Отмъщение от отвъдното

Двайсет и осма глава

Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.

Само че във вечери като днешната, когато играеха „Бруинс“ и барът беше пълен с мъже и жени, твърде млади, за да го помнят, или пък достатъчно възрастни, за да помнят колко незначителна е била кариерата му, Харбарук изпитваше мъчително съжаление заради начина, по който се бе развил животът му, което прикриваше с още по-шумно и необуздано поведение от обичайното.

— Онези скапани спирачки! — беше казал той на Емили Киндлър, която бе дошла за интервю за мястото за келнерка. Всъщност тя не каза почти нищо. От нея се искаше само да слуша и да кима от време на време, докато той разказваше историята на живота си, и да променя изражението си, за да изглежда състрадателна, заинтригувана, гневна или щастлива в зависимост от сюжета. Емили смяташе, че познава мъже като него — сърдечни, по-умни, отколкото изглеждат на пръв поглед, но без никакви илюзии относно интелигентността си, мъж, който би си помечтал как я сваля, но никога не би го направил наистина и би се почувствал виновен, че си го е помислил. Разказа й за адвокатката, спомена и факта, че преди време е бил и женен, но не се е получило. Той може и да се учуди на готовността си да споделя с нея, но тя не. Беше установила, че на мъжете им се иска да й разказват разни неща. Те разкриваха пред нея дълбоката си същност и тя не знаеше защо.

— Никога не ме е бивало много да разговарям с жените каза й Харбарук към края на интервюто. — Може и да не изглежда така, но е вярно.

Каза си, че това момиче е необикновено. Можеше да понапълнее малко, ръцете й бяха много слабички и той беше напълно сигурен, че може да обхване с една ръка най-широката част на бицепсите й, обаче въпреки това бе безспорно красива, а онова, което отпърво бе възприел като крехкост до такава степен, че като я видя, едва не отхвърли възможността да я наеме на работа, — постепенно се разкриваше като нещо по-сложно и неопределимо. Тя притежаваше сила. Може би не физическа — макар да започваше да му се струва, че не е толкова слаба, колкото изглежда, понеже онова, което Кен Харбарук умееше открай време, бе да преценява силата на противника, — а вътрешна твърдост. Усети, че момичето е преживяло трудни времена, но те не са го сломили.

— Е, с мен добре си поговори — каза тя.

Усмихна се. Работата й трябваше.

Харбарук стисна ръката й, съзнавайки, че го разиграва, но въпреки това леко се изчерви. Усети как топлината плъзва по бузите му.

— Мило е, че го казваш. Жалко, че не всичко в живота може да бъде оправено с един разговор на чаша газирана вода.

Той стана и протегна ръка. Тя я пое и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш ми свястно хлапе. Поговори с Шели ей там, тя е управителка на бара. Ще ти определи смените и ще видим как се справяш.

Тя му благодари и така стана келнерка в „Спортен ресторант и бар на Кен Харбарук — местният дом на Националната хокейна лига“, както гласеше табелата над вратата с черни букви на бял фон. До нея един хокеист удряше шайбата, после размахваше победоносно ръце. Беше облечен с червено-бял екип, реверанс към полския произход на Кен. Винаги го питаха дали не е роднина на Ник Харбарук, чиято кариера обхващаше цели шестнайсет години, от 1961 до 1977 г., включително четири сезона с „Пенгуинс“ от Питсбърг през седемдесетте години. Не му беше роднина, но Кен нямаше нищо против да го питат. Гордееше се със своите полски сънародници, които постигаха успехи на леда: Ник, Пит Стемковски, Джон Мизук, Еди Лайер от по-старите и Черкавски, Олива и Сидоркиевич от по-младите момчета. Беше окачил снимки на някои от тях на стената зад един от телевизорите, част от полското му светилище.

Светилището беше близо до мястото, където работеше в момента момичето, раздигаше чаши и приемаше последни поръчки. Беше дълга нощ и тя си бе заслужила всеки скапан долар от бакшишите. Ризата й миришеше на разлята бира и на пържена храна, стъпалата я боляха. Искаше само смяната й да свърши, да се прибере вкъщи и да се наспи. Следващият ден й беше почивен — първият ден от пристигането й тук, когато нямаше да работи в кафенето, в бара или и на двете места. Смяташе да спи до късно и после да се справи с прането. Чад, младежът, който се навърташе покрай нея, я беше поканил на среща и тя колебливо се бе съгласила да отиде с него на кино, макар че главата й все още беше пълна със спомени за Боби Фарадей и за случилото се с него. Обаче беше самотна и реши, че едно кино няма да й се отрази зле.

Кен изключи коментара след мача, опитвайки се да накара клиентите да си тръгнат по-бързо, и пусна новините. На момичето му харесваше, че за Кен животът не започва и не свършва със спорта. Той четеше и знаеше какво се случва по света. Имаше мнение за политиката, историята, изкуството. Според Шели имаше дори прекалено много мнения и прекалено много обичаше да ги споделя с околните. Шели беше на петдесет и няколко години и беше омъжена за симпатичен тъпчо, който смяташе, че слънцето изгрява, когато Шели се събуди, а спускането на нощта е израз на скръбта на света, задето скоро ще бъде лишен от мелодията на Шелиния глас, докато тя спи. Той вече се бе настанил на бара, сърбаше светла бира и чакаше да я откара у дома. Шели беше почтена и трудолюбива жена и не обичаше никое от нейните „момичета“ да работи по-малко от нея. Три вечери работеше на бара, понякога заедно с Кен, ако имаше мач. Новото момиче вече пет пъти беше работило за нея и след първата вечер бе признателно за относителното спокойствие през третата вечер, когато Кен бе поел нещата и всичко бе доста по-кротко, макар и не толкова ефикасно и доходоносно.

В нейния район бяха останали само двама мъже, които вече бяха толкова пияни, че ако не наближаваше време да затварят, щеше да е принудена да ги изгони. Личеше си, че скоро ще минат от меланхоличния в злобния стадий, затова щеше да въздъхне облекчено, когато си тръгнеха. Докато разчистваше чашите и празните кошнички от пилешките крилца на масата вдясно от мъжете, усети някой да я потупва по гърба.

— Ей — обади се единият. — Ей, скъпа, дай ни по още едно.

Тя не му обърна внимание. Не обичаше мъжете да я докосват така. Другият се изкиска и изпя откъс от песен на Бритни.

— Ей! — този път потупването беше по-силно. Тя се обърна.

— Затваряме.

— Не, не затваряте — демонстративно погледна часовника си онзи. — Има още пет минути. Тъкмо време да ни донесеш още две бири.

— Съжалявам, момчета, не мога да ви обслужвам повече.

Над главите им на екрана се появи друга новина. Тя вдигна поглед. Имаше светкавици и полицейски коли. Върху кадъра се показаха три снимки: на мъж, жена и дете. Какво ли им се е случило? Опита се да разбере дали става дума за местно градче, но видя името на нюйоркската полиция отстрани на една от колите и разбра, че не е. Едва ли новината беше добра, щом показваха снимките им. Жената и момиченцето или бяха изчезнали, или бяха мъртви. Може би мъжът също.

— Как така не можеш?

Този път се обади по-ниският, който беше по-войнствен. Носеше спортна риза, омазана с кетчуп и със сос, а очите му изглеждаха като стъклени зад евтините очила. Беше на около трийсет и пет, не носеше халка. От него се носеше възкисела миризма. При това още от пристигането му тук. Отначало си помисли, че не се къпе, но сега заподозря, че се дължи на някакво вещество, а не на секрет, на някакъв вътрешен замърсител, който се смесва с потта му.

— Зарежи, Рони — намеси се приятелят му, който беше по-висок, по-пълен и много по-пиян. — Трябва да се изпикая. Той залитна покрай нея и изломоти извинително. Носеше черна фланелка с бяла стрелка, която сочеше към слабините му.

Картината на екрана отново се промени. Тя вдигна поглед. Друг мъж, различен от първия, бе застанал в светлината на прожекторите. Изглеждаше объркан, все едно, излизайки от къщи, бе очаквал да намери спокойствие, а не хаос.

„Чакай, чакай, чакай — помисли си тя. — Аз те познавам. Познавам те.“ Споменът беше стар, не можеше да го намести съвсем точно. Усети как нещо вътре в нея се размърдва. Главата й забуча. Опита се да го прогони, но бученето се засили. Устата й се напълни със слюнка, а болката между очите й ставаше все по-силна, сякаш бяха й забили игла в основата на носа. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха.

— Гледай ме, като ти говоря! — нареди Рони, но тя не му обърна внимание. Връхлетя я някакъв спомен, сцени от няколко стари филма се въртяха в главата й и тя бе звезда във всеки от тях.

Убийството на Мелъди Макрийди в едно езеро в Айдахо, натискаше главата й под водата, докато гърбът й се отпусна и на повърхността не се показаха мехурчета…

Казва на Уейд Пирс да затвори очи и да отвори уста, обещава му нещо хубаво, голяма изненада, а после пъхва дулото на пистолета между зъбите му и дърпа спусъка, защото е сбъркала за него. Смятала е, че може би е онзи — кой точно?, — но той не беше, освен това започна да разпитва за гаджето си Мелъди, и на нея й прозвуча подозрително…

Боби Фарадей, коленичил в пръстта пред нея, разплакан, умоляващ я да се върне, докато тя минава зад гърба му, взема въжето от чантата с инструментите и го мята на шията му. Боби не искаше да я остави на мира. Не спираше да говори. Беше слаб. Вече се бе опитал да я целуне, да я прегърне, но докосването му я отвращаваше, защото знаеше, че той не е подходящият човек за нея. Трябваше да го накара да млъкне, да престане да действа съобразно желанията си. Въжето се затегна и Боби — силният и строен Боби започна да се съпротивлява, но тя беше много силна, по-силна, отколкото някой би предположил…

Ръка на печката и тихото съскане на газта, която изтичаше точно както преди десетилетия в една къща, собственост на Джаки Рос; момичето, което гледаше как Фарадей умират, един прозорец, отворен само колкото тя да може да поема глътки от нощния въздух. И после шумът от спалнята, падналото на пода тяло: Кати Фарадей, полузадушена от изпаренията, опитваща се да стигне до кухнята, за да завърти крана; и вече мъртвият съпруг до нея. Момичето беше принудено да седна върху гърба й, закрило устата си, за да се предпази, докато не се увери, че жената вече не…

Оставяше знаци: издълбаваше име — своето име, истинското си име — на места, където другите можеха да го намерят. Не, не другите, а Другият, Любимият й, който също я обичаше.

И смъртта: как умираше, когато куршумите разкъсаха плътта й и тя падна в студената вода. Как умираше, докато Другият кървеше върху нея, когато се килна от седалката на колата и главата й полегна в скута му. Умираше, отново и отново, но винаги се връщаше…

Една ръка подръпна нейната.

— Скапана кучка, казах ти…

Емили обаче не го слушаше. Това не бяха нейни спомени. Те принадлежаха на друга, която все още не беше тя, но беше в нея, и най-накрая Емили разбра, че заплахата, от която бяга от толкова отдавна, сянката, която я преследва цял живот, не е външна, а вътрешна сила. През цялото време е била в нея и е чакала подходящия момент, за да се покаже.

Емили вдигна ръце и стисна с юмруци главата си. Стисна здраво очи и заскърца със зъби, докато се бореше със скупчващите се облаци и напразно се опитваше да се спаси, да запази самоличността си, но вече бе твърде късно. Преобразяването се случваше. Вече не беше момичето, за което се мислеше до този момент и което скоро щеше да престане да бъде. Яви й се видение на давеща се млада жена точно както се беше удавила Мелъди Макрийди, което се съпротивляваше на забравата, а самата тя бе едновременно жената и онзи, който я натиска под водата. Умиращото момиче се показа над водата за последен път и в очите й се оглеждаше същество, едновременно древно и страховито, черно, безполово нещо с тъмни криле, които се разгънаха от гърба му и закриха напълно светлината, едно същество, което беше толкова грозно, че чак беше красиво, или пък толкова красиво, че нямаше място на този свят.

То.

И Емили издъхна под неговата ръка, удави се в черната вода, изчезна завинаги. Всъщност тя си бе изгубена открай време, още от раждането си, когато този необикновен бродещ дух бе избрал нейното тяло за своя обител, беше се скрил в дебрите на нейното съзнание в очакване истината да бъде разкрита.

А сега това нещо гледаше отвисоко дребния човечец, който стискаше ръката й. Вече не разбираше какво й говори той. Думите му просто бръмчаха в ушите й. Нямаше значение. Нищо от думите му нямаше значение. Тя го помириса и усети порока вътре в него, който се процеждаше като воня през порите му. Сериен изнасилвач. Мъж, изпълнен с омраза и със странен и водещ до насилие апетит.

Но въпреки това тя не го съдеше, точно както не би съдила и паяк, който изяжда муха, или куче, което глозга кокала си. Такава беше природата му и тя откри отзвук от нея в себе си.

Той я стисна по-силно. От устата му се разхвърча слюнка, но тя гледаше само движението на устните му. Той понечи да се изправи, после се спря. Явно разбра, че нещо се е променило, че онова, което бе смятал за познато, изведнъж е станало отчайващо непознато. Тя освободи ръката си и се приближи още повече към него. Обхвана с длани бузите му, после се приведе и го целуна, отворената й уста обхвана неговата, без да обръща внимание на горчивия му вкус, на вонливия му дъх, на развалените зъби и на пожълтелите венци. Той се съпротивлява за кратко, но тя беше прекалено силна. Дъхна в него, приковала очите му със своите, и му показа в какво ще се превърне, когато умре.

Шели не я видя да си тръгва, нито Харбарук, нито никой от останалите, които бяха работили заедно с нея. Ако някой им пуснеше спомените от онази вечер на екран, за да видят всичко случило се пред очите им, изчезването на момичето щеше да бъде само сивкаво петно, прекосяващо бара, силует, смътно наподобяващ човешко същество.

Едрият мъж със стрелата на фланелката се върна от тоалетната. Приятелят му седеше, където го беше оставил, и зяпаше с невиждащ поглед стената, седнал с гръб към бара.

— Време е да си вървим, Рони — подкани го той. Потупа го по гърба, но мъжът не помръдна. — Ей, Рони! — Застана пред него и онемя. Макар и пиян, знаеше, че приятелят му е неспасяемо прекършен.

Рони редеше сълзи от кръв и вода, а устата му се движеше и повтаряше едни и същи думи отново и отново. Всички капиляри в очите му се бяха спукали, бялото беше напълно почервеняло и две еднакви черни слънца бяха заседнали всяко на своето небе. Шептеше, но приятелят му въпреки това чуваше какво казва.

— Съжалявам — повтаряше Рони, — съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Двайсет и девета глава

По знак на Ъпстийн жената поднесе още кафе: черно на равина и с малко мляко за мен. Между нас лежаха двата символа.

— Какво означават? — попитах.

— Това са букви от Еноховото или от Адамовото писмо, което се предполага, че е било съобщено на английския маг Джон Дий и на неговия помощник в продължение на няколко десетилетия през шестнайсети век.

— Съобщено ли?

— Посредством окултни текстове, макар да е възможно да е изкуствен език. Какъвто и да е произходът му, първата Енохова буква е „унд“, съответствието на нашата „А“. В конкретния случай тя представя име — Анмаел.

Джими Галахър се опитваше да си спомни: Беше нещо с „А“…

— И какво е Анмаел?

— Анмаел е демон, един от „синовете Божии“ — обясни Ъпстийн. — Те са известни и като „наблюдатели“ или като „онези, които никога не спят“. Според апокрифните писания и по-конкретно „Книгата на Енох“ те са исполински същества, които според една от версиите са предизвикали падането на ангелите поради похот. — Равинът вдигна двете си ръце, но палецът на дясната остана заровен в дланта. — Има девет чина ангели — каза той. — Всички са безполови и безукорни. — Той премести палеца си и го добави към другите пръсти. — Десетият чин са григори, „синове Божии“, които са различни от останалите по своята същност, приличат на хората по външен вид и по сексуалния си апетит и точно те са падналите ангели. В „Битие“ тъкмо тези ангели изпитват плътска похот и „започнаха да влизат при дъщерите човешки“. Подобни теории винаги са били обект на известни спорове. Великият равин Симеон бен Йосаи, благословено да бъде името му, забранил на учениците си да обсъждат такива неща, но както виждаш, аз нямам такива скрупули.

И така, Анмаел е един от исполините, синове Божии. Той на свой ред е свързан със Семиаза, един от предводителите на този разред. Според някои ангелът Семиаза се разкаял за простъпките си, но според мен това мнение по-скоро е свързано с желанието на ранната църква да има образ на разкаянието, отколкото с нещо друго.

И така, по отношение на ангелите близнаци Анмаел и Семиаза еврейската и християнската версия се различават. Според православното християнство, произхождащо частично от еврейски извори, ангелите по традиция са безполови, а тези от по-високите разреди са само мъжки същества. За разлика от това по-късният еврейски възглед допуска възможността да има женски и мъжки ангели. Библиографът Хаим Азулал пише в своя „Милбар Кедемот“ през 1792 г., че ангелите биват наричани жени, както е написано в Захария 5:9: „И вдигнах очите си и видях: ето, появиха се две жени.“ В „Ялкут Хадаш“ пише: „За ангелите можем да говорим и като за мъже, и като за жени: ангелите от по-висш порядък наричаме мъже, а ангелите от по-нисш порядък наричаме жени.“ Най-малкото, юдаизмът има по-последователна концепция относно сексуалността на тези същества.

В плътта на тялото на Акерман и на неидентифицираното момче, убито от баща ти в Пърл Ривър, е била дамгосана Еноховата първа буква „унд“. Жените обаче са били белязани с буквата „Уам“ или „С“ за Семиаза. — Замълча за момент, явно обмисляше нещо. — Често съм си мислел, че децата на хората сигурно са били страшно отчаяние за тези същества. Те са възжелавали нашата плът и нашите тела, но нашето съзнание и продължителността на живота ни в сравнение с техните сигурно са били като на насекомо. Само че какво би станало, ако два ангела, мъжки и женски, могат да се вселят в мъжко и женско тяло и да се наслаждават на съюза си като равни? И когато тези тела се изтощят, те продължават нататък, намират си други, които да обитават, а после отново започват да се търсят един друг. Понякога това отнема години. Може би дори понякога те не успяват да се съберат и търсенето продължава в друго тяло, но никога не спират да се търсят, защото не могат един без друг. Анмаел и Семиаза. Сродни души, ако можем да се изразим така за същества без душа, или любовници за същества, които не са способни да обичат. А цената, която плащат за своя съюз, според мен е да изпълняват заповедите на друг — в конкретния случай заповедта е да сложиш край на съществуването си.

— На друг ли?

— Контролиращо съзнание. Възможно е някой от онези, с които си се срещнал в миналото: Пъд, Брайтуел и нашият приятел Китим, може би дори Пътника като един от онези, чиято човешка природа е безспорна, защото не спомена ли той „Книгата на Енох“?, — също да са изпълнявали неговите заповеди, но без да го знаят. Помисли за човешкото тяло някои от процесите в него са неволеви: сърцето бие, черният дроб пречиства, бъбреците преработват. Не се налага мозъкът да им нарежда да изпълняват тези задачи, но те изпълняват функцията да поддържат тялото. Само че четенето на книга, шофирането или стрелбата с пистолет с цел прекратяването на нечий живот не са неволеви действия. По същия начин вероятно има същества, които служат на друг, без да го съзнават, просто защото собствените им злодеяния обслужват по-висша цел. Сигурно има и други обаче, на които са възложени специални задачи, и поради това в крайна сметка тяхната осъзнатост ще бъде по-силна.

— И кое е това контролиращо съзнание?

— Все още не знаем.

— Кой не го знае? Май не говориш само за теб и мен?

— Не съвсем.

— Колекционера спомена за „тайните ми приятели“. Ти влизаш ли в това число?

— За мен ще бъде чест.

— И има и други?

— Да, макар че някои едва ли охотно ще се загърнат с мантията на „приятелството“ в най-общия смисъл на думата каза Ъпстийн, подбирайки думите с ненадмината дипломатичност.

— Значи няма да играят с мен карти по Коледа.

— Нито по друго време.

— И няма да ми кажеш кои са те?

— Засега е по-добре да не знаеш.

— Притесняваш се, че ще им досаждам ли?

— Не, но ако не знаеш как се казват, няма да можеш и да издаваш самоличността им пред други хора.

— Като Анмаел, ако реши да изпробва ножа си на мен.

— Не си сам в тази работа, господин Паркър. Наистина си необикновен човек и аз още не съм разбрал защо винаги си бил толкова омразен и, осмелявам се да го кажа, толкова привлекателен за такива нечисти сили, обаче трябва да мисля и за други хора.

— Това ли е Пети отдел — кодово название на тайните ми приятели?

За миг Ъпстийн се стъписа, но бързо се овладя.

— Пети отдел е само име.

— На какво?

— Първоначално на разследването на Пътника. А след това правомощията му малко се поразшириха, струва ми се, и сега ти си част от тях.

Заваля. Погледнах през рамо и видях как от водата тротоарът изглежда по-тъмен и как капките се сипят от червената тента над вратата.

— И какво трябва да правя? — попитах.

— За какво?

— За Анмаел или за който там се мисли за Анмаел.

— Той чака.

— За какво?

— Чака другата му половина да се присъедини към него. Сигурно вярва, че тя е наблизо, защото иначе не би се показал. Тя на свой ред оставя следи за него, може би дори без да го съзнава. Когато тя дойде, ще действат. Най-вероятно ще е скоро особено след като Анмаел е бил готов да убие Уолас и да напише името си на стената. Той усеща приближаването й и не след дълго двамата ще бъдат привлечени един към друг. Допускам, че бихме могли да те скрием, но това просто ще отложи неизбежното. А за да се позабавляват и за да те накарат да излезеш, може да наранят близките ти.

— Какво би направил на мое място?

— Бих избрал бойното поле. Имаш съюзници: Ейнджъл и онзи, който сигурно още се спотайва навън. Мога да ти дам няколко млади мъже, които ще стоят на дискретно разстояние, но ще те държат под око. Окопай се малко на място по свой избор и ние ще ги заловим, когато се появят.

Ъпстийн се изправи. Срещата ни беше приключила.

— Имам още един въпрос — казах.

По лицето му пробяга нещо като раздразнение, но той го овладя и отново възприе обичайното си благо и леко развеселено изражение.

— Питай.

— Какво беше детето на Елейн Паркър, което умря — момче или момиче?

— Момиче. Мисля, че тя я е кръстила Сара. Взели я от нея и я погребали тайно. Не знам къде. Най-добре е никой да не знае.

Сара, моята полусестра, погребана анонимно в детско гробище, за да предпазят мен.

— Може би и аз на свой ред ще ти поставя една последна задача — каза Ъпстийн. — Как са намерили Каролайн Рос? Два пъти баща ти и Джими Галахър са успявали да я скрият добре: веднъж в центъра на града, преди Акерман да умре под гумите на камиона, и после по време на бременността й. Но въпреки това мъжът и жената успели да я открият. И после някой открива, че Уил Паркър е излъгал за обстоятелствата около раждането на сина си, и те се върнали, за да опитат отново.

— Може да е бил някой от твоите хора — казах. — Джими ми разказа за срещата в клиниката. Може някой да се е изпуснал — или неволно, или нарочно.

— Не, не са — възрази Ъпстийн толкова убедено, че не му се противопоставих. — А дори да се съмнявах в тях, което не е вярно, нито един от тях не знаеше каква точно заплаха е грозила Каролайн Рос преди смъртта й. Знаеха само, че е млада жена, която е в беда и се нуждае от закрила. Възможно е тайната за твоя произход да е била издадена някак. Заличихме подробностите за мъртвото дете на Елейн Паркър от медицинския й картон и тя преустанови всякакъв контакт с болницата и с гинеколога, който е следил първите етапи на бременността й. Архивите и на двете места впоследствие бяха прочистени. Кръвната ти група представляваше проблем, но тя би трябвало да е поверителна информация, известна на семейството ти и на вашия лекар, а той явно е бил безукорен във всяко отношение. Освен това предупредихме баща ти винаги да бъде нащрек, а той рядко не се съобразяваше с предупрежденията ни.

— До нощта, когато е стрелял в Пърл Ривър — отбелязах.

— Да, дотогава.

— Не биваше да го оставяте да ходи там сам.

— Не знаех какво ще направи — оправда се Ъпстийн. — Исках да ги заловим живи. Така щяхме да ги затворим и да спрем цялата тази история. — Нахлупи си шапката, облече си палтото и понечи да мине покрай мен. — Не забравяй какво ти казах. Убеден съм, че някой, който е познавал баща ти, го е предал. Възможно е ти също да си изложен на опасността от предателство. Предавам те на грижите на колегата ти.

След това той си тръгна заедно с телохранителите си и ме остави при тъмнокосата глухоняма, която ми се усмихна тъжно, преди да започне да гаси светлините.

Някъде в задната част на заведението звънна звънец и над плота светна червена лампа, за да може жената да я види. Тя вдигна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча, и изчезна зад една завеса. След секунди ме повика с пръст.

На малък екран се виждаше фигура, застанала в нишата до задния вход. Беше Луис. Дадох й знак, че го познавам и че няма проблем да го пусне. Тя отвори вратата.

— Отпред има кола — каза Луис. — Струва ми се, че е проследила Ъпстийн дотук. Вътре има двама мъже с костюми. Приличат повече на федерални, не на ченгета.

— Можеха да ме спипат, докато разговарях с Ъпстийн.

— Може би не искат да те спипат. Може би просто искат да разберат къде живееш.

— На хазяина ми никак няма да му хареса.

— И точно затова хазяинът ти стърчи тук и задникът му мръзне.

Благодарих на жената и излязох при Луис. Тя затвори вратата зад нас.

— Не говори много — отбеляза Луис.

— Глухоняма е.

— Това обяснява всичко. Обаче е красива жена, ако си падаш по мълчаливите.

— Замислял ли си се да минеш курс по възпитание на чувствата?

— Смяташ ли, че ще помогне?

— Вероятно не.

— Виждаш ли!

В края на улицата Луис спря и погледна назад към следващия ъгъл. Появи се такси. Той му махна и двамата потеглихме без видими признаци, че ни следят. Шофьорът се интересуваше повече от разговора си по блутуут устройството, отколкото от нас, но за всеки случай се качихме на още едно такси, преди да се приберем на сигурно място в апартамента.

Трийсета глава

Джими Галахър не умееше да пази тайна. Такъв си беше бъбрив. Обичаше да си пийва, да разказва истории. Напиеше ли се, езикът му се развързваше и преградите му падаха. Говореше неща, които се чудеше откъде идват, все едно стоеше извън себе си и наблюдаваше някакъв непознат да говори. Съзнаваше обаче колко е важно да си мълчи за произхода на сина на Уил Паркър и тази част от живота му винаги оставаше скрита, колкото и да си пийнеше. Въпреки това стоеше на разстояние от момчето и от майка му, след като Уил се самоуби. Усещаше, че е по-добре да страни от тях, отколкото да рискува да изпусне нещо подозрително пред момчето или да оскърби майка му, като заговори за неща, които е най-добре да си останат скрити в изтерзаните от грижи и претоварени сърца. Въпреки многото си недостатъци той нито веднъж не спомена за онова, което знае, през всичките тези години, откакто Елейн Паркър напусна Мейн заедно със сина си.

Обаче винаги бе подозирал, че Чарли Паркър ще дойде да го търси. В характера му бе заложена способността да задава въпроси, да търси истината. Беше ловец и притежаваше упорство, което според Джими в крайна сметка щеше да му струва живота. В даден момент в бъдеще щеше да престъпи границата и да се зарови в неща, които бе по-добре да не закача, и нещо щеше да се покаже и да го унищожи. Джими беше сигурен. Може би собственият му характер и тайната, свързана с родителите му, щеше да се окаже тази грешка.

Допи виното и си поигра с чашата, при което образуваните от пламъка на свещта сенки по стената заиграха. До мивката все още имаше половин бутилка. Преди седмица щеше да я допие и да си отвори още една, но вече не. Част от импулса му да пие повече от необходимото бе угаснал. Разбираше, че се дължи на чистата му съвест. Беше разказал на Чарли Паркър всичко, което знае, и сега бе опростен.

Но освен това имаше усещането, че признанието е прекъснало някаква връзка между тях. Не беше точно връзка, изградена върху доверие, защото двамата с Чарли не бяха близки и нямаше да бъдат. Просто Джими усещаше, че около момчето още от най-ранна възраст има нещо особено. Но пък той така и не се бе научил как да се държи с деца. Сестра му беше по-голяма от него с повече от петнайсет години и той бе отраснал с усещането, че е единствено дете. Родителите му бяха възрастни по време на раждането му. Възрастни. Засмя се. На колко са били, на трийсет и осем, на трийсет и девет? Той обичаше и двамата много, но между майката, бащата и сина винаги бе имало неразбирателство и пропастта помежду им се разшири, когато стана зрял човек. Никога не обсъждаха сексуалните му предпочитания, макар той да знаеше, че майка му, а може би и баща му са съзнавали, че синът им никога няма да се ожени за никое от момичетата, които понякога го придружаваха на танци или на кино.

Самият той съзнаваше какви са импулсите му, но никога не действаше, тласкан от тях. Отчасти от страх. Не искаше другите полицаи да разбират, че е гей. Те бяха неговото семейство, истинското му семейство. Не искаше нищо да го отчужди от тях. И сега, вече пенсионер, Джими си оставаше девствен. Странно, но му беше трудно да помири тази дума с мъж на близо седемдесет години. Така човек би трябвало да опише млади мъже и жени на прага на нови преживявания, а не по-възрастни. О, все още беше енергичен човек и понякога си мислеше, че би било — хубаво? интересно? — да започне връзка, но точно тук бе проблемът — не знаеше откъде да започне. Не беше някаква стеснителна невеста, която чака да отнемат девствеността й. Беше мъж с известни житейски познания — и добри, и лоши. Вече бе твърде късно, каза си, да се предаде пред някого с по-голям опит в секса и в любовта.

Старателно затвори бутилката с вакуумна тапа и я прибра в хладилника. Бяха му подсказали този начин в местния магазин за алкохол и се оказа, че върши работа, стига да не забрави да извади виното, за да се затопли, преди да го пие на следващия ден. Угаси лампите, заключи два пъти входната и задната врата и си легна.

Отначало включи шума в съня си, както правеше понякога, когато звъннеше будилникът, а той спеше толкова дълбоко, че нещо започваше да звъни в съня му. В съня му чаша за вино падна на пода и се строши. Обаче не беше винена чаша и не беше в кухнята, макар че шумът беше подобен. Беше нещо по-голямо и тъмните му краища се губеха в безкрая. Плочките на пода бяха от къщата, в която беше отраснал, и до него стоеше майка му. Чуваше я как пее, макар да не я виждаше.

Събуди се. Известно време цареше тишина, после нещо съвсем тихо прошумоля; парченце настъпено стъкло изскърца върху плочките. Тихо стана и отвори шкафа до леглото си. Трийсет и осемкалибровият му пистолет лежеше на поличката почистен и зареден. Прекрасно познаваше къщата, всяка пукнатина и сглобка. Макар да беше стара, той можеше да се движи из нея, без да вдига шум.

Застана горе на стълбите и зачака. Отново всичко притихна, но въпреки това усещаше нечие присъствие. Мракът започна да го потиска и неочаквано се изплаши. Зачуди се дали да не извика предупредително и да принуди онзи долу да избяга, но съзнаваше, че ако го направи, гласът му ще потрепери и той ще издаде страха си. По-добре да продължи да се движи. Имаше пистолет. Беше бивше ченге. Ако го принудеха да стреля, неговите хора щяха да се погрижат за него. Майната му на другия.

Тръгна надолу по стълбите. Вратата на кухнята беше отворена. На лунната светлина проблесна едно-едничко парченце стъкло. Ръката му трепереше и той се опита да я успокои, като стисна пистолета с две ръце. На долния етаж имаше само две стаи — кухнята и дневната, свързани с две вътрешни врати. Виждаше, че вратите все още са затворени. Преглътна и му се стори, че усеща вкуса на снощното вино в устата си. Беше се вкиснало като оцет.

Стана му студено на босите стъпала и разбра, че вратата към мазето е отворена. Оттам беше влязъл натрапникът и може би оттам си бе тръгнал, след като бе счупил винената чаша. Джими се намръщи. Съзнаваше, че това са фантазии. В къщата имаше някой. Усещаше го. Вратата към дневната беше най-близо. Можеше да претърси първо нея, така че натрапникът да не го изненада в гръб, докато Джими претърсва кухнята.

Надникна през вратата. Завесите не бяха дръпнати, но уличната лампа навън беше счупена и през тънкото перде се процеждаше само слаба лунна светлина, така че почти нищо не се виждаше. Бързо влезе вътре и тутакси разбра, че е допуснал грешка. Сенките се промениха и после вратата го удари силно и го събори. Докато се опитваше да насочи пистолета и да стреля, усети пареща болка в китките. Кожата му бе разпрана и сухожилията прерязани. Пистолетът падна на пода и кръвта от раната му го оплиска. Нещо го удари веднъж по темето, после още веднъж и докато губеше съзнание, му се стори, че вижда дълго плоско острие.

Когато се свести, лежеше по корем в кухнята, ръцете му бяха вързани на гърба, краката свити и вдигнати към задника и после вързани с въжето на ръцете му, за да не мърда. Усети студения въздух с голата си кожа, но не толкова силно като преди. Вратата на мазето отново бе затворена и сега студеният въздух влизаше само от процепа между вратата на кухнята и пода. Плочките обаче бяха ледени. Усети слабост. Ръцете и лицето му бяха изцапани с кръв, главата го болеше. Понечи да извика за помощ, но острие докосна бузата му. Фигурата до него беше толкова тиха, че дори не бе усетил присъствието й, преди да помръдне.

— Не — предупреди го мъжки глас, който не му беше познат.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— За какво?

— За Чарли Паркър. За баща му. За майка му.

Джими се бе раздвижил и кръвта от раната на главата му отново рукна. Потече в очите му и те го защипаха.

— Сам говори с него, ако искаш да разбереш нещо. Не съм виждал Чарли Паркър от години, откакто…

Онзи натика в устата му ябълка — толкова силно, че не можеше да я изплюе, нито пък да отхапе и да я изплюе. Вгледа се в лицето на нападателя и си каза, че никога не е виждал толкова тъмни и безмилостни очи. Пред очите му се показа парче счупено стъкло от чашата. Погледът на Джими се плъзна от него към знака, който, изглежда, бе дамгосан на ръката на мъжа, после отново към стъклото. Беше виждал този знак и преди и вече разбра с кого си има работа.

Анима. Ма…

Анмаел.

— Лъжеш. Ще ти покажа какво се случва на ченгета педали, които лъжат.

С едната си ръка Анмаел натисна врата на Джими и главата му надолу, а с другата мушна счупеното столче на чашата в кожата между лопатките му.

Джими изкрещя с ябълката в уста.

Трийсет и първа глава

Джими Галахър бе намерен от Есмералда, жената от Салвадор, която идваше да чисти къщата му два пъти седмично. Когато пристигна полицията, я завариха да плаче тихо, но иначе беше спокойна. У дома беше виждала мъртви хора и не изглеждаше шокирана. Въпреки това не можеше да спре да плаче за Джими, който винаги се държеше с нея внимателно и мило, беше забавен и й плащаше повече, а освен това й правеше подаръци за Коледа.

На мен ми каза Луис. Дойде в апартамента малко след девет сутринта. Историята вече бе стигнала до новините по радиото и по телевизията, макар че името на жертвата не бе потвърдено, но Луис много бързо беше разбрал, че става дума за Джими Галахър. Известно време не продумах. Не можех. Той беше запазил тайната от обич към баща ми и майка ми и, струва ми се, от объркана загриженост за мен. Джими бе най-верният от всички приятели на баща ми.

Свързах се със Сантос, детектива, който ме бе завел на „Хобарт Стрийт“ през нощта, когато бе намерено тялото на Мики Уолас.

— Беше грозна картина — каза той. — Някой доста си беше поиграл с него. Опитах да ти звънна, но телефонът ти беше изключен.

Съобщи ми, че трупът на Джими е откаран в съдебната патология в болницата „Кингс Каунти“ на „Кларксън Авеню“ и аз му предложих да се видим там.

Сантос пушеше навън, когато таксито спря пред моргата.

— Не е лесно да те открие човек — каза той. — Мобилния ли си изгуби?

— Нещо такова.

— Трябва да поговорим, след като приключим тук.

Хвърли фаса и аз го последвах вътре. Той и още един детектив на име Травис стояха от двете страни на тялото, докато служителят отметна чаршафа. Аз бях до Сантос. Той гледаше служителя. Травис гледаше мен.

Бяха почистили трупа, но по лицето и по горната част на тялото на Джими имаше множество прорезни рани. Един от разрезите на лявата му буза беше толкова дълбок, че сякаш зъбите му се виждаха отдолу.

— Обърнете го — нареди Травис.

— Ще ми помогнете ли? — помоли служителят. — Тежък е.

Травис беше сложил сини латексови ръкавици, Сантос също. Моите ръце бяха голи. Наблюдавах как тримата местят тежкото тяло на Джими, като го обръщат първо на една страна и после по корем.

На гърба му беше изрязана думата „хомо“. Някои от прорезите бяха по-назъбени от други, но всички бяха дълбоки. Сигурно е имало много кръв, много болка.

— Какво е използвал?

Отговори ми Сантос:

— Столчето на счупена чаша за вино за буквите и някакво острие за останалото. Не намерихме оръжие, но по черепа има странни рани.

Внимателно завъртя главата на Джими, раздели косата му на темето и отдолу се показаха застъпващи се квадратни контузии на черепа. Сантос сви на юмрук дясната си ръка и го стовари два пъти във въздуха.

— Допускам, че е някакъв голям нож, може би мачете или нещо подобно. Вероятно убиецът е ударил Джими с дръжката няколко пъти, за да го зашемети, а после го е вързал и се е заел да кълца. До главата имаше ябълки и следи от зъби по тях. Затова никой не е чул виковете.

Не говореше небрежно, в гласа му се долавяше дори грубост. Но видът му бе тъжен и изморен. Жертвата беше бивше ченге, човек, когото мнозина си спомняха с топли чувства. Подробностите, свързани с убийството, и изрязаната на гърба дума сигурно вече бяха разпространени. Скръбта и гневът заради тази смърт временно щяха да бъдат притъпени заради обстоятелствата. Убийство на педал, така щяха да го окачествяват някои. Кой да допусне, че Джими Галахър е бил обратен, щяха да шушнат. Ама те са пили заедно с него, обсъждали са жените, които минават. По дяволите, той дори е излизал с някои от тях! А през цялото време е криел истината. Други пък ще твърдят, че още от самото начало са подозирали, и ще се питат какво ли е направил, за да си навлече такова нещо? Ще тръгнат и слухове — че е опитал да сваля неподходящ партньор, че е опипвал някой младеж…

А, младеж.

— Като престъпление от омраза ли го класифицирате? — попитах.

Травис сви рамене и за пръв път се обади:

— Може да се стигне дотам. И в двата случая ще се наложи да задаваме въпроси, на които на Джими нямаше да му е приятно да отговаря. Ще трябва да разберем дали е имал любовници, случайни флиртове и дали е стигал до крайности.

— Не е имал любовници.

— Много си сигурен.

— Така е. Джими малко се срамуваше и винаги беше изплашен.

— От какво?

— Да не би да разбере някой. Да не би приятелите му да разберат. Те всички бяха ченгета от старата школа. Едва ли е смятал, че много от тях ще го подкрепят. Подозирал е, че ще му се присмиват или ще му обърнат гръб. Не е искал да стане за смях. Предпочитал е сам да изживява тези неща.

— Е, ако не е свързано с начина му на живот, тогава с какво?

Замислих се за момент.

— Ябълки.

— Моля? — озадачи се Травис.

— Казахте, че сте намерили ябълки — не само една ябълка до главата му, така ли?

— Четири. Може би убиецът е смятал, че след време Джими може да успее да прехапе ябълката докрай.

— Или пък може да е спирал след всяка буква.

— Защо?

— За да задава въпроси.

— За какво?

Този път отговори Сантос:

— За него — посочи ме той. — Той мисли, че е свързано със случая Уолас.

— А ти не ли?

— На гърба на Уолас не бяха изрязали думата „хомо“ — възрази Сантос, но усетих, че просто се прави на адвокат на дявола.

— И двамата са били измъчвани, за да проговорят — казах.

— И ти си познавал и двамата — добави Сантос. — Защо не ни кажеш какво търсиш тук?

— Опитвам се да разбера защо баща ми е убил двама младежи в една кола през 1982 година.

— Джими Галахър можа ли да ти отговори?

Не отвърнах, само поклатих глава.

— Какво според теб е казал на убиеца? — попита Травис.

Погледнах нанесените на Джими рани. На негово място аз щях да проговоря. Мит е, че хората могат да издържат на мъченията. Накрая всички се пречупват.

— Каквото е можел, за да ги накара да спрат — отговорих. Как е починал?

— Задавил се е. В гърлото му е била пъхната винена бутилка с гърлото напред. Това сигурно ще наклони везните в полза на версията за убийство от омраза. Има, как се казваше, фалическа символика, или поне като такава ще мине.

Беше отмъстително и унизително. Един почтен човек бе оставен гол и вързан, с дамга на гърба, която го бележеше сред останалите полицаи и хвърляше сянка върху паметта на човека, когото са познавали. Тогава се убедих, че не става дума за онова, което Джими Галахър е знаел или не е знаел. Наказали са го, задето е мълчал, затова каквото и да бе казал, нямало е да се спаси от онова, което е предстояло да се случи.

Сантос кимна на служителя. Двамата заедно отново положиха Джими по гръб и покриха лицето му, после го върнаха сред другите номерирани трупове. Затвориха вратата и ние си тръгнахме.

Навън Сантос запали още една цигара. Предложи и на Травис и той си взе.

— Знаеш ли — каза ми, — ако имаш право и това не е убийство от омраза, тогава е умрял заради теб. Какво премълчаваш?

Какво значение имаше? И бездруго всичко отиваше към края си.

— Върни се и потърси досието на убийствата в Пърл Ривър. Убитият младеж е имал знак на ръката си. Изглеждал е така, все едно е бил прогорен в кожата. Знакът е същият като онзи на стената на „Хобарт Стрийт“, нарисуван с кръвта на Уолас. Допускам, че някъде в къщата на Джими ще намерите подобен.

Травис и Сантос се спогледаха.

— Къде беше? — попитах.

— На гърдите му — отговори Сантос. — Написан с кръв. Предупредиха ни да си мълчим. Казвам ти, защото… — Той се замисли. — Ами, не знам защо ти казвам.

— Тогава какво беше всичко това вътре? Не вярвате, че е убийство от омраза. Знаете, че е свързано със смъртта на Уолас.

— Предупредиха ни първо да чуем твоята версия — каза Травис. — Нарича се „опипване на почвата“. Ние ти задаваме въпроси, ти не отговаряш, ние сме в задънена улица. Доколкото чувам, това е обичайната практика с теб.

— Знаем какво означава символът — каза Сантос, без да обръща внимание на Травис. — Намерихме един човек от Института по теология, който ни го обясни.

— Енохово „А“ — казах.

— Откога знаеш?

— Неотдавна. Не знаех, когато ти ми го показа тогава.

— С какво си имаме работа? — попита Травис и се поуспокои, когато разбра, че нито аз, нито Сантос ще налапаме въдицата му. — С култ? С ритуални убийства?

— И каква връзка имат с теб, освен факта, че си познавал и двете жертви? — попита Сантос.

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

— Защо просто не те подложим на мъчения? — предложи Травис. — Разбирам какво го е тласнало онзи.

Не му обърнах внимание.

— Има един човек, който се казва Ейса Дюран. Живее в Пърл Ривър. — Дадох им адреса. — Разказа ми, че някакъв тип е оглеждал къщата му преди известно време и е разпитвал какво се е случило там. Ейса Дюран живее в къщата, където живеех аз, преди баща ми да се самоубие. Може би си струва да изпратите художник, който да нарисува портрет, който да изпита паметта на Дюран.

Сантос дръпна продължително от цигарата си и издуха дим към мен.

— Тези неща ще те убият — осведомих го.

— На твое място щях да се тревожа за собствената си тленност — отговори Сантос. — Допускам, че се криеш, но поне си включи проклетия мобилен. Не ни принуждавай да те завлечем в някоя килия и да те заключим, за да те пазим.

— Ще го пуснем ли? — попита невярващо Травис.

— Мисля, че засега няма да ни каже повече — обясни Сантос. — Нали така, господин Паркър? И то е повече, отколкото ще успеем да изкопчим от други хора.

— Пети отдел — обадих се.

Сантос се изненада:

— Знаеш ли какво представлява?

— А ти?

— Вероятно някакво секретно ниво, до което редовите полицаи като мен нямат достъп.

— Горе-долу. Не знам повече от теб.

— Кой знае защо не вярвам, че е истина, но предполагам, че засега можем само да чакаме, защото името ти сигурно е в същия списък като това на Джими Галахър и на Мики Уолас. А когато убиецът им се добере до теб, ще се наложи да караме в моргата или него, или теб. Хайде, ела, ще те хвърлим до метрото. Ще се радвам по-скоро да се разкараш от Бруклин.

Оставиха ме на спирката на метрото.

— Ще се видим — каза Сантос.

— Живи или мъртви — додаде Травис.

Гледах ги как се отдалечават. В колата не ми продумаха, но не ми пукаше. Бях твърде зает да размишлявам върху думата, изрязана на гърба на Джими Галахър. Откъде убиецът му бе стигнал до извода, че Джими е гей? Той бе пазил тайните си през целия си живот — своите и чуждите. Досетих се за сексуалната му ориентация само от неща, които майка ми каза след смъртта на татко, когато бях по-голям и по-зрял, а тя ме увери, че малцина от колегите на Джими знаят. Всъщност само двама човека знаели със сигурност, че Джими е гей, така ми каза. Един от тях беше баща ми.

Другият беше Еди Грейс.

Трийсет и втора глава

Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.

— Страхотно! — възкликна тя, когато ме видя. — Направо страхотно.

— Явно моментът не е подходящ.

— Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.

— Бих искал пак да поговоря с баща ти.

Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.

— Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?

— Да, струва ми се.

— Става дума за Джими Галахър, нали?

— В известен смисъл.

Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.

— Нещо е заседнало долу — каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.

— Какво става, Чарли?

— Какво имаш предвид?

— Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?

Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.

— Баща ти каза ли нещо по въпроса?

— Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.

— Имаш ли представа защо са се отчуждили?

Тя отмести поглед.

— Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.

— Това ли ти каза?

— Не, сама се досетих. Още не си отговорил на въпроса ми. Какво става?

Обърнах се към нея и приковах погледа и, докато тя не го отмести.

— Мътните да те вземат! — възкликна.

— Както ти казах, ще се радвам да поговоря няколко минути с Еди.

Изтри челото си видимо ядосана.

— Буден е, но е още в леглото. Ще се забави, докато се облече.

— Няма нужда да си създава толкова трудности. Можем да поговорим в стаята му. Няма да отнеме много.

Тя, изглежда, все още се чудеше дали е разумно да ми позволи да го видя. Усещах неловкостта й.

— Днес си различен — отбеляза.

— От какво?

— От последния път, когато беше тук. Май не ми харесва.

— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.

Тя кимна.

— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.

В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.

— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.

— Защо?

Дори не се опита да излъже:

— Защото са дошли за теб и ти си изплашен.

— Знаеш ли какво са причинили на Джими?

— Мога да се досетя.

— Целият е издълбан, изтезаван е и после е бил убит и всичко това, защото е запазил поверените му тайни, защото е бил истински приятел на мен и на баща ми.

— Трябвало е да избира приятелите си по-внимателно.

— Сигурно. Ти си му бил приятел.

Еди тихо се засмя. Прозвуча така, сякаш въздух минава през труп, и миришеше също толкова отвратително. Смехът предизвика пристъп на кашлица и той посочи към покритата пластмасова чашка върху шкафчето си, каквато използват децата — чашка с извита човка с дупка, за да пият по-лесно. Подадох му я и той засмука. Едната му ръка докосна моята и студенината й ме учуди.

— Аз наистина му бях приятел — каза Еди. — Но после той разказа на баща ти и на мен какъв е и тогава го отрязах. Той е педал, не е никакъв мъж. Отвращаваше ме.

— Отряза го значи?

— Щях да отрежа и топките му, ако можех. Искаше ми се да разкажа на всички какъв е. Не бива да носи тази униформа.

— И защо не го направи? — попитах.

— Защото те не искаха.

— Кои те?

— Анмаел и Семиаза, макар че не се наричаха така, не и първия път, когато дойдоха при мен. Така и не научих името на жената. Тя не говореше много. Мъжът се представи като Питър, но по-късно научих кое е истинското му име. Говореше предимно той.

— Как те намериха?

— Имах слабост. Не като тази на Джими, имах мъжка слабост. Падах си по млади. — Отново се усмихна. Устните му бяха напукани, а зъбите, които му бяха останали, бяха загнили във венците. — Момичета, не момчета — продължи той. Никога момчета. Те научиха. Така правят — намират ти слабото място и го използват срещу теб. Морков и пръчка — заплашиха да ме издадат, но ако им помогнех, и те щяха да ми помогнат. Дойдоха при мен, след като баща ти започна да се вижда с Каролайн Рос. Не знаех какви са, научих впоследствие. — Очите му проблеснаха и за миг доби уплашено изражение. — О, научих, и то как! Разказах им за онази жена Рос. Знаех за нея, бях партньор на баща ти в деня, когато той се запозна с нея, и ги видях заедно. Анмаел искаше да разбере къде е тя. Не попитах защо. Разбрах къде я е скрил Уил в Ъпър Ист Сайд. След това Анмаел умря, а жената изчезна. После баща ти и Джими непрекъснато местеха Каролайн Рос, много правеха скрито-покрито. Казах на Семиаза да следи Джими, защото баща ти му има доверие повече, отколкото на всеки друг. Мислех си, че искат само да я проследят, може би да откраднат детето. Бях не по-малко учуден от всички останали, когато я убиха.

Беше странно, но му вярвах. Нямаше причина да лъже, вече не, а и не търсеше опрощение. Разказваше, сякаш е събитие, на което е бил очевидец, но в което не е участвал пряко.

— Когато Уил се върна от Мейн с новороденото момченце, се отнесох подозрително. Знаех за състоянието на жена му, за това, че имаше проблеми със зачеването и износването на бебето. Просто всичко бе прекалено нагласено. Тогава вече се бях отчуждил от Джими. Все още бях в добри отношения с твоя старец или поне така си мислех, но нещо помежду ни се промени. Допускам, че Джими е говорил с него и че Уил е предпочел него пред мен. Не ми пукаше. Майната му. Майната им и на двамата. През следващите петнайсетина години настана затишие. Не очаквах друго. В крайна сметка Анмаел и жената бяха мъртви, а аз и без тях бях намерил начин да угаждам на капризите си.

И тогава един ден пред къщи се появиха момче и момиче. Седяха отпред в колата и наблюдаваха къщата. Бях на боулинг и жена ми ми се обади и ми каза, че се притеснява. Върнах се и, кълна се, веднага усетих, че са те. Знаех го още преди да ми покажат знаците на ръцете си, преди да заговорят за неща, които са се случили, преди да се родят, за разговорите ми с Анмаел и жената, преди да умрат. Бяха те, но в друга форма. Изобщо не се усъмних. По очите ги познах. Казах им какво мисля за момчето, което Уил и жена му отглеждат, но те явно вече го бяха заподозрели. Точно заради това се бяха върнали. Знаеха, че момчето все още е живо, че ти си все още жив. Отново им помогнах, но ти пак не умря.

Еди затвори очи. Помислих си, че се е унесъл, но той продължи да говори със затворени очи.

— Плаках, когато баща ти се самоуби. Харесвах го, макар че се бе отдръпнал от мен. Не можа ли просто да си умреш в онази клиника? Ако беше станало така, всичко щеше да свърши още тогава. Само че ти не умираше. — Отново отвори очи. — Този път обаче е различно. Не са хлапета, които те преследват, освен това са се поучили от грешките си. Ето това им е особеното — помнят. Всеки следващ път се приближават малко повече към успеха, но вече е много важно. Искат да умреш.

— Защо?

Той ме погледна с извити вежди. Изглежда се забавляваше.

— Според мен не знаят — отговори. — Все едно да питаш защо белите кръвни телца атакуват инфекцията. Просто са програмирани да го направят — да се противопоставят на заплахата, да я неутрализират. Не и моите обаче. Моите са прецакани.

— Къде са?

— Виждал съм само него. Жената я нямаше. Той я чакаше, призоваваше я да дойде при него. Те са такива. Живеят един за друг.

— Кой е той? Как се казва?

— Не знам. Не ми каза.

— Идвал е тук ли?

— Не, дойде още докато бях в болницата, неотдавна. Донесе ми бонбони. Все едно идваше при стар приятел.

— Ти ли го прати при Джими?

— Не, не се налагаше. Те отдавна знаеха всичко за Джими.

— Заради теб.

— Какво значение има сега?

— Имало е значение за Джими. Имаш ли представа колко е страдал, преди да умре?

Еди махна пренебрежително с ръка, но не ме погледна в очите.

— Опиши ми го.

Той отново ми показа, че иска вода, и аз му дадох. Докато говореше, гласът му беше станал още по-дрезгав, почти шепот.

— Не, няма да ти кажа. Пък и наистина ли смяташ, че това ще ти помогне? Нищо нямаше да ти кажа, ако смятах, че ще ти помогне. Пет пари не давам за теб или за случилото се с Джими. Животът ми почти приключи. Обещали са ми награда за стореното. — Надигна глава от възглавницата, сякаш се канеше да ми довери голяма тайна. — Техният господар е добър и щедър — продума той сякаш на себе си и изтощен се отпусна в леглото. Дишането му стана по-плитко, унесе се и заспа.

Аманда ме чакаше долу при стълбите. Толкова силно беше стиснала устни, че около ъгълчетата на устата й се бяха образували бръчки.

— Получи ли каквото искаше от него? — попита тя.

— Да. Потвърждение.

— Той е един старец. Каквото и да е направил в миналото, платил е предостатъчно със страданията си.

— Знаеш ли, Аманда, според мен това не е вярно.

Лицето й пламна.

— Изчезвай оттук. Най-хубавото нещо, което би направил някога, е да напуснеш този град.

Това поне беше вярно.

Трийсет и трета глава

Жената, която вече бе Емили Киндлър само по име, пристигна на автогарата „Порт Ауторити“ в Ню Йорк два дни след убийството на Джими Галахър. След като си тръгна от бара, тя прекара цял ден сама в малкия си апартамент, без да обръща внимание на звъненето на телефона, вече забравила за срещата си с Чад, който също се бе превърнал просто в мимолетен спомен от някакъв друг живот. Веднъж звънецът долу иззвъня, но тя не слезе да отвори. Вместо това възстановяваше минали животи и мислеше за човека, когото беше видяла по телевизията в бара, и разбра, че когато намери него, ще намери и своя любим.

С помощта на ръжен внимателно обгори плътта си. Знаеше точното място, където да го направи, защото сякаш виждаше контурите под кожата си. Когато приключи, вече носеше стария знак.

След известно време замина за града.

На автогарата й отне почти час да се прави на изгубена, преди някой да я доближи. Докато се освежаваше в тоалетната за трети път, една млада жена, немного по-голяма от нея, се приближи и я попита дали е добре. Жената се казваше Каръл Коумър, но всички й казваха Каси. Беше руса, хубава и спретната и изглеждаше на деветнайсет, макар че всъщност беше на двайсет и седем. Работата й беше да оглежда автогарата за новопристигнали жени, особено такива, които изглеждат изгубени и сами, и да се сприятелява с тях. Казваше им, че самата тя е нова в града, и им предлагаше да ги почерпи с кафе или да им купи нещо да хапнат. Каси винаги носеше раница, макар да беше пълна с вестници и само най-отгоре имаше чифт джинси, малко бельо и фланелки, в случай че се наложи да я отвори, за да убеди по-скептичните заблудени девойчета.

Ако нямаше къде да отседнат или ако никой не ги очакваше в града, тя им предлагаше да пренощуват у приятел на Каси и на следващия ден да опитат да си намерят нещо по-постоянно. Приятелят на Каси се казваше Ърл Иу и имаше няколко евтини апартамента в града, но основният се намираше на Трийсет и осма и Девета улица, над долнопробен бар „Жълтата перла“, който също беше собственост на Ърл Иу. Това беше шегичка на Ърл, който беше половин японец. Ърл умееше да преценява уязвимите млади жени, макар да не го биваше колкото Каси Коумър, която дори той признаваше за първокласен хищник.

И така, Каси водеше момичето или момичетата, ако през този ден й бе провървяло повече, да се срещнат с Ърл и той ги посрещаше, поръчваше им храна или ако беше в настроение, лично им готвеше. Обикновено беше нещо просто и вкусно като терияки с ориз. Предлагаше бира и малко трева, може би дори нещо по-силно. После, ако преценеше, че новопристигналата е подходяща и достатъчно уязвима, Ърл предлагаше двете с Каси да останат в апартамента няколко дни, убеждаваше ги да не се притесняват и твърдеше, че познава някой, който търси сервитьорки. На следващия ден Каси изчезваше и оставяше новото момиче само.

След два-три дни благоразположението на Ърл се променяше. Появяваше се рано някоя сутрин или късно през нощта и събуждаше момичето. Настояваше тя да му плати за гостоприемството и когато момичето не можеше да плати — всъщност никоя не можеше да плати достатъчно на Ърл, — той действаше. Повечето накрая ставаха проститутки, след като Ърл и приятелчетата му ги оправеха, ако се наложеше, и работеха в някой от апартаментите на Ърл. По-обещаващите кандидатки продаваха другаде или ги водеха в други градове, където нямаха много свежи попълнения. Най-нещастните просто изчезваха от лицето на земята, защото Ърл познаваше мъже (и някои жени) с много специфични нужди.

Ърл внимаваше как използва Каси. Не искаше тя да привлича внимание към себе си или ченгетата от автогарата да я запомнят. Често минаваха месеци, преди да я изпрати да работи и се задоволяваше с изобилието от китайки и корейки, които му бяха на разположение и които властите проследяваха по-трудно, след като те бъдат включени в операциите му, но винаги имаше нужда от бели и от чернокожи, а Ърл обичаше да осигурява разнообразие.

Точно тази Каси отиде при Емили и я попита дали е добре, а после додаде:

— Отскоро ли си в града?

Емили я погледна и Каси изтръпна. За миг си помисли, че е допуснала грешка. Момичето изглеждаше младо, но външността й като тази на Каси беше измамна — явно беше по-голяма, отколкото и се бе сторила отначало. Проблемът беше, че за миг тя усети прилив на атавизъм, усещане, че това момиче е не просто възрастно, а много, много възрастно. Прочете го в очите й, които бяха много тъмни, и в мириса на застояло, надвиснал върху й. Каси тъкмо се канеше да се оттегли и да я зареже, когато поведението й неусетно се промени. Тя се усмихна и Каси остана запленена. Вгледа се дълбоко в очите на момичето и й се стори, че никога не е виждала толкова красива жена. Ърл щеше да остане доволен от тази, а възнаграждението на Каси щеше да бъде пропорционално по-голямо.

— Да — отговори Емили, — отскоро, съвсем отскоро. Търся къде да отседна. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, че мога — увери я Каси. „Много бих искала, готова съм на всичко за теб“, помисли си тя. — Как се казваш?

Момичето се позамисли над въпроса и най-накрая отговори:

— Емили.

Каси знаеше, че е лъжа, но нямаше значение. Ърл и бездруго щеше да й даде друго име, ако се окажеше подходяща.

— Аз съм Каси.

— Е, Каси, май ще трябва да те последвам — каза Емили.

Двете момичета тръгнаха към апартамента на Ърл Иу. Ърл не беше там, което учуди Каси, но тя имаше ключ и си беше приготвила история, че е била там по-рано през деня, а Ърл й е дал ключ и й е казал да се върне по-късно, понеже щели да чистят апартамента. Емили само се усмихна в отговор.

Когато влязоха в апартамента, Каси предложи на Емили да я разведе из жилището. Нямаше много за показване, понеже апартаментът беше съвсем малък — имаше само едно скромно по размери помещение, което служеше за кухня и за хол, и две малки спални, колкото да поберат единичен матрак.

— Това е банята — каза Каси и отвори вратата на толкова малка стаичка, че мивката и тоалетната почти се застъпваха, макар да бяха на срещуположни стени, и душ-кабина, малко по-голяма от изправен вертикално ковчег.

Емили сграбчи Каси за косата и силно блъсна лицето й в ръба на мивката. Блъска я отново и отново, докато Каси не издъхна, а после я остави просната и облегната на стената, преди старателно да затвори вратата на банята. Седна на старото и вонящо канапе в дневната, пусна телевизора и обходи каналите, докато не стигна до местните новини. Усили звука, когато водещата се върна на убийството на Джими Галахър. Въпреки усилията на ФБР и на полицията някой се беше разприказвал. На екрана се появи репортер, който спомена за евентуална връзка между смъртта на Галахър и убийството на Мики Уолас на „Хобарт Стрийт“. Емили коленичи и докосна екрана с връхчетата на пръстите си. Все още бе в тази поза, когато влезе Ърл Иу. Беше четирийсет и няколко годишен и възпълничък, но го прикриваше с добре ушити костюми.

— Коя си ти? — попита.

— Приятелка на Каси — усмихна му се Емили.

Ърл й се усмихна в отговор.

— Е, приятелите на Каси са и мои приятели. А тя къде е?

— В банята.

Ърл инстинктивно погледна към банята отляво. Намръщи се. На килима откъм вратата имаше растящо тъмно петно.

— Каси? — Почука веднъж. — Каси, там ли си?

Натисна дръжката и вратата се отвори. Все още се взираше в съсипаното лице на Каси Коумър, когато кухненски нож се заби в гърба му и го прониза в сърцето.

Когато се увери, че Ърл Иу е мъртъв, Емили го претърси и намери двайсет и две калибров пистолет с облепен приклад и почти седемстотин долара в брой. Взе мобилния телефон на Иу и се обади. След като приключи разговора, знаеше къде и кога ще бъде погребан Джими Галахър.

Вратата на апартамента имаше здрави ключалки, които затрудняваха не само излизането, но и влизането без позволение. Емили заключи всички, угаси телевизора и остана да седи на канапето, докато денят се превърна в нощ, а нощта най-сетне отстъпи пред утрото.

Трийсет и четвърта глава

Избери бойното поле, така ме бе посъветвал Ъпстийн. Избери мястото, където ще се изправиш срещу тях. Можех да избягам. Можех да се скрия и да се надявам, че няма да ме намерят, но досега винаги ме бяха намирали. Можех да избера да се върна в Мейн и да се изправя пред тях там, но как щях да спя, боейки се, че всеки момент може да дойдат да ме потърсят? Как щях да работя в „Мечката“, знаейки, че присъствието ми там излага другите на опасност?

Затова говорих с Ъпстийн, после говорих с Ейнджъл и Луис и избрах мястото, където да проведа битката.

Щях да ги подмамя при себе си и да приключим всичко бързо.

Погребаха Джими като инспектор с всички почести на нюйоркското управление на полицията. Беше дори по-тържествено, отколкото погребението на баща ми. Шестима униформени с бели ръкавици носеха на раменете си загърнатия му в националното знаме ковчег от католическата църква „Свети Доминик“, сключили ръце пред себе си и с черни ленти на полицейските значки. Докато ковчегът минаваше покрай тях, полицаите отдаваха чест като един — стари и нови ченгета, с всекидневна или парадна униформа, с обикновените цивилни дрехи и шапки на оттеглилите се в пенсия. Никой не се усмихваше, никой не говореше. Всички бяха притихнали. Няколко години преди това прокурорка от Уестчестър говорела и се смеела с някакъв сенатор, докато отнасяли тялото на убит полицай от църквата в Бронкс. Оскърблението все още не бе забравено. Тези неща се правеха по точно определен начин и ако не го спазваш, сам си си виновен.

Джими беше погребан в гробището „Свети кръст“ в Тилдън редом до майка си и баща си. По-голямата му сестра, която живееше в Колорадо, беше най-близката му роднина. Беше разведена, затова стоеше до гроба заедно с трите си деца. Един от тях беше Франсис, който бе дошъл да ме пази през нощта на убийствата в Пърл Ривър, Сестрата ронеше сълзи за брат си, когото не бе виждала от пет години. Свиреше военен духов оркестър, никой не каза лоша дума за Джими, въпреки че новината, издълбана в тялото му, вече бе станала всеобщо достояние. Някои може би щяха да шушукат впоследствие, но не днес. Днес Джими щеше да бъде запомнен като полицай, като обичан полицай.

И аз бях там, пред очите на всички, защото знаех, че ще наблюдават с надеждата да се появя. Смесих се с тълпата. Говорих с онези, които познавах. След погребението отидох в бар „Донахю“ с мъжете, които бяха служили рамо до рамо с Джими и с баща ми. Разказвахме си истории за двамата, те споделиха неща за Уил Паркър, които ме накараха да го обикна още повече, защото и те на свой ред го обичаха. През цялото време гледах да не оставам сам. Внимавах какво пия, макар да създавах впечатлението, че съм изпил толкова бири и шотове, колкото и останалите. Лесно ми беше да се преструвам, защото те се занимаваха повече със себе си и не ми обръщаха особено внимание, макар да бях добре дошъл в компанията им. Един от присъстващите, бивш сержант от Грисдорф, ме попита за слуховете дали има връзка между смъртта на Мики Уолас и случилото се с Джими. За известно време се установи неловко мълчание, но един червендалест полицай с боядисана черна коса се намеси:

— Боже, Стиви, сега не му е нито времето, нито мястото! Хайде да пием, за да си спомним и за да забравим!

И моментът отмина.

Забелязах момичето малко след пет следобед. Беше слаба и красива, с дълга черна коса. В сумрака на бара изглеждаше по-млада и барманът току-виж й поискал личните документи, когато си поръча бира. Забелязал я бях на гробището да оставя цветя на един гроб недалеч от този на Джими. Видях я отново след погребението да върви по Тилдън, но имаше и толкова много други хора, а и я забелязах повече заради външността й, отколкото от подозрителност. А сега седеше в „Донахю“, хапваше си салата с отворена пред нея върху бара книга и седнала пред огледалото, за да вижда какво става наоколо. Стори ми се, че я улових на няколко пъти да поглежда към мен. Може би не беше нищо важно, обаче когато отново улових погледа й, тя ми се усмихна. Подканящо или поне така изглеждаше. Очите й бяха много тъмни.

Грисдорф също я забеляза.

— Момичето те харесва, Чарли. Хайде, върви, ние сме възрастни. Младите трябва да живеят вместо нас. Ще ти пазим палтото. Боже, сигурно умираш от жега. Свали го, синко.

Изправих се и залитнах.

— Не, приключих — казах. — Пък и изобщо не съм във форма. — Ръкувах се с всички и оставих на масата петдесетачка. По едно от най-доброто за моя старец и за Джими.

Разнесоха се одобрителни възгласи и аз си тръгнах, залитайки. Грисдорф протегна ръка да ми помогне.

— Добре ли си?

— Не съм ял почти нищо — казах. — Глупаво от моя страна. Ще помолиш ли бармана да ми извика такси?

— Разбира се. За къде?

— Бей Ридж, „Хобарт Стрийт“.

Грисдорф ме изгледа странно.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. — Подадох му петдесетте долара. — И поръчай уискито, така и така ще ходиш до бара.

— Искаш ли едно за из път?

— Не, благодаря. Ако изпия още едно, просто ще се просна на земята.

Той взе парите. Облегнах се на една колона и го проследих с поглед. Видях го да вика бармана и чух част от разговора им от мястото си. В бара не свиреше музика, а навалицата след работа още не бе започнала да се стича. Ако аз чувах какво си говорят на бара, чуваха го и всички останали.

Таксито пристигна десет минути по-късно. Момичето вече си бе тръгнало.

Таксито спря пред предишната ми къща. Шофьорът погледна към плющящата на вятъра полицейска лента, ограждаща местопрестъплението, и попита дали искам да ме изчака. Посрещна отказа ми с облекчение.

Нямаше ченгета, които да наблюдават къщата. При нормални обстоятелства щеше да има поне един полицай на пост, който да охранява местопрестъплението, но тук обстоятелствата не бяха нормални.

Заобиколих къщата отстрани. Портата на задния двор бе вързана с хлабава верига, но катинар нямаше, беше само проформа. Вратата на кухнята имаше нова ключалка и резе, но я отворих веднага с малкия електрически инструмент, който ми беше дал Ейнджъл. Бръмчеше силно в тишината на късната вечер и когато влязох в къщата, забелязах, че наблизо светва прозорец. Затворих вратата и почаках, докато светлината угасна и мракът стана още по-плътен.

Пуснах фенерчето си, което бях увил с маскировъчно тиксо, за да не привличам внимание, ако някой погледне към задната част на къщата. Знакът на Анмаел беше изтрит от стената, сигурно за да не може някой свръхлюбопитен репортер да го снима. Положението на тялото на Мики Уолас все още беше очертано с тебешир и по евтиния линолеум имаше петна от кръвта му. Лъчът на фенерчето ми се плъзна по кухненските шкафове, по-модерни от другите от времето, когато живеех тук, но също така по-евтини и по-нестабилни, по газовата печка, която не бе свързана с тръбата. Единствената друга мебел беше дървен стол, боядисан в отвратително зелено, до далечната стена. В тази стая бяха умрели трима човека. Никой повече нямаше да живее тук. Най-добре би било къщата да се събори и да се построи отново, но едва ли щеше да стане при сегашното положение. Така че постройката щеше да продължава да се руши и в деня на Вси светии децата щяха да се предизвикват едно друго да изтичат в двора и да го дразнят призраците.

Само че понякога призраците преследват не места, а хора. И в този момент разбрах защо се бяха върнали привиденията на съпругата и на дъщеря ми. Мисля, че се досетих още в мига, когато узнах, че тялото на Уолас е било намерено тук, и усетих, че сигурно не е бил сам и безутешен в последните си мигове, че каквото и да е видял или да си е въобразил, че е видял в къщата ми в Скарбъро, то му се е явило тук под различна форма. Долових някакво очакване в къщата, докато прекосявах кухнята, а когато докоснах бравата на вратата, пръстите ми изтръпнаха, сякаш през тях бе преминало електричество.

Входната врата беше залепена отвътре, но отвътре затворена я държаха само ключалката и резето. Отворих и двете и оставих вратата открехната. Нямаше вятър и тя си остана така. Качих се по стълбите и обиколих празните стаи, призрак сред призраци. Където и да спирах, пресъздавах дома ни в мислите си, добавях легла, шкафове, огледала, картини, превръщах го в предишната ни къща.

Тук бе сянката на тоалетката до стената в спалнята, където някога спяхме със Сюзън, и аз отново я върнах, отрупах я с шишенца и кутийки с козметика и с четка за коса с руси косми между зъбците. Върна се и леглото ни с двете твърди възглавници до стената, със следата от женски гръб на едната, сякаш Сюзън току-що беше станала. Върху завивките лежеше обърната книга и кориците й се виждаха — беседи от поета Къмингс. Сюзън намираше утеха в тази книга, в направеното от Къмингс описание на живота и на работата му, осеяно със стихове, само някои от които негови. Сякаш усещах парфюма й във въздуха.

Отсреща имаше друга, по-малка спалня и ето че пред очите ми тя възвърна ярките си цветове, тъмните и набраздени стени се изчистиха до жълто и кремаво като лятна морава, в пръстен от бели цветя. По стените имаше предимно рисунки и една голяма картина, изобразяваща цирк над малкото легло, и още една картина на момиченце с куче, което беше по-голямо от самата нея. Момичето беше обгърнало с ръчички шията на кучето и бе заровило лице в козината му, а кучето гледаше от рамката, сякаш предизвикваше някой само да се осмели и да се намеси. Светлосинята завивка на леглото беше отметната и аз видях очертанията на малкото телце върху матрака и вдлъбнатината на възглавницата, където сякаш допреди броени мигове бе лежало детето. Килимът под краката ми беше тъмносин.

Такъв беше домът ми в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър, такъв се върна в спомените ми сега, когато ги усещах да се завръщат, да се приближават — живите и мъртвите.

Чух някакъв шум долу и излязох в коридора. Светлината в спалнята ни трепна и угасна. Нещо се размърда вътре. Не спрях да проверя какво е, но ми се стри, че видях в тъмното една движеща се фигура и сякаш долових лек аромат. Спрях горе на стълбите и чух зад себе си шум като от малки боси крачета, които тичат по килим, дете, което излиза от стаята си, за да отиде при майка си, само че би могло да бъде просто скърцането на дъските под моите крака или плъх, размърдал се в леговището си.

Слязох.

В основата на стълбите върху малка махагонова масичка имаше коледна звезда, а до нея беше портмантото. Това бе единственото растение, което Сюзън бе успяла да опази живо и адски се гордееше с него, всеки ден го наглеждаше и се стараеше да го полива достатъчно, без да го дави. В нощта, когато двете бяха убити, саксията беше бутната от масичката и първото нещо, което видях, когато влязох в къщата, бяха корените й сред пръстта по пода. Сега цветето си беше като преди — обгрижено и обичано. Протегнах ръка и пръстите ми минаха през листата му.

В кухнята близо до задната врата стоеше мъж. Видях как направи крачка напред и лунната светлина, която струеше през прозореца, освети лицето му.

Хансън. Ръцете му бяха скрити в джобовете на палтото му.

— Доста далеч от дома си дошъл, детектив — казах.

— А теб твоят явно те влече — отговори той. — Сигурно доста се е променил оттогава.

— Не, изобщо не се е променил — отговорих.

Той се озадачи.

— Странен човек си, никога не съм те разбирал.

— Е, вече знам защо никога не си ме харесвал.

Но още докато изговарях думите, усетих, че нещо не е наред. Не би трябвало Хансън да е тук. Не му беше тук мястото.

На лицето му се появи слисано изражение, сякаш и той си бе дал сметка за същото. Тялото му се изопна, все едно имаше спазъм на гърба. Понечи да каже нещо, но от ъгълчето на отворената му уста потече струйка кръв. Задави го влажна кашлица, появи се още кръв и цял червен облак опръска стената, когато някой го бутна напред и той падна на колене. Дясната му ръка затършува в джоба, докато се опитваше да си извади пистолета, но не му достигнаха сили и той се строполи по корем с полуотворени очи, а дишането му ставаше все по-учестено.

Мъжът, който го бе нападнал, прекрачи тялото му. Беше на двайсет и няколко години, на двайсет и шест, за да сме съвсем точни. Познавах го, защото аз го наех. Бях работил с него в бара „Голямата изгубена мечка“. Виждах го как се държи мило с клиентите, как общува с лекота с готвачите и със сервитьорите.

А през цялото това време той е криел истинската си природа.

— Здравей, Гари — казах. — Или предпочиташ другото си име?

Гари Мейсър държеше остро мачете в едната си ръка. В другата имаше пистолет.

— Няма значение — отговори той, — това са само имена. Имам повече имена, отколкото можеш да си представиш.

— Не си на себе си — казах му, — някой ти говори лъжи. Ти си никой. Ти си накълцал Джими, ти си убил Мики Уолас отзад в кухнята, но това не те прави специален. Не си човек, което не означава, че си ангел.

— Мисли каквото си искаш, няма значение.

Обаче думите му прозвучаха кухо. Бях избрал да се срещна с преследвачите си на това място и мислено го бях направил каквото беше преди, но нещо в Гари Мейсър явно го усещаше и откликваше. За миг зърнах онова, което е видял и баща ми, преди да дръпне спусъка в Пърл Ривър. Видях какво се крие в Мейсър и го разяжда отвътре, докато накрая от него не остава нищо, само празна черупка. Лицето му се превърна в маска, прозрачна и преходна, а зад маската се движеше тъмна маса, древна, повяхнала и кипяща от гняв. Край нея се виеха сенки като черен дим, замърсяваха стаята, помътняваха лунната светлина и аз усетих със сърцето си, че на риск е изложен не само собственият ми живот. На каквито и мъчения да ме подложеше Мейсър в тази къща, щяха да са нищо в сравнение с онова, което предстои, когато сложи край на живота ми.

Приближи се с още една крачка. Дори на лунната светлина виждах, че очите му са по-черни, отколкото ги помня, зениците и ирисите сякаш се сливаха в обща тъмна маса.

— Защо аз? — попитах. — Какво съм направил?

— Не е важно какво си направил, а какво би могъл да направиш.

— И какво е то? Откъде знаеш какво ще последва?

— Усетихме го. Той го усети.

— Кой? Кой те изпраща?

Мейсър поклати глава.

— Край вече — каза той и после добави едва ли не нежно: Време е да спреш да бягаш. Затвори очи и аз ще сложа край на мъката ти.

Помъчих се да се изсмея.

— Трогнат съм от загрижеността ти. — Трябваше да спечеля време. Всички се нуждаехме от време. — Проявил си голямо търпение. От колко време работиш с мен? От пет месеца?

— Чаках — отговори.

— Какво?

Той се усмихна и лицето му се промени. Доби някакво сияние, което отсъстваше до този момент.

— Нея — отговори.

Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.

— Толкова дълго… — прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. — Толкова дълго…

Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.

Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.

Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.

По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.

Шмугнах се в някогашната ни спалня и успях да се изправя, подпирайки се на стената, после се катурнах през призрачното легло и се строполих в ъгъла.

Легло. Няма легло.

Вода капе от някакво кранче. Спира.

Стъпки по стълбите. На вратата се появи жената. Ясно виждах лицето й на светлината от прозореца зад мен. Изглеждаше разтревожена.

— Какво правиш? — попита.

Понечих да отговоря, но не можех.

Легло. Няма легло. Вода. Стъпки, но жената не е помръднала.

Тя се огледа и аз знаех какво вижда — множество светове един връз друг.

— Това няма да те спаси — каза тя. — Нищо не може да те спаси.

Започна да се приближава. Извади празния пълнител, пъхна друг и после спря. Погледна надолу вляво.

Легло. Няма легло. Вода.

До нея имаше малко момиченце, а после от тъмните сенки отзад се появи още една фигура — жена с руса коса, чието лице виждах за пръв път, откакто я бях сварил в кухнята. Там, където преди имаше само кръв и кости, сега бе лицето на любимата ми съпруга, каквото бе преди зловещото деяние на острието.

Светлина. Няма светлина.

Празен коридор. Коридор, който вече не е празен.

— Не — прошепна тъмнокосата жена. Пъхна пълния пълнител и се прицели в мен, но явно трудно успяваше да ме държи на мушка, все едно й пречеха фигури, които виждах само наполовина. Куршум се заби в стената на половин метър от мен вляво. Едва успявах да държа очите си отворени, докато бърках в джоба си и докоснах компактното устройство. Извадих го и го насочих към жената, докато тя най-сетне се отказа от оръжието и замахна с лявата си ръка, за да прогони онова, което бе зад нея.

Легло. Няма легло. Жена пада. Сюзън. Малко момиченце до Семиаза, дърпа крачола на панталона й, забива нокти в корема й.

И самата Семиаза, каквато беше наистина — нещо прегърбено и тъмно, с розов череп и с криле, грозота със страховит остатък от красота.

Вдигнах оръжието си. На нея й заприлича на фенерче.

— Не можеш да ме убиеш с това — каза.

Усмихна се и вдигна пистолета.

— Аз и не искам — отговорих, докато стрелях.

Малкият „Тейсър С2“ не би могъл да не улучи от такова разстояние. Извитите електроди я улучиха в гърдите, тя политна рязко и се строполи долу, когато през тялото и преминаха пет хиляди волта. Изпусна пистолета и конвулсивно се затърчи на пода.

Легло. Няма легло.

Жена.

Съпруга.

Дъщеря.

Мрак.

Трийсет и пета глава

Помня гласовете. Не мога да си спомня кога са свалили бронежилетката ми, но някой притиска марля към раната на шията ми. Видях как Семиаза се съпротивлява на хората, които са я заловили, и ми се стори, че разпознавам един от двамата млади мъже, охранявали Ъпстийн по време на срещата ни по-рано през седмицата. Някой ме пита дали съм добре. Показах им кръвта по ръцете си, но не продумах.

— Не са улучени артерии, иначе вече щеше да си мъртъв каза същият гласа. — Доста те е разкъсал, но си жив.

Предложиха ми носилка, но отказах. Исках да се изправя на крака. Ако останех легнал, не бях сигурен дали няма отново да изпадна в несвяст. Докато ми помагаха да сляза долу, видях Ъпстийн, коленичил до проснатото тяло на Хансън, докато двама парамедици се занимаваха с него.

Видях и Мейсър с извити зад гърба ръце и с провиснали от тялото му четири електрода. Ейнджъл се извисяваше над него, а Луис стоеше до него. Ъпстийн се изправи, когато ме доведоха долу, и се приближи. Докосна лицето ми с ръка, но не каза нищо.

— Трябва да го откараме в болница — каза един от мъжете, които ме поддържаха. В далечината се чуваха сирени.

Ъпстийн кимна, погледна покрай мен към върха на стълбите и каза:

— Само един момент, сигурно ще иска да види това.

Други двама мъже доведоха долу жената. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници, краката й също бяха вързани в глезените. Беше толкова лека, че я бяха вдигнали от пода, макар тя да продължаваше да се съпротивлява. Устните й се движеха и ту нашепваше нещо като заклинание. Чух го ясно, когато се приближи.

Domimts mens bonus et benignitas est.

След като слязоха по стълбите, някой друг пое краката й и тялото й се изопна хоризонтално между мъжете. Погледна надясно и видя Мейсър, но преди да проговори, Ъпстийн застана помежду им.

— Нечестиво — каза той, вперил поглед в нея. Тя плю и плюнката й изцапа сакото му. Ъпстийн се отдръпна, за да може тя отново да види Мейсър. Той се помъчи да се изправи, обаче Луис се приближи до мястото, където седеше, притисна със стъпало гърлото му и отново долепи главата му към стената.

— Хайде, гледайте се — подкани ги Ъпстийн. — За последен път се виждате.

Семиаза се досети какво ще се случи и започна да крещи „Не! Не! Не!“, докато Ъпстийн не й запуши устата и не я положиха вързана върху носилката. Завиха я с одеяло и я изнесоха към чакаща отпред линейка, която отпраши без светлини и сирени. Погледнах към Мейсър и прочетох безутешност в погледа му. Устните му мърдаха, чувах го как непрекъснато шепне нещо. Не можех да чуя точно какво, но бях сигурен, че са същите думи като онези, които беше изрекла любимата му.

Dominus meus bonus et benignitas est.

След това се появи един от хората на Ъпстийн, постави инжекция във врата на Мейсър и след секунди брадичката му увисна на гърдите и очите му се затвориха.

— Край — каза Ъпстийн.

— Край — повторих аз и най-сетне позволих да ме сложат да легна и пред очите ми се спусна мрак.

Три дни по-късно отново се срещнах с Ъпстийн в малкото ресторантче. Глухонямата жена ни поднесе същата гозба, после изчезна в задната част на заведението и ни остави сами. Едва сега имахме възможност да поговорим сериозно. Обсъдихме събитията от онази нощ и всичко случило се през предишните дни, включително разговора ми с Еди Грейс.

— Нищо не можем да направим по отношение на него каза Ъпстийн. — Дори да можеше да се докаже, че е замесен, той ще умре още преди да го изнесем от онази къща.

Бяха съчинили версия за случилото се на „Хобарт Стрийт“. Хансън беше герой. Докато ме следил в хода на някакво разследване, той се натъкнал на въоръжен мъж, който го нападнал с мачете. Макар да беше сериозно ранен, Хансън успял на свой ред да рани смъртоносно неидентифицирания си нападател и той починал в болницата. Мачетето се оказало същото, с което са били убити Мики Уолас и Джими Галахър. Имало следи от тяхната кръв по дръжката. Във вестниците бе публикувана снимка на въпросния мъж като част от полицейското разследване. Изобщо не приличаше на Гари Мейсър. Не приличаше на никой човек — жив или мъртъв.

Изобщо не се споменаваше за жената. Не попитах какво е станало с нея или с любовника й. Не исках да знам, но можех да се досетя. Скрили ги бяха някъде на тъмно и дълбоко, далеч един от друг, където щяха да изгният.

— Хансън беше един от нас — каза Ъпстийн. — Държи те под око още откакто напусна Мейн. Не биваше да влиза в къщата. Не знам защо го е направил. Може би е видял Мейсър и е решил да го спре, преди да се добере до теб. Засега го държат в изкуствена кома. Малко вероятно е да може някога да се върне към задълженията си.

— Тайните ми приятели — казах, припомняйки си думите на Колекционера. — Никога не съм допускал, че Хансън е един от тях. Явно съм по-самотен, отколкото си мислех.

Ъпстийн отпи от водата си.

— Престарал се е, опитвайки се да ограничи действията ти. Решението да ти отнеме разрешителното не беше негово, но той искаше да приложи взетото решение. Преценихме, че привличаш твърде много внимание и че се нуждаеш някой да те закриля от самия теб.

— Е, фактът, че той и бездруго не ме харесваше, е бил от помощ.

Ъпстийн сви рамене.

— Той вярваше в закона. Затова избрахме него.

— Има ли и други?

— Да.

— Колко?

— Недостатъчно.

— А сега?

— Чакаме. Ще ти върнат разрешителното като частен детектив и разрешителното да носиш оръжие. След като не можем да те предпазим от самия теб, може би трябва да ти дадем възможност сам да се пазиш. Само че на определена цена.

— Винаги е така.

— По някоя услуга от време на време, нищо повече. Ти си добър в работата си. Ще улесним отношенията ти с щатската полиция и с местната полиция, защото намесата ти може да се окаже полезна. Смятай се за съветник, за консултант по някои въпроси.

— И кой ще го направи? Ти или някой друг от моите така наречени приятели?

Чух зад гърба ми да се отваря врата. Обърнах се. Влезе комисар Рос, но не свали палтото си и не седна при нас на масата. Просто се облегна на плота на ресторантчето, сплел пръсти пред себе си, и ме погледна като социален работник, изправен пред отчайващо непоправим малолетен престъпник.

— Шегуваш се! — възкликнах. — Той ли?

— Той — отговори Ъпстийн.

— Пети отдел.

— Пети отдел.

— С такива приятели…

— … на човек не му трябват врагове — довърши вместо мен Ъпстийн.

Рос кимна.

— Това не означава, че трябва да ме търсиш всеки път, когато си загубиш ключовете — поясни той. — Стой на разстояние.

— Няма да е трудно.

Ъпстийн вдигна помирително ръка.

— Моля ви, господа.

— Имам още един въпрос — казах.

— Добре, питай — насърчи ме Ъпстийн.

— Жената шептеше нещо, докато я отвеждаха. Преди да изгубя съзнание, ми се стори, че Мейсър шепти същото нещо. Май беше на латински.

— Dominus meus bonus et benignitas est. — каза Ъпстийн. Моят господар е добър и мил.

— Еди Грейс каза почти същото, само че на английски. Какво означава? Някаква молитва ли е?

— Да, и може би още нещо — каза Ъпстийн. — Игра на думи. Едно име, което се появява отново и отново много години. Появява се в документи и архиви. Отначало решихме, че е съвпадение, някакъв код, но вече смятаме, че е нещо друго.

— Какво?

— Смятаме, че е име на Същината, на контролиращата сила — поясни Ъпстийн. — Моят господар е мил и добър. Добър и мил. Така наричат онзи, на когото служат. Добромил.

— Господин Добромил.

Много време щеше да мине, преди да разбера какво са си казали Рос и Ъпстийн, след като съм си тръгнал и при тях е останала само безмълвната жена в полутъмното ресторантче.

— Сигурен ли си, че е разумно да го оставим да скита свободно? — попита Рос, докато Ъпстийн се опитваше да улучи ръкава на палтото си.

— Не го оставяме да скита свободно, той е като спъната коза, макар да не го съзнава. Просто трябва да почакаме и да видим кой ще дойде да го изяде.

— Добромил? — попита Рос.

— Може би най-накрая, ако наистина съществува — каза Ъпстийн и най-сетне пъхна ръка в ръкава. — Ако нашият приятел живее достатъчно дълго…

Същата вечер напуснах Ню Йорк, след като отдадох почит и на друг мъртвец. Отдавна трябваше да го направя. Под простичка плоча в ъгъла на гробището в Бейсайд поставих цветя на гроба на млада жена и на едно неизвестно дете мястото, където спеше вечния си сън Каролайн Рос.

Майка ми.