Отмъщението на Монца

Бена Муркато спасява живот

Изгревът беше с цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряше небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинския склон към крепостта Фонтецармо — скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.

Цветовете на тяхната професия.

— Монца, тази сутрин си особено красива.

Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.

— Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. — Тя се прозя и се протегна на седлото, за да го накара да почака още малко. — Но мога да чуя още по темата.

Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка, като лош актьор, започващ монолога си.

— Косата ти е като… воал от блестящ самур!

— Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пак я имаше.

— Мамка му. — Той се намръщи към облаците. — Очите ти сияят като безценни сапфири!

— Сега пък имам камъни на лицето, а?

— Устните ти са като розови цветчета?

Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.

— Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.

— С всеки ден е по-трудно — простена той. — Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.

Монца наведе глава, за да му се полюбува. Рубинът беше колкото лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияеше като отворена рана.

— Получавала съм и по-лоши подаръци.

— Подхожда на огнения ти нрав.

Тя изсумтя.

— И на кървавата ми репутация.

— Майната й на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на… — Той щракна с пръсти. — На самата Богиня на войната!

— Богиня, а?

— На войната. Харесва ли ти?

— Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на херцог Орсо, може да получим премия.

Бена се нацупи.

— Най обожавам тлъстия кръгъл задник на негово сиятелство рано сутрин. Има вкус на… власт.

Подковите чаткаха по пътя, юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето постепенно преминаваше от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща, като армия в поход, устремена към морето. И към Талинс.

— Чакам — обади се Бена.

— Какво?

— Моя дял комплименти, разбира се.

— Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. — Тя нави копринените си ръкави. — Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.

— Пронизан съм! — Бена се стисна за гърдите. — Точно тук! Така ли се отплащаш за годините отдаденост, безсърдечна кучко?

— Ти ли намекваш, че си ми отдаден, селянино? Все едно кърлежът да е отдаден на тигрица!

— Тигрица ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновено избират змията.

— По-добре е от червей.

— Курва.

— Страхливец.

— Убийца.

Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.

Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:

— Тази сутрин си особено красива, Монца.

Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата й. От онази страна, която той не виждаше.

— Е, фактите са си факти.

Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред стените на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им, с гостоприемството на отворен гроб, се извисяваше арката на портата.

— Укрепили са стените след миналата година — измърмори Бена. — Не бих искал да щурмувам това място.

— Не се преструвай, че имаш кураж да се качиш по обсадна стълба.

— Не бих искал да карам други да щурмуват това място.

— Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.

— Не бих искал да гледам как нареждаш на някой да щурмува крепостта.

— Така става. — Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали срещу просветляващото небе черни бойници. — Все едно Орсо се страхува, че някой иска да го убие.

— Че нима има врагове? — В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.

— Само половината Стирия.

— Тогава… и ние имаме врагове, така ли?

— Повече от половината Стирия.

— А аз толкова се стараех да ме харесат… — Минаха покрай двама навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмния тунел, който водеше леко нагоре. — Ето, че се появи онзи поглед.

— Кой поглед?

— Че днес повече няма да се забавляваме.

— Ха. — Тя си надяна намръщената физиономия. — Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.

Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и навсякъде имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на окосени морави, красиво подрязани плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи с черния кръст на Талинс върху белите куртки, които пазеха на всеки ъгъл.

— Монца…

— Да?

— Хайде това да ни е последната кампания — въздъхна Бена. — Последното лято в прахоляка. Нека си намерим по-комфортно занимание. Докато сме още млади.

— Ами Хилядата меча? Вече са почти десет хиляди и очакват заповеди от нас.

— Да очакват от някой друг. Присъединиха се към нас заради плячката и ние им осигурихме много. Те нямат лоялност, а се интересуват само от собствената си печалба.

Тя трябваше да признае, че Хилядата меча не са по-добрата част от човечеството, дори сред наемниците. Половината бяха съвсем малко по-добри от престъпници. Останалите си бяха направо по-лоши. Но не за това ставаше дума.

— Трябва да държиш на нещо в живота си — изръмжа тя.

— Не виждам защо.

— Типично за теб. Още един сезон и Визерин ще падне. След това Рогонт ще се предаде и Лигата на Осемте ще остане само в лошите спомени. Орсо ще може да се провъзгласи за крал на Стирия, а ние ще се покрием някъде и ще ни забравят.

— Заслужаваме да бъдем запомнени. Може да си имаме собствен град. Ще бъдеш благородната херцогиня Монцаро на… на каквото и да е…

— А ти ще си безстрашният херцог Бена? — Тя се засмя. — Глупав задник. Не можеш да отидеш и в тоалетната без моя помощ. Войната е достатъчно гадна. Не бих се замесила в политиката. Правим Орсо крал и се пенсионираме.

Бена въздъхна.

— Мислех, че сме наемници. Коска никога не се е задържал толкова с един господар.

— Аз не съм Коска. Освен това не е разумно да се отказва на херцога на Талинс.

— Ти просто обичаш да се биеш.

— Не. Обичам да побеждавам. Още един сезон и после ще обиколим света. Ще посетим Старата империя. Хилядата острова. Ще отидем в Адуа и ще застанем под Кулата на Създателя. Точно както сме си говорили. — Бена се нацупи, както правеше, когато нещата не се получаваха според желанията му. Цупеше се, но никога не казваше не. Монца се дразнеше, че непрекъснато се налага сама да взима решения. — Тъй като очевидно имаме само един чифт топки, не ти ли се е приисквало поне веднъж да се държиш като мъж?

— Не, това го оставям на теб. Освен това у теб е и акълът.

— А за теб какво остава?

Бена се ухили широко.

— Неустоимата усмивка.

— Усмихвай се тогава. Още един сезон. — Тя скочи от седлото, намести колана с ножницата, хвърли юздите на най-близкия лакей и тръгна към вътрешната порта. Бена трябваше да побърза, за да я настигне, но се оплете в ножницата си. За човек, който си изкарва хляба с война, беше истинско недоразумение по отношение на оръжията.

Вътрешният двор беше разделен на тераси, вкопани в склона на планината. Имаше много палми и още повече стражи. В центъра древна колона, пренесена от двореца на Скарпиус, хвърляше сянка над кръгъл басейн с множество сребристи рибки. Грамадата от стъкло, бронз и мрамор, която представляваше дворецът на Орсо, я обграждаше от три страни, като чудовищна котка с мишка между лапите. След пролетта бяха вдигнали широко ново крило край северната стена. Скелето още стоеше.

— Строят здраво — каза тя.

— Естествено. Да не мислиш, че принц Арио може да се оправи само с десет помещения за обувки?

— В днешно време мъжете не могат да са модерни, ако не притежават поне двайсет стаи с обувки.

Бена се намръщи и погледна собствените си ботуши със златни катарами.

— А аз имам само към трийсет чифта. Едва се оправям.

— Всички сме така — промърмори тя.

Ръбът на покрива беше украсен с редица почти готови статуи. Херцог Орсо, даващ милостиня на бедните. Херцог Орсо, даващ знания на невежите. Херцог Орсо, защитаващ слабите.

— Изненадан съм, че не си е поръчал статуя как цяла Стирия му ближе задника — подметна тихо Бена.

Тя посочи един едва наченат мраморен блок.

— Тя е следващата.

— Бена!

Граф Фоскар, по-малкият син на Орсо, заобикаляше басейна като нетърпеливо кутре. Обувките му тракаха по прясно застлания чакъл, луничавото му лице сияеше. Беше направил неуспешен опит да си пусне брада, откакто Монца го бе видяла за последно, но редките руси косми само подчертаваха момчешкото му лице. Младокът беше наследил цялата честност на фамилията, но външният вид бе отишъл другаде. Бена се усмихна и разроши косата му. От всеки друг подобен жест щеше да е обида, но от Бена беше безобидно очарователен. Според Монца талантът му да прави хората щастливи беше като магия. Нейните дарби лежаха в противоположната посока.

— Баща ти появи ли се? — попита тя.

— Да, и брат ми също. В момента се занимават с банкера си.

— Как му е настроението?

— Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?

— Аз ли да му кажа, Монца, или…

— Борлета падна. Кантейн е мъртъв.

Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.

— Кантейн беше добър човек.

Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.

— Беше враг на баща ти.

— Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наистина ли е мъртъв?

Бена изду бузи.

— Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор…

Минаха под висока арка и се озоваха в мрачен кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморния под. Покрай стените бяха наредени фигури със стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.

— Мамка му — изсъска Бена в ухото й. — Онова влечуго Ганмарк е тук.

— Остави го на мира.

— Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват…

— Добър е.

— Ако бях и наполовина мъж…

— Само че не си. Остави го.

Лицето на генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледосивите му очи бяха винаги влажни и му придаваха постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.

Ганмарк кимна вдървено на Монца.

— Генерал Муркато. — Кимна сухо на Бена. — Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?

— Дуелирам се всеки ден.

— Значи все пак ще ви направим фехтовач.

— Или дървеняк — изсумтя Бена.

— Все ще е от полза — отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. — Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.

Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.

— Как мина кампанията?

— Свърших моята работа — да пазя фланга ви от Рогонт и неговите осприанци.

— Забавил си Закъсняващия херцог? — присмя се Бена. — Сериозно предизвикателство.

— Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.

Стъпките им отекнаха под следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с множество скулптури, изобразяващи сцени от античността. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромния купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страховит вид. Орисиите, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.

Четиримата заизкачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора в редица.

— И докъде те доведоха комедийните ти таланти? — обърна се тя към Ганмарк.

— С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.

Бена присви устни.

— Имаше ли истински сражения?

— Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа…

— Генералът маневрира към нея — довърши Монца. — Успя ли да предизвикаш достатъчно смях?

— Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.

— Аз намирам време за смях — изцепи се Бена.

— Някои се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. — Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. — Забелязвам, че не се усмихваш.

— Ще се усмихвам, щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.

— Според моя опит оръжията не висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.

— Смятам, че Орсо ще те задържи — каза Бена. — Дори само за да бършеш мраморните плочи.

— Значи негово превъзходителство ще има най-чистия под в цяла Стирия — отвърна Ганмарк.

Стълбището извеждаше до висока двойна врата с резбовани лъвски глави. Пред нея обикаляше едър мъж, като предана хрътка пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.

— Верен! — Бена стисна здравата ръка на стария наемник. — Да се катериш по планината на тези години? Не е ли по-добре да се излежаваш в някой бардак?

— Де да беше така — сви рамене Карпи. — Но негово превъзходителство ме призова.

— И ти какъвто си покорен… се покори.

— Затова ме наричат Верния.

— Как са нещата в Борлета? — попита Монца.

— Спокойни. Повечето мъже са на лагер извън града с Андич и Виктус. Реших, че е по-добре да не го опожаряват. Оставих Сесария заедно с някои от по-надеждните в двореца на Кантейн. Стари кучета като мен, от времето на Коска. Ветерани, които не са склонни към импулсивност.

Бена се засмя.

— Искаш да кажеш, че мислят бавно.

— Бавно, но стабилно. Винаги стигаме до края.

— Влизаме ли? — Фоскар бутна едното крило с рамо и го отвори. Ганмарк и Верния го последваха. Монца спря на прага, за да си нагласи най-сериозното изражение. Погледна назад и видя, че Бена й се усмихва. Усети, че му отвръща, без да се замисля. Наведе се и прошепна в ухото му:

— Обичам те.

— Че как иначе. — Той пристъпи през вратата и тя го последва.

Кабинетът на херцог Орсо бе мраморна зала с размерите на тържище. На едната стена имаше редица високи прозорци. През тях нахлуваше лек ветрец и раздвижваше шарените завеси. Отвън дългата тераса висеше сякаш от нищото над най-стръмния планински склон.

Другата стена беше декорирана с картини на най-известните художници на Стирия, показващи прословути битки от миналото.

Победите на Столикус, Харод Велики, Фаранс и Вертурио. Посланието, че Орсо е поредният царствен победител, беше очевидно, въпреки че дядо му бе узурпатор и при това обикновен престъпник.

Най-величествената картина гледаше към вратата и бе висока повече от десет стъпки. Естествено на нея беше изобразен Великият херцог Орсо. На боен кон, с високо вдигнат меч, а пронизващият му поглед бе вперен в хоризонта. Водещ армията си към победа в Битката при Етрея. Художникът очевидно не знаеше, че Орсо не беше припарвал на по-малко от петдесет мили от сражението.

Но пък красивите лъжи винаги побеждават чистата истина, както повтаряше самият той.

Херцогът на Талинс се беше превил над бюрото си и както обикновено размахваше перо, а не меч. До него стоеше висок мъж с гърбав нос и гледаше надолу хищно, като лешояд, чакащ пътниците да умрат от жажда. В сенките до стената се въртеше могъща фигура. Гоба, личният телохранител на херцога, дебеловрат като могъщ глиган. Принц Арио, по-големият син и наследник на Орсо, се беше изпружил в един тапициран фотьойл. Беше преметнал крак връз крак, държеше небрежно бокал вино, а на красивото му лице беше изписана разлигавена усмивка.

— Намерих тези просяци отпред — обади се Фоскар — и реших да ги оставя на твоята милост, татко!

— Милост ли? — Острият глас на Орсо прокънтя в обширната зала. — Не съм почитател на това качество. Разполагайте се, приятели. Ще ви обърна внимание след малко.

— И това ако не е Касапина на Каприл — измърмори Арио. — И нейният малък Бена.

— Ваше височество. Изглеждате добре. — Монца смяташе, че изглежда като надут задник, но го запази за себе си.

— И ти, както винаги. Ако всички войници изглеждаха така, щях да се изкуша да участвам в някоя кампания. Нова дрънкулка? — Арио махна към рубина на пръста й със собствената си окичена с пръстени ръка.

— Каквото беше подръка, докато се обличах.

— Ех, защо не съм бил там. Вино?

— Още от изгрев ли?

Той погледна изпод натежалите си клепачи към прозорците.

— По моите стандарти още е снощи. — Каза го, сякаш стоенето до късно е някакво геройство.

— Аз няма да откажа. — Бена вече си наливаше. Никога не оставаше назад, щом станеше въпрос за самоизтъкване. Сигурно до час щеше да се напие и да се изложи, но на Монца й беше писнало да се прави на негова майка. Тя мина покрай огромната камина, украсена с фигури на Ювенс и Канедиас, и се приближи до бюрото на Орсо.

— Подпишете тук, тук и тук — каза високият мъж и посочи с костелив пръст документите.

— Нали познаваш Мотис? — Орсо му хвърли кисел поглед. — Той държи каишката на врата ми.

— Ваш покорен слуга, ваше превъзходителство. Банкова къща „Валинт и Балк“ се съгласява да удължи заема ви за една година, след което, за съжаление, ще се наложи увеличение на лихвите.

— Колкото чумата съжалява за мъртвите — изсумтя Орсо, завърши със завъртулка последния си подпис и хвърли перото. — Всеки коленичи пред някого, нали? Постарай се да предадеш на господарите си моята безгранична благодарност.

— Разбира се. — Мотис започна да събира документите. — С това привършихме работата си, ваше превъзходителство. Трябва да потегля незабавно, ако искам да хвана вечерния отлив за Уестпорт…

— Не. Остани още малко. Трябва да обсъдим още нещо.

Безстрастният поглед на Мотис се стрелна към Монца, след което се върна към Орсо.

— Щом ваше превъзходителство настоява.

Херцогът се надигна енергично от бюрото.

— Тогава да минем към по-щастливите поводи. Носиш ни щастливи вести, нали, Монцаро?

— Да, ваше превъзходителство.

— Какво ли щях да правя без теб? — В косата му имаше повече бели нишки от последната им среща, може би и бръчките около очите се бяха задълбочили, но излъчваше все същата впечатляваща командна аура. Той се наведе, целуна я по двете бузи и прошепна: — Ганмарк е добър командир, но за човек, който лапа пишки, има забележителна липса на чувство за хумор. Ела, разкажи ми за победите си на чист въздух. — Херцогът я прегърна през раменете и я поведе покрай ухиления Арио към откритата тераса.

Слънцето вече се изкачваше и кървавочервеното небе беше преминало в синьо, изпъстрено с бели облаци. В дъното на зашеметяващата пропаст реката си проправяше път през есенната гора. Листата варираха от бледозелени, оранжеви и жълти до крещящо червени и контрастираха с бързата сребриста вода. На изток гората преминаваше в поле — правоъгълници разорана земя и неожъната златиста реколта. Още по-нататък реката се разливаше в делта с множество острови и се вливаше в сивото море. Монца едва различаваше в далечината малките кули, сгради и мостове. Великият Талинс, не по-голям от нокът.

Тя присви очи и отметна няколко разрошени от вятъра кичура от лицето си.

— Тази гледка никога не ми омръзва.

— Че как? Нали затова построих това проклето място. Оттук мога да държа поданиците си под око като грижовен родител. Просто за да съм сигурен, че няма да се наранят, докато си играят. Нали разбираш?

— Вашите поданици са късметлии, че имат такъв справедлив и грижовен родител — излъга тя хладнокръвно.

— Справедлив и грижовен. — Орсо се намръщи замислено към далечното море. — Така ли ще ме запомни историята?

Според Монца беше изключително невероятно.

— Какво казва Баяловелд? „Историята се пише от победителите“.

Херцогът стисна рамото й.

— Не само красива, а и начетена. Арио е амбициозен, но му липсват качества. Ще се изненадам, ако може да прочете и пътна табела. Интересува се само от курви. И от обувки. Междувременно дъщеря ми Терез ридае горко, защото я омъжих за крал. Кълна се, дори да й бях осигурил великия Еюз, пак щеше да хленчи за по-издигнат съпруг. — Той въздъхна тежко. — Децата ми не ме разбират. Знаеш, че прадядо ми е бил наемник. Факт, който не обичам да разгласявам. — Въпреки че го повтаряше при всяка тяхна среща. — Мъж, който не е пролял ни една сълза и обувал, каквото му попаднело. Човек от простолюдието, който взел властта чрез остротата на ума и меча си. — По-скоро чрез бруталност и без скрупули според това, което беше чувала. — Ние с теб сме от една порода. Издигнали сме се сами, от нищото.

Орсо беше роден в най-богатото херцогство на Стирия и никога не беше пипвал физическа работа, но Монца прехапа език.

— Оказвате ми твърде голяма чест, ваше превъзходителство.

— Ти заслужаваш повече. Разкажи ми за Борлета.

— Чухте ли за битката при Хай Бенк?

— Разбрах, че си попиляла армията на Лигата на Осемте, точно както при Суит Пайнс! Според Ганмарк херцог Салиер ви превъзхождал три към едно.

— Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти. Армия от фермери от Борлета, обущари от Афоя и стъклари от Визерин. Аматьори. Бяха направили лагер край реката, мислейки, че сме далеч, и почти нямаха постове. Промъкнахме се през нощта откъм гората и ги ударихме по изгрев. Дори нямаха брони.

— Представям си как дебелото прасе Салиер е скочил от леглото си и е побягнал!

— Верния водеше атаката. Пречупихме ги бързо и пленихме обоза.

— Разбрах, че си напоила златните нивя с кръв.

— Почти не се съпротивляваха. Девет десети от жертвите се удавиха, докато опитваха да преплуват реката. Пленихме повече от четири хиляди. За някои платиха откуп, за други не. Обесихме неколцина.

— Пролели сте по някоя сълза, а, Монца?

— Не и аз. Ако толкова искаха да живеят, да се бяха предали.

— Както се случи в Каприл ли?

Тя погледна дръзко право в черните очи на Орсо.

— Точно както в Каприл.

— Значи сте обсадили Борлета?

— Вече я превзехме.

Лицето на херцога се озари като на дете, празнуващо рожден ден.

— Паднали? Кантейн се е предал?

— Когато хората му разбраха за поражението на Салиер, загубиха надежда.

— Хората без надежда са опасни дори в република.

— Особено в република. Тълпата измъкна Кантейн от палата, обеси го на най-високата кула, отвори портите и се остави на милостта на Хилядата меча.

— Ха! Погубен от хората, които толкова се стараеше да опази свободни. Това е благодарността на простолюдието, нали, Монца? Кантейн трябваше да приеме моето злато навремето. И за двама ни щеше да е по-евтино.

— Хората буквално нямат търпение да станат ваши поданици. Наредих да бъдат пощадени, където е възможно.

— Милост, а?

— Милостта и страхливостта са едно и също — озъби се тя. — Но вие искате земите им, а не живота, нали? Мъртвите не могат да се подчиняват.

Орсо се усмихна.

— Защо синовете ми не могат да усвоят тези уроци? Напълно одобрявам този подход. Обесете само първенците. И побийте главата на Кантейн над портите. Нищо не окуражава покорството като добрия пример.

— Вече гние там, заедно с главите на синовете му.

— Чудесна работа! — Господарят на Талинс плесна с ръце, сякаш приказките за гниещи глави бяха прекрасна музика. — Какво стана с плячката?

Сметките бяха специалността на Бена и той пристъпи напред и извади свитък от джоба си.

— Претарашихме града, ваше превъзходителство. Всяка сграда, всеки етаж, всеки човек. Приложихме обичайните правила, по които действаме. Четвърт за мъжа, който го намери, четвърт за командира му, четвърт за генералите — той се поклони ниско и подаде свитъка — и четвърт за благородния ни работодател.

Усмивката на Орсо се разшири, докато преглеждаше цифрите.

— Одобрявам Правилото за четвъртините! Така ще ви запазя на служба още известно време. — Застана между Монца и Бена, сложи ръце на раменете им и ги поведе обратно вътре, към кръглата маса от черен мрамор, на която беше разстлана огромна карта. Ганмарк, Арио и Верния вече се бяха събрали около нея. Гоба продължаваше да се върти в сенките, скръстил ръце пред гърдите си.

— А какво става с нашите предишни приятели и сега смъртни врагове, коварните жители на Визерин?

— Нивите са опожарени почти до градските порти. — Монца показа периметъра на щетите с пръст. — Селяните са прогонени, добитъкът изклан. Херцог Салиер е изправен пред тежка зима и още по-тежка пролет.

— Ще трябва да разчита на благородния херцог Рогонт и неговите осприанци — каза Ганмарк с тънка усмивка.

Принц Арио се изхили.

— От Осприя идват само приказки и почти никаква помощ.

— Визерин ще падне догодина, ваше превъзходителство.

— И така ще изтръгнем сърцето на Лигата на Осемте.

— Короната на Стирия ще е ваша.

Споменаването на корона доразшири усмивката на Орсо.

— И трябва да благодарим на теб, Монца. Не забравям това.

— Не само на мен.

— Не бъди скромна. Бена е свършил своето, както и нашият скъп приятел генерал Ганмарк, както и Верния, но не може да отречем, че това е твоя заслуга. Твоята отдаденост, твоето упорство и устрем за действие! Трябва да получиш грандиозен триумф, като древните герои на Аулкус. Ще яздиш по улиците на Талинс, а моите поданици ще те обсипват с цветя и ще славят безбройните ти победи. — Бена се усмихваше, но Монца не можеше да го направи. Принципно нямаше вкус за подобни церемонии. — Ще ти се радват повече, отколкото някога на синовете ми. Ще те величаят повече дори от мен, своя законен господар, на когото дължат толкова много. — Усмивката на Орсо се стопи. Без нея лицето му беше уморено и кисело. — Всъщност ще те величаят дори прекалено за моя вкус.

Тя долови движението с крайчеца на окото си, инстинктивно успя да вдигне ръка и жицата се уви около китката и гърлото й.

Бена понечи да пристъпи напред.

— Мон… — Ножът на принц Арио проблесна и го прониза във врата. Ударът не беше точен и го засегна под ухото.

Орсо отстъпи внимателно от разхвърчалата се кръв. Фоскар се опули, чашата се изплъзна от пръстите му и се пръсна на пода.

Монца опита да изпищи, но през премазаното й гърло звукът излезе като квичене. Заопипва за камата с другата си ръка, но някой я спря. Верния Карпи притисна здраво китката й към тялото.

— Съжалявам — прошепна той, извади меча й и го хвърли в другия край на стаята.

Бена залитна, от устата му излезе кървава слюнка. Едната му ръка затискаше раната, през белите пръсти се процеждаше черна кръв. Другата му ръка търсеше меча, докато Арио го гледаше замръзнал. Успя да изтегли почти педя от острието, преди генерал Ганмарк да пристъпи напред и да го прониже спокойно и прецизно — един, два, три пъти. Тънкото острие влизаше и излизаше от тялото му, а единственият звук беше накъсаното му дишане. Кръвта започна да се процежда през ризата и закапа на пода. Той залитна напред и падна, полуизваденият меч издрънча в мрамора.

Монца напъна всеки мускул в тялото си, но беше хваната като муха в мед. Чуваше пъшкането на Гоба, брадата му се търкаше в бузата й, огромното му тяло пареше гърба й. Усещаше как жицата прерязва гърлото й отстрани и разкъсва китката й. Кръвта се стичаше по яката на ризата й.

Бена успя да протегне ръка към нея. Надигна се, вените по врата му пулсираха бясно.

Ганмарк се наведе и хладнокръвно го прониза в сърцето. Бена потръпна, отпусна се и замря. Бледата му буза беше обагрена в алено. Кръвта се стичаше под тялото и плъзваше по процепите между плочите.

— Е. — Ганмарк се наведе и изтри оръжието си в гърба на ризата му. — Готово.

Мотис наблюдаваше намръщено. С леко объркване, леко раздразнение и леко отегчение. Все едно се взираше в неща, които не се напасват.

Орсо махна към трупа.

— Арио, отърви се от него.

— Аз ли? — Принцът изви устни.

— Да, ти. Фоскар, помогни му. Двамата трябва да се научите да вършите необходимото, за да запазите могъществото на фамилията.

— Не! — викна Фоскар. — Няма да участвам в това! — Обърна се и избяга от стаята, ботушите му кънтяха по мраморния под.

— Момчето е меко като желе — измърмори Орсо. — Ганмарк, помогни му.

Оцъклените очи на Монца проследиха как двамата влачат трупа на Бена към терасата. Ганмарк, мрачен и внимателен, откъм главата и Арио, проклинащ, докато мъкнеше единия крак. Другият се влачеше по пода и оставяше кървава диря. Успяха да повдигнат Бена на парапета и го прекатуриха. Трупът полетя в пропастта.

— Ау! — изпищя Арио и махна с ръка. — Мамка му! Одраска ме!

Ганмарк се намръщи.

— Извинявам се, ваше височество. Убийството е тежка работа.

Принцът огледа къде да избърше окървавените си ръце. Посегна към величествените завеси.

— Не там! — извика Орсо. — Това е кантийска коприна, по петдесет монети парчето!

— Къде тогава?

— Някъде другаде, или не се бърши. Момче, понякога се чудя дали майка ти не излъга, че си мое дете. — Арио се обърса сърдито в бялата си риза. Монца го гледаше, лицето й пламтеше от липсата на въздух. Орсо се намръщи към нея. Мъглява фигура, която едва виждаше през насълзените си очи и полепналата коса. — Още ли е жива? Гоба, какво се мотаеш?

— Завря си шибаната ръка под жицата — изръмжа телохранителят.

— Ами довърши я по друг начин, идиот такъв.

— Аз ще го направя. — Верния измъкна камата от колана й, без да пуска другата й ръка. — Наистина съжалявам.

— Хайде де! — изръмжа Гоба.

Монца събра цялата си сила и скочи на крака на Гоба. Телохранителят изпръхтя и охлаби хватката, а тя дръпна жицата от гърлото си и се извъртя в мига, в който Верния я прониза. Острието пропусна целта и се плъзна под най-долното ребро. Студен метал, но Монца имаше чувството, че е нажежен и я прогаря от корема до гърба. Върхът излезе от другата страна и ръгна Гоба в корема.

— Ау! — Той пусна жицата, а Монца се извъртя с див писък и го удари с лакът. Това изненада Верния, докато вадеше камата, и той я изтърва на пода. Монца го изрита, но вместо слабините закачи бедрото му. Посегна към неговия нож, но порязаната й от жицата ръка беше слаба и Карпи я сграбчи. Двамата се сборичкаха с оголени зъби. Слюнката хвърчеше в лицата им, ръцете им бяха омазани в кръв.

— Убий я!

Чу се трясък и главата й се изпълни със светлина. Тя се просна по гръб и черепът й издрънча в пода. Изплю малко кръв, а отчаяните й писъци преминаха в хриптене. Ноктите й задращиха по мраморните плочи.

— Шибана кучка! — Петата на огромния ботуш на Гоба се стовари върху дясната й ръка. Болката се стрелна нагоре, чак до рамото. Ботушът му се стовари отново върху кокалчетата, пръстите и китката й. През това време Верния я риташе в ребрата. Монца се закашля и потръпна. Ръката й се изви неестествено. Петата на Гоба се стовари за трети път и се чу звук на трошащи се кости. Монца се сгърчи, не можеше да поеме дъх от болка. Стаята се размиваше, а пълководците от картините й се смееха.

— Наръга ме, стар глупак такъв! Наръга ме!

— Нищо ти няма, дебелако! Трябваше да я държиш по-здраво!

— Аз трябва да ви наръгам и двамата! — изсъска Орсо. — Довършете я най-после!

Огромната ръка на Гоба се стрелна надолу и хвана Монца за гърлото. Тя опита да го сграбчи с лявата си ръка, но силата й се бе отцедила от раните й. Тромавите й пръсти само оставиха кървава следа по брадясалото му лице. Другата й ръка бе странно извита зад гърба.

— Къде е златото на Хермон? — долетя грубият глас на Гоба. — А, Муркато? Какво направи със златото?

Монца надигна глава с усилие.

— Оближи ми задника, педераст. — Не особено умен отговор, но пък от сърце.

— Няма никакво злато — ядоса се Верния. — Нали ти казах бе, прасе!

— Тук има. — Гоба смъкна един по един пръстените от пулсиращите й пръсти, които бяха полилавели и вече се подуваха като наденици. — Нелош камък — каза той, докато прибираше рубина. — Жалко за хубавото тяло. Защо не ми дадете момент с нея? Един момент ще е достатъчен.

— Скоростта не винаги е повод за хвалене — изкикоти се принц Арио.

— О, за бога! — извика Орсо. — Не сме животни. Хвърлете я от терасата, и толкоз. Закъснявам за закуска.

Главата й се люшкаше, докато я носеха. Слънчевата светлина я заслепи. Повдигнаха я, ботушите й изстъргаха по мрамора. Видя синьото небе. Вече лежеше на парапета. Дишането й беше накъсано. Опита се да ги изрита. Тялото й напразно се бореше да остане жива.

— Нека да я наръгам за по-сигурно — чу се гласът на Ганмарк.

— Колко по-сигурно? — Успя да види измъченото лице на Орсо през окървавената коса пред очите си. — Надявам се, че разбираш. Прадядо ми е бил наемник. Човек от простолюдието, взел властта благодарение на острия си ум и меч. Не мога да позволя друг наемник да вземе властта в Талинс.

Тя искаше да се изплюе в лицето му, но успя да изкара само кървава слюнка по брадичката си.

— Майната ти…

В следващия миг полетя.

Разкъсаната й риза заплющя около потръпващото тяло. Преобръщаше се и светът се въртеше около нея. Синьо небе с рехави облаци, черни кули на планинския склон, сиви скали, жълто-зелени дървета и блестяща река, синьо небе с рехави облаци, отново и отново, все по-бързо.

Студеният вятър рошеше косата й, свистеше в ушите и между зъбите заедно с накъсания й дъх. Вече виждаше всяко дърво, всеки клон, всяко листо. Протягаха се към нея. Отвори уста да запищи…

Клоните се извиха под тежестта й. Един се пречупи и я превъртя. Дървесината пукаше, докато тя падаше към земята. Краката й се счупиха от собствената й тежест, рамото й се размаза в твърдата земя. Но вместо да разбие глава в скалите, тя само си строши челюстта в кървавите гърди на брат си, чието тяло беше паднало в подножието на дървото.

Ето как Бена Муркато спаси живота на сестра си.

Тя отскочи от трупа, почти напълно изгубила съзнание, и се затъркаля по склона. Скали и корени я удряха, промушваха и деряха, сякаш я блъскаха със сто чука.

Прелетя през някакъв бодлив храсталак и продължи да се търкаля в облак от прахоляк и листа. Удари се в някакъв корен, който растеше над покрит с камък мъх. Претърколи се по гръб и остана да лежи неподвижно.

— Хрррх…

Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът се слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешния въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците, изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.

— Хррррх.

Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст леко потръпваше. Върхът му се допираше в одрания лакът. Предмишницата беше сгъната на две, прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.

— Хрррхрррхх.

Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си не можеше да мръдне. Усещаше как болката започва да гризе съзнанието й. С ужасяваща сила, която я премазваше, все по-тежко и по-тежко.

— Хрр… хррр…

Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и бавно запълзяха по бузата й. А тя защо не беше мъртва? Как така?

„Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро“.

— Ъхр… ххр… ррх.

„Моля те, смърт“.