Отмъщението на Монца

Япо Муркато не казваше откъде има такъв хубав меч, но знаеше много добре как да си служи с него. Тъй като синът му беше болнав, а и с цели пет години по-малък от дъщеря му, той започна да предава уменията си на нея. Монцаро беше името на баба й по бащина линия, от времената, когато фамилията се числеше към благородниците. Майка й не го харесваше, но пък тя бе умряла при раждането на Бена, така че това нямаше значение.

Това бяха мирните години, които в Стирия бяха по-редки и от злато. При оран Монца вървеше зад баща си, докато плугът дълбаеше земята, събираше по-едрите камъни и ги хвърляше към гората. По жътва отново вървеше зад него и връзваше класовете на снопове.

— Монца — усмихваше се баща й, — какво щях да правя без теб?

Тя помагаше при вършеенето, сеитбата, цепенето на дърва и ваденето на вода. Готвеше, чистеше, переше и се грижеше за козата. Ръцете й винаги бяха разранени от работа. Брат й опитваше да помогне, доколкото може, но беше малък и болнав. Бяха трудни години, но изпълнени с щастие.

Когато Монца беше на четиринайсет, Япо Муркато се разболя от треска. Двамата с Бена гледаха как трепери, кашля и се поти. Една нощ баща й я хвана за ръката и я изгледа с блеснал поглед.

— Утре изори горната нива, иначе житото няма да покълне навреме. Засей колкото се може повече. — Погали я по бузата. — Не е честно да те товаря толкова, но брат ти е още малък. Грижи се за него. — След това умря.

Бена заплака, но очите на Монца останаха сухи. Мислеше си за семената, които трябваше да засее, и как точно да го направи. През онази нощ Бена беше твърде уплашен и двамата заспаха прегърнати на тясното й легло. Вече си нямаха никого.

На другата сутрин, още по тъмно, Монца извлачи трупа на баща си от къщата и през близката горичка и го пусна в реката. Не защото не го обичаше, а защото нямаше време да го погребе.

По изгрев вече ореше горната нива.

Земя на възможности

Първото нещо, което забеляза Тръпката, когато стъпи на кея, беше, че въобще не е толкова топло, колкото очакваше. Беше чувал, че в Стирия непрекъснато пече. Целогодишно, като в баня. Но ако му предложеха подобна баня, щеше да си остане мръсен, а и щеше да каже някои доста неприлични неща. Небето над Талинс беше навъсено, откъм морето духаше вятър, а хладният дъжд му напомняше за вкъщи. И то по неприятен начин. Все пак трябваше да погледне положително на нещата. Може би просто беше гаден ден. Навсякъде ги има.

Докато моряците привързваха гемията към кея, установи, че самото място не изглежда добре. По протежението на залива имаше тухлени сгради с тесни прозорчета. Нагъчкани една до друга, с порутени покриви и олющена боя, а по стените бяха прораснали мъхове и плесени. По стените откъм улиците бяха налепени безброй слоеве окъсани плакати, краищата им шляпаха на вятъра. На тях имаше нарисувани лица и някакви думи. Може би предупреждения, но Тръпката хич го нямаше с четенето. Особено на стирийски. Дори говоренето на езика беше сериозно предизвикателство.

Кеят беше пълен с хора, които не изглеждаха много щастливи. Или пък здрави. Нито богати. Миришеше. Даже по-скоро вонеше. На гниеща осолена риба, на стари трупове, на пушек и на изхвърлени нощни гърнета. Тръпката трябваше да признае, че е разочарован от избора на място, където да започне на чисто. За момент се замисли дали да не даде останалите си средства за обратен транспорт към Севера, още при следващия отлив. Все пак заряза тази идея. Беше приключил с войните, с воденето на хора на сигурна смърт, с убийствата и всичко, което вървеше с тях. Беше решен да стане добър човек. Щеше да постъпва правилно, и то на това място.

— И така. — Той кимна весело на близкия моряк. — Ще тръгвам. — Мъжът само изръмжа, но според брат му човек се определяше от това, което дава, а не от това, което получава. Затова Тръпката се усмихна, сякаш го бяха изпратили радушно, и прекрачи по дъската към новия живот, който го очакваше в Стирия.

Направи едва десетина крачки, зазяпан в надвисналите сгради от едната страна и извисяващите се мачти от другата, когато някой го блъсна и за малко да го събори.

— Извинявам се — каза Тръпката на стирийски, опитваше се да се държи цивилизовано. — Не те видях, приятел. — Мъжът продължи да върви, без да се обръща.

Това подразни малко гордостта му. Все още имаше доста от нея. Единственото, останало от баща му. Не беше преживял седем години война, схватки, спане в снега и мизерна храна, за да дойде тук и да го блъскат. Но това да си копеле си беше едновременно престъпление и наказание. Остави го, щеше да го посъветва брат му. Тръпката трябваше да гледа нещата от добрата им страна. Затова заряза пристана и зави по някаква широка улица към града. Покрай скупчените просяци, които протягаха сакатите си ръце за милостиня. През площад със статуя на намръщен човек, сочещ в далечината. Тръпката не знаеше кой е тоя, но изглеждаше страшно самоуверен. Миризмата на печено месо накара корема му да изстърже. Приближи се към сергията, на която печаха шишчета на тенекия.

— Едно такова. — И посочи. Нямаше нужда от обяснения, затова си ги спести. По-малка вероятност да направи грешка. Когато чу цената, направо щеше да се задави. За толкова щеше да си купи цяла овца в Севера. Че може би и две. Половината месо беше лой, а другата хрущял. Не беше толкова вкусно, колкото миришеше, но към този момент той вече не се изненадваше. Явно повечето неща в Стирия далеч не бяха такива, каквито ги представяха.

Дъждът се позасили и започна да му влиза в очите, докато ядеше. Нищо особено в сравнение с бурите, с които беше свикнал в Севера, но достатъчно, че да помрачи настроението му и да го накара да се замисли къде да се подслони през нощта. Водата шуртеше в разрушените канавки, хората се мръщеха и вървяха забързано по мокрия калдъръм. Тръпката продължи и се озова пред река с добре укрепени брегове. Спря за момент, зачуден накъде да продължи.

Градът се простираше във всички посоки, с мостове нагоре и надолу по течението. Сградите на отсрещния бряг изглеждаха още по-големи. Кули и куполи, замъглени от дъжда. Още разпокъсани плакати, шумолящи от вятъра. С цветни букви, на места високи колкото човек. Тръпката се загледа в един, опитваше се да схване нещо.

Отново го ръгнаха с рамо в ребрата и той изпъшка. Този път се обърна с ръмжене, стиснал малкото шишче, сякаш беше оръжие. След това си пое дъх. Неотдавна беше пощадил Кървавия Девет. Спомняше си го, сякаш се бе случило вчера. Снегът зад прозореца, ножът в ръката му и издрънчаването, когато го пусна на земята. Беше оставил жив мъжа, убил брат му. Отказа отмъщението, за да стане по-добър човек. Отстъпването от едно блъскане в тълпата беше нищо в сравнение с това.

Насили една усмивка и тръгна в противоположна посока, към моста. Глупости като едно блъскане можеха да го накарат да псува с дни, а не искаше да разваля новото начало още преди да е почнало. От двете страни на моста имаше статуи, покрити с курешки; взираха се към водата. Хората се тълпяха по моста. Един вид река, преминаваща над другата. Хора от всякакъв пол и с всякакъв цвят на кожата. Толкова много, че се чувстваше нищожен сред гъмжилото. Нормално е да те сбутат в такава обстановка. Някой го бутна с лакът. Преди да се усети, той го сграбчи за врата и го надвеси през парапета към кипящата вода. Стискаше, сякаш душеше пиле.

— Ти ли ще ме блъскаш бе? — изръмжа на северняшки. — Ей сега ще ти избода шибаните очи!

Дребният човечец изглеждаше зашеметен от ужас. Беше по-нисък с цяла глава и тежеше наполовина на него. Първата нажежена вълна гняв премина и Тръпката осъзна, че мъжът всъщност само го бе докоснал. Без умисъл. Как така издържаше големите проблеми, а губеше контрол заради толкова дребни неща? Откакто се помнеше, сам си беше най-лошият враг.

— Извинявай, приятел — каза той на стирийски, при това сериозно. Пусна човека и отупа реверите му с непохватен жест. — Наистина съжалявам. Малко… как го наричате… недоразумение. Съжалявам. Искаш ли… — Тръпката протегна шишчето, на което беше останало едно лоясало парче. Мъжът се опули. Тръпката се намръщи. Естествено, че не. И той самият вече не го искаше.

— Извинявай…

Мъжът забърза през тълпата; поглеждаше уплашено през рамо, сякаш току-що бе преживял нападение от луд. Може би беше точно така. Тръпката се наведе и погледна намръщено бурната вода. Честно казано, същата течеше и в Севера.

Явно това да бъде по-добър щеше да се окаже по-трудно, отколкото очакваше.

Крадецът на кости

Когато отвори очи, видя кости.

Дълги и къси, дебели и тънки, бели, кафяви и жълти. Покриваха стената от пода до тавана. Стотици. Наредени като откачена мозайка. Извъртя подутите си очи надолу. В опушеното огнище мъждукаше лек пламък. На полицата над него прилежно бяха подредени ухилени черепи.

Човешки кости. Полазиха я ледени тръпки.

Опита да се надигне. Замаяното вцепенение премина в толкова внезапна болка, че насмалко да повърне. Тъмната стая се замъгли съвсем. Усети, че лежи на нещо твърдо и че е здраво овързана. Умът й бе съвсем размътен и нямаше никакъв спомен как е попаднала тук.

Извъртя глава и успя да види близката маса. На нея имаше поднос. На подноса лежаха старателно подредени инструменти. Клещи, щипци, игли и ножици. Малък, но практичен трион. Десетина ножа, с най-различни форми и размери. Трескавите й очи пробягаха по остриетата — извити, прави, назъбени, изглеждащи гладни на светлината на огъня. Инструменти на хирург?

Или на мъчител?

— Бена? — Гласът й беше измъчен и писклив. Езикът, венците и гърлото й бяха пресъхнали и надрани. Опита да помръдне отново, надигна глава едва-едва. Усилието предизвика пулсираща болка във врата и рамото й и се разпространи към ребрата, дясната ръка и краката. Болката носеше страх, а страхът предизвикваше още по-голяма болка. Дъхът й се учести и започна да излиза накъсано през разранените й ноздри.

Щрак.

Тя замръзна и тишината сякаш прободе ушите й. След това се чу стърженето на ключ в ключалка. Монца се размърда панически. Болката захапа всичките й мускули, кръвта запулсира зад очите й, надебелелият език се оплете в зъбите, за да заглуши писъка. Вратата се отвори и затвори с трясък. По дъсчения под зашушнаха едва доловими стъпки, всяка от които изпращаше панически импулс в гърлото й. Над нея се надвеси сянка — огромна, изкривена, чудовищна. Тя извъртя очи и безпомощно зачака най-лошото.

Фигурата мина покрай нея и се насочи към високия шкаф. Мъж, среден на ръст, с къса светла коса. Изкривената сянка бе причинена от чувала на рамото му. Мъжът си тананикаше тиха мелодия, докато подреждаше предметите от чувала, така че да гледат право напред.

Като за чудовище изглеждаше доста нормален, с мания към подробностите.

Затвори внимателно вратите, сгъна два пъти чувала и го пъхна под шкафа. Съблече вехтото си палто, закачи го на един пирон и го изтупа с длан. След това се обърна и замръзна. Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, изпъкнали скули и трескав поглед.

Двамата се спогледаха за момент, очевидно еднакво стреснати. След това безцветните му устни се извиха в подобие на усмивка.

— Будна си!

— Кой си ти? — Гласът й стържеше ужасяващо.

— Името ми не е от значение. — Мъжът говореше с лек съюзен акцент. — Достатъчно е да знаеш, че се занимавам с медицинските науки.

— Лечител?

— Наред с други неща. Както може би си забелязала, основният ми интерес са костите. Затова съм изключително доволен, че ти… попадна в моя живот. — Усмихна се отново, но усмивката му беше като на череп, така и не стигаше до очите.

— Как… — Монца трябваше да се бори за всяка дума. Челюстта й беше като ръждясала панта. Все едно опитваше да говори с лайно в устата. Вкусът също допринасяше за тази представа. — Как попаднах тук?

— Имам нужда от тела за изследванията си. Понякога ги намирам на мястото, където те открих. Но досега не бях попадал на оцелял. Бих казал, че си невероятна късметлийка. — Замисли се за момент. — Е, сигурно щеше да е по-късметлийско въобще да не падаш, но все пак…

— Къде е брат ми? Къде е Бена?

— Бена ли?

Спомените се върнаха мигновено. Кръвта, пръскаща през свитите пръсти на брат й. Дългото острие, потъващо в гърдите му, докато тя гледаше безпомощно. Отпуснатото му, обагрено в алено лице.

Нададе прегракнал писък и се разтресе. Агонията се понесе по цялото й тяло и я накара да се гърчи още по-силно, но каишите бяха стегнати. Домакинът наблюдаваше терзанията й с безизразно лице. Монца продължи да стене, от устата й потече слюнка. Болката ставаше все по-силна, обгръщаше я отвсякъде.

— Гневът не е решение.

Тя само изръмжа. Накъсаният й дъх едва излизаше през стиснатите зъби.

— Предполагам, че те боли ужасно. — Мъжът отвори шкафа и извади дълга лула. — На твое място бих опитал да свикна. — Отиде до огнището и извади въглен с металните щипки. — Боя се, че болката ще се превърне в един от постоянните ти спътници.

Приближи мундщука до устата й. Беше виждала достатъчно пушачи на хъск. Отпуснати и безжизнени, интересуващи се само от следващата доза. Хъскът беше като милостта. За слабите. За страхливците.

Мъжът отново се усмихна мъртвешки.

— Това ще ти помогне.

Всеки може да се превърне в страхливец при достатъчно болка.

Пушекът изгори дробовете й и накара наранените й ребра да се разтресат. Всяко задавяне изпращаше вълни от болка чак до пръстите на ръцете. Тя изстена с разкривено лице, но гърченето й беше отслабнало. Още едно изкашляне и застина неподвижно. Най-лошото от болката беше изчезнало. Както и страхът и паниката. Всичко започна да се топи бавно. Меко, топло, удобно. Някой изстена дълго и продължително. Може би тя. Почувства как по бузата й потича сълза.

— Още? — Този път задържа дима и след това го издуха в блещукащ облак. Дъхът й се забави и бученето в главата намаля до нежно потръпване.

— Още? — Гласът се стелеше над нея като вълни по полегат бряг. Костите се бяха размазали в топла светлина. Въглените се превърнаха в скъпоценни камъни, искрящи в най-различни цветове. Болката беше намаляла съвсем и вече не бе от значение. Нищо нямаше значение. Клепачите й трептяха с наслада и полека се затвориха. Пред очите й пробягваха разноцветни мозайки. Тя се отпусна в топлото море, сладникаво ароматно…

— Събуди ли се? — Лицето му изплува на фокус, бледо и отпуснато като бяло знаме в ръцете на победен. — Трябва да призная, че се притесних. Принципно не очаквах да оцелееш, но след като успя, щеше да е срамота…

— Бена? — Монца все още беше замаяна. Опита да раздвижи единия си глезен и болката мигновено я върна в реалността, изкриви лицето й в гримаса.

— Още ли те боли? Може би имам начин да повдигна духа ти. — Мъжът потърка ръце. — Вече извадих всички конци от шевовете.

— Колко време спах?

— Няколко часа.

— А преди това?

— Почти три месеца. — Тя го изгледа вцепенено. — Цяла есен и част от зимата. Наближава новата година. Чудесно време за ново начало. Цяло чудо е, че изобщо се събуди. Раните ти бяха… Е, мисля, че ще останеш доволна от работата ми. Аз със сигурност съм доволен.

Взе една мърлява възглавница от пейката и надигна главата й с грацията на касапин, разфасоващ убито животно. Нагласи брадичката й така, че да може да гледа надолу към себе си. Нямаше избор. Тялото й беше покрито със сиво одеяло и пристегнато с три каиша, през гърдите, бедрата и глезените.

— Каишите са за твоя безопасност. За да не паднеш насън. — Внезапно се засмя. — Не искаме да си счупиш нещо, нали? Ха-ха! Не искаме да си счупиш нещо. — Махна колана през гърдите и хвана одеялото, а тя гледаше надолу, с отчаяно желание да види какво се е случило и едновременно с не по-малко нежелание.

Домакинът отметна завивката с жест, като продавач, показващ най-скъпата си стока.

Монца едва позна тялото си. Беше гола, бледата й кожа беше обтегната като пергамент над стърчащите кокали, изпъстрена с черни, кафяви, лилави и жълти синини. Очите й пробягаха по изтерзаната плът, докато опитваше да осмисли видяното. Беше покрита с червени белези. Розова плът, обсипана с точки от наскоро извадените шевове. Имаше четири, извити един над друг, следващи извивката на ребрата й. Още по-криви през бедрата, надолу по краката и дясната ръка.

Започна да трепери. Този транжиран труп не можеше да е нейното тяло. Дъхът й се накъса и потрошеният гръден кош започна да трепери.

— Ах… аах.

— Знам! Впечатляващо, нали? — Мъжът се наведе над нея и прокара ръка по червените белези по гърдите й. — Ребрата и гръдната кост бяха бая потрошени. Трябваше да направя няколко разреза, за да ги оправя, както и да помогна на дроба. Опитах да режа минимално, но както виждаш, раните бяха…

— Аах…

— Много съм горд с лявото бедро. — Той посочи червения зигзаг, започващ от хлътналия корем и свършващ от вътрешната страна на бедрото, ограден от редиците червени точки. — За съжаление тази бедрена кост се беше строшила. — Мъжът цъкна с език. — Това мъничко скъси крака ти, но за късмет другият пищял също беше счупен и успях да извадя малко парченце, за да компенсирам. — Намръщи се и събра коленете й, но щом ги пусна, те мигновено се върнаха в предишното си положение. — Едното коляно е малко по-високо от другото и вече няма да си така висока, но все пак…

— Ъъх.

— Вече са оправени. — Той се усмихна и заопипва нежно краката й, от бедрата до отеклите глезени. Монца го наблюдаваше как я докосва, като готвач, пълнещ пуйка, и не усещаше почти нищо. — Всичко е наред и винтовете са извадени. Повярвай ми, цяло чудо е. Ако глупаците от академията можеха да видят това, нямаше да се смеят. Дори старият ми учител щеше…

— Ъ-ъх. — Тя бавно надигна дясната си ръка — по-точно треперещото парче месо, с което свършваше ръката й. Беше разкривена и имаше грозен белег, от жицата на Гоба. Пръстите бяха извити като корени, а кутрето стърчеше под странен ъгъл. Монца процеди дъх пред стиснати зъби и опита да свие юмрук. Пръстите се мръднаха едва-едва, а болката надигна горчива жлъчка в гърлото й.

— Направих, каквото можах. Костите там са много малки и сухожилията на пръстите бяха скъсани. — Домакинът изглеждаше разочарован. — Сега си ужасена, разбира се. Белезите ще избледнеят… поне повечето. Но като се има предвид падането. Е, добре. — Лулата с хъск се спусна над нея и тя я захапа стръвно. Стисна я със зъби, сякаш тя бе единствената й надежда. Както и беше.

Той отчупи парченце хляб, трошица всъщност, все едно щеше да храни гълъб. Монца го наблюдаваше, устата й се пълнеше с горчива слюнка. Глад или гадене, нямаше голямо значение. Взе залчето непохватно, вдигна го към устните си — лявата й ръка трепереше от усилието — и го лапна.

Сякаш дъвчеше натрошени стъкла.

— Бавно — промърмори мъжът. — Съвсем бавно. Откакто падна, не си яла нищо освен мляко и подсладена вода.

Залчето заседна в гърлото й и тя потрепери. Стомахът й се сви болезнено на мястото, където я бе наръгал Верния.

— Пий. — Той плъзна нежно, но твърдо ръка под черепа й, надигна я и допря бутилката с вода до устните й. Монца преглътна, след това отново и изви очи към пръстите му. Усещаше непознати издутини отстрани на главата си. — Наложи се да отстраня няколко парчета от черепа ти. На тяхно място поставих монети.

— Монети ли?

— Нима искаш да ти бях оставил мозъка отворен? Златото не ръждясва. Нито загнива. Скъпа инвестиция, но ако беше умряла, винаги можех да си върна парите. А след като оцеля… смятам, че са добре похарчени. Черепът ти ще остане малко буцест, но поне косата ще поникне отново. Имаш много хубава коса. Черна като нощта.

Остави главата й да полегне отново и за миг задържа ръка върху нея. Нежно докосване. Почти ласка.

— Аз принципно съм много сдържан. Може би съм изкарал твърде много време сам. — Отново докара мъртвешката си усмивка. — Но след като те открих… Изкарваш най-доброто от мен. Майката на децата ми е такава. Напомняш ми на нея по някакъв начин.

Монца се усмихна леко, но в корема си усещаше отвращение. Примесваше се с гаденето, което чувстваше напоследък. Тази изпотяваща нужда…

Тя преглътна.

— Може ли?

— Разбира се. — Той вече бе приготвил лула.

— Стисни го!

— Не иска! — изсъска тя. Три от пръстите бяха присвити, но кутрето все още стърчеше напред или почти напред. Спомни си колко ловка беше едно време, сигурна и бърза, и раздразнението й взе връх над болката. — Пръстите не искат да се свият!

— Лежиш тук от седмици. Не те излекувах, за да се излежаваш и да пушиш хъск. Опитай по-силно.

— Защо ти не опиташ?

— Добре. — Ръката му обгърна нейната и сви пръстите в юмрук.

Монца се опули, дъхът й излезе толкова бързо, че дори не успя да изпищи.

— Съмнявам се, че разбираш колко много ти помагам. — Мъжът стисна още по-силно. — Човек не може да расте без болка. Не може да се подобрява без нея. Страданието ни кара да постигаме огромни успехи. — Пръстите на здравата й ръка се забиха безпомощно в юмрука му. — Любовта е чудесна възглавница, на която да се излежаваш, но само омразата ще те направи по-добър човек. Готово. — Той я пусна и Монца се отпусна назад задъхано, гледаше как треперещите й пръсти полека се отварят. Белезите бяха полилавели.

В този момент искаше да го убие. Да го напсува с всеки израз, който помнеше. Но имаше нужда от него. Затова замълча, стисна зъби и удари теме в дъската на пейката.

— Сега стисни юмрук. — Тя погледна празното му като прясно изкопан гроб лице. — Направи го или аз ще го направя отново.

Монца изръмжа и стисна, от усилието ръката я заболя чак до рамото. Постепенно пръстите започнаха да се свиват, без малкия, който още стърчеше неестествено.

— Ето, шибаняк! — Тя размаха изкривения си схванат юмрук пред лицето му. — Ето!

— Толкова ли беше трудно? — Мъжът извади лулата и Монца я сграбчи жадно. — Няма нужда да ми благодариш.

— Да видим дали ще можеш…

Тя изпищя, коленете й се подгънаха и щеше да падне, ако не я беше хванал.

— Все още? — Мъжът се намръщи. — Вече трябваше да започнеш да ходиш. Костите са заздравели. Разбира се, има болка… Може би в някоя става е останало парченце. Къде те боли?

— Навсякъде! — озъби се тя.

— Надявам се, че това не е признак на твърдоглавие. Няма да ми е приятно да отварям наново раните ти без нужда. — Вдигна я без усилие и я отнесе до пейката. — Трябва да изляза.

Монца се вкопчи в него.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Съвсем скоро.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Тя чу затварянето на външната врата и изщракването на ключа.

— Шибан кучи син. — Монца смъкна крака от пейката. Намръщи се, когато стъпалата й докоснаха пода, стисна зъби, изръмжа и се изправи.

Болеше дяволски, но пък чувството беше добро.

Пое си дъх, събра сили и се заклатушка към другия край на помещението. Болката се катереше по глезените, коленете, бедрата, гърба и протегнатите за баланс ръце. Успя да стигне до шкафа, подпря се на него и отвори чекмеджето.

Лулата лежеше вътре, до буркан от зеленикаво стъкло с малко хъск на дъното. Толкова й се искаше. Устата й беше пресъхнала, а дланите й лепнеха от пот. Монца затвори рязко чекмеджето и тръгна обратно към пейката. Все още я болеше, но с всеки ден ставаше по-здрава. Скоро щеше да е готова. Но не още.

„Търпението е баща на успеха“, беше написал Столикус.

До другия край на стаята и обратно, с ръмжене през стиснатите зъби. До другия край и обратно, с тътрене и гримаси. До другия край и обратно, с олюляване, залитане и ругатни. Подпря се на пейката, за да поеме дъх.

До другия край на стаята и обратно.

Огледалото имаше пукнатини, но на нея й се искаше да е още по-счупено.

„Косата ти е като среднощна завеса!“

Лявата страна на главата й беше обръсната и косата тепърва прорастваше. От другата страна висеше сплъстена и мазна, като стари водорасли.

„Очите ти сияят като безценни сапфири!“

Пожълтели и кървясали, с натежали потъмнели клепачи и синини под тях.

„Устни като розови цветчета?“

Напукани и изпръхнали, с жълто по ъгълчетата. На хлътналата й буза имаше три резки, кафяво върху восъчно бледо.

„Тази сутрин си особено красива, Монца…“

От двете страни на врата й си личаха червените белези от жицата на Гоба. Приличаше на прясна жертва на чумата. Не по-красива от черепите, които бяха подредени над огнището.

Домакинът й се усмихна.

— Какво ти казах? Изглеждаш по-добре.

„Самата Богиня на войната!“

— Приличам на шибан панаирджийски изрод! — Тя се намръщи и напуканото отражение направи същото.

— По-добре си, отколкото като те открих. Трябва да се научиш да гледаш от добрата страна на нещата. — Мъжът остави огледалото, стана и посегна за палтото си. — Ще трябва да те оставя за известно време, но ще се върна. Продължавай да работиш с ръката, но пести сили. Скоро ще трябва да отворя краката ти, за да видим защо имаш трудности с изправянето.

Тя се усмихна насила.

— Добре.

— Чудесно. До скоро. — Мъжът преметна чувала през рамо. Стъпките му отекнаха по коридора, ключът се превъртя. Монца бавно преброи до десет.

Стана и взе от подноса две игли и нож. Изкуцука до шкафа и тикна лулата и бурканчето с хъск в чуждите панталони, с които бе обута. Затътри се по коридора, дъските скърцаха под босите й крака. Стигна до спалнята и с ръмжене изрови старите ботуши изпод леглото. Отново в коридора. Дъхът й съскаше от болка, страх и усилие. Отпусна се бавно пред вратата, докато скърцащите й колене не опряха в пода. От много време не беше разбивала ключалка. Започна да човърка с иглите, премазаната й ръка трепереше.

— Отвори се! Отвори се…

За щастие ключалката не беше особено надеждна. Иглите захапаха и тя се отключи със задоволително изщракване. Монца сграбчи дръжката и отвори.

Нощ, при това неприятна. Над обраслия двор се изливаше студен дъжд. Треволяците едва се различаваха под съвсем оскъдната светлина, порутените стени на къщата бяха подгизнали. Отвъд занемарената ограда се виждаха дървета, а под техните клони цареше мрак. Тежка вечер за един разхождащ се инвалид. Но студените пориви на вятъра и свежият въздух в устата й я накараха да се почувства почти жива. По-добре да замръзне тук, отколкото да прекара още миг сред костите. Тя се присви и закуцука през градината. Към дърветата, покрай блещукащите им стволове. Заряза пътеката и дори не погледна назад.

Нагоре, по дългия склон, превита на две. Здравата й ръка ровеше в калта, за допълнителна опора. Пъшкаше при всяка стъпка, а мускулите й сякаш скърцаха. Черният дъжд се стичаше по черните клони, напояваше килима от опадали листа, прилепяше мократа коса към лицето й и подгизналите откраднати дрехи към чувствителната й кожа.

— Още една стъпка.

Трябваше да се отдалечи от пейката, ножовете и безизразното бледо лице. От него и от другото, което виждаше в огледалото.

— Още една стъпка… още една стъпка… още една.

Черната земя пълзеше покрай нея. Ръката й опипваше калта и корените на дърветата. Като едно време, когато вадеше камъни, докато вървеше след плуга по нивата.

„Какво щях да правя без теб?“

Стоеше коленичила до Коска, дебнеше в засада. Ноздрите й долавяха миризмата на влажна дървесина, а сърцето й туптеше от притеснение и възбуда.

„Дяволът те е обладал“.

Мислеше си какво трябва да направи и продължаваше нагоре, а спомените следваха всяка тромава стъпка.

„Хвърлете я от терасата, и толкоз“.

Спря и остана приведена, дъхът й излизаше на пара в мократа нощ. Нямаше представа колко се е отдалечила, откъде е започнала и къде отива. В момента нищо нямаше значение.

Подпря се на едно мокро дърво, хвана катарамата на колана със здравата си ръка и започна да я бута с другата. Отне й цяла вечност, за да откопчее проклетото нещо. Поне нямаше нужда да смъква панталоните. Те сами се свлякоха от кльощавия й задник и се оплетоха в глезените. Монца застина за момент, чудейки се как ще ги вдигне.

„Всяка битка по реда си“, беше написал Столикус.

Сграбчи един мокър нисък клон и увисна на него. Дясната ръка стискаше ризата, а коленете й трепереха.

— Хайде — изсъска тя, опитвайки се да подкани свития си мехур. — Щом искаш да излизаш, давай. Хайде…

Изпъшка с облекчение, а урината потече заедно с дъжда надолу по склона. Десният крак я болеше повече от всякога, закърнелите мускули трепереха неудържимо. Намръщи се и опита да плъзне ръка по клона, за да премести тежестта на другия си крак. В следващия момент коляното поддаде и тя падна по гръб. Светът се разми, смеси се със спомена за пропадането в пропастта. Прехапа език, когато главата й се удари в земята, превъртя се няколко стъпки и спря във влажна падина, пълна с гниещи листа. Остана да лежи под дъжда, с оплетени в глезените панталони, и заплака.

Несъмнено много жалък момент.

Ревеше като бебе. Безпомощна и отчаяна. Хлипането караше осакатеното й тяло да се тресе. Не помнеше кога е плакала за последно. Може би никога. Едно време Бена ревеше и за двамата. Сега цялата болка и страх от изминалите мрачни години връхлетя изкривеното й лице. Лежеше в калта и се измъчваше с всичко, което бе загубила. Бена беше мъртъв и всичко хубаво в нея си беше отишло с него. Начинът, по който се разсмиваха един друг. Разбирателството, дошло от преживените трудности. Той беше дом, семейство, приятел и нещо повече, всичко това унищожено завинаги. Угасено безгрижно, като евтина свещ. Ръката й беше осакатена. Тя я притисна към гърдите си. Начинът, по който вадеше меч, пишеше и се здрависваше — всичко това премазано от ботуша на Гоба. Походката, тичането и ездата — разбити в пропастта под балкона на Орсо. Мястото, което си беше извоювала през последните години с кръв и пот, изчезнало като дим. Всичко, за което работеше, мечтаеше и се надяваше.

Мъртво.

Успя да вдигне панталоните заедно с листа от изгнилата шума и непохватно закопча колана. Още няколко изхлипвания, след което изсекна носа си и го обърса със студена ръка. Предишният й живот беше изчезнал. Предишната жена бе мъртва. Това, което бяха пречупили, нямаше да зарасне.

Но вече нямаше смисъл да плаче.

Тя коленичи в калта, мълчалива и трепереща в мрака. Тези неща не бяха изчезнали, те й бяха отнети. Брат й не беше просто мъртъв, а убит. Заклан като животно. Монца стисна кривите си пръсти в треперещ юмрук.

— Ще ги убия.

Представи си лицата им, едно по едно. Гоба, дебелото прасе, спотайващо се в сенките. „Жалко за хубавото тяло“. Лицето й се разкриви, когато видя как ботушът му се стоварва върху ръката й и усети пукането на костите. Мотис, банкерът, чиито студени очи се взираха в трупа на брат й. Сякаш му причиняваше дискомфорт. Верния Карпи. Мъж, който беше пътувал, споделял храна и воювал заедно с нея дълги години. „Наистина съжалявам“. Видя как ръката му се дърпа назад, готова да я промуши, усети гъделичкането на раната и я натисна с пръсти, докато не запари от болка.

— Ще ги избия.

Ганмарк. С мекото уморено лице. Потръпна, когато видя как мечът му пронизва Бена. „Готово“. Принц Арио, излегнат на стола с вино в ръка. Ножът му бе пронизал Бена във врата и кръвта бе бликнала изпод пръстите на брат й. Припомни си всеки детайл, всяка казана дума. Фоскар. „Няма да участвам в това“. Но това не променяше нищо.

— Ще ги избия всичките.

И накрая Орсо. Орсо, за когото се бе сражавала и убивала. Великият херцог Орсо, лорд на Талинс, който се бе обърнал срещу нея заради слух. Човекът, убил брат й и осакатил нея, за нищо. От страх, че ще заемат мястото му. Зъбите й бяха стиснати толкова силно, че челюстта я болеше. Усети бащинската му ръка на рамото си и плътта й потръпна. Видя усмивката му и гласът му отекна в бучащата й глава.

„Какво щях да правя без теб?“

Седем души.

Тя се надигна, прехапа изтръпналата си устна и тръгна през тъмната гора. Водата се стичаше по подгизналата коса и лицето й. Болката гризеше краката, ребрата, черепа и ръката й, но тя продължаваше да върви.

— Ще ги убия… ще ги убия… ще ги убия…

Поне едно беше ясно. Беше приключила със сълзите.

Пътеката беше обрасла и почти не се различаваше. Клоните ръчкаха изтерзаното тяло на Монца. Трънаците деряха болните й крака. Тя се промъкна през една дупка в плета и погледна намръщено мястото, където се бе родила. Де да имаше способността да накара почвата да ражда реколта едно време, както сега раждаше бурени и трънаци. Горната нива беше пустош. Долната — абсолютно непроходим къпинак. Останките от къщата се взираха тъжно в нея и тя им отвърна със същото.

Явно и двете бяха понесли сериозен ритник от времето.

Приклекна и стисна зъби, когато измъчените мускули се опънаха над потрошените кости. Заслуша чуруликането на птичките и загледа как вятърът си играе с треволяка. Изчака, докато се убеди, че мястото е напълно изоставено, както изглеждаше. След това закуцука към сградите. От къщата, където бе починал баща й, стояха само стените и няколко изгнили греди. Беше толкова схлупена, че почти не можеше да повярва как някога са живели тук. Тя и баща й, и Бена също. Обърна глава и се изплю на сухата земя. Не беше тук за сладникави спомени. Беше дошла за отмъщение.

Лопатата беше на същото място, където я бяха оставили преди две години. Дори не бе ръждясала под боклуците в порутената плевня. Трийсет крачки към дърветата. С мъка си представи колко лесно ги бе извървяла тогава, докато се клатушкаше през бурените, а лопатата се влачеше зад нея. Навлезе в горичката, като се мръщеше на всяка крачка, пречупените лъчи на слънцето танцуваха по листата в приближаващата вечер.

Трийсет крачки. Изсече тръните с ръба на лопатата, избута изгнилия дънер и започна да копае. Задачата беше трудна дори при здрави ръце и крака. Сега беше истинско мъчение, изпълнено с пот, ръмжене и стискане на зъби. Но Монца не беше от хората, които се отказват по средата, независимо от цената. „Дяволът те е обладал“. Така казваше Коска и се оказа прав. След като лично го научи по трудния начин.

Когато чу изтропването на лопатата в дърво, вече се спускаше мрак. Доизрови пръстта и издърпа металната халка с изпочупените си нокти. Напъна се и изръмжа. Капакът поддаде със скърцане и разкри черна дупка със спускаща се в нея стълба.

Монца заслиза болезнено бавно, защото нямаше желание да троши повече кокали. Заопипва в тъмното, докато не намери полицата, поизмъчи се с кремъка и огнивото, но успя да запали лампата. Светлината замъждука в тясната изба и заблестя по метала на предметите, оставени от Бена.

Той винаги обичаше да планира напред.

На ръждивите куки висяха ключове. Ключове от празни сгради в цяла Стирия. Скривалища. Лявата стена беше окичена с оръжия, дълги и къси. Монца отвори един сандък. Внимателно сгънати необличани дрехи. Съмняваше се, че ще са по мярка на осакатеното й тяло. Погали една от ризите на Бена, спомни си как беше избирал коприната за нея и мярна собствената си дясна ръка. Изрови ръкавици, изхвърли едната и натика осакатената длан в другата, мъчейки се с пръстите. Кутрето продължи да стърчи упорито.

В дъното на избата бяха складирани двайсет сандъчета. Монца изкуцука до най-близкото и вдигна капака. Златото на Хермон засия срещу нея. Купчина монети. Цяло богатство, само в това сандъче. Докосна с пръсти главата си и усети подутината на монетите. Злато. Има и по-добри приложения от това да си запушваш черепа.

Зарови пръсти в монетите. Типичното действие, когато човек намери сандък със злато. Това щеше да е нейното оръжие. Това и…

Прокара ръката с ръкавицата по полицата с оръжия. Спря се на един дълъг меч от обикновена сива стомана. Нямаше особено впечатляваща украса, но в нейните очи излъчваше някаква страховита красота. Красотата на предмет, пасващ напълно на целта, за която е създаден. Беше калвес, изкован от най-добрите ковачи на Стирия. Беше го подарила на Бена. Не че той можеше да различи добър меч от морков. Беше го носил около седмица, след което го заряза заради скъпия боклук с украсената ръкохватка.

Същият, който се опитваше да извади, когато го убиха.

Монца сви пръсти около студената дръжка и извади няколко пръста от острието — малко й беше странно да го прави с лявата ръка. Стоманата лъщеше нетърпеливо на светлината на лампата. Добрата стомана се гъне, но не се пречупва. Добрата стомана е винаги остра и готова. Добрата стомана не изпитва болка, жалост и най-вече съжаление.

Усети, че се усмихва. За първи път от месеци. Откакто жицата на Гоба се бе стегнала около гърлото й.

Отмъщение.

Като риба извън водата

Студеният вятър идваше откъм морето. Или пък само хладен, в зависимост от това как си облечен. Тръпката не беше облечен никак добре. Придърпа яката на тънкото палто, макар че нямаше никаква полза. Присви очи и се намръщи при поредния силен порив. Днес определено заслужаваше прякора си. Всъщност беше така от седмици.

Спомни си как седи на топло до огъня в голямата къща в Уфрит, стомахът му пълен с месо, а главата с мечти, и разговаря с Восула за чудния град Талинс. Спомняше си го с горчивина, защото проклетият търговец с влажни очи и захаросани приказки го беше подлъгал за това кошмарно пътуване до Стирия.

Восула казваше, че в Талинс е винаги слънчево. Затова Тръпката продаде тежкото си палто, преди да тръгне. Нали не искаше да се поти? Сега, докато трепереше като есенно листо, осъзнаваше, че Восула може би е изкривил малко истината.

Гледаше как неуморните вълни блъскат кея и хвърлят ледени пръски върху прогнилите лодки. Слушаше скърцането на дъските, крясъците на гневните чайки, тракането на капаците на прозорците и мърморенето на мъжете около него. Всички се бяха скупчили на пристанището с надежда за някаква работа и изглеждаха особено жалка тълпа. Грубовати и мършави, с парцаливи дрехи и почервенели лица. Отчаяни мъже. С други думи, точно като Тръпката. Само дето те бяха родени тук. А той беше достатъчно глупав да се накисне сам.

Извади последното парче твърд хляб от вътрешния си джоб, като скъперник, кътащ съкровище. Отхапа едно късче от края, като внимаваше да не изпусне дори троха. След това зърна най-близкия мъж, който гледаше жално и облизваше пребледнели устни, въздъхна и отчупи част от хляба.

— Благодаря, приятел — каза мъжът и започна да гризе лакомо.

— Няма нищо — отвърна Тръпката, въпреки че бе цепил дърва няколко часа, за да го заработи. Сериозна и болезнена работа, в интерес на истината. Останалите го загледаха с широки очи, като гладни палета. Той разпери ръце. — Ако имах хляб за всички, защо щях да съм тука, по дяволите?

Мъжете се обърнаха с мърморене. Тръпката шмръкна малко студени сополи и ги изплю. Наред с твърдия хляб това бе единственото, минаващо през устата му тази сутрин, при това в погрешна посока. Беше пристигнал с пълна кесия, усмихнато лице и множество надежди. Десет седмици в Стирия и от трите неща бяха останали жалки остатъци.

Восула казваше, че жителите на Талинс са дружелюбни и посрещат чужденците като скъпи гости. Дотук беше срещнал само неприязън, а хората бяха готови на всякакви мръсни трикове, за да отнемат парите му. Тук не раздаваха втори шанс по улиците. Не повече, отколкото в Севера.

Една лодка пристана на кея и рибарите се размърдаха, засуетиха се с въжетата и запсуваха платното. Тръпката усети как тълпата несретници се раздвижи — надяваха се, че може да има работа за някого. Дори самият той почувства лека надежда и въпреки че я потисна, се надигна на пръсти с очакване.

Мрежите с риба бяха изкарани на кея, мърдащо сребро на фона на воднистото слънце. Риболовът беше добра и честна професия. Живот сред солените пръски, без лоши думи, мъжете се бореха с вятъра и вадеха заслужена награда от морето. Благородна работа, каза си Тръпката, въпреки миризмата. В този момент всяка възможна работа му изглеждаше благородна.

Един вехт като пътна табела мъж скочи наперено от лодката и тръгна към бедняците, които се размърдаха с надеждата да му хванат окото. Тръпката реши, че е капитанът.

— Трябват ми двама — каза той и повдигна вехтата си шапка, за да огледа окаяните лица. — Ти и ти.

Естествено Тръпката не беше от избраните. Наведе глава, заедно с останалите, докато гледаше как двамата късметлии отиват към лодката. Единият беше копелето, на което бе дал хляб. Дори не се огледа, камо ли да се застъпи пред капитана за него. Брат му казваше, че това, което даваш, те прави мъж, но определено само това, което получаваш, можеше да те спаси от глада.

— Майната му — каза Тръпката и тръгна след тях, мина между рибарите, които разпределяха улова си във ведра и ръчни колички, опита да докара максимално приветлива усмивка и се приближи към капитана, който се мотаеше по палубата.

— Много хубава лодка — започна той, въпреки че беше лайняно пробито корито, доколкото виждаше.

— Аха.

— Бихте ли ме взели?

— Теб ли? Какво разбираш от риба?

Тръпката разбираше от брадва, меч, копие и щит. Беше водил щурмове и удържал строя из целия Север. Беше получил няколко лоши рани и нанесъл доста повече. Но беше решил да стане по-добър човек и стискаше тази идея като удавник.

— Като малък често ловях риба. С баща ми, на езерото. — Спомни си как пръстите на краката му се ровеха в камъчетата на брега. Как слънцето блестеше по водата. Спомни си усмивките на баща си и брат си.

Но капитанът не беше настроен носталгично.

— Езеро ли? Ние се занимаваме с морски риболов, момче.

— Трябва да призная, че нямам опит с морския риболов.

— Тогава защо ми губиш времето? Мога да намеря много рибари с десетки години опит. — Капитанът махна към тълпата на кея, която по-скоро имаше десетки години опит по долнопробните кръчми. — Защо да вземам на работа някакъв северен просяк?

— Ще работя здраво. Просто имах лош късмет и моля за шанс.

— Всички сме така, но не знам защо занимаваш точно мен.

— Просто искам шанс…

— Махай се от лодката ми, бледо копеле! — Мъжът вдигна някаква пръчка от палубата и пристъпи напред, сякаш плашеше куче. — Слизай и си вземи лошия късмет с теб!

— Може и да не разбирам от риболов, но винаги съм имал талант да наранявам хората. По-добре пусни пръчката, преди да те накарам да я глътнеш. — Тръпката добави поглед към предупреждението. Убийствен поглед, право от Севера. Капитанът потрепери, но спря и заръмжа. След това хвърли пръчката, обърна се и се развика на хората си.

Тръпката сви рамене и тръгна, без да поглежда назад. Зави по някаква уличка, покрай окъсаните афиши, залепени на стената. Сви се в сянката между скупчените къщи и звуците от пристанището останаха зад него. Същата история като при ковачите и пекарите, както и с всички останали проклети занаяти в този проклет град. Само един обущар се бе отнесъл с него по-човешки, до един момент, след което му каза да си го начука.

Според Восула в Стирия имаше много работа и човек само трябвало да попита.

Задникът Восула явно беше голям лъжец. Тръпката го бе питал за най-различни неща. Но сега, докато сядаше на един праг и наместваше овехтелите си ботуши в пълната с рибешки вътрешности канавка, се сети, че не е задал най-важния въпрос. Този, с който се сблъскваше непрекъснато, откакто бе пристигнал.

„Кажи ми, Восула, след като Стирия е толкова чудесна, какво по дяволите търсиш в Севера?“

— Шибана Стирия — изсъска той на северняшки. Усещаше онази болка зад носа и беше готов да заплаче. Толкова бе затънал, че вече почти не изпитваше срам. Каул Тръпката. Синът на Пукащия врат. Именуван мъж, който се бе изправял пред смъртта във всякакво време. Воювал с най-големите имена на Севера — Руд Три дървета, Черния Дау, Кучето, Хардинг Мрачния. Беше предвождал атаката срещу Съюза в битката при Кумнур. Беше удържал строя срещу хиляди шанка при Дънбрек. Беше издържал седемдневните сражения във Високите хълмове. Почти се усмихна, като се сети през какви премеждия е оцелявал. По него време му се струваше ужасно, но сега му изглеждаха като щастливи времена. Поне тогава не беше сам.

Чу стъпки и вдигна поглед. Четирима мъже се приближаваха откъм пристанището, по пътя, от който бе дошъл. Имаха лошия поглед на хора, замислили нещо непочтено. Тръпката се присви към прага, надяваше се, че няма да закачат точно него.

Сърцето му се сви, когато мъжете го заобиколиха в полукръг. Единият имаше подут червен нос, от онези, които показват, че пиеш твърде много. Другият беше плешив като ботуш и стискаше къса сопа. Третият имаше рехава брада и уста, пълна с изгнили зъби. Не бяха никак красиви и най-вероятно имаха също толкова грозни помисли.

Този най-отпред, грозно копеле с лице на плъх, се наведе с противна усмивка.

— Какво ще ни дадеш?

— Иска ми се да имах нещо за обиране. Но нямам нищо. Не си струва да ме закачате.

Плъха се намръщи към плешивия, раздразнен, че няма да получат нищо.

— Дай си ботушите.

— В това време? Ще замръзна.

— Замръзвай. Да не мислиш, че ми пука. Давай ботушите или ще те оритаме просто за кеф.

— Шибан Талинс — измърмори Тръпката. Буците самосъжаление в гърлото му изведнъж се превърнаха в огън. Тормозеше се, че е паднал толкова ниско. Копелетата нямаха нужда от ботушите му, просто се правеха на велики. Но щеше да е тежък бой, сам срещу четирима, при това без никакво оръжие. Глупав избор — да те убият заради едни стари ботуши, без значение колко е студено.

Той се наведе с мърморене и започна да си сваля ботушите. След това коляното му прасна Червения нос в топките и той се преви с писък. Тръпката беше не по-малко изненадан от другите. Явно ходенето бос беше повече от това, което гордостта му можеше да понесе. Удари Плъха по устата и го засили към един от другите. Двамата се строполиха.

Отмести се от сопата на плешивото копеле. Мъжът загуби равновесие и залитна с отворена уста. Тръпката го удари в брадичката, след това го препъна и последва падащото тяло. Юмрукът му се стовари върху лицето — два, три, четири пъти и го направи на пихтия; ръкавът на мръсното му палто се опръска с кръв.

Остави Плешивко да плюе зъби в канавката и се надигна. Червения нос все още се превиваше с ръце на чатала. Но другите двама бяха извадили ножове. Тръпката приклекна със свити юмруци. Дишаше тежко и местеше очи от единия към другия, а гневът му бързо утихваше. Трябваше просто да си даде ботушите. След малко така или иначе щяха да ги вземат от мъртвото му тяло. Скапаната гордост само носеше беди на хората.

Плъшата муцуна избърса кръвта от носа си.

— Сега вече си мъртъв, северен шибаняк! Направо си…

Кракът му внезапно поддаде и той изпищя, падна и изтърва ножа.

Някой излезе от сенките зад него. Висока фигура с качулка, блед ляв юмрук, стискащ дълъг меч, който отразяваше слабата светлина в алеята с убийствен блясък. Последният крадец, онзи с развалените зъби, погледна меча с разширени очи, защото пред него собственият му нож вече не изглеждаше никак страшен.

— По-добре изчезвай.

Тръпката се сепна. Женски глас. Зъбатият нямаше нужда от подканяне. Обърна се и побягна към изхода на уличката.

— Кракът ми! — пищеше Плъха, стиснал коляното си с окървавени ръце. — Скапаният ми крак!

— Спри да крещиш или ще пронижа и другия.

Плешивко лежеше мълчаливо, а Червения нос най-сетне бе успял да потисне болката и се изправяше със стонове на колене.

— Още ли искаш ботушите ми? — Тръпката пристъпи и го изрита отново с всичка сила в топките, събори го на земята. — Ето ти един, копеле! — Обърна се към новодошлата, кръвта бучеше в главата му. Не беше сигурен как бе успял да се измъкне, без да го наръгат. Всъщност не беше сигурен, че въобще се е измъкнал. Жената нямаше вид на човек с добри намерения. — Какво искаш?

— Нищо, което да ти създаде проблем. — Успя да зърне крайчеца на усмивката й под качулката. — Може би имам работа за теб.

Голяма чиния с месо и зеленчуци, с някакъв сос. Може би беше добро, може би не. Тръпката беше твърде зает да се тъпче, за да прецени. Сигурно приличаше на животно, с двуседмична брада и мърляв от спането по праговете на къщите. Но вече беше преминал границата и не му пукаше.

Жената не си беше махнала качулката, въпреки че бяха на закрито. Беше се настанила в сенките, с гръб към стената. Когато някой минеше наблизо, навеждаше глава и катраненочерната коса се спускаше по бузата й. Все пак бе успял да зърне лицето й в редките моменти, когато откъсваше лице от храната, и реши, че е красиво.

Силно, със здрави кости и остра брадичка, дълъг врат, по който се виждаха сините вени. Реши, че е опасна, макар че това бе очевидно от хладнокръвието, с което бе пронизала мъжа в уличката. Нещо в присвитите й очи го притесняваше. Жената го гледаше хладно и спокойно, сякаш вече му бе взела мярката и знаеше какво би направил. По-добре от самия него. На бузата й имаше три белега, които още се възстановяваха. Дясната й ръка беше с ръкавица и тя почти не я използваше. Освен това, докато идваха насам, бе забелязал, че куца. Може би беше замесена в нещо съмнително, но Тръпката нямаше толкова приятели, че да си позволи да избира. В този момент всеки, който го нахранеше, можеше да разчита на лоялността му.

Жената го наблюдаваше как яде.

— Гладен си, а?

— Доста.

— Далеч от дома?

— Доста.

— Имал си лош късмет?

— Повече, отколкото ми се полага. Но и направих някои лоши избори.

— Двете вървят заедно.

— Факт. — Той пусна ножа и лъжицата в празната чиния. — Трябваше да мисля повече. Отопи остатъците от соса с последното парче хляб. — Но винаги съм бил най-лошият си враг. — Двамата се спогледаха мълчаливо. — Не ми каза името си.

— Да.

— Така ли ще я караме?

— Нали аз плащам? Ще караме, както аз кажа.

— Ти ли плащаш? Един приятел… — Тръпката прочисти гърло, замисли се дали Восула въобще може да се брои за приятел. — Един познат ми каза да не очаквам нищо безплатно в Стирия.

— Добър съвет. Искам да свършиш нещо.

Тръпката облиза вътрешността на устата си и усети кисел вкус. Имаше дълг към тази жена и не беше сигурен как ще го изплати. Така като гледаше, можеше да му струва доста скъпо.

— Какво искаш?

— Първо да се изкъпеш. Никой няма да се занимава с теб в това състояние.

Гладът и студът си бяха заминали и оставяха мъничко пространство за срам.

— Ако щеш вярвай, но и аз предпочитам да не мириша. Все още имам малко скапана гордост.

— Браво. Сигурно нямаш търпение да се измиеш.

Той раздвижи притеснено рамене. Имаше чувството, че нагазва във вода, без да знае колко е дълбока.

— А след това?

— Лесна работа. Трябва да отидеш в една пушалня и да намериш един мъж, казва се Саджаам. Ще кажеш, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. След това ще го доведеш при мен.

— Защо не го направиш сама?

— Защото аз ти плащам, глупако. — В ръката с ръкавицата се появи монета. Среброто отразяваше светлината на огъня, а на монетата бяха изобразени везни. — Като ми доведеш Саджаам, ще я получиш. Ако още искаш риба, ще може да си купиш цяло буре.

Тръпката се намръщи. Красива жена, която се появява от нищото, спасява му живота и отправя такава примамлива оферта? Никога не беше имал подобен късмет. Храната само му бе напомнила колко обича да яде.

— Ще го направя.

— Браво. А може да направиш още нещо и да изкараш петдесет.

— Петдесет? — изквака Тръпката. — Шегуваш ли се?

— Да виждаш да се смея? Петдесет и ако все още искаш риба, ще може да си купиш лодка, че даже ще ти остане и за по-свестни дрехи. Какво ще кажеш?

Той погледна малко засрамено окъсаното си палто. С толкова пари можеше да хване следващия кораб за Уфрит и да рита кльощавия задник на Восула от единия край на града до другия. Мечта, която от известно време беше единствената му утеха.

— Какво ще поискаш за петдесет?

— Не много. Отиваш в пушалнята и намираш Саджаам. Казваш му, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. Водиш го при мен. — Направи пауза. — След това ще ми помогнеш да убия един човек.

Ако трябваше да бъде честен, това не го изненада. Имаше само един занаят, в който бе достатъчно добър. Само една работа, за която някой би му платил петдесет монети. Беше дошъл тук, за да стане по-добър човек. Но Кучето беше прав. Щом веднъж си окървавиш ръцете, не е лесно да ги почистиш.

Нещо го сръга в бедрото под масата и той почти подскочи. Между краката му се подаваше дръжката на дълъг нож. Бойно оръжие. Металният предпазител сияеше в оранжево, ножницата лежеше в ръката на жената.

— Вземи го.

— Не съм казал, че ще убия някого.

— Знам какво каза. Ножът е, за да изглеждаш представително пред Саджаам.

Не харесваше жени, които ръгат ножове между краката му.

— Не съм казал, че съм съгласен да убия някого.

— Не съм казала, че си казал.

— Добре. Само за да знаеш. — Той взе ножа и го прибра под палтото си.

Ножът се притискаше към гърдите му като стара любов, завърнала се за нови ласки. Тръпката знаеше, че това не е за гордост. Всеки глупак можеше да носи нож. Но въпреки това му харесваше тежестта, притисната в ребрата. Имаше чувството, че отново е някой.

Беше дошъл в Стирия, за да потърси почтена работа. Но като нямаше пари, трябваше да опре и до непочтената. А определено не беше виждал по-съмнително изглеждащо място. Тежка врата на стена без прозорци, пазена от двама едри мъже. По начина, по който стояха, очевидно имаха оръжия и бяха готови да ги използват. Единият беше тъмнокож южняк с бухнала черна коса.

— Какво искаш? — попита той, докато другият мяташе враждебни погледи.

— Да видя Саджаам.

— Имаш ли оръжие? — Тръпката му подаде ножа с дръжката напред. — Ела с мен.

Пантите изскърцаха и вратата се отвори.

Въздухът вътре беше застоял и мъглив от сладникавия пушек. Тръпката за малко да се закашля, очите му се насълзиха. Беше мрачно и тихо, твърде топло, за да е приятно след студа навън. Лампи от оцветено стъкло хвърляха сенки по мръсните стени — зелено, червено, жълто. Това място беше като лош сън.

Навсякъде висяха мръсни копринени завеси. По възглавниците на пода седяха полуголи полузаспали хора. Един мъж лежеше по гръб с отворена уста, а от лулата му още излизаше пушек. До него беше притисната жена. Лицата и на двамата бяха изпотени и отпуснати като на трупове. Неприятна кръстоска между наслада и отчаяние с превес на второто.

— Насам.

Тръпката последва водача си по мрачен коридор. Една жена ги изгледа с празен поглед, но не каза нищо. Отнякъде се чуваше отнесено и почти отегчено пъшкане.

Минаха през завеса от тракащи мъниста и се озоваха в по-малко запушено, но по-опасно изглеждащо помещение. Вътре имаше мъже от всякакви раси. Ако се съдеше по вида им, бяха привикнали към насилие. Осем седяха около маса, отрупана с чаши, бутилки и дребни пари, и играеха карти. В сенките се въртяха още неколцина. Тръпката веднага зърна застрашителния сатър близо до единия, но беше убеден, че това съвсем не е единственото оръжие в помещението. На стената имаше часовник с махало и люлеенето му доизостри и без това опънатите му нерви.

Един едър мъж седеше на мястото, което според северняшките традиции бе запазено за вожда. Стар човек с набръчкано лице, като овехтял пергамент. Кожата му беше лъскаво черна, а късата коса и брадата бяха посивели. Държеше златна монета и не спираше да я върти между пръстите си. Пазачът се наведе и прошепна нещо в ухото му, след което му подаде ножа. Всички погледи се насочиха към Тръпката. Внезапно започна да му се струва, че една монета е твърде малко заплащане за подобна работа.

— Ти ли си Саджаам? — Гласът му излезе по-високо и пискливо, отколкото искаше.

Усмивката на стареца беше като жълта резка на черното лице.

— Така се казвам и добрите ми приятели ще потвърдят. Знаеш ли, че може да се разберат много неща за човек по това какво оръжие носи.

— Така ли?

Саджаам измъкна ножа и погледна острието, което отразяваше светлината на свещите.

— Не е скъп, но не е и евтин. Добър за работа и острието не е нащърбено. Остро, тежко и издаващо професионализъм. Попаднах ли в целта?

— Достатъчно близо. — Този явно обичаше да философства и Тръпката не си направи труда да каже, че ножът не е негов. Колкото по-малко говореше, толкова по-бързо щеше да се измъкне.

— Как се казваш, приятелю? — Това с приятеля не звучеше много убедително.

— Каул Тръпката.

— Бррррр. — Саджаам сви рамене, сякаш имитираше, че му е студено, за да разсмее хората си. Нещо, което не беше трудно. — Ти си много, много далеч от дома, мой човек.

— Все едно не знам. Имам съобщение за теб. Никомо настоява да се срещнете.

Доброто настроение изтече от стаята като кръв от прерязано гърло.

— Къде?

— На обичайното място.

— Настоява, така ли? — Двама от хората на Саджаам се раздвижиха в сенките. — Страшно дръзко от негова страна. И защо моят стар приятел Никомо изпраща як северняк с оръжие, за да говори с мен? — В този момент Тръпката започна да осъзнава, че по неясни причини жената може да го е накиснала в големи лайна. Тя определено не беше въпросният Никомо. Но беше преглътнал достатъчно обиди през изминалите седмици и бе готов да умре, но не и да замълчи.

— Питай го сам. Не съм тук да си играем на въпроси. Никомо настоява да се срещнете на обичайното място. Това е. Ставай от дебелия си черен задник, преди да съм загубил търпение.

Настана продължителна и грозна пауза, докато всички осмисляха думите му.

— Харесва ми — изръмжа Саджаам и се обърна към един от главорезите си. — Ти какво мислиш.

— Става, стига да ти се нрави подобен стил.

— В някои случаи. Големи приказки и наперено мъжкарство. Ако е твърде често, дразни, но в малки количества е забавно. Значи Никомо настоява да се срещнем, така ли?

— Така — отвърна Тръпката. Нямаше избор и реши да се остави на течението, с надеждата, че ще се измъкне невредим.

— Ами добре. — Старецът хвърли картите си и бавно стана. — Нека се знае, че старият Саджаам винаги си плаща дълговете. Щом Никомо иска среща… да вървим. — Натика ножа на Тръпката под колана си. — Това все пак ще го задържа. Поне за момента.

Когато пристигнаха на мястото, което му бе посочила жената, беше доста късно. Запуснатата градина беше тъмна като изба и не се виждаше жива душа. Само разпокъсани плакати със стари новини по тухлените стени.

— Е? — озъби се Саджаам. — Къде е Коска?

— Каза, че щяла да е тук — отвърна Тръпката.

— Щяла? — Ръката на стареца се стрелна към ножа. — Жена? Какво, по дяволите…

— Тук съм, стари заднико. — Жената излезе иззад едно дърво, пристъпи към тях и си свали качулката. Тръпката успя да я огледа по-добре. Беше по-красива, отколкото предполагаше, и изглеждаше корава. Много красива и много корава, с червеникав белег на врата, какъвто се появява при обесените. Беше намръщена — със събрани вежди, стиснати устни и присвити очи, вперени напред. Все едно беше решила да пробие стена с глава, без да се притеснява за резултата.

Лицето на Саджаам се отпусна като подгизнала риза.

— Жива си.

— А ти си все така схватлив.

— Но аз чух…

— Не.

Възрастният мъж успя да се окопити доста бързо.

— Не трябва да стоиш в Талинс, Муркато. Трябва да си на сто мили оттук. И най-вече, трябва да си на сто мили от мен. — Изпсува на някакъв непознат за Тръпката език и вдигна очи към тъмното небе. — Боже, боже, защо не ми позволяваш да водя почтен живот?

— Защото нямаш толкова кураж — изсумтя жената. — Освен това обичаш парите прекалено много.

— За съжаление това е вярно. — Говореха като стари приятели, но Саджаам не изпускаше дръжката на ножа. — Какво искаш?

— Да ми помогнеш да убия няколко души.

— Касапина на Каприл има нужда от помощ за убийства? Става, стига да не са много близки до херцог Орсо…

— Той ще е последен.

— Откачена кучка. — Саджаам бавно поклати глава. — О, как обичаш да ме тормозиш, Монцаро. Винаги си обичала да ни тормозиш. Никога няма да успееш. Дори да дочакаш слънцето да угасне, пак няма да успееш.

— Ами ако успея? Не ми казвай, че това не е най-скъпата ти мечта през тези години.

— Тези години, през които убиваше и палеше из цяла Стирия в негово име ли? Когато получаваше пари и заповеди и му ближеше задника като пале, зарадвано от голям кокал? За тези години ли говориш? Не помня тогава да си опитвала да ме утешиш.

— Той уби Бена.

— Така ли? Според плакатите са го направили агентите на херцог Рогонт. — Саджаам посочи старите постери на стената. Лица на мъж и жена. Тръпката осъзна, че женското лице е нейното, и почувства спазъм в корема. — Казаха, че сте убити от Лигата на Осемте. Всички бяха много разстроени.

— Не ми е до шеги, Саджаам.

— Кога ли ти е било? Но това не е шега. Ти беше герой за тукашните хора. Така те наричат, когато избиеш толкова народ, че определението убиец ти отеснее. Орсо изнесе голяма реч как трябвало да се борим още по-здраво, за да отмъстим за вас, и всички се просълзиха. Съжалявам за Бена. Винаги съм харесвал хлапето. Но успях да се помиря с моите дяволи. Трябва да сториш същото.

— Мъртвите могат да прощават. Мъртвите могат да бъдат опростени. Останалите си имаме по-добра работа. Имам нужда от помощта ти и ти си ми задължен. Плащай, копеле.

Двамата се изгледаха продължително. След това старецът въздъхна дълбоко.

— Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш. Какво ти трябва?

— Насочване в правилната посока. Няколко запознанства. Нали с това се занимаваш напоследък?

— Познавам някои хора.

— Освен това ми трябва човек със здрава ръка и хладен ум. Човек, който няма да се разстрои от кръвопролитие.

Саджаам се замисли. След това се обърна през рамо и подвикна:

— Познаваш ли някой такъв, Дружелюбен?

В мрака прозвучаха стъпки. Явно някой ги бе проследил, при това кадърно. Жената веднага зае бойна стойка, присви очи и постави лявата си ръка на дръжката на меча. Тръпката също щеше да посегне за оръжие, но беше продал своите в Уфрит, а ножът му все още бе в Саджаам. Затова се задоволи само с нервно свиване на пръстите, което не беше от особена полза.

Новодошлият се приближи и спря с наведен поглед. Беше поне с половин глава по-нисък от Тръпката, но имаше застрашителен вид. Вратът му бе по-дебел от черепа, а яките му бицепси се очертаваха дори под тежкото палто.

— Дружелюбен — усмихна се Саджаам, доволен от изненадата на останалите, — това е една стара приятелка, казва се Муркато. Ако не възразяваш, ще работиш за нея известно време. — Мъжът сви огромните си рамене. — А на теб как ти беше името?

— Тръпката.

Дружелюбния вдигна за момент поглед и отново го заби надолу. Тъжни и странни очи. За момент се възцари тишина.

— Добър ли е? — попита Муркато.

— Най-добрият, който познавам. Или най-лошият, зависи от гледната точка. Запознахме се в Убежището.

— Какво е извършил, за да го затворят при теб и останалите негодници?

— Какво ли не.

Нова пауза.

— Не говори много като за човек с прякор Дружелюбния.

— И аз това си помислих, като се запознахме — отвърна Саджаам. — Предполагам, че прякорът е даден с ирония.

— Ирония ли? В затвора?

— В затвора попадат всякакви хора. Някои от нас дори имат чувство за хумор.

— Щом казваш. Трябва ми и малко хъск.

— За теб? Мислех, че е повече в стила на брат ти. За какво пък ти е хъск?

— Откога започна да разпитваш клиентите си, старче?

— Права си. — Той извади нещо от джоба си и й го подхвърли. Жената го улови във въздуха.

— Ако ми трябва още нещо, ще те уведомя.

— Нямам търпение! Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш, Монцаро. — Саджаам се обърна. — Някой ден ще ме затриеш.

Тръпката му препречи пътя.

— Върни ми ножа. — Не беше разбрал много от казаното, но знаеше, че се е замесил в нещо мътно и кърваво. Най-вероятно щеше да има нужда от добро оръжие.

— С удоволствие. — Саджаам тикна дръжката в ръката му. — На твое място бих си намерил по-голямо оръжие, ако възнамеряваш да останеш с нея. — Огледа ги и бавно поклати глава. — И вие, тримата герои, ще убиете херцог Орсо? Когато ви заловят, ми направете услуга. Умрете бързо и не издавайте името ми. — След тази жизнерадостна мисъл старецът изчезна в нощта.

Тръпката се обърна и видя, че жената, Муркато, го гледа в очите.

— Ами ти? Рибарството е скапан занаят. Почти толкова, колкото земеделието, но мирише по-гадно. — Тя протегна ръката с ръкавицата и среброто проблесна в мрака. — Имам нужда от още хора. Искаш ли си монетата? Или предпочиташ още петдесет?

Тръпката се намръщи, взрян в бляскавия метал. Всъщност беше убивал хора и за по-малко. Битки, вражди, дуели, при всякакви условия. Но тогава имаше причини. Не винаги добри, но все нещо, което да го оправдае. Никога не беше извършвал хладнокръвно убийство за пари.

— Този мъж, който ще убием… какво е направил?

— Ще ти докара петдесет монети. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен.

Тя се намръщи продължително. Този прям поглед вече го изнервяше по някакъв начин.

— А, значи си един от онези?

— От кои?

— Онези хора, които се нуждаят от причина. От извинение. Вие сте опасни негодници. Непредсказуеми. — Тя сви рамене. — Но щом питаш. Той уби брат ми.

Тръпката примигна. Думите й го върнаха в онзи ден, при това по-ярко, отколкото го помнеше. Пребледнялото лице на баща му. Вестта, че брат му е убит, след като му е била обещана милост. Как със сълзи в очите се закле да отмъсти. Клетва, която накрая бе престъпил, понеже реши да зареже кръвопролитията и да стане по-добър човек.

И сега тази жена се бе появила отникъде и му предлагаше шанс. „Той уби брат ми“. Може би щеше да откаже, при всяка друга причина. А може би просто му трябваха парите.

— Майната му — каза Тръпката. — Съгласен съм.

Шест и едно

Заровете показваха шест и едно. Най-голямата цифра и най-малката. Добро определение за живота на Дружелюбния. От най-ниското стъпало до висините на триумфа. И обратно.

Шест и едно прави седем. На седем години Дружелюбния бе извършил първото си престъпление. Но чак шест години по-късно го хванаха за първи път и получи първата си присъда. Тогава за пръв път написаха името му в голямата книга и го пратиха в Убежището. Беше откраднал, но не помнеше вече какво. Също така не помнеше и защо. Родителите му работеха усърдно, за да му осигурят всичко необходимо. Въпреки това бе откраднал. Може би някои мъже се раждаха, за да вършат злини. Поне съдиите му бяха казали така.

Прибра заровете в юмрука си, разклати ги добре и ги търкулна на камъните, гледаше ги с интерес. Винаги същата наслада и същото напрегнато очакване. Току-що хвърлените зарове можеха да покажат всичко, преди да спрат да се въртят. Наблюдаваше ги и пресмяташе шансове, вероятности, своя живот и този на северняка. Всички животи във великия град Талинс се въртяха с тях.

Шест и едно.

Дружелюбния се усмихна леко. Шансовете да се падне шест и едно втори път бяха едно към осемнайсет. Слаба вероятност, биха казали някои, гледайки към бъдещето. Но той се взираше в миналото и знаеше, че няма шанс да се паднат други числа. Какво предстоеше? Бъдещето бе винаги пълно с възможности. А миналото? Заминало и вкоравено, като тесто, изпечено на хляб. Нямаше връщане назад.

— Какво казват заровете?

Дружелюбния прибра зарчетата в шепа и вдигна поглед. Тръпката беше голям мъж, но без мудността, която бе характерна за някои едри хора. Силен. Но не като фермер или работник. Схватлив. Разбираше си от работата. Имаше признаци и Дружелюбния ги знаеше до един. В Убежището трябваше да си способен да прецениш доколко опасен е някой. Да прецениш и да реагираш, без да се замисляш. Мъжът вероятно бе воин, при това опитен, ако се съдеше по белезите и изражението, с което гледаше, докато се готвеха за насилие. Не особено доволен, но готов. Не изглеждаше вероятно да побегне или да се обърка. Подобни мъже, които запазваха спокойствие в напечени ситуации, бяха рядкост. На лявата му китка имаше белег, който приличаше на числото седем, ако се гледаше под определен ъгъл. Днес седем бе добро число.

— Нищо не казват. Те са просто зарове.

— Тогава защо ги хвърляш?

— Защото са зарове. Какво друго да ги правя?

Дружелюбния притвори очи и притисна юмрука със заровете към бузата си, усещаше топлите ръбове с дланта си. Какви ли числа бяха готови да се паднат сега? Пак шест и едно? Усети лека тръпка. Шансовете комбинацията да се падне за трети път бяха триста двайсет и четири към едно. Триста двайсет и четири беше бройката на килиите в Убежището. Добра поличба.

— Идват — прошепна севернякът.

Бяха четирима. Трима мъже и курва. Дружелюбния чуваше подрънкването на нощното й звънче в мразовития въздух. Един от мъжете се смееше. Бяха пияни; безформени фигури, приближаващи се по тъмната алея. Заровете трябваше да почакат.

Той въздъхна и ги зави в парцалчето, един, два, три пъти, и ги пъхна в безопасната тъмнина на вътрешния си джоб. И на него му се искаше да е на тъмно и безопасно място, но нещата стояха другояче. Нямаше връщане назад. Изправи се и изтупа мръсотията от коленете си.

— Какъв е планът? — попита Тръпката.

Дружелюбния сви рамене.

— Шест и едно.

Придърпа качулката си и тръгна приведен напред, с ръце в джобовете. Приближаващата група се освети от един висок прозорец. Четири гротескни карнавални маски, иззад които долиташе пиянски смях. Едрият мъж в центъра имаше малки очички и алчна усмивка. Гримираната жена се клатушкаше на високите си обувки до него. Стройният брадат мъж отляво се подсмихваше. Десният бършеше сълзи от смях от сивата си буза.

— И какво? — извика той, кикотеше се по-силно от нужното.

— Какво мислиш? Ритах го до посиране. — Още смях, женският фалцет в контраст с мъжките басове. — Казах му, че херцог Орсо харесва мъже, които са съгласни…

— Гоба? — обади се Дружелюбния.

Мъжът изви глава и усмивката изчезна от разплутото му лице. Дружелюбния спря. Беше изминал четирийсет и една крачки от мястото, където хвърляше заровете. Шест и едно прави седем. Седем по шест беше четирийсет и две. Като махнеш едно…

— Кой си ти? — изръмжа Гоба.

— Шест и едно.

— К’во? — Мъжът отдясно понечи да избута Дружелюбния. — Разкарай се, откачен…

Сатърът разцепи главата му чак до носа. Дружелюбния отскочи встрани преди онзи отляво да отвори уста и го наръга. Пет пъти в корема, след което отстъпи назад и с обратен замах преряза гърлото му с дългия си нож. Ритна краката и тялото се строполи на паветата.

Настъпи моментна пауза и Дружелюбния бавно си пое дъх. Първият мъж имаше една огромна рана на черепа, а над затворените му очи бяха полепнали парченца мозък. Другият беше наръган пет пъти, а кръвта се изливаше от прерязаното гърло.

— Добре — каза Дружелюбния. — Шест и едно.

Курвата започна да пищи. Напудрената й буза беше изпръскана с кръв.

— Ти си мъртъв! — изръмжа Гоба, залитна назад и измъкна ножа от колана си. — Ще те убия! — Само че не смееше да пристъпи напред.

— Кога? — попита Дружелюбния и отпусна ръце с оръжията. — Утре ли?

— Ще…

Тръпката го удари с тояга по тила. Добър удар, на точното място. Коленете на Гоба моментално се подгънаха, той падна по лице на паважа, а ножът издрънча, изпуснат от безжизнения му юмрук.

— Нито утре, нито никога. — Жената продължаваше да пищи. Дружелюбния се обърна към нея. — Ти що не бягаш? — Тя се завъртя и хукна в мрака, залиташе на високите токчета, звукът от нощното звънче се носеше зад нея.

Тръпката погледна намръщено труповете. Двете кървави следи се процеждаха между паветата и се смесваха в обща локва.

— В името на мъртвите — промърмори той на северняшки.

Дружелюбния сви рамене.

— Добре дошъл в Стирия.

Кървави инструкции

Монца се взираше в ръката с ръкавицата. Устните й бяха извити в озъбена гримаса. Опитваше се да размърда трите работещи пръста. Навътре и навън, навътре и навън. Мръщеше се на пукането при всяко свиване на юмрука. Чувстваше се странно спокойна, при положение че животът й, доколкото можеше да се нарече живот, балансираше на острието на бръснач.

„Никога не се доверявай на човек отвъд собствените му интереси“, бе написал Вертурио, а убийството на Великия херцог Орсо и приближените му нямаше да е никак лесна работа. Не можеше да се довери на мълчаливия затворник повече отколкото на Саджаам, а това се простираше горе-долу толкова далеч, колкото можеше да се изпикае. Имаше усещането, че севернякът е що-годе почтен, но беше смятала така и за Орсо, а резултатите бяха повече от плачевни. Нямаше да се учуди особено, ако доведяха Гоба в пълно здраве, за да я отведат отново във Фонтецармо и да я хвърлят в пропастта още веднъж.

Не можеше да се довери на никого. Но и не можеше да се справи сама.

Отвън прозвучаха забързани стъпки. Вратата се отвори с трясък и се появиха трима мъже. Тръпката беше отдясно, Дружелюбния отляво. Гоба висеше на раменете им, с клюмнала глава, краката му се тътреха по талаша на пода. Явно можеше да им има вяра, поне засега.

Дружелюбния замъкна Гоба до голямата наковалня в средата. Тръпката донесе дълга верига с окови в двата края и я нави около нея. През цялото време се мръщеше. Сякаш изпитваше някакви угризения.

Угризенията бяха хубаво нещо, но при такива ситуации само пречеха.

Двамата се сработваха добре, като за просяк и затворник. Без излишни движения. Без признаци на нервност, въпреки че се готвеха да извършат убийство. Но пък Монца имаше таланта да подбира подходящи хора за всяка работа. Дружелюбния заключи оковите на дебелите китки на телохранителя. Тръпката посегна и запали лампата. Пламъчето затрептя зад стъклото и освети мърлявата ковачница.

— Свестете го.

Дружелюбния лисна ведро вода в лицето на Гоба. Той се закашля, пое си въздух и поклати глава. Капките се разлетяха от дългата му коса. Опита да се надигне, но веригите го дръпнаха надолу. Огледа се, присвил малките си очи.

— Глупаци! И двамата сте мъртви! Мъртви! Не знаете ли кой съм? Не знаете ли за кого работя?

— Знам. — Монца се постара да пристъпи елегантно, както едно време, но не й се получи. Изкуцука на светло и отметна качулката.

Дебелото лице на Гоба се намръщи.

— Не. Невъзможно. — Очите му се ококориха. Още по-широко. Шок, след това страх и ужас. Той се присви назад, веригите издрънчаха. — Не!

— Да. — Тя се усмихна въпреки болката. — Усещаш ли колко си прецакан? Напълнял си, Гоба. Повече, отколкото аз съм отслабнала. Странно как се развиват нещата. Това моят пръстен ли е?

Носеше червения рубин на малкия си пръст. Дружелюбния бързо го измъкна и й го подхвърли. Монца го хвана във въздуха с лявата си ръка. Последният подарък от Бена. На който се бяха усмихвали, докато яздеха нагоре по планината в онази сутрин. Обковът беше леко поочукан, но камъкът сияеше ярко, с цвета на прерязано гърло.

— Малко се е поочукал, докато се опитвахте да ме убиете, а? Но пък всички сме така. — Отне й малко време, докато го прокара зад кокалчето на средния си пръст. — Какъв късмет. Става ми и на лявата ръка.

— Чакай! Може да направим сделка! — Гоба се беше изпотил. — Може да измислим нещо!

— Вече съм измислила. За жалост нямам пропаст подръка. — Монца се приближи до полицата и взе един тежък чук с къса дръжка. Пръстите на дясната й ръка изпукаха, когато ги сви около нея. — Затова ще те начупя сама. Дръж го. — Дружелюбния изви ръката на Гоба и я сложи на наковалнята. Бледите пръсти задращиха по тъмното желязо. — Трябваше да се уверите, че съм мъртва.

— Орсо ще разбере! Ще разбере!

— Естествено. Когато го хвърля от собствената му тераса, ако не й по-рано.

— Няма да успееш! Той ще те убие!

— Вече опита, не помниш ли? Не му се получи.

Вените по врата на Гоба се издуха, когато опита да се измъкне, но Дружелюбния го държеше здраво.

— Не можеш да го победиш!

— Може би си прав. Ще видим. Но мога да ти кажа едно. — Монца вдигна чука. — Ти няма да разбереш.

Чукът се стовари върху кокалчетата му с леко изхрущяване. Един, два, три пъти. Всеки удар изпращаше болка нагоре по ръката на Монца. Но не толкова голяма, колкото тази на Гоба. Той викаше и трепереше, но Дружелюбния го държеше здраво; лицето му беше невъзмутимо. Телохранителят се дръпна назад и ръката му се изви странично. Монца я премаза с усмивка. Следващият удар попадна в китката, която мигновено започна да почернява.

— Изглежда по-гадно и от моята. — Тя сви рамене. — Е, когато плащаш дълг, е правилно да добавиш и прилична лихва. Дай другата му ръка.

— Не! — изпищя Гоба. — Не! Смили се над децата ми!

— Ти смили ли се над брат ми?

Чукът се стовари върху другата му ръка. Монца се целеше внимателно, внимаваше в подробностите. Връхчета. Пръсти. Кокалчета. Палец. Длан. Китка.

— Шест и шест — изсумтя Дружелюбния през болезнените стонове на Гоба.

Главата на Монца бучеше. Не беше сигурна, че го е чула добре.

— А?

— Шест пъти и шест пъти. — Бившият затворник стана и потри длани. — С чука.

— И какво? — озъби се тя, без да схваща за какво й говори.

Гоба се беше надвесил над наковалнята и ръсеше слюнка, докато неуспешно се опитваше да я помести с потрошените си ръце.

Монца се обърна към него.

— Кой ти е позволил да ставаш? — Чукът се стовари върху коляното му с трясък. Гоба се просна по гръб и опита да изпищи, но следващият удар изви крака му под неестествен ъгъл.

— Тежка работа. — Тя се намръщи от болката в рамото, когато понечи да си съблече палтото. — Пък и вече не съм така чевръста. — Нави ръкава на черната си риза и разкри дългия белег на ръката си. — Все разправяше, че знаеш как да изпотиш една жена, а, Гоба? И като се замисля, че се смеех на тези думи. — Обърса чело с опакото на ръката си. — Махни му оковите.

— Сигурна ли си? — попита Дружелюбния.

— Страх те е, че ще те ухапе по глезена ли? Искам да си поиграя. — Затворникът сви рамене и се наведе да махне оковите от китките на Гоба. Тръпката се мръщеше от сенките. — Нещо не е наред ли? — озъби му се тя.

Той предпочете да замълчи.

Гоба се затътри по лакти на пода, влачеше потрошения си крак. Издаваше някакви нечовешки стонове. Подобни на нейните, докато лежеше потрошена в подножието на Фонтецармо.

— Хррррррх.

Не беше и наполовина толкова задоволително, колкото очакваше. И това разпали гнева й. Стоновете бяха изключително дразнещи. Ръката й пулсираше от болка. Тя се усмихна насила и закуцука след него — преструваше се, че й харесва.

— Трябва да призная, че съм разочарована. Нали Орсо все се хвалеше колко корав бил телохранителят му? Сега ще видим колко си корав. Бих се обзаложила, че си по-мек от чука…

Кракът й се подхлъзна и тя изписка и се подпря с лявата ръка на тухлената пещ. Отне й един миг да осъзнае колко е нагорещена.

— Мамка му! — Залитна назад, ритна някакво ведро и си намокри крака. — По дяволите!

Наведе се над Гоба и го удари, внезапно ядосана, че се е изложила така.

— Копеле! Копеле!

Той стенеше при всеки удар на чука по ребрата му. Опита да се присвие и закачи крака й, като почти я събори върху себе си.

Монца изпищя от болка в бедрото. Удари го отстрани по главата и разпра половината му ухо. Тръпката пристъпи напред да я подхване, но тя се справи и сама. Гоба някак бе успял да се надигне и седеше с гръб към буре с вода. Ръцете му бяха станали двойни. Все едно носеше огромни лилави ръкавици.

— Моли се! — изсъска тя. — Моли се, дебело копеле!

Но Гоба само гледаше осакатените си ръце и пищеше. Остри накъсани писъци.

— Някой може да го чуе — каза Дружелюбния, макар да не даваше вид, че това го притеснява.

— Ами накарай го да млъкне.

Затворникът измъкна жица и я уви около гърлото на Гоба. Писъците стихнаха до мъчително хриптене.

Монца клекна, така че лицата им да са на едно равнище. Коленете й протестираха болезнено, докато наблюдаваше как жицата се впива в дебелия врат. Точно както бяха постъпили с нея. Белегът я сърбеше.

— Как се чувстваш? — Никой не знаеше по-добре от нея. Гоба се опули, а гушата му порозовя, почервеня и накрая премина в лилаво. Монца се надигна. — Бих казала, жалко за хубавото тяло. Само че не е.

Затвори очи, пое дълбоко дъх през носа, стисна здраво чука и го вдигна за удар.

— Да ме предадете и след това да ме оставите жива?

Стовари го между очите на Гоба с трясък, сякаш се сцепваше камък. Устата му се отвори широко, но не излезе никакъв звук.

— Да ме осакатите и да ме оставите жива?

Следващият удар беше в носа му и лицето му се начупи като сварено яйце. Строшеният крак затрепери неконтролируемо.

— Да убиете брат ми и да ме оставите жива?

Последният удар направо разцепи черепа. Черната кръв потече по моравата кожа. Дружелюбния отпусна жицата и Гоба се свлече настрани. Изтъркули се леко и почти грациозно и повече не помръдна.

Мъртъв. Нямаше нужда да е експерт, за да го потвърди. Монца се намръщи и с усилие отпусна пръсти. Чукът тежко падна на пода. Беше обагрен с кръв, в единия край се бе закачило парче кожа с косми.

Един мъртъв. Остават шест.

— Шест и едно — промърмори тя. Дружелюбния я изгледа опулено, не беше сигурна защо.

— Как беше? — попита Тръпката от сенките.

— Кое?

— Отмъщението. Добре ли се почувства?

Монца не беше сигурна, че чувства нещо освен болката в изгорената си ръка, другата, която още не бе зараснала напълно, краката и главата. Бена бе все така мъртъв, а тя все така осакатена. Намръщи се и не му отговори.

— Да се отърва ли от това? — Дружелюбния махна със сатъра към трупа.

— Погрижи се да не го открият.

Затворникът хвана Гоба за глезена и го помъкна към наковалнята. По пода оставаше кървава следа.

— Ще го насека. И после в канала. Плъховете ще свършат останалото.

— По-добре, отколкото заслужава. — Въпреки думите Монца усети леко призляване. Имаше нужда от лула. Както обикновено по това време всъщност. Лулата щеше да успокои нервите й. Тя извади кесията с петдесетте монети и я подхвърли на Тръпката.

Монетите издрънчаха, когато я хвана.

— Това ли е?

— Това е.

— Добре. — Мъжът направи пауза, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше какво. — Съжалявам за брат ти.

Тя погледна лицето му на светлината от лампата. Опита да го прецени. Той не знаеше нищо за нея и Орсо. На пръв поглед не разбираше от нищо. Но вече бе видяла, че може да се бие. Освен това бе отишъл при Саджаам сам, а за това се изискваше кураж. Смел мъж, може би с принципи. С гордост. Значи може би имаше и лоялност, стига да успееше да я предизвика. А лоялните мъже бяха рядкост в Стирия.

Никога не беше оставала сама задълго. Бена винаги беше до нея. Или поне зад нея.

— Съжаляваш ли?

— Да. И аз имах брат. — Той понечи да се обърне към вратата.

— Искаш ли още работа? — Монца го гледаше в очите, докато пристъпяше към него, а здравата й ръка се плъзгаше към ножа на кръста й. Той знаеше името й, както и имената на Орсо и Саджаам. Достатъчно, за да ги убият десет пъти. Не можеше да го пусне да си тръгне.

— Пак като тази ли? — Тръпката се намръщи към кървавите петна на пода.

— Убиване. Кажи го. — Монца се зачуди дали да го намушка в гърдите, под челюстта, или да го изчака да се обърне и да удари в гръб. — Ти какво очакваш? Че ще доиш кози ли?

Той поклати глава и дългата му коса се люшна.

— Може да ти прозвучи глупаво, но дойдох тук, за да стана по-добър човек. Разбирам, че си имаш причини, но за мен това определено е гигантска крачка в грешната посока.

— Още шестима.

— Не. Не. Приключих. — Сякаш опитваше сам да се убеди. — Не ме е грижа колко ще предложиш…

— Пет хиляди.

Вече беше отворил уста, но този път не каза нищо. Само я изгледа. Първо смаяно, а после умислено. Пресмяташе колко пари са това. Какво може да си позволи с тях. Монца имаше вроден талант да разпознава цената на човек. А всеки си има цена.

Тя пристъпи напред, гледаше го в очите.

— Виждам, че си добър човек. Корав също. Точно такъв ми трябва. — Очите й се стрелнаха към устата му и обратно. — Помогни ми. Имам нужда от твоята помощ, а ти от пари. Пет хиляди монети. Много по-лесно е да бъдеш добър с тази сума. Помогни ми. С толкова пари можеш да си купиш половината Север. Да станеш крал.

— Кой казва, че искам да ставам крал?

— Ако искаш, стани и кралица. Но мога да ти кажа какво няма да правиш. — Монца се наведе толкова близо, че почти дишаше в лицето му. — Няма да молиш за работа. Не е редно горд мъж да се унижава така. Все пак. — Хвърли поглед настрани. — Не мога да те принудя.

Тръпката стоеше и претегляше кесията. Но Монца вече бе пуснала ножа. Знаеше отговора му. Баяловелд беше написал: „Парите са различно нещо за всеки, но винаги хубаво“.

Когато вдигна поглед, лицето му беше станало кораво.

— Кого ще убием?

Едно време щеше да се подсмихне настрани към Бена и той щеше да й отвърне: „Отново спечелихме“. Но Бена беше мъртъв, а Монца мислеше за следващия мъж, който щеше да изпрати при него.

— Един банкер.

— Какъв?

— Човек, който брои пари.

— Изкарва пари, като брои пари?

— Точно така.

— По тези места имате странни нрави. Какво е направил?

— Уби брат ми.

— Пак отмъщение, а?

— Пак.

Тръпката кимна.

— Значи съм нает. Какво да направя?

— Помогни на Дружелюбния с боклука. След това потегляме. Няма смисъл да се мотаем в Талинс.

Тръпката погледна към наковалнята и си пое дъх. След това извади ножа, който му беше дала, и тръгна към Дружелюбния, който обработваше трупа на Гоба.

Монца погледна лявата си ръка и изтри няколко пръски кръв. Пръстите й леко трепереха. Не беше сигурна дали от това, че бе убила човек и че бе пощадила друг, или защото се нуждаеше от лула.

Може би и трите.