Отмъстителите

Алън Симс работил в „Дийп Ърт Майнинг Корпорейшън“ като инженер-геолог в продължение на двадесет и шест години, от 1969 до 1995. Малко преди Коледа се пенсионирал и се преместил в Клиъруотър, щата Флорида, където починал от сърдечен удар на 19 септември 1996 г.

Приложеният документ бил намерен от дъщеря му в писалището му. Намирал се в запечатан плик, надписан по следния начин: „ОТНОСНО СТРАНЕН ИНЦИДЕНТ В КИТАЙСКАТА МИНА И МОЛЯ ДА СЕ ПРОЧЕТЕ СЛЕД СМЪРТТА МИ“.

(Документът е представен тук в оригиналния си вид. — Б.р.)

27.Х.1995 г.

Пиша настоящето по три причини. Първо, искам да хвърля светлина върху едно събитие, което се случи преди петнадесет месеца, през лятото на 1994 г. Второ, надявам се да успокоя съвестта си, която бе замлъкнала, но непрестанно ме гризе, откакто онази жена Уайлър от Охайо ми писа и я излъгах. Не зная дали човек би могъл да успокои съвестта си, създавайки писания с надеждата, че впоследствие те ще бъдат прочетени от някого, но предполагам, че си струва да опитам; освен това, като се пенсионирам, може да се реша да покажа написаното на някого — може би дори на онази Уайлър. Трето, ухилената гримаса на момченцето не ми излиза от ума.

Ухилената му гримаса.

Излъгах госпожа Уайлър, за да защитя компанията и да запазя работата си, но най-вече защото можех да я излъжа. 24 юли 1994 г. беше неделен ден и бях единственият, който ги видя. И аз нямаше да съм там, ако не беше огромното количество документи, които имах да предавам. Онези, които смятат, че професията на минния инженер, е един безкраен празник и човек само пътешества насам-натам, трябва да видят планините отчети и формуляри, които е трябвало да превзема през годините!

Както и да е, тъкмо приключвах, когато забелязах волво комби да спира пред моя фургон — отвътре се изсипа цяло семейство. Тук искам да отбележа, че през целия си живот не съм виждал толкова екзалтирани хора. Приличаха на онези в телевизионните реклами, които научават, че току-що са спечелили голямата награда от лотарията.

Бяха петима — татко (както разбирам, братът на онази жена от Охайо), мама, голямото братче, голямото сестриче и малкото братче. М.Б. изглеждаше на не повече от четири години, макар че след като прочетох писмото на онази Уайлър (било е изпратено през месец юли тази година), вече съм наясно, че хлапето е било малко по-голямо, макар и дребно за възрастта си.

Отначало се засуетиха около колата си, сочейки възвишението южно от града, неспокойни като пилци пред буря, след това малчуганът задърпа баща си към фургона, където се помещаваше канцеларията.

Всичко това се случи в дирекцията на „Дийц Ърт Майнинг Корпорейшън“ — Невада: двоен фургон, разположен на около три километра и половина встрани от главния път (Магистрала N 50), в покрайнините на Деспърейшън — град, който се прочул по времето на Гражданската война със сребърните си мини. В наши дни се занимаваме предимно с добиване на мед от „Китайската мина“. „Зелените“ го наричат „насилствена ерозия“, но всъщност процесът не е чак толкова вреден за природата, колкото го изкарват.

И тъй, малкото братче задърпа татко си към стълбите на фургона и го чух да казва: „Почукай, тате, има някой, сигурен съм.“ При тези думи бащата едва не припадна от изненада, макар и да не можех да разбера защо, след като колата ми бе паркирана на най-видно място, а не бе и от най-малките. Скоро разбрах, че причината за изумлението са не думите на мушморока, а фактът, че изобщо говори!

Таткото се спогледа с останалите членове на семейството и всички те повториха в глас: „Почукай, почукай, хайде, почукай!“ Бяха неописуемо развълнувани. Което бе малко смешно и едновременно трогателно. Стана ми любопитно, не крия. Забелязах регистрационния номер и въобще не можах да си обясня какво търси семейство от Охайо на това отдалечено място в неделя следобед. Ако бащата не бе посмял да почука, аз самият щях да изляза да си поговоря с него.

Все пак той почука и в мига, в който отворих, малкият се втурна вътре! Веднага се залепи на същото онова табло на стената, където Сали бе закачила писмото от госпожа Уайлър с бележка, написана с големи червени букви: „МОЖЕ ЛИ НЯКОЙ ДА ПОМОГНЕ НА ТАЗИ ДАМА?“

Мушморокът потропваше с пръст по въздушните снимки на „Китайската мина“, които бяхме накачили по таблото. Може би човек трябва да е присъствал, за да си даде сметка колко необичайна бе тази постъпка. Сякаш беше идвал в канцеларията хиляди пъти преди това!

„Ето тук е, тате! — каза и продължи да посочва снимките. — Тук е! Тук е! Това е сребърната мина!“

„Ами — позасмях се аз, — тук се добива мед, синко, но почти позна.“

Господин Гарин се изчерви и рече: „Много съжалявам, нямахме намерение да ви пречим!“ После грабна малчугана. Досмеша ме. Не можах да се въздържа.

Той изнесе палавника навън и застана на стълбите, където явно смяташе, че е редно да стоят. Хлапето не зарита и дори не се разпищя, но погледът му нито за миг не се откъсваше от снимките на таблото. Беше толкова сладък — като индианче, което наднича иззад рамото на татко си с блеснали очички. Другите от семейството се струпаха на стълбата и се вторачиха в нас. По-големите хлапета направо преливаха от въодушевление, а и майка им беше в подобно настроение.

Бащата обясни, че са от Толидо, после представи себе си, жена си и по-големите деца. „А това е Сет — завърши той. — Сет е изключително дете.“

„Е, аз пък си помислих, че всичките са изключителни — отвърнах и протегнах ръка. — Дай лапа, Сет, аз съм Алън Симс.“ Ръкувахме се доста крепко. Останалите направо онемяха от изумление — особено бащата — макар да не разбирах защо. Моят баща ме научи да се ръкувам, когато бях едва тригодишен — не е кой знае колко сложно, изобщо не е като да се научиш да жонглираш или да разбъркаш колодата карти така, че асата да излязат най-отгоре. Но не след дълго всичко се изясни.

„Сет пита дали може да види планината — обясни господин Гарин и посочи «Китайската мина». Северният склон наистина малко прилича на планина. — Струва ми се, че всъщност има предвид мината…“

„Да! — вика малчуганът. — Мината! Сет иска види мината! Сет иска види сребърната мина! Хос! Малък Джо! Адам! Хоп Синг!“

Като го чух, избухнах в смях — не бях чувал тези имена от цяла вечност — но останалите зяпаха малкия, сякаш бе Исус, който проповядва в храма.

„Ъ-ъ — започвам аз, — ако искаш да видиш ранчото «Пондероса», синко, това е напълно възможно, само че то се намира доста по на запад оттук. Освен това има туристически обиколки на мините — пътуваш под земята в истинска вагонетка. Като че ли най-интересно е в «Бети Кар», във Фелън. В «Китайската мина» обаче не предлагаме обиколки. Това е действащ рудник и съвсем не е толкова интересен, колкото едновремешните. Онзи склон, дето ти прилича на планина, е чисто и просто едната стена на огромна дупка в земята.“

„Няма да ви разбере, господин Симс — намеси се големият брат. — Добро хлапе е, но не е особено схватлив.“ — И почука с пръст челото си.

Както се оказа обаче, мушморокът съвсем добре разбра и се разплака. Не шумно и глезено, а тихичко — като дете, което е изгубило любимата си играчка. При тези думи и останалите се натъжиха, сякаш им е умряло кучето. Момичето спомена, че Сет никога не плачел. Вече умирах от любопитство. Не можех да ги разбера и това ме човъркаше. Сега ми се иска да не се бях поддавал на вътрешния си подтик, но тогава се заех да разбера каква е работата.

Господин Гарин ме помоли да поговорим насаме и естествено се съгласих. Той подаде малкия на жена си — хлапето продължаваше тихо да плаче и огромните му сълзи кротко се търкаляха по личицето му… и да пукна, ако очите на кака му не бяха насълзени! Гарин влезе във фургона и затвори вратата.

За кратко време ми разказа много за Сет Гарин, но най-важното беше колко много го обичат. Не го каза направо нито веднъж (не че щях да му повярвам, ако го беше казал направо). Просто си личеше. Обясни ми, че Сет страдал от аутизъм, много рядко произнасял разбираеми думи и почти никога не проявявал интерес към „обикновения живот“, но когато забелязал северната стена на „Китайската мина“, въодушевено се разбърборил, непрестанно сочейки натам.

„Отначало се пошегувахме с него и продължихме напред — разказа Гарин. — По принцип Сет е кротък, но от време на време се случва да изпада в такива изблици и да бърбори. Джун ги нарича «проповеди». Но като видя, че не завивам и дори не намалявам скоростта, той проговори. Не отделни думи, а цели изречения: «Моля те, спри, Сет иска види мината, Сет иска види Хос, Адам и малък Джо».“

Зная малко за аутизма — най-добрият ми приятел има брат, който е в „Сиера Фор“, щатската клиника за душевноболни в Боулдър Сити. Няколко пъти съм го придружавал и съм виждал пациентите, в противен случай не знам дали щях да повярвам на Гарин. Много от ония в „Сиера Фор“ не само че не говорят, ами дори не се движат. Най-тежкоболните са като мъртви — с изцъклени очи и на пръв поглед като че дори не дишат.

„Обожава уестърни — продължаваше Гарин — и най-вероятно стената на мината му напомня на нещо, видяно в някой епизод от «Бонанза».“

Помислих си, че може действително да е видял самата мина в „Бонанза“, но не помня да съм го казал на Гарин. Много от старите телевизионни сериали са снимани по тези места, а „Китайската мина“ съществува от 1957, тъй че е съвсем възможно.

„Както и да е, това е голям напредък за Сет — дори ми се струва, че правилната дума е чудо. Но и това че говори така, далеч не е всичко.“

„Да — съгласявам се, — явно е решил за разнообразие да се потопи в действителния свят, нали?“

Продължавах да си мисля за онези в клиниката, където се намира братът на моя приятел. Те никога не присъстват реално в нашия свят. Дори когато се смеят, плачат или издават някакви други звуци, по-скоро сякаш се обаждат по телефона.

„Да, точно така. Сякаш целият грейна отвътре. Не зная каква е причината и дали ще остане задълго в това състояние, но… няма ли някаква възможност да ни покажете мината, господин Симс? Зная, че не е редно и съм сигурен, че шефовете ви ще получат разрив, ако научат, но това би означавало толкова много за Сет. И за всички ни. Не сме особено добре материално, но мога да ви предложа четиридесет долара за изгубеното време.“

„Не бих го направил и за четиристотин — отвръщам. — Такива неща човек или ги прави безплатно, или изобщо не се наема. Да вървим. Ще вземем един от нашите всъдеходи. По-големият ви син може да го покара, ако не възразявате. Това също е нарушение на правилника на компанията, но като ще е гарга, да е рошава.“

Може би бъдещият читател ще ме обяви за глупак (при това пълен глупак), но само да бе видял как грейна лицето на Бил Гарин! Ужасно съжалявам за сполетялото ги в Калифорния — за което научих от писмото на сестра му — но повярвайте, че през онзи ден бе истински щастлив и се радвам, че допринесох за щастието му.

И добре се позабавлявахме преди да настъпи „малката уплаха“. Гарин позволи на големия си син — Джон?! или Джак?! — да ни закара с всъдехода до стената на мината: необходимо ли е да споменавам колко щастливо бе момчето? Младият Джак Гарин щеше да гласува да ме изберат за Бог, стига да се бях кандидатирал. Гарин бяха прекрасно семейство, отдали цялата си любов на малкия. Предполагам, че наистина е било твърде необичайно да заговори, но и така да е колко хора биха променили плановете си, ей тъй, заради моментно хрумване? А тези постъпиха точно така и доколкото можех да преценя, абсолютно единодушно.

Мушморокът бърбореше през цялото време, докато се придвижвахме към мината със скорост километър и половина в час. Много от думите бяха неразбираеми, но иначе детето непрестанно говореше за героите от „Бонанза“, за Пондероса, за разбойниците и за сребърните мини. Говореше още и за някакво анимационно филмче, което явно доста го бе впечатлило. Май за някакви моторизирани полицаи. Показа ми и фигурката — кукличка с червена коса, чийто бластер можеше да се вади и прибира в калъфа си. При това непрестанно потупваше всъдехода и повтаряше „Джъстис Уегън“. Джак изпуфтя зад волана (сигурно караше с не по-малко от двадесет километра в час) и заяви: „А-ха, а пък аз съм полковник Хенри. Внимание, наближаваме силовия коридор!“ И всички се разсмяха. И аз с тях, защото вече се бях заразил от общото въодушевление.

Толкова се бях развеселил, че не обърнах внимание на нещо, което хлапето каза и за което се сетих чак по-късно. Непрекъснато говореше за „старата мина“. Ако изобщо съм свързал думите му с нещо, по-скоро съм си мислел за „Бонанза“. И през ум не ми е минавало, че той говори за „Гърмяща змия — 1“, защото нямаше как да знае за нея! Дори жителите на Деспърейшън не знаеха, че като взривявахме миналата седмица, неочаквано попаднахме на входа. По дяволите, нали затова трябваше да опиша в доклад до дирекцията какво сме открили и да предлагам различни идеи как да постъпим.

Когато ми хрумна, че Сет Гарин всъщност е говорел за „Гърмяща Змия — 1“, се сетих как се втурна във фургона, сякаш бе идвал милион пъти преди това. И се хвърли към снимките по таблото. Побиха ме ледени тръпки, но има а нещо друго — нещо, което видях чак след като семейство Гарин продължиха за Карсън, и от което ме побиха още по-вледеняващи тръпки. След малко ще стигна и до това. Когато достигнахме подножието на възвишението, с Джак се разменихме и подкарах всъдехода нагоре по служебния път, настлан с равен чакъл и по-широк и от някои междуградски шосета. Прехвърлихме хребета и се заспускахме от другата страна. Всички охкаха и ахкаха, но и мината, струва ми се, е нещо повече от най-обикновен изкоп в земята. В най-дълбоката си точка изкопът е дълбок почти триста метра и разкрива земни пластове още от времето на палеозойската ера, тоест отпреди триста двадесет и пет милиона години. Някои слоеве порфир са изключително красиви, целите осеяни с пурпурни и зелени кристали, които наричаме гранати. От върха подемните машини в дъното на (мината изглеждат големи колкото детски играчки. Госпожа Гарин се пошегува, че никак не обичала височините и можело да й прилошее, но при подобна гледка не е чак толкова смешно. На някои хора наистина им се случва да повръщат, като прехвърлят хребета и се изправят пред тази пропаст!

После момиченцето (за съжаление не помня името й, може би беше Луиз) посочи към подножието на отсрещната стена и попита: „Каква е онази дупка, обкръжена с жълти ленти? Прилича на огромно черно око.“

„Това е откритието на годината — отвърнах аз. — Нещо толкова грандиозно, че все още се пази в тайна. Ще я споделя с вас, ако не разказвате за това още известно време. Няма, нали? Иначе може да имам проблеми с ръководството на компанията.“

Обещаха, а аз прецених, че спокойно мога да им кажа — никога повече нямаше да ги видя. Освен това предположих, че малкият много ще се зарадва, щом толкова обича „Бонанза“. Пък и както казах, в този миг изобщо и не подозирах, че той вече знае за нея. Как бих могъл да предположа подобно нещо?

„Това е старата мина «Гърмяща змия — 1» — заобяснявах. — Или поне ние така смятаме. Открихме я, докато взривявахме онзи ден. Предната галерия на «Гърмяща змия — 1» се е срутила през 1958 година.“

Джак Гарин поиска да узнае какво има вътре. Отговорих, че не знаем, тъй като още никой не е влизал, защото правилата на миньорската асоциация не позволяват. Госпожа Гарин (Джун) се интересуваше дали компанията няма да я проучи, а аз й обясних, че е възможно и зависи от това дали ще успеем да получим разрешение. Не ги излъгах, но малко преиначих истината. Бяхме маркирали изхода с жълтите ленти, наистина, точно както постановява правилникът на асоциацията, но това още не означаваше, че там знаят за нашето откритие. Открихме старата шахта съвсем случайно — взривявахме като всеки друг път, но когато престанаха да падат камъни и прахът се уталожи, пред нас зейна тази дупка — никой от управлението не искаше да разгласяваме подобно събитие.

Ако новината се бе разпространила, със сигурност щеше да предизвика огромен интерес. Разказваше се, че когато мината се срутила, четиридесет-петдесет китайски миньори били затрупани, а ако това наистина е вярно, значи те все още щяха да са там, непокътнати като мумии в египетска пирамида. Ентусиастите историци щяха да посветят цял ден на разкопки и изследване на дрехите и миньорските им принадлежности, да не говорим за самите тела. Повечето от присъстващите на инцидента проявиха жив интерес, но без изключителното съгласие на управлението във Финикс не можехме да изследваме кой знае колко, а никой от колегите ми не вярваше, че ще успеем да си го издействаме. Управлението не е организация с идеална цел, както, не се съмнявам, ще разбере всеки, който чете този разказ, а миньорството, особено в наши дни, е много рисковано начинание. „Китайската мина“ реализираше печалба едва от 1992 г. насам и миньорите, преди да стигнат до обекта, никога не знаят дали все още са на работа. Много неща зависят от цената на медта на борсата (добивът от открити мини не е никак евтин), но опазването на околната среда е до голяма степен определящо. Напоследък ситуацията се подобри и в последните обществени допитвания вече личи известен здрав разум, но в окръжния и федералния съд има поне десетина дела, заведени от хора (предимно от „зелените“), които искат да закрият мината. Мнозина — сред тях бих могъл да причисля и себе си — смятаха, че големите шефове няма да искат да утежняват вече съществуващите ни проблеми, разгласявайки на целия свят, че сме открили стара мина, може би дори с историческа стойност. Както отбеляза мой приятел инженер, когато взривът откри входа: „Напълно ще е в стила на природолюбителите да накарат я федералните власти, я щатската комисия по историческите забележителности да ни обявят за историческа забележителност. Откога чакат да им падне подобна златна възможност.“ Подобно отношение може и да ви се стори параноично (много хора така смятат), но когато човек знае, че стотина мъже изхранват семействата си с доходите си от тази мина, гледната му точка се променя и става предпазлив.

Дъщерята (Луиз?) каза, че дупката й се струвала страшничка, а аз отвърнах, че съм съгласен. Попита ме дали бих се осмелил да вляза вътре ей така, но й отговорих, че в никакъв случай не бих го направил. От призраци ли съм се страхувал? Не, от срутване. Учудващо е, че старата шахта изобщо съществува. Изкопана е във вкаменената магма от вулканично изригване, а тези образувания са достатъчно несигурни, дори когато не се взривява. Добавих, че не бих влязъл в шахтата за нищо на света, докато не бъде укрепена със стоманени стълбове. Без дори да подозирам как още днес ще се озова толкова навътре в старата дупка, че дори слънцето няма да виждам.

Заведох ги в канцеларията на обекта и им раздадох защитни каски, после им показах разните машини и приспособления. Добре се поразходихме. Малкият Сет вече беше престанал да говори, но очите му грееха като гранатите, която намираме в скалата!

Е, вече стигнах до „малката уплаха“, която породи у мен толкова съмнения и кошмари (да не говорим за съвестта ми, а случаят се утежнява допълнително, когато става дума за мормон, който приема религията доста насериозно). В онзи миг на никого от нас не му се струваше „малка“, пък и до ден-днешен не смятам, че беше малка. Премислял съм случката хиляди пъти, а докато бях в Перу (бях командирован там във връзка с бокситните залежи, когато писмото на Одри Уайлър се получило в управлението в Деспърейшън), я сънувах поне десетина пъти. Може би заради жегата. В „Гърмяща змия“ беше горещо. Доста мини съм видял, и обикновено в тях е хладно или направо студено. Чел съм, че в някои мини в Южна Африка било топло, но никога не съм бил там. А и в „Гърмяща змия“ не беше топло, а горещо. Освен това беше влажно като в парник.

Но май започнах да изпреварвам събитията. Искам да разкажа цялата история от игла до конец, но слава Богу, подобни инциденти повече няма да има. В началото на август, няма и две седмици след случилото се, цялата шахта се срути. Може би поради разместване някъде дълбоко в девонските пластове или пък вследствие на корозионния ефект на въздуха върху подпорните греди. Така и няма да узная със сигурност, но шахтата се срути — милиони тонове глинеста лиска, шиста и варовик. Само като си помисля как на господин Гарин и синът му замалко им се размина да бъдат затрупани (да не говорим за Алън Симс, изключителен специалист по геология), направо ми настръхват косите.

По-голямото момче, Джак, искаше да разгледа Мо — най-големия екекаватор. Използваме го за обработка на вътрешните бремсберги, най-вече за тераси на петнадесетметрови интервали. През седемдесетте години Мо беше най-големият екскаватор на планетата Земя и повечето деца — особено момчетата — много се прехласват по него. Даже и големите момчета! Гарин искаше да го разгледа отблизо не по-малко от младия Джак и предположих, че и Сет изпитва същото желание. Оказа се обаче, че греша.

Показах им стълбата отстрани на Мо, по която се стига до кабината на оператора, намираща се на тридесет метра от земята. Джак попита може ли да се качат и му отказах, тъй като е прекалено опасно, но за сметка на това им предложих да се разходят по веригите. Това си е голямо преживяване, защото всяка от двете вериги е широка колкото градска улица, а стоманените плоскости, от които са съставени, са широки по един метър. Господин Гарин свали Сет на земята и двамата с Джак се изкатериха по стълбата до веригите. Заизкачвах се след тях, надявайки се от все сърце, че никой няма да падне. Джун Гарин бе застанала по встрани, за да ни снима, прегърнати и ухилени до уши върху веригите на Мо. Ние се кълчехме и правехме физиономии пред обектива и се забавлявахме като луди, докато момичето извика: „Върни се, Сет! Веднага се връщай! Не бива да ходиш там!“

Не видях какво става, защото машината ми пречеше, но виждах майката, която пребледня от уплаха.

„Сет! — изкрещя. — Връщай се веднага!“ Викна два-три пъти, после изпусна фотоапарата и хукна след детето. Достатъчно ми бе да видя как захвърли скъпия „Никон“ като празна цигарена кутия. На три скока слязох по стълбата. Чудя се как не паднах. Вероятно още по-чудно е, че Гарин и синът му също не паднаха, но тогава изобщо не ми беше до това. Честно да си призная, изобщо не ми беше до тях.

Малкият вече се катереше по наклона към входа на старата мина, който се намира само на шест метра от земята. Веднага разбрах, че майка му не може да го настигне, преди да се е шмугнал вътре. Никой не можеше да го настигне. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплаха. Овладях се и с всичка сила хукнах след детето.

Изпреварих госпожа Гарин в мига, когато Сет достигна входа на мината. Поспря за миг и си помислих, че все пак няма да влезе. Рекох си, че ако тъмнината не го уплаши, има надежда да го отблъсне миризмата — миризма на изоставен лагерен огън, примесена с миризмите на прекипяло кафе и старо месо. Но в следващия миг той влезе, без да обръща внимание на виковете ми веднага да се върне — дори не погледна назад.

Казах на майка му да стои настрана, че ще го последвам в мината и ще го доведа. Повторих същото и на съпруга и сина й, но Гарин, разбира се, изобщо не ме послуша. На негово място и аз бих постъпил по същия начин.

Изкатерих се по склона и разкъсах жълтите ленти, мушморокът беше достатъчно дребен, за да се провре отдолу. Вече долавях тихият тътен, характерен за старите шахти. Прилича на воя на вятъра или на далечен водопад. Не знам каква е причината за този шум, но никога не ми е харесвал. Това е призрачен звук.

Този ден обаче чух друг звук, който ми хареса още по-малко — някакво пищене. Чувах го за пръв път, макар че откакто открихме старата мина, нееднократно бях надничал вътре. Веднага разбрах какво е — триенето на риолитните пластове. Сякаш земята говори. Едно време, като чуели този звук, миньорите веднага излизали на повърхността, защото пищенето означава, че мината може да се срути всеки миг. Предполагам, че китайците, които са работели в „Гърмяща змия — 1“ през 1858 г. или не са знаели какво означава този шум, или не са имали право да излязат, дори да го чуят.

Разкъсвайки лентите, се подхлъзнах и паднах на коляно. Забелязах на земята някакъв предмет. Беше малката кукличка, която Сет ми бе показал — червенокосата хубавица с бластера. Сигурно му е изпаднала от джоба, преди да се втурне в шахтата, й като я видях да лежи там, насред натрошения камънак, ми се стори най-ужасното предзнаменование. Страхотно се изплаших. Взех фигурката, пъхнах я в джоба си и напълно я забравих, докато премина суматохата и я върнах на законния й притежател. Описах я на малкия си племенник и той обясни, че това била Каси Стайлс от филмчето за полицаите, за което малкият непрестанно бърбореше.

Зад гърба ми чух шум от падащи камъни и тежко дишане — обърнах се и видях Гарин, който се изкачваше по склона. Другите трима стояха скупчени в подножието. Момиченцето плачеше.

„Връщайте се веднага! — викнах му. — Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!“

„Ако ще на хиляда години да е — отвърна той, без да спира нито за миг. — Моето дете е там и ще вляза след него.“

Нямах намерение да споря с него — понякога единственото, което човек може да направи, е да действа, да продължава напред и да се надява, че Бог ще се погрижи за останалото. Така и направихме.

Откакто работя като минен инженер, ми се е случвало да попадам на доста страшни места, но по-страшно преживяване от десетината минути (всъщност може да е било и по-дълго или по-кратко — напълно бях изгубил представа за времето), които прекарахме в старата шахта „Гърмяща змия — 1“, не съм имал. Коридорът, който водеше надолу и навътре, извиваше под такъв остър ъгъл, че след двадесетина метра се оказахме на тъмно. Характерната миризма — на изстинала пепел, престояло кафе и прегоряло месо — бързо се усили, което също бе необичайно. Понякога в старите мини витае дъх на „минерали“, но с това се изчерпва всичко. Подът бе зарит с отронен от стените дребен камънак, та трябваше доста да внимаваме, за да не си нараним стъпалата и да не паднем. Подпорите и напречните греди бяха покрити с китайски букви — някои бяха издълбани в дървото, но повечето бяха изрисувани с дим от свещ. Подобни гледки те карат да осъзнаеш, че прочетеното в учебниците по история наистина се е случило.

Господин Гарин викаше момченцето и го молеше да се върне, защото е опасно. Мислех да му кажа, че забоят може да се срути само от екота на гласа му; също като в планината — понякога е достатъчно някой да се провикне, за да предизвика падане на лавина. Обаче не посмях. Пък и той нямаше да ме послуша. Мислеше единствено за детето.

На ключодържателя ми са закачени джобно ножче, лупа и миниатюрно фенерче. Извадих фенерчето и насочих светлинния лъч напред. Продължихме навътре в шахтата, а рехавите гранитни пластове продължаваха да шушнат наоколо, приглушеното бучене ечеше в ушите ни, а миризмата ни удряше в носа. Усетих затоплянето почти веднага, колкото по-горещо ставаше, толкова по-силно се усещаше миризмата на отдавна изгаснал лагерен огън. Само че накрая заприлича на нещо съвсем друго. На вонята на мърша.

Тогава стигнахме до костите. Ние — имам предвид с колегите от управлението — осветявахме входа с прожектори, но не видяхме почти нищо. Много бяхме дискутирали дали вътре наистина има нещо. Ивон твърдеше, че нямало, че никой не би влязъл в шахта, изкопана в такава несигурна почва, та дори и миньори китайци. Според него всички тия истории били измишльотини и фантасмагории — но с Гарин бяхме изминали едва неколкостотин метра, когато се уверих, че моят приятелят греши.

Подът на шахтата бе осеян с кости. Най-ужасни бяха черепите — сякаш се хилеха. Човек очаква, че като стъпи върху тях, ще изпращят, но те се разпадаха като пепел. Тук миризмата се усещаше особено силно и по лицето ми се стичаше пот. Сякаш се намирахме в сауна, а не в мина. А стените! Китайците буквално бяха изписали стените отгоре до долу с дима от свещите си. Сякаш като се е срутила галерията и са се оказали затрупани под земята, бяха решили да остават завещанията си по подпорните греди.

Сграбчих Гарин за рамото и му казах:

„Вече се отдалечихме прекалено много. Сигурно се е сгушил до стената и сме го подминали в тъмното.“

„Не мисля — възрази той.“

„Защо?“

„Чувствам, че е някъде напред. — После извиси глас: Сет! Моля те, съкровище! Ако си някъде там, върни се при нас!“

Онова, което последва, ме накара да настръхна. Откъм галерията, осеяна с натрошени кости и черепи, долиташе песен. Без думи — малкият просто си тананикаше „ла-ла-ла“ и „там-ти-ри-рам“. Не звучеше много мелодично, но все пак разпознах мелодията от „Бонанза“.

Гарин втренчи в мен разширените си ужас очи, които белееха в тъмното, и ме попита продължавам ли да смятам, че сме го подминали. Нямаше какво да му отговоря и продължихме напред.

Тук-там сред костите се въргаляха миньорски приспособления: ръждясали пикели със странни къси дръжки и малки металически контейнери с презрамки, каквито бях виждал в музея на минното дело в Ели. Миньорите ги наричаха „газки“. Носеха ги на челото като филактерии54. Бяха подплатени, за да не опарят челото. Освен китайските думи на стената вече се появяваха и рисунки. Косите ми настръхваха, като ги гледах — койоти с паяшки глави, планински лъвове със скорпиони по гърба, прилепи с бебешки глави. Оттогава се питам дали наистина съм ги видял, или въздухът долу е бил толкова лош, че съм халюцинирал. По-късно не попитах Гарин дали е видял нещо. Не зная дали забравих, или не се осмелих.. Той спря, наведе се и вдигна нещо. Държеше малък черен каубойски ботуш, който се беше заклещил между два камъка. Мушморокът сигурно не е могъл да го измъкне и е продължил без него. Господин Гарин вдигна обувката, за да я разгледам добре на светлината на фенера, после я пъхна в пазвата си. Тананикането продължаваше да се чува — значи малкият още не се беше загубил.

Стори ми се, че вече звучи по-силно, но не смеех да се надявам. Под земята никога не може да се прецени с точност. Всичко звучи по-особено.

Продължихме да вървим напред — не зная колко време е изминало така — но галерията все така се спускаше надолу и ставаше все по-горещо. По пода вече нямаше толкова кости, но беше осеяно с камъни. Можех да огледам тавана, но не посмях. Вече не дръзвах и да си помисля колко сме се отдалечили. Най-малко на четиристотин метра от мястото, където гръмна експлозивът и отвори вход към старата шахта. А може би дори повече. Вече започвах да се убеждавам, че никога няма да излезем от тук. Таванът ще се срути и толкова. Поне ще свърши бързо и няма да се мъчим като китайците, които на същото това място се бяха задушили или измрели от жажда. В този миг си мислех за няколкото книги които бях взел от библиотеката и се питах кой ли ще ги върне, както и дали някой ще наложи глоби за неплатени данъци на малкото собственост, която притежавам. Странно какви ли не щуротии минават на човек през ума, когато се намери на тясно.

Миг преди да осветим момченцето, то затананика друга мелодия. Не ми беше позната, но после баща му ми обясни, че била от „МотоКопс“. Споменавам го единствено защото за миг ми се стори, че някой му приглася, получаваше се нещо като двуглас. Сигурен съм, че ми се е сторило заради непрестанния тътен, но направо си изкарах ума, уверявам ви. И Гарин го чу — виждах смътните му очертания на светлината на фенера и съм сигурен, че беше не по-малко уплашен от мен. Потта се лееше по лицето му, а ризата бе прилепнала към гърдите му.

Посочи и рече: „Струва ми се, че го виждам! Виждам го! Ей го там! Сет! Сет!“

Хукна през камъните, спъвайки се на всяка крачка и залитайки като пиян, но някак успяваше да запази равновесие. Не ми оставаше друго, освен да се моля на Господа да не се блъсне в някоя подпорна греда. Сигурно и тя ще се разпадне като костите, по които стъпвахме досега.

В този миг и аз видях малкия — нямаше как да го сбъркаш с тези джинси и червената риза. Бе застанал пред самия край на шахтата. Виждаше се съвсем ясно, че не е ниша, защото скалата беше съвсем гладка, нито пък беше просто купчина камънак. Огромна цепнатина от тавана до пода прорязваше скалната стена точно през средата и за миг ми се стори, че малкият се опитва да се напъха вътре. Изплаших се, защото бе достатъчно дребен да се промуши вътре, стига да поиска, но едри възрастни мъже като нас за нищо на света не можеха да го последват. Той обаче не се опитваше да влезе. Като се доближихме, забелязах, че стои абсолютно неподвижно. Сигурно съм се заблудил от сенките от светлината на фенера — не виждам друго обяснение.

Баща му пръв стигна до него и го грабна на ръце. Зарови лице в гърдите на момченцето и затова не видя онова, което зърнах, макар и за секунда. Този път не беше зрителна измама. Момчето се хилеше и усмивката му никак не беше приятна. Разтеглените му устни сякаш стигаха до ушите му, виждаха се всичките зъби. Лицето му беше разкривено в такава страшна гримаса, че очите всеки миг щяха да изхвръкнат. После баща му вдигна глава да го целуне и грозната усмивка помръкна. Отдъхнах си. Докато беше изписана на лицето му, ми се струваше, че Сет и момченцето, с което се бях запознал, нямат нищо общо.

„Ей, какво беше намислил? — питаше баща му. Крещеше, но всъщност не му се караше, защото го целуваше буквално на всяка дума. — С мама се изплашихме до смърт! Защо го направи? За Бога, защо дойде тук?“

Отговорът, който последва, беше последното свързано нещо, което изрече хлапето, затова съм го запомнил добре.

„Полковник Хенри и майор Пайк ми казаха да дойда. Казаха, че тук ще видя «Пондероса». Там вътре. — Посочи пукнатината в скалата. — Но не я видях. «Пондероса» я няма.“ После отпусна глава на рамото на баща си и затворя очи, сякаш бе съсипан от умора.

„Хайде да се връщаме — подканих ги. — Ще вървя след вас и вдясно, за да ви осветявам пътя. Не се размотавайте, но не е нужно да тичате. И за Бога, опитайте се да не се удряте в подпорите.“

Щом намерихме момченцето, сякаш тътенът изведнъж се усили. Чувах пращенето на гредите, които сякаш говореха. Като че ни подканваха да изчезваме, докато все още можем.

Въпреки това не успях да устоя на изкушението и преди да тръгнем, насочих за последен път фенера към цепнатината. Като се наведох да я разгледам по-отблизо, усетих въздушна струя — значи оттатък има друг отвор. Може би пещера. Въздухът, който излизаше от цепнатината, беше нажежен и вонеше отвратително. Вдъхнах веднъж и трябваше да си запуша носа, за да не повърна. Усетих същата миризма на лагерен огън, но хиляди пъти по-тежка. Блъсках си ума как е възможно толкова дълбоко под земята да има нещо, което да вони така непоносимо. Подобна смрад е възможна само при наличието на свеж въздух — значи там има някаква дупка, но по тези места не се копаеше от 1957, следователно дори да има отвор, през който да идва тази воня, няма как да се намери.

Пукнатината наподобяваше на мълния и като че ли ня маше какво толкова да се види в нея, освен скалата — беше дебела поне шейсет сантиметра, може би дори метър. Но пукнатината като че ли свършваше в скалата, а отвътре излизаше горещ въздух. Стори ми се, че в мрака забелязах танцуващи алени искрици, подобни на въгленчета, но сигурно съм си въобразил, защото като примигнах, те изчезнаха.

Обърнах се към Гарин и го подканих да върви.

„Ей сега, само секунда.“ — Беше извадил малкия черен каубойски ботуш на сина си от ризата си и тъкмо го нахлузваще на крачето му. Това бе най-милата гледка. Начинът, по който го правеше, разкриваше цялата му бащинска обич. — „Готово — обяви. — Да вървим.“

„Добре — съгласих се. — Само внимавайте да не паднете.“

Вървяхме колко се може по-бързо, но отново ми се стори, че измина цяла вечност. В кошмарите, за които споменах, винаги присъства кръглото светло петно от фенерчето, което се плъзга по черепите. В самата мина нямаше толкова много черепи, а и някои се бяха разпаднали, но в сънищата ми те са хиляди, цялата галерия е зарита с черепи, които стърчат като яйца в полог и се хилят като малкия, когато баща му го вдигна на ръце, а в очните им кухини виждам танцуващи алени светулки, досущ искрици от огромна клада.

Връщането беше ужасно. Взирах се напред да видя слънчев лъч, но никога не съм го чакал толкова дълго. После, когато най-сетне забелязах изхода (отначало изглеждаше като миниатюрно квадратче, което можеше да закриеш с палец), тътенът вече бе станал оглушителен и реших, че галерията ще изчака да стигнем до самия изход, после ще се срути и ще ни смачка като мухи. Сякаш една дупка може да мисли! Но на подобно място въображението се развинтва. Всичко звучи по-особено, а на човек му хрумват шантави идеи.

В интерес на истината още ме преследват някои странни мисли за „Гърмяща змия — 1“. Не бих казал, че там има призраци — дори в „поверителен“ доклад, който никой никога няма да прочете — но не бих казал и че няма призраци. В крайна сметка, къде да има призраци, ако не в мина, пълна с мъртъвци? Но що се отнася до онази скала, ако наистина съм видял нещо — онези танцуващи червени светлинки — то със сигурност не бяха призраци.

Последните тридесет метра бяха най-тежки. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не хукна покрай господин Гарин и да се озова навън, но по изражението му разбрах, че и той се чувства по същия начин. Въпреки това продължихме да вървим спокойно, може би защото и двамата знаехме, че ако се втурнем паникьосани навън, ще подплашим цялото семейство. Вместо това излязохме като мъже — Гарин носеше момченцето, което спеше дълбоко.

Та това беше „малката уплаха“, която преживяхме.

Госпожа Гарин и двете по-големи деца плачеха, а като ни видяха, се втурнаха към Сет и започнаха да го опипват и да го целуват, сякаш не можеха да повярват, че го виждат. Той се събуди и им се усмихна, после отново забърбори на неразбрания си език. Господин Гарин уморено пристъпи към ламаринената барака, където държим експлозивите, отпусна се на земята и се облегна на стената. Опря лакти на коленете си и скри лице в сплетените си длани. Напълно го разбирах. Жена му го попита добре ли се чувства, на което той отвърна, че всичко е наред, но иска да си почине и да си поеме дъх. Казах, че и аз искам да си почина. Помолих госпожа Гарин да отведе децата при всъдехода. Предложих на Джек да покаже нашата Мо на брат си. Майка му се засмя, както човек се смее, когато няма нищо смешно, и отвърна: „Мисля, че доста ни се събра за днес, господин Симс. Надявам се, да не изтълкувате думите ми погрешно, но искам да се махнем оттук час по-скоро.“

Казах, че я разбирам, а мисля и тя разбра, че искам да разменя две думи насаме с мъжа й, преди да се разделим по живо, по здраво. Не че нямах нужда да се посъвзема! Краката ми се огъваха. Отидох до бараката и седнах до господин Гарин.

„Ако случилото се разчуе, ще възникнат големи неприятности — казах. — Както за компанията, така и лично за мен. Може би няма да се стигне до уволнение, но…“

„Няма да кажа никому нито дума“ — отвърна той, вдигна глава и ме погледна право в очите. Забелязах, че плаче. Мисля, че след такава тревога всеки баща на негово място би плакал. Самият аз замалко щях да се разплача, макар да ги виждах за пръв път в живота си. Винаги, като си спомня колко трогателен беше Гарин, като обуваше ботушчето на сина си, гърлото ми се стяга.

„Ще ви бъда безкрайно задължен“ — казах.

„Глупости — отвърна той. — Не зная как да ви благодаря. Дори не зная откъде да започна.“ Вече започваше да ми става неудобно.

„О, моля ви се. Заедно се справихме, а всичко е добре, когато свършва добре.“

Помогнах му да се изправи и се отправихме след другите. Почти ги бяхме настигнали, когато той ме хвана за ръката и ме накара да спра:

„Не бива да пускате никого там. Дори ако инженерите преценят, че може да се укрепи. Вътре има нещо нередно.“

„Зная. Почувствах го.“ — Замислих се за ухилената гримаса на малкия — и до ден-днешен още настръхвам при спомена за лицето му — и едва не му казах, че синът му също го е усетил. Но после размислих. С какво щеше да ни помогне това?

„Ако зависеше от мен — продължи той, — щях да хвърля вътре експлозив и да срутя цялата мина. Това е гроб. Нека мъртвите почиват в мир.“

„Добра идея“ — съгласих се и сигурно Бог е бил на същото мнение, защото го направи след няма и две седмици. В галерията стана експлозия. Доколкото ми е известно, причината така и не беше открита.

Гарин се позасмя и поклати глава: „След два часа изобщо няма да ми се вярва, че наистина се е случило.“

„И може би така е по-добре“ — отвърнах.

„Но няма да забравя едно — продължи, — и то е, че днес Сет проговори. Не просто думи и фрази, които само семейството му разбира. Наистина проговори. Може би не си давате сметка колко е невероятно, но за нас е много важно. — Махна към семейството си, което вече се беше настанило във всъдехода. — Щом успя веднъж, значи може да го направи отново.“

И може да е проговорил, дай Боже. Иска ми се да узная. Това момченце ме заинтригува, и то по различни причини. Като му върнах кукличката, се усмихна и ме целуна. Беше безкрайно сладък и ми се стори, че долавям по кожата му миризмата на мината… миризмата на изоставен лагерен огън, на пепел, печено месо и изстинало кафе.

Откарах ги до канцеларията, където беше паркирана колата им. Никой не ни забеляза, въпреки че минах по главната улица. В горещ неделен следобед Деспърейшън е като град, обитаван от призраци.

Помня, че стоях на стълбите пред канцеларията и им махах, докато се отправяха към ужасната злополука, която ги е очаквала в края на пътуването им — безумната престрелка, в която загинали. Всички ми махаха… освен Сет. Каквото и да се е криело в старата мина, голям късмет извадихме, че се измъкнахме… както и той, че единствен е оцелял в онази ужасна стрелба в Сан Хосе! Той е като онова, което наричат „черен гологан“.

Както вече казах, в Перу сънувах всички тези неща — най-вече черепите и как осветявам с фенерчето пукнатината в скалата, но дълго не се бях замислял над тези неща, докато след завръщането си оттам прочетох писмото на Одри Уайлър. То само потвърди подозрението, че нещо се е случило, докато Сет е бил под земята — нещо, за което може би не е трябвало да лъжа, но все пак излъгах. Какво друго бих могъл да направя, след като дори не знаех какво точно станало?

И все пак, онази гримаса.

Онази гримаса.

Той бе такова сладко момченце и безкрайно се радвам, че не загина в „Гърмяща змия“ (а имаше такава опасност), нито по-късно.

Гримасата като че ли изобщо не принадлежеше на момченцето. Иска ми се да се изразя по-точно, но нищо по-подходящо не ми идва наум.

Трябва да уточня още нещо. Може би помните, че споменах как Сет говореше за „старата мина“, но в онзи момент изобщо не го свързах с „Гърмяща змия“, защо почти никой в града не знаеше за това, камо ли някакви случайни пътници от Охайо, които се отбиваха само пътьом. Докато стоях на стълбите и гледах пустия прашен път след отдалечаващата се кола, отново си спомних думите му. И как претича стаята и се залепи право на снимките от „Китайската мина“, закачени на таблото за съобщения, сякаш бе идвал тук хиляди пъти. Сякаш знаеше. Тогава ми хрумна нещо и ме побиха ледени тръпки. Върнах се да разгледам снимките, знаейки, че това е единственият начин да разсея новото си подозрение.

Бяха общо шест на брой — въздушни снимки, които компанията беше поръчала през пролетта. Извадих лупата закачена на ключодържателя ми, и ги огледах една по една. Бяха правени много преди да се открие входът на „Гърмяща змия“, тъй че от отвора нямаше и следа. Но всъшност имаше. Помните, че разказах как малчуганът ги сочеше с пръст и повтаряше: „Тук е, тук е мината, дето искам да я видя.“? Мислехме, че говори за откритата мина, защото това бе основният обект на снимките. Но под увеличителното стъкло отпечатъците от пръстите му личаха по гланцираната повърхност. До един бяха на южния склон, където открихме старата шахта. Ето какво ни е казвал, че иска да види: не откритата мина, а шахтата, която дори не се виждаше на снимките. Зная колко налудничаво звучи, но никога не съм се съмнявал в това. Знаел е, че тя е там. За мен отпечатъците по снимките — и то не само на една, а на всичките шест — напълно го доказват. Зная, че един съд не би уважил подобно доказателство, но това с нищо не променя мнението ми по въпроса. Сякаш мината го е усетила, че минава по близката магистрала и го е повикала. Значи от всички мои въпроси може би само един е наистина важен: добре ли е Сет Гарин? Бих писал на сестрата на Гарин, за да разбера, дори веднъж-два пъти посягах към писалката, после си спомнях как съм я излъгал, а за мен е много трудно да призная подобно нещо. Нека спи зло под камък, защо да разбутвам стари неща, които могат да се окажат много по-опасни? Не мисля, че бих искал, и все пак…

Може би има още какво да се каже, но може и да няма. Всичко се свежда до ухилената гримаса.

Не ми хареса тази гримаса.

Това е истината за случилото се. Боже, да знаех само какво съм видял!

Лиам Симс