Отмъщението на Монца

След няма и две седмици дойдоха мъже, които искаха да уредят сметките. Обесиха стария Десторт и жена му и изгориха мелницата. На другата седмица синовете му решиха да отмъщават и Монца взе бащиния си меч и тръгна след тях, като помъкна и подсмърчащия Бена. Самата тя тръгна с радост. Земеделието й беше дошло до гуша.

Напуснаха долината, за да разчистят сметките, и не се спряха през следващите две години. Към тях се присъединиха други — хора, загубили дом, семейство и работа. Не след дълго те палеха ниви, нахлуваха в чужди къщи и вземаха, каквото открият. Не след дълго те бесеха. Бена порасна бързо и разви безмилостен характер. Какъв друг избор имаше? Те отмъщаваха за убийства, за кражби, за обиди и накрая — за слухове за обиди. Кипеше война, така че винаги имаше за какво да се отмъщава.

След това, в края на лятото, Талинс и Муселия сключиха мир, като и двете страни спечелиха единствено трупове. Един мъж със златно наметало и войници се появи в долината и забрани наказателните акции. Синовете на Десторт и останалите се пръснаха с дяловете от плячката. Всеки се върна към това, което правеше, или си намери нова лудост. По това време желанието за фермерство се беше върнало у Монца.

Успяха да стигнат само до селото.

Пред счупения фонтан стоеше впечатляващ военен с блестяща броня и скъпоценни камъни по дръжката на меча. Половината долина се беше събрала, за да го чуе.

— Аз съм Никомо Коска, капитан на Слънчевата рота, благороден отряд, част от Хилядата меча, най-великата наемническа бригада в Стирия! Имаме наборен документ от младия херцог Рогонт от Осприя и търсим хора! Хора с опит, кураж, любов за приключения и вкус за пари! Има ли сред вас такива, на които им е писнало да ровят земята за прехрана? Надявате ли се на нещо по-добро? Чест? Слава? Богатства? Присъединете се към нас!

— Можем да го направим — изсъска Бена.

— Не — отвърна Монца. — Приключих с битките.

— Няма да има много битки! — извика Коска, сякаш прочел мислите й. — Това ви го обещавам! А ако има, ще бъдете тройно възнаградени! Монета на седмица, плюс дял от плячката! Повярвайте ми, ще има много плячка! Каузата ни е справедлива или поне достатъчно, а победата ни е гарантирана.

— Можем да го направим! — изсъска Бена. — Искаш да се върнеш пак в калта ли? Да лягаш скапана от умора с изранени ръце? Аз не искам!

Монца се замисли колко труд ще трябва, за да разчисти горната нива, и колко би изкарала от нея. Желаещите да се присъединят към Слънчевата рота се бяха наредили на опашка. Предимно просяци и фермери. Един чернокож писар записваше имената им в дебела книга.

Монца ги разбута.

— Аз съм Монцаро Муркато, дъщеря на Япо Муркато. Това е брат ми Бена. Ние сме бойци. Ще ни намерите ли работа във вашия отряд?

Коска се намръщи, а чернокожият поклати глава.

— Трябват ни мъже с опит във войната. Не жени и хлапета.

— Ние сме опитни. По-опитни от тези боклуци.

— Аз имам работа за теб — каза един от фермерите, окуражен, че вече е подписал документа. — Що не ми лапнеш чепа?

И се засмя. А Монца го събори на земята и го накара да глътне половината си зъби с петата на ботуша си.

Никомо Коска гледаше тази демонстрация с леко повдигната вежда.

— Саджаам, виж наборния документ. Уточнява ли, че трябва да вземаме само мъже? Какво е написано?

Писарят погледна в документа.

— Двеста кавалерия и двеста пехота. Хората да се добре екипирани и качествени. Казва се хора.

— А пък качествени е доста размито понятие. Ей, момиче! Муркато! Наета си, както и брат ти. Подпишете се.

Тя го направи. Бена също. И просто така станаха войници в Хилядата меча. Наемници. Фермерът я стисна за крака.

— Зъбите ми…

— Търси си ги в лайната — отвърна тя.

Известният наемник Никомо Коска поведе новобранците си под веселите звуци на гайда и привечер спряха да лагеруват под звездите. Бяха се скупчили около огньовете и говореха как ще забогатеят в предстоящата кампания.

Монца и Бена се бяха притиснали един до друг, наметнати с тяхното си одеяло. От тъмното се появи Коска, огънят освети нагръдника му.

— А! Моите хлапета воини! Щастливите ми талисмани! Студено ли ви е? — Свали пурпурното си наметало и им го подаде. — Вземете го. Ще държи студа далеч от кокалите ви.

— Какво искаш за него?

— Приемете го с моите комплименти? Аз си имам друго.

— Защо? — озъби се тя подозрително.

— Капитанът трябва да се погрижи първо за хората, а после за себе си, казва Столикус.

— К’ъв е тоя? — попита Бена.

— Столикус ли? Най-великият генерал в историята! — Монца го изгледа вяло. — Древен император. Всъщност най-известният император.

— Какво е император? — обади се пак Бена.

Коска вдигна вежди.

— Нещо като крал, но по-велик. Трябва да прочетете това. — Извади нещо от джоба си и го подаде на Монца. Малка окъсана книжка с червена корица.

— Добре. — Тя отвори първата страница и се намръщи, чакаше го да се махне.

— Не можем да четем — издъни се Бена, преди тя да успее да го спре.

Коска се намръщи и засука мустака си с палец и показалец. Монца очакваше, че ще им каже да се връщат във фермата, но вместо това той се смъкна бавно и седна до тях със скръстени крака.

— Ех, деца, деца. — Посочи страницата. — Това тук е буквата А.

Мъгли и шепоти

Сипани миришеше на гнило, застояла солена вода, дим, лайна и урина, бърз живот и бавен упадък. На Тръпката му се повръщаше, макар че миризмата можеше и да не пречи толкова, ако можеше да види нещо. Нощта беше тъмна, а мъглата толкова гъста, че Монца, която вървеше на една ръка разстояние, беше едва различим силует. Фенерът му не осветяваше повече от десет павета в краката му, лъскави от нощната влага. На няколко пъти щеше да падне във водата. Не беше трудно. В Сипани имаше канал зад всеки ъгъл.

Гигантските очертания се изкривяваха, променяха се в мрачни сгради и изчезваха бързо. От мъглата изникваха фигури, като нападащи шанка в битката при Дънбрек, след което се превръщаха в мостове, парапети, статуи и карети. Фенери се клатушкаха по стълбове, пред вратите горяха факли, а проблясъците в прозорците бяха овални, като блатни светлинки. Тръпката се съсредоточаваше върху някоя светлина, за да поддържа курса, но след малко къщата започваше да се движи. Той примигваше, разтърсваше глава и осъзнаваше, че това е поредната баржа в канала, отнасяща светлините си в нощта. Цял живот бе мразил градовете, мъглата и солената вода. Трите накуп му бяха като истински кошмар.

— Скапана мъгла — измърмори Тръпката и вдигна фенера, сякаш това щеше да помогне. — Не виждам нищо.

— Това е Сипани — отвърна Монца през рамо. — Град на мъгли. Град на шепоти.

Хладният въздух беше пълен със странни звуци. Плисъкът на водата и скърцането на въжетата от преминаващите лодки. Камбани, викове и всякакви гласове. Цени. Предложения. Предупреждения. Шеги и заплахи, изливащи се една върху друга. Кучешки лай, котешко мяукане, цвърчене на плъхове и птичи крясъци. Музика, губеща се в мъглата. Призрачен смях от другата страна на водата, някакъв гуляй вероятно, който се местеше от кръчмата към някой бардак, комарджийско свърталище или пушалня. Това завърташе главата на Тръпката и го караше да се чувства по-зле отвсякога. Все едно боледуваше от седмици. Още от Уестпорт.

В нощта се чуха стъпки и Тръпката се притисна към стената и плъзна ръка към скритата под палтото му брадвичка. Няколко мъже минаха покрай тях, като буквално се отъркваха в него. Жени също. Една придържаше шапка към натруфената си прическа, докато подтичваше. Дяволски лица с размазани пиянски усмивки, появяваха се изневиделица и изчезваха в нощта, завихряйки мъглата с наметалата си.

— Копелета — изсъска Тръпката след тях, пусна брадвичката и отлепи гръб от влажната стена. — Пак извадиха късмет, че не фраснах някого.

— Свиквай. Това е Сипани. Град на гуляи. Град на разбойници.

Разбойници имаше със сигурност. Мъже, които се навъртаха около стъпалата, уличните ъгли и мостовете и гледаха навъсено. Жени също. Тъмни очертания по вратите, някои почти голи въпреки студа.

— Само монета! — извика една от един прозорец и разклати кльощавия си крак в мрака. — За една монета ще изкараш най-добрата нощ в живота си! Десет гроша! Осем!

— Продават се — изръмжа Тръпката.

— Тук всички се продават — прозвуча приглушеният глас на Монца. — Това е…

— Да, да. Това е шибаният Сипани.

Монца спря и той почти се блъсна в нея. Тя отметна качулката си и се намръщи на малката вратичка в порутената тухлена стена.

— Стигнахме.

— Май ме водиш само на най-изисканите места?

— После може и да ти покажа града. Първо да свършим работата. Изглеждай опасно.

— Готово, шефе. — Тръпката се изпъчи и докара най-коравото си намръщване. — Готово.

Монца почука и след малко вратата се отвори. От едва осветения коридор ги гледаше жена, висока и гъвкава като паяк. Беше застанала в предизвикателна поза, подчертаваща извивката на бедрата й. Лакътят й беше опрян на касата на вратата, а кльощавият й пръст потропваше по дървото. Все едно притежаваше мъглите, нощта, че и тях. Тръпката приближи фенера. Кораво, остро лице със самоуверена усмивка, изпъстрено с лунички, къса рошава червена коса.

— Шило Витари? — попита Монца.

— Ти сигурно си Муркато.

— Аз съм.

— Смъртта върви по петите ти. — Жената присви очи към Тръпката. Студени очи с намек за жестока насмешка. — Кой е твоят човек?

Той отвърна сам:

— Казвам се Каул Тръпката и не съм неин.

— Не си? — Тя се усмихна към Монца. — Чий е тогава?

— Мой съм си.

Жената се засмя остро на думите му. Явно всичко при нея беше ръбато.

— Това е Сипани, приятел. Тук всеки принадлежи на някого. Северняк, а?

— Това проблем ли е?

— Веднъж един ме орита по едни стъпала. Оттогава не се чувствам много комфортно край вас. Защо Тръпката?

Въпросът го изненада.

— Какво?

— Доколкото знам, на север мъжът си спечелва името. С геройства и подвизи. Защо Тръпката?

— Аа… — Последното, което искаше, беше да се направи на глупак пред Монца. Все още се надяваше, че някога пак ще се добере до леглото й. — Защото враговете ми треперят от страх, щом се изправят пред мен — излъга той.

— Сериозно? — Витари се мръдна от прага и се усмихна подигравателно, когато му се наложи да наведе глава, за да мине.

— Явно имаш много страхливи врагове.

— Саджаам каза, че познаваш хората наоколо — рече Монца, когато жената ги въведе в тясна стая, една осветена от мъждукащите въглени в камината.

— Познавам всички. — Тя вдигна един димящ котел от огнището. — Супа?

— Не — отвърна Тръпката, облегна се на стената и скръсти ръце. Откакто бе срещнал Морвийр, беше станал доста по-внимателен с гостоприемството.

— И за мен не — каза Монца.

— Както искате. — Витари си сипа, седна и преметна крак връз крак. Острият нос на черния й ботуш се клатеше напред-назад.

Монца зае единствения друг стол, като се намръщи, докато сядаше.

— Саджаам каза, че можеш да свършиш работа.

— И каква работа предлагате вие двамата?

Монца погледна към Тръпката, който сви рамене.

— Чух, че кралят на Съюза пристига в Сипани.

— Така е. Явно си е въобразил, че е най-великият държавник на нашето време. — Витари се усмихна и се видяха две редици остри бели зъби. — Ще донесе мир на Стирия.

— Наистина ли?

— Такива са слуховете. Свиква конференция, за да договори условията между Великия херцог Орсо и Лигата на Осемте. Ще докара всичките им лидери, поне тези, дето са още живи, начело с Рогонт и Салиер. Старият Соториус ще играе ролята на домакин, тук, на неутрален терен. Освен това е поканил шуреите си, за да говорят от името на баща си.

Монца се наведе напред, нетърпелива като лешояд пред мърша.

— Арио и Фоскар едновременно?

— Арио и Фоскар едновременно.

— Значи ще има мир? — обади се Тръпката и веднага съжали, защото двете го изгледаха със специфичното за всяка презрение.

— Това е Сипани — каза Витари. — Тук има само мъгла.

— Можеш да си сигурен, че това ще е същността на цялата конференция. — Монца се отпусна намръщено на стола. — Мъгли и шепоти.

— Лигата на Осемте се къса по шевовете. Борлета падна. Кантейн е мъртъв. Напролет Визерин ще е под обсада. Преговорите не могат да го предотвратят.

— Арио ще се подхилва, ще слуша и ще кима. Ще посее малко надежди, че баща му може да сключи мир. Поне докато войниците на Орсо не се появят пред стените на Визерин.

Витари вдигна канчето си и присви очи към Монца.

— И Хилядата меча ще са с тях.

— Салиер, Рогонт и останалите го знаят много добре. Те не са глупаци. Скъперници и страхливци да, но не и глупаци. Просто печелят време за манипулации.

— Манипулации ли? — Тръпката се заплете с непознатата дума.

— Ще го увъртат. — Витари отново показа зъбите си. — Орсо няма да сключи мир и Лигата на Осемте не таи напразни надежди. Единственият, който се надява на нещо повече от мъгла, е негово августейшо величество, но пък казват, че той има талант за самозаблуда.

— То си върви с короната — каза Монца. — Но той не ме интересува. Тук съм за Арио и Фоскар. Какво друго ще правят, освен да пробутват лъжи на зет си?

— Ще има маскен бал в чест на краля и кралицата в палата на Соториус, в първата вечер на конференцията. Арио и Фоскар ще присъстват.

— Ще има много охрана — каза Тръпката, за да е в крак с разговора. Това, че сякаш чуваше отнякъде плачещо дете, не му помагаше.

Витари изсумтя.

— Дузина от най-охраняваните хора на света в стая с най-заклетите им врагове? Кълна се, че ще има повече войници, отколкото в Битката за Адуа. Няма място, на което братята да бъдат по-малко уязвими.

— А как да ги докопаме тогава? — озъби се Монца.

— Да видим. Не съм дружка с Арио, но познавам някой, който е. Много, много близък приятел.

Монца смръщи вежди.

— Тогава да поговорим…

Вратата внезапно се отвори и Тръпката се завъртя натам с полуизвадената вече брадвичка.

На прага стоеше дете. Момиче, някъде около осемгодишно, облечено с твърде голяма нощница, под която се подаваха хилави боси крачета. Имаше същата стърчаща червена коса. Погледна Тръпката, Монца и Витари с големите си сини очи.

— Мамо. Кас плаче.

Витари коленичи и приглади косата й.

— Чух, миличко. Опитай да го успокоиш. Ще дойда след малко и ще ви попея.

— Добре. — Момичето погледна отново Тръпката, който малко засрамено се опитваше да прибере брадвичката и да й пробута усмивка. След това се обърна и затвори вратата.

— Момчето ми е настинало — каза Витари, гласът й отново беше станал корав. — Като се разболее едно, се разболяват всичките, а накрая и аз. Кой тогава ще ги гледа?

— Не мисля, че разполагам с необходимите атрибути — обади се Тръпката.

— Мен хич ме няма по семейните въпроси — добави Монца. — Та ще ни помогнеш ли?

Витари стрелна с поглед Тръпката и попита:

— Кой друг е с вас?

— Един бияч, Дружелюбния.

— Добър ли е?

— Много — отвърна Тръпката, мислеше си за окървавените трупове на улицата в Талинс. — Но е малко странен.

— В тази професия се налага. Кой още?

— Един отровител и помощничката му.

— Добър?

— Поне според него. Казва се Морвийр.

— Ха! — Витари се намръщи, все едно е пила пикня. — Кастор Морвийр? На това копеле може да се вярва, колкото на скорпион.

Монца я изгледа с хладно спокойствие.

— И от скорпионите има полза. Попитах ще ни помогнеш ли?

Очите на Витари се превърнаха в две цепки, блестящи на светлината на огнището.

— Мога да помогна, но ще ви струва скъпо. Нещо ми подсказва, че ако свършим работата, няма да съм желана в Сипани.

— Парите не са проблем. Стига да успееш да ни доближиш. Познаваш ли някой, който ще ни помогне?

— О, познавам всякакви хора.

Изкуството на убеждаването

Беше рано и улиците на Сипани бяха тихи. Монца се беше прислонила до една врата, увита в палтото и с длани под мишниците. Висеше вече от час и й ставаше все по-студено. Издишаше мъгла в мъгливия въздух. Ушите и ноздрите й щипеха неприятно. Цяло чудо, че сополите й още не бяха замръзнали. Но беше търпелива. Налагаше се.

Столикус пишеше, че девет десети от войната е чакане, но май процентът беше по-висок.

Мина един мъж с количка, натоварена със слама. Тихото му свирукане беше приглушено от мъглата. Монца го проследи с поглед, докато не се изгуби. Искаше й се Бена да е до нея.

И да си носи лулата за хъск.

Раздвижи език в пресъхналата си уста, опита да прогони мисълта, но тя се бе забила в ума й като треска под нокът. Болезненото, но чудесно парене в гърдите, вкусът на пушека, докато го изпускаше. Бавното натежаване на крайниците и омекването на света. Постепенното изчезване на съмненията, страха и гнева…

По мокрите павета зачаткаха стъпки и от сумрака се показаха две фигури. Жена с богато алено палто със златна бродерия се озъби с лек съюзен акцент на мъжа отзад, който носеше тежък сандък на рамо:

— Побързай! Не искам да закъснявам пак…

Силното изсвирване на Витари се разнесе над тихата улица. Тръпката се измъкна от един вход, скочи към слугата и му изви ръцете.

Дружелюбния се появи от нищото и му нанесе четири силни удара в корема, преди да успее да извика. Мъжът падна на паважа и започна да повръща.

Монца чу възклицанието на жената и видя ужасеното й лице, преди тя да се обърне и да побегне. Гласът на Витари се разнесе в сумрака:

— И това ако не е Карлот дан Айдър!

Жената с аленото палто вдигна ръка и отстъпи към входа на Монца.

— Имам пари! Ще ви платя!

Витари изплува от сумрака, грациозна и наперена като котка в собствената си градина.

— О, спокойно, ще си платиш. Признавам, че бях изненадана, когато чух, че любовницата на принц Арио пристига в Сипани. Мислех, че не могат да те извлекат от спалнята му. — Подкара я към прага и Монца отстъпи в коридора, мръщейки се на болката в схванатите си крака.

— Каквото и да ви плаща Лигата на Осемте…

— Не работя за тях и това предположение ме обижда. Не ме ли помниш? От Дагоска? Не помниш ли как опита да продадеш града на гуркулите? Не помниш ли, че те хванахме?

Монца я видя как пуска нещо към паважа — кръстовидно острие на дрънчаща метална верига.

— Дагоска? — В гласа на Айдър се появи странна нотка на ужас. — Не! Направих всичко, което той поиска! Всичко! Защо ще…

— О, вече не работя за Сакатия. — Витари се приближи към нея. — Сега съм на свободна практика.

Жената с аленото палто залитна на прага и влезе в коридора. Обърна се и видя Монца, която чакаше с ръка на дръжката на меча. Спря на място, дишането й отекна във влажните стени. Витари затвори вратата, а резето тракна осъдително.

— Насам. — Тя блъсна Айдър, която почти се спъна в полите на палтото си. — Ако обичаш. — Ново блъскане и този път жената падна по лице. Витари я помъкна за едното рамо, а Монца ги последва със стисната челюст.

И стаята, като челюстта й, беше виждала по-добри дни. Стените бяха издути и покрити с плесен, а застоялият въздух миришеше на гнило и лук. Дей клечеше в единия ъгъл с безгрижна усмивка и бършеше в ръкава си слива с цвят на прясна синина. Побърза да я предложи на Айдър.

— Слива?

— Какво? Не!

— Както искаш. Но са много хубави.

— Сядай. — Витари изблъска Айдър на единствения стол в помещението. — Казват, че историята се движи в кръг, но кой би помислил, че ще се срещнем пак така? Направо ни докарва до сълзи, а? Поне теб.

Карлот дан Айдър не изглеждаше готова да се разплаче. Седеше с изправен гръб и ръце в скута. Учудващо хладнокръвие, като се имаха предвид обстоятелствата. Почти излъчваше достойнство. Беше преминала първа младост, но все още бе зашеметяваща. Всичко по нея бе грижливо изскубано, изрисувано и напудрено, за да го подчертае. На дългата й шия сияеше огърлица с червени скъпоценни камъни, тънките й пръсти бяха отрупани със злато. Приличаше повече на графиня, отколкото на любовница, а присъствието й в тази мизерна стая беше като на диамантен пръстен в купчина боклук.

Витари заобиколи бавно стола, наведе се и изсъска в ухото й:

— Добре изглеждаш. Винаги си знаела как да се приземиш на крака. Макар че пропадането ти е значително. От глава на Гилдията на търговците на подправки до курва на принц Арио?

Айдър не трепна.

— Такъв е животът. Какво искате?

— Само да поговорим. — Витари мъркаше като любовница. — Освен ако не получим нужните отговори. Тогава ще те позаболи.

— И несъмнено ще ти хареса.

— Такъв е животът. — Удари внезапно любовницата на Арио в ребрата и тя се преви на стола и изпъшка; Витари се наведе и размаха юмрук пред очите й. — Още?

— Не! — Айдър вдигна ръка, стисна зъби и очите й се стрелнаха из стаята. — Не. Ще ви помогна. Само… само кажете какво искате да знаете.

— Защо пристигаш преди любовника ти?

— За да подготвя бала. Костюми, маски, такива работи…

Юмрукът на Витари я удари на същото място, но по-силно. Резкият звук беше приглушен от влажните стени. Айдър потръпна, обгърна тялото си с ръце и се закашля. Лицето й беше изкривено от болка. Витари се наведе над нея като черен паяк над току-що оплетена муха.

— Почвам да губя търпение. Защо си тук?

— Арио подготвя… друго празненство… за след това. За брат му. За рождения му ден.

— Какво празненство?

— От онези, с които е прочут Сипани. — Айдър се изкашля отново, извърна глава и се изплю. Няколко пръски паднаха на рамото на красивото й палто.

— Къде?

— В Къщата за удоволствия Кардоти. Ще я наеме цялата за вечерта. За него, Фоскар и компанията им. Изпрати ме, за да уредя нещата.

— Изпраща любовницата си да наема курви?

— Типично в стила на Арио — изсумтя Монца. — Какво ще уреждаш?

— Ще осигуря програма. Ще подготвя мястото и ще се уверя, че е безопасно. Той… ми вярва.

— Още по-глупаво от негова страна. — Витари се засмя. — Чудя се дали знае за кого наистина работиш? За кого шпионираш? Нашият общ познат от Палатата на въпросите? Сакатият ни приятел от инквизицията на негово величество? Следиш стирийските събития за Съюза, а? Сигурно ти е трудно да запомняш кого трябва да предадеш, седмица за седмица.

Айдър се намръщи, все още притиснала ребрата си с ръце.

— Такъв е животът.

— Такава ще е смъртта, ако Арио надуши истината. Нужно е само едно писъмце.

— Какво искате?

Монца пристъпи от сенките.

— Искам да ни помогнеш да се доберем до Арио и Фоскар. Да ни вкараш в Кардоти в нощта на празненството. Да наемеш за програмата когото ти кажем. Разбираш ли?

Айдър пребледня.

— Искате да го убиете? — Никой не отвърна, но тишината говореше сама по себе си. — Орсо ще се сети, че съм го предала! Сакатия ще разбере, че съм предала и него! Няма по-страшни врагове в Кръга на света! По-добре ме убийте веднага.

— Добре. — Острието на калвеса изскочи от ножницата и Айдър се опули.

— Чакай…

Монца посегна с върха към вдлъбнатината между ключиците й и леко натисна. Любовницата на Арио се изви назад на стола и замаха безпомощно с ръце.

— Ау! — Монца изви китка и върхът започна съвсем бавно да се забива в гърлото на Айдър. Тънка струя кръв потече бавно към гръдния й кош и тя изписка ужасено: — Не! Моля те! Не!

— Не ли? — Монца я задържа така на облегалката на стола. — Значи не си съвсем готова да умреш още? Почти никой не е, когато дойде моментът. — Отдръпна меча и Айдър се наведе напред и докосна с пръст окървавената раничка. Дъхът й излизаше на мъчителни хрипове.

— Не разбирате. Не е само Орсо! Не става дума и за Съюза! Зад тях стои банката. „Валинт и Балк“. Тя ги притежава. Кървавите години са дребно спречкване. Просто малка караница. Нямаш представа в чия градина ще се изпикаеш.

— Грешиш. — Монца се наведе към нея и това я накара да потръпне. — Не ми пука. Това е разликата.

— Сега ли? — попита Дей.

— Сега.

Ръката на момичето се стрелна и убоде ухото на Айдър с блестяща игла.

— Ау!

Дей се прозя и прибра иглата във вътрешния си джоб.

— Не бой се, действа бавно. Имаш поне седмица.

— До кое?

— Докато се разболееш. — Дей захапа сливата и сокът потече по брадичката й. — Мамка му — измърмори тя и го спря с пръст.

— Да се разболея ли? — попита Айдър.

— Много, много тежко. А на другия ден ще си по-мъртва от Ювенс.

— Ако ни помогнеш, ще получиш противоотровата и поне ще имаш шанс да избягаш. — Монца изтри кръвта от меча на Бена с палеца и показалеца на ръкавицата си. — Ако кажеш какво планираме на Арио, Орсо, Сакатия или някой друг… — Прибра оръжието и плесна силно дръжката. — По един или друг начин Арио ще остане без любовница.

Айдър се намръщи, все още стискаше гърлото си.

— Зли кучки.

Дей осмука костилката за последно и я хвърли встрани.

— Такъв е животът.

— Приключихме. — Витари вдигна любовницата на Арио за лакътя и я забута към вратата.

Монца се изпречи на пътя им.

— Какво ще кажеш на слугата, като се свести?

— Че… сме били обрани?

Монца вдигна ръката с ръкавицата. Лицето на Айдър доби още по-унило изражение, тя откопча огърлицата и я пусна в ръката на Монца, след което си свали пръстените.

— Достатъчно убедително ли е?

— Не знам. Приличаш на жена, която би се съпротивлявала. — Монца я удари в лицето. Айдър изпищя и щеше да падне, ако Витари не я беше хванала. Погледна нагоре, с разкървавен нос и разцепена устна, и за момент придоби странно изражение. Наранена. Уплашена също. Но по-разгневена от другите две. Може би гледаше като Монца, когато я хвърляха през балкона.

— Вече приключихме — каза Монца.

Витари помъкна Айдър по коридора, стъпките им отекнаха по скърцащите дъски. Дей въздъхна и започна да тупа мръсотията от раменете си.

— Чиста работа.

— Не и благодарение на твоя господар. Къде е той?

— Предпочитам да го възприемам като работодател. Каза, че имал да свърши малко работа.

— Работа?

— Това проблем ли е?

— Платих за господаря, не за кучето.

Дей се ухили.

— Бау, бау. Умея всичко, което и Морвийр.

— Така ли?

— Той остарява. Става арогантен. Грешката с въжето в Уестпорт щеше да го убие. Не бих искала подобно невнимание да попречи на работата ни. Не и при парите, които плащаш. Няма нищо по-лошо от невнимателен отровител.

— Не споря за това.

Дей сви рамене.

— При нашата работа постоянно се случват инциденти. Особено на възрастните. Това е занаят за младите. — Тя излезе в коридора и се размина с връщащата се Витари. Веселото изражение беше изчезнало от острото лице. Жената вдигна черния си ботуш и ритна стола към ъгъла на стаята.

— Ето ви го начина за влизане.

— Така изглежда.

— Точно както ти обещах.

— Точно както обеща.

— Арио и Фоскар на едно място и достъп до тях.

— Добра работа за един ден.

Двете се спогледаха. Витари направи гримаса, сякаш нещо й киселееше в устата.

— Е. — Сви костеливите си рамене. — Такъв е животът.

Животът на пияницата

— Питие, питие, питие. Къде човек да намери нещо за пийване?

Прочутият наемник Никомо Коста се подпираше на стената в уличката и боричкаше кесията си с треперещи пръсти. Вътре имаше само парче сплъстен мъх. Той го извади, духна през пръсти и го загледа как бавно полита към земята. Цялото му богатство.

— Скапана кесия! — В пристъп на ярост я захвърли в канавката. След това премисли и се наведе да я потърси. Стенеше като старец. Всъщност той наистина беше стар. Загубен. Мъртъв, плюс-минус няколко вдишвания. Отпусна се бавно на колене и загледа отражението си в локвата на паважа.

Беше готов да даде цялото си богатство за една глътка. Само дето не притежаваше нищо. Поне тялото си беше негово. Ръцете му, които бяха издигали и сваляли принцове. Очите, които бяха видели повратните точки на съвременната история. Устните му, които бяха целували най-известните красавици. Сърбящият чеп, бодящият корем, обринатият врат. На драго сърце щеше да ги продаде за чаша гроздова. Но едва ли щеше да се намери купувач.

— Самият аз съм се превърнал в празна кесия. — Вдигна натежалите си ръце и изръмжа към нощното небе. — Някой да ми даде шибано питие!

— Млъкни бе, задник! — прозвуча груб глас. Чу се тряскане на капаци и уличката потъна в още по-дълбок сумрак.

Беше вечерял на масите на херцози. Беше спал в леглата на графини. Цели градове трепереха пред името на Коска.

— Как се стигна… до това? — Надигна се, потискайки пристъпа на повръщане. Приглади коса около бучащите си слепоочия и опипа увисналите краища на мустаците си. Тръгна към улицата с нещо наподобяващо някогашното му перчене. Между мрачните сгради към светлината на уличния фенер. Влажният нощен бриз щипеше подпухналото му лице. Отзад се чуха стъпки и Коска се обърна и примигна.

— Добри господине! Попаднал съм във временно затруднение и се чудех дали ще ми услужите с малък заем…

— Разкарай се, просяко. — Мъжът го бутна към стената.

Коска се зачерви от гняв.

— Говорите с прочутия наемник Никомо Коска! — Ефектът беше развален от хрипливия му глас. — Капитан-генерал на Хилядата меча! Бивш капитан-генерал. — Мъжът му отвърна с неприличен жест и изчезна в мъглата. — Вечерял съм… в леглата… на херцози! — Коска се закашля жестоко и трябваше да се наведе и да опре треперещите си ръце на треперещите си колена. Гръдният кош го болеше от напъна.

Такъв беше животът на пияницата. Четвърт от времето на задник, четвърт по лице, четвърт на колене и четвърт наведен. Най-накрая успя да събере голяма храчка и я изплю с последното изкашляне. Това ли щеше да е неговото наследство? Храчки в сто хиляди канавки? Името му, синоним на предателство, алчност и пропадане? Той се изправи, напълно отчаян, и се взря в нищото. Дори звездите му бяха отказани от мъгливото небе на Сипани.

— Един последен шанс. Само за това моля. — Вече не помнеше колко последни шансове беше пропилял. — Само още един. Боже! — Например никога не беше вярвал в Бог. — Орисии! — Не вярваше и в Орисиите. — Който и да е! — Цял живот не вярваше в нищо освен в следващото напиване. — Само… още… един шанс.

— Добре. Още един.

Коска примигна.

— Боже? Ти ли си?

Някой се засмя. Остър смях, подигравателен.

— Може да коленичиш, щом искаш, Коска.

Той се намръщи в шаващата мъгла. Закърнелият мозък започна да възвръща някаква активност. Това, че някой знаеше името му, едва ли беше на добро. Враговете бяха безкрайно повече от приятелите, а кредиторите ги надминаваха взети заедно. Посегна с пиянски жест към украсеното си оръжие, но се сети, че го бе заложил преди месеци в Осприя и си бе взел по-просто. Продължи да опипва за дръжката, но си спомни, че бе заложил и него, още при пристигането си в Сипани. Треперещата му ръка се отпусна. Голяма работа. И без това едва ли беше в състояние да ползва оръжие, дори да имаше.

— Кой си ти, по дяволите? Ако ти дължа пари, приготви се… — не издържа и се оригна дълго и шумно — да умреш!

От тъмното изплува фигура и го стресна. Коска се спъна и удари глава в стената, падна.

— Значи все пак си жив. Жив си, нали? — Висока стройна жена със стърчаща рижава коса. Умът му се засуети, докато се сети коя е.

— Шило Витари, да му се не види. — Може би не беше враг, но със сигурност не беше и приятел. Надигна се на лакът, но ако се съдеше по въртенето на улицата, това бе достатъчно. — Не вярвам, че би се съгласила да почерпиш по едно питие, а?

— Козе мляко?

— Какво?

— Казват, че е добро за храносмилането.

— Винаги са казвали, че имаш сърце от камък. Но никога не съм вярвал, че ще си толкова жестока да ми предложиш да пия мляко. Проклета да си! Само още една чаша гроздова. — Питие, питие, питие. — Само още една и приключвам.

— Вече си приключил. Откога не си изтрезнявал?

— Май беше лято, като почнах да пия. Сега какво е?

— Определено не е същата година. Колко пари пропиля?

— Повече, отколкото имах. Ще се учудя, ако има и монета на този свят, която в някакъв момент да не е попадала у мен. Но сега май съм малко закъсал, така че би ли заделила…

— Ти трябва да се промениш, а не да пропиваш всичко.

Той успя да се надигне на колене и мушна гърдите си с треперещ пръст.

— Мислиш ли, че ужасената, опикана, по-добра част от мен, която се моли всичко да свърши, не знае това? — Сви рамене безпомощно, а болящото тяло се свлече само. — Но за да се промени човек, има нужда от добри приятели или още по-добре, от силни врагове. Приятелите ми са мъртви отдавна, а трябва да призная, че враговете ми си имат по-важни задачи.

— Не всички от нас. — Друг женски глас. Познатото му звучене го накара да потръпне. От тъмното се появи нова фигура, мъглата се завихряше около полите на палтото й.

— Не… — изстена той.

Спомни си как я видя за пръв път. Рошаво момиче на деветнайсет, с меч на кръста и ярък поглед, пълен с гняв, непокорство и лека следа от отвращение. Сега лицето й беше изпито, а устата болезнено извита. Мечът висеше от другата страна, а скритата в ръкавица ръка галеше дръжката. Очите бяха все така остри, но носеха повече гняв, повече непокорство и много повече отвращение. Как да я вини за това? Знаеше много добре, че е повече от отвратителен.

Разбира се, беше се клел хиляди пъти да я убие, ако се срещнат отново. Нея, брат й, Андич, Виктус, Сесария, Карпи Верния и останалите коварни копелета от Хилядата меча, които го бяха предали. Които бяха отнели мястото му. Които го накараха да побегне от битката при Афиери с еднакво окъсани дрехи и репутация.

Беше се клел хиляди пъти да я убие, но през живота си Коска бе потъпквал какви ли не клетви. Нейната поява не предизвика гняв. По-скоро го докара до смесица от самосъжаление, горчива радост и най-вече силен срам, че го вижда колко е пропаднал. Усети болката в носа и зад бузите, а сълзите напираха в очите му. Беше благодарен, че постоянно са кървясали като рани. Така никой нямаше да забележи, ако се разплачеше.

— Монца. — Опита да приглади мърлявата си коса, но ръцете му трепереха твърде силно. — Признавам, че те мислех за мъртва. Разбира се, мислех да отмъстя…

— За мен или на мен?

Той сви рамене.

— Помня ли? По пътя спрях за едно питие.

— Ако се съди по миризмата, май не е било само едно. — По лицето й имаше нещо като разочарование и това го прободе по-тежко от стомана. — Чух, че най-сетне са те затрили в Дагоска.

Той успя да вдигне едната си ръка, за да отрече.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове. Къде е брат ти?

— Мъртъв е. — Лицето й не трепна.

— Съжалявам. Винаги съм харесвал момчето. — Лъжливото, страхливо, коварно копеленце.

— И той винаги те е харесвал. — Двамата се ненавиждаха, но какво значение имаше вече?

— Ех, ако и сестра му имаше такива топли чувства към мен, нещата можеха да са различни.

— „Можеха“ не означава нищо. Всички има за какво да съжаляваме.

Двамата се изгледаха продължително, тя права, той на колене. Не си представяше така срещата им.

— Съжаления. Това е цената на професията ни. Така казваше Сазине.

— Може би трябва да загърбим миналото.

— Че аз не помня и вчера — излъга той. Миналото му тежеше като гигантска броня.

— Тогава към бъдещето. Имам работа за теб, ако си съгласен. Предполагам, че ти трябва работа?

— Каква?

— Воюване.

Коска се намръщи.

— Винаги си била твърде привързана към воюването. Колко пъти да ти повтарям? Наемникът няма причини да се замесва в подобни глупости.

— Мечът е за перчене, а не за бой.

— Браво, моето момиче. Липсваше ми. — Каза го, без да се замисли, и трябваше да прикрие срама с кашлица, което го накара да се задави.

— Дружелюбен, помогни му.

Докато говореха, се бе появил едър мълчалив мъж. Не беше висок, но много як и излъчваше спокойствие. Хвана Коска за лакътя и го изправи без усилие.

— Това е силна ръка и добро дело — избърбори наемникът, като потисна поредния пристъп на прилошаване. — Дружелюбния ли ти викат? Ти да не си филантроп?

— Затворник съм.

— Не виждам причина защо човек да не бъде едновременно и двете. Във всеки случай ти благодаря. Сега, ако можеш да ме упътиш към най-близката кръчма…

— Кръчмите ще трябва да почакат — намеси се Витари. — Несъмнено, без теб винопроизводството ще западне. Но конференцията започва след седмица и трябва да изтрезнееш.

— Вече не изтрезнявам. Много е болезнено. Каква конференция?

Монца все още го гледаше разочаровано.

— Трябва ми добър човек. Със смелост и опит. Който не възразява да се опълчи на Великия херцог Орсо. — Ъгълчето на устата й се изви. — Ти си най-доброто, което изровихме за толкова кратко време.

Коска се вкопчи в ръката на едрия мъж, защото улицата продължаваше да се люшка.

— От този списък май имам само… опит?

— Едно от четири ми е достатъчно, стига да се нуждаеш от пари. Трябват ти, нали, старче?

— Да, по дяволите. Но повече ми трябва пиене.

— Свърши работа и ще видим.

— Приемам. — Откри, че се е изпъчил и гледа Монца отгоре, с вдигната брадичка. — Трябва да сключим договор, като едно време. Написан с всичките завъртулки и подробности, както го правеше Саджаам. Ще го подпишем с червено мастило… Къде да намерим нотариус по това време на нощта?

— Спокойно. Приемам думата ти.

— Сигурно си единственият човек в Стирия, който би го казал. Но както искаш. — Той посочи решително по улицата. — Насам, мой човек, и гледай да не изоставаш. — Пристъпи смело напред, краката му поддадоха и изпищя, когато Дружелюбния го хвана.

— Не натам — каза затворникът с басов глас, хвана го през раменете и почти го понесе в обратната посока.

— Вие сте джентълмен, сър — измърмори Коска.

— Аз съм убиец.

— Не виждам причина човек да не бъде едновременно и двете… — Коска опита да докара на фокус вървящата напред Витари, след което се обърна към широкото лице на Дружелюбния. Странни спътници. Аутсайдери. Такива, които никой друг не би прибрал. Забеляза, че стремителната походка на Монца, която помнеше, леко се е изкривила. Такива, които искат да се опълчат на Великия херцог Орсо. Това означаваше откачени или отчаяни. Той от кои беше?

Отговорът бе съвсем ясен. Нямаше причина човек да не е и двете едновременно.

Зарязан

Ножът на Дружелюбния проблесна. Двайсет търкания от едната страна, двайсет от другата, стържещата целувка на точилото. Малко неща бяха по-хубави от остър нож и малко бяха по-лоши от изтъпения, затова той се усмихна, когато провери ръба на острието с върха на пръстите си. Всичко беше както трябва.

— Къщата за удоволствия Кардоти е стар търговски палат — обясняваше Витари с хладно спокойствие. — Построен е от дърво като по-голямата част от Сипани, под формата на буквата П, а отзад минава Осми канал.

Другите, шестимата, стояха около голяма маса в кухнята на изоставения склад. Муркато и Тръпката, Дей и Морвийр, Коска и Витари. На масата бе поставен груб дървен модел на сграда с вътрешен двор. Според Дружелюбния това беше една трийсет и шеста от истинската Кардоти, въпреки че не можеше да каже точно, а той много обичаше да е прецизен.

Пръстите на Витари докоснаха едната страна на сградата.

— На приземния етаж са кухнята и кабинетите, има зала за хъск и друга за карти и зарове. — Дружелюбния притисна ръка към джоба на ризата, за да усети успокояващите очертания на собствените си зарове. — В задния край има две стълбища. На първия етаж има тринайсет стаи за забавляване на гостите…

— За шибане — прекъсна я Коска. — Тук всички сме възрастни хора, нека наричаме нещата с истинските им имена. — Кървясалите му очи се стрелнаха към двете бутилки вино на полицата и обратно. Дружелюбния бе забелязал, че това се случва непрекъснато.

Пръстът на Витари се насочи към покрива на модела.

— На най-горния етаж има три големи апартамента за… шибане, за най-скъпите гости. Казват, че Кралските покои в центъра са достойни за император.

— Значи Арио ще реши, че стават и за него — изръмжа Муркато.

Групата беше нараснала от пет на седем, затова Дружелюбния наряза всеки от двата хляба на по четиринайсет парчета. Острието минаваше през кората и вдигаше малки облачета брашно. Щеше да има двайсет и осем филии, по четири на човек. Муркато обикновено ядеше малко, но пък Дей наваксваше и за него. Дружелюбния мразеше да се оставят неизядени филии.

— Според Айдър Арио и Фоскар ще имат трийсетина-четирийсет гости, някои въоръжени, но без голямо желание за бой, както и шестима телохранители.

— Дали казва истината? — попита Тръпката с тежкия си акцент.

— Не би ни излъгала, но има шанс да сгреши.

— За да контролираме толкова много, ще ни трябват повече… бойци.

— Убийци — намеси се Коска. — Както казах, нека ги наричаме с истинските имена.

— Двайсетина — чу се коравият глас на Муркато. — Както и вие тримата.

Двайсет и три. Интересно число. Дружелюбния отвори скърцащата врата на фурната и топлината облиза лицето му. Двайсет и три можеше да се раздели само на едно. Без части, без фракции. Без половинчати мерки. Приличаше на самата Муркато. Взе един парцал и измъкна голямото гърне. Цифрите не лъжеха. За разлика от хората.

— Как да вкараме двайсет души, без да ни забележат?

— Това е пир — каза Витари. — Ще има певци и музиканти. Ние ще ги осигурим.

— Музиканти ли?

— Това е Сипани. Тук всеки втори е музикант или убиец. Няма да е трудно да открием неколцина, които са и двете.

Дружелюбния беше изключен от планирането, но това не му пречеше. Саджаам беше казал да изпълнява нарежданията на Муркато и той се подчиняваше. Отдавна беше научил, че животът е по-лесен, ако се съсредоточаваш само върху това, което е пред теб. В момента единствената му грижа беше задушеното.

Опита малко с дървената лъжица. Беше добро. Даваше му четирийсет и едно от петдесет. Миризмата на готвено, парата, пукащите цепеници, всичко това му напомняше за успокояващите кухни на Убежището. Супите, кашите и задушеното, което приготвяха в огромните казани. Преди години, когато над главата му имаше успокояващ каменен свод, числата се натрупваха и всичко имаше смисъл.

— Арио ще пие известно време — продължаваше Муркато. — Ще играе комар и ще се фука пред останалите идиоти. След това ще отиде в Кралските покои.

Коска се усмихна с напуканите си устни.

— Където, обзалагам се, ще го чакат жени.

— Една чернокоса и една червенокоса. — Муркато се спогледа мрачно с Витари.

— Изненада, достойна за император — засмя се Коска.

— Когато приключим с него, което ще стане бързо, ще направим същото посещение и на Фоскар. — Муркато премести намръщения си поглед към Морвийр. — Сигурно ще са взели телохранители горе, докато се забавляват. Вие с Дей можете да се погрижите за тях.

— Можем ли? — Отровителят вдигна подигравателен поглед от ноктите си. — Сигурен съм, че това е достойна задача за таланта ни.

— Гледай да не отровиш половината град. Би трябвало да убием братята без излишна суматоха, но ако нещо се обърка, на помощ ще дойдат музикантите.

Старият наемник сръчка модела с треперещ пръст.

— Ще завземем двора, пушалня и игралните зали, а след това стълбището. Събиране и обезоръжаваме на гостите. Учтиво, разбира се, и без грубости. Целта е да се постигне контрол.

— Контрол. — Покритият с ръкавица пръст на Муркато тропна по масата. — Това е думата, за която искам да си мислите. Убиваме Арио, убиваме Фоскар. Ако някой от останалите се съпротивлява, направете каквото трябва, но гледайте да сведете убийствата до минимум. Ще си имаме достатъчно неприятности и без кървава баня. Разбрахте ли всички?

Коска прочисти гърло.

— Може би едно питие ще ми помогне…

— Разбрах — прекъсна го Тръпката. — Контрол и колкото се може по-малко кръв.

— Две убийства. — Дружелюбния сложи гърнето по средата на масата. — Едно и едно. Не повече. Да ядем. — Започна да разсипва порции с черпака.

Много му се искаше да се убеди, че всички имат еднакъв брой парчета месо. И поравно моркови, лук и боб. Но докато ги преброи, храната щеше да изстине, а бе забелязвал, че хората често се ядосват на такава прецизност. Веднъж това бе предизвикало бой в столовата на Убежището. Наложи се да убие двама и да отсече ръката на трети. Сега нямаше желание да убива никого. Беше гладен. Затова се задоволи да им сипе еднакъв брой черпаци и потисна дълбокото си неспокойство.

— Много е добро — изгъргори Дей с пълна уста. — Направо отлично. Има ли още?

— Къде се научи да готвиш, приятелю? — попита Коска.

— Изкарах три години в кухните на Убежището. Учеше ме бившият главен готвач на херцога на Борлета.

— А той защо беше в затвора?

— Защото убил жена си, нарязал я, след което я сготвил и я изял.

Около масата настана тишина. Коста прочисти шумно гърлото си.

— Надявам се, че в това задушено няма нечия жена.

— Касапина каза, че е агнешко, и няма причина да не му вярвам. — Дружелюбния взе вилицата си. — Никой не продава човешко толкова евтино.

Настъпи една от онези неудобни паузи, които се получаваха всеки път, когато изречеше повече от три думи наведнъж.

След това Коска се засмя.

— Зависи от обстоятелствата. Сещам се как намерихме едни деца, май след обсадата на Мурис? Помниш ли, Монца? — Тя се намръщи още повече от обичайното, но нямаше как да го спре. — Намерихме едни деца и искахме да ги продадем на търговците на роби, но не можахме…

— Разбира се! — почти изпищя Морвийр. — Възхитително! Какво може да е по-забавно от продадени в робство сирачета?

Отново неловка тишина, в която отровителят и наемникът размениха смъртоносни погледи. Дружелюбния бе виждал мъже да се гледат така в Убежището. Когато докарваха новите и имаше размествания по килиите. Някои не се разбираха. Намразваха се от първия момент. Бяха твърде различни. Или твърде еднакви. Разбира се, тук нещата не можеше да се предвидят толкова лесно. Но в Убежището, когато двама се гледаха по този начин, рано или късно се стигаше до кръвопролитие.

Питие, питие, питие. Очите на Коска се преместиха от наглата гадина Морвийр към пълната му с вино чаша, след това към тези на останалите, обратно към собственото му канче с вода и накрая към бутилката в центъра на масата, която привличаше неудържимо погледа му. Ако се стрелнеше, можеше да я докопа. Колко ли щеше да изгълта, преди да я изтръгнат от ръцете му? Малцина можеха да пият по-бързо при подобни обстоятелства…

В този момент забеляза, че Дружелюбния го наблюдава. Нещо в тъмните очи на затворника го накара да премисли. Той беше Никомо Коска, дявол го взел! Поне едно време. Градовете трепереха от името му и така нататък. Твърде дълги години не беше мислил за нещо повече от следващото напиване. Беше време да погледне по-далече. Поне към по-следващото напиване. Но промяната не беше лесна.

Почти усещаше как потта избива по кожата му. Главата му пулсираше и бучеше болезнено. Почеса се по врата, но от това само го засърбя повече. Знаеше, че се хили като череп и говори твърде много. Но трябваше да се усмихва и да говори, иначе щеше да се разпищи.

— Спаси ми живота при обсадата на Мурис, нали, Монца? Мурис ли беше? — Дори не помнеше как хрипливият му глас се бе спрял на тази тема. — Копелето се появи отникъде. Бързо замахване! — Резкият му жест щеше да събори канчето с вода. — И тя го прониза! Кълна се, право в сърцето. Спаси ми живота. При Мурис. Спаси ме…

Почти му се искаше да го беше оставила да умре. Кухнята се клатеше и люшкаше като корабна каюта в свирепа буря. Почти очакваше да види как виното се излива от чашите, задушеното се разсипва, а чиниите се плъзгат по масата. Знаеше, че бурята е в главата му, но въпреки това стискаше отчаяно мебелите, когато положението станеше твърде сериозно.

— Нямаше да е толкова срамно, ако не го беше направила отново на другия ден. Уцелиха ме със стрела в рамото и паднах в проклетия ров. Всички го видяха. Да се направя на глупак пред приятелите е едно, но пред враговете…

— Забравил си.

Коска се намръщи към Монца.

— Така ли? — Трябваше да признае, че едва помни последните изречения, камо ли обсада преди над десет пропити с алкохол години.

— Аз паднах в рова и ти скочи да ме извадиш. Рискува живота си и те улучи стрела.

— Звучи изключително невероятно да съм сторил подобно нещо. — Беше болезнено да мисли за каквото и да е освен за нуждата да си пийне. — Но трябва да призная, че ми е трудно да се върна към детайлите. Може би, ако ми подадеш виното, ще успея…

— Достатъчно. — Имаше характерния поглед, с който обикновено го извлачваше от някоя кръчма, само дето беше по-остър, по-ядосан и дори по-разочарован. — Трябва да убия петима мъже и нямам време да спасявам никого. Особено от собствената му глупост. Нямам полза от пияници. — Останалите го наблюдаваха мълчаливо как се поти.

— Не съм пияница — изхриптя Коска. — Просто обичам вкуса на виното. Толкова много, че ако не пия на всеки няколко часа, се разболявам. — Стисна вилицата си, защото стаята се разлюля съвсем, и се усмихна измъчено. Останалите се разсмяха. Надяваше се, че им е приятно, защото Никомо Коска винаги се смееше последен. Стига да не му беше лошо, разбира се.

Морвийр се чувстваше изолиран. Той несъмнено беше много умел събеседник лице в лице, но никога не се чувстваше комфортно в голяма група. Обстановката му напомняше на столовата в сиропиталището, където по-големите се забавляваха, като хвърляха храна по него. Ужасяваща прелюдия към побоите и гаврите, които следваха в тъмните спални.

Новите помощници на Муркато, за чието привличане въобще не бяха поискали мнението му, го изнервяха още повече. Шило Витари беше изключително компетентен мъчител и търговец на информация, но имаше неприятен характер. Бяха работили заедно веднъж и не хранеше топли спомени. Морвийр смяташе причиняването на болка с ръце за крайно отвратително. Но жената познаваше Сипани, така че щеше да се наложи да я изтърпи. Засега. Никомо Коска беше много по-зле. Крайно разрушителен, коварен и капризен наемник, който мислеше само за собствената си изгода. Пияница, разсипник и женкар със самоконтрола на бясно куче. Самоуверен грандоман, който беше пълна противоположност на Морвийр. Отгоре на всичко, освен че бяха включили този опасно непредвидим елемент в плановете си, останалите дори се умилкваха на това треперещо чучело. Даже Дей, собствената му помощничка, се кискаше на шегите му, когато не беше с пълна уста. Което, да признаем, се случваше рядко.

— Тълпа неудачници, скупчени на маса в изоставен склад? — Коска се подсмихваше, а кървясалите му очи се стрелкаха по масата. — Говорещи за маски, дегизировка и оръжия? Не мога да си представя как човек с моята слава попадна в такова обкръжение. Човек би решил, че се готви нещо мръсно!

— И аз за това си мислех! — прекъсна го остро Морвийр. — Не мога да приема подобно петно на съвестта си. Затова намазах купите ви с екстракт от вдовиче цвете. Наслаждавайте се на последните си агонизиращи моменти!

Шест намръщени мълчаливи лица се втренчиха в него.

— Шегувам се, разбира се. — Осъзна, че опитът му за разговор е претърпял абсолютна катастрофа. Тръпката въздъхна с облекчение. Муркато облиза кисело кучешкия си зъб. Дей се мръщеше към купата.

— Поемала съм по-забавни удари в лицето — каза Витари.

— Отровителски хумор. — Коска се ухили от другия край на масата, но ефектът бе развален от тракането на вилицата в треперещата му ръка. — Една от любовниците ми беше отровена. Оттогава изпитвам само отвращение към професията ви. Както и към всички практикуващи, естествено.

— Не очакваш да поема отговорност за действията на всичките ми колеги. — Морвийр реши, че е най-добре да не споделя, че отговорността е негова. Преди четиринайсет години Сефелин, Великата херцогиня на Осприя, го беше наела да убие Никомо Коска. Все повече се ядосваше, че тогава бе пропуснал и бе отровил само любовницата му.

— Мачкам и осите, независимо дали са ме ужилили, или не. Според мен вие, хора, ако мога да ви нарека така, сте еднакво отвратителни. Отровителят е най-гнусният страхливец.

— Отстъпващ само на пияницата! — отвърна Морвийр и изви презрително горната си устна. — Подобни боклуци биха предизвикали жалост, ако не бяха напълно отблъскващи. Няма по-предсказуемо животно. Пияницата неизменно се връща към шишето, като пощенски гълъб. Без да може да се промени. Това е единственият им шанс да избягат от мизерията. За тях трезвеният свят е пълен със стари провали и нови страхове и те се задушават в него. Това е истинският страхливец. — Той вдигна чашата си и отпи яка, самодоволна глътка. Не беше свикнал да пие толкова и мигновено му прилоша, но успя да се усмихне насила.

Коска стискаше ръба на масата с побелели кокалчета и го гледаше жадно.

— Въобще не ме разбираш. Мога да спра да пия, когато поискам. Даже вече реших да го направя. Ще ти го докажа. — Наемникът вдигна треперещата си ръка. — Стига само да получа една чашка, за да спра треперенето!

Останалите се засмяха и напрежението спадна, но Морвийр долови смъртоносния поглед на Коска. Дъртият пияндур приличаше на селски идиот, но навремето беше сред най-опасните хора в Стирия. Щеше да е глупаво да не го вземе на сериозно, а Морвийр определено не беше глупак. Вече не беше сирачето, което плачеше за майка си, докато го ритаха.

Винаги предпазливостта на първо място.

Монца стоеше кротко, не говореше много и ядеше още по-малко. Ръката с ръкавицата беше болезнено непохватна с ножа. Беше се отделила в челото на масата. Дистанцията, която генералът трябва да поддържа от войниците, работодателят от подчинените и издирваната жена от всички останали. Не й беше трудно. Поддържаше дистанция от години и оставяше Бена да говори, да се смее и да бъде харесван от всички. Водачът не може да си позволи да е харесван. Особено ако е жена. Тръпката продължаваше да я гледа и тя се стремеше да избягва погледа му. Беше направила грешка в Уестпорт, беше показала слабост. Не можеше да си го позволи отново.

— Вие двамата явно се познавате добре — каза Тръпката, гледайки нея и Коска. — Значи сте стари приятели?

— По-скоро семейство! — Старият наемник махаше с вилицата толкова трескаво, че току-виж извадил нечие око. — Бихме се рамо до рамо като благородни членове на Хилядата меча, най-известната наемническа бригада в Кръга на света! — Монца му се намръщи, без да го поглежда. Проклетите му стари истории връщаха дела и избори, за които не искаше да се сеща. — Кръстосвахме цяла Стирия, докато Сазине беше капитан-генерал. Страхотно време да си наемник! Преди нещата да се… усложнят.

— Искаш да кажеш, преди да стане съвсем кърваво — изсумтя Витари.

— Различни думи за едно и също. Тогава хората бяха по-богати, плашеха се по-лесно и стените бяха по-ниски. След това Сазине беше ударен със стрела в ръката, загуби я, умря и избраха мен на негово място. — Коска зачовърка задушеното. — Като погребах стария вълк, осъзнах, че битките са тежка работа, и като човек с изключителни качества, реших, че трябва да ги избягвам максимално. — Усмихна се кисело на Монца. — Затова разделихме бригадата.

— Разделили сте я на две?

— Аз взех половината, а Монцаро и брат й Бена другата половина. Разпространихме слух, че сме се карали. След това се наемахме от двете страни на конфликта, такива не липсваха, и се преструвахме, че воюваме.

— Престрували сте се? — измърмори Тръпката.

Треперещите вилица и нож на Коска се удариха във въздуха.

— Обикаляхме из провинцията и грабехме, като от време на време се ступвахме показно. На края на всяка кампания си тръгвахме по-богати и без да сме изгубили никого. Освен някой от най-лошите. Не по-малко печелившо от истинското наемничество. Дори организирахме няколко мащабни изкуствени битки, нали?

— Да.

— Докато Монца не постъпи на служба при Великия херцог Орсо от Талинс и не реши, че й е писнало от фалшиви битки. Докато не щурмува истински със съвсем остри оръжия. Реши да промениш правилата, а, Монца? Жалко, че не ми каза, че спираме да се преструваме. Можех да предупредя момчетата и да спася няколко живота.

— Момчетата — изсумтя Монца. — Нека не се преструваме, че някога те е било грижа за другиго.

— Има неколцина, които ценях. Но никога не спечелих от това, нито те. — Коска не отклоняваше кървясалите си очи от Монца. — Кой от твоите те предаде? Верния Карпи? Май не се оказа толкова верен накрая?

— Беше си достатъчно верен. Поне докато не ме наръга.

— И сега несъмнено е заел командирския стол?

— Чух, че е успял да си натика дебелия задник в него.

— Точно както ти тикна кльощавия си задник в моя. Но не може да го е направил без съгласието на останалите капитани, нали? Все харни момчета. Копелето Андич. Пиявицата Сесария. Гнусният червей Виктус. Трите алчни прасета с теб ли бяха?

— И те са намесени. Сигурна съм, че и тримата са ме предали, точно както го направиха с теб. Не казваш нищо ново.

— Накрая никой не ти благодари. Нито за победите. Нито за парите, които са спечелили. Отегчават се. И при първия знак за нещо по-добро…

Монца изгуби търпение. Един водач не можеше да е мекушав. Особено жена.

— Интересно, как такъв експерт в човешките отношения е останал без пукната пара и без приятели? Не се преструвай, че не ти дадох хиляда шанса. Пропиля ги, както пропиля всичко останало. Единственият въпрос, който ме интересува, е дали си готов да опропастиш и този? Ще изпълниш ли каквото ти кажа? Или ще се държиш като враг?

Коска се усмихна тъжно.

— В нашата работа човек трябва да се гордее с враговете си. Ако трябва да се поучим от опита си, то най-добре да наблюдаваме приятелите си. Поздравления за готвача. — Хвърли вилицата в купата и излезе от кухнята по почти права линия. Монца се намръщи на киселите лица около масата.

„Не се страхувай никога от враговете, но се бой винаги от приятелите“, беше написал Вертурио.

Неколцина лоши мъже

Складът беше като ветровита пещера. Студената светлина се провираше през процепите на капаците и осветяваше прашните дъски, празните сандъци в ъгъла и старата маса. Тръпката се настани на един паянтов стол; усещаше дръжката на ножа, който му бе подарила Монца, на прасеца си. Остро напомняне за какво всъщност е нает. Тук животът беше много по-мрачен и опасен, отколкото у дома. Колкото до това да бъде по-добър, май вървеше в обратна посока с всеки изминал ден.

Защо по дяволите беше още тук? Защото искаше Монца? Трябваше да го признае. Фактът, че тя се отнасяше хладно с него след Уестпорт, само засилваше желанието му. Защото искаше парите й? И това. Парите бяха хубаво нещо. Защото му трябваше работа? Трябваше му. Защото беше добър в работата. Беше.

Защото й се наслаждаваше?

Тръпката се намръщи. Почваше да мисли, че някои хора просто не са способни да правят добро и че той май е от тях. С всеки изминал ден се питаше дали това да бъде по-добър си струва усилието.

Изтропването на вратата го откъсна от мислите му. Коска се смъкна по скърцащото стълбище, водещо към спалните помещения, и почеса обрива на врата си.

— Добро утро.

Старият наемник се прозя.

— Така изглежда. Не помня откога не съм ставал сутрин. Хубава риза.

Тръпката се намръщи към ръкава. Тъмна коприна с лъскави костени копчета и натруфени маншети. Доста по-претенциозна, отколкото му допадаше, но Монца я харесваше.

— Щом казваш.

— И аз си падах по лъскави дрешки. — Коска се стовари в съседния паянтов стол. — Както и братът на Монца. Доколкото помня, имаше подобна риза.

Тръпката не беше сигурен какво намеква дъртото копеле, но определено не му харесваше.

— И?

— Разправяла ли ти е за брат си? — Коска имаше тънка усмивчица, сякаш знаеше нещо повече от Тръпката.

— Каза, че е мъртъв.

— И аз така чух.

— И не е никак щастлива от това.

— Определено.

— Трябва ли да зная нещо друго?

— Всички трябва да знаем много неща. Но все пак ще го оставя на нея.

— Къде е тя? — попита Тръпката. Търпението му се изчерпваше.

— Монца ли?

— Кой друг?

— Не иска да се показва пред хора, освен ако не е наложително. Не се притеснявай. Наемал съм бойци из целия Кръг на света. А и повече от достатъчно изпълнители. Имаш ли нещо против аз да ръководя процедурата?

Тръпката имаше много против. Беше съвсем очевидно, че от доста време Коска ръководи само бутилката. Бащата на Тръпката се пропи, след като Кървавия Девет уби брат му и набучи главата му на пика. След това дойдоха пристъпите и треперенето. Спря да взема добри решения, загуби уважението на хората и умря, оставяйки на Тръпката само горчиви спомени.

— Не вярвам на пияници — изръмжа той, зарязал деликатността. — Човек посяга към шишето, след това става слаб и накрая откача.

Коска поклати глава.

— Обратното е. Човек откача, след това става слаб и накрая посяга към бутилката. Тя е само симптом, а не причина. Но въпреки че съм трогнат от твоята загриженост, не е нужно да се притесняваш. Днес съм много по-стабилен! — Той разпери ръце над масата. Наистина не се клатеха толкова бясно. Само потръпваха леко. — Ще си върна формата, преди да се усетите.

— Нямам търпение. — Витари се появи от кухнята със скръстени ръце.

— Както и всички ние, Шило! — Коска шляпна Тръпката по ръката. — Но стига сме говорили за мен! Какви престъпници, отрепки, главорези и друга измет си изровила от задните улички на Сипани? Какви бойци изпълнители? Музиканти, които убиват? Смъртоносни танцьори? Певци с мечове? Жонгльори, които…

— Трепят? — предложи Тръпката.

Коска се усмихна още по-широко.

— Безцеремонен, но право в целта.

— Безцеремонен?

— Прям. — Витари се настани в последния стол и разгъна на масата един лист.

— Открих един оркестър близо до пристанището. Според мен изкарват повече като обират минувачите, отколкото като свирят.

— Главорези, а? Точно каквито ни трябват. — Коска изпъна врата си като наперен петел. — Влезте!

През вратата се вмъкнаха петима мъже. Щяха да минат за непрокопсаници дори в родината на Тръпката. Мръсни коси. Лица с белези от шарка. Парцаливи дрехи. Оглеждаха се подозрително, а мърлявите им ръце стискаха очукани инструменти. Наредиха се пред масата. Единият се почеса по чатала, а друг си бъркаше в ноздрата с палката от барабана.

— Кои сте вие? — попита Коска.

— Ние сме оркестър — каза най-близкият.

— Е, нямате ли си име?

Те се спогледаха.

— Не. Трябва ли?

— Кажете тогава вашите имена и каква е специалността ви, като музикант и боец.

— Аз съм Солтер. Барабан и боздуган. — Мъжът отметна мръсното си палто, за да покаже металната дръжка. — Трябва да призная, че по̀ ме бива с боздугана.

— Морк — каза следващият в редицата. — Гайда и сабя.

— Олопин. Рог и чук.

— И аз съм Олопин. — Мъжът посочи другаря си. — Братя сме. Гъдулка и ножове. — Измъкна два ножа от ръкавите и ги завъртя около пръстите си.

Последният можеше да кандидатства за най-чупения нос в пребогатата кариера на Тръпката.

— Гурпи. Лютня и лютня.

— Биеш се с лютня? — уточни Коска.

— Направо ги фраскам с нея. — Мъжът замахна странично, ухили се и се видяха изгнилите му зъби. — Вътре има скрита брадва.

— Ух. Засвирете тогава, приятели. И нещо по-живо!

Тръпката не разбираше много от музика, но дори той можеше да познае, че не струват. Барабанът избързваше. Гайдата пищеше без никаква мелодия, а лютнята беше разстроена, може би заради желязото вътре. Но Коска кимаше със затворени очи, сякаш не беше чувал по-хубава музика.

— Леле, колко талантлива група сте! — извика той. — Наети сте за въпросната вечер. По четирийсет монети на човек.

— Четирийсет монети? — опули се барабанистът.

— Плащането е накрая. Но работата ще е тежка. Несъмнено ще се наложи да се биете, а може да трябва и да свирите. Трябва да е фатално представление за враговете ни. Готови ли сте за такова нещо?

— При четирийсет монети на човек? — Вече всичките се хилеха. — Разбира се, сър! За такава сума ще сме безстрашни.

— Браво. Знаем къде да ви намерим.

Докато оркестърът излизаше, Витари се протегна и каза:

— Ама че грозни копелета.

— Това е предимството на маскения бал — прошепна Коска. — Като ги костюмираме, никой няма да усети.

Тръпката не беше очарован от идеята да повери живота си на тези негодници.

— Няма ли да забележат колко лошо свирят?

— Хората не ходят в „Кардоти“ заради музиката — изсумтя Коска.

— Не трябваше ли да проверим как се бият?

— Ако се бият така, както свирят, нямаме проблеми.

— Свирят като лайна.

— Свирят като побъркани. Ако имаме късмет, ще се бият по същия начин.

— Това не е…

— Не мислех, че ще си от мрънкащите. — Коска изгледа Тръпката над дългия си нос. — Трябва да се отпуснеш малко, приятелю. Всички достойни победи се извоюват с енергичност и жизненост.

— С к’во?

— С безгрижие — обясни Витари.

— Точно — допълни Коска. — И сграбчване на момента.

— А ти какво мислиш? — Тръпката се обърна към Витари. — Енергичност и к’во беше…

— Ако всичко е както трябва, ще отделим Арио и Фоскар от останалите и… — Тя щракна с пръсти. — Няма да е важно кой свири на лютня. Нямаме време. След четири дена благородните лидери на Стирия ще се съберат на конференция. В идеалния свят щях да открия по-добри мъже. Но светът не е идеален.

Коска въздъхна тежко.

— Определено не е. Но нека не се отчайваме. Само за момент намерихме петима мъже! Сега, няма да е зле да ударим по едно вино и да продължаваме…

— Без вино — изръмжа Витари.

— Ама човек дори не може да си накваси гърлото! — Старият наемник се наведе по-близко и Тръпката можеше да различи червените жилки по бузата му. — Животът е море от тъга, приятел. Следващият!

Следващият беше толкова едър, че едва мина през вратата. Малко по-висок от Тръпката, но много по-широк. С гъста брада и сива коса, въпреки че не беше стар. Тежките му ръце се търкаха една с друга, докато приближаваше към масата. Сякаш почти се срамуваше от огромните си размери. Дъските скърцаха жално под тежките му стъпки.

Коска подсвирна.

— Леле, че е голям!

— Открих го в една таверна на Първи канал — обясни Витари. — Мъртвопиян, но ги беше страх да го мръднат. Почти не говори стирийски.

Коска се обърна към Тръпката.

— Защо ти не се разбереш с този? Братството на Севера, а?

Тръпката знаеше, че в северния студ няма много място за топли чувства, но си струваше да опита. От толкова време не беше говорил на родния си език, че думите имаха странен привкус.

— Как се казваш, приятел?

Мъжът беше изненадан да чуе северняшки.

— Сивокосия. — Посочи косата си. — Винаги е била с този цвят.

— Какво те доведе по тези земи?

— Търся работа.

— Каква работа?

— Каквото има.

— Дори да е кървава?

— Естествено. Ти северняк ли си?

— Да.

— Приличаш на южняк.

Тръпката се намръщи и скри натруфените ръкави на ризата под масата.

— Не съм. Казвам се Каул Тръпката.

Сивокосия примигна.

— Тръпката?

— Аха. — Усети задоволство, че човекът е чувал името му. Все още имаше известна гордост. — Чувал ли си за мен?

— Не беше ли в Уфрит заедно с Кучето?

— Бях.

— И Черния Дау, а? Чух, че сте свършили добра работа.

— Така е. Взехме целия град с две жертви.

— Само две. — Едрият мъж кимна, без да откъсва очи от Тръпката. — Явно е било много добра работа.

— Беше. Кучето беше добър вожд. Най-добрият, когото съм следвал.

— Добре. След като Кучето не е тук, за мен ще е чест да застана рамо до рамо с теб.

— Благодаря. И аз се радвам, че се присъединяваш. — Тръпката продължи на стирийски. — Вътре е.

— Сигурен ли си? — попита Коска. — Има леко кисел поглед, който ме притеснява.

— Трябва да се отпуснеш малко — изръмжа Тръпката. — Вкарай малко жизненост.

Витари се засмя, а Коска стисна гърдите си.

— Ах! Пронизан със собствения ми меч! Значи ще вземем дребния ти приятел. Какво да направим с двама северняци? — Той вдигна пръст. — Ще направим възстановка! Прочутият северен дуел… между Фенрис Страшния… и какъв беше…

Тръпката усети студените иглички по гърба си, докато произнасяше името.

— Кървавия Девет.

— Чувал ли си го?

— Бях там. На самото място. Държах един от щитовете в кръга.

— Превъзходно! Тогава ще внесеш в представлението нотка историческа автентичност.

— Нотка?

— Частица — изръмжа Витари.

— Защо по дяволите не каже направо частица?

Но Коска се радваше на вдъхновението си.

— Елемент на насилие! Тайфата на Арио ще издивее! Страхотно оправдание да вкараме оръжия!

Тръпката не беше толкова очарован. Да се облече като мъжа, който бе убил брат му и когото се бе заклел да убие, и да се преструва. Е, поне нямаше да се налага да свири на лютня.

— Какво плещи тоя? — попита Сивокосия на северняшки.

— Ще се престорим, че се дуелираме.

— Да се престорим ли?

— Тук се преструват за всякакви глупости. Ще играем театър. За забавление.

— Кръгът не е за забавление. — Едрият мъж не изглеждаше особено развеселен.

— По тези места е така. Първо ще се престорим, а после може да се стигне до истински бой. Четирийсет монети, ако си съгласен.

— Готово. Първо се преструваме. После се бием наистина. Разбрах. — Сивокосия изгледа Тръпката продължително и излезе.

— Следващият! — изкрещя Коска.

Появи се кльощав мъж с оранжеви чорапогащи, яркочервен жакет и торба.

— Как се казваш?

— Аз съм не кой да е, а Невероятния Ронко! — Мъжът се поклони театрално.

Старият наемник вдигна вежди, а сърцето на Тръпката се сви.

— И в какво специализираш като изпълнител и боец?

— Ами те са едно и също, господа! — Той кимна към Коска и Тръпката, а след това към Витари. — Милейди! — Завъртя се бавно, бръкна в торбата си, след което се обърна, поднесе ръка към лицето си и изду бузи…

От устата му се изстреля огнена струя, която стигна почти до Тръпката. Севернякът щеше да отскочи от стола си, ако имаше време, но остана вцепенен. Мигаше и дишаше тежко, а очите му опитваха да привикнат обратно към тъмнината на склада. Няколко пламъчета играеха по масата. Едно съвсем близо до треперещите пръсти на Коска. След няколко мига загаснаха, оставяйки остра миризма, от която на Тръпката му се доповръща.

Невероятния Ронко прочисти гърло.

— Ъъ… получи се малко по-силна демонстрация, отколкото възнамерявах.

— Но пък беше много впечатляващо! — Коска прогони дима пред лицето си с ръка. — Не отричам, че е забавно, а със сигурност е и смъртоносно. Нает сте, за четирийсет монети.

Мъжът грейна.

— Радвам се, че съм от полза! — Поклони се още по-ниско. — Господа! Милейди! Оттеглям се!

— Сигурен ли си? — попита Тръпката, докато Ронко крачеше към вратата. — Не е ли малко опасно? Огън в дървена сграда?

Коска отново го изгледа над носа си.

— Мислех, че северняците сте изтъкани от гняв и развалени зъби. Ако нещата се сговнят, огънят може да е джокерът, който ни трябва.

— Кое?

— Изравнителят — отвърна Витари.

Това беше лоша дума. В хълмовете на Севера наричаха смъртта Великия изравнител.

— Пожарът може да изравни всички ни. Ако не си забелязал, копелето не е особено прецизно. Огънят е опасен.

— Огънят е хубав. Вземаме го.

— Няма ли да…

— Тц. — Коска вдигна ръка.

— Трябва…

— Тц.

— Не ми казвай…

— Е, де! Във вашата страна не разбирате ли от „тц“? Муркато ме натовари с подбора на изпълнители и при цялото ми уважение, аз решавам кого да вземем. Няма да гласуваме. Ти се съсредоточи върху нагласения двубой, с който да впечатлите тайфата на Арио. Аз ще се оправя с планирането. Как ти звучи?

— Като рецепта за бедствие — отвърна Тръпката.

— Бедствие! — ухили се Коска. — Нямам търпение. Кой е следващият?

Витари изви рижавите си вежди към листа.

— Барти и Кумел, жонгльори, акробати, хвърлячи на ножове и въжеиграчи.

Коска сръчка Тръпката в ребрата.

— Ето ти и въжеиграчи. На тях няма какво да не им харесаш.

Миротворци

Беше рядко ясен ден в Мъгливия град. Въздухът беше свеж и студен, небето ясносиньо, а мирната конференция на краля на Съюза щеше да започне. Порутените покриви, олющените прозорци и мръсните входове бяха изпълнени със зяпачи, които очакваха с нетърпение лидерите на Стирия. Хората се тълпяха около канавките на широкия булевард, разноцветна тълпа, притискаща са в сивите редици на войниците, които трябваше да я удържат. Във въздуха витаеше напрежение. Мърморенето на хиляди гласове, виковете на уличните продавачи, предупреждения и възбудени писъци. Почти като шума на армия преди битка.

Армия, очакваща нервно кръвопролитието да започне.

Петте фигури на покрива на порутения склад не се отличаваха с нищо. Тръпката гледаше надолу, провесил ръце от парапета. Коска беше подпрял крак на изронения зид и чешеше обрива на врата си. Витари се беше облегнала на стената със скръстени ръце. Дружелюбния стоеше напрегнато отстрани и сякаш беше потънал в собствения си свят. Фактът, че Морвийр и ученичката му бяха тръгнали по своя работа, вдъхваше у Монца лека увереност. В началото изобщо не вярваше на отровителя. Но след Уестпорт доверието й се бе сринало още повече. А това бяха нейните хора. Тя пое дълбоко дъх, осмука зъбите си и се изплю в тълпата долу.

Имаше една кантийска поговорка: „Когато Господ иска да те накаже, ти праща глупави приятели и умни врагове“.

— Много народ — каза Тръпката. Монца беше почнала да свиква на обичайните му изцепвания. — Страшно много.

— Да. — Дружелюбния беше присвил очи и мърдаше устни; създаваше малко неприятното усещане, че се опитва да преброи хората.

— Това е нищо. — Коска махна пренебрежително към половината Сипани. — Трябваше да видиш тълпите, които се изляха в Осприя след победата ми в Битката за Островите! Изпълниха въздуха с цветя! Най-малко два пъти повече. Трябваше да сте там!

— Там бях — обади се Витари. — Тълпата беше наполовина по-малка от тази.

— Да не изпитваш удоволствие от разрушаването на мечтите ми?

— Малко. — Витари се усмихна към Монца, но тя не се смееше. Мислеше си за триумфа в Талинс, след падането на Каприл. Или клането на Каприл, в зависимост кого питаш. Тя се мръщеше, а Бена се усмихваше и разпращаше въздушни целувки, изправен на стремената. Хората крещяха името й, а Орсо яздеше замислено отзад, заедно с Арио. Трябваше да се усети още тогава…

— Ето ги! — Коска заслони очи с длан и се надвеси опасно над парапета. — Слава на нашите велики лидери!

С приближаването на процесията шумът на тълпата се усилваше. Най-отпред яздеха седем знаменосци. Флаговете на пиките им бяха под еднакъв ъгъл, за да създадат необходимата илюзия за равенство, необходима за мирни преговори. Раковината на Сипани. Бялата кула на Осприя. Трите пчели на Визерин. Черният кръст на Талинс. Символите на Пуранти, Афоя и Никанте, люшкани мързеливо от лекия бриз. Зад тях яздеше мъж в натруфена броня със златното слънце на Съюза, на черна пика.

Първи от великите и благородните се появи Соториус, канцлерът на Сипани. Или от коварните и злобните, в зависимост кого питаш. Беше наистина стар, с бяла коса и брада, и се превиваше под тежестта на огърлицата, символизираща поста му, която носеше отпреди Монца да се роди. Клатушкаше се с помощта на бастун, а най-големият му син, сам надхвърлил шейсетте, го придържаше за лакътя. Следваха няколко десетки от най-влиятелните граждани. Слънцето блестеше по бижутата, полираната кожа, ярката коприна и златните бродерии.

— Канцлер Соториус — заобяснява Коска на Тръпката. — Според традицията домакинът минава пеш. Старото копеле е още живо.

— Но май му трябва почивка — измърмори Монца. — Да му дадат един ковчег.

— Още му е рано. Може да е полусляп, но мисли по-ясно от повечето. Истински майстор на увъртането. По един или друг начин удържа неутралитета на Сипани за две десетилетия. През Кървавите години. Откакто му разкървавих носа в Битката за Островите!

— Това обаче не те спря да приемеш парите му, когато положението на Сефелин от Осприя се влоши — изсумтя Витари.

— Че защо не? Наемниците не могат да подбират много. Трябва да се движиш по вятъра. Лоялността за наемника е като броня за плувеца. — Монца се намръщи, зачудена дали Коска визира нея, но той сякаш говореше по принцип. — Но със стария Соториус никога не сме си подхождали. Беше нещастен брак по сметка и щом постигнахме победа, с радост се съгласихме на развода. Миролюбивите хора имат малко работа за наемници, а канцлерът на Сипани стана богат и известен, създавайки мир.

Витари се озъби към богаташката процесия и подметна:

— А сега явно ще се опита и да го изнесе.

Монца поклати глава и каза:

— Това е единствената стока, от която Орсо не се интересува.

Следваха лидерите на Лигата на Осемте. Заклетите врагове на Орсо, а и на Монца, преди да полети в пропастта. Съпровождаха ги множество слуги в ливреи. Херцог Рогонт яздеше начело на черен боен кон: стискаше сигурно юздите и кимаше към тълпата, когато подвикнеха името му. Беше популярен и получаваше доста овации, така че главата му се клатеше като на пуйка. Салиер някак бе успял да се натъпче в седлото и яздеше до него. Розовата му гуша се поклащаше над яката на униформата в такт с движението на измъчения кон.

— Кой е дебелакът? — попита Тръпката.

— Салиер, Велик херцог на Визерин.

Витари се подсмихна.

— Може би за още месец. Миналото лято изгуби армията си! — Монца ги беше изклала при Хай Бенк, заедно с Верния Карпи. — Храната на града свърши през есента. — Монца с лекота бе изгорила нивите и прогонила фермерите. — А и вече почти няма съюзници. — Монца беше побила главата на херцог Кантейн на стените на Борлета. — Дори оттук се вижда как се поти това копеле.

— Жалко — обади се Коска. — Винаги съм го харесвал. Трябва да видите каква галерия има в палата му. Най-голямата колекция с предмети на изкуството, поне според него. Истински познавач. Едно време поддържаше най-добрата кухня в Стирия.

— Личи си — каза Монца.

— Чудя се как ли са го качили на седлото.

— С кран — предложи Витари.

— Или са изкопали канал и са прекарали коня под него — изсумтя Монца.

— Ами другият? — попита Тръпката.

— Рогонт, Велик херцог на Осприя.

— Тоя по̀ прилича на херцог. — Наистина. Висок, с широки рамене, красиво лице и черни къдрици.

— Прилича. — Монца се изплю отново. — Но само дотам.

— Племенник на бившата ми работодателка, за щастие отдавна починалата херцогиня Сефелин. — Коска беше разкървавил врата си от чесане. — Наричат го Принца на благоприличието, Предпазливия граф, Закъсняващия херцог. Добър генерал, но не обича да рискува.

— Аз не бих се изказала толкова ласкаво — каза Монца.

— Ти не си ласкава към никого.

— Той не обича да се бие.

— Добрите генерали не обичат да се бият.

— Но им се налага понякога. Рогонт се боричкаше с Орсо от началото на Кървавите години, но никога не е участвал в нещо повече от лека схватка. Това е най-големият майстор на отстъплението в Стирия.

— Най-трудното нещо е отстъплението. Може би човекът чака момента си.

Тръпката въздъхна тежко отстрани.

— Всички чакаме момента си.

— Вече няма шансове — продължи Монца. — След като Визерин падне, се отваря пътят за Пуранти, а след това е Осприя и короната на Орсо. Без повече отлагане. Пясъкът в часовника му изтича.

Рогонт и Салиер минаха под тях. Двамата, които заедно с честния, почтен и мъртъв херцог Кантейн беше формирали Лигата на Осемте, за да защитят Стирия от амбициите на Орсо. Или да отнемат полагащото му се по право, за да се боричкат за остатъците, в зависимост кого питаш. Коска ги гледаше как се отдалечават и се усмихваше отнесено.

— Ако живееш достатъчно дълго, ще видиш как всичко рухва. Каприл е бледа сянка на предишната си слава.

Витари се усмихна на Монца.

— Това е твоя работа, а?

— Муселия се предаде срамно, въпреки непревземаемите стени.

Витари се ухили още по-широко.

— И това също май?

— Борлета падна — изстена Коска. — Дръзкият херцог Кантейн е мъртъв.

— Да — изръмжа Монца, преди Витари да отвори уста.

— Могъщата Лига на Осемте се сви до пет и скоро ще останат четири, а три от тях не са нещо особено.

Монца чуваше шепота на Дружелюбния:

— Осем… пет… четири… три…

Въпросните три следваха, а антуражът вървеше в колони след лидерите, като патенца след майка си. По-нисшите партньори в Лигата. Лироцио, херцог на Пуранти, с натруфена броня и още по-натруфени мустаци. Младата графиня Котарда от Афоя. Болнаво момиче в жълта коприна, която подчертаваше нездравия й вид. Чичо й, нейният пръв съветник и според слуховете пръв любовник, яздеше близо до рамото й. Най-отзад идваше Патин, Първият гражданин на Никанте, чорлав и с груба дреха, привързана с въженце вместо колан, за да покаже, че не е по-добър от поданиците си. Според слуховете носеше копринено бельо, спеше в позлатено легло и то с голяма компания. Толкова за скромността на могъщите.

Коска вече гледаше към следващите в процесията.

— В името на Орисиите. Кои са тези млади богове?

Не можеше да се отрече, че бяха величествена двойка. Яздеха еднакви сиви коне с лекота и носеха отиващо си бяло и златно. Снежната рокля се спускаше от стройното й високо тяло и продължаваше назад, обсипана с бляскави пайети. Позлатената му броня беше излъскана до блясък, а простата корона имаше толкова голям скъпоценен камък, че Монца можеше да го различи от сто крачки.

— Невероятно шибано царствено — изсъска тя.

— Човек може да надуши величеството — изцепи се Коска. — Бих коленичил, стига колената ми да позволяваха.

— Негово августейшо величество върховният крал на Съюза. — Гласът на Витари беше пропит с ирония. — И неговата кралица, разбира се.

— Терез, Бижуто на Талинс. Свети ярко, нали?

— Дъщерята на Орсо — процеди през зъби Монца. — Сестра на Арио и Фоскар. Кралица на Съюза и адски гадна кучка.

Макар кралят да беше чужденец и на амбициите на Съюза да се гледаше с подозрение въпреки че кралицата беше дъщеря на Орсо, тълпата го приветстваше по-бурно, отколкото собствения си канцлер.

„Хората предпочитат лидер, който изглежда велик, пред такъв, който наистина е“, пишеше Баяловелд.

— Не бих казал, че е най-неутралният посредник. — Коска замислено изду бузи. — Толкова тясно е свързан с Орсо и тайфата му, че и лъч светлина не може да мине между тях. Съпруг и зет на Талинс?

— Без съмнение смята, че е над такива дребни предразсъдъци. — Монца сви устни, докато наблюдаваше преминаващата кралска двойка. Все едно бяха излезли от страниците на древна приказка и попаднали в този мизерен град по погрешка. Само им трябваха крила на конете, за да е завършено. Цяло чудо как не се бяха сетили да залепят някакви. Терез носеше огромна огърлица, която блестеше толкова ярко, че чак бе болезнено да я гледаш.

Витари поклати глава.

— Колко бижута могат да натрупат на една жена?

— Още малко и ще погребат кучката — изръмжа Монца. В сравнение със скъпоценностите на кралицата пръстенът, подарък от Бена, изглеждаше като детска дрънкулка.

— Завистта е ужасно нещо, дами. — Коска сръга Дружелюбния в ребрата. — Мен си ми харесва, а, приятел? — Затворникът не отговори. Коска опита с Тръпката. — А?

Севернякът погледна към Монца, а след това настрани.

— Не ме привлича.

— Хубавци! Не съм срещал толкова хладнокръвни бойци. Може и да не съм във форма, но поне нямам толкова скръбно лице. Все още се трогвам, като видя млади влюбени.

Монца се съмняваше в любовта на кралското семейство, без значение колко се усмихваха един на друг.

— Преди години, докато тя още беше кралица само в главата си, Бена сключи облог, че ще преспи с нея.

Коска повдигна вежда.

— Доколкото помня, брат ти обичаше да хвърля семето си навсякъде. Какво стана?

— Оказа се, че не е нейният тип. — Всъщност Терез беше много по-заинтересувана от Монца, отколкото от Бена.

Зад кралската двойка се точеше антураж, по-голям от цялата Лига на Осемте. Стотина придворни дами, отрупани с бижута. Лордове от Мидърланд, Англанд и Старикланд, с кожи и златни вериги около вратовете. Войници с прашни брони от копитата на предните. Всеки се давеше в прахта на по-добрите. Грозната истина на могъществото.

— Кралят на Съюза, а? — Тръпката се подсмихна, загледан в отминаващата двойка. — Това ли е най-могъщият човек в Кръга на света?

— Това е фасадата — изсумтя Витари. — Всеки коленичи пред някого. Май не разбираш много от политика?

— От какво?

— Лъжи. Сакатия управлява Съюза. Момчето в златно е само маска.

Коска въздъхна.

— Ако изглеждах като Сакатия, и аз щях да нося маска…

Възбудата от преминаването на краля отмина и настана тишина. Достатъчно дълбока, че Монца да чуе приближаването на украсената карета. От всяка страна маршируваха по няколко десетки навъсени стражи. Оръжията им не бяха толкова лъскави като на войниците от Съюза, но пък изглеждаха по-употребявани. Следваше тълпа добре облечени безполезни контета.

Монца стисна десния си юмрук и костите запукаха. Болката пропълзя по кокалчетата, китката, ръката и рамото и тя усети, че се усмихва мрачно.

— Ето ги — каза Коска.

Арио стоеше отдясно, заобиколен от възглавници, клатеше се в такт с движението и бе докарал обичайното си отпуснато изражение. Пребледнелият Фоскар седеше до него и се оглеждаше трескаво при всеки шум. Самодоволният котарак и боязливото пале.

Гоба беше никой. Мотис беше прост банкер. Орсо почти нямаше да забележи новите лица, които ги заместваха. Но Арио и Фоскар му бяха синове. Негова плът. Неговото бъдеще. Ако успееше да ги убие, щеше да е почти като да забие меч в корема на Орсо. Усмихна се, като си го представи как научава новината.

„Ваше сиятелство! Синовете ви… са мъртви…“

Внезапен писък разцепи тишината.

— Убийци! Боклуци! Копелета на Орсо! — Тълпата се разшава и неколцина опитаха да разкъсат кордона. — Вие сте проклятие за Стирия! — Сред зяпачите започна да се надига гневна вълна. Соториус беше обявил неутралитет, но жителите на Сипани не хранеха любов към Орсо. Знаеха, че ще се насочи към тях, щом приключи с Лигата на Осемте. Някои хора просто бяха ненаситни.

Двама от ездачите извадиха мечове. В тълпата проблесна метал и се чу тънък писък. Фоскар се беше надигнал и се взираше към хората. Арио го дръпна на мястото му и безгрижно се зазяпа в ноктите си.

Безредиците приключиха. Каретата отмина, ездачите се върнаха в строя, а отзад се зададоха войници в униформата на Талинс. Последните минаха покрай склада и изчезнаха надолу по булеварда.

— Представлението свърши — въздъхна Коска, оттласна се от парапета и тръгна към стълбите.

— Иска ми се да продължаваше вечно — подметна Витари и го последва.

— Хиляда осемстотин и дванайсет — каза Дружелюбния.

Монца го изгледа.

— Какво?

— Хора. В парада.

— И?

— Сто и пет камъка в огърлицата на кралицата.

— Да не съм те питала бе?

— Не. — Дружелюбния последва останалите към стълбището.

Тя остана сама. Мръщеше се на студения вятър и гледаше разпръскващата се тълпа. Юмрукът и зъбите й бяха все така болезнено стиснати.

— Монца. — Не беше сама. Обърна се и видя, че Тръпката я гледа в очите, по-отблизо, отколкото й харесваше. И сякаш се мъчеше да намери точните думи.

— Май не сме… Не знам. След Уестпорт… Исках само да питам…

— По-добре недей. — Тя се шмугна покрай него и тръгна към стълбите.

Забъркване на неприятности

Никомо Коска затвори очи, облиза усмихнати устни, вдиша дълбоко през носа с очакване и надигна бутилката. Питие, питие, питие. Познатото потропване на стъкло по зъбите му, прохладната влага на езика, успокояващото движение на гърлото, докато преглъщаше… само да не беше вода.

Беше изпълзял изпотен от леглото и по нощница се бе смъкнал в кухнята, за да намери вино. Или каквато и да е гадост, с която да се напие. Нещо, което да спре да кара стаята му да се люшка като излязла от пътя карета. Да прогони пълзящите по гърба му мравки и да потисне непрестанното главоболие, на каквото и да е цена. Майната му на отмъщението на Муркато. Надяваше се, че всички ще са в леглата, и се намръщи недоволно, като видя, че Дружелюбния вари каша за закуска. Но трябваше да признае, че изпитва странно задоволство от сблъсъка с мълчаливия затворник. Имаше нещо почти магическо в спокойната аура на Дружелюбния. Той имаше достатъчно увереност да мълчи и да не се притеснява какво говорят другите. Достатъчно, че да придаде част от това спокойствие и на Коска. Но не и мълчаливост. Наемникът дърдореше, без да спира, откакто първата светлина на утрото бе пропълзяла през капаците.

— Защо по дяволите го правя бе, Дружелюбен? Да се бия на моите години? Да се бия! Никога не съм се наслаждавал на този аспект от професията. И то на същата страна като самодоволното копеле Морвийр! Отровител? Гнусен начин да убиеш някого. Освен това осъзнавам, че нарушавам първото правило на войника.

Дружелюбния мръдна леко вежда и продължи да разбърква кашата. Коска подозираше, че затворникът е наясно защо се е появил в кухнята, но имаше достатъчно добри маниери, за да не засяга темата. Затворниците по принцип бяха доста учтиви. Лошите маниери можеха да са фатални в затвора.

— Първото? — попита Дружелюбния.

— Никога не воювай на губещата страна. Колкото и страстно да мразех херцог Орсо през годините, има съществена и може би фатална разлика в това да мразиш и да направиш нещо по въпроса. — Той удари леко по масата и моделът на „Кардоти“ изтропа. — Особено на страната на жена, която вече ме е предавала…

Умът му се върна през девет омразни години към битката при Афиери, подобно на пощенски гълъб, който всеки път се завръща в омразната си клетка. Спомни си спускащите се по хълма коне и слънцето, което тъкмо се показваше, както безброй пъти из евтините бардаци и мизерните кръчми по целия Кръг на света. В пиянската мъгла беше решил с усмивка, че противникът се преструва чудесно. Помнеше неприятното предчувствие, когато конниците не спряха. Болезнения ужас, когато се бяха врязали в слисаните му линии. Смесицата от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, с която бе пришпорил коня, за да побегне, оставяйки бригадата и репутацията си еднакво съсипани. Същата смесица от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, която го следваше оттогава. Намръщи се на изкривеното си отражение в грубоватото стъкло на бутилката.

— Спомените за славата избледняват — прошепна той. — Изгниват като неуспешни смешки, прозрачни и неубедителни, като лъжите на някое друго копеле. Провалите, разочарованията и съжаленията остават ярки, като момента, в който са се случили. Усмивка от красиво момиче, на която не си реагирал. Дребна беля, за която друг е поел вината. Нечие рамо, блъснало ни в тълпата, оставяйки ни ядосани за дни, месеци. Завинаги. — Усмихна се криво. — От това е направено миналото. От неприятните моменти, които са ни създали такива.

Дружелюбния мълчеше и това караше Коска да говори още повече.

— А май няма по-горчив момент от този, в който Монцаро Муркато ме предаде. Би трябвало да отмъщавам на нея, а не да й помагам. Трябва да я убия, като и Андич, Сесария, Виктус и останалите едновремешни приятели копелета от Хилядата меча. Така че какво по дяволите правя тук, Дружелюбен?

— Говориш.

Коска изсумтя.

— Както винаги. Винаги съм имал слаба преценка по отношение на жените. — Неочаквано и за самия себе си се засмя. — Честно казано, винаги съм имал лоша преценка за всичко. Това е причината животът ми да е серия от неволи. — Тръшна бутилката на масата. Стига с жалкото философстване! Истината е, че ми трябва този шанс, трябва да се променя — и най-вече отчаяно ми трябват парите. Изправи рамене. — Майната му на миналото! Аз съм Никомо Коска, по дяволите! Смея се в лицето на страха! — Направи пауза за момент. — И ще ида да полегна. Искрени благодарности, господин Дружелюбен. Ти си един от най-добрите събеседници.

Затворникът за миг вдигна поглед от кашата.

— Че аз не казах почти нищо.

— Именно.

Сутрешната закуска на Морвийр беше подредена на малка масичка в малката спалня на горния етаж на изоставения склад в един от мизерните квартали на Сипани, град, който ненавиждаше. Купа студена овесена каша, очукано канче горещ чай и нащърбена чаша топла вода. До тях в спретната редица стояха седемнайсет епруветки, стъкленици, бутилки и кутийки, пълни със съответните течности, мехлеми и прахчета, вариращи на цвят от прозрачно и бяло до бледосиньото скорпионово масло.

Морвийр лапна неохотно една лъжица каша. Докато преглъщаше без особена наслада, махна запушалките на първите четири съда, извади блестяща игла, топна я в първия и се убоде по ръката. След това повтори процедурата. Трети и четвърти път, след което остави иглата. Намръщи се, като видя как от едното убождане се появява капчица кръв. Лапна още една лъжица каша, отпусна се с наведена глава и зачака прилошаването да отмине.

— Проклет ларинк! — Все пак беше по-добре да приема малки дози и да търпи неудобството, отколкото някой ден по погрешка отровата да пръсне кръвоносните съдове в мозъка му.

Лапна нова лъжица, отпуши следващата кутийка в редицата, взе щипка синапено семе и го смръкна. Потръпна, когато прахчето изгори носната му кухина, и облиза зъбите си, усетил леко изтръпване в устата. Отпи от чая, но му се стори твърде горчив и за малко да го изплюе.

— Проклет синап! — Завидно успешната употреба срещу някои мишени не го правеше по-приятен за преглъщане. Даже напротив. Напълни устата си с вода и се изжабури в напразен опит да прогони противния вкус, който щеше да го преследва поне няколко часа.

Отвори следващите шест съдинки. Можеше да преглътне дозите една по една, но дългогодишният опит го бе научил, че е по-добре да ги приема наведнъж. Затова се намръщи, изсипа необходимите количества в чашата, разбърка я с лъжицата и изпи разтвора на три големи глътки.

Остави чашата, избърса избилите по очите му сълзи и се оригна. Усети моментално призляване, което постепенно премина. Все пак го правеше всяка сутрин от двайсет години.

Хвърли се към прозореца, отвори капаците и подаде глава съвсем навреме, за да избълва скромната си закуска в уличката зад склада. Изстена, дръпна се назад, отръсвайки парещия сопол от носа си, и тръгна към умивалника. Наплиска лицето си и се взря в отражението, докато водата се оттичаше по веждите му. Налагаше се пак да тормози свития си стомах с каша. Една от многото неоценени саможертви, които правеше просто за да поддържа форма.

Останалите деца в сиропиталището не ценяха таланта му. Нито предишният му господар, прочутият Мумах-ийн-Бек. Жена му не го беше оценила. Както и множеството чираци. А сега и последната му работодателка не ценеше самоотвержените му, да, не беше преувеличено да каже — героични усилия. Дори противното старо пиянде Никомо Коска се ползваше с повече уважение от него.

— Обречен съм — прошепна той тъжно. — Обречен да давам, да давам и да не получавам нищо насреща.

На вратата се почука и се чу гласът на Дей.

— Готов ли си?

— След малко.

— Всички се събират долу. Трябва да тръгваме към „Кардоти“. Да почваме приготовленията. Нали все разправяш колко е важно да си подготвен… — Сякаш говореше с пълна уста. Всъщност щеше да е изненада, ако не беше така.

— Ще ви настигна!

Чу как стъпките й се отдалечиха. Ето един човек, който се възхищаваше на уменията му и се отнасяше дори с повече уважение от очакваното. Осъзна, че е започнал да разчита много на нея, едновременно практически и емоционално. Може би повече, отколкото диктуваше предпазливостта.

Но дори човек с невероятните таланти на Морвийр не можеше да свърши всичко сам. Въздъхна тежко.

Изпълнителите убийци се бяха пръснали из склада. Общо двайсет и пет заедно с Дружелюбния. Трите гуркулски танцьорки седяха с кръстосани крака на пода. Две от тях бяха вдигнали котешките маски на черните си коси. Третата я беше спуснала на лицето си, пръстите й галеха дръжката на кинжал, а очите й проблясваха в цепките на маската. Оркестърът беше с черни жакети и клинове на сиви и жълти райета. Носеха маски във формата на ноти и упражняваха някаква мелодия — докарваха я почти сносно.

Тръпката беше с олющена кожена броня с козина по раменете и държеше тежък меч и кръгъл дървен щит. До него се извисяваше Сивокосия с желязна маска на лицето. Носеше голяма дървена бухалка с метални шипове. Тръпката говореше бързо на северняшки — обясняваше му как ще замахва и как трябва да реагира той.

Акробатите Барти и Кумел, с карирани трика, се караха на езика на Съюза; единият размахваше къс меч. Невероятния Ронко беше с маска в червено, оранжево и жълто, като бушуващ огън. Зад него тримата жонгльори подхвърляха ножове, които проблясваха в полутъмния склад. Останалите седяха на сандъци или на пода, точеха оръжия и дооправяха костюмите си. Дружелюбния едва позна Коска, който носеше кадифено сако със сребърна бродерия, цилиндър и дълъг черен бастун със златиста топка. Обривът на врата му беше замаскиран с грим. Посивяващите му мустаци бяха боядисани и засукани, ботушите излъскани до блясък, а очите му светеха повече от блестящите парченца стъкло на маската му.

Той тръгна към Дружелюбния с маниера на цирково конферансие.

— Приятелю, надявам се, че си добре. Отново ти благодаря, че ме изслуша сутринта.

Дружелюбния кимна и се помъчи да сдържи усмивката си. Имаше нещо почти магическо в хумористичната аура на Коска. Имаше самочувствието да говори, говори и да знае, че ще го чуят, ще го разберат и ще се засмеят, когато трябва. Това почти караше Дружелюбния сам да проговори. Коска му подаде нещо. Маска във формата на два зара, показващи единици, с дупки за очите на мястото на точките.

— Надявам се, ще приемеш да ръководиш масата за зарове тази вечер.

Дружелюбния взе маската с трепереща ръка.

— С най-голямо удоволствие.

Шантавият им отряд тръгна по сивите улици, тесните мостове, мрачните градини и влажните тунели. Коварната вода винаги беше наблизо. Тръпката сбърчи нос при миризмата на солена вода, носеща се от каналите.

Половината град беше с маски и костюми. Хората, които не бяха поканени на бала в чест на височайшите гости, бяха организирали собствени празненства и мнозина явно почваха от сутринта. Някои не бяха вложили особено старание в костюмите — празнични дрехи и обикновени маски около очите. Други се бяха престарали — с огромни панталони, високи обувки, златисти и сребърни маски, изобразяващи животински муцуни или идиотски усмивки. Напомняха му за лицето на Кървавия Девет, когато се биеше на дуела, и за дяволската му усмивка, омазана с кръв. Това не подейства добре на нервите му. Не помагаше и фактът, че носи броня, с каквато беше свикнал на север. Плюс тежък меч и щит, каквито по принцип използваше. Насреща им се зададе тълпа с жълта перушина и маски с клюнове. Хората пищяха като сърдити чайки. Това също се отрази зле на нервите му.

Понякога в мъглата зърваше и по-странни фигури, които издаваха странни звуци. Чудовища и гиганти. Ръцете го сърбяха и се сещаше как Страховития бе изскочил от мъглата при Дънбрек, сеейки смърт. Разбира се, това бяха просто тъпанари на кокили, но все пак го изнервяха. Когато човек си сложи маска, се случва нещо странно. Не само видът му се променя, но и действията. Понякога заприличва не на човек, а на нещо друго.

Тръпката имаше лошо предчувствие, и то не само защото планираха убийства. Все едно градът бе построен на границата на ада и дяволите се смесваха с нормалните хора, без никой да каже нещо. Трябваше постоянно да си напомня, че от странните и опасни тълпи, които срещаха, неговата е най-странната и опасната. Ако в града имаше дяволи, то той беше един от най-лошите. Самата мисъл за това обаче изобщо не беше успокояваща.

— Насам, приятели! — Коска ги поведе през площад с четири голи дървета към голяма сграда във формата на П. Същата сграда, чийто макет разучаваха няколко дни на кухненската маса. Четирима намръщени стражи стояха пред железните решетки на портата и Коска закрачи наперено към тях. — Добро утро, господа!

— „Кардоти“ е затворен — каза най-близкият. — За цялата вечер.

— Не и за нас. — Коска махна към съмнителната трупа с бастунчето си. — Ние сме изпълнителите, които ще забавляват гостите на пиршеството, наети лично от консорта на принц Арио Карлот дан Айдър. Отваряйте бързо, защото трябва да се подготвим сериозно. Влизайте, деца мои, и не се мотайте! Трябва да забавляваме гостите!

Дворът беше по-голям, отколкото очакваше, и разочароващ, ако това трябваше да мине за най-добрия бардак на света. Обрасли павета и няколко маси и столове, боядисани с олющена златиста боя. От прозорците на горния етаж висяха простори със съхнещи чаршафи. В единия ъгъл бяха струпани празни бъчви. Някакъв прегърбен старец метеше наоколо, а едра жена переше нещо, минаващо за бельо. Три по-кльощави жени седяха отегчено около мръсна маса. Едната четеше книга. Другата се мръщеше и оправяше ноктите си с пиличка, а третата наблюдаваше влизащите изпълнители и пушеше малка глинена лула.

Коска въздъхна.

— Няма нищо по-обикновено и невъзбуждащо от бардак през деня, а?

— Така е. — Тръпката видя, че жонгльорите се дръпнаха в единия ъгъл и започнаха да разопаковат уредите си.

— Винаги съм смятал, че животът на курвите не е лош. Или поне е успешен. През деня си свободен, а когато трябва да поработиш, можеш да го направиш и легнал.

— Няма много чест в тая работа — отвърна Тръпката.

— Лайната поне служат за тор. Честта и това не прави.

— Но какво ще стане, като остарееш и никой не те иска? Според мен ще остане само отчаянието и няколко напразни съжаления.

Коска се усмихна тъжно под маската си.

— Така е с всички ни, приятелю. С всяка работа е еднакво, особено с нашата. Войниклък, убийства, наречи го както щеш. Като остарееш, никой не те иска. — Шмугна се покрай Тръпката и влезе в двора, размахваше бастуна при всяка крачка. — Всички сме курви, по един или друг начин! — Извади елегантна кърпичка от джоба си, махна към трите жени и се поклони. — Дами, за мен е чест.

— Глупав дъртак — измърмори едната на северняшки и продължи да пуши лулата си. Оркестърът се настройваше и звучеше почти толкова лошо, колкото когато свиреше наистина.

Вляво се влизаше в игралната зала, а вдясно в пушилнята. Оттам към двете стълбища. Тръпката плъзна очи по покритите с бръшлян стени. Потъмнели дъски и тесни прозорчета на първия етаж. Стаи за забавляване на гости. По-нагоре големи прозорци с цветно стъкло. Кралските покои за височайшите посетители. Там, където щяха да посрещнат принц Арио и брат му Фоскар след няколко часа.

— Ей! — Някой го докосна по рамото и той бързо се обърна.

До него стоеше висока жена с черна кожена пелерина. Дългите й ръце бяха покрити с дълги черни ръкавици, тъмната й коса се спускаше от едната страна на бялото лице. Маската й беше обсипана с парченца кристал, очите й проблясваха в процепите.

— Ъъъ… — Тръпката се насили да отмести поглед от деколтето й, което го привличаше като кошер мечка. — Мога ли… да помогна…?

— Не знам можеш ли. — Начервените й устни се свиха в смесица от намръщване и усмивка. В гласа й имаше нещо познато. През цепката на полата видя края на розовия белег на бедрото й и прошепна:

— Монца?

— Че коя друга толкова красива жена би те заговорила? — Тя го изгледа от горе до долу. — Това ми навява спомени. Изглеждаш почти толкова див, колкото когато те срещнах.

— Нали това е идеята. А ти изглеждаш… — Той се засуети с думите.

— Като курва?

— Определено много скъпа.

— Не бих искала да изглеждам като евтина. Качвам се горе да чакам гостите. Ако всичко мине както трябва, ще се видим в склада.

— Аха. Ако всичко мине добре. — Животът на Тръпката имаше навика да не минава добре. Той се намръщи към прозорците. — Ще се оправиш ли?

— Мога да се справя с Арио. Чакам този момент от доста време.

— Знам, но… ако искаш да съм по-наблизо…

— Съсредоточи малкото си ум върху контролирането на събитията тук. Аз ще се тревожа за себе си.

— Тревожа се толкова много, че мога да ти дам назаем.

— Мислех, че си оптимист — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше.

— Май успя да ме отучиш — измърмори Тръпката. Не харесваше, когато му говореше по този начин. Но пък беше още по-гадно, когато не му говореше въобще. Видя, че Сивокосия му се мръщи, и размаха гневно пръст. — Не стой там! Давай да очертаем скапания кръг, преди да умрем от старост!

Монца не се чувстваше комфортно, докато вървеше през игралната зала с Коска. Не беше свикнала с високите токчета. Освен това мразеше корсети, а две от ребрата на нейния бяха заменени с тънки кинжали. Остриетата бяха между лопатките й, а дръжките им точно на кръста. Глезените, колената и бедрата вече я боляха. Както обикновено я налегна желание за лула, но тя го прогони. През последните месеци беше изтърпяла достатъчно болка. Още малко щеше да е скромна цена, стига да успееше да се добере до Арио. Достатъчно близо, че да го наръга в лигавото лице. Самата мисъл за това вдъхна живот в стъпките й.

Карлот дан Айдър ги очакваше в дъното на помещението, между две покрити маси за карти. Носеше червена рокля, достойна за императриците от легендите.

— Я ни виж само — присмя се Монца. — Генерал, облечен като курва, и курва, облечена като кралица. Тази вечер всеки се преструва на нещо.

— Така е в политиката. — Любовницата на Арио се намръщи към Коска. — Кой е този?

— Магистър Айдър, колко приятна и неочаквана чест. — Старият наемник се поклони, като свали шапка, и се видя потната му оредяла коса. — Не съм си представял, че може да се срещнем отново.

— Ти? — Айдър го изгледа студено. — Трябваше да се сетя, че ще се появиш и ти. Мислех, че си умрял в Дагоска!

— И аз. Но се оказа само, че съм много, много пиян.

— Не толкова, че да не можеш да ме предадеш.

Старият наемник сви рамене.

— Винаги е срамно, когато честните хора биват предадени. Но когато се случи на коварните, не можеш да не усетиш… някаква висша справедливост. — Ухили се на Айдър и Монца. — Трима толкова лоялни хора на една страна? Нямам търпение да видя какво ще се случи.

Монца предполагаше, че ще е доста кърваво.

— Кога ще пристигнат Арио и Фоскар?

— Когато приключи балът на Соториус. Някъде към полунощ, може би малко след това.

— Ще чакам.

— Противоотровата — изсъска Айдър. — Свърших моята част.

— Ще я получиш, щом получа главата на Арио. Не преди това.

— Ами ако нещата се объркат?

— Ще загинеш заедно с нас. Надявай се, че всичко ще е както трябва.

— Какво ще ви спре да ме оставите да умра?

— Зашеметяващата ми репутация за честност и добрина.

Изненадващо, но Айдър не се засмя.

— Исках да постъпя правилно в Дагоска. — Тя посочи с пръст гърдите си. — Исках да сторя правилното! Да спася хората! Виж какво ми костваше!

— Може би е урок за правенето на добрини. — Монца сви рамене. — Аз нямам подобни проблеми.

— Шегувай се! Знаеш ли какво е да живееш в постоянен страх?

Монца пристъпи към нея и тя се дръпна към стената.

— Да живея в страх? — Маските им почти се допряха. — Добре дошла в шибания ми живот! Сега спри да хленчиш и се усмихвай за Арио и останалите копелета! — Снижи гласа си до шепот. — След това ми го доведи. Него и брат му. Направи каквото ти казвам и може да има щастлив край.

Знаеше, че и двете се съмняват. Тазвечерното празненство едва ли щеше да има особено щастлив край.

Дей завъртя свредела за последно и го измъкна внимателно. В тъмнината на тавана нахлу лъч светлина и освети бузата й. Тя се усмихна на Морвийр и това върна внезапен спомен за усмихнатото лице на майка му на светлината на свещите.

— Готово.

Сега не беше време за носталгия. Той преглътна напиращата емоция и пропълзя внимателно по гредите. Гледката на черен крак, пробил тавана, щеше да предизвика сериозна тревога в синовете на Орсо и техните телохранители. Надникна през дупката и видя част от коридора, покрит със скъп гуркулски килим, и двете високи врати. На по-близката имаше резбована корона.

— Чудесно позициониране, скъпа. Кралските покои. — Оттук можеше да наблюдава стражите пред двете врати. Посегна към палтото си и се намръщи. Започна да опипва джобовете с напираща паника.

— Проклятие! Забравил съм си тръбичката. Как…

— Аз взех още две за всеки случай.

Морвийр притисна ръка към гърдите си.

— Слава на Орисиите. Не! Майната им на Орисиите. Благодарности за доброто планиране. Къде щях да съм без теб?

Дей се усмихна с обичайната невинност.

— Пак на същото място, но с не толкова чаровна компания. Винаги предпазливостта на първо място.

— Така е. — Той понижи глас. — Ето, идват. — Появиха се Муркато и Витари, маскирани, гримирани и облечени, или по-скоро разсъблечени, като останалите служителки на заведението. Витари отвори вратата с короната и влезе. Муркато погледна за миг към тавана, кимна и я последва. — Вътре са. Засега всичко е по план. — Разбира се, имаше предостатъчно време за бедствия. — Как е дворът?

Дей пропълзя по корем към другия край и погледна през дупките, които бяха пробили, за да наблюдават двора.

— Май са готови за посрещане на гостите. Сега какво?

Морвийр пропълзя към малкото прозорче и разчисти паяжините с ръка. Слънцето залязваше над назъбените покриви и хвърляше последен проблясък над Града на шепотите.

— Скоро ще започне маскеният бал на Соториус. — От другата страна на канала зад „Кардоти“ започваха да палят факли. Светлината се изливаше от прозорците на тъмните сгради към синьото вечерно небе. Морвийр избърса паяжините от пръста си с лека погнуса. — Ще седим в този мизерен таван и ще чакаме негово височество принц Арио.

Секс и смърт

По тъмно Къщата за удоволствия „Кардоти“ се превърна в нещо различно. Място, толкова отдалечено от реалността, колкото и луната. Игралната зала беше осветена от триста и седемнайсет трепкащи свещи. Дружелюбния броеше, докато ги поставяха на полилеите и ги закрепваха в лъскавите свещници по стените.

Игралните маси бяха без покривки. Едно от крупиетата разбъркваше картите, друго гледаше в празното, а трето внимателно подреждаше чиповете. Дружелюбния броеше мълчаливо с него. В другия край стар мъж смазваше колелото на късмета. Като гледаше шансовете, колелото съвсем не беше късметлийско за играчите. Това беше странното в комара. Шансовете винаги бяха срещу играча. Може да печелиш понякога, но не и в дългосрочен аспект.

Всичко наоколо лъщеше и най-вече жените. Бяха облечени и маскирани, трансформирани от меката светлина на свещите в почти нечовешки създания. Дълги напудрени крайници, искрящи очи зад процепите на маските, устни и нокти в тъмночервено, като кръв от фатална рана.

Въздухът беше пълен със странни и плашещи миризми. В Убежището нямаше жени и Дружелюбния беше доста притеснен. Успокояваше се, като хвърляше заровете постоянно и прибавяше резултата. Беше стигнал до четири хиляди двеста и… Една от жените мина покрай него, роклята й се влачеше по скъпия гуркулски килим. Дългият й гол крак се подаваше през цепката с всяка стъпка. Двеста и… Очите му бяха притеглени към крака, а сърцето заби съвсем ускорено. Двеста и… двайсет и шест. Успя да върне поглед към заровете.

Три и две. Съвсем нормално и нестряскащо. Стегна се и хвърли поглед към прозореца. Отвън, на двора, първите гости бяха започнали да пристигат.

— Добре дошли, приятели, добре дошли в „Кардоти“! Имаме всичко, от което се нуждаят порасналите момчета! Зарове и карти, игрите на умения и късмет са ето там! За тези, които искат да се отдадат в прегръдката на хъска, е онази врата! Вино и твърд алкохол на корем. Пийте, приятели! В двора ще има най-различни забавления цяла вечер! Танци, жонглиране, музика… дори малко насилие, за тези от вас, които обичат кръвопролития! Колкото до компаньонките… ще ги намерите из цялата къща…

В двора се изливаше вълна от маскирани и наконтени мъже. Мястото почваше да се пълни, въздухът кънтеше от гласовете им. Оркестърът беше подкарал весела мелодия в единия ъгъл. Жонгльорите премятаха искрящи чаши в другия. Час по час някоя от жените минаваше, прошепваше нещо на даден посетител и го отвеждаше към къщата. И към горния етаж, несъмнено. Коска се чудеше… дали би могъл да изчезне за малко.

— Очарователно — прошепна той и поздрави с накланяне на шапката си една жилава блондинка.

— Гледай си гостите! — изръмжа тя злобно.

— Само опитвам да приповдигна настроението, скъпа. Само опитвам да помогна.

— Като искаш да помогнеш, вземи да направиш една-две свирки! Аз едва насмогвам! — Някой я докосна по рамото, тя се обърна с лъчезарна усмивка, хвана го за лакътя и се отдалечи.

— Кои са всичките тези? — прошепна Тръпката в ухото му. — Бяха ни казали, че ще дойдат само петдесетина, слабо въоръжени и без желание за съпротива. В момента сигурно са два пъти повече!

Коска се усмихна и потупа северняка по рамото.

— Знам! Не е ли вълнуващо, когато организираш празненство и се изсипят повече гости от очакваното? Някой е популярен!

Тръпката хич не беше развеселен.

— Едва ли сме ние! Как ще запазим контрол над такава обстановка?

— Защо мислиш, че имам отговор? От собствен опит знам, че животът рядко завива в посоката, която очакваш. Трябва да се съобразим с обстоятелствата и да опитаме да постигнем най-доброто.

— Уж щеше да има само шестима телохранители. А тези какви са? — Севернякът кимна към мрачната група в ъгъла. Мъже с блестящи нагръдници над черните кожени жакети, със сериозни стоманени маски, сериозни мечове и дълги ками на кръста. Челюстите им също бяха сериозно стиснати. Очите им непрекъснато обикаляха двора, сякаш търсеха заплаха.

— Хм — подсмихна се Коска. — И аз се чудех същото.

— Чудеше се? — Големият юмрук на северняка стисна неприятно рамото му. — Кога чуденето ще се превърне в осиране?

— Често се чудя. — Коска се отърси от ръката му. — Странно. Просто не се плаша. — Тръгна през тълпата, тупаше гърбове, поръчваше напитки, посочваше забавления и ръсеше шегички. Беше във вихъра си. Пороци, лукс и опасност.

Боеше се от старостта, от провала, от предателството и излагането. Но пък никога не го беше страх преди битка. Най-щастливите му моменти бяха, когато очакваше сражението да започне. Когато гледаше гуркулските пълчища пред стените на Дагоска. Разгръщането на силите на Сипани преди Битката за Островите. Контраатаката на защитниците на Мурис. Най обичаше опасността. Притесненията за бъдещето изчезваха. Провалите на миналото се стапяха. Оставаше само славното настояще. Затвори очи и пое дъх, усещаше приятно гъделичкане в гърдите. Заслуша се във възбудения говор на гостите. Вече дори не му се пиеше толкова.

Отвори очи и видя как двама мъже влизат през портата, а останалите се отдръпват да им направят път. Негово височество принц Арио носеше ален жакет с натруфени копринени ръкави, които подсказваха, че едва ли ще свърши нещо сам. От златната му маска стърчаха разноцветни пера, разперени като опашка на паун.

— Ваше височество! — Коска свали шапката си и се поклони. — За нас е истинска чест да ви посрещнем.

— Така е — каза Арио. — Както и брат ми. — И махна към мъжа до себе си. Фоскар бе облечен в безукорно бяло, маската му изобразяваше половин златно слънце. Оглеждаше се колебливо. Беше си пуснал брада, която доста му отиваше. — Да не говорим за нашия общ приятел господин Сулфур.

— Уви, не мога да остана. — Зад двамата братя се бе появил незабележителен тип. Имаше къдрава коса, прости дрехи и се усмихваше мило. — Много работа. Няма време за отдих, разбирате. — Усмихна се на Коска. Зад простичката маска очите му бяха с различен цвят, синьо и зелено. — Трябва да тръгна за Талинс тази вечер и да говоря с баща ви. Не можем да позволим на гуркулите да вземат предимство.

— Разбира се. Проклети гуркулски копелета. Приятен път, Сулфур. — Арио му кимна.

— Приятен път — повтори Фоскар и Сулфур излезе през портата.

Коска върна шапката на главата си.

— Добре дошли и на двама ви! Моля, наслаждавайте се на забавленията! Всичко е на ваше разположение! — Приближи се още крачка и докара палава усмивка. — Горният етаж е резервиран за вас и брат ви. Мисля, че ваше височество ще открие в Кралските покои специална изненада.

— Е, братко. Да видим дали ще успеем да те отърсим от грижите. — Арио се намръщи към оркестъра. — Тази жена не успя ли да намери по-добра музика?

Тълпата се раздели, за да пропусне братята. Няколко развеселени господа ги последваха, както и още четирима от стражите с мечове и брони. Коска се намръщи, докато влизаха в игралната зала.

Никомо Коска със сигурност не изпитваше страх. Но беше благоразумно да се разтревожи умерено при вида на добре въоръжените мъже. Все пак Монца настояваше за контрол. Приближи се до входа и докосна един от стражите.

— Не пускай повече хора. Препълнени сме. — Затвори портата пред слисаното лице на мъжа, превъртя ключа и го пусна в джоба си. Сулфур, приятелят на принц Арио, щеше да е последният преминал през прага тази вечер.

Махна с ръка към оркестъра и викна:

— Дайте нещо по-живичко, момчета! Тук сме да забавляваме хората!

Морвийр коленичи прегърбен в тъмнината на тавана и надникна към двора. Мъже с претенциозни облекла се събираха на групи и се разпръскваха, образувайки постоянен поток към двете врати на къщата. Сияеха и блещукаха на светлината на лампите. В нощта се носеха възбудени възклицания, приглушен говор, лоша музика и искрен смях, но Морвийр не беше в настроение да празнува.

— Защо толкова много? — прошепна той. — Очаквахме по-малко от половината. Нещо не е наред.

В студената нощ изригна ослепителен пламък и се чуха бурни ръкопляскания. Онзи идиот Ронко застрашаваше себе си и всички присъстващи на двора. Морвийр поклати глава. Ако това беше добра идея, той беше император…

Дей му изшътка и той запълзя по проскърцващите греди обратно към една от дупките.

— Някой идва.

От стълбището се появиха осем маскирани. Четирима очевидно бяха телохранители с блестящи нагръдници. Двете жени още по-очевидно работеха в „Кардоти“. Морвийр се интересуваше най-вече от последните двама.

— Арио и Фоскар — прошепна Дей.

— Да, несъмнено. — Синовете на Орсо размениха няколко думи, докато стражите се разполагаха около вратите. След това Арио се поклони, засмя се и тръгна към втората врата с двете жени под ръка, оставяйки брат си пред Кралските покои.

Морвийр се намръщи.

— Нещо определено не наред.

Мястото представляваше нечия идиотска идея как трябва да изглежда кралската спалня. Всичко беше натруфено и украсено със сребро и злато. Леглото имаше колони и завеси от червена коприна. До него се издигаше огромен шкаф, претъпкан с най-различни видове алкохол. Таванът беше изронен, а огромният полилей висеше твърде ниско. Камината, от зеленикав мрамор, беше издялана във формата на две голи жени, държащи поднос с плодове.

На стената имаше огромна картина с лъскава рамка. Жена с огромен бюст се къпеше в поток с по-голяма наслада от вероятното. Монца не разбираше защо картините с цици се смятат за по-добри. Но явно художниците смятаха така и почти навсякъде имаше цици.

— От тази гадна музика ме заболява главата — изръмжа Витари и опита да се почеше под корсета.

Монца наклони глава.

— Мен ме заболява от гадното легло. И особено от тапетите. — Крайно неприятно яркосини и тюркоазени райета със звездички между тях.

— Почти ми се допушва. — Витари побутна лулата от слонова кост до купата с хъск на малката мраморна масичка. Монца нямаше нужда от привличане на вниманието — през последния час често поглеждаше натам.

— Съсредоточи се върху работата — изсъска тя и стрелна вратата с очи.

— Винаги. — Витари оправи полата си. — Не е лесно с тези скапани дрехи. Как въобще…

— Шшшт. — По коридора прозвучаха стъпки.

— Гостите идват. Готова ли си?

Дръжките на двата ножа се опряха в гърба на Монца, щом се размърда.

— Вече е късно за колебание, а?

— Освен ако не решиш да преспиш с тях.

— Мисля да се придържам към убийството. — Монца протегна ръка към прозореца в нещо като съблазнителна поза. Сърцето й туптеше, кръвта бучеше в ушите й.

Вратата се отвори бавно, с изскърцване, и в стаята пристъпи мъж. Беше висок, облечен изцяло в бяло и носеше маска, изобразяваща половин слънце. Имаше добре поддържана брада, която не скриваше тежкия белег на брадичката му. Монца примигна. Това не беше Арио. Не беше дори Фоскар.

— Мамка му! — сепна се Витари.

Разпознаването я тресна като гръм, като храчка в лицето. Не беше синът на Орсо, а зет му. Не друг, а самият миротворец, Негово августейшо величество върховният крал на Съюза.

— Готов ли си? — попита Коска.

Тръпката прочисти гърлото си за пореден път. Имаше чувството, че нещо е заседнало там, откакто беше дошъл на това проклето място.

— Май е късно за колебание?

Старият наемник се усмихна още по-широко.

— Освен ако не си решил да преспиш с тях. Господа! Дами! Моля за внимание! — Оркестърът спря да свири, само гъдулката поддържаше една натрапчива нота. Това не допринесе за изострените нерви на Тръпката.

Коска размаха бастуна си да разчисти гостите от очертания в средата на двора кръг.

— Отстъпете, приятели, защото сте в опасност! Един от най-великите моменти в историята ще се разиграе пред невярващите ви очи!

— Кога ще има ебане? — извика някой и предизвика смях.

Коска подскочи напред и почти му изкара окото с върха на бастуна си.

— Когато някой умре! — Тъпанът се беше присъединил, дум, дум, дум. Хората се скупчиха около кръга. Кръг от маски, птици и животни, войници и клоуни, озъбени скелети и смеещи се дяволи. Лицата на хората под тях — пияни, отегчени, любопитни и ядосани. Зад тях бяха Барти и Кумел, единият, качен на раменете на другия, пляскаше в такт.

— За ваше образование, назидание и наслада… — Тръпката не знаеше какви ги плещи. — Къща за забавления „Кардоти“ представя… — пое си дъх, вдигна меча и щита, разбута тълпата и влезе в кръга — прословутия дуел между Фенрис Страховития… — Коска махна с бастуна си към Сивокосия, който влизаше от другата страна на кръга — и Логън Деветопръстия!

— Този има десет пръста — извика някой и предизвика нова порция смях.

Тръпката не се присъедини. Сивокосия не беше толкова ужасяващ като Страховития, но определено не беше успокояваща гледка. Голям като къща, с желязна маска, половин обръсната глава и ръка, боядисана в синьо. Огромната бухалка изглеждаше наистина опасна в яките му ръце. Тръпката си повтаряше, че са на една страна. Че всичко е преструвка. Само преструвка.

— Господа, съветвам ви да направите място! — извика Коска. Трите гуркулски танцьорки, с черни котешки маски на черните си лица, започнаха да разбутват гостите към стените. — Ще се пролива кръв!

— Дано! — Нова вълна смях. — Не съм дошъл тук да гледам как двама идиоти танцуват!

Зяпачите подвикваха и освиркваха. Предимно освиркваха. Тръпката започна да се съмнява, че планът му — да се повърти из кръга няколко минути и да наръга Сивокосия под мишницата, където имаше свински мехур с кръв — ще задоволи шибаните гости. Спомни си истинския дуел пред стените на Карлеон, от който зависеше съдбата на Севера. Карлите, ръмжащи и блъскащи по щитовете си. Чудеше се какво ли биха разбрали тези мъже от това. Животът понякога те отвежда на най-странни места.

— Започвайте! — извика Коска и отскочи в тълпата.

Сивокосия изръмжа и се метна напред, размахал бухалката. Това определено изненада Тръпката. Успя да вдигне щита навреме, но ударът го отхвърли на земята с изтръпнала лява ръка. Завъртя се, като одраска едната си вежда на собствения си меч. Добре, че не си изкара окото. Претърколи се, а бухалката удари мястото, на което бе паднал, и се разхвърчаха парченца калдъръм. Сивокосия продължи да налита, докато Тръпката се изправяше, и той трябваше да отскочи с грацията на котка в кучкарник. Това определено не беше в уговорката. Явно гигантът искаше да направи добро шоу пред копелетата.

— Убий го! — Някой се засмя.

— Пролейте малко кръв, идиоти!

Тръпката стисна здраво дръжката на меча. Внезапно го обзе лошо предчувствие. По-лошо и отпреди.

Хвърлянето на зарове обикновено успокояваше Дружелюбния, но не и тази вечер. Имаше лошо предчувствие. Дори по-лошо отпреди. Гледаше как се търкалят, подскачат и накрая спират.

— Две и четири — каза той.

— Виждаме числата — озъби се мъжът с маска на полумесец. — Проклетите зарове ме мразят! — И ги хвърли гневно към полираната дървесина.

Дружелюбния се намръщи, взе ги и ги търкулна нежно.

— Пет и три. Банката печели.

— Май й стана навик — изръмжа мъжът с маска на кораб и неколцина от приятелите му измърмориха гневно. Всички бяха пияни. Пияни и глупави. Банката винаги печелеше накрая, иначе нямаше да организира игрите. Но не му беше работа да ги образова. Някой в другия край извика радостно, когато колелото на късмета се спря на неговия номер. Няколко от картоиграчите изръкопляскаха с умерена досада.

— Скапани зарове. — Полумесеца отпи от виното си, докато Дружелюбния прибираше чиповете му към набъбналата си купчина. Беше му трудно да диша. Въздухът бе пълен със странни миризми — парфюм, пот, вино и пушек. Осъзна, че устата му е отворена, и я затвори.

Кралят на Съюза погледна Монца и Витари — хубав, царствен и най-вече крайно нежелан. Монца осъзна, че зяпа с отворена уста, и я затвори.

— Не искам да ви обидя, но една ще ми е напълно достатъчна, а… винаги съм предпочитал тъмната коса. — Махна към вратата. — Надявам се, че няма да се обидиш, ако те помоля да ни оставиш. Ще се погрижа да ти бъде платено.

— Колко щедро. — Витари погледна към Монца, която сви рамене. Умът й скачаше като жаба в топла вода и трескаво търсеше изход от ситуацията. Витари се оттласна от стената и тръгна към вратата. Докато минаваше покрай краля, го погали по гърдите. — Проклета да е червенокосата ми майка.

Вратата се затвори зад нея.

— Много… — кралят прочисти гърло — очарователна стая.

— Лесно се очаровате.

Той се подсмихна.

— Жена ми не смята така.

— Малко жени говорят добро за съпрузите си. Затова те идват при нас.

— Не ме разбра. Имам нейното позволение. Тя очаква третото ни дете и затова… е, едва ли те интересува.

— Ще се интересувам от всичко, което говорите. Затова ми плащат.

— Разбира се. — Кралят потри нервно ръце. — Нещо за пиене?

Тя кимна към шкафа.

— Ето там.

— Ти искаш ли?

— Не.

— Не, разбира се, защо да искаш? — Виното забълбука, изливайки се от бутилката. — Предполагам, че не ти е новост.

— Не. — Макар да не помнеше друг път да е била маскирана като курва с крал в същото помещение. Имаше два избора. Да преспи с него или да го убие. Никой не й се струваше особено привлекателен. Убийството на Арио щеше да създаде достатъчно неприятности. Убийството на краля, та дори да беше зет на Орсо, щеше да предизвика безкрайно повече.

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да избере по-лекия“, пишеше Столикус. Едва ли имаше предвид подобни обстоятелства, но в момента това нямаше значение. Тя се отпусна на завивките в странна поза. След това очите й се спряха на лулата.

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да потърси трети“, пишеше Фаранс.

— Изглеждате нервен — измърмори тя.

Кралят беше стигнал до крака на леглото.

— Трябва да призная, че от доста време не съм посещавал… подобно място.

— Нещо за успокояване? — Тя го загърби, преди да успее да откаже, и започна да пълни лулата. Не й отне много време. Все пак го правеше всяка вечер.

— Хъск? Не съм сигурен…

— И за това ли ви трябва позволение от жена ви? — Монца му подаде лулата.

— Не, разбира се.

Изправи се и поднесе пламъка на лампата към лулата. Първото му дръпване беше изкашляно веднага. Второто също. Все пак успя да задържи третото и издиша кълбо бял пушек.

— Твой ред е. — Подаде й лулата и седна на леглото. Пушекът продължаваше да се вдига и дразнеше ноздрите й.

— Аз… — Как само й се искаше. Чак трепереше от нужда. — А… — Беше в ръцете й. Но сега не му беше времето. Трябваше да запази самоконтрол.

Устните му се извиха в безобидна усмивка.

— На теб чие позволение ти трябва? Обещавам, че няма да кажа…

Тя поднесе пламъка, вдъхна дима и усети как прогаря дробовете й.

— Скапани ботуши — каза кралят, докато се опитваше да ги смъкне. — Не са ми по мярка. Плащаш… сто марки… за ботуши… и би трябвало поне да са… — Единият се измъкна и полетя към стената. Монца откри, че й е трудно да стои права.

— Още? — И му подаде лулата.

— Защо не?

Монца загледа пламъка на лампата. Лъскав, сияещ като безценно бижу. Семената от хъск, които от кафяво преминаваха в червено и накрая ставаха на пепел. Кралят издиша сладникавия пушек в лицето й и тя затвори очи и пое с цяло гърло. Главата й се въртеше.

— Ох.

— А?

Той се огледа.

— Това е…

— Да. Така е. — Стаята сияеше. Болката в краката се бе превърнала в приятно гъделичкане. Голата й кожа потръпваше. Тя се отпусна на чаршафите. Само тя и кралят на Съюза, на грозно легло в бардак. Кое можеше да е по-комфортно?

Кралят бавно облиза устни.

— Жена ми. Кралицата. Знаеш. Нали ти споменах? Тя не винаги…

— Съпругата ти харесва жени — осъзна, че казва Монца. След това избухна в смях и трябваше да изтрие сополите си. — Много ги харесва.

Очите му бяха порозовели зад маската. Изгледа я бавно.

— Жени ли? За какво говорехме? — Той се наведе към нея. — Вече не съм нервен. — Положи непохватно ръка на крака й. — Мисля… — Езикът му се плетеше в устата. — Мисля… — Очите му се подбелиха и той падна с разперени ръце на леглото. Маската падна. Лекото му похъркване отекна в ушите на Монца.

Изглеждаше толкова спокоен. Искаше й се да легне до него. Непрекъснато мислеше, мислеше и се тревожеше. Имаше нужда от почивка. Заслужаваше я. Но имаше нещо, което не й даваше мира. Трябваше да го свърши. Какво беше? Стана на крака и се заклатушка.

Арио.

— Да, вярно е. — Заряза негово величество на леглото и тръгна към вратата. Стаята се люлееше. Подло копеле. Наведе се и отчупи едното токче, като почти щеше да падне. Хвърли го и то бавно заплува във въздуха, като котва, спускаща се във вода. Трябваше да отвори насила очи и да погледне към вратата, защото виждаше мозайка от синьо стъкло между себе си и света, а свещите сияеха така ослепително…

Морвийр кимна на Дей и тя му отвърна. Черна фигура, приклекнала в мрачния таван, със съвсем лека светлина върху усмивката й. Зад нея гредите и подпорите бяха едва различими очертания.

— Аз ще се оправя със стражите пред Кралските покои — прошепна той. — Ти… поеми другите.

— Добре, но кога?

Кога беше най-важният въпрос. Той погледна през дупката, стиснал тръбичката в ръка, пръстите на другата му се търкаха в палеца. Вратата на Кралските покои се отвори и Витари мина между пазачите. Намръщи се и тръгна по коридора. Нямаше следа от Муркато, Фоскар и каквото и да било друго. Морвийр беше сигурен, че това определено не е част от плана. Разбира се, щеше да убие стражите. Бяха му платили за това, а той винаги изпълняваше договорите. Едно от многото неща, които го отличаваха от негодниците като Никомо Коска. Но кога, кога, кога…

Морвийр се намръщи. Беше сигурен, че чува тихо мляскане.

— Пак ли ядеш?

— Само кифличка.

— Спри се! Работим, да му се не види! Опитвам се да мисля! Не може ли да искам поне мъничко професионализъм?

Времето се разтегна под акомпанимента на некадърните музиканти на двора. Нямаше следа от движение, ако не се брояха леко мърдащите стражи. Морвийр бавно поклати глава. В този случай, както и в много други, явно нямаше значение кой момент ще избере. Пое си дъх, вдигна тръбичката и се прицели в по-далечния от двамата…

Вратата на стаята на Арио се отвори шумно. Двете жени се измъкнаха, едната още дооправяше полата си. Морвийр затаи дъх с издути бузи. Жените затвориха вратата и се отдалечиха. Единият страж каза нещо и се засмя. Морвийр изстреля стреличката, чу се леко изсъскване и смехът секна.

— Ах! — Стражът се хвана за главата.

— Какво?

— Не знам… Нещо ме ужили.

— Ужили ли? Че как… — Беше ред на другия да се хване за главата. — Проклятие!

Първият беше намерил стреличката в косата си и я разглеждаше.

— Игла. — Посегна несръчно към меча си, подпря се на стената и се свлече. — Усещам…

Вторият направи една крачка, вдигна ръка и падна по лице.

Морвийр си позволи да кимне със задоволство и пропълзя до Дей, която се бе навела над две от дупките с тръбичка в ръка.

— Справи ли се?

— Разбира се. — Тя отхапа от кифлата в другата си ръка. Морвийр видя, че двамата стражи пред вратата на Арио лежат неподвижно.

— Чудесна работа, скъпа. Уви, това е единствената работа, която ни повериха. — Той започна да прибира екипировката.

— Няма ли да останем да видим какво ще стане?

— Не виждам причина. Най-доброто, на което може да се надяваме, е да умрат хора, а това съм го виждал. Често. Повярвай ми. Всяка смърт си прилича. Носиш ли въжето?

— Разбира се.

— Никога не е късно да подсигурим бягството.

— Винаги предпазливостта на първо място.

— Точно така.

Дей извади въжето от торбата и върза единия край за здрава греда. Вдигна крак и изрита малкото прозорче от рамката му. Морвийр чу плясъка в канала зад сградата.

— Добра работа. Какво щях да правя без теб?

— Умри! — Сивокосия се втурна напред, вдигнал бухалката над главата си. Тръпката изпъшка заедно с тълпата и едва успя да отскочи. Сграбчи едрия мъж в тромава прегръдка и двамата залитнаха към края на кръга.

— Какво ти става, по дяволите? — изсъска Тръпката в ухото му.

— Отмъщавам! — Сивокосия го ритна с коляно отстрани и го отърси от себе си.

Тръпката залитна, но успя да запази равновесие. Напъваше се да си спомни с какво го е обидил.

— Отмъщаваш ли? За какво бе, откачено копеле?

— За Уфрит! — Мъжът финтира с крак и Тръпката отскочи назад и надникна над ръба на щита си.

— А? Че там никой не беше убит!

— Сигурен ли си?

— Само двама на пристана, но…

— Брат ми! Не повече от четиринайсетгодишен!

— Не бях аз, лайно! Черния Дау го направи!

— Черния Дау не е тук, а аз се заклех на майка ми, че ще отмъстя. Ти си участвал, така че ще го отнесеш, шибаняко!

Зяпачите се радваха и викаха, жадни за кръв, като при истински двубой.

Отмъщение значи. Наистина двуостро оръжие. Никога не знаеш кога ще те пореже. Тръпката се изправи с окървавено от падането лице и се замисли колко нечестно е всичко. Опитваше се да постъпва правилно, точно както повтаряше брат му. Беше опитал да е по-добър човек. Нали? Ето докъде водеха добрите намерения. Право в лайната.

— Аз само… опитвах да правя най-доброто! — извика той на северняшки.

Сивокосия се изплю през маската си.

— И брат ми също! — И атакува, размахал бухалката.

Тръпката приклекна, вдигна щита си нагоре и го удари с ръба по челюстта. Великанът залитна назад и изплю кръв.

Тръпката все още имаше гордост. Поне това си беше запазил. Проклет да беше, ако оставеше някакво едро копеле да го върне в калта, защото не можеше да различи добрите от лошите хора. Усети как гневът напира в гърлото му, както се случваше в Севера, когато се вихреше в разгара на битката.

— Отмъщение ли? — изкрещя той. — Сега ще ти покажа аз отмъщение!

Тръпката пое удар с щита и залитна и Коска се намръщи. Мъжът изръмжа нещо гневно на северняшки и замахна с меча, като пропусна Сивокосия само на пръст. Обратният му замах щеше да помете половината зяпачи от нея страна и те се размърдаха нервно.

— Страхотно! — извика някой. — Почти като наистина! Трябва да ги наема за сватбата на дъщеря ми…

Наистина, северняците изнасяха добро представление. Твърде добро. Обикаляха се, без да откъсват очи един от друг, и от време на време единият замахваше с крак или оръжие. Гневната, съсредоточена предпазливост на мъже, които знаят, че всяко подхлъзване може да донесе смърт. Косата на Тръпката беше полепнала от кръв по дясната страна на черепа му. Сивокосия имаше широко одраскване по кожената броня и рана на брадичката от ръба на щита.

Зяпачите бяха спрели да обиждат и гледаха бойците със затаен дъх. Разкъсваха се от желание да гледат от по-близо и да стоят по-далече при всяко замахване на оръжията. И те усещаха нещо във въздуха. Като натежало преди буря небе. Истински убийствен гняв.

Оркестърът беше влязъл в играта. Гъдулката изскърцваше, когато Тръпката замахнеше, а тъпанът думкаше при всеки удар на Сивокосия, допринасяйки за почти непоносимото напрежение.

Определено опитваха да се убият и Коска нямаше представа как да ги спре. Намръщи се, когато бухалката удари за пореден път щита на Тръпката и почти го събори. Погледна разтревожено към цветните прозорци над двора.

Нещо му подсказваше, че тази вечер няма да се разминат само с два трупа.

Труповете на двамата стражи лежаха до вратата. Единият гледаше нагоре към тавана. Другият лежеше по очи. Не изглеждаха мъртви. Все едно спяха. Монца се шляпна по лицето, за да прогони ефекта от хъска. Вратата се клатеше пред нея и една ръка с ръкавица посегна към дръжката. По дяволите! Тя трябваше да го направи. Остана така, олюлявайки се, чакаше ръката да се махне.

— А! — Това беше нейната ръка. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Монца залитна и почти щеше да падне по лице. Стените около нея започнаха да се топят и размиват като водопади. Пламъците в огнището сияеха като кристали. Единият прозорец беше отворен и отвън долиташе музика и крясъци. Можеше да види звуците, които се виеха покрай стъклото и плуваха през непрекъснато променящото се пространство към ушите й.

Принц Арио лежеше на леглото гол, с разперени ръце. Главата му се извъртя към нея, перата на маската хвърляха дълги сенки по осветената стена.

— Още ли? — измърмори той и отпи мързеливо от бутилката.

— Надявам се… че не сме ви изтощили… все още. — Гласът й идеше сякаш от много далеч. Тя заплува към леглото, като голям кораб в червеното море на килима.

— Мисля, че ще мога да се отзова — каза Арио и дръпна оная си работа. — Но ти имаш предимство над мен. — Той махна към нея. — Твърде си облечена.

— Аха. — Тя махна кожената пелерина от раменете си и я остави да падне на пода.

— Свали ръкавиците. — Той махна с ръка. — Не ми харесват.

— И на мен. — Монца започна да ги издърпва от лактите. Арио се взираше в дясната й ръка. Тя я вдигна пред лицето си и примигна. Имаше дълъг розов белег отстрани. Дланта беше премазана, пръстите изкривени, а кутрето стърчеше упорито напред.

— А. — Беше забравила за това.

— Осакатена ръка. — Арио запълзя по леглото към нея. Перата и членът му се клатеха в такт с движението на бедрата. — Колко ужасяващо… екзотично.

— Нали? — Споменът за ботуша на Гоба, премазващ ръката, изплува пред очите й и я отрезви за миг. Усети, че се усмихва. — Няма нужда от това. — Хвана перата, свали маската от главата му и я хвърли към ъгъла.

Арио се усмихна. Около очите му имаше розови белези от маската. Тя се взря в лицето му и усети как замайването от хъска се изпарява. Пред нея беше мъжът, който прониза брат й, изхвърли го от терасата и се оплакваше, че е бил одраскан. Точно пред нея. Наследникът на Орсо.

— Колко грубо. — Той се надигна от леглото. — Трябва да ти дам урок.

— А може би аз трябва да ти дам.

Той се приближи толкова, че можеше да подуши потта му.

— Дръзко е да ми се опълчваш. Много дръзко. — Посегна и прокара пръст по ръката й. — Малко жени са толкова дръзки. — Застана още по-близко и пусна ръка към цепката на полата й, нагоре по бедрото, стисна я за задника. — Имам чувството, че те познавам.

Монца хвана ръба на маската с осакатената си ръка.

— Познаваш ме? — Плъзна другата си ръка към гърба и напипа дръжката на единия нож. — Разбира се, че ме познаваш.

Махна маската си. Усмивката на Арио застина, и очите му пробягаха по лицето й. След това се оцъклиха.

— Стра…

— Сто монети на следващото хвърляне! — извика Полумесеца и вдигна високо заровете. Помещението се смълча, защото всички се обърнаха да го гледат.

— Сто монети. — Това не означаваше нищо за Дружелюбния. Той не играеше със собствени пари, а и го интересуваха само по отношение на броенето. Загубите и печалбите бяха без значение.

Полумесеца разклати заровете в юмрука си.

— Хайде, скапани лайна! — Хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Пет и шест.

— Ха! — Приятелите му се зарадваха и започнаха да го поздравяват, все едно бе постигнал голямо нещо, като бе хвърлил едни числа вместо други.

Онзи с маската на кораб вдигна ръце нагоре.

— А така!

Другият, с маската на лисица, направи неприличен жест.

Свещите бяха станали неприятно блестящи. Твърде блестящи, за да ги преброи. Стаята беше гореща и претъпкана. Ризата бе залепнала за гърба му. Дружелюбния посегна за заровете и ги хвърли нежно. Около масата се чуха възклицания.

— Пет и шест. Банката печели. — Хората често забравяха, че е нормално да се падне равен резултат. Така че не беше съвсем изненадан, когато Полумесеца загуби усещането си за реалност.

— Мошеник!

Дружелюбния се намръщи. В Убежището щеше да го намушка, ако му говореше така. Трябваше да го направи, та другите да го оставят на мира. Щеше да го намушка, и то не веднъж. Само че сега не бяха в Убежището, а навън. Контрол. Той само сви рамене.

— Пет и шест. Заровете не лъжат.

Започна да прибира чиповете, но Полумесеца го хвана за ръката, наведе се напред и го мушна с пръст в гърдите.

— Мисля, че заровете ти са фалшиви.

Дружелюбния усети как гърлото му се стяга болезнено и затаи дъх. Усещаше всяка капка пот по челото, гърба и косата си. В него започна да се надига спокоен, студен и непоносим гняв.

— Какви са заровете ми? — едва успя да прошепне.

Ръчкане, ръчкане, ръчкане.

— Фалшиви.

— Какви? — Сатърът на Дружелюбния разцепи маската и черепа под нея. Ножът му наръга мъжа с маската на кораб право в отворената уста и върхът излезе през тила. Дружелюбния продължи да го мушка и мушка, докато дръжката не стана хлъзгава от кръвта. Някаква жена запищя.

Затворникът осъзнаваше, че всички в помещението го гледат втрещено. Три по четири по четири човека, или някъде там. Преобърна масата, разпиляха се чаши, чипове и монети. Мъжът с маска на лисица го гледаше ужасено, бледата му буза беше оцапана с парчета тъмен мозък.

Дружелюбния се наведе към него и изкрещя:

— Извини се! Извини се на шибаните ми зарове!

— Стра…

Викът на Арио се превърна в пъшкане. Той погледна надолу и тя го последва. Ножът се бе забил в слабините му, точно между бедрото и свилия се член, чак до дръжката. Кръвта се процеждаше по юмрука й. Арио изпищя, но другият нож на Монца се заби под ухото му и излезе от другата страна на гърлото.

Арио остана така, с изцъклени очи и една ръка на голото й рамо. Другата пропълзя към дръжката на ножа. Гъстата черна кръв се стичаше по пръстите й, надолу по гърдите и краката му, оставяше червени следи по бледото тяло. Устата му се отвори, но вместо писък се чу хриптенето на въздуха покрай влажната стомана в гърлото. Той залитна назад. Монца наблюдаваше с удивление светещите следи, които оставяше бледото му лице.

— Трима мъртви — прошепна тя. — Остават четирима.

Арио залитна, главата му строши цветното стъкло, тялото му изби целия прозорец. Преобърна се и изчезна в нощта.

Бухалката се спусна в удар, който можеше да строши черепа на Тръпката като яйце. Но Сивокосия беше уморен и тромав и това го остави открит. Тръпката се наведе, изръмжа и завъртя тежкия меч. Острието се вряза звучно в синята предмишница на гиганта, отсече я чисто и се заби дълбоко в корема. От чукана плисна кръв и опръска лицата на зяпачите. Ръката с бухалката падна на земята. Някой изписка. Друг се засмя.

— Как го направиха?

Сивокосия закрещя, все едно го е заклещила врата:

— Мамка му! Боли! Ааа! Боли…

Посегна с цялата си ръка към корема, от който започваха да се изсипват черни вътрешности. Залитна напред, падна на едно коляно и продължи да крещи. Докато мечът на Тръпката не удари маската му с дрънчене и не прекъсна крясъците му. Гигантът падна по гръб, ботушите му се вдигнаха във въздуха, после тупнаха на земята.

Това беше краят на вечерните забавления.

Оркестърът доизкара няколко нестройни тона и музиката замря. От игралната зала долитаха крясъци, но на двора цареше тишина. Тръпката погледна трупа на Сивокосия. От разцепената маска течеше кръв. Гневът беше изчезнал внезапно, оставяйки го с боляща ръка, мокра от пот коса и нарастващ ужас.

— Защо все ми се случват подобни неща?

— Защото си много лош човек — каза Коска зад рамото му.

Тръпката усети как пред лицето му минава сянка. Тъкмо вдигаше поглед, когато едно голо тяло се стовари по глава в кръга и оплиска и без това слисаната тълпа с още кръв.

Това е забавление

Изведнъж всичко се обърка.

— Кралят! — изкрещя някой. Окървавеният кръг се изпълни с тичащи наникъде хора. Всички се надвикваха и пищяха. Мъжки и женски гласове, от които и мъртвите щяха да оглушеят. Някой се блъсна в щита на Тръпката и той отвърна инстинктивно, събори го върху трупа на Сивокосия.

— Това е Арио!

— Убийство! — Някакъв от гостите посегна за меча си, но един от оркестъра пристъпи хладнокръвно и разби черепа му с боздуган.

Още писъци. Дрънчене на метал. Една от гуркулските танцьорки разпори корема на някакъв мъж, който залитна, повърна кръв и в опита си да извади меча наръга стоящия до него в крака. Чу се трясък на стъкло и от прозорците на игралната зала излетя труп. Паниката и лудостта започнаха да се разпростират като пожар в сухо поле.

Един от жонгльорите хвърляше ножове, които летяха из двора и се забиваха в плът и дърво, еднакво опасни за врагове и приятели. Някой дръпна Тръпката и той го удари с лакът в лицето. Замахна да го довърши с меча, но видя, че насреща му е гайдарят Морк, с окървавен нос. Чу се силно избучаване и през сплетените тела премина оранжево сияние.

Писъците се извисиха в безумен хор.

— Пожар!

— Дайте вода!

— Направете път!

— Дръжте жонгльора!

— Помощ! Помощ!

— Рицари на Тялото, при мен! При мен!

— Къде е принцът? Къде е Арио?

— Някой да помогне!

— Назад! — изкрещя Коска.

— А? — Тръпката се огледа объркано. От тъмното долетя нов нож и се изгуби сред блъскащите се тела.

— Назад! — Коска пристъпи настрани, за да избегне нечий меч, измъкна от бастуна си дълго и тънко острие и прониза ловко мъжа в гърлото. Замахна към друг, пропусна и за малко не уцели Тръпката. Един от спътниците на Арио на свой ред щеше да го прониже. Гурпи изникна зад него и размаза главата му с лютнята. Инструментът се строши, а брадвата вътре разсече рамото на мъжа и го събори на земята.

Избухна нов пламък и хората се заблъскаха още по-отчаяно. Тълпата внезапно се раздели и Невероятния Ронко се устреми към Тръпката. Тялото му гореше с бял пламък, като на някакъв дявол, излязъл от ада. Севернякът отстъпи и го изблъска настрани с щита си. Ронко се блъсна в стената и отскочи, хвърляше капки течен огън. Хората опитваха да избягат, а оръжията удряха безогледно. Пламъците се разпростряха с пукане по изсъхналия бръшлян, плъзнаха по дървената стена и окъпаха претъпкания двор с трепкаща светлина. Някъде се строши прозорец. Заключените порти трещяха, натиснати от опитващите да избягат хора. Тръпката угаси пламъците по щита си в стената. Горящият Ронко се търкаляше по земята и пищеше като врящ чайник. Пламъците хвърляха проблясъци по маските на гостите и изпълнителите и Тръпката виждаше навсякъде чудовищни лица.

Нямаше време за размисъл. Сега беше важно само кой ще живее и кой ще умре. Той нямаше намерение да се присъединява към втората група. Отстъпи, като се придържаше към стената и отблъскваше напиращите мъже с опърления си щит.

Двама от стражите с нагръдници си пробиваха път през тълпата. Единият съсече Барти, а може би Кумел, беше трудно да се различи кого, и при обратното замахване отнесе част от черепа на един от антуража на Арио. Мъжът залитна с писък, хванал главата си с ръка. Черната кръв се стичаше по пръстите, златната маска и надолу по лицето. Барти или Кумел, който беше останал, заби ножа си в тила на мечоносеца, чак до дръжката, след което изпищя, защото от гърдите му щръкна острие на меч.

Друг брониран телохранител се насочи към Тръпката с вдигнат меч, викаше нещо на езика на Съюза. Нямаше значение какво говореше, защото убийствените му намерения бяха очевидни и Тръпката нямаше да му остави първия удар. Той изръмжа и замахна, но мъжът се наведе и мечът му се удари в нещо друго, месесто. Гърдите на някаква жена, която залиташе покрай него в този момент. Тя падна до стената, а писъкът й се превърна в гъргорене. Половината маска беше отчупена, окото й се взираше в него, а от устата и носа й течеше кръв, надолу по бледата шия.

В двора цареше лудост, осветена от разпростиращите се пламъци. Нощно бойно поле, но без страни, без смисъл и без победители. Тълпата прегазваше тела — живи и мъртви, съсечени и окървавени. Гурпи вършееше с остатъците от лютнята. Дори не можеше да замахне добре, защото брадвата бе оплетена в струни и летви. Един от стражите го съсече, кръвта изглеждаше черна на светлината на пламъците.

— Пушалнята! — изсъска Коска и намушка някой на пътя им. Май беше един от жонгльорите, но в целия хаос беше трудно да се каже. Тръпката се шмугна през прага след стария наемник и двамата опитаха да затворят вратата. Нечия ръка се провря през отвора и се вкопчи в рамката. Тръпката я удари с дръжката на меча си и тя се дръпна. Коска успя да заключи и хвърли ключовете в стаята.

— Сега какво?

Старият наемник го изгледа с трескав поглед.

— Защо мислиш, че знам шибания отговор?

Помещението беше дълго и тясно, осеяно с възглавници и преградни пердета, осветено от трепкащи лампи. Миришеше на сладникав хъск. Звуците на насилие, идещи от двора, бяха приглушени. Някой похъркваше. Някой се подхилваше. До отсрещната стена стоеше мъж с маска с клюн, с лула в ръце и щастлива усмивка на лицето.

— Ами другите? — изсъска Тръпката.

— Мисля, че вече сме всеки за себе си. — Коска опитваше да избута един скрин до вратата, която се тресеше от удари. — Къде е Монца?

— Няма ли да влязат през игралната зала? Няма ли… — Нещо се разби в прозореца и разпиля стъкла в помещението. Тръпката се дръпна в сумрака, сърцето му биеше така силно, че отекваше в черепа му като чук. — Коска? — Само пушек и мрак, трептящи пламъчета на лампите и премигваща светлина от прозорците. Оплете се в някаква завеса и я изтръгна от закачалката. Пушекът дразнеше гърлото му. Пушек от хъск вътре и от пожар навън. Все повече и повече. Въздухът се беше замъглил.

Чуваше гласове. Удари и писъци отляво, сякаш побеснял бик блъскаше къщата.

— Заровете ми! Заровете ми! Копелета!

— Помощ!

— Извикайте някого!

— Горе! Кралят! На втория етаж!

Удряха вратата с нещо тежко и тя се тресеше. Някой се приближи към него.

— Извинете, може ли… — Тръпката го удари с щита и тръгна напред, към стълбите. Монца беше горе. На горния етаж. Чу как вратата се строши и в замъгленото помещение започнаха да се изливат фигури с бляскащи мечове. Един от мъжете посочи към него.

— Натам! Ето го!

Тръпката сграбчи една лампа с ръката с щита и я хвърли. Пропусна мъжа, но уцели стената. Стъклото се счупи и изпръска завесите с горящо масло. Хората се пръснаха, един запищя, защото ръката му бе подпалена. Тръпката побягна навътре в къщата, спъваше се в масички и възглавници. Усети как нечия ръка го сграбчва за глезена и я посече с меча. Залитна през сенките към врата, от чийто процеп долиташе лека светлина. Отвори я с рамо, очаквайки всеки миг да го пронижат в гръб.

Започна да изкачва витите стъпала по две наведнъж, дишаше тежко. Краката го заболяха, докато стигне стаите, където гостите правеха секс. Или шибаха, в зависимост от израза. По тапицирания коридор се зададе някакъв мъж и почти го блъсна. Двамата се взряха в маските си. Още едно от копелетата с лъскавите нагръдници. Хвана рамото на Тръпката с лявата си ръка и посегна да измъкне меча си, но си удари лакътя в стената.

Тръпката го прасна с глава инстинктивно и усети как му чупи носа с чело. Нямаше място за меча. Удари го с ръба на щита по бедрото, след което с коляно в топките и го засили надолу по стълбите. Продължи напред, без да спира. Закашля се.

Чуваше блъскането и писъците зад себе си.

— Кралят! Защитете краля! — Залитна. Мечът беше натежал в десницата му, щитът висеше на отпуснатата левица. Чудеше се кой е останал жив. Мислеше за жената, която бе убил на двора, за ръката, която бе строшил на вратата. Заклатушка се по коридора и махна с щита пред лицето си, за да разгони дима.

Под широките прозорци лежаха тъмните очертания на тела. Може би беше мъртва. Всички можеше да са мъртви. Всички. Чу кашляне. Пушекът беше изпълнил коридора и се кълбеше към тавана. Тръпката се намръщи. После видя жена. Жена с разчорлена черна коса и протегнати ръце.

Монца.

Задържа дъх и затича към нея, приведен ниско, под дима. Хвана я за кръста, а тя го сграбчи през врата. Лицето й беше омацано с кръв и сополи.

— Пожар — изхриптя тя.

— Насам. — Тръпката я дръпна към коридора, но спря.

От стълбището се задаваха двамина с нагръдници. Единият посочи към тях.

— Мамка му. — Спомни си макета. Задната стена на „Кардоти“ гледаше към Осми канал. Изрита прозореца с крак. Долу, под пушека, водата блестеше и отразяваше пламъците на пожара.

— Най-лошият си шибан враг — изръмжа през стиснати зъби.

— Арио е мъртъв — изхъхри Монца в ухото му. Тръпката хвърли меча си и я сграбчи. — Какво… — Изхвърли я през прозореца и чу ужасения й писък. Изтръгна щита си, метна го към двамата мъже, които тичаха към него, и скочи след нея.

Пушекът се носеше около него. Вятърът разроши косата му и шибна насълзените очи и отворената уста. Той удари водата с крака и потъна. В мрака заплуваха мехурчета. Студът го преряза и почти го накара да си поеме въздух. Не знаеше къде е горе и къде е долу и си удари главата в нещо.

Нечия ръка го сграбчи под челюстта, дръпна го и изкара лицето му в нощта. Той си пое въздух. Влачеха го през канала, а той кашляше, и от пушека, и от водата, и от миризмата на гнило от канала. Започна да се мята.

— Стига си се дърпал де!

Над лицето му падна сянка, а рамото му застърга в камък. Пипнешком се хвана за някаква метална халка и успя да се задържи над повърхността, докато се мъчеше да изкашля водата от дробовете си. Монца се притискаше към него и го държеше здраво. Учестеното им дишане се сливаше в едно и заедно с плисъка на водата отекваше под арката на моста.

Можеше да види задната страна на Къщата за удоволствия „Кардоти“. Пожарът бушуваше с пълна сила, пламъците пращяха и пукаха, хвърляха искри, пепел и облаци дим. Светлината се отразяваше във водата и по половината бледо лице на Монца. Червено, оранжево и жълто — цветовете на пожара.

— Мамка му — изсъска той и потръпна от студ, от умора след битката и от угризения за стореното в целия хаос. Усети как в очите му напират сълзи. Не можеше да не заплаче. Започна да се тресе и да подсмърча, едва успяваше да не изпусне халката. — Мамка му… мамка му…

— Шшшшт. — Ръката на Монца се притисна към устата му. Над тях се чуха забързани стъпки и викове. Двамата потрепериха и се притиснаха към влажната зидария. — Шшшшт. — Преди няколко часа беше готов на всичко, за да се притисне така към нея. В момента обаче не му беше до това.

— Какво стана? — прошепна тя.

Тръпката дори не можеше да я погледне.

— Нямам представа.

Какво стана

Известният наемник Никомо Коска се спотайваше в сенките и наблюдаваше склада. Всичко изглеждаше спокойно, а иззад затворените капаци не идваше светлина. Нямаше отмъстителна тълпа, нито напиращи стражи. Инстинктите му казваха просто да изчезне в нощта и да зареже Монцаро Муркато и откачения й стремеж към отмъщение. Само че му трябваха пари, а инстинктите му не струваха и колкото купчина лайна. Той се притисна към входа, защото някаква жена с маска притича с кикот по уличката, държеше полите си с ръце. Някакъв мъж подтичваше зад нея.

— Върни се! Целуни ме, кучко! — Стъпките им заглъхнаха.

Коска закрачи по улицата, сякаш я притежаваше, зави по страничната и се притисна към стената на склада. Промъкна се до задната врата. Изтегли острието от бастуна си с леко стържене и металът проблесна в нощта. Завъртя дръжката и отвори вратата. Направи крачка в тъмното.

— Дотук. — До врата му се допря острие. Коска отвори длан и пусна оръжието си на дъските.

— Предавам се.

— Коска, ти ли си? — Острието се махна. Витари се спотайваше в сенките зад вратата.

— Шило, преоблякла си се! По̀ ми допадаше в дрехите от „Кардоти“. Бяха по-… женствени.

— Ха. — Тя мина покрай него и влезе в тъмното помещение. — Това бельо си беше истинско мъчение.

— Тогава ще трябва да се огранича до фантазиите си.

— Какво стана в „Кардоти“?

— Какво стана ли? — Коска се наведе и вдигна оръжието си с два пръста. — Мисля, че „кървава баня“ добре описва нещата. След това избухна пожар. Признавам… че побързах да се изнеса. — Беше отвратен от себе си, че бе побягнал, спасявайки безполезната си кожа. Но пък навиците от цял живот, при това опропастен като неговия, отмираха трудно. — Защо ти не ми кажеш какво се случи?

— Дойде кралят.

— Какво? — Коска се сети за мъжа в бяло с маската, изобразяваща слънце. Мъжът, който хич не приличаше на Фоскар. — Аха. Това обяснява телохранителите.

— Какво стана с музикантите?

— В преразход са. Никой от тях ли не се е появил още?

Витари поклати глава.

— Не.

— Тогава бих предположил, че повечето, а може би всички, са избити. Както често се случва с наемниците. Лесно се наемат, лесно се освобождават и никой не тъжи за тях.

Дружелюбния стоеше до тъмната маса и търкаляше нежно заровете си на светлината на една лампа. До него лъщеше тежък и застрашително изглеждащ сатър.

Коска се приближи и посочи заровете.

— Три и четири, а?

— Три и четири.

— Седем. Съвсем обикновен резултат.

— Среден.

— Може ли?

Дружелюбния го изгледа остро.

— Да.

Коска все заровете и ги търкулна.

— Шест. Ти печелиш.

— Това ми е проблемът.

— Наистина ли? А моят е, че губя. Какво стана. Имаше ли проблеми в игралната зала?

— Малко.

По врата на затворника имаше, засъхнала кръв, черна на светлината на лампата.

— Имаш нещо… ето там — каза Коска.

Дружелюбния се избърса и погледна червено-кафявите си пръсти с емоционалността на умивалник.

— Кръв.

— Да. Доста кръв се проля тази вечер. — Сега, когато беше в относителна безопасност, тръпката отшумяваше и старите съжаления се завръщаха. Ръцете му пак трепереха. Питие, питие, питие. Направи няколко крачки в склада.

— Аха! Конферансието на тазвечерния убийствен цирк! — Морвийр се подсмихваше от перилата на стълбището. Дей стоеше до него и белеше портокал.

— Нашите отровители! Жалко, че сте оцелели. Какво стана?

Морвийр сбърчи устни.

— Нашата скромна роля бе да отстраним стражите на горния етаж. Направихме го с абсолютна скорост и дискретност. След това не бяхме желани в сградата. Точно обратното. Нашата работодателка не ни се доверява напълно. Беше загрижена, че ще предизвикаме безразборно клане.

Коска сви рамене.

— Клането по принцип е безразборно.

— Както и да е, отговорностите ти свършиха. Никой няма да има нещо против, ако приемеш този подарък от мен.

Морвийр хвърли нещо проблясващо в тъмнината. Коска го хвана инстинктивно във въздуха. Метална манерка с плискаща се течност. Като тази, която носеше обикновено. Не помнеше къде я бе заложил… В спомените му изплува образът на студен метал и силен алкохол и устата му се напълни със слюнка. Питие, питие, питие…

Отвъртя капачката почти наполовина, преди да се спре.

— Би било разумно да не приемам дарове от отровител.

— Единствената отрова вътре е от тази, която поглъщаш от години. Същата, от която никога няма да се откажеш.

Коска вдигна манерката.

— Наздраве. — Наклони я, изля алкохола на пода и я хвърли в ъгъла. Все пак запомни мястото, в случай че останеха няколко капки. — Нашата работодателка няма ли я? А северняшкото й кученце?

— Не. Може би трябва да обмислим вероятността да не се появят.

— Прав е. — Витари беше черна фигура на прага на кухнята. — Има голяма вероятност двамата да са мъртви. Какво ще правим тогава?

Дей си погледна ноктите.

— Аз например ще си изплача очите.

Морвийр имаше други планове.

— Да обсъдим как ще си разделим парите на Муркато…

— Не. — По някаква причина Коска беше силно раздразнен от тази мисъл. — Ще изчакаме.

— Това място не е безопасно. Някой от изпълнителите може да е заловен от властите. Може би в момента ни издава.

— Вълнуващо, нали? Казах, че ще изчакаме.

— Ти чакай, като искаш, но аз…

Коска хвърли ножа си с едно ловко движение. Острието изсвистя в мрака и се заби в стената на педя от лицето на Морвийр.

— Ето един подарък от мен.

Отровителят повдигна вежда.

— Не ми харесва пияници да ме замерят с ножове. Ами ако мерникът ти не беше точен?

Коска се ухили.

— Не беше. Ще чакаме.

— За човек с толкова известни проблеми с лоялността, намирам привързаността ти към жена, която вече те е предавала, за… смайваща.

— И аз. Но винаги съм бил непредсказуемо копеле. Може би се променям. Може би съм се заклел да изтрезнея и отсега нататък да спазвам думата си.

— Да бе — изсумтя Витари.

— И колко ще чакаме? — настоя Морвийр.

— Предполагам, че ще ти кажа кога може да се махнеш.

— А ако предположим, че реша да тръгна по-рано?

— Не си толкова умен, колкото претендираш. — Коска го изгледа в очите. — Но не си и чак толкова глупав.

— Всички да се успокоят — изръмжа Витари с най-неуспокояващия възможен глас.

— Не приемам заповеди от теб, скумрио!

— Може би трябва да те науча…

Вратата на склада се отвори с трясък и нахлуха две фигури. Коска извади острието от бастуна си, веригата на Витари издрънча, а Дей измъкна отнякъде малък арбалет и се прицели към прага. Новодошлите обаче не бяха представители на властите. Бяха Тръпката и Монца, мокри и мръсни, задъхани, сякаш ги бяха преследвали през половината Сипани. Може би наистина беше така.

Коска се ухили.

— Само трябва да й споменеш името, и тя се появява! Господин Морвийр тъкмо обясняваше как трябва да си разделим парите ти, в случай че си изпепелена в останките на „Кардоти“.

— Съжалявам, че ви разочаровах — изхриптя тя.

Морвийр изгледа мръсно Коска.

— Уверявам те, че въобще не съм разочарован. Имам сериозен интерес да оцелееш, защото ми дължиш хиляди монети. Просто обмислях всички вероятности…

— Най-добре е да си подготвен — каза Дей, свали арбалета и се върна към портокала.

— Винаги предпазливостта на първо място.

Монца се заклати през склада, влачеше единия си гол крак. Зъбите й бяха стиснати здраво, знак, че изпитва болка. Дрехите й, които и без това не бяха оставяли много на въображението, бяха съвсем разкъсани. Коска видя дългия червен белег на бедрото, друг през рамото, трети на ръката. Дясната й ръка беше разкривена и притисната към хълбока, сякаш за да я скрие от поглед.

При вида на тези следи от насилие го заля неочакван гняв. Все едно виждаше полуунищожена картина, на която винаги се бе възхищавал. Може би картина, която някога се бе надявал да притежава? Това ли беше? Свали палтото си и й го подаде, докато тя минаваше покрай него. Монца не му обърна внимание.

— Да приемем ли, че не си толкова доволна от тазвечерното начинание? — попита Морвийр.

— Спипахме Арио. Можеше да е и по-зле. Трябват ми сухи дрехи. Напускаме Сипани веднага. — Тя закуцука по стълбите, влачейки поли по праха, и изблъска Морвийр с рамо. Тръпката затвори вратата и се облегна на нея.

— Коравосърдечна кучка — измърмори Витари.

Коска захапа устната си.

— Винаги съм казвал, че дяволите са се вселили в нея. А всъщност брат й беше наистина безсърдечният.

— Ха! — подметна Витари. — Това май беше комплимент.

Монца успя да затвори вратата и да направи няколко крачки в стаята, преди вътрешностите й да се свият, сякаш я бяха ударили в корема. Едва си поемаше дъх, горчивата слюнка се стичаше от устата й към дъсчения под.

Потръпна и опита да се измъкне от курвенските дрехи. Плътта й настръхваше от допира им, а стомахът й се повдигаше от гнилата миризма на канала. Изтръпналите й пръсти се засуетиха с копчетата, закопчалките и кукичките. Разкъса влажните парцали с пъшкане и се измъкна от тях.

Зърна отражението си в огледалото на светлината на единствената лампа. Прегърбена като просяк, трепереща като пияница, с червени белези по бялата кожа, с мокра разчорлена коса. Удавница. На крака.

„Ти си сън. Видение. Самата Богиня на войната!“

Преви се от нов спазъм, отиде до раклата и започна да вади чисти дрехи с треперещи ръце. Попадна на една от ризите на Бена. Хвана ръкавите и я разгъна. За момент сякаш ръцете му бяха около нея. Максималното, което можеше да получи сега. Облече я. Ново прилошаване я накара да се наведе и да изплюе жлъчка. След като премина, обу панталоните, запаса ризата на Бена и се наведе да обуе и ботушите, като се мръщеше на болката в краката.

Наплиска се със студена вода от умивалника и опита да измие остатъците от грима, кръвта и сополите от косата и лицето си.

— Монца! — чу се гласът на Коска. — Имаме изтъкнат гост. Гостенка по-точно.

Тя нахлузи кожената ръкавица на осакатената си ръка и се намръщи, докато наместваше изкривените пръсти. Пое дълбоко дъх, извади калвеса под матрака на леглото и го окачи на колана си. Това я накара да се почувства по-добре. Отвори вратата.

Карлот дан Айдър стоеше в средата на склада. Златната бродерия на червеното й палто проблясваше, докато гледаше как Монца слиза по стълбите, опитвайки се да не куца. Коска вървеше зад нея.

— Какво стана, по дяволите? „Кардоти“ още гори! В града има безредици!

— Какво стана ли? — извика Монца. — Защо ти не ми кажеш? Негово шибано величество беше заел мястото на Фоскар!

— Фоскар казал, че го боли глава. Затова Арио взел зет си.

— Който пък водеше дузина Рицари на Тялото — каза Коска. — Личните телохранители на краля. Както и много повече гости, отколкото очаквахме. Резултатите не бяха добри. За никого.

— А… Арио? — заекна Айдър с пребледняло лице.

Монца я погледна в очите.

— Мъртъв.

— А кралят? — Тя почти зашепна.

— Жив. Поне когато го оставих. Но пък след това сградата се запали. Може би са го измъкнали.

Айдър погледна към пода.

— Надявах се, че ще се провалите.

— Нямаш късмет.

— Сега ще има последствия. Като направиш нещо такова, винаги има. Някои очаквани, други не. — Тя протегна ръка. — Противоотровата.

— Няма.

— Но аз изпълних моята част!

— Няма отрова. Просто убождане с обикновена игла. Свободна си.

Айдър се засмя отчаяно.

— Свободна? Орсо няма да спре, докато не нахрани кучетата си с мен! Може би мога да се измъкна от него, но не и от Сакатия. Предадох го и изложих безценния му крал на опасност. Няма да ми прости. Той никога не прощава. Доволна ли си сега?

— Говориш, сякаш има избор. Или Орсо и останалите умират, или аз. Няма среден път. — Монца сви рамене и се обърна. — По-добре изчезвай.

— Изпратих писмо.

Монца се извъртя към нея.

— Писмо ли?

— Да. Днес. На Великия херцог Орсо. Написах го под въздействието на емоции, така че не съм сигурна какво точно гласеше. Но споменах името Шило Витари. И Никомо Коска.

Коска махна пренебрежително с ръка.

— Винаги съм имал множество могъщи врагове. Смятам, че това е достойно за гордост. Изброяването им е чудесна тема за разговор на вечеря.

Айдър обърна усмивката си от стария наемник към Монца.

— Тези две имена, както и Муркато.

Монца се намръщи.

— Муркато?

— За колко глупава ме смяташ? Знам коя си, а сега и Орсо знае. Това, че си жива, че си убила сина му и си имаш помощници. Малко отмъщение, но най-доброто, което успях да постигна.

— Отмъщение? — Монца бавно кимна. — Добре. Всеки се стреми към него. Щеше да е по-добре да не го беше правила. — Мечът се разклати леко, когато постави ръка на дръжката.

— Ще ме убиеш ли? Ха! И без това все едно съм мъртва!

— Тогава защо да се мъча? Не си в списъка ми. Махай се. — Айдър я изгледа за момент с леко отворена уста, сякаш искаше да каже нещо. След това се обърна към вратата.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет? — попита Монца.

— Какво?!

— Според мен единствената ти надежда е да успея да убия Орсо.

Бившата любовница на Арио спря на прага и изсумтя:

— Да бе, все едно имате шанс! — И излезе.