Отписаният

1.

Когато телефонът иззвъня, двамата с жена ми замряхме и се погледнахме в упор. Още повече че никак не беше трудно.

— Нали каза, че си изключил телефона! — възмути се тя.

— А не се ли канеше ти да го изключиш? — озъбих се аз и се облегнах назад.

— Сигурно е твоят Меркулов. — Тя ми обърна гръб.

По дяволите. Нямам никакъв личен живот. Беше късно утро, тъкмо онзи половин час преди събуждането на дъщеричката, когато моите възможности започваха да съвпадат с желанията й. Вечер едва се тътря, гледам час по-скоро да се бухна в леглото, а рано сутрин Ирина не иска да чува за нищо такова.

После ще се събуди детето и всичко се завърта…

Сигурно е Меркулов — кой друг може да е. Ще те намери дори да си изключиш телефона. Винаги не навреме. На това отгоре недоволства, че не се обаждам веднага.

Наложи се да стана.

— Александър Борисович! — започна Меркулов и с началническата си интонация показа недоволството си. — Много спите.

— Компенсирам размера на заплатата си — отвърнах аз.

— Не ти ли се обадиха вчера от Министерството на отбраната?

— Само те ми липсват. — Аз въздъхнах. — Пак ли нещо около генералите вилостроители?

— Позна! — отвърна злорадо Меркулов. — Твоят любим генерал Тягунов, нали му води едно дело. Иска да пообщува с теб. С теб и с никой друг.

— Защо ли не го пратих зад решетките — рекох, — поне щях да се наспя. А какво прави нашата военна прокуратура? Тези дела са тяхна работа.

— Всичко е съгласувано. Тягунов иска да работи само с теб. Много му харесало как си ровил около него миналия път. И почти го прати в дранголника. Вече си беше приготвил два чифта бельо и торба със сухари. Такова нещо не се забравя.

— Добре де, ще се подиграваме ли — промърморих и започнах да настръхвам от студ.

Каква беше работата. Вилата на Тягунов струваше не по-малко от милиард. Три етажа, подземен гараж с всички удобства. Бях там. Обикалях, гледах, катерих се. Веднъж — официално: направих обиск и оглед на помещенията с благословията на Меркулов, втория път навестих замъка частно. Когато първия път мерех, бяха успели да скрият някъде войничетата. Около мен имаше само ухилени физиономии на цивилни строители. Втория път — всички войници си бяха на мястото, всички очакващи уволнението.

Като свършат къщата, и си отиват. Такива са правилата при тях.

Лично аз не бих живял в такава къща. Колко души трябват, за да поддържат чистотата в стаите? И колко ключалки, катинари, кучета и телохранители? После разбрах каква е работата. Съседът, генерал-лейтенант, има двуетажна вила. С басейн. И жената всяка нощ нашепва: срамота за теб, генерал-полковник си, заместник-министър, пък да имаш същата вила. Къде отива субординацията? Той има две звезди на пагона и два етажа. Ти си с три звезди. Значи и етажите ще са поне три. Я се опитай да кажеш нещо за офицерската чест и достойнство — ще ти опява до припадък. Как ще гледа тя съседката генералша? Сякаш мъжът й не е генерал-полковник, а само полковник. Може да се каже — разжалван.

Войничетата не се оплакваха от нищо. По-скоро да си ходят у дома. Освен това — тук намазаха. Никакви наряди, никакво биене на крак. Хранят те до пръсване. Като дойде генералшата, носи банички собствено производство. Не е още стара и пълна. Току ще извика вътре при нея Мансур, ефрейтора, да й помогне да закачат пердетата или да преместят някои мебели. Мансур се връщаше, мълчеше си и когато пак дойдеше шефката, се изчервяваше, ако тя го погледнеше.

За друго ходех там. Не ми пука за личния живот на третата жена на генерала. Ако ще, десет да има. Гледах повече процентите и нарядите, разсеяно давах ухо на онова, което ми пошушваха.

А шушукането ставаше все по-високо и настойчиво. Главно сред цивилните строители — техническите ръководители и бригадирите. Особено като започнаха да им бавят заплатите. Сега в страната излезе такава мода — да не се плаща. Няма пари и точка. Същинска епидемия. Нещо като халваджията за бозаджията при банкерите и работодателите.

И мъжете развързаха езиците си. На войниците им е все едно, а другите трябва да хранят семейства. Какво става, питаха те? Частно строителство, плащаше в брой, а сега банката спряла да дава. Дали не лъже? Не може ли да се провери? Питайте него, казвам им. Аз съм дошъл за друго. Откъде са изобщо парите, с които по-рано ви е плащал до копейка? Заплатата му, момчета, е едно нищо, та вие вземате двойно повече, като му работите. Което по никакъв начин не се съгласува със законите на аритметиката, дето сме учили в училище.

Разбира се, че не трябваше да им говоря всичко това, но не знаех как да ги стимулирам да дадат верни показания. Крадец, кимаха мъжете. Но ние не сме по-добри. През годините на развития застой целият народ лъжеше и крадеше. Все по-големи ставаха дупките в оградите. Можеш да влезеш с танк. Само че колко ще вземеш? Сега условията са къде-къде по-добри. Вече и дупки не се правят по оградите. А възможностите какви са, да не говорим пък за потребностите… Така че, господин следовател по особено важни дела, ние не толкова осъждаме генерал-полковника, колкото му се възхищаваме. Нали знаете — голямата риба плува в дълбоки води. Така че да прощавате. За говорене ще си поговорим, но дори не си мечтайте да протоколирате. А тази къща — какво толкоз? Както е била построена, така може и да се събори. Особено ако пламне от четирите краища. Като зацъка часовникът, къде ще ходи…

Но въпреки съчувствения неутралитет на работническата класа и мечтаещите за уволнение войници аз все пак стигнах до нещо. Отново става дума за търговия със стари коли, доставени от Германия. Дори ми доскуча. Оставаше само да попитам прославения пълководец в очите откъде има такива пари, да му връча обвинението и да прибавя обвинителното заключение към делото.

И на следващия ден пак някой звъни. Както винаги не навреме. Пак се сдърпах с жена ми кой не е изключил телефона, тя пак се опълчи срещу гадния навик на Костя Меркулов да звъни в тъмни зори. Но този път гласът беше непознат. И много жизнерадостен. Оказа се, че е помощникът на генерал Тягунов — господин Сергей Андреевич Горюнов.

— Нали искахте да поговорите с Генадий Матвеевич? — попита той.

— Не да поговоря, а да го докарам на разпит — доста рязко го поправих.

Да ги вземат мътните всички генералски помощници, дето ми звънят в минути на съпружеска близост!

— А не искате ли да поговорите първо с неговия банкер — Борис Лвович Саврански, собственика на търговска банка „Сатурн“? — попита още по-приповдигнато натрапникът.

Закашлях се. Всичко може да се очаква от нашите генерали, но за първи път чувах, че си имали и собствени банкери.

— Не чух званието ви, Сергей Андреевич? — попитах, колкото да не мълча.

— Аз съм цивилен — весело отвърна той. — Може да ме наричате просто Сергей. Та какво ще кажете за вашата среща с Борис Лвович, той вече я запланува за утре от два и десет до два и двайсет?

Ама че наглост. Значи банкерът ми е отделил десет минути! Сигурно е пресметнал какви загуби ще му донесе тази благотворителна акция.

— Мога да извикам вашия банкер в следствения отдел с призовка — скочих аз и жена ми внимателно ме погали по голото рамо, за да ме успокои.

— Няма да го извикате. — Генералският помощник искрено се забавляваше. — На бас по сто гущера. Или дори по триста.

— Които ще ви даде вашият банкер ли? — усмихнах се аз.

— Не — рече той с глас на джебчия, който разговаря с жертвата си. После се сепна и пак продължи с официален тон, нещо, което го затрудняваше. — И какво да предам на господин Саврански?

— Че го очаквам по същото време в следствения отдел на Главна прокуратура. И ще го задържа толкова, колкото намеря за необходимо.

И треснах слушалката.

— Ти си лош! — Четиригодишната ми дъщеря Ниночка открехна вратата на стаята си. — Няма да те обичам вече такъв — и тропна с малката си червена обувчица.

Жена ми побърза да отиде при нея.

— Ела, Нинуля, ще ти облека новата рокличка.

— А вие защо сте съблечени? — поинтересува се нашето хлапе.

Отговор нямаше. Жена ми затвори вратата след себе си, като намигна на излизане.

Започнах да се приготвям за работа и тъкмо обух левия крачол на панталона, телефонът пак звънна. Така на един крак заподскачах към него, като пустосвах и проклинах лошия си късмет.

Вече наистина беше Меркулов.

— Какво ще правиш утре от два до два и двайсет? — попита той.

— От два и десет — поправи го неочаквано веселият глас на одевешния ми познат — помощника на генерала, когото Костя включи в разговора ни.

— От два до два и двайсет се каня да си клатя краката! — отвърнах злобно аз. — Защо?

— Защото по това време трябва да отидеш в офиса на господин Саврански — Костя го съобщи през зъби, — този заслужил и твърде зает човек, за да чуеш всичко, което иска да ти каже.

— Това указание по следственото дело ли е? — поинтересувах се аз. — Моля тогава писмено.

Затворих телефона и се замислих. Това не е в стила на Костя. Никога не съм забелязвал да страда от чинопочитание. Едва ли така наречените нови руснаци, по-точно новите стопани на живота, имат такъв авторитет пред него. Значи трябва да отида на срещата. Поне от любопитство.

Бездруго щях да отида, ако не беше самоувереността на господина. Как му беше името… Да, Сергей Андреевич Горюнов. Ако се съди по наглия му тон, и той е от младите и много нахални.

Ясно е, че искат да защитят генерала с всички сили. Ще видим… Макар че с ръка на сърцето мога да кажа — това не ми харесва твърде. Това, с което се занимавам сега. Генералът може да влезе в затвора. Или да се пенсионира. Но къщата ще стои! И то не лоша къща. В нея ще живеят хора. Дори ако бъде конфискувана. Може хората вътре да са други, но ще живеят! Може да са деца сираци, може да са бежанци от Чечня. Няма значение.

И всички ще забравят или няма да искат да знаят как и кой е построил къщата, там е работата. Или колите, които е вкарал от Германия за продан. Нали са чудесни коли. Макар и не най-нови. Нека някой да печели от това, нека. Но добрият шофьор, който разбира от тези работи, ще бъде доволен, нали така? Колите са сигурни, значи ще има по-малко катастрофи. Какво лошо? Колко живота е спасил с тези коли от Германия генерал Тягунов?

Ето каква странна философия ме обзе.

Май е време да се преквалифицирам в адвокат. Такава реч ще дръпна в съда. Съдебните заседатели ще се разплачат. Прокурорът ще подсмърча със зачервен нос. Ами проблемът с вредните газове в нашите градове? Та тези коли са екологично издържани, както бяха издържани идеологически старите болшевики, господа съдебни заседатели.

В това настроение по-добре да не се захващам с разследването. Делото няма да стигне до съда. Ще бъде прекратено. Но във всички случаи е интересно да науча какво мисли банкерът Саврански.

Просто ми е интересно. Личен банкер на генерала. Представяте ли си?

Президентът и премиерът имат личен лекар, а този — личен банкер. Сигурно са правили заедно пари при спешното извеждане на нашите войски от Германия. И колкото е по-спешно, толкова парите са повече.

Но все пак, дори времето да постави нещата на местата им, на кого ще му е зле после, ако една търговска банка заработи успешно и за общото благо, пък дори да не е основана по най-законния начин?

2.

Ето че на другия ден поех към Саврански. А имах ли избор?

Саврански не ме прие веднага, отначало зад вратата дочувах басовития му глас, разговаряше на английски с някого по телефона, квичеше, сигурно слушаше вицове от Америка. Което скоро се потвърди. Когато влязох в кабинета му, той веднага присви очи и през целия ни разговор правеше все така, сякаш ме претегляше колко струвам или ме подозираше в нещо лошо. През цялото време пушеше огромна пура, която посипваше с пепел нагръдника му, издут под тежестта на шкембето му.

— Искате ли да ви кажа един виц? — попита той, след като се здрависахме, и заразглежда влажната си пухкава ръка. — Току-що ми го разказаха от Бостън. Един „нов руснак“ отива при стария евреин и казва: тате, дай някоя пара за мерцедес… — И прихна високо, закашля се, но не изпусна пурата от уста, та по нагръдника му се посипа много пепел.

Усмихнах се вежливо. Паралиите си имат свои вицове, ние — свои. За богатите. Но засега няма да му разказвам. Като му изпратя призовката да се яви при мен в следствения отдел, ако се наложи, тогава ще му разкажа.

— Но вие се интересувате повече кой е дал валутата на Тягунов за вилата му — стана скучен той. — Аз му я дадох. На кредит.

— Колко? — поинтересувах се.

— Милион. Или повече, вече не помня. Но може да погледнем файла. Или пък, ако искате, можем да ви покажем цялата документация по случая. Повярвайте, там всичко е чисто. И да ровите, няма да намерите нищо.

— На всеки ли ще дадете такъв кредит? — попитах аз.

— Разбира се, че не! — обиди се той. — Например на вас няма да дам. Дори не ме молете.

— Не ви моля — сега се обидих аз.

— Добре тогава — кимна той. — Сега стана ли ви ясно?

И погледна часовника — огромен, стаен, отчитащ времето с бронзов звън. Бърза. Нищо, ще почака.

— Все пак бих погледнал документите — рекох аз.

— Но проблем! — Той сви рамене и пак не обърна внимание на пепелта, покрила обилно дрехата му. Сигурно има кой да го тупа и чисти.

Той натисна някакво копче върху един от апаратите, отрупали огромното му писалище.

— Сонечка, детето ми, донеси ни всички данни за господин Тягунов. Бях наредил да ги подготвят, ако нашият гост от държавните органи ги поиска. Все пак ги поиска, колкото и да го разубеждавах.

— Поискахте ли му някаква гаранция, имуществена или парична? — попитах аз. — Или как?

— Или как. — Той отново сви рамене, докато отхапваше върха на новата пура. — Откъде един съветски, извинете, руски генерал може да има такава гаранция?

— А срокът?

— Не помня. Година или половин година. Не разбирам какво значение има. Сега ще видите със собствените си очи.

И пак натисна копчето.

— Соня, намери ли документите за генерала от руската армия Тягунов? Защото нашият гост бърза.

— За никъде не бързам — прекъснах го аз.

— Нищо. — Той кимна. — Нека да не се пипка. Защото засега всичко е на юнашко доверие. Макар да предпочитам личното доверие. С други думи — аз съм за тръста. А при вас всичко трябва да е подшито към делото, както разбирам…

В това време в кабинета влезе закръглена тъмноока девойка и подаде документите на собственика. Наклони се и започна да му говори нещо на ухото.

— Така ли? — учуди се Саврански. — И колко?

Тя пак пошепна нещо.

— Ти ще ме разориш — въздъхна той и като помисли малко, извади от джоба на панталона си смачкана банкнота. Петдесет долара или десет, не можах да ги видя добре. Все ги бъркам тия президенти. Получавам заплатата си в рубли. Погледнах след нея. Свитичка някак.

Саврански още повече присви очи, докато ме гледаше.

— Племенничка — рече поверително, — славно момиче. Метнала се е изцяло на покойната си майка, сестра ми…

И той се изсекна шумно.

Прелистих книжата. Кредит за половин година. Какво, подиграва ли се? Макар документите да бяха безукорни. Но липсваше касовият ордер.

— И как ще ви го върне с неговата заплата? — попитах аз.

— Ще му взема вилата. — Той сви рамене. — Или ще му го опростя. Това са мои пари. Каквото искам, това правя.

— Наистина ли му ги дадохте? В брой?

— Защо, забранено ли е? — Той пак примижа така, че очите му станаха незабележими.

— Е да, фирмена тайна — рекох раздразнено аз. — На когото искам, на него давам. Но така прикривате престъпник, не разбирате ли?

— Нещо не си спомням да е имало присъда по такъв повод — сурово заяви Саврански. — Или съм изпуснал нещо от този съдебен процес?

Трябва да се овладея, помислих си. Не бива да издавам безсилието си. Още малко и той ще престане да се интересува от мен. Ще започне да се прозява и да поглежда часовника. Да съм благодарен, че не се впусна да разсъждава за презумпцията за невинност. Но като че ли намекна.

— Все пак се опитвате да обвините заместник-министъра на отбраната в някакви грехове? — попита меко Саврански. — А става дума само за милиард от нашата шума. Помислете за последствията. По този повод не ви ли хрумна на кое американците казват Теория на доминото? Ще хвърчат глави при най-малкия прецедент. А това ще струва много по-скъпо. В Русия има бум на вилите. Строят се милиони вили. Сега хората има къде да почиват. Ако следваме буквата на закона, няма да има вили. Нито една. Това ли искате?

Най-много ме подразни, че заговори с моите думи. Съвпадението говори за нещо. Струва ми се, че го е прочел на лицето ми.

— Скъпи… Александър Борисович — каза той, след като надникна в едно листче — там, където все още няма нормални закони, парада ще командва целесъобразността. Комунистите използваха държавните вили и санаториуми. Сега, след като победихме успешно привилегиите, трябва сами да си ги създаваме. А с какви пари? Можете ли да ми кажете? Да, Генадий Матвеевич вдигна огромна къща, в която биха могли да живеят десетина семейства. Разбирам ви, склонност към гигантомания. Околните се дразнят.

— Но ако човек е прекарал най-хубавите си години в комунално жилище с общ клозет, нали има право в зенита на годините си да компенсира предишната обща тоалетна с пет на различни етажи? В понеделник отива на първия етаж, във вторник — на втория и така нататък? Човек е слаб. Особено ако може да си позволи да живее човешки.

Той се надигна от мястото си и ми даде да разбера, че за днес урокът по ликвидирането на социалната ми неграмотност завърши.

Погледнах часовника. Беше точно два и двайсет. Той ме изпрати до вратата.

— Сигурно ви смути вицът ми, нали? Имам такъв лош навик, нищо не мога да направя. Проверявам дали посетителите имат чувство за хумор. За да знам как да разговарям по-нататък с тях. Вие издържахте с отличен изпитанието. Имате чудесна препоръка. Но не пречи да се провери още веднъж.

Трябваше да повдигна рамене, преди да усетя потната му ръка за довиждане. Как да изразя по друг начин, че съм поласкан?

— Още ли не познавате помощника на Генадий Матвеевич — Серьожа Горюнов? — попита на вратата той. — Много интелигентен младеж. Изобщо аз обичам да колекционирам интересни хора. Смятайте, че от днес сте в колекцията ми!

Той се засмя и ме потупа вече свойски по рамото.

Тогава се наложи да прекратя делото. Поради недоказаност. Не, всичко беше доказано за старите коли. Потвърди се и за транспортните самолети, които нощем се приземяват на Чкаловското летище със скъпоценния си товар. А къде са отишли комисионите — това вече не сме изяснявали.

Получи се писмо от главния прокурор с указание да се даде пълен отбой по делото. Вилата е построена със законни средства, получени на кредит — и точка. Който мисли по друг начин, е глупак.

И ето че сега ще трябва да се мъкна на скапаната вила на този Тягунов, така ли? Представете си, сега е в отпуска. Вижте ме, изморен съм от проблемите на военното строителство и провежданите в армията реформи. Противно ми е да ходя там. Но щом Меркулов, нашият зам.-главен по следствието, е наредил…

3.

Но не се наложи да ходя на скапаната вила. Пак се обади познатият ми вече помощник на Тягунов.

Отбелязах си, че това обаждане е съвсем уместно. Тъкмо привършвах със закуската.

— Двамата с Генадий Матвеевич се посъветвахме и решихме, че не си заслужава да ви безпокоим в такова време, пък и петък е.

Погледнах през прозореца. Ръмеше противен дъждец.

— Кога е срещата? — попитах на свой ред. — За понеделник ли я отлагаме?

— Работата не търпи отлагане — въздъхна Горюнов.

— А защо избрахте точно мен? Има и други колеги.

— Имате чудесни препоръки. Казват, че всичко можете. И господин Саврански отбеляза специално чувството ви за хумор.

— Не мога всичко — промърморих аз. — Например не успях да пратя в дранголника вашия шеф.

— А много ли ви се искаше? — поинтересува се той.

— Крадецът трябва да лежи в затвора! — напомних му нравствената аксиома, толкова харесвана от прогресивната общественост, че никой не бърза да я изпълнява, за да не се позори.

— И аз щях да го пратя в затвора! — отсече изведнъж Горюнов. — Много ми досажда. И при условие че заема неговото място.

Подсвирнах от изненада. Браво на него, добър помощник си има генерал-полковникът.

— Какво по-конкретно предлагате? — поинтересувах се аз.

— Защо не се срещнем двамата, на четири очи? — предложи Горюнов. — В неофициалната обстановка на някой нощен клуб. По ваш избор. Само да не е във вашата прокуратура. Имам време за там.

— А има ли за какво? — полюбопитствах.

— Чувства се професионалистът — засмя се той. — Та какво казвате за нощния клуб?

— Нощем спя — отвърнах.

— И водите разпити — добави той. — Или дебнете в засада. Пфу! А аз ви предлагам нощен клуб, музика, голи мадами и специално да отбележа, плащам ви.

— Купувате ли ме?

— Само пресмятам каква ще е цената — продължаваше да бръщолеви той. — А вие сте неподкупен, така ли? И затова прекратихте делото на шефа съвсем безплатно. Нали?

— Шегаджия — въздъхнах аз.

— Предлагам за трети път — изведнъж стана сериозен. — Срещаме се в неофициална обстановка. Разговорът ще бъде без протокол. Възприемете го като частно дело, за което ще ви платят добре. Или не ви падат допълнителни доходи?

— Не! — отсякох. — Само заплатата.

В края на краищата се разбрахме да се срещнем край жилището му, макар това да е нарушение на съдебно-процесуалния кодекс. Затворих и се опитах да разбера защо от самото начало ми се стори толкова неприятен. Да не е завист? Аз не съм толкова освободен. Или не мога да си го позволя? Трябва да се анализира. Да вземем пак банкера Саврански. Той е по-възрастен от мен, а е толкова отракан. Някак несериозен. Или това е маска? Зад която се крие нещо друго. Всъщност те ме изучаваха. Проверяваха ме дали ставам. До утре мога да им се сърдя, да подозирам, че искат да ме преметнат, но трябва да се сърдя на себе си. Сега е тяхното време — на младите, дето рано си показват рогата. Те са освободени и разкрепостени. За нас остава да скърцаме със зъби и да устояваме на съблазните им.

Така си разсъждавах, докато пътувах към дома на Горюнов на адреса, който ми продиктува.

Живееше близо до Министерството на отбраната. Апартаментчето — две стаи в сталинска кооперация, с тавани като в православен храм — сводести и лошо измазани и боядисани.

Дълго не отваряше, а когато най-сетне вратата се отвори, край мен се изниза висока хубавица. Тя се смееше и гледаше домакина — невисок, набит младеж със светла зализана коса. Беше по тениска и шорти, може да бяха и гащета.

— Заповядайте, Александър Борисович, не се притеснявайте. Вече свършихме — каза той високо, като се отмести и ми направи място да вляза в коридора.

— До утре ли? — кимна момичето вече пред асансьора.

— Утре не мога! — съобщи високо, да го чуе целият вход. — Утре трябва да ходя в министерството.

Успях да я огледам. Никога нямаше да помисля, че толкова представителна и ефектна девица, същински фотомодел, ще се съблазни от такъв невзрачен дребосък.

— Представяте ли си, не мога да я изпъдя — рече той вече в стаята, където в мен се вторачи огромният тъмен екран на телевизор. Той напомняше окото на умряла риба, станало квадратно от ужас. — Непрекъснато искаше да разбере кого очаквам. Ревнива като Дездемона, на която Отело изневерява.

Докато говореше, оправяше нещо по дивана, събра и бездруго смачкания чаршаф и го пъхна в шкафа.

— И затова не можах да разтребя за вашето идване.

Докато подреждаше и разказваше всичко това, той се задъхваше.

А аз вече се бях изморил да се учудвам на видяното. Генерал Тягунов, когото съм виждал само два пъти по телевизията, без да успея да получа разрешение за разпита му в моя кабинет, бе пълна противоположност на този тук. Не правеше впечатление на толкова суров войвода. Един добричък чичко с широки лампаси, който сигурно обича да си поспива след обилен обяд.

— Харесвате ли телевизора ми? — попита Горюнов.

— Никак! — побързах да кажа от страх да не вземе да ми го подари. А аз няма да знам какво да правя с подаръка. — Прекалено е голям за малка стая. Приковава цялото внимание…

— Моите приятели го харесват. — Домакинът сви рамене. — Кафе, джин с тоник?

— Нито едното, нито другото — поклатих глава и затърсих къде да седна.

Всички фотьойли бяха заети с нещо. Дънки, измачкана риза, някакви недопити чаши. Бардак, а не жилище на човек, който е помощник на заместник-министъра на отбраната.

Той улови погледа ми.

— Извинявайте, у дома е пълен бардак, затова ви предлагах да се срещнем в някой нощен клуб — единственото приятно за общуване място. В другата стая е още по-зле, все се каня да ремонтирам.

Той подреждаше набързо. Почистването му се състоеше в следното: да свали всичко от фотьойлите върху светлия килим, покрит с някакви петна.

Най-сетне седнах. Май вече разбрах как трябва да се държа с този юнак. Как да не му позволя да ме шашне. Главното е да не чакам какво още ще изтърси и да не се учудвам на нищо.

— Изглежда, имате косвено отношение към армията? — попитах.

— Не съвсем… — отвърна разсеяно той.

— Ще ми обясните ли все пак за какво ще разговаряме? — попитах аз.

— Един момент! — Той притисна ръце до гърдите си. — Никак не можех да я изпратя. С другите е по-лесно. Ще стане сутринта, ще свари кафе, ще измие пода, съдовете и ще си отиде тихо, да не ме събуди. Ах, тези момичета от нощните клубове! Всички са толкова различни. Май ме попитахте дали съм служил?

— Точно така — кимнах. — Да започнем оттам.

— Това беше условието ми пред Генадий Матвеевич, когато ми предложи да му стана помощник. — Първо трябва да се уволня от редовете на въоръжените сили. Та аз съм изминал славен път — от редник до прапоршчик.

4

Марк Аврелий е казал: нашият живот е това, което мислим за него. Сергей Горюнов смяташе, че животът си играе с него, по-точно — кокетничи като девица, която прекрасно съзнава как ще завършат нейните откази и упорство и само печели време.

Рано или късно той трябва да получи щастливия си жребий.

Така беше, когато постъпи в Московската консерватория. Казваха, че уж имал прекрасен глас, че е артистичен, пластичен и непосредствен. Предричаха му блестяща кариера на оперен певец.

Но много хубаво не е на хубаво. Започва да пречи. Момичетата се лепяха за него, перспективния, но той си избра Леночка от съседния курс, също вокал, дъщерята на заместник-ректора. Не може да се каже, че тя се отличаваше с нещо особено сред колежките си, освен със знатния си произход. Когато носеше цветя на Леночка, чуваше зад гърба си местните красавици да казват, че дамата му била „черна чума на бял кон“.

Принципът му беше: не смесвай водка с портвайн, а кариерата с любовта. Спокойно можеше да не се влюбва в Леночка. Баща й е друго нещо. Ето кого гледаше с влюбени очи Серьожа, когато седеше у тях на масата и баща й разказваше клюки от театралната кухня. После таткото отиваше да спи, като го потупваше по рамото.

Серьожа разбираше, че има проблеми с външността си. Но всеки мъж, който поне малко се различава от павиан, може смело да се смята за красавец — така се успокояваше всяка сутрин пред огледалото и изстискваше пъпките около носа и по брадичката си. Знаеше цената си. И затова беше целеустремен.

Когато таткото заместник-ректор отиваше да нанка, а мама, изтощена да долива чая на бъдещия зет, започваше да се прозява и да поглежда изразително часовника, очите на Леночка се навеждаха засрамено, а налетите й гърди започваха да се повдигат. Когато той си тръгваше, Леночка се притискаше дълго в него, за да изясни така ли я обича, както вчера, или малко повече.

Това се случи на Леночкиния рожден ден. Таткото отиде да спи по-рано от друг път, а мама, зачервена от френското шампанско, започна геройски да се бори с дрямката още на тортата.

Леночка добросъвестно сведе очи, сякаш следеше колко се е надигнал бюстът й, после, като изпращаше годеника, изведнъж го задържа за ръката и притисна пръст до устните си. Очите й пламтяха, устните аленееха. През призмата на шампанското „Вдовицата Клико“, за което Серьожа само беше слушал, тя имаше почти сексапилен вид.

Като го държеше с едната ръка, с другата отвори входната врата, без да изпуска любимия, който вече се виждаше солист в Ла Скала.

Чуваше се тиктакането на часовника на пода и скърцането на фотьойла под тежестта на бъдещата тъща, която се опитваше да се измъкне от него. Като почака още малко, Леночка се върна в хола. Мама я нямаше. Надникна в спалнята на родителите си. Мама спеше, забила нос в косматия гръб на хъркащия татко.

Леночка си помисли, че няма да имат друг подобен случай. Беше чистофайница и се гнусеше от леглата в общежитието, които се ангажираха в подобни случаи от приятелки на колежките й. Приятелките й вече нямаха търпение да научат подробности. Никой не вярваше, че между нея и Серьожа не е имало нищо такова. В пушалнята и на четири очи си говореха само за „това“. А тя нямаше какво да разкаже. Освен това започна да забелязва, че Серьожа волно или неволно взе да се заглежда по Лиля Фахрутдинова, първата красавица на курса, на която строгото мохамеданско възпитание не пречеше да се смята за най-горещото и сексапилно момиче, готово да преспи с всички професори и декани, да не говорим пък за талантливите студенти.

По правило Лиля си вземаше най-последна изпитите в апартаментите и вилите на преподавателите. Те бяха придирчиви и строги към нея и Лиля често изпадаше в безизходица — краят на сесията е и провалът на изпита ще й докара изключване.

На Леночка й бе омръзнало да я смятат за бяла врана. Тя също искаше да разкаже нещо на връстничките си. Да се похвали с победата над най-перспективния и даващ големи надежди. Искаше да изпита онова, което колежките й от курса обичаха да разказват със затаен дъх — за нетърпимата болка и идващото след това нетърпимо блаженство. А засега те я гледаха подозрително как си мълчи. На каква се прави? Привлекателният е таткото, който отговаря за разпределението накрая. И веднъж Лиля, като намигна на колежките си, взе, че й пред ложи услугите си. Ако се съмнява в него като мъж, тя е готова да провери. Ще се жертва заради приятелката си. Всички се засмяха.

И ето че този момент дойде. Или сега, или никога. Вчера беше още рано, утре ще бъде късно. Значи сега е най-подходящото време.

Серьожа я разбра по погледа. Тъкмо му се струваше, че малко е раничко. Май вече си имаше запазено място в това огромно московско жилище в центъра на града, така че нямаше закъде да бърза.

Той дори не беше сънувал подобно нещо в своето славно градче Тейково. Затова не биваше да си изгубва ума.

Нали не можеше да я отблъсне сега, когато тя вече бе готова? И той се разтвори като пъпка, готова да приеме пчелата, дошла да я опраши. Или нещо подобно. После ще търси сравнението. Когато му затворят вратата.

Да става каквото ще!

После всичко се повтаряше като по зададена програма. Алгоритъмът бе изпробван и нямаше нужда от промяна: тя го изпращаше до вратата, тракваше я, чуваха стъпките на майка й към спалнята и се връщаха на пръсти.

В групата веднага разбраха какво е станало. Леночка се разхубавяваше пред очите им. Серьожа изглеждаше прегърбен и недоспал. Слава богу! Сега ще разкажеш ли? И Леночка разказваше, споделяше подробности. Оказва се, че той също е нямал момиче преди нея. Така че се учеха на секс едновременно. Изучаваха позите по забранен учебник за начинаещи, внесен от братска Индия.

Това продължи, докато Леночка не му съобщи, че май е загазила. Впрочем предпазваха се с най-новите постижения на световната медицина. Само веднъж изпробваха балонче родно производство — и ето ти на! Поне стана ясно защо у нас раждаемостта е била по-висока, отколкото в развитите страни.

Серьожа я загледа озадачено. Изведнъж разбра, че най-много на тоя свят обича свободата. И ненавижда пелените. Значи сбогом, оперна кариера? Така или иначе ще трябва да се прости с нея. Прекалено хлътнаха. А освен глас той има достатъчно други безспорни достойнства.

Той дори не отвори уста. Леночка разбра всичко и заплака. По-точно първо му зашлеви един шамар. Или беше едновременно?

Сега няма значение.

А на следващата сесия по солфеж ги изпитваше самият заместник-ректор. Не бързаше да извика Серьожа, упорито не забелязваше вдигнатата му ръка. Май всички знаеха и се споглеждаха с похотливи усмивчици. Коремчето на дъщеричката ставаше все по-забележимо. Трябваше да се вземат спешни мерки. И таткото ги взе…

Той извика Серьожа, когато останаха сами в аудиторията. Леночка си тръгна предпоследна, без да вдигне очи, и отнесе отличен, написан от грижовната таткова ръка.

Когато несъстоялият се тъст започна да задава въпросите си, Серьожа веднага каза: това не е по програмата. Зам.-ректорът настояваше. Серьожа възнамеряваше да прави само това, което е свързано със солфежа, т.е. да пее упражненията, в които вместо думи се произнасят ноти.

Зам.-ректорът му написа тлъста двойка в книжката.

— Можете да се оплачете, младежо. На поправката ще получите единица. Обещавам ви.

— Шегувате ли се, професоре? — повдигна рамене двойкаджията. — Аз ли да се оплаквам от вас? Животът е успешен, когато се оплакват от теб. Много е зле, ако сам се оплакваш. Ще дойде време и аз ще ви пиша единица за поведение. И вие ще ми искате прошка.

Заместник-ректорът се засмя пресилено и спря. И само погледна след Сергей, който не забрави да тресне хубавичко вратата.

Заместник-ректорът се уплаши от нещо. И затова добре се постара още на другия ден върху бюрото му да лежи заповед за изключване. И все пак закъсня.

Студентът Горюнов го изпревари. Докладваха, че е подал молба за освобождаване. Иска си документите.

Като помисли малко, зам.-ректорът позвъни в районния военен отдел по местоживеене на опърничавия младеж.

Не е регистриран в столицата, отговориха му оттам. Живее под наем. Без да жали време и нерви, зам.-ректорът се свърза с далечното Тейково. Така и така. Еди-кой си студент е освободен. Не подлежи на отлагане от военна служба. Там се учудиха на оперативността, но си записаха. И когато Горюнов се върна в родното място, вече го чакаше повиквателна от военните.

5.

От дома на Горюнов тръгнах направо към Меркулов на Пушкински площад. Не бях на себе си. И исках да зная дали е запознат с молбата на генерал Тягунов, както ми я изложи одеве отраканият му помощник.

Меркулов ме слушаше и кимаше съчувствено. По навик масажираше с длан лявата страна на гърдите си. Но май ме разбра иначе.

— Какъв ти е проблемът? — рече той. — Генералът иска да намериш сина му, майор Тягунов, изчезнал безследно в Чечня. Никой не казва, че трябва да зарежеш всичко и да хукнеш в Чечня. Имаш да работиш по десетки дела, ако не се лъжа…

— Не се лъжеш — потвърдих навъсено.

— Саша, разбери, този генерал и на мен не ми е особено симпатичен.

— Меко казано — прекъснах го аз. — Там, в Чечня, стават такива неща, хората потънали в кал, кръв и въшки, а той си строи къща палат.

Костя се намръщи. Все пак е началник. Знае, че не мога да го заобиколя, и затова не понася, когато го прекъсват. Знае, че му прощавам — от любов към него.

— И аз не целувам портрета му преди лягане — каза Костя. — Не става дума за него, а за офицера от руската армия Павел Тягунов, изчезнал безследно в Чечня.

— Я ми обясни! — викнах аз. — В Чечня всеки ден изчезват хора. И с това се занимават военни следователи, а не прокуратурата на Русия. Защо трябва аз, следователят от Главна прокуратура, да се занимавам с несвойствена работа и да търся именно него, а не някого другиго? С какво другите са се провинили? С това, че бащите им не са заместник-министри?

Той въздъхна и посочи с пръст към тавана. Ясно, не го е измислил сам. Таткото или самият министър позвънил на главния, той е реагирал… И е възбудил дело за изчезването на офицера от руската армия. А разследването на важните дела се поверява на специалистите.

— Първо, не ме попита защо синът на заместник-министъра на отбраната воюва в Чечня.

— Тук има нещо — признах аз. — Нещо не е наред.

— Мнозина са изчезнали безследно, но това не означава, че не трябва никого да търсим, изхождайки от категорията за равенство.

— И тук си в десетката — пак кимнах. — Мирише ми на обикновена демагогия. Което си е вярно, вярно е. Обещавам ти да го изкореня от съзнанието си.

— Ето досието му. — Костя ми подаде сива папка. — Погледни, прелисти го, не се мръщи.

Не мислех да се мръщя. Взех го, разлистих го, както нареди началството. Снимка. Открито, мъжествено лице. Наистина ти се иска да спасяваш такъв. Награди… Само на двайсет и три години. И вече майор. Впрочем в Чечня летят не само куршуми, но и офицерски звездички по пагоните. Всеки с късмета си. Един получава куршум в гърдите, друг звездичка върху пагона.

Капитанското звание е получил извънредно. Завършил висшите курове за преподготовка към Министерството на отбраната.

Благодарност за най-добър курсант. Добър танкист. Какво друго? Майстор на ръкопашния бой. Браво на генералското чедо! Да вземе да превъзпита татко си. Заради това си заслужава да го намерим…

— Освен това старият е убит от мъка — продължаваше Костя. — Как ли не разубеждавал сина си. Нали е безразсъдно смел и отчаян.

— Наистина ми е жал за тези, които загиват в Чечня! — отрязах аз.

— Не можеш да ги върнеш. — Костя поклати печално глава. — Но тук има някаква надежда. Добре, както искаш. Издирването на майор Тягунов се отменя. Още повече че за теб има друга спешна задача. Чу ли за убийството на банкера Салуцки?

— Но нали вече някой работи по това дело? — Аз вдигнах очи от папката.

— Саша, кой да работи! Млади специалисти, стажанти, студенти — това са следователите от прокуратурата…

— От мен ли търсиш съчувствие! — възкликнах. — Нали не си забравил колко ми плащаш?

— Не ти плащам, а плача, като виждам как се руши следственият апарат на Русия. Ако всичко опираше до парите… Много от младите следователи не са в състояние да изготвят сносен план на следствените действия по едно дело, разбираш ли?

Костя махна с ръка. Тъкмо той разбираше: когато си затрупан с толкова следствени дела и половината от тях са висящи, не знаеш с какво да се заловиш по-напред. Тук убили телевизионна звезда. Там намушкали прочут гастролиращ крадец. Или доскорошното дело за убийството на заместник-министъра на икономиката. Разбира се, престъпниците трябва да бъдат намерени и наказани според закона. Но според науката виктимология жертвите също не са били божи кравички. Сами са провокирали финала на своето пребиваване върху грешната ни земя.

Изредих пред Костя всичко това в афористична форма.

— Оплакахме се — и стига толкоз. Няма да поправим света с тебе, Саша. Всичко е несъвършено, защото се усъвършенства. В обществото процесът се развива. Е, ще се заемеш ли?

— За кое питаш? — попитах на свой ред. — За банкера или за сина на генерал Тягунов?

— Вече се отказа от майора. Да го забравим. Нищо не съм ти говорил за него, ясен ли съм? — Той се надвеси към мен през бюрото.

— Е, вече се сърдим. Добре, вземам банкера. Как му беше името — Салуцки? Впрочем странно е, че прокурорът на Москва е възложил това дело на младите зелени следователи, почти студенти. Не мислиш ли?

— А на кого да го възложи? — попита Меркулов тъжно и махна с ръка.

Излязох от кабинета му, като се стараех да си спомня какво знам или съм слушал за Салуцки. Ако не се лъжа, даваха нещо по телевизията за този случай.

Убит е на излизане от колата си посред бял ден близо до собствената му банка. Никой не е чул изстрел. Било пълно със свидетели. Макар че какво означава свидетели? Никой не е видял убиеца.

А после експертите от Научно-техническия отдел казаха, че уж било стреляно от другата страна на „Садовое колцо“. Куршумът е с калибър 7,62 милиметра. Най-вероятно е стреляно с винтовка „Драгунов“.

— Точно така — каза новоизлюпеният следовател от районната прокуратура Володя Фрязин, без да скрива облекчението си, когато приемах от него делото. — Изстрелът е бил от другата страна на улицата. Криминолозите, оперативните служители от МУР1 и свидетелите се обединиха около мнението, че куршумът е попаднал в гърба.

— А има ли свидетели, които да са видели откъде и кой стреля?

Въпросът ми го обърка. Не беше помислил, че в подобна ситуация има различни свидетели. Това не са го учили. Един дявол знае какво ги учат в института.

Той не разбираше също така, че по важност свидетелите са няколко степени. Според нашия наказателнопроцесуален закон всеки разпитан по криминално дело вече е свидетел. Но ползата от много свидетели е нулева. Доказателственото значение на такива показания е нищожно.

Това убийство не е като другите. Обикновено банкерите ги убиват във входа, сигурно при влизане или излизане от асансьора. По това нашите асансьори приличат на самолетите — при тях най-опасното е излитането и кацането. Няма спор, че този, който е стрелял от другата страна на „Садовое колцо“ е бил истински снайперист. И много уверен в себе си.

Наистина не ми е съвсем ясен мотивът на тези, които са го наели. Този, който го прави във входа, рискува повече сам, но изпълнението е стопроцентово. А в тълпата трябва да изчака целта да се открие. Или този някой е искал да промени почерка си? И това се случва. Във всички криминалета се търси сходство на почерка. Като че ли по това го хващат. Значи килърът се е нагледал на подобни истории, главата му е пълна с такива неща, а през нощта го осенява: ще си изменя почерка! Не във входа, а от покрива със снайперска винтовка със заглушител. Нека си блъскат главите. Но къде да намерим този майстор?

Позвъних на Слава Грязнов вече от къщи, след вечеря. Сега той бе временно изпълняващ длъжността началник на Московската криминална милиция.

— Нашият общ приятел ми постави задача — оплаках се аз. — Представи си, първо искаше да отида да търся генералското синче, изчезнало в Чечня, а после ми пробута скапаното дело за убийството на банкера Салуцки. Нека твоите момчета потърсят из сводките и компютрите: дали няма нещо подобно напоследък? И нещо за убития финансов бос.

— Много обича да ни набута в някоя дивотия — съгласи се Слава.

— Точно — кимнах аз. — Добре де, ритуалните сълзи свършиха. Кажи сериозно. Какво си чувал за Салуцки? Поне видя ли по телевизията как го очистиха?

— Гледах и се радвах: този нещастник няма да се падне на нас.

— Сега си още по-радостен — отбелязах аз.

— Какво, на теб ли се падна делото? Тогава и на мен. Ще ми стовариш цялата черна работа. Не ми е за първи път.

— Ще се отървеш — успокоих го аз. — Когато те вземат от „Петровка“ в Министерството на вътрешните работи. Като станеш някой началник в онова ведомство. И по телевизията ще те показват.

— Нямам работа там — прекъсна ме той. — Сигурно ви писна от мен. Само по телефона ме възприемате нормално.

— Тъкмо ще се криеш от нас из министерските кабинети.

След няколко минути ни дотегна да се заяждаме и аз затворих телефона. Слава е такъв, дай му да работи в колектив от съмишленици, за да има пред кого да каканиже и с кого да спори.

6.

Сутринта взех начинаещия следовател Фрязин и две момичета стажантки от последния курс и им наредих да претърсят из основи къщата срещу мястото на убийството на Салуцки. Ако се съди по входния отвор в главата на потърпевшия, стреляно е някъде от покрива на осеметажната кооперация от другата страна на магистралата, но вече казах за това.

Аз пък спрях до офиса на банката, чийто председател е бил Салуцки. До банка „Лутеция“. Името не ми говореше нищо, макар да напомняше нещо. Напомняше ми тъкмо, че Слава трябва да има идея.

Поне някаква.

Защо убиват точно банкерите? Не закачат политиците. Поне да бяха видели сметката на някого. Мигар банкерите са по-кротки? Или пазят някакви търговски тайни като господин Саврански?

Защо ги убиват? Няма да е лошо да поговоря по този въпрос с Борис Лвович. Научих двете му имена от визитката, която ми пъхна на тръгване. Не знам защо не мога да си представя, че някой ще посегне на скъпоценния живот на Саврански.

Според мен той може да ходи без охрана, където си поиска. Хора като Салуцки носят на челото си печата на смъртта. Могат да се обградят с тълпа телохранители, да облекат бронирана жилетка от уралска стомана — и пак да няма полза. Решат ли, ще ги гръмнат.

Така размишлявах до завръщането на Володя Фрязин.

— А къде са момичетата? — попитах аз. — Не беше ли с тях?

Той повдигна замислено рамене. Съобщи ми, че се заел с двата входа, а на момичетата се паднал по един. Мислел, че вече са тук.

— Ще чакаме — казах аз. — Или ще отидеш да ги търсиш?

Само това липсваше. Приемат в юридическия някакви госпожици. Седят си сега в някое кафене, спасяват се от убийствената влага с бразилско кафе, а после ще се появят запъхтени и ще доложат, че нищо не са видели.

Чакахме ги още половин час.

— Всичко е ясно — казах аз и скръцнах със зъби. — Да вървим. Ще търсим твоите приятелки. Макар че трябва да се занимаваме със съвсем други издирвания.

Фрязин виновно наведе очи. Нямаше време да му чета конско. Всеки момент ще плисне дъжд. Есен е все пак, студено е и рано се стъмнява.

Като стигнах пресечката, още веднъж погледнах кооперацията, от която вероятно са стреляли по Салуцки. Едва ли от някой апартамент. Най-вероятно от капандура. Или някъде наблизо. Интересно дали някой е надникнал там?

Намерихме момичетата в първия вход. Отначало не искаха да ни отворят, но чувахме някакви гласове, които после замлъкнаха.

Продължавах упорито да звъня.

— Отворете! — извиках. — Милиция, прокуратура!

От съседната врата надникна една бабка.

— Във връзка с нашето заявление ли? — попита тя. — Колко ви писахме! Слава богу, дойдохте най-сетне! Там непрекъснато отсяда някой. Направо е станало хан. Един си отива — пристигат трима! И все шумят, не ни оставят да спим. Предишният беше тих, а тия само хвърлят бутилки през прозореца и влачат момичета…

Най-после вратата се отвори. Момичетата — Люда и Света — бяха там.

— Ах, господин Турецки! — Люда се хвана за главата. — Нас ли търсите? Казвахме им, ама те: нищо, нищо, ще почакате, всичко ще ви разкажем и покажем. И не ни пускат. Представяте ли си?

„Те“ бяха двама юнаци от Киев, пристигнали при руснаците по бизнес. Красиви момчета, направо да ореш с тях из родните простори при липсата на бензин.

Повъртях със суров вид паспортите им в ръцете си. Женени и двамата. С по две деца, момченца. Подвизават се из столицата на бившата колонизаторска империя.

— Слушам, слушам — казах аз, без да връщам паспортите. — Нали сте искали да кажете нещо на сътрудничките от Главна прокуратура. Или сте решили просто да ги задържите насила? Да ви кажа ли кой член от Наказателния кодекс ви лови за подобно деяние?

Двамата се спогледаха.

— Какво да разказваме? — плахо попита Микола, по-младият, като се изчерви.

— Откога живеете тук? — попита Володя. — От коя дата?

Нормален въпрос. Да видим какво ще отговорят.

— Ами от една седмица… — Те се спогледаха. Акцентът, с който започнаха в началото, сега нещо изчезна. Сигурно от страх.

— По-точно — заповядах строго аз. — От коя дата?

— От понеделник? — Те се спогледаха. — Май тогава. Наистина, пристигнахме през деня.

А банкерът е убит вечерта. Впрочем те не приличат на поръчкови убийци. Не им стига барута за такова нещо. И устните им треперят. Особено на Микола.

Не се страхува, а се смущава. Има разлика, каквото и да казваш.

— Същата вечер от вашата кооперация е застрелян човек — рече Володя. — Чухте ли нещо?

Пак точен въпрос. Напредваме. Колкото й да се споглеждат, ще ги издаде погрешният отговор. Който реши да излъже, ще се изплаши, че приятелят му ще отговори по друг начин. Сега да можем да ги разделим в отделни кабинети.

Володя ме разбра. Кимна и хвана за лакътя Дмитро, заведе го в кухнята. На мен се падна Микола, по-крехкият.

Едно дърво оттук да го въртиш, оттам — трудно се цепи. А друго пък е готово от първия удар. Микола ми се стори от втория тип.

— Чу ли въпроса? — попитах и го приближих.

Нека се опита да излъже, щом не разбира с кого си има работа.

— Ами нищо не знам — наведе очи младежът. — Ходихме в Лужники за стока. Докато я купим, докато преброим и занесем на багаж…

— На коя гара? — попитах веднага.

— На Киевската, на коя… — измърмори той.

— Стой тук! — заповядах. — А вие гледайте да не избяга! — наредих на практикантките Света и Люда. И тръгнах към кухнята.

— Е, как е? — попитах Володя. — Призна ли си всичко, или само за дреболиите?

И му намигнах. Схватливо момче. С времето ще стане добър следовател, ако не избяга заради заплатата, която му стига само да отиде до работата си.

— Вие къде бяхте в понеделник вечерта? — попитах аз.

— Кой, аз ли? — не разбра Дмитро.

Сигурно възприе моето „вие“ като местоимение в множествено число, нищо повече. Значи още не е бил разпитван в следствените органи.

А може и да се преструва. Или иска да печели време.

— Не аз, естествено — измърморих на свой ред.

— Какво, да не би да помня? — попита предизвикателно.

Идиотски навик — да се отговаря на въпроса с въпрос. Ако рече, той ще те разпита. И дори ще те накара да се подпишеш на протокола за разпит.

— Тук аз задавам въпросите — казах с тон на следовател от НКВД, каквито съм виждал по филмите за култа към личността и последиците от него.

— В понеделник, когато тъкмо сте пристигнали — намеси се деликатно Володя.

— Така кажете: в понеделник! — Дмитро се оживи. — Веднага отидохме на битака. Първо на Черкизовсия, после в Лужники. Върнахме се късно вечерта. Не бяхме сами, наистина…

— С момичета ли? — попита Володя.

— Ами да. Срещнахме едни познати. Поканихме ги.

— Къде дянахте стоката? — попитах нетърпеливо. Сега не го ли спра, ще го удари на спомени за онази нощ.

— Как къде? — пак не схвана той. Или се канеше да ме извади от равновесие, или е такъв по рождение.

— Да. Къде? — Постарах се да се овладея.

— Ами на гарата. Къде другаде?

— Имаш ли квитанция? — попита Володя.

— Микола! — изведнъж извика Дмитро. — Квитанцията в тебе ли е?

— Бис его знает!2 — обади се Микола. — Мабуть у тебе?3

— Всички разговори в наше присъствие само на руски — предупредих аз.

Той кимна мълчешком и започна да шари из джобовете си. Наистина един дявол знае. Какво ли нямаше в джобовете му! Опаковки от презервативи, билети за автобуса и подобни на тях карбованци4.

— Намери ли? — пак извика Дмитро и продължи безуспешните опити.

Двамата с Володя се спогледахме. Или тия скапани търговци ни разиграват, или наистина са смотаняци.

— Пак трябва да ги съединим като Украйна с Русия — и кимнах към портрета на Богдан Хмелницки, нарисуван на банкнотата.

Володя доведе Дмитро в стаята. Те озадачено се взираха един в друг.

— У тебе була — рече Микола.

— Всички разговори само на руски — напомни Володя с противен протоколен глас.

Те пъшкаха, пребледняваха, сумтяха и се обливаха с пот, докато ровеха из джобовете си, а после из чекмеджетата на тоалетката с огледало.

Май казваха истината. Пишман търговци, които са измамили. По принцип можехме да приключваме. Но нещо ме спираше. Имах предчувствие: все пак знаят нещо, засега и те не се досещат или не му отдават значение.

— Добре ли познавахте тези момичета? — попита Володя.

— Люся и Океана — Микола се изпъчи, — че защо?

— Виждали ли сте квитанциите след тяхното заминаване? — продължи Володя.

Те се спогледаха и свиха рамене. Или са велики артисти, или…

Мисля, че разбрах Володя. И като цяло мислено го одобрих. Квитанциите, т.е. девиците, могат да бъдат намерени по-лесно от килъра. Тогава от благодарност момчетата ще направят всичко възможно да си спомнят. Още не е факт, че знаят, не е факт, че ще могат или ще поискат да си спомнят нещо, но все пак…

— Дълго ли ви гостуваха? — попитах аз.

Пак се спогледаха. Нищичко не помнят. Помнят само главоболието от вчера…

— В сряда си заминаха — отвърна отпаднало Дмитро. — Ама шантонерки!

— Я по-спокойно! — извикаха едновременно Люда и Света. — Вие да не сте по-хубави?

Открехнаха се. Макар и в качеството на обидени дами.

— Помните ли как си тръгнаха? Поне това не видяхте ли? — попита Володя.

Право в десетката. Май ще го взема при мен, в следствената група.

— Не помня… — сведе очи Дмитро.

Микола мълчеше, забил поглед в пода. Дори ми се прииска да им помогна. Ще пропаднат далеч от отечеството сред враговете руснаци.

Володя пак ме разбра от половин поглед.

— Къде продават? — попита той.

— В Лужники, нали казах вече — навъсено и обидено отвърна Дмитро.

Не помнех да е казвал такова нещо, но реших да си замълча.

— Ако ви ги намерим… — започна Володя, като гледаше изпитателно момчетата. — Ще ни помогнете ли?

— За какво? — Микола сложи ръце на гърдите си.

— Ще помогнем, ще помогнем — побърза да кимне Дмитро.

— Разбрахме се — заключих аз.

Естествено, имаше риск, ако говорим за изгубеното време, което все не достига. А излиза, че тези момчета са стояли тук цяла седмица, пиянствали са, отпивали са си. Дали им е било до убийците? Какво са могли да видят? Това, което и другите жители на кооперацията. Сега разбрах защо могат да ни потрябват.

Утре-вдругиден ще си тръгнат. А живеещите тук ще останат. Затова ще бъдат предпазливи, дори да знаят нещо. А тези от какво да се страхуват?

7.

Преди да стигнем в Лужники, трябваше да преодоляваме натовареното движение, да заобикаляме, а там не намерихме веднага будките, които търсехме.

Днес там продаваха някакви смугли тъмнокоси мъже. Какво значи „някакви“? Сигурно са от Баку, те са задружен народ. Няма да пуснат външен човек в своята „коза ностра“. Засега вярват на хохлушките.5

Погледнах пребледнелите лица на момчетата. По-точно — сивите им лица. Да пият толкова и да се занимават дявол знае с какво, вместо да откарат стоката вкъщи…

Отидох до будките, показах си удостоверението. Посрещнаха ме спокойно. В очите на немлад азербайджанец се четеше само: колко? И дори нетърпение: писна ми от вас! Толкова много ченгета се мотаят наоколо. Трябва на всеки да бутнеш. Ония поне ги познава, знае на кого колко. А нас ни вижда за първи път.

— При вас са работели Океана и Люся — започнах аз, — къде са сега?

Отначало въздъхна облекчено, после извъртя една къдрава псувня.

— И вие ли ги търсите? — попита той, като си пое дъх. — Избягаха, кучките! Затуй съм застъпил да продавам! Това сега младеж ли е, я ми кажи?

Говореше почти без акцент, само като псуваше, акцентът се усилваше.

— Какво са направили? — попитах аз. — Избягали. Само това ли?

— Как „само това“? Защо „само това“? — Моята недосетливост го възмути. — Отмъкнаха стока, пари! Работиха до полунощ, звънят ми: чичо Рустам, утре да ни платиш…

— Кога стана това? — попита Володя. — Не помните ли в кой ден от седмицата?

— Застъпиха в сряда, а в четвъртък бяха духнали — отвърна чичо Рустам.

Всичко съвпадаше. Момичетата изчезват, след като ограбват всички присъстващи без мен и Володя.

— Ама шантонерки, а! — повтори любимата си думичка Дмитро.

— А знаеш ли къде живеят? — попита тихо Володя.

— Откъде да знам? Обаче ще ги открия вдън земята да са! — и той сви юмруците си.

Като гледахме решителността му, не се съмнявахме. Но защо да се задълбаваме? Още като приближавахме тези самотни будки, забелязах, че в съседните също лъщят кръглите муцунки на подобни момичета. Не е възможно да не знаят нищо!

— Стойте тук — казах на Володя и чичо Рустам.

Избрах най-миловидната и замислена госпожица, в която нямаше и най-малък признак на поквареност. Такива още гледат мъжете като потенциални поклонници. Поисках й бутилка водка, повъртях я в ръце. Правена е в някое мазе. Не по-далеч от съседния квартал.

— Ей, какво толкова разглеждате? — напевно се обади тя. — Всички вземат и идват да повторят.

Не се съмнявах. Не съм виждал по-евтина водка.

— Имаш ли лиценз? — поинтересувах се аз. — И сертификат?

Тя машинално погледна кокетливо.

— Такъв виден мъж, а не вярва…

Показах й картата си. Засега „Главна прокуратура на Руската федерация“ действа безотказно.

Очичките й се закръглиха, а личицето — тъкмо обратното — източи се. Аха да заплаче. Или да повика чичо Рустам.

— Ами паспорт имаш ли? Разрешение да живееш в Москва?

Сигурно е просрочено. Но аз не се интересувах от това.

— Ах, по-добре вземете безплатно… — изхлипа тя. — А кой ви каза?

— Подкуп на длъжностно лице! — подсвирнах аз. — По-точно — опит за подкуп. Е?

Тя мълчеше.

— Помниш ли Океана и Люся? — попитах полугласно, като реших, че е готова да даде правдиви показания. — Нали продавахте заедно?

— Те ли ви казаха? — устицата й се поотвори от собствената догадка, не подозираше, че съм я провокирал.

И на мен ми беше противно. Наклепах другарките й. Още не е факт, че са крадли. Но съм свикнал да работя оперативно, по горещите следи. И в дадения случай следите не са напълно изстинали.

— Пикли! — рече тя възмутено.

— Те са окрали чичо Рустам! — налях масло в разпалващия се огън на възмущението й. И номерът мина.

— Подлюки! — изтърси на украински. — А изглеждаха такива честни и порядъчни.

— Трябва да ги намерим — казах сурово. — Къде живеят?

— Ох, забравих, някъде на „Садовое колцо“…

— Адреса, имаш ли домашния адрес? — продължавах да питам и да разглеждам бутилката.

— Не са ми го давали… — Тя сви пълните си рамене. — Тук има нейни землячки, працуют… работят — поправи се тя и страхливо ме погледна. Значи и предишните милиционери са искали да се говори на руски. Интересно, какво ли са искали още?

— Върви го намери! — заповядах аз. — Аз ще те почакам тук. Нито дума за мен! Разбра ли? Иначе ще изпратя бутилката за експертиза, а теб по етапния ред — към родината. И ще ти сложа печат в паспорта, че вече няма да можеш да припариш насам.

Сам на себе си бях противен. Плашех наивната, още чиста девойка. Намерих кого…

Тя кимна с готовност и изхвърча от будката.

— Поне заключи! — извиках след нея.

Тя се върна, заключи с треперещи ръце вратата, като ми се усмихваше благодарно и същевременно изплашено. И затича между сергиите.

Погледнах тъжно след нея. С какво трябва да се занимавам! И аз, и тя. Винаги мога да се самосъжаля. Стигнал съм дотам, че сплашвам младите момичета. Но на нея сега й е времето да пее песни, да прави вареники4 с вишни, да се разхожда с младите парубки5 край езерото.

След пет минути дотича запъхтяна. Подаде ми парченце амбалажна хартия с ръбести краища, на което набързо бе написан адрес: Хмелницка област и така нататък.

Това „и така нататък“ ме засягаше най-малко. Канех се да получа своето за това късче хартия.

— Услуга за услуга — казах на момчетата. — Получавате интересуващия ви адрес, щом започнете да си спомняте какво сте видели или чули в деня, когато сте се преместили в тази квартира.

Те се спогледаха по навик. Свикнали са да работят двамата. А се спогледаха, с надежда впиха очи в хартийката с адреса, която аз размахвах под носа им.

Връщахме се с колата към кооперацията на „Садовое колцо“, впрочем тя е близо до институт „Склифосовски“ Нашите стажантки свиваха обидено устни. Отстраних ги от разговорите на пазара, а те толкова искаха да загладят положението, да изкупят вината си, да докажат… Използвах готовността им след десет минути, като им наредих да обходят останалите апартаменти. И те изпълниха задачата за половин час, докато ние беседвахме с момчетата в кухнята.

— Момчета! — набивах в главите им с цялата убедителност, на която съм способен. — Сигурно сте се нагледали на видео и затова ви се струва, че очаквам да ми разкажете за един свиреп мъж с огромна винтовка с оптически мерник. Когото сте срещнали, като сте изхвърляли кофата с боклука. Може би ще си спомните нещо странно, необикновено, което ви е направило впечатление? Това са хора, имам предвид килърите, които не са като другите. Могат да се разхождат с кепе и шлифер, да не правят впечатление, да бъдат обикновени. Но как се държат? Какъв е погледат и изражението на лицето, когато се срещат погледите ви? Разбирате ли за какво ви питам?

— Може да са стреляли от преминаваща кола? — предположи Микола.

— Изключено — въздъхнах аз. — Винтовката е достатъчно голяма, ще стърчи от купето, но дори да се стреля от задната седалка от противоположната врата — пак е много трудно да се уцели. При това входният отвор говори, че е стреляно все пак отгоре. Поръчковите убийства се извършват на сигурно. При неуспех жертвата щеше да стане ужасно предпазлива, щеше да се заобиколи с телохранители. Затова се стреля в упор, а майсторите на снайперската стрелба, които при това искат да изчезнат благополучно, заемат удобна позиция. Не ви чета безплатна лекция, за да попълня багажа ви от знания, ако решите да се заемете с това. Трябва да знам какво сте видели или чули онзи ден.

— А защо точно ние? — попитаха в хор.

— Защото се намирате в „горещата точка“ — до мястото, откъдето е стреляно. Само вие можете да ме изведете на правилната следа. Така подсказва следователската ми интуиция.

И пак размахах пред тях хартийката с адреса на момичетата.

8

В казармата Серьожа Горюнов никак не падаше духом. Продължаваше да вярва в щастливата си звезда. Оказа се, че освен прекрасен глас, има и не по-малко прекрасен почерк. И стана писар в щаба. Работата не е мръсна, мястото не е горещо — не мечтаеше ли за такова нещо? Не беше мечтал и да е солист на ротата, на батальона, да участва в армейските прегледи на художествената самодейност, да получава награди и грамоти.

Серьожа много скоро разбра — писарят в щаба може много неща, стига да поиска. Особено ако има глава на раменете.

Вече не мечтаеше за оперна кариера. По-точно спря да мечтае, когато си повреди гласа по време на строеви преглед в един студ, подхващайки бравурна маршова песен заради пристигнал генерал, който на това отгоре се просълзи — я от чувства, я от студ.

Сега много неща в кариерата на офицерите от полка, както и други жизнени успехи, издигането им в службата, командировките в столицата или постъпването в академията зависеха от Сергей Горюнов. Дори да вземем опашката за коли или разпределението на постъпилите в частта телевизори, които не стигаха за всички…

Въпросът беше как ще подаде съответния документ. И кога. Когато „бащицата“, сиреч командирът на полка, е в добро разположение на духа, или напротив — е станал със задните части нагоре. Хартийката можеше и да закъснее. В такива случаи Серьожа само вдигаше рамене и гледаше с честните си очи недоволния офицер — старая се, но виж как съм затънал с входящата и изходящата поща. Просто не успявам…

Офицерските жени първи се досетиха какво значение има като човек Сергей Горюнов, от когото започнаха да зависят толкова неща в живота им. Преди това бяха слушали с възторг негови изпълнения на руски романси. Гласът на писаря от щаба изпълваше с нежност сърцата им, а сега бяха готови на всичко в прекия смисъл на думата, щом станеше въпрос за жилище в нов блок или за изпращане на съпруга на обучение в академията.

И той, грях не грях, се възползваше. Скоро това стана публична тайна в полка. Мъжете скърцаха със зъби, заканваха се да го убият, но понеже и тяхната работа не бе чиста, само мислено щракаха затворите и нито веднъж не натиснаха спусъка — полковите дами щяха да защитят всеобщия благодетел и любимец с гърдите си.

Скоро Серьожа стана гарант за благополучието на полка, затирен в алтайската тайга и сякаш забравен от Бога и министъра на отбраната. Той се нагърби — не веднага, а постепенно, за да не нарушава много субординацията — с грижата за удовлетворяването и уреждането на всички социални, материални и прочие потребности на личния състав с техните отрочета и домочадие. Благодарение на връзките си осигуряваше най-добрите, екологически чисти продукти за войнишкия стол, военния бюфет и гарнизонния магазин. Пращаше наряд офицерите, когато го молеха за това жените им, за да получат глътка свобода, докато другите офицери си почиваха след наряд.

Той си създаде здрави връзки — от тайгата до британските морета, ведно със столицата и Генералния щаб, министерството и академиите — с колеги, незабележим чиновници, такива като него, вкусили сладостта на тайната власт над своите началници.

И те също изпълняваха пожеланията му, съставяха необходимите документи, факсове, знаеха как, на кого и в кой момент да ги представят за подпис, та вечно заетият шеф например да няма време да им хвърли едно око.

Серьожа се разплащаше обикновено с рога от петнисти елени, с които бе пълно тук в охраняемата зона. Тези лековити рога все повече се търсеха от възрастния, затлъстял команден състав, който изпадаше във възторг, че с помощта на екзотичния цяр от рогата може да сложи рога на най-добрите си приятели и съученици.

Благодарение на тези връзки успя да задържи заповедта за пенсионирането на „бащицата“ от редиците на въоръжените сили, нещо, което в полка нямаха търпение да дочакат. Така „бащицата“ му стана длъжник. И вече подписваше всичко, без да гледа. Било то графика на нарядите, отпуските и разпределението на резервните части за колите.

Всички бяха доволни от Серьожа. Нямаше врагове. Можеше да организира и осигури всичко. При него всичко бе изправно, подредено, увито. В това число и сведенията за „внезапната“ инспекторска проверка — съобщаваха му предварително от Москва. Дори навременното изплащане на офицерските заплати, станало по онова време трудно разрешим проблем.

Всички боготворяха Серьожа — офицерските жени, излиталите с негова помощ мъже и редовият състав, защото благодарение на връзките и старанието му храненето бе изобилно и по-добро, отколкото в други части.

И затова, когато удари часът за уволнението му, целият полк едва не падна на колене. Молеха го да остане на свръхсрочна служба.

Ето кога за първи път се замисли за предела на своята не съвсем легитимна власт. Тук може всичко. А там? В Москва и без него е пълно с хитряги. Всичко е заето. Не можеш си пъхна кутрето. А тук стигна върха, само че какъв е този връх? Значи ли това, че не е способен за повече?

В Москва има връзки, но с какво ще плаща за услугите? Там ще трябва да започне отначало.

И все пак вярваше в звездата си. И затова — време е да се оттегли. Да не чака, когато му мине времето и никой да не знае как да се отърват от него. Както стана пред очите му с „бащицата“. А такъв момент непременно ще настъпи — знаеше го със сигурност. На кого ще е нужен тогава?

Закараха го с газката на командира на полка до летището в Барнаул…

И тук той за първи път видя своя ангел хранител, който повече приличаше на дявол — черен, небръснат, с дълъг крив нос, със севернокавказки акцент. Той се приближи много плътно до Серьожа и като се оглеждаше напрегнато, му каза:

— Земляк, искаш ли да спечелиш?

— За какво става дума? — попита Серьожа. Мустакатият веднага не му хареса.

— Ти баща, ти майка, прекарай едно малко нещо. И двамата ще летим за Москва, там ще ми го дадеш. Уволняваш се, няма да те проверяват.

Сега дойде ред Серьожа да се озърне. Зад тях се разхождаше една двойка също такива брадясали и мустакати, с каскети над очите.

— Не се бой, мой човек! — за първи път се усмихна събеседникът. — И аз съм служил, и аз съм се уволнявал. Знам какво е. Ще се наредим с моите хора зад теб на опашката. Е? И без номера, нали? Защото ще те намеря, ако ще вдън земята да си!

„Е“-то прозвуча заплашително. Серьожа прецени, че ако откаже, ще стане нежелан свидетел за тройката. Ще го ръгнат в хълбока — и дим да ги няма в тълпата. Върви ги търси. Той огледа набързо залата. Двама миловидни милиционери бъбреха с отпътуващи момичета. Няколко възрастни мъже, натоварени с чанти и чували. На кого да разчита в случай на нещо? Знаеше, че не ровичкат багажа на уволняващите се. И все пак…

— Колко? — попита Серьожа, колкото да попита нещо, без да се надява на кой знае какво. Още повече нямаше време за размисъл.

— Петстотин — отвърна събеседникът. — Половината сега, останалите после. Никакъв риск, нали виждаш…

И като се озърна пак, му пъхна в ръката картонена кутийка, сигурно от шампоан.

„Трева“ — помисли машинално Серьожа и пое тънката пачка долари, без да ги брои.

Това бе първата валута в живота му, която държеше в ръцете си.

Той сви рамене и тръгна към гишето за регистрация на пътниците.

Девойка в униформа му се усмихна, пусна го да мине, без да проверява куфара, който сега изгаряше ръката му. Той отиде напред, усещайки в гърба си погледите на работодателите си. После, като чу, че става нещо нередно, се обърна.

Неизвестно откъде появили се ОМОН-овци ги арестуваха направо на гишето за регистрация и грубо, с ритници, ги помъкнаха навън към изхода.

Само „ангелът хранител“ успя да се обърне и да извика: „Ще те посрещнат на летището!“

Омоновците също се огледаха, търсейки с поглед на кого може да е извикал. Но Серьожа веднага се обърна и продължи към самолета с омекнали крака.

Но първо ги насъбраха в залата за предполет, където трябваше да чакат самолета. Серьожа не беше на себе си. Ще го посрещнат в Домодедово? А как ще го познаят? И какво ще помислят? Ще пристигне сам. Кой ще им съобщи?

Но щом като казаха така, значи ще го посрещнат. Кой? Как изглежда този посрещач? Ех, че хлътна! Ами ако проверят с кучета, които усещат наркотиците през метал? За кучетата няма разлика дали се връщаш от казармата или не.

— Къде ви е тоалетната? — попита той дежурната.

— Скоро ще се качвате, потрайте малко — усмихна му се момичето.

— Веднага се връщам! — обеща и запотропва, за да покаже колко е на зор.

— Побързайте. — Тя отключи вратата за аерогарата. — Наляво и нагоре по стълбите. Там ще видиш. Нали няма да направиш белята?

Нашият народ обича войничетата, няма що…

Той само кимна и хукна нагоре, като стискаше здраво куфара си.

Тоалетната бе празна. Влезе в една кабинка, трескаво отвори куфара и извади кутийката.

Кутийка като кутийка, обикновена опаковка. Можа да разчете само думата „шампоан“…

Отвори я. Вътре имаше тубичка със същия надпис. Разви капачето с треперещи пръсти. Помириса. Шампоан като шампоан. Изцеди малко. Изскочи прозрачна желеобразна маса.

Това ли е всичко? Само това? Какви са тези игрички?

Но доларите са тук! Той ги извади от джоба на шинела. Пошумоля, полюбува се на гледаните лица на възрастните президенти с перуки. Самолетът всеки момент щеше да излети. Голяма работа. С тези пари може да си купи друг билет. И не само един.

Но какво има в тази тубичка? Той пак я стисна. От тясното гърло се показа шампоан, а после нещо в него блесна…

Той хвана с два пръста тази приказно красива верижка и извади брилянтова огърлица, много фина изработка.

Камъните светеха матово в желето. Той се огледа, пусна водата и изми придобивката. Сега чистите камъни блестяха със сини искри.

Къде да ходи с тях? В милицията ли? Да обяснява как и защо се е съгласил да прекара тази крадена или контрабандна, с две думи незаконна стока? Та той е съучастник, па макар и разкаял се.

Да, ама не! Парите са свобода! Не го е измислил той, но е напълно съгласен. А съдейки по всичко, това са огромни пари.

Няма да пропадне с тях в Москва.

Той бързо тръгна към стълбите. Уж да не закъснее. Все му е тая, че някой ще чака в столицата. Я колко уволнили се войници! Можеш ли посрещна всички.

Той почти тичаше надолу по стълбите, когато изведнъж спря и насмалко не изпусна куфара.

Около входа на залата за полети стояха двама от ОМОН и говореха нещо с дежурната.

— Един изтича до тоалетната — чу Сергей. — Всеки момент трябва да се върне, предупредих го.

Като се стараеше да бъде незабележим, той пак се изкачи, мина край тоалетната, слезе по другата стълба. Погледна през стъклената стена към самолета си. Последните пътници се качваха по стълбичката.

Обзе го тъга. Значи не можа да литне? Всъщност сега се крие от ченгетата. Макар още да не е направил нищо лошо. По-точно вече направи — укрива крадено.

Нима тези кавказци са го издали? Той седна отстрани между чакащите, като поглеждаше как се отварят вратите и люковете на самолета.

Защо им е било? Ако ги търсят като крадци на брилянти, защо ще топят него? Сега камъните не са в тях, върви докажи. Ами ако го хванат по техни признания, тогава ще се наложи да заяви, че те са му дали тази скъпоценност. За да я пренесе. Май не им е изгодно той да бъде арестуван. Сигурно някой ги е водил, следил ги е и е видял как се обръщат към него. И наблюдателят е изтропал това на ченгетата.

Значи не бива да лети с камъните. Направо му се зави свят. А какво ще прави с тях? Трябва да измисли. Но няма да стои на летището и да чака да го хванат на местопрестъплението. Ще му лепнат присъда за укривателство.

Изходът бе един — да се върне в частта. Ще подпише договор, както го молеха, ще остане там и ще чака момента, когато ще може да изчезне с тези камъни. Когато забравят за него.

Сега сигурно го търсят навсякъде. В това число и на гарата. Не, ще се върне в родната част — само това е правилният път. Там ще се потули. Ще изчака.

Впрочем там не му беше чак толкова зле. По-добре пръв на село, отколкото последен в града. И това не го е казал той, но е напълно съгласен.

И той се върна в частта. Написа със стара дата — за всеки случай — заявление за оставане на свръхсрочна служба. „Бащицата“ се просълзи, разцелува го и подписа, без да гледа — както винаги.

Сега имаше алиби. Макар и доста несигурно. Но той вярваше, че тук никой няма да го закачи. Вярваше в съдбата. Вярваше, че всичко, което става, е за по-добро. Значи му е било писано да поостане тук година-две. В цивилния живот и за петдесет години няма да изкара такива пари, като скритите в тубичката с шампоана. И неговият „ангел хранител“ му връчи брилянтите, изпрати го обратно, по пътя на съдбата му. Понеже тя щеше да се прекъсне на самолета… Самолетът се разби при кацането. В Новосибирск…

9.

Грязнов обикаляше из кабинета ми и говореше, говореше, размахваше ръце. От време на време спираше, за да попита: „Старче, наистина ли нищо не ти е останало в сейфа?“

— Дали да не отидем на оня чардак и със собствените си ръце да претършуваме всичко? — изведнъж попита той.

— Минали са осем дни — махнах с ръка. — Няма нито един свидетел. Как ли не ги въртях ония юнаци от Украйна. Те си знаят своето — по-скоро да се върнем у дома. Ничого не бачили, ничого не слихали…6

— Имаш ли протокол от разпита им — магнетофонен запис на разказа? — поинтересува се Слава. — Нищо ли не си пропуснал?

— Те не казаха нищо съществено — въздъхна Володя Фрязин. — Показанията им се събраха на половин страничка в протокола.

— Да помислим още веднъж. — Слава допря пръст до устните си. — Банка „Лютеция“ е открита през ноември деветдесет и първа година. Разбираш ли?

— С парите на родната партия и скъпото ни правителство — усмихнах се аз. — Славик, извиках те да бъдеш нашата свежа глава. За да погледнеш нещата отстрани. А ти пак ни връщаш на стария коловоз. Ах, златото на партията! Къде е? Там, където и златото на инките.

— Изказа ли се? — попита Слава и допря до мен показалеца си. Има този грозен навик. Не си спомням дали съм споменавал за него.

— Да! — отсякох.

— Но не по всичко. — Той врътна някога рижата си глава, а сега наполовина на петна и вече оплешивяваща. — Не ми отговори на въпроса: останало ли е нещо в сейфа ти?

Пратих го по дяволите и бръкнах в сейфа. Следеше движенията ми, навел глава настрани като кокошка, която очаква да й сипят зрънца.

— Трябва ми свежата ти глава — повторих аз и извадих бутилката коняк, на дъното на която имаше още малко течност. — Необходимо ми е да говориш глупости, които, ако се систематизират, ще доведат до истината от неочаквана страна.

Той взе шишето от ръцете ми и впи устни в гърлото с отметната назад глава. Володя Фрязин гледаше със зяпнала уста как светилото от криминалната милиция се задавя, докато изцежда в гърлото си последните капки.

Ще има какво да разказва на практикантите и следователите с едномесечен стаж.

Слава си пое дъх и изтри с ръкав устни, после присви очи.

— И тъй, да чуем още веднъж какво са ти разказали гастролиращите братя. — Той сложи касетата с показанията, които взех от младите украинци.

Грязнов пусна записа. Все същото. Как се придвижвали от гарата, как търсили квартира… Взех му касетофона от ръцете, намръщих се и врътнах малко напред.

— Ето тук — рекох и кимнах.

— Спазарихме се с хазайката за четири часа, а нямаше какво да правим и пристигнахме в три — разказваше Микола. — Още я нямаше. Квартирантът събираше багажа си. Имаше два куфара, докато ги стегне… Искахме да му помогнем, но той не даде. Само ги вдигнах — много тежаха. А той ги грабна сам, спря такси и си замина. После дойде хазайката. Това е с всички подробности, както искахте.

— Как изглеждаше? — попитах аз.

— Ами как… Висок, почернял от слънцето, навъсен — продължаваше Микола. — Но той отпътува от Москва. Да, пък беше облечен просто, дори бедно.

— Откъде знаеш, че е напуснал Москва? — попита Володя.

— Нали се качи пред нас в таксито и каза на частника: на Курската гара. И по-бързо.

— Закъсняваше за влака — подсказа Дмитро.

— На такси ли се качи или с частна кола? — попитах аз.

— С частна кола. Май че… Да, с частна.

— Стопира ли колата, или тя сама спря? — попита Володя.

— Май че сама… Минаваше и го видя с куфарите.

Слава спря касетофона.

— И какво? — попита той.

— Когато човек бърза за гарата, особено ако е от друго място, си поръчва такси, нали така? — попитах аз. — Може по този начин да си осигурява алиби?

— От теб става по-добър престъпник, отколкото следовател — рече Слава. — Не ти ли се струва, че лапаш мухите? Разбирам, нямаме други персони…

— Ние с Володя нямаме — уточних аз. — Фигурира един мъж, който е бързал за гарата. Дори не е дочакал хазайката.

Обикновена ситуация, от която нищо не можеш да извлечеш. Тръгнал е в три и нещо, гръмват Салуцки след шест, по-точно в шест и четвърт. Естествено, имал е време да се върне и да се подготви. Но има и риск. Да го видят онези, които знаят, че вече си е разтворил дисагите във влака, набиращ скорост. Това се запомня.

Не, такива момци предварително се качват на тавана, когато никой не ги вижда. И изчакват да настане времето им. Може няколко дни да е дебнал банкера. Все пак задачата е извънредно трудна. Я се опитай да проследиш в най-голямата навалица някого и да го улучиш!

— Бил е с очила — Напомни Володя. — Обикновени, с диоптър. Те си спомниха за тях на друго място, когато се опитваха да го опишат.

— Също не е факт — прекъснах го раздразнено. — Специално ги е сложил, за да не го заподозрат, че е снайперист. Какво неясно има тук?

Трябва да се овладея. Няма нищо по-лошо от това да нагаждаш фактите към собствената си версия. Засега моята версия бе, че убийството не е извършено от квартиранта, когото са сменили момчетата. Володя се съгласяваше с мен, уж за добро, а порода още по-големи съмнения. Но пък как се оживи Грязнов, като чу за очилата.

— Поне съставихте ли фоторобот? — попита той с въздишка. Помогни си сам и Господ ще ти помогне.

— Защо ни е? — не приех аз и продължих да се ядосвам на себе си. Наистина трябваше да направим фоторобот. Нямаше да е излишно.

— Не успяхме — опита се да ме спаси Володя. — Те си заминаха. Имаха билети. Но ги накарах да ми обещаят, че ще се обадят, когато пак се появят тук.

Грязнов въздъхна, но не каза нищо. Въздишката му бе по-красноречива от думите.

— По-добре кажи имат нещо подобно във вашите оперативните сводки? — попитах аз.

Той поклати отрицателно глава.

— А за Салуцки има ли нещо?

— Още ли мислиш, че това са криминални сблъсъци? — попита замислено Слава.

— Нищо не мисля — отвърнах. — Просто те помолих да разузнаеш що за човек е този банкер. По-точно, що за човек е бил — поправих се аз.

— Какво значение има сега? — Той безгрижно махна с ръка. — По-добре ми кажи друго: тия украинци си заминали, но хазайката е тук. Тя го е виждала по-често.

Това прозвуча така: хванах ли те!

Погледнах свирепо Володя. Той допря длани до гърдите си, за да компенсира с този жест недостатъчната убедителност.

— Пети ден я търся! Дава жилището си под наем, а живее някъде по пътя за Горки, зад Салтиковка, във вилата на сестра си. Хваща си клиентите на Курската гара. Взема парите предварително. Това е всичко, което казаха съседите.

Недоволството от собствената ми персона се увеличаваше. Оказва се, че тя взема парите предварително. Ето защо този мъж не я е чакал.

Та аз току-що се учудих по този повод. Интересно дали Слава ще го пропусне покрай ушите си, или няма да ми прости?

— Сигурно го е виждала само веднъж — въздъхна той. — И то доста отдавна. Може да не си спомни как е изглеждал.

— Жилището заето ли е в момента? — попитах Володя.

— Какво значение има? — махна той с ръка.

— Такова — Слава отвърна вместо мен, — ако жилището е свободно, значи тя чака клиентите си на гарата. Твоят шеф правилно те попита. Излиза, че стои там, търси те в навалицата, а ти кой знае защо си тук и прекъсваш старшите по длъжност.

Аз и Володя се спогледахме. Излиза, че конякът е разширил съдовете на Грязнов до необходимите размери. И кой знае какво щеше да стане, ако в бутилката имаше повече — вече щяхме да знаем кой е гръмнал банкера Салуцки…

Володя избра бързо номера на онази скапана квартира. Продължителното пиукане се чуваше дори в другия край на кабинета.

— Това не е още факт. — Слава използва моите думи. — Може и новите да са отишли в Лужники. Значи слушай ме внимателно. — Той хвана Володя за едно копче на сакото. — Ще се обадиш тази вечер. Ако щеш, звъни до сутринта.

— Защо? — не разбра Володя. — По-добре да отида там, да попитам съседката. Хазайката винаги й поръчва да наглежда какво става в апартамента.

— Или така — кимна Слава. — Друго исках да кажа. Утре трябва да слезеш от влака, който пристига от богатия юг, разбра ли? Натоварен с чанти и куфари. Тогава тя сама ще те намери. По-точно, ще те наобиколят много хазайки, те избягват да вземат кавказци. А ето ви русначе, цялото в кожа, с чанти.

— Но аз нямам кожено яке — отвърна срамежливо Володя.

— Твой проблем — намръщи се Грязнов. — Изобщо на какво ви учат там… Ще намериш. Ще откраднеш от някого. Това си е твой проблем, ясно ли е? Значи бабите те наобикалят, ще ти предлагат квартира, но ти кажи: трябва ми в района на институт „Склифосовски“, за екстрени случаи, за да не ме кара „Бърза помощ“ надалеч — и тя е твоя! Тоест хазайката де! Хващаш я, да те закара до квартирата, а там ще съставиш с нейна помощ фоторобота на квартиранта. Започни от очилата. Всичко се случва. Може изведнъж тя да се учуди? Какви очила значи? Не знам за никакви очила. Ясно ли е?

— Бих го изпратил при вас в юридическия — рекох на Володя не без завист. — Да готви младата ни смяна. Какви лекции чете само след двеста грама! А представяш ли си след триста?

— На вас ви дай само да се дракате — самодоволно измърмори Слава. — А работата чака. За Салуцки ли питаше?

— Нима? — учудих се аз. — А ти канеше ли се да разкажеш нещо?

Володя се усмихваше. Изглежда, взе да посвиква с нашия стил, вече не се притесняваше, че ще се скараме на сериозно.

Сега ще започне като счупен грамофон да разказва кога е била основана банка „Лютеция“, помислих аз. Така си баба знае, така бае.

— Банка „Лютеция“ е основана през ноември деветдесет и първа — рече Слава, като прикри очи, сякаш прежалваше Салуцки и банката му. — Ако си спомняте, през ония дни либералната общественост се стесняваше да пита новите богаташи: откъде са паричките ви. Смяташе се за проява на лошо възпитание.

— И го използваше всеки, който поиска — потвърдих аз.

— Обявеният банков капитал не превишава минималната сума, не си спомням каква, но оборотът на финансовите операции расте с приказна бързина. Лихвеният процент е по-нисък, отколкото на другите, а процентът по влоговете по-голям. Мнозина смятаха, че банката бързо ще фалира. Но вносителите се увеличаваха и увеличаваха… Понякога внасяха до милион долара дневно. Просто не знаеха къде да складират тоновете пари. Беше ясно, че тая работа няма да свърши добре. Но банката процъфтява до ден-днешен. Явно за завист на конкуренцията. И ето как завърши.

— Имали ли са длъжници? — попитах аз.

— По-добре да попиташ Саврански — сви рамене Грязнов. — Твоят нов приятел. Но аз не бих си развалял отношенията с него, докато не ти отпусне кредит за вила.

Преглътнах забележката му. Оставих я без отговор, както и много други. Слава ме привличаше не с това, което подсказваше, а с разсъжденията си, те ме навеждаха на неочаквани изводи. Това, което каза два пъти за ноември деветдесет и първа, ме наведе на мисълта, че напоследък убиват тъкмо банкерите, започнали бизнеса си през тази година. С точност до месец-два. Поговориха за парите на партията и забравиха. Но парите, и то големите пари, се появяват именно по онова време.

Трябва да прелистя вестниците от този период. Все повече ми се струва, че шумът около партийните пари е бил за отвличане на вниманието от истинските пари. Може да не съм прав. Но си заслужава да проверя.

— И тъй, докъде стигнахме? — попитах аз.

— Че трябва да поговориш със Саврански за безлихвен кредит за строежа на личната ти вила — отвърна Слава. — И същевременно да го разпиташ за Салуцки. Банкерите не обичат да говорят за колегите си. Особено за мъртвите…

10.

— Или добро, или нищо — каза ми Саврански. — Нали помните древния афоризъм?

— Боя се, че това ще продължава — заявих аз. — И ще се увеличават тези, за които или добро, или нищо.

— Какво намеквате? — Банкерът повдигна гъстите си вежди. — Заплашвате ли ме?

— Опитвам се да открия потенциалния ви убиец.

— Е — той присви весело очи. — Понеже вече ме броите за труп, значи това правило не се отнася за мен. Да поговорим за мъртвия банкер. Със Сьома Салуцки ме запозна известният ви вече помощник на министъра Серьожа Горюнов. Това нищо ли не ви говори?

— Нищо — повдигнах рамене. — Освен за разностранните интереси на този младеж. Съвсем друго е дали обхващат въоръжените сили. И ако да, в коя област по-точно.

— Сьома беше жалък — продължаваше Саврански. — С едно тънко пардесю въпреки студения октомври.

— Деветдесет и първа! — не пропуснах да се изфукам с осведомеността си. Но той не обърна внимание на ерудицията ми.

— Струва ми се, че бяха страстни комарджии — продължи Саврански. — Работеха двамата заедно. Но си намериха майсторите. И когато накрая се разориха, вече порядъчно бити, стигнаха до извода, че не е лошо да си имат банка. За да продължат да играят.

— Извинете, ако мога да попитам, откъде познавате господин Горюнов? — прекъснах разказа му.

Той по навик присви очи. Не е твоя работа, сякаш казваха те. Но отвърна достатъчно вежливо, макар и сухо:

— Запозна ме генерал Тягунов, когото знаете от вашето разследване. Достатъчно ли ви е това обяснение? Или трябва да добавя, че познанството ми с господин Горюнов съвсем не означава, че имам нещо общо с него?

— Това ми е достатъчно, достатъчно… — вдигнах ръце.

— Мисля, че Бертолд Брехт беше казал: какво значи ограбването на една банка в сравнение с нейното основаване? Впрочем не искате ли чай? Кафе?

Повдигнах рамене. Той натисна копчето на огромния си селектор и пак запали огромна пура, а пепелта се посипа от жилетката по килима.

— Сонечка, рожбичко, две кафета за мен и господин ченгето… Не, не Шерлок Холмс, нали вече ти казах, за Шерлок Холмс трябваше да донесеш горещ пунш и шал за краката. Тя обича кримките — поясни той, като прекъсна връзката. — И във всеки ваш колега й се привиждат героите на Конан Дойл. Не се ли обидихте, когато казах, че не сте Шерлок Холмс?

— Ни най-малко. Стига ми, че съм Турецки.

— Поне сте реален — въздъхна Саврански. — А онзи е бил измислен във въображението на един среден писател.

— Иди разбери кое е по-лошото — обадих се аз.

— Докъде бяхме стигнали?

— До изказването на Брехт — напомних му. — Какво са крадците пред основателите.

— Точно така! — кимна той. — Та не минаха и два месеца, когато Салуцки пак се появи при мен — облечен с малиново сако, с папийонка, добре охранен — и предлага сътрудничество. Тоест кредит. Представяте ли си?

— На мен още никой не ми е предлагал — отвърнах аз. — Така че не мога да си представя. Но откъде са се появили пари у Салуцки?

— Питайте нещо по-лесно. Все повече подозирам, че като питате за Салуцки, всъщност насочвате въпросите си към мен.

— Още не са ви убили — напомних на свой ред.

В това време влезе познатата ми вече Сонечка с поднос и две чашки кафе. Личицето й бе подпухнало от сълзи. Тя сложи подноса на бюрото, като разплиска доста от много ароматната течност и се надвеси над ухото на вуйчо си.

— Ще ме разориш! — рече изразително той и извади една смачкана банкнота. После се сети, че дава десет хиляди рубли, и извади зелена банкнота. — Моята племенница — погледна след нея. — Впрочем вече ви говорих за нея.

Кимнах, взех от приличие чашката, в която нямаше почти нищо, освен гъста утайка.

— Какво знаете за връзките на Салуцки? Вече чух за генерала и помощника му. Може би е изпирал чужди пари?

— Искате да кажете мангизи. — Саврански ми се усмихна и пак присви очи. — Приятно е да разговаряш с човек, който въпреки професията е запазил остатък от възпитанието си. Ако бяхте споменали думата мангизи, щях да се сепна, да си погледна часовника и да се извиня със заетостта си. Виждате ли, Александър… — той погледна в някаква хартийка — Борисович, Салуцки е мъртъв, но банката му е жива, ползва се с някаква репутация в деловите кръгове. И не е в моите правила да подкопавам авторитета й.

— Никой няма да разбере за това — рекох аз и преглътнах с усилие гъстата кафеена утайка.

— Не се съмнявам — отвърна той. — Но аз знам.

— Никой няма да ви убие — уверих го аз. — Не знам защо ми се струва така.

— Сигурно няма за какво? — Той сви рамене. — И затова нямам телохранители като другите, ако сте забелязали.

— И все пак аз на ваше място щях да бъда по-предпазлив. А можете ли да кажете поне приблизително какъв е оборотът на банка „Лютеция“? И на какво се крепи благополучието й?

Той повдигна рамене.

— Това е велика тайна! — отвърна. — Откъде се вземат днес големите пари? Наркотици, оръжие, редки метали — по-скъпи от златото. Аз правя парите си от финансови операции. Мога само да се досещам от какво ги правят другите. — И изразително погледна часовника, който веднага отвърна с бронзов, изпълнен с речна свежест звън. Значи е три след пладне. Време е да свършвам. Бездруго отнех на заетия човек сума време. Но си направих оглушки, уж че изцяло съм зает с кафето си. Впрочем домакинът така и не докосна своето.

— Още един въпрос, ако позволите. Нали много обичате децата, прав ли съм?

— Ако говорите за Сонечка, тя е моят кръст — въздъхна той.

— Говоря за сина ви. — Показах осведомеността си за банкера Саврански, която бях почерпил от справките на МУР.

Преди да отговори, той присви по навик очи.

— Какво по-точно ви интересува?

— Нищо особено. Това не е разпит. Само частна беседа, както се бяхме уговорили.

— Разбрах ви. — Саврански кимна. — Марк е наборник. И аз като баща не съм равнодушен къде и как ще се наложи да отбива военната си служба. Какво искахте да чуете?

— Че нали следва? — учудих се аз.

— Добре сте вие, имате момиче, няма да ходи войник.

Сега Саврански озадачи мен: откъде такава осведоменост? А той продължаваше да се оплаква от сина си:

— Това хлапе заряза института, реши да се захване с журналистика. По-точно влюби се в едно момиче, което учи журналистика. Тя го благословила. И му казала, че когато се озове в Чечня, трябва да й изпраща оттам материалите си — очерци, наблюдения… Как мислите, Александър Борисович, животът на собственото дете струва ли един милион долара?

— Безспорно — съгласих се аз. — Особено ако ги имате.

— Сега ще възразите, че заради него ще отидат да служат други! — възкликна той раздразнено. — Тези други също си имат родители, ще кажа пък аз. И ако всички си мълчат, докато гледат какво става там, това не означава, че толкова ми е безразлична съдбата на моя син!

— Ами синът на генерал Тягунов? Все пак таткото е заместник-министър. А момчето в Чечня.

— Това е истинска семейна драма. — Саврански махна с ръка. — Дори не питайте… Вие сте интелигентен, порядъчен човек, такава ви е работата, разбирам, но все пак си има граници. Имам предвид измъченото бащино сърце. Познавам това семейство нелошо, повярвайте, достойни хора са, макар да се развеждат, жената почти не спи, плаче, не знае къде е синът й, какво става с него. А той не е изпратил нито ред, представяте ли си? Откакто е изчезнал, горките родители не знаят какво да мислят. Впрочем чеченците са предлагали да го върнат срещу откуп. Но се оказало, че става дума за съвсем друго момче.

— Но това не пречи на Генадий Матвеевич да строи вила — вмъкнах аз.

— Оставете го на мира с тая вила — с досада ме прекъсна банкерът. — Тя няма връзка. Строителството започна отдавна, когато всичко беше наред с Паша, сина, когато учеше тук във висшата школа, бе най-добрият от добрите, за което получи капитански чин. Тогава се сдърпа с баща си. Също като вас го укоряваше… Офицерите, казва, няма къде да живеят, а ти си строиш палат. На първо място трябва да е семейството, ето кое все не проумяваме. Семейството е висша ценност! Не ме е направил човек родният колектив. Баща му, разбира се, му говори на шега, виж каква жена имаш, сигурно скоро ще имаме пълна къща с внуци. Къде ще ги заведа? Не сте ли виждали бившата вече жена на Паша Тягунов? Поне на снимка?

— Не се е случвало.

— А аз, като я видях за първи път, изгубих всякакъв интерес към „Плейбой“ и разни от сорта!

— А преди интересувахте ли се? — полюбопитствах аз.

— Е, все пак съм мъж — изпъчи рамене Саврански. — По наше време ние с вас много работи не сме виждали, много сме изпуснали. Та се налага да наваксваме.

Той се надигна от бюрото и ме изпрати до вратата.

— Винаги съм на ваше разположение. — Той учтиво наведе глава. Пак усетих потната му длан. — По всякакви въпроси… — И притисна ръка до сърцето.

11.

Фьодор Земляков, прессекретарят на вицепремиера, бе обаятелен и лъчезарен. Журналистките го бяха наобиколили и не го пускаха, като продължаваха да задават вече несъществени въпроси. След надутите и извънредно сериозни към себе си и мисията си правителствени чиновници новият прессекретар бе просто душичка. Освен това мигаше и потреперваше от светкавиците, смущаваше се, когато хубавиците с тефтери и касетофони нахално го разпитваха за личния му живот и предишната месторабота.

— Женен съм, имам две деца, очарователни момичета, работил съм в Комсомола, сетне в органите. Не, никога не съм работил във вестник. И не съм се снимал в киното въпреки предложенията на модерни режисьори. Предпочитам брюнетките. Но ако някоя блондинка се окаже на висота… Той се усмихваше смутено, а журналистките, сред които имаше и блондинки, се смееха радостно.

Такъв млад и непосредствен — просто прелест!

Прессекретарят излезе от Белия дом, заобиколен от тях. Те го изпратиха чак до колата му, като продължаваха да го питат Бог знае за какво.

До колата той се обърна с лице към тях и с гръб към хотел „Мир“. В пресечната точка на мерника се виждаше само горната част от гърба и главата му, непокрита въпреки лошото време. Бе с модна прическа. Оставаше да се изчака за по-сигурно кога ще стихне вятърът.

Снайперистът не се съмняваше, че ще го забавят още, докато му задават въпроси. Той затаи дъх, плавно дръпна спусъка на винтовката към чертата, която дели битието от небитието.

После също така плавно натисна докрай спусъка. Както винаги, прикладът го блъсна в рамото. Мушката, както винаги, се вдигна нагоре, а целта, както винаги, бавно се свлече, изчезвайки от полезрението му.

Отначало околните не разбраха какво стана. Някой имаше в себе си амоняк, някой започна да му разтрива слепоочията и да нарежда: „Като девица на първия си бал. Презорихме го, момичета…“ И веднага друг извика, като видя кръвта по пръстите си, когато се опитаха да поизправят убития.

Така или приблизително така си представих картината на станалото.

Куршумът, както и при банкера Салуцки, е влязъл под основата на черепа. При това жертвата не е успяла дори да усети болка, лицето й е останало спокойно. Сякаш човекът е изгубил съзнание. И дори известно време са се опитвали да го свестят. В това време стрелецът е спечелил няколко скъпоценни минути.

Но е възможно това да са само мои догадки, нищо повече.

Както в случая със Салуцки, стреляно е отдалеч и едва ли някой е чул.

Да, бях сигурен, че е стрелял същият килър. Естествено, трябваше да се изчака заключението от балистичната експертиза. Да се разпитат всички, които са чули или видели нещо. Но от известно време повече вярвам на интуицията си.

Гледах една по една видеолентите, заснети на мястото на убийството. Снимани са с друга цел. Трите камери са работели за своите програми. Сега работеха за мен.

Когато съобщих догадката си на Меркулов, той най-напред попита: а какво свързва жертвите? На пръв поглед — нищо.

— Имай предвид — рекох, — докато не открием тези връзки, убийствата ще продължават.

— Пепел ти на езика! — прекъсна ме Меркулов. — Значи се заемаш?

— Няма да се справя сам.

— Смятай, че Грязнов с неговите хора са твои — кимна Костя, докато нещо записваше. — Ще се уговоря с неговия министър.

— От известно време ония в Министерството на вътрешните работи са се хванали за Слава. Както невярната жена за рогата на забогателия съпруг.

— Обществен резонанс. — Той вдигна рамене. — Министрите също гледат телевизия. Предполагам, техните референти и съветници също не спират. И всеки се вижда на мястото на убития. Така че Грязнов вече е в твоята група. Кой ти трябва още?

— Следователят Коля Могилинец, той е постоянен член на моята следствена група. Освен това и ти. И още двамина като теб. Има работа за всички.

— За Могилинец се уточнихме, той е при теб. А аз бездруго съм ти подръка. — Той кимна и отново нещо си записа. — От известно време. Макар почти да не излизам от кабинета си. Това ли е всичко?

— В градската прокуратура има един Володя Фрязин с едномесечен трудов стаж. Започна делото за убийството на банкера Салуцки. Схватлив е, но има нужда от вещо ръководство. Вземам го в моята група. Засега стига толкова… Е, от само себе си се разбира, че ще е нужна и съдебномедицинската експертиза, и криминалната лаборатория. За да се изпълняват заданията ми на мига. Да оставят всичко и да се занимават само с моите материали. Като начало още утре ми трябва заключението от балистичната експертиза. И нека сравнят балистиката на всички сходни случаи. Не изключвам, че винтовката е една и стрелецът е един.

— Ходи ли в хотела? — попита Меркулов.

— Още не. Там работи дежурният следовател и момчетата на Грязнов. Обещах да отида за окончателния оглед.

— И с ръката на майстор да направиш заключителния щрих. — Костя кимна, като продължаваше да записва нещо. — Отклоняваш се от предписанията на процесуалния закон: следователят трябва да прави оглед на местопроизшествието по своето дело.

— Тук си прав. Но какво пишеш през цялото време? — поинтересувах се аз. — Паметта ти ли изневерява?

— Да отидем заедно. — Той най-сетне вдигна глава от писанията си. — Ще ти помогна да разговаряш с хората от „кантората“. „Големият брат“ непременно ще си напъха носа в това дело.

След половин час вече влизахме в хотел „Мир“. Грязнов вече бе там. Спореше с угрижен вид с някакъв широкоплещест цивилен. Сигурно от службата за охрана на президента. Сигурно са доловили тенденцията — първо убиват прессекретарите, а после ще се окаже заплашен охраняваният обект.

— Никой от персонала не е видял нищо, не е чул нищо — рече Слава Грязнов, след като Меркулов се представи на присъстващите. Всъщност той беше с генералска униформа на държавен съветник от правосъдието втори клас. От километър се виждаше, че е важна птица!

— Покажи ми ги — помолих Слава. — Може ли да поговорим някъде, без присъстващите да си пъхат дългите носове в работата ни?

— Александър Борисович Турецки — обяви Костя тържествено и едновременно с това ме представи в отговор на недоумението на представителите на „кантората“, предизвикано от моята наглост.

— Същият, да, да, не грешите…

Момчетата от Федералната служба за сигурност на свой ред се представиха с имената и длъжностите си.

Повече не възникваха въпроси. Макар и с неудоволствие момчетата от „Лубянка“ предадоха в ръцете ми пиколото, дежурил вечерта, а също и дежурните от петия етаж нагоре. Въпреки че според мен спокойно да са могли да стрелят и от втория.

— Ами портиерът, който е бил на вратата същия ден? — попитах аз.

— Болен е — отговори една от дежурните. — Пази стаята с температура.

— Тогава и вие не ми трябвате — рекох аз. — Ще ви разпита моят помощник Фрязин. Разбира се, не се съмнявам, че нищо не сте видели… Нали по това време вървят серийните филми? А убийците не ги гледат. Професията им пречи. А вие — аз посочих портиера, вече възрастен човек, запазил стойката и достойнството си в цялото си изражение, — вие ми трябвате. Ще ви разпитам лично. Почакайте ме там — и посочих към асансьора. — И към вас ще имам един-два въпроса — обърнах се към старшия от „момчетата“, генерал-майор Черкасов.

Той мълчаливо посочи към вратата зад дежурния администратор, където хората от „Лубянка“ бяха разгърнали своя временен щаб.

В неголямата стая седяха младежи с цивилни костюми. Посрещнаха ме доста дружелюбно.

— Престъпникът е стрелял, когато е било достатъчно тъмно — казах аз. — Според вас използвал ли е инфрачервен мерник? Защо питам — според мен той е нещо много обемисто, за да остане незабелязан, когато го носи в асансьора или по стълбите.

— Не е било необходимо — рече генерал-майор Черкасов. — Убитият е бил заобиколен от телевизионни оператори, техните прожектори са го осветявали от всички страни.

— Така е — съгласих се аз. — Но стрелялият все пак е дебнел жертвата. Не е могъл да знае, че прехласнатите дами ще се втурнат с камерите си да го изпращат чак до колата. Във всеки случай аз на негово място нямаше да разчитам на това.

Момчетата от Федералната служба за сигурност се спогледаха. Май не се бяха сетили. Нощният прицел е нещо много обемисто. Плюс винтовката, дори да е разглобена. Естествено, може да се събере в куфар. Но такъв куфар е страшно тежък. Под тежестта му можеш да се превиеш. А това ще се забележи.

Ако го носи носач, няма да се забележи в хотел от такава класа, дори да мъкне няколко куфара. Няма да му обърнат внимание. Но едва ли ще му поверят такъв товар. Носачът може спокойно да запомни господина, дал му такъв багаж. Значи се е наложило килърът да си мъкне сам куфара. Следователно е бил много силен, щом е успял да не се издаде колко тежко носи…

Така или приблизително така разсъждавах, докато питах за нощния мерник.

— Засега това са всичките ми догадки. Но бих искал да знам колко тежи такава винтовка, да кажем „Драгунов“, с мерник плюс заглушител?

— Ако е наша конструкция, доста много — отвърна Черкасов. — Ако е западногерманска — той още не можеше да свикне, че вече няма две Германии, — значително по-малко.

— Да кажем, че е наша — казах аз. — Вие лично ще носите ли такъв куфар, или ще го дадете на носача? Имайте предвид, че сте конте, което не носи нищо по-тежко от дипломатическо куфарче с ценни документи. Такава е вашата роля.

Момчетата ме бяха зяпнали в устата. Ясно, учили са ги на друго. И по-добре от нас. И за нещастие те са отличници по бойната и политическа подготовка. Затова изкуството на превъплъщението им е чуждо. Затова е над техните възможности да си представят, че са някои други.

— Благодаря — казах аз и се поклоних леко. — Ако позволите, ще поговоря с пиколото на хотела.

И излязох от стаята с усещането, че гледат след мен. Много е полезно да направиш впечатление на тези момчета. Следващия път, когато пак се сблъскаме, ще е от полза.

С пиколото, фамилията му бе Бичков, влязохме в кабината на асансьора. На всички други бе предложено да използват втория асансьор. Или в краен случай стълбището.

— Не сте ли забелязали един добре облечен господин и затова малко отличаващ се от другите ви гости, да носи доста тежък куфар? — попитах аз.

— Не мога да си спомня. — Той сви рамене. — Такъв ще ми направи впечатление.

— Точно така — кимнах.

Ако се съди по ъгъла на попадението, може да е стреляно от петия етаж нагоре. От него започнахме.

Дежурната на етажа вървеше пред нас, отваряше стаите, които гледат към „Белия дом“. Почти всички стаи бяха празни. Кой е живял тук, питах, отдавна ли е напуснал.

Разбирах, че напразно си губя времето. Убиецът би могъл най-спокойно да отвори с шперц всяка една от стаите, като знае със сигурност, че човекът ще отсъства. Например слязъл е в ресторанта. Или по-скоро е могъл да проследи как отива при валутна проститутка. За през нощта.

Но кой ще си признае доброволно? Клиентът — никога. А проститутката — винаги. Особено ако я помолиш хубавичко.

Разбира се, може да се стреля от края на етажа, от балкона, но е опасно. Могат да те забележат, макар всички да са вперили очи в сериала, например по време на рекламата.

Най-добре става от стаята. Лично аз бих стрелял точно от петия етаж. Така е по-близо, вижда се по-добре. Можеш да смениш мерника с обикновен оптически още като забележиш кой придружава обекта с всички телевизионни камери и фотосветкавици. За един професионалист смяната на мерника ще отнеме секунди. И докато горкият обект се пъчи край колата си и отговаря на наобиколилите го журналистки, времето е напълно достатъчно.

Картината е ясна. Дежурната и камериерката гледат „Санта Барбара“, гостът от стаята сваля за през нощта проститутка и отива при нея. Убиецът отдавна е пресметнал всичко, в това число и времето за пресконференцията, и понеже нещата вървят по план, отива в комфортната хотелска стая и дочаква излизането на обекта от „Белия дом“.

Освен това трябва да знае къде е колата с шофьора, който очаква шефа си. Значи го следи отдавна? Откога? Колко дни или седмици?

И друго — в такъв случай има ли последователност на убийствата? И кой е следващият? Колкото повече следват, толкова по-ясна става закономерността.

Хиляди въпроси! Засега няма отговори. Само предположения и догадки. Ами ако не е така? Интуицията си е интуиция, а фактите — факти. Никой не може да рита срещу тях.

Така разсъждавах, докато се изкачвах с пиколото от етаж на етаж. И разбирах, че напразно си губя времето. Ако убиецът се е канел да излезе незабелязан, тогава му е бил нужен по-кратък път към изхода.

Сериалът ще свърши, всички ще се размърдат, ще хлопат врати, ще надничат хора…

И тъй, имал е на разположение не повече от пет минути след изстрела. Три минути по-късно започват възклицанията на мястото на гибелта на пресаташето. Значи е имал примерно осем минути.

Всички ще забележат бързащ човек с куфар в ръката, дори да не го запомнят за дълго. При това асансьорите може да са заети. Всички ще започнат да слизат долу за вечеря. И няма никакъв смисъл да се блъска с тях.

И тъй, все пак това е станало на петия етаж, трябва да признаем заслугата на „по-големите братя“. Осем минути са напълно достатъчни за слизане от петия етаж.

— А вие гледате ли тези филми? — попитах Бичков, като си спомних огромния телевизор във вестибюла, какъвто видях и у Горюнов.

— Да, с половин око — отговори той. — Трупат се хора, гледат, не виждам всичко, но горе-долу съм в течение на събитията.

— Значи може да сте го пропуснали — въздъхнах аз.

Слязохме на долния етаж. Кабината безшумно се спускаше надолу. Погледнах часовника си. Три-четири минути, не повече. После може да се излезе спокойно.

— Но ако някой е излязъл с куфар…

— Щях да забележа — прекъсна ме той.

Погледнах го в очите. Не е факт, но прилича на истина — щеше да го забележи.

— Ами ако ваш служител носеше куфара?

Бичков не знаеше какво да отговори. Разбирам го. Човек забелязва само онова, което не се помества в стереотипа. Носачът, момчето, което носи куфара след госта — това е съвсем обикновена картина.

— Нима този, който излиза с багаж, не трябва да спре до вашето гише? — попитах за всеки случай.

— Не е длъжен — отвърна ми той.

Наистина. В съветските хотели, имам предвид миналите години, подобен гост нямаше да може да направи и крачка до изхода. Щяха да го спрат бдителните администратори и портиерът.

А сега — на добър път, момчета! Върви, където искаш, носи каквото щеш. Пълно доверие към клиента. Още повече към чужденец. А тук повечето са чужденци.

Минах зад гишето и записах показанията на Бичков.

Долу ме очакваше изненада. Тъкмо си спомних за Горюнов, и той насреща. По-точно — спомних си огромния му телевизор. А се появи самият той. Сякаш съм му изпратил телепатична покана.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз, след като се ръкувахме.

— Какъв ужас — въздъхна той. Очите му блуждаеха, сякаш нещастието е станало току-що и пред него. — И той бе мой познат — изтърси Горюнов, — както и Салуцки!

Погледнах го с интерес. Като че ли мартинките му започваха да треперят. Когато се запознах за първи път с него, ми се стори по-самоуверен и хладнокръвен при цялата си освободеност.

Сега нямаше и следа от това. Изглежда, е дотичал при мен за защита. Изглежда, също се замисля над съдбоносния въпрос — кой е следващият?

12.

Володя Фрязин вече за трети път този ден слизаше от влаковете, пристигащи в Москва от юг. Съвсем не вярваше на тази приумица.

Може бабата да се чувства добре и така, без квартиранти. През лятото е събрала толкова пари от наемателите си, че вече не знае къде да ги дява. Макар парите никога да не са излишни — Володя знаеше тази истина. Бабата трябваше да се появи всеки момент.

Володя се качваше във влака обикновено в Подолск, стигаше до Москва, пъшкаше под тежестта на куфарите, проклинаше изобретателността на великия детектив на нашето време Грязнов, търсеше с поглед оная, която би могла да му е хазайка. На тези, които даваха квартири, казваше, че му трябва на „Садовое колцо“, непременно близо до институт „Склифосовски“. Напразно. Все по-често попадаше на такива, които започнаха да го разпознават и затова взеха да си шепнат и да се побутват с лакти. Наистина — прилича на мираж. Преди малко слезе от Симферополския — и на, не са минали и три часа, а той пристига с влака от Сочи. Всеки ще се чалне от такова нещо.

Току-виж извикали милиция или още по-лошо — санитарите от лудницата.

Той плю на всичко и реши да не ходи никъде. Реши да пообиколи, да поогледа, а куфарите временно да остави на багаж.

Така и направи, ходи, гледа, преценява. Вече не му предлагаха квартира, и слава богу. Да видим кой и как ще предлага на другите.

Видя и позна хазайката още щом тя се подаде запъхтяна на перона. В този момент всички очакваха с нетърпение пристигането на влака от Ростов.

Изглежда, жената бързаше много.

— Маря Авксентиевна! — наобиколиха я другарките й. — Търси те един мъж!

— Какъв мъж? — попита тя, когато си пое дъх.

— Смятай, три пъти слиза от влака и пита. Не лично за теб, трябвала му квартира на „Садовое“. И да е до „Склифосовски“. Не е ли за теб?

— Не познавам никакъв мъж! — Бабата започна да се вълнува. — Който ме търси, нищо не зная. При нас гръмнали някакъв банкер посред бял ден вечерта, а съседките викат, че май търсили мен. А пък аз почти не живея там. Имам такова сигурно… алиби.

Володя се разхождаше зад тях, чу и пламна от срам. Ето как изглеждал отстрани. По дяволите! Сега не знае как да я заговори. Ще му се подиграват. Три пъти слизал от влака! И все от различни. Занапред ще се научи. Жените са наблюдателни. Винаги го е знаел. И пак се е издънвал, дори неведнъж. Особено в личния живот.

Ето го! — възкликна една от тях, след като забеляза Володя. — Още чака, пък го е срам да дойде.

Нямаше какво да се прави. Володя отиде при жените.

— Можете ли да ми дадете квартира на „Садовое“, близо до „Склифосовски“?

Стига с тоя „Склифосовски“! — би казал някой отстрани. Положението е идиотско, каквото и да говорим. Но нямаше друг начин.

— Нали вие сте Маря Авксентиевна Бодунова?

— Ами аз — отвърна жената. — Само че не можах да дойда по-рано. Сестра ми се разболя. Докато отида до магазина, до аптеката. А пък знаете ли колко е скъпо сега! Че се наложи по късното да се тътря дотук. Ами знаете ли колко вземам? Все пак сме в центъра.

— Ще се спазарим — кимна Володя. Не можеше да дойде на себе си след този късмет. Главното — тя сама разказа за убития Салуцки, като го избави от разпити. Сега да се махат по-скоро оттука…

И едва когато отминаха, вече на спирката на таксито, си помисли, че лиши женицата от надницата й. Тя търси квартирант, а не въпроси за случилото се.

— За колко сте? — попита тя.

— За седмица — промърмори той.

— Не, миличък, напразно си чакал, не вземам за по-малко от две седмици — и спря.

Слава богу, помисли той, значи ще си намери квартирант.

— Сега ще имам въпроси към вас — каза той тихо.

— За какво? За данъците ли? Всичките съм ги платила до копейка, аз като пенсионерка имам право на отстъпка.

— Аз съм от прокуратурата — въздъхна Володя. — Не се сърдете, просто не знаех как да ви намеря. Моля ви, не се плашете. Само няколко въпроса за квартиранта ви… Защо не се отдръпнем, че има много хора. Не се бойте, няма да ви водя в милицията.

— Че от какво да се боя? Всичко съм платила — за газ, за ток. И данъците. Какво да се боя?

— Правилно, няма от какво да се страхувате — потвърди той. — Искам да ви питам съвсем за друго нещо.

— От прокуратурата? — Жената попита пак недоверчиво.

Володя й показа картата си. Тя погледна снимката му, като присвиваше късогледите си очи.

— Без очила нищо не виждам. Само че в деня, когато са убили банкера, бях на вилата. Имам свидетели. Всички в един глас казаха: не се бой, Авксентиевна, ще се закълнем!

— Но вас никой не ви подозира в убийство — не се сдържа отчаялият се Володя. Той дори повиши тон и хората започнаха да ги оглеждат.

— Тогава какво искате? — притихна бабата.

— Най-после. Можете ли да опишете квартиранта, който си е тръгнал в деня на убийството?

— Че той на мравката път ще направи. — Тя махна с ръка. — И съседите питайте. На мен казаха, че се държи тихо, не влачи жени, никакъв шум не вдига, вежлив при среща.

— Чудесно, Маря Авксентиевна! Но ще кажете ли поне как изглеждаше?

— А защо ще клепя добрия човек! — държеше на своето.

— Разбира се, че е добър. — Фрязин притисна ръце до гърдите си. — Никой не се съмнява. Търсим го като свидетел на престъплението — разбирате ли? А имаме основания да мислим, че е видял всичко.

— Ами да — съгласи се старицата. — Ще ви кажа как е изглеждал, че повече да не дойде при мен. Къде ще намеря друг като него, а? Тръгна си по-рано, макар че ме предупреди. Предупреди ме, но пак трябваше да търся други квартиранти. И ми плати всичко за оставащите две седмици! Къде ще намеря друг като него?

— А не вземате ли наема предварително? — попита Володя, като почувства сякаш лек полъх в косата — признак за късмета, на който бе престанал да се надява. Квартирантът си тръгва по-рано. Но и Салуцки се връща от командировката си от Холандия с десет дни по-рано. Той го е знаел точно. Значи е стоял у тази баба срещу банката, държал се е тихо, а в това време е очаквал банкера? Не е факт, както казва Турецки, пак нещо косвено, но все пак, все пак…

— Винаги вземам предварително. — Тя сви устни. — А той искаше за три седмици.

Вярно, вярно, Салуцки изпраща факс, че ще се забави с още две седмици. А си пристига по-рано… Но това не е факт.

— Добър квартирант, каза, че ще идва често. И се разбрахме: значи после ще плати. Не беше добре с парите. Командирован, какво да го правиш?

— А той изчезна. — Володя пак излъга. — Търсим го като свидетел, жена му се вълнува у тях, на работа също. Ще трябва да го търсим.

— А нима жена му нищо не ви каза за него? — Старицата присви очи. — Тя най-добре знае. А пък аз дори не помня името му.

Фал след фал, мислеше отчаяно Володя. Затъна в лъжи, върви, че се оправяй. Бабата веднага го улавя. Тя е за следствената служба на прокуратурата.

— Тя трябва да изпрати словесния му портрет в писмена форма — рече Володя. — Но нали знаете как работи пощата.

— Да. — Бабата въздъхна и се приготви да разкаже за лошата работа на пощите с извод за сегашния живот, но Володя навреме я прекъсна.

— Помогнете! — възкликна той. — Човекът е изчезнал! Всяка минута е скъпа. Може да са го отвлекли, може да лежи някъде ранен.

— Ама не си спомням какъв беше на вид — въздъхна жената. — Много народ е минал при мен. Само помня, че не е водил никого, а плати веднага.

— Поне какъв беше на ръст? — поинтересува се Фрязин.

— Ще дойде по-висок от теб — отвърна тя и го огледа.

— С очила ли?

— Което не съм видяла, не съм. Един кльощав. Сякаш току-що идва от болница. Макар и загорял от слънцето. Носих му извара от вилата, сметана. Съседката си има собствена крава. Плащаше си човекът до копейка, не се пазареше.

— А да знаете поне с какво се е занимавал? — Володя се оклюма.

— С нищо. Все ходеше някъде, връщаше се. Не съм го видяла лично, съседката ми каза, когато да й звънна, все докладва: твоят си стои вкъщи. Не се чува и не се вижда. Да бяхте попитали нея.

Браво… — помисли Фрязин, като изстина при мисълта колко време е изгубил напразно, а пълноценният свидетел — толкова осведомената съседка — си стои вкъщи.

А през това време бе разстрелян още един човек.

В столицата всеки ден стават убийства. Но толкова професионално е голяма рядкост. Изстрелът през улицата, над колите и пешеходците ще влезе в историята на криминалистиката.

А Турецки е уверен, че двете убийства са извършени от един и същи Вилхелм Тел. Такива стрелци се броят на пръсти.

— Тя в апартамента срещу вас ли живее? — попита Фрязин и си погледна часовника.

— Срещу мен е Рая. Дори не ходете там. Тя се оплаква от мен в милицията. Този, за когото непрекъснато питаш, бе толкова тих, а тя да извика кварталния заради него. Добре, че кварталният е добър човек. Дошъл, погледнал му документите, а за какво са говорили после, не зная.

И пак сви устни.

— Така… — промърмори Володя, като се боеше да повярва на късмета си. Никога не знаеш къде ще намериш, къде ще изгубиш. — Да не бъркате нещо? При него ли е идвал милиционерът и му е гледал документите? Защо не съобщихте веднага?

— Ами не си питал. И какво, трябва ли ти квартира? Да не изтърва симферополския. И за седмица мога да дам… Ох, разприказвах се с теб, а ростовският ей сегичка ще дойде!

И като махна с ръка, забърза към перона.

Няма що — има що… Фрязин си спомни този израз на Турецки. Значи възпроизвеждаме контурите на дадения случай. Преди да тръгне да убива, килърът първо е засечен от кварталния. Показал е документите си! После, според версията на Турецки, е гръмнал още един — самия прессекретар на вицепремиера… И то като знае прекрасно, че го търсят! А той, Фрязин, когото няма кой да съжали, като последен идиот се качва три пъти на влака в Подолск, където по искане на големия началник спираха южните влакове за Москва, за да може после откачените баба̀ да го сочат с пръст на перона, сякаш е някой луд, избягал от психиатрията.

Само спокойствие. Отрицателният резултат, както и провалената версия също са резултат (формулата за самоуспокоение на неудачниците.)

Разбира се, преди да плюе и маже, трябва да поговори с милиционера и съседките. За да е чиста следователската му съвест. И да сложи една тлъста точка на този квартирант. Но това утре.

Днес вече няма никакви сили.

13.

Серьожа видя генерал Тягунов за първи път, когато той пристигна в техния полк на инспекторска проверка от Генералния щаб. Полковник Романов, „бащицата“, гледаше писаря си умоляващо.

Надя, младата жена на „бащицата“, някогашна келнерка в столовата, агитираше Серьожа: „Измисли нещо!“ Тя тичаше при него всеки път, щом съпругът й отидеше в щаба на дивизията, на четирийсет километра от частта. Притискаше се с горещото си тяло към Серьожа, надничаше в очите му. В полумрака на неговата стаичка миришеше на стари хартии. Стените бяха облепени с изрезки от стари списания със сладострастни голи красавици — репродукции от старите майстори.

През затворените прозорци с плътни пердета се чуваше скриптенето на снега от полковия плац, който младите войници чистеха.

Серьожа не бързаше да отговори.

— Проверката е планова — каза той. — Научих за нея, преди да излезе заповедта. Каква е тази паника…

— Той се страхува от пенсионирането като от смъртта — шепнеше Надя и още по-силно се натискаше в него. — Ами аз? Като си го представя… по пижама. Или да играе домино. Бъррр… Какъв орел беше! Като те погледне, като си отвори устата! Не, по-добре тогава да го оставя.

Това е ясно като бял ден, помисли Серьожа, като се отмести леко. Ще отиде при зам.-полита. И ще продължава да тича при мен.

А спането с жената на командира е явно нарушение на воинската субординация. Затова Горюнов компенсираше подобни нарушения с прекалена услужливост към офицерите, които украсяваше с рога. След всеки акт на прелюбодеяние с младата му жена Серьожа се изпъчваше пред „бащицата“, изпиваше го с очи (впрочем твърде нахални), та на полковник Романов му ставаше зле. И се налагаше да прави забележка на подчинения си за прекаленото му чиноподчинение.

— Нищо не мога да отменя — каза той на Надя. — Комисията вече е тръгнала. Не е по силите ми да ги върна. Но дори не искам да се старая! Нека долетят. Въпросът е другаде — как ще ги посрещнем? Въпрос над въпросите — имам ли нужда от твоя мъж в сегашното му качество? Е, ще го пенсионират, ще изпратят пък друг. По-добре ли ще бъде? С една дума, докато самолетът лети, а това са няколко часа с междинните кацания, трябва да говоря с личния състав. Има ситуации, когато новата метла мете по-лошо от старата. При това новата метла понякога мете в ненужната посока, а докато й покажеш вярната…

— Какъв си умник! — умилкваше се полковнишата.

— Разглезих ви аз — въздъхна Серьожа и запуши в леглото.

— Как така? — Тя го погледна в очите и се надигна на лакът.

— А вие използвате… По-рано всички ме обичаха без хладилници и предни стъкла. А сега — само бартери. Танто за танто. Че и такса сте въвели. За една звездичка на мъжа ми — две нощи. За апартамент в новия блок — ако искаш, цял месец… Не можете да оцените друго — къде се строи за офицерите така, както при нас? Или къде дават навреме заплатите? Всичко благодарение на мен и моите връзки.

— Благодетелю наш — припяваше Надя в неговия тон. — Мигар не разбираме? Мъжете са глупави, затова ние, жените, гледаме да се отблагодарим, както можем. Серьоженка, та тук си като в харем! А все недоволстваш.

— Как да съм доволен, като мъжете ви току-виж ме гръмнали. А зле ли им е? Храната в офицерския стол — като в Кремъл при развития застой. Званията и наградите падат от небето. За да преспят с жената на приятеля си, искат да го сложа за едно денонощие наряд. И пак претенции. А знаеш ли какво ми коства това благополучие?

— Откъде? — въздъхна тя. — Всички само се чудят.

— Истинският господар е този, който владее изчерпателна информация и връзки — не без самодоволство рече Серьожа. — Всичко се крепи на мен, разбираш ли?

— Къде ще се мерим ние… — Тя пак въздъхна и започна да се облича.

Той погледна часовника. Скоро „бащицата“ ще се върне от щаба на дивизията.

Ходи да ги моли да се застъпят пред комисията. Постилаше си, защото не знаеше къде ще се препъне и ще падне. А не трябваше да пада.

Там е тя…

Самолетът с комисията кацна едва вечерта. Докато летели, докато ги карали с всъдеходи през снежните преспи по горските пътища, Серьожа успя да се спазари с един-двама от офицерите да подкрепят „бащицата“. Наложи се да обещае това-онова.

Сложиха гостите да спят, като ги настаниха в най-хубавите стаи на местния хотел, спешно ремонтиран за тяхното идване.

А на сутринта, в слънчевото мразовито утро, когато снегът искри, а тъмнозелената тайга направо те мами да се зарееш из нея, предложиха на членовете на комисията: докато се разчистват пътищата към стрелковия полигон и танкодрума, не искате ли да отидете на лов? За ония глигани, от които после стават преапетитни шишчета.

Понеже предложението дойде още преди закуска, членовете на комисията не се противиха много убедително. Още повече че бяха готови. Горските бяха на място, шейните с конете — единственият транспорт при тукашните преспи — чакаха под прозорците, а пушките, които се пазеха за подобни случаи, вече бяха почистени от смазката.

Генерал Тягунов погледна сурово полковник Романов. Много беше слушал за тукашния лов, за шишчетата от глиганско месо и ликьорите с местни билки, за еленските рога. Колегите, които бяха идвали, само хвалеха тукашното гостоприемство и нищо не казваха за бойната и политическата подготовка.

Генералът виждаше, че повечето членове на комисията вече са готови да отидат на лов. Полковникът гледа мазно, май не му се пенсионира.

На днешно време е страшно да отидеш на заслужен отдих. Сякаш хлътваш в някаква яма, от която няма излизане. Всички, които преди са превивали гръб пред теб, вече не те забелязват. И дори се опитват да те ритнат, ако им падне случай.

По дяволите, нека се старае, нека се умилква. Ще го видим как го прави. Но ще проверим бойната и политическата подготовка! И тогава — прави му сметката, ако нещо не е наред!

Ловната група се командваше от младо момче с офицерска бяла полушуба, много добре му стоеше на стегнатата фигура. Носеше радиостанция, по която нареждаше на пазачите и кордона.

Всички му се подчиняваха безпрекословно, в това число и полковник Романов.

Членовете на комисията се споглеждаха с недоумение: кой е този? Но трябваше да признаят, че мероприятието бе организирано безупречно. Всичко бе предвидено, включително термосите с черно кафе и вкусни сандвичи с хубав салам, неизвестно как попаднал в тази провинция. В министерския бюфет не бяха виждали нищо подобно.

Глиганът изскочи, затъна в дълбокия сняг точно срещу мястото, където стоеше генерал Тягунов. Кучетата щяха да се скъсат от злоба. Генералът прекъсна размишленията си и дигна карабината.

— Номер четири! — викаше по радиостанцията младият глас.

— Към теб идва глиган! Спиш ли, какво правиш?

— Чакай! — Генерал Тягунов кипна от недоволство, премесено с ловджийска страст. — Ще го изчакам да наближи…

Серьожа Горюнов пусна бинокъла и се усмихна. Ето че сме равни, мой генерале! Щом преглътна нахалството ми, къде ще се денеш сега. Ще преглътнеш и всичко останало…

Генералът стреля. Върхът на мерника отскочи нагоре и встрани, от полезрението изчезна черната грива на глигана, затънал в снега след удара на куршума. През вдигнатите мерници и биноклите се виждаха кървави пръски по снега. Браво, генерале!

И подчинените от всички постове вече тичаха към мъртвия глиган. Бързаха да направят впечатление, без да обръщат внимание на лаенето на кучетата, които продължаваха гонитбата.

А самият генерал гледаше и не можеше да се нагледа на гътнатия хубавец. Отдавна не бе преживявал подобно кърваво вълнение. Ето какво правят ловджийските забавления със силния мъж, ето какво правят събудилите се първородни инстинкти!

Сякаш в него се върна остротата на усещанията от забравената младост.

— Прекрасен изстрел! — обсъждаха възбудено дотичалите членове на комисията. — Честито, Генадий Матвеевич!

Но сега генералът се интересуваше повече какво ще каже този младеж с бялата полушубка, пристегната с офицерски колан.

— Къде отивате? — крещеше той към членовете на комисията.

— Къде отивате, вашта мамица! Защо си напуснахте постовете? Я вижте другите глигани и елени! Тичат насам! Марш по местата!

Едва сега всички забелязаха, че преследването продължава с пълна пара. И се върнаха по местата си мълчаливо и безропотно. И пак ехтяха нови изстрели, прекъсвайки воя на кучетата.

Тягунов погледна момъка с интерес. Я виж как крещи на старшите офицери. Какъв е — цивилен, прост егер?

Но генералът така и не попита нищо за него. Беше му благодарен за упоението, което току-що изпита. Макар „най-упоителното“ да предстоеше.

После имаше сауна и руска баня с метлички и изгаряща пара. И този хитрец пак бе на висота.

Как шибаше кипналите телеса на московските началници! Сякаш чрез тях си отмъщаваше за всичките подчинени, които са мечтали някога така да „наложат“ бащиците-командири.

А началството само пъшкаше блажено и искаше още пара, викаха „още, още“ като жена, извадила късмет с любовника си.

И отново се появи въпросът: кой е този? В банята всички бяха принцове. Нито пагони, нито документи. Всички — в адамови костюми.

А интересът към личността на момъка растеше…

Много ясно, след банята — заповядайте на масата. Ще ви нагостим с каквото Бог дал. А за днес Бог е дал много, главно блажни работи, каквито можеш да видиш само в московските ресторанти. И главното, тези вкуснотии се сервираха от красиви, сочни млади жени със съблазнителни халатчета, ако дръпнеш коланчето — сами ще се разтворят.

И строгият председател на комисията пак мълчеше, макар да разбираше накъде бият домакините. Самият разпоредител, както и всички присъстващи, седяха размекнати от банята, загърнати с чаршафи, черпят… А на масата, на масата! Московските ресторанти ряпа да ядат!! Димящо глиганско, което преди малко е тичало и сега от него се носеха такива аромати. Ами местните гъби плюс топло и студено пушени и осолени меса… И всичко сервираха румени булки, на които след третата-четвъртата чашка можеш да си сложиш лапата малко по-надолу от талията им.

Има всичко, което можеше да си пожелае душата ти!

После се оказа, че това още не е всичко. Понеже нашият разпоредител извади отнякъде китара и събудилият се от пияна дрямка старичък „бащица“ се накани да поръча:

— Серьожа, изкарай моята любима! Знаете ли как пее? Пристигна при мен направо от консерваторията, а после направо от летището, беше си тръгнал след края на казармата и казва: не мога да живея без полка!

Гостите се спогледаха. Вече толкова бяха пийнали и се бяха разчувствали, че не възникнаха повече въпроси за статуса на тамадата. Нещо повече, като запя сърцераздирателно „Ой, ти, мраз, ти, мраз…“-мнозина се просълзиха, започнаха да припяват, а като изпя песента, взеха да се натискат да го целуват и прегръщат. Ах, почете ги, почете ги и това си е!

Дори самият генерал Тягунов не се сдържа и пи със Серьожа на брудершафт. И другите членове на високата комисия решиха да не остават назад от шефа. Всички се устремиха към него, като разливаха чашите си.

А Тягунов, на когото Серьожа стана вече като роден, започна да му показва семейни снимки, които извади от портфейла си.

Ето този е синът, току-що завърши военното училище, най-добрият курсант. А това е младата му жена, току-що се ожениха, тук са на плажа в Сочи, ходиха там на почивка. Генералът се оплака:

— Сега всички пътища са открити пред него! Обаче не, не иска да служи при мен, за нищо на света. Иска да е като дядо си, да опъва каиша като армеец. Дай му романтика. И снахичката… Тя е фотомодел. Капризна, своенравна и също опърничава, да пази Господ.

— Дайте ги при нас! — предлага пийналият „бащица“, докато прегръщаше генерала през рамото. — Тук е пълно с романтика, да не говорим за екологията — можеш да ядеш със задните си части! Какво ще кажеш, Серьожа, ще го вземем ли?

И гостите пак се споглеждаха. Да не е всесилен този Серьожа?

А през това време той разглеждаше генералската снаха на снимката. Само по бански, стройна, усмихната.

Така се загледа, не можа да откъсне погледа си.

— А… Може, може. Ще ги посрещнем по най-добрия начин…

14.

Всичко се сгромолясваше пред очите ми. Когато ми донесоха резултатите от балистичната експертиза, бях готов да потъна в земята пред очите на Грязнов. Нищо общо. Тоест и на двете места винтовка „Драгунов“. И сходен почерк на убийствата. Но винтовките, с които е стреляно — различни.

Да чакам ли да убият още някого по подобен начин, че да открия някоя закономерност? Трябва да се залавям с трудоемката работа. Двамата потърпевши са били познати на Сергей Горюнов. Твърде интересен, но мъглив детайл. Трябва да се изясни що за съвпадение?

А в това време дотича Фрязин с последните новини от перона на Курската гара. Оказва се, че заподозреният, тоест наемателят на Мария Евксентиевна, в деня преди убийството мирно си е говорел с кварталния милиционер и дори му е показал документите си.

Макар че чакай, чакай… Първо, Александър Борисович, да попитаме защо с такава маниакална последователност, преминаваща в шизофренично упорство, броим този чичко за заподозрян? С какво се е провинил пред нас? Какво имаме против него, освен прословутата интуиция?

Стараех се да не гледам Слава в очите. А той ми съчувстваше, както можеше.

— Да вземем да разпитаме Горюнов? — попита Слава. — Видът му е такъв, сякаш е следващият. И не знае къде да се скрие.

— От него няма скриване — навъсено рекох аз. — Убиецът ще го види и застреля дори от камбанарията на храма „Иван Грозни“ в тълпа и сред много телохранители. Нима не е ясно?

Грязнов ме погледна изпитателно.

— Това означава ли, че всички предполагаеми потърпевши трябва да са под президентски надзор? — усмихна се Грязнов.

— Това означава само, че трябва час по-скоро да говорим с Меркулов — свих рамене. — Да помислим как да водим следствието по-нататък. Нека нашият шеф си поблъска главата.

— Какво да правя сега? — попита горкият Володя, който се беше изсилил ненавреме със своите новини за кварталния. — Да продължавам ли да търся свидетели? Да направя ли фоторобот на заподозрения, сиреч на квартиранта?

— Точно така — одобрих аз.

— Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме кога шефът ще реши в каква посока да продължим следствието и как да живеем по-нататък — рече назидателно Слава.

— Защо да чакаме? — Отворих сейфа. Там тъкмо имаше неначената бутилка коняк за подобни случаи.

Много ясно, Слава се оживи. Володя — напротив — нацупи се като срамежлива мома.

— Нали не пиеше? — поинтересува се Слава. — Особено на работа. Така че не чакай, не стой в очаквателна поза кога шефът ти ще се натряска, за да съставиш компромат срещу него. Върви и съставяй фоторобота на този квартирант според показанията на свидетелите. А като се разведрят главите ни, ще ни покажеш какво е излязло.

Володя погледна мен, индиферентния, и излезе.

Наляхме си мълчешком чашите и пихме. После застинахме в блажено очакване, докато по тялото ни се разля топлина.

— Да вземем да преслушаме Горюнов? — предложи Слава. — Трябва да има някакви подозрения за убиеца. Младежът явно се е изплашил, макар да е помощник на заместник-министъра на отбраната. Убиха двамина негови приятели. Обществеността замря в очакване кой е следващият? Следващият е именно той. В такива условия хората съобразяват къде по-бързо от обикновено.

— Не го понасям повече от три минути — рекох.

— Стареем! — обясни Слава и пак наля в чашите. — Ставаме нетърпеливи към потенциалните жертви.

— На кого е притрябвал тоя? — махнах с ръка аз.

— Лоша работа. — Грязнов поклати глава. — Раздразнителни сме. Озлобяваме се. Аз например нямаше да бързам да отхвърля тази версия.

— Нещо не ми е ясно — въздъхнах на свой ред. — Стреля като професионалист от най-висока класа, а се държи непредсказуемо като новак. Ако тази версия е вярна.

— И това означава… — Слава вдигна показалеца си. — Какво?

Спогледахме се.

— Че не е готвен специално — казах аз. — Просто е много добър стрелец. Нищо повече.

— Значи никой не го е инструктирал — добави Слава.

— Вълк единак? — попитах.

Вече не сваляхме очи един от друг.

— Един дявол знае! Не е килър в прекия смисъл на думата. Един убиец не би се държат така — заключи Слава. — Още по една?

— Поговори с Горюнов — предложих, след като изпихме чашите. — Нещо там не е наред. Представяш ли си, дойде да търси при мен защита? Макар неговият шеф да може да му отдели цял батальон охрана от спецчастите.

— Има с какво да се гордеем — промърмори Слава. — Още правим впечатление, макар и измамно.

В това време позвъни одевешният пиколо от хотел „Мир“, Бичков.

— Спомних си някои работи — започна той. — Може да е дреболия… Но нали ми казахте да си спомня всичко, което ми се струва странно.

— Да, да — рекох аз и намигнах на Слава, за да му подскажа, че се обажда още един свидетел.

— Знаете ли, всички бързаха, тичаха, говореха, когато се случи. А един човек… впрочем не съм го виждал повече, се държеше не като другите.

— А в какво се изразяваше това? — поинтересувах се аз. — Може просто да е бил пиян.

— Веднага виждам пияните — прекъсна ме Бичков. — Този… как да ви обясня… също отиваше към изхода, за да погледне с останалите… Но сякаш малко го интересуваше. Не бързаше, поглеждаше се в огледалото. Как изглежда де. Всички бързаха, заобикаляха го или, напротив — бързаха навътре към хотела. Разказваха си оживено. Хващаха се за главите…

— Разбрах. После видяхте ли го? Да речем, на другия ден?

— За съжаление не съм запомнил. Не ми беше до това, нали разбирате. Ще се смеете, начел съм се на криминалета. Но дори тогава в навалицата и блъсканицата ми се стори…

— Не е като другите — подсказах аз.

— Точно така. Нали ме помолихте да разкажа, ако си спомня нещо необикновено.

— Така, така. И как изглеждаше? Нещо необикновено?

— Май се отличаваше по ръст. Искам да кажа беше висок… Струва ми се, че напразно ви отнех времето — каза той извинително.

— Никак даже — успокоих го аз. — Напротив, вашите сведения са много важни, сега ще изпратя в хотела моя помощник, той ще запише показанията ви.

— Обърнал му внимание, защото клиентът е бил висок, така ли? — поинтересува се Слава, когато затворих телефона.

— Нещо такова. Старче, не ти ли се струва, че в тази история има прекалено много косвени, случайни и незадължителни неща? Като никога.

— Висок ръст — продължи той. — Поне това съвпада. Плюс непрофесионалното поведение при високопрофесионалната стрелба.

Извиках в кабинета си Могилинец и го помолих да отиде в хотела да доразпита Бичков.

— Костя май отдавна не е звънял — казах аз. — Седиш тук като на повикване, а може вече да си отстранен, но размишляваш за нещо…

— Ти му се обади — предложи Слава. — Какво, да не те е срам? И му кажи всичко, както си е. Или работим, или почиваме!

— Сигурно чака да чуе какво сме открили — рекох аз. — Какво имаме? Ръст — висок, точност — още по-висока. Може да е олимпийски шампион по стрелба, когото са забравили, а за отмъщение той се е ориентирал към криминалните структури?

— Ти би ли се натискал там, ако си олимпийски шампион? — поинтересува се Слава.

— Само от скука — повдигнах рамене. — Но ти не ми отговори.

— Какво да отговоря? — Той размаха ръце. — Нали каза непрофесионално поведение и професионална стрелба. А структурите няма да допуснат такова нещо.

— Има и друг вариант. Използват и ликвидират. После ликвидират ликвидатора. По дяволите…

— Щяха да го направят веднага след убийството на Салуцки — заключи сериозно и трезво Слава. — Помниш ли, като ти разказвах за делото на Звонарев?

— Може да им е харесало — настоявах аз. — С банкера минава отлично. Решават да опитат още веднъж. Такъв стрелец!

— Всичко ми е ясно — рече Слава и дръпна един лист към себе си. — Значи трябва да изясним чрез Федерацията по стрелба кой може да е този стрелец. Друго какво?

— Не забравяй ръста — подсетих го аз. — И разпитай из моргите не е ли имало висок мъж, убит през последните един-два дена. Може да е убит по различен начин — намушкан, удушен, отровен.

— Не е лесна работа. — Слава въздъхна. — Когато се залавя с толкова отговорна работа, всеки убиец подозира, че искат да се отърват от него. И затова винаги е нащрек. Но ако има нещо подходящо — млад, висок, слаб, загорял от слънцето… така ли беше? Ще сравним с фоторобота, ако стане.

— Въображението ти работи доста — възхитих се аз. — Какви други светли мисли те спохождат?

— Моите съдове толкова се разшириха, че преставам да разбирам защо ни е всичко това. Нека хората от „Лубянка“ се заемат.

— Те не обичат неразкритите престъпления — вметнах аз.

— А кой ги обича? — Слава заскуча. — Само жълтата преса.

— Да вземем да звъннем на Костя? — предложих. — Така и така, ще кажем. Стоим като мокри врани под дъжда на вестникарската критика и мигаме на парцали.

— Вече ми звъняха от по-известните вестници — рече Слава.

— Такива радостни. Ами как, още едно поръчково убийство, с което нашите славни органи не могат да се справят.

— Я ги прати по… — изругах аз.

— Ще ги пратя. Без да ги моля. А какво ще правим сега? — пак започна да досажда Слава.

— Ще звъним или не? — попитах отново.

— Първо сдъвчи нещо — отвърна Слава. — Ще те удуши през слушалката. Почти винаги познава.

— Няма да ме познае — упорствах, докато набирах номера.

Меркулов беше в кабинета си. Веднага вдигна слушалката, сякаш е чакал да му се обадя.

— Намерихте ли нещо? — попита, вместо да каже „добър ден“.

— Още някого да са убили? — отвърнах на въпроса с въпрос. И почти осезаемо видях как се намръщи. Не от миризмата, която според Грязнов се разнасяла по жиците, не.

— Още не — каза той. — Но облаците се сгъстяват. Мнозина звънят, интересуват се как върви следствието. А вие в това време пиянствате…

— Кой се обажда? Банкерите? Финансовите босове?

— И едните, и другите. И пресаташето. Искаш ли фамилиите?

— Значи не им е чиста работата… — казах аз. — А ние тук с известното ченге Грязнов се лекуваме и недоумяваме защо още не сме отстранени от делото поради професионална негодност.

— Няма да ви избяга! — отвърна в същия дух Костя. — Готов ли е фотороботът? Вече чух за балистичната експертиза, но фотороботът?

Откъде знае, че го готвим? Не е споменавал нито дума по въпроса. Спогледахме се с Грязнов. Очите му станаха на понички. Което означаваше: за пръв път чувам, макар едва ли знае за какво говорим.

— Всичко ще е наред. Само трябва да знаем със сигурност — убиец ли е квартирантът на старата баба, или няма отношение към всичко това.

— Заеми се с това. — Костя бе твърд. — Тази история се контролира от главния. Разбра ли?

Разбрахме. Как иначе. Всички са изправени на нокти. Костя не ще формалности: стараем се, правим фоторобот. Последното убийство вдигна доста скандален шум. Направо на територията на Белия дом застрелват прессекретаря на вицепремиера. Какво ще стане по-нататък? — Направо виждах как популярните телевизионни водещи подбелват очи.

А ние сме седнали и пиянстваме.

— Разбрах намека — рекох на Костя.

Слава ме гледаше.

— Да тръгваме! — казах накрая и затворих телефона. — Хвърлят ни направо във водовъртежа на събитията, които не сме предизвикали. Сега ще спорят: ще изплуваме ли, или ще се удавим.

Той кимна смирено, усещайки вината си.

— Да вървим — съгласи се и едва се надигна от мястото си. — Но къде?

— Засега не знам. Там ще видим…

Едва по пътя съобразих къде се каня да ходя. При кварталния милиционер, бабата е разказала за него на Фрязин. Той има точно око. Сигурно веднага е надушил нещо нередно.

Не знам как е при другите, но за мен образът на кварталния милиционер е навеян от съветските филми за нашата доблестна милиция.

Какво беше учудването ми, когато срещнах Володя Фрязин пред служебния апартамент, където живее търсеният обект. Младият ми колега бе съвсем тъжен и объркан.

Като ни видя, не се учуди никак и допря пръст до устните си.

Ослушахме се. Дори шумът от центъра на столицата не можеше да заглуши мощното хъркане зад вратата.

— Човекът почива — рече съчувствено Слава. — Я колко славно хърка. Може да се каже, че разкрива душата си след трудовия ден и не по-малко от две чаши водка „Бринцалов“.

Слава има набито око, изострен слух, стопроцентов нюх, както е редно за едно опитно ченге, затова не започнах да споря.

— И отдавна ли висиш тук? — попитах Фрязин.

— Ами откакто излязох от вас, оттогава — каза той и деликатно изви носа си встрани от шефските миризми.

— Дълго ли ще стоим тука? — попита Слава и се олюля леко.

Въпросът бе справедлив. И на мен ми омръзна да гледам как Володя натиска ли, натиска звънеца.

Блъснах вратата с крак. Тя поддаде, макар и трудно. Спогледахме се и я напънахме. Най-накрая в образувалата се пролука видях сътрудника на милицията да лежи, вече не хъркаше, а псуваше с всичка сила.

В коридора стоеше млада изнурена жена с бебе на ръце и гледаше безучастно как се опитваме да нахлуем в жилището й, докато мъжът й самоотвержено се мъчеше да ни препречи пътя с тялото си.

Няма да съобщавам подробности как и с какви средства довеждахме в съзнание безсмъртната душа на кварталния, за да не научи потенциалният ни противник нашата методика и да не се възползва от нея.

Когато кварталният Антипенко окончателно се окопити, се оказа, че е млад светлокос старши лейтенант от най-лека категория (благодарение на което отворихме вратата, въпреки пасивната му съпротива).

Щеше да се пазари за неприкосновеността на жилището, а после махна с ръка и изпрати жена си Люся за бира.

В това време Слава, като преживяваше, следеше съчувствено перипетиите на възстановяването му, а после зададе подсказващ въпрос:

— Коля, ходи ли у Бодунова, в блока до „Склифосовски“, когато са изпратили жалба срещу квартиранта й?

— Ходих. — Коля Антипенко тръсна съкрушено глава, като се опитваше да нахрани бебето с някаква млечна каша. — Ходих и направих строга забележка.

— Видя ли му документите? — попитах аз.

— Видях ги. Нищо особено. Истински. Защо?

— Фамилията му! — извикахме едновременно двамата със Слава. — Зафиксира ли фамилното му име? Не помниш ли как изглеждаше?

— Ами… — той се смути, сякаш си спомняше. — Някъде съм записал…

И дори се насочи към масата, отрупана с бебешки ританки, чинии и някакви смачкани хартийки. В това време детето ревна и отвлече вниманието му.

Ние със Слава се спогледахме. После погледнахме нещастния Володя. Кой знае защо му се струваше, че е виновен за това, което става. Нелошо качество, трябва да призная. Спомага за възпитание на отговорност в подрастващото поколение, което се е забързало да ни отмени.

Затова Слава стана, взе бебето на ръце и то млъкна, поотвори устица и загледа новоизпечената си бавачка.

— Не се отплесвай — каза Слава строго на кварталния Антипенко, онемял от такова посегателство вече не върху служебната му квартира, а върху собственото му синче.

В това време бебето миролюбиво ядеше кашичката, с която Слава Грязнов сръчно пълнеше лъжичката. Нашият милиционер сбърчи чело, припомняйки си за какво сме се явили при него. А като си спомни, изведнъж се засуети, хукна към кухнята и започна да трака там вратата на хладилника.

Пак се спогледахме. Напразно сме разчитали на него. Когато изтрезнее, ще трябва да го разпитаме по всички правила.

Но когато мълчаливо взехме това решение, старши лейтенант Антипенко, поел инициативата в свои ръце, се появи на прага на стаята с радостно очакване в очите.

В едната си ръка държеше недопита бутилка, а в другата — смачкана хартийка.

— Ето! — рече той и показа отдалеч драскулките си. — Иван Владимирович Прохоров! Шейсет и осми набор. Жител на Барнаул. Обаче да ме убиете, не мога да си спомня как изглежда.

15.

Полевият командир Руслан Садуев седеше върху възглавниците, под светлината на телевизионните камери почти без да мига — бе свикнал. Примигваше само когато спираше погледа си — не без интерес — върху младата журналистка от довчерашното комсомолско издание.

А тя пък възторжено гледаше героя от освободителното движение, току-що завършил обиколката си зад свещените граници на свободолюбивата Ичкерия и завърнал се с богата плячка и множество заложници, хванати по пътя към къщи. Беше ги заловил, когато федералните вертолети започнаха много да освирепяват, да кръжат над автобусните колони, претъпкани с бойци с черни превръзки, а също с жени и деца.

— Руските бомби разкъсват нашите жени и деца на парчета! — говореше Руслан, откроявайки се на фона на огромен богат килим с причудливи орнаменти. — Защо да им отвърнем със същото? Нека разберат какво им е на бащите и братята! Нека разберат от какво се ръководим в справедливата си борба за независимост и достойнство!

— Аллах акбар! — обявиха тържествено телохранителите и челядта на Руслан, които присъстваха тук. И телевизионните камери послушно се завъртяха към тях, а очите на младата журналистка се навлажниха.

— Руслан Хамидиевич, сигурно не ви е било лесно да се решите на това? — попита тя, като му протегна микрофона направо под носа. — Сигурно искате да се върнете към мирния труд, да отглеждате жито, да бавите деца, да строите домове и да виждате гордата си страна процъфтяваща?

— Много ми се иска — отвърна полевият командир Садуев, като криеше усмивката си в брадата и неговите телохранители кой знае защо се засмяха дружно.

— Но все пак това са жени и деца — попита плахо друга журналистка, към четирийсетте. — Мигар ръката ви няма да трепне…

— А ръцете на вашите летци треперят ли, когато хвърлят бомби върху мирните чеченски села и градове? — разлюти се Садуев и се понадигна от мястото си, като хвана с дясната ръка инкрустираната дръжка на кинжала. — Когато те бомбардираха нашите домове, не знаеха ли, че там има деца? Кой ви е викал вас, руснаците, когато започнахте интервенцията си в нашата страна?

После той се успокои, отново седна на възглавницата и намигна на журналистката.

— Впрочем днес сте мои гости. Лично съм ви поканил и се надявам, че моето гостоприемство — той притисна ръка към сърцето си, като продължаваше да гледа под вежди журналистката — не ви се е сторило неприятно.

В отговор тя притвори леко очи и едва се усмихна.

— Все пак, Руслан Хамидиевич, как успяхте така лесно да се промъкнете на руска територия? — сервилно попита журналист от много независима телевизионна компания.

— Всичко решават парите, скъпи, парите! — полковият командир започна да се усмихва, като разпери ръце. — Че и питаш на това отгоре…

— Но нима за пари може всичко? — ужаси се младата журналистка. — Нима нашите руски войници и офицери, нашата армия, пазеща традициите, могат просто така, свободно, да направят всичко за пари?

— Ех, като малко дете си! — Героят на деня съкрушено поклати глава. — Офицерите не получават заплати, войниците са недохранени… Как така Русия се канеше да воюва с Америка, а? Даваш му — ето, вземи, скъпи, да си купиш малко продукти, — а той дори те пита: чичко, не ви ли трябват гранатомети? Съвсем евтино давам два броя… Или на връщане, гледам, бензинът ни свършва. Откъде да взема? Ами на най-близкия блокпост! Винаги имат запаси — и той пак намигна. — Не ми е за сефте, както се казва. Връщах се от задание — откъде да намеря резервни части, патрони? На блокпоста! Там вече те чакат, само вади гущерчетата!

Той потърка пръстите си един в друг, като се усмихваше сладострастно. А сетне, без да бърза, извади дебела пачка със зеленикави банкноти от пазвата си. В това време изразително погледна журналистката, чието лице се бе променило.

— Никога не си виждала, нали? Не съм ти показал още всичко. А сега, извинете, но ще направим малка почивка.

— За колко минути? — попита някой от операторите.

— Е, за колко… Искам да се изпикая! Докато си разкопчая панталона, докато се облекча… — Той започна да свива пръсти. — После трябва ли да измия ръцете си? Около пет минути, нали така?

— Какво? Какво каза? — питаха чуждестранните кореспонденти. — Какво означава да пикая?

Главно разпитваха младата журналистка от смелото младежко издание, която сега гледаше смутено кумира си.

Руслан каза нещо на телохранителите си, те кимнаха, застанаха до вратата, откъдето той излезе навън, придружен от трима души. Когато спря замислен до стобора, те го обкръжиха.

— Далече ли е, а? — попита той и посочи една будка в далечината. — И не е осветено, а?

— Руснаците се облекчават там, където стоят — кимна някой от подчинените.

— Не можем да се излагаме като тях — прекъсна го строго Садуев. — Защо губят войната? Защото са с ниска култура. Но като имам предвид обстановката, че гостите ни чакат, а сред тях има доста жени, мога да последвам примера на войниците от победената армия.

При тези думи разкопча панталона си и се обърна с гръб към оградата.

В пепелта зашуртя. Руслан стоеше разкрачен, привел тлъстия си врат. Спътниците му мълчаха съсредоточено, всеки с мислите си, или поглеждаха към тъмнеещото небе.

Куршумът прониза наведената му шия ниско долу, затова той се устреми напред, сякаш са го блъснали, а после започна бавно и мълчаливо да се свлича. Струята продължаваше да шурти в краката му.

Телохранителите не можаха да разберат веднага какво е станало. Току-що бе прав. Не каза нито дума. И ето коленичи, после заби нос в собствената си урина.

След няколко секунди те завикаха нещо на своя език, хванаха мъртвия командир, внесоха го в помещението и го сложиха на килима.

Всички видяха изцапаното му с кал и кръв лице. Жените занареждаха, защракаха светкавици. Освирепелите пазачи се нахвърлиха върху кореспондентите, започнаха да ги бият, да чупят фотоапаратите, после обявиха всички за заложници и агенти на ФСС.

Оставиха на мира само младата журналистка, сигурно заради сълзите й. Тя заплака по детски, като видя трупа на героя от бъдещия си репортаж.

Така или горе-долу така ми разказаха историята другата журналистка, по-възрастната, и един чуждестранен кореспондент, когато бяха разменени за пленени войници и се завърнаха в Москва.

— Като съдя по разказа ви, Вера Петровна, той е бил убит, когато е стоял с гръб към оградата — уточних аз.

— Точно така, Александър Борисович — кимна тя. — Да не мислите, че изпитвах удоволствие да надничам. Просто се виждаше от тази част от прозореца, на която нямаше перде. И макар че беше достатъчно тъмно и аз веднага се обърнах, все пак успях да го забележа.

— Значи е бил с гръб към вас. Към къщата — уточни Слава Грязнов. — Извинете, а какво имаше зад къщата? Откъде е стреляно? Как мислите?

Днес Слава бе с вратовръзка и старателно избръснат, нали знаеше къде отива и кой ще е там. Разговаряше с дамата пределно деликатно, дори се сконфузваше, когато ставаше дума за физиологичните нужди на славния син на гордия народ.

След четвърт час в Мраморната зала на прокуратурата се състоя кратка пресконференция.

— Извинете — обади се чуждестранен журналист някъде от Югоизточна Азия. — Нали официално за вашите власти този чеченец е бандит, срещу когото е възбудено криминално дело с множество обвинения за убийства и задържане на заложници. Не е ли обявен извън закона? Не трябваше ли да бъде убит?

— Той е гражданин на Русия! — изрече тържествено Слава. Не знам защо с чужденците разговаряше винаги така, с патос. Сигурно смяташе, че така е намерил верния дипломатически тон. — Нека да е извършил престъпление! — При тези думи очите му засвяткаха. — Този, който го е убил, също е престъпник, макар с изстрела си да е спасил много невинни.

— Освен тези, които ще настигне кървавата мъст — добавих аз. — А те нямат брой. Разбирате, че трябва час по-скоро да изясним и разберем всичко.

— И се каните да направите всичко това тук, в Москва? — попита язвително журналистката. — Или ще отидете в родното му село, за да изяснявате?

Спогледахме се. Да кажем, или да не кажем? Макар че каква тайна е това…

— Въпросът е в почерка — отвърнах аз, като навреме сложих ръката си на рамото на Грязнов, готов отново да се впусне в красноречиви разяснения. — Точно така са били убити банкерът и прессекретарят на нашия вицепремиер, както е описано във вестниците…

— А знаете ли, че този вицепремиер вече е свален?

— И вие смятате, че тук има някаква връзка? — попитах на свой ред и пак погледнах Грязнов. Той отговори със свиване на раменете, сиреч нищо не знам, за първи път чувам. — Отдавам дължимото на вашата осведоменост. — Аз наведох глава пред дамата. — Хубаво е да се знае защо?

— Да, да! — не разбра нещо колегата й, не можех да си спомня името му. — Свален е. Има вече указ, ще бъде публикуван утре.

Пак погледнах Слава. Той мълчеше оскърбен. Чужденците знаят, а той не…

— Да не се отклоняваме — предложих тогава.

Чужденецът закима оживено.

— Да, да, първо работата, после удоволствията! — с наслада произнесе руската поговорка.

— Според вас откъде са стреляли? — пак попитах. — Какво има там — гора, планини, съседни къщи, небостъргачи? Какво?

Журналистката помисли и отвърна:

— Сякаш няма други къщи. А планини… Не планини в пълния смисъл на думата, а така — хълм, обрасъл с гора.

— Точно така! — не се сдържа Слава. — А колко е далеч от мястото на събитието?

— Към петстотин метра — отвърна неуверено тя.

— По-малко — поклати глава представителят на Югоизточна Азия. — Към четиристотин метра.

Погледнах и двамата с недоверие. На една жена май не й трябва такава точност. Но и този представител какво ни убеждава. Да уцелиш някого в тила от четиристотин метра в тъмното…

— А какво направиха след това неговите кунаци7? — попита Слава.

Ето един точен въпрос. Оттам трябваше да започнете, Александър Борисович.

— Тръгнаха да търсят убиеца.

— Къде по-точно? Видяхте ли къде?

— Къде… — Тя пак се обърна към колегата си. — Като огледаха господаря си, започнаха да викат и да сочат с пръсти хълма или някъде по-встрани. Според нас там е краят на едно село.

Значи огледали са раната, входния отвор, спомнили са си къде е бил застанал, преди да го уцели куршумът. И са разбрали откъде е стреляно…

— После се качиха в колите — спомни си тя. — И пак с викове, със страшни псувни, а някои и със сълзи подкараха в тая посока, откъдето може да е дошъл изстрелът.

— Значи не е от планината — попитах аз, — тогава откъде е стреляно според вас?

— Малко по-отстрани — каза тя. — Мисля от стотина метра, не повече… После, когато излязохме на двора, по-точно, когато ни изгониха на двора, аз май чух шум от кола.

Картината ставаше все по-правдоподобна. Изстрел от около стотина метра. Също е много трудно да се улучи, още повече в една точка. И нощният прицел трябва да е превъзходен. Виждал съм наш мерник. Тежък, тромав, на голямо разстояние целта се вижда доста размито, все едно гледаш нашенски телевизор с нашенска антена. Чувал съм за френски и немски инфрачервени мерници. Ако ги сравняваме с нашите, разликата е от небето до земята. Но може ли от такова разстояние с него да се различи човек, излязъл в сумрака по нужда?

— Да можем да видим куршума… — въздъхна Слава.

Разбирам го. Куршумът е у чеченците. Да имахме още някой детайл, някоя подробност, от която да разберем, че е стрелял същият човек. Засега го потвърждава необикновената точност на стрелеца. Само тя. Единствената сламка. Меркулов ще започне да вдига рамене: оставете ме… Да тичаме презглава в огнения ад на Чечня? И за какъв дявол? Какви са доводите ви, прелюбезни Александър Борисович? Подсказва ви вашата прехвалена интуиция и нищо друго?

И ще е прав. Единственото, което обединяваше двата първи трупа, освен точността на снайпериста, бе познанството им приживе със Сергей Горюнов.

Слава ме погледна право в очите. Още едно неразкрито убийство на територията на Русия: Чечня засега официално е в състава на нашата федерация.

— Да извикаме ли Горюнов? — попита той.

Намръщих се. От гледна точка на следствието, разбира се, че разпитът му е необходим. Май вече казах, че Горюнов не ми е приятен. Не е професионално, но нищо не мога да направя.

Слава четеше информацията от челото ми. И затова след малко добави:

— А ти си представи за момент, че той също е бил познат по някакъв начин с убития. Значи е ценен свидетел!

16.

На сутринта след лова и угощението генерал Тягунов не се събуди в най-добро настроение. Главата му бучеше, в устата му сякаш бяха нощували полкове мравки. По стената важно се разхождаше дълга рижа хлебарка и се почесваше. Проклятие! Ловът е хубаво нещо, но след приключване на работата. Не бива да започваш с нещо, с което е редно да завършиш. Върви сега, че посочвай съществуващите недостатъци. Няма да те разберат правилно. Ще започнат интригите. Току-виж изпратили в столицата рапорт за аморалното поведение на инспекторите от Генщаба. И какъв беше този хитрец, който непрекъснато се мотаеше в краката им и не знаеше как да им угоди? По-точно — знаеше. И то много добре.

Генералът погледна часовника. Девет нула-нула. Вече трябваше да пристигне полковник Романов и да придружи комисията до огневия полигон на стрелбите. Нали вчера всичко било затрупано, днес трябва да са разчистили.

Така, така… Като се облече, Генадий Матвеевич излезе в коридора на хотела. Подчинените му вече чакаха там. Поздрави намръщено, без да гледа никого.

— Полковник Романов закъснява — обади се някой.

— Възраст! — додаде друг. — При това жена му млада. Обича да се поглези сутрин. А той спи до стената. Докато прескочи, сложи още десет минути.

Всички се засмяха пресилено на безсмъртния войнишки виц. Нали трябва някак да се убива времето.

Точно тогава Серьожа Горюнов убиваше времето си по друг начин. Отиде с командирската газка до КПП-то и поиска да отворят вратата. Дневалният се забави. Серьожа изскочи от колата — свеж, стегнат, добре избръснат, с неизменната полушуба — и изведнъж погледът му се срещна с небръснат кльощав брюнет, изправен без шапка от другата страна на вратата. Серьожа почувства, че нещо в него там, под лъжичката, изстина — позна по мустаците своя „ангел хранител“.

— Здрасти, земляк! — Брюнетът поздрави дрезгаво. — Не ме ли позна, драги?

— Какво значи — не ме ли позна? — извика смутено Серьожа и огледа мърлявия дневален, който даваше ухо какво си говорят. — Свистунов! Защо има външни лица около частта?

— Вече им казах… — проточи лениво дежурният по КПП. — Махат се за малко, после пак идват.

Едва сега Горюнов забеляза още един, с гола глава, който припалваше цигара от войника до вратата на КПП.

— Служиш, да? — подсмихна се „ангелът хранител“. — Браво! Не се качи на самолета и какво си рече — че няма да те намерим?

— Веднага махнете външните лица от вратата! — повиши глас Горюнов. — Чухте ли какво казах!

Дежурният офицер погледна мрачно всесилния писар, с когото по-рано служеха в една рота и на когото май не трябваше да се подчинява. Но по-добре да си няма работа с него. Макар че му е интересно да чуе какво още ще каже този чеченец или какъвто ще да е. Никога не е виждал благодетеля на полка толкова безпомощен.

Той излезе неохотно пред вратата.

— Хайде, стига, стига… Нали казахте, че чакате познат. Махайте се оттук, нямате работа.

— Ай, това не е красиво, а? — „ангелът хранител“ поклати глава и зацъка. — Такъв красив, такъв важен, да? А не иска да познае приятелите си. Всичко ли забрави? Тогава ще ти припомня.

И се закани с пръст на Серьожа.

Дежурният го изблъска, той се отмести на няколко метра от вратата, каза нещо на своя език и като решиха, че разстоянието до вратата е достатъчно безопасно, двамата клекнаха и зачакаха нещо.

— Аз се казвам Руслан! — извика „ангелът хранител“ отдалеч. — Казах ли ти, че вдън земята ще те намерим? Или мислеше, че няма да те търсим, щом самолетът е катастрофирал?

— Хайде — рече нервно Горюнов на шофьора, заслушан в чудноватото излияние на непознатия. Никой не е разговарял така с Горюнов. Напротив, всички говорят с него ласкаво и умолително. Особено началникът.

Да не говорим за редовия и сержантския състав…

— Какво си зяпнал, питам! — кресна Серьожа. — Тръгвай! Чакат ни!

И газката профуча край кавказците, които все така клечаха, и ги посипа със снежен прах.

„Защо не са с каскети? — помиеш Серьожа. — Странно, тогава беше топло, а те бяха с каскети. А сега в студа — без шапки.“

Тази натрапчива, тъпа мисъл отначало измести всичко останало в главата му.

Значи го хванаха? А какво могат? Какво? Ще се оплачат във военната прокуратура? Никога! Но сега върви си подай носа извън територията на частта. Няма да се отлепят от него. Но как са го намерили? И откъде знаят, че не е катастрофирал заедно със самолета? Впрочем може да са знаели, че милицията го търси. И трябваше да го намери в залата за полети. Щом не са го открили там, значи не е бил и в самолета. Издебнал момента, погледнал какво са му дали и решил да избяга с пратката. А когато е научил за катастрофата, се е успокоил — сега е в пълна безопасност.

Така си беше.

Единственото нещо, което не можеше да направи, бе да изнесе брилянтите. Серьожа вече няколко пъти летя до Москва, но не ги вземаше със себе си. Искаше да провери дали не го търсят. Като че ли не. Но винаги — или така му се струваше — милиционерите се вглеждаха внимателно в него, сякаш си спомняха: не сме ли виждали някой подобен по оперативките? А последния път го претърсиха. Той дори се обля в студена пот.

Нали тогава, последния път, беше решил да ги вземе. Но в последния момент се отказа.

Повтаряше си, че това е лудост, слабост — милицията търси наркотици. Няколко пъти минаваха покрай него с куче, което вървеше и разсеяно махаше опашка. Веднъж пред очите му кучето внезапно грабна дамската чантичка на някакво модерно облечено момиче. Като я гледа, човек никога нямаше да си помисли нещо такова за нея. Все пак се оказа, че има — за една спринцовка или за едно смъркане. Отведоха момичето нанякъде и вече не го видяха в самолета.

Ето че го намериха. Тези са по-лоши от милицията. Ще душат и ще следят. И няма да се отлепят, докато не получат своето.

Но сега не трябваше да го боли глава заради тях. В „дипломатическото“ куфарче на Серьожа бе пълният комплект готови материали от инспекторската проверка.

Макар проверката още да не бе започнала. Сега е важно да е нагъл. Може дори да започне съвсем непринудено на „ти“, понеже вчера пи с всички на брудершафт. Така бе и с несъстоялия се тъст, заместник-ректора на консерваторията. Заместник-ректорът бе извън себе си от ярост по време на разговора им на изпита по солфеж.

Тези, когато са трезви, също няма да позволят никакво фамилиарничене. Все му е тая. Нали Серьожа знае всичко за тях. И дори повече, отколкото те за себе си.

Чиновниците от Генщаба го осведомиха навреме. Някои от тях намазваха от целебните рога на сибирския елен. Толкова съблазни има наоколо!

Дори тук, в цитаделата на суровия, обвеян със слава чисто мъжки занаят се появиха множество разни секретарки с дълги бедра, обули толкова рекламираните чорапогащи. Всяка с английски и компютър, умее да съблазнява и развлича, за разлика от тежката категория — генералшите.

И чиновниците хвърчат да търсят шампанско, презервативи, шоколадови бонбони. И живителни лекове от споменатите по-горе еленски рога.

Серьожа знае всичко за тези, към които сега бърза в хотела с готовия отчет за работата, дето още не са започвали.

И ето го вече в хотела, вмирисан на карбол и препарати против хлебарки, благоухаещ по подобен начин всеки път, когато идва високото началство. И тича горе, към най-хубавите стаи, в които преди отсядаха само приятелките на секретарите от обкома и гастролиращите артисти от областната филхармония.

Ей сега, ей сега ще го видят с пагони на прапоршчик. Каква изненада ще бъде! Какъв шок! И трябва да се възползва от това, докато противникът, в дадения случай комисията от Генералния щаб, е в пълен туш.

С подобна сцена завършва комедията на Гогол „Ревизор“. А при нас започва. Но нищо. Ще видим какво ще стане.

Гледаха Серьожа с увиснали челюсти почти до пода. Значи с този прапоршчик сме пили снощи? Позволявахме му да ни налага в банята с дъбовата метличка по някои интимни места? А сега стои пред нас с целия блясък на двете си зелени звездички — поне да бе тракнал с токовете! Само нахалство в погледа и никаква субординация!

— Другарю генерал-полковник! Прапоршчик Горюнов се явява за запознаване с резултатите от проверката!

Тягунов се изчерви. Като го гледаше, Серьожа помисли, че генералът ще получи удар. Какво, да не би Серьожа да се е престарал? Може би не трябваше да започва така? Да не се старае да смае, а като има предвид възрастта, да подготви…

Още повече че по коридора се чуваше чаткането на приближаващи токчета.

— Къде е командирът на полка полковник Романов? — ревна страшно генерал Тягунов. — Защо не се яви да доложи?

— Не се чувства добре след вчера — отвърна весело Серьожа. — Но моли да приемете извиненията му.

И се огледа заедно с всички по посока на усилващото се тракане на токчетата.

Полюшвайки бедра, в стаята влязоха вчерашните млади хубавици, пак с подносите, на които имаше пак каквото Бог дал: зелева чорба, такава бира, онакава бира, в кутии, вносна, „Жигульовска“, светла, тъмна… И минерална вода „Арзни“ за генерала. (Серьожа проучи специално в един нощен разговор по петолъчката с Генщаба какво предпочита на другия ден председателят на комисията, за да оправи махмурлука си.)

И ако Тягунов продължаваше да гледа навъсено безобразието наоколо, то подчинените му дори се понадигнаха, като поглеждаха с мерак и младите женички, и разхладителните напитки. Но не смееха да изкажат на глас емоциите си, чакаха реакцията на старшия по звание.

Тогава Серьожа най-спокойно, без да бърза, извади от куфарчето донесените документи и като използваше смущението в очите, ги подаде на генерала. Той преглътна, проследи капката, която се стичаше по потната зелена бутилка „Арзни“, и с нечовешко усилие премести погледа си към книжата. При това продължаваше да се мръщи сурово.

— Това пък какво е? — попита той. — Вас питам?

И удари с юмрук по масата, та една бутилка падна на земята. Всички изохкаха в един глас, а после въздъхнаха облекчено, щом се убедиха, че не се е счупила.

Като забеляза всичко това, включително и реакцията на високата комисия за падането на бирата, Серьожа погледна генерала с невинните си очи, пълни с доверие и спокойствие.

— Как какво, Генадий Матвеевич? Ама прочетете! Резултатите от стрелбата…

— Каква стрелба! — Генералът прелистваше документите с треперещи ръце. — Каква обща оценка? Какви цели са поразени от първи изстрел? Какво, подигравате ли се? Как стоите пред старши по звание?

Но никой не се уплаши от генералското викане. Младите хубавици продължаваха да се усмихват лукаво на членовете на комисията. Да не им е за първи път я… Пък и знаят как ще завърши. С прощален банкет с повторение на програмата.

— Ах, сигурно съм объркал нещо! — възкликна прапоршчикът Горюнов и артистично се плесна по челото. — Сигурно това е сметката от горското на нашия клиент. Но все пак три глигана и един елен… Не се притеснявайте, ще платим всичко. А пък от друга страна, Генадий Матвеевич, лошо ли ви беше да постреляте? От първия раз повалихте глиган! И другарят полковник Писарев — също. Е, ако това първия, може да се поправи. Само че няма кой да препише това. Пишещата машина се повреди. Горката машинописка, цяла нощ го преписва и сега спи. А вашият самолет за Москва е довечера. Какво съм заприказвал все за работа и грижи. Заповядайте, не се притеснявайте, нали сте ни гости.

Генералът гледаше смутено подчинените си. Те извръщаха очи. А хубавиците продължаваха да се усмихват, изглежда, си припомняха снощните изпълнения.

А като прозвуча командата на прапоршчика, никой не посмя да не се подчини, всички грабнаха дружно бутилките с живителната влага. Но никой не посмя да докосне „Арзни“. За генерала, значи за генерала.

17.

— Прохоров Иван Владимирович, шейсет и осми набор, старши лейтенант… — Слава четеше факса от Барнаул, като плъзгаше пръст по текста. — Така… Изчезва безследно в Чечня. Там командвал рота…

— Най-после нещо! — рекох аз. — Значи неслучайно разпитвахме кварталния.

— Просто не е бил пиян, когато е говорил с този Прохоров — отвърна Грязнов. — А трезвеността е някаква пролука в пълната мъгла на монотонния ни живот, така да знаеш. Аз не бих бързал да му благодаря. Нещо ме възпира.

— Във всеки случай имаме някаква сламка в тази чеченска история.

— Направо те тегли натам! — промърмори Слава. — Под дъжда от куршуми на планинците. За да не правиш напразни опити, ще те предупредя: вчера ми се обади вкъщи Костя и аз го помолих никъде да не те пуска. Като си си навил на пръста този квартирант и правиш-струваш, все го слагаш във версията си. А какво ми каза?

— Хайде на бас! — Протегнах ръката си. — Ще ни изпратят снимката на този Прохоров и ще видиш… висок, слаб, изпечен от слънцето.

— На какво? — поинтересува се Слава, но не подаде ръката си.

— На съдържанието на моя сейф — предложих аз.

— Празен е. — Слава махна с ръка. — Вече надникнах в твое отсъствие, докато ти се вееше не знам къде. Няколко незавършени дела, мръсна чаша, която не ме домързя да измия. Нищо повече. И не ме гледай така. Не съм ли ти показвал универсалния си шперц, който получих в наследство от един печен крадец — Горелия?

Аз въздишах и клатех глава. Върви, че пусни друг път такъв в кабинета си.

— А какво трябваше да правя, докато те чаках? — Слава продължаваше сърдито да се оправдава. — Каза ли в колко ще дойдеш? Дойде — и то без фоторобот.

На това отгоре ще трябва да се оправдавам…

— Още няма фоторобот — заявих печално. — Макар до полунощ да остават няколко часа. И Фрязин го няма. Обикаля, търси бабите съседки, които да си спомнят квартиранта.

— Ами ако съобщят за нисък и шкембелия, ще го отхвърлиш ли с негодувание? — промърмори Слава. — Не съм ли прав?

— Цялата ми надежда е в момчетата, които са го видели — отвърнах. — Как се казваха… Микола и Дмитро. Моят Коля Мигилинец вече им позвъни. Трябва да пристигнат. За стока. Тук ще ги разпитаме повторно. Иначе ще се наложи да отидем в командировка. Но дали ще се появят? Какво друго знаеш? Има ли друго?

— Моите хора обиколиха всички хотелски стаи от петия етаж догоре. Стотици отпечатъци на различни хора. Поне представяш ли си каква адска работа е това?

— А как са отпечатъците на пръстите в дома на старата Бодунова?

— Намерени са двайсетина. — Той махна с ръка. — А кой ще го оцени? Нашите компютри прегряват от работа!

— Не те разбрах: кого съжаляваш — себе си, момчетата или компютрите?

— Следващата жертва! — извика Слава. — Когото ще гръмнат по същия начин пред очите на тълпата. Няма да успее да извика „мамо“. Макар че той може да е последното лайно!

— Мислиш ли, че ще има следващ? Може оня да е задоволил отмъстителността си и да се е върнал в Чечня? И там да е гръмнал Робин Худ на чеченския народ.

— От твоите уста в божиите уши! — Той махна с ръка. — Не мога да спя нощем, скачам при всяко позвъняване, търся на сутринта из вестниците — кого са гръмнали по познатия начин?

— Трябва пак да се върне от Чечня — рекох аз и смигнах.

Той побесня, което всъщност целях. Обичам да го изкарвам от нерви.

— Стига вече с твоята версия! — развика се, като скочи и затича из кабинета. — Не ми надувай главата с този квартирант! Помисли: ако Прохоров е изчезнал безследно — значи роднините му го търсят.

А защо не се появява? Избягал ли е? Тогава защо толкова спокойно си показва документите пред милиционера? И след случилото се продължава да живее там още някое време. Значи е спокоен. Тогава документите му са изрядни. Макар че го търсят.

— И за какво говори това? — попитах аз.

Той ме загледа стреснато с бесен поглед.

— Ти си следовател от Главна прокуратура, по-добре знаеш. Нашата работа е да ви гледаме в устата, господин Турецки, да тръпнем в очакване кога ще изречете поредната глупост като например за вината на този квартирант, да го вземат дяволите дано!

— От глупостите може да изплува истината — забелязах аз. — Глупостта е излишното, което великият Роден е изсякъл от камък, когато е създавал скулптурите си. И аз искам да слушам глупостите ти, за да знам кое да отхвърля, да отсека. Затова те понасям. Поне имам версия! А ти какво имаш?

— Нека се успокоим. — Той протегна пред себе си длани, сякаш се защитаваше. — В противен случай ще се унизим да изясняваме отношенията си на трезва глава, което е страшно нетърпимо. Твоята работа е да генерираш версии. Ако версията ти издържи критиката ми — тогава ще търсим там. Досега подобно разделение на труда даваше резултат. Но какво си се хванал с онзи юнак? Покажи ми го! Искам да го видя как изглежда поне приблизително, какво представлява и какво може да се очаква от него?

Дожаля ми за него. Такава реч ми дръпна, макар че от сутринта не бил близвал нито капка, ако се вярва на честната му дума. Тогава откъде се взе вдъхновението му? И кое го подхранва? Подозирам, че усеща правотата ми и затова толкова се горещи. Понеже не може да настоява на своето. А не е в състояние да признае поне един процент от моята версия.

В нашите отношения има елемент на надпревара, има. Понякога ни пречи, понякога помага. В дадения случай, като слушам възраженията му, само се убеждавам в правотата си, макар тя да се крепи единствено на интуицията ми.

— Добре де, стига се пени — рекох аз. — Няма да си докажем нищо. Затова да продължим. Нека твоите хора да търсят. Това е прякото им задължение. А пък експертите да приложат намерените пръсти към отпечатъците от хотел „Мир“ и от апартамента на старата Бодунова.

— Търсим. — Грязнов се поклони като клоун пред уважаемата публика. — Работим. И все нищо! Засега няма резултати. Не можем да потвърдим или да отхвърлим идеята на маестро Турецки.

Ако говорим сериозно: вдигнах на крак целия МУР, цялото Московско управление на вътрешните работи!

— Иди в конюшнята и поискай да те нашибат с камшик — обадих се аз. — За отвратителната работа!

— Чапай ще мисли! — продължи да се преструва той.

— И все пак — рекох аз, докато го изпращах до вратата, — Слава, провери, отпечатъците на този Прохоров са останали все някъде. Например в ротата му, в дома му… А най-добре да го намериш.

Той въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Ще проверим. — Вече съм изпратил нареждания до всички управления на вътрешните работи из страната. Но времето, времето… Ние с теб размахваме юмруци из въздуха, а някой вече лежи прострелян. И не сме могли да го предотвратим.

Махна с ръка и затвори внимателно вратата след себе си.

„Чапай ще мисли!“ — повторих наум думите му. За какво да мисля? Главата ми е празна, защото няма нова информация за размисъл.

Струва си да поговорим с Горюнов. Но нека с него се занимава Слава. Той умее тия неща. Ще го разнищи. А после ще послушаме записа. Добре, че Горюнов се изплаши. Значи тук се крие нещо. Какво? За кой път се питам, и то, защото не мога да преодолея враждебността си към него. Има такива хора. Пълно самодоволство плюс изражение на лицето, сякаш човекът отдавна не е ял бой. Оттук и самодоволството. И ето — изплаши се… Каква е връзката между тримата? Нека го изясняват оперативните служители на Грязнов.

Погледнах часовника си. Сигурно сега ще звънне Меркулов.

Няма какво да му казвам. Следствието е в състояние на хаос. Нищо не се очертава, мотивите на убийството са неясни, убиецът (или убийците) не са открити. Пълен провал!

Така разсъждавах и поглеждах телефонната слушалка. И дори трепнах, когато звънна. Мистика — нищо повече.

— Чу ли за оставката на вицепремиера, при когото е работел познатият ти прессекретар? — попита направо Меркулов, без да поздрави, сякаш от сутринта вече сме се виждали.

— И какво от това? — попитах. — Голяма работа! Президентът ги сменя като носни кърпички.

— А ти да беше се размърдал и поинтересувал — заради какво? — каза сърдито Костя.

— Не е заради убийството на собствения му секретар — промърморих аз.

— Става дума за друго. — Той явно започваше да губи търпение. — За дейността му. За позицията му. Само не се извинявай със заетостта си. Впрочем как вървят работите?

— От лошо по-лошо. Търсим по малко. Ето че по подобен начин е гръмнат и чеченския полеви командир. Да можехме да видим куршума, а, Костя? Нямаш ли близки познати в обкръжението на президента Яндарбиев?

— Същият почерк? — Той се замисли.

— Било е тъмно като в негърски задник. Излязъл да се облекчи до оградата, дал техническа почивка на пресконференцията. Куршумът долита отдалеч. Улучва го точно в тила. Умира с гримаса на лицето — облекчен от горестите на живота. Моят ротен командир разправяше… не съм ли ти разправял?

— Да, помня. Душата на човека се намира под пикочния мехур. Поне десет пъти съм го чувал. — Костя бе нетърпелив. — И какво мислиш по въпроса?

— Нищо. Стрелял е защитник на Корана, защото оня се е облекчавал на непозволено място и е осквернил нещо…

— Нали знаеш какво имам предвид. — Костя пак прекъсна дрънканиците ми. — Друго какво?

— Фотороботът не е готов. Няма данни за съставянето му. Ще трябва да изпратя Фрязин в Украйна, за да повтори разпита на ония момчета.

— Нали се канели пак да идват — попита той.

Разбира се. Пак няма пари за задгранични командировки. Да беше в Италия или Франция. А казваше, че няма да пожали никакви средства.

— Значи ще стоим и ще чакаме, докато се появят.

— Ще чакаме — потвърди той. — При нас в следствието вече са изчерпани всички средства за командировки.

— Значи ще тъпчем на едно място — рекох аз. — Поне разбираш ли за какво говориш? Следствието ни няма да мръдне на сантиметър без елементарни разходи за необходимите пътувания.

Измърмори нещо в отговор, после доста отчетливо произнесе:

— Да заминава. На твое място щях да се поинтересувам от вицето в оставка. Може да видиш някаква връзка между оставката на шефа и убийството на подчинения. Аз свърших.

— И аз. — Затворих телефона, като се чувствах в небрано лозе. Забравих да го питам нещо… Добре де, трябваше да прочета наистина за вицепремиера в оставка. Спомних си: Костя има комплекс заради непрестанната си борба с цигарите. Колко време мина, откакто ги отказа? Много. Аз нямаше да издържа. Като гледам как страда, не бих се решил.

Затова веднага след разговора запалих от „Марлборото“, което ми остави като трофей позорно избягалият Грязнов.

Отворих леко вратата с цигарата в ръка. Секретарката на следствения отдел Лара седеше на компютъра и чаткаше нещо по клавиатурата.

Сигурно нещо много лично, защото за днес не съм й поставял още никаква задача.

Пазех Лара. Всичко се случва. Ако изведнъж Ирина вземе и поиска развод? Да речем заради тази Лара, за която вече са й доложили, сякаш се бавя с нея на работа или отмарям в нощния клуб — където съм ходил само веднъж.

Да, ако Ирина поиска развод, Лара ще ми е подръка. И това ще ме утеши. Разбира се, настръхвам при мисълта, че използвам това прелестно момиче за подмяна, държа го на разположение… Като резервен колянов вал за колата — в случай че щатният излезе от строя. Настръхвам, но винаги си имам неоспоримото съображение, че всички мъже са еднакви. Да кажем честно — пръчове. Но цялата работа е в концентрацията на хормоните в кръвта. Ако е ниска — мъжът е порядъчен. Малко по-голяма — и той вече мисли как да подмами в леглото колежката си…

— Получаваш ли вестник „Московски комсомолец“? — попитах аз.

— Не ми пречи — каза тя. След като пихме брудершафт в една компания, тя си позволява пред други хора да се обръща към мен на „ти“. Сякаш демонстрира властта си над мен. Но аз не мога да си го позволя. Особено пред подчинените. Къде отива субординацията? Така никога няма да стана главен прокурор. Впрочем тя мечтае за това.

— Струва ми се, че попитах нещо — казах по-строго. — С какво си заета? Трябва ми „Московски комсомолец“ от последната седмица.

— Изчислявам по хороскопа кога мога да родя момче от теб — отвърна тя. — Можеш ли да потраеш една минута?

— Какво момче? — изстинах.

— Успокой се. Хипотетично момче — поясни тя. — Как всичко да съвпада, по време, за да се получи по най-добрия начин? Така, зачеването трябва да стане само след два месеца. Уточнявам на коя дата… Така че бъди готов.

Поуспокоих се. За два месеца могат да се случат такива неща, че да избие от прелестната си главица тази параноидална идея да има дете от обожаемия шеф.

Чувал съм, че това било последният писък на модата. Секретарките и референтките се тълпят. Но не мислех, че тази мода ще достигне до Главна прокуратура на Русия. Ще трябва да съм нащрек. Да не си позволявам нищо лично. Още повече засега не се каня да се развеждам с Ирина. Въпреки че в нашите отношения има повече навик, отколкото любов, намирам съюза ни за твърде здрав и непробиваем.

— Не ми трябва момче, а течението на „Московски комсомолец“ — повторих пак. — Веднага!

— Колко си досаден. — Тя започна да се изправя, като знаеше прекрасно колко ми харесва, до пресъхване на гърлото ми харесва да наблюдавам сладострастните й бавни движения.

— Какво, не се ли получава? — попита тя. — Все изясняваш с Грязнов кой от вас е доктор Уотсън и кой Шерлок Холмс?

— Редуваме се — отвърнах зло. — Днес той е докторът. Това не е твоя работа.

— Като каква ме държиш тук, граф Турецки? — Очите й започнаха да побеляват, което говореше за прогресираща порочност. — Каква съм ти аз? Момиче за всичко? Резервното летище, където кацаш всеки път, щом жена ти се обърне към стената и се оправдава с преумора?

— Ще отидеш ли най-сетне или не? — попитах по-тихо, като си спомних със съжаление как наскоро се борих за нея, когато началникът на следствения отдел постави въпроса да нямам секретарка.

Напоследък редовно се карахме. Това винаги бе прелюдията на страстно примирие в полутъмното й жилище. А поводите бяха моят застой в разследванията или нейните неуспехи в личния живот.

Тя не се отказваше да мисли, че може да ме получи като законен съпруг. Днес това съвпадна със съкрушеността ми по повод бездарното разследване на двете убийства.

Гледах как отива към вратата, плавно и невъзмутимо, после отидох до компютъра й и взех кутия със сок, като я огледах предварително. Веднъж така доизпих чашата й и съм се изцапал с червилото й. За мен си остава загадка как забеляза жена ми — на светлината на нощната лампа, в полутъмния коридор, когато се върнах от „приятелска вечеря“.

Не стига това, ами определи номера на червилото, а беше и прекрасно информирана, че го използва именно Лара.

Никога нямаше да помисля, нямаше да заподозра, че жена ми, преподавателката в музикално училище, има следователски способности. С какъвто се събереш — не намерих друго обяснение.

Трудно загладих този конфликт с помощта на безупречно алиби — научих този номер от моите подследствени (мисля, че те биха се гордели с мен) — и се зарекох повече да не правя фалове.

Лара се върна след половин час. Сложи на писалището ми вестника и наведе очи, сви устни, а ръцете си сложи на корема. Същинска съгрешила ученичка, извикана при директора.

— Много се забави — рекох сърдито.

Щях да добавя още нещо, ако не бях почувствал физически как зад вратата на кабинета ми животът е спрял и замрял, утихнаха дори компютрите — всички даваха ухо на разговора ни.

За всички отношенията ни с Лара бяха като филма „Санта Барбара“ на работното място. Нещо такова безкрайно и неопределено.

Лара не отговори на упрека ми и излезе.

Разсеяно прелистих последните броеве. Май това: Във връзка с преминаването на друга работа… Много ясно. Тези хора не остават без топло местенце. Когато ви изритат, Александър Борисович, тук никой няма да пророни една сълза. Лара ще се утеши с новия шеф. Така ще е, защото не разполагате с опасна информация за тези, които на прощаване ще ви стиснат ръката.

Така. Ръководел… Забелязан там и там… Хм. Привърженик на силовото решение на чеченския проблем. Аз също. Наистина, не толкова бездарно.

Бандитът трябва да бъде разоръжен и наказан. Страх ме хваща да гледам географската карта на отечеството, то е като огромен бик, натъкнал се на кавказкия кинжал.

По-нататък. Нефт… Става по-топло. Всякакви квоти и облекчения. А иначе — нищо особено. Свалили го — свален. Трябва свежа кръв. Като за хирургическа операция. Това е всичко…

18.

Из магнетофонния запис от разпита на свидетеля С. А. Горюнов:

Слава изключи магнетофона. Зяпна ме въпросително.

— Многословно и нищо конкретно — рекох аз. — Но като цяло правилно си постъпил. Трябва да се намерят следите. Той трябва да бъде претръскан хубавичко. Какви са тези намеци за изтичане на информация? Знае ли нещо?

— Само блъфира — отвърна Слава. — Много е пъргав този Горюнов. Като слон в стъкларски магазин. Надул корема на професорската дъщеря. Нещо не се получило. За което татенцето се постарал да го изгони, макар нашият Серьожа, сегашният помощник на генерал Тягунов, да е давал големи надежди като бъдеща национална ценност. В армията, много ясно, давал тон при всяко пеене. Повредил гласните си струни по време на преглед на строевата подготовка през зимата.

— Има от какво да се озлоби — съгласих се аз.

В това време, без да чука, влезе Лара и сложи пред нас две кафета. Слава погледна изразително първо нея, после мен. Чул е нещо. Но аз нямах намерение да променям темата на разговора ни, още повече в нейно присъствие. Не знам защо Лара не излизаше.

— Александър Борисович, ще ви бъде интересно да знаете, че онзи Володя Фрязин, дето го командировахте, няколко пъти се опитваше да се свърже с вас от Украйна — каза тя. — Точно във ваше отсъствие, когато по заповед на съпругата си спешно заминахте за вкъщи.

Намръщих се. Не мога да търпя, когато разговарят така с мен. Макар Слава да не е външен човек. „По заповед на съпругата!“ Дори не се притеснява.

Слава ме гледаше съчувствено. И също очакваше отговора ми.

— И ти какво му каза? — поинтересувах се аз.

— Да звънне привечер — отговори Лара.

— Нищо ли не предаде? — попита Слава, като видя смущението ми.

— Искали му пари за някакви сведения. Не възнамерявали да идват тук. А той имал само пари за връщане. Май че иска триста долара.

Двамата със Слава се спогледахме. Няма що. Изнудват сътрудниците от прокуратурата за пари! Това е нещо нечувано. Впрочем всичко е ясно. Тук ги зарязват землячките им, те, естествено, не са ги намерили. А там са им поискали изгубеното. Сега искат да получат парите дори по този необикновен начин.

— Може да се обърнем към украинските следствени органи — полугласно каза Слава. — Нека да помогнат на нашия Фрязин да разпита тези диванета и да състави фоторобот.

— Няма смисъл — каза Лара, след като седна и сложи крак връз крак. — Нашите момчета от спецчастите вече ги търсиха по друг повод. Нищо не направиха. — И се наведе с цигарата си към Славината запалка.

— Лошо са ги молили — рекох мрачно. — Трябвало е да се свържат директно с главния прокурор и министъра на вътрешните работи на Украйна. Свърши ли?

— Да. — Лара сви рамене. — Сега ще доизпуша цигарата си и няма повече да ви преча.

— А ние ще си доизпием кафето, за да ти правим компания — отбеляза весело Слава и ми намигна.

Тя му хвърли най-чаровната усмивка, на каквато бе способна.

Стояхме още минута-две мълчаливо, мислейки всеки за своето. Аз мислех колко ми е скъпо наистина това момиче. Нека понякога да ме ядосва. Но го прави, защото иска да ме накара да й обърна внимание. А аз съм ръб, самодоволен и тъп. И правилно ще направи, ако някой ден ме разкара. Сигурно се е хванала на бас с някого, че ще хукна след нея на края на света. Може някога да хукна. Когато вече ще е късно. Но не сега. Сега съм затънал до гуша в други грижи.

— Хайде, оставям ви! — На прага тя пак погледна към мен. А аз, глупакът с глупак, седях с обидена физиономия и чаках кога ще затвори вратата след себе си. Може би завинаги.

Но сега не ми е до това. Трябва да намеря убиеца и да го разоблича.

— Ти, естествено, не спомена на Горюнов за убийството на Садуев?

Той погледна към тавана. Значи ме смята за пълен параноик. Но все пак трябваше да му каже.

— Честно казано, забравих — каза Слава. — А още по-честно, дори не съм имал намерение. Всички вестници писаха за гибелта на Садуев. Трябваше да знае. И щеше да каже, ако го е познавал.

— Във вестниците не пишеше как е загинал — махнах с ръка аз. — Но все едно, трябва да го попитаме при следващия разпит. Какво друго? Осигуриха ли му безопасността?

— Вече всичко съм организирал — заяви важно Грязнов. — И го изпратиха в казармата на Топли Стан. При спецчастите на Министерството на вътрешните работи. Оттам го карат с охрана на работа в неговото Министерство на отбраната.

— Ние нямаше да можем да му осигурим такива условия — въздъхнах аз. — Не ценим свидетелите си. Не ги пазим.

— Ще говориш ли с него? Ще го разпиташ ли? — поинтересува се Слава.

— Малко по-късно. Искам да те помоля да отидеш в Барнаул. Горюнов е служил там. Оттам е и безследно изчезналият Прохоров. Трябва да го издирим, в краен случай да се намерят отпечатъци от пръстите му. Бръснарските му принадлежности, шлосерски инструмент, ловна пушка… Останали са върху нещо, разбираш ли? А аз ще се опитам да измъкна бедния Володя от братска Украйна. На всичкото отгоре ще го ограбят…

— Мислиш ли, че в Барнаул ще се намери някаква следа? — попита той, когато стана.

— Откъде да знам! Изобщо смятай, че нищо не знам и не разбирам.

— Добре тогава — съгласи се Грязнов, — добре. И слава богу! Защото вече започнах да се страхувам за теб. Проглушил си ушите на всички с твоята натрапчива версия…

И навреме се наведе, за да не го удари собствената му запалка, забравена върху бюрото ми.

19.

Лейтенант Тягунов, синът на генерал Тягунов, пристигна в полка съгласно заповедта на министъра на отбраната, за да продължи службата си.

Слезе от колата, която бяха хванали на стоп с жена си Ала, и свали двата огромни куфара.

Бе знойно пладне. Кавказците, които дебнеха Горюнов и всеки ден дежуреха в будките си срещу КПП-то, подсвирнаха с уста и изведнъж изгубиха бдителността си, като зяпнаха Ала. А имаше какво да гледат.

Когато тя и мъжът й прекрачиха прага на КПП-то и наближиха плаца, маршируващите роти объркаха крак, но офицерите, които провеждаха занятията, не забелязаха грешката.

Тук още никой не бе виждал такива дълги крака и такава къса пола. Изобщо цялата бе облечена като столичанка, според сезона, кажи го почти гола, и със слънчеви очила.

Като я видя от прозореца на щаба, дежурният по полк капитан Холин, плешив и невзрачен, който отдавна чакаше майорското звание, подсвирна.

— Коя е тази? Защо не я познавам? Защо не докладвате, другарю прапоршчик? — каза строго на Серьожа Горюнов, който работеше с документите.

Той пък погледна бегло през рамото на Холин.

— А това са… Късничко пристигаш, другарю лейтенант, късничко. Та това е лейтенант Павел Тягунов, синът на генерал Тягунов, който идва на инспекция миналата зима.

Съобщи каквото имаше да казва и пак заби нос в книжата, като демонстрираше пълна осведоменост и още по-пълно равнодушие към въпросното събитие, толкова развълнувало личния състав на поделението.

Холин го погледна смаяно. Прапоршчикът седеше пред него, старшия по звание, метнал крак връз крак, втренчен в неразбираемите книжа и което е особено възмутително — не обръщаше капка внимание на приближаващия обект на всеобщо възхищение, сякаш всеки ден среща подобни хубавици.

— Защо при нас? — попита Холин. — Генералското синче можеше да се уреди и при татенцето си.

— Попитайте нещо по-просто, Пьотър Авдеевич — навъси се прапоршчикът. — Заповедите не се обсъждат. Още повече на министъра на отбраната, нали така?

Дори не вдигна очи към офицера, който се обърна към него, само полюляваше крака си, както го бе метнал на коляното си.

„Я стани!“ — изкомандва наум капитан Холин, но на глас каза:

— Гледай, гледай само каква походка. Това се казва жена! Отдавна не сме имали такива в частта, а, Серьожа?

— Тъй вярно. — Прапоршчикът се обади лениво. — Откакто пристигнахте вие със съпругата си, не е имало нито една… Какво ще кажете, Пьотър Андреевич, да вземете да застъпите вдругиден наряд вместо майор Гришаев, че боледува нещо? То е доброволно, но бих искал да ви помоля… — Прапоршчикът погледна многозначително смутения капитан.

В частта наричаха капитан Холин „вечния дежурен“, както бе и вечен капитан. Мнозина от колегите му от военното училище вече командваха полкове или отделни батальони. А капитан Холин все запълваше всевъзможни дупки с хилавото си тяло, когато трябваше да подмени някого или пък някой е отказал да отиде на бригада за картофи. Опитваше се да компенсира липсата на командирски глас и внушителен външен вид със стопроцентова изпълнителност и готовност да запълни всяко празно място в строя, особено ако негов боен другар е паднал в боя с чашката.

Но нито трезвеността, нито споменатата по-горе изпълнителност му носеха желаните дивиденти. Лентата с надпис „дежурен“ плюс капитанските звездички станаха познат детайл от пейзажа на военното градче и това никой не искаше да променя.

Цялата му надежда бе във всемогъщия прапоршчик Горюнов, затова капитан Холин изпълняваше винаги безпрекословно и в срок неговите указания.

Когато Холин излезе от щаба, за да проследи къде ще отиде новопристигналата двойка и да се присъедини към тълпата, обсъждаща основните технически данни на младата лейтенантша Тягунова, Серьожа остави книжата и се протегна във фотьойла с ръце на врата.

— Да започнем с молитва! — рече той на глас. — Добре дошла, уважаема Ала Аркадиевна!

Но това съвсем не означаваше, че на мига ще хукне да се представя. Знаеше предварително, че Тягунови ще дойдат точно днес. Бе получил информация от сигурни източници от Министерството на отбраната. Знаеше, че лично генералът е настоявал (щом младите се инатят и искат да сърбат казармена чорба далеч от татковото опекунство), по-добре да дойдат да служат именно тук, където командва парада този Фигаро с пагони на прост прапоршчик. Младото семейство ще бъде при него като зад каменна стена. Както бяха се споразумели предварително…

А Серьожа не се съмняваше, че генерал Тягунов може да бъде благодарен.

Да, той няма да бърза. Ще се появи пред Тягунови малко по-късно. Да направи впечатление, да спечели от контраста. Нека другите любопитстват и въздишат. Серьожа ще бъде навъсен и делови. Знае как да впечатли разглезената от чуждото внимание красавица — ще бъде равнодушен към нея, а при разговор — небрежен.

Той има нужда от нея. Но първо трябва да й стане нужен, и вече после ще й благодари.

Докато съпругът й с угрижен вид уреждаше нещата си и представяше документите, Ала се разхождаше самотна из града, без да обръща внимание на възторжената тълпа, която не я оставяше на мира. Всички се тикаха да я разгледат по-добре, изблъскваха с лакти старшите по звание, без да спазват субординацията.

От прозорците на жилищните блокове и общежитието за офицери я гледаха осъдителните очи на офицерските жени. Голяма работа, столична клечка… Висока — тъкмо подхожда на снажния си и навъсен съпруг, разголила се, а нашите хубостници само това гледат…

Ала вървеше и изведнъж видя нещо достойно за нейното внимание.

— Ау, това нещо танк ли е? — попита тя и възторжено огледа мръсната, покрита с ръжда бойна машина. Няколко оцапани войници, голи до кръста, я миеха в огромна локва всред парка, където се пазеше техниката.

— Да, танк — отговори единият от тях, макар това да бе бронетранспортьор.

— Ах, ще може ли да се повозя на него? Да не мислите, че не мога да карам кола? Карала съм ауди, пежо… А такава бойна — нито веднъж! Само ми разрешете, може ли?

Войничетата се спогледаха. По принцип не е разрешено. Пък и в БТР-а няма кормило, а ръчки. Погледнаха въпросително офицерите.

Те пък не сваляха очи от Ала.

А тя прие мълчанието за съгласие, протегна ръка на сержанта горе, върху бронята до кулата. Той също й подаде ръка, като първо се помая, а сетне се изчерви.

Тя остана доволна и се покатери горе. Сама свали от сержанта пропития му с пот шлемофон и го надяна на главата си. И влезе в люка на механик шофьора. Войниците се спогледаха, свиха рамене и също се качиха след нея.

Едва тогава господа офицерите се опомниха, завълнуваха се — какво става тук и къде е дежурният. А капитан Холин все не можеше да си проправи път в тълпата и да стигне до мястото на събитието. Най-накрая с тънко гласче нареди всички да си отидат по местата, да продължат занятията си и се готвят за храна.

В това време бронетранспортьорът изрева, обви се в сини кълбета пушек и тръгна, после спря, люшна се, пак тръгна, както става, когато го кара неопитна ръка.

И се понесе пред погледа на смаяния гарнизон някъде към синеещата зад полята гора и скоро изчезна сред тъмнозелените й гъсталаци.

Всички веднага започнаха да говорят развълнувано, че трябва да се организира преследване, защото кой знае какво става…

И докато говореха, капитан Холин изведнъж видя двама небръснати кавказци сред възмутената и негодуваща навалица. Бяха се промъкнали през КПП-то, оставен без охрана, и се присъединиха към любителите на прекрасното, сляха се с тях като единни и неделими.

— Кои сте вие? Как попаднахте тук? — капитан Холин се развика с прегракващ от възмущение глас и тропна с крак.

— Защо да не може, скъпи? — заръкомахаха децата на планината. — Защо да не можем да гледаме красивото момиче? Всички му се любуват, хукнаха след нея, оставиха вратата отворена, как можехме да се спрем? Тръгнахме след твоите дневални. Вие като можете да я гледате, защо ние да не можем?

— Веднага напуснете разположението на частта! — ревна капитан Холин и започна да ги избутва към вратата. — Къде е дежурният по КПП? Сержант Силин! Какво става при теб? Ще отидеш в ареста! Защо си зарязал поста? Кой ти разреши? Десет денонощия арест!

— Ай, не викай! — Руслан, същият онзи „ангел хранител“ на Серьожа Горюнов, запуши ушите си. — И не ни блъскай, драги, сами ще си отидем. Защото, ако аз те блъсна! — и направи съответния жест.

Всички се възмутиха от нахалството на новодошлите. Дори за малко да провалят преследването на БТР, с който войничетата са похитили Ала — както решиха всички.

20

В това време съпругът на Ала, Павел Тягунов, подреждаше кътчето в общежитието, оградено с параван, шперплатова плоскост и одеяло, от също такива кътчета в една огромна зала.

Павел миеше пода яростно, по курсантски, а през пролуката го наблюдаваха офицерските жени, толкова млади, колкото и неговата жена, макар и по-малко красиви. Павел имаше мъжествена и същевременно по младежки ъгловата красота. Пък и си го биваше на ръст, по нищо не отстъпваше на забележителната си съпруга. И жените го обсъждаха и като се подсмихваха, подрусваха децата си.

— Вие ли сте лейтенант Тягунов? — попита запъхтелият се дневален, когато дотича в общежитието.

Павел се изправи. Дневалният се оказа с една глава по-нисък от него.

— Какво има?

— Току-що откраднаха жена ви с бронетранспортьор! — на един дъх изрече дневалният и ококори очи. — Дежурният по поделение нареди да се явите…

— Започва се… — Павел сърдито хвърли парцала в кофата. — Да не го е откраднала тя?

Когато стигнаха до танковия парк, бетеерът се връщаше, а от люка му надничаше оцапаното и сияещо лице на жена му. Павел отдалеч й показа юмрука си.

Бронетранспортьорът забива спирачки, разтърсва се и едва не отнася вратата на парка. Моторът заглъхва. Ала сваля душния шлемофон и пред всички се хвърля на врата на мъжа си.

— Колко е хубаво! Необяснимо и готино!

Все й е тая, че ги гледат, че поличката й се е вдигнала до не знам къде, та се виждат символичните й гащички.

— Ах, не можеш да си представиш! Мерцедесът ряпа да яде! Като отцепиш по равното, можеш да заспиш! А тук нагоре-надолу, нагоре-надолу… Така възбужда, толкова е сексуално, толкова романтично! Било през яма, било през падинка…

— Стига си правила циркове! — разсърди се съпругът и подръпна вдигналата се поличка, после внимателно я свали на земята — в прекия и в преносния смисъл.

И тя спря да бъбри и видя как се карат на момчетата, които й разрешиха да се повози.

— Не им се карайте! — помоли тя капитан Холин. — Моля ви! Аз съм виновна. Ама, другарю полковник, много ви моля.

Можеше ли суровият капитан Холин, току-що получил извънредно звание, да устои пред умолителния й поглед?

И дори това да не означаваше нищо, но дълго чаканата заповед на министъра не изпълни душата му с толкова бурна радост, както този нежен, умолителен гласец.

— Никой няма да ги накаже — тихо, но ясно се обади някой отзад. И когато Ала се обърна, видя за първи път прапоршчик Горюнов, за когото й предстоеше да научи много интересни неща.

Тя схвана, че тук той не е най-старшият. Но гласът му, никой не можеше да я излъже, такъв глас има само най-главният.

Ето защо всички наоколо притихнаха и гледаха и слушаха с интерес.

— Къде сте се учили да карате бронетранспортьор? — попита вежливо писарят Горюнов и погледна Ала право в очите.

Тя повдигна рамото си, от което непрекъснато се свличаше тъничката й презрамка.

— Никъде. Момчетата ми показаха. Защо, не бива ли?

— Разбира се, че не бива, колко пъти да ти казвам! — отвърна сърдито съпругът. — Стига, хайде да си ходим вече. — И я хвана за ръката.

— Но защо… — каза спокойно Горюнов. — Щом не бива, но много ни се ще, значи може. Това е лозунгът на нашето непросто време. Не ви ли се струва?

— Наистина! — Ала дръпна ръката си. — Не разбирам защо да не бива. В американската армия и в Израел на жените е разрешено. Карат танкове, самолети… Права ли съм?

— Разбира се. — Серьожа кимна и примижа. — А не искате ли да постреляте с оръдие?

— Ах, ама може ли? — Тя плесна с ръчици. Сиреч цял живот съм мечтала за това. — С истински снаряди ли?

— Скоро ще имаме нощни стрелби — каза Серьожа. — Знаете ли колко е красиво? Трасиращите снаряди отиват с рикошет към звездите! Представяте ли си?

Тя го гледаше очаровано.

— Наистина ли? — Ала въздъхна тъжно. — Но мъжът ми няма да разреши. — И със същото безупречно рамо, от което пак падна презрамчицата, се притисна към суровия мъж.

— Можем да заповядаме на мъжа ви. — Серьожа сви рамене и за първи път погледна лейтенант Тягунов.

— Не, трябва ми разрешение — пак въздъхна тя. — Само че не разбирам кой командва тук. Всички се нахвърлиха на бедните момчета. А какво са виновни те?

— Попитайте мен, прапоршчик Горюнов — усмихва се Серьожа. — И смятайте, че всичко съм съгласувал с командира на полка.

— А вие какъв сте тук? — попита най-накрая лейтенант Тягунов, малко смаян от царящите нрави. — С какво се занимавате?

Странно нещо — прапоршчикът облещи очи, изпъва се „мирно“, сложи ръце по шевовете. Същински ветеран, който знае устава наизуст.

— Тъй вярно, писар на строевата част, другарю лейтенант!

Всички се запревиваха от смях. Смешно беше… Пред Горюнов отдаваха чест полковници. А той се правеше на палячо пред някакъв лейтенант. Макар че заради такава жена ще козируваш и на ефрейтор.

Тягунов бе недоволен. Преди всичко от себе си. Дори се изчерви. Не, съвсем не се стъписа от такова нахалство. Сърдеше се на себе си, че не може да постави на мястото му този тарикат.

Макар че ако си спомняше, баща му спомена нещо такова за него…

— Тогава защо не сте в щаба, защо сте тук? Защо възразявате на старшите по звание?

Ала плахо погледна мъжа си, хвана го за лакътя и се постара да го спре. Но Серьожа Горюнов изигра докрай своята роля:

— Виноват, другарю лейтенант! Разрешете да вървя?

— Разрешавам… — не обърна внимание Тягунов и хвана под ръка своята Ала.

— Разрешете да изпълня? — не миряса писарят.

И отново всички избухнаха в смях. Ах, Серьожа, бива си те… Само Ала беше притеснена. Сякаш усети как започваше, как се надигаше бъдеща драма.

И дръпна мъжа си по-надалеч от насъбралата се тълпа.

— Какво става тук? — попита Павел насъбралите се офицери, на които този цирк им допадаше.

— Каквото навсякъде — сви рамене потният капитан Холин.

— Провинция, другарю лейтенант! — доложи писарят Горюнов, макар да не питаха него. И като застана в стойка „свободно“, приятелски се подпря на рамото на капитан Холин, който май сам си го подаде. — Само със самолет може да се отлети!

Володя Фрязин проклинаше деня, в който се натисна да лети в братска Украйна, за да „шукае“ там, както казват украинците, и разпита ония младежи. Намери Микола и Дмитро и ги разпита неумело, но те отказаха да помогнат при съставянето на фоторобот на човека, когото бяха видели в Москва. Не се канели да ходят в Русия. Нямали пари. Дай Боже да си върнат дълговете. За целта трябвало да намерят ония „приятелки“. Виж, ако Володя им помогне да ги намерят, тогава друга работа. Тогава те ще помогнат за по сто долара на калпак. И ще дойдат в Москва, където с удоволствие ще отговорят на въпросите на важните следователи.

Володя седеше в прашната градинка на гарата, ноемврийският вятър го пронизваше, а той унило размишляваше за тленността и суетата на живота. Средата на ноември. Измръзна, тресеше го.

Сухият вятър разнасяше угарки, скъсани торбички и гонеше бездомните бродяги, търсещи подслон. Едно парче от вестник се спря в крака на Володя и той взе, че го вдигна. Какво ли ще прочете? Всичко е на украински, едва разбира тукашната „мова“. Искаше му се да се върне в Москва само за да може да чете вестници на своя москалски8 език.

Но изведнъж нещо от това парче вестник прикова вниманието му. Портрет на млад човек в траурна рамка. Някой си Грицко Меланчук. Загинал от куршума на убиец.

При тях е все същото. Изостават с няколко години, а повтарят нашите стъпки. При нас мафиотски истории, защо да няма и при тях?

Щеше да изхвърли хартийката вестник, но пак я взе. Наистина повтарят всичко! Едно към едно. Или не е разбрал добре какво пише?

Володя огледа полупразната градинка. Няколко дебели лелки дъвчеха нещо, седнали върху също толкова огромни денкове. Чакаха влака.

Ей този младеж, тукашен чейнджаджия, стои с една бала карбованци и ги тупа като карти. Ще ги смени или за рубли, или за валута. Лицето му е съвсем почерняло и загрубяло от вятъра. Като немито. Сигурно цяло лято е висял. И през зимата ще виси. Но не се вижда някой да прибягва до услугите му. Във всеки случай тукашната милиция не го закача. Или е в комбина с него?

Володя го повика с пръст, седнал важно на пейката. Значи — тук на това „независимо“ пространство аз съм най-важният. Ако се спазарим, мога и да сменя.

Чейнджаджията разбра намека и погледна милиционера. Той също разбра нещо и кимна равнодушно и едва забележимо. Значи може да отиде при този москал. Още като преминаваше държавната граница, Володя веднага разбра: на мига го познават, че е москал. Едрогърдата шафнерка, която го обслужваше, от чисто московско произношение веднага премина на родната си украинска мова.

— Ей, приятелю, преведи ми какво пише тук за убийството — помоли Володя.

— Педесе долара — рече тихо момчето и погледна под вежди милиционера. Ясно, ще трябва да дели с него. Но пак е обир.

— Пет хиляди рубли — възрази унило Володя. — Всичките, които имам. И да ме пребъркаш, нямам повече.

— И като смениш още педесе хиляди — предложи чейнджаджията, като гледаше Володя с все по-голямо презрение.

— Бива — кимна Володя.

После слушаше тромавия превод и поглеждаше как към гарата постепенно се стичат натоварените с какво ли не тукашни жители, за да посрещнат московския влак. Интелигентни на вид жени носеха някакви стари книги, глинени рисувани съдове, емайлирани чайници… Един мъж крепеше голямо стенно огледало, което едва ли ще мине през вратата на вагона, ако някой, поел за Крим москал му хвърли око.

Те идваха всеки ден тук, по-точно — по няколко пъти дневно, но богатите пътници от Москва предпочитаха печените кокошки и зеленчуци, варените картофи, пренебрегваха местната водка „горилка“ и бира, да не говорим за книгите, съдините и евтините украшения.

И въпреки това ще идват тук и ще молят като милостиня да им вземат стоката едва ли не даром, и ще стоят като стена, ще молят и протягат ръце през прозорците на вагоните.

Володя поглеждаше разсеяно гражданите на свободна Украйна, слушаше внимателно какво чете с множеството „ами“ и „как беше това на руски“ тукашният преводач. Но един пасаж накара Володя да даде ухо.

— Какво? Я прочети пак — помоли той.

„Преводачът“ погледна мрачно — сигурно ще поиска допълнително за повторението, но не поиска.

— Специалистите твърдят: изстрелът е произведен от разстояние не по-малко от сто метра, тъй като… абе, как беше на руски, наблизо не е имало други къщи и други здания, а са стреляли от укритие или от покрив. Разбра ли? Било е светло, имало много хора, а никой нищо не чул. Да. И куршумът уцелил този Грицко точно в тила. Разбра ли?

Гледай ти, помисли си Володя. Цяла сюрия терористи, първокласни стрелци, и всичките се целят в едно място. И винтовките им първокласни, и заглушителите им. Или наистина в ОНД се е пръкнал един-единствен килър гастрольор, който обикаля по градове и села?

— Кой е този Меланчук? — попита Володя. — Пише ли във вестника?

— Един дявол знае — сви рамене чейнджаджията, обяснявайки на руско-украински. — Нали виждаш, тук е скъсано.

Така е. Скъсано е. Но все пак е интересно… След безпросветните дни, когато нямаше късмет, сега го обзе усещане за успех. Володя дори се надигна от мястото си, готов да тича към най-близкото управление на милицията. После се сепна и даде на „преводача“ си обещаните пет хилядарки.

— А педесе за смяна? — скочи онзи и пак погледна милиционера, който ги наблюдаваше внимателно.

— Нали ти дадох пет хиляди — всичките, които имам. Тук ме изцедиха до последната рубла.

Чейнджаджията се навъси и го хвана за реверите.

— Защо не каза бе, гад?

Сега и двамата погледнаха милиционера, който идваше към тях. И двамата имаха нужда от него. Макар и по различни поводи.

Отначало той и чейнджаджията, като свои хора, размениха няколко фрази на езика си. После милиционерът попила наболите си мустачки и въпросително поглед на Володя. След това пое дълбоко дъх, за да изрече нещо сакраментално по повод глобата за нарушаване на обществения ред, за предпочитане във валута. Но Володя го изпревари, пъхна под носа му червената си книжка като сътрудник на Главна прокуратура на Русия.

При вида на командировъчното свитите очи на милиционера се ококориха. Пообърка се, не знаеше какво да реши: дали да отдаде чест, или да зашлеви един на чейнджаджията. Володя пак го изпревари и не му позволи да направи нито едното, нито другото.

— Къде ви е районното? — попита той.

В милицията Володя обяснява дълго как стоят нещата, показа на началника парчето вестник със статията за убийството, което смая страшно много тукашния шеф, но като разбра, че убийството е станало другаде, веднага се успокои.

— Какво искате от мен? — попита той. — Тук ясно пише. Друг град. Там се отнесете. А иначе — това е намеса във вътрешните работи на суверенна държава, аз така го квалифицирам! Убиецът е наш, ние ще го търсим. А вие не си пъхайте носа в чуждите работи.

Той говореше на чист руски, дори без акцент и някак си кокетничеше с московското си произношение.

— Ами ако ви помогнем да го хванете? — попита Володя. — Нима ще откажете?

— Обърнете се към началника или в прокуратурата — заяви началникът на районното, като криеше очите си, видимо побелели от ненавист. — Свършихте ли?

— Бих искал да прочета цялата статия — заяви твърдо Володя. — У нас станаха множество подобни убийства. Три на брой. Сигурно е някой гастрольор, опитен и много опасен стрелец. Искаме да разберем как и по какъв принцип си избира жертвите. А вие не желаете да ни помогнете, макар че убийството е станало на територията на републиката ви.

— С какво да помогна? — Той вдигна глава и разпери ръце, като се облегна на стола. — С какво?

— Тук живеят двама свидетели, които не мога да накарам да помогнат за съставянето на фоторобот на предполагаемия убиец — поясни Володя. — Ето имената и адресите им.

Той даде на началника на милицията писмото, адресирано до министъра на вътрешните работи и главна прокуратура на Украйна, подписано от заместник-главния прокурор на Русия Меркулов. То съдържаше молба за съдействие на следователя Фрязин. До този момент писмото не бе направило особено впечатление на длъжностните лица. За какво ни е писмото ви? Нямаме време да се занимаваме с вас. До този момент така или приблизително така отговаряха на Володя, с думи или красноречиви жестове. Днес ситуацията се промени. Убийството е станало направо тук, край „ридна хата7“. И е работа на местните следствено-оперативни органи да го търсят.

Ако се съди по изражението на лицето му, сигурно точно такива мисли споходиха началника на милицията.

И той здравата се замисли. Хич не му се искаше да се забърква в тази съмнителна работа. Е, обикаля из страната някакъв килър, гърми всички, за които са му платили огромни пари. Мафията преследва мафията. Само гледай да не попаднеш под кръстосания огън. Какво му е на този москал? Поговори и си тръгна. А ние трябва да живеем тук, да осигуряваме реда…

От друга страна, убита е важна птица. Иначе нямаше да публикуват портрета му. Май че е виждал тази нагла физиономия. Сигурно са го давали по телевизията. Върви, че скръсти ръце…

— Добре — изломоти той. — Ето ви вестника, ще ви намерим и свидетелите. И на мен сякаш са ми познати. Чувал съм някъде имената им.

— Ходят в Москва за стока — поясни Володя. — Там ги ограбили техни землячки. Може да са ви търсили.

— Май имаше нещо… Ще ви ги доставим. Само че не можем да направим фоторобот. Потърсете градското управление. Там имат научно-технически отдел, експерти и прочие.

— Някой ще ми преведе ли пълния текст на статията? — попита Володя.

— Ей, всички московчани сте такива… — Началникът се размърда на стола, сетне стана. — Пристигате при нас, а не желаете да знаете езика ни. А ние сме длъжни да ви превеждаме на вашия!

— Няма ли да преведете? — въздъхна Володя.

— Защо, ще ви намерим преводач, а вие се пазарете с него. — Той сви рамене. Върху полусънното му лице се появи нещо като съчувствие. Изглежда, бе разбрал от подчинения си от гарата, че този руснак вече е без пукнат грош. Ошушкали са го.

— Но разберете, това е и във ваш интерес — рече Володя и отново въздъхна. — Нали е убит ваш гражданин. Нали и вие търсите убиеца.

— Аз не търся никого. — Началникът махна с ръка и пак седна. — Моята работа е да се грижа за реда. Да търси прокуратурата, криминалната… Добре де, ще ви преведа, щом е тъй. Михас! — Той извика някого.

Веднага се появи дежурният, който дъвчеше парче пушена сланина и бършеше с ръкав устата си.

— Какъв е този вид? — попита началникът на руски и доста учуди подчинения си. — Срамота е пред госта от Москва. Върви си дояж, от сутринта дъвчеш, а си все така кльощав. Жена ти не те ли храни? Казах, излез. И ми донеси „Радянски вестник“. От вчера. Разбра ли?

Дежурният изскочи като попарен. В тишината се чуваше как провинилият се си дояжда зад вратата сланината и от бързане се задавя.

Началникът погледна госта.

— Така живеем без вашите енергоносители… Май се смеете?

— А, и при нас се случва. — Володя сви рамене.

— Как е там, Москва стои ли на мястото си? Отдавна не съм ходил. Пък и честно казано, нямам желание. Напълнило се е с черни. Не мога да понасям тия негри! При нас имаше един, беше изпуснал влака си, та го арестувах за десет денонощия за извършване на естествените нужди на неподходящо място. Макар че трета година клозетът е закован. То пък откъде ли са намерили гвоздеи. Този черният не можа ли да потрае? До следващия влак? Заради него ми лепнаха наказание, но на ухото ми казаха: правилно, така трябва. А той си извадил принадлежностите, вижте ме значи, и ми полива пейзажа като с маркуч… Насъбрал се народ. Пък той добре облечен, с куфарче, не можеш да познаеш какъв е… А вие се церемоните с тях. Казват, че Москва вече не е Москва, пълна била с черни и с ония с големите носове… Ей, Михас, какво стана с теб?

Вратата се отвори, дежурният подаде вестника, като продължаваше да дъвче. Началникът сложи очилата си и заприлича на счетоводител.

— Къде, къде… Аха, ето.

Володя слушаше с притворени очи. Чувстваше как болката в главата му се усилва. Стараеше се да не пропусне нещо важно.

— Какво ти казах! — Началникът вдигна очи към Володя. — Видях го наскоро. По телевизията, когато ОМОН разгонваха митинг на „Крешчатик“8. Националистите… Искат да скъсаме с Русия. Да ти кажа ли, пълни идиоти. Сега е кучешки студ, парното почва през декември, а може и хич да го няма. У вас в Москва парното от октомври ли започва?

Володя кимна, като усети, че краката му замръзват.

— Вие нямате такива — продължаваше началникът. — Вашите са други. Искат със сила да ни върнат. Като провинила се съпруга. Честно да ти кажа, аз не съм против. Омръзна ми да студувам. И този гаден навик! — Той прокара ръка през гърлото си.

— И кога ще мога да видя нашите свидетели? — попита Володя и усети как от гласа на домакина в ледения кабинет главата започва да го боли още повече.

— А, замръзна ли! — рече началникът, сякаш Володя бе виновният. — Свикнали сте там на топло. А при нас правим икономии, дявол да го вземе! Михас! Къде изчезна?

Михас пак си подаде дъвчещата физиономия.

— Дай му имената и адресите — каза началникът на Володя. — Михас веднага ще ти ги намери. И веднага ще ги изпратим в управлението.

— Случайно да имате нещо за главоболие? — Володя се намръщи, като усети, че започва да му се гади от миризмата на чесън, която сега се носеше около Михас.

— Не. — Той сви рамене. — Нищо не ни остана. Само идиоти с карбованци. Ами защо си се облякъл толкова леко, драги, като си тръгнал за насам? Мислел си, че у нас е топло, юг? Поне ял ли си нещо днес?

Володя си спомни, че наистина не е ял. Поне днес.

— Почакай, сега ще ти донеса нещо, докато Михас се размотава наоколо.

Смигна му, надигна се тромаво от мястото си и излезе от кабинета.

Володя продължаваше да седи с притворени очи. Сега му липсва само да припадне от глад. И какво излиза? Засега е трудно да се свържат тези четири, да, вече четири убийства, да се разбере приликата им. Двамата убити са явни мерзавци. Турецки настоява, че трите убийства са свързани по някакъв начин. Да вземем почерка, изключителното майсторство на стрелеца…

Какво друго? Двамина са свързани по някакъв начин с помощника на заместник-министъра на отбраната. И него си го бива. Какво ще каже Александър Борисович, като разбере за четвъртото убийство? Отличаващо се от системата, ако изобщо има такава.

Когато в кабинета влезе началникът, Володя бе заспал. Той разтри слепоочията му и му даде да помирише нещо. Володя отвори с усилие очи и видя пред себе си парче домашна селска сланина, посипано с едра сол, и филия черен хляб. И две скилидки чесън. Не пожела да хапне. Поиска чай, за да овладее тръпките по цялото си тяло, да се стопли.

— Сега ще отидем двамата в управлението, може парното там да работи — рече началникът.

Добре ще е поне малко да се стопля, помисли Володя.

Нямаше чай. Само вряла вода. Като на гарите из необятната родина след войната. Слава богу, че се намери захар. Липсваше само печка „циганска любов“…

В управлението бе топло. Там бумтеше „циганската любов“, за която си спомни преди малко Володя.

Дмитро и Микола вече чакаха в лабораторията на научно-техническия отдел в градското управление. Седяха мирно и тихо, гледаха екрана, където като в калейдоскоп се сменяха очи, вежди, уши, носове. Засега вдигаха рамене: „А бис его знает… Мабуть, и так.“9

Володя имаше треска. Само му трябваше да се разболее. Мечтаеше за таблетка аспирин „Байер“, дори почувства как при разтварянето му в чашата водата шушне…

— Зле ли ви е? — попитаха го.

— Май се разболявам. — Той се усмихна. — Но не ми обръщайте внимание. Може ли да ви помоля за едно копие от балистичната експертиза по делото за убийството? Трябва да сравним резултатите, разбирате ли? Да сверим вашия куршум с нашите.

Началниците се спогледаха. Зад полуотворената врата на лабораторията надничаха сътрудниците от градското управление и експертизата. Сигурно са чули за идването на важната клечка от самата Москва. А важната клечка едва дишаше.

— Случайно да имате аспирин? — попита Володя.

Имаха. „Байер“. Значи положението не е толкова лошо.

Той изчака, докато топлината започна да се разлива по тялото му и да прогонва главоболието. Има на разположение няколко минути, докато действа таблетката.

— Много ви моля… Билетът ми е чак за утре. Ако днес направим фоторобота и получа копията от материалите от балистичната експертиза, ще можете ли да ми уредите билет за нощния влак?

Те пак се спогледаха. При тях всичко се съгласува. Но нали има някакви споразумения за съвместна дейност на правозащитните органи? Самият той е чувал нещо.

— Разбирате ли — той е фашист! — съобщи на ухото му началникът на градското управление, полковник от милицията, Володя не запомни името му.

— Кой е фашист? — учуди се Володя.

— Този Меланчук. Затова си имахме много разправии с тях. Той им беше координатор. Нещо като референт.

— Намеквате, че дори не се каните да търсите убиеца? — попита Володя.

— Не, защо, възбудено е следствие. Престъпникът се издирва. Но имаме толкова други проблеми. Толкова убийства, и то шумни, загиват хубави, нормални хора — полугласно поясняваше другият полковник, началникът на криминалната милиция.

— Намерихте ли куршума? — поинтересува се Володя.

Пак се спогледаха. Ама че публика. Страх ги е да не кажат нещо излишно.

— Разбирате ли… там вече работят неговите хора. Заканват се лично да намерят убиеца. Не ни вярват.

— Разбирам ги — уморено каза Володя.

— Възможно е при тях да намерите куршума. Възможно е да намерите общ език с тях. Все пак той не е бил последният човек там. Бил е координатор.

— Остава да се надявам на това. — Володя погледна Дмитро и Микола. Засега тяхната работа не вървеше. — Само че къде ще намеря тези националисти? Можете ли да ме свържете с тях? Да речем утре?

Полковниците пак се спогледаха.

21.

— Какво означава координатор? — попитах Фрязин. — Разбра ли?

— Секретар по общите въпроси — отвърна пресипнало моят помощник.

— Лежи, лежи, не ставай — спрях го аз, защото разговаряхме у тях. След посещението си в братската република той лежеше с температура. Майка му го наливаше с чай с малина, че и мен покрай него. Правех му само компания, предпочитах чаша коняк.

— Намерили са куршума — продължи да докладва Володя, като се изправи с усилие на лакът. — Но искат петстотин долара като залог, че ни го дават временно за провеждане на експеримента.

— Ти обясни ли им, че за тях е по-важно, отколкото за нас?

— Да. Не искат да чуят. Казвам им: имаме вече два такива куршума. Може вашият да даде отговора на загадката. Трябва да ги сравним, тогава ще разберем с какво оръжие е стреляно.

— Лежи — въздъхнах аз.

Откъде да им намеря тези петстотин долара? Е, има конфискувани. По правило се предават на държавата. Можем да вземем временно в заем, стига да има гаранция, че украинската страна ще ни ги върне.

Още веднъж погледнах фоторобота. Май съм виждал някъде това лице.

— Володя, виждал съм го някъде. Не ти ли напомня някого?

— Не. — Той поклати със съжаление глава. — Да не е някой артист?

— При всички случаи от Холивуд. Мъжествено, привлекателно лице. А какво казаха Дмитро и Микола?

— Когато се появи това изображение, извикаха в един глас: Той е, той е!

— Да си ходя — изправих се аз. — А ти не ставай, не бива. Ще ми трябваш, но здрав. Постарай се да оздравееш по-бързо.

На прага се огледах. Володя и майка му гледаха след мен. Сигурно Володя е наредил на майка си: у дома ще дойде известният следовател Турецки, да не се изложиш. И тя се бе постарала. Мила, интелигентна майка. Московско семейство. А аз дойдох при сътрудника си като изпратен от профкомитета. Нося само една кесия с портокали. Макар той да има повече нужда от лимони. Сигурно няма пари дори за аспирин.

— Заплатите ще се забавят — казах нерешително. — Но дойде премията за миналия месец. Щях да забравя… Ето твоята част. Като дойдеш, ще се подпишеш във ведомостта.

Пъхнах в ръката на майката няколко банкноти, дори не ги преброих и засрамен изтичах навън.

Браво на него. Поне знаем къде има още един куршум. Все пак тия дръвници с дълги мустаци ще ни отстъпят куршума срещу залог. Мислят, че ние, москалите, сме милиардери. Ако Володя вземаше подкупи, можеше веднага да откупи този дяволски куршум. А като е такъв честен — има да чака. Неизвестно какво…

В управлението Лара още на прага ми съобщи, че пак ме е търсил Бичков от хотел „Мир“, дето го разпитва Коля Могилинец. Гласът му бил нетърпелив.

— Пак ще позвъни — рекох аз и седнах в креслото си.

— Остави един номер. — Тя разкърши дивните си рамене, знаеше как ме разпалва това движение. Много повече, отколкото ако наклони към носа ми отвора върху гърдите си, забравих как се казваше… А, деколтето!

Позвъних без желание. Какво интересно може да ми съобщи?

Бичков отговори веднага. Да, телефонът винаги му е подръка…

— Портиерът оздравя, онзи, дето питахте за здравето му.

— Кой…, ах, да! И какво?

По-добре да бяха се разменили. Портиерът да бе боледувал по-дълго, а Володя да беше здрав. Грязнов най-сетне беше заминал за Барнаул с неговите луди глави, ако не беше Костя Меркулов, аз никога нямаше да мога да го изпратя. Щеше още да ми се мотае и да ми задава гадните си въпроси. Изпратих Могилинец да разпитва свидетелите, да изяснява всичко за убийците. От всички, които бяха съгласни да ме търпят, остана само Лара.

— Нали искахте да си поговорите? — учуди се искрено Бичков. — Нали помните, попитахте кой може да е видял излизащите от хотела?

Минали са толкова дни. Нима още помни?

— А той на колко години е? — попитах аз.

— За това бъдете спокоен. Има професионална наблюдателност и памет.

Ами да, бивш служител от КГБ. От тия, дето не мога да понасям. Но се налага да разговарям с него. Ако Грязнов или Могилинец бяха наблизо, щях да изпратя тях.

Портиерът от хотел „Мир“ Коростильов пристигна при мен в следствения отдел привечер. Беше снажен, стегнат и доста охранен.

Плавният преход от храната в Държавна сигурност към ресторантските порции се е отразил благоприятно на фигурата му. Само склеротичните синкавочервени жилки по бузите му подсказваха за известни пороци, които по правило се проявяват на определена възраст.

Ръката му трепна чисто рефлективно, за да ми отдаде чест, но аз поех инициативата и му подадох ръката си и той трябваше да я стисне. Не мога да понасям да ми козируват.

— Седнете — поканих бившия майор (или по-висок чин). — Казаха ми, че сте дежурили вечерта, когато стана убийство на територията на правителственото здание, известно като Белия дом. Правилно ли съм разбрал?

— Съвсем правилно. — Той присви очи и приглади бездруго зализаните отделни мазни косми, като се озърна за огледало. Ами да, при тях всичко е в огледала, винаги може да си оправи прическата, да коригира имиджа си, както се казва.

— Видяхте ли този човек онази вечер? — попитах аз и подадох фоторобота.

Той го повъртя оттук-оттам и сви рамене.

— Или нещо подобно. Това е фоторобот.

— Знам — отвърна той. — Н-не, не мога да кажа нищо определено. Симпатична личност, но не се отличава с нищо особено. Поне да имаше някое белегче. Или плешиво местенце.

— Или бенка на плешивото — не се стърпях аз. С какво си губя времето?

Дори да е видял, какво може да помни?

— Доста време е минало оттогава — продължих аз. — Не може всичко да се помни. Но все пак след убийството не сте ли запомнили нещо необикновено, да кажем в поведението на някой от гостите на хотела?

— Вдигна се шум. — Той сви рамене. — Всички хукнаха да гледат какво се е случило… И аз се отвлякох. — Той въздъхна смутено и ме погледна страхливо, сякаш очакваше да му се скарам, че е изгубил бдителността си.

— И все пак — започнах да губя търпение, — поне нещо необикновено? Според мен навремето също сте се занимавали с подобни неща, с каквото аз сега.

— Има нещо такова — рече той многозначително и въздъхна, сякаш се готвеше да се отдаде гласно на спомени.

— Та на мое място кое щеше да ви заинтересува? Добре, на ваше място. Какво щяхте да забележите?

Аз потърках пръсти, палец и показалец, сякаш броя пари или търся думите.

— А! Идва Светка Зазорина — оживи се той, — свалила един японец. Сигурно се бяха уговорили предварително. И го замъкна със себе си. За цялата нощ. Взема им по петстотин долара — рече той и понижи глас. — Отдавна не я бях виждал. И хоп — точно тогава се появи. Той е богат, японецът де. Върна се призори. Уморен, но доволен.

— Така… — опитах се да си събера мислите. „Тук има нещо. Бяхме предположили нещо подобно.“ — Може ли някой да ги е вид ял, как мислите?

— Какво толкова — той сви рамене, — срещнаха се във фоайето. Тя се хвърли на врата му. Всички, които бяха там, забелязаха. Тя е един път! Красавица, ще ти падне шапката. Петстотин долара за час. Или за нощ, вече не си спомням. И винаги е любезна с мен. Винаги ми дава петдесет бакшиш. Не е стисната като другите.

— Какво петдесет, копейки ли? — сбърчих чело.

Разбира се, че се правех на интересен. Но много се надявах, че става дума за петдесет хиляди рубли.

— Петдесет долара! — побърза той да ме разочарова. — Двеста и петдесет хиляди наши пари.

И гордо се облегна на седалката с искрящ поглед. Я виж ти! Вие тук си седите, протривате си панталоните, а не събирате мангизи за нови. Постарах се да преодолея нездравото чувство на завист. Можеше да попречи на по-нататъшния ни разговор. В моя кабинет никому не е позволено да чувства превъзходството си. Нито морално, още по-малко — материално.

— Заради това, че сте я пуснали да влезе в хотела, така ли? — уточних аз, за да го сложа на мястото му.

Той въздъхна и скръсти ръце на корема си. Разбира се, че не е редно. Но нали трябва да се живее… Впрочем прекалено много мисля вместо него. Не играем шах. Ако пък играем, аз съм с белите и карам по свои правила.

— И тъй, те заминаха — обобщих аз, — японецът се върна чак на сутринта.

— Ами да, още бях на смяна — потвърди той.

— И това е всичко? Всичко необикновено през онази вечер? Не сте ли видели след изстрела поне мъжа, който е излязъл бавно с куфара си, без да бърза, запалил цигара, и едва след това е позвънил за такси… Наоколо всички тичат, суетят се… А на него не му дреме. Мъж с палто, един такъв висок, виден, какво ще кажете?

Просто го умолявах. Хайде, потвърди, пън такъв, за да има какво да предложа на Слава Грязнов, когато кацне от Барнаул.

— Не — отговори той съкрушено, някак съчувствено. — Не мога да си спомня.

— Ами да, помниш само тези, които дават петдесетачки за бакшиш. А ако излезе обикновен човек и запуши, но дава само пет хиляди бакшиш, дори няма да погледнеш към него — отвърнах злобно.

Той въздъхна виновно. Което е вярно, вярно е. По дяволите. Писна ми от него. Не са минали пет минути, а вече ми омръзна. Има такива заподозрени или свидетели. Поговориш с тях пет минути — и вече ти се иска да ги праснеш с нещо по главата.

Той почувства нещо такова, от което голата му глава се покри с пот, а като взе да става от креслото, запъшка.

— Стойте — махнах с ръка и пак минах на „вие“. — Този японец не беше ли случайно в стая на петия етаж?

— Което не знам — не знам. — Той разпери ръце.

— Но може ли да се разбере? Поне името. И на коя дата е дошъл.

— Ще искате наказание за половите връзки?

— Много ли японци имахте тогава? — попитах аз. — През ония дни?

— Цели делегации! Но този май беше сам. И е много богат! Рядко идват такива богати.

— Но щом е толкова богат, тогава е наел апартамент? — попитах аз.

— Сигурно. Само че най-добре попитайте в администрацията. Там ще ви кажат най-сигурно.

— Вашата администрация… — махнах пренебрежително с ръка. — Не знае това, което знаете вие. Може ли да ме запознаете с тази Света Зазорина?

В очите му проблесна мъжко разбиране на проблема. Погледна ме някак оценяващо. Ставам ли, или не ставам. Май не…

Наистина. Ставам само да й изпратя призовка да се яви тук. И да я разпитам: какъв е бил онзи японец, в коя стая е бил?

Все пак моето предположение, че убиецът е стрелял от някоя стая, не е било напразно. Можел е да види как чуждестранният гост заминава с момичето, как оставя ключа на дежурната администраторка, при желание е можел да запомни стаята му… После остава само да отвори с шперц вратата на стаята и да се разположи вътре. Никой няма да забележи, в този момент всички са гледали „Санта Барбара“.

Това предполагах и нямах търпение да разкажа на Грязнов. Нищо чудно да ми се присмее. (Хем се отнасяше тогава спокойно към основната ми версия. Не като после, когато започна да чувства правотата ми.)

— Мога да поговоря. — Той внимателно ме погледна. — Мога да уредя нещата по най-добрия начин. Винаги се е отнасяла към мен… Вече съм й казвал: защо твоите са все чужденци? Чичо Ваня, намери ми, казва, някой мъж. И на мен ми писна от чужденци.

— Разбрахме се! — казах аз, когато приключих със съставянето на протокола. — Все пак сме колеги в някои области, ако се не лъжа. Трябва да си помагаме. Нека се обади.

На лицето му се появи нещо като облекчение. Само това му липсва, да търси шантонерка за другаря началник. Може да потрябва.

— Как искате — за една нощ или временно? — попита той вече на вратата.

— Ще се споразумеем — уверих го аз. После разбрах, че въпросът му съвсем не е случаен. Още не беше загрял, че не възнамерявам да заплащам услугите на проститутката. И си тръгна с някакво недоумение, като пухтеше озадачено.

Останалата част от деня прекарах в някакво приповдигнато и разсеяно състояние. Не ми се случва всеки ден да се срещам с проститутка. Валутните не съм ги поверявал на никого. Смятах се за специалист по техните пропаднали души. Присмиваха ми се, Дара се ядосваше, когато се затварях с тях на четири очи за разпит, а аз обяснявах всичко със спецификата на жанра.

Когато в края на деня телефонът звънна, разбрах, че това е тя. Същата, с която ме е сватосал бившият майор от държавна сигурност Коростильов.

Имаше приятен глас.

— Ах, да идвам във вашия кабинет… По-добре да си поръчаме някъде маса. „Ъп енд даун“, отгоре и отдолу, там поне може да се поседи и да се поговори. Нали искате да поговорим? Или нещо друго?

— Това нощен клуб ли е? — попитах разочаровано. — Харесва ми идеята за среща в неформална обстановка, но е прекалено…

— Не можете да си го позволите? — промърмори тя. — А знаете ли колко струва моето време?

— За мен ще е безплатно, когато ви изпратя призовка да се явите в кабинета ми. Така че избирайте.

— Я не ме плашете с призовки — рече тя. — Само те ми липсваха! Не можете да платите за дамата, добре. Правя го само от желание да помогна на правосъдието. Между другото, някога учех в юридическия. Това е основната причина да ви позвъня и да не съм треснала още слушалката. И после, чичо Ваня каза, че сте в разцвета на силите си. — Тя се изкиска. — Любопитна съм да ви видя. Още не съм имала следовател.

— Тогава какво предлагате? — попитах аз.

— Ами не знам… Днес в кино „Русия“ има конкурс за „Мис Русия“. Чували ли сте? Наистина, там билетите са по сто долара… Ще можете ли?

— Не знам — въздъхнах аз и си представих тънкия си портфейл. — Честно казано, не съм се канил…

— Добре. И не се обаждайте на жена си и не лъжете нищо — посъветва ме тя. — Не мога да търпя, когато мъжете лъжат. За вас входът е безплатен. Ще ви вкарам, там ги познавам. А след два часа ви освобождавам. Става ли? Впрочем с кола ли сте? Или да ви закарам? — Тя пак се подхилна.

— Значи пред кино „Русия“ в седем — рекох сухо…

Срещнахме се около седем вечерта на „Пушкински“. Тя ми извика от черен мерцедес, спрян до кино „Русия“. Честно казано, не съм мислил, че имаме такива красавици.

Всичките ми представи за женска красота станаха на пух и прах, когато я видях да слиза от огромната кола в блестящ черен шлифер, върху него танцуваха и се отразяваха светлините на рекламите и уличните лампи. Беше с тъмни очила, те само подчертаваха нежния овал на лицето, свежестта на устните и снежнобелите зъби. Нито следа от пошлост или притворство.

Гладко сресана коса, съвсем мъничко козметика. Без капка фамилиарност в обноските. Усмихна се мило и ми помаха с ръка като на стар познат. Не знам как ме е открила веднага в навалицата застинали в изумление мъже, включително и тези, които се подаваха от колите, след като бяха заседнали тук в голямото движение.

— Вие ли сте Александър Борисович Турецки? — попита тя, като се смущаваше малко. — Правилно? Не съм сгрешила, нали?

Гледах я като последния идиот. Не можех нито да потвърдя, нито да опровергая въпросите й. И това ми било проститутка? Прекалено очарователна за подобен род девици. И много непосредствена. А докато идвах, се чудех: дали да й купя цветя или не? Все пак това е делова среща… Може да не разбере правилно.

И затова купих набързо първите попаднали ми астри от една бабка, а може да бяха и хризантеми.

— Благодаря. — Тя се усмихна, искрено зарадвана, и лицето й се скри в букета. (За нея ли ми разказваше портиерът?) После погледна часовника си. — Закъсняваме малко, да вървим — каза тя и отвори вратата на мерцедеса си.

— А нима… — Аз се озърнах към киното. — Не сме ли пристигнали?

Тя не разбра веднага, а сетне прихна.

— Горкичкият. — Хвана ме под ръка и ме поведе към колата. — Нали не пречи, че ви наричам така? Сигурно във вашата младост сте идвали тук на първите кинофестивали и това е било върхът на цивилизацията. Правилно ли се изразих? Май отдавна не сте ходили никъде. Разбирам, нямате време… Работа, семейство. Такива мероприятия стават в хотел „Русия“, там има концертна зала…

— Знам, ходил съм — казах обидено и тя пак се разсмя.

— Защо стоим? Сядайте най-сетне. Ей сега ще ви закарам. Само не се страхувайте. Не допускам никакво дискредитиране на моите познати.

Май не обръщаше внимание на насъбралите се младоци. Съществувам само аз, единствен и неповторим, свалил я за тази вечер.

Това бе един от малкото моменти в биографията ми, когато престанах да се чувствам старши следовател по особено важни дела. Бях нещо като възторжен младок, който не сваля очи от блестящата във всички отношения богиня на куртизанките, курвите, гейшите и одалиските.

Когато в „Русия“ тя съблече шлифера си — разбира се, с моята суетлива помощ, — още веднъж се възхитих на вкуса й във всичко, най-вече в дрехите. Нищо екстравагантно и излишно.

Всички гледаха към нея. Май неосведомените я възприемаха като една от участничките в конкурса, реална претендентка за първото място. Какво ще избираме? Ето я нашата мис красота! Можем да си ходим…

Тя пак не забелязваше никого. Не й пукаше как я оценяват. Изхитряваше се да гледа от високо дори по-високите от нея.

Все повече се учудвах и очаровах. Дори забравих за какво съм дошъл. Отначало дори ми се струваше невъзможно да попитам тази тургеневска госпожица с кого е спала онази нощ. Струваше ми се вулгарно и кощунствено.

Забелязах в хола още няколко красавици на това равнище като Светлана и дори ми се стори, че си размениха някакви знаци. Красавиците се стараеха да бъдат далеч една от друга. Сякаш се бяха споразумели да не затъмняват себеподобните си.

И в залата всички оглеждаха Светлана. Не забелязах особен възторг в очите на членовете на журито. Само досада. Ето, пак е дошла. Край, конкурсът отива на кино. Понеже в залата всички виждат коя е първата красавица на Русия. И сега всички ще гледат само нея. В това число и кандидатките.

Така разбрах погледите и шушуканията им. А какво да направим? Да я помолим да се смили над бедните участнички, тези ученички, които печелят с младостта си там, където не могат да спечелят нито с обаянието, нито с грацията си?

Светлана също го разбра. Хвана ме под ръка.

— Напразно дойдохме тук — каза тя тихо. — Искахте да поговорите с мен? Хайде да излезем, ще постоим в кафе-ресторанта. Там ще поговорим.

И ние излязохме, съпроводени от възхитени и завистливи погледи. Какво да се прави. Завиждах сам на себе си.

В кафе-ресторанта имаше малко хора, но аз забелязах, че когато излязохме, след нас излязоха от залата и някои зрители. Главно изпечени брюнети със златни зъби и копчета, които от време на време изваждаха златни табакери. Сякаш бяха забравили спътничките си…

Вече физически усещах острата миризма на мъжкия мерак, запълващ пространството.

Моята спътничка както преди нищо и никого не забелязваше и негодуващите погледи на присъстващите постепенно се преместиха върху мен. Кой е този тип с омачкано сако и връзка на чиновник? Пък и сакото му не е от червена коприна, и връзката му не е от „Карден“…

Изобщо кой го е пуснал тук?

Когато Светлана извади цигара, веднага скочиха от различни страни мъже със златни запалки, което я накара учудено да се огледа, сякаш виждаше тези кавалери за първи път, после сви рамене и запали от кибритената клечка, която й поднесох.

Това разстрои малко бойните навици на поклонниците. Вече ме гледаха с очите на гробарите, които търсят последното жилище за клиента. Изгасиха запалките си и се махнаха, без да си дадат труда да вдигнат съборените масички и столчета, преобърнати току-що от общия порив, докато се надпреварваха кой ще е пръв. Сега бързаха да си изясняват отношенията, щяха да се заемат с това след коктейла…

Защото може да не остане нищо…

Светлана така ми обясни поведението им, когато бяхме вече в колата й. Тя се усмихваше, като гледаше смутения ми вид. Избърсах потта от челото си и въздъхнах. Да бъдеш с такава дама на публично място — не е за хора със слаби нерви.

— Ще отидем у нас — рече тя просто, сякаш ставаше дума да се отбием в хлебарницата. — Но за да няма въпроси. Тази кола също ми е подарък от Като. За когото питахте.

Замълчах. Оперативна работа, няма що. Или си в засада по входовете, вмирисани на пикоч, или в леглото с благоуханна красавица… Специфика! Ще се оправдая с нея. Както винаги, жена ми ще ме разбере. Макар че няма да повярва.

Светлана живееше в далечен район. Според адресната й регистрация живее в „хрушчовка“, в апартамент от времето на Хрушчов.

После дойде нощта с източни аромати, свещи и тиха музика. С желанието да се оплачеш на тази нимфа от несполучилия си живот.

Макар до ден-днешен да не съм подозирал това.

Не може да се предаде с думи. Само ще оскърбя паметта на душата.

Сутринта тя ми донесе кафето в леглото и попита най-после какво искам от нея.

Искаше ми се да кажа: каквото исках — получих, но овреме спрях. Сигурно съм имал много глупав вид, защото тя прихна и поля одеялото с кафе.

— Чичо Ваня каза, че май сте се интересували от Като. От този, който ми подари колата. Японският бизнесмен.

Не можех да разбера за какво ми говори. Ах, да, убийството до хотел „Мир“. И сега тя задава въпроси, а не аз на нея.

— Да — признах аз. — Интересувах се. Само че защо да говорим за това сега?

— Отдавна го познавам — започна тя сериозно. — Винаги се срещаме, когато идва в Москва. Той не може да извърши нищо лошо. Можете да ми вярвате. Той е много порядъчен човек. Отдавна ми предложи ръката и сърцето си и още чака да му отговоря. Мнозина ми предлагат, да не помислите, макар да знаят с какво се занимавам… Но аз искам да се омъжа само за руско момче, за да остана в Русия. Но засега не са ми предлагали наши момчета. Отблъсква ги занаятът ми.

— Не сме ли вече на „ти“?

— Както искате. — Тя сви прекрасните си рамене.

Досега съм мислел, че само Лара може да има толкова съблазнителни рамене. Лара, жена ми… Всичко потъна в някаква неясна далечина. Защо ми е да знам за някакъв японец? Защо ми е този килър, дето убива без всякаква система, когото си иска. Да си убива, щом му харесва. Ето къде е животът и смисълът на съществуването. (Мигар това всеки миг ще свърши?)

— Слушате ли ме? — попита тя. — Мисля, че сте някъде далеч. Тъгувате за жена си?

— Попитах само защо не ми говорите на „ти“? — въздъхнах и се облегнах на възглавницата. (Никъде няма да ходя. Правете с мен каквото искате. Можете направо тук да ме убиете!)

— Ами… вие сте на възраст. Ако бяхте мой връстник…

Това малко ме отрезви. Стар пън. През нощта смятах, че съм на висота като блестящ любовник. Сега ме спуснаха на земята. А скоро ще ми дадат сметката. Като в живота.

Седнах и започнах да се обличам. Тя ме гледаше внимателно с леко издута долна устничка.

— Обидихте ли се?

— Не, какво говорите, всичко бе прекрасно. Колко ви дължа?

— Нищо. Може да не повярвате, беше ми много хубаво. Шепнехте ми на ухото такива думи… Другите също ми говорят разни работи. Но дори да знаят добре руски, пак не могат да го кажат така… Разбирате ли?

— Ами — въздъхнах облекчено. — Значи и нещо съм разказвал?

— Не се безпокойте, нищо не сте разказвали. — Тя се засмя. — Дори да бяхте, ще си остане между нас. Просто много ми харесахте. Не в сексуален план, в това отношение има още много да се работи с вас.

Аз зяпнах от такава перспектива.

— Бяхте много нежен и грижовен… А това се среща днес рядко. Но ако нещо не ви е харесало…

Честна дума, не кокетничеше. Изобщо е искрен човек. Такива няма нужда да ги уязвяваш. Сами ще ти разкажат всичко.

— А пък аз се страхувах, че ще ме разпитвате как съм стигнала до този живот. А вие сте тактичен човек, просто удивително. Другите смятат, че трябва да ме посъжаляват, разбирате ли? А това е по-лошо… Ето и сега не се решавате да ме питате за японеца. Деликатност, интелигентност — толкова ги ценя в един мъж.

Стана от креслото и отиде до една изящна масичка, като всичко в спалнята й, и извади една визитна картичка. После ми я подаде.

Това бяха данните на японеца. Макар още да не е факт, че е стреляно от неговата стая. Просто аз щях да стрелям оттам. На мястото на убиеца. А той като по-умен от мен, може би е постъпил по друг начин. Всичко е възможно, нали така?

Сякаш продължавах задочния ни спор с Грязнов, който сега се намираше в Барнаул. А оттам няма ни вест, ни кост.

Изглежда, също спори по телепатичен начин с мен. Във всеки случай така е по-евтино, отколкото по междуградския телефон.

— Искам да се разделим доволни един от друг. — Тя погледна часовника. — Да ви бъде толкова хубаво, както и на мен.

Погледнах я крадешком. Май не се шегува. Страхувах се да се огледам в огледалото срещу мен, за да не видя прошарените си косми на гърдите и плешивините, които като стрелите върху картата на Генералния щаб се стремят да се съединят някъде в района на темето ми.

— И какво ви липсва, за да бъдете напълно щастлив? — Тя се усмихна, изглежда, почувства страховете и съмненията ми. — Само че честно. Като пред поп.

— Ти май бързаш за някъде? — попитах аз.

— Да — каза тя със съжаление. — Трябва да се срещна с едно момиче. Съученички сме. Наскоро се разведе. Мъжът й беше военен. Такова интересно момче, а тя се разведе. И се събра с не знам кого си. А каква двойка бяха. Всички й завиждахме. Мъжът й безследно изчезнал в Чечня, представяте ли си? Като научил всичко, и изчезнал…

— Случва се — казах аз. — За пълното щастие не ми стигат петстотин долара. За да изкупя един куршум. Без него съм като без ръце. Попаднал е при лоши хора и те искат точно толкова. Дълго е за разказване.

Тя ме изслуша сериозно. После стана и извади от чантичката си точно толкова долара.

— Нямах предвид това! — притиснах ръце към косматите си гърди. — Не ме разбра правилно!

— Вземи — каза тя настоятелно. — Иначе ще се обидя.

— Но това е смешно! — възкликнах аз. — Аз трябваше да ви платя, а не вие на мен.

Тя ме погледна оскърбено.

— Не вземате пари от жени с моята професия? — попита тя. — И затова минахте на „вие“?

— Нищо подобно! — Вдигнах двете си ръце и се предадох. — Трудно ми е да бъда на „ти“ с хора, които ми говорят на „вие“.

— Вземи! — Тя ми подаде пет портрета на Бенджамин Франклин. — Иначе ще се обидя.