Отмъщението на Монца

През първата година гладуваха и се налагаше Бена да проси в селото, докато Монца работеше на нивата.

Втората година имаше по-добра реколта, успяха да засадят сладки корени до плевнята и получиха малко хляб от мелничаря Десторт, когато снегът покри долината с бяла тишина.

През третата година времето беше хубаво, дъждовете започнаха навреме и Монца изкара чудесна реколта от горната нива. По-добра от предишните постижения на баща й. Заради неприятностите по границата цените бяха високи. Щяха да изкарат пари за ремонт на покрива, както и за нова риза за Бена. Монца гледаше как вятърът люлее житата и усещаше гордост, че е постигнала нещо със собствен труд. Същата гордост, за която баща й говореше често.

Няколко дни преди жътва се събуди от шумове в тъмнината. Разтърси Бена, който спеше до нея, и запуши устата му с длан. Взе меча на баща си, отвори капаците и двамата се измъкнаха през прозореца и се скриха в трънака.

Пред къщата се въртяха хора, факлите им проблясваха в мрака.

— Какви са тези?

— Шшшшт.

Чу ги как разбиват вратата и как ровят из къщата и плевнята.

— Какво искат?

— Шшшшт.

Хората се разпръснаха и подпалиха нивата. Житните класове пламнаха бързо и запращяха. Някой подвикна доволно. Друг се разсмя.

Бена се взираше в нивата с осветено от пожара лице, по бузите му се стичаха сълзи.

— Но защо… защо?

— Шшшшт.

Монца гледаше как димът се извисява в ясната нощ. Целият й труд. Цялата пот и болка. Остана така дълго след като мъжете си тръгнаха.

На сутринта се появиха още хора. Жители на долината с мрачни лица и настроени за отмъщение. Водеше ги старият Десторт, препасал меч, синовете му стояха зад него.

— И оттук ли минаха? Имате късмет, че сте живи. Убили са Креви и жена му. И сина им също.

— Какво ще правите?

— Ще ги проследим и ще ги обесим.

— И ние ще дойдем.

— По-добре…

— Ще дойдем.

Оказа се, че Десторт не винаги е бил мелничар и си разбира от работата. Настигнаха нападателите на следващата вечер. Мъжете лагеруваха около огньове в гората и дори нямаха истински постове. По-скоро разбойници, отколкото войници. Сред тях имаше и фермери от другата страна на границата, решили да отмъщават за някаква измислена вражда, по почина на господарите си.

— Който не е готов да убива, да остане тук. — Десторт извади меча си, а останалите приготвиха сатъри, брадви и импровизирани копия.

— Стой! — изсъска Бена и задърпа Монца за ръката.

— Не.

Тя затича приведена към блещукащите огньове, стиснала бащиния си меч. Чу писък, звъна на оръжия и бръмченето на лъковете.

Излезе от храсталака. Двама мъже стояха пред огън, над който димеше котле с храна. Единият беше с гъста брада и държеше брадва. Монца го посече между очите, преди да успее да я вдигне. Мъжът се строполи с писък. Другият се обърна да побегне, но тя го прониза в гърба, преди да е направил и крачка. Брадатият ръмжеше и се държеше за лицето. Монца го наръга в гърдите и след миг стоновете спряха.

Тя погледна намръщено труповете. Звуците от битката постепенно заглъхваха. Бена изпълзя от гората, измъкна кесията на брадатия и показа среброто в шепата си.

— Седемнайсет монети.

Това беше два пъти повече от цената на цялата реколта. Брат й взе кесията и на другия и се опули.

— А този има трийсет.

— Трийсет? — Монца погледна кръвта по бащиния си меч и се зачуди колко е странно, че вече е убиец. Странно, защото се бе оказало лесно. Много по-лесно, отколкото да обработваш каменистата земя. Твърде лесно. След това зачака да я налегнат угризения. Чака много дълго.

Те така и не дойдоха.

Отрова

Беше един от онези следобеди, които Морвийр обожаваше. Прохладен, дори студен, но без никакъв вятър и облаци. Яркото слънце грееше над голите клони на овощните дървета, осветяваше медния триножник и хвърляше отблясъци по запотените колби. Нямаше нищо по-добро от това да се работи навън в подобен ден. А и така евентуалните смъртоносни изпарения се разсейваха безопасно във въздуха. Все пак хората с професията на Морвийр често ставаха жертва на собствените си продукти, а той нямаше намерение да допуска подобна грешка. Наред с всичко останало това щеше да срине тотално репутацията му.

Морвийр се усмихна на пламъка на лампата, заслушан в нежното съскане на парата и бълбукането на завиращите съставки. За него тези звуци бяха като изваждането на меча за дуелиста и тракането на монети за търговеца. Звуците от добре свършена работа. Затова със задоволство наблюдаваше лицето на Дей, надвесена съсредоточено над колбата, в която се събираше дестилатът.

Несъмнено красиво лице, с форма на сърце и оградено от руси къдрици. Но това беше онази незабележима красота, подсилена с излъчваща се невинност. Лице, което щеше да предизвика позитивна реакция, но малко следващи коментари. Което лесно щеше да се изплъзне от ума на хората. Морвийр я беше избрал точно заради това. Той не правеше нищо случайно.

В края на кондензатора се появи перлена капка, разтегна се, откъсна се и падна беззвучно на дъното на колбата.

— Отлично — измърмори Морвийр.

Последваха още капки. Последната се задържа колебливо на гърлото и Дей внимателно разклати колбата. Капката падна при другите. Течността приличаше на нормална вода на дъното на чаша. Дори не беше достатъчна човек да си навлажни устните.

— Внимателно, скъпа, много, много внимателно. Животът ти виси на косъм. Както и моят.

Тя притисна език към долната си устна, нежно разкачи дестилатора и го остави на подноса. След това продължи с останалите части на устройството. Ученичката на Морвийр имаше деликатни ръце. Нежни, но стабилни, точно както трябваше. Запуши колбата с коркова тапа и я вдигна към светлината. Слънцето превърна малкото количество течност в разтопени диаманти и Дей се усмихна. Красива, невинна и тотално незапомняща се усмивка.

— Не изглежда много впечатляващо.

— Това е целият замисъл. Няма цвят, мирис и вкус. Въпреки това дори най-малката погълната капка, най-лекото изпарение или докосване до кожата ще убие човек за няколко минути. Няма противоотрова, лечение или имунитет. Наистина… това е Кралят на отровите.

— Кралят на отровите — произнесе тя с подходящо страхопочитание.

— Пази това знание близо до сърцето си, скъпа, и го използвай само в най-краен случай. Само срещу най-опасния, подозрителен и коварен противник. Само срещу тези, които са детайлно запознати с отровителския занаят.

— Разбирам. Винаги предпазливостта на първо място.

— Точно така. Това е най-ценният урок. — Морвийр се облегна на стола си и сплете пръсти. — Сега вече знаеш най-дълбоката ми тайна. Обучението ти приключи, но… се надявам, че ще останеш, като моя помощничка.

— За мен ще е чест да остана на служба. Имам да уча толкова много.

— Както и всички ние, скъпа. — Морвийр чу звънчето на градинската врата и изви глава. — Както и всички ние.

Двама души се приближаваха към къщата по дългата пътека през овощната градина. Отровителят извади далекогледа си и го насочи към тях. Мъж и жена. Мъжът беше висок и доста едър, с овехтяло палто и дълга коса. Приличаше на северняк.

— Дивак — измърмори той под нос. Подобни хора бяха предразположени към насилие и суеверия и Морвийр ги отбягваше старателно.

Обърна далекогледа към жената, която всъщност носеше мъжки дрехи. Тя гледаше право към къщата. Все едно — право към него. Несъмнено красиво лице, с черна като катран коса. Но беше от онази корава притесняваща коса и усещането се засилваше от мрачното й изражение. Лице, което изразяваше предизвикателство и заплаха. Лице, което не се забравяше лесно. Разбира се, не можеше да се сравнява по красота с майката на Морвийр, но пък кой ли можеше? Добрите качества на майка му почти надхвърляха човешките стойности. Чистата й усмивка, огряна от слънчева светлина, се бе запечатала завинаги в образа му, сякаш…

— Посетители? — попита Дей.

— Онази жена, Муркато. — Той щракна с пръсти към масата. — Разчисти. И много внимателно! След това донеси вино и сладкиши.

— Искаш ли нещо в тях?

— Само сливи и кайсии. Мисля да посрещна гостите, а не да ги убивам. — Не и преди да чуе какво имаха да кажат поне.

Докато Дей разчистваше, постилаше масата с покривка и нагласяше столовете, Морвийр взе няколко елементарни предпазни мерки. След това седна, кръстоса високите до колене излъскани ботуши и сплете пръсти на корема си. Точно като провинциален благородник, наслаждаващ се на зимния следобед в имението си. Нима не го бе заслужил?

Когато гостите се приближиха, се надигна с най-приветливата си усмивка. Муркато леко накуцваше. Прикриваше го доста добре, но през дългите години в занаята отровителят бе изострил инстинктите си и не пропускаше и най-малките подробности. Жената носеше меч на дясното си бедро, при това не лош, но той не му обърна внимание. Грозни и неусъвършенствани уреди. Джентълмените ги носеха, но само грубияните прибягваха до употребата им. Дясната ръка на жената беше с ръкавица и вероятно прикриваше нещо, защото другата й бе открита. Носеше пръстен с камък колкото върха на палеца му. Ако наистина бе рубин, стойността му бе обещаващо голяма.

— Аз съм…

— Ти си Монцаро Муркато, предишен капитан-генерал на Хилядата меча, доскоро на служба при херцог Орсо от Талинс.

Морвийр реши да избегне ръката с ръкавицата, затова подаде левицата си с обърната нагоре длан. Жест, издаващ скромност и подчинение.

— Един наш общ познат, кантийски джентълмен, казва се Саджаам, ме предупреди за посещението ви. — Последва кратко, но силно ръкостискане. — А как е твоето име, приятелю? — Морвийр се наклони угоднически и стисна десницата на северняка с две ръце.

— Каул Тръпката.

— Така, така, винаги съм намирал северните имена за изключително изобразителни.

— За к’ви?

— За хубави.

— Аха.

Морвийр задържа ръката му за момент, след което я пусна.

— Моля, заповядайте. — Усмихна се на Муркато, която се настани на стола си с лека гримаса. — Трябва да призная, че не очаквах да си толкова красива.

Тя се намръщи.

— А аз не очаквах да си толкова дружелюбен.

— О, повярвай ми, ако се наложи, мога да бъда крайно недружелюбен. — Дей се появи с чиния със сладкиши, бутилка вино и чаши. — Но моментът не е такъв, нали? Вино?

Посетителите му се спогледаха. Морвийр извади тапата с усмивка и си наля малко.

— Вие сте наемници, но предполагам, че не ограбвате и не заплашвате всеки срещнат. По същия начин аз не тровя всички наред. — Той сръбна шумно, сякаш да демонстрира, че е безопасно. — Кой би ми платил иначе? Няма от какво да се притеснявате.

— Въпреки това, ще ни простиш, ако откажем.

Дей се пресегна за сладкиш.

— Може ли?

— Угощавай се. — Морвийр се обърна към Муркато. — Значи не сте тук заради виното ми.

— Не. Имам работа за теб.

Отровителят огледа кожичките на ноктите си.

— Предполагам, става дума за смъртта на херцог Орсо и някои негови приближени. — Монца замълча, но явно очакваше обяснение и той продължи. — Не се изисква изключителен интелект, за да се извадят заключения. Орсо обяви, че двамата с брат ти сте убити от Лигата на Осемте. След това разбрах от нашия общ познат Саджаам, че не си толкова починала, колкото се говори. След като не последва сълзливо посрещане от Орсо и щастливи изявления за чудодейното ти спасяване, може да предположим, че осприанските убийци… са лъжа. Херцогът на Талинс има завистлив характер и многобройните ти победи са те направили твърде популярна за вкуса му. Близо ли съм?

— Достатъчно близо.

— Искрените ми съболезнования. Явно брат ти вече не е сред нас, а доколкото разбирам, сте били неразделни. — Хладните й сини очи се превърнаха направо в лед. Севернякът гледаше намръщено. Морвийр прочисти гърлото си. Остриетата може и да бяха неусъвършенствани инструменти, но меч в корема убива умния също толкова лесно, колкото и глупаците. — Разбирате, че аз съм най-добрият в занаята си.

— Факт — каза Дей, откъсвайки се за момент от сладкиша. — Неоспорим факт.

— Мнозина известни хора, върху които съм развил уменията си, биха свидетелствали, ако могат, но уви, това е невъзможно.

Дей поклати тъжно глава.

— Нито един.

— Какво искаш да кажеш? — попита Муркато.

— Най-доброто е скъпо. По-скъпо, отколкото ти би могла да си позволиш, след като загуби работодателя си.

— Чувал ли си за Сомену Хермон?

— Името ми е познато.

— Аз не съм — обади се Дей.

Морвийр се зае да й обясни.

— Известен кантийски имигрант, който според слуховете станал най-богатият търговец в Муселия. Разточителството и луксът, в които живееше, бяха легендарни.

— И?

— Уви, той беше в града, когато Хилядата меча, на служба при Великия херцог Орсо, го превзеха с измама. Жертвите бяха сведени до минимум, но градът бе разграбен, а Хермон изчезна. Както и парите му. Хората предположиха, че както често се случва, зад цялото разточителство и привидно великолепие той не е притежавал почти нищо. — Морвийр бавно отпи и погледна Муркато над ръба на чашата. — Разбира се, други знаят историята по-добре. Командирите на тази кампания бяха… как се казваха? Брат и сестра?

Тя го изгледа, без да трепне, и каза:

— Хермон беше много по-богат, отколкото претендираше.

— По-богат? — Морвийр се размърда в стола си. — По-богат? Олеле! Предимство за Муркато! Виждаш ли как се гърча при споменаването на такава грандиозна сума! Не се съмнявам, че е достатъчна да плати скромните ми услуги поне двайсет пъти! Задушаващата ми алчност ме остави буквално… — той плесна шумно с длани по масата — парализиран!

Севернякът бавно се килна и падна на земята под овощните дървета. Остана да лежи по гръб със свити колене, в същата поза, в която седеше, очите му се взираха безпомощно нагоре.

— Аха — отбеляза Морвийр, като се надигна да надникне над масата. — Явно предимството е за мен.

Очите на Муркато се извиха настрани, след което пак към него. По лицето й преминаха няколко тръпки. Ръката с ръкавицата помръдна на масата, после замря.

— Проработи — измърмори Дей.

— Нима си се съмнявала? — Морвийр, който най обичаше запленената публика, не устоя на изкушението да обясни. — Първо намазах дланите си с масло от жълто семе. — Вдигна ръце и разпери пръсти. — За да се предпазя от ефекта на отровата. Все пак не исках и аз да се парализирам внезапно. Това със сигурност би било неприятно! — Той се изхили, а Дей се включи малко по-пискливо, докато проверяваше пулса на северняка и дъвчеше втори сладкиш. — Активната съставка е дестилат от паякова отрова. Невероятно ефективна дори само при докосване. Понеже задържах неговата ръка по-дълго, е поел по-голяма доза. Ще има късмет, ако помръдне до края на деня. Ако реша да го оставя жив, разбира се. А ти междувременно би трябвало да си възвърнеш говора.

— Копеле — изръмжа Монца през вцепенените си устни.

— Виждам, че е станало. — Морвийр се надигна и клекна до нея. — Извинявам се, но разбираш, че и аз като теб съм на върха в своята професия. Ние, с невероятния талант и постижения, сме длъжни да вземаме допълнителни предпазни мерки. Сега, когато не можеш да мърдаш, ще си поговорим абсолютно откровено за… Великия херцог Орсо. — Той отпи глътка вино и загледа една птичка, която се въртеше из клоните. Муркато не каза нищо, но това бе без значение. Морвийр можеше да говори и за двамата.

— Разбирам, че са се отнесли ужасно несправедливо с теб. Предадена от човек, който ти дължи толкова много. Убили са брат ти, а ти… видимо не си същата. Повярвай ми, и моят живот е изпълнен с болезнени спомени, така че ти съчувствам. Но светът е пълен със злина и ние, скромните индивиди, можем да го променяме само по малко. — Той се намръщи на шумно мляскащата Дей.

— Какво? — изломоти тя с пълна уста.

— По-тихо. Излагам мнението си. — Тя сви рамене и облиза пръсти с нарочно пресилено мляскане. Морвийр въздъхна неодобрително. — Безгрижието на младостта. Ще се научи. Времето върви само в една посока за всички ни, нали, Муркато?

— Спести ми шибаната философия — процеди тя.

— Тогава нека говорим практично. С твоята забележителна помощ Орсо стана най-могъщия човек в Стирия. Не претендирам, че разбирам от военно дело колкото теб, но човек не е нужно да е Столикус, за да види, че след славната ти победа при Хай Бенк Лигата на Осемте е пред разпадане. Само чудо би спасило Визерин. На лято Осприя ще моли за мир, или ще бъде смазана в зависимост от настроението на Орсо. Както много добре знаеш сама, то винаги клони към смазване. Ако не се случи нещо, до края на годината Стирия ще има крал. Край на Кървавите години. — Той пресуши чашата си и я размаха. — Мир и просперитет за всички! Един по-добър свят? Сигурно, стига да не си наемник.

— Или отровител.

— Напротив, ние си намираме доста работа и в мирни времена. Във всеки случай убийството на Великия херцог Орсо, освен че е очевидно невъзможна задача, не е в ничий интерес. Дори в твой. Това няма да върне брат ти, нито ръката или краката ти. — Лицето й не трепна, но това може би се дължеше на парализата. — Опитът сигурно ще завърши с твоята смърт, а не е изключено и с моята. Това, което искам да кажа, е, че трябва да спреш тази лудост, скъпа Монцаро. Да спреш веднага и да не мислиш повече за това.

Очите й бяха безжалостни, като две колби с отрова.

— Само смъртта ще ме спре. Моята или на Орсо.

— Без значение от цената? Без значение от болката? Без значение кой ще загине по пътя?

— Без значение — изръмжа тя.

— Мисля, че съм почти убеден в размерите на твоята отдаденост.

— Изцяло — почти извика Монца.

Морвийр се усмихна.

— Тогава може да работим. Само при това положение. Какво не признавам никога, Дей?

— Половинчатости — измърмори помощничката му; гледаше последния останал сладкиш.

— Точно така. Колко души трябва да убием?

— Шестима — каза Муркато. — Включително Орсо.

— Тогава цената ми е десет хиляди монети за другите, платени при доказана смърт, и петдесет хиляди за херцога на Талинс.

Лицето й леко трепна.

— Не е учтиво да се преговаря, докато клиентът е безпомощен.

— Учтивостта няма голямо място в разговор за убийства. При всички случаи аз не се пазаря.

— Съгласна съм.

— Радвам се. Противоотровата, моля.

Дей отвори една стъкленица, топна леко върха на тънкия нож в гъстата течност и му го подаде с дръжката напред. Той спря, взрян в студените сини очи на Муркато.

Предпазливостта на първо място, винаги. Тази жена, наричана Змията на Талинс, беше крайно опасна. Ако Морвийр не го знаеше от репутацията й, от разговора, от работата, за която го бе ангажирала, щеше да го прочете в този едничък поглед. Сериозно се замисли дали да не я наръга фатално, да хвърли северняка в реката и да забрави за цялата работа.

Но да убие Великия херцог Орсо, най-могъщия човек в Стирия? Да промени хода на историята с едно майсторско използване на изкуството си? Поне делото, ако не името му, да остане във вековете? Какъв по-хубав начин да довърши една кариера с недостижими постижения? Самата мисъл го накара да се усмихне широко.

Той въздъхна тежко.

— Надявам се, че няма да съжалявам. — Наведе се и убоде лекичко ръката на Муркато; пусна й само една капка кръв.

След няколко минути противоотровата започна да действа. Монца се намръщи и изви глава в една, а после и в друга посока, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Изненадана съм.

— Така ли? Защо?

— Очаквах майстор отровител, а не някакъв дребен смешник.

Усмивката на Морвийр изчезна. Разбира се, трябваше му само миг, за да се овладее. И да спре с мръщене кикотенето на Дей.

— Надявам се, че временната парализа не е била твърде неприятна. Нали ми е простено? Ако ще работим заедно, няма да е добре отношенията ни да са помрачени.

— Разбира се. — Тя започна да раздвижва раменете си, а в ъгъла на устата й се появи лека усмивка. — Имам нужда от това, което предлагаш, а ти искаш това, което имам. Работата си е работа.

— Чудесно. Великолепно… Несравнимо. — Морвийр се усмихна широко.

Но не й повярва и за момент. Това беше най-смъртоносната задача, с най-смъртоносния работодател. Монцаро Муркато, известна като Касапина на Каприл, не беше от прощаващия тип. Не му беше простила. Ни най-малко. От този момент предпазливостта трябваше да е на първо, второ и трето място.

Наука и магия

На билото Тръпката дръпна юздите на коня. Околността беше осеяна с ниви, самотни ферми и сгушени селца, както й съвсем рехави горички. На десетина мили се виждаше мрачното море, извивките на залива и бледите очертания на града. Малки кулички, издигнати на трите хълма под сивото небе.

— Уестпорт — каза Дружелюбния до него.

Колкото повече се приближаваха до проклетото място, толкова по-неспокоен ставаше Тръпката. Освен това беше схванат, настинал и отегчен. Намръщи се към Муркато, която яздеше сама начело. Закачулена тъмна фигура, сливаща са с мрачния пейзаж. Колелата на каруцата скърцаха по пътя. Конете тропаха и пръхтяха. В голите полета се чуваше грачене. Но никой не говореше.

Групата беше намусена през цялото пътуване. Нормално, като се имаше предвид целта на пътешествието. А именно — убийство. Зачуди се какво ли би казал баща му за това. Пукащия врат се придържаше към старите традиции и винаги се стараеше да прави правилното. Убийството на непознат за пари не влизаше в тази концепция, колкото и да го въртеше из главата си.

Внезапно се разнесе висок смях. Беше Дей, която седеше в каруцата до Морвийр и хрупаше ябълка. Тръпката не беше чувал смях от доста време и това го привлече като пеперуда към свещ.

— На какво се смееш? — И се усмихна, очаквайки шегата.

Тя се обърна към него, поклащаше се в ритъм с каруцата.

— Чудех се дали си се изпуснал, когато се свлече от стола като преобърната костенурка.

— Според мен се е изпуснал — обади се Морвийр. — Но ме съмнява, че можехме да доловим разликата в миризмата.

Усмивката на Тръпката замръзна. Спомни си как стоеше в градината, мръщеше се и се опитваше да изглежда опасно. След това усети замайване. Опита да повдигне ръка, но не можа. Опита да каже нещо, но не успя. После се свлече на земята. След това не помнеше.

— Какво ми направихте? — Той понижи глас. — Магия?

Дей се разсмя така, че от устата й захвърчаха парченца ябълка.

— Става все по-добре.

— А аз смятах, че ще е неприятен спътник — подсмихна се Морвийр. — Ха, магия! Това е като една от онези истории.

— Като в дебелите глупави книги! Магове, дяволи и подобни глупости! — Дей едва се сдържаше. — Глупави истории за деца!

— Добре де — въздъхна Тръпката. — Разбирам. Тъп съм като пъстърва във вир. Не е магия. Тогава какво?

— Наука. — Дей продължаваше да се усмихва.

Тръпката не схвана веднага.

— Това какво е? Друг вид магия?

— Не. Точно обратното — изсумтя Морвийр. — Науката е система от рационални мисли, създадена да изследва света и да установи принципите, според които той функционира. Ученият използва тези принципи, за да постигне желания ефект. Нещо, което би изглеждало магическо в очите на примитивните хора. — Тръпката се затрудни с дългите стирийски думи. За човек, който твърдеше, че е умен, Морвийр имаше неприятния навик да усложнява простите неща. — Съответно, магията е система от заблуждения, създадена да залъгва идиотите.

— Да бе. Значи аз съм най-тъпото копеле в Кръга на света? Цяло чудо е как не се насирам, ако не мисля за задника си непрекъснато.

— И аз това се чудех.

— Магията съществува — изръмжа Тръпката. — Видях как една жена призова мъгла.

— Така ли? И какво й беше необичайното на мъглата? Имаше магически цвят? Зелена? Оранжева?

Тръпката се намръщи.

— Нормална си беше.

— Значи една жена я призова и тя се появи. — Морвийр повдигна вежди към ученичката си. — Цяло чудо. — Тя се усмихна и захапа ябълката.

— Виждал съм и един мъж, покрит със символи. Половината му тяло беше неуязвимо. Лично го наръгах с копие. Беше смъртоносен удар, а дори не му остави белег.

— Ауууу! — Морвийр вдигна ръце и потрепери като дете, видяло призрак. — Магически символи! Първо е нямало рана, а после… пак е нямало рана? Признавам! Светът е пълен с чудеса.

Дей отново се разхили.

— Знам какво видях.

— Не, объркани приятелю. Мислиш си, че знаеш. Няма такова нещо като магия. Не и в Стирия.

— Само предателство — обади се Дей, — война, болести и начини за изкарване на пари.

— Защо въобще си дошъл в Стирия? — попита Морвийр. — Защо не си остана в обгърнатия в мистични мъгли Север?

Тръпката се почеса бавно по врата. Причината вече му се струваше странна, а и се чувстваше още по-глупаво да я изрече на глас.

— Дойдох, за да стана по-добър човек.

— Като гледам откъде почваш, едва ли ще ти е крайно трудно.

Тръпката все още имаше известна гордост и този задник започваше да го дразни. Едно време щеше просто да го прасне с брадвата. Но все пак се опитваше да бъде добър, затова се надвеси и заговори бавно и внимателно на северняшки.

— Мисля, че главата ти е пълна с лайна, което не е изненадващо, защото в лицето приличаш на задник. Всички дребосъци сте еднакви. Все опитвате да се изкарате умни, за да има с какво да се гордеете. Няма значение колко ще ми се присмивате, аз вече съм спечелил. Ти никога няма да бъдеш висок. — Лицето му се озари от усмивка. — Само ще си мечтаеш да можеш да видиш другия край на претъпкана стая.

Морвийр се намръщи.

— Какво означава това бръщолевене?

— Ти си шибаният учен. Сам се досети.

Дей се разсмя весело, но Морвийр я изгледа мрачно. Въпреки това тя продължи да се усмихва, довърши ябълката и хвърли огризката. Тръпката изостана и загледа полузамръзналите нивя. Това го накара да се замисли за дома. Въздъхна и дъхът му излезе на пара към сивото небе. Всичките му приятели бяха воини. Карли и Именувани мъже, повечето от които вече бяха обратно в калта, по един или друг начин. Реши, че Дружелюбния е най-близо до това сред познатите му в Стирия, и смуши коня към него.

— Хей.

Дружелюбния не отговори. Дори не помръдна глава, за да даде знак, че го е чул. Тишината се проточи. Лицето му беше като тухлена стена и не предполагаше шеги и усмивки. Но пък човек трябва да се държи за надеждата, нали?

— Значи си бил войник, а?

Дружелюбния поклати глава.

— Но си се бил в битки?

Отново поклащане.

Тръпката кимна, все едно му бяха отговорили положително. Нямаше друг избор.

— Аз съм се бил. В мъглата на север от Кумнур с карлите на Бетод. Удържах строя при Дънбрек с Руд Три дървета. Бих се седем дни в планините, заедно с Кучето. Седем отчаяни дни.

— Седем? — Едната вежда на Дружелюбния помръдна с интерес.

— Аха — въздъхна Тръпката. — Седем. Имената на тези хора и места не говорят нищо по тукашните земи. — Насреща им се зададоха няколко покрити фургона. Мъжете на каприте носеха стоманени шлемове и арбалети и гледаха намръщено. — А ти къде се научи да се биеш така? — Надеждата за някакъв приличен разговор изгаряше бързо.

— В Убежището.

— А?

— Където те затварят, когато извършиш престъпление.

— Че защо ще те слагат на безопасно място?

— Не го наричат Убежището заради затворниците, а защото всички навън са в по-голяма безопасност, когато си вътре. Измерват дните, месеците и годините, през които си затворен. Заключват те дълбоко, там, където не огрява светлина, и дните, месеците, годините минават, докато цифрите не изтекат. След това им благодариш и те пускат.

Това изглеждаше доста варварско според Тръпката.

— Ако извършиш престъпление в Севера, трябва да платиш обезщетение. Или ако вождът реши, те обесват. Може и да те подложат на кървавия кръст, ако си извършил убийство. Но да заключиш човек в тъмница? Това само по себе си е престъпление.

Дружелюбния сви рамене.

— Имат си правила, които са смислени. За всяко нещо се дава съответното време. Съответна цифра на великия часовник. Не като тук.

— Аха. Ясно. Цифри. — На Тръпката му се прииска да не беше подхващал разговора.

Дружелюбния все едно не го чу.

— Тук небето е твърде високо и всеки прави каквото и когато поиска. Няма точни числа за нищо. — Той се намръщи към неясните очертания на Уестпорт в мъгливия залив. — Шибан хаос.

Стигнаха до градските стени някъде около обед. Вече се бе извила дълга опашка желаещи да влязат. Войниците на портите задаваха въпроси, ровичкаха в багажа и човъркаха каруците с дръжките на копията си.

— Нервни са след падането на Борлета — обади се Морвийр от капрата. — Проверяват всички влизащи. Оставете говоренето на мен. — Тръпката нямаше проблем, след като този задник обичаше толкова много звука на собствения си глас.

— Как се казваш? — попита стражът, очите му издаваха безкрайна скука.

— Рийвром — отвърна отровителят с широка усмивка. — Скромен търговец от Пуранти. А това са моите служители…

— По каква работа в Уестпорт?

— Убийство. — Настъпи неловка тишина. — Смятам да направя убийствен удар с продажбата на осприанско вино! Точно така, направо да избия рибата във вашия град. — Морвийр се засмя на шегата си и Дей се присъедини към него с кикот.

— Този ми изглежда съмнителен. — Другият страж се мръщеше на Тръпката.

Морвийр продължи да се хили.

— А, не се безпокойте за него. Човекът е малоумен. Умът му е като на дете. Ползвам го само да пренася бъчвите. По-скоро го държа заради сантимента. Какъв съм аз, Дей?

— Сантиментален — отвърна момичето.

— Имам твърде меко сърце. Още от едно време. Майка ми почина, като бях много малък, прекрасна жена…

— Айде по-бързо! — провикна се някой от опашката.

Морвийр се обърна към платнището, което покриваше каруцата.

— Искате ли да погледнете…?

— Мислиш ли, че искам, при положение че половината Стирия напира да влезе през скапаната ми порта? Продължавайте. — Стражът махна уморено с ръка. — Хайде.

Юздите изплющяха и каруцата влезе в Уестпорт. Муркато и Дружелюбния я последваха. Тръпката беше най-отзад, както често се случваше в последно време.

Вътре блъсканицата беше като в битка и не по-малко плашеща. Павираната улица се виеше между високите сгради. От двете й страни бяха насадени голи дървета, а потокът от хора с всякакъв цвят на кожата не секваше и за миг. Бледи мъже в тъмни дрехи. Жени с дръпнати очи и ярки коприни, чернокожи хора с бели роби, войници и наемници, с ризници и брони. Слуги, работници, търговци, бедни и богати, чисти и миришещи, благородници и просяци. Страшно много просяци. Пешаците и ездачите се размиваха в тълпата, имаше каруци и покрити карети, както и жени с натруфени прически и окичени с бижута, разнасяни на столове от двойки слуги.

Тръпката мислеше, че Талинс е натъпкан със странности. В Уестпорт беше много по-лошо. Видя колона животни с дълги вратове, водеха ги през тълпата на тънки вериги. Малките им глави се поклащаха тъжно. Затвори очи и разтърси глава, но чудовищата продължиха тъжния си ход, без никой да им обърне особено внимание. Приличаше на сън, и то от по-неприятните.

Завиха по по-тясна улица с магазини и сергии. Миризмите нахлуваха в носа му една след друга — риба, хляб, лак, плодове, масло, подправки и най-различни непознати — от което стомахът му се сви. Някакво преминаващо момче тикна в лицето му клетка с дребна маймунка. Животното изсъска яростно и Тръпката за малко щеше да падне от коня си от изненада. Ушите му бучаха от виковете на стотици различни езици. Над всичко се носеше някакъв напев, все по-силен и по-силен, странен, но красив, който го караше да настръхва.

От едната страна на площада се извисяваше сграда с огромен купол и шест високи кули на фасадата, с блестящи златни върхове. Напевът идваше оттам. Стотици гласове, едновременно басови и високи, които се сливаха в едно.

— Това е храм. — Муркато бе изостанала до него. Под качулката от лицето й се виждаше само намръщената долна част. Ако трябваше да е честен, Тръпката се боеше от нея. Не само защото я бе видял как размазва човек с чук, при това май с наслада. Когато преговаряха, бе изпитал неприятното чувство, че е готова да го прободе в гърба. Освен това едната й ръка бе постоянно с ръкавица. Никога не се беше страхувал от жена и сега бе едновременно нервен и засрамен. Но не можеше да отрече, че въпреки ръкавицата, чука и чувството за опасност му харесва да я гледа. Много. Не беше сигурен дали не харесва опасността повече отколкото е здравословно. Точно поради това не знаеше какво да каже.

— Храм ли?

— Там южняците се молят на Господ.

— Господ? — Вратът го заболя, когато погледна към кулите, по-високи от най-големите дървета в долината, където бе израснал. Беше чувал, че хората на юг смятат, че на небето живее мъж. Онзи, който е създал света и вижда всичко. Досега това му се струваше пълна глупост, но като гледаше огромната постройка, не беше далеч от това да им повярва. — Красива е.

— Преди стотина години, когато гуркулите превзели Дауах, много южняци избягали. Някои се установили тук и издигнали този храм като благодарност за спасението си. Уестпорт е част от Юга, както е част от Стирия. Освен това е и част от Съюза, защото им се наложи да изберат страна и купиха победата на Върховния крал над гуркулите. Наричат този град Кръстопътя на света. Онези, които не го наричат свърталище на лъжци, разбира се. Тук има хора от Хилядата острова, Сулджук, Сикур, Тонд и Старата империя. Дори северняци.

— Тъпи копелета.

— Диваци. Чувала съм, че някои си пускат дълга коса, като жени. Но тук приемат всякакви. — Ръката с ръкавицата посочи редица мъже на малки платформи в другия край на площада. Странна тълпа, дори за тези места. Млади и стари, високи и ниски, дебели и кльощави, със странни роби и шапки, някои бяха полуголи и боядисани, а един имаше забити в лицето кости. Зад някои имаше знаци с най-различни букви и украси. Те танцуваха, вдигаха ръце към небето, падаха на колене и плачеха, пееха, крещяха и се надвикваха на повече езици, отколкото Тръпката беше чувал.

— К’ви са пък тез? — промърмори той.

— Светци. Или откачалки, в зависимост от това кого ще попиташ. В Гуркул трябва да се молиш, както определи пророкът. Тук всеки е свободен да се моли по свой начин.

— Значи се молят?

Муркато сви рамене.

— По-скоро опитват да убедят останалите, че знаят най-добрия начин.

Много хора гледаха. Някои кимаха. Други клатеха глави, смееха се и подвикваха обиди. Трети просто зяпаха отегчено. Един от светците — или откачените — започна да крещи на Тръпката нещо неразбираемо, после коленичи и протегна ръце, мънистата на врата му тракаха. Тръпката можеше да прочете в кървясалия му поглед, че е напълно отдаден на каузата си.

— Сигурно е приятно.

— Кое?

— Да мислиш, че знаеш всички отговори… — Той направи пауза, защото покрай тях мина жена, водеше мъж на каишка. Едър тъмнокож мъж с метален нашийник, с торби в ръцете и наведен поглед. — Видя ли ги?

— В Юга или притежаваш нещо, или те притежават.

— Скапан обичай — Тръпката. — Този град нали уж е част от Съюза.

— А в Съюза обичат свободата, а? Там няма робство. — Тя кимна към група роби, които вървяха покорно в колона. — Ако само минават оттук, никой не си прави труда да ги освобождава.

— Проклетият Съюз. Скапаните копелета винаги искат повече земя. Северът е все по-пълен с тях, откакто войната се възобнови. И за какво им е повече земя? Трябва да видиш какъв град си имат. Пред него това място изглежда като село.

Тя го изгледа остро.

— Адуа ли?

— Точно.

— Бил ли си там?

— Аха. Бих се с гуркулите. Оттам ми е този белег. — Той дръпна ръкава, за да покаже белега на китката си. Тя го изгледа странно. Сякаш почти с уважение. Това му хареса. От доста време всички го гледаха само с отвращение.

— Стоял ли си в сянката на Кулата на Създателя?

— По-голямата част от града е в сянката й, по едно или друго време.

— Как изглежда?

— По-тъмна, отколкото отвън. Като всички сенки.

— Ха. — Тръпката за пръв път видя усмивка на лицето й и реши, че й отива. — Винаги съм казвала, че един ден ще отида.

— В Адуа ли? Какво те спира?

— Шестима мъже, които трябва да убия.

Тръпката изду бузи.

— Аха. — Отново го обзе тревожно чувство и се зачуди защо по дяволите се бе замесил в това. — Винаги съм бил най-лошият си враг.

— Остани край мен. — Усмивката й се разшири. — Скоро ще имаш по-лоши. Пристигнахме.

Целта не се оказа особено примамлива. Тясна мрачна уличка. Порутени сгради с изгнили капаци и напукани тухлени стени. Той поведе коня след каруцата през тъмна арка, а Муркато затвори скърцащите порти и ги залости с ръждиво резе. Тръпката върза коня си на един прогнил стълб в буренясалия двор.

— Палат — измърмори той, загледан към правоъгълното парче сиво небе, което се извисяваше над тях. Стените бяха покрити с повехнал бръшлян, капаците на прозорците висяха на пантите си. — Ама едно време.

— Избрах го заради разположението — отвърна Муркато. — Не заради обстановката.

Влязоха в мрачен коридор. Празни врати, водещи към празни помещения.

— Доста стаи има.

— Двайсет и две — каза Дружелюбния.

Ботушите им затропаха по скърцащото стълбище.

— Как ще започнеш? — обърна се Муркато към Морвийр.

— Вече почнах. Изпратени са писма. Утре сутрин ще внесем солиден депозит във „Валинт и Балк“. Достатъчно голям, за да ангажира вниманието на старшия служител. Аз, ученичката ми и твоят човек, Дружелюбния, ще се вмъкнем като търговец и неговите служители. Ще се срещнем и ще потърсим възможност да убием Мотис.

— Толкова просто?

— При тази работа често опира до уцелване на подходящия момент. Но ако не успеем, ще положа основите на по-структуриран план.

— Ами ние? — попита Тръпката.

— Нашата работодателка има доста впечатляваща визия и може да бъде разпозната. Докато ти — Морвийр се изхили от стълбището — стърчиш като крава сред вълци и си също толкова полезен. Прекалено си висок, имаш много белези и дрехите ти са твърде дивашки, за да имаш място в банка. Колкото до косата…

— Пфу — поклати глава Дей.

— Това какво означава?

— Точно каквото казах. Просто си твърде… — Морвийр махна с ръка. — Северен.

Муркато отключи вратата в горния край на стълбището и я отвори. Тръпката последва останалите, като примигваше от слънчевата светлина.

— В името на мъртвите. — Наоколо се простираше мешавица от най-различни покриви, червени керемиди, сиви плочи, гниещи дъски, ръждясала мед, платнища, кожи и мъх. Плетеница от подпори, пробити улуци, закрепени с вериги, висящи простори, нагъчкано едно върху друго, под всякакъв ъгъл, заплашващо, че всеки момент ще се срути на улицата. Димът от безбройните комини почти скриваше слънцето. Тук-там над хаоса стърчеше кула или купол, както и самотни дървета, успели някак да израснат. Морето сивееше в далечината, гората корабни мачти се поклащаше неритмично.

Оттук се чуваше шумът на целия град. Работа и игра, викове на продавачи, скърцане на колела и звън на чукове, откъси от песни и музика, радост и отчаяние, всичко се смесваше като яхния в гигантски казан.

Тръпката се приближи до покрития с лишеи парапет и надникна. Долу по павираната улица се движеха хора, като придошла вода в каньон. На отсрещната страна се извисяваше чудовищна сграда.

Стената й беше от гладко издялани камъни с колони на всеки двайсет крачки, по-дебели, отколкото той можеше да обгърне. С украса от издялани лица и листа. На втория и третия етаж имаше малки прозорчета, а на следващия доста по-големи, всичките със здрави метални решетки. По ръба на плоския покрив имаше извити навън черни метални шипове.

Морвийр се усмихна.

— Дами, господа и диваци, представям ви уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Тръпката поклати глава.

— Прилича на крепост.

— На затвор — промърмори Дружелюбния.

— На банка — изхили се Морвийр.

Най-безопасното място на света

Вътрешността на уестпортския клон на „Валинт и Балк“ беше кънтяща пещера от червен порфир и черен мрамор. Излъчваше мрачното величие на императорска гробница. Оскъдната светлина проникваше през малки високо разположени прозорци, решетките им хвърляха кръстовидни сенки по пода. Редица големи мраморни бюстове наблюдаваше неодобрително посетителите. Вероятно изобразяваха най-великите търговци и финансисти на Стирия. Престъпници, превърнали се в герои благодарение на колосалния си успех. Морвийр се зачуди дали Сомену Хермон е сред тях. Мисълта, че известният търговец заплаща индиректно услугите му, го накара да се усмихне още повече.

Повече от шейсет служители седяха на идентични бюра, отрупани с идентични купчини документи, надвесени над огромни подшити с кожа счетоводни книги. Всякакви хора, с най-различен цвят на кожата. Някои носеха характерните шапчици и тюрбани на различните кантийски секти. Единствените предразсъдъци тук бяха по отношение на това кой колко бързо се оправя с парите. Писалките потракваха в мастилниците, перата дращеха по хартията, страниците шумоляха при всяко отгръщане. Търговците стояха на групички и разговаряха. Не се виждаше нито една монета. Богатствата тук се въртяха в идеи, думи, слухове и лъжи, твърде ценни, за да бъдат задържани от простото сребро и лъскавото злато.

Гледката беше впечатляваща и плашеща, но Морвийр не беше от хората, които се притесняват лесно. Той се вписваше тук идеално, както навсякъде и никъде. Завъртя се край дългата опашка от добре облечени клиенти с цялото задоволство на новобогаташ. Дружелюбния вървеше зад него, стиснал сандъчето, а Дей пристъпяше скромно на пръсти най-отзад.

Морвийр щракна с пръсти към най-близкия служител.

— Имам среща с… — Погледна писмото, за да подсили ефекта.

— Някой си Мотис. По повод внасянето на солиден депозит.

— Разбира се. Изчакайте за момент.

— Стига да е един. Времето и парите са едно и също.

Морвийр започна да оглежда небрежно мерките за сигурност. Щеше да е подценяващо, ако ги наречеше солидни. Преброи дванайсет въоръжени мъже в залата, екипирани по-сериозно и от телохранителите на краля на Съюза. Зад високите двойни врати имаше още дузина.

— Това място е крепост — промърмори Дей.

— Само че е по-добре защитено — отвърна Морвийр.

— Колко ще се бавим?

— Защо?

— Гладна съм.

— Пак ли? Имай милост! Няма да умреш от глад, ако… Чакай.

Появи се висок мъж с гърбав нос, оредяваща сива коса и тъмна дреха със строга висока яка.

— Мотис — измърмори Морвийр, беше го познал по подробното описание на Муркато. — Нашата цел.

Банкерът вървеше до по-млад мъж с къдрава коса, приятна усмивка и простички дрехи. Толкова незабележителен, че щеше да свърши чудесна работа като отровител. Въпреки това Мотис, който оглавяваше банката, вървеше вдървено, сякаш му беше подчинен. Морвийр се приближи към тях, за да може да ги чуе.

— Господарю Сулфур, надявам се, че ще уведомите нашите началници, че всичко е под контрол. — Мотис като че ли беше леко паникьосан. — Напълно и абсолютно…

— Разбира се — отвърна нареченият Сулфур небрежно. — Въпреки че нашите началници рядко имат нужда от информиране. Те наблюдават непрекъснато. Ако всичко е под контрол, вероятно са задоволени. Ако не… — Той се усмихна към Мотис и Морвийр и отровителят забеляза, че има различни очи, синьо и зелено. — Приятен ден. — И се изгуби в тълпата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Мотис. Имаше вид на човек, който никога не се е смял. А вече нямаше и време да пробва.

— Позволете да ви се представя. Казвам се Рийвром, търговец от Пуранти. — Морвийр се изхили вътрешно, както правеше всеки път, когато пробутваше псевдонима си, но лицето му излъчваше само искрена топлота. Протегна ръка.

— Рийвром. Чувал съм за фамилията. За мен е привилегия да се запознаем. — Мотис отказа здрависването и запази внимателно разстояние помежду им. Явно беше предпазлив. И с право. Малкият шип, в пръстена на Морвийр беше намазан с отрова на скорпион в разтвор от леопардово цвете. Банкерът щеше да преживее тяхната среща, но да е мъртъв до час.

— Това е моята племенница — продължи Морвийр, без да се обезкуражи от неуспешния опит. — Натоварен съм със задачата да я представя на подходящи кандидати за ръката й. — Дей изпърха с клепачи в перфектна имитация на срамежливост. — А това е моят служител. — И кимна към Дружелюбния, който само се намръщи. — Малко се изсилих. По-скоро моят телохранител, господин Очарователния. Не е много разговорлив, но що се отнася до охраната ми… Да речем, че е относително адекватен. Въпреки това обещах на стара му майчица, че ще го прибера…

— Вероятно сте тук по работа? — прекъсна го Мотис.

Морвийр се поклони.

— Искам да внеса солиден депозит.

— Опасявам се, че придружителите ви ще трябва да изчакат, но ако ме последвате, с радост ще приемем депозита ви и ще изготвим необходимите книжа.

— Но племенницата ми…

— Разбирате, че в името на сигурността не може да правим изключения. Племенницата ви е в пълна безопасност тук.

— Разбира се, разбира се. Господин Очарователен! Ковчежето! — Дружелюбния подаде сандъчето на един очилат писар, който се прегърби под тежестта му. — Чакайте тук и не правете бели! — Морвийр въздъхна, сякаш имаше невероятни трудности да си намери компетентни слуги, и последва Мотис. — Нали парите ми ще са в безопасност тук?

— Стените на банката са дебели дванайсет стъпки. Има само един вход, който денем се пази от дванайсет въоръжени мъже. Нощем се заключва с три ключалки, произведени от различни ключари, а ключовете се държат от различни служители. Две групи непрекъснато патрулират отвън до сутринта. Въпреки това вътрешността също се държи под охрана. — Банкерът махна към един отегчен мъж в кожена броня, седящ на бюро до коридора.

— Заключвате човек тук?

— През цялата нощ.

Морвийр цъкна с уважение.

— Много старателни мерки.

Извади кърпичката си и се престори, че кашля в нея. Коприната беше напоена в синапен корен, една от многото отрови, към които бе развил имунитет. Трябваше да остане насаме с Мотис само за секунда и да притисне кърпичката към лицето му. При най-малкото вдишване човекът щеше да умре с кървава кашлица в рамките на минута. Само че служителят със сандъчето се тътреше до тях и не му предоставяше подобна възможност. Морвийр се принуди да прибере смъртоносната кърпичка и присви очи, когато тръгнаха по дълъг коридор, окичен с огромни картини. Светлината се изсипваше през самия покрив, който очевидно бе направен от множество стъклени панели.

— Имате прозорци на покрива! — Морвийр бавно завъртя глава. — Истинско чудо на архитектурата!

— Това е съвсем модерна сграда. Повярвайте ми, няма по-сигурно място за парите ви.

— Може би в руините на Аулкус? — пошегува се Морвийр, докато минаваха покрай преувеличено изображение на древния град.

— Дори и там.

— Предполагам, че тегленето ще е още по-предизвикателно! Ха, ха. Ха, ха.

— Точно така. — Банкерът не показа дори намек за усмивка. — Вратата на трезора е от дебело цяла стъпка солидно съюзно желязо. Не преувеличаваме, като казваме, че това е най-безопасното място в Кръга на света. Насам.

Влязоха в обширно помещение, обшито с потискащо тъмна дървена ламперия, едновременно скъпо, но некомфортно, заето от огромно бюро с размерите на бедняшка колиба. Портрет на едър плешив мъж се взираше към Морвийр, все едно подозираше, че е замислил нещо лошо. Някой от древните бюрократи на Съюза. Золер, или пък Баяловелд.

Мотис седна на висок твърд стол и предложи насрещния на Морвийр. Служителят вдигна капака на сандъчето и започна да брои монетите, като използваше сметалото с добре тренирана ефективност. Банкерът наблюдаваше, без да мига. В никакъв етап не докосна сандъчето или монетите. Предпазлив човек. Дразнещо предпазлив. Очите му се стрелнаха през бюрото.

— Вино?

Морвийр отклони поглед към стъклените врати на шкафа.

— Не, благодаря. Твърде много се опиянявам и между нас да си остане, често се излагам. Накрая реших да се въздържам изцяло и сега само го продавам на другите. Това нещо е… отрова. — Той се усмихна леко. — Но нека това не ви спира. — Пъхна небрежно ръка в скрития джоб на палтото си, където имаше стъкленица със звезден сок. Нямаше да е трудно да отвлече вниманието и да капне няколко капки в чашата на Мотис…

— И аз го избягвам.

— Аха. — Морвийр остави стъкленицата и измъкна сгънат лист, сякаш това бе първоначалното му намерение. Разгъна го и се простори, че чете, но очите му шареха из кабинета. — Значи внасям пет хиляди… — той огледа ключалката на вратата и нейното разположение — двеста… — плочите на пода, панелите на стените, конструкцията на тавана, кожата на стола на Мотис, въглените в запаленото огнище — и дванайсет монети. — Нищо не изглеждаше обещаващо.

Мотис не показа емоция при споменаването на сумата. Богатство или дребно ресто, все същото. Отвори тежката счетоводна книга пред себе си. Облиза пръст и започна да премята пукащите страници. Морвийр усети как го обзема топло задоволство и положи усилие, за да не подскочи триумфално. Задоволи се с превзета усмивка.

— Печалба от последното ми пътуване до Сипани. Осприанското вино носи печалба дори в такива смутни времена. За мое щастие не всички са така въздържани като нас, господин Мотис!

— Разбира се. — Банкерът облиза отново пръст и продължи да отгръща страници.

— Пет хиляди двеста и единайсет — обяви служителят.

Мотис трепна с клепачи.

— Опитвате се да заделите нещо?

— Аз? — Морвийр се засмя фалшиво. — Проклетият Очарователен изобщо не може да брои! Кълна се, че няма никаква представа от числата.

Писалката на Мотис заскърца по книгата, а служителят попиваше внимателно, докато началникът му изготвяше разписката. След това я занесе на Морвийр заедно с празното сандъче.

— Разписка за цялата сума от името на Банкова къща „Валинт и Балк“ — каза Мотис. — Приема се във всяка надеждна търговска институция в Стирия.

— Трябва ли да подпиша някъде? — попита Морвийр с надежда и стисна писалката във вътрешния си джоб. Тя вършеше работа като тръбичка за издухване на стрели и беше заредена със смъртоносна…

— Не.

— Много добре. — Морвийр се усмихна, сгъна листа и го прибра, като внимаваше да не докосне смъртоносния ръб на скалпела си. — По-добро от злато и много по-леко. Засега ви пожелавам довиждане. Беше наистина удоволствие. — Отново протегна ръка, отровният му пръстен проблесна. Не вредеше да направи последен опит.

Мотис не помръдна от стола.

— И за мен.

Зли приятели

Това беше любимото място на Бена в Уестпорт. Мъкнеше я тук два пъти седмично, всеки път, когато посетеха града. Олтар от огледала, полирано дърво и лъскав мрамор. Храм на бога на контетата. Главният жрец — кльощав бръснар с бродирана престилка — стоеше в центъра на помещението с вдигната брадичка, все едно очакваше появата им.

— Мадам! Радвам се да ви видя отново! — Примигна за момент. — Съпруга ви няма ли го?

— Брат ми. — Монца преглътна. — Не… няма го. Водя по-сериозно предизвикателство…

Тръпката пристъпи през вратата, оглеждаше се като овца на заколение. Тя понечи да каже нещо, но бръснарят я прекъсна:

— Мисля, че виждам проблема. — Заобиколи бързо Тръпката, а севернякът го изгледа намръщено. — Леле, леле. Всичко ли ще махнем?

— Какво?

— Всичко — отвърна Монца и тикна една монета в ръката му.

— Но внимавай. Не е свикнал на това и може да се подплаши. — Осъзна, че описва спътника си като кон. Може би беше твърде благосклонна.

— Разбира се. — Бръснарят се обърна и затаи дъх. Тръпката беше свалил новата си риза и посягаше към колана си.

— Говорим за косата ти, глупако — каза Монца. — Не за дрехите.

— Аха. И на мен ми се стори странно, ама с вашите откачени южняшки обичаи. — Монца го изгледа, докато колебливо навличаше ризата си. Имаше дълъг белег на гърдите, розов и разкривен. Едно време щеше да реши, че е грозен, но напоследък й се бе наложило да промени мнението си за белезите, наред с други неща.

Тръпката се настани на стола.

— Цял живот съм с тази коса.

— Тогава е крайно време да се освободите от задушаващото й присъствие. Наклонете глава напред, моля. — Бръснарят ловко извади ножица и Тръпката скочи на крака.

— Нали не мислиш, че ще оставя непознат с острие около лицето ми?

— Протестирам! Аз се грижа за външния вид на най-изисканите господа в Уестпорт!

— Ти. — Монца хвана отстъпващия бръснар и го бутна напред. — Млъкни и го подстрижи. — Тикна още една монета в джоба на престилката му и изгледа мрачно Тръпката. — А ти млъкни и стой мирно.

Той се върна на стола и стисна облегалките толкова силно, че сухожилията по ръцете му изпъкнаха.

— Наблюдавам те.

Бръснарят въздъхна, присви устни и започна работа.

Монца се завъртя из помещението, докато ножиците тракаха зад нея. Отиде до полицата и небрежно започна да отпушва шишенцата с парфюм и да души съдържанието им. Зърна отражението си в едно стъкло. Намръщено лице. Отслабнало и по-остро отпреди. Очите й бяха хлътнали от болката в краката, която непрекъснато призоваваше за хъск.

„Тази сутрин си особено красива, Монца“.

Идеята за лула заседна в главата й като кост в гърлото. Нуждата се появяваше все по-рано с всеки ден. Все по-често й беше лошо и схванато, докато броеше минутите до следваща лула, когато щеше да потъне в меката, празна топлина. При тази мисъл пръстите й потрепериха и тя облиза пресъхналите си устни.

— Винаги е била дълга. Винаги. — Обърна се. Тръпката се мръщеше, все едно го мъчеха, кичурите му падаха на полирания дъсчен под. Някои хора млъкваха, когато бяха нервни. Други започваха да бърборят. Явно Тръпката беше от вторите. — Може би защото брат ми беше с дълга коса и аз му подражавах. Исках да съм като него. Копирах го във всичко. Знаеш как са малките братя… А твоят брат какъв беше?

Тя усети как бузата й потръпва, като си припомни усмихнатото лице на Бена в огледалото и нейното зад него.

— Беше добър човек. Всички го обичаха.

— И моят брат беше добър. Много по-добър от мен. Поне така мислеше баща ми. Никога не пропускаше да ми го каже… Искам да кажа, че там, откъдето идвам, няма нищо странно в дългата коса. Хората имат други неща за рязане по време на война. Черния Дау все ми се присмиваше, защото винаги скъсяваше неговата, за да не му пречи по време на битка. Но пък той се заяждаше с всички. Черния Дау. Корава уста. Корав мъж. Единственият по-опасен от него беше Кървавия Девет. Помня…

— За човек, който уж не знае добре езика, нещо не спираш да говориш. Знаеш ли какво мисля аз?

— Какво?

— Хората говорят много, когато няма какво да кажат.

Тръпката въздъхна.

— Просто опитвам да направя утрешния ден малко по-добър от днешния. Аз съм от онези… Тук имате специална дума, нали?

— Идиоти?

Той се нацупи.

— Друго исках да кажа.

— Оптимисти?

— Точно. Аз съм оптимист.

— И как ти се получава?

— Не много добре, но продължавам да се надявам.

— Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука. — Виждаше как лицето му се появява изпод кичурите мазна коса. Корави скули, остър нос, малък белег на веждата. Беше хубаво лице, доколкото й пукаше. Откри, че й пука повече, отколкото очакваше. — Ти си бил воин, нали? Как ги наричате в Севера… карл?

— Всъщност бях Именуван мъж. — Можеше да чуе гордостта в гласа му.

— Браво. Значи си водил хора?

— Случвало се е. Баща ми беше известен, брат ми също. Явно малко от това е останало и по мен.

— И защо се отказа? Защо дойде тук, където си никой?

Той погледна отражението й в огледалото, докато ножиците щракаха около лицето му.

— Морвийр каза, че ти си била воин. Прословут.

— Не толкова прословут. — Това беше само половин лъжа. Славата й в много отношения беше позорна.

— В нашия край това е странна работа за жена.

Монца сви рамене.

— По-лесно е от земеделието.

— Но все пак познаваш войната, нали?

— Да.

— Вярвам, че си била в битки. Виждала си как загиват хора.

— Да.

— Значи знаеш и какво върви с това. Походите, чакането, болестите. Изнасилванията, грабежите, пожари и убийства на хора, които с нищо не са го заслужили.

Монца си припомни собствената си опожарена нива, преди толкова години.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори направо.

— Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил, и с времето става все по-гадно. — Тя не отрече. — Така че знаеш защо поисках да се измъкна. Да създам нещо. Нещо, с което да се гордея, а не само да руша. Да бъда… по-добър човек.

Щрак, щрак. Косата продължаваше да пада на пода.

— По-добър човек, а?

— Точно така.

— Нали си виждал мъртъвци.

— Достатъчно.

— Много, на едно място? — попита тя. — Нахвърляни след болест или нападали след битка.

— Да, виждал съм.

— Да си забелязвал някои от тях да светят, да речем? Или да миришат като рози в пролетна утрин?

Тръпката се намръщи.

— Не.

— Добрите и лошите, всички изглеждат еднакво, нали? Поне на мен. — Беше негов ред да замълчи. — Ако си добър и правиш правилното всеки ден, изграждаш неща, с които се гордееш, за да може копелетата да ги разрушат във всеки момент, казваш благодаря всеки път, когато те ритнат в чатала, мислиш ли, че като умреш и те погребат, ще се превърнеш в злато?

— Какво?

— Или ще изгниеш като останалите шибаняци?

Той бавно кимна.

— Естествено, че ще изгния. Но поне може да оставя нещо хубаво след себе си.

Монца се засмя сухо.

— Какво оставяме освен недовършени и неизказани неща? Празни дрехи, празни помещения, празнина в хората, които са ни обичали? Неоправени грешки и изгнили надежди?

— За надеждите може и да е така. Но бих добавил добрите думи и щастливите спомени.

— И всичките усмивки на загиналите приятели те топлеха, когато те открих, така ли? Как бяха на вкус, когато беше гладен? Нима ти повдигнаха настроението, когато беше отчаян?

Тръпката изду бузи.

— Направо си като слънчев лъч. Може пък и да са ми донесли нещо добро.

— По-добро от джоб пълен със сребро?

Той примигна и отклони поглед.

— Може би. Но все пак мисля да се придържам към мойто си мислене.

— Ха. Късмет тогава, добри човече. — Тя поклати глава, сякаш не беше чувала подобна глупост. „Дай ми само зли хора за приятели, — беше написал Вертурио. — Тях мога да разбера“.

Последно изщракване с ножиците и бръснарят отстъпи и изтри потното си чело с ръкав.

— Готово.

Тръпката се погледна в огледалото.

— Изглеждам различно.

— Сър прилича на стирийски аристократ.

— Поне вече не прилича на северен просяк — изсумтя Монца.

— Може би. — Тръпката не беше много щастлив. — Мисля, че това е по-добре изглеждащ мъж. По-умен мъж. — Прокара ръка по късата си черна коса и се намръщи на отражението си. — Но не съм сигурен дали вярвам на това копеле.

— И за финал… — Бръснарят се наведе с цветна кристална бутилка в ръце и пръсна малко парфюм на главата на Тръпката.

Севернякът рипна като котка, стъпила на въглен.

— К’во правиш, по дяволите? — Изръмжа, сви юмруци и бутна бръснаря така, че той отлетя с писък чак в другия край на помещението.

Монца се засмя неудържимо.

— Може и да изглежда като благородник. — Извади още няколко монети и ги тикна в джоба на ошашавения бръснар. — Но определено му липсват маниери.

Когато се прибраха в порутеното имение, вече се мръкваше. Монца отново беше спуснала качулката си, а Тръпката се перчеше гордо с новото си палто. В запуснатия двор пръскаше хладен дъжд, а на първия етаж светеше само една лампа. Тя се намръщи и погледна Тръпката, след което посегна към ножа на колана си с лявата ръка. По-добре да е готова за всичко. Изкачиха скърцащото стълбище и застанаха пред олющената врата, иззад която се процеждаше светлина. Монца я открехна с крак.

Две горящи цепеници в камината едва затопляха помещението. Дружелюбния стоеше до прозореца и гледаше към тротоара през пролуките на затворените капаци. Морвийр беше разгърнал някакви листи върху очуканата маса и ги придържаше с омазана с мастило ръка. Дей се бе разположила направо върху масата със свити крака и белеше портокал с кама.

— Определено подобрение — изсумтя тя, щом видя Тръпката.

— Не мога да не се съглася — изхили се Морвийр. — Един мръсен дългокос идиот излезе тази сутрин. Сега се връща чист късокос идиот. Истинска магия.

Монца пусна ножа, а Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— След като не дрънкаш обичайните си глупости, предполагам, че работата не е свършена.

— Мотис е много предпазлив и добре защитен. Банката е твърде добре охранявана през деня.

— Да го спипаме навън.

— Движи се с бронирана карета, с дузина стражи. Ако се опитаме да го спрем, ще е твърде голям риск.

Тръпката хвърли още едно дърво в огъня и протегна ръце към пламъците.

— А в къщата му?

— Проследихме го дотам — изръмжа Морвийр. — Живее на ограден остров в залива, където са именията на градските старейшини. Простолюдието не се допуска. Няма как да се доберем до къщата дори да разберем коя е точно. Не знаем колко стражи, слуги и членове на семейството има там. Не знаем нищо. Отказвам да подхвана толкова сложна работа само на предположения. Какво не поемам никога, Дей?

— Рискове.

— Точно така. Аз работя с определености, Муркато. Затова се обърна към мен. Нает съм да убия определен човек, а не за касапско изпълнение, в което жертвата да се измъкне. Вече не сме в Каприл…

— Знам къде сме, Морвийр. Какво предлагаш?

— Събрах необходимата информация и изготвих план за достигане на желания ефект. Само трябва да си осигуря достъп до банката през нощта.

— И как планираш да го постигнеш?

— Как планирам да го постигна, Дей?

— Чрез внимателно прилагане на логика, наблюдение и методика.

Морвийр отново докара противната си усмивка.

— Точно така.

Монца погледна настрани към Бена. Само че Бена беше мъртъв, а на негово място стоеше Тръпката. Севернякът повдигна вежди, въздъхна и отново се обърна към огъня. „Дай ми само зли хора за приятели“, беше написал Вертурио. Но все някъде трябваше да има граница.

Две двойки

Заровете показаха две двойки. Две по две е четири. Две плюс две е четири. Същият резултат, независимо дали ще събереш заровете, или ще ги умножиш. Тази мисъл караше Дружелюбния да се чувства безпомощен. Безпомощен, но спокоен. Всички тези хора се мъчеха да свършат нещо, но колкото и да се стараеха, резултатът си оставаше същият. Заровете бяха пълни с поука. Стига да можеш да я извлечеш.

Групата се бе разделила на две двойки. Морвийр и Дей бяха едната. Учител и ученичка. Те стояха заедно, говореха заедно и се смееха на останалите. Но напоследък Дружелюбния забелязваше, че Муркато и Тръпката оформят друга двойка. Двамата клечаха заедно на парапета, черни фигури на фона на нощното небе, и се взираха към огромния тъмен силует на банката. Той знаеше, че хората често се стремят да оформят двойки. Всички освен него. Той си стоеше сам, в сенките. Може би наистина в него имаше нещо сбъркано, както му бяха казали съдиите.

Саджаам беше избрал да се сдружи с него в Убежището, но Дружелюбния не хранеше илюзии. Саджаам го бе избрал, защото беше полезен. Защото другите се бояха от него. Както и от всички останали в мрака. Но Саджаам поне не се преструваше. Той беше единственият честен човек, когото познаваше, и уговорката им бе честна. Саджаам бе събрал достатъчно пари, за да откупи свободата си. Но беше почтен мъж и след като се измъкна, не забрави Дружелюбния. Върна се, за да освободи и него.

Извън затвора нямаше правила и нещата бяха различни. Саджаам си имаше друга работа и Дружелюбния отново остана сам. Не че му пречеше. Беше свикнал, а и си имаше заровете за компания. Ето как се озова на този тъмен покрив в Уестпорт посред зима. С тези две неравностойни двойки от непочтени хора.

Стражите също идваха на две двойки, по четирима на един патрул и общо две четворки. Обикаляха неспирно около банката цяла нощ. Валеше нещо средно между дъжд и сняг. Въпреки това те не спираха да патрулират в мрака. Единият патрул се зададе по уличката. Мъжете бяха добре бронирани и носеха алебарди на рамо.

— Ето ги отново — каза Тръпката.

— Виждам — озъби се Морвийр. — Почвай да броиш.

Високият гърлен шепот на Дей се разнесе в нощта:

— Едно… две… три… четири… пет… — Дружелюбния се вторачи в мърдащите й устни, забравил напълно за заровете. Устата му мърдаше беззвучно в синхрон с нейната. — Двайсет и две… двайсет и три… двайсет и четири…

— Как да стигна до покрива? — мърмореше Морвийр. — Как да стигна до покрива?

— Въже и кука? — предложи Муркато.

— Твърде бавно, твърде шумно, твърде несигурно. Въжето ще се вижда през цялото време, дори да предположим, че успеем да закачим куката. Не. Трябва ни метод, който да не позволява инциденти.

Дружелюбния се молеше да млъкнат, за да може да слуша броенето на Дей. Чак онази работа го болеше от напъване да чуе гласа й.

— Сто и дванайсет… сто и тринайсет… — Той затвори очи и подпря глава на стената, а пръстът му започна да отмерва в такт. — Сто осемдесет и две… сто осемдесет и три…

— Никой не може да се изкачи по стената — чу се гласът на Муркато. — Никой. Твърде е гладка и отвесна. Освен това и шиповете пречат.

— Напълно съм съгласен.

— Да проникнем във вътрешността.

— Невъзможно. Твърде много свидетели. Трябва да минем по стената и през прозорците на покрива. Поне уличката е пуста нощно време. Това е в наша полза.

— Ами другите страни на сградата?

— Северната фасада е по-осветена и по-оживена. На изток е входът, където има четирима допълнителни стражи. Южната е като тази, но там няма достъп до съседен покрив. Не. Тази стена е единствената ни възможност.

Дружелюбния зърна мъждукащата светлина в дъното на уличката. Следващият патрул два пъти по двама стражи, двама плюс двама, четирима, обикалящи за пореден път банката.

— Цяла нощ ли патрулират?

— По някое време ги сменят други две четворки. Обикалят така до сутринта.

— Двеста деветдесет и едно… двеста деветдесет и две… и ето ги отново. — Дей цъкна с език. — Около триста.

— Триста — изсъска Морвийр и Дружелюбния видя как поклати глава в мрака. — Не е достатъчно.

— Тогава как? — озъби се Монца.

Дружелюбния стисна отново заровете, усети познатите им ръбове в шепата си. На него не му пукаше как ще влязат в банката и дали въобще ще успеят. Главните му надежди бяха свързани с това Дей да почне да брои отново.

— Трябва да има начин… трябва.

— Аз ще го направя. — Всички се обърнаха. Тръпката седеше на парапета, бледите му ръце се люлееха.

— Ти? — подсмихна се Морвийр? — Как?

Дружелюбния едва различи усмивката на северняка в мрака.

— С магия.

Планове и инциденти

Стражите изтрополиха по алеята. Четирима, с нагръдници, стоманени шлемове и алебарди, чиито остриета отразяваха светлината на фенерите. Тръпката се притисна в сянката на прага, докато отминат, изчака няколко нервни мига, прекоси уличката и спря пред колоната, която беше избрал. Започна да брои. Около триста секунди, за да стигне до покрива. Погледна нагоре. Изглеждаше доста гадно. Защо, по дяволите, се бе навил на това? Само за да изтрие усмивката на онзи идиот Морвийр и да покаже на Муркато, че си струва парите?

— Винаги съм бил най-лошият си враг — прошепна той. Имаше твърде много гордост. Както и ужасяваща слабост към добре изглеждащи жени. Кой би помислил?

Извади въже, дълго около две стъпки, с примка в единия край и кука в другия. Хвърли поглед към прозорците на отсрещните сгради. Повечето капаци бяха затворени заради студа, но имаше някои открехнати, а и два-три прозореца още светеха. Зачуди се какъв ли е шансът някой да забележи как се катери по стената на банката. Със сигурност беше по-голям, отколкото му харесваше.

— Най-шибаният лош враг. — Застана в основата на колоната.

— Тук някъде е.

— Къде бе, идиот?

Тръпката замръзна, въжето увисна в ръцете му. Чуха се стъпки и дрънчене на броня. Скапаните стражи се връщаха. Не се бе случило ни веднъж за петдесет обиколки. Всичките приказки за наука на проклетия отровител се бяха оказали глупости и сега Тръпката щеше да го отнесе. Притисна се към сенките и усети как големият арбалет на гърба му остърга камъните. Как, по дяволите, щеше да го обясни? Просто излязох да се поразходя с тоя арбалет и черните дрехи?

Ако побегнеше, щяха да го видят, да го подгонят и вероятно да го съсекат. Във всички случаи щяха да разберат, че някой опитва да проникне в банката, и цялата работа щеше да пропадне. Ако останеше… все същото, макар че съсичането с алебардите изглеждаше още по-вероятно.

Гласовете се приближиха.

— Тука някъде трябва да е. Нали обикаляме по един и същ маршрут…

Някой явно беше загубил нещо. Тръпката за пореден път прокле лайняния си късмет. Твърде късно за бягство. Стисна юмрук около дръжката на ножа. Стъпките прозвучаха от другата страна на колоната. Защо беше приел среброто? Явно имаше и ужасяваща слабост към парите. Стисна зъби; всеки момент щяха да…

— Моля ви! — чу се гласът на Муркато. Тя се появи по алеята, с отметната качулка и веещо се палто. За пръв път я виждаше без меч. — Извинявам се, че ви безпокоя. Искам да се прибера, но май съм се загубила. — Единият страж пристъпи към средата на уличката и застана с гръб към Тръпката. Другият го последва. Бяха на една ръка разстояние. Можеше да се пресегне и да пипне броните им.

— Къде сте отседнали?

— При едни приятели, до фонтана на улица „Лорд Сабелди“. За пръв път съм в града. — Тя се засмя безпомощно. — Явно се обърках съвсем.

Единият страж бутна шлема си назад.

— Така е. Това се пада чак в другия край на града.

— Обикалям от часове. — Тя започна да се отмества, примамвайки мъжете след себе си. Появиха се и другите двама стражи. Цялата четворка стоеше с гръб към Тръпката. Той затаи дъх, сърцето му думтеше така лудо, че чак се чудеше как не го чуват. — Много ще съм благодарна, ако един от вас, господа, ме упъти във вярната посока. Ама и аз съм една глупачка…

— Не. Не. Уестпорт си е объркващ.

— Особено през нощта.

— И аз се губя по някой път. — Мъжете се засмяха и Монца също се разсмя, без да спира да ги отдалечава. Очите й за момент засякоха очите на Тръпката, след което цялата група се скри зад следващата колона и гласовете им заглъхнаха. Той затвори очи и издиша бавно. Явно не само той имаше слабост към жените.

Застана в основата на колоната, преметна въжето около нея и кръста си и направи примка. Нямаше представа докъде е стигнало броенето, но трябваше да се изкатери бързо. Обгърна камъка с колене и ходила и надигна примката нагоре, след това я затегна и премести и краката си нагоре.

Беше научил този номер от брат си, още като дете. Използваше го, за да катери високите дървета в долината и да краде яйца от гнездата. Помнеше как се смееха, когато отначало падаше. Сега трябваше да използва номера, за да убие човек, а ако паднеше, щеше да загине. Но пък животът го бе отнесъл в друга посока от очакваното.

Закатери се ловко. Също като на дърво, само дето горе нямаше яйца, а и шансът да ти се забие треска в топките не беше голям. Но си беше трудно. Изпоти се, докато стигне края на колоната, а му оставаше по-трудната част. Хвана с една ръка статуята на върха, а с другата откачи въжето и го преметна на рамо. След това започна да се набира, пръстите му направо дълбаеха дупки в камъка. Успя да преметне крак през намръщеното лице на каменната жена и остана така, високо над уличката, стиснал две каменни листа с надеждата, че са по-здрави от истинските.

Беше попадал и на по-приятни места, но трябваше да го погледне от добрата страна. За първи път от доста време имаше женско лице между краката му. Чу изсъскване и зърна тъмната фигура на Дей на отсрещния покрив. Тя сочеше надолу. Явно следващият патрул наближаваше.

„Мамка му!“ Той се притисна към стената, помъчи се да заприлича максимално на статуя, с надеждата че никой няма да погледне нагоре точно в този момент. Ръцете му вече изтръпваха от стискане. Мъжете изтрополиха отдолу и той издиша шумно, сърцето му тупаше по-силно от всякога. Изчака ги да завият зад ъгъла и събра сили за последния напън.

Шиповете по стената бяха монтирани в процепи и беше невъзможно да се преминат. Но тези на колоните бяха зазидани в камъка. Тръпката извади дебели ковашки ръкавици и си ги сложи. След това стисна два шипа и пое дъх. Пусна краката си и почна да се набира, докато шиповете не застанаха пред очите му. Също като набирането по клони, само че с шанс да си извадиш очите. Надяваше се, че това няма да му се случи.

Люшна се на една страна, след това на друга и успя да закачи един крак на покрива. Завъртя се и усети как шиповете одраха дебелото му палто, докато се издърпваше.

След миг беше на покрива.

— Седемдесет и осем… седемдесет и девет… осемдесет. — Дружелюбния мърдаше устни, докато гледаше как Тръпката се претъркулва на покрива на банката.

— Успя — прошепна Дей невярващо.

— И то навреме — засмя се Морвийр. — Кой да предположи, че ще се катери като… маймуна.

Севернякът се изправи на фона на нощното небе, свали големия арбалет от гърба си и почна да го зарежда.

— Да се надяваме, че не стреля като маймуна — прошепна Дей.

Тръпката се прицели. Дружелюбния чу избръмчаването на тетивата. След секунда усети как стрелата го удря в гърдите. Хвана я и се намръщи. Въобще не болеше.

— Щастливо обстоятелство, че няма острие. — Морвийр започна да развива кордата. — Ще е добре да избегнем евентуални злополуки, каквато щеше да е ненавременната ти кончина.

Дружелюбния хвърли стрелата и завърза въжето за кордата.

— Сигурен ли си, че ще издържи тежестта му? — промърмори Дей.

— Сулджукска коприна. Лека като зората, но яка като желязо. Може да издържи и трима ни едновременно, а ако някой погледне нагоре, няма да я види.

— Надявай се.

— Какво не правя никога, скъпа?

— Да, да.

Черната корда изсъска в ръцете на Дружелюбния, щом Тръпката започна да навива въжето обратно. Наблюдаваше го как се изнизва между сградите. На петнайсет се озова в ръцете на Тръпката. Двамата го опънаха добре, след което Дружелюбния го омота в стоманения пръстен, който бяха поставили по-рано, и направи възел, един, два, три пъти.

— Напълно сигурен ли си за възела? — попита Морвийр. — В плана няма място за падане отвисоко.

— Двайсет и осем крачки — отвърна Дружелюбния.

— Какво?

— Толкова е падането.

Кратка пауза.

— Това не ми помага.

Тънка черна линия свързваше двете сгради. Дружелюбния знаеше, че е там, но едва я различаваше.

Дей махна към нея, къдриците й се люшнаха.

— След теб.

Морвийр се прехвърли през парапета. Дишаше тежко. Честно казано, да виси над улицата изобщо не беше приятно. По средата беше задухал смразяващ вятър, който накара сърцето му да се разтупти. Някога, като чирак на известния Мумах-ийн-Бек, изпълняваше подобни упражнения с котешка грация, но тези спомени си заминаваха заедно с опадващата му коса. Спря за момент, за да се успокои, изтри студената пот от челото си и видя, че Тръпката му се хили.

— Нещо смешно ли има? — попита Морвийр.

— Предполагам, че зависи от какво се разсмиваш. Колко време ще се мотаеш вътре?

— Точно колкото трябва.

— Гледай да си по-бърз, отколкото по въжето. Иначе няма да си излязъл, когато отворят утре. — Севернякът продължи да се усмихва, докато се прехвърляше през парапета с учудваща за едрата му фигура ловкост.

— Ако има Бог, значи ме е проклел с неприятни познати. — Морвийр обмисли за миг идеята да среже въжето на дивака, след което запълзя по металния канал между плочите към центъра на сградата. Големият стъклен покрив блестеше леко през хилядите квадратни панели. Дружелюбния клечеше наблизо и развиваше второ въже от кръста си.

— Ах, модерната епоха. — Морвийр коленичи до Дей и притисна нежно длани до стъклото. — Какво ли ще измислят още?

— Чувствам се благословена, че живея в такова вълнуващо време.

— Като всички нас, скъпа. — Той надникна внимателно в банката. — Като всички нас. — Коридорът беше едва осветен с по една лампа в краищата. Това докарваше блясък в полираните рамки на картините, но оставяше вратите в солидна сянка. — Банки — прошепна отровителят с усмивка. — Винаги гледат да икономисват.

Започна да маха оловните ленти с клещи и да отмества внимателно всяко парче стъкло с помощта на маджун. Брилянтната му ловкост не беше намаляла с годините и за нула време махна девет панела, отстрани оловните решетки и си отвори достатъчно широка дупка.

— Точно навреме. — Светлината от фенера на пазача се появи в коридора и освети тъмните картини. Стъпките му отекнаха, докато минаваше под тях и се прозяваше. Сянката му се удължи по мраморните плочи. Морвийр духна леко в тръбичката.

Пазачът посегна към тила си и Морвийр се дръпна от прозореца. Чуха се стъпки, изгъргорване и шум от падащо тяло. Отровителят надникна. Стражът лежеше по гръб, запалената лампа бе паднала до протегнатата му ръка.

— Чудесно — каза Дей.

— Естествено.

— Колкото и да говорим за наука, всеки път ми изглежда като магия.

— Някои биха казали, че сме като магьосници на съвременната епоха. Въжето, моля, господин Дружелюбен. — Затворникът му подхвърли единия край: другият беше овързан около кръста му. — Сигурен ли си, че ще ме удържиш?

— Да. — Мълчаливият мъж излъчваше такава сила, че дори Морвийр изпитваше увереност. Завърза въжето със собствен възел и вмъкна първо едната, а после и другата си мека обувка в дупката. Последваха бедрата, раменете — и накрая се озова в банката.

— Смъквай. — Започна да се спуска равномерно, сякаш го смъкваха с машина. Обувките му докоснаха пода и той развърза възела с едно движение. Притаи се в сянката на близката врата, с готова тръбичка. Едва ли имаше повече от един страж, но човек не бива да се заслепява от очакванията си.

Винаги предпазливостта на първо място.

Очите му се стрелнаха в двете посоки на коридора. Беше настръхнал от вълнението от предстоящата работа. Нямаше движение. Само тишина, толкова дълбока, че почти кънтеше в наострените му уши.

Погледна нагоре, видя лицето на Дей и й махна нежно. Тя се вмъкна с лекотата на цирков акробат. Носеше черната торба с екипировката им. Краката й докоснаха пода и тя приклекна, отвърза се от въжето и се усмихна.

Морвийр също щеше да се усмихне, но успя да се сдържи. Нямаше полза да разкрива колко цени нейните таланти, преценка и характер, които бе развила през трите им години заедно. Нямаше полза да узнава колко дълбоко я уважава. При подобни случаи хората неизбежно предаваха доверието му. Времето в сиропиталището, чирачеството, бракът му, работата. Всички бяха осеяни с груби предателства. Наистина сърцето му носеше много рани. Щеше да задържи всичко в рамките на професионалното и да предпази и двамата. Себе си от нея и нея от самата себе си.

— Чисто ли е? — прошепна тя.

— Като празна дъска за шах — измърмори той и се наведе над стража. — Всичко върви по план. Какво мразим най-много?

— Горчица?

— И?

— Инциденти.

— Правилно. Няма щастливи инциденти. Хвани му краката.

Помъкнаха тялото по коридора и го настаниха в стола до бюрото. Главата на пазача се наклони назад и той захърка, дългите му мустаци затрепкаха.

— Ах, спинка като бебе. Подай ми нещата.

Дей му подаде празна бутилка от алкохол и Морвийр я остави до краката на мъжа. Последва друга, почти пълна. Той поля обилно предницата на кожената броня на стража, след това я остави на една страна до пръстите му. Част от течността се разля на пода.

Морвийр отстъпи и обхвана сцената с пръсти като в рамка.

— Гледката е готова. Кой работодател не подозира, че нощната охрана си пийва тайно, въпреки забраните? Виж отпуснатите черти, подуши мириса на алкохол, чуй шумното хъркане. Сигурни причини за уволняването му, когато го открият на сутринта. Той ще протестира, но без някакви доказателства… — отровителят прокара ръка през косата на мъжа и извади малката игличка — няма как да се предизвикат допълнителни подозрения. Всичко е нормално. Само дето няма да е нормално, нали? О, не. Мълчаливите коридори на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“… ще крият смъртоносна тайна. — Той духна пламъка на фенера и останаха в почти пълна тъмнина. — Следвай ме, Дей, и не се мотай.

Двете безмълвни сенки тръгнаха по коридора и спряха пред вратата на кабинета на Мотис. Шперцовете на Дей проблеснаха, когато се зае с ключалката. Отне й само миг.

— Слаба ключалка като за банка — прошепна тя, докато прибираше шперцовете, а Морвийр отваряше.

— Добрите ключалки са при парите.

— А ние не сме дошли да крадем.

— О, не, не. Ние сме съвсем различни. Ние оставяме неща. — Морвийр заобиколи чудовищното бюро и отвори тежката счетоводна книга, като внимаваше да не я помръдне от мястото й.

— Подай ми разтвора, ако обичаш.

Тя извади пълен с фина паста буркан и Морвийр внимателно махна запушалката. Използваше за нанасянето фина четчица. Подходящ инструмент за художник с неизмерим талант. Страниците пукаха, докато ги разгръщаше и мазваше леко с четката в ъглите им.

— Виждаш ли, Дей. Леко, нежно и прецизно, с най-голямо внимание. Най-вече с внимание. Какво убива повечето практикуващи нашата професия?

— Собствените им отрови.

— Точно така. — Той затвори внимателно книгата, чиито страници вече бяха почнали да изсъхват, прибра четката и запуши буркана.

— Да тръгваме — каза Дей. — Гладна съм.

— Да тръгваме ли? — Усмивката на Морвийр се разшири. — Не, скъпа. Още не сме свършили. Трябва да заслужиш вечерята си. Предстои ни много работа тази нощ. Много… работа.

— Ето ме.

Тръпката почти щеше да падне от парапета. Завъртя се. Сърцето му се бе качило в гърлото. Муркато клечеше зад него с усмивка. Дъхът й излизаше на пара.

— В името на мъртвите, стресна ме! — изсъска той.

— По-добре, отколкото да те бяха сбарали стражите. — Тя пропълзя до металната халка и подръпна възела. Значи успя, а? — В гласа й се долавяше истинска изненада.

— Нима си се съмнявала?

— Предполагах, че ще си счупиш главата, стига въобще да стигнеш достатъчно високо.

Той се почука по главата с пръст.

— Това е най-здравата ми част. Отърва ли се от нашите приятели?

— Изпратиха ме през половината път до улица „Лорд Сабелди“. Ако знаех, че са толкова лесни, щях да ги дръпна още отначало.

Тръпката се ухили.

— Радвам се, че ги дръпна. Иначе те щяха да ме одърпат.

— Не можех да го допусна. Имаме още много работа.

Тръпката размърда рамене с неудобство. Понякога забравяше, че работата, за която са тук, включва основно убийство.

— Студено, а?

— По нашия край си е направо летен ден — изсумтя той, измъкна тапата от бутилката и й я подаде. — Това може да те постопли.

— Много предвидливо. — Тя отпи голяма глътка, тънките мускули по врата й помръднаха.

— Като за член на банда наемни убийци съм доста предвидлив.

— Трябва да знаеш, че някои наемни убийци са доста свестни. — Монца отпи още веднъж и му върна бутилката. — Не и от тази банда, разбира се.

— Така е, по дяволите. Всички сме боклуци. Дори жените.

— Вътре ли са? Морвийр и малкото му ехо?

— Аха. И то от доста време.

— А Дружелюбния?

— И той е с тях.

— Морвийр каза ли колко ще се бави?

— Той да каже нещо? Мислех, че аз съм оптимистът.

Зачакаха приклекнали в студената тишина, притиснати до парапета, взрени в тъмните очертания на банката. По някаква причина Тръпката се чувстваше доста нервен. Дори повече от очакваното около предстоящото убийство. Хвърляше крадешком погледи към нея и не отклоняваше очи достатъчно бързо, когато го засечеше.

— Значи няма какво да правим, освен да чакаме на студа — каза тя.

— Предполагам. Освен ако не искаш да ме подстрижеш още по-късо.

— Страх ме е да извадя ножиците, защото ще почнеш да се събличаш.

Той се ухили.

— Браво. Това ти спечели нова глътка. — И й подаде бутилката.

— Наистина съм доста шеговита за жена, която наема убийци. — Монца се приближи още повече, за да я вземе. Достатъчно, че да почувства гъделичкане в страната откъм нея. Достатъчно, за да усети как дъхът му се учестява. Погледна настрани, за да не се излага повече от обичайното за последните две седмици. Чу я как отваря бутилката и отпива. — Благодаря.

— Няма нищо. Ще направя всичко, което трябва, вожде. Само кажи.

Когато се обърна, видя, че го гледа втренчено, с присвити устни, сякаш преценяваше колко струва.

— Има едно нещо…

Морвийр постави внимателно последната оловна пречка на мястото й, наслага стъклата и прибра инструментите си и маджуна.

— Ще свърши ли работа? — попита бей.

— Съмнява ме, че ще издържи на буря, но ще изкара до утре. След това, подозирам, че ще имат много по-сериозни неприятности от протекъл покрив.

Стана и тръгнаха заедно към парапета.

Дружелюбния вече беше минал по въжето. Морвийр надникна през ръба. Под шиповете и статуите гладките колони се спускаха към павираната улица. Един от патрулите мина, фенерите се люшкаха.

— Ами въжето? — изсъска Дей, щом стражите се отдалечиха. — Ще го видят, щом се съмне.

— Не съм пропуснал нито един детайл. — Морвийр се усмихна и извади от вътрешния си джоб малка стъкленица. — Няколко капки ще прегорят възела известно време след като минем. Трябва само да изчакаме от другата страна и ще си го приберем.

Помощничката му не изглеждаше убедена, доколкото можеше да види в мрака.

— Ами ако прогаря по-бързо?

— Няма.

— Според мен е доста рисковано.

— Скъпа, какво не поемам никога?

— Рискове, но…

— Щом се притесняваш, мини първа.

— Определено. — Дей се хвана сръчно за въжето и увисна. Отне й само около трийсет секунди, за да се прехвърли от другата страна.

Морвийр отвори стъкленицата и капна няколко капки на възела. Замисли се и капна още две. Нямаше желание да чака проклетото въже, докато съмне. Изчака следващият патрул да отмине и се покатери на парапета. Трябваше да признае, че го направи с по-малко грация от ученичката си. Но пък нямаше нужда да бърза. Предпазливостта на първо място. Хвана въжето в защитените си с ръкавици ръце, преметна единият крак отгоре и посегна да вдигне другия… Чу се звук от сцепване и студеният вятър облиза голото му коляно.

Морвийр погледна надолу. Крачолът му се бе закачил за един шип и се бе разпрал почти до задника. Той зарита, за да освободи крака си, но само го заклещи още повече.

— Проклятие! — Това определено не беше част от плана. От парапета, където бе завързано въжето, се издигаше лек пушек. Явно киселината действаше по-силно от очакваното.

— Проклятие! — Залюля се обратно на покрива и задържа въжето с една ръка. Извади скалпела от вътрешния си джоб и с няколко сръчни замаха отряза плющящия плат. Един, два, три и беше почти готов, с хладнокръвието на хирург. Още един последен…

— Ах! — С раздразнение и нарастващ ужас осъзна, че се е одраскал по глезена с острието. — Проклятие! — Скалпелът беше намазан с отвара от ларинк. Тази отрова винаги му докарваше гадене сутрин и затова не бе развил добър имунитет към нея. Нямаше да е фатално. Не и само по себе си. Но можеше да изтърве въжето, а определено нямаше имунитет към падане на паваж от двайсет и осем крачки. Наистина горчива ирония. Все пак повечето практикуващи неговата професия загиваха от собствените си отрови.

Смъкна едната ръкавица със зъби и зарови в множеството си джобове за точната противоотрова. Мърмореше приглушени проклятия, а студеният вятър го клатеше насам-натам и караше голия му крак да настръхва. Пръстите му докосваха малките епруветки, всяка от които имаше знак, за да може да се идентифицира пипнешком.

Но при тези условия операцията си беше предизвикателна. Оригна се и усети гаденето. Коремът му се сви от болезнен спазъм. Пръстите му намериха точния знак. Остави ръкавицата да падне от устата му, извади стъкленицата с треперещи ръце, измъкна тапата със зъби и изля съдържанието в гърлото си.

Задави се от горчивия вкус и се изплю към далечния паваж. Стисна въжето с две ръце, борейки се със замайването; тъмната улица се люшкаше под него. Пак беше безпомощно дете. Кашляше, подсмърчаше и се държеше здраво. Както се бе вкопчил в трупа на майка си, когато дойдоха да го приберат.

Постепенно противоотровата започна да действа. Тъмният свят се стабилизира, а спазмите в стомаха се укротиха. Улицата отдолу и небето заеха нормалните си позиции. Вниманието му бързо се насочи към възела, който пушеше още по-силно и издаваше съскащ звук. Морвийр директно усещаше миризмата на киселина.

— Проклятие! — Успя да стисне въжето и с крака и запълзя, все още слаб от самоотравянето. Дъхът свистеше в гърлото му, стегнато от засилващия се страх. Какво щеше да стане, ако киселината прогореше въжето, преди да е стигнал другата страна? Стомахът му се сви и той спря за момент, увиснал в празното.

Запълзя отново, но беше видимо изморен. Ръцете го боляха, а голите длан и крак горяха от триенето. Вече беше минал средата. Отпусна глава назад и пое дъх за последен напън. Видя Дружелюбния, който бе протегнал голямата си ръка, беше само на няколко крачки. Видя Дей и с известно раздразнение се зачуди дали не долавя следа от лека усмивка на лицето й.

След това от другия край на въжето се чу лек звук от разкъсване.

Стомахът му се преобърна и той усети, че пропада, студеният въздух нахлу в зиналата му уста. Стената на порутената сграда се понесе насреща му. Морвийр понечи да изпищи, също толкова яростно, колкото когато го откъсваха от ръцете на мъртвата му майка. Силният удар му изкара въздуха, прекъсна писъка и го накара да изпусне въжето.

Последва трясък на счупено дърво. Той падаше, дращеше във въздуха с лудо отчаяние, очите му бяха опулени. Падаше, махайки с крака и ръце, а вятърът го удряше в лицето. Падаше, падаше… от не повече от стъпка-две. Бузата му се удари в пода.

— А?

С ужас усети, че го сграбчват за врата, вдигат го във въздуха и го блъскат в стената с поразяваща сила.

— Какво дириш тук, по дяволите? — Тръпката. По някаква неясна причина севернякът беше съвсем гол. Мизерната стая беше леко осветена от въглените в огнището. Морвийр стрелна очи към леглото. Муркато се беше надигнала на лакти с разтворена риза, гърдите й се бяха разлели по ребрата. Гледаше го със съвсем лека изненада, сякаш не беше нещо повече от гост, който се е появил малко по-рано от предвиденото.

Умът му прещрака. Въпреки излагащата поза, остатъците от смъртния ужас и охлузванията по лицето и ръцете той започна да се смее. Въжето се бе скъсало и по някакъв странен, но добре дошъл каприз на съдбата той бе описал перфектно махало и бе влетял през изгнилите капаци на прозореца в една от стаите. Човек трябва да оценява иронията, нали?

— Явно все пак има такова нещо като щастлив инцидент! — изкиска се той.

Муркато се намръщи. Погледът й беше някак размътен. Морвийр забеляза, че от едната страна на гръдния кош има доста интересни белези.

— Защо пушиш? — попита пресипнало тя.

Очите на Морвийр се стрелнаха към лулата за хъск до леглото — тя поне обясняваше липсата й на изненада от неортодоксалното му появяване.

— Объркана си, но е лесноразбираемо. Ти си тази, която пуши. Разбери, това нещо е абсолютна отрова. Абсолютна…

Тя протегна ръка и посочи гърдите му с пръст.

— Ти пушиш бе, идиот.

Морвийр погледна надолу. От ризата му се вдигаха киселинни пари.

— Проклятие! — изпищя той, а Тръпката отстъпи изненадано и го пусна да падне. Отровителят смъкна палтото си. Пръснаха се парчета от счупената стъкленица. Засуети се с ризата, чиято предница бе започнала да почернява, разкъса я и я хвърли на пода. Тя започна да пуши съвсем видимо и изпълни стаята с неприятна миризма. Тримата, всеки от които поне полугол, по някакъв напълно неочакван каприз на съдбата, се втренчиха в нея.

— Извинявам се. — Морвийр прочисти гърлото си. — Това определено не беше част от плана.

Пълно разплащане

Монца се намръщи към леглото, където лежеше Тръпката. Той се беше проснал по гръб, одеялото бе смачкано на корема му. Дългата му ръка висеше от ръба, дланта опираше дъските на пода. Единият му крак се подаваше изпод завивката, с черни парченца мръсотия под ноктите. Лицето беше обърнато към нея, кротко като на дете, със затворени очи и леко отворена уста. Гръдният кош, заедно с продълговатия белег, се надигаше нежно при всяко вдишване.

На дневна светлина снощната случка изглеждаше като сериозна грешка.

Монца подхвърли монетите и те тупнаха на гърдите му. Тръпката се разбуди и примигна.

— К’во е т’ва? — Гледаше замаяно среброто.

— Пет монети. Повече от добра цена за снощното представяне.

— А? — Той разтърка очи, за да прогони съня. — Плащаш ли ми? — Избута монетите от гърдите си на леглото. — Чувствам се като курва.

— Не си ли?

— Не. Имам известна гордост.

— Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена? — Тя изсумтя. — Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант.

Тръпката се обърна на една страна, с гръб към нея, и придърпа одеялото към врата си.

— Ще затвориш ли вратата? Тук е страшно студено.

Острието на калвеса проряза злобно въздуха. Удари наляво и надясно, високи и ниски. Монца се въртеше в далечния ъгъл на двора. Ботушите й тропаха по паважа, лявата й ръка се стрелкаше, а блестящият връх на оръжието играеше на нивото на очите. Учестеният дъх излизаше на пара, а подгизналата от пот риза беше залепнала на гърба й въпреки студа.

Краката й се подобряваха с всеки изминал ден. Все още горяха, когато се движеше бързо, бяха сковани като сухи съчки сутрин и боляха силно вечер, но поне можеше да ходи без гримасничене. Дори имаше лека отскокливост в коленете, при все цялото пукане. Рамото и челюстта й се поотпускаха. Монетите в костта почти не боляха, когато ги натиснеше.

Но дясната й ръка си беше все така осакатена. Монца хвана меча на Бена под мишница и смъкна ръкавицата си. Дори това беше болезнено. Хилавата белезникава длан трепереше, а белегът от гаротата на Гоба лилавееше отстрани. Намръщи се, докато свиваше изкривените пръсти. Малкият продължаваше да стърчи упорито. Мисълта, че ще трябва да влачи този недъг цял живот, разпали внезапен прилив на гняв.

— Копеле — изсъска тя през стиснати зъби и нахлузи ръкавицата. Помнеше как баща й я бе накарал да хване меча за пръв път, като беше на осем години. Помнеше колко тежко и неестествено стоеше оръжието в десницата й. Сега го чувстваше по същия начин в лявата. Но нямаше избор и трябваше да се научи.

Да започне от нулата, щом така се налагаше.

Обърна се към изгнилия капак, с насочено напред острие и китка, обърната към земята. Мушна три пъти и мечът откърти три парчета от капака, едно над друго. Монца изръмжа, замахна надолу и го разсече чисто на две.

По-добре. С всеки ден ставаше по-добре.

— Превъзходно. — Морвийр стоеше на прага. По бузата му личаха няколко пресни драскотини. — Няма капак в Стирия, който да се осмели да ни излезе насреща. — Той тръгна полека из двора с ръце зад гърба. — Осмелявам се да предположа, че си била още по-впечатляваща, когато и дясната ти ръка е работела.

— Това си е мой проблем.

— Вероятно голям. Възстанови ли се от снощните упражнения с нашия северен приятел?

— Какво се случва в леглото ми, си е моя работа. А ти? Оправи ли се след нахлуването през прозореца ми?

— Няколко дребни драскотини.

— Жалко. — Тя прибра меча в ножницата. — Готово ли е?

— Ще бъде.

— Той мъртъв ли е?

— Ще бъде.

— Кога?

Морвийр се усмихна към небето, което се виждаше от вътрешния двор.

— Търпението е първата добродетел, генерал Муркато. Банката отвори преди малко, а веществото, което ползвах, работи с известно закъснение. Хубавите работи не стават бързо.

— Но ще стане ли?

— О, абсолютно. Ще е шедьовър.

— Искам да видя.

— Разбира се. Науката за смъртта не е изцяло прецизна, дори в моите ръце, но смятам че след час ще е най-подходящият момент. Настойчиво ви съветвам да не пипате нищо в банката. — Обърна се и размаха пръст през рамо. — И гледай да не те познаят. Нашата работа тепърва започва.

Банката беше препълнена. Десетки служители бяха наведени над счетоводните книги на бюрата си, писалките им скърцаха и потракваха. Отегчените стражи стояха покрай стените и хвърляха по едно око от време на време. Монца се промъкваше между наконтените групи богати мъже и жени, разбутваше напудрените и обсипани с бижута опашки. Тръпката се буташе зад нея. Търговци и продавачи, жени на богаташи, телохранители и слуги, със сандъчета и кесии с пари. Изглеждаше като поредния нормален ден с огромни печалби за Банкова къща „Валинт и Балк“.

Мястото, откъдето херцог Орсо вземаше парите си.

Успя да зърне стройния мъж с клюнестия нос. Говореше с група търговци, облечени в скъпи кожи. От двете му страни стоеше по един чиновник със счетоводна книга. Лешоядското лице се забелязваше в тълпата като пламък в изба и разпалваше огън в нея. Мотис. Беше дошла в Уестпорт, за да го убие. А той определено изглеждаше съвсем жив.

Някой извика в другия край на залата, но очите на Монца бяха втренчени напред, а челюстите й — стиснати здраво. Тя започна да разбутва клиентите, насочи се към банкера на Орсо.

— Какво правиш? — изсъска Тръпката в ухото й, но тя се отскубна от него и отмести от пътя си някакъв мъж с цилиндър.

— Дайте му пространство да диша! — извика някой. Хората започнаха да се оглеждат и да мърморят. Подредените опашки се разместиха. Монца продължаваше да се приближава. Повече, отколкото беше разумно. Нямаше представа какво ще направи, щом стигне до Мотис. Да го ухапе? Вече беше на десетина крачи — същото разстояние, от което той бе погледнал умиращия й брат.

Банкерът внезапно се намръщи и Монца забави крачка. Мотис се преви на две, сякаш беше ударен в корема. Изкашля се веднъж, втори път — тежки раздиращи хрипове. Залитна и се подпря на стената. Хората се заблъскаха, замърмориха, а от различни места започнаха да долитат викове.

— Назад!

— Какво става?

— Обърнете го!

Очите на Мотис се изцъклиха, вените по врата му започнаха да се издуват, коленете му се огънаха. Служителят до него успя да го подхване, за да не се удари силно в пода.

— Сър? Сър? Какво ви стана?

В залата се бе възцарило учудване, което беше на ръба да се превърне в паника. Монца се приближи още и надникна над едно облечено в кадифе рамо. Очите на Мотис я засякоха и двамата се взряха един в друг. Лицето му беше разкривено, кожата почервеняваше. Едната му трепереща ръка се вдигна и я посочи с костелив пръст.

— Мм… Мммо… Ммм…

Банкерът подбели очи и започна да се гърчи на мраморните плочки като риба на сухо. Хората около него зяпаха ужасени. Един също внезапно се преви и започна да кашля. Тълпата се разпищя.

— Помощ!

— Насам!

— Някой да помогне!

— Отдръпнете се!

Един служител скочи от стола си и се стисна с ръце на гърлото. Залитна няколко стъпки с полилавяло лице и падна, едната му обувка изхвръкна от треперещия крак. Друг от служителите до Мотис стоеше на колене и се мъчеше да си поеме дъх. Някаква жена изпищя пронизително.

— В името на мъртвите — възкликна Тръпката.

От отворената уста на банкера излизаше розова пяна. Гърчовете му намаляха до потръпване. След това спряха. Тялото му се отпусна, а празните очи се загледаха към бюстовете по стените.

Двама мъртви. Оставаха пет.

— Чума! — изпищя някой и избухна паника, сякаш генерал беше дал заповед за атака. Един от търговците, които бяха говорили с Мотис, се обърна и почти събори Монца. Тръпката пристъпи, блъсна го и той падна върху трупа на банкера. Мъж с очила, които караха очите му да изпъкват ужасяващо, се вкопчи в Монца. Тя го удари инстинктивно с дясната си ръка и изпъшка, когато болката от изкривените й кокалчета стигна чак до рамото.

„Никоя чума не се разпространява по-бързо от паниката, нито е по-смъртоносна“, пишеше Столикус.

Цивилизоваността отстъпи на задно място. Богатите и задоволените се превърнаха в животни. Тези, които пречеха, биваха прегазвани. Тези, които паднеха, не получаваха милост. Монца видя как дебел търговец удря добре облечена жена в лицето. Тя падна с писък до стената, перуката се изкриви над разкървавеното й лице. Видя как един старец се спъна и бе прегазен от тълпата. Някакво сандъче падна на земята. Сребърните монети се разпиляха, но никой не им обръщаше внимание. Беше като лудостта при отстъпление. Писъци и блъскане, псувни и миризма на страх, падащи тела и потрошени предмети.

Някой се блъсна в нея и Монца го удари с лакът. Нещо се строши и по бузата й пръснаха капки кръв. Тълпата я повлече, понесе я като бързей на река, подмяташе я насам-натам. Успя да се провре през вратата. Хората се бутаха, блъскаха и крещяха. Изблъскаха я настрани, тя се спъна на стъпалата и залитна.

Усети как Тръпката я хваща за рамото и я дърпа, измъква я, почти я изнася. Двама от стражите на банката се опитваха да овладеят паниката с дръжките на алебардите си, но без особен успех. Зърна мъж, който трепереше на земята и кашляше кървава пяна на паветата. Хора с ужас се опитваха да се отдалечат максимално от него.

Монца беше замаяна, гадеше й се. Тръпката вървеше до нея, дишаше забързано през нос и се оглеждаше през рамо. Завиха зад ъгъла и тръгнаха към порутената сграда. Паническите крясъци останаха зад тях. Видя Морвийр зад един прозорец, като богаташ, наслаждаващ се на театрално представление от собствената си ложа. Усмихна се и махна с ръка. Тръпката измърмори нещо и отвори тежката врата. Монца се вмъкна след него, сграбчи дръжката на меча и започна да взема по две стъпала наведнъж, без да обръща внимание на болката в колената.

Морвийр все още стоеше до прозореца, а ученичката му седеше със скръстени крака на масата и нагъваше хляб.

— На улицата има сериозен безпорядък! — Отровителят се обърна, но усмивката му изчезна, щом видя изражението на Монца. — Какво? Да не е още жив?

— Мъртъв е. Както и десетки други.

Морвийр вдигна вежди с леко раздразнение.

— В предприятие с подобен размер счетоводните книги са в постоянно движение. Не можех да поема риска, че Мотис ще работи с друга. Какво не поемам никога, Дей?

— Рискове. Винаги предпазливостта на първо място. — Дей отхапа нов голям залък и измуча: — Затова отровихме всичките. Всяка счетоводна книга в банката.

— Уговорката не беше такава — изръмжа Монца.

— Мисля, че беше. Каза ми, че ще направим каквото се наложи, без значение кой ще загине. Това се единствените условия, при които работя. Всичко друго отваря пространство за неразбирателство. — Морвийр изглеждаше донякъде объркан, донякъде развеселен. — Знам, че някои хора се разстройват от убийства, но не съм го очаквал от теб, Монцаро Муркато, Змията на Талинс, Касапина на Каприл. Не се тревожи за парите. Мотис ще ти струва десет хиляди, както се договорихме. Останалите са безплатно…

— Не е въпрос на пари, глупако!

— А на какво? Аз поех задача от теб и я изпълних, така че как може вината да е моя? Ти не си очаквала подобен резултат, но и не свърши сама работата, така че как може вината да е твоя? Отговорността изчезва между нас, като лайно от задника на просяк, право в дупката на нужника, и няма да причинява повече дискомфорт. Да го наречем злощастно недоразумение? Инцидент? Все едно внезапен порив на вятъра е съборил дърво, което е… премазало всяко насекомо наоколо!

— Премазало — изчурулика Дей.

— Ако съвестта те гризе толкова…

Монца усети пробождането на гнева и стисна ножницата толкова силно, че премазаните й кокалчета запукаха.

— Съвестта е извинение да не се върши необходимото. Тук става дума за контрол. Отсега нататък ще убиваме по един човек на път.

— Дали?

Тя направи внезапна крачка напред и отровителят се мръдна и стрелна нервно меча й с очи.

— Не ме дразни. Никога. Казах: по един.

Морвийр внимателно прочисти гърлото си.

— Разбира се, ти си клиентът. Ще работим, както кажеш. Няма причина да се ядосваш.

— О, ако се ядосам, ще разберете веднага.

Той въздъхна отчаяно.

— Каква е трагедията на нашата професия, Дей?

— Никой не ни оценява. — Ученичката му изсипа последните трохи в устата си.

— Точно така. Ела да се разходим из града, докато работодателката ни реши кое име от малкия й списък заслужава нашето внимание. Тук атмосферата стана твърде лицемерна. — И излезе с изражение на наранена невинност. Дей погледна Монца изпод русите си мигли, сви рамене, изтупа трохите от ризата си и тръгна след него.

Монца се обърна към прозореца. Тълпата се беше пръснала. Изнервени групички от градската стража блокираха улицата пред банката, като поддържаха внимателна дистанция от труповете на паважа. Какво ли щеше да каже Бена за това? Най-вероятно щеше да я успокои. Да й каже да го премисли.

Хвана един сандък с две ръце и го хвърли през стаята. Той се разби в стената, пръснаха се трески, дрехите в него се разпиляха.

Тръпката стоеше до вратата и я наблюдаваше. После каза:

— Приключих.

— Не! — Тя преглътна. — Не. Имам нужда от помощта ти.

— Да се изправиш срещу човек е едно, но това…

— Следващия път ще е различно. Ще се погрижа.

— Хубави, чисти убийства? Съмнявам се. Когато се настроиш убийствено, е трудно да удържиш бройката. — Тръпката поклати глава. — Морвийр и шибаняците като него може да го погледнат с усмивка, но аз не мога.

— И какво? — Тя се приближи бавно до него, сякаш беше кон и се стараеше да не го подплаши. — Обратно на север с цял куп пари? Ще си пуснеш коса и ще се върнеш към скапаните дрехи и кръвта на снега? Мислех, че имаш гордост. Мислех, че искаш да си по-добър.

— Така е. Искам да съм по-добър.

— Можеш. Остани. Кой знае? Може така да спасиш няколко живота. — Монца сложи нежно лявата си ръка на гърдите му. — Да ме насочиш към правилния път. Тогава ще може да си добър и богат едновременно.

— Почвам да се съмнявам, че е възможно.

— Помогни ми. Трябва да го направя… заради брат ми.

— Сигурна ли си? Не можеш да помогнеш на мъртвите. Отмъщението си е за теб.

— Тогава заради мен! — Тя заговори тихо, насила. — Нищо ли не мога да направя, за да променя мнението ти?

Устата му потръпна.

— Ще ми подхвърлиш още пет ли?

— Не трябваше да го правя. — Прокара ръка по брадичката му, търсеше точните думи за точния пазарлък. — Не го заслужаваше. Загубих брат си, а той беше всичко, което имах. Не искам да загубя друг… — Остави думите да висят във въздуха.

Тръпката гледаше странно. Донякъде ядосано, донякъде алчно, донякъде засрамено. Остана мълчалив за известно време, а тя чувстваше как мускулите на лицето му се свиват и отпускат.

— Десет хиляди — каза той.

— Шест.

— Осем.

— Дадено. — Монца отпусна ръка и двамата се спогледаха. — Приготви се, тръгваме след час.

— Добре. — Той се изниза с наведена глава през вратата, без да срещне погледа й, и я остави сама.

Това беше проблемът с добрите мъже. Бяха твърде скъпи.