Отписаният

1.

Премиер-министърът на една южна страна се изкачваше бавно по стълбичката на самолета след телохранителя си, който вече застана до очарователната стюардеса на вратата на салона. Тя приличаше по нещо на Светлана, макар да бе брюнетка… (Сега сравнявам всички жени само с нея.)

Тя се поотмести, за да направи път на едрия като планина цивилен полицай, но той се забави, обърна се някак странно назад към шефа си, после падна точно върху него, а всички, които стояха на стълбичката, се изтърколиха надолу. Тези кадри от телевизионната хроника обиколиха световните, екрани.

— Е, какво забеляза? — попита Меркулов.

— А… — влязох в час. — Какво забелязах? Според мен краката й са някак… антиислямски, така бих определил. Прекалено дълги.

— Въпрос на гледна точка — подсмихна се Костя. — Друго нищо ли?

— Не ми говори с гатанки — отговорих. — И този ли да е мой клиент? Стреля в премиера, а улучва телохранителя? Със сигурност не е нашият. Нашият нямаше да сбърка.

— Ами този не сбърка. Куршумът е попаднал в основата на черепа. Да не мислиш, че е случайно?

— Слушай! — ядосах се накрая. — Само не ми стоварвай и това убийство! Дотук са ми дошли моите — и посочих с длан гърлото си. — Да не би да са мислили за мен, да са ме търсили? Като знаят фамилното ми име, да го вземат мътните? Да не са решили, че предайте ми са били еничари?

— Не се увличай — възпря ме Костя. — Лично моя молба. Не ти ли е интересно? Мигар не искаш да зърнеш заключението от балистичната експертиза?

И той разтвори на бюрото ми копие на акта за експертизата, написано на английски. Усмихнах се кисело.

— Оперативно работите, Константин Дмитриевич. Човек не може да се мери с вас. А аз не мога да получа куршума от братска Украйна. Няма кого да изпратя там. На мен лично не ми се ходи…

А в този случай — показаха убийството по телевизията и ето — експертизата е на бюрото ми.

— Пълно сходство с куршума, убил банкера Салуцки — заяви Костя тържествено. — Едно към едно. Същите индивидуални особености на нарезите по цевта. Същите драскотини по куршумите. Разбираш ли? Това е втора винтовка „Драгунов“!

Изглежда, беше изключително щастлив заради мен. Грязнов, който се губеше някъде из Алтайския край, бе посрамен.

Аз бях доволен: появи се съществено доказателство! Какво, вече отпада ли необходимостта да откупувам куршума от националистите? Може да възнамеряват да го правят музеен експонат. Сега имат нужда от мъченик на движението си.

Но те също имат нужда от ядене и пиене. А във витрината на къщата музей на убития могат да сложат всякакъв куршум. Кой ще вземе да проверява?

Ах, този идиотски навик да мисля от името на другите! Така можеш да забравиш кой си…

— Друго ми обясни — казах аз. — Понеже вече се забелязват някои закономерности, я ми разтълкувай защо този гастрольор гърми всякакви второстепенни герои? Да беше гътнал направо премиера — колко повече шум щеше да има. Кого убива? Дребните риби. Някакъв прессекретар, бандит, телохранител, координатор… е, и един банкер. Та за тях не плащат много! А той — с неговата изключителна точност — може да си докара стотици хиляди долара, без да се хаби за дреболии.

— Именно, именно. — Костя примижа. — Е, и?

— Какво е, и? — ядосах се аз. — Аз задавам въпроси! Тебе питам: какво става всъщност? Къде е неговият интерес като килър?

— Най-после! — Костя въздъхна. — Най-после правилен въпрос. Хайде, изясни за една седмица — и той си погледна часовника.

— Защо за една седмица?

— Такава е периодичността на убийствата. Виж календара. Едно убийство седмично. Или предпочиташ да почакаш да гътнат следващия?

— Честна дума, не бих искал да му преча. Погледни кого убива? И аз нямам нищо против някои…

— Не съм чувал такова нещо от теб — усмихна се Костя. — Но ако това са лични сметки, какво лошо са могли да му сторят всички взети заедно?

Защо в множествено число? Какво ги свързва?

— И защо Горюнов се страхува? — продължих навъсено. — Защо не иска да говори? И той поиска седмица за размисъл, това случайно ли е, как мислиш?

— Един дявол знае — въздъхна Костя. — Как да знаеш нещо, което не знаеш? — добави философски.

Натиснах копчето на селектора.

— Лара, или който се обажда, Константин Дмитрич се разфилософства, не бихте ли му донесли чай с гевречета?

Лара се появи след две минути. При нас чайникът винаги е готов. Държа на това най-строго. Тя сложи чашите, захарта. И дори не погледна към мен. В нощта с конкурса по красота до сутринта си звънили с моята Ирина. По-точно жена ми се обадила първа. Звъни ми, казала, самият Вячеслав Иванич Грязнов и е много сърдит, че не намира Турецки в съпружеското ложе. Вместо да я отреже, Лара се загрижила и започнала да звъни на всички, от които ме ревнува.

Според мен в оная безумна нощ те се бяха сприятелили. Във всеки случай — еднакво отслабнаха, което между другото много им прилича.

Аз така и не разказах на никого къде съм бил през нощта. Как ли не ми правиха мили очи. Та цяла Москва е била вдигната на крак! Моля ви, изчезнала важна клечка от прокуратурата, самият господин Турецки! Какво ще прави сега без него Темида?

А аз се появих на сутринта на работа в отлично настроение, сякаш са ми повишили заплатата.

— Пийни с нас — казах на Лара с виновен глас. — Поседни. Почини си от твоите компютри, хич не искам и да ги виждам.

Въпросът е, че и в моя кабинет има компютър. Но само така, за шик. За морално въздействие върху подследствените. Вижте как сега ще поискам данните и ще проверя дали лъжете. Трябва да призная, че действа. Макар нито веднъж да не съм го включвал. Другото е, че благодарение на него можем да закъсняваме тук с Лара под предлог, че тя ме ограмотява по компютър.

Всъщност предпочитам да си остана неграмотен. От суеверие ли, от какво… Боя се да не остана без моята прехвалена интуиция. Все едно щом използваш калкулатор, да забравиш таблицата за умножение. Няколко пъти обяснявах на Лара. Мисля, че разбра.

И когато нейният компютър се повреди, искаше да вземе моя, защото били една система, от една фирма и така нататък, но аз не й разреших. Нека стои. Пречи ли ти? Пречи ли ти, питам, като оставаме тук двамата? Нека си стои.

— Напоследък е много възбуден. — Костя се обърна към Лара през главата ми и в мое присъствие.

— Отразява му се хроничното недоплащане за нервните претоварвания — сухо отвърна тя и излезе от кабинета.

— Какво става при теб? — поинтересува се той и посръбна от чашата. — Вярно е, че малко плащат. Друго какво?

— Все сме на нокти. Работя като вол, а няма резултат. От този килър можеш да превъртиш! По-точно, да се гръмнеш.

— Все пак може да не е сам? Да са цяла бригада? И винтовките да са две?

— Тогава защо го крият? Да гръмнат двама-трима наведнъж в различни страни според разликата в часовите пояси. Тогава и Интерпол ще вдигне ръце. Ще им хване цървулите! А в нашия случай става точно веднъж в седмицата, по различно време, в различни страни. Ако точно по този начин утре в Парагвай някой убие някого, пак ли ще ми го натресеш? — поинтересувах се аз, докато си разбърквах захарта. — Как, мислиш, е попаднал в Турция, като дребен търговец за стока? На Капалъ-чарши?

— Теб трябва да попитам. — Костя вдигна рамене. — Толкова народ ходи сега в Турция. С огромни чанти. Със самолети и кораби. Напълно е възможно, защото митниците се задъхват от работа.

— Знаеш ли, че в стаята, която посочих в хотел „Мир“, вече работят хората от МУР Там са момчетата на Грязнов, а него все го няма…

— Малко късничко съобщи на МУР за тази стая — въздъхна Костя. — Там вече е настанен друг човек. Чистачките са минали с мокър парцал, измили са прозорците. Какво ще търсим там?

— Винаги става така! — казах аз. — Цяла нощ не спиш, за да намериш ценни сведения, намерих точно стаята, чиито прозорци гледат към мястото на убийството… Изобщо можеш ли да ми обясниш какво става?

— За страната ли питаш, или за органите на правосъдието? „Всичко се обърка, кому ли да кажа, че цял леденея…“ — изрецитира той любимия си Манделщам.

— Аз отдавна съм започнал да откачам и процесът се засилва — оплаках се. — Скоро спах с едно очарователно момиче, което може да ми бъде дъщеря. Вместо да го разпитам. И то ми плати петстотин долара за нощта, за да мога да откупя куршума от братята славяни в Украйна. Макар този куршум да е пронизал тилната кост на техния другар по борба…

Костя уморено потърка носа си.

— Е, пак може да се погледне в стаята — рече той. — По-щателно. Като се обърне внимание на прозореца… Неговите момчета не те ли слушат? Не изпълняват ли задачите ти?

— Имат си достатъчно началници. Какво гледаш? Не съм създал аз тази ведомственост. Няма го началникът им Грязнов, а ти не координираш добре усилията на прокуратурата и милицията.

Той кимна мълчаливо, като продължаваше да пие чай и не обръщаше внимание на войнственото ми настроение.

— Днес е шестият ден от убийството на телохранителя на премиера — каза той. — Или петият?

— Сега ще трябва да седнем и да чакаме кога ще пушнат следващия. Специално ли прави така този убиец, или… Да ни изкара от нерви. За да викнем: хайде, не ни измъчвай повече, гръмвай следващия! Тогава ще ни олекне.

— А ти си наркоман — рече Костя благодушно. — Не съм знаел. Значи сега си в наркотична криза?

— Имам чувството, че се разправяме с Робин Худ, който е решил да почисти човечеството преди Страшния съд — отвърнах аз. — Можем ли да разберем какви прегрешения има телохранителят? Моят Могилинец провери за Салуцки: тъмна Индия, само търговски тайни. В това не изоставаме от Швейцария. Ще помогнеш ли? Поне някоя сламчица да намерим.

Той кимна. После се надигна от мястото си. Стегнат, сериозен, елегантен.

— Друго нещо? — попита той. — Казвай. Или ми звънни, когато решиш.

— После — обещах. — Все после. След поредното убийство. Малко остава да чакаме.

Когато си замина, започнах да кръстосвам стаята от единия край до другия и крясках на всички, които надничаха при мен. Бях бесен от безсилие. За месец и половина само един факт. Идентифицирали сме само два куршума. Поне това се потвърди… И нищо повече? Значи този тип се мотае през границите с две винтовки, гърми, когото иска… Обществеността ни тъпче в краката си, делото е под контрола на всеки, който може да го заяви публично. Засега се браня успешно от пресата, понеже последните убийства са станали зад свещените граници. Остава Горюнов с неговите страхове. Неприятен тип, макар сигурно да е харесван от дамите.

Слава го е разпитал добре. Така че онзи е поискал тайм аут.

Седмицата вече свърши. Има убит, но не е Горюнов. Би трябвало да се успокои. Ех, сега да му покажем фоторобота! Странно, че не помислих по-рано за това. Никакви разпити. Познавате ли го, или не го познавате? Във ваш интерес е да кажете истината. Но къде да го търсим? Сега трябва да е на работа. Съветва генерала, заместник-министъра, къде да изпрати този или онзи корпус или дивизия. Или с какво да ги въоръжи. Или с какво да ги нахрани… Каква гадост! Трябваше да се сетя. Горюнов размества армиите по картата, а генералът стои до бюрото и слуша смирено…

Сигурно го съветва откъде да намери тухли и цимент за проклетата си вила, от която мечтаех да му помогна да се избави, но не успях.

Като си мърморех всякакви такива неудоволствия, набрах служебния номер на Горюнов и замрях в очакване. Хайде, отговори, недей да мълчиш. Изругах Лара, когато надникна през вратата, и махнах с ръка: не ми е до теб!

— На телефона капитан Селезньов — отговори вежлив глас.

— Търся Сергей Андреевич Горюнов! — казах аз.

— Кой го търси? — попита вежливо същият глас.

— От Главна прокуратура. Старши следователят по особено важни дела старши съветник от правосъдието Турецки.

Той се смути, явно провери номера ми по индикатора си.

— Сергей Андреевич отсъства. Взе си двуседмична отпуска.

— Кога… — изтръпнах. — Отдавна ли?

— Завчера.

— В Москва ли е? — попитах и все още се надявах, че Горюнов живее в Тьошти Стан, пазен от специалните части.

— Не, както винаги почива на Алтай, в гората. Там са любимите му места. Кара байдарка, ходи на лов… Ще се обади, какво да му предам?

— Че плаче за затвора! — не се сдържах. — Или за гроба! Да си избира. Иначе ще го доставим направо от тайгата под конвой!

Тракнах слушалката. Това беше излишно. Сигурно капитан Селезньов ще доложи на Горюнов, че съм го търсил. И току-виж Горюнов си продължи отпуската до безкрай.

Но какво става? Непрекъснато закъснявам. С един или два дена. Или с един ход. Непрекъснато ме изпреварват. На мястото на главния прокурор щях да поставя въпроса за моето служебно несъответствие.

Например само за този разговор. Ах, ние излязохме от кожата си! Свикнали сме всичко да разкриваме като по ноти! Не сме свикнали да губим! Затова трябва да си признаем: стареем значи.

Всичко ми се изплъзва. Нищо не мога да направя. Само преди два дена Горюнов беше в Москва. Какво ми пречеше да му покажа готовия с Божията помощ фоторобот?

Трябва да се овладея и да спра с капризите.

Пак избрах номера на Горюнов.

— На телефона капитан Селезньов.

— Пак съм аз… — казах смутено.

— Извинете, но кой бяхте? — се поинтересува вежливо капитанът.

Добре, че не затвори.

— От Главна прокуратура. Извинете, че ви наговорих едни. Но работата си е работа, нали разбирате? Трябва ми спешно.

Дори повече от спешно.

— Кога? — осведоми се след пауза капитанът.

— Още вчера — отговорих.

— Ясно. Та какво трябва да му предам?

— Първо, не това, което ви наговорих. Второ, в негов интерес е да се свърже с нас. Нека си почива, където си почива, но непременно да намери възможност да се свърже с мен.

— А нещо…

— Не, нищо. Той е чист. Просто ни трябва като свидетел — нищо повече.

— Ще предам — каза вежливият капитан и затвори телефона.

2.

През нощта в семейната казарма лейтенант Тягунов изясняваше отношенията си с младата съпруга. Предимно шепнешком.

— Какво, ще ме затвориш тук ли? — попита Ала.

— Може ли да те затвори човек…

— Ама, Павлик, тук е толкова скучно. Не споря, ще дойда с теб дори на края на света, както ти обещах… Но все пак съм завършила Музикалнопедагогическия институт „Гнесини“. Ще го направя, когато те видя министър или маршал! А докато си лейтенант — ще правя това, което искам. Разбра ли?

Изведнъж двамата трепнаха от смеха, който долетя зад шперплатовите преградки. Бяха забравили за тях.

— Какво й се приискало! — чуха отляво. — Маршал. — Аз моя старшина не мога да го направя.

— Не можеш ти! — отговаряха отдясно. — На твоя лейтенант татенцето не е генерал, а ти отказваш на писаря… А той хареса ли някого, може и генерал да го направи. И никого няма да пита.

Ала прихна, притисна се по-силно до мъжа си. Ах, къде се озоваха! Всички чуват всичко. Не може да имаш никакъв личен живот.

В този момент под прозореца чуха звън на китара. Някой запя „Серенада“ от Шуберт.

Ала се надигна на лакът.

— Боже, Шуберт? В тази дупка? Кой пее?

— Говорим за вълка… — измърмори мъжкият глас отдясно. — Нашият писар, кой друг. Щом хареса новичката, веднага почва серенадите.

— Значи те е харесал! — заявяват тържествено отляво. — Твоят Павлик ще стане маршал, няма начин.

Жените вече се кискаха завистливо. Ала стана като омагьосана и отиде до отворения прозорец. Сребърната луна я огряваше от главата до петите. Беше с дълга до земята бяла нощница. Павел неволно погледна жена си. Сякаш плуваше по вълните, обляна в лунна светлина. И зад преградките също утихнаха, заслушани в пеенето.

Ала седна на перваза и започна да тананика, отначало тихо, а после все по-високо и вече звучеше дует, хармоничен и професионален.

Ала не видя как долу в храстите се крият и въздишат същите войничета, които я возиха днес на бронетранспортьора си, а после не можаха да заспят и дойдоха тук, за да погледнат крадешком своята божествена спътничка. И я видяха на прозореца полуоблечена.

Най-сетне Павел скочи, пропъди вцепенението от себе си, отиде до прозореца и хвана жена си за ръката. Тя го прегърна покорно през врата, като продължаваше да тананика.

— Ах, каква нощ! И тази песен…

Павел я сложи внимателно в леглото, отиде до прозореца, за да го притвори, и потрепери от изненада: в упор го гледаше някаква възрастна жена по пеньоар и с ролки на косата.

— О, само не ги прекъсвайте! Не им пречете. Толкова е хубаво, не чувате ли? — Тя наведе глава на една страна, заслушана в невидимия певец, който сега пееше сам.

Павел се намръщи, сякаш го болеше зъб. Къде попаднаха?

— Извинете, но вие коя сте и какво искате?

— Не ме познавате още, дойдохте съвсем скоро, вчера, но аз знам всичко за вас и за очарователната ви съпруга. Излиза, че имала такъв прекрасен глас… Аз съм библиотекарката, Аглая Степановна се казвам, мечтая да създам в нашата част културно огнище, което да привлича хората. А сега виждам, че може да стане малък оперен театър, като имаме такива гласове…

— Извинете, утре ще ставам рано — рече Павел и пак се опита да затвори прозореца, но тя се обиди и хвана ръката му.

— Аз се извинявам, не можех да не ви кажа колко хубаво беше. А вие още не сте свикнали с гарнизонния живот. Живеем просто и колективно…

Точно тогава зад преградката се разнесе недоволен мъжки глас:

— Спим под едно одеяло. Пъди я, лейтенанте! Време е за сън. Няма си работа! Културно огнище…

— Грешите дълбоко, Суровцев. — Библиотекарката се опита да пъхне главата си през прозореца. — Съвсем не исках да пресилвам. Но ви прощавам…

Всички се разсмяха, най-силно от всички Ала. Библиотекарката се смути.

— За бога, извинявайте. Ама спете, разбира се. Вашата служба не е лека, извинете и лека нощ.

— Пфу! — Павел тресна прозореца и Ала го повлече към леглото, като се смееше и го целуваше.

— Не бъди сърдитко. Помисли си, тя е стара, угрижена, като те видя такъв красавец…

Преминаха на неясен шепот, но зад преградките и завеските чуваха всичко и започнаха да коментират.

— Хайде, стига! Какво се притеснявате! Трябва ли да имаме личен живот след отбоя, или не трябва? В устава е казано точно…

— А Круглови не си губят времето, имат бронирана мрежа, чувате ли?

Всички притихнаха и наистина чуха скърцане и глухи стонове.

— По-добре всички едновременно — предложи мъдро Суровцев. — По команда. Тогава никой никого няма да чува. Желателно е всички заедно да завършват.

Ала се тресеше беззвучно от смях, притисната до мъжа си.

— Хайде командвай! — обади се отдалеч нечий весел глас. — Правилно се изказа.

— Готови ли сте? — извика същият невидим Суровцев.

Един се засмя, друг се възмути, чуваха се недоволни гласове, шаване, но скоро всички притихнаха.

— Готови… — каза някой от далечния ъгъл и пак всички се засмяха нервно.

— Изходно положение… — започна неуморният Суровцев. — Кой отгоре, кой отдолу — заеми позиция!

— И какво? — Ала попита шепнешком мъжа си. — Нали виждаш, весели са… Искаш ли аз? Е, не се цупи!

Павел лежеше по гръб и гледаше безучастно настрани. Тя се притисна о него, зацелува го и той постепенно започна да й отвръща по същия начин.

— Ей, новите, питам готови ли сте? — пак се обади Суровцев.

— Винаги готови! — извика палаво Ала.

— Раз-два — започни! — викна Суровцев.

Разнебитените кушетки и старите дивани запукаха под дружния смях, заскърцаха под младите тела. После смехът започна да стихва, преминавайки в стонове и вече никой никого не чуваше.

В това време горките войничета, останали без сън, се лепнаха за прозореца на офицерското общежитие. Нищо не се вижда, само можеш да се досетиш и да чуеш… Виждат библиотекарката Аглая Степановна, тя пък се е залепила за другия прозорец и също се опитва да зърне нещо.

Момчетата се спогледаха, после извадиха приготвените одеве маски. И когато тя въздъхна от видяното и чутото, а най-вече от това, за което се досети, и пое през храстите към своя клуб, войничетата тръгнаха след нея…

Тя успя да се обърне:

— Момчета, какво искате, да ви сменя книгите? Елате утре. Ах, но какво правите, какво искате?

В това време Серьожа Горюнов тътреше крак към стаичката си и въздишаше при вида на огромната луна — с тъмни петна по тялото, сякаш се е олющила мазилката й. Нощта е топла, птиците пеят, а пред очите му пак е хубавицата на прозореца, която пее, отметнала назад глава и притворила очи.

Близо до щаба без малко да се сблъска с очакващата го млада жена.

— Ефремова, ти ли си?

— Изплаших ли те? Нали каза… — Тя се озърна боязливо.

— Какво съм казал?

— Не помниш ли? А аз стоя тук и чакам, докато ти пееш романси на Тягунова. Кой прати моя Колка специално днес наряд, кой ме моли не знам си как, а сега забрави?

— Че Коля наряд ли е? — Той я огледа разсеяно, макар и в този миг пред очите му да бе пеещата Ала.

— Нещо си взел да забравяш. Е, да се прибирам ли или как? — Тя размърда зиморничаво едрите си рамене, после преметна шала върху високите си гърди. Горюнов бе вперил очи в тях и си припомняше нещо.

— Почакай… За апартамент в новия блок ли ходатайстваш?

— Да не би да съм само аз?

Запътиха се към жилището му — пристройката до щаба.

Там тя се съблече делово, без да светва лампата.

— Глаша, не бързай да се събличаш. Днес нещо съм изморен.

Но тя вече припряно събличаше гимнастьорката му, после се залепи за гърдите му и го зацелува ненаситно.

— Какво да се бавим! Моят ей сегичка ще хукне да ме проверява. А пък иска отделна квартира! За нищо не си мръдва пръста. Ще си събуваш ли гащите?

Наистина, каква нощ, пълна с топлина, лунна светлина, птича песен и любов — най-различна любов.

След известно време замряха, после седнаха едновременно, притиснати един до друг. Запушиха…

— Твоят Колка може ли да провери?

— Сигурно вече е проверил… — Тя махна с ръка. — Да върви по дяволите. За мен е важно квартирата да е отделна, както си обещал. Пък той къде ще ходи.

— Не знам дали ще стане — въздъхна Серьожа и пак се изтегна по гръб.

— Какво значи „не знам дали ще стане“? — попита тя.

— Май няма да ти дам квартира в този блок — заключи Серьожа. — Ако може, в другия. Там вече непременно.

— Ама как? Нали обеща! Какви клетви се кълна!

— Чакай, Глаша, само без това.

— Без кое това? С какви очи ще погледна мъжа си? Аз да не съм ти някоя уличница?

— Не е там работата. Уличница, неуличница… Не си виждала през живота си вана. Ще вземеш да мариноваш вътре гъби за зимата!

— Това си е моя работа — тя изхлипа и размаза сълзите по бузите си, — зимнина ли ще правя или не.

— Именно. — Серьожа въздъхна и я погали по голите рамене. — А Тягунова не може без вана. Нейната кожа е нежна, свикнала с чистотата — каза той все по-замечтано, сякаш милваше онази, за която мисли.

— Браво бе! Хвърли й вече око. Кога успя… — Глаша преглъщаше сълзите си. — Какви животни сте… остави ме, не ме пипай! Върви да галиш жената на полковника! Или тази Тягунова! Само че ще се опариш с нея, Серьоженка, помни ми думата.

— Стига си ревала… Ще те чуят. Може твоят Коля да стои вече пред вратата и да слухти. Дали ще дам квартира или не…

— Нека слуша! Четвърта година се мъча с тоя глупак зад една завеса.

— Разглезих ви аз — врътна глава прапоршчик Горюнов. И какво получавам за благодарност? Само враждебност. Да вземем само блока, който скоро ще бъде готов. Който не получава квартира — край, става ми най-злият враг! Ако не строим — край теб пълно с приятели! Какво да ви правя? Ако не бях аз, щяхте да си живеете в общежитието и да се радвате на живота. А сега само заплахи.

— Как успяваш? — попита тя и избърса сълзите си.

— Всички това питат. Също и жената на полковника. Отговарям: за сметка на пълна информираност. Тоест знам всичко и за всички.

— Съвсем всичко? — пак попита тя, явно го предизвикваше да бъде откровен.

— Разбрах въпроса. — Серьожа се усмихна самодоволно. — Пак искаш да разбереш кой при кого ходи, докато мъжът му е наряд. Така ли е? Извинявай, не мога. Но за теб ще направя изключение. За да повярваш. Ето ти ме помоли да сложа твоя днес караул…

— Ти ми предложи! — възкликна Глаша. — Забрави ли вече?

— Ти нали се съгласи? Така. А знаеш ли какво помоли той — не знаеш. Нали?

— А, вече всички знаят… — Тя махна с ръка. — Пак да изпратиш Слава Потехин в командировка. А той, мръсникът, право при неговата Ирка.

— Минало — рече пренебрежително Серьожа. — Изоставаш от живота. А това носи опасни последици. Но само между нас. Иначе — край! Край на дружбата.

— Саша Болдирев! — Тя ахна. — И пак ли при неговата Томка?

— Обърни внимание, нищо не съм ти казвал. Само дадох пример за осведомеността си.

— Ще изпратиш ли Саша?

— А какво ми остава, щом ти идваш при мен и твоят знае? И Саша няма нищо против. Какво ми остава?

— Ето че не знаеш всичко. — Глаша пак изхлипа. — Не знаеш.

— Какво не зная? — Серьожа се усмихна и я прегърна ласкаво.

— Нима има нещо на този свят, за което да не съм добре осведомен?

— Не знаеш, че чеченците питат за теб, ония, дето продават до гарнизона. Не знаеш какви въпроси задават за теб и какви пари предлагат!

— И на теб ли предлагаха? — попита той след малка пауза.

— Не е важно — въздъхна тя.

— И взе ли?

— Ще видя как ще се реши въпросът ми с квартирата.

— А какво питат?

— Вече казах. Ще видя какво ще стане с квартирата.

— Можеш да бъдеш по-ясна. Какво питат? Какво искат?

— Глаша? — Изведнъж зад вратата се чу дрезгав мъжки глас.

— Марш у дома! Седнала да се пазари с него… Чу ли ме?

Тя трепна, притисна се неволно до Горюнов.

— Коля, а ти защо си напуснал караула? — извика Серьожа и притисна Глаша. — Неприятности ли искаш? Няма да сложа Болдирев наряд, ще видиш тогава! Ще има да ме молиш.

Глаша се обличаше бързо в тъмното. Щракаха копчета и ципове.

3.

Костя дойде да ме вземе в десет и половина, понеже в единайсет ни чакаха на съвещание при главния прокурор.

— Нещо ново? — попита той, като ме видя да се приготвям пред огледалото.

— Нищо — свих рамене и се постарах да завържа връзката си. — Нула!

Ирина следеше ревниво приготовленията ми, не издържа, плесна ме през ръцете и започна да ми връзва възела. Винаги го прави по-добре. А аз просто не мога в нейно присъствие. Нервнича и се ядосвам в очакване да ме плесне по ръцете. Когато подаде за развод, непременно ще разкажа на бракоразводния процес. Ще кажа — даваше воля на ръцете си. Макар че прави отлични възли. Заради което я търпях толкова години, граждани съдии.

— Няма ли новини от Слава? — попита Коля.

— Ни вест, ни кост — борех се аз с копчетата на ризата. — Запил се е с мечките.

— Завиждаш ли? — попита Ирина и пак ме плесна през ръцете, за да се справи с копчетата.

— Не е тази думата — казах аз. — По-добре аз да бях отишъл. Сега къде да го търся?

И точно тогава телефонът звънна, явно междуградски разговор. Спогледахме се. Мисля, вече казах, че между мен и Слава се установи телепатична връзка, използваме я, когато нямаме пари за междуградски разговори. Значи Слава Грязнов не е пропил всичко. Оставил си е за едно обаждане, като последния патрон за себе си.

Дръпнах слушалката. Ами ако не е той? Но днес, в сухото слънчево време, толкова нетипично за средата на ноември, телепатичният сигнал бе изключително силен. Не бях сбъркал.

— Къде се губиш? — викнах нетърпеливо. — Докладвай. Само по същество.

— Здрасти, Сашка! — до мен долетя неповторимият му хрипкав глас като след хубав махмурлук.

— Как върви работата?

— Върви при теб, при нас пълзи — отвърнах. — Намери ли нещо?

— Наложи се да пообиколя. Семейството му се преместило при майката на жена му, на сто и четирийсет километра оттук. Но намерих отпечатъци. Заснех няколко на дактилоскопична лента, ще донеса и няколко натурални. От бръснача, от огледалото… Чуваш ли?

Прекрасно! Спогледахме се с Костя. Не отиваме с празни ръце. Засега нямаме окончателен резултат. Но сме на път. В някоя графа на статистическия отчет шефовете ще сложат чавка. Това означава, че ще ни оставят на мира, ще имаме още малко време. Седмица-две. А през това време нашият убиец, ако не е свършил патроните, ще оправи още един-двама клиенти. Макар да е възможно те да си го заслужават.

— Кога пристигаш? — извиках в слушалката.

— Нямам пари за билет! — изръси той. — Трето денонощие живея на гарата. Храня се с подаяния.

Повярвах, но разбрах, че е пропил всичко.

— Изобщо не е това, което си мислиш. — Слава възрази горещо, след като отгатна мислите ми. — Наложи се да изкупувам предмети с отпечатъците на Прохоров. Изпрати поне нещо с телеграфен запис. Барнаул, централна поща, до поискване. Край, свършвам. — И затвори.

Погледнах към Костя.

— Константин Дмитриевич, кога ще свърши това? Нашите сътрудници са принудени самоотвержено да гладуват, да харчат за представителни разходи парите, които им се полагат за хранене, път и хотел.

— Защо, да не е поръчвал угощения с роднините на Прохоров? — измърмори Костя.

— Помисли! В Барнаул Слава живее от подаяния! И спи на гарата заедно с бездомниците — възкликнах аз.

Ирина изохка и затули с длан устата си.

— И Володя гладува в гостоприемната Украйна, защото ние, неговите началници, не сме се избавили от останките на развития социализъм — че може за всичко да се разчита на ентусиазма на широките маси! Този ентусиазъм свърши, така да знаете. Чудесно сте информиран по какъв начин се сдобих с ония петстотин долара, за да се разплатим с украинските фашисти за куршума, поразил помощника на техния вожд!

За малко да се издам. Ирина пак ахна, но вече не затули устата си.

— Впрочем Володя върна ли се оттам? — поинтересува се сухо Костя. — Оздравя ли?

— Трябваше от приличие да започнете с втория въпрос — рекох аз и изгледах под вежди жена си. Сега ще ме изяде! Върви обяснявай къде и по какъв начин си изкарал проклетите долари. В същото време сме бедни като църковни хлебарки, защото църковните мишки отдавна умряха от глад.

— Постави този въпрос там, на оперативното съвещание — продължаваше Костя.

— Ще го поставя, ще кажа! — продължавах да кипя. — А ти, както винаги, ще премълчиш?

— Стига истерики! — обади се Ирина. — Твоят Грязнов се натряскал там без теб и ти ще се изядеш!

Най-накрая тя се справи с копчето, което ми бе подарила официалната любовница, и се отмести малко, като ме огледа критично: ставам ли, или не ставам да седя до министри и генерали?

— Стига толкоз! Вземай го! — рече тя на Меркулов. — Клиентът е готов. Само че искам да те попитам, скъпичък, защо не вземеш и на същото място и по същия начин, за който не питам, да изкараш и за семейството си петстотин долара?

Изломотих нещо, като същевременно направих измъчена физиономия. Може ли да обясни човек? Ще го разберат ли?

Исках да й кажа горе-долу това и мисля, че тя схвана.

При главния прокурор се събраха все същите — министри със заместниците си и председатели с помощниците. Докато седяхме и чакахме да свършат светкавиците, щраканията и въпросите на журналистите, внимателно наблюдавах събралите се.

Пак ще се говори за ръста на престъпността и недостига на пари за борба с нея. Че петдесет процента от икономиката ни вече е сенчеста. Че става жестоко преразпределение на собствеността. Оттук и убийствата на партньори, не поделили милиони долари в различни сфери на икономиката. Всички ще доказват горещо, че уж липсата на финанси им връзва ръцете. Мисля, че за тази цел не е нужно да си министър, но никога няма да го кажа. Не е там работата!

Просто могъщата социалистическа икономика, която получихме в наследство, не съответства на пазарните отношения.

И докато това е така, ще възникват противоречия и абсурди, с други думи — няма да се свърши мътната вода, в която обичат да ловят риба всички, които не ги мързи. Но можеш ли да го обясниш? Също като случая с жена ми. Тя се интересува само имало ли е или не? И колко пъти? Така се вълнуват и министрите. Ще дадат, или няма да дадат? А пък ако дадат, колко?

— Първи сме — пошушна ми Костя.

Ами да. Толкова заместници и помощници. И всичките развълнувани. Някой ще е дал лиценз за застрелването им. Няма друго обяснение. Но се пита за какво? Те не отговарят за нищо. Само внасят документите за подпис. Стоят в сянката на могъщите си босове. Но първи поставиха въпроса за собствената си безопасност. Или не съм разбрал нещо? Или нещо не знам?

— Искам да ви представя — започна главният прокурор, откривайки съвещанието — моя заместник Константин Дмитриевич Меркулов, който курира следствието и разследването на известното ви дело за поръчковите убийства, а също и старши следователя по особено важни дела Александър Борисович Турецки. Той възглавява оперативно-следствената група, която се занимава с разследването на същите дела.

Ние се надигнахме от местата си, поклонихме се леко и седнахме, като дадохме възможност на присъстващите да гадаят кой кой е.

— Сигурно не знаете още — продължи главният прокурор, загледан в Костя, — че докато подготвяхме това съвещание, дойде съобщение за убийството на референта на руския министър на горивата. Станало е край дома му, когато се е качвал в колата си. Куршумът е попаднал под основата на черепа.

— Не трябваше ли да отидем на местопроизшествието? — попита Костя.

Присъстващите ни гледаха осъдително, сякаш сме участвали в организирането на убийството.

— Замина бригада следователи от ФСС и Московска градска прокуратура, те ще ни запознаят с резултатите от огледа… — ни осведоми главният в скоропоговорка, като кой знае защо се стараеше да не гледа директора на службата за сигурност. Оня кимна мълчаливо.

— Безобразие! — обади се министърът на вътрешните работи и очилата му святкаха към нас. — Толкова време убиха…

— Искахте да кажете: толкова хора убиха — поправи го меко Костя и ми стисна ръката. Значи стой мирно, като не те закачат.

— А какво всъщност ви пречи да намерите убиеца? Или са няколко? — попита вътрешният министър.

— Сега ще кажат: липсата на финансиране — въздъхна някой отзад и всички се засмяха тъжно.

— Точно така! — не издържах аз. — Началникът на МУР, член на моята група, в момента е в Барнаул, трети ден не може нито да си тръгне, нито да закуси. Защото е свършил парите си, изхарчени за получаване на веществени доказателства, с други думи — за предметите, върху които са открити, следи от ръцете на предполагаемите убийци. До ден-днешен не можем да откупим куршума, поразил по същия начин един националист от Украйна, защото колегите му са поискали за него петстотин долара залог. А как да сравним куршумите, по всичко изглежда, че са изстреляни от едно и също оръжие?

— Какво ви казах! — обади се пак същият глас от задните редици, но този път без особен успех.

— Не разбирам за какво говорите? — попита недоволно министърът на вътрешните работи и погледна главния прокурор. — Другарят има нужда да оправдае собствената си несъстоятелност. Не може ли повдигнатият въпрос да се реши на съответното равнище и в работен порядък?

Всички закимаха дружно. Тук един след друг убиват хора, все ценни кадри, а този от особено важните решил да използва благоприятните обстоятелства за свои интереси.

Костя се наведе над ухото ми:

— Изпроси ли си го? Сега разкажи как изкара парите за куршума.

— Може ли да попитам другаря… Турецки? — Шефът на сигурността поиска разрешение от главния. — Колко жертви са паднали от ръката на предполагаемия убиец или убийци?

Трябваше да знае цялата информация служебно.

— Днес шестата — отговорих.

— По-конкретно, какви хора са? — Главният се усмихна едва забележимо. Явно ни съчувстваше.

— Шест човека! — изрече възмутено вътрешният министър.

Това можеше да означава само едно: и още не сте ги отстранили?

На устата ми беше да кажа, че тъкмо МВР отговаря на първо място за разкриваемостта на убийствата, и да напомня, ако не знае, че в моята група работят и негови сътрудници начело с Грязнов. Именно Грязнов сега мизерства на барнаулската гара.

— Пръв бе убит банкерът Салуцки — започнах спокойно аз. — После прессекретарят на вицепремиера, после полевият командир на чеченските сепаратисти, после украинският националист Меланчук…

— Тези си го заслужаваха — кимна вътрешният министър. — Меланчук агитираше и събираше доброволци за Чечня.

Както го гледах, и се запънах. Ето ти новост. Не съм обърнал внимание… Пак Чечня!

— После по същия начин е убит телохранителят на премиер-министъра на Турция — обадих се аз. — Може да е случайност.

— Тук мога да подскажа — прекъсна ме шефът на сигурността. — Това е доверено лице на премиера, най-близкият му помощник. Между другото, миналата есен идва в Чечня. После натам потекоха пари и оръжие.

— С една дума, оформя се някаква закономерност? — рече главният.

Министрите се спогледаха, заместниците им наведоха очи.

— Да не искате да кажете, че нашите помощници, които падат по същия начин убити, могат да се поставят наравно с тия деятели? — попита ръководителят на Министерството на вътрешните работи и кой знае защо се обърна към мен.

— Съвсем не твърдим подобно нещо — отговори вместо мен Костя. — Засега можем само да констатираме фактите.

Почувствах, че някъде по високото нещо започна да се сгъстява и оформя. Наистина, какво общо има между убития банкер, двамата помощници на министри и убитите от същата ръка или по същия начин? Ако започнеш да се ровиш, като нищо може да си изкопаеш собствения гроб или гроба на кариерата си.

— Какво знаете за убиеца? — попита министърът на вътрешните работи, като прекъсна продължилото мълчание.

— Фоторобот — казах и кой знае защо извадих едно копие от куфарчето си.

Веднага го грабнаха от ръцете ми и листът тръгна по редиците. Сякаш са могли да видят това лице така, както си седят в министерствата.

Празно любопитство, нищо повече…

— Та аз го познавам! — изведнъж възкликна министърът на отбраната, който до този момент мълчеше. — Само не мога да си спомня откъде. Не ми ли вярвате? Съвсем скоро го видях! Казахте — той се обърна към мен, — че ваш колега сега е в Барнаул със снимката на предполагаемия килър и не може да излети…

— Не може да отпътува — уточни министърът на вътрешните работи. — Разпореди се да го качат на изтребител. И право тук!

Всички започнаха да се усмихват. Ех, че го каза. Сега ще стане ясно, че няма гориво, резервни части, че финансите са недостатъчни.

— Може ли да се обадя оттук? — попита министърът на отбраната домакина на кабинета. — Защо пък не, това е идея. Там имаме авиобаза. Изтребителите са полуразглобени, но ще измислим нещо.

Всички се засмяха. Познаха от раз.

— Какво се смеете? Затова пък транспортната авиация действа — каза министърът на отбраната и избра номера.

— А твоите момчета ги използват за бизнес курсовете си — намигна на присъстващите ръководителят на МВР. — Пари правят. Затова транспортната винаги е готова. Поне делят ли с теб?

Пак се засмяха всички. Много им е весело, помислих си. Имат нужда от разтоварване. Обективно погледнато, не е голяма вината им за това, което става. Но чак толкова да се веселят — не разбирам.

— Фамилия, име и презиме, в кой хотел е отседнал? — попита министърът на отбраната и погледна към мен.

— Полковник Грязнов, Вячеслав Иванович — отговори Костя, като гледаше министъра на вътрешните работи. Да ви видим сега вас.

Лицето му се издължи. Но не се направи, че не познава сътрудника си.

— Вячеслав Иванович? Че той е един от най-добрите ми ченгета, поверил съм му временно Московската криминална милиция. Веднага ще го намерим! В кой хотел е?

Я как се разтърчаха, помислих аз. Заради себе си ли се изплаши, или заради Слава?

— С бездомниците — отговорих. — На гарата. Проси милостиня. Понеже от три дни не може да си купи храна. Едва успя да се обади.

Да не съм на мястото на главния прокурор, помислих си аз, докато гледах издълженото му лице. По дяволите. Нека поне веднъж чуе цялата истина.

— Александър Борисович, как мислите. — Главният прекъсна мълчанието, придружено от сумтенето на двамата силови министри, които избираха своите номера. — Има ли някакви сведения, че този терорист или група терористи ще се прехвърлят на висши държавни лица?

„Зависи как ще се държат лицата!“ — щях да изтърся, но като срещнах искрящия поглед на Меркулов, се отказах. Все пак се изплашиха за собствената си кожа? Но от друга страна, терорът срещу висши чиновници може да предизвика дестабилизация в страната, независимо от ролята и влиянието им върху това, което става. Така че трябва да хванем този стрелец-самотник — а аз бях уверен, че е сам.

— Засега не мога да кажа нищо определено — вдигнах рамене.

— Дявол знае! Предполагам само, че от него всичко може да се очаква. Стреля от голямо разстояние, със заглушител, при всякакво осветление. Стреля само веднъж. Всеки изстрел е от класа — сякаш е специалист по черепно-мозъчните травми. Куршумът прекъсва гръбначния стълб там, където се съединява с главния мозък. Смъртта настъпва мигновено и на практика безболезнено. Сякаш на човека изведнъж му е станало зле на сърцето.

— Да завидиш на такава смърт — въздъхна някой от задните редове.

— Накратко — продължих аз, — докато хората разберат какво става, терористът успява да изчезне. Трябва му не по-малко от петстотин метра гарантирана сигурност за дадения охраняем обект, за да не попадне куршумът на посоченото място. В тила например…

— Също добре — обади се шефът на безопасността.

— Излиза, че може да ни изпозастреля като пилци? — попита вътрешният министър.

— Зависи какви мерки за сигурност са взети. — Аз свих рамене. — По правило той стреля отгоре. Защо всички, в това число и охраняемият обект, не си сложат еднакви шапки?

— Ще се оправим сами… — каза тихо всесилният шеф на охраната на президента. — По-добре отговорете какво е необходимо, за да се хване този стрелец?

— Попитахте ме — отговорих — казах аз. — За да го хванем, трябва да го разобличим за извършеното, а също да го идентифицираме. За да го идентифицираме, трябва да видим какво е намерил в Барнаул полковник Вячеслав Грязнов.

Няма да ставам главен прокурор, тогава какво губя?

— Не можете ли да отговорите на въпросите ни без него? — попита някой отстрани.

— Не съм бог Шива, имам само две ръце — отговорих. — Грязнов се занимава самостоятелно с различни епизоди от делото, свързва се с федерацията по стрелкови спорт на Русия. Дали нямат някой Робин Худ. Търсят го по дадените белези, но засега няма отговор. Затова много неща са в ръцете на Грязнов.

Погледнах накриво Костя. Седи и безучастно крие очи. Или се е отказал от мен, или изцяло одобрява поведението ми.

— Можем да констатираме едно: нито с милиметър не се приближихме към разгадаването на тази история — каза вътрешният министър, като се обърна към главния прокурор. — Има си обективни и не съвсем обективни причини… Но не му е времето да анализираме. Едно е ясно: убиецът се е върнал в Русия. Като съдя по фактите, които знам за днешното убийство, изстрелът пак е от голямо разстояние. Ще можем ли някога да прекъснем страшната нишка на убийствата? Или ще стоим и ще чакаме: кой е следващият? Какво ни е нужно? Конкретно?

— Нещо много малко: да не ни се пречи — главният прокурор се усмихна и кимна към нас.

4.

Слава Грязнов бе доставен при мен след четири часа благодарение на обединените усилия на армия и милиция. Бе здрав и читав, но с насинено око. Седеше в ъгъла на кабинета ми, поглъщаше огромно количество горещ чай с пасти, за които състрадателната Лара ходи два пъти.

Разглеждах донесените снимки и ги сравнявах с фоторобота. Горе-долу прилича. Не мога да кажа, че много. Значи пак трябва да викаме ония приятелчета Дмитро и Микола. Опасно е да се доверяваме на показанията на бабите съседки. Склерозата си е казала думата. Вярно, остава още кварталният милиционер и пиколото Бичков.

Сега криминолозите сравняваха доставените вещи на Прохоров с отпечатъци от пръсти и отпечатъците, намерени в стаите на хотел „Мир“ и по предметите в наетата от заподозрения квартира. Работата кипеше. Компютрите подпушваха, хората не вдигаха глава.

А Слава нагъваше пастите, пиеше чай и ми намигаше с удареното си око.

Очаквах резултатите, разбирайки, че сега от тях изцяло зависи репутацията ми след предизвикателното ми поведение на съвещанието при главния.

Неочаквано се разнесе междуградско позвъняване.

Грабнах слушалката с предчувствие за нещо лошо. Според мен лошите новини по телефона винаги са предшествани от такива тревожни позвънявания.

Наистина. Обаждаше се Володя Фрязин от Украйна.

— Тези националисти твърдят, че не съм ги бил разбрал правилно! — викаше Володя. — Дават куршума, но настояват да остана при тях заложник. За тях куршумът бил национална светиня. Да бъде обследван и да им се върне — тогава ще ме пуснат!

— Володя! — завиках аз. — Откъде се обаждаш?

— От техния щаб — отговори Володя. — Взеха доларите, а сега съм техен заложник.

— Дай да се обади някой от старшите — казах аз. — Само спокойно. Не се поддавай на провокации.

Чуваха се някакви гласове. После пак се обади Володя.

— Казват, че не разбират руски. Какво да правя, Александър Борисович?

— Нека се обади някой от тях. Чуваш ли ме? — повторих аз. — Ще ме разберат. Знам какво да говоря. Ах, гадове…

Най-сетне на телефона се оказа някой голтак, познах го по гласа.

— Слухаю! — каза той на украински.

Говорих три минути. Не ме прекъсна. Слушаше. Сигурно се стараеше да запомни всички идиоми, ако някога му се наложи да ги повтори.

Слава подсвирна възхитено. На другия край на жицата цареше гробовно мълчание. Или бяха затворили, или обмисляха чутото.

— Аз тебе ще те присъединя към Русия самолично, със собствената си ръка — заплашвах яростно, — ако моят човек не се върне още утре със сутрешния самолет!

Лара надникна в кабинета.

— Кого псуваше? — попита тя и ококори очи.

Не й обърнах внимание, очаквах какво ще ми отговорят. Оттатък нещо мънкаха, въздишаха и си шепнеха. В края на краищата получиха доларите. По дяволите националната светиня, дори ако москалите не я върнат. Ще намерим друга… Почти чувах тези думи, произнасяни там. Още повече в началото на отоплителния сезон. Ще вземат да спрат газа. От тия москали всичко може да се очаква. А не щем пак да тракаме зъби. Изобщо за предпочитане е да не спорим с прокуратурата. Дори да не е нашата. Те винаги намират общ език.

— Утре ще долети — отговори друг глас на чист руски език. — Посрещайте го. Самолетът излита от Киев в десет и петнайсет.

И затвори.

Погледнах победоносно Слава. Той вече се беше заситил и се изтягаше блажено в креслото ми.

— Сега да имаше гореща вана и двеста грама арменски… — размечта се той.

— Трябваше да почнеш с ваната — забелязах аз. — Коняк ще има. Но отначало да се посъветваме… Да си срещнал случайно Горюнов?

— Той там ли е? — учуди се Слава.

— Нали трябва да се крие някъде. Странно, не ти ли се струва, че всичко се върти около този Алтай?

— Нещо повече. — Саша се прозина. — Прохоров и Горюнов са служили в една и съща воинска част. Знаеш ли, като видя фоторобота, жената на Прохоров попита: кой е този?

— А така! — подсвирнах аз. — И ти си мълча?

— Не исках да те разстройвам — продължаваше Слава, като се бореше със сънливостта си. — Между другото Горюнов е бил там писар, а Прохоров — командир на взвод.

— Не ти ли се струва, че има много странни неща? — Само не заспивай. Можеш ли да говориш с мен?

— Да отложим за утре — каза той и веднага захърка.

Лара пак се подаде в кабинета. Имах усещането като че ли дава ухо на всичко, което става тук.

— Шт… — допрях пръст до устните си. — Не виждаш ли — преуморен е.

— Каква миризма се носи покрай него! — Тя смешно сбърчи нослето си (дори ми се прииска да го целуна). Изправих се, за да притворя вратата.

— Не знаеш още някои работи — съвсем ясно промълви Слава, без да отваря очи, когато сложих ръцете си на раменете на Лара.

Веднага ги свалих, сякаш на вратата е застанала жена ми.

— Пак там е служил синът на генерал Тягунов, когото те молиха да търсиш — каза Слава и отново захърка.

Седнах на бюрото и забарабаних отгоре с пръсти. Посочих с очи вратата на Лара. Трябваше да си събера мислите.

Какво става? Днес министърът на отбраната позна човека от фоторобота, виждал го е някога. Разбирам от вазомоторни реакции. Той не очакваше да го види. И беше поразен като мен, когато помислих, че вече съм срещал някъде този юнак. Само не мога да си спомня къде. А трябва. По-нататък. Двамата с министъра нямаме и не може да имаме общи познати. Не сме се засичали никъде, освен на съвещанията при главния прокурор. Тогава общите познати се изключват. Но има и друго. Този килър е минал пред очите му, а също пред моите. Може да е било за кратко време, но се е мярнал. Тогава къде и как е могло да стане?

Повървях из кабинета. Хъркането на просналия се в креслото Слава Грязнов ми пречеше и отвличаше.

Трябва отново да се обмисли много добре всичко. Изясниха се интересни неща. Благодаря на спящия в креслото ми Слава Грязнов. И тъй, офицерите са служили в една военна част. Затова ли писарят на полка става помощник на заместник-министъра на отбраната? А как се е оказал там синът на генерал Тягунов? По дяволите, какво се крие зад това?

На вратата се почука.

— Влезте, отключено е! — казах аз, като предположих, че е Лара. Но бе куриер от ФСС.

— Наредено ми е да ви предам заключението от балистичната експертиза от криминалната лаборатория на държавна сигурност.

— От сутрешното убийство на помощника на министъра? — попитах аз.

— Там е казано всичко — отвърна сухо куриерът и като козирува, напусна кабинета ми.

Как можах да забравя! Шести куршум за месец и половина. Остава само да ги сравним. Отворих плика с треперещи пръсти. Предишните актове от експертизите бяха в сейфа ми. Затова като извадих актовете от сейфа и сравних с новите данни, видях характерните нарези върху снимките на извадения куршум и разбрах: първата винтовка! От която застреляха банкера Салуцки. Не можеше да има грешка. Но пак трябва да се съпостави. Сутринта ще трябва да дам на експертите от Научноизследователския институт съдебните експертизи, сега са си заминали. Постарах се да се овладея. Защото се развълнувах прекалено много. Две винтовки.

Излиза, че килърът се шляе из градове и села с две винтовки? Или просто ги сменя след всяко убийство? Какво дава това? Същото, което и изстрелът под основата на черепа от голямо разстояние. Тоест печели време. Не е глупав, трябва да разбира, че някога ще се разкрие.

Той или си е набелязал ограничени цели, или се старае да натръшка колкото се може повече, преди да го разкрият. И пак е в Москва… Къде ще се окаже по-късно?

И кой е следващият в списъка му?

За тази цел трябва първо да разбера какво ги свързва? Имам предвид убитите. Ще добавя, че Горюнов, с когото заподозреният в убийствата е служил в една част, се страхува от него. Защо? Това трябваше да разузнае Грязнов там, в полка, като знаеше, че Прохоров и писарят са служили заедно. Макар че роднините на безследно изчезналия Прохоров са изпързаляли Слава за солидна сума, та той затъна там, в Барнаул.

Погледнах съчувствено спящия, хъркането му тъкмо премина в мелодично подсвиркване.

Но да продължим интересните си разсъждения, казах си аз. Сега си заслужава да покажем робота не на министъра на отбраната, а на заместника му. На генерал Тягунов. Има смисъл. Синът на Тягунов е служил в същия полк. Може генералът също да е познавал по някакъв начин този Прохоров. Може да е отсядал у тях, когато е минавал през Москва, всичко се случва… Ако военният министър е виждал този офицер, то заместникът му още повече трябва да го познава. Не е изключено.

Интересно, че в цялата история имаме две отправни географски точки. Алтай и Чечня. Интересно, че и двамата офицери са изчезнали безследно в дяволската Чечня. Хубаво ще е да научим: едновременно ли или поред? При това Тягунов-старши помоли именно мен да издирвам сина му. Не, тук имаме просто съвпадение. Винаги съм знаел, че в живота има повече от достатъчно съвпадения. Веднъж като студент пътувах в метрото и на „Сокол“ се качи симпатично момиче. Погледнахме се и нищо повече. На сутринта пътувах по същата линия от станция „Белоруска“. Щом влязох във вагона, веднага я видях седнала до вратата, през която минах. Разбира се, веднага се познахме. И не можехме да дойдем на себе си от изумление. Наложи се да се запознаем, впрочем без продължителни последствия. Срещахме се два пъти и непрекъснато обсъждахме случилото се. Браво, коментирахме, докато се събличахме, да се срещнем в такъв огромен град, да влезем в един и същ вагон, на един влак, да пътуваме в една посока, по едно и също време… Това ни пречеше да се наслаждаваме на секса. Просто не можехме да говорим за друго.

Така и се разделихме, без взаимни претенции. Но това бе началото. На следващия ден след раздялата се сблъскахме на площад „Свердлов“ Този път се отдръпнахме един от друг. Беше десет и половина вечерта, тя се връщаше отнякъде, изморена, но доволна, впрочем, не беше сама…

Тогава замъкна новия си познат в другия край на вагона и ме оглеждаше ужасена. Това е някаква мистика, помислих си аз и гледах след нея. Дали провидението не ни е избрало един за друг? А ние не сме разбрали?

Но да се върнем на нашите работи. Главата ми се върти от предположенията! Но нещо се оформя…

И тъй, фотороботът не направи особено впечатление на тези, които са виждали и познават Прохоров. Преди да се пренесе в царството на Морфей, Грязнов изломоти нещо по този повод. А после министърът веднага каза, че го е виждал някъде… Какво означава това?

Машинално избрах номера на Меркулов. Щом позна гласа ми, секретарката му веднага ни свърза. Въпреки късния час още не беше си отишла.

— Нищо не излиза — казах аз. — Грязнов спи, сега не му е до нищо. Представяш ли си, оказва се, че и двамата са служили в един полк.

— Кои? — не разбра Костя.

— Горюнов и Прохоров. Чиито документи са били у наемателя на „Садовое“…

— Така-така! — заинтересува се той. — И какво?

— Нищо. Жена му не познала мъжа си по фоторобота.

— Чия жена, говори по-ясно!

— Не моята… — отвърнах раздразнено. — Жената на Прохоров.

— Може да се е направила, че не го познава — отвърна спокойно Костя. — Преуморил си се от работа. Трябва да правиш компания на Слава Грязнов. Отивай си.

Затворих телефона и огледах мирно похъркващия Грязнов.

Слава богу, че не чу нищо. Нали една съпруга, като види фоторобота на предполагаем убиец, никога няма да признае, че е мъжът й, дори да е той.

Но Слава също разбира това. И се интересува не толкова от отговора й, колкото от първата реакция. А не сме я видели нито аз, нито Костя. Все едно — още е рано да отхвърляме версията, че Прохоров е убиец…

Безцеремонно разтърсих похъркващия Слава.

— А… какво? — подскочи той, като мигаше.

— Пристигнахме! — рекох. — Значи показа на жената на Прохоров фоторобота…

— Старче, успокой се, не е Прохоров. — Слава се усмихна без злорадство. — Съчувствам ти, само не знам как да ти помогна. А къде е обещаната чаша коняк?

— Нали видя снимките му — казах аз.

— Така, както и ти. — Той сви рамене. — Но не си видял реакцията й. А аз я видях. Да, прилича по нещо, и ти ще кажеш същото. А жената ще рече точно: не е той. Или той е. Ще го кажат очите й. За какъв ме вземаш, щом ще ми задаваш детските си въпроси? Разбирам, че собствените версии приличат на истина, но в случая нищо не може да се направи.

— Не аз. Константин Дмитриевич ни подозира в недостатъчен професионализъм — кимнах към телефона.

— Да върви по… — Слава се протегна в креслото. — Не съм глупак. Попитах: познавате ли този човек? А тя ми дава снимките на мъжа си. Това, което донесох, е една десета част. Не ми даде повече. Пък и не е необходимо.

А нали е изчезнал мъжът й. Как да се държи, ако е той? Да го изпие с очи? Да се зарадва? Но на какво да се радва, ако е друг човек?

— Казах й, че го търсим като безследно изчезнал — продължи Слава. — И тя ми повярва, разбираш ли? А аз я излъгах.

— Едно ме смущава — казах аз, — защо са ти продали вещите му? Убитите от мъка най-малко мислят за това. Още повече че търсиш техен близък.

— Пак излъгах. — Слава въздъхна. — А ти ме разобличи.

— Значи все пак ги пропи?

— Все пак имаш лошо мнение за мен — отвърна той. — Видях как живее жената с две деца и болен свекър, без мъж. И им казах, че тези предмети трябва да бъдат изкупени. И дори се подписах на някаква квитанция, която намерих в джоба си. Май беше някакво старо постановление за обиск, което не съм използвал.

Пак се спогледахме. Какво щях да правя без него?

— Прости ми, ако можеш — казах. — И да го забравим като страшен сън. Не ми обясни кой ти удари окото?

— Заспах на гарата, в стаята за майки с деца, изведнъж тичат местните милиционери и започват да ми извиват ръцете… Сигурно нещо не са разбрали. И се наложи да се бия. Те извикаха подкрепление. И едва след около десет минути ми поискаха документите. Когато видяха, че пред тях стои шефът на МУР, ме изпратиха за Москва. Безплатно, със спецдокументи.

Колкото по-многословни отговори дава, толкова повече въпроси предизвиква.

— Последен въпрос. Ако не искаш, можеш да не отговаряш.

— Е? — разреши великодушно Слава.

— Как се озова в стаята за майки с деца?

5.

Серьожа Горюнов пристигна в бившия си полк около пладне.

Както и преди, около поделението имаше будки, от които надничаха смугли брюнети с черни мустаци. Изглежда, контингентът се е сменил. Серьожа не позна никого. Тези, които го следяха, отдавна са заминали. Изпратили са роднините си на своето място, оказало се доходно.

Впрочем беше доходно, докато Серьожа осигуряваше материално целия полк, тоест навреме повишаваше звания и плащаше заплатите.

— Кой е дежурен по полк? — попита той строго дежурния по КПП, като показа документа си.

Дежурният се замисли. Още е млад. Скоро е произведен, за първи път е сложен — Горюнов определи с точно око.

— Сигурно майор Холин? — попита той.

— Ах, да, Холин… — трепна сержантът. Подпухнал от сън, още не можеше да мисли. Серьожа сам виждаше, без неговите обяснения, какво се е изменило в частта. Непочистен плац. Размотават се войничета, раздърпани, небръснати, ръцете — в омазнените джобове на памучните панталони.

— Ами извикайте го, какво стоите! — Серьожа се намръщи.

Май само това не се е променило: Холин, както и преди е дежурен и както и преди е майор. Той, Горюнов, съумя, по-точно успя да му присвои това звание малко преди да си замине. А сега — така ще си остане майор. Така и ще умре без калпака, който се полага на полковник.

Холин веднага дойде — остарял, отслабнал, смотан.

— Серьоженка! — Той заряза субординацията и веднага се хвърли да го целува. — Родничкият ми! Нима пак при нас? А казваха, че май си бил при самия министър…

— Ами минах, трябва да поговорим. — Горюнов се огледа. — Къде можем да поговорим в този бардак?

Холин махна с ръка. Лицето му се изкриви. Бардакът си е бардак. Впрочем имаше го и преди. Но имаше и армия. Сега остана само бардакът.

Влязоха на територията на частта, седнаха в стаята на дежурния.

— Виждаш ли какво става? — попита Холин и кимна към прозореца. — Щом си замина, всичко започна да се руши. „Бащицата“ се пропи, пенсионира се, получи удар. Последно сме вземали заплати през май. Нали сега служиш при министъра, това ли е реформата в армията? Когато офицерите се пропиват и бягат, където им видят очите?

— Всеки ден чета за това по вестниците — прекъсна го раздразнено Серьожа. — Кажи ми друго. Ваня Прохоров не се ли е появявал тук?

— Не, ни вест, ни кост. Откогато се изгуби след Паша Тягунов в Чечня, така и не се чу. Семейството му е тук, сигурен съм. Можеш да питаш Надя, жена му… — Холин намигна на Серьожа и го ръгна в хълбока. Но го направи някак унило, без предишната игривост.

— Нашите жени постоянно си спомнят за теб. Какво време беше, казват. Направо епоха. Това беше преди Серьожа. Не, не, след Серьожа. Не са те забравили. А колко бебета са кръстени на теб! И все гадаеха: как ли са се развили там отношенията им с Ала Тягунова?

— Май и на теб ти е интересно? — Горюнов се усмихна и запали цигара.

— Че как! Помня, като се хванахме на бас. Ти първо загуби, после си навакса. Когато тя дойде през нощта при теб. Помниш ли?

— Да, помня, помня — измърмори Горюнов, но мислеше за нещо свое. — Значи няма никакви вести?

— От Прохоров ли? Или от Тягунов? — попита Холин.

Серьожа го погледна внимателно, сякаш го виждаше за първи път.

От кого наистина? За кого да пита? Искаше да научи кого подозира милицията. Казват, че направили фоторобот.

Но кой знае защо заедно със заподозрения непрекъснато си спомня Павел Тягунов, Алиния мъж…

— Идва следовател от Москва при Надя Прохорова — съобщи Холин. — Показвал съставения портрет.

— И какво? — наостри слух Серьожа. — Чий портрет?

— Не го разпознала, но казва, че приличал на някого. Попитай я. Искаш ли да отидем двамата? Следователят взел от нея снимки на Иван за разпознаване. Издирвали го като безследно изчезнал. Но тя не е глупава, веднага разбрала. Не прилича, казва, за първи път го виждам. Кога е било следователите от Главна прокуратура и от Московската криминална милиция да издирват безследно изчезналите? А щом го търсят, значи е жив, но е забъркал някаква.

— Надка беше разсъдлива — съгласи се Серьожа и отпусна възела на връзката си. — Обаче наистина ли не е приличал, или е излъгала?

— Нали ти казвам — приличал на някого. Но не си спомня на кого. Само не на Иван. И когато му дала неговите снимки, следователят видял всичко. Пък може и да го е познала, но да не се е издала. От женско състрадание, не иска да натопи някого. Не иска да я мъкнат като свидетел. Така разбрах от разговора с нея.

Значи са ме изпреварили, помисли Серьожа. Нищо не са разбрали, но са ме изпреварили. С един ход. Не биваше да го допускам. Трябваше пръв да разбера какво става… Този Турецки има верен нюх. Попаднал е на следа. Как да го използвам така, че и аз да оцелея, и делото да не пострада?

— Добре — рече Горюнов и стана. — Поговорихме си засега. Ще се поразходя малко. А после ми намери кола, да ме закара обратно на летището.

— Ами с колите… — въздъхна Холин. — За съжаление ще трябва да почакаш.

— Не разбрах! — Горюнов стана рязък. — Какво значи да почакам?

— Които стават — са на път. Командирът на полка замина от сутринта в дивизията. Заместниците му също са някъде… Оплака ми се дежурният от гаража. Останалите не са в движение. Нито резервни части, нито бензин… Само бетеерът, с който се вози твоята Ала, помниш ли? Той е на мястото си. Цял. Музеен експонат. Почти не го пипаме. Всички помнят.

— Първо, не е моя — каза Горюнов. — Направо забрави!

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се Холин. — Когато заминахте двамата, всички само за това говореха…

— Какво ли не се говори! — кипна Горюнов. — Да не чувам повече тия намеци. Ясно?

— Ясно. — Холин виновно заклати глава. — Значи няма да останеш поне до утре?

— Нямам време, Пьотър Авдеевич — каза Горюнов. — Ще отида да се поразходя. След половин час колата да е готова. Може и танк. Не ме засягат вашите трудности! И ще видим тая работа защо и къде се разхожда началството ви, а полкът е изоставен без техника.

Той тресна за назидание вратата и излезе на плаца. Там се провеждаха занятия. Много нови лица. Почти всичките непознати. Не го познават. И слава богу.

Мина край клуба. Някога тук кипеше живот. Репетираха, пееха.

Онази сутрин Серьожа Горюнов гледаше от прозореца на щаба през оградата на частта как дежурят чеченците. Вече трима клечат. Чакат. Откъде се взема това търпение?

Зад гърба му полковник Романов, „бащицата“, подписваше някакви списъци и ги поглеждаше разсеяно.

— Всичко ли си взел предвид? — попита за кой ли път Романов. — Да не стане като миналия път с телевизорите? Ту за един нямало, ту за друг…

— Винаги ще има недоволни, Николай Василиевич, колко пъти да обяснявам? Ако нямаше телевизори, нямаше да има недоволни. Основен закон на социалната справедливост. Поне викахте ли милиция? Докога ще продължава това?

— За чеченците ли питаш? Че на кого пречат? Все си седят — добродушно отвърна „бащицата“. — Идваха вчера от криминалния отдел. Откараха ги, после ги пуснали.

— После ще дойдат от корпуса и ще кажат, че им продаваме оръжие.

— Добре де, ще се оправим с тях… — „Бащицата“ вдигна поглед от списъците. — Ти ми кажи за другото. Обажда ли се в Москва?

— Тази нощ — въздъхна Серьожа. — Всичко е нормално, какво се вълнувате? Засега полковник Романов не е в списъците за пенсиониране. Повереният ви полк показва прекалено добри резултати по време на инспекторските проверки! Ценен кадър сте, Николай Василиевич. Министърът на отбраната няма да се раздели лесно с вас.

— Ти по-внимателно. Не можеш, без да ухапеш. И какво значи — засега?

— Ами докато тези… — Серьожа показа с брадичка през прозореца — висят тук. И не бъдат взети никакви мерки.

— Какво ще ми заповядаш, да ги разстрелям ли? — Полковникът се изчерви силно. — Говори, обаче не прекалявай! Ще ми поставя условия. Ами ако те казват, че идват да гледат офицерските жени? Ще забраниш ли? Ако техните мъже само се смеят? А ти искаш най-много, така ли?

— Кого ще разстрелвате? — В кабинета влезе Аглая Степановна, без да чука. — Бе бодра и подмладена, а зад нея вървеше омайната Ала Тягунова. И в кабинета сякаш стана по-светло, сякаш се изгладиха бръчките по усмихващото се лице на полковника.

— Какви ужасни думи говорите, Николай Василиевич! — продължаваше библиотекарката. — Вашият адаш, великият писател, нямаше да одобри!

— За кого говорите? — попита Ала и седна на стола, без да чака покана.

— Моля ти се — ужаси се Аглая Степановна. — Как можеш да питаш! Да не познаваш Гогол… Николай Василиевич, ще ви отнемем една съвсем мъничка минутка. Намерете начин да въздействате на този вироглав Белугин. Нямам думи! Отказва да извика от Барнаул акордьора за пианото и не ни дава дърводелски инструмент!

Романов погледна въпросително писаря си, после попита:

— Извинете, за какво говорите? За какво ви е инструмент? Какво, нямаме ли дърводелци в полка?

— Каним се да поставяме опера — каза Серьожа и размени поглед с Ала. — Ще си отваряме устата на фона на запис. Но все пак трябва да репетираме. Затова ни трябва акордьор.

— Ах, опера! — „Бащицата“ се плесна по челото. — Така кажете.

— Не се правете на скромен, не се правете! — Аглая Степановна се закани с пръст на Горюнов — На фона на запис… Може някой да пее така, но вие с Алочка такъв дует ще направите! И съпругата ви ще пее, Николай Василиевич. Не се съмнявайте, всички ще привлечем да участват.

— И мен ли? — „Бащицата“ притисна ръка на гърдите си. — Поне ще ме пуснете ли на репетицията?

— Разбира се, нали сте нашият меценат — изпусна се тайнствено Аглая Степановна. — Значи така да предадем на този ужасен Белугин?

— Да — кимна доволен и ухилен до ушите „бащицата“. — Още повече че наближава прегледът на художествената самодейност. Има заповед до корпуса… — Той пак погледна въпросително Серьожа.

Горюнов направи пауза и кимна. Да, което е вярно, вярно е.

Ала дръпна библиотекарката след себе си да излизат, но Аглая Степановна изведнъж страдалчески се усмихна и сложи театрално ръката на челото си.

— Ах, щях да забравя. Само че не знам дали си заслужава? Добре де, щом съм почнала, да ви отнема още една скъпоценна минутка. По-миналата нощ, когато ме осени идеята за операта, докато гледах този прекрасен дует, ме настигнаха момчета с маски… Не помня какво говореха толкова разгорещено, може да са се клели в любов към литературата, но после ме повалиха на тревата и също ми сложиха маска…

— Как? — извика Ала и притисна с длан устните си.

— Представяте ли си? — продължи библиотекарката развълнувано. — Вие сте мъже, ще ме разберете. Но пред Алочка не искам… Естествено, започнах да викам за помощ. На виковете ми се притече още един взвод. И също с противогази. Но аз не знаех, че сте започнали учения.

— И какво? — успя да каже „бащицата“.

— Ама не мога пред Алочка! — Аглая Степановна се възмути.

На сутринта личният състав на полка бе построен на плаца. С противогазите.

Покрай редиците маршируваше полковник Романов, офицерите и Аглая Степановна. От прозореца на клуба ги следяха Ала и Горюнов.

Плочата се въртеше, звучеше музиката на Верди. Дует от „Травиата“. От нажеженото небе струеше непоносима жега. Над размекнатия асфалт, където ставаше странно действие, трептеше мараня…

— Дяволска работа! — възкликна Ала. — Какво, да не иска да намери виновника по противогаза? Не знаеш ли кой го е измислил?

— Капитан Холин — отговори Серьожа. — Изключителен идиот.

— Но защо й е? Не разбирам! — възмути се Ала.

Процесията се премести бавно покрай редицата. Жегата се усили, под маските се лееше пот. И не само пот. По панталона на едно войниче — ай, ай — се стече тънка струйка. Право в ботуша.

Аглая Степановна спря. Спряха и другите. Явно краката на войника трепереха от страх. Е какво, той ли е? — попитаха мълчаливо потните офицери. Но тя се усмихна лукаво.

— Не, не е той, сторило ми се е. — И продължи бързо нататък, без да гледа вече никого. Видя каквото искаше. А останалото не е ваша работа. Офицерите погледнаха с облекчение след нея. Май се размина без произшествия. Няма да има купон, тоест скандал.

Ала и Серьожа също гледаха, надвесени от прозореца. Раменете им се докосваха. Той погледна под вежди към нея. В това време на плаца правеха развод. Взводът на лейтенант Тягунов тръгна на полеви занятия в пълно въоръжение.

— Не знам дали да й съчувствам, или…

— … да я поздравиш — промърмори Серьожа. — Щеше да си умре стара мома. Разбира се, поздрави я.

— Тук всички сте мръднали — разсърди се тя. — Става ми страшно. Какво гледаш?

— Влизам в ролята си. — Серьожа повдигна рамене. — Защо, не може ли? Мъжът ти забранява?

— Не му е до мен. Загрижен е за бойната и политическата подготовка. Но той е войник до мозъка на костите. Това му е в кръвта. Ами ти какво правиш тук с твоя глас?

— То пък един глас. — Той махна с ръка. — Да беше ме чула в столицата. Учех в консерваторията, близо до теб. А си повредих гласа тук, на студа…

— Какво говориш? — изуми се тя. — Ти — в консерваторията? А как се озова тук?

Той пак махна с ръка. Какво да си спомня. И разказа без желание:

— Влюбих се в една професорска дъщеря. Тя забременя от пръв поглед. А татенцето ми заби слаб в книжката. Изгониха ме още от първи курс.

— Дали съм те виждала там? — Тя присви очи. — Не си спомням.

— Затова пък аз те помня — каза той сериозно. — Гледаше всички отвисоко. Кого ще видиш? Имаше такива поклонници. Караха те с вносни коли.

— Вярно, имах… — тъжно се съгласи. — Къде ли са?

— И кой вятър те довя тука?

Те се погледнаха в очите.

— Светът е малък — рече Ала. — Как се озовах тук? Влюбих се! Така внезапно, силно и безогледно. Такова момче и толкова мъжествено, целеустремено, иска да става маршал, не какъв да е. И аз хлътнах. Ти казваш за дъщерята на професора. В такъв случай моят Тягунов щеше да сметне, че е длъжен да се ожени. Чувство за дълг. Ти не можеш го разбра.

— Къде ти… — Той махна с ръка. — А от пръв поглед се вижда, че никога няма да стане маршал. Трябват други качества.

— Колкото и да е странно, не е кариерист — въздъхна тя. — Нещата не стоят така. Иска над него да има колкото може по-малко маразматици. Като вашия „бащица“…

— Че какво „бащицата“? — Горюнов се обиди заради началството. — На кого пречи да живее? Ще послужи твоят Тягунов и ще стигне до извода: колкото по-малко маразматици има над теб, толкова повече са идиотите под теб. Като Холин. Върви, че кажи кое е по-лошото.

Тя го наблюдаваше с интерес. Той схвана погледа й посвоему. Приближи, погледна я, без да мигне. Тя го предупреждава:

— Да ги нямаме такива… Веднага да се разберем. Чу ли? Добре, тукашните дами са те разглезили. Но аз съм свикнала да бъда глезена.

Седна на перваза, замаха красивите си крака, от които той не можеше да откъсне очи.

— И все пак, Горюнов, какво чакаш тук? С твоите способности…

— Значи има какво… — промърмори недоволно той.

— Ох, не ми говори! — Тя врътна глава. — Решил си да съблазниш старата женена жена? Решил си да изиграеш ролята на неразбрания и самотен горделивец? Хайде без тия! Мисля, че днес в този пек вече няма да можем да репетираме. По-добре да отидем да се изкъпем. Такива места има тук, такава красива река. Виж как гонят по плаца бедните момчета. Не им ли е жал?

— И мен са ме гонили, но нямаше кой да ме съжали.

— Чуй на фона на каква варварска музика маршируват! Можеш да пукнеш! Тук някъде видях…

И зарови из плочите. Серьожа стоеше над нея и жадно разглеждаше златистите къдрици на шията й.

— Ето! — Ала извади стара плоча, издуха прахоляка. Намигна дяволито, сложи я на грамофона и го пусна на най-силно. Зазвуча прочутият победен марш.

Огледаха я. Офицерите, които провеждаха строевите занятия, сякаш бяха недоволни, но войниците — напротив, те като че ли се събудиха и започнаха дружно и отчетливо да бият крак, като се равняваха по прозореца.

Ала им изпрати въздушни целувки. И момчетата вече имаха съвсем друго настроение.

Като си спомни този епизод, Серьожа се усмихна неволно. А после отидоха да се къпят на реката. Двамата. И точно до реката се натъкнаха на взводовете на лейтенантите Тягунов и Прохоров. Войниците копаят окопи, взводните със секундомери в ръце ги наблюдават — нали има състезание…

Но войниците изведнъж спряха да копаят. Гледат приближаващата се Ала, която сега е само по бански. И Горюнов съблича в движение гимнастьорката си.

— Паша! — извика на мъжа си. — Да не сте луди да копаете в тоя пек! Дай команда да отидат да се къпят!

— Не пречи! — не обърна внимание на предложението Павел. — Репетирай. Вие какво, заспахте ли?

Той се скара на войниците, а те не можеха да откъснат очи от Ала, която разплиташе разкошната си коса.

Тя видя всичко и се провикна:

— Хайде, момчета, слушайте моята команда! Всички във водата! Кой ще доплува пръв до другия бряг? — и се засили напред.

— Графинята тичаше с променено лице към езерото — тихо, но злобно произнесе Павел Тягунов, но така, че Серьожа Горюнов да го чуе. Въпреки това той също се затича към реката, като събу в движение ботушите си. Вече никой нищо не правеше. Всички само гледаха как тя умело плуваше към другия бряг, а Серьожа я догонваше.

И там, на средата на реката, тя легна по гръб и разпери ръце. Серьожа се приближи, а войниците продължиха очаровано да ги наблюдават.

Тя вдигна глава.

— Не стойте! Водата е чудна!

И тогава войниците изведнъж съблякоха изпотените гимнастьорки и ботушите, затичаха към водата и се сблъскаха.

Лейтенант Иван Прохоров погледна съчувствено лейтенант Тягунов. Само това го възпря да се присъедини към подчинените. Но все пак се наложи. Оказа се, че не всички войници умеят да плуват. Пльоснаха се във водата, увлечени от общия порив, и започнаха да пускат мехурчета, да размахват безсмислено ръце.

Горюнов видя, че лейтенантите скочиха да ги спасяват. Току-виж станало извънредно произшествие, но командирите на взводове се справиха със задълженията си.

В това време Ала изскочи на брега. Легна на пясъка напълно изтощена.

— Аз съм първа!

Серьожа помисли и легна до нея. Погледна я под вежди. После забеляза слънчеви петна като слънчевите зайчета, които се получават от оптически уреди. Значи от другия бряг ги наблюдават…

— Май твоят Паша ни гледа с бинокъла?

Тя понадигна глава, погледна нататък. Забеляза слънчевите петна.

— Първо си поеми дъх — каза му тя и пак сложи главата си на пясъка. — Нали знаеш какво трябва да бъде дишането на певеца? А ако Паша гледа, то е през мерника. Бил е първият стрелец на училището. Запомни.

Да, спомни си той. Пръв стрелец. Горюнов вървеше развълнуван по брега. И по-късно бе слушал легенди за точността на лейтенант Тягунов. Сякаш още дядо му, също генерал, водил внука си на стрелбището. Учил го да стреля. Но ако е така, защо Тягунов не започна от него? От човека, който му отне жената? От какво се е ръководел, когато е съставял списъка на жертвите? Освен турчина, украинеца и чеченеца всички са добре познати. Дори много повече…

Стоп! Може точно там да е работата? Може би там се крие закономерността, по която върви отстрелът?

— И от кого ще започне? — попита тогава той, като се надигна на лакът. — От теб или от мен?

— От теб. — Тя повдигна леко рамене и продължи да се пече със затворени очи. — Какво общо имам аз? Страх те е, нали?

Тя се протегна лениво с цяло тяло и започна да изсипва през пръстите си напечения речен пясък. За миг пръстите им се срещнаха, преплетоха се… Или само така му се стори? Не, не му се стори. Тя си дръпна ръката. Може би си спомни, че ги гледа целият полк.

— Запомни, моят Паша не се страхува от нищо и от никого — каза Ала. — И затова ще бъде маршал. С моя помощ, естествено. А ти така и ще останеш писар. Защото се страхуваш. А кое ти е зле? Всички те гледат в устата. Жените сами се хвърлят в леглото ти.

— Тук е целият кеф — съгласи се той. — Едно е, когато гледат на твоя маршал в устата, както е редно. Друго — на писаря…

— Ето какъв си бил! — Тя седна и го погледна с интерес. — Тайната власт е най-сладката! Така ли?

— Чаткаш ги нещата. — Той също седна. — Значи няма къде да се скриеш от мен.

— Сигурен ли си? — присви очи тя.

— Щом се разбираме от половин дума… Ето, да кажем, когато получите жилище в новия блок…

Тя широко отвори очи.

— Ние — жилище? — Започна да се смее силно. Беше й все тая, че ги гледаха с биноклите и мерниците и гадаеха как ще свърши всичко. — Тогава Тягунов със сигурност ще ме гръмне. Сигурен ли си, че съм толкова евтина? Че можеш просто така да ме купиш?

Серьожа беше уязвен до немай къде от презрителната й усмивка.

— Значи се гнусим… Ами да, чакат ви апартаменти в столицата. Генералското синче ще поопъва малко войнишкия каиш и татенцето ще го вземе при себе си в академията. Така ли е?

Тя махна с ръка.

— Ще стане някога. След две години. Не по-рано. Кой ще има нужда тогава от мен, старата провинциална мърморана. Никой няма да иска да ме погледне.

— А искаш ли… — поколеба се той. — Мога да го уредя. Утре ако щеш!

— Ти си цял Господ! — засмя се Ала. — Кеф ти жилище, кеф ти академия.

— На бас! — увлече се, искаше поне да докаже нещо на тази горда столичанка. — Да се хванем на бас, че още другата седмица ще изпратя твоя Тягунов на висшите курсове за преподготовка на кадри към Министерството на отбраната? За една година! Досега не сме имали такава бройка, но може да се уреди.

Тя го погледна сериозно в очите.

— Ти наистина ли?

— Хващаш ли се на бас?

— На какво? — Тя отметна назад глава и го огледа внимателно.

— На същото. Че там ще получи ново назначение и повишение. Ако се учи добре. А ти, ако се държиш правилно.

— Как да те разбирам — тя се намръщи, — какво значи правилно? Да скоча в леглото ти?

— Не задавай глупави въпроси. Ами операта? Тя е почти готова. Първо ще я изиграем, как мислиш? Все пак това е „Кармен“.

— Дадено. Но първо заповедта и два билета за мен и за мъжа ми до Москва. С една дума — документите на масата.

— Ами да — усмихна се Серьожа. — За теб да има, а за мен нищо.

— Нали си джентълмен! Или вземаш от дамичките си капаро?

— Дадено! В нощта преди отпътуването, за да няма после разговори, ще го сложа караул. А ти ще дойдеш при мен.

Погледнаха се изпитателно. После тя стана и без да се оглежда, тръгна към водата.

Така си говориха. Горюнов обикаляше по брега на реката, вглеждаше се и се вслушваше, сякаш тревата и пясъкът можеха да запазят стъпките и гласовете им. Тягунов и Прохоров си приличаха по нещо. Поне външно. Спомни си още, че Прохоров не се отлича ваше като стрелец. Въобще във всичко бе среден. А на Тягунов се възхищаваше. Ето ви изключителният снайперист, когото търсите, господин Турецки. Защо да е лоша тази версия? Не е по-лоша от вашата. Но засега няма да ви кажа нищо. Сами се оправяйте. Ако това е Паша Тягунов, изглежда, е решил да не бърза. Първо ще го направи с някой друг. Като че ли постепенно свива кръга.

Никога не съм мислил, че е толкова отмъстителен… Ако е той.

6.

Лично се обадих на Меркулов, без да чакам дежурното му позвъняване.

— Трябва ми твоята санкция за подслушване на телефонните разговори, тоест на телефона на Сергей Горюнов — казах аз.

— Нали е заминал.

— Ще се върне някога — рекох. — Слава изпрати момчетата си в Барнаул. Може Горюнов да е някъде там. Трябва на всяка цена да бъде намерен.

Костя се замисли.

— Той все пак е помощник на заместник-министъра на отбраната. Може да води какви ли не разговори от военен характер.

— Нямам предвид служебния му телефон. Говоря ти за домашния. Няма право да води неразрешени разговори по личния си телефон.

— Защо, това ли е единствената нишка, която води към разгадаване на тайнствените убийства?

— Не е изключено. Най-вероятно Прохоров няма нищо общо. Не са открити негови отпечатъци нито в квартирата, нито в хотела. Фотороботът има малко общи неща със снимките му. Ако не си е правил пластична операция, естествено, като си е изменил лицето и дактилоскопичния рисунък на пръстите.

— Беше ли на мястото на последното убийство? — попита той.

— Естествено. Вече направих оглед. Самолично — поясних. — Видях и разгледах отдалечената къща, от която е стреляно и никой не е чул изстрела. Не намерихме никакви следи и веществени доказателства. Работили сме цяла нощ. Експертите се занимаваха с куршумите и пръстите. Засега в делото фигурират две винтовки, трета не се е появила.

— Научи ли нещо за Салуцки? — попита Меркулов.

— Събрахме информация. Както по следствен, така и по оперативен път. Но няма нищо, което да води до разгадаване на тайната. Нищо ново.

— Фрязин върна ли се?

— Чакаме го всеки момент. Но се съмнявам, че ще добави нещо ново. Това ли е всичко?

— Нали ти ми се обади! — засмя се Костя.

Той винаги чувства настроението ми, както никой друг, а в дадения случай то е повече от отвратително. Сякаш си се изправил пред гладка стена, на която трябва да се изкатериш. И търсиш, налучкваш най-малките издатини или дупки, за да се хванеш за нещо. Той знаеше, че в такива минути отчаянието, преминаващо в паника, може да ти попречи да размишляваш спокойно.

— Не падай духом!

— А по корем! — продължих аз. — До довечера ли?

Вечерта трябваше да се явим при главния прокурор и да доложим резултатите от следствието. Издейства ни две седмици — нито пресата, нито някой друг ни пречеше да работим. Само толкова. Две седмици — двама покойника. Такава е равносметката. Такава е хронологията.

Погледнах си часовника. Къде е Володя Фрязин? Вече не чакам куршума му така, както самия него. Спомних си интелигентната му майка, когато крещях на ония фашисти националисти, и си представих как ще ме гледа с ням укор. И ще ми предложи чай — на мен, виновника синът й да се окаже заложник.

А после? Неслучайно Костя попита за Салуцки. Какво може да го свързва с убитите помощници? Не говоря за бандита Садуев и фашиста Меланчук. Хубава компания…

Намерих номера на банкера Саврански и позвъних.

Изглежда, се обади Сонечка и попита с плачлив глас:

— Кой се обажда?

Много домашно звучи. Изобщо у Саврански винаги се чувстваш като на гости на вилата. Току-виж ти предложил домашни пантофи.

Какво ви казах, много несъвременен банкер. Затова не му дава сърце на килъра да стреля. Пък и защо да убива този вечно примижал пинтия, мъдрец и добряк?

Веднага позна гласа ми.

— Александър Борисович, правилно ли ви разбрах? — попита той.

— Правилно — отвърна по същия начин. — Мислех, че сте ме забравили.

— Как ще ви забрави човек — добродушно отвърна, — не се срещаш всеки ден с интелигентен милиционер.

— Аз изобщо не съм милиционер — прекъснах го, — сбъркахте ме с някого.

— Е, прощавайте, ако греша, макар да не може да отречете, че веднага познах гласа ви. Искахте да ме питате нещо?

— Да се посъветвам, няма да ви отнема много време.

— По телефона ли искате или тет-а-тет?

— Последното е за предпочитане — отвърнах.

— Щом е последното, значи не е първото — въздъхна той. — Ако дойдете след половин час, ще открадна за вас двайсет минути във времето, когато обядвам. А обядвам в определен час, както ми препоръчва лекуващият лекар, сигурно не съм ви разказвал още за него…

Чудно нещо как чувства времето, мислех си, докато пътувах към него.

— Не мога да проумея какво свързва всичките — казах на Саврански, когато племенничката му Сонечка излезе и отнесе двайсет долара и обещанието на вуйчото да се разори в най-скоро време.

— Виждате ли, Саша… Ще ми разрешите ли да ви наричам така? Виждате ли, често хората са свързани от интересни обстоятелства. Това, което ми разказахте, не ме учудва много, честна дума. Но ако с убитите помощници на министрите има някаква яснота… макар че е трудно да се разбере каква. Те не са властта, те са край властта. Не носят отговорност, затова ръцете им са развързани. Могат тихомълком да направят повече от шефовете си, които са принудени да действат открито. При това са носители на определена информация за шефа си. И затова хората са принудени да се съобразяват с тях. Предполага се, че са верни на този, който ги е приближил, но всъщност са верни само на себе си. Няма да се учудя, ако съществува някакъв паралелен орган на властта, да го наречем съвет на сивите кардинали, където също вземат свои решения. Покойният Салуцки веднъж ми намекна за подобен извъндържавен институт, където уж се вземали решенията, от които зависи съдбата на страната. Не обърнах внимание на думите му, а сега мисля: бях ли прав?

— Да си представим човека, който се е сблъскал с тези момчета. И е разбрал, че от тях зависи много.

— Те не са публични личности, не отговарят за нищо, но шефовете им зависят прекалено много от тях. И затова ги гледат в устата. Шефовете минават в оставка или се пенсионират, свалят ги или ги разобличават, а тези си измиват ръцете.

— Те са неподсъдни. Техните подписи не стоят никъде. Шефовете получават инфаркти, инсулти, наказания, стават център на публични скандали, а тези типове винаги са в сянка. Какво да прави такъв човек, който знае например кой е виновен за фаталната промяна на съдбата му, но е безсилен да отмъсти на оскърбителите по правен път, чрез съда или прокурора? Струва ми се, че тук трябва да се търси, само тук.

— Серьожа Горюнов, да, добре го познавам, той е от тези хора. Задоволява се с тайната власт над хората с власт. Не е изключено да събира компромати срещу тях. И е неуязвим. Разбирате ли какво имам предвид? Как по друг начин може да се обясни това, което става? И още, забележете, тази роля на съветници и референти е нова за страната ни. Може и преди да е било така, но те са нямали сегашните възможности. Някой хитър адвокат на фирма може да внуши в свой интерес такива неща на шефа си, който нищичко не разбира и не иска да разбира от право, понеже е изпечен бурбон, самозабравил се и самодоволен дърдорко и възприема себе си и положението си напълно сериозно. И като научи един такъв бурбон, че са го използвали, че са го употребили (поради неговата правна неграмотност), мигар ще си признае? Никога! Ще си признае за разврат и пиянство. Но собствената си глупост — никога! И тези юнаци се възползват от това. Струва ми се, май се повтарям, извинявайте, но трябва да търсите някъде тук. В смисъл че има човек, на когото тези момченца някога здравата са напакостили. И той е осъзнал, че е безсилен пред тях. И не му остава нищо друго.

— От всичко, което ми разказахте, убийството на телохранителя на турския премиер ми се стори символично. Така си представям: те се качват по стълбичката, снайперистът спокойно може да стреля по този, който е пред очите на всички. Заради когото ще се вдигне повече шум. И за когото ще получи десет пъти повече пари. Но със своя изстрел той сякаш подсказва — ето истинският виновник. Затова избирам него. Следите ли разсъжденията ми?

— Добре. А Салуцки? — попитах. — Той беше публична личност, не беше в сянка.

— Тук няма да се съглася с вас. Да, това, с което се занимаваше Салуцки, се виждаше. Но не знаем с какво се е занимавал всъщност, понеже не е ясно как е получил капитала си, за да открие банката. Възможно е някому да е бил нужен точно такъв банкер. Както аз, според вашата версия, съм бил нужен на генерал Тягунов, за да може спокойно да си строи вилата за милион — а вече и повече — долара. Схващате ли? И ако Сьома е бил свързан със Серьожа, защо Серьожа да не е могъл да го използва по такъв начин, какъвто приписвате на мен? Искате нещо да възразите? Имайте предвид, че ми останаха точно пет минути. След това ще ми донесат пасираната супа и няма да мога да ви отделя повече внимание.

Вече говорих за чувството за време у Саврански. Говореше бавно, според мен не гледаше часовника си, или го правеше толкова деликатно, че не забелязах. Не се въртеше на мястото си, не бързаше. Нека другите подскачат. А той ще се възползва от това, като ги извади от равновесие със спокойствието си.

— Вие сте за аналитик в Главно следствено управление — усмихнах се.

— Какво говорите, поради липса на време… само понякога и само с вас мога да споделя моите отвлечени размишления и наблюдения.

— Познавате сравнително добре Горюнов — продължих аз. — Сега е в отпуска. И кой знае защо на Алтай, където е служил преди.

— В отпуска ли? — Той се учуди. — По това време на годината? Не е ли почивал? Май го чувах да разказва, че ходил в Кипър, но може да греша.

— В неплатена отпуска. Така не мога да му уловя дирите. Сега ми подсказахте добра идея — да намеря някого, който е имал зъб на Серьожа. Нали ме разбирате. На Серьожа и на сивите кардинали, както ги нарекохте…

— Искате ли да ви подскажа нещо? — Той се замисли. — Серьожа се изхитрява да има добри отношения с всички.

— А как се оказа в апарата на Министерството на отбраната?

— Прекъснахте ме — рече той, — а ни остана съвсем малко време. Заради някои негови качества, можем да наречем това талант, той се обграждаше с нужните връзки. А понеже беше служил дълго в армията, имаше доста познати сред военните. Нали знаете, някои хора предпочитат да останат в сянка. Това не е недостатък на честолюбието, просто такава склонност. Според мен Серьожа се отнася точно към тези хора.

— Толкова уважително разказвате за него. — Аз се надигнах от мястото си, понеже в кабинета влезе възрастна, по домашному облечена жена с поднос, върху който имаше метално канче с похлупак. По нещо напомняше самия Саврански.

— Не се ли познавате? — попита той и също стана. — Моята братовчедка Роза Лвовна. А този симпатичен младеж е моят нов познат Турецки, Разказвал съм ти вече.

Тя дойде при него и му пошушна нещо високо, но неразбрано.

— Да, да, ще си ходи, вече свършихме разговора си. Наистина, има още един детайл, ако позволите? — Той ме погледна въпросително.

Свих рамене. Като ще е детайл, детайл да е.

— Само че съвсем между нас. — И той понижи глас.

— Да изляза ли? — попита строго братовчедката.

— В никакъв случай! Ти — това съм аз. — Той притисна ръце на гърдите си. — Каквото не трябва да знам аз, никога няма да научиш и ти. Та там е станало нещо между младия Тягунов и Серьожа, към когото, имате право, изпитвам някаква симпатия, и аз не мога да си я обясня. Нещо като любовен триъгълник. Накратко, Паша Тягунов имал много очарователна жена, впрочем тя е жива, но в един прекрасен момент избягала със Серьожа. Да, да, не се учудвайте, аз също много се учудих, когато чух. Но сега тя… Мисля Ала се казва, нали? — Той се обърна към братовчедка си, която продължаваше да стои в същата позиция и да държи подноса. — Остави го за малко, скъпа, ръцете ти треперят — рече загрижено банкерът, но не изяви желание да й помогне.

— Ако оставя подноса, разговорът ви ще продължи още час — каза тя сурово.

Той ме погледна виновно, едва забележимо посочи с очи: вещица, не знам как я търпя.

— Пее в театър „Станиславски“ — започна изведнъж Роза Лвовна. — Върнала си е моминската фамилия. Има сума поклонници. Обича да ходи из нощните барове. А мъжът й, Пашенка, беше такова славно момче! Но потъна в тази проклета Чечня. Това ли искахте да чуете? — попита ме тя. — Защото Боря винаги започва отдалеч и не знае как да стигне до същността. — И вече към него: — Сядай да ядеш!

Тя тракна подноса на бюрото и излезе от кабинета, без да се оглежда.

Аз се поклоних и излязох през другата врата. Като слизах надолу, изведнъж помислих, че днес Саврански почти не присвиваше очите си, докато ме гледаше.

Сигурно още миналия път е успял да разгледа каквото е искал. И, изглежда, е останал доволен от видяното.

Можех да нарека напълно плодотворно посещението си при банкера Саврански. И дори нещо повече. Появи се някаква певица Ала, носеща някога фамилията на мъжа си, тоест Тягунова. Пък и разсъжденията на Саврански не могат да се нарекат безинтересни. Но е трудно да се каже какво отношение има този Меланчук към нашите столични помощници, референти и консултанти. Или телохранителят на турския премиер. Макар че, казват, бил доверено лице на шефа си. Пак нещо не се връзва.

Не ми е ясна идеологията на килъра. В името на какво убива? И какво или кой стои зад това? Знам, че е стопроцентов цинизъм, но ми е интересно кого ще застреля след два дена, ако спази графика си.

Последното убийство не прибави много нова информация към вече известното. Не е ясно откъде е стрелял, понеже никой не можа да си спомни накъде е бил обърнат с гръб загиналият в момента на изстрела.

Ясно, че е стреляно някъде отдалеч и отгоре. Но откъде точно?

И като че ли напоследък вече не сменя оръжието. Това е втората винтовка. Сигурно предполага, че са направени съответните балистични експертизи и няма смисъл да сменя оръжието. Ако не намери нова винтовка…

Май пак започвам да говоря глупости. Значи трябва да престана да мисля за това. А за какво? Или за кого?

Дали да не звънна на Светлана? Неловко ще е, след като ми даде петстотинте долара. Но поне се появи повод. По-рано нямаше, сега се появи.

Погледнах си часовника. Ако спазва дневния си режим, както преди, сега, в два и нещо след пладне, й е време да става.

Така и стана. Отговори, но не веднага.

— Альо… — каза тя с полудетски глас, от който сърцето ми замря.

— Александър Борисович се обажда — казах полугласно, защото се опасявах, че Лара може да подслушва разговора ни.

— Здравейте! — зарадва се тя. — Защо никак не ми се обаждате? Обиден ли сте ми?

Господи… Да съм обиден. И това за най-поетичната изневяра, която някога съм преживявал.

— Нямаше повод — признах.

— А сега се появи? — попита тя лукаво.

— Да. Първо, благодарен съм ви за вашата… помощ за правозащитните ни органи.

— Какво говорите, такава дреболия! Старая се на всички да помагам. Особено на бедните. Карат ми се, особено мама, но не мога да мина безучастно. Разбирате ли? Като видя дете да държи кутия с надпис „Искам да ям“, не мога да устоя. Нали живея в пълно благополучие, животът ми е успешен, да, да, разбирам, че всички мислят друго. Но нали и вие така мислите, вярно ли е?

— Какво говорите… — измърморих аз.

— Но аз чувствам. Дори по гласа ви. Размишлявах, когато си тръгнахте. Хората нямат представа колко ми е приятно, че им доставям наслада или радост. Толкова са малко в живота им! Но как да им обясниш, че може това да ми е призванието? Никой не иска да ме разбира. Не знам защо мама е убедена, че ще остана сама и никога няма да имам деца. А мнозина ми предлагат да се оженят за мен… Но вие не ми предложихте.

— Е, аз някак… Все пак имам семейство. Макар да сте най-хубавото нещо на света.

— Освен това — пак минахте на „вие“. Защото не сме се виждали отдавна ли? — поинтересува се тя.

— Сигурно. — Не знаех какво да кажа. Пак се почувствах неловко. Може ли да се говори с такава жена по някакви служебни въпроси?

— Вие… ти ми разказва за твоята приятелка, на която съпругът изчезнал безследно в Чечня — започнах аз. — Помниш ли?

— Ами да, Ала Светлова. Разбира се, че помня. Когато се появяваме двете, мъжете падат. Между другото, тя ме покани днес на премиера. Нали пее в театър „Станиславски“, не съм ли споменавала?

Светът е малък. Никога не знаеш къде ще намериш и къде ще изгубиш. Тази най-прекрасна от прекрасните ми помогна веднъж, както никой друг. И ето че пак е готова да помогне.

— Каня и вас — продължи Светлана, — билетът ми е за двама. Ще дойдете ли? Ще ви пусне ли жена ви?

Какво можех да отговоря? Че да седиш до нея, е все едно да цъфнеш гол-голеничък на площада? Където всички те сочат с пръст: този глупак се е осмелил да се покаже в нейната компания, представяте ли си? Но щом днес всичко се нарежда от само себе си, не си струва да отказвам.

Възнамерявах да попитам Светлана за приятелката й, да поговоря с нея, да чуя гласа й — нищо повече, но късметът сам се пъха в ръцете ми. Струва ли си да му давам гръб?

— Само че ще бъда заета след театъра — каза тя. — Ще ви изоставя след спектакъла. Едва ще успея да стигна до „Метропол“. Имам среща там. Чувате ли ме?

Но защо ми разказва лични неща? Така делово и просто. За да не се забравям? Може и така да е… Но днес аз също не мога. Костя иска да ме води при главния прокурор, за да съобщя информацията по делото. Макар че, вече казах — просто чакаме кога ще гръмнат следващия. Малко ме е грижа за тези доклади, нямам нищо ново. Нека Костя се оправя сам. Днес имам среща. Необходимостта, пред която са се прекланяли дори боговете, по израза на древните, ме принуждава днес да се срещна с богиня.

Нужна ми е допълнителна информация за Горюнов, когото, да си призная, изпуснах.

— Разбрахме се — завърших, — къде и в колко?

После звъннах на Меркулов.

— Върви сам — казах, — днес не мога. Днес имам среща. Трябва да ходя на премиера.

— Къде ще ходиш? — попита строго. — При премиера ли?

— На премиера в оперния театър „Станиславски“. Сигурно го знаеш, близо до оперетата.

— Откога започна да се интересуваш от опера?

— Не мога да я търпя! — възкликнах сърдито. — Но днес се налага. Там ще се срещна с човек, който знае нещо за Горюнов. А какво да кажа на главния? Нали нямам нищо ново за него.

— Прав си — въздъхна той. — Седмицата почти мина, а още не е застрелял никого по известния ни начин.

— Чакаме! — казах. — Така че няма никаква полза от ходенето ни при главния. А тук се очертава полезна информация. Ще се справиш без мен.

— Ще се постарая — отвърна сухо и затвори.

Обиди ли се, какво стана? Телефонът винаги издава интонацията и настроението. Сигурно съм му се сторил възбуден, нетърпелив и непреклонен. На вратата се показа Лара.

— Ще ходиш ли някъде днес? — попита тя.

— Ще ходя — въздъхнах.

Сега ще трябва да се отчитам и пред тази инстанция. После за моята културна проява интуитивно ще научи жена ми. Няма да задава въпроси. Ще поставя домашни задачи. Да отида в аптеката, в магазина, да купя два хляба и нещо за чая…

— Влез и затвори вратата — казах на Лара. — От тази страна, от тази.

Прегърнах я през раменете. Съвсем колегиално. Макар да не съм против да бъде по друг начин. А и тя примижа в очакване.

— Налага се, разбери. Някой друг път. След като хвана този снайперист, да го вземат дяволите, ще отидем някъде.

— И на жена си ли казваш същото? — Тя се отдръпна. — Само не лъжи!

— Защо да лъжа? — свих рамене. — Уви, моят арсенал от лъжи е много малък. Не мога да измисля нищо ново. Така че ми помогни да го намеря по-бързо.

— Днес е петък, а още никого не е гръмнал — въздъхна тя, — а ние се лутаме като слепи котета.

Засмях се: секретарката се чувства пълноценен член на моята група.

Звънна се. Сигурно е жена ми.

— Вдигни и кажи, че съм на съвещание при главния — наредих на Лара. — Това е наполовина вярно. Трябва да съм там.

— Здравейте! — поздрави Лара с радостен глас. — Познах ви. Какво говорите, какво говорите… Александър Борисович помоли да ви предам, че ще закъснее. Но непременно ще ви позвъни. Така ли мислите? Сигурна ли сте? Не знам, не знам. Според мен той не е такъв човек. Какво говорите! Ах, честито! Не питам на колко става, но я поздравявам от все сърце. Ами, той всичко помни. Питаше всички наред какво да купи на дъщеря си, че днес е рожденичка. Обаче го завъртя шайбата, нали знаете.

Слушах бърборенето и се чувствах последната свиня. Да забравя рождения ден на дъщеря си! И какво да правя сега? Да грабна слушалката и да ревна, че не е така и всеки момент ще се прибера?

Лара затвори. Погледна ме внимателно.

— Коя е тя? Така попита жена ви, Александър Борисович, а на мен ми остава само да се присъединя към въпроса й. Коя е? Познавам ли я? Заради някаква си фуста, извинете, да забравите собствената си дъщеря? — Гласът й потрепери.

— Нищо не съм забравил. И не възнамерявам да се отчитам пред теб.

— Ами да, коя съм аз! — изхлипа тя. — Мислех, че сте друг, че не сте като всички! Заради вас живея в лъжа, непрекъснато се преструвам, отказвам на толкова достойни младежи, мои връстници… Заради какво и кого?

Приготвях се мълчаливо. Да й покажа ли вратата? Да я утеша както винаги, като я прегърна? Да заключа вратата, както вече се е случвало, когато ми правеше истерики? Не е лошо. Само че нямам време.

Имам важна среща. Професионална работа. А за днес това е най-важното. Дори по-важно от рождения ден на дъщеря ми. Която, надявам се, ще ми прости. А някога ще ме разбере.

Пак така мълчаливо отворих вратата на кабинета, а когато Лара мина покрай мен и въздъхна, лекичко я прегърнах, но тя веднага ме отблъсна. Може така да е по-добре.

7.

Военното градче стана неузнаваемо. Чистота и ред. От прозорците на казармата вместо чалги се носеше оперна музика. Войниците маршируваха само под звуците на марша от „Любовта към трите портокала“. С една дума — всеобщата подготовка за операта „Кармен“ изправи целия личен състав на нокти. Всички бяха стегнати, изгладени и избръснати. Из въздуха се носеха благолепие, благонравие и благовоние.

Войнишките лавки преизпълниха плана по продажба на одеколон, а техниката стоеше в боксовете си — никой не се сещаше за нея. В полка не се появяваха толкова често красиви жени.

Ала съумя да привлече всички в това културно-масово мероприятие, а то придоби особено значение в дните преди предстоящия преглед на художествената самодейност в окръга.

В деня на премиерата се събраха именити гости. В това число офицерите от щаба и местни ръководители.

Зад кулисите командваше подмладяващата се с всеки изминал ден Аглая Степановна. Как иначе! При нея се трудеха постоянно и безропотно три войничета. Бяха командировани по нейно настояване до края на подготовката, въпреки че й се опъваха. Изглежда, и тримата имаха общ проблем: или затвор, или да правят декора под тежкия й, похотлив поглед. В полка всички всичко разбираха, беше им жал за момчетата, но нищо не можеха да направят.

— Защо се криете? — обикновено се караше на горките помощници. — Ще бъдете с мен до края на спектакъла, а вечерта, когато всички се разотидат, ще ми помогнете да почистим клуба.

— Или отивате в кухнята да лъскате котлите — обобщаваше подсмиващият се сержант, като предлагаше алтернатива. В очите на войничетата блясваше някаква надежда, но веднага угасваше, когато тя ги прегръщаше за раменете и нареждаше:

— Вървете, сержант, вървете, ще се разберем чудесно. Те са добри момчета, ще ме слушат и няма повече да се крият от мен.

В това време на сцената се развиваше драма, назряваше и се изпълваше с кръв прословутият любовен триъгълник. Много зрители съпоставяха неволно събитията от сцената с реалния триъгълник, който се оформяше пред очите им.

Наистина, в залата не беше този, който в живота играеше ролята на Хосе. Павел Тягунов бе караул, прапоршчикът Горюнов го изпрати там според уговорката.

И ето финалната сцена. Актьорите, които преди това пееха както можеха, главно под звуците на грамофонната плоча, сега вече се покланяха.

Всичко им прощаваха, защото бяха свои. А на главната двойка — Ала и Серьожа — искрено се възхищаваха.

Излизаха на бис няколко пъти, покланяха се, хванати за ръце, а в това време той шепнеше: „Днес, нали помниш?“

Да, криеше очи тя, не съм забравила. Тя всичко помнеше. И документите, в това число билетите за самолета и командировъчното за курсовете, бяха у нея.

И тогава Серьожа, когато за пореден път се поклони до земята, изведнъж видя небръснатите муцуни с бръснати глави — тримата чеченци!

Също ръкопляскаха бясно, викаха „Аллах акбар“ и изтриваха случайни сълзи от лицата си.

Горюнов избяга бесен зад кулисите. В поделението са проникнали външни лица! Къде е този дяволски капитан Холин? Ще го разжалвам до младши лейтенант!

И дежурните, начело с вечния капитан и вечно дежурен Холин, веднага дотичаха. Той се изпъна пред разлютения Хосе, току-що пронизал нежната гръд на любимата.

— Защо има външни лица в частта? — крещеше извън себе си Горюнов, та в залата започнаха да дават ухо и спряха да ръкопляскат.

— Веднага ще взема мерки! — каза изплашеният Холин. — Всички дойдоха на операта, изоставиха постовете на произвола на съдбата. Прав сте, Сергей Андреевич, трябва да се въведе ред! С такава дисциплина армията ще загине! — и погледна под вежди кинжала в ръката на писаря, прегракнал, тропащ с крака, с хвърчаща от устата му пяна.

Но в залата публиката застана в защита на джигитите. Добре де, щом са дошли, оставете ги… Сега ще изпеят на бис, нека послушат. Всички се стремят към прекрасното, а те да не са по-долу от нас?

А самите чеченци, които продължаваха да леят сълзи над нещастната съдба на Кармен, пъхнаха на капитан Холин пари: „Вземи, драги! Искай каквото щеш. Само не ни гони! Слушай, такова момиче, а да позволи на тоя негодяй да я коли! Ай, знаем, че нарочно! Ние го познаваме — лош човек!“

Холин подскочи.

— Предлагате подкуп на мен, руския офицер? Оскърбявате най-добрия писар на полка с нецензурни думи като „Аллах акбар“! Арестувани сте! Хванете ги!

Лесно е да се каже — арестувани. А къде да ги затворят? Докато дойде милиция, която след час ще ги пусне, ще чакат повече от два часа…

В този момент на сцената отново излезе Ала, а зад нея и Серьожа. И чеченците отначало ръкопляскаха бясно, а сетне също тъй бясно закрещяха: „Негоднико, защо колеше хубавото момиче? Ти си за колене!“

Сред публиката едни негодуваха, други се смееха — оставете ги, деца на природата. Приемат всичко за чиста монета. Нямат си хабер от театрална условност. Какво да ги правиш.

И ето че отведоха неканените зрители в караулното помещение. Там началник бе лейтенант Тягунов, който още нищо не знаеше за смайващия успех на премиерата и на жена си.

Когато влезе Холин, а след него арестуваните, той вдигна глава от книгата, която четеше.

— Какво има? — намръщи се Тягунов. — Какво става, Пьотър Андреевич? Кои са тези?

— Направи ми една приятелска услуга! — Холин притисна ръце към гърдите си. — Затвори ги при теб до сутринта.

— А какво са направили, кои са те?

— Абе това са търговците, не знам колко са ми дотегнали… — Холин махна с ръка. — Промъкнали се днес на премиерата, държали се нагло, нарекли изпълнителя на главната роля акбар. При ареста оказаха съпротива.

— Тук не е карцер — каза Тягунов, — в караулното не може да се държат арестувани. Известно ли ви е? Още повече че тези хора не са военнослужещи.

— Поне докато дойде милицията — примоли се Холин. — Временно, а?

— Значи обичате музиката? — попита планинците Павел и се заслуша в разговора им.

— Слушай, обичаме, такава опера къде да чуем, а? У вас в града може ли да се послуша истинска музика, а? А как пее там момичето, как танцува, ай, жалко, не видя! Караул седиш, да? Никак ли не може да погледнеш? — попита горещо същият този Руслан, „ангелът хранител“ на Серьожа Горюнов.

Точно тогава в караулното дотича същото „момиче“ с рокля на Кармен и пред очите на шашнатите от изненада арестувани се хвърли на врата на младия лейтенант.

— Пашенка, скъпичък, ако знаеш какъв успех! В Москва няма да преживея нищо подобно!

Павел не знаеше как да се държи. Войниците видяха това. Помещението на началника на караула бе пълно с външни хора.

А ето че напук небръснатите поклонници се размърдаха и отнякъде направо от въздуха се появи бутилка коняк.

— Вай, какъв успех, слушай! Трябва да полеем, да?

Холин, като се възползва от суматохата, даде знак на дежурните си и изчезна от караулното помещение.

В това време Павел хвана за гърлото бутилката и я изхвърли през прозореца. Всички затихнаха, чу се само звън от счупено стъкло.

— Къде се намирате? — попита страховито той. — Какво си позволявате?

В отговор — тишина.

— Павлик, да беше им простил… — тихо помоли Ала мъжа си, като го гледаше нежно в очите. — Все пак първите ми поклонници…

Павел се огледа все така намръщен. Къде е този Холин? Избяга и му тръсна тия кавказци.

— Харламов! — Тягунов извика разводача си. — Изведи ги от караулното помещение, заведи ги до вратата и повече да не съм ги видял! Поклонници…

— Ох, благодаря, драги! — Руслан притисна ръка до гърдите си. — Век ще те помним.

Павел почака да ги изведат.

— Щом имаш такъв успех, може би е по-добре да останеш? — попита жена си. — И такива поклонници… — Кимна към вратата. — И сам мога да отлетя за Москва.

Тя седна на миндера. Погледна се в огледалото.

— Уф, как се изморих. Искаш да се отървеш от мен, Павел Генадиевич? Не! Няма да дочакаш. Където ти, там и аз. Какво ми обеща, когато ми поиска ръката?

— Именно обещах — усмихна се той и я привлече към себе си. — Но не съм молил.

— Може ли да остана тук при теб? — жално попита тя и го погледна в очите. — Моля ти се! Само днес. Никой няма да разбере.

— Но нали аз знам — поклати отрицателно глава той.

— Все ми е тая кой какво ще каже! Утре няма да сме тук. И всички ще забравят за нас. Знам, че не е редно. Че си ми толкова дисциплиниран. Но само веднъж! Не те моля заради себе си. По-точно не само заради себе си. И заради теб също.

Павел стана рязко, отвори вратата, та от нея отскочиха всички, които в този час бодърстваха.

— Така. Защо не сте по местата си? — попита Павел. — Смолянин! Я прочети на твоята смяна устава на караулната служба.

Хлопна вратата и мрачно погледна жена си.

— Пак ли? Пак ли си се забъркала в нещо? Пак ли с твоите халосии?

— Моля ти се! Ще легна на пода, няма да ти преча.

Той като че ли разбра нещо. Тръсна недоволно глава.

— Ще легнеш тук! — и посочи миндера. — А аз на пода. И до сутринта да не се чуваш и да не се виждаш. Ясно ли е?

Ала кимна, като гледаше с трепет страшния си мъж. После се усмихна и го прегърна през врата. Външно е така строг. После му минава. Въздъхна: какво да се прави, като не можеш да си позволиш да се любиш с жена си, докато изпълняваш бойната задача. И започна да се приготвя. Павел гледаше внимателно Ала. Тук има нещо нередно. Дотича, сякаш я гонеха. Дори не се е преоблякла. А на сутринта заминават. Куфарите бяха стегнати, но вместо да спи тук, в караулката, и да слуша хъркането зад стената, не беше ли по-добре да остане вкъщи?

Но не попита. Или се боеше да чуе обясненията, по-точно как тя ги измисля, не искаше да научи истинската причина. Изобщо цялото бързане с курсовете към Министерството на отбраната му се струваше съмнително. Смяташе се, че неговото подразделение е най-доброто в полка. Сигурно беше така. Но имаше и други добри офицери, които служеха отдавна, по-опитни. Вярно, никой не оспори направлението му. Той бе най-добрият по стрелба, крос, тактика. Неговият взвод показа най-добра стрелба, смятаха го за най-управляем. И все пак има нещо нередно. Но не бе ясно защо трябваше да го свързва със странното поведение на жена си. Досега безгранично й вярваше. Но напоследък…

Ако наистина е станало нещо, по-добре той да не го знае. Утре ще затворят тази страница. Той взе решение и се почувства способен за нещо по-голямо. Време е да премине към нов етап в кариерата.

Зави жена си с шинела. Тя му се усмихна, без да отваря очи.

— А ти защо не лягаш? — попита.

— Трябва да проверя постовете — рече тихо и я целуна по устните. — Моята Кармен — най-сетне се усмихна и той.

— Моят Ескамилио — усмихна се на свой ред тя, — или Хосе…

Той излезе, като затвори след себе си вратата. Ала лежа известно време тихо, после изведнъж се разплака. Не разбираше какво става с нея. Но изведнъж й дожаля за всички. На първо място за себе си. И дори малко за горкия Серьожа Горюнов. Чака я, вярва й… Той е истински влюбен, но нещо го тревожи, сковава го и го кара непрекъснато да се оглежда. Например тези чеченци. Какво са се лепнали за него? Утре тя ще замине с любимия съпруг в Москва, всичко ще е минало, а измаменият Серьожа ще има още един белег върху изстрадалото си сърце и дълго ще го боли. Тя ще му напише от столицата — ето какво ще направи. Ще се постарае да смекчи удара. Но това ще стане после. Главното е, че заминават. Поиграха на романтика — стига толкоз.

И тя заспа, успокоена от тези мисли.

Серьожа Горюнов не спа през цялата нощ. Лежеше с отворени очи. Вслушваше се в тишината. Зад стените на пристройката продължаваше обикновеният нощен живот на полка. Стъпките на часовите, тихите им разговори, шумът на флаговете под поривите на мокрия вятър.

Да! За малко да забрави. Той се хвана на бас с офицерите, с тези, които чакаха и не можеха да дочакат кога тази горда Тягунова ще дойде една нощ при писаря, както техните жени ходят при него, щом станеше дума за присвояване на поредно звание или за получаване на нов хладилник. Идваха всички и за всички бе приемливо. И дори ги примиряваше. Но ето че се появи новата, най-привлекателната. И най-недостъпната. Какво се надува? С какво си по-добра от нашите жени? Но тя упорито не отиваше и колкото и да е странно, това ги караше да ненавиждат писаря. И двойката от столицата. Вижте ги, те са по-горе от другите. Нямат нужда от нищо. Не са като всички. А на нас ще заповядате да се чувстваме прости добичета? Ние сме втора ръка? Ето защо се наложи Серьожа да разкрие пред неколцина, че именно днес очаква да го посети прекрасната дама. Нека се успокоят. Тягунови отлитат за Москва, а Серьожа ще остане тук. Не се съмняваше, че при случай ще му припомнят, ако тя не дойде. Властта му ще бъде подкопана.

Той каза това на трима офицери, които особено настойчиво и все по-грубо и присмехулно питаха: кога най-после? Кога ще бъде смачкано последното огнище на съпротива? Бяха пияни, настойчиви, започнаха да си спомнят за изгубената субординация.

И той им каза: това ще стане през последната нощ преди семейство Тягунови да отлети за курсовете. Между тях бе и капитан Холин. Също обиден…

Точно Холин предложи да се обзаложат какво друго може да стане. Макар да нямаше как да не признаят: всичко съвпадаше. Първо, Паша Тягунов, когото началството непрекъснато им дава за пример, наистина отива на курсове, които се равняват на академия, и второ — последната нощ ще бъде в караула. За такива курсове трябва да се плаща. За да не се наложи после да се разплащаш…

Обзаложиха се на цяла заплата. Но не е работата в заплатата. Авторитетът му ще отиде на кино, ето от какво най-много се боеше сега Горюнов.

Дали да не хукне да я търси? Да направи скандал, да настоява за нещо? Ще чака през цялата нощ. И заедно с него — спорещите. Горюнов не се съмняваше, че бяха накарали Холин да следи какво става. Дали Тягунова ще дойде през нощта при писаря, или няма да дойде.

Тя не дойде.

Сутринта все пак Серьожа заспа за малко. Събуди се късно и чу познатия шум от мотора на газката на „бащицата“. Облече се бързо и излезе на плаца. Пак същото. Някои маршируваха под звуците на марша от „Аида“, други метяха асфалта.

А пред вратата на щаба се бе събрала малка група офицери и жените им. Сбогуваха се с Тягунови. Войниците товареха куфарите в газката, Павел се прегръщаше с Иван Прохоров, а жените им си разменяха адресите.

Есенният вятър късаше от стената афиша със собственоръчно изображение на Хосе, който пронизва Кармен с огромния кинжал.

Като усети погледа му, Ала се обърна, сви неопределено рамене и се усмихна жално. Ето как се получи всичко… После се намръщи недоволна от себе си. И пред очите на всички отиде при Серьожа. Видя на лицето му: как я е чакал. И как е съсипан от измамата. Но мълчи.

— Благодаря за всичко. — Тя му подаде ръка.

Ръката й увисна във въздуха. И това видяха, а като видяха, спорещите се спогледаха. Какво им влиза в работата някаква заплата на прапоршчика!

Къде по-голямо морално удовлетворение им донесе, че е загубил баса.

Ала гледаше Серьожа и не виждаше нищо друго наоколо. Ето кой може би истински я обича. Как преживява само.

Той се усмихна кисело. Да знаеше каква е работата. Но по-добре да остане в неведение.

— Не се сърди! — Тя го прегърна поривисто и го целуна.

Той повдигна рамене. Това е сестринска целувка, на колега.

Нищо повече. Още повече под втренчения поглед на съпруга.

— Всичко е нормално. Всичко ще бъде нормално — поправи се той, като я гледаше в очите.

Тя сключи вежди, обмисляйки думите му. Странен тон. Не си представяше така сбогуването им. Но той каза именно така, сякаш все още всичко е поправимо. Сякаш той не съжаляваше особено.

После тя си спомни странното, спокойно изражение на лицето му. Сякаш е сменил маската на потиснатост.

Тя се върна до колата и се озърна още веднъж. Той гледаше след нея.

Докато пътуваха към летището, тя стискаше чантата с документите, сякаш не си вярваше, че най-сетне са се измъкнали. И от време на време се обръщаше.

— Стига си се озъртала! — Накрая Павел не издържа. — Вече не могат да ни настигнат.

Тя го погледна под око. Ще научи ли някога какво й е струвало това? По-добре веднага да каже.

— Поне досещаш ли се какво ми струваше?

— Представям си… Нали служих там. И знам кой с какво и как командва.

— Можеш да не се безпокоиш. — Тя се нацупи. — Честта ти не е пострадала.

В този момент срещна погледа на шофьора, голобрад сержант. Също знае нещо. И затова дава ухо.

Известно време стоя нацупена, после започна да поглежда вкамененото му лице. Не, не може да мълчи толкова дълго, не може да се прави на обидена. И го хвана под ръка и сложи главата си върху рамото му.

— И аз не си вярвам, че се измъкнахме оттам! Сега никой не може да каже, че си се излежавал на татковия гръб. Изпращат те на курсове като най-добрия офицер! Какво мълчиш?

Той сви рамене. Какво да отвърне? Още повече че шофьорът почти престана да следи пътя и все надаваше ухо. Ще има какво да разказва, като се върне. А за нея сякаш той не съществува.

— Знам за какво си мислиш — закри очите си Ала. — Мисли каквото искаш. По-добре да поспя. Никак не съм си доспала. Ама че е задушно при вас в караулното…

Той внимателно прегърна жена си.

8

Забравих да кажа: след последното убийство, което също ми стовариха, вече цяла седмица из Москва се провеждаше операция „Трал“.

Търсеха нечувания убиец. Проверяваха през най-гъсто сито гари, общежития, бардаци, казина, ресторанти. Ченгетата на Грязнов работеха денонощно. Сега горките помощници на силовите и другите министри бяха заобиколени от цивилни телохранители, сякаш те са шефовете. По-глупаво не можаха да го измислят, така казах и на Костя. Напротив, ако съдим по концентрацията на цивилни агенти, нашият килър може да разбере, че вярно е избрал следващата си цел. Ще могат ли да опазят поне някого, дори самия президент от снайперисткия изстрел в главата от покрив на разстояние триста метра? Няма да могат, а виж килърът няма да пропусне.

Меркулов не обърна внимание на суетнята. Тази операция не го засягаше. Следствието не търпи шумотевица. Това е инициатива на вътрешния министър. Сякаш се отчиташе пред президента и премиера: взети са мерки. Правим каквото можем в борбата с престъпността, заляла Русия.

Разказвам това, защото хората се трепят, а аз в същото време се разхождам с нов мерцедес с валутна проститутка.

Отиваме двамата на премиера в оперния театър. Останалото — дом, семейство, задължения — е оставено на заден план.

Светлана е на кормилото, аз съм седнал отзад, почти съм невидим отстрани, но когато младоците с милиционерска униформа спират колата и подсвиркват, докато надничат в купето, се налага да показвам картата си.

Те пак подсвиркват, вече по друг начин, козируват, което не мога да понасям, и ни пускат. Така, със спиране и задръствания по пътя, за малко да закъснеем за началото. Не само ние.

— После ще ви запозная — каза Светлана загрижено. — В антракта. Ще ви заведа при нея, там ме познават.

Исках да й отговоря, че мен и така ще ме пуснат, хем едва ли ме познават, но се въздържах. Намерих с какво да се хваля.

Да бъдеш на опера с нея е също толкова трудно, колкото и на конкурс за красавици. Всички се кокорят. Но поне тук никой не я взема за прима, не тича за автографи. Прекалено е хубава, че на това отгоре и да пее.

Мъжете се натискаха край нас, макар да не бяха сами, опъваха шии, обръщаха се, но Светлана не се трогваше особено. Беше свикнала да е в центъра на вниманието. Беше се изхитрила да не гледа никого, с никого да не се сблъсква, понеже всички отстъпваха пред нея и й правеха път.

Затова поведението на един мъж, който се изпречи на пътя ни, ми се стори странно. Не се стараеше като другите да попадне пред погледа й, напротив, обърна се, дори прекалено бързо и се отдръпна встрани.

Това ми се стори странно. Строен, висок, млад… От какво се изплаши? Че тя ще го забележи? Ще го познае? Сега се обърнах аз, за да го разгледам. Стори ми се някак познат. Видях отново лицето му за част от секундата, не повече, когато се извърна отдалеч към нас, за да изчезне веднага зад гърбовете на пристигащите зрители.

— Познахте ли някого? — попита Светлана, защото сега аз въртях шия, не гледах нея, както нормалните мъже, а в друга посока.

— Сигурно съм се припознал — отвърнах, като я гледах. Сега да ме видеха моите роднини, познати, началници и колеги. Интересно кого от изброените най-малко бих искал да видя? Разбира се, че началството. То не прощава такива работи. Излиза, че той, началникът, трябва да ходи на театър със законната си съпруга, а този — с млада красавица, след като е оставил жена си вкъщи? Пред жена ми по-лесно ще се оправдая, отколкото пред тях.

Все пак кого видях? Явно нито един от гореспоменатите. Това не ми е за първи път. Ту съм гледал фоторобота на предполагаемия убиец и никак не си спомням на кого ми прилича, ту съм видял някакъв младеж, по-точно мъж, и също ровя из паметта си, без да се надявам вече на нещо. Склероза ли е това, или само нейното начало?

В такива минути мислено си припомням телефоните на познати, които знам наизуст. Това успокоява, защото си ги спомням без грешка. Трябва да се вярва на паметта. Щом си записвам някой телефон, вече не мога да си го спомня. Ако съм се постарал да запомня, благодарната за доверието памет услужливо ми го напомня.

По-зле съм със зрителната памет. Вече за втори път не мога да си спомня къде съм виждал това лице…

На първия ред на партера — къде другаде седят такива важни личности като нас със Светлана — малко се поуспокоих и дори се поотпуснах, като затворих очи. Хубаво се размишлява на фона на приятна музика. Добре съм се подредил тази вечер. Другите, както казах, в кишата, в лошото време гонят убиеца на няколко значителни държавни лица и гледат фоторобота, а аз блаженствам тук, слушам си Доницети до една прекрасна като сън жена, която мога да докосна всеки момент, за да се убедя, че не е сън.

Мисля, че разбрах причината за безпокойството си. Фотороботът. Този тип по нещо напомня за него… Мнозина в залата напомнят фоторобота — млади, стройни, с правилни черти на лицето. Всички ли да подозирам? Така можеш да превъртиш. Вече започва да ми се привижда. При това младежът е с друга прическа и с малки мустачки. Тоест не че не прилича, а се държи странно. Първо, като видя Светлана, се обърна. И какво? Може да е женомразец. Не, по-скоро не искаше да го познаят. Това е по-близо до истината. Второ, дошъл самичък на оперната премиера. Аз не отивам сам, ако ще да ме позлатят!

А може да се е криел от мен, а не от Светлана? Надигнах се, огледах се с надеждата да го видя още веднъж. Само че как да го видя? Море от лица. Зашъткаха ми и аз седнах послушно.

Светлана ме погледна внимателно:

— Нещо не е наред ли?

Свих рамене, за да се успокоя. Виновна е моята дяволска работа. Готов съм да подозирам всички наред.

И тогава на сцената се появи нейната позната, същата онази Ала. Разнесоха се аплодисменти. И аз заплясках вежливо. Още повече че ми напомняше по нещо седналата до мен Светлана. Същата стойка, същата одухотвореност. Макар характерът на заниманията явно да е друг. Мислех, че не може да има нищо общо между една оперна прима и валутна проститутка, а то!

Понякога ми се струва, че Светлана се занимава с благотворителност от съжаление към нас, мъжете. А ние, стари пръчове, за благодарност й лепим унищожаващи етикети. Древните гърци са разбирали тези работи. Великият Перикъл се е оженил за хетерата Аспазия, на която се покланяли най-добрите хора… Сега почти не виждах какво става на сцената. Сякаш гледах през водната глъбина. Сигурно това е прекрасно. Струваше си само да погледна седящата до мен Светлана.

— Не ви ли харесва? Не ви ли е добре? — попита загрижено тя, когато музиката най-сетне стихна и завесата падна, закривайки сцената.

— Трябва да изляза — извиних се аз, като станах и се заоглеждах.

Вече ми бе все едно как изглеждам и какво тя мисли за мен. Сигурно в този момент приличам на ловджийска хрътка, усетила плячката и заемаща стойка.

— Да вървим — каза тя и ме хвана под ръка, макар да исках да остана сам в този момент.

Но щом се мярна лицето на младежа, аз я дръпнах след себе си.

Всички отиваха накуп към бюфета, като обсъждаха премиерата, колко е успешна или не, а аз с целия си вид показвах нетърпение. Току-виж съм отблъснал най-прекрасната от всички жени и съм хукнал неизвестно след кого.

Тя ме гледаше тревожно. Забелязах го бегло, понеже през цялото време гледах стригания врат на младежа, който сега беше няколко глави пред мен.

— Нали искахте да се отбиете при Ала — напомни Светлана. — Да не сте забравили? Кого видяхте там, може ли да ми кажете?

Какво значи доброто възпитание? Не се обижда, не заема позата, която би заела жена ми. Също и Лара… Тя само е загрижена от това, което става с мен.

— После… — поставих дланта си върху китката на ръката, която ме държеше. — След спектакъла.

— Но после ще бъда на друго място. — Най-накрая тя се обиди.

И околните ме гледаха осъдително. Може ли да се обижда такава красавица! Не бива, граждани, знам, че после ще съжалявам. Но тази моя триж проклета професия! Нищо не мога да направя със себе си. Сигурно моите предци са били запалени ловци. Когато са виждали дирите на мамут, са забравяли за всичко. Дори за жените си. А аз видях не следи, а май самия мамут, който развали реномето ми, репутацията ми, да не говорим за централната ми нервна система!

Моите прадеди не са сънували и в най-страшния си сън, че техният потомък ще лети така по излъсканите стълби, водещи към бюфета, за да не изтърве плячката си. Пред която после най-вероятно ще трябва да се извинява. Но нищо не може да се направи. Една карта върви само пет минути. А моята петминутка вече свършва. Или ще идентифицирам този гад, или…

Почти избутах Светлана, за да успея да се наредя на опашката в бюфета след него. И едва тогава се озърнах за нея. Тя ме гледаше с прехапани устни. Сигурно друг път не й се е случвало такова нещо. Първо разорих момичето с пет зелени стотака, сега го зарязах само заради една бира в бюфета!

Тя се обърна рязко и си замина. Бях готов да потъна в земята. Но не можех да изоставя младежа. Трябва да знам и да видя кой е, що е, откъде и накъде е. Заради това сега хиляди милиционери проверяват, бдят, търсят, сравняват. А той — пред очите ми! Всички служби за сигурност и правов ред са на нокти. Костя опира пешкира заради моето отсъствие. А аз, граждани, изобщо не отсъствам! Аз присъствам и още как!

Той се обърна неочаквано към мен, та дори потръпнах от изненада.

— На опашката ли сте? Ще се върна след малко — каза вежливо мъжът.

За първи път го видях очи в очи. Само допреди минута ми изглеждаше правдоподобно, че се изплаши, като ме видя, и затова се дръпна настрана. Сега обаче тази версия се оказа нелепа. Явно не ме познава. И му е все едно кой съм. Само да го запомнят, когато се върне пак на опашката.

Успях да огледам обветреното му лице с малък, достатъчно скорошен белег около основата на носа. А главното — очите, които гледат открито, безжизнено, без да мигат. Твърде много приличаше на фоторобота. И аз бях готов да се закълна, че съм го виждал по-рано някъде, но да пукна, ако се сещам къде.

Постарах се да изглеждам равнодушен. Вдигнах рамене. Значи ваша работа. Беше безсмислено да го задържам по някакъв начин. Сътрудниците на милицията бяха поне на стотина метра оттук, под дъжда, не по-близо. Сам нямаше да мога да се справя. Бе висок, як, жилав. Сакото му, доста старо, се мяткаше на него като на закачалка, макар в раменете да му бе по мярка. Сякаш го е облякъл след тежко боледуване.

Помислих, че главното сега е да не го изплаша. Бе сам, което е доста странно. Все пак е млад, достатъчно привлекателен. За какъв дявол е тръгнал на старинна опера, на младини аз ходех на такива само по настояване на жена си? Да не се крие именно тук, сред театралите? Трябва да запомня. Търсят го из казината и нощните клубове, из всички увеселителни заведения. Смята се, че килърите бързат да изхарчат там спечеленото. А той е тук, сред каймака на обществото, ако е все пак същият, когото търсим!

Вече мина една седмица, а още няма известия, че са гръмнали някого. Няма новини за мокро дело. За ликвидиране. Или както на него му харесва да се изразява.

И тъй, стоях, пазех му ред, не смеех да се обърна, за да видя дали не е избягал. Стоях и се проклинах, като си спомних как съвсем наскоро се отказах от мобифон.

Бяха ограничено количество, само десет за нашия отдел, смятах, че телефоните трябва да се дадат на оперативните служители, на тези, които пътуват, и на всички млади сътрудници, които ме гледат умолително.

Само да се върне! — молех Всевишния. Нека вземе чаша, бутилка или кутия с бира… А аз ще го проследя. Няма да изпусна случая.

— Аз бях тук — чух гласа му, обясняваше нещо на чакащите зад нас. — Попитайте господина…

— Да, излезе за малко някъде — казах на свой ред аз и се обърнах. — Сега може ли аз да ви оставя да ми пазите реда.

Той кимна сдържано, по военному. Забележителна стойка, завидях му, като се оттеглях. Като го гледаш, неволно си глътваш оформящото се коремче…

Излязох от опашката. Пред нас имаше още десетина души. Така че имах съвсем малко време да намеря телефон и същевременно да не го изпусна от очи.

Наблюдавах го отдалеч. Имаше меки, еластични, точни движения. Нищо излишно. И все пак се отличаваше сред останалите с явната си нетеатралност. Като стигна до бара, той се озърна, сякаш търсеше човека зад себе си.

— Какво ще вземете? — попита нетърпеливо продавачката.

— Една кока-кола.

— Само това ли? — попита разочаровано тя.

Стоях на няколко крачки по-назад и се криех зад посетителите, чаках момента да му взема чашата. Или шишето, все едно. Понеже с моите скромни възможности няма да мога да го задържа. Само ще го изплаша. Докато търся телефон, докато обяснявам на тукашното началство кое как, той може да офейка. Може пък да не му е харесала операта.

Тогава защо да стои излишно? Особено като има толкова работа. Например вече мина една седмица, а той още никого не е гръмнал…

Той си доизпи колата и тръгна след публиката към залата, още повече че удари вторият звънец. Аз се засилих към масичката му с празната бутилка. Оставените върху бутилката отпечатъци бяха най-ценното нещо за мен. Поне в този момент.

И точно тогава към масичката се приближи чистачката с количката, в която събираше съдовете. Грабнах бутилката, изпреварих я буквално за миг от секундата. Тя ме загледа смаяно.

— Гражданино, оставете шишето на място! — извика високо, показвайки скандалджийски характер — оформен по опашките и в общите комунални кухни. — Веднага го оставете, на кого говоря! — извика тя, понеже скрих плячката зад гърба си.

Хората се обърнаха към нас. Някои спряха и с недоумение ме загледаха.

— Пияндурници недни! — гърмеше гласът й под сводовете на храма на изкуството. — Само бутилки събират! Стигнаха вече и до театъра!

Моите пет минути свършиха. Дали той чу, или не можа да чуе? Това вече не можех да знам.

Разбирах, че ако е нащрек, ще трябва да стои настрани от публичните скандали. Още повече като става дума за някаква бутилка. Дали за същата, която току-що е държал? Може, дори е сигурно, че ме е видял в епицентъра на скандала. И е съобразил едно-друго. И значи повече няма да го видя. Поне днес. Но няма да дам на никого неговата бутилка!

Стоях и мълчах, докато гледах как идват към мен тукашните администратори, подкрепени от постовия милиционер.

Оставаше да ги дочакам спокойно. И да се боря до последно за бутилката, колкото и смешно да изглежда…

После видях Светлана. Стоеше и ме гледаше под вежди. Също се стараеше да разбере какво става.

Показах им картата си. Милиционерът проверява втренчено няколко пъти снимката ми. Чистачката гледаше и също проверяваше през рамото му.

— Съобщете на вашите хора да обградят театъра — казах аз.

— Да не сте луд! — каза администраторът, май най-главният. — Имаме премиера! Тук е дипломатическият корпус, дипломати, министри…

— Тук е един убиец — прекъснах го аз, — да не искате голям скандал със стрелба?

— Искам да го оставите да си отиде спокойно — настоя той с тон, който не търпи възражения. — Ще го задържите на друго място. Тук трябва да е тихо. Без стрелби. Разбрахте ли ме? — Това го каза вече на милиционера.

Онзи сви рамене и ме погледна.

— А бутилката защо ви е? — попита чистачката.

Не отговорих. Спуснах се бързо към изхода. Милиционерът тичаше след мен.

— Мина ли току-що оттук един висок мъж с белег на носа? — попитах възрастния пазач.

— Ами мина — кимна. — Обличаше се в движение, изтърва си шалчето. Викам му: шалчето, шалчето си изпуснахте! А той не чува. Скочи в едно такси и замина. Няма да ви лъжа, не видях номера!

Взех шалчето. Повъртях го в ръце. Ползата от него… Впрочем още не всичко е загубено. В Москва няма толкова много таксита. При желание, ако не е слязъл, може да се намери.

— Свържете се с шефа си, само че бързо! — казах аз.

Милиционерът забърбори нещо по радиостанцията си. После ми подаде слушалката.

— По повод на операция „Трал“ — казах аз. — Спешно да се намери и задържи такси с неустановен номер. Издирваният престъпник се е качил в него преди около пет минути до театър „Станиславски“ на „Пушкински“. В коя посока тръгнаха?

— Към… — той махна неопределено с ръка.

— Към околовръстния булевард — преведох жеста му. — Облечен е… — Пак погледнах портиера.

— С палто, тъмно такова, кожено. Без шапка.

— Облечен с кожено палто, черно, с гола глава. Напълно съответства на раздадения портрет.

— И без шал — подсказа портиерът.

— А вие кой сте? — попитаха по радиостанцията.

— С вас разговаря следователят по особено важни дела Александър Турецки. Не губете време! Може да смени колата. Вашият сътрудник, който ми даде радиостанцията, ми прегледа документите.

— Я ми го дайте. — На другия край на ефирната връзка явно не бързаха.

Разбирах, че шансовете са малко. Е, може да се затворят всички подходи към околовръстното шосе. Да се спрат всички таксита. Но той не е глупак. Вече е слязъл и е стигнал до жилището си с обществения транспорт. Бутилката от колата, извоювана в неравната битка с чистачката, плюс шалчето — това е всичко, което имам. Не е малко, но не съм направил главното: не успях да задържа заподозрения.

Влязох в театъра. Светлана стоеше още горе и ме чакаше. От нея може да излезе чудесна съпруга. Щом спътникът й се държи по този начин, значи не е възможно по друг.

И отново, за кой ли път, ме хвана под ръка. Мълчаливо, сякаш нищо не се е случило. Притиснах лакътя й.

Свела поглед, тя вървеше с мен през редицата от любопитстващи служители на музата.

— Говорих с Ала — каза тя, когато влязохме в залата. Операта ехтеше с пълна сила. — Ще ви чака след края на спектакъла.

Седях до нея, не чувах почти нищо и не се стараех да вникна какво става на сцената. Трябваше да разбера какво става с мен.

Днес си поставих оценка „много добър“. Всичко можеше да стане много по-добре, ако не беше тази пъргава чистачка. По-точно, ако й плащаха нормално и тя не събираше стъклен амбалаж.

Седях и чаках кога ще утихнат страстите на сцената, а моите ще се разпалят. Не исках да мисля, че всеки момент Светлана ще си отиде. Щом оперната прима, която познава Горюнов, ни чака, напълно е възможно да отложи определената за „Метропол“ среща.

— Ето ти пари. — Тя ми подаде сто долара. — Иди тук зад ъгъла и купи цветя… Само че бързо! — И се намръщи, явно очакваше протеста ми. — Всичко знам за твоята заплата, знам, че я даваш на жена си. Това е от нас двамата. Само чайни рози, нейните любими, и най-големия букет. Трябва да стигнат…

Тъкмо ръкопляскахме, изправили се бяхме заедно с всички, а тя ми говореше всичко това на ухото с тон, който не търпи възражения.

Към сцената летяха цветя. Певицата ги хващаше…

Погледнах в програмата. Ала Светлова, заслужила и прочие. Какво общо може да има с бившия писар на полка?

9.

Ала Светлова седеше сред цветя — повечето от същия италиански магазин, където изтичах и аз.

Затова почти не погледна нашия букет.

Според мен повече се преструваше, отколкото всъщност бе изтощена.

— Никога не си пяла така! — възкликна Светлана и целуна подадената буза. На мен бе предложена ръка за целувка.

Не хранех илюзии. Затова ме възнаградиха с оценяващ поглед, в смисъл: откъде ли Светка е изровила това съкровище? Освен оценка, в погледа имаше и любопитство. Сигурно Светлана е успяла да й разкаже това-онова за моята особа.

— Е, аз ви оставям! — каза Светлана. — Чакат ме. Трябва да съм там след пет минути. Не се сбогувам с теб! — Тя махна на примата и изчезна зад вратата, към която напираха поклонници с поздравления.

Значи не е отложила срещата, както предполагах.

— Не мога да ви отделя повече от пет минути — съобщи Ала. — Виждате ли какво става? Лельо Шура, кажи на всички, че съм заета! Приемам поклонници! — извика на възрастната жена, която се показа на вратата. — Има време за банкета… Нека започват без мен. Нали не сте против, че ви назначих за мой кавалер, иначе няма да мога да се откача. А вие, естествено, обичате Светка?

Тя запуши, макар да мислех, че оперните солисти трябва да се въздържат от това. Или нещо не разбирам от тяхното белканто.

— Та какво сте искали да научите от мен?

— Познавате ли Сергей Горюнов?

— Да, добре го познавам. Толкова добре, че заради него се разведох с мъжа си. Като си спомня, потрепервам… А какво е забъркал? Извинете, че питам, но ми се иска да съм по-наясно. Скоро ще ме изнесат оттук. Нали чувате.

— Трябва ми като свидетел по едно дело.

— Така си и знаех, че ще се забърка в нещо! — каза тя сърдито.

— Какъв човек…

— Не го обвиняват в нищо — повторих аз. — Но би могъл да осветли някои обстоятелства по едно дело, с което се занимавам.

— Искате ли нещо от мен? — попита тя нетърпеливо.

— Защо сте се развели заради него с мъжа си? — попитах неочаквано за себе си.

— Пет минути няма да ни стигнат. — Тя се намръщи леко. — И едва ли е криминално дело.

— Горюнов се страхува, че ще го убият, както убиха другите — казах. — Затова питам.

— Страхливец! — Тя махна с ръка. — Бившият ми мъж не е способен на такова нещо.

— Не заради вас — рекох търпеливо. — Може да сте чули? Убиват влиятелни хора, дори помощници на министри. Странна история, нали? И още от самото начало, когато това започна, Сергей ни уверяваше, че също може да го убият.

— Ами да, той стана референт или някакъв там при бившия ми свекър — измърмори тя.

Аз я загледах, без да казвам нищо. Жена на сина на генерал Тягунов? Сега вече бивша.

— Какво ме гледате? — попита тя, като изтръскваше цигарата си о ръба на масичката. — Само не казвайте, че сте ме виждали да пуша. Да, бях съпруга на Павлик Тягунов. Какво ви учудва?

— Не, нищо — измърморих, — продължавайте.

— Какво да продължавам? — Тя сви рамене. — Имах там със Серьожа някои неща, казали на мъжа ми нещо не както трябва… С една дума, той се съгласи на развод и избяга от мен в Чечня. Където изчезна…

Гласът й трепна. Тя махна с ръка и се обърна.

— Те, Тягунови, имат много високо разбиране за чест. Къде ще се мерим ние… Извинете.

Тя избърса очите си, после се огледа в голямото огледало, поправи грима си.

— Извинете. Питайте каквото ви трябва. Времето ми е малко.

— Къде може да се намери сега Горюнов? Бил отишъл на Алтай. После съобщиха, че се върнал. Но не си е вкъщи. Не му е свършила отпуската. За нас представлява повишен интерес като човек, който може би нещо знае.

— Ами да, поръчковите убийства… Не можете да ги разкриете. Затова се хващате за първия срещнат. Но тук с нищо не мога да ви помогна. Не знам къде се крие. Поне на мен отдавна не се е обаждал. Но ако се обади? Как да ви намеря?

Дадох й визитната си картичка. Тя я повъртя между пръстите си. Подсвирна.

— По особено важни дела. Нещо като заслужил или народен артист?

Засмях се.

— А вие сте чудесен — призна тя. — Ще ми станете ли поклонник? Или не мърдате от Светка? Само имайте предвид, че тя не може да има обожатели като вас. Поне това знаете ли?

Премълчах. Сигурно съм имал тъжен вид, затова ми каза поверително:

— Така си стоя сама. Всички се възхищават, всички ме обожават. И всички мислят, че не могат да допрат до мен. Да се вредят. И никой не се сеща, че няма нужда от усилия — вратата е отворена! Вие, мъжете, разбирате ли изобщо от хубави жени? Нищо не разбирате! Затова има толкова самотни между тях. А мислите, че чакат своя принц… Де да беше така! Какъв ти принц! Поне да те посрещне някой след спектакъла, да те закара до вкъщи.

Тя стана, снажна, царствена, наистина може да разтрепери плахите и комплексирани мъже. Протегна ми ръката си с характерния жест, като изви китката си за целувка.

Така и постъпих. Положението ме задължаваше. Макар че какво ново научих? Още веднъж се убедих, че светът е малък. Тя е бившата жена на младия Тягунов. Вече бях чувал, но никога нямаше да помисля. Помня, че Саврански разказваше за триъгълника.

— А вашата фамилия… — попитах вече на вратата.

— Смених я — каза с изморен глас. — Не ме мъчете повече, може ли? После ще ви разкажа всичко, съвсем всичко. Но само не днес. Стига за днес. Става ли?

И тя ми подаде визитната си картичка с причудливи винетки. Поклоних се още веднъж…

На път за прокуратурата, където възнамерявах да се срещна с Меркулов, се постарах да осмисля цялата днешна информация.

За какъв дявол да си пълня главата с тези любовни триъгълници? Трябва да проверя отпечатъците от пръстите върху бутилката от кока-кола. И да ги сравня с намерените в хотел „Мир“ и в квартирата на „Садовое колцо“.

Връхлетях в кабинета си. Позвъних на Меркулов.

— Сега ще сляза — каза той.

После звъннах на Грязнов на „Петровка“.

— Имам за теб едно шише — прошепнах тайнствено.

— Не го отваряй без мен! — поръча той. — Веднага идвам. Ти все вкарваш тапата вътре.

— Току-що ми се караха заради теб! — започна Костя от вратата. — Звъниха от МВР, питаха кой е този Турецки, че да дава заповеди на милицията. Провалил си им целия план. Наложило се да гонят някакво такси… Можеш ли да ми обясниш какво става?

— Видях го — казах след малка пауза. — И дори успях да разговарям с него. А после го изпуснах. Театър, пълно с народ, жени, дипломати… Като нищо можеше да започне да стреля, да вземе заложници. Подкачаш ме, че не съм достатъчно популярен сред сътрудниците на МВР, а ти висиш по разни ненужни съвещания, докато аз хващах престъпника.

— Защо ненужни? — Той сви рамене. — Тъкмо по мое предложение главният помоли силовите структури да изпълнят точно всичко, което си им наредил. Имаше резултат.

— Ето ти резултат! — показах бутилката и шалчето. — Изплъзна ми се, но не съм останал без трофеи. А за какъв резултат говориш?

Костя хвана внимателно с два пръста бутилката и кой знае защо я погледна на светлината. Поклати глава, когато разглеждаше шалчето.

— Оперативните служители вече намериха таксиджията, който го е карал — обясни Костя. — И той им показал блока, където го е оставил. Но защо реши, че това е точно той?

— Сега ще дойде Слава Грязнов и ще видим — отговорих. После се разходих из стаята и попитах: — Някой започна ли наблюдение на тази сграда?

— Не, чакахме вашето указание — рече Меркулов и се засмя.

— Искам да я видя, сградата имам предвид.

— И как го намери? — попита, докато разглеждаше шалчето. — Както си вървеше по улицата и…

— А той вървеше срещу мен с плакат на гърдите: „Вържете ме, добри хора!“ — кимнах. — Бе дошъл на премиерата, на която и аз. Познах го по фоторобота. Един странен. Беше сам. Там всички се познават, покланят се, като се срещнат: премиера — целият театрален елит там, а той — сам.

— Каза, че се каниш да се срещаш с човек, който добре познава Горюнов?

— Така беше — кимнах. — А срещнах не само него. Срещнах убиеца. Разбира се, преживявам, че не можах да го задържа. Та според мен хич не му дремеше за тази опера.

— По какво съдиш?

— Фотороботът! — тържествувах. — Ей сега ще дойде Грязнов, как ще го наредя само! Колко нерви ми изхаби, за да ми доказва, че съм пълен идиот, щом непрекъснато се занимавам с моите версии. Пълна прилика, разбираш ли? И после, поведението. Там той беше случаен зрител. Защо е дошъл, при кого. Взех бутилката в бюфета, той пи от нея, а чистачката, която ги събираше, вдигна скандал. Той чу… И драсна.

— Какво си се лепнал за тази бутилка! — разсърди се Костя. — По-добре да беше го проследил… Добре де. Та какво научи за Горюнов?

— Нищо особено. Тук има нещо друго. Разговарях с певицата Светлова, синът на генерал Тягунов бил неин съпруг, разделила се с него заради Горюнов. Представяш ли си? Триъгълникът, за който намекваше банкерът Саврански.

— Направо да откачиш — съгласи се Меркулов. — А хубава ли е?

— Нямам думи — отвърнах.

— Тогава мъжът й може да е искал да застреля писаря. И когато започнала стрелбата, Горюнов дотича при нас?

— Това отпада — махнах с ръка. — Тя каза, че мъжът й не може да падне дотам. Не му позволява честта. Войник до мозъка на костите, вековни традиции и все в този дух.

— За нея отпада. Но за твоя Горюнов — ни най-малко. За него е актуално.

Спогледахме се.

— Чакай, да не намекваш, че в случая със Серьожа Горюнов също въртим на празни обороти? Той клепе мъжа й, а човекът хабер си няма?

— Само предполагам — каза Костя и точно тогава вратата се отвори и в кабинета се втурна възбуденият Грязнов.

— Ето ти бутилката! — вместо поздрав кимнах към целофановата торбичка на перваза. — С пръстите на този — сега кимнах към фоторобота пред мен. — Само да не се объркаш. Ще намериш и мои отпечатъци.

— Ама ти откри ли го? — Слава радостно се озъби. Ето кой истински се радва заради мен. Макар преди това да си бърше краката с версиите ми, които невинаги заслужават подобно отношение.

— Това трябва да се отбележи! — Слава възбудено потриваше ръце.

Трябва да се отбележи. Макар и за да се разширят съдовете му Погледнах Меркулов. Той сви леко рамене. Сиреч правете каквото искате. Намигнах на Слава, който без да каже нито дума, с помощта на универсалния си шперц извади от моя сейф скритата от миналия път половин бутилка коняк.

Заместник-главният прокурор наблюдаваше взлома с подчертано спокойствие. Знаеше прекрасно: това не са безобразия в името на работата, а заради нея. В добре възбудено състояние Грязнов получава озарение и догадките му вървят като на конвейер.

— Това ли е синът на генерала? — възкликна той, като прекъсна печалния ми разказ как в ръцете ми е попаднало шалчето, да го вземат дяволите, и прочутото шише от кока-кола.

— Кой е син на генерала? — уморено попита Костя, макар да изпи с нас за компания съвсем мъничко. Колкото един напръстник. — За Горюнов ли говориш?

— Не! — възрази Слава темпераментно. — Как не разбирате — този, който е избягал! Затова ти се е сторил познат, защото видя снимката му в неговото лично досие! Забрави ли? — Той ме потупа фамилиарно по рамото.

Гледах го и мигах. Току-що двамата с Костя, а преди малко с Ала Светлова отхвърлихме с негодувание такава възможност. А сега Слава отново ни пробутва някаква съмнителна версия… Малко ли версии се провалиха, спукаха се беззвучно, като сапунени мехури?

— Но ти виж снимката му — не преставаше Грязнов. — Покажи фоторобота на баща му или на бившата жена! Показа ли го?

— Засега не — отвърнах. — Според мен стига сме се занимавали с него? — попитах Меркулов.

— Ето ти обяснението защо е отишъл на опера! — Слава замаха с ръце. — Все пак жена му пее. Може ли бившият мъж поне отдалеч да погледне бившата си жена, която продължава да обича?

Има ли такова право? И затова е отменил стрелбите през този ден. А пък утре, ще видите, ще се заеме със старото!

Ние притихнахме. И тримата. Според мен Слава се изплаши от това, което току-що издрънка. По-точно предрече.

Костя стана.

— Бутилката ще почака — каза той категорично. — Хайде да отидем още сега да видим онзи блок, в който според разказа на таксиджията се е скрил. И ако наистина…

Спомних си досието му, постарах се да си спомня снимката, която видях в него. Сега, естествено, ми се струва, че прилича на фоторобота. Щом съм си внушил. Снимката няма да ни избяга. Още утре ще сверим. А сега трябва да погледнем онази кооперация, Костя е прав.

Седяхме в колата, с която долетя Грязнов, и мълчахме, преживявайки събитията от днешния ден. Получи се като във войнишкия виц, ако изпуснем цинизмите, ще остане — отначало нищо, нищо, а после една хуубава…

След час пристигнахме пред кооперацията. Погледнах тъжно тази грамада с хиляди светещи прозорци. Слава се подсмихна.

— Няма нужда да обикаляме из апартаментите! — Той махна с ръка. — Ще отидем да погледнем дали има двор с два изхода. И дали има пожарна стълба от покрива? Или мислите, че е по-глупав от вас? Тази кооперация е отвличаща маневра. Та той е служил в Чечня! Ами да!

Ние с Костя си замълчахме. При нас дойде Володя Фрязин заедно с две момчета с радиостанция. Премръзнали като шушулки. Володя направо тракаше със зъби. Пак се сетих за майка му. Току-що спаси сина си от простуда, а тези дебелокожи началници пак натириха момчето й на студа и влагата.

— Поне да беше се облякъл по-дебело — подметнах на Володя, колкото да кажа нещо. — Защо не наблюдавате поне от колата.

— Оттам не се вижда всичко — възрази той.

— Ще има ли смяна? — попита едно от момчетата на Грязнов.

— Откъде? — въздъхна Грязнов. — „Трал“ още не е отменена. Питайте началника — той кимна към Меркулов — ще отмени ли акцията и ще престане ли да ви простудява.

— Обърни се към министъра си — тросна се Костя. — Никога не взема от дума… Добре де, до утре всички сте свободни. Обектът вече знае, че го следят. И няма да се покаже току-така.

— От тази кооперация е голям кеф да стреляш по банкери и пресаташета — рече Слава. — Ей от онази капандура.

Погледнахме натам, където показваше. Наистина, по-добро място не може да се измисли. Огромна гола поляна отделяше блока от шосето. Нататък покрай шосето са елитните блокове. Излиза някой главен да се разходи с породистото си куче… И изведнъж пада. Докато се разтичат да видят откъде е изстрелът, къде е „Бърза помощ“, къде е милицията… и влакът, сиреч снайперистът, заминал, няма следи.

— Кой живее в тези кооперации? — попитах момчетата.

Не знаеха.

— Утре сутринта се поразходете из апартаментите, попитайте дали не е живял някой под наем… покажете фоторобота. Какво друго? — Слава сгъваше пръсти. — Изобщо разпитайте.

Жалко за изгубеното време. Отвратително чувство, на което не бива да се позволява да премине в съзнание за безизходност.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — каза ми Костя, когато се качихме в колата. — Не се терзай!

— Не мисли, че е бил в ръцете ти — добави Слава. — Направил си каквото си могъл. Сега поне знаем кого гоним.

— Утре ще научим, утре — рече меко Меркулов. — Според теб какъв е тоя сантиментален килър, който отменя акцията, защото жена му имала премиера в театъра? Съмнявам се. Трябва още веднъж да се огледат нещата.

— И да изясним защо живее с документите на друг човек? Защо се мотах из Алтай? Да не би да си нямам друга работа?

Въпросите на Слава останаха без отговор.

10.

На другия ден следобед позвъни Меркулов:

— Саша, трябва да те поздравя. Експертите дадоха заключението си: отпечатъците върху бутилката са идентични с тези по предметите в хотелската стая, където е бил настанен японецът. И с отпечатъците, които успяхме да снемем в оная квартира на „Садовое“.

— Откъде е информацията? От Научно-техническия отдел? Или Слава каза?

— Само не го ругай — въздъхна Костя, — все някакви сметки разчиствате. Каза, че не могъл да се свърже с теб. Сведенията му са от НТО, така че са достоверни.

— Но ти успя да се свържеш.

— Слушай, сам се оправяй с Грязнов. Не му е удобно на човека. Толкова се противи на версията ти… А сега да признае, че не е бил прав? Познаваш го не по-зле от мен. Ще се обади… По-добре кажи какво възнамеряваш да правиш?

— Искам спешно да извикам на разпит тази мадам. Бившата жена на Тягунов. Сега си отспива след премиерата, но нищо. Ще я обезпокоя. Трябва да й покажа фоторобота. — Затворих телефона. Повъртях между пръстите си визитката на Ала Тягунова. Правя се на важен, но още не знам как ще разговарям с нея. Трябва да дойде сама. Сигурно ще започне да се оправдава с мигрената и репетициите си. Аз ще мънкам, че е необходимо. Или да я стресна още от прага? Твоят бивш мъж, човекът с високи морални принципи, е килър! Моите шефове ми продъниха ушите: научи кой му дава поръчките.

Според мен сам си ги дава. Тези помощници на министри, като се започне от известния ни Сергей Горюнов, са му взели здравето! Щом види помощник, веднага се хваща за винтовката с оптически мерник…

Но така не се разговаря. Нека види всичко сама, сама да каже всичко. Надявам се, че няма да започне да го прикрива. Все пак й е бивш съпруг. За какво са й неприятности?

Като събрах кураж, позвъних. Какво ли не съм очаквал! Че телефонът ще дава заето или ще е изключен. А ако се свържа, сигурно ще е с телефонния секретар.

За моя изненада тя отговори веднага. И с бодър глас. В отговор на предложението ми малко се смути:

— В качеството на каква? — попита.

Без малко да изръся: „Засега на свидетел.“

— Трябва да уточним някои детайли — успокоих я. — Не мога да отсъствам, чакам едно позвъняване, много важно.

— Мигар нямате секретарка, която…

— Всичко имам освен време. Да речем, че вчера бе вашата премиера, а днес е моята. И аз ви каня. А когато тя свърши, също ще си отспивам.

— Вчера така и не споделихте как ви се стори премиерата — каза изведнъж обидено тя. — Всички говореха разни глупости, а само вие за някакви ужасни убийства…

— Моето не се губи — рекох. — Елате. И сама ще чуете и видите.

— Добре — прие тя, след като помисли. — Колко е часът?

— Един и половина.

— След около два часа става ли? — попита.

Направих се, че мисля. Разбира се, че става. И още как. Важното е да дойде.

— Само гледайте да не закъснеете — заключих с делови тон.

— Довиждане. — Тя се засмя и затвори. Смехът й означаваше само едно: с молбата си да не закъснее аз посегнах на свещените й права на красива жена и оперна прима.

Пообиколих из кабинета и разгледах обстановката. Разхвърлях в художествен безпорядък ксерокопия от фоторобота на бившия й съпруг. Нека сама го познае и да каже нещо. Не е лошо да поканя Слава. За разлика от мен той умее да разговаря с такива дами. Не че не цени прекрасното. По-скоро това прекрасно във вид на противоположния пол не му внушава суетни мисли, които да го отклоняват от работата. Но днес му бях сърдит. Нека ми позвъни и да си признае грешките. Пък после ще видим.

Затова, когато се позвъни, побързах да вдигна слушалката, като смятах, че е той.

Но бе Светлана. Познах гласа й със смесено чувство на разочарование и вълнение — все пак очаквах да е Грязнов.

Обаждаше ми се за първи път. Вероятно току-що става. Да им завидиш на тия жрици на изкуството и любовта с всичките им чудатости.

Спят колкото си искат. И с когото си искат.

Странно, но изобщо не ме занимаваше кой е бил през нощта със Светлана. Приемах го вече просто като нейна работа. Нищо повече.

— Здравейте, Александър Борисович — започна тя разговора с леко напевния си глас. — Светлана се обажда. Помните ли ме?

Има си хас! Как ще я забравиш…

— Здравейте! — заставих се да говоря на „вие“. — Как сте?

— Благодаря, нормално. Току-що ми се обади Ала. Безпокои я вашата покана да дойде в прокуратурата.

— Не съм й изпращал призовка — поясних. — Защо са тия официалности? Само малка беседа. Миналия път бе много заета. А въпросите останаха без отговор.

— Александър Борисович, вие сте интелигентен човек и трябва да ме разберете. Можеше и да не ви запознавам с Алочка. Мислех, че само ще поговорите. А как свършва всичко? Днес я викате без призовка, после ще възникнат нови въпроси, ще й изпратите призовка, а тя е актриса, в театъра е пълно с недоброжелатели и завистници. Разбирате ли за какво говоря?

— Всичко разбирам… — въздъхнах. — Уви, такава е професията ни с нейните неприятни подробности. Светочка, аз съм ловецът, към който ако някое животно се засили, то е само по принуда. Но ви обещавам: разговорът ще е доброжелателен и кратък. Бързо ще я пусна.

— Може ли да дойда с нея? — попита тя, след като помисли. — Колата й е повредена. Няма да ви отнемем много време.

Само за миг си представих как ще се източат лицата на сътрудниците ми, когато двете се появят тук. А Лара безпогрешно ще разбере кой кой е, когато сервира чая и прибира чашите. И въобще ще намери повод всяка минутка да напомня за себе си. Но можех ли да откажа?

— Ще се радвам да ви видя — казах с кисел глас. — Елате, иска ли питане. Ще ви напиша пропуск.

Сега от само себе си се решаваше проблемът с поканата на Грязнов. Света ще дойде с приятелка. Ще се наложи и аз да поканя приятел. Така по-лесно ще говорим…

Но Слава се обади пръв.

— Старче, телефонът ти дава все заето. — Гласът му бе като на пребито куче. — Звъня, звъня…

— Слушам те — отвърнах ледено.

— Ами… Сигурно Костя вече всичко ти е съобщил? — попита виновно.

— Да. Няма ли какво да добавиш?

— Какво да добавя? — Той въздъхна разкаяно. — Прав си, както винаги.

— Да не губим време за вайкане и въздишки. Трябваш ми спешно. За кръстосан разпит. При мен скоро ще дойдат две дами. Твоето присъствие е задължително.

— Те ли настояват? — попита подозрително.

— Просто без теб ще кажа нещо не както трябва.

— Ах, ти, женкар такъв! — въздъхна облекчено той. — Поне бива ли ги, симпатични ли са?

— Напълно по твой вкус. Идваш ли, или не?

— Ще почакам експертите от НТО да оформят заключението от балистичната експертиза. Ще отнеме час-два. Между другото, никой ли не е гърмял по нашия начин?

— Теб трябва да попитам, дежурната на милицията е под носа ти — казах. — Дори ми става скучно. Вече започна втора седмица — и никакви новини по този повод.

— Пепел ти на езика! — Грязнов се засмя и затвори.

А аз се замислих. Началството е право: кой поръчва убийствата? Ако съдим по всичко, килърът си ги избира сам. Стреля, по когото иска.

А сега да не си е взел отпуска? Ходи на театър, шляе се из ресторантите и нощните барове? Извинете, а с какви мангизи? Това е много скъпо. Животът в столицата, пътуването до Чечня, Турция и обратно. Наел беше квартира в центъра за триста долара. Ако сега е в Москва, пак ще наеме. Значи някой плаща? Кой?

Не е лошо да задам тия въпроси на солистката от операта. Но тя няма да е сама. Ще се наложи да изпратя навън Светлана. Задължително трябва попитам: кой плаща? Дори да не каже истината, поведението й ще подскаже това-онова… Макар че защо ще издържа бившия си мъж, дори да не се досеща с какво се занимава?

Слава дойде точно след два часа, донесе акта на балистиците и снимка с ясни отпечатъци на пръсти. Прочетох изводите — всичко е правилно, съвпадат.

Сега делото се попълваше със солидни аргументи.

— А къде са дамите? — попита Слава и потри ръце.

— Закъсняват — казах. — Не могат по друг начин. Нали знаеш.

Той кимна. Как няма да знае. Веднъж разказа, че като курсант тръгнали с приятеля си за среща. Трябвало да се срещнат с две момичета от съседния селскостопански техникум. Срещата била пред метро „Соколники“. Когато минавали с метрото край станция „Кировска“, Слава побутнал приятеля си с лакът.

— Те са — извикал и почукал по прозореца на вагона, — ей, тук сме, влизайте!

Момичетата си бъбрели, седнали на пейката, и не бързали за никъде. Но Грязнов изтълкувал това по друг начин. Че са сбъркали. Ставало дума за „Соколники“, а не за „Кировска“! И дори искали да скочат от вагона. Но вратите вече се захлопнали и момичетата не ги видели, толкова били увлечени в приказки.

Приятелите стигнали до „Соколники“. Излезли от вагона, изкачили се на улицата. Там се спогледали тъжно.

— Да вървят по дяволите — отсякъл тогава Слава. — Ако сме сбъркали мястото, нека те ни търсят! Следващия път ще слушат по-внимателно.

Момичетата пристигнали след двайсетина минути. Нищо не били объркали. Били значи в някаква компания и не искали да ги пуснат. Едва се измъкнали…

Момчетата разбрали, че така госпожиците си вдигат цената. И се възмутили. Така и се разделили. Не веднага, но вече не се срещали. Като истински правдолюбец, Слава ги разобличил. Стига сте ни баламосвали, казал. В никаква компания не сте били. Седяхте на една пейка на „Кировска“. Ах, обадила се едната, по-добросъвестната, а ние мислехме, че ще дойдете с трамвай.

Те се закискали, изобщо не се разкайвали за станалото. Какъв е проблемът? Нали дойдохме!

Сега всичко трябва да изглежда различно. Тези, които чакаме, не искат нищо от нас. Ние искаме, а това е друг разговор…

Извиках Лара.

— Поръча ли пропуските? — попитах делово.

— Да… Ала Светлова — това солистката на театър „Станиславски“ ли е?

— Да — намръщих се. — Впрочем вземи пари и върви за пасти. Кафе или чай — по твой избор.

— Направила ли е нещо? — Лара не си тръгваше.

Слава въздъхна, като поглеждаше към тавана. Това означаваше: много си я отпуснал. При мен нямаше да има такива въпроси.

Малко е да се каже — отпуснал. Просто не знам как да я поставя на мястото й.

— Разбра ли всичко? — попитах Лара, като барабанях с пръсти по бюрото.

— Какво, закъсняват ли дамите? — усмихна се тя на вратата.

— Отивай, скоро ще затворят долния бюфет! — и погледнах часовника си.

— Значи ще останат без пасти — процеди тя. — А Светлова има нужда от отслабване.

Още малко и ще хвърля нещо подир нея. Но вратата най-накрая се затвори.

— Разглезил си я — рече Слава осъдително. — Що за маниер да флиртуваш с подчинените? Сега ще ти се качи на главата. Предупреждавах те…

Премълчах. Знаех го отлично. Но ми става непоносимо, когато толкова млада и привлекателна личност е всеки ден пред очите ми при тази дяволска работа, където постоянно ми трябва разтоварване.

И попадаш като между чук и наковалня. Но къде са те? Ще дойдат ли изобщо? Светлана непременно ще дойде. А примадоната — не знам. Докато скучаех, се загледах по-внимателно в Грязнов.

Изглежда, е взел новата връзка от някой от сътрудниците си. Избръснат, но явно набързо. Взел е електрическата самобръсначка на някой сътрудник. Иска да направи впечатление. Ах, Слава, ах, злодей такъв!

И направи! Нашите гостенки се появиха с половин час закъснение. И веднага го зяпнаха. Ясно е, че са очаквали да видят само мен. Май не бяхме се уговаряли, че на партито ще водя и приятел. При това Слава се изчерви.

— Полковник Грязнов! — представих го. — Началник на МУР. А това е Ала, това — Света…

Но гостенките преместиха погледите си върху нещо друго. Видяха фоторобота на издирвания.

— Боже… — промълви примата. — Пашка!

— О, Господи… — повтори Светлана. — Какво означава това?

Бях доволен. Точно това трябваше да се докаже!

Грязнов, който пак видимо се изчервяваше, ми показа вдигнатия си палец.

— За какво ме поканихте? — попита надменно Светлова, след като се окопити. И седна в креслото ми без покана, като веднага запуши. Точно до надписа: „Тук не се пуши!“

— Можехте да кажете направо — поклати глава Светлана, — а не да си правите с нас експеримент.

— Сядай! — изведнъж й заповяда Ала. — Аз съм виновна. Говорихме по въпроса. Още вчера, когато ми натресе този Шерлок Холмс! Приеми го, поговори… И какво означава всичко това, Александър Борисович?

— Че вие, момичета, го познавате добре. — Слава пое инициативата в свои ръце. — Този душегубец. И неволно го потвърдихте току-що.

— Откъде решихте, че го е направил той? — Ала присви очи и погледна към мен. — Е, някой го посочил, описал външността му…

— Има сума доказателства, например пръстовите му отпечатъци. Ето експертизата… — тикнах към нея донесените от Грязнов материали. — Виждате ли? Това са отпечатъците там, където е живял и откъдето е извършено убийството.

— И какво от това? — възрази Светлана. — Аз също къде ли не съм била. Може случайно да съм пипнала нещо… В хотела например или на друго място.

— Да, да — ободрих я. — Говорете нататък. В кой хотел, не помните ли? За какво си говорихте?

Тя прехапа устни, погледна бързо приятелката си.

— Що за хотел? — попита раздразнено Ала. — Била си там с Паша? Да не си откачила?

— В никакъв случай! — протестирах. — Просто от хотел „Мир“ е застрелян прессекретарят, за това съобщиха по телевизията, ако помните. По-нататък. Света, сигурно ви се стори странен скандалът, който се разрази вчера във фоайето на театъра.

— Какво пък сега? — намръщи се Ала. — Скандал? Вчера? По време на моята премиера? Можеш ли да ми обясниш нещо? — Тя се обърна към приятелката си.

— Почакайте за момент! — Слава се изправи и както в училище вдигна ръка. — Извинете, но в такива кабинети въпросите се задават от домакините.

— Ах, да, забравих къде се намирам…

Ала Светлова стана бавно и сластно повдигна рамене, после седна до приятелката си. Грязнов ги гледаше като омагьосан. Просто не сваляше очи от тях.

— Ще ви обясня всичко, само не ме прекъсвайте — влязох в законната си роля. — Значи така, ние с вас, Светлана, се качвахме в залата. И аз забелязах как един младеж се отдръпна от нас, докато другите мъже, напротив, все се стараеха да привлекат вниманието ви.

— Е хайде… — въздъхна Ала. — Това никой не може да й отнеме.

— Сега разбирам, че е бил бившият ви мъж, дошъл на премиерата.

Тя пребледня и поотвори уста.

— Паша? Той е тук?

Не е лоша актриса. Но сега не хитруваше. И по този повод се спогледахме с Грязнов. Май реакцията й е съвсем непосредствена. По-естествена не може и да бъде.

— Той се дръпна от вас, Светлана. Но нали го познахте по фоторобота, не е ли така? И той ви е познал. И се е страхувал, че ще го забележите. А защо да се крие от родната съпруга и нейната приятелка? Защо да се крие?

— Искахте да обясните скандала, станал там — напомни ми Светлана. Тя бе малко объркана. И като че ли преживяваше заради приятелката си. Това личеше по погледите й към Ала, която пушеше цигара след цигара.

В това време, без да чука, в кабинета влезе Лара с поднос, на който имаше чаши кафе и пасти.

— Тю, че сте задимили! — Тя сложи подноса пред Грязнов. — Вячеслав Иванович, вашите любими… Между другото тук не се пуши. — Тя се обърна към Ала. — Виждате ли какво пише?

— Аз съм поканена — напомни Ала причината за появяването си тук. — Самият домакин мълчи и аз се възползвах…

— Трябва да знаете, че Александър Борисович е голям ценител и познавач на женския пол! — обяви Лара, а аз исках да й зашлевя един по задника. — Той е джентълмен и никога няма да каже…

— А аз се възползвах — пак повтори примата, като изгасяше цигарата си.

— И аз бих искала да се възползвам — не спираше Лара и лукаво поглеждаше към мен: какво, добре ли те наредих? — и да взема автограф от вас. Че нашите мъже няма да се сетят да го направят. В главата им има само престъпления.

Ала мръдна пълните си рамене, поласкана от комплимента, и се подписа в тефтерчето, което Лара й протегна.

— За едно съжалявам — каза Ала, — че дойдох при вас без адвоката си.

Изглежда, не знаеше, че с адвокат отиват на разпит не свидетелите, а обвиняемите.

— Искате ли да го заменя? — пошегува се Лара, която уж беше готова да излиза. — Аз съм пети курс в юридическия…

— Ще излезеш ли най-после? — попита Слава през смях.

— Край! Излизам! Излизам! Ще пийна чай с нашите колеги. — Тя врътна тесните си бедра, с които толкова се гордееше, и излезе най-сетне от кабинета.

— Никога нямаше да помисля. В прокуратурата — такива красиви момичета! — рече примата. — Предполагах, че са стари досаднички, книжни плъхове, могат да уплашат и гаргите. Извинете. Ако бях на ваше място, нямаше да пропусна своето.

И се засмя невесело.

— И тъй — Ала пак извади цигарите, после се сети нещо и отново ги прибра, — поканихте ме тук, за да разпозная бившия си мъж?

— Сега виждате, че не можехме по друг начин — махнах с ръка. — Бездруго сме прекалено откровени с вас. Разбира се, още не всичко в това дело е ясно. Но кажете: бил ли е отличен стрелец?

— Тук не мога да ви помогна — студено отвърна тя. — Или си мислехте, че ще започна да клепам бившия си мъж?

— Но, Ала — тихо въздъхна мълчащата до нея приятелка. — Вече толкова души е убил. Всички говорят за това. Стоварват го на чеченците. На кого ли не. Може да убие още някого. Толкова кръв се пролива!

— Между другото той е убил чеченския полеви командир — добави Слава, като гледаше изпитателно Светлова. Сега пред него стоеше не просто красива жена. Сега това бе ценен свидетел. Не за пръв път пред очите ми се извършваше удивителната трансформация на всяко професионално ченге. Красавица не красавица, работата си е работа.

— Значи са го заслужили! — рязко, с треперещ глас изрече примата. — Аз го познавам. По-добре от вас. Имате ли още въпроси? Не? Тогава чуйте. Не трябва да превръщате мъжа ми в отмъстител!

Двамата с Грязнов се спогледахме.

— Току-що исках да кажа… — погледнах недокоснатите кафета и пасти. Жалко, че сега ще си тръгнат. А аз няма да успея да им призная колко ми е било приятно да ги видя, да ги чуя… Просто като мъж. Но нямам право. Без това наговорих много излишни работи. — Ако изведнъж се появи…

— От мен нито дума повече! — Ала ме прекъсна и избърса очите си с кърпичка.

— Успокойте се — каза Слава — Ех, за нищо и никакво обидихме такава жена! — се четеше в отчаяния му поглед. — Сега, когато официалната част е приключила, моля, изпийте си кафето! Не можете да си представите какви вкусни пасти има при нас. Ние, двамата, какво ли сме видели в този живот? От работа вкъщи, от къщи на работа! Там жената ти трие сол на главата, тук пък шефовете… А сега — две богини се спуснаха от Олимп, а ние, двамата идиоти, им правим пристрастен разпит. Останете! Още повече че и така сте закъснели. А знаете ли колко ви чакахме? Какво планове крояхме за тази вечер…

Светлана не издържа и прихна като малко дете в юмручето си. Ала също се усмихна, като я видя.

— Умеете да уговаряте, бива ви — успокои се тя и хвана чашката в ръка.

— Ще разрешите ли да се погрижа за вас! — Грязнов припна към нея с чинийката пасти.

— Стига ми една. — Ала се отмести. — Я ме вижте. Скоро няма да влизам във вратата.

— А на мен ми харесва — простодушно каза Слава. — Според мен — точно така трябва! У жената всичко трябва да бъде прекрасно! И отпред, и отгоре…

Страхувах се, че току изтърсил нещо… Но той навреме спря и ме погледна.

— Какъв смешен приятел имате — прошепна ми Светлана, докато Ала оглеждаше фигурата си.

Грязнов бе неотразим. В нужния момент, разбирайки, че след всичко чуто дамите имат нужда от съвсем мъничко положителни емоции, извади прословутия си шперц и пред очите на изумените гостенки отвори сейфа ми, който повече играеше роля на хладилник.

И извади оттам половин бутилка коняк.

— Не е за протокола — пророни Слава, като разливаше коняка. — Само за запознанството…

Точно тогава, как можах да забравя, на вратата пак се подаде Лара.

— Всичко ли имате? Нищо ли не ви трябва? Ах, може ли и аз да се присъединя, щом сте завършили официалната част?

Наляхме и на нея. Лара седна, огледа внимателно всички, сякаш си изясняваше комбинациите. И като че ли остана доволна.

— Вашата съпруга се обади — съобщи ми с меден глас. — Но аз й казах, че имате важно съвещание.

— И правилно си направила — отбеляза Слава, като се канеше да вдигне тост. — Искам да направя признание. Мили дами! За първи път съм в такава сладка компания…

Още близо пет минути се горещи така, вдъхновяван от вниманието на гостенките. Поглеждах към Ала. Тя поклащаше тъжно глава и слушаше разсеяно. Може би си спомняше нещо.

11.

Когато Павел и Ала Тягунови заминаха за столицата на курсовете, Серьожа не беше на себе си. По цели нощи не спеше, размишляваше за неуспеха.

А когато веднъж най-сетне заспа, му се присъни един сън. Уж чеченците, събрани на огромна тълпа пред портала на поделението, крещят и изведнъж тръгват в атака. Оръжието им — настъпателното и отбранителното — са парите. Дават цели пачки на дневалните и дежурните, на часовите и офицерите, на всеки, който се изпречи на пътя им. Пред този всесилен аргумент отстъпват всички. И ето ги вече близо до щаба.

Виковете „Къде е Горюнов? Дайте ни Горюнов!“ се превръщат в скандиране, към което се присъединяват войниците и офицерите.

Серьожа бяга от тях от кабинет в кабинет, за да се спаси, да се скрие, но напразно. Вече са до знамето на полка, часовоят тъкмо се кани да насочи автомата, но под одобрителния рев на присъстващите му дават най-голямата пачка и го потупват по рамото. Големите пари помитат всичко по пътя си, обезоръжават и угасят последните огнища на съпротива. Ето и часовоят предава автомата си и знамето на полка…

А под одобрителния рев на насъбралите се допират нож до заклещения в ъгъла Серьожа…

Той извика и скочи от леглото. И видя: някой стои под прозореца му, а в ръката му нещо проблясва.

— Кой е? Какво има?

— Аз съм, Шура Холина. Събудих ли те? А ми казаха, че не си спял нощем.

— Пфу, че ме изплаши. Влизай.

Сега бе готов да поговори, с когото и да е. Дори с Шура, едрата разплута жена на вечно дежурния капитан Холин.

— За какво си дошла? И толкова късно… Колко е часът? Серьожа запали лампата и подсвирна, като видя часовника. А тя стоеше както преди на вратата с проблясваща бутилка водка в ръката, напудрена неумело и нацапана, та изглеждаше още по-възрастна и отблъскваща. Същинско бостанско плашило.

— За какво… — подсмръкна тя. — За каквото другите, за това и аз.

Той дори отстъпи, сякаш бе дошла от току-що преживения кошмар.

— Какво се е случило? Чакай! Стой там, където си… Разтърси глава и изтрезня. Вчера малко прекали. В последно време му се случваше все по-често.

— При теб е цял харем — рече Шура, като се приближи и заразглежда старинните красавици от репродукциите.

— Точно така! — отвърна той, като продължаваше да се отдръпва. — Като се откриеш там — добре дошла…

Тя го гледаше, хипнотизирайки го с погледа си, и продължаваше да настъпва.

— Холин наряд ли е? — угоднически попита Серьожа.

— Че той винаги е наряд — пристъпи тя. Но той успя да избяга зад масата.

— Казвай защо си дошла? Че ще извикам мъжа ти!

Тя седна на масата, отвори бутилката и наля в неизмитите чаши.

— Седни, да пийнем… Какво, не ставам ли? Искаш младички? Не му провървя на моя Холин! Щом жена му е бабичка, така и ще си стои капитан.

— Н-но защо… — Серьожа обуваше бързо панталона си и не можеше да улучи крачолите.

— Пък и питаш… Какво е виновен той? С какво е по-лош от другите? Глупав е, сама знам, но другите да не са умни? Неговите връстници вече командват полкове. Може би, защото жените им са млади? Може и аз на млади години… не като сега. И не ме гледай така. По-добре пий! За моята отминала младост…

Тя изхлипа.

— Взе ме с дете, макар че бях по-възрастна, обеща да не ми натяква. А всеки ден ми трие сол на главата, мръсникът с мръсник. Не можел да се развива заради мен! Съседките викат: върви при Серьожа Горюнов. Не току-тъй непрекъснато слага твоя наряд. Може да чака нещо? И аз дойдох. Като последната глупачка.

— Значи не те изпраща той? — Серьожа се облече и вече се чувстваше в свои води.

— Пък и той да е! — Жената го погледна тежко, дори заканително.

— Стоп! Всичко разбрах. — Той изпъна двете си ръце, сякаш се защитаваше от нея. — Ще стане майор. Но при едно условие: повече да не идваш при мен. И ще го слагам да дежури като другите. Край. Разбрахме ли се?

— Напротив! — въздъхна тя. — Слагай го по-често, животното. Поне ще си почина от мърморенето му, докато е там. Няма ли да пийнеш с мен?

— Но нали се уговорихме… — Горюнов притисна ръце до гърдите си. После се изплаши: — Добре, добре, само не ме гледай така.

Пи, после тресна чашата на масата.

— Поне вземи мезе — предложи тя.

— Не, не. Достатъчно ми е… — Той направи лека гримаса, после почувства как по тялото му започна да се разлива приятна топлина, а смътната тежест напуска главата му.

Тя послушно стана, запуши гърлото на недопитата бутилка с топче от хляб.

— Както разбирам, нямаш нужда от нищо? — попита тя, като го гледаше под вежди. — Поне да ти измия пода, да ти изпера, щом съм дошла…

— Ще поговорим, когато твоят мъж узрее до полковник. — Той вървеше след нея към вратата, като спазваше безопасна дистанция. Затръшна припряно след нея. После, като се опомни, също тъй припряно я отвори. — Шура! — извика и се озърна. Май никой не видя как тя излезе през нощта от неговата стая.

Тя веднага се обърна и на светлината на звездите Серьожа дори видя на едрото й лице недоверчива надежда.

— Коя дата сме днес?

Лицето й сякаш угасна.

— Четиринайсети.

— Месец, месец…

— Ех, докъде те докара пиенето… Ами вече става година, откакто пусна твоята Алочка с мъжа й в Москва, Съжаляваш ли сега? Не искаш да ни гледаш? Стига си се тормозил. Виж колко момичета има. Ще си харесаш някоя лейтенантска булка!

Серьожа тръсна глава, затвори след себе си вратата и светна лампата. Огледа се с ненавист в огледалото. После погледна през прозореца унилия пейзаж, осветен от току-що показалата се от облаците луна.

Пиянството го довърши… Колко време мина, а той все не може да се съвземе.

Разтърси глава и започна трескаво да обмисля нещо, като крачеше от единия ъгъл до другия. Кръстосва до сутринта. После се избръсна, изглади мундира. Сега ще отиде с газката в щаба на дивизията. Трябва да успее…

В това време в столицата трябваше да се състои тържественото изпращане на курсантите от висшите офицерски курсове за преподготовка към Министерството на отбраната. За тържеството пристигнаха жените, годениците, роднините. Стояха с букети цветя и се любуваха на офицерите — в парадни униформи с бели ръкавици.

Пристигна и Тягунов-старши със съпругата си и снаха си. Ала носеше огромен букет. Втренчено оглеждаха редиците на курсистите. Някъде там, на десния фланг, трябва да е Павел Тягунов, най-добрият от добрите.

Нестройната тълпа на роднините трескаво обсъждаше кой къде е разпределен. В Генщаба, в министерството, в най-лошия случай — в щаба на Московския военен окръг. Всички слушаха с известна завист Тягунови и поглеждаха стройната безупречно красива Ала.

Ето кой има късмет! Пред техния Павел, като най-добрия випускник, се очертава нещо такова, за което дори е трудно да се досети човек. А те, тоест Ала и свекървата, спорят бог знае за какво: къде е по-хубаво — в Генщаба или в министерството. В министерството по-бавно се расте, има повече дежурства, нощни повиквания, а който е в Генщаба по-често отсъства от къщи. Затова пък там са най-хубавите командировки.

Генерал Тягунов, цял сияещ от радост, слушаше надменно женските разсъждения.

— Стига вече! Където го изпратят, там ще служи. Сигурно е, че няма да го изпратят в „гореща точка“. Трябва да се пази елитът. Самият министър ми го каза.

— Но сигурно ли е? — попита Ала.

Генералът се усмихна.

— Във всеки случай обеща. Смятай, че Паша е негов кръщелник. Много чорба сме изяли двамата с него в Далечния изток. И не е забравил Павлик. Когато се роди, дойде да ни навести. Ана, кога беше това? — попита генералът съпругата си. — Още заместник-командващ окръга ли беше?

— Как да не помня! — отвърна жена му. — Взе Павлик на ръце. А той го напишка. Направо по ордените протече. А мундирът — параден. Щеше да заминава с него за Москва. Та цяла нощ прах, гладих, оправях.

— Е, тогава съм спокойна — усмихна се Ала.

— Малко по-тихо! — смъмриха съседите щастливите Тягунови.

— Сега ще прочетат заповедта!

Четенето бе продължително. Фамилиите на випускниците бяха подредени по азбучен ред. До буква „Т“ беше далеч. По високоговорителя ехтяха присвоените звания и направленията за по-нататъшната служба. Главно Генщабът и Министерството на отбраната.

— Лейтенант Тягунов! — извика началникът и Павел, представителен, стегнат, със забележителна стойка, излезе от строя.

— Със заповед на министъра като най-добър курсист ви се присъжда извънредно званието капитан! Желая ви по-нататъшни успехи…

Следващите думи потънаха в аплодисментите и поздравленията. Аплодираха самите курсисти. Дадоха му палмата на първенството, признавайки неговото превъзходство.

Павел бе невъзмутим. Отривисто наведе глава в знак на благодарност. И остана невъзмутим, когато съобщиха мястото, където ще служи занапред. При това началникът на курсовете, прочитайки направлението, за миг се запъна. Взря се в текста дали няма грешка. Не, всичко бе вярно.

— Със същата заповед се изпращате във воинска част 43167…

— Къде, къде? — попита недочула Ала, понеже поздравленията не стихваха.

И в миг настана тишина. Тя погледна пребледнелия свекър.

По заповед на министъра изпращаха Павел там, откъдето дойде на курсовете. Тази заповед не подлежеше на обжалване.

Едва през нощта генерал Тягунов се свърза с министъра. Бе недоволен. Вече си е легнал, а му звънят…

— Поне знаеш ли къде изпрати Паша? — попита Тягунов.

— Не помня всичките — отвърна уморено министърът. — Да оставим утре да се изясним?

— Изпратил си го на същото място! — възкликна Тягунов, като се държеше за сърцето. — Откъдето дойде на тези дяволски курсове! Какво ми обеща?

— Не може да бъде! — сепна се министърът. — Много добре си спомням. Мисля, че беше в Генщаба.

— Какъв Генщаб! — още повече се развълнува Тягунов. — Селиванов дори се задави, като четеше. Два пъти повтори.

Ала бе наблизо и слушаше, от вълнение чупеше пръсти. Пак да се връщат в мечата бърлога? Как ли не! И гледаше под вежди мъжа си, който правеше гримаси, като слушаше виковете на баща си.

— Не разбирам що за трагедия — мръщеше се Павел. — Да не мислите, че ми се ходи? По-добре в тундрата, само не в полка, където командва някакъв си писарушка. Или ти си на друго мнение? — попита жена си.

Но тя само наведе очи. И даде ухо да чуе какво говори свекърът й.

— Имало е проектозаповед, добре. А ти прочете ли самата заповед, преди да я подпишеш?

— Сега лекция ли ще ми четеш! — възмути се министърът. — Нека дойде утре при мен в министерството. Ще измислим нещо…

— Казваше, че елитът не бива да се разпилява! — горещеше се Тягунов. — Това са твои думи!

— Говорих само за „горещите точки“ — въздъхна министърът. — Е, получило се е малко сложно. Стават такива работи. Утре ще оправим всичко. Разбрахме ли се?

Тягунов тресна слушалката.

— Това са те, чиновниците! — Той посочи телефона. — Смяташ, че аз самият съм станал такъв? — попита сина си.

Павел неохотно повдигна рамене.

— Ще отидеш утре при него и нека само се опита…

— Никъде няма да отида — навъсено рече Павел.

— Ще отидеш, ще отидеш — помилва го по ръката жена му. — Или предпочиташ да отидеш в онази дупка? И да ме замъкнеш с теб?

— Според мен ти там не се оплакваше — не й обърна внимание Павел. — Изобщо, хайде да спим, а. Утре ще говорим.

— Имай предвид, че ще се върнеш без мен — рече хладно Ала.

— Както кажеш. — Павел сви рамене. — Ако не аз, значи някой друг. Таткото на когото не е генерал.

— Не е там работата! — възмути се бащата. — Нима стана това, което си, благодарение на мен? Ти си най-добрият от добрите! На такива като теб трябва да им се проправя път! Трябва да ги пазим. Ти си златният фонд на армията!

— Аз съм син на генерал Тягунов — рече Павел. — Никога не ми се разрешаваше да го забравя. Бях обречен на успешна кариера на военен чиновник. А аз не искам! Аз съм строеви офицер, ясно ли ти е? Приличам на дядо. Между другото, твоят баща. Стрелям така, както е стрелял той, сибирският ловец! Сам си ми разказвал… И ако направя кариера, ще е само в полка, а не в някой кабинет.

— А аз коя съм според теб? — попита Ала, вече през нощта, когато останаха сами.

Павел не отговори. Чуваше се как хлипа майка му. Как баща му въздиша…

— Ти си офицерска жена — отряза Павел. — И ще дойдеш с мен, където ме изпратят. Или оставаш тук. Но вече в качеството на друга.

12.

— Телефонът ти се подслушва — съобщи на Сергей Горюнов помощникът на министъра на правосъдието Аркадий Сазонов.

Бяха се разположили върху дървената пейка в сауната на вилата на Макс Селезньов, прессекретар и референт на финансовия министър, и се обливаха в пот.

Тук бяха само свои. Помощници и референти, съветът на сивите кардинали, както се наричаха шеговито. Събираха се в почивните дни у Макс или у някого другиго, за да уговорят и съгласуват позициите на шефовете си два дена преди заседанието на Министерския съвет.

— Не сме свършили! — прекъсна ги Макс, като отпусна недоволно долната си устна и така заприлича на капризно възрастно дете. — Значи ще направим така. Нека твоят… — той насочи дебелия си пръст към референта на министъра на селското стопанство Жора Краснов — изпрати на моя запитване. И без това иде сеитбата. Пет трилиона, не повече. Разбра ли ме? Ще се пазарим до три. Не повече. Аз ще подготвя съответната справка. Освен това спомени за стоковия кредит за сеитбата. Нефтопродукти, резервни части… Ти си знаеш. Само не се престаравай. Просто не мога повече от шестнайсет трилиона! Ето сега той — пръстът на Макс се премести върху Горюнов — ще ми иска за нови разработки и за закупуване на СУ-29. Правилно ли се изразих?

Серьожа кимна разсеяно.

— Сега хич не му е до това — обади се някой полугласно. — Вълнува се кой е следващият.

— А аз не се ли вълнувам? — обиди се Макс.

— Не можеш да разбереш едно нещо — рече Кирил Смолянски, първият помощник на вътрешния министър. — Стрелбата спря. А в това време Серьога не беше в Москва. Значи е следващият в списъка. Килърът е точен. Чакал го е.

— Това не означава нищо! — прекъсна ги раздразнено Макс. — Сега за Чечня. Вече казах: ако пак започнем да стреляме, чеченците ще взривят нефтодобивния завод. Знаете кой. А след това и нефтопровода. Какво ще предложите?

— Какво има да му мислим? — попита Кирил Смолянски. — Трябва да се чака. Ако можехме да съберем заедно техните и нашите глупаци? И да обясним: ако петролът от Каспийско море заобиколи Чечня, цялата ви независимост и нашето единство няма да струват пукната пара. Тогава можете да се изпобиете за нещо, което вече го няма. Милиардите долари са на земята. Само се наведи и ги вдигни! Ако не ти пречи шкембето.

— Мерзавци! — въздъхна Макс. — Всеки ден втълпявам на моя. На кого ще потрябва твоята конституция, ако не вземем от турците каспийския нефт! Много им здраве, нека се смятат за победители! Има поражения, които са по-изгодни от победата. Ето твоят — той се обърна към Серьожа Горюнов — строи вила. А с чии пари? И поне знае ли откъде се вземат?

— Саврански му бил дал — усмихна се Серьожа.

— Серж, разбери ме правилно, но ти не доизпипваш нещата — въздъхна Макс. — Напомни му какво ни струваше да уредим за Саврански квотите за редки метали.

— Всеки ден му набивам в главата — махна с ръка Серьожа. — Докато не завърши вилата — не иска дори да чува. Не ми стига умът какво да правим с нашите дъртаци. Не е ли време да ги сменяме?

— Какво пък, това е идея! — разпали се Макс. — Отдавна е време… И не само тях. Чий човек е този Филкин? За когото пишат вестниците? Твой? — Той допря тлъстия си пръст до референта на министъра на външната търговия Вася Первушин.

— Ами мой… — отвърна навъсено Вася.

— Откъде го изрови? Затова ли му разреших след твоето ходатайство да събира пари от длъжниците на бюджета, та да си ги присвоява после! Ще го оправя аз тоя! Направо ще го дам на данъчната полиция.

Макс се задъхваше. Тежкото му тяло се тресеше възмутено.

— Работете със своите вилолюбци денем и нощем! Нека от време на време да помислят и за ползата за отечеството! Защото бързо ще ги подменим… Набивайте им в главите, че има стратегически интереси, а също и временни интереси. Конституцията може и да се пренапише. Но с петрола — няма да стане! Или го има, или го няма!

Присъстващите се спогледаха с усмивка. Макс бе в стихията си. Беше не по-малко убедителен и когато настояваше войските да навлязат в Чечня.

— Не се хаби — рече Кирил. — На кого доказваш? Ами ако те са непробиваеми! Ако всеки се възприема напълно сериозно… Хайде да свършваме, имаме и други въпроси.

— По повод отстрела на членове от нашия съвет — подсказа Горюнов.

— Серж, безпокоя се не по-малко от теб за сигурността ти — рече Макс, — също и за моята. Но не са ли ви прекалено много бодигардовете, приятели? Хубаво, че вашите шефове така ви ценят. Но няма да ви спасят от куршумите. Като начало искам да разбера: той за кого работи? Какви съображения имате по този повод?

— Май знам кой е — каза Горюнов. — Синът на генерал Тягунов. Заедно служихме. Попадна в Чечня. Предполагам, че работи за себе си. От идейни подбуди. В знак на протест. Изпитвайки отвращение и прочие… Между другото, той е страхотен снайперист.

— Направо сюжет за филм — присви очи Макс. — Да не са го купили турците? Серж, разбери ме правилно. Не твърдя, че не е този, за когото говориш. Да речем, че си прав. Какво да правим с него? Не можем да чакаме кога ще ни гръмне един по един. Или направо да го поръчаме на някого? Сега, като броиш добри пари, можеш да намериш истински специалист.

— Първо трябва да го засечем. — Горюнов повдигна рамене. — И да поработим заедно със следователя Турецки. Нека ни го намери. Между другото, вече говорих с него по този въпрос. След убийството на нашия вицепредседател на съвета край Белия дом.

— И какво му каза? — Макс застана нащрек.

— Че може да съм следващият — отвърна тихо Горюнов.

— Така ли? Наистина? — попита Макс. — Ни повече, ни по-малко? А защо ти? Защо този ловен сезон за членовете на нашия съвет не започна с мен? Като председател по-малко ли съм заслужил куршума на бойния ти другар? — Макс почти крещеше и се държеше за сърцето. — Нашият съвет е най-важната държавна тайна на тази невменяема държава. Тя все още се крепи само благодарение на нас. А пък ако заради този Туркменски…

— Турецки — поправи го Серьожа и се усмихна виновно.

— Не е важно! Ако заради него попаднат на следите ни…

— Дотогава може да са ни изпозастреляли — пак го прекъсна Кирил Смелянски, като поглаждаше непокорния си светлорус алаброс. — Говорим за друго. Ти поначало правилно постави проблема — кой му плаща? Бих добавил дори: каква полза можем да извлечем от обстоятелството, че ни убиват?

— Именно — кимна Макс. — Как да направим от поражението победа… Хайде в басейна, после ще обсъдим. Не съм изчерпал още въпроса и не всички са се изказали.

След басейна пиха чай с билки, които приготви жената на Макс. Щом наля чашите на всички, тя веднага изчезна.

— Поотпусна ли те? — Смелянски се обърна към председателя, който масажираше сърцето си.

— Като че ли… И тъй, искам да знам кой и как ни разкри — нас и ролята, която играем? Съдя за това по подбора на целите, на мишените, така да го наречем, ако никой не възразява…

— Ако можехме да разберем закономерността, по която той избира всеки следващ — каза Кирил. — Започна със Салуцки. А защо?

— Сетне бяха убити Руслан Садуев и телохранителя на турския премиер — обади се Аркадий Сазонов, помощникът на министъра на правосъдието, който до този момент мълчеше. — От Главна прокуратура научих, че стрелецът е един и същ.

— Обидно е, че се е отвлякъл… — въздъхна престорено Кирил. — Някакъв си турчин, някакъв украинец… Да не би за него да сме второразредни?

— Това ще го кажеш на панихидата ми — не обърна внимание Макс. — Вместо некролог. И тъй, за кого е добре дошло това? Какво мисли Серж?

— Нефтът. — Горюнов повдигна рамене. — Чечня. Какво друго? Може някой наистина да иска като Володя Улянов нефтопроводът да мине по друг път. Но ако е Тягунов, едва ли. На него не му дреме за тия работи.

— Ами да — кимна Макс. — Нали уби телохранителя на турския премиер. Казват, че оня бил доверено лице. Така че нещата не съвпадат. Убива и тези, и онези.

— Кой ти каза, че турчинът е от този списък? — попита Кирил.

— Аз — кимна Аркадий Сазонов. — От Главна прокуратура винаги съм получавал достоверна информация. Първо, почеркът на убиеца. Не може да бъде сгрешен, имитиран, той е като балистичните характеристики на винтовката… Второ, както вече предадох на Серьожа, същият източник ми съобщи: Главна прокуратура е санкционирала подслушването на домашния му телефон. Засега това ще бъде забавено. Можем да ги изпреварим. Можем да подслушваме, където искаме. И тогава не ни трябва Турецки.

— Нашите телефони няма ли да се подслушват? — прекъсна го нетърпеливо Макс.

— Няма такава информация — отвърна Аркадий. — Но…

— Няма или не разполагаш? — пак го прекъсна Макс.

— И така може да се каже. — Аркадий сви рамене.

— Може ли да се провери? — попита Макс.

— Вече има такава апаратура — отвърна Кирил. — Получи се преди седмица. Благодаря ти, че намери петнайсет милиона долара. Както си знаех…

— Аз знам само, че за това не бива да се жалят пари — не обърна внимание на думите му Макс. — Не ми харесва как щурмуваме този проблем. Постоянно се отплесваме. Повече от сигурен съм: подслушвателят е сложен, когато Серж се оплака, така да се каже, на гражданина следовател, а после изчезна за две седмици и онзи го е заподозрял, че знае нещо и затова се страхува.

— От какво се изплаши наистина? — попита Кирил.

— Сьома и Федя ми бяха приятели — рече Горюнов, без да вдига очи. — И аз помислих…

— Защо се държиш като девица! — възмути се Макс. — И какво от това? И ние дружахме с тях. Но не хукнахме при следователя, нали?

— А аз не знам защо веднага помислих за сина на генерал Тягунов — каза Серьожа. — Изключително точен. Опасен… Освен това съм имал вземане-даване с жена му. Сега тя пее в театър „Станиславски“. Ала Светлова. Казваше, че за това уж можел да ме убие.

— М-да… — обади се Кирил след кратката пауза. — Сега се криеш от него: Но аз на негово място щях да започна именно от теб. Впрочем още не е късно.

— Пак започваш. — Макс се намръщи. — Сега трябва да говорим за друго. Тя, тази Ала, може ли да ни изведе до мъжа си? А ако го преоткупим? При това е уникален стрелец. Ще му платим два пъти повече от досегашния му договор, а на нея комисиона. Какво ще кажете?

— Мислил съм за това — обади се Серьожа. — Боя се, че няма да го издаде дори да знае. Историята никак не е проста. Тя се чувства виновна пред него, разбирате ли? Но ще се опитам.

— Става дума за друго — рече Кирил. — Сами ли ще търсим снайпериста, или Серж ще отиде при този Турецки, с когото ще обединим усилията си, докато не са ни изпозастреляли?

— В никакъв случай! — възкликна Макс. — Нека си върви паралелно разследване. И ще видим чии следователи ще се окажат по-добри.

— Бъди нащрек с Турецки — напомни Кирил. — Още повече че към него са командировали началника на МУР — Грязнов. Добре ще е да научим какво са открили. С това се заемам аз. А ти искаш ли да задействаш твоите хора от „Лубянка“?

— Добре… — отвърна уклончиво Макс. — Но сега друго ме интересува. Обясни ни почерка на килъра… Защо стреля непременно в основата на тила? Не може ли да наведе мушката? За да търсят някого другиго? Така е събрал срещу себе си всички хрътки, които са пуснати да го ловят. Не разбира ли, какво? Каква е причината, можеш ли да ми обясниш?

Кирил почеса демонстративно остригания си тил, сякаш търсеше мястото, където ще се прицели снайперистът.

— Казва ли ти някой… И аз се чудя. Там е най-сигурно. Като уцелиш, няма нужда от втори куршум. Прекъсва шийните прешлени, разбираш ли?

— Не — отвърна насмешливо Макс. — Може би по този начин хвърля предизвикателство на нашите прочути Шерлок Холмсовци?

— Ако ме смущава нещо, то е, че Турецки с неговите хора сигурно си задават същите въпроси — каза Кирил. — А ние откриваме велосипеда. При цялата ти безспорна мъдрост, Макс, все пак не си професионален следовател. Затова не бива да поемаме чак толкова ангажименти. В противен случай от нашата голяма мъдрост ще последват печални неща.

— Бъди кратък! — Макс врътна глава. — Какво предлагаш?

— Нека Серж отиде при Турецки. Не толкова да разказва, колкото да подпита. Трябва да се покажеш, когато всички мислят, че се криеш.

— Какво ще кажеш? — Макс се обърна към Горюнов. — Днес мълчиш, сякаш си се видял на мушката. Съгласен ли си с Кирил?

— Зависи с какво — отвърна Серьожа. — По какъв начин възнамерява да използва факта, че ни убиват, в наша полза?

— Още не знам. — Кирил се усмихна. — Засега не съм мислил. Но там се крие тайната на победата, знаеш го не по-зле от мен. А за твоята договорка със следователите вече казах. Възможно е твоето явяване да свали някои подозрения по наш адрес, ако са възникнали такива при тях.

— Или ще ги усили — допълни Серьожа. — Ще решат, че е заговор.

— А не е ли заговор? — Кирил продължаваше да се усмихва.

— Ще ми се да мисля, че засега не е — отговори Серьожа, без да сваля поглед от него.

— Край! — отсече Макс. — Защото ще се изпокараме. Казах край! Кой има въпроси?

— Обеща да финансираш закупуването на картофи в Холандия — обади се помощникът на министъра на селското стопанство.

— Не бих искал да ви отказвам, както се изрази една дама. — Макс разпери ръце. — Нека твоят шеф да напише на моя писмо. А аз ще помисля. И ще потърся. През зимата сме загинали без картофи. И всичко останало! Нямам с какво да платя на армията в Чечня… Между другото, един въпрос към нашия донжуан, заради когото започна тази война срещу нашего брата помощника на министъра. — С какви пари живее и работи твоят килър? Ако е борец за идеята, както твърдиш? Все пак тия пътувания, хотелите и всичко останало струват пари?

— Сигурно това се питат и в Главна прокуратура — промърмори Кирил. — А ние ги дублираме.

— Но ще ги настигнем и изпреварим! — заключи Макс. — Добре, щом нямате други въпроси, ще кажа веднага: пари няма! Това се отнася за всички. Мога да дам лично на някого в заем. Например до предстоящия хонорар. Но не повече.

13.

И те видяха родния КПП на родния полк. Колата спря. Ала продължаваше да седи буквално като вкаменена.

— Не искам там — прошепна тя, като видя на вратата познатата фигура на прапоршчика Горюнов. А зад вратата бе не само той. Почти целият личен състав на частта. Всички бяха научили предварително за завръщането на семейство Тягунови. Тук са и чеченците. Оставили са будките си, а броят им видимо се е увеличил, оставили са момичетата си, които се събираха там. И още нещо — чуха разнасящата се от прозорците на казармите монотонна ритмична музика в изпълнение на родни бардове.

Пръв тръгна към тях Иван Прохоров.

— Паша, какво стана, провини ли се там? — попита той. — А тук ни казваха, че уж оставяли всички в Москва…

— Какво ли не се говори! — приближи изотзад Сергей Горюнов. — Заповед на министъра, няма мърдане. Здраве желая, другарю капитан! Добре дошли в родното поделение!

Бе малко пийнал, с ръцете в джобовете, но току-що избръснат и изгладен, с празнично настроение. И може да си позволи да не отговори на репликите на насъбралите се: защо капитан? Както и преди, Тягунов бе с шинела с лейтенантските пагони. Да не им се е причуло? Да не би прапоршчикът да се е объркал?

Павел и Ала се спогледаха. Този писар е прекалено осведомен. Значи не са се лъгали? Всичко е в неговите ръце, както и преди?

— Здравей, Ала! — поздрави в това време Горюнов, като леко склони глава, без да скрива тържествуването си. — Приятно е да те види човек толкова очарователна и жизнерадостна. Благодаря, че не забравихте, благодаря, че се върнахте да изплатите дълга си.

Павел се навъси. Това е прекалено. Този писар явно си проси скандал. И като закри с тялото си Ала, направи крачка напред.

— Я повтори… Какъв дълг? — попита спокойно.

— Тя знае! — Писарят тръсна глава без ни най-малко смущение.

— А може ли да ти го върна аз с лихвите? — попита Павел.

— Паша, остави! — Прохоров застана между него и писаря. — Да вървим, нали виждаш, той е пиян и те провокира.

Павел пусна куфарите и като отстрани от себе си Прохоров, застана съвсем близо до писаря.

Горюнов не се помръдна. Никак не се изплаши от внушителния капитан.

— Ами това е специфичен дълг, Павел Генадиевич! Опасявам се, че няма да се справите.

Ала отмести мъжа си и мълчаливо, със замах зашлеви шамар на нахалника. Веднага се спуснаха към тях, разделиха ги, макар писарят да не се съпротивляваше. Само избърса кръвта от сцепената си устна.

— Не се безпокойте, господа офицери! — каза той. — Това е напълно в духа на възраждащите се традиции на руската армия! Защо да не цапардосаш по физиономията по-низшия по чин? То е съвсем проста работа. Исках само да напомня за обещанието на нашата Алочка…

— Престани веднага! — Тя пак се спусна към него.

— Но защо? — учуди се той. — Нали ни обещахте след „Кармен“ да поставите „Травиата“? Или забравихте? Ами да. Направо съм за убиване, щом се осмелих да напомня…

Той се подсмиваше под мустак, държеше се дръзко, като я гледаше нагло в очите.

— Защото ние тук, потънали в мрак и невежество, съвсем щяхме да пропаднем. Но се появихте вие като мимолетно видение. И с какво започнахте гастрола си?

В този момент при тях дотича новоизлюпеният майор Холин с нови пагони и пак в качеството си на дежурен по поделение.

— Холин! — Писарят демонстративно се облегна на него. — Виждаш ли кой е дошъл при нас? А като виждаш, защо се бавиш? Хората са уморени от пътя, виж Алочка не може да си вдигне ръката от умора. Помогни им! Занеси куфарите! Ама не ти. Все трябва да ви учи човек. Нали имаш войници!

Но Павел хвана сам куфарите си и тръгна към КПП. След него Ала вървеше с наведена глава, като се стараеше да не гледа никого.

Изпращаха ги с погледи. Представлението свърши. Затова в погледите се четеше разочарование, преминаващо в равнодушие: ето значи пак…

Ала вървеше по познатия плац и едва не плачеше от унижение. Каква власт има този човек? Нейният мъж е по-силен, умен, съвършен, но и той е във властта на този писар. Или сега не беше времето на силните, умните и порядъчните, а на такива като писаря?

В офицерското общежитие — нов проблем. Нямаше къде да се настанят. Старото място бе заето. Ала се отпусна безсилно на куфарите. Погледна с ненавист смутения Павел. Попаднаха в такова идиотско положение заради неговата добросъвестност. Ах, той не може да си наруши принципите! Да стои сега и да слуша как плачат малките деца и жените си подвикват от единия до другия край на коридора. Защо дойдоха тук? За това ли бе мечтала? Павел беше притеснен. И също се питаше: защо доведох тук жена си?

Къде да отидат и какво да прави дежурният по част майор Холин? Оставаше само да се обърнат към писаря Горюнов.

Серьожа стоеше в групата на офицерите и наблюдаваше мълчаливо какво става. Нека сами помолят. Че са прекалено горди.

— Какво гледаш — изсъска Холин, като оглеждаше Тягунови. — Виждаш какво става! Изтърсиха се като гръм от ясно небе. Къде да ги дявам?

— Това са ваши проблеми, другарю майор. — Писарят вдигна рамене. — Макар че не мога да се съглася с вас, че са гръм от ясно небе.

Павел сложи ръка на рамото на жена си.

— Още утре се връщай в Москва — предложи й той.

— А ти? — Тя извърна глава към него. — Та ти ще пропаднеш тук без мен. Ще станеш един от тях. Ще се пропиеш! Ще остана. В края на краищата твоето татенце ще предприеме нещо… Или ние, Тягунови, сме такива горди?

— Тук няма къде да се настанят — каза Холин на писаря.

— Тук няма — съгласи се Горюнов. — А в новия блок ги чака запазен двустаен апартамент.

Павел и Ала чуха това и отидоха при тях.

— Запазен апартамент ли? И отдавна ли? — попита още веднъж Павел.

— Ами вече половин година — потвърди Горюнов.

— Та ти каза, че се очаквал някакъв чин от столицата! — започнаха да се възмущават офицерите.

— Да — кимна писарят. — Ето го чинът, пристигна. И апартаментът е за него. — И при тези думи се втренчи в Павел. Къде ще ходиш! Ще те пречупим, какви по-серт сме ги виждали!

Павел се засили и го удари мълчаливо през лицето. Писарят щеше да стане от пода, но получи втори удар. И тогава върху Павел се нахвърлиха офицерите. Не, не да ги разделят и разтърват — просто започнаха да го бият, ожесточено, до кръв… Павел се съпротивляваше отчаяно, на негова страна застана един-единствен от присъстващите — старши лейтенант Прохоров.

Те се биеха умело, непоколебимо, но численото превъзходство на нападателите бе голямо. Между тях се въртеше майор Холин, дереше си гърлото и получаваше удари. А самият Горюнов в това време наблюдаваше спокойно боя и застиналата в ужас Ала. Наизскочиха жени, занареждаха, заплакаха деца…

Най-накрая, като си спомни, че има пистолет, майор Холин го извади и стреля в тавана. Но сякаш не го чуха. От юмруците на Тягунов и Прохоров отлитаха все нови и нови побойници. Но ето че събориха Прохоров, събориха и вързаха Тягунов.

— Бива те — обади се тихо Горюнов и всички чуха. И побоят спря. — Виждате ли до какво води при някои хора столичното високомерие! — рече с въздишка Горюнов. — Алочка, Бог е свидетел, че твоят мъж започна пръв. — А това мирише на трибунал — и сбогом, кариера! Или не трябва? — Той огледа офицерите. — Може би ще се размине без трибунал? Предстои ни още много да служим заедно! После, жалко за жените. Ще отидат утре при „бащицата“, ще паднат в краката му…

— Карай! — възбуденият Холин разсече въздуха с ръка. — Още днес да съставиш рапорт!

— Слушам! — Писарят тракна токовете. — Само че вие като дежурен трябва да съставите рапорта, по правилата.

— Ти ще го напишеш, а аз ще подпиша! — държеше на своето Холин.

— Слушам! — Горюнов козирува. — Разрешете да изпълня? Или да почакаме до утре? Да го съжалим? Все пак млад офицер, такава перспектива, татко генерал, жена красавица, певица… Е, Холин, в края на краищата разбиха моя нос, а не твоя! Аз бих простил. Какво пише в Писанието? Като те ударят по дясната буза, обърни лявата. Така и аз. Жената ме удари отляво, а мъжът отдясно. Всичко е точно.

— Да те вземат мътните… — Холин започна постепенно да се успокоява.

— Хайде, господа офицери, свободни сте! — каза Горюнов на събралите се и преживяващи сбиването офицери. Много от тях си изпатиха здравата, пъшкаха, не можеха да си поемат дъх.

— Мъжки игри! — Писарят сви рамене и се обърна към Ала. — Разтоварване в нашия монотонен, сив живот. По-рано поне имаше опера. Или карти. Сега не е до карти. Развържете ги, какво гледате — нареди той.

— Трябва да ме арестувате — каза Тягунов на Холин.

— И мен също — повтори след него Прохоров.

— Не ви свърта? — Писарят клекна до Павел. — Щом не искате вкъщи, може да отидете и в карцера.

— Хайде, Паша! — Ала умоляваше мъжа си. — Да вървим вкъщи, не мога повече!

— Алочка, вашият мъж май се учуди защо биха него, а не мен — рече Горюнов. — За да спечелят благоразположението ми. Имаме по разпределение един човек за „гореща точка“. Не се казва коя. А те не искат там. Но колкото и да е странно, не това е главното. Те ме ненавиждат, а на вас завиждат. Чувствате ли разликата? Паша, тук си чужд елемент. Такъв ще си останеш. Баща ти е генерал, всеки момент могат да те отзоват в столицата за по-нататъшна служба някъде на паркет. И Алочка не можа да скрие, че се гнуси, като видя как живеем. Вместо да сее светлината на културата във войнишките и офицерските маси. А простите хора съвсем не могат без вълшебната сила на изкуството. Без нея се пропиваме, чувствайки презрението на елита. Сега разбра ли, Павел Генадиевич?

— Свърши ли? — попита Павел, на когото Ала изтриваше кръвта от лицето.

— Засега това е всичко! И тъй, вашето решение, другарю капитан. В карцера без жената, или в самостоятелно двустайно жилище с жената?

— Арестувайте ме, другарю майор! — спокойно каза Павел на Холин. — Какво гледате? В това поделение някога ще започне ли да командва уставът, а не писарят на строевата част? Постъпете според устава!

— Паша… — Ала изтръпна. — Какво правиш?

— Всичко направи ти, когато сключи сделка с този…

Той и сега не криеше презрението си към писаря. Горюнов вдигна рамене.

— Е, както искате, другарю капитан! Само че къде ще заповядате да сложим жена ви? Впрочем забравих да ви кажа по повод на разпределението. В онази „гореща точка“, да предположим Таджикистан, се иска да отиде най-добре подготвеният офицер, без деца. Предпочитание се дава на желаещите да изкупят… Ще има какво да изкупвате, като отидете на трибунал, другарю капитан!

— Върви по дяволите! — извика Павел. — Караулът ви, другарю майор? Водете ме.

— И мен също — обади се Прохоров, който бе мълчал досега. — Не мога да гледам как всички се нахвърлят върху сам човек.

— Похвално качество за руския офицер — кимна писарят. — Но вие не сте ме оскърбили с действие. Само се застъпихте за другаря си.

— Гади ми се от теб, писарче! — Прохоров не издържа. — Ето че те оскърбих. Можех и по-грубо. Но тук има жени. Достатъчно ли е?

— Какво правите? — плачеха Ала и Надя, жената на Прохоров. — Спрете. Опомнете се! На кого е нужно това?

— Само на твоя мъж. — Горюнов сви рамене, но вече не толкова уверено. — Не ми трябва този скандал.

Холин гледаше смутено всичко, което става. Макар да е дежурен по поделение, никой не му обръщаше внимание. И той избухна с нова сила:

— Дежурният! Дневалният! Спешно извикайте дежурните от комендантската рота. Кажете, че двама офицери трябва да бъдат изпратени в ареста.

14.

Володя Фрязин се ровеше като къртица. Любознателен младеж, търпелив, затова реших да го използвам да събере информация от роднините и близките приятели на убитите. И Володя се стараеше с всички сили, търсеше, копаеше и преравяше. Поне нещо трябва да съвпадне. Естествено, за убития полеви командир не научихме нищо.

Не можех да изпратя Володя в Чечня. Пред очите ми веднага се появяваше светлият образ на интелигентната му майка с немия укор в очите. А той щеше да отиде. Дори говореше за подобна необходимост.

И когато се обади и каза, че май нещо е намерил, аз го възприех напълно сериозно. Володя не хвърля думите си на вятъра.

— Някои неща съвпадат — влезе той стремително в кабинета ми.

— Така направо? — попита Слава. — Просто съвпадения?

Володя не обърна внимание на подмятането. Хвърли куртката си на бюрото и извади касетофона си.

— После ще слушаме — казах аз. — Сега ми трябва резюмето ти. Какво съвпада?

— Чечня — отвърна Володя. — В един или друг аспект — винаги Чечня.

Ние със Слава се спогледахме.

— Да вземем Меланчук — продължаваше Володя, — ето запис от разговора с техния изпълнителен секретар.

Той ми подаде протокола от разпита на свидетеля.

— Колко ти взе? — прекъснах го аз.

— Николко! — Фрязин вдигна рамене. — На това отгоре се канеше да плати. Казах му, че ще бъде интервю за телевизията. Уговорих един приятел, който работи там, да дойде с телевизионна камера. Те имат нужда от изяви в медиите. Трябва да привлекат вниманието върху себе си.

— Умно — похвали го Слава.

— Близо пет минути се перчи. Започна да разказва за мъченика на борбата Меланчук. Стана ясно: Меланчук бил събран група доброволци, главно бивши биатлонисти, половината от които — момичета. И заминал с тях в Чечня. Там изкарали хубави пари за движението си. Не спомена колко. Каза само, че уж за всеки улучен руски офицер чеченците плащали по хиляда и петстотин долара. Като се успокои, даде показания вече като свидетел.

Двамата със Слава го слушахме внимателно.

— Но, Володя, нали все пак ти започна от Салуцки… — намеси се Слава.

— Със Салуцки, по-точно с неговото семейство, имах най-много трудности. Ако националистът дойде в Москва лично и целият разговор бе на перона на Киевската гара, а после в транспортната милиция, то с роднините на Салуцки ми се наложи да разговарям предимно през опънатите на вратите вериги. Някакви възрастни хора, съвсем бедни и изплашени. Дълго не искаха да отварят. Но на едно място, имам го записано… — Той затърси в тефтера си. — На Лефортовски вал една баба, негова родна леля, изведнъж каза, че не се страхува от нищо и знае кой е убил племенника й, който е бил гордостта на многобройния им род. Попитах я: защо той, толкова богат, не ви помагаше?

— Тук си сбъркал — прекъсна го Слава. — Надявам се, че не те е изгонила?

— Не пречи — казах аз. — Да чуем по-нататък.

— Така е. Не знам как ми се изплъзна от езика — въздъхна Володя. — Та едва я склоних да даде показания. Обещах, че щом намерим убиеца, ще го разстреляме. Без съд и следствие. Тогава тя ми показа вестник със снимката на Руслан Садуев. Имаше статия за него след убийството… Ако си спомняте, писаха във всички вестници. Та бабката веднага го позна. Идвал е в Москва в началото на деветдесетте. Имал някакви взаимоотношения със Сьома. Той я помолил да настани Садуев у тях. Затова веднага си го спомни. Отначало се страхувала от него, но после свикнала. Само веднъж се изплашила, когато го видяла как брои пари, огромни пачки в куфара. А той видял как тя се изплашила, но не казал нищо. После Сьома й се скарал. Заповядал й да не си пъха носа в неговите работи. И тя мълчала. А след гибелта на племенника си не знаела на кого да каже.

— Знаела ли е за убийството на Садуев? — попитах аз.

— Не. Беше много войнствено настроена. Попитах я колко е продължило гостуването. Взе да си спомня. Отпътуването на Садуев, когото повече не е виждала, съвпадало с някакъв семеен празник. Това е било през октомври деветдесет и първа. А наскоро след това Семьон Салуцки открил своя банка с неголям уставен фонд. И станал много богат човек. Бабката плачеше от умиление, когато разказваше какви костюми и златни верижки за джобния си часовник е купувал. И дори правел някакви подаръци на лели и вуйчовци.

— Благодетел — рече Слава. — Семейна гордост, неговата верица! Ти разбра ли откъде започва всичко? — и той се обърна към мен.

— Сега ще започнеш да ми разказваш за чеченските авизо — не му обърнах внимание, — както за златото на партията… Добре де. А нашият отмъстител, нека го наречем така, какво не е харесал у телохранителя на турския премиер? Знам какво ще кажеш! — постарах се да изпреваря Слава. — Сигурно е бил замесен в доставката на доброволци и оръжие за сражаващата се Чечня. Върви сега, че провери.

— Проверих — каза свенливо Володя.

— И в Турция ли ходи? — усмихна се Слава.

— Не. Просто трябва внимателно да се четат вестниците.

С тези думи Володя разгърна един брой на „Нощен живот“ с разголена хубавица на първа страница.

— Интересуваш ли се? — ухили се Слава, като се загледа в нощната красавица.

— Не, само разглеждам — отвърна смутено Володя. — Там винаги има нещо неочаквано. Между темите. Разбирате ли? Всякакви скандали и произшествия от света на известните хора. Та ето тази бележка… — Той разгърна няколко страници. — Четете!

Започнах да чета. Отначало повърхностно, после ми стана интересно. Излиза, че главният телохранител е бил не само доверено лице на премиера, но и голям любител на женския пол, главно от славянски произход. Та без да се бои от куршумите, извел от воюваща Чечня една светлокоса биатлонистка. Преди това се бил влюбил в нея на един от плажовете в Апшерон, където тя си почивала след работа, а той бил на неофициална визита по молба на властите в Баку. Вестникът не се интересуваше какво е правил там. Работата е ясна, наблягаха на любовната страна в историята. Той е ходил няколко пъти в Чечня, като е рискувал живота си и използвал служебните си командировки за срещи с любимата, която го целувала, без да отлепя окото си от оптичния мерник. И уж при едно от идванията си й подарил най-нов модел снайперистка винтовка, с което окончателно покорил загрубялото й сърце. И така нататък. Къде свършва истината и започва измислицата? Интересна версия за гибелта му. Да, казваше статията, по него е стреляно, а не по премиера. Направил го неин бивш ухажор, шампион на СССР по стрелба с винтовка.

Върнах вестника на Володя. Може и така да е. Пък може и да не е.

Той разбра всичко това по погледа ми, наведе очи и скри вестника в старата си чанта.

— Може ли да погледна? — попита ревниво Слава, не знам защо го бяхме забравили.

— Да, заповядайте! — трепна Володя. И пак извади вестника.

Володя пъшкаше, охкаше, клатеше глава. Чакахме го търпеливо.

— А пък аз нямаше да оставя това без внимание — каза Грязнов, когато връщаше вестника. — Забрави ли, че ме праща в Олимпийския комитет и във Федерацията по стрелкови спорт? Та и това момиче, и този ухажор всъщност са били в националния. Едва сега си спомних имената им. Мога да проверя още веднъж. Ясно ли ти е сега какво се получава?

Ние се спогледахме озадачено. Володя мълчеше скромно, за да не пречи на мислите на прочутото ченге да текат и се оформят в логически фигури. Май пак ни тръгна карта.

— Излиза само, че има много съвпадения — казах аз, — дори прекалено много. Непрекъснато очакваш нещо такова. Всичко е много по-просто, отколкото си го представяме. Така или иначе всички действащи лица са свързани с Чечня. Друг въпрос от какво се е ръководел нашият отмъстител в подбора си… Ако помниш, бившата му жена каза: не превръщайте мъжа ми в отмъстител. Да, отмъстител! Човек, дето се е прежалил и само отмъщава, без да мисли за съдбата си, за жена си, който всичко е загубил и не търси нищо. Само мъст! Ето доминантата на поведението му. Сега разбра ли?

Слава скочи и закрачи из кабинета.

— При това знае много. И би могъл да разкаже. Още от самото начало стана ясно, че всички убийства не са случайни.

— На тебе е ясно — изломотих аз.

— И на теб — не ме остави Слава. — Колко пъти тайно сме одобрявали избора му. Забрави ли?

Посочих с очи Володя. Какво ще си помисли, като слуша подобни откровения?

— Володя е наш човек! — махна с ръка Грязнов. — Между другото, ще ти го взема. Ще му дам прилична длъжност и по-прилична заплата!

— Ама няма да дойда — рече Володя.

— Ще дойдеш и песен ще пееш! — обеща му Слава. — И ще ме надминеш! Пък и какво ще правиш ти, творческата личност, в прокуратурата? Ще се превърнеш в същия досадник като шефа си.

— Говори така от завист — намигнах на Володя. — Някога искаше да идва тук.

— Някога на млади години, когато се скарах до смърт с шефа си — започна да обяснява Слава. — После бях благодарен, че не ме взеха. Моят начин на мислене не ставаше за тях! Не говоря за моите начини за самостимулиране. Но тукашните прокурори са нищо без нас, оперативните служители, работните коне! Истинската работа е само при нас, в криминалната милиция.

— Добре де — казах аз. — Три на два за теб. Разтовари ли се? Да караме нататък. Володя, ти си се докопал точно до каквото трябва. Картината съвпада. А какво си разузнал за потърпевшите, за убитите помощници на велики шефове. Те също ли имат някакво отношение към чеченските събития?

— Чуйте разказите на хората, които са ги познавали отблизо — предложи Фрязин.

Изглежда, Володя мислеше, че не му вярваме. Смятаме, че нагажда отговорите. Сигурно така изглежда отстрани. И не е зле да ги послушаме. Но погледнах тъжно огромната камара с протоколи и касетите, които Володя извади пред нас, и ме заболя главата.

— По-добре със свои думи — рече Грязнов, след като ме погледна бегло. — Както за тези, за които току-що говори…

— Там нещата не са толкова явни… — започна Володя. — Прерових няколко тона вестници и десетки записи с разговори.

— Кога успя? — не се сдържах аз. — Нали дежуреше нощем, участваше в операция „Трал“…

— И разбрах, че не се занимавам с най-важното — отвърна Володя. — По-лесно е да намериш името на много известен човек в някой вестник, отколкото убиец сред десет милиона жители.

— Значи си проявил аналитични наклонности? — попита Слава. — Сега виждаш ли къде му е мястото? При нас, на щат в главното управление.

— И какво откри там? — прекъснах Слава.

— Следих повече за придвижването на самите шефове на загиналите, защото знаех, че помощниците са след тях. След това, което изясних за Садуев и Салуцки, се заинтересувах от работите на отстранения сега вицепремиер, които са свързани с Чечня…

Той пак порови в чантата си.

— Ето снимка от „Известия“. Подписване на предварителен договор. Така се е образувала Южната нефтена компания. Виждате, подписва премиерът. А на заден план и отляво — познахте ли го?

Ние се наведохме едновременно, за да разгледаме вестника.

— Кой е този? — попита Слава.

Володя мълчаливо извади снимката на загиналия помощник на вицето.

— Познахте ли го? А ето какво научих в статистическия отдел на нашата прокуратура… — Той извади официална справка. — Възбудено е следствие за злоупотреба в особено големи размери. По отношение на същата Южна компания. После е прекратено поради липса на достатъчно улики.

Грязнов ме загледа въпросително.

— Какво ме гледаш? — измърморих аз. — Имаше такова дело. Само че не го водех аз. Звягинцев се занимаваше с него, сега го повишиха. А предишният главен го накара да прекрати следствието. Наистина нямаше достатъчно улики.

— Но са откраднали достатъчно? — присви очи Грязнов.

— Повече от достатъчно — отговорих. — Прекратиха го по отношение на ръководството на акционерното дружество. Трябва да надникна в нашия архив. Интересно кой ли фигурира там? Поименно.

— Загрява! — похвали ме Грязнов, като гледаше Володя. — А ние имаме само недостатъчни улики. Достатъчните не ни стигат. Да не говорим за преките доказателства. И пак работим.

Той тупна Володя по рамото.

— И той работи! А ние само правим физиономии. Все не ни отърва! Искаме някой да ни поднесе всичко на часа. Вярно ли е, Александър Борисович?

— Много дрънкаш — казах аз. — А иначе е вярно. Какво още? Има ли нещо друго?

— Мислех, че за начало стига… — смутено отвърна Володя. — Търся. Разглеждам вестниците. Между другото, ето, написал съм писмо до телевизията. Първа и втора програма. Подпишете го. Искам да видя някои телевизионни програми от есента и зимата на деветдесет и първа.

Подписах, без да кажа нито дума. Слава гледаше влюбено Фрязин. „Ще го отмъкне — помислих си аз. — Като едното нищо. Но ще видим тая работа. Ще задействаме майката на Володя. Като интелигентна жена ще ме разбере. Нейният син, естествено, е находка за следствените органи. Въпросът е в чии ръце ще се окаже. Не знам защо ми се струва, че при Грязнов ще започне да пие. И ще престане да се смущава и да се изчервява. Върви разбери какви ценни качества се губят в този случай.“

— И тъй, с какво разполагаме? — попитах аз.

— Стоп! — прекъсна ме Слава. — Дори не започвай без Меркулов. Той има глава на виден държавник. А тук е замесена голямата политика. Не знаем на какво ще се натъкнем. И какво ни очаква. Затова първо му се обади.

— Той усеща кога го чакат и сам ще звънне — отвърнах аз. — Сега ще видиш.

И в този момент звънна вътрешният ми телефон. Грязнов и Фрязин се засмяха. Вдигнах слушалката.

— Какво ви е толкоз весело? — попита Меркулов. — И аз искам да се посмея. Че ме е налегнала мъка… Нещо ново около нашия убиец?

— Ами идвай! — Намигнах на Слава. — Само теб те няма. Чакаме те!

Меркулов дойде, изслуша ни и каза:

— Новото е само това, че засега не са убили никого по познатия ви начин.

Ние дори не помислихме да се обиждаме.

— Като работен резултат звучи тъжно — продължи той. — И оптимистично от гледна точка на човешките права. Може да е свършил патроните?

— Или да е намалил списъка? — предположих аз. — Но пък ако всичко е свързано с Чечня, той има широко поле за действие. Стреляй, колкото си искаш. Между другото, ако има други убийства с подобна винтовка, няма да е лошо по куршумите да се идентифицира оръжието.

— Може да е започнал от помощниците, а после да мине на шефовете им? — каза Слава. — Как е правил другарят Сталин? Започвал от готвачите, шофьорите, лекарите, съпругите…

— Той се крие — рече Меркулов. — Знае, че го търсят, и се крие. Докато спадне напрежението. После ще се залови със старото. При това не знаем откъде има пари. Източникът на доходите му… Ако държите на варианта отмъщение, по правило това се прави безкористно.

— Възможно е да има спонсор — предположих аз.

— Ако се съди по това, което знаем, най-вероятно е вълк единак — обобщи Меркулов. — Въстанал сам срещу всички. Отмъстител, както вече каза и ти. Или нещо, което вече се нарича чеченски синдром.

Погледнах Володя под око. Сигурно имаше какво да каже, но не се решаваше да се намеси в разговора на светилата от следствието. Излишната почтителност не води до добро, знаех го от собствен опит.

— Искаш ли да добавиш нещо? — попитах Фрязин.

— Извинете, но исках да кажа…

— Хайде, прекъсвай ни, у нас има свобода на словото, като на митингите — рече Слава.

— Във вестниците пише за тези, които трупат пари от чеченската война — започна Володя. — Наистина, не съобщават имена. Но пишат много и настойчиво. Може да знаят нещо. А ние само ги заобикаляме. Забраняват ни да контактуваме с пресата.

Той прехапа език, понеже при тези думи Грязнов и Меркулов погледнаха едновременно към мен.

— Ами да — подразних се аз, — имаше такова нещо, и аз, и други забраняваме да се дават интервюта на журналистите. Какво гледате? Забравихте ли колко вреда имаше от публикациите им? Пък и съдът не се радва, ако във вестниците се появяват писания преди гледането на делото. Толкова доказателства са компрометирани по вина на недобросъвестни журналисти.

— Пък и новият главен прокурор неведнъж ни е молил да не даваме информация, преди делото да влезе в съда — допълни Меркулов.

— Свободата на словото се простира до края на моя кабинет — добавих аз. — Тук говорете каквото искате. Всичко, което ще помогне за разкриването на престъплението.

— Но може ли да издиря тези, които пишат за далавераджиите от войната в Чечня? — попита Володя. — И да ги разпитам?

— Тук няма нужда от разрешението ми — казах аз. — Разрешено е всичко, което е полезно за делото.

— Как не разбираш, та той няма достатъчно опит в общуването с репортерите… — каза меко Костя. — С тях човек трябва да е предпазлив. Нужен е особен контакт.

— Хайде тогава да проведем някаква пресконференция — предложи Слава. — Дори да е при нас, на „Петровка“. Ще съберем пишещите братя, ще отговорим на въпросите им. После ще ги разпитаме пък ние. Кое е главното за нас? Нашето дело. И журналистите могат много да са ни полезни, ако ги предразположим към себе си. Още повече че с тях ще беседва не маститият Турецки, този динозавър от разузнаването, а младото доверчиво дарование на име Володя Фрязин…

И Слава прегърна приятелски младия ми помощник.

Ще го отмъкне, като едното нищо ще го отмъкне!

15.

Телефонът събуди Ала към един по обяд. Като надигна леко глава, видя пред себе си гладкото голо рамо на Валера Сурков, сина на гримьорката й, който бе осветител в театъра. Той дори не помръдна. Спеше дълбокия сън на изморен млад мъж. По-млад с дванайсет години. Сигурно се обажда неговата мамичка, търси го… А доброжелателите, както винаги, само чакат да подскажат къде може да е нощувало ненагледното й чедо.

Тя спусна краката си на пода, хвана слушалката на радиотелефона и мина боса в другата стая.

— Аз съм, Павел — каза бившият й мъж. — Събудих ли те?

Тя усети как дъхът й спира, а краката й омекват.

Затвори вратата към спалнята бързо и по инерция, сякаш той можеше да види кой е там.

— Какво мълчиш? — попита той. — Да не си глътна езика?

— Ами още не съм закусвала — отговори тя с дрезгав от съня глас. — Здравей!

— Исках да те помоля за нещо — започна Павел.

— При мен не бива — отвърна веднага тя.

Той помълча. Изглежда, размишляваше: дали да затвори веднага, или малко да почака. Тя също разбра, че с изпуснатата забрана се издаде, и не можеше да намери необходимите думи.

— Имаш нужда от моята помощ ли? — попита Ала. — Тук ли си, в Москва?

Сега тя мислено се похвали, че зададе естествено въпросите на човека, за когото сякаш нищо не е знаела.

— Трябват ми пари.

— Така изведнъж ли? — На него винаги всичко му трябва на мига, веднага. Така започна любовният им живот. Някога неговата страст я подчини изцяло. Едва се запознаха, а на сутринта вече бяха любовници.

Освен това той се учудваше, че тя се оказа девствена. „А ти какво очакваше?“ — попита тя тогава обидена. Той я прегърна внимателно за раменете. И на нея й се прииска да се скрие върху силните му гърди, зад широките му рамене.

И с този осветител, който спи оттатък безметежно, се свърза също тъй стремително, повлечена от страстта, без да се съобразява кой какво ще каже в театъра… Тя разбираше, че е безразсъдно, годините й са други, но така бе закопняла за силно мъжко тяло…

— Колко? — попита в отговор на мълчанието му. Изведнъж й се стори, че той затвори. И това я изплаши. Макар съвсем наскоро, като научи, че е тук, в Москва, и го търсят, си казваше, че веднага ще му затвори телефона…

— Не мога да говоря дълго — каза Павел. — Наблизо съм. Наел съм квартира. Можеш ли да дойдеш след два часа на нашето място, помниш ли го?

— Разбира се, че го помня. И всичко помня.

Ала не можеше да се реши да му каже, че го търсят, че го преследват, както той е преследвал неизвестните за нея хора. Но кой знае защо искаше да мисли, че те си го заслужават.

— Не си ли сама? — попита той.

Тя очакваше този въпрос. И се страхуваше панически от него.

— Аз ли? Сама… искаше да дойдеш ли?

— Не, не — побърза да отговори той. — И колко можеш да ми дадеш? По-добре във валута. Наел съм квартира, трябва да платя. Ще ти ги върна.

Сега трябваше да зададе съвсем естествения въпрос: защо не си у родителите си? Защо, по каква причина ти се налага да наемаш квартира? Ако не зададе този въпрос, ще се издаде. Ще означава, че знае: налага му се да се крие. И тогава може би знае и защо се крие…

Так и не попита. Нямаше време. Валера я хвана неочаквано отзад, притисна се с горещо от сън тяло. И тя почувства нещо като отвращение, сякаш е преяла нещо вкусно.

— Защо си сама? — попита младежът, като се стараеше да й вземе слушалката.

— Ще дойда! — извика тя накрая и отстрани Валера с лакът.

Той се сви от болка и се хвана за корема.

— Какво правиш? — извика. В хлапашките му очи се появиха сълзи, устните му трепереха от обида. Същинско теленце.

— Край! Вдигай си багажа! — извика тя. — Отивай си вкъщи, при маминка! Мъжът ми се върна, разбра ли, или не си? Валера, не ставай глупав.

— Нали казваше…

— Какво ли не съм казвала… Приготвяй се!

— И момчетата разправяха. Нямаш мъж.

— Значи сега ще имам. Ясно? И повече не се появявай!

— Но защо? — Той като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

И тя не за първи път усети към него нещо като майчина жалост. Такъв цял живот ще има нужда от утешение. Нейната гримьорка често й разказваше за сина си как се храни, от какво боледува и че нямат мира от съученичките му. Тя убеди директора да го вземе осветител, за да поработи преди казармата. На Ала й бе интересно да го погледне, когато се появи за първи път. Целият театър се забавляваше, като го виждаше как навежда очи и се изчервява, ако към него се обръщаха ослепителни жени от рода на Ала Светлова.

От Валера не ставаше никакъв осветител. Режисьорите се скъсваха да крещят на репетициите, като искаха от него невъзможното. Майката плачеше и молеше да не изгонят синчето. Веднъж Ала не издържа и се качи горе при него, за да му набие в главата как трябва да осветява нея, водещата солистка, а той я гледаше като богиня, слязла от Олимп.

Горе бе тясно и горещо, тя неволно се притискаше до него с голото си рамо, чувствайки как през нея преминава тръпката на чистото, младо тяло. Почти й се зави свят.

В театъра заговориха за близостта им, това стана след една премиера. Майка му спря да разказва за него и вече идваше в гримьорната й със свити устни и зачервени от плач очи. Не знаеше дали да скърби, или да се радва. При това сега хвалеха Валерочка и по-младите от Ала певички започнаха да се качват при него.

Но синчето й, родната й кръв, както преди, умираше от любов към тази вещица, за която всички говореха, че била погубила безброй мъже. Все пак дванайсет години разлика, за какво мисли тя? Той ще си намери жена. Още дълго ще привлича женските тела и души. Ала разбираше, че е време да се освободи от това сукалче. И ето че тази възможност се появи.

— Не си ми направил нищо лошо — започна тя спокойно. — Ти си добро момче. Само че аз постъпих лошо. Нали майка ти ти е говорила за мен? Само че честно. Говорила ли ти е?

Той кимна. Устните му трепереха, както и преди, и той дори не се опитваше да го скрие. Напротив, стараеше се, както правят децата, да събуди жал в нея. И това хлапе ще отиде в казармата? Той има нужда още да го хранят с лъжичката, не може като хората сам да сложи един презерватив… С една дума — Валерочка. Такъв и ще си остане.

— Така и ще сложим край — каза тя. — Мъжът ми се върна. Аз го чаках. Ти приличаш по нещо на него. Но само външно.

— Ще го убия! — изкрещя той и гласът му секна.

Тя въздъхна. Всичко е ясно. Момчето от малко се е нагледало на всевъзможни оперни драми. За него няма други геометрични фигури, освен триъгълници, в които излишният трети разрешава проблемите с помощта на кинжала. Под крилото на обичливата и предана на театъра майка животът му е станал същата опера, в която е чакал да играе главната роля.

— Глупости! Никого няма да убиеш — успокои го Ала. — Нали никога никого не си убивал? — Тя го погледна внимателно.

Той поклати отрицателно глава. А Паша е убивал, помисли си Ала, сигурно е убил вече мнозина. Наистина засега никого от тези, които са ставали трети. В това число Серьожа Горюнов… Макар че е могъл. Но не е искал.

— Бъди умно момче — каза тя. — После ще срещнеш твоето момиче и ще ми благодариш. Бездруго нашите отношения отидоха твърде далеч. Хайде! Край, стига вече… — и свали от себе си ръцете му. — Върви се обличай. Само че най-напред вземи душ. Валерочка, чу ли какво ти казах?

Тя го научи и душ да си взема. Хлапакът хич не беше свикнал на ред и чистота. Все пак личи, че е раснал без баща.

А в леглото проявяваше пълен мъжки егоизъм, който тя преодоля с такъв труд. Налагаше се да го учи на всичко, като се почне от изкуството да осветиш действащите лица и изпълнители.

— Разбрахме ли се? — попита тя. — Валерочка, миличък…

— Ами ако той научи за нас? — С този въпрос и мъченическия си вид изказваше известна надежда, в която сам не си вярваше.

Ала направи ефектна сценична пауза. Нека момчето малко се поизмъчи от неопределеността.

— Ами тогава… може би. Ако не ми докараш алергия с твоето хленчене.

Колко малко му трябва на такъв като него! Лицето му грейна, стана почти детско, очите му засияха.

И пак трябваше да го отблъсква, когато се натисна да я целува.

— За последен път! — молеше се той. — Най-последен…

— Хайде, стига, стига. — Тя го отблъсна. Не много силно обаче. Все пак благодарение на него още се чувства млада и привлекателна.

И той не иска да гледа тия разплодили се напоследък кучки със спуснати коси и цинични възгледи за живота.

Едва се отърва от него. Страхуваше се да не закъснее. От доста време вече колата й е неремонтирана и затова всеки път се налага да хваща таксита, а между шофьорите има всякакви. Лепкави, противни, досадни, не щат пари, искат телефона й. Колко пъти е давала измислени, без да си дава сметка какво ще стане, ако пак попадне на такъв. Досега имаше късмет.

Тя пристигна дори малко по-рано от уговореното. Малко ресторантче в района на „Бронна“. Стоеше и чакаше, от вълнение си хапеше устните и пръстите — лош навик от детството. А той дойде съвсем от друга посока, не откъдето го очакваше. Веднага го позна и си помисли, че дори отдалеч прилича много на фоторобота.

Павел я погледна изпитателно, а тя подсмръкна по женски, склони глава на гърдите му, за да скрие пълните си със сълзи очи. Влязоха в ресторантчето, тя го държеше под ръка, притисната до рамото му. Вътрешно си отбеляза, че е спокоен, не се оглежда и озърта, хем сигурно знае, че го търсят в момента.

Но как да го предупреди. Май ще е по-добре, ако той каже сам.

Вътре веднага им обърнаха внимание. По-точно на нея. Ала помисли, че нямаше смисъл толкова да се докарва и гримира.

Той огледа разсеяно посетителите. Прилича на някакво сборище. Сурови младежи с бръснати глави, почти не се виждаха момичета.

— Да се махаме оттук — каза тя тихо на Павел.

Той сви рамене и седна на една свободна масичка. Нима не се бои?

— Как мина премиерата? — попита той, като гледаше разсеяно менюто.

— Нима си бил там? — полувъпросително каза тя.

— Бях — кимна Павел. — В антракта се наложи да си тръгна.

— Как не те е страх… — Тя поклати глава. — Набиваш се в очите на всички.

Той я погледна внимателно. Значи тя всичко знае. А щом знае, че е бил на премиерата, значи й го е съобщил този, който го търси.

— Видяла си портрета ми? — попита той, като се усмихна едва-едва. — Наистина ли си приличам?

— Мога да помогна, умея да гримирам. Да сменям прическа. Очила…

— И ще станеш съучастник.

— Вече станах… — каза тя, а после се сепна и бръкна в чантичката си.

— Само не сега — спря я той. — И не тук. А ще станеш съучастник, ако не донесеш за срещата ни.

Тя го погледна изплашено. Той се усмихваше напрегнато.

Все пак доста се е променил. Отслабнал е, под очите му има торбички. И това постоянно напрежение, което го издава веднага — ако гледаш внимателно, разбира се.

— Нали ти предложиха да съобщиш, ако се свържа с теб?

Тя кимна.

— Тогава съобщи — рече той. — Само без подробности. Срещнали сме се и точка. И оттогава не съм се обаждал. Разбрахме ли се?

Павел сложи дланта си върху ръката й. От съседните маси ги оглеждаха внимателно. Там пиеха внесена отвън водка и хапваха за мезе пушено месо, миризмата му се носеше от кухнята.

— Защо правиш това? — не се стърпя тя.

— Кое? — попита той, като се усмихваше спокойно.

— Убиваш хора — едва изрече тя с треперещ глас.

— Не убивам хора. — Той сви рамене. — Убивам тези, които убиват невинни. А те не са хора. И стига за това… Исках да ти кажа още нещо: пя превъзходно. Много съжалявам, че не можах да остана за второ действие. Ти си в чудесна форма. Понякога просто забравям, че ти си ти.

— Благодаря за комплимента. — Ала се усмихна насила, после лицето й потъмня при вида на двама здравеняци, които станаха от съседната маса и се насочиха към тях. Вървяха бавно, клатушкаха се, устата и брадите им блестяха от мазнина.

Павел разбра всичко по погледа й и вътрешно се стегна.

— Да се махаме, много те моля! Ти не бива…

— Стой кротко — рече той спокойно.

— Не желаете ли да се присъедините към нашата маса? — попита единият от младежите, най-якият, и Ала я лъхна на кръчма и чесън. — Че все сме сами. А ни е скучно, няма много момичета.

— Имаме делови разговор — каза тихо Павел. — Не виждаш ли?

— Все работа, работа… — внезапно към тях се присъедини едно курве. — Може пък да скучаем сами. Те са осем, а ние с Надка две, нали? Бе какво ще ги кандърдисваш! Хващай ги и води.

И тя застана до масата им. Този, който ги канеше, си сложи свойски ръката върху рамото на Ала.

— За начало да се запознаем, а? — попита той. — Кротувай, мухльо, не говоря с теб.

— Ръцете! — Павел сякаш изкомандва, като видя как Ала се опитва да се измъкне. — Ръцете, казвам!

После направи някакво светкавично движение — и желаещият да се запознава изведнъж се просна на земята. С лице към фаянсовите плочки, ръката извита зад гърба. Павел го удържаше с една ръка сякаш без особени усилия. В другата му ръка блесна пистолет, което накара цялата компания да се отдръпне и да изпопада на земята.

— Предупреждавах ли те? — Павел попита преобърнатия.

— Боли бе, звяр… Какво гледате? — извика към приятелите си, без да вижда оръжието в ръката на Павел. Откъм кухнята надникнаха бързо физиономии с бели шапки и веднага се скриха.

Ала трепереше цялата, бе се впила в лакътя на Павел и нареждаше:

— Много те моля! Да си тръгваме, веднага да си тръгваме!

— Другарят пак не разбира — изрече Павел любимата си поговорка тихо, но така, че да чуят всички, и направи рязко движение, от което ръката на любителя на случайните запознанства изхруска, изкриви се неестествено и омекна като памучна. Младежът изпищя, изтрезнелите му приятели се юрнаха към кухнята, като се блъскаха един през друг и преобръщаха маси и столове.

Събореният вече не виеше от болка, а плачеше с пияни сълзи.

— Тръгваме си — каза Павел и хвърли на масата две едри банкноти.

— Защо толкова? Нали имаш проблеми с парите — рече Ала. — Та ние не сме поръчвали нищо.

— Нали ще ми помогнеш? — попита я той с измъчена усмивка, в която прозираше умора от всичко станало. (Ето, даде урок на една отрепка. А колко още има? Един живот няма да му стигне.)

Те излязоха бързо от ресторанта. Ала успя да се огледа. Зяпаха ги от прозореца на кухнята — там бяха и белите шапки, и бръснатите глави.

Тя вървеше след него, а ушите й още чуваха как изхрущя счупената ръка. Отначало той вървеше бързо напред, после поспря, притегли я към себе си, прегърна я през раменете и продължи по-бавно.

Притъмняваше бързо. Излезе вятър и от ниско надвисналото сиво небе се посипа суграшица.

Той я преведе през някакви дворове с два изхода, влязоха в задънена уличка, където вече не се виждаше никой. Спря и я обърна с лице към себе си.

— Ти си страшен човек — прошепна тя и след малко се притисна както преди към него, с лице до гърдите му. Постояха така известно време, без да говорят. После го погледна и попита: — Нима не ти е студено? Само по шлифер, без шапка?

— Мислех, че ще свърша до началото на отоплителния сезон. — Той се усмихна. — По-добре ми кажи: баща ми знае ли нещо?

Тя сви рамене — не се беше замисляла досега.

— Сигурно не. Щеше да позвъни. Изобщо не го бива много вече, особено след съобщението за изчезването ти. Поне да му беше написал.

— Строи вила! — Той направи физиономия. — И говори за реформа в армията. Смях и позор. Направо ми идеше в земята да потъна, когато показаха вилата му по телевизията. Момчетата се смееха: сега, казват, ще си поживееш. Можеш да настаниш цяла рота на вилата. А те — в окопите, до коленете във вода. В лайна и кръв! — Той почти викаше.

— Затова ли изчезна безследно?

— И затова. Хайде да отидем при мен, а? — помоли я той. — Нали ти казах, близо е.

Тя кимна мълчаливо и тръгна до него, като се притискаше и се опитваше да го стопли, или сама да се стопли, защото все още трепереше.

— Само при едно условие… — Ала го погледна. — Ще променя облика ти. Да не те познае никой.

— Искаш да спасиш наемния килър от правосъдието ли?

— Няма да споря с теб — рече тя. — Просто ти вярвам. Не си можел иначе. И вярвам в това.

— А защо не ми вярваше, когато влязох в ареста? Когато твоят писар ме постави натясно?

— Бях глупава. Впрочем защо бях?

Те вечеряха мълчаливо, без да палят лампата. Блещукаше само една свещ на масата.

— Трябва да ти призная… — Тя събираше смелост. — Когато ми се обади днес, наистина не бях сама.

— Няма значение — рече Павел, като си свали ризата.

— Така, нищо сериозно… — бърбореше тя, като му помагаше.

— Няма значение! — повтори той вече по-нетърпеливо.

Сутринта, когато едва се бе развиделило, той подскочи, сякаш в него се бе разгънала някаква мощна пружина, очакваща своя час. Изведнъж затича из стаята, оглеждайки нещо, отваряше и преобръщаше.

— Какво се е случило? — попита Ала и седна в леглото.

— Някой е бил тук. — Адамовата му ябълка подскочи на жилестия му врат като затвор на оръжие.

— Изчезнало ли е нещо? — пак попита тя.

— Да… — отговори той и бутна с крак под леглото някакъв куфар. После я изгледа лошо.

16.

През онази нощ, когато вкараха Павел в ареста, тя сама отиде при писаря Горюнов. Вървеше из нощното военно градче със сведен поглед, като се стараеше да не забелязва часовите и дежурния майор Холин. Чу само как някой подсвирна, а друг подвикна нещо зад гърба й.

Серьожа като че ли чакаше. Веднага отвори вратата, щом тя почука.

— Само не светвай — каза Ала. — Имаш ли нещо за пиене?

— Защо дойде? — попита Серьожа, докато наливаше в чашите вино. — Искаш да си върнеш дълга?

— Искам да си върна мъжа. — Тя зиморничаво се гушеше в шала си. — Само по-бързо!

— Не те ли е страх, че тъкмо обратното — можеш да го изгубиш? Хванах се на бас, че днес ще дойдеш при мен. Пред свидетели. И те се убедиха, че спечелих.

— Плюя на тях! Животът на Павел ми е по-скъп.

— Това си има определена цена — отбеляза той. — Ами кога за капитанската звездичка?

— Твоето не се губи — рече Ала. — Е, какво, да се събличам ли?

— Дори не ми се вярва! — врътна глава писарят. — Първо драсна, а сега сама дотича… Поне да пийнем отначало.

— Няма да се чукаме — отмести тя чашата си. — Да, дойдох! Да се събличам или не?

— Няма да ни се размине — въздъхна Горюнов и постави чайника на електрическия котлон.

Тя го погледна с недоумение.

— Ами да, закъде да бързаме! Свидетелите вече са отбелязали влизането ми. А ние трябва до насита да поиздевателстваме… — Гласът й предателски трепна. Тя изхлипа. — Но и ти ще си намериш майстора, да знаеш!

— За тия пред портала ли говориш? — Той вдигна вежди.

— И за тях. — Тя кимна. — Защо толкова те е страх от тях? Цяла година те дебнат.

— Не може да се отрече — съгласи се Серьожа. — Но ти можеш да ми помогнеш.

— Аз? — Тя притисна ръце до гърдите си. — На теб? Никога!

— Ти, ти — кимна той. — Няма кой друг.

Наведе се, бръкна под масата, като си светеше с фенерчето. Тя помисли неволно: сега е моментът да го прасна с бутилката по главата. А в това време той вдигна пътеката и измъкна оттам пакет, увит с целофан. После извади на светлото тубичка с шампоан.

— Тия, дето ме чакат пред портала, ми дадоха това на летището, за да го прекарам през митническата контрола. Бях се уволнил, не мислех да оставам тук. Между другото, исках да си продължа следването в консерваторията… — Той я погледна, сякаш да провери: вярва ли му или не. — Митничарите не тършуваха много уволнените войници. А тези — той кимна към вратата — обещаха да ми платят добре. И когато се съгласих, се наредиха на опашката зад мен… Какво можех да направя? Дадоха ми да разбера, че вече съм опасен свидетел. Бях минал проверката, когато изведнъж връхлетя група омоновци и ги спипаха. Прекратиха регистрацията и започнаха да пребъркват наред. Търсеха нещо. Аз се скрих в тоалетната. И там погледнах какво има в тази тубичка.

— Наркотици? — попита тя.

— Де да беше това — въздъхна той. — Отначало и аз помислих така. И дори исках да ги изхвърля в клозетната чиния…

— Не разбирам какво искаш от мен — прекъсна го тя. — За какво съм ти аз?

— Не бързай, щом си дошла — рече спокойно той и отвори тубичката. После започна да я изстисква. И тя видя заедно с шампоана тънката нишка на диамантена огърлица старинна изработка.

И дори ахна, като затисна устата си с ръка.

— И аз като видях, бегом обратно в частта. Исках да изчакам, да намеря подходящ случай. Та това е свободата, разбираш ли? Да не зависиш от никого.

— И заради това отново се продаде в робство? — Тя го гледаше смаяно, сякаш го виждаше за първи път. После взе колието от ръцете му, избърса шампоана и си го сложи на шията.

— Имаш ли поне огледало?

Той извади от масата кръглото огледалце, което използваше при бръснене. И като я гледаше, подсвирна от възхищение:

— Точно за теб.

Тя се въртеше пред огледалото, не можеше да се откъсне от него, обръщаше се насам-натам.

— Но то е крадено! Търсят го! Сигурно го има в каталозите… И точно тогава погледът й попадна на изрезките от списания, накачени по стената.

— Колекционираш голи мадами?

— Моят харем… — Серьожа се усмихна не без самодоволство. И взе нещо като показалка. — А ти се вгледай. Не ти ли напомнят някого? Например тази.

— Боже мой, Аня Зуева! Жената на лейтенанта. Не много, но прилича.

— Картината е на Реноар — каза той не без гордост. — А ето Зоя Солодухина. Картина на Серов.

— Господи, специално ли си ги подбирал? Да дойдат в поделението?

— Да — кимна той. — Чрез отдел кадри на министерството… Когато разпределяха там випускниците, аз поръчвах на чиновниците. Подберете ми, значи, такова лейтенантче, жена му да е точ в точ с еди-коя си картина.

— А мъжът? — попита тя, без да спира да се удивлява.

— Те са последната дупка на кавала. — Серьожа махна с ръка. — Мъжете с лопата да ги ринеш. Сега на въпроса. Много ще съм ти задължен, ако прекараш това нещо през контролата на летището. Виж, на теб ти стоят като семейна ценност. Никой няма да те спре. Сякаш си родена с тях.

— А защо не си използвал тия? — изхъмка Ала и кимна към изрезките.

— Къде ти? За тях ли е тая работа… Дори Анка Зуева. Нима може да се сравни с теб? Ще сложи огърлицата и веднага ще я попитат: откъде я открадна? А като те гледа човек, езикът му няма да се обърне да каже такова нещо. Стигнах до тази мисъл, когато го видях с очите си. През контролата вървеше богата гледана жена. Вижда се, когато човек е свикнал със скъпоценностите. Дори не я спряха. А тебе пък — съвсем.

— Виж ти… — Ала продължаваше да разглежда старинните красавици. — Слушай! А тази? — Тя се обърна към него с леко отворена уста. Горюнов пак се усмихна.

— Най-сетне. Мислех си: ще я познаеш ли, няма ли? Това е „Вирсавия“, картина на Рубенс. Всеки, който я е виждал, веднага казва: същинска Тягунова! Винаги ми е харесвала, но все не можех да подбера. А твоят тъст бе тук, показа снимки, където сте с Паша в Сочи на плажа. Какво гледаш?

Ала гледаше и нямаше сили да пророни нито дума.

— Просто да се побъркаш! — каза тя, като се съвзе. — Кожата ми направо настръхна. Та това е същата история! Цар Давид изпраща мъжа й на война, за да я завлече в леглото си. Но там има цар! А ти си писар! Слушай, ти ли скрои всичко това? От самото начало?

— Е, не искам да лъжа, че от самото начало… — Той се протегна. — Но по едно време ми хрумна да приближа библейската легенда към нашия сив делник. Та ние живеем скучно! Докато си губех времето тук, тия игри ми харесаха. Нещо като шахмат, разбираш ли? Кого къде да сложиш. Един наряд, а жена му, естествено, тук. Друг изпращаш в командировка… И повтарям, всичко от скука.

— Значи за теб моят Паша е пешка?

— Нима не разбра, че не е работата в него? — Той поклати глава.

— Значи аз за теб…

— Засега — средство за транспортиране. Като се справиш със задачата, ще видим.

— Слушай… — Тя направо пламна, толкова стана опасно и интересно с него. — А какво означават тези кръстчета? Кого колко пъти, така ли?

— Нещо такова. — Той въздъхна съкрушено. — Не можеш да си представиш колко е интересно. Особено да насъскваш шефовете. Обичам, когато си блъскат главите. На тях им се струва, че ме използват, когато се топят един друг. Какво ме гледаш? И вас разиграх. Организирах командировката за Паша на тези курсове чрез чиновниците в столицата. Пак чрез тях — капитанската звездичка и разпределението тук. Да разказвам ли по-нататък?

Тя се надвеси през масата към него.

— Но на теб ясно ли ти е, че ако го пратят в „гореща точка“ и там… го убият, аз собственоръчно ще те…

— По-полека! — Той се отмести, като я гледаше подозрително под вежди. — Нали се канеше да ставаш жена на маршал! Къде другаде ще направи кариера, ако не там? Но ако си размислила, само кажи. Не съм го пращал в ареста насила! Той сам си го изпроси.

— Ама си дявол…

— Къде ти… — той махна с ръка, — писар съм аз. Щабен плъх. Впрочем можеш да се поинтересуваш. Ето моята настолна книжка. — Той се протегна и свали от полицата раздърпана книга. — „Подпоручик Киже“ от Тинянов. Не се учи в училище, а жалко! Ако помниш, там писарят направи подпоручика от нищо.

— Помня — кимна тя. — Званието падна от небето. И той стана генерал.

— Точно така — продължаваше Серьожа и гледаше книжката със сънени очи. — Писарят сгреши, а твоят цар си сложи подписа, без да гледа. Ако искаш да знаеш, нашите началници и генерали ги мързи да прочетат една страничка! Подписват, без да гледат. И никога не си го признават. А който е по-умен, го използва.

Сега тя го гледаше така, че на него му стана зле.

— Виж какъв си бил! А искаш ли… Да се съблека ли? И да ме сравниш с твоята Вирсавия!

— Някой друг път — отказа той. — Първо да свършим работата. И после, вече съм те виждал съблечена.

— Къде пък?

— Ами на плажа. Забрави ли? Ти си по-хубава! — Той кимна към репродукцията с голата жена на цар Давид.

— Изобщо не се канех да се събличам, просто исках да те проверя.

После взе химикалката и сложи един дебел кръст върху Вирсавия.

— Разбрах намека — кимна той, като се прозяваше вече открито. — Извинявай, миналата нощ почти не съм спал… Но разбрах намека. По-добре един тлъст кръст, отколкото множество малки. Това ми допада. Като ще крадеш — милион да е! Като ще имаш — кралица да е!

— А нима аз не съм кралица? — попита тя и се усмихна едва забележимо.

— Но още не си ме признала за цар… — каза той предизвикателно.

Ала го гледа доста дълго в упор. После започна да си играе с диамантите и да им се любува.

— Колко струват приблизително?

— Не съм се интересувал специално от цената, но мисля, че много. Старинна изработка. Двеста хиляди долара, не по-малко. Е? По очите ти виждам, че си съгласна.

— Обичам приключенията — въздъхна тя. — Сигурно това, за което говореше, е много интересно. Само едно условие. Още утре моят Тягунов да си е вкъщи.

— Но проблем. — Той сви рамене. — Какво друго?

— Значи заради тях си изкарал толкова тук? — попита тя. — С твоя глас, дори повреден…

— Е, не само. — Серьожа сви рамене облекчено. — Отначало заради тях… После, нали ти казах, игрите ме увлякоха. Макар че ми омръзна. Все пак мащабът е друг. Лейтенантите са сополанковци, майорите глуповати. Ще полетим с теб към столицата. Ще ми донесеш тези камъчета. И веднага ще подам рапорт за уволнение. Между другото, отдавна ме канят там едни умни хора. Там е малко по-интересно. Генерали, маршали… Ще придвижвам дивизии. Ще решавам — мир или война? Ето това е за мен! А отговорността — за началството!

— А мислиш ли да пееш? — попита тя. Сега го гледаше като омагьосана.

— Изключително за себе си — заяви категорично Горюнов. — Да си призная, не мога да търпя публиката. Сумтят, нахалстват, дъвчат. Мечтая да си купя къщичка край Москва. С градина. Помня, като дете обичах да слушам птиците. И сега ще им пригласям, изтегнат на тревичката. Мечта!

— Такъв живот струва много скъпо — поклати тя глава. — Боя се, че тези камъчета няма да стигнат. Е, това ли беше? Да вървя, че очите ми се затварят…

Той гледаше мълчаливо как тя се надига от мястото си.

— Да беше поседяла. Свидетелите вече си отидоха. Ще мълчат, не се безпокой.

— Друг път — не се съгласи Ала. — Кажи им да си траят.

— Виж, ако ти беше с мен — каза той с променен глас, — земята щях да обърна!

Тя се застоя на вратата, после излезе, без да отговори нищо.

На сутринта дотича в щаба, като разбутваше хората насреща. Тракаше вратите на кабинетите, търсеше някого и вече всички знаеха кого.

Серьожа стана от бюрото, пребледня, когато тя се нахвърли отгоре му с юмруци и каруцарски псувни.

После заключи вратата.

— Ще ти обясня всичко. Седни, успокой се. Ето, пийни вода.

Най-накрая я натисна насила да седне.

— Какво говореше? — викаше тя. — Нали обеща?

— Написал е рапорт! Сам! — надвика я той най-накрая. — Тази нощ! Сам иска да отиде, доброволно! Той и Прохоров. Направо от ареста. Да ти покажа ли?

И той извади от бюрото си два рапорта — на капитан Тягунов и на лейтенант Прохоров.

Ала притихна. Горюнов крачеше из кабинета от единия до другия край.

— Сам? — попита пак тя. — Нищо не разбирам…

— Какво има за разбиране? Двама боеви офицери. Притрябвало им е да служат под началството на някакъв писар…

— А твоите приятелчета да не са издрънкали? — попита тя. — Сега ме интересува само това.

Сетне махна с ръка, изхлипа и избърса очите си.

— Лъжа… Повече ме интересува коя съм за него. Заради кариерата си два пъти ме мъкне в тая дупка. И сега ме изостави тук. А аз като глупачка… — Ала отблъсна ръката му и тръгна към вратата. После спря и се обърна. — А нашата уговорка остава в сила.

Щом тя излезе, в кабинета са промъкна несменяемият майор Холин, наистина — сега без лентата на дежурен. Намигна и подаде на Серьожа пари. Писарят се намръщи.

— Какво е това?

— Серьоженка, ама как, моят дял от баса. Останалите не са ли дали още?

Серьожа го гледаше и започваше нещо да разбира.

— Ти ли каза на Тягунов за баса ни? — попита той и заканително се надигна.

— Ей, ей! Изобщо как разговаряш с по-старши? — извика Холин, като се дръпна към вратата.

— Каква гнида си ти, другарю майор! — рече сърдито прапоршчик Горюнов и отново си седна на бюрото. — Сдадохте ли дежурството?

— А… сдадох го, да… — Майор Холин усети снизходителната нотка и приближи.

— Е, как беше? — намигна той.

— Кое как беше? — Горюнов не спираше да се мръщи.

— Сякаш не разбираш! — Холин пак смигна. — Да не ти е сефте. Изобщо как е тя. Сподели впечатленията си. Как са столичанките? По ли ги бива от нашите женоря? — И показа с движение на тялото какво има предвид.

— А, това ли… — Серьожа махна съкрушено с ръка. — Оптическа измама, другарю майор. Смея да доложа — вашата съпруга по я бива!

Известно време Холин го гледаше в очите. Ръцете му по навик шареха по колана. Но напразно. Пистолетът вече бе сдаден.

— Ами да — кимна той. — Разбираме намеците ви, другарю прапоршчик. Значи не ни харесвате? Нашите жени ви омръзнаха, така ли? Или мислиш, че никой не е видял как Тягунова идваше нощес при теб? Ти я използва, а после мъжа й — под куршумите! За да не ни пречи? Мислиш, не разбирам? Аз на негово място…

— Ами скоро ще бъдете там, другарю майор — прапоршчик Горюнов се усмихна широко. — На неговото място.

— Как така? — Холин остана с отворена уста. — За какво?

— За да не пречите на нас със съпругата ви — отвърна прапоршчикът. — Нали сам казахте. Щом имам тайна любов с някого, веднага пращам съпруга в някоя „гореща точка“! Пък аз не знаех как да се спася от вас. Казват, скоро ще се започне в Чечня, Пак ще разглеждаме с „бащицата“ кандидатури.

— Ти шегуваш ли се? — Холин дори поседна, възприел всичко за чиста монета. — Че тя, моята Шура, е бабичка! Погледни колко млади има. А тази Тягунова… Не ти ли стига?

— Не ми стига! — Писарят разпери ръце. — Какво си мислехте, как ви направихме майор? Изключително от любов към вашата съпруга!

Холин посиня, току-виж ще получи удар.

— Искате ли вода? — Писарят се надигна от бюрото. — Шегувам се, шегувам се… А вие, другарю майор, си мълчете за Тягунови. Ако искате да дослужите до подполковник.

Холин измърмори нещо, после започна да отстъпва, като гледаше с ужас всесилния писар. След това излезе и притвори внимателно вратата след себе си.