Отмъстителите

1

Сега, използвайки гласа на Бен Картрайт, главата на имението „Пондероса“, Так каза:

— Госпожо, струва ми, че бяхте замислили да офейкате.

— Не… — това бе нейният глас, но слаб и тих, като радиопредаване от Западния бряг в бурна нощ. — Не, просто бях тръгнала към магазина. Свършил ни се е… — Какво се е свършило? Какво би могло да се свърши, та да направи впечатление на този звяр и той да повярва на лъжата? Най-сетне й хрумна нещо, слава Богу. — Шоколадовият сироп! Нямаме „Хършис“!

То се запъти срещу нея — Сет Гарин с мръсни шорти с картинки на МотоКопс, само че в миг Одри забеляза удивително, ужасяващо нещо — босите стъпала на детето се тътреха по килима в дневната, но инак то плуваше във въздуха като огромен балон с формата на момченце. Това бе тялото на Сет, с мърляви китки и глезени, чак жал да ти стане, но погледът нямаше нищо общо със самото дете. Ни най-малко. През неговите очи гледаше онова създание, чието място бе в някое блато.

— Вика, че щяла да отскочи до магазина — каза гласът на Бен Картрайт. Каквото и да представляваше Так, то притежаваше невероятната дарба дяволски добре да имитира гласове. Не може да му се отрече. — Как мислиш, Адам?

— Мисля, че лъже, татко — отвърна гласът на Пърнъл Робъртс — актьорът, който изпълняваше ролята на Адам Картрайт. Робъртс бе вече пооплешивял, но все пак извади най-голям късмет — актьорите, които играеха баща му и братята му, до един се бяха споминали, откакто сред тропот от копита „Бонанза“ потъна в прашния залез на повторенията по кабелната телевизия.

Гласът на Бен я откъсна от мислите й — съществото вече почти бе застанало до нея и тя долавяше съвсем ясно киселата миризма на пот, примесена със сладкия аромат на детски шампоан.

— Как мислиш, Хос? Кажи, моето момче.

— Лъже, татко — отвърна гласът на Дан Блокър… и като че ли витаещото във въздуха дете за миг наистина заприлича на Блокър.

— Малък Джо?

— Лъже, татко.

— Руут-руут-руут-руут!

— Млъквай, Рути — сопна се гласът на Снейк Хънтър. Сякаш цял състав невидими умопомрачени се бяха събрали да й изнесат спектакъл. Когато съществото заговори отново, Снейк Хънтър бе изчезнал и на негово място се бе завърнал Бен Картрайт, суровият Мойсей от Сиера Невада.

— Тук, в Пондероса, не търпим лъжци, госпожо. Нито пък бегълци. Та как смятате да постъпим с вас сега?

„Не ми причинявай болка“ — опита се да каже тя, но от устните й не излезе нито звук, нито дори шепот. Опита се да активира вътрешната връзка, представяйки си малкия червен телефон, само че с надпис „СЕТ“ на слушалката. Страхуваше се да установи пряк контакт със Сет, но никога досега не бе изпадала в подобна бъркотия. Ако то реши, че иска смъртта й…

Представяше си съвсем ясно самия телефон и как говори по него, а онова, което имаше да каже, бе болезнено просто — „Не му позволявай да ми причини болка, Сет. В началото ти имаше някаква власт над него, зная това. Макар и не кой знае каква, но все пак власт. Ако ти е останала макар и мъничко — сила или влияние върху него — моля те, не му позволявай да ми причини болка, не му позволявай да ме убие. Може и да съм нещастна, но не чак толкова, че да искам да умра. Поне засега.“

Потърси човешки искри в очите на реещото се пред нея създание — някакъв, макар и най-малък знак за присъствието на Сет — но те бяха съвършено безизразни.

Внезапно лявата й ръка се стрелна нагоре и я зашлеви по лявата страна така силно и шумно, сякаш се прекърши суха съчка. Кожата й пламна — като че облъчваха лицето й с кварцова лампа. Лявото й око се насълзи.

В този миг другата й ръка изникна пред очите й като индийска змия, подмамена от свирнята на змиеукротителя. Застина за миг, после се сви в юмрук.

„Не — опитваше се да каже Одри, — не, моля те, моля те, Сет, не му позволявай“, но и този път нищо не излезе и юмрукът се стрелна надолу, кокалчетата й се сториха невероятно бели в призрачната стая, а в следващия миг носът й сякаш се пръсна и се превърна в облак от бели точки, които се разхвърчаха като пеперуди. Дори когато по устните и брадичката й бликна топла кръв, те продължаваха да пърхат като обезумели пред очите й. Тя политна назад.

— Тази жена е срам за правдата в двайсет и трети век! — строго каза полковник Хенри — с всеки пореден епизод на проклетия анимационен сериал този глас й се струваше все по-самодоволен и все по-омразен. — Прегрешенията й трябва да бъдат разобличени.

Хос: Точно така, полковник! Трябва да покажем на тази мръсница кой командва тук! — Руут-руут-руут-руут!

Каси Стайлс: Съгласна съм с Рути! А като начало най-добре да я подсладим!

Одри отново тръгна нанякъде — или по-скоро бе накарана да върви. Дневната стая отплува покрай нея като пейзаж иззад прозореца на влак. Лявата й страна пулсираше. Носът й пламтеше. Усещаше вкус на кръв по зъбите си. Извика в съзнанието си образа на друг телефон от ерата на „МотоКопс“ — от онези, на които виждаш човека, с когото разговаряш — и си представи как разговаря лице в лице със Сет. „Моля те, Сет, аз съм твоята леля Одри, не ме ли позна, макар й с различна коса? Так ме накара да я боядисам, за да приличам на Каси, а когато излизам, трябва да си слагам синя панделка, точно като Каси, но въпреки това аз съм твоята леля Одри, която те прие в дома си, която те закриля, или поне се опитва, но сега се налага ти да ме защитиш. Не му позволявай да ми причини много болка, моля те, Сет, не му позволявай.“

Кухнята беше тъмна и приличаше на купа, пълна с мрачни сенки. Докато прекосяваше с бърза крачка пода, покрит с жълт линолеум (жизнерадостен наглед, когато бе чист, но сега бе адски мръсен, сякаш болен от жълтеница), й хрумна ужасяващо логична мисъл — защо пък Сет да й помогне? Дори ако чува посланията й и все още е в състояние да помогне, защо да го прави? Да избяга от Так означаваше да остави Сет на произвола на съдбата, а преди миг тя се канеше да направи именно това. Ако момченцето все още съществува, то знае това не по-зле и от самия Так.

Немощен стон, по-слаб и от въздишката на смъртноболен човек, се откъсна от устните й, когато окървавените й пръсти затърсиха ключа на лампата над печката, напипаха го и го натиснаха.

— Да я подсладим малко, татко! — изскимтя малкият Джо Картрайт. — За Бога, трябва да я подсладим! — Гласът постепенно се извиси и премина в металическия смях на робота Рути. Одри вече си пожелаваше да изгуби разсъдъка си. Би било много по-добре. Или поне така й се струваше.

Но вместо това погледът й се плъзна по кухненските мебели — тя бе просто безпомощен пътник в своето тяло, което Так бе заставил да се обърне и да застане пред полицата с подправките, карайки ръката й да отвори шкафчето над нея. Другата й ръка посегна към жълтата кутия, запрати я на пода и макароните се разпиляха по жълтия линолеум. Последва брашното, което посипа целите й крака. Ръката й се шмугна в дупката между кутиите и сграбчи оформената като мечка пластмасова кутия, пълна с мед. Другата й ръка се стрелна към капака, отвинти го и го захвърли. След миг кутията бе надвесена над отворената й в очакване уста.

Ръката обхвана издутото коремче на мечката и започна ритмично да стиска — както навремето стискаше клаксона на детския велосипед на Одри. Кръвта от разбития й нос се стичаше в гърлото й. Гъстият мед, който едва не я задави от сладост, изпълваше цялата й уста.

— Гълтай! — крещеше Так, вече със собствения си глас.

— Гълтай, мръснице!

И тя гълташе. Преглътна веднъж, после втори път. На третия път гърлото й се сви като юмрук. Трахеята й се задръсти от кошмарната сладка течност. Жената се отпусна на колене и се повлече през кухнята — тъмночервената й коса надвисна пред очите й и цялата полепна от меда, примесен с кръв. Лепкавата маса изпълваше целия й нос и капеше по пода.

Известно време не можеше да диша и белите звездички, които танцуваха пред очите й, почерняха. „Ще се удавя — рече си тя. — Ще се удавя в мед.“

Сетне трахеята й се отпуши — макар и не много, но достатъчно, за да поеме дъх през лепнещото си от мед гърло, стенейки от ужас и болка.

Так накара Сет да коленичи на изранените си колене и закрещя в лицето й:

— Да не си посмяла да ме напуснеш! Да не си посмяла! Да не си посмяла! Разбра ли? Глупава крава такава, кимни в знак, че разбираш!

Ръцете му — онези, които не се виждаха, и които се намираха в съзнанието й — я сграбчиха и в миг главата й се залюшка нагоре-надолу, като при всеки удар челото й се хласваше в пода, а Так се смееше. Смееше се. Сигурно щеше да я блъска така, докато загуби съзнание и припадне насред цялата свинщина, която сама бе натворила.

После, тъй ненадейно, както бе започнал да я блъска, я остави на мира. Ръцете му изчезнаха. Усещането за неговото присъствие също бе изчезнало. Одри предпазливо вдигна поглед, избърсвайки с длан носа си, като продължаваше с мъка да вдишва и да издишва рязко, почти конвулсивно. Цялото й чело туптеше. Вече усещаше надигащите се цицини.

Момченцето се взираше в нея. Струваше й се, че наистина бе момченцето. Не беше съвсем сигурна, но…

— Сет?

За миг той остана неподвижен — не кимна, но и не поклати глава в знак на отрицание. После пресегна мръсната си ръчичка и обърса меда от брадичката й; тя почти не усети допира на пръстите му.

— Сет, къде отиде то? Къде е Так?

Той се мъчеше. Виждаше се как се бори. Вероятно със страха си, макар да не бе сигурна дали той изпитва страх. Но дори и да изпитваше, в момента най-вероятно се мъчеше да надмогне засегнатите си комуникативни способности. Издаде някакъв гъргорещ звук, който приличаше на бълбукането на въздуха в тръбите в банята, и Одри реши, че това ще бъде всичко. После, тъкмо когато се опитваше да се изправи на крака, той успя да изрече две задавени думи.

— Отиде. Строи.

Тя го погледна, продължавайки да диша през пласта мед, полепнал по гърлото й, макар в момента изобщо да не му обръщаше внимание. Стори й се, че при думата „отиде“ сърцето й затуптя малко по-бързо. Трябваше да се досети, особено след случилото се току-що…

— Отишъл е да строи, така ли? В пясъчника? Или другаде? Това ли искаш да ми кажеш? Къде отиде да строи?

— Строи — повтори Сет. Личеше, че се измъчва, от старание чак главата му се поклащаше. Най-сетне съумя да каже. — Прави.

„Ясно, прави, готви нещо. Так строи. Так прави нещо. Какво прави… освен да създава неприятности?“

— Той — започна Сет. — Той. Той. Той…!

Момченцето се плесна по бедрото с раздразнение, каквото преди не бе забелязвала у него. Хвана юмручето, с което се бе ударил, и освободи пръстчетата.

— Недей, Сет. — Стомахът отново я сви и й се пригади, но тя се овладя. — Недей, спокойно. Кажи ми, ако можеш. Но и да не можеш, няма нищо страшно. — Чиста лъжа, но ако продължава да го притиска, както е напрегнат, може би изобщо няма да успее да й каже. Че и по-лошо, може да изчезне. И да остави топлото момчешко телце на разположение на Так, който тъй лесно се настаняваше в него.

— Той… — Сет протегна ръце към нея и докосна ушите й. После постави длани зад собствените си уши и ги побутна напред. Одри забеляза, че и те са зацапани от дългите часове, които прекарваше в пясъчника — направо бяха мръсни — и в очите й запариха сълзи. Но малкият я гледаше сериозно и съсредоточено и тя кимна. Да, разбираше за какво става дума. Когато се стараеше, Сет успяваше да каже каквото иска — доколкото може, разбира се.

„Той те подслушва — искаше да каже момченцето. — Подслушва те с моите уши.“ Естествено, че я подслушва. Не той, а то. Так Великолепни, създание с хиляди гласове — повечето със западняшки каубойски акцент — и само един чифт уши.

Пред нея коленичи Так, но на крака се изправи Сет — малко слабичко момче с мръсни гащета. То се запъти към вратата, но изведнъж се обърна. Одри продължаваше да седи на колене и се питаше дали да се пресегне към шкафа, или най-напред да се примъкне малко по-близо до него.

Изтръпна, като го видя да се връща, защото помисли, че Так отново е тук; че в очите на Сет долавя острите отблясъци на неговия умен поглед. Но когато момченцето се доближи, тя разбра, че е допуснала съвършено естествена грешка. Сет плачеше. Одри никога не го бе виждала със сълзи в очите, дори когато идваше при нея с ожулено коляно или синина на главата. До днес дори не бе сигурна, че той изобщо е способен да плаче.

Обви ръце около шията й и опря чело до нейното. Болеше я, но не се отдръпна. За миг пред очите й се мерна размазан, но много подчертан образ на червения телефон, този път с гигантски размери. Когато изчезна, тя долови гласа на Сет в съзнанието си. Вече няколко пъти й се струваше, че чува гласа му, че той се опитва да се свърже с нея чрез телепатия. Подобни усещания обикновено изпитваше, когато се унасяше в сън, или пък когато се събуждаше сутрин. Гласът винаги звучеше далечно, сякаш долиташе през слоеве гъста мъгла. Сега обаче бе стряскащо близък. Жизнерадостен детски говор без абсолютно никакви дефекти.

„Не те виня, че се опита да избягаш — каза гласът. Одри се сви и притесни. Все едно да слушаш как в краткия промеждутък, докато учителят е обърнал гръб, някое дете споделя със съседчето си изключително важна клюка от живота на класа. — Иди при другите, на отсрещната страна на улицата. Трябва да изчакаш, но няма да е дълго. Защото той…“

Сет престана да говори, но в съзнанието на Одри нахлу друг замъглен образ, който почти напълно измести всичките й мисли. Това бе Сет. Облечен бе в разноцветна шутовска дреха, а на главата си носеше шапка със звънчета. Той жонглираше. Но не с топки, а с куклички. С малки порцеланови статуетки. Чак когато една от тях падна на пода и се разби, а до бяло-червения, завит нагоре нос на шутовския пантоф се появи обезобразеното лице на Мери Джаксън, Одри осъзна, че това са нейните съседи. Предположи, че част от картинката е породена от нейното собствено съзнание — хиляди пъти бе виждала порцелановите статуетки на Кърсти Карвър (мислеше ги за доста досадно хоби, ако изобщо можеше да се нарече хоби), но разбра, че каквото и да прибави към образа, ни най-малко няма да промени онова, което се опитва да й каже Сет. Каквато и лудост да готви Так — каквото и да строи, каквото и да прави — той бе ужасно зает.

„Но не чак толкова, че да не ме види, когато хукнах да бягам одеве — мислено отбеляза Одри. — Не беше толкова зает, че да няма време да ми попречи. Или пък да ме накаже. Може би следващия път вместо меда, ще изсипе в гърлото ми солницата. Или каналина.“ „Аз ще ти кажа кога — отново прозвуча гласът на детето. — Ослушвай се, лельо Одри. Като дойдат «Пауър Уегънс». Тогава се ослушвай да ме чуеш. Важно е да излезеш оттук. Защото…“

Този път пред погледа й запрелитаха множество образи. Някои се появяваха и изчезваха прекалено бързо и тя не можа да ги различи добре, но успя да улови няколко — празна консервена кутия „Шеф Боярди“ в кофата за боклук; стара, счупена тоалетна чиния, захвърлена в сметище; кола без стъкла и колела, повдигната на трупчета. Все изпочупени вещи. Изхабени и захвърлени.

Последното, което успя да види, преди връзката да се прекъсне, бе собствената й снимка, която стоеше на масата в предното антре. Портретът нямаше очи — бяха избодени.

Сет я пусна и се отдръпна, без да отделя поглед от нея. Тя сграбчи ръба на шкафа и с мъка се изправи на крака. Струваше й се, че стомахът й, пълен с тежкия лепкав мед, който Так я накара да погълне, сякаш я уравновесява. Сет вече изглеждаше както обикновено — някак далечен, сякаш откъснат от този свят, не по-чувствителен от камък. И въпреки това под очите му се забелязваха две светли ивици. Да, все още бяха там.

— А-о — изрече той с равен глас — с Хърб бяха размишлявали дали това не означава „Здравей, Одри“ — после излезе от кухнята. Върна се в стаята си, където продължаваше да се вихри люта престрелка. А когато свърши? Ами, най-вероятно ще превърти до предупреждението към родителите в началото на филма и ще го изгледа отново.

„Но все пак ми проговори — рече си тя. — На глас, в мислите ми. По неговия собствен пластмасов детски телефон. Само дето неговият телефон е доста по-голям.“

Взе метлата от килера и започна да събира разпилените макарони и брашното. Откъм стаята долетя ревът на Рори Калхун:

— Никъде няма да ходиш, дърт тлъст янки!

— Не е нужно да става по този начин, Джеб — промърмори Одри, продължавайки да мете.

— Не е нужно да става по този начин, Джеб — каза Тай Хардин в ролята на заместник-шерифа във филма, а в следващия миг бе застрелян от лошия полковник Мърдок. Това бе последното му зло дело — след тридесет секунди ще го застрелят и него.

На Одри отново й се догади. Повлякла метлата, застана до мивката и се надвеси над нея. Закашля се, но нищо повече. След миг спазмът премина. Пусна студената вода, наведе се и отпи направо от чучура, после няколко пъти енергично наплиска пламналото си чело. Отрази й се добре.

Затвори крана, върна се в килера и извади лопатата. „Так строи“ — бе казал Сет. Но какво? Тя с мъка се отпусна на колене край купчината боклук, стиснала в едната си ръка метлата, а в другата — лопатата, в съзнанието й изникна много по-тревожен въпрос — ако тя наистина се махне, какво ще направи то с племенника й? Какво ще се случи със Сет?

2

Белинда Джоузефсън задържа кухненската врата отворена пред съпруга си, после се изправи и се огледа. Лампата не беше включена, въпреки това помещението й се стори по-светло от преди малко. Бурята вече стихваше и Белинда предположи, че след около час-два пак ще бъде слънчево и горещо.

Погледна часовника над кухненската маса и бе обзета от чувство за нереалност. Четири часът и три минути? Нима е възможно да е изминало толкова малко време? Вгледа се по-внимателно в циферблата и установи, че голямата стрелка не се движи. Посегна към ключа на осветлението, в този миг в кухнята на четири крака допълзя Джони и се изправи.

— Не си правете труда — каза Джим Рийд. Той седеше на пода между хладилника и печката и държеше Ралфи на коленете си. Момченцето бе захапало палец. Погледът му бе съвършено безизразен. Това дете не допадаше особено на Белинда, нито пък на някого от съседите, доколкото й бе известно (като изключим майка му и татко му, най-вероятно), но в този миг й дожаля за него.

— За какво да не си правим труда? — попита Джони.

— За лампата. Няма ток.

Тя му повярва, но все пак натисна ключа няколко пъти. Нищо.

Помещението беше препълнено с хора — общо единадесет заедно с нея — но на фона на мъртвата тишина, която тегнеше над тях, изглеждаха по-малко. Ели Карвър продължаваше да издава по някой и друг плачлив стон, но лицето й бе притиснато към гърдите на майка й и Белинда предположи, че момичето може дори да е заспало. Дейвид Рийд бе прегърнал Сюзи Гелър. От другата страна на момичето седеше майка му и също го бе прегърнала („каква щастливка, толкоз утешения“ — рече си Белинда). Ками Рийд — майката на близнаците — се бе опряла на врата с надпис „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“. Ками не изглеждаше озадачена колкото останалите — очите й имаха хладно, замислено изражение.

— Каза, че си чула писъци — обърна се Джони към Сюзи. — Аз не ги чувам.

— Престанаха — безизразно отвърна момичето. — Като че ли беше госпожа Содерсън.

— Няма съмнение — потвърди Джим. Понамести Ралф на скута си и за миг сбърчи чело в болезнена гримаса. — Познах я. Почти цял живот я слушаме как крещи на Гари. Нали, Дейв?

Дейв Рийд кимна:

— Аз да съм я убил досега. Честно.

— Само дето ти не пиеш, моето момче — изрече Джони, стараейки се да имитира У.С. Фийлдс38 колкото се може по-убедително. Вдигна слушалката на кухненския телефон, вслуша се, натисна бутона с нулата няколко пъти, после затвори.

— Деби умря, нали? — обърна се Сюзи към Белинда.

— Шш, недей, моето дете — разтревожено се намеси Ким Гелър.

Сюзи не й обърна никакво внимание.

— Изобщо не е ходила в съседната къща. Нали? Не ме лъжете!

Белинда се канеше да направи точно това, но й се стори някак нередно. Опитът показваше, че дори благородните лъжи обикновено само влошават нещата. Правят ги още по-налудничави. А обстановката на Поплър Стрийт и бездруго беше достатъчно налудничава.

— Да, мила — отвърна тя, удивлявайки се за пореден път колко южняшки звучи — или поне по свое мнение — когато съобщава лоши новини. Може би това бе част от живота на чернокожите, която никой все още не бе успял да вмести в академичен курс. Но в нейния случай най-чудното бе, че никога през живота си не бе слизала по на юг от линията Мейсън — Диксън39.

— Да, мила, страхувам се, че е така.

Сюзи захлупи лице с длани и захълца. Дейв Рийд я придърпа към себе си и тя отпусна глава на рамото му. Когато Ким се опита да я откъсне от момчето, Сюзи не помръдна.

Майка й отправи към Дейв злобен поглед, но той изобщо не го забеляза. Тогава тя се обърна разядосана към Белинда:

— Защо й говориш такива неща?

— Момичето лежи отпред на верандата, а с оная ми ти червена коса трудничко ще бъде да не се забележи.

— Стига, стига — намеси се Брад. Хвана я за китката и я привлече към мивката. — Недей да я разстройваш.

„Само дето вече е прекалено късно“ — мислено отбеляза Белинда, но благоразумно си замълча.

Над мивката имаше прозорец. Отдясно бе желязната ограда, която делеше Карвърови от мястото на Олд Док. Дори се виждаше зеленият покрив на къщата на Билингзли. Облаците над него като че ли вече се разсейваха.

Тя се обърна, надигна се и се намести на ръба на мивката. После се наведе към замрежения прозорец, усещайки миризмата на металната рамка и на лятната влага. Тази смесена миризма породи у нея моментно чувство — едновременно приятно и болезнено — на носталгия по детството. „Странно — рече си тя, — все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.“

— Еехооо! — провикна се през свитите си на фуния длани. Брад я сграбчи за рамото, очевидно решен да прекрати начинанието й, но тя го отблъсна. — Еехооо, Билингзлиии!

— Недей, Би — намеси се Ками Рийд. — Не е много разумно.

„А какво би било по-разумно? — запита се Белинда. — Да си седим ей тъй на пода и да чакаме кавалерията?“

— Давай, за Бога — рече Джони. — Какво лошо има в това? Ако ония, дето стреляха, са наблизо, надали е голяма тайна къде сме се скрили. — При тези думи го осени идея и той се отпусна на пода пред съпругата на починалия пощенски служител. — Кърстин, Дейвид имаше ли пистолет? Или ловна пушка?

— В бюрото му има пистолет — отвърна тя. — Второто чекмедже отляво. Заключено е, но ключът се намира в голямото чекмедже отгоре.

Джони кимна.

— А бюрото? То къде е?

— О, в неговия малък кабинет. На горния етаж, в дъното на коридора.

Изрече всичко това, без да отделя очи от коленете си, очевидно изучавайки ги задълбочено, после вдигна към него разсеяния си, изпълнен с отчаяние поглед.

— Той е вън на дъжда. И приятелката на Сюзи, и тя. Не бива да ги оставяме под дъжда.

— Вече спира — увери я той, но изражението му издаваше, че собствените му думи в този момент му звучат съвършено безсмислено. Но те като че ли бяха достатъчни на Пай или поне засега, а според Белинда това бе по-важното. Може би се дължеше на тона на Джони. Думите може и да бяха безсмислени, но Белинда никога не го бе чувала да говори толкова нежно. — Ти се погрижи за децата, Кърсти, а другото засега го остави.

Изправи се и запълзя към летящата врата.

— Господин Маринвил? — повика го Джим Рийд. — Може ли да дойда с вас?

Но като понечи да остави Ралфи, в очите на момченцето блесна паника. Палецът шумно изскочи от устата му и детето се впи в Джим като бръшлян, мърморейки: „Не, Джим, не“, толкова жално, че Белинда направо изстина. Сигурно нощем, като останат самички в килиите си, лудите си говорят така.

— Остани тук, Джим — посъветва го Джони. — Брад? Ти какво ще кажеш? Малка разходка до по-високите надморски височини за прочистване на синусите.

— Естествено. — Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години. — Наистина ли смяташ, че няма страшно, ако тая мойта жена продължава тъй да крещи?

— Повтарям ти, какво лошо има в това?

— Бъди внимателен — нареди Белинда и погали Брад по гърдите. — Обещай ми да ходиш с наведена глава.

— Обещавам да ходя с наведена глава.

Тя отмести поглед към Джони.

— А сега и ти.

— А? О! — Той я озари с очарователна усмивка и Белинда в миг прозря, че винаги когато дава обещания на дами, Джон Едуард Маринвил се усмихва по същия начин. — Обещавам.

Двамата се отпуснаха малко театрално на колене и след като минаха през летящата врата, отново се озоваха в антрето на Карвърови. Белинда пак се наведе към прозореца. През дъха на дъжд и мокра трева се прокрадваше димът от пламналата къща, където едно време живееха Хобартови. Пороят може би ще ограничи пожара, но къде, за Бога, се бави пожарната? Къде отиват парите на данъкоплатците?

— Еехоо, Билингзли, кой е там?

След миг нечий мъжки глас (който не можа да разпознае) й отвърна:

— Тук сме седем души! Двойката от горния край на улицата…

„Сигурно Содерсънови“ — предположи Белинда.

— … плюс ченгето и онзи, дето умря жена му. И още господин Билингзли и Синтия от магазина!

— А вие кой сте? — викна в отговор Белинда.

— Стив Еймс! Аз съм от Ню Йорк! Имах проблеми с камиона, отклоних се от магистралата и се изгубих! Спрях пред магазина да се обадя по телефона!

— Горкият! — вметна Дейв Рийд. — Хич не му е провървяло!

— Какво става? — продължи гласът от другата страна на оградата. — Знаете ли какво става?

— Не! — викна в отговор Белинда. После се замисли ожесточено. Не може да няма друго за казване или други въпроси, но тя не се сещаше за нищо.

— Огледахте ли улицата? Чисто ли е? — попита Еймс. Белинда понечи да му отговори, но за миг се разсея от паяжината, увиснала от външната страна на мрежата. Стрехата над прозореца я беше спасила от бурята, но тук-там по ефирните нишки като миниатюрни, трептящи диаманти блещукаха дъждовни капчици. Собственикът й се мъдреше в средата на тънката плетеница. Не помръдваше. Сигурно е умрял.

— Госпожо? Питах дали…

— Не зная! — отвърна Белинда. — Джони Маринвил и мъжът ми отидоха да огледат, но сега се качиха на горния етаж да… — Не искаше да спомене думата „оръжие“. Може и да е глупаво от нейна страна — пораженско мислене — но това ни най-малко не променяше самото усещане. — … да огледат по-добре. А вие?

— Тук е пълна лудница, госпожо! Жената от горния край на улицата… — Мълчание. — Телефонът ви работи ли?

— Не! Няма телефон, няма ток!

Отново мълчание. После над затихващото плющене на дъжда, едва доловими, до нея долетяха думите „Майната му!“, изречени с по-тих глас. После проеча друг глас, който определено й бе познат, макар да не можа да го различи веднага:

— Белинда, ти ли си?

— Да! — отвърна тя и потърси с поглед помощ от останалите.

— Това е господин Джаксън — каза Джим Рийд иззад рамото на Ралфи. Сестра му го бе изпреварила в спасителната прегръдка на съня, но вероятно и той бе на път да заспи.

— Погледнах през вратата! — викна Питър. — Цялата улица е празна! Съвършено празна! Няма зяпачи нито от Хайъсинт, нито от съседните преки. Това струва ли ти се нормално?

Белинда се замисли, смръщи се и се огледа. Срещна единствено объркани погледи и сведени глави. После се обърна към прозореца.

— Не!

Питър се разсмя. Този звук я втрещи, както отнесените думи на малкия Ралфи Карвър одеве.

— Че кой би излязъл на улицата? — сопна се Ким Гелър. — Кой разумен човек? Като вижда, че се стреля, пищят хора и прочие?

Белинда не знаеше какво да отвърне. Доводите бяха логични, но все пак не звучаха правдоподобно… защото, когато се намират в беда, хората не се държат логично. Просто излизат и зяпат. Обикновено гледат да стоят на безопасно (по свое усмотрение) разстояние, но все пак идваха.

— Сигурен ли си, че на ъгъла няма хора? — извика тя.

Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Белинда се накани да повтори въпроса, но в този миг се обади трети глас. Веднага позна Олд Док:

— Ние нищо не виждаме, обаче от дъжда над асфалта се е вдигнала мъгла! Не можем да бъдем сигурни, докато не се разсее!

— Но нали не се чуват? — отново се обади Питър. — Чувате ли от север да се задават сирени?

— Не! — отвърна Белинда. — Сигурно е от бурята!

— Не мисля — вметна Ками Рийд. Тя говореше за себе си, на себе си, а не на останалите — ако „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“ не бе тъй близо до мивката, Белинда надали въобще би я чула. — Не, съвсем не смятам така.

— Излизам да прибера жена си! — викна Питър. Няколко гласа веднага запротестираха. Белинда не успя да различи думите, но нямаше как да не долови емоционалната окраска.

Изведнъж паякът — който преди малко бе помислила за мъртъв — претича по паяжината, улови се за една копринена нишка и се закатери, докато се изгуби от погледа й. „Значи все пак не бил мъртъв — помисли си Белинда. — Само се е преструвал.“

В следващия миг Кърстин Карвър се надвеси над нея и я блъсна с рамо толкова напористо, че чернокожата замалко щеше да седне в мивката, ако не бе успяла да се задържи за ръба на шкафа. Лицето на Пай бе пребледняло като платно, а в очите й блестеше страх.

— Никъде няма да ходиш! Ще се върнат и ще те убият! Ще се върнат и всичките ще ни избият!

Известно време от отсрещната къща не идваше никакъв отговор, най-сетне Коли Ентрейджиън заговори с едновременно извинителен и объркан тон:

— Няма смисъл, госпожо! Вече излезе!

— Трябваше да го спрете! — писна Кърстин. Белинда я прегърна през раменете и чак се уплаши — Кърстин трепереше толкова силно, сякаш всеки миг ще експлодира. — Що за полицай сте!

— Не е — натърти Ким. Тонът й сякаш искаше да каже — „А ти какво очакваше, за Бога?“ — Изритаха го от полицията. Участвал в банда за кражба на коли.

Сюзи надигна глава.

— Не вярвам.

— Ти пък откъде ще знаеш, толкова си малка! — отвърна майка й.

Белинда тъкмо се канеше да слезе от мивката, когато забеляза в задния двор нещо, от което буквално изстина. Беше се закачило на подпората на детската люлка и подобно на паяжината блещукаше от дъждовните капки, с които бе покрито.

— Ками?

— Какво?

— Ела за малко.

Ако изобщо някой разбираше от тия неща, това бе само Ками — имаше градина в задния си двор, къщата й беше превърната в джунгла от какви ли не цветя, а библиотеката й бе пълна с книги за растения.

Ками се надигна от местенцето пред вратата на килера и се доближи. Сюзи и майка й я последваха, след тях стана и Дейв Рийд.

— Какво има? — попита Пай Карвър, вторачила обезумял поглед в Белинда. Дъщеря й бе обвила ръце около крака на майка си, сякаш беше дървесен ствол, и се опитваше да скрие лице в джоба на джинсовите й панталонки. — Какво става?

Белинда не й обърна внимание и заговори на Ками:

— Погледни там. До люлката. Виждаш ли?

Ками понечи да отвърне, че нищо не вижда, но чернокожата посочи с пръст и Ками също го забеляза. На изток изръмжа гръмотевица и за миг вятърът се усили. Паяжината от външната страна на прозореца потрепера и разпръсна облак капки. Нещото, което Белинда бе забелязала, се освободи от люлката, претърколи се през двора на Карвърови и се насочи към оградата.

— Невъзможно е — с равен тон заяви Ками. — В Охайо не расте магарешки трън. А дори и да расте… сега е лято. Те се прихващат през лятото.

— Какво е магарешки трън, мамо? — полюбопитства Дейв. Беше прегърнал Сюзи през кръста. — Никога не съм го чувал.

— Бодил — със същия равен тон поясни Ками. — Магарешкият трън е бодил.

3

Брад надникна в кабинета на Карвър тъкмо в мига, когато Джони измъкваше от чекмеджето на бюрото кутия с патрони. В свободната си ръка писателят държеше пистолета на Дейвид. Беше отворил барабана, за да се увери, че гнездата са празни — в тях наистина нямаше нищо, но въпреки това Джони държеше пистолета някак непохватно, стараейки се изобщо да не докосва спусъка. Напомняше на онези типове, които се опитват да пробутват вещи със съмнителен характер по модерните канали на кабелните телевизии — „Драги зрители, това малко съкровище моментално ще отвее всеки достатъчно неразумен нощен посетител наумил си да обира дома ви — ще го отвее, и още как! Освен това умее да реже на филийки! На кубчета! А обичате ли нарязани на къдрички картофи, само дето вкъщи никога не ви остава време да си играете?“

— Джони.

Маринвил вдигна глава и Брад едва сега осъзна колко много се страхува другият мъж. След това откритие му стана още по-симпатичен. Не можеше да си обясни причината, но самото усещане бе факт.

— Виждам някакъв луд на ливадата пред Олд Док. Прилича на Джаксън.

— Ах, дявол го взел. Това май не е особено умно от негова страна.

— Никак. А ти гледай да не се застреляш с туй нещо. — Брад понечи да излезе от стаята, после се обърна. — Дали не сме откачили? Имам подобно усещане.

Писателят безмълвно вдигна ръце в знак, че не знае отговора на този въпрос.

4

Джони погледна в гнездата на барабана за последен път — сякаш бе възможно вътре да са поникнали патрони, откакто ги бе проверил за последен път — после затвори револвера. Затъкна го в колана си, а кутията с патроните мушна в джоба на ризата си.

В коридора цареше същински панаир и играчките на Ралфи бяха разпилени във всевъзможни посоки — оглупелите му от любов родители явно все още не го бяха приучили на ред. Брад влезе в друга спалня, която очевидно принадлежеше на момичето. Джони последва Джоузефсън. Брад махна към прозореца.

Маринвил погледна към двора. Питър Джаксън наистина бе излязъл. В момента бе коленичил до жена си на ливадата пред дома на Олд Док. Отново я бе изправил до седнало положение. С едната си ръка я придържаше през гърба. Другата се опитваше да подпъхне под коленете й. Полата й се бе запретнала доста нагоре и Джони се сети за липсващото бельо. Е, и какво? Мамка му, какво толкова? Човекът долу се тресеше от плач.

С крайчеца на окото си долови мигновено сребристо сияние.

Вдигна поглед и забеляза нещо, което приличаше на старинен летящ фургон — или може би вагон-ресторант — и тъкмо завиваше от Хайъсинт наляво по Поплър. Непосредствено зад него се движеше червеният микробус, който видя сметката на вестникарчето и кучето, а най-отзад се виждаше тъмносиният микробус. Джони погледна на другата страна, нагоре към Беър Стрийт, и видя кукленския автомобил с бонбоненото сърце на покрива, следван от жълтия, който натика в оградата колата на Мери, а най-накрая черния с куличката.

Шест на брой. Шест микробуса, разделени по три в две пресрещащи се редици. Преди много, много време във Виетнам бе виждал американски танкове, подредени в същия строй.

Това бе така нареченият „силов коридор“.

За миг остана като гръмнат. Имаше чувството, че дланите му висят на китките като бетонни блокчета. „Не може — неспособен да повярва, мислено повтаряше с налудничава ярост. — Не може да се върнете, гадове мръсни, не може все да се връщате.“

Брад не ги видя — вниманието му бе съсредоточено върху мъжа на съседната ливада — бе изцяло погълнат от усилията на Питър да се изправи с натежалото мъртво тяло на жена си на ръце. А Питър…

Джони размърда дясната си ръка. Искаше енергично да я размаха, но вместо това тя едва се поклати. Успя да я насочи към дръжката на пистолета и да го издърпа от колана на панталона си. Обаче не можа да стреля — барабанът беше празен. Не можеше и да го зареди — не и в това състояние. Тъй че заби дръжката право в прозореца на спалнята на Елън.

— Прибирай се! — кресна на Питър, а в собствените му уши гласът му прозвуча съвсем тихо и безжизнено. Мили Боже, що за кошмар е това и как се бяха озовали в него? — Прибирай се! Връщат се! Пак са тук! Връщат се!

40