Отмъстителите

1

Стив Еймс забеляза че се стреля, защото следеше с поглед двете деца, които се караха край червената каручка пред магазина. Момичето изглеждаше ужасно ядосано на момченцето и за миг на Стив му се стори, че ще го удари… и малкият ще се стовари върху каручката и право под колелата на камиона. Да прегази тоя хлапак с риза като на Барт Симпсън10 в централно Охайо със сигурност ще бъде идеален завършек на днешния кошмарен ден.

Спря доста далеч от тях — страх лозе пази — и в същия миг забеляза, че децата изоставиха спора и вниманието им се насочи към парата, която се вдигаше от радиатора на камиона. Зад тях, насред улицата, бе спрял червен микробус — Стив не бе виждал такъв яркочервен микробус през целия си живот. Само че не толкова боята привличаше вниманието. Най-много се набиваше на очи блестящата щуротия на покрива на автомобила. Напомняше футуристична радарна чиния. Приспособлението дори се въртеше бавно като истински радар.

На отсрещната страна на улицата се виждаше хлапе с велосипед. Микробусът се плъзна към момчето, сякаш шофьорът (или някой от пътниците) искаше да разговаря с него. Момчето дори не подозираше за приближаващия се автомобил — то бе извадило свит на руло вестник от чантата, която висеше отстрани на бедрото му, и тъкмо замахваше да го хвърли.

Без да си дава сметка какво прави, Стив изключи двигателя на камиона. Вече не чуваше съскането на радиатора, нито виждаше двете деца край червената каручка, нито мислеше какво да каже, като се обади на телефон 800, който му бяха дали от фирмата „Райдър“ в случай, че закъса с двигателя. Веднъж или два пъти през живота му го бе осенявал ирационален проблясък — предусещане, гадателско прозрение — но в миг го обзе не просто предчувствие, а непоколебима увереност, че тук ще се случи нещо. И то нещо ужасяващо.

Не видя двойната цев, която се подаваше от страничното стъкло на микробуса, защото се намираше в неудобна позиция, но чу трясъка и моментално го разпозна. Бе израснал в Тексас и никога не би сгрешил пушечен изстрел с гръмотевица.

Момчето отхвръкна от седалката на велосипеда със сгърчени рамене и присвити колене, а шапката му падна. Фанелата му бе скъсана на гърба и Стив забеляза повече, отколкото би искал — кръв и почерняла, разкъсана плът. Както бе замахнало да хвърли вестника, момчето го изпусна, свитата на руло хартия се изтъркаля зад него в сухата канавка, в същия миг хлапето се строполи на ливадата пред малката къща на ъгъла.

Шофьорът на микробуса спря насред улицата, почти на кръстовището с Хайъсинт, без да изключва двигателя.

Стив Еймс седеше зад волана на наетия камион и с отворена уста наблюдаваше как задното дясно стъкло на микробуса плавно се смъкна като автоматичния прозорец на кадилак или линкълн.

„Не знаех, че са способни на това — рече си, после — що за микробус е това, да му се не види?“

С крайчеца на окото си забеляза, че някой излезе от магазина — девойка в синя престилка, каквито понякога носят касиерите. Бе вдигнала ръка да засенчи очите си. Стив ясно виждаше младата жена, но сега вестникарчето бе зад микробуса. Забеляза, че през току-що спуснатото стъкло се подаваше дулото на двуцевка.

И най-сетне забеляза, че двете деца стоят край червената си каручка — насред тротоара, напълно беззащитни — и гледат в посоката, откъдето за пръв път се чуха изстрелите.

2

Немската овчарка Ханибал видя едно-единствено нещо — свития на руло вестник, който падна от ръката на Кари Риптън в мига, когато пушечен залп свали момчето от велосипеда и от лентата на живота. Ханибал се впусна подир плячката си с радостен лай.

— Ханибал, недей! — викна Джим Рийд. Изобщо не разбираше какво става (не бе израснал в Тексас и бе взел изстрела за гръмотевица, но не защото му приличаше на гръмотевица, а просто защото не можеше да го възприеме другояче в контекста на летен следобед на Поплър Стрийт), но случващото се никак не му харесваше. Без да мисли какво прави — или защо — запрати фризбито по права линия към магазина, надявайки се да привлече вниманието на Ханибал и да го отклони от поетата посока. Но замисълът се провали. Кучето не обърна абсолютно никакво внимание на летящата чиния и продължи да се носи напред, устремено към вестника в канавката, точно пред червения автомобил.

3

Синтия Смит също безпогрешно разпознаваше огнестрелните изстрели — когато беше малка, баща й, по професия проповедник, всяка събота ходеше на лов за птици и често я взимаше със себе си.

Този път обаче нямаше викач.

Синтия остави евтиния роман, който четеше, заобиколи щанда, излезе с бързи крачки пред магазина и застана на най-горното стъпало. Яркото слънце я заслепи и тя вдигна ръка да засенчи очите си.

Видя автомобила, чийто двигател работеше на празен ход; забеляза и пушката, която изникна на задното стъкло и се прицели право в децата на Карвърови. Те изглеждаха учудени, но като че ли още не бяха много изплашени.

„Божичко — рече си тя. — Божичко, тоя се кани да застреля децата.“

Тя сякаш се вкамени. Съзнанието й заповядваше на краката й да се раздвижат, но те не помръдваха.

„Тръгвай! Тръгвай! ТРЪГВАЙ!“ — ядно си заповяда тя и безмълвният крясък сякаш разби леденото вцепенение, което я бе обзело. Втурна се надолу по циментовите стъпала, като едва не се препъна, и сграбчи децата. Двете зейнали цеви изглеждаха огромни и тя осъзна, че е прекалено късно. Първоначалният миг на вцепенение се бе оказал фатален. Чисто и просто сега онзи в задния край на микробуса освен двете невинни дечица щеше да застреля и една двадесетгодишна пънкарка.

4

Дейвид Карвър пусна гъбата в кофата със сапунената вода, която се намираше точно до предната дясна гума на колата марка „Каприс“ и бавно се запъти по алеята към улицата, за да види какво става. Джони Маринвил, съседът отдясно, също отиваше натам, без да изпуска китарата си. Брад Джоузефсън беше захвърлил маркуча да шурти в тревата и също прекосяваше ливадата към улицата. Брад продължаваше да стиска новополучения вестник „Шопър“.

— Кола ли беше? — попита Джони. Не му се вярваше. Отдавна, още в дните преди Кити-Кат, когато все още се смяташе за „сериозен писател“ (фраза, която според него бе точно толкова хаплива, колкото и „една наистина добра курва“), Джони бе ходил на ужасяваща изследователска обиколка из Виетнам и току-що чутият звук повече му напомняше на онези гърмежи, познат му от Тетската11 офанзива. Гърмежи сред джунглата. Които убиват хора.

Дейвид поклати глава, сетне вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че няма представа. Зад тях мрежестата входна врата на боядисаната в кремаво и зелено селска къща се хлопна с трясък и по алеята зашляпаха боси крака. Това бе Пай, облечена с джинси и закопчана накриво блуза. Косата й бе прилепнала към черепа като мокра каска. Току-що бе взела душ и ухаеше на шампоан.

— Какво беше това? За Бога, Дейвид, прозвуча като…

— Като изстрел — каза Джони, после неохотно добави: — Даже съм сигурен, че беше изстрел.

Кърстин Карвър — приятелите й я наричаха Кърсти, а съпругът й, по причини, които само един съпруг би могъл да знае, й викаше Пай — погледна към подножието на хълма. В очите й се промъкваше ужасено изражение — не само зениците й, а сякаш цялото й лице се разшири. Дейвид проследи погледа й. Първо забеляза работещия на празен ход автомобил, след това видя и цевта, която се подаваше над спуснатото стъкло.

— Ели! Ралф! — изписка Пай. Крясъкът беше толкова пронизителен и оглушителен, че в задния двор на Содерсънови ръката на Гари, който тъкмо надигаше чашата с мартинито, застина във въздуха и той се ослуша. — Божичко, Ели и Ралф!

Тя хукна с все сила надолу към микробуса.

— Не, Кърстин, недей! — изрева Брад Джоузефсън. Затича се към нея и излезе на улицата в същия миг, след това се насочи диагонално през платното, за да я настигне в средата, а може би дори да я пресрещне някъде между Джаксънови и Гелър. Тичаше със смайваща бързина за огромната си фигура, но само след десетина крачки разбра, че няма да успее да я настигне.

Дейвид Карвър също се затича след жена си — коремът му подскачаше нагоре-надолу над смехотворно тесните бански гащета, а джапанките му шляпаха по тротоара, сякаш някой стреляше с капсов пистолет. На улицата го последва и сянката му, издължена и толкова слаба, колкото пощенският служител Дейвид Карвър не е бил от юношеските си години.

5

„Отидох си — рече си Синтия, докато се отпускаше на коляно между двете деца и посягаше да обгърне раменете им с двете си ръце, за да ги привлече назад към себе си. Макар че от това нямаше кой знае каква полза. — Отидох си, отидох си, отидох си за едното нищо.“

Но не можеше да откъсне поглед от двете цеви на пушката, които зееха черни като безжалостни очи.

Дясната врата на жълтия камион се отвори и отвътре се подаде дългунест мъж с джинси и фланелка на някаква рокгрупа, със силно набраздено лице и дълга до раменете прошарена коса.

— Доведете ги тук, госпожо! — викна той. — Бързо! Бързо!

Тя забута децата към камиона, макар да знаеше, че вече е твърде късно. Сетне, докато мислено се подготвяше да посрещне куршума или сачмите (сякаш е възможно човек да се подготви за подобно безочливо посегателство), цевите, които се подаваха над задното стъкло на микробуса, се извърнаха и се насочиха напред. Изстрелът отекна над знойния ден така, сякаш огромна метална топка набираше скорост по каменен улей. Синтия забеляза искриците, които лизнаха дулото. Кучето на семейство Рийд, което тъкмо се канеше да сграбчи изпуснатия вестник, отхвръкна надясно.

— Ханибал! — изпищяха в хор Джим и Дейв Рийд. Техният крясък напомни на Синтия на близнаците от рекламата на ментовата дъвка „Ригли“.

Тласна децата на Карвърови към отворената врата на кабината с такъв замах, че братчето мърморко падна и моментално се разциври. Момичето — винаги Ели и никога Маргарет, припомни си Синтия — се извърна назад, а на лицето му бе изписано неописуемо жално изражение на недоумение. После дългокосият мъж хвана малката за ръката и я изтегли в кабината.

— На пода, дете, лягай на пода! — викна й, после се наведе да поеме и ревящото момченце. Клаксонът на огромния камион изсвири — шофьорът бе проврял крака си през волана, за да не падне с главата надолу на улицата. Синтия блъсна червената каручка, сграбчи сополанкото отзад за панталоните и го подаде на шофьора. Откъм хълма се чуваха гласовете на мъж и жена, които се приближаваха и викаха децата. „Мама и татко — предположи тя, — а ако не внимават, ще вземат да ги застрелят на улицата, като кучето и вестникарчето.“

— Качвайте се тук! — викна й мъжът. Синтия не се нуждаеше от повторна покана и бързо се изкатери в претъпканата кабина на камиона.

6

Гари Содерсьн изникна с целеустремени крачки (макар и не много уверени) иззад ъгъла на къщата, продължавайки да стиска чашата с мартини. Бе чул повторен трясък и се питаше дали пък газовият грил на съседите Гелър не е избухнал. Забеляза Маринвил — който през осемдесетте години бе забогатял от писане на детски книжки за някакъв неправдоподобен герой на име Пат Кити-Кат — да стои насред улицата, засенчил очи с дланта си и да се взира към подножието на хълма.

— Какво става, братко? — викна Гари и застана до него.

— Струва ми се, че някой от ей онзи микробус долу току-що уби Кари Риптън и застреля кучето на Рийд — отвърна Джони Маринвил със странен, безизразен глас.

— Какво? Кому би хрумнало подобно нещо?

— Нямам представа.

Гари забеляза мъж и жена — бяха Карвърови, почти бе сигурен в това — които тичаха надолу по улицата към магазина, следвани на не повече от крачка от чернокож, който не можеше да бъде друг освен единственият и неповторим Брад Джоузефсън.

Маринвил се извърна към Гари:

— Кофти работа. Ще извикам ченгетата. А междувременно те съветвам да изчезнеш от улицата. Веднага.

Забърза по алеята към дома си. Гари не обърна внимание на съвета му и остана да стърчи посред улицата, загледан в работещия на празен ход автомобил в подножието на хълма, пред дома на Ентрейджиън; изведнъж му се прииска (а за него подобно желание бе неимоверно странно) да не е толкова пиян.

7

Вратата на къщурката на № 240 с трясък се отвори и отвътре излетя Коли Ентрейджиън, точно както винаги със страх си го бе представял Кари Риптън — с пистолет в ръка. Инак обаче изглеждаше съвсем нормален — нямаше пяна на устата, а очите му не бяха кървясали и подпухнали. Беше висок мъж, най-малко метър и осемдесет, и макар вече да бе пуснал коремче, раменете му бяха широки и мускулести като на състезател по американски футбол. Носеше сивкаво зелени панталони, но нямаше риза. Лявата половина на лицето му беше покрита с пяна за бръснене, а на рамото му беше преметната хавлиена кърпа. Пистолетът беше тридесет и осми калибър, като нищо служебното оръжие, което Кари често си бе представял, докато подхвърляше „Шопър“ пред прага на къщата му.

Коли погледна мъртвото момче, което лежеше по корем на ливадата пред дома му — дрехите му се бяха навлажнили от поливачката (а вестниците, които се бяха разпилели от чантата му, вече бяха подгизнали), после извърна очи към микробуса. Вдигна оръжието и прихвана дясната си китка с другата ръка. В същия миг автомобилът потегли. Въпреки това Коли се канеше да стреля, но после се отказа. Трябваше да внимава. Някои хора в Кълъмбъс, които имаха достатъчно власт, щяха да посрещнат със задоволство новината, че Колиър Ентрейджиън е използвал огнестрелно оръжие на улицата в жилищното предградие Уенуърт… оръжие, което по закон трябваше да сдаде.

„Това не е оправдание и ти го знаеш — рече си и се извърна да погледне отминаващия микробус. — Стреляй! Натисни проклетия спусък!“

Но все пак не стреля, а когато колата зави наляво по Хайъсинт, забеляза, че отзад няма регистрационен номер… пък и тая сребриста щуротия на покрива? Това пък какво е, за Бога?

В същия миг на отсрещната страна на улицата господин и госпожа Карвър влетяха в паркинга пред „От Б до Я“. Джоузефсън ги следваше по петите. Чернокожият погледна наляво и видя, че червеният микробус е изчезнал зад дърветата, които скриваха пресечката от Хайъсинт Стрийт източно от Поплър — а после се приведе и задиша тежко, опрял длани на коленете си.

Затъкнал пистолета отзад в панталоните си, Коли прекоси улицата и сложи ръка на рамото на Джоузефсън.

— Добре ли си, човече?

Брад вдигна поглед и едва се усмихна. По лицето му се стичаше пот.

— Може би.

Коли се приближи до жълтия камион, като мимоходом хвърли поглед към червената каручка. В нея имаше две неотворени кутии пепси кола. До задното колело се търкаляше шоколадче, което някой бе настъпил.

Дочу писъци. Извърна се и видя двамата близнаци, чийто слънчев загар прикриваше пребледнелите им лица — те не гледаха кучето си, а момчето, сгърчено на неговата ливада. Русият близнак — май беше Джим — се разплака. Другият отстъпи назад, сбърчи нос, после се наведе и повърна върху босите си крака.

Плачейки с глас, госпожа Карвър свали сина си от камиона. Момчето, което също ревеше, обви ръце около шията й и увисна като удавник.

— Шшт — зауспокоява го жената с джинсите и закопчаната накриво риза. — Шш, тихо, мамино съкровище, всичко свърши. Лошият си отиде.

Дейвид Карвър пое дъщеря си от ръцете на дългокосия мъж, който тромаво се пресягаше през седалката, и я прегърна.

— Тат-те, цялата ме осапуни! — запротестира момичето. Карвър я целуна по челото и промърмори:

— Няма значение. Добре ли си, Ели?

— Да. Какво стана?

Малката понечи да погледне към улицата, но баща й закри очите й.

Коли се приближи до жената с момченцето.

— Добре ли е синът ви, госпожо Карвър?

Тя го погледна, но като че не го позна и отново насочи вниманието си към скимтящото хлапе, започна да го гали и направо го поглъщаше с поглед.

— Да, струва ми се — прошепна. — Добре ли си, Ралфи?

Детето си пое дъх на пресекулки и нададе вой:

— Маргрит трябва да ме тегли нагоре по хълма! Така се бяхме разбрали!

Според Коли на малкия мърморко му нямаше нищо. Отново се обърна към моравата. Забеляза, че кучето лежи сред разширяваща се локва кръв, забеляза и русия близнак, който неуверено се приближаваше към трупа на горкото вестникарче.

— Не мърдай! — провикна се Коли от отсрещния тротоар.

Джим Рийд се извърна към него:

— Ами ако още е жив?

— Какво, ако е жив? Да нямаш вълшебен лечебен прашец, че да го поръсиш? Нямаш, нали? Тогава не се приближавай до него.

Момчето пристъпи до брат си и потръпна.

— Боже, Дейви, виж си краката — рече, после се извърна настрана и също повърна.

Коли Ентрейджиън се захвана за работата, която си мислеше, че завинаги е изоставил миналия октомври, когато го изритаха от полицейското управление в Кълъмбъс заради позитивен тест за наркотици. Кокаин и хероин. Хубав номер, особено при положение, че никога не бе опитвал нито единия, нито другия наркотик.

Най-важно е: първо, да се защитават гражданите. Второ, да се помогне на ранените. Трето, да се изолира местопрестъплението. Четвърто…

Е, за четвъртото по важност ще се замисли, като се справи с първа, втора и трета точка.

Новата продавачка в денонощния магазин — кльощаво момиче с двуцветна коса, от която те заболяваха очите — се смъкна от камиона и оправи синята си престилка. Шофьорът я последва и се обърна към Коли:

— Ти ченге ли си?

— Да.

По-лесно бе да излъже, отколкото да се опитва да обясни. Карвърови, разбира се, ще са на различно мнение по въпроса, но те се занимаваха с децата си, а встрани от тях, Брад Джоузефсън все още се опитваше да си поеме дъх.

— Влезте в магазина! Всички! Брад? Момчета? — Той леко извиси глас на последната дума, за да разберат близнаците, че се обръща към тях.

. — Не, по-добре да се прибера у дома — отвърна Брад. Изправи се, хвърли поглед към тялото на Кари, после отново се извърна към Коли. Поне дишането му се беше възстановило — Коли вече се опитваше да си припомни как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж. — Белинда е горе и…

— Да, но за вас ще е по-добре да влезете в магазина, господин Джоузефсън, поне засега. В случай, че микробусът се върне.

— Защо ще се връща? — попита Дейвид Карвър. Продължаваше да стиска дъщеричката си в прегръдките си и гледаше Коли над главата й.

Ентрейджиън сви рамене.

— Не зная. Нямам никаква представа защо изобщо са били тук. По-добре да не рискуваме. Влезте в магазина.

— Вие имате ли право да се разпореждате тук? — попита Брад. Тонът му, макар и не предизвикателен, подсказваше, че Коли няма такова право. Бившият полицай скръсти ръце на голите си гърди. Депресията, която го бе обхванала от времето, когато го изгониха от полицията, през последните седмици бе започнала да се задълбочава, но сега чувстваше, че отново го заплашва с пълна сила. След миг поклати глава. Не. Няма право. Вече няма.

— Тогава ще се прибера при жена си. Не се сърдете, сър.

Коли неволно се поусмихна на предпазливото достойнство в тона му. „Ако ти ме уважаваш, и аз ще те уважавам“ — сякаш казваше чернокожият.

— Няма такова нещо.

Близнаците се спогледаха, сетне се обърнаха към Коли. Разбра какво искат и въздъхна.

— Добре. Но вървете с господин Джоузефсън. А като стигнете у вас, ще се приберете вкъщи заедно с приятелките си. Става ли?

Русокосият кимна.

— Джим — ти си Джим, нали?

Момчето отново кимна, изтривайки зачервените си очи.

— Майка ти у вас ли е? Или татко ти.

— Мама е вкъщи. Татко още е на работа.

— Добре, момчета. Вървете. Само че побързайте. И ти побързай, Брад.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Брад, — но мисля, че вече изчерпах цялата си квота бързане за деня.

Тримата се запътиха нагоре по хълма по левия тротоар, където се намираха къщите с нечетните номера.

— И аз искам да отведа децата ни у дома, господин Ентрейджиън — обади се Кърстин Карвър.

Той въздъхна и кимна. Разбира се, какво толкова, по дяволите, отведи ги където си поискаш. Ако щеш в Аляска ги отведи. Пушеше му се, но бе оставил цигарите си вкъщи. Не беше пушил цели десет години, преди ония мръсници да му покажат вратата, а после и да го прекарат през нея. Бе възстановил предишния си навик с ужасяваща бързина. А сега му се пушеше, защото беше напрегнат. Не просто разстроен заради мъртвото момче пред дома си, а напрегнат. Напрегнат „кат вищица“, както би казала майка му. А защо ли?

„Защото на улицата има прекалено много хора — рече си, — ето защо.“

О, така ли? И какво точно означава това?

Не знаеше.

„Какво ти става? Прекалено дълго се задържа без работа? Да не би да откачаш? Това ли те човърка, а, Щурчо?“

„Не. Сребърната джунджурия на покрива на микробуса. Ето какво ме тормози, щурчо.“

„О? Така ли?“

Е, може би не точно… но става като за начало. Или пък за оправдание. В крайна сметка предчувствието си е предчувствие и човек или се доверява на предчувствията си, или не. Той самият винаги им бе вярвал и очевидно някакво си незначително уволнение изобщо не бе повлияло на силата им над него.

Дейвид Карвър остави дъщеря си на земята и пое циврещия хлапак от жена си.

— Аз ще те дърпам в каручката — рече на момченцето. — По целия път до вкъщи. Искаш ли?

— Маргрит мухата е влюбена в Итън Хок — довери му в отговор синът му.

— Нима? Е, дори да е така, не бива да я обиждаш — отвърна Дейвид.

Говореше с разсеяния тон на човек, който би простил на детето си — на едното си дете в този случай — абсолютно всичко. Жена му пък съзерцаваше същото това дете с такова умиление, сякаш бе светец или пророк. Единствено Коли Ентрейджиън забеляза неизказаната болка в погледа на момичето в мига, когато височайшото братче бе поставено в каручката. В момента Коли имаше други грижи, хиляди други грижи, но този поглед бе прекалено истински и прекалено тъжен, за да го пропусне човек.

Отмести очи към девойката с шантавата коса и застаряващия хипар от камиона под наем.

— Как мислите, дали мога поне вас да накарам да влезете вътре, докато дойде полицията?

— Ей, ама естествено — отвърна момичето и го измери с поглед. — А вие полицай ли сте?

Карвърови се отдалечаваха — Ралф седеше по турски в каручката — но може би все още бяха достатъчно близо, за да чуят отговора му… но какво всъщност възнамеряваше да прави? Да излъже ли? „Ако тръгнеш по този път, ще свършиш на улица «Откачаторска». Бивше ченге с колекция от значки, също като Елвис. Можеш да се представиш за частен детектив, макар че така и не се накани да си извадиш разрешително. След десетина-петнадесет години още ще се перчиш като някоя трийсетгодишна мадама, която продължава да ходи с къси поли и без сутиен, за да покаже на хората (на повечето от които хич не им пука за нея), че гимназиалните й дни още не са отминали.“

— Бях — отвърна. Служителката кимна. Онзи с дългата коса го наблюдаваше любопитно, но и с уважение. — Добре се справихте с децата — добави Коли, гледайки момичето, макар че се обръщаше и към двамата.

Синтия размисли, сетне поклати глава.

— Заради кучето беше — каза и се отправи към магазина. Коли и застаряващият хипар я последваха. — Онзи тип в микробуса — с пушката, де — той се канеше да стреля по децата. — Обърна се към дългокосия: — Видяхте ли? Съгласен ли сте е мен?

Той кимна.

— Не бяхме в състояние да направим абсолютно нищо. — Акцентът му беше прекалено носов и провлачен. „Сигурно е от Тексас“ — предположи Коли. От Тексас или от Оклахома. — После кучето го разсея — нали? — и той го застреля.

— Именно — съгласи се Синтия. — Ако не го беше разсеяло… мисля, че и ние щяхме да сме мъртви. — Посочи с брадичка към Кари Риптън. После въведе мъжете в магазина.