Прекъсни последната скръбна целувка,
що две сърца пресушава, изпепелява…
Извърни душа натам, насам мен остави…
Всяка петъчна вечер прекарвах в „Мечката“ заедно с най-големия ни доставчик „Напи“. „Мечката“ доставяше бира три пъти седмично, но от „Напи“ се снабдявахме с осемдесет процента от цялото количество, така че поръчката беше голяма. Камионът на „Напи“ идваше винаги в петък, проверявахме и прибирахме трийсетте кега, плащах за доставката, а после черпех шофьора един обяд и разговаряхме за бира, за семейството му и за спада в икономиката.
„Мечката“ имаше малко по-различни критерии по отношение на клиентите си от повечето барове. Заведението беше популярно сред хората, които се занимават с обратно изкупуване, и напоследък на паркинга ни спираха все повече от тях. Аз не бих се занимавал с такава работа, но повечето от тях гледаха на занятието си доста философски. Можеха да си го позволят. С няколко изключения бяха едри и сурови мъже, макар че най-суровият от тях, Джак Елмс, който ядеше бъргър и си проверяваше телефона на бара, беше висок едва метър и шейсет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Говореше тихо и никога не го бях чувал да ругае, но за него се разказваха легендарни истории. Пътуваше с един крастав териер на предната седалка на пикапа си, а под таблото на колата си държеше алуминиева бейзболна бухалка. Не знаех да има пистолет, но бухалката му беше строшила доста глави, а кучето му се славеше с рядкото умение да захапва някой за тестисите и да увисва на тях, ръмжейки, ако този някой дръзнеше да заплаши любимия му господар.
Излишно е да споменавам, че кучето не бе допускано в бара.
— Мразя това време на годината — каза Нейтан, шофьорът на „Напи“, привършвайки обеда си и готвейки се да излезе на студа. — Трябва да си намеря работа във Флорида.
— Обичаш да си на топло, а?
— Не, не обичам да е много топло, ама това… — направи той жест към света извън тъмния пашкул на „Мечката“ и навлече палтото си. — Може и да му викат пролет, ама не е. Все още е убийствен студ.
Имаше право. Тук имаше само три сезона или поне така изглеждаше: зима, лято и есен. Нямаше пролет. Вече бе средата на февруари, обаче не се забелязваха никакви истински признаци за възраждащ се живот, никакви прояви на обновление. Улиците на града бяха укрепени с крепостни валове от сняг и лед, а по-широките тротоари бяха набраздени от следите на машините, които ги бяха почиствали многократно. Е, най-неприятният сняг вече го нямаше. Обаче заваляха ледените дъждове и настана почти безкрайната обсада на адски упорития студ, от време на време съпътстван от силни ветрове, но ушите, носовете и пръстите на хората почервеняваха и когато не духаше. Закътаните улици бяха покрити с ледени участъци — някои видими, други не, а стръмните места от главната улица към пристанището бяха опасни, ако човек няма сериозни подметки. Любимият на туристите паваж не правеше изкачването по-малко рисковано. Метенето на подовете на баровете и на ресторантите ставаше още по-досадно поради натрупаната киша и лед, пясък и морска сол. На места — покрай паркингите и долу по пристаните — купчините сняг и лед бяха страшно високи, сякаш пешеходците водеха някаква окопна война. Някои от ледените късове имаха размера на канари, изригнали като че от дълбините на необикновен и почти замръзнал вулкан.
На пристаните корабчетата за омари бяха затрупани със сняг. От време на време някой смелчага дръзваше да излезе в залива и когато се върнеше, кръвта от рибата багреше снега в червено и розово, но предимно чайките пърхаха безутешно с криле и чакаха лятото, което да им донесе лесен улов. Нощем се чуваше свиренето на гуми, които търсеха сцепление с опасния лед, на нетърпеливо потропващи крака, докато човек си търси ключовете, и на смях на границата с плач от болка заради студа.
А тепърва предстоеше март, неприятен месец с топящ се лед и сняг и с последните остатъци от зимата, които се спотайват по усойните места. А после април и май, лятото и топлината, туристите.
Засега обаче тук бе само зимата без никакви изгледи за наближаваща пролет. Имаше само лед и сняг, а следите от стъпки оставаха сред кристалите като нежелани спомени, отказващи да умрат. Хората се скупчваха заедно и чакаха вдигането на обсадата. Но онзи ден, през който Нейтан заговори за убийствения студ, донесе нещо необикновено и различно в тази част на света.
Донесе мъглата.
Доведе тях.
Вече дни и седмици наред беше ужасно мразовито, необикновено дори за това време на годината. Дни наред валя сняг, а после точно преди деня на свети Валентин снегът се превърна в леден дъжд, който наводни улиците и превърна снежните преспи в неравни ледени късове. После дъждът спря за известно време, докато накрая времето не се поизясни и температурите не се повишиха поне за малко.
И мъглата се надигна от побелялото поле като пушек от пожар, понесена от неосезаеми за човека въздушни течения, и изглеждаше едва ли не жива, бледно проявление с неизречена и неизвестна цел. Силуетите на дърветата станаха неразличими, гората се изгуби цялата в мъгла. Мъглата не намаляваше и не се оттегляше, а сякаш се сгъстяваше все повече с времето, влажно гнетеше градовете и се сипеше като кротък дъжд по прозорците, автомобилите и хората. С падането на нощта видимостта стана едва няколко метра и магистралите включиха светлинни надписи, предупреждаващи за спазването на дистанция и на разумна скорост.
А мъглата продължи да настъпва. Завладя града, превърна и най-ярките светлини в привидения, откъсна минувачите по улицата от другите като тях и всеки се почувства сам-самичък на света. Мъглата сближи още повече хората, които имаха любими същества и семейства, защото търсеха утеха един в друг, някой, с когото да общуват, в този свят, внезапно станал напълно непознат.
Може би те точно затова се върнаха. Или пък аз продължавах да смятам, че всъщност изобщо не са ме напускали? Бях ги пуснал на свобода… призраците на съпругата и на дъщеря ми. Помолих ги да ми простят грешките и взех всичко, което бях запазил от живота им — дрехи и играчки, рокли и обувки, — и го изгорих в задния двор. Усетих ги как си тръгнаха, последваха виещите се ленти на блатата към очакващото ги море отвъд, а после отново влязоха в къщата, долових силния мирис на пушек и на изгубени неща, но този път ми се стори различен — някак по-лек, сякаш освободен от излишното или сякаш влетяващият през отворените прозорци вятър бе прогонил стария мирис на застояло.
Разбира се, това бяха моите призраци. Аз ги бях създал по свой си начин. Бях им придал форма, бях направил своя гняв, скръб и загуба техни, така че те се превърнаха във враждебни същества, а всичко, което някога бях обичал у тях, изчезна, и празнината се запълни от нещата, които мразех у себе си. А те приеха тази форма, защото това бе собственото им завръщане в моя свят. Не бяха готови да изчезнат сред сенките на спомените, да заприличат на сънища, да се откажат от мястото си в този живот.
Не разбирах защо.
Но това не бяха те. Не беше съпругата, която бях обичал, макар и неумело, нито пък дъщерята, която ми беше толкова скъпа. Бях ги зърнал за миг, каквито бяха всъщност, преди да им позволя да се преобразят. Видях как мъртвата ми съпруга води призрака на някакво момче в една гъста гора, стиснала ръчичката му в своята ръка, и си дадох сметка, че момчето не се бои от нея. Тя беше Господарката на лятото и го отвеждаше при онези, от които се бе изгубило, придружаваше го в последното му пътуване през гъсталаците и дърветата. И за да не се плаши, за да не бъде само, с нея имаше още някой, едно момиченце почти на възрастта на момчето, което подскачаше на зимното слънце в очакване да пристигне другарят й в игрите.
Това бяха моята съпруга и моето дете. Това беше истинският им вид. Онова, което пуснах на свобода сред пушека и пламъците, бяха моите призраци. А с мъглата се върнаха техните собствени.
Онази нощ работих. Не трябваше, обаче Ал и Лорейн, двама от барманите ни, които живееха заедно почти откакто работеха в „Мечката“, бяха пострадали в катастрофа на шосе I недалеч от Скарбъро Даунс и двамата бяха откарани в болницата за всеки случай. Тъй като нямаше кой да ги замести, наложи се да прекарам още една нощ на бара. Все още бях изморен от предишната вечер, но какво да се прави. Реших, че в замяна може да получа от Дейв още един свободен ден, което ще ми позволи да прекарам още малко време в Ню Йорк следващата седмица. Засега обаче с Гари и с Дейв сервирахме бири и бургери и се опитвахме да издържим някак.
Този ден Мики Уолас възнамеряваше да поговори отново с Паркър в „Мечката“, но инцидент на паркинга на мотела, станал по-рано следобед, го накара да промени намерението си. Един мъж, който по-рано през седмицата бе видял да седи на бара и да флиртува с дребната червенокоска, го чакаше до колата му, когато Мики излезе малко след три следобед. И мъжът, и автомобилът му почти не се виждаха в сгъстяващата се мъгла. Мъжът, който не се представи, но който Мики си спомняше, че се казва Джаки, не каза много, но ясно показа, че не му харесва Мики да тормози Паркър и че ако продължава да го прави, ще го запознае с двама господа, които били по-едри и не толкова сговорчиви като него, Джаки, и които щели да напъхат Мики в палет, да му счупят ръцете и краката, ако се наложи, та да се побере, и после да го изпратят по пощата до най-затънтената и тъмна дупка в Африка по възможно най-обиколния и бавен маршрут. Когато Мики попита дали Паркър го е накарал да постъпи така, Джаки отрече, но Мики не знаеше дали му вярва. В крайна сметка нямаше значение. Самият той понякога играеше нечестно. Звънна в „Мечката“, за да се увери, че Паркър още е на работа, а когато го попитаха дали иска да говори с него, Мики каза, че няма нужда, защото ще се отбие да се видят лично.
Когато над града се спусна мрак и докато мъглата все още висеше тежко над земята, Мики потегли с колата си за Скарбъро.
Минаваше осем вечерта, когато Мики тръгна през мъглата към къщата на върха на възвишението. Знаеше, че Паркър няма да се върне преди един или два през нощта, а в съседната къща беше тъмно. Там живееше възрастното семейство Джонсън, но явно ги нямаше. Как се наричаха хората, които заминаваха за Флорида, когато студът станеше непоносим? Прелетни птици.
Обаче дори да си бяха у дома, това нямаше да му попречи да направи, каквото е намислил. Просто щеше да се наложи да повърви повече. След като ги нямаше, можеше да паркира близо до къщата, за да не си намокри краката или да рискува да попадне на любопитно ченге, което патрулира по разкаляната улица в зимния мрак.
Вече няколко пъти мина покрай къщата през деня, но не се осмели да я разгледа отблизо, защото рискуваше да го забележат. Сега, когато вече не работеше като частен детектив, Паркър прекарваше повече време у дома, но Мики не можеше да наблюдава къщата достатъчно дълго, за да разбере какъв е режимът му. И това щеше да стане, но след време.
Мики все още се надяваше да успее да сломи съпротивата на Паркър и той да му съдейства поне мъничко. Писателят беше посвоему неотстъпчив. Знаеше, че повечето хора обичат да разказват за живота си, макар че самите те не го разбираха. Нуждаеха се от състрадателен слушател, от някой, който да ги изслуша, да ги разбере. Понякога бе достатъчно да ги почерпиш чаша кафе, но друг път отиваше цяла бутилка уиски. Това бяха двете крайности, а според опита на Мики останалата част от човечеството се разпределяше помежду тях.
Мики Уолас беше добър репортер. Проявяваше искрен интерес към историите, които пишеше. Не се налагаше да се преструва. Човешките същества безкрайно го интригуваха, дори най-скучната история си струваше да бъде разказана, колкото и кратка да е, колкото и дълбоко вътре в човека да е потулена. С времето обаче журналистиката започна да го отегчава и престана да му носи удовлетворение. Не изпитваше предишния ентусиазъм, не изпитваше жаждата ден след ден да преследва хората за техните истории само за да бъдат забравени още преди края на седмицата. Искаше да напише нещо, което ще остане за поколенията. Зачуди се дали да не се захване с някой роман, но това не беше за него. Не четеше романи, така че защо да ги пише? Истинският живот беше достатъчно интересен и без разкрасяващата го литература.
Не, Мики се интересуваше от доброто и от злото. Винаги се бе интересувал, още откакто като малък гледаше „Самотният рейнджър“ и „Вирджиниън“ по телевизията. Дори като репортер го привличаха предимно историите, свързани с престъпления. Наистина те се появяваха обикновено над сгъвката на първа страница на вестника, а Мики обичаше да вижда името си там, но освен това го интригуваха отношенията между убиеца и неговите жертви. Помежду им имаше близост, някаква тясна връзка. На Мики му се струваше, че част от самоличността на жертвата преминава в убиеца в мига на смъртта и остава някъде дълбоко в душата му. Освен това вярваше, донякъде противоречиво, че в известен смисъл смъртта на жертвите е онова, което придава смисъл на живота им, което ги определя, което ги издига над анонимността на всекидневието и им дава нещо като безсмъртие или поне най-близкото му подобие, което им осигурява временният характер на общественото внимание. Мики подозираше, че в крайна сметка не става дума точно за безсмъртие, особено след като въпросната жертва бе мъртва, но щеше да се задоволи с тази дума, докато не намери по-точна.
В качеството си на репортер за пръв път установи непряк контакт с обекта на изследването си, Паркър. Намираше се сред тълпата пред малката къща в Бруклин през нощта, когато съпругата и детето на Паркър бяха убити. Отразяваше случая като репортер, а репортажите постепенно ставаха все по-кратки и се изместваха по-навътре във вестника, докато най-сетне напълно секнаха. Накрая дори Мики заряза убийството на двете Паркър и за известно време ги остави на заден план. Дочу слухове, че федералните търсели евентуална връзка със сериен убиец, но цената на тази информация беше обещанието му, че няма да я публикува, докато не настъпи подходящ момент.
Макар Мики искрено да се интересуваше от човешките същества и техните истории, той признаваше пред себе си и безчувствеността, с която се отличаваха мнозина от колегите му. Самият той проявяваше любопитство към хората, но не от загриженост или поне не достатъчно, за да почувства болката им като своя. Съчувстваше им — временна и плитка емоция, — но не съпреживяваше. Може би бе следствие от работата му, от факта, че беше принуден да се справя с поредица от истории, а задълбочеността и продължителността на ангажимента му зависеха изцяло от апетита на публиката и от интереса на вестника му. Отчасти заради това реши да напусне света на журналистиката и да се посвети на книгите. Надяваше се, като се потопи в ограничен брой случаи, отново да придобие чувствителност. А също и да спечели малко пари. Трябваше само да открие подходящата история, а тази на Чарли Паркър бе точно това, сигурен беше.
Мики си спомняше момента, когато се увери, че у този човек има нещо различно. Той не бе угаснал след смъртта на семейството си. Нито пък беше отишъл в някое телевизионно предаване, за да говори за мъката си, опитвайки се да задържи убийствата във фокуса на общественото внимание и да си осигури постоянен натиск върху полицията да намери престъпника. Не, беше си извадил разрешително за частен детектив и след това се отправи на лов — и за убиеца, който щеше да бъде наречен Пътника, и за други като него. Най-напред откри онази жена Модайн и точно тогава Мики започна да се осъзнава. Това беше история, сама по себе си достойна за неделната притурка — баща изгубва съпругата и детето си вследствие на убийство, а след това залавя няколко детеубийци. Историята притежаваше всичко, което може да иска от нея преситената публика.
Само дето Паркър не желаеше да я разкаже. Отклоняваше молбите за интервюта учтиво, а понякога и неучтиво. И после, хоп, ето го пак и този път се е прицелил в голямата риба, в Пътника. През следващите години на Мики и на други като него им се изясни, че се случва нещо странно, нещо изключително. Този мъж притежаваше дарба, макар че никой здравомислещ човек не би желал да притежава точно такава дарба изглежда, злото го привличаше и той на свой ред привличаше злото. И когато откриеше злото, Паркър го унищожаваше. Нещата бяха толкова прости или пък толкова сложни, зависи каква гледна точка предпочете човек, понеже Мики Уолас не беше глупак и съзнаваше, че не можеш да правиш, каквото прави Паркър, без междувременно да пострадаш сериозно. И ето че в момента той работеше в бар в някакво градче на североизток, беше разделен от приятелката си, посещаваше детето им само веднъж или два пъти месечно и живееше сам в голямата къща, която сега Мики предпазливо осветяваше с фенерчето си.
Мики искаше да влезе вътре. Искаше да порови в чекмеджетата на бюрото, да отвори папките и файловете в компютъра, да види какво яде Паркър, къде седи, къде спи. Искаше да тръгне по стъпките му, защото Мики бе предложил да даде на Паркър глас, да вземе думите му, опита му и да ги подобри, да създаде нова разновидност на човека, която в известен смисъл да бъде нещо повече от сбора на отделните части. За тази цел Мики трябваше за известно време да се превърне в самия него, да проумее действителността на съществуването му.
Ами ако в крайна сметка Паркър решеше да не му съдейства? Мики се опитваше да не мисли за това. Сутринта бе говорил с издателя си и той недвусмислено му показа, че предпочита Паркър да участва в проекта. Не беше задължително условие, но щеше да се отрази на тиража и на рекламата на книгата. Позицията му беше разбираема, но усложняваше задачата на Мики. Всеки можеше да сглоби някакъв текст от вече известното, макар и не толкова хубав, колкото би сглобил Мики, но не за това щяха да му платят големите мангизи. А и не ставаше дума единствено за парите — това бе възможност да разкаже истинска история, нещо дълбоко, особено и вълнуващо, а думите щяха да бъдат изречени от самия герой. Мики щеше да успее да го убеди, сигурен беше. Е, почти. А междувременно бе започнал разговори с други евентуални информатори с надеждата да събере по-подробна информация за обекта на изследването си, понеже Мики искаше да научи за Паркър повече, отколкото самият той знаеше за себе си.
Само че неговите близки хора му бяха предани и засега усилията на Мики се увенчаваха единствено с поредица от откази. Вярно е, че беше провел поредица от официални и неофициални разговори с бивши ченгета, които си спомняха Паркър от Ню Йорк, и с един капитан от Вътрешния отдел, който според достоверните сведения на Мики беше убеден, че мястото на героя на историята му е зад решетките заедно с приятелчетата му. Те също интересуваха Мики. Знаеше само имената им — Ейнджъл и Луис. Капитанът го увери, че може да му помогне и за тях, само че не толкова. Той беше склонен да разговаря с Мики само неофициално, но му обеща копия от докладите от разследването и малко пикантерия, която добър репортер като него лесно щеше да потвърди. Това все пак бе някакво начало, обаче Мики искаше повече.
Дрехите му бяха мокри. Страшно му провървя с мъглата, защото го скриваше от случайните минувачи по улицата долу, а дори някой да тръгнеше по алеята, мъчно щеше да види него или колата му, преди да стигне до къщата. Всъщност Мики беше паркирал под група дървета и ако някой не се оглеждаше специално за автомобила му, нямаше да го забележи. Дори ако Паркър се върнеше неочаквано, Мики беше сигурен, че просто ще подмине колата му. Само че мъглата беше студена, влажна и много гъста, сякаш можеш да си откъснеш шепа от нея, все едно е захарен памук.
В джоба на палтото си имаше комплект шперцове.
Качи се на верандата на къщата и пробва бравата повече с надежда, отколкото с очакване. Беше заключена. Замисли се за миг, после здравата натисна вратата с рамо и тя се разтрака в рамката. Не се включи аларма. Добре, каза си Мики. Отново му провървя, освен че съседите отсъстваха и че Паркър явно вече нямаше куче. Беше го чул да говори за това с един от барманите малко преди да го изгони от бара.
Премести се наляво и надникна през прозореца. В кухнята в задната част на къщата светеше нощна лампа, която осветяваше слабо и дневната. Беше обзаведена удобно, имаше много книги. Отдясно на входната врата се намираше малък кабинет с компютър на бюрото и с документи, натрупани на спретната купчина около него и на пода. Мики знаеше, че Паркър наскоро е ходил в Ню Йорк, и се чудеше защо. Страшно му се искаше да разгледа тези документи.
Заобиколи откъм задната част на къщата и застана в разчертания правоъгълник от светлината, хвърляна от нощната лампа. Тук мъглата сякаш бе по-гъста и когато се озърна назад, се натъкна на почти непроницаема бяла стена, която скриваше дърветата и блатата отвъд тях. Мики потръпна. Пробва и задната врата, но без резултат. Отново притисна лице към стъклото.
Нещо се размърда вътре в къщата.
За миг си помисли, че е отразена светлина или автомобил, който минава по пътя и хвърля сенки в стаята отвъд кухнята, но не чу никаква кола. Примигна и се опита да си спомни какво е видял. Не беше сигурен, но си каза, че вероятно е била жена, жена с рокля малко под коленете. Роклята не беше обичайна за този сезон, а лятна.
Зачуди се дали да не си ходи, но в този момент осъзна, че му се удава възможност да влезе в къщата, без да се налага да престъпва закона. Ако вътре имаше някой, може би щеше да успее да се представи като приятел на детектива. Можеше дори да го почерпят с чаша кафе или с нещо за пиене, а настани ли се Мики веднъж, трудно щяха да го помръднат. По-лесно ще се отървеш от хлебарките, отколкото от Мики Уолас в режим разпит.
— Ехо! — провикна се той. — Има ли някой? — Почука на вратата. — Ехо? Аз съм приятел на господин Паркър. Бихте ли…
Светлината в кухнята угасна. Изненадата го връхлетя толкова внезапно, че Мики политна уплашено назад и пред очите му се появиха петънца, докато привикваше с неочаквания мрак. Съвзе се и си пое въздух. Може би беше време да си ходи. Не искаше да уплаши жената вътре и тя да повика ченгетата. Щеше да изложи на риск всичко. Въпреки това още веднъж предпазливо се приближи към вратата. Държеше фенерчето в дясната си ръка и почука с него по вратата, притискайки лицето си към стъклото и заслонил очите си с лявата ръка.
Жената беше застанала в рамката на вратата между кухнята и дневната. Гледаше право към него, отпуснала ръце до тялото си. Краката й се очертаваха под тънкия плат, обаче лицето й оставаше в сянка.
— Извинете — провикна се той, — не исках да ви плаша. Казвам се Майкъл Уолас. Писател съм. Ще ви покажа визитката си. — Намери една картичка в джоба си. — Ще я пъхна под вратата, за да се уверите, че всичко е законно. — Наведе се и пъхна картичката под вратата. Когато се изправи, жената беше изчезнала. — Госпожо?
В краката му се появи нещо бяло. Някой беше избутал визитката му обратно.
Божичко, каза си Мики. Тя е на вратата. Крие се зад вратата.
— Искам само да поговорим — каза той.
махай се
За миг Мики се усъмни дали ушите му не го лъжат. Думите бяха доста ясни, но сякаш идваха зад гърба му. Обърна се, но там имаше само мъгла. Отново притисна лицето си към стъклото и се опита да зърне жената вътре. Почти я различи — тъмно петно на пода, осезаемо присъствие. Коя ли беше? Приятелката на Паркър би трябвало да бъде във Върмонт, не тук. Мики възнамеряваше да разговаря и с нея през следващите две седмици. Така или иначе, двамата вече не бяха заедно. Нямаше причина жената да е тук, още по-малко пък да се крие.
Нещо загриза Мики и започна да го измъчва, но той се опита да го прогони от мислите си. Успя само донякъде. Усещаше го как клечи някъде в крайчеца на съзнанието му точно както жената клечеше в тъмното зад вратата, нежелано присъствие, което той от страх не искаше да удостои с пълното си внимание.
— Моля ви, искам само да поговорим за господин Паркър.
Майкъл
Гласът прозвуча отново, но този път по-близо. Стори му се, че почувства дъха на тила си или пък беше само морският бриз. Само дето не духаше никакъв бриз. Завъртя се рязко, дишаше тежко. Мъглата проникваше в дробовете му. Закашля се и усети в устата си вкус на сняг и на солена вода. Не му допадна начинът, по който гласът изговори името му. Никак. Долови някакъв присмех, някаква скрита заплаха. Сякаш бавачка се караше на непокорно дете, само дето…
Само дето му беше проговорил детски глас.
— Кой е там? — провикна се Мики. — Покажи се.
Не последва нито раздвижване, нито отговор. Вместо това долови движение зад себе си. Бавно изпъна врат, без да се извръща от онова, което му беше проговорило от мъглата, но и любопитен да узнае какво се случва зад него.
Жената отново стоеше в кухнята между задната врата и вратата на дневната, само че беше лишена от плътност. Не хвърляше сянка и вместо да препречва светлината, проникваща през стъклото, я разкривяваше, сякаш беше парче марля със силуета на човешка фигура.
махай се
моля те
Думата „моля“ бе онова, което най-сетне му повлия. Беше чувал да я използват така и друг път, обикновено преди ченгето да повали някого на земята или преди охраната на нощен клуб да приложи груба сила върху някой пияница. Това бе последно предупреждение, замаскирано в нещо като учтивост. Премести се, за да вижда едновременно вратата и мъглата, после заотстъпва към ъгъла на къщата.
Тъй като сянката, която го тревожеше, току-що бе приела позната форма, колкото и да се опитваше да отрича реалното й съществуване.
Жена и дете. Глас на малко момиченце. Жена с лятна рокля. Мики вече беше виждал тази рокля или нещо много подобно на нея. С такава рокля беше облечена съпругата на Паркър на снимките, разпространени след смъртта й.
Веднага щом се отдалечи от задната врата, Мики си плю на петите. Подхлъзна се и се строполи на земята, панталоните му се намокриха и той зарови ръце в ледения сняг под лактите си. Простена, когато се изправи на крака и се отупа. И в този момент чу шума зад гърба си. Разнесе се приглушено заради мъглата, но въпреки това го различи ясно.
Шум от отварянето на задната врата.
Хукна отново. Стигна до колата си. Намери ключовете в джоба си и натисна копчето, за да включи фаровете. В този момент се закова на място и коремът му се сви болезнено.
От другата страна на колата стоеше малко момиченце, което се взираше към него през страничните прозорци. Лявата му ръка беше долепена до стъклото, а показалецът на дясната пишеше нещо върху влажното стъкло. Не виждаше ясно лицето на детето, но инстинктивно усети, че нямаше да го види дори да е на сантиметри, а не на метри от него. Момиченцето беше лишено от плътност като мъглата край него.
— Не, не, не! — поклати глава Мики. Зад него се разнесе хрущенето на снега под стъпките на невидима фигура, която се приближаваше. Макар да чуваше стъпките, беше сигурен, че ако се върне до задната врата, ще открие само своите следи в снега, нищо друго. — О, боже… — прошепна Мики. — Боже, боже!
Обаче момиченцето вече се отдръпваше, потъваше сред мъглата и дърветата, вдигнало дясната си ръка в подигравателно махване за сбогом. Мики се възползва от шанса си и хукна към колата. Рязко отвори вратата, затвори я бързо зад себе си и натисна копчето, за да заключи вратите. Беше изплашен, но пръстите му не трепереха, така че запали колата и излезе на алеята, без да поглежда наляво или надясно, а само напред. Излезе на скорост на пътя, направи рязък десен завой и се понесе обратно към моста за Скарбъро, а фаровете му решително пореха мъглата. Появиха се къщи, а след време и успокоителните светлини на учрежденията по шосето. Намали едва когато наближи бензиностанцията отдясно. Влезе в паркинга и натисна спирачката, после се облегна на седалката си и се опита да овладее дишането си.
Светлината на светофара на кръстовището започна да се сменя. Това привлече вниманието му към страничния прозорец и първоначално сторилите му се хаотични драскулки по влажното стъкло добиха отчетлива форма.
Бяха думи. Някой беше написал на прозореца му:
НЕ СЕ ДОБЛИЖАВАЙ ДО БАЩА МИ.
Мики се взря в буквите, после натисна копчето, за да свали стъклото и да изтрие посланието. Когато се увери, че го няма, се върна в хотела си и отиде право в бара. Едва след като пресуши двойна водка, бе в състояние да допълни бележките си, а след още едно двойно питие ръцете му престанаха да треперят.
Тази нощ Мики Уолас не спа добре.
Намерих визитната картичка на Уолас едва когато отворих задната врата на следващия ден следобед, за да изхвърля боклука. Търкаляше се на стъпалата, замръзнала върху цимента. Погледнах я, върнах се вътре и набрах номера на мобилния му телефон от кабинета си.
Вдигна след второто позвъняване.
— Мики Уолас.
— Обажда се Чарли Паркър.
Замълча, а когато отговори, гласът му прозвуча неловко, но той бързо се съвзе като истински професионалист.
— Господин Паркър, тъкмо се канех да ви се обадя. Питах се дали сте обмислили предложението ми.
— Да, помислих по въпроса. Бих искал да се срещнем.
— Чудесно. — Гласът му се извиси с една октава от изненада, после възвърна обичайния си тембър. — Къде и кога?
— Защо не дойдете у дома, да кажем, след час? Знаете ли къде живея?
Кратка пауза.
— Не, не знам. Ще ми обясните ли?
Обясних му подробно. Дали изобщо си бе направил труда да си запише?
— Записахте ли? — попитах го, след като приключих.
— Да, струва ми се. — Чух го да отпива нещо.
— Ще ми прочетете ли?
Уолас едва не се задави. Каза, след като спря да кашля:
— Не се налага.
— Е, щом сте сигурен.
— Благодаря ви, господин Паркър, скоро ще съм при вас.
Затворих. След това излязох на алеята и открих следите от гуми под дърветата. Ако Уолас е паркирал тук, явно си е тръгнал доста набързо. Беше разровил леда и снега и отдолу се бе показала пръстта. Върнах се в къщата, седнах на един стол и се зачетох в „Прес Хералд“ и в „Ню Йорк Таймс“, докато не чух автомобил да се приближава по алеята и не видях синия таурус на Уолас. Не паркира на същото място като предишната нощ, а точно до къщата. Наблюдавах го как излиза, взема от предната седалка чантата си и проверява джобовете си за резервна писалка. Когато се увери, че всичко е наред, заключи колата.
На моята алея. В Мейн. През зимата.
Не го изчаках да почука. Отворих вратата и го ударих веднъж в корема. Той се преви и падна на колене, после се катурна напред и се задави.
— Ставай! — наредих му.
Остана долу. Мъчеше се да си поеме въздух, имах чувството, че ще повърне на верандата ми.
— Не ме удряй повече — каза той. Беше молба, не предупреждение, и аз се почувствах като прашинка в окото на куче.
— Няма — уверих го.
Помогнах му да се изправи. Той приседна на перилата на верандата, облегнал ръцете си на коленете, за да се съвземе. Стоях срещу него и съжалявах за стореното. Бях оставил гневът да се трупа в мен, а после го бях излял върху човек, който не ми бе достоен противник.
— Добре ли си?
Той кимна, но беше пребледнял.
— Защо беше това?
— Мисля, че знаеш. Задето душиш край къщата ми. Задето си имал глупостта да си изпуснеш визитката, докато си бил тук.
Той се облегна на перилата за опора.
— Не я изпуснах.
— Да не искаш да кажеш, че нарочно си я оставил в калта на задната ми веранда? Не звучи убедително.
— Казвам само, че не съм я изпуснал. Пъхнах я под вратата за жената, която беше в къщата снощи, обаче тя я плъзна обратно.
Отместих поглед. Видях голите дървета сред вечнозелените и каналите на солените блата, които блестяха студено посред замръзналия сняг. Видях как един черен гарван се изгуби в сивото небе.
— Каква жена? — попитах.
— Жена с лятна рокля. Помъчих се да я заговоря, обаче тя не продума нищо.
Вгледах се в него. Отказваше да ме погледне в очите. Разказваше ми някаква версия на истината, но криеше важен елемент. Опитваше се да се защити, ала не от мен. Мики Уолас беше уплашен до смърт. Личеше си от начина, по който очите му все се плъзгаха към нещо зад прозореца на дневната ми. Не знам какво очакваше да види, но каквото и да бе, явно той се радваше, че не се бе появило.
— Разкажи ми какво се случи.
— Дойдох в къщата, защото реших, че ще си по-склонен да поговорим тук, отколкото в бара.
Знаех, че лъже, обаче нямаше да го обвинявам. Исках да чуя какво ще ми разкаже за случилото се предишната вечер.
— Видях светлина и заобиколих до задната врата. Вътре имаше жена. Пъхнах визитката си под вратата, а тя я бутна обратно. После… — Той замълча.
— Продължавай.
— Чух детски глас — продължи Уолас, — обаче отвън. Мисля, че по едно време жената отиде при момичето, обаче не погледнах, така че не мога да съм сигурен.
— Защо не погледна?
— Реших да си ходя. — Изражението му и тези четири думи ми разкриха много.
— Мъдър избор. Жалко, че изобщо си идвал.
— Любопитен бях да видя къде живееш. Не исках да вредя.
— Сигурно.
Той си пое дълбоко въздух и когато се увери, че няма да повърне, се изправи.
— Кои бяха? — попита и сега бе мой ред да излъжа:
— Приятелка с дъщеря си.
— Дъщерята на приятелката ти винаги ли се разхожда по снега в гъста мъгла и пише разни работи по стъклата на хорските прозорци?
— Пише ли? Какви ги говориш?
Мики преглътна мъчително. Дясната му ръка трепереше. Лявата беше пъхната в джоба на палтото му.
— Когато се качих в колата си, на стъклото пишеше нещо. Пишеше „Не се доближавай до баща ми“.
Наложи се да впрегна всичките си сили, за да не се издам пред него. Много ми се искаше да вдигна поглед към прозореца на таванската стая, защото си спомнях посланието, написано на стъклото там, предупреждение, оставено от нещо, което не бе точно дъщеря ми. Само че къщата ми се струваше различна, не както тогава. В нея вече не витаеше ярост, скръб и болка. Преди усещах присъствието им в движещите се сенки и в скърцащите дъски на пода, в бавното затваряне на вратите, без да става течение, и в почукването по прозорците, без да има клонки, които да ги докосват. Сега къщата беше притихнала и спокойна, но ако Уолас казваше истината, значи нещо се бе върнало.
Спомних си как веднъж, няколко години след смъртта на татко, майка ми каза, че през нощта, когато докарали тялото му в църквата, тя сънувала, че се събужда от нечие присъствие в спалнята и сякаш усетила съпруга си съвсем наблизо. В далечния ъгъл на стаята имало стол, на който той сядал всяка вечер, за да се съблече. Отпускал се на него, за да си събуе чорапите и обувките, а понякога си седял там мълчаливо известно време, стъпил с босите си стъпала на килима, облегнал брадичка на дланите на ръцете си и размишлявайки за деня, който отива към края си. Майка ми твърдеше, че в съня й баща ми седял на стола, но тя не можела да го види ясно. Когато опитала да се вгледа по-внимателно в силуета в ъгъла на стаята, различила само стола, но щом отместила поглед, доловила с ъгълчето на очите си движението на някаква фигура. Би трябвало да се изплаши, но не станало така. Насън клепачите й натежали, но как е възможно, зачудила се тя, след като все още спяла. Опитала се да остане будна, но ужасно и се доспало.
И когато потъвала в дълбок сън, усетила нечия ръка да гали челото й, нечии устни леко да я докосват по бузата и почувствала разкаянието и вината му. Струва ми се, че в онзи момент е започнала да му прощава за стореното. До края на нощта спала дълбоко и непробудно и въпреки всичко случило се не плака по време на заупокойната служба в църквата, нито докато спускаха ковчега в земята. А когато й подадоха сгънатото знаме, тя се усмихна печално за изгубения си съпруг, една-единствена сълза се отрони на земята и избухна в пръстта като паднала звезда.
— Дъщерята на приятелката ми ти е скроила номер.
— Нима? — попита Уолас, без дори да се опита да прикрие недоверието си. — Още ли са тук?
— Не, отидоха си.
Той не задълба повече. Сведе поглед към мокрите колена на панталона си.
— Това, дето го направи, беше подло. Винаги ли удряш хората без предупреждение?
— Такава ми е професията. Ако ги предупреждавах, преди да ги ударя, някои щяха да ме изпреварят и да ме застрелят. Предупреждението донякъде отслабва силата на удара.
— Знаеш ли, в момента ми се иска някой да беше те застрелял.
— Поне си искрен.
— Затова ли ме извика, за да ме предупредиш отново да не се захващам с книгата?
— Съжалявам, че те ударих, но трябва да ти кажа нещо лице в лице и не в бар. Няма да ти помогна с книгата. Всъщност ще направя всичко по силите си, за да си останеш само с драскан и шие в бележника си.
— Заплашваш ли ме?
— Господин Уолас, помниш ли господина в „Мечката“, който говореше за евентуалните мотиви на извънземните похитители?
— Помня го. Всъщност видях го отново вчера. Причакваше ме на паркинга на хотела ми. Реших, че ти си го изпратил.
Джаки. Трябваше да се досетя, че ще вземе нещата в свои ръце от криворазбрано старание да ми помогне. Част от мен дори му се възхищаваше за това. Запитах се колко ли време е обикалял паркингите на мотелите в града, за да открие автомобила на Уолас.
— Не, обаче той не е от хората, които можеш лесно да контролираш, и има двама приятели, в сравнение с които Джаки е като агънце. Те са братя, а някои затвори не ги искат обратно, понеже плашат другите затворници.
— Е и? Значи ще насъскаш приятелчетата си срещу мен. Смелчага.
— Ако исках да ти навредя чак толкова, щях да го направя сам. Има и други начини да се справя с проблем като теб.
— Не съм проблем. Искам само да разкажа историята ти. Интересува ме истината.
— Не знам каква е истината. Ако след толкова време не я знам аз, ти няма да успееш повече от мен.
Той присви очи проницателно и лицето му възвърна малко от цвета си. Сгреших, че изобщо започнах да обсъждам въпроса с него. Беше като евангелист, който притиска някого на стълбите и започва да обсъжда с него теологични въпроси.
— Но аз мога да ти помогна — настоя Уолас. — Аз съм неутрална страна. Мога да открия неща, които да са ти от полза. Ще контролираш начина, по който представям образа ти.
— Образа ми ли?
Той осъзна, че е стъпил накриво, и побърза да се поправи:
— Така се казва. Не означава нищо. Исках да кажа, че това е твоята история. За да бъде разказана както трябва, трябва да бъде разказана с твоя глас.
— Не, точно тук грешиш. Изобщо не трябва да бъде разказвана. Не идвай повече в дома ми или на работното ми място. Сигурен съм, знаеш, че имам дъщеря. Майка й няма да говори с теб, уверявам те. Ако се доближиш до тях, ако дори минеш по улицата и привлечеш вниманието им, ще те убия и ще те заровя в плитък гроб. Трябва да се откажеш.
Изражението на Уолас стана по-сурово, долових вътрешната му сила. И тутакси се почувствах изтощен. Уолас нямаше да изчезне безследно от живота ми.
— Е, нека ти кажа нещо, господин Паркър. — Той спомена името на прочут актьор, около когото отдавна кръжаха разни сексуални слухове, без да намерят кой да ги купи. — Преди две години се съгласих да му напиша неофициална биография. Тези холивудски бълвочи не са моята област, обаче издателят чул за дарбата ми, а и парите бяха добри за такава тема. Актьорът е един от най-влиятелните хора в Холивуд. Неговите хора ме заплашиха, че ще фалирам, че ще изгубя репутацията си и дори някой крайник, но книгата ще излезе след шест месеца и аз стоя зад всяка дума в нея. Той отказа да ми сътрудничи, но нищо. Книгата въпреки това ще излезе, а аз открих хора, които ми се заклеха, че целият му живот е лъжа. Ти сгреши, като ме удари в корема. Така постъпва уплашен човек. Дори само заради това ще ровя във всяко мръсно ъгълче от живота ти. Ще открия за теб неща, които дори не си подозирал, че съществуват. И после ще ги напиша в книгата си, а ти можеш да си я купиш, да ги прочетеш и вероятно да научиш нещо за себе си, но несъмнено ще научиш нещо за Мики Уолас. А ако отново ме докоснеш с пръст, ще се видим в съда, нещастник такъв.
С тези думи Уолас се завъртя и се запъти обратно към колата си.
А аз си казах: „О, по дяволите!“
Ейми Прайс се отби по-късно вечерта, след като й оставих още едно съобщение в кантората, в което описвах подробно какво се е случило, откакто Уолас цъфна в „Мечката“. Тя отклони поканата за кафе и ме попита имам ли отворено вино. Нямах, обаче винаги с радост бих отворил бутилка за нея. Беше най-малкото, което можех да направя.
— Добре — каза тя, след като предпазливо отпи от виното и прецени, че няма да предизвика конвулсии, — това е извън моята сфера, така че ще трябва да поразпитам, но ето как стоят нещата във връзка с книгата от законова гледна точка. Има възможност като герой на неоторизирана биография на живота си да го съдиш по редица законни причини — клевета, злоупотреба с правото на публичност, нарушаване на поверителността, — но най-добрият мотив в твоя случай би бил нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Ти не си публична личност като някой актьор или политик, така че имаш известно право на лична поверителност. Става дума за правото да не бъдат публикувани факти от личния ти живот, които не са свързани с обществено значими проблеми, а може да те злепоставят. Става дума за правото ти да не бъдат правени неверни или подвеждащи твърдения по твой адрес и да бъдеш защитен от нахлуване в личното пространство, тоест от буквално навлизане в частната ти собственост.
— Което Уолас направи — изтъкнах.
— Да, обаче той може да твърди, че първия път е дошъл да те уговаря и да остави визитката си, а втория път, както ми разказа, е било по твоя покана.
Вдигнах рамене. Имаше право.
— Как протече второто посещение? — попита тя.
— Можеше да мине и по-добре — отговорих.
— Как така?
— Ами, първо на първо, можех да не го удрям в корема.
— О, Чарли! — Изглеждаше искрено разочарована и аз още повече се засрамих от постъпката си. Опитах се да компенсирам простъпката си, като й разкажа разговора си с Уолас възможно най-подробно, без да й споменавам за жената и детето, които той твърдеше, че е видял.
— Искаш да кажеш, че приятелят ти Джаки също е заплашил Уолас, така ли? — попита тя.
— Не съм го молил. Сигурно е смятал, че ми помага.
— Той поне е бил по-въздържан от теб. Уолас може да те обвини в нападение, но едва ли ще го направи. Очевидно иска да напише тази книга и това съображение вероятно ще се наложи над всички останали, стига да не му нанесеш трайни увреждания.
— Тръгна си на собствен ход — уверих я.
— Е, ако изобщо знае нещо за теб, трябва да се смята за късметлия.
Приех удара. Не бях готов да споря.
— И сега какво ще правим? — попитах.
— Не можеш да му попречиш да напише книгата — простичко каза Ейми. — Както сам ти е казал, голяма част от материала е публично достояние. Можем да изискаме или да си издействаме по друг начин копие от ръкописа, за да го прегледаме внимателно за евентуални клевети или колосални нарушения на неприкосновеността на личния живот. След това можем да се обърнем към съда за възбрана на издаването на книгата, но те предупреждавам, че съдилищата неохотно издават такива забрани от уважение към Първата поправка. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е парично обезщетение. Издателят вероятно е включил клауза за компенсация и обезщетение в договора на Уолас, ако такъв е бил официално сключен. Освен това, ако са изпипали всичко както трябва, сигурно ще разполагат със застраховка срещу медиен риск. С други думи, не само че няма да успеем да попречим на птичето да изхвръкне от стаята, ами вероятно едва ли дори ще успеем да притворим вратата.
Облегнах се и затворих очи.
— Сигурен ли си, че не искаш малко вино? — попита Ейми.
— Сигурен съм. Започна ли, може и да не спра.
— Съжалявам — каза тя. — Ще поговоря с още хора и ще проверя дали нямаме друга отворена вратичка, но не се надявай много. Чарли?
Отворих очи.
— Не го заплашвай повече. Просто стой далеч от него. Ако те потърси, махни се. Не влизай в конфликти. Същото важи за приятелите ти независимо от добрите им намерения.
С което стигнахме до друга трудност.
— Да, това може да се окаже проблем — казах.
— Как така?
— Ейнджъл и Луис.
Бях разказал на Ейми достатъчно и за двамата, за да не си прави никакви илюзии.
— Ако Уолас започне да рови, възможно е да стигне до техните имена — казах. — Съмнявам се, че те са способни на добронамереност.
— Струва ми се, че хора като тях не оставят много следи.
— Няма значение. Няма да им хареса той да души, особено на Луис.
— Тогава ги предупреди.
Замислих се.
— Не — отсякох, — да видим какво ще се случи.
— Сигурен ли си, че идеята е добра?
— Всъщност не съм, но Луис е привърженик на превантивните мерки. Ако му кажа, че е възможно Уолас да започне да разпитва за него, той сигурно ще реши, че е най-добре Уолас изобщо да не задава никакви въпроси.
— Ще се престоря, че не съм чула това — каза Ейми. Допи виното си на един дъх и явно се позачуди дали да не пийне още с надеждата така да изтрие всички спомени за онова, което току-що бях изръсил. — Боже, откъде се сдоби с такива приятели?
— Не знам точно, но едва ли Бог има нещо общо.
Мики Уолас замина от Портланд рано на следващия ден. Кипеше от възмущение и от едва сдържан гняв, който му беше непривичен, защото Мики рядко се ядосваше истински. Обаче срещата му с Паркър в съчетание с опита на приятеля му неандерталец да го уплаши го бе преобразила напълно. Беше свикнал разни адвокати да се опитват да го сплашват, понякога дори бяха успявали да го притиснат до стената, а най-малко два пъти го бяха заплашвали и с по-сериозни неща. Обаче от много години никой не го беше удрял, както го бе фраснал Паркър. Всъщност за последен път Мики беше участвал в нещо като сериозно сбиване още в гимназията, а тогава по случайност беше отправил удар, с който счупи един от зъбите на съперника си. Сега му се искаше да бе успял да нанесе такъв удар и на Паркър и докато се качваше на влака в Логан, разиграваше мислено алтернативни сценарии, според един от които той събаряше Паркър на колене, той унижаваше детектива, а не обратното. Порадва им се няколко минути, после ги прогони от мислите си. Имаше и други начини да накара Паркър да съжалява за стореното, а главният от тях бе да завърши замислената книга, която му лежеше на сърцето и на която усещаше, че е заложена репутацията му.
Все още го притесняваше преживяното в къщата на Паркър през онази мъглива нощ. Предполагаше, че силната му реакция, страхът и объркването му ще намалеят, обаче не стана така. Вместо това продължаваше да спи неспокойно, а през първата нощ след необикновеното преживяване се събуди точно в четири и половина, убеден, че не е сам в мотелската си стая. Светна нощната лампа, енергоспестяващата крушка бавно се разпали и постепенно освети стаята, като остави ъглите тъмни, а Мики изпита неприятното усещане, че мракът край него неохотно е отстъпил пред светлината, отмъкнал е със себе си чуждото присъствие, което писателят бе усетил, и се бе спотаил на места, където светлината от лампата не можеше да стигне. Отново си спомни клекналата зад кухненската врата жена и детето, което движеше пръст по прозореца на колата му. Би трябвало да мерне лицата им, а не успя и нещо му подсказваше, че трябва да бъде признателен, задето поне това му е било спестено. Имаше причина лицата им да останат скрити за него.
Защото Пътника ги беше разкъсал целите, защото бе оставил само кръв, кости и празни очни ямки. А човек не иска да вижда такова нещо, о, не, господине, понеже такава гледка те сподиря чак докато склопиш очи за последно и дръпнат чаршафа над лицето ти. Никой не може да види нещо толкова зловещо и дивашко, без то да го повреди за вечни времена.
А ако става дума за хора, които обичаш, за съпругата и за собственото ти дете, тогава…
Приятелка и дъщеря й, две гостенки: така ги представи Паркър пред Мики, но Мики не прие нито за секунда това обяснение. О, да, със сигурност бяха гостенки, само че не от онези, които спят в свободната стая и играят занимателни игри през зимните вечери. Мики не разбираше природата им, още не, и още не беше разбрал дали да включва това преживяване в книгата, която щеше да представи на издателите си. Подозираше, че няма да го направи. В крайна сметка кой щеше да му повярва? Ако включи история за призраци в разказа, рискуваше да подкопае фактологичната основа на творбата си. Само че въпреки това тази жена и това дете, а също и всичко, което бяха преживели, представляваше сърцевината на книгата. Мики винаги бе смятал, че духовете на случилото се със съпругата и с дъщерята на Паркър го преследват, само че не буквално. Тук ли се криеше отговорът? Дали онова, което се бе разиграло пред очите на Мики, беше доказателство за действително присъствие на призраци?
Той добави към бележките си всички тези мисли и размишления.
Мики се регистрира в хотел близо до гара „Пен“ типична туристическа дупка с лабиринт от малки стаички, обитавани от шумни, но учтиви азиатци и от семейства селяндури, които искаха да разгледат Ню Йорк евтино. Късно следобед седеше в заведение, което самият той и мнозина други, които не са прошляци, биха определили като долнопробен бар, и размишляваше какво да си поръча, за да не изложи здравето си на опасност. Пиеше му се кафе, но му се струваше, че ако си поръча кафе на място като това по друга причина, освен да се избави от махмурлука, ще му се нацупят или пък ще го разтълкуват като доказателство за хомосексуални наклонности. Всъщност, помисли си Мики, в бар като този би изглеждало подозрително дори да си измие ръцете.
До него бе менюто на бара и списък със специалитети, надраскани с тебешир на една дъска, но все едно бяха написани на санскрит — толкова бяха дълги и нечетливи, а и никой не ядеше. Всъщност никой не правеше нищо особено, защото Мики беше единственият посетител, ако изключим бармана, който изглеждаше така, все едно се е тъпкал само с човешки хормон на растежа през последното десетилетие. Беше издут на места, където нито един нормален човек не би бил. Имаше издутина на плешивата му глава, сякаш дори темето му беше развило мускули, за да не се чувства изключение от останалата част на тялото му.
— Какво да ти предложа? — попита той. Гласът му беше по-писклив, отколкото Мики би допуснал. Зачуди се дали се дължи на стероидите. Имаше характерни подутини по гърдите на бармана, като че ли гърдите му бяха развили свои вторични гърди. Имаше толкова силен загар, че на моменти едва ли не се сливаше с дървото и мръсотията в бара. На Мики му приличаше на женски чорапогащник, натъпкан с футболни топки.
— Чакам някого.
— Ами поръчай нещо, докато чакаш. Смятай го наем за стола.
— Дружелюбно местенце — отбеляза Мики.
— Ако си търсиш приятели, звънни на самаряните, тук въртим бизнес.
Мики си поръча лека бира. Рядко пиеше преди мръкнало, а дори тогава се ограничаваше до една-две бири — с изключение на вечерта, когато отиде до къщата на Паркър, но тя бе изключителна в редица отношения. В момента не му се пиеше бира, гадеше му се дори от мисълта за това, обаче не възнамеряваше да дразни мъжага, който изглеждаше така, все едно може да обърне Мики с хастара навън и обратно, преди той изобщо да осъзнае какво му се случва. Бирата му пристигна. Мики се втренчи в нея и тя му отвърна със същото. Пяната й тутакси започна да изчезва, сякаш откликваше подобаващо на липсата на ентусиазъм от страна на Мики.
Вратата се отвори и вътре пристъпи някакъв мъж. Беше висок и природно едър човек, който никога не е имал нужда от какъвто и да било изкуствен начин за подсилване на растежа, а само от мляко и месо. Носеше дълго синьо палто, което висеше разкопчано, и отдолу се показваше доста голямо коремче. Косата му беше къса и напълно побеляла. Носът му беше червен, и не само от студа навън. Мики си даде сметка, че е направил правилен избор, като си е поръчал бира.
— Ей, ама това е капитанът — провикна се барманът. — Отдавна не сме се виждали.
Протегна ръка, а новодошлият я пое и я разтърси сърдечно, потупвайки с другата си ръка мощната предмишница на другия мъж.
— Как си, Хектор? Явно още пиеш тези гадости.
— Поддържат ме едър и строен, капитане.
— Пораснали са ти цици и сигурно си бръснеш гърба два пъти дневно.
— Може пък да ги оставя да пораснат, та да има за какво да се хващат момчетата.
— Ти не си наред, Хектор.
— И се гордея с това. Какво да ти предложа? Първото е от заведението.
— Много мило, Хектор. „Редбрест“, ако обичаш, че съм се смръзнал до мозъка на костите. — После отиде до края на бара, където седеше Мики. — Ти ли си Уолас? — попита.
Мики се изправи. Беше висок към един и седемдесет и пет, а новопристигналият се извисяваше над него с петнайсетина сантиметра.
— Капитан Тиръл. — Ръкуваха се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорим.
— Е, след почерпката на Хектор ти ще плащаш.
— С удоволствие.
Хектор постави доста внушителна чаша уиски без лед и вода до дясната ръка на Тиръл, който посочи едно сепаре до задната стена:
— Да седнем там. Ял ли си?
— Не.
— Тук правят хубави хамбургери. Обичаш ли хамбургери?
Мики се съмняваше, че на това място изобщо предлагат нещо хубаво, но знаеше, че не бива да отказва.
— Да, хамбургер звучи добре.
Тиръл вдигна ръка и се провикна към Хектор: два средно запечени хамбургера с пълна гарнитура. Средно запечени, ужаси се Мики, би предпочел месото да е изпечено на въглен с надеждата, че това ще изтреби всевъзможните бактерии, настанили се да обитават месото. Мамка му, това можеше да се окаже последният бургер, който ще изяде някога.
Хектор надлежно вкара поръчката на учудващо модерен на вид касов апарат, макар самият той да си служеше с него като маймуна.
— Уолас, хубаво ирландско име — отбеляза Тиръл.
— Ирландско-белгийско.
— Хубава смесица, няма що.
— Европа, войната…
Лицето на Тиръл се смекчи от неприятно сантиментално изражение като разтопен бонбон.
— Дядо ми е служил в Европа, в Кралския ирландски полк. Получил куршум за старанието си.
— Много съжалявам.
— О, не умрял, обаче изгубил левия си крак под коляното. Тогава нямали протези, не като сега. Всяка сутрин сгъваше и прихващаше с карфици крачола на панталона си. Мисля, че някак се гордееше с това.
Вдигна чашата си към Мики и каза:
— Slainte.
— Наздраве! — отговори Мики и отпи голяма глътка. За щастие беше толкова студена, че почти не й усети вкуса. Бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.
— Направо към въпроса — отбеляза Тиръл.
— Ако предпочитате да изчакаме…
— Не, така е добре.
Мики извади от джоба си малкия си дигитален диктофон „Олимпия“ и го показа на Тиръл.
— Нещо против да…
— Да, имам против. Прибери го. Още по-добре ще е дори да свалиш батериите и да оставиш това чудо така, че да го виждам.
Мики се подчини. Това щеше да го позатрудни, но Уолас владееше добре стенографията и имаше добра памет. Така или иначе, нямаше да цитира Тиръл пряко. Това беше фонова информация и такава щеше да си остане. Тиръл го заяви съвсем ясно, когато се съгласи да се срещнат. Осведоми го, че ако името му се появи някъде в книгата, ще му премаже пръстите, докато не заприличат на тирбушони.
— Разкажи ми повече за книгата, която пишеш.
И Мики му разказа. Пропусна по-артистичните и философските елементи от предложението си и се опита да представи съвсем неутрално интереса си към Паркър. Макар все още да не бе разбрал какво е мнението на Тиръл за обекта на изследването му, подозираше, че е предимно отрицателно дори и само защото досега всеки, който познаваше или уважаваше Паркър, категорично му бе отказал да разговаря с него.
— А виждал ли си се с Паркър? — попита Тиръл.
— Да. Обърнах се към него с молба за интервю.
— И какво стана?
— Негодникът ме удари в корема.
— Типично в негов стил. Той е кучи син, убиец. И това не е най-лошото.
Отпи от уискито си. Половината вече го нямаше.
— Още едно? — попита Мики.
— Разбира се.
Мики се обърна към бара. Дори не се наложи да поръчва. Хектор само кимна и посегна към бутилката.
— Е, какво искаш да узнаеш за него? — попита Тиръл.
— Искам да знам какво знаете вие.
И Тиръл се разприказва. Първо говори за бащата на Паркър, който убил двама младежи в една кола и после се застрелял. Не можеше да каже нищо специално за убийствата, само допусна, че бащата не е бил съвсем наред и че това се е предало на сина му — може би някакъв скапан ген, предразположение към насилие.
Пристигнаха хамбургерите заедно с второто питие на Тиръл. Тиръл яде, Мики не. Беше твърде зает да си води бележки или поне такова извинение изтъкна.
— Смятаме, че първият човек, когото е убил, се казва Джони Бой — каза Тиръл. — Беше сводник, пребит до смърт в тоалетната на една автогара. Светът не изгуби със смъртта му, но не е там работата.
— Защо подозирате Паркър?
— Защото е бил там. Камерите са го заснели да влиза в автогарата и да излиза в интервала, когато е извършено убийството.
— Имало ли е камери на вратата на тоалетната?
— Имало е камери навсякъде, но нито една не го е снимала. Само на влизане и на излизане от автогарата.
— Как така? — озадачи се Мики.
За пръв път видът на Тиръл издаде нерешителност.
— Не знам. Тогава за икономия само камерите на входа са били фиксирани, останалите се въртели. Допускам, че е засякъл времето за въртене и после се е движел съобразно него.
— Обаче това е доста трудно.
— Трудно е, но не е невъзможно. Въпреки това е странно.
— Разпитан ли беше?
— Имахме свидетел, който заяви, че го е видял на местопрестъплението — чистач в тоалетната. Беше кореец. Знаеше само две-три думи на английски, обаче разпозна Паркър от заснетия материал от камерите на входа. Е, всъщност Паркър беше един от петимата евентуални заподозрени от поредица, която му показахме. Проблемът беше, че в неговите очи всички изглеждахме еднакви. Четирима от тези пет човека бяха толкова различни един от друг, колкото сме двамата с теб. Така или иначе, прибрахме Паркър на топло и той се съгласи да бъде разпитан. Дори не повика адвокат. Призна, че е бил на автогарата, но нищо повече. Било във връзка с някакъв беглец, когото бил нает да издири. Проверихме, оказа се вярно. По онова време работеше по случая на някакъв тийнейджър.
— И толкова?
— Не разполагахме с достатъчно улики, за да го обвиним, пък и не ни се искаше. Беше бивше ченге, изгубило съпругата и детето си само няколко месеца преди това. Колегите му полицаи може и да не го обичаха много, обаче ченгетата подкрепят своите в трудни моменти. Случаят щеше да е по-непопулярен, отколкото да обвиниш Златокоска в грабеж. Както ти казах, Джони Бой не беше бой скаут. Мнозина смятаха, че някой е направил услуга на човечеството, като го е извадил от строя за постоянно.
— А защо не харесваха Паркър?
— Не знам. Просто не ставаше за ченге. Никога не се вписваше. У него винаги е имало нещо странно.
— А защо е станал полицай?
— Сигурно от криворазбрана вярност към паметта на баща си. Може би е искал да компенсира за смъртта на онези младежи, проявявайки се като по-добро ченге от баща си. Ако ме питаш, това е единственото нещо, достойно за възхищение, което някога е правил.
Мики пропусна забележката покрай ушите си. Беше учуден от това колко дълбока е ненавистта на Тиръл към Паркър. Не можеше да си представи какво е сторил Паркър, за да го заслужи, освен че е опожарил къщата му до основи, а после е чукал жена му в пепелта.
— Казахте, че убийството на Джони Бой е първото, в което сте заподозрели участие на Паркър. Имало ли е и други?
— Предполагам.
— Как така предполагате?
Тиръл даде знак да му донесат трето уиски. Малко позабавяше темпото с чашките, но пък ставаше раздразнителен.
— Виж, повечето са записани: тук, в Луизиана, в Мейн, във Вирджиния, в Южна Каролина. Той е като чума, като тумор. Ако това са убийствата, за които знаем, не смяташ ли, че ще има и други, за които не знаем? Да не мислиш, че е звънил на ченгетата всеки път, когато той или някое от приятелчетата му са спирали нечий часовник?
— Приятелчетата му ли? Имате предвид Ейнджъл и Луис ли?
— Призраци — тихо отвърна Тиръл, — призраци със зъби.
— Какво можете да ми кажете за тях?
— Предимно слухове. Ейнджъл е лежал в затвора за кражба. Допускам, че Паркър го е използвал като източник на сведения и в замяна му е предложил закрила.
— Значи е започнало като професионални взаимоотношения?
— Може да се каже. Другият, Луис, той е по-смътен. Никакви арести, никаква история — той е привидение. Имаше нещо миналата година. Стрелба по един автосервиз, към който се говореше, че той тайно проявявал интерес. Някакъв тип, един от стрелците, впоследствие се озовал в болницата, а седмица по-късно починал от раните си. След това…
Хектор цъфна до лакътя му и смени празната чаша с пълна. Тиръл спря, за да отпие глътка.
— И точно тук историята става странна. Един от приятелите на Луис или от деловите му партньори, какъвто там му е бил, също умрял. Казаха, че е инфаркт, обаче аз дочух друго. Един от служителите в моргата ми каза, че трябвало да запълнят дупка от куршум в гърлото му.
— Чие дело е това? На Луис ли?
— Не, той не посяга на хората, които са му близки. Не е такъв убиец. Говореше се, че било нападение за отмъщение, което се объркало.
— Това са правили в Масина — отбеляза Мики по-скоро на себе си, отколкото на Тиръл, който и бездруго не обърна внимание.
— Те са като него, грижат се за тях — обясни Тиръл.
— Грижат се за тях ли?
— Човек не прави неща, каквито е правил Паркър, не убива безнаказано, ако някой не му пази гърба.
— Случаите, които са ми известни, са били оправдани убийства. Така чух.
— Оправдани ли! Не ти ли се струва странно, че нито един от тези случаи не стигна до съд, че всяко разследване на действията му го оневиняваше или просто замираше?
— Говорите за заговор.
— Говоря за закрила. Говоря за хора, които имат интерес да държат Паркър на улицата.
— Защо?
— Не знам. Вероятно понеже одобряват нещата, които прави.
— Но той е изгубил разрешителното си за частен детектив. Не може да носи оръжие.
— Не може законно. Главата си залагам, че си има скрит патлак.
— Искам да кажа, че ако е имало тайна уговорка да бъде закрилян, тогава нещо се е променило.
— Недостатъчно, за да бъде тикнат зад решетките, където му е мястото. — Тиръл почука с показалеца си по масата, за да подчертае казаното.
Мики се облегна назад. Беше изписал страници с бележки. Ръката го болеше. Наблюдаваше Тиръл. По-възрастният мъж бе вперил поглед в третата си чаша. Питиетата бяха големи, Мики не беше виждал в друг бар да сервират толкова големи. Ако самият той беше изпил толкова алкохол, вече щеше да е заспал. Тиръл обаче все седеше изправен, но беше доста къркан. Мики нямаше да научи от него повече нищо полезно.
— Защо го мразиш толкова? — попита той.
— Хм? — вдигна поглед Тиръл. Дори през мъглата на опиянението прямотата на въпроса го изненада.
— Паркър. Защо го мразиш?
— Защото е убиец.
— Само затова?
Тиръл примигна бавно.
— Не. Защото е сбъркан. Адски е сбъркан. Все едно… Все едно не хвърля сянка или няма отражение, когато се огледа в огледалото. Изглежда нормален, обаче ако се вгледаш по-отблизо, не е. Той е отклонение, аномалия.
Божичко, помисли си Мики.
— Ходиш ли на църква? — попита Тиръл.
— Не.
— А трябва. Човек трябва да ходи на църква. Помага му да погледне нещата в перспектива.
— Ще го запомня.
Тиръл вдигна поглед и изражението му се преобрази. Мики беше прекрачил границата, при това лошо.
— Не ми се прави на умник, момченце. Я се виж, ровиш в мръсотията с надеждата да припечелиш някой долар от живота на друг човек. Ти си паразит. Не вярваш в нищо. Аз вярвам. Аз вярвам в Бог, вярвам и в закона. Правя разлика между правилно и грешно, добро и зло. Целия си живот съм се водил от тези убеждения. Прочистил съм не един участък в този град, изгонил съм онези, които смятаха, че щом са служители на закона, това ги поставя над закона. Е, показах им колко грешат. Никой не е над закона, особено ченгетата, независимо дали носят значка сега, или са носили преди десет или двайсет години. Намирах онези, които крадяха, които забогатяваха на гърба на наркодилърите и на курвите, които раздаваха своя версия на улично правосъдие по пресечките и празните апартаменти, и ги връщах в правия път. Преценявах ги и установявах, че са недостойни. Защото си има установена процедура. Има правосъдна система. Не е съвършена и не работи както би трябвало, но е най-доброто, с което разполагаме. Така че всички — абсолютно всички, — които излязат извън рамките й, за да се правят на съдия, на съдебни заседатели или на екзекутори спрямо другите, са врагове на тази система. Паркър е враг на системата. Приятелите му са врагове на системата. С действията си те правят подобно поведение приемливо за другите. Тяхното насилие поражда още насилие. Не можеш да вършиш злини в името на по-голямо добро, защото доброто страда. То е осквернено и омърсено от стореното в негово име. Разбираш ли, господин Уолас? Тези хора са сиви. Те разместват границите на морала, както им е удобно, и оправдават средствата си с целта. Това е неприемливо за мен, а ако у теб има и частица почтеност, би трябвало да е неприемливо и за теб. — Той избута чашата. — Приключихме.
— Ами ако другите не искат да действат, не могат да действат? — попита Мики. — По-добре ли е да оставим злото да се шири на воля, отколкото да пожертваме малко от доброто, за да му се противопоставим?
— И кой решава това? — попита Тиръл. Леко се олюляваше, когато навлече палтото си, улучвайки с мъка ръкавите. — Ти? Паркър? Кой решава колко от доброто е приемливо да пожертваме? Колко зло трябва да бъде извършено в името на доброто, преди самото то да стане зло?
Той потупа джобовете си и чу желаното позвъняване на ключовете си. Мики се надяваше да са ключовете му за къщи, не за колата.
— Върви да пишеш книгата си, господин Уолас. Няма да я прочета. Съмнявам се, че можеш да ми кажеш нещо, което вече не знам. Обаче ще ти дам един безплатен съвет. Колкото и лоши да са приятелчетата му, Паркър е по-лош. Бих стъпвал внимателно, когато разпитвам за тях, а може би дори изобщо не бих ги включвал в историята, обаче Паркър е смъртоносен, понеже е убеден, че е подел кръстоносен поход. Надявам се да разобличиш какъв негодник е, но на твое място непрекъснато бих си пазил гърба.
Тиръл оформи пистолет с пръстите си, насочи го към Мики и направи движение с палец, все едно освобождава предпазителя. След това пое малко несигурно към бара и отново се ръкува с Хектор, преди да си тръгне. След като Тиръл излезе, Мики прибра бележника и писалката си и отиде да плати сметката.
— Ти приятел ли си на капитана? — попита Хектор, докато Мики изчисляваше бакшиша и го плати на ръка заради данъците.
— Не, не съм. Капитанът няма много приятели — отбеляза Хектор и в тона му се прокрадна нещо. Прозвуча почти като съжаление. За пръв път Мики го погледна с интерес.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че тук постоянно идват ченгета, обаче той пие сам.
— Работил е във Вътрешния отдел — поясни Мики.
Хектор поклати глава.
— Знам, обаче не е заради това. Той просто е… — Хектор затърси точната дума. — Просто е нищожество — завърши здравенякът и отново заби поглед в списанието си за бодибилдинг.
В хотелската си стая Мики подреди бележките от разговора с Тиръл, докато подробностите все още бяха пресни в съзнанието му. Тази работа със сводника беше интересна. Пусна в „Гугъл“ името на Джони Фрайдей заедно с подробностите, които Тиръл бе споделил, и се добра до съвременни новинарски репортажи, а също и до по-дълга статия, написана за един от трите свободни вестника и озаглавена „Сводник: трудният живот и жестокият край на Били Фрайдей“. В статията имаше две снимки на Фрайдей. На първата се виждаше Фрайдей, какъвто е бил приживе — сух и длъгнест чернокож с хлътнали страни и прекалено големи за лицето очи. Беше прегърнал две жени с дантелено бельо, но очите и на двете бяха закрити с черна лента, за да бъде запазена анонимността им. Мики се зачуди къде ли се намират сега. Според статията на младите жени, които познавали служебно Джони Фрайдей, не им било отредено щастливо съществуване.
Втората снимка беше направена на масата в моргата и на нея се виждаха част от раните, получени от Фрайдей по време на побоя, отнел живота му. Мики допускаше, че семейството е поискало публикуването на снимката. Или беше така, или ченгетата бяха решили да го направят, за да изпратят послание. На снимката Фрайдей беше променен до неузнаваемост. Лицето му беше подуто и окървавено, челюстта, носът и една от скулите му бяха счупени, част от зъбите му бяха изтръгнати от венците. Освен това имаше сериозни вътрешни наранявания, единият му дроб беше продупчен от счупено ребро, а далакът му беше разкъсан.
Името на Паркър не се споменаваше, което не беше изненада, но „източник от полицията“ посочил пред автора, че има заподозрян за убийствата, макар че още не разполагали с достатъчно доказателства, за да отправят обвинения. Мики прецени шансовете Тиръл да е този източник и реши, че са почти равни. Ако беше той, това означаваше, че дори преди десетилетие се е съмнявал в Паркър и може би е имал някакво основание. Тиръл не допадаше особено на Мики, но не можеше да отрече, че човекът, убил Джони Фрайдей, беше опасен, беше някой, способен на огромно насилие към друго човешко същество, беше човек, изпълнен с гняв и с омраза. Мики се опита да съпостави този образ с човека, когото бе видял в Мейн, и с нещата, които беше научил за него от други хора. Потърка все още болезнения си корем при спомена за удара, който бе получил на предната веранда на Паркър, и за пламъчето, просветнало за кратко в очите на човека, нанесъл удара. Само че втори удар така и не последва, а гневът в погледа му бе угаснал почти толкова бързо, колкото се бе появил, заменен от срам и съжаление. Тогава за Мики нямаше значение — беше твърде зает да се мъчи да не си изкашля вътрешностите, но замислеше ли се, разбираше, че ако Паркър все още не е успял да се научи напълно да контролира гнева си, поне е успял да го овладява до известна степен, макар и недостатъчно бързо, за да пощади корема на Мики. Обаче ако Тиръл имаше право, ръцете на този човек бяха изцапани с кръвта на Джони Фрайдей. Той не беше обикновен убиец и Мики се запита доколко се е променил наистина през годините след смъртта на Джони Фрайдей.
След като приключи с материала от Тиръл, отвори една папка върху бюрото си. Вътре имаше още бележки — двайсет и пет или трийсет листа, изписани от горе до долу с дребничкия почерк на Мики, неразбираем за никой друг благодарение на съчетанието от личната му стенография и големината на буквите. Един от листовете носеше заглавие „Баща/майка“. Възнамеряваше в даден момент да отиде в Пърл Ривър, за да поговори със съседите, собствениците на магазини и изобщо с всеки, който може да е имал връзка със семейство Паркър преди убийствата, само че преди това трябваше да се подготви още малко.
Погледна си часовника. Минаваше осем. Знаеше, че Джими Галахър, който беше партньор на бащата на Паркър в Девети участък, живее в Бруклин. Тиръл му го беше казал, както му беше дал и името на следователя от прокуратурата в окръг Рокланд, присъствал на разпита на бащата на Паркър след убийствата. Тиръл смяташе, че този последният, бивше ченге от Ню Йорк на име Козлик, може да пожелае да говори с Уолас, и дори бе предложил да звънне и да го уреди, само че това беше преди изпълнения с неприязън край на разговора им. Уолас допускаше, че сега няма да има никакво обаждане, макар да не се боеше отново да поизточи сведения от Тиръл, след като изтрезнее, ако следователят не иска да говори.
Галахър беше друга работа. Уолас се досещаше, че Тиръл не харесва Галахър повече от Чарли Паркър. Разгледа бележките си от следобед и откри нужната част от разговора.
У: Кои бяха приятелите му?
Т: На Паркър ли?
У: Не, на баща му.
Т: Той беше популярен тип, много го харесваха в Девети участък. Сигурно е имал доста приятели.
У: Някой по-конкретно?
Т: Партньор му беше… аааа, как му беше името… Галахър, точно така. Джими Галахър му беше дългогодишен партньор. (Смее се.) Аз винаги… Няма значение.
У: Може би има.
Т: Винаги съм го смятал за обратен.
У: Носели са се слухове ли?
Т: Само толкова — слухове.
У: Него разпитваха ли го в хода на разследването на убийствата в Пърл Ривър?
Т: О, да, разпитваха го и още как. Все едно говориш с маймуна. Нали се сещаш, онези трите — не видял, не чул, не казал нищо. Твърдеше, че не знае нищо. През този ден не бил виждал приятелчето си.
У: Обаче?
Т: Обаче убийствата се случиха на рождения ден на Галахър, а той пък се оказа в Девети участък, въпреки че си беше заслужил свободен ден. Трудно ми е да си обясня защо тогава ще ходи в Девети участък през почивния си ден, вместо да купонясва със своя най-добър приятел и партньор.
У: Значи смятате, че Галахър е отишъл да се срещне с някакви хора, за да пийнат за рождения му ден, а ако е така, Паркър би трябвало да бъде сред тях, така ли?
Т: Смислено е, нали? И още нещо — на този ден смяната на Паркър беше от осем до четири. Едно ченге, което се казваше Еди Грейс, покрило Паркър, за да може той да приключи с патрулирането по-рано. Защо Паркър ще го моли за такава услуга? За да се срещне с Джими Галахър, разбира се.
У: Грейс потвърди ли, че затова е покрил Паркър?
Т: През онзи ден никой нищо не чул и не видял. Служителят на рецепцията в районното, Де Мартини, видял Паркър да се измъква, обаче на никого не казал. Знаел кога трябва да си затваря очите. Една сервитьорка в „Питс“ казала, че Галахър е бил с още някого през нощта на убийствата, само че не успяла да разгледа добре другия тип, пък и той не останал дълго. Може и да е бил Уил Паркър, само че барманът твърдеше друго. Заяви, че познава Паркър и че тогава в бара Галахър е бил с друг човек, непознат, и че сервитьорката впоследствие стигнала до извода, че е сбъркала.
У: Смятате ли, че някой я е притиснал, за да промени историята си ли?
Т: Те сплотяват редиците си. Така постъпват ченгетата. Бранят своите хора, дори да не е вярно.
В този момент Мики спря да чете бележките си. Лицето на Тиръл бе променило изражението си, когато заговори за сплотяване на редиците, за закрила на хората. Може би у него се обади следователят от Вътрешен отдел, дълбоко вкоренената омраза към корумпираните служители и към кодекса омерта, който ги пазеше, но според Мики имаше и още нещо. Той подозираше, че Тиръл винаги е бил аутсайдер. Още преди да започне работа във Вътрешния отдел. Той не беше приятен човек, както изтъкна Хектор, и вероятно Вътрешният отдел му бе дал възможност да накаже онези, които презираше, под прикритието на кръстоносен поход срещу корупцията. Мики записа това свое наблюдение и продължи да чете:
Т: Не можах да разбера обаче какво значение има дали Галахър е бил с Паркър през онази нощ, освен ако Галахър не е знаел нещо за предстоящите събития.
У: Говорите за предумишлено убийство.
Мики си спомни как Тиръл се бе замислил над тези негови думи.
Т: Може би или пък Галахър е знаел защо Паркър е убил онези хлапета, но не е искал да го споделя с никого. Каквато и да е причината, знам, че Джими Галахър е излъгал за случилото се през онази нощ. Чел съм докладите на вътрешните. В нашите очи Джими Галахър беше белязан до края на кариерата си.
Мики намери името на Галахър в телефонния указател. Поколеба се дали да му се обади, преди да се запъти към Бенсънхърст, но реши, че може би е по-добре да го изненада. Не беше сигурен какво се надява да спечели от разговора си с Галахър, но ако Тиръл беше прав, тогава в изградената версия за събитията през деня на убийствата в Пърл Ривър имаше поне една пукнатина. Като репортер Мики се бе научил да се превръща във вода в пукнатината, да я разширява, да подкопава цялото построение, докато то най-сетне не се срине, за да разкрие истината. Убийствата и последиците от тях щяха да играят важна роля в книгата на Мики. Те щяха да му предоставят основата за консултации с неколцина психолози, които да му дадат материал за въздействието на един замесен в убийство и самоубийство баща върху неговия син. Читателите направо си умираха за такива неща.
Качи се на метрото до Бенсънхърст, за да спести няколко долара, и намери улицата на Галахър. Почука на вратата на спретнатата къща. Няколко минути по-късно вратата отвори висок мъж.
— Господин Галахър.
— Да, аз съм.
Устните и зъбите на Галахър бяха червени, когато отвори вратата — явно пиеше вино. Което беше добре, освен ако си нямаше компания. Нямаше да бъде много бдителен. Мики държеше портфейла си в ръка. Извади от него визитна картичка и я подаде на Галахър.
— Казвам се Майкъл Уолас. Репортер съм. Надявах се да поговорим няколко минути.
— За какво?
Време беше Мики да попромени истината — една лъжа в името на по-голямо добро. Тиръл едва ли би одобрил подхода му.
— Пиша материал за промените в Девети участък през годините. Знам, че сте служили там. Бих искал да поговорим за спомените ви от онова време.
— Много ченгета са минали през Девети участък. Защо избрахте точно мен?
— Ами, когато търсех хора, с които да разговарям, видях, че вие сте участвали в много обществени инициативи тук в Бенсънхърст. Допуснах, че социалното съзнание вероятно ви прави по-прозорлив по отношение на хората, на общностите.
Галахър погледна визитката.
— Уолас, така ли?
— Точно така.
Галахър се наведе напред и внимателно пъхна картичката в джоба на ризата на Мики. Беше странно интимен жест.
— Пълни глупости — каза Галахър. — Знам кой си и какво се опитваш да напишеш. Ченгетата говорят. Научих за теб още от мига, в който започна да душиш около неща, които не те засягат. Един съвет от мен — откажи се. Не ти трябва да си пъхаш носа в тези работи. Няма да ти помогне никой, с когото си струва да говориш, а вместо това само ще си навлечеш куп неприятности.
Очите на Мики светнаха. Бяха се превърнали в твърди малки камъни, инкрустирани дълбоко в главата му. Беше му дошло до гуша да го предупреждават.
— Аз съм репортер — отговори той, макар вече да не беше така. Но пък няма и бивш репортер, точно както няма и бивш алкохолик. Някогашната жажда никога не изчезва. — Колкото повече хора ми казват да не разследвам нещо, толкова повече ми се иска да го направя.
— Което не те прави репортер — възрази Галахър, — а глупак. Освен това си и лъжец. А аз не давам пет пари за такъв човек.
— Наистина? Вие никога ли не сте лъгали?
— Не твърдя това. У себе си одобрявам лъжата точно толкова малко, колкото и у теб.
— Добре, понеже съм убеден, че сте излъгали за случилото се в деня, когато Паркър е убил онези двама тийнейджъри в Пърл Ривър. И ще направя всичко по силите си да разбера защо. А после ще се върна тук и пак ще говорим.
Галахър изглеждаше изморен. Мики се запита от колко ли отдавна очаква всичко това да се стовари обратно отгоре му. Вероятно още от деня, когато партньорът му се бе превърнал в убиец.
— Махнете се от дома ми, господин Уолас. Разваляте ми вечерта.
Затвори вратата под носа на Мики. Писателят се взря в нея за миг, после пъхна картичката си под рамката на вратата, преди да се запъти обратно към Манхатън.
Вътре в къщата Джими седна на масата в кухнята. Пред него имаше празна чаша, половин бутилка вино и остатъците от вечерята му. Джими обичаше да си готви, дори повече, отколкото да готви за друг. Когато готвеше за себе си, не се притесняваше какво ще се получи, какво ще бъде мнението на другите за специалитета му. Умееше да си доставя удоволствие с готвенето и знаеше какво обича. Очаквал бе с приятно чувство спокойната вечер с бутилка хубаво вино и стар филм по телевизията. А ето че спокойствието му, и бездруго доста крехко, бе разклатено. Още откакто Чарли Паркър прекрачи прага на дома му. В този момент на Джими му се стори, че започва бавно да губи почва под краката си. Надяваше се, че миналото най-сетне е погребано, макар и трудно. А ето че пластовете се разместиха и отдолу се показаха стари кости и разкъсана плът.
Винаги се е тревожил, че не е постъпил правилно, като е излъгал по време на разследването и като си е мълчал през следващите години. Като треска, забила се дълбоко в плътта, съзнанието, че е заговорничил с другите, за да зарови истината, частицата от нея, която му бе известна, бе гноясало вътре в него. Съзнаваше, че вече наближава моментът, когато инфекцията или ще бъде прогонена от тялото му, или ще го унищожи.
Напълни чашата си и отиде в коридора. Отпи и набра номера за втори път след посещението на Паркър. Вдигнаха след петото позвъняване. Отзад се чуваше шум — миене на чинии, женски смях, — когато старецът каза „ало“.
— Джими Галахър е. Имаме още един проблем.
— Слушам те — подкани го гласът.
— При мен току-що беше един репортер, Уолас, Мики Уолас. Разпитваше за… онзи ден.
Кратко мълчание и после:
— Знаем за него. Ти какво му каза?
— Нищо. Придържах се към нашата версия, както ми поръча и както винаги съм правил. Обаче…
— Да?
— Всичко се разпада. Първо Чарли Паркър, а сега и този тип.
— Рано или късно щеше да се случи. Учудвам се само, че става толкова късно.
— Какво искаш да правя?
— По отношение на репортера ли? Нищо. Книгата му никога няма да види бял свят.
— Явно си много сигурен в това.
— Имаме приятели. Договорът на Уолас ще бъде анулиран. А без обещаното заплащане той ще изгуби интерес.
Джими не беше съвсем сигурен в това. Беше видял изражението на лицето на Уолас. Парите може и да бяха част от подтика му да проведе журналистическото си разследване, но не бяха единственият му мотив. Почти като добро ченге, каза си Джими. Не му плащаш, за да си свърши работата, а за да не свърши нещо друго. Уолас искаше тази история. Искаше да открие истината. У него имаше нещо фанатично като у всички хора, които постигат успех въпреки всичко.
— Ти говори ли с Чарли Паркър?
— Още не.
— Ако изчакаш той да те потърси, може да се окаже, че гневът му е нараснал пропорционално. Обади му се. Повикай го на разговор.
— А да му кажа ли и за теб?
— Кажи му всичко, господин Галахър. Беше верен на паметта на приятеля си вече четвърт век. Бранеше сина му и нас много дълго. Признателни сме ти, но вече е време скритите истини да излязат на бял свят.
— Благодаря ти — каза Джими.
— Не, аз ти благодаря. Приятна вечер.
Линията прекъсна. Джими знаеше, че вероятно за последен път чува този глас.
И честно казано, не съжаляваше.
В деня след сблъсъка си с Мики Уолас реших да поискам от Дейв Еванс една седмица отпуск от „Мечката“. Исках отново да притисна Джими Галахър, а може би и Еди Грейс. Не можех да го направя, ако снова между Ню Йорк и Портланд, разчитайки само на свободните си недели.
Освен това бе изникнало още нещо. Уолтър Коул не беше успял да изрови само една любопитна нова подробност във връзка с разследването на убийствата в Пърл Ривър.
— Докладите са прекалено чисти — каза ми той по телефона. — Цялата работа е замазана. Говорих с човека от архива. Обясни ми, че досието е толкова тънко, че ако го обърнеш настрани, става направо невидимо.
— Нищо чудно. Покрили са цялата работа. Нямали са полза от друго.
— Да, обаче продължавам да си мисля, че има и още нещо. Досието е изчистено. Да си чувал нещо за Пети отдел?
— Не си спомням.
— Преди десет години всички сведения, свързани с убийствата в Пърл Ривър, са били изолирани. Ако някой поиска повече информация от включената в картотеката, трябвало да получи разрешение от Пети отдел, което означава да влезе във връзка с кабинета на комисаря. Моят човек дори не искаше да обсъжда въпроса, но се оказа, че всеки желаещ да узнае повече подробности за случилото се в Пърл Ривър, трябва да напише молба до Пети отдел. — Уолтър обаче не бе свършил. — А знаеш ли какво друго покрива заповедта от Пети отдел? Смъртта на Рейчъл и на Дженифър Паркър.
— Какво представлява Пети отдел? — попитах.
— Според мен си ти — отговори Уолтър. — Ти си центърът на Пети отдел.
Срещнах се с Дейв в, „Арабика“ на ъгъла на „Фрий“ и, „Крос Стрийт“, където не само сервираха най-хубавото кафе в града, но и мястото беше прекрасно с картините по стените и със светлината, струяща през панорамните прозорци. Звучеше музиката на „Пиксис“.
Дейв не изпадна във възторг, когато поисках отпуск от бара, и не можех да го виня. Бяха го напуснали двама от служителите — едната по майчинство, а другият заминаваше при гаджето си в Калифорния. Смяташе, че самият той отделя твърде много време за обща работа в бара и твърде малко за сметките и за документацията. Беше ме наел, за да сваля от плещите му част от товара, а вместо това го бях оставил да затъне още повече, отколкото преди да ме назначи.
— Опитвам се да въртя бизнес, Чарли — каза Дейв. — Направо ме съсипваш.
— В момента не е много натоварено, Дейв. Гари може да се погрижи за доставките от „Напи“, а аз ще се върна навреме за камиона следващата седмица. И бездруго сме се презаредили с някои от марките, така че нека се изчерпат.
— Ами утре вечер?
— Надин искаше допълнителни смени. Нека да поеме част от натоварването.
Дейв зарови лице в ръцете си.
— Мразя те — каза той.
— Не е вярно.
— Напротив. Добре, вземи си една седмица. Ако още сме в бизнеса, когато се върнеш, да знаеш, че си ми длъжник. Голям.
Нощта не помогна с нищо настроението на Дейв да се подобри. Някой се опита да открадне мечата глава, която красеше трапезарията, а ние забелязахме липсата едва когато крадецът вече излизаше от паркинга и главата стърчеше от предния прозорец. Нападнаха ни любители на коктейли и дори Гари, който знаеше за коктейлите повече от всеки друг, се видя принуден да си помогне с „пищова“ — листа с рецептите, който криеше зад бара. Студенти си поръчваха всякакви сладки гадости и въздухът се насити с миризмата на „Ред Бул“. Сменихме петнайсет кега с бира, три пъти повече от средното за вечер, макар че бяхме далеч от рекорда си — двайсет и два.
Освен това във въздуха витаеше секс. В края на бара седеше една жена на около петдесет години, която едва ли щеше да изглежда по-хищно, ако имаше остри животински нокти и зъби, а не след дълго към нея се присъединиха още две-три от същия вид. Барманът ги наричаше „зъбарки“ заради една почти митична зъболекарка, за която се говореше, че обслужила поредица от мъже на паркинга само за една вечер. В крайна сметка те успяха да примамят неколцина спортни типове, мъжаги, чийто афтършейв поведе война на миризмите в натежалия от вонята на „Ред Бул“ въздух. По едно време изпитах желание да ги облея всичките с маркуча, за да ги поохладя, но те си тръгнаха да си потърсят по-закътано местенце, преди да се наложи да го направя.
В един през нощта петнайсетте служители от персонала бяха изтощени, но никой не искаше да се прибира. След като почистихме апаратите за наливна бира и заредихме фризерите, си направихме бургери и пържени картофки и всички си пийнаха, за да се поотпуснат. Изключихме сателитната система, която озвучаваше бара, и си пуснахме кротка музика от айпода. Накрая хората започнаха да се разотиват, а ние двамата с Дейв се уверихме, че всички уреди в кухнята са изключени, угасихме и последните свещи, проверихме тоалетните, за да сме сигурни, че всички са излезли, прибрахме парите в сейфа и заключихме. Сбогувахме се на паркинга и Дейв ми повтори, че ме мрази, преди всеки да поеме към къщи.
Щом отворих входната врата на дома си, застинах на прага и се ослушах. Срещата ми с Мики Уолас и разказът му за двете фигури, които е видял, ме бяха разстроили. Бях пуснал духовете да си ходят. Мястото им вече не беше тук. Но и сега, както когато бях обиколил къщата, след като Уолас си тръгна, не долових нищо заплашително, нищо неловко. Къщата беше притихнала и аз усетих празнотата й. Дори да е имало нещо тук, беше си отишло.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах копчето и чух гласа на Джими Галахър. Звучеше малко пиян, но посланието беше ясно и просто, а моментът на пристигането му — предопределен.
„Чарли, ела тук. Ще ти кажа, каквото искаш да узнаеш“, казваше Джими.