубава жена и искаш само да се ръкуваш с нея!

— Е, доста време мина. Не ми се иска да си въобразявам разни неща. — Отново се почувствах петнайсетгодишен. — Как е съпругът ти? Още ли си играе с кегли?

— Прозвуча ми малко гей — изкиска се тя.

— Едър мъж, който поваля твърди предмети с фалическа форма. Как човек да не си направи този извод?

— Кажи му го, като го видиш. Сигурна съм, че ще поговори с психоаналитика си.

— Не се съмнявам. Или ще ми рита задника оттук до Джърси.

Изражението й се промени. Част от веселостта й се изпари, а не разбрах какво точно я замени.

— Не, съмнявам се, че ще постъпи така с теб.

Отстъпи назад и отвори широко вратата.

— Заповядай. Приготвила съм обяд. Е, просто купих малко студени мезета, салати и пресен хляб. Ще се задоволим с това.

— Предостатъчно е. — Влязох в къщата и тя затвори вратата, промуши се покрай мен, за да ме поведе към кухнята, като за миг обхвана кръста ми с ръце и притисна корем към слабините ми. Изстенах.

— Какво има? — попита тя ококорена и невинна.

— Нищо.

— Хайде, кажи.

— Мисля, че още те бива във флиртуването.

— Стига да е за благородна кауза. Освен това не флиртувам с теб, не много. Дадох ти шанс преди много време.

— Наистина ли? — Опитах се да си спомня кога изобщо съм имал някакъв шанс с Аманда Грейс, но нищо не ми хрумна.

Последвах я в кухнята и я наблюдавах как пълни една кана от кран с филтър.

— Да, наистина — отговори тя, без да се обръща. — Трябваше само да ме поканиш. Не беше сложно.

Седнах.

— Тогава всичко ми се струваше сложно.

— На Майк не му се струваше.

— Е, той не беше толкова сложен.

— Не, не беше. — Тя се обърна и постави каната на масата. — И все още не е. С течение на времето установих, че това не е лошо.

— Той с какво се занимава?

— Поправя коли. Има сервиз в Оринджтаун. Още ходи на боулинг, обаче едва ли ще има собствена боулинг зала, докато е жив.

— Ами ти?

— Преди време преподавах в началното училище, обаче напуснах след раждането на втората ни дъщеря. Сега работя на половин ден за издателство на учебници. Може да се каже, че съм продавачка, но ми харесва.

— Имаш деца? Не знаех.

— Две момичета. Кейт и Ани. Сега са на училище. Още не са свикнали, че баща ми живее тук.

— А той как е?

Тя се намръщи.

— Не е добре. Въпрос на време е. От лекарствата му се доспива, но обикновено е добре за час-два следобед. Скоро ще се наложи да го настаним в хоспис, просто още не е готов. Засега ще остане при нас.

— Съжалявам.

— Няма нужда. Той не съжалява. Водил е чудесен живот и сега го завършва при семейството си. С нетърпение очаква срещата с теб. Много харесваше баща ти. Теб също. Мисля, че навремето много щеше да се зарадва, ако двамата с теб се свържем.

Лицето й се смрачи. Струва ми се, че направи поредица неизречени връзки и си представи свое алтернативно съществуване, в което ми е съпруга.

Само че съпругата ми беше мъртва.

— Прочетохме за случилото се — каза тя. — Ужасна трагедия.

Смълча се. Беше се почувствала длъжна да повдигне въпроса, а сега не знаеше как да преодолее въздействието на стореното.

— И аз имам дъщеря — осведомих я.

— Наистина ли? Чудесно — възкликна Аманда с донякъде прекалено въодушевление. — На колко години е?

— На две. С майка й сме разделени. — Замълчах. — Но продължавам да се виждам с дъщеря си.

— Как се казва?

— Саманта. Сам.

— В Мейн ли е?

— Не, във Върмонт. Когато порасне достатъчно, може да гласува за социалистите и да започне да подписва петиции за отделяне от профсъюзите.

Аманда дигна чашата си с вода.

— Е, тогава за Сам.

— За Сам.

Хапнахме и разговаряхме за стари приятели от училище и за живота й в Пърл Ривър. Оказа се, че в крайна сметка е била в Европа заедно с Майк. Пътуването й било подарък за десетата годишнина от сватбата им. Били във Франция, в Италия и в Англия.

— Отговори ли на очакванията ти? — попитах я.

— Донякъде. Иска ми се пак да отида и да видя и други места, но засега ми стига.

Чух движение над нас.

— Татко се е събудил — каза Аманда. — Трябва да се кача горе и да му помогна да се оправи.

Излезе от кухнята и се качи горе. След малко чух гласове и кашлица, която звучеше сухо, хрипливо и болезнено.

Десетина минути по-късно Аманда въведе в стаята възрастен и попревит човек. Подпираше се на бастун, но тя за всеки случай го придържаше за кръста. Беше толкова слаб, че ръката й обхващаше талията му почти изцяло, но дори приведен, той беше висок почти колкото мен.

Косата на Еди Грейс беше окапала. Нямаше дори брада. Кожата му изглеждаше студена и прозрачна, жълтеникава на скулите и червеникавоморава под очите. Устните му бяха почти обезкървени, а когато се усмихна, видях, че повечето му зъби са опадали.

— Господин Грейс, радвам се да ви видя — поздравих го.

— Еди, наричай ме Еди — поправи ме той. Гласът му беше дрезгав като пила, която се плъзга по грапав метал.

Ръкувахме се. Все още имаше силно ръкостискане.

Дъщеря му остана до него, докато го настани да седне.

— Искаш ли малко чай, татко? — попита тя.

— Не, няма нужда, благодаря.

— В каната има вода. Да ти налея ли?

Той изви очи нагоре.

— Боже, тя си мисли, че не мога да си налея вода само защото ходя бавно и спя много.

— Знам, че можеш да си налееш и сам. Просто се опитвам да бъда мила. Ама и ти си един неблагодарник! — нежно го укори тя, после го прегърна, а той потупа ръката й и се усмихна.

— А ти си добро момиче. По-добро, отколкото заслужавам.

— Е, важно е да не го забравяш — целуна тя голото му теме. — Ще ви оставя двамата да си поговорите. Ще съм горе, ако ти потрябвам.

Погледна ме, застанала зад гърба му, и ме помоли безмълвно да не го изтощавам. Аз кимнах леко и тя излезе, след като го настани удобно и ме докосна леко по рамото, преди да затвори вратата.

— Как си, Еди? — попитах.

— Горе-долу. Все още съм тук обаче. Студът ми се отразява. Липсва ми Флорида. Останах колкото може по-дълго, но не можех да се грижа сам за себе си, след като се разболях.

Съпругата ми Андреа почина преди няколко години. Не мога да си позволя да си наема медицинска сестра. Аманда ме доведе тук и каза, че ще се грижи за мен, ако й разрешат от болницата. А и все още имам приятели от едно време. Не е чак толкова лошо. Само проклетият студ ме мъчи.

Наля си малко вода, каната потрепери съвсем леко в ръката му, и после отпи глътчица.

— Защо си се върнал тук, Чарли? Какво ти е хрумнало сега да говориш с един умиращ старец.

— Става дума за баща ми.

— Аха — изсумтя той, явно смутен. — Осъзнавам колко малко достойнство ми е останало само когато се появи нов човек. Знаеш ли какво научих от живота? Не остарявай. Избягвай го, докато можеш. Болестите също е по-добре да избягваш. — Явно се отнесе малко, но после отново насочи вниманието си към мен. — Дааа, Уил. Той беше от добрите.

— Беше му приятел. Надявах се да можеш да ми кажеш нещо за случилото се, защо се случи.

— След толкова много време?

— Да, след толкова много време.

Потропа с пръсти върху масата.

— Твоят старец вършеше нещата спокойно. Умееше да убеждава хората, нали ме разбираш? Никога не се ядосваше. Никога не избухваше. Дори преместването му известно време от Девети участък в по-крайното управление беше негово решение. Фактът, че поиска преместване на толкова начален етап от кариерата си, може и да не е помогнал много на служебната му характеристика, но го направи в името на по-спокойния живот. Никога не бих допуснал, че човек като него ще извърши, каквото извърши той или каквото твърдяха, че е извършил.

— Помниш ли защо поиска преместването?

— Ами, двамата с Джими не се разбирали добре с някой от началниците в Девети. Бяха страхотен екип тези двамата. Единият водеше, другият го следваше. Мисля, че двамата заедно успяха да подразнят всички важни клечки. Това беше обратната страна на баща ти. У него живееше дявол, но той през повечето време го държеше вързан. Такааа… В Девети участък имаше един сержант Бенет. Чувал ли си за него?

— Не, никога.

— Не продължи дълго. Двамата с баща ти си сблъскаха рогата и Джими подкрепи Уил както винаги.

— Помниш ли за какво се скараха?

— Не, просто несъвместимост на характерите, струва ми се. Бенет взимаше подкупи, а баща ти не понасяше подкупните ченгета, колкото и нашивки да имаха. Бенет обаче намери начин да събуди дявола в баща ти. Една нощ се сбиха здравата, а това е недопустимо, когато си с униформа. Положението на баща ти не беше никак розово, обаче не можеха да си позволят да изгубят добро ченге. Струва ми се, че отгоре някой позвъни в негова полза.

— Кой?

Еди сви рамене.

— Когато се държиш добре с хората, мнозина са ти задължени. Твоят старец имаше приятели. Стигнаха до споразумение.

— И то беше баща ми да поиска прехвърляне.

— Точно така. Прекара една година в затънтен участък, докато комисията „Нап“ не нагъна Бенет — оказа се от „печените“.

Комисията „Нап“ разследваше корупцията в полицейските среди в началото на 70-те години и бе разделила корумпираните ченгета на две групи: „зелените“, които вземаха дребни суми от по десет-двайсет долара, и „печените“, които вземаха по-сериозни пари от наркодилърите и сводниците.

— И след като уволниха Бенет, баща ми се е върнал, така ли?

— Нещо такова. — Еди показа с жест как някой върти шайбата на телефон.

— Не знаех, че баща ми е имал такива приятели.

— Може би и той не е знаел, докато не са му потрябвали.

Не задълбах повече.

— Помниш ли стрелбата? — попитах.

— Помня, че чух да говорят за нея. През онази седмица бях патрул от четири до дванайсет. Двамата с партньора ми се срещнахме с още двама колеги, Клоск и Бърк, на кафе. Те били в участъка, когато съобщили за случилото се. Когато видях баща ти отново, беше в ковчег. Добре се бяха погрижили за него, приличаше на себе си, струва ми се. Понякога балсаматорите правят човек да изглежда като восъчна кукла. — Той се опита да се усмихне. — Мисля си за тези неща, нали разбираш.

— Ще се погрижат за теб — уверих го. — Аманда няма да допусне друго.

— Ако стане на нейното, мъртъв ще изглеждам по-добре, отколкото жив. И по-издокаран.

Върнах разговора отново към баща ми:

— Имаш ли представа защо баща ми е убил момчето и момичето?

— Никаква, но както ти казах, трябва да се е случило нещо наистина сериозно, за да накара Уил да излезе от релси. Изглежда, доста са прекалили, за да го накарат да постъпи така.

Той пийна още малко вода, подложил ръка под брадичката си, за да не се полее. Когато остави чашата, дишаше тежко и аз си дадох сметка, че не разполагам с много време.

— А как се държеше той в дните непосредствено преди случилото се? Как изглеждаше — щастлив, разсеян?

— Не, беше си, какъвто е бил винаги. Нищо по-различно. Но през онази седмица не се виждахме често. Той беше на патрул от осем до четири, а аз от четири до дванайсет. Поздравявахме се на входа и толкова. През онази седмица той беше с Джими Галахър, поговори с него. Джими беше с твоя старец в деня на стрелбата.

— Моля?

— Двамата винаги бяха заедно на рождените дни на Джими. Никога не пропускаха.

— Джими ми каза, че през този ден не са се виждали. Той получил отпуск като награда. Май заловил доста дрога.

Един ден почивка бе наградата за сериозен арест. Попълваш формуляр RF–28 и го даваш на секретаря на капитана. За да си осигурят този ден почивка, повечето ченгета му бутваха по някой долар или бутилка „Чивас“, която са спечелили като придружители на някой собственик на магазин за алкохол до банката. Това бе едно от предимствата на задължението да се грижиш за бумагите в участъка.

— Може и така да е — каза Еди, — обаче в деня, когато баща ти застреля онези хлапета, двамата бяха заедно. Спомням си. Джими дойде да вземе твоя старец, когато той се върна от смяна.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Дойде в участъка да го вземе. Дори покрих Уил, за да може да си тръгне по-рано. Щяха да започнат вечерта в „Питс Плейс“ и да я завършат в „Енглърс Клъб“.

— Къде?

— „Енглърс Клъб“ в Гринич Вилидж. Беше нещо като частен клуб на „Дорейшо Стрийт“. Четвърт долар за кутийка бира.

Облегнах се на стола си. Джими ме уверяваше, че не е бил с баща ми в деня на стрелбата, а ето че сега Еди открито го опровергаваше.

— Видял си Джими в участъка?

— Глух ли си? Точно така. Видях го да се среща с твоя старец, видях как двамата излязоха заедно. Той друго ли ти каза?

— Да.

— Хм, може би не си спомня добре.

Хрумна ми нещо.

— Еди, двамата с Джими поддържате ли връзка?

— Не, не може да се каже. — Устата му се разкриви в неприязнено изражение. Стъписах се. Имаше нещо, нещо ставаше между Джими и Еди.

— Той знае ли, че си се върнал в Пърл Ривър?

— Ако някой му е казал, може и да знае. Не ми е идвал на гости, ако това питаш.

Дадох си сметка, че съм напрегнат и съм се привел напред на стола. Еди също го забеляза.

— Аз съм стар човек и умирам, нямам какво да крия. Обичах баща ти, беше добро ченге. Джими също беше добро ченге. Не знам каква може да е причината да те лъже за твоя старец, но можеш да му кажеш, че си разговарял с мен. Предай му, че според мен трябва да ти каже истината, ако това искаш.

Изчаках. Не последва нищо повече.

— Не знам какво очакваш да излезе от тази работа — каза Еди. — Баща ти е извършил онова, в което го обвиняват. Застреля онези двама млади хора и после се застреля.

— Искам да знам причината.

— Може би няма причина. Би ли могъл да го приемеш?

— Стига да опитам да направя каквото трябва. — Размислих дали да му разкрия още, но вместо това го попитах: — Ти щеше ли да знаеш, ако баща ми… е хойкал?

Еди се олюля леко, после се засмя. Това предизвика нов пристъп на кашлица и аз му налях още вода.

— Баща ти не е хойкал, не беше негов стил — заяви Еди, след като се съвзе. — Не беше негов стил. — Пое си няколко пъти дълбоко въздух и аз забелязах нещо да проблясва в погледа му. Не беше приятно — сякаш го бях спипал да оглежда младо момиче на улицата и наблюдавах как сексуалната фантазия се разиграва в очите му. — Но баща ти беше човек — продължи Еди. — Всички правим грешки. Кой знае? Някой ти е споменал нещо ли?

Той се вгледа внимателно в мен със същия блясък в погледа.

— Не, никой не ми е споменавал нищо.

Еди задържа погледа ми още малко, после кимна.

— Ти си добър син. Помогни ми да стана, моля те. Мисля да погледам телевизия. Имам един час, преди проклетите лекарства отново да ме приспят.

Помогнах му да стане от стола и го заведох в дневната, където той се настани на канапето при дистанционните и си пусна някаква телевизионна игра. Звукът повика Аманда от горния етаж.

— Приключихте ли? — попита тя.

— Така ми се струва — отвърнах. — Ще си тръгвам. Благодаря ти, Еди.

Старецът ми махна с дистанционното за сбогом, но не откъсна поглед от телевизора. Аманда ме изпращаше на входа, когато Еди се провикна:

— Чарли!

Върнах се при него.

Беше вперил поглед в екрана.

— За Джими.

Чаках.

— Отношенията ни бяха приятелски, но всъщност никога не сме били близки. — Почука с дистанционното по ръкохватката на канапето. — Нямам доверие на човек, който прекарва целия си живот в лъжа. Това исках да ти кажа.

Натисна копчето и смени канала на някакъв следобеден сериал. Изправих се и се върнах при Аманда.

— Помогна ли ти?

— Да. И двамата ми помогнахте — отвърнах.

Тя се усмихна и ме целуна леко по бузата.

— Надявам се да намериш каквото търсиш, Чарли.

— Имаш номера ми — казах. — Дръж ме в течение за баща си.

— Добре — обеща тя. След това взе листче от масичката с телефона и написа нещо. — Номерът на мобилния ми. За всеки случай.

— Ако знаех, че е толкова лесно човек да получи номера на телефона ти, щях да го поискам много отдавна.

— Ти имаше номера ми, просто не го използва.

С тези думи тя затвори вратата, а аз се спуснах надолу към кафене „Мъди Брук“, където ме чакаше Уолтър, за да ме откара на летището.

Дванайсета глава

Бях разочарован, че се наложи да напусна Ню Йорк, без да съм научил къде е бил Джими Галахър в деня, когато баща ми е станал убиец, но нямах избор: бях длъжник на Дейв Еванс, а той много ясно ми показа, че се нуждае от мен в „Мечката“ през по-голямата част от предстоящата седмица. Освен това разполагах единствено с думите на Еди, че Джими и баща ми са се видели през онзи ден. Възможно бе да е сбъркал, а аз исках да съм сигурен във фактите, преди да нарека Джими Галахър лъжец.

Взех си колата на летището в Портланд и се върнах вкъщи навреме, за да си взема душ и да се преоблека. Запътих се към къщата на Джонсън, за да прибера Уолтър, но се сетих къде е кучето и изпаднах в мракобесно настроение, което нямаше да ме напусне през цялата вечер.

По-голяма част от вечерта прекарах зад бара заедно с Гари. Имахме доста работа, но въпреки това ми остана време да си поговоря с клиентите и дори да свърша малко писмена работа в кабинета отзад. Единственият напрегнат момент беше, когато един напомпан със стероиди тип се разсъблече по потник и мърляво долнище на анцуг и започна да сваля Хилари Хърман, дребничка руса жена, която изглеждаше така, сякаш дори лек порив на вятъра ще я отнесе като есенно листо. Когато Хилари обърна гръб на здравеняка и на авансите му, той има глупостта да сложи ръка на рамото й, за да привлече отново вниманието й, но в този момент Хилари, която беше специалистката по джудо в портландската полиция, се завъртя и толкова силно изви ръката на ухажора си зад гърба му, че коленете и челото му се удариха едновременно в пода. След това го заведе до изхода, метна го на снега и хвърли дрехите му отгоре. Приятелчетата му, изглежда, се изкушаваха да демонстрират недоволството си от случилото се, обаче намесата на другите портландски ченгета, с които пиеше Хилари, я избави от необходимостта да срита и техните задници.

Когато стана ясно, че положението се е успокоило и никой не е пострадал незаслужено, започнах да пренасям каси с шишета от прохода до фризерите. Щяхме да затворим чак след час, но едва ли щеше да ни изненада неочакван приток на нови клиенти, пък и така спестявах време, което иначе трябваше да отделя по-късно. Тъкмо внасях третата каса, когато забелязах човека, настанил се в далечния край на бара. Носеше същото сако от туид и беше оставил отворения си бележник до дясната ръка. Гари отговаряше за този край на бара, но когато се запъти да обслужи новопристигналия, аз му дадох знак да го остави на мен и той отиде да си бъбри с Джаки Гарнър, към когото развиваше тревожна привързаност. Джаки се опитваше да води разговор с красива, но стеснителна жена на около четирийсет години, обаче прие с признателност компанията на Гари. Джаки не го биваше много с жените. Всъщност не помня изобщо да съм го виждал с жена. Обикновено, когато го заговореше представителка на противоположния пол, лицето му добиваше объркано изражение като на дете, на което говорят на чужд език. В момента и той, и червенокоската се бяха изчервили. Явно Гари се изявяваше като посредник, който поддържа разговора. Ако не им бе помогнал, сигурно и двамата щяха съвсем да си глътнат езиците, а ако се изчервяха още повече, просто щяха да експлодират.

— Как сте? — поздравих аз онзи с бележника. — Дошли сте за още едно питие?

— Май да — отговори той. Опитваше се да съблече сакото си. Ръкавите му бяха навити до лактите, вратовръзката му беше разхлабена и горното копче на бялата му риза беше разкопчано. Въпреки небрежното си облекло създаваше впечатлението, че се готви да се заеме със сериозна работа.

— Какво да ви налея?

— Само кафе, моля. — Когато се върнах с чаша прясно кафе, сметана и подсладител, до бележника имаше визитна картичка, обърната към мен. Поставих всичко върху нея, без да я прочета.

— Един момент — каза мъжът. Вдигна чашата, взе картичката и ми я даде. Взех я, прочетох я и я оставих отново на бара.

— Хубава визитка — отбелязах и така си беше. Името му, Майкъл Уолас, беше написано с изпъкнали златни букви заедно с номер на пощенска кутия в Бостън, два телефонни номера, имейл адрес и уебсайт. Според визитката човекът работеше като „писател и репортер“.

— Задръжте я — каза той.

— Не, благодаря.

— Не, настоявам.

Лицето му имаше решително изражение, което не ми допадна много. Беше като на ченгетата, когато притискат заподозрян, а той не схваща посланието.

— Настоявате? — Пет пари не давах за тона му.

Той бръкна в чантата си и извади две книги с меки корици. Първата май бях виждал по книжарниците — разказваше за мъж от Северна Калифорния, който за малко да успее да се измъкне безнаказано, след като бе убил жена си и двете си деца, твърдейки, че са се удавили, когато буря връхлетяла яхтата им. Сигурно щеше да успее да отърве кожата, ако един от криминолозите не бе забелязал слаби следи от химикали в солената вода в дробовете на намерените тела и не ги бе сравнил с петната от мивката в камбуза на яхтата, което доказваше, че съпругът е удавил и трите жертви в мивката, преди да изхвърли труповете зад борда. Когато най-накрая убиецът признал злодеянието, причината за убийствата била, че „те никога не правеха нищо навреме“. Втората книга явно беше по-стара — стандартен материал за серийни убийци, съсредоточен най-вече над сексуалните престъпления. Заглавието й беше почти толкова зловещо, колкото съдържанието: „Кръв на улицата“.

— Аз съм авторът — поясни той ненужно. — Майкъл Уолас. С това се занимавам. Разказвам истински криминални истории. — Протегна ръка. — Приятелите ми казват Майки.

— Няма да ставаме приятели, господин Уолас.

Сви рамене, сякаш точно такъв отговор беше очаквал.

— Ето какво, господин Паркър. Чел съм много за вас. Вие сте герой. Заловили сте неколцина наистина лоши хора, но досега никой не е разказал пълната история на стореното от вас. Искам да напиша книга. Искам да разкажа историята ви — смъртта на съпругата и на детето ви, как сте преследвали извършителя и как след това преследвате и други като него. Вече имам издател в Ню Йорк и съм измислил заглавието. Ще се казва „Ангел отмъстител“. Хубаво е, нали?

Не отговорих.

— Авансът не е голям, средна петцифрена сума, което не е съвсем зле за такава работа, но съм готов да го поделя с вас в замяна на вашето сътрудничество. Същото важи за авторските права. Моето име ще стои на корицата, но историята ще бъде вашата, каквато искате да бъде разказана.

— Не искам да разказвате историята ми, господине. Разговорът ни приключи. Кафето е от мен, но ви съветвам да не оставате дълго.

Извърнах се, но той не млъкна:

— Изглежда не разбирате, господин Паркър. Не искам да се караме, но аз ще напиша книгата, независимо дали ще ми помогнете. Голяма част от фактите вече са публично достояние, а аз ще открия и други по време на проучването си. Вече съм свършил доста предварителна работа и съм се свързал с хора в Ню Йорк, които са склонни да говорят. Има и други от родното ви място и от тук, които ще ми разкажат каквото знаят за живота ви. Давам ви шанс да оформите материала, да откликнете. Искам само няколко часа от времето ви през следващата седмица-две. Работя бързо и няма да ви се натрапвам повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Мисля, че се изненада от светкавичното ми движение, но му прави чест, че не трепна дори когато почти се залепих за лицето му.

— Чуй какво ще ти кажа — подех тихо, — тая няма да я бъде. Сега ще станеш, ще си тръгнеш и повече няма да ми се мяркаш пред очите. Книгата ти свършва тук. Ясно ли е?

Уолас взе бележника си, почука с него веднъж по бара и го прибра в джоба си. Облече си сакото, уви шала около врата си и остави три долара на бара.

— За кафето и бакшиша — каза той. — Ще ви оставя книгите. Разгледайте ги. По-добри са, отколкото си мислите. Ще намина отново след ден-два, за да проверя дали не сте размислили.

Кимна ми за сбогом и си тръгна. С рязко движение пометох книгите в кошчето за отпадъци под бара. Джаки Гарнър, който слушаше целия разговор, слезе от стола си и се приближи до мен.

— Ако искаш, мога да се погрижа — предложи той. — Този задник сигурно е още на паркинга.

Поклатих глава.

— Зарежи го.

— Аз няма нищо да му кажа — увери ме Джаки. — А ако се опита да говори с Поли и с Тони, те ще хвърлят тялото му в залива Каско.

— Благодаря, Джаки.

— Да, добре…

Откъм паркинга на заведението се чу запалването на двигател. Джаки от входа наблюдаваше как Уолас потегля.

— Син таурус — оповести той. — С масачузетски номера. Стар. Не е нает. Известните писатели не карат такива коли. — Върна се на бара. — Смяташ ли, че ще успееш да го накараш да спре?

— Не знам, ще опитам.

— Изглежда упорит.

— Да, така е.

— Е, предложението ми още е в сила. Тримата с Тони и Поли умеем да се справяме с упоритите. За нас това е предизвикателство.

Джаки поостана след затварянето на бара, но не от загриженост за мен. Интересуваше го жената, която, както ми прошепна, се казваше Лайза Гудуин. Изкушавах се да я извикам и да я предупредя да бяга с всичка сила и да не се обръща назад, ако наистина има намерение да излиза с Джаки, но не беше честно и към двамата. Според Дейв, който я познаваше от предишни посещения в „Мечката“, беше свястна жена, която вече няколко пъти бе избирала неподходящи мъже. В сравнение с някои от предишните и любовници Джаки беше направо Кари Грант. Той беше предан, добросърдечен и за разлика от някои от предишни й гаджета, никога не би й посегнал. Живееше с майка си и си падаше по самоделните амуниции, които не бяха толкова избухливи, колкото майка му, но Лайза щеше да се справи с тези проблеми, когато и ако възникнат.

Налях си остатъка от кафето от каната и отидох в кабинета отзад. Включих компютъра и открих каквото можах за Майкъл Уолас. Разгледах уебстраницата му, после прочетох някои от материалите му по вестниците, които спираха да излизат през 2005 г., а също и рецензиите за първите му две книги. След един час вече разполагах с домашния му адрес, с номера на социалната му осигуровка, с подробности за развода му през 2002 г. и за случая, когато беше шофирал в нетрезво състояние през 2006 г. На сутринта трябваше да поговоря с Ейми Прайс. Не бях сигурен дали изобщо е възможно да бъдат предприети законови действия, за да попреча на Уолас да пише за мен, но не исках името ми да се появява на корицата на книга. Ако Ейми не можеше да помогне, щеше да се наложи да попритисна Уолас, а той нямаше да реагира положително на такъв натиск.

Гари влезе тъкмо когато бях свършил.

— Добре ли си? — попита.

— Да, добре съм.

— Ами, приключихме.

— Благодаря. Върви си вкъщи и се наспи. Аз ще заключа.

— Ами… лека нощ. — Той се позабави на прага.

— Какво има?

— Ако онзи тип, писателят, дойде пак, какво да правя?

— Сложи отрова в питието му. Обаче внимавай къде ще изхвърлиш трупа.

Гари изглеждаше объркан, сякаш не беше сигурен дали се шегувам. Познавам този поглед. Повечето хора, които работеха в „Мечката“, поназнайваха това-онова за миналото ми, особено местните, които идваха от години. Кой знае какви истории разказваха на Гари в мое отсъствие!

— Ако го видиш, просто ми кажи. И може да подшушнеш на всички, че ще бъда признателен, ако не говорят с него за мен.

— Дадено — отговори Гари и си тръгна видимо успокоен. Чух го да говори с един от готвачите, после вратата се затвори зад тях и всичко притихна.

Кафето беше изстинало. Излях го в мивката, разпечатах всичко, което намерих за Уолас, и се прибрах у дома.

Мики Уолас седеше в мотелската си стая до търговския център на Мейн и записваше бележките от срещата си с Паркър. Като репортер беше се научил да записва всичко, докато му е още прясно в главата, защото няколко часа по-късно паметта започва да изневерява. Можеш да си мислиш, че си запомнил най-важното, но си спомняш само онова, което не си забравил — важно или не. Мики имаше навика да си записва материала подробно в няколко бележника и после да го качва в компютъра, но бележниците си оставаха първият му източник и винаги се връщаше към тях, докато пишеше някоя книга.

Нито се изненада, нито се разочарова от първоначалната реакция на Паркър на предложението му. Всъщност смяташе, че е малко вероятно Паркър да му сътрудничи за написването на книгата, но пък защо да не попита. Повече го учудваше, че все още никой не беше написал книга за него, като се има предвид какво бе направил този човек и с какви случаи е бил свързан, но това бе само едно от множеството странни неща, свързани с Чарли Паркър. Въпреки историята и действията си той по някакъв начин бе успял да остане извън полезрението. Дори в материалите за най-нашумелите случаи името му оставаше заровено някъде в дребния шрифт. Сякаш имаше тайно споразумение във връзка с него и негласно съгласие от негова страна събитията да не бъдат раздухвани.

И това се отнасяше само за нещата, промъкнали се до публичността. Уолас вече доста беше душил и се бе натъкнал на името на Паркър във връзка с някакви дела в северната част на щата Ню Йорк, в които бяха замесени и руски мафиоти или поне така се говореше. Мики беше успял с няколко бири да развърже езика на ченге от Масина и бързо схвана, че е било прикрито нещо голямо. Обаче, когато на следващия ден се опита отново да говори с ченгето, го изгониха от града и го предупредиха недвусмислено да не се връща повече. След това следата изчезна, но любопитството на Мики се изостри.

Миришеше му на кръв, а кръвта продаваше книгите.

Тринайсета глава

Емили Киндлър напусна градчето, в което бе живяла през последната година малко след погребението на родителите на мъртвото си гадже. Причината за смъртта им не бе изяснена, но в градчето решиха, че двамата сами са сложили край на живота си, въпреки че началникът Дашът все по-настойчиво се питаше защо са го направили, преди да погребат сина си, както е редно. Съмняваше се, че има родители, които не биха искали да изпратят подобаващо мъртвото си дете, колкото и да са съсипани от случилото се. Той оспорваше публично и в мислите си мнението, че двамата са се самоубили, и се зае със смъртта на родителите и с убийството на сина им.

Нямаше никакво съмнение, че Емили Киндлър е искрено потресена от тяхната смърт. Един от местните лекари бе принуден да й сложи упойка, за да се успокои, а близките й дори се тревожеха, че може да се наложи да влезе в психиатрия. Емили разказа на Дашът, че е ходила при семейство Фарадей вечерта преди да умрат и че Даниъл Фарадей й се сторил доста съсипан. Нищо обаче не подсказвало, че родителите на Боби Фарадей възнамеряват да сложат край на живота си.

Засега единствената улика във връзка с убийството на Боби Фарадей бе дошла от щатската полиция, която установи, че две седмици преди смъртта си Боби е участвал в някаква препирня в бар в Макензи на десетина километра от града. Въпросното крайпътно заведение беше любимо място на мотоциклетистите и пияният Боби явно се е занасял с момиче, свързано с мотористите от групата на Кръстоносците. Те бяха базирани в Южна Калифорния, но щъкаха чак до Оклахома и Джорджия. Разменили си остри думи и малко юмруци, после изхвърлили Боби на паркинга и му сритали задника. Имал късмет, че не го прегазили, но някой в заведението, който познавал Боби, се намесил в негова защита и казал, че той е още хлапе и че преживява болезнено края на връзката си. Здравият разум надделял. Е, помогнало и случайното пристигане на патрулна на щатската полиция точно когато Кръстоносците умували дали да не нанесат на Боби сериозни телесни повреди, за да отвлекат вниманието му от емоционалните поражения. Кръстоносците не бяха стока, но началникът на полицията не можеше да допусне, че ще удушат един младеж само защото ги е подразнил. Въпреки това детективите от щатската полиция смятаха, че си струва да тръгнат по тази следа, и в момента преследваха Кръстоносците, подпомагани от ФБР. Междувременно Дашът им показа знака, издълбан в кората на бука, те направиха още снимки, но после не получи от тях ни вест, ни кост.

Емили Киндлър била у дома сама по времето, когато смятаха, че е извършено убийството на приятеля й, което означаваше, че тя няма алиби. Същото обаче важеше за половината град. Доколкото можеха да отсъдят, газта в къщата на семейство Фарадей е била пусната някъде след полунощ, преди два часа. Повечето хора в града по това време бяха в леглата си.

Шефът всъщност нямаше подозрения Киндлър да е замесена в смъртта на Боби Фарадей и подозренията му относно начина, по който родителите на Боби са намерили смъртта си, също не включваха нея, макар от добросъвестност да бе обмислил и тази вероятност. Когато началникът на полицията спомена Емили като заподозряна пред заместник главния патолог Хоумър Локуд, който живееше в града и познаваше Емили и семейство Фарадей, възрастният мъж просто се засмя.

— Тя няма физическата сила да направи това с Боби Фарадей — отговори той на началника. — Ръцете й трябва да са стоманени.

Затова, когато Емили съобщи на началника, че възнамерява да напусне града, той не я винеше. Помоли я да му съобщи, когато се установи някъде, и известно време да го държи в течение на местопребиваването си, и тя се съгласи. Нямаше причина да не й позволи да замине. Емили остави на полицейския началник телефонен номер, на който може да я намери, и адреса на хотел в Маями, където възнамеряваше да работи като сервитьорка, и го увери, че би се върнала по всяко време, ако може да помогне на разследването. Обаче когато Дашът я потърси, се оказа, че телефонният номер вече не се използва, а управителят на хотела в Маями го осведоми, че Емили изобщо не е приела предложението му за работа.

Явно Емили Киндлър беше изчезнала.

Тя се запъти на север. Искаше да усети мириса на морето, да си проясни главата. Искаше да опита да се отърси от онова, което я преследваше. Само че то я беше открило в малкото градче в Средния запад и бе отнело живота на семейство Фарадей. Знаеше, че ще я намери отново, но не смяташе просто да се сгуши в някой ъгъл и да чака това да се случи.

Мъжете я заглеждаха, докато седеше в автобуса на „Грейхаунд“, взряна в еднообразния пейзаж, който постепенно се превърна в леки възвишения, все още покрити със сняг. Някакъв тип с протъркано кожено яке, който вонеше на пот и на феромони, се опита да я заговори по време на едно от спиранията за почивка, но тя бързо се измъкна и се върна на мястото си зад шофьора. Един мъж към шейсетте я взе под крилото си и стрелваше с убийствен поглед всеки, който се опиташе да седне на свободното място до момичето. Когато мъжът с коженото яке се върна в автобуса с явното намерение да смени мястото си, за да е по-близо до обекта на интереса си, шофьорът му нареди да си седне на задника и да не мърда, докато не пристигнат в Бостън.

Мъжкото внимание накара Емили да се замисли за Боби и тя усети как сълзи парят в очите й. Не беше влюбена в него, но го харесваше. Беше забавен, мил и непохватен, поне докато не започнеше да пие, когато на повърхността изплуваше гневът и раздразнението му към баща му, към малкото градче и дори към нея.

Не беше съвсем сигурна какво търси у един мъж. Понякога й се струваше, че долавя някакъв намек, кратък проблясък на онова, което търсеше, сякаш светлина за кратко озаряваше мрака. Откликваше и мъжът на свой ред също откликваше. Понякога Емили не успяваше да се отдръпне навреме и изтърпяваше последиците — обидни думи, понякога дори физическо насилие, а веднъж едва не се случи нещо по-лошо и от това.

И тя като някои млади мъже и жени на своята възраст се бе опитала да открие призванието си. Все още не й бе ясно по кой път иска да поеме животът й. Мислеше, че би могла да стане художничка или писателка, защото обичаше книгите, картините и музиката. В големите градове прекарваше часове наред по музеи и галерии, застанала пред великите платна с надеждата да я погълнат, да се слее с техния свят. Когато можеше да си го позволи, купуваше книги. А ако нямаше достатъчно пари, се записваше в библиотеката, макар да не беше същото да чете книга, която не е нейна. Въпреки това книгата създаваше у нея усещането, че не е съвсем изгубена, че не се носи из света съвсем без посока. И други се бяха борили с проблеми като нейните и се бяха справяли.

Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата, в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.

От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.

Въпреки това тя никога не се почувства пренебрегната. Когато се появиха проблемите й в училище — трудностите в час, плачът в тоалетната, — когато тя навлезе в пубертета, той говори с директора и уреди Емили да се срещне с психолог, макар че тя не сподели с милия и благ човечец с очила без рамки почти нищо, точно като с баща си. Не искаше да разговаря с психолог. Не искаше по никакъв начин да я възприемат като различна, затова не му разказа за пристъпите на главоболие, за това как й причернява пред очите, как сънува, че нещо се показва от черна яма и как зъбите му се впиват в сърцето й. Не сподели параноята си, усещането, че личността й е много крехка и може всеки момент да изчезне или да се строши. След десетина сеанса психологът заключи, че тя е такава, каквато изглежда — нормално, макар и чувствително момиче, което след време ще намери мястото си в света. Възможно бе трудностите й да предвещаваха нещо по-сериозно, някакъв вид шизофрения може би, затова психологът посъветва нея и най-вече баща й да следят за съществени промени в поведението й. След това баща й се отнасяше с нея съвсем различно и през следващите месеци тя два пъти се бе събуждала посред нощ и го бе сварвала да стои по халат на вратата на стаята й. Питаше го случило ли се е нещо, той й отговаряше, че е викала насън, а тя се питаше дали баща й е чул онова, което сигурно е изрекла.

Баща и работеше като шофьор в един склад за мебели „Трехо и синове“, мексиканци, успели да се замогнат. Беше единственият немексиканец сред служителите. Емили не знаеше на какво се дължи това. Когато го попита, той призна, че също не знае. Сигурно защото беше добър шофьор, но Емили допускаше, че е по-скоро защото „Трехо“ продаваха най-различни мебели, някои скъпи, други — не, на най-различни хора. Баща й вдъхваше доверие, изразяваше се добре и беше кротък човек. Той беше приемливо лице за по-богатите клиенти на „Трехо“.

Всяка мебел в къщата им беше купена с отстъпка от неговите работодатели обикновено защото беше повредена или толкова грозна, че нямаше никаква надежда да бъде продадена. Баща й беше отрязал и изгладил с шкурка краката на кухненската маса, опитвайки се да ги подравни, но в резултат масата стана прекалено ниска и не можеха да пъхнат столовете под нея, след като се нахранеха. Канапетата в хола бяха удобни, но различни, а килимите бяха евтини, но трудно се износваха. Единствено телевизорите им бяха качествени, а баща й редовно заменяше стария апарат с появилия се на пазара нов модел. Гледаше исторически филми и телевизионни игри, рядко спорт. Искаше да научава разни неща и дъщеря му мълчаливо учеше заедно с него.

Когато най-накрая замина, Емили се запита дали баща й изобщо ще забележи. Подозираше, че просто ще приеме отсъствието й с признателност. Едва по-късно осъзна, че понякога той изглеждаше едва ли не уплашен от нея.

Намери си работа като сервитьорка, този път в най-близкото подобие на бохемско кафене, с което можеше да се похвали градчето. Не плащаха много, но пък и наемът й не беше висок, а в кафенето поне пускаха хубава музика и другите от персонала не бяха пълни загубеняци. Докарваше си допълнително, като през почивните дни работеше в бар. Не й беше много приятно, но пък вече се бе запознала с един тип, който явно я харесваше. Беше дошъл с приятели да гледа хокейния мач, но беше различен от тях и се опита да пофлиртува с нея. Имаше хубава усмивка и не ругаеше като другите момчета, а тя се възхищаваше на такава способност у един мъж. След това се появи още няколко пъти и Емили усети, че момчето събира смелост да я покани да излязат. Обаче не беше сигурна дали е готова, не и след всичко, което й се бе случило. Все пак у него имаше нещо, което я интригуваше. Ако я поканеше, щеше да се съгласи да излязат, но щеше да го държи на разстояние, докато не узнае повече за него.

Не искаше нещата да свършат като с Боби. През четвъртата си нощ в града се събуди, след като беше сънувала, че мъж и жена вървят по улицата към новия й апартамент. Видението беше толкова живо, че тя отиде до прозореца, очаквайки да види двете фигури, застанали под най-близката улична лампа, но долу нямаше никого. Насън почти бе успяла да зърне лицата им. Сънят я спохождаше вече много години, но едва наскоро чертите на мъжа и жената бяха започнали да се проясняват и да се очертават все по-отчетливо с всяко следващо посещение. Все още не ги бе разпознала, но знаеше, че наближава моментът и това да стане.

И тогава щеше да настане мигът на разплатата. В това поне беше сигурна.