Отписаният

1.

Смелянски пристигна на вилата при Макс късно вечерта. Домакинът го очакваше легнал на дивана край камината със синапена лапа на гърдите.

— Здравей — поздрави той кисело Кирил. — Ира, изведи Стив, трябва да поговорим.

— Само че за бързо, не бива да те оставям… — каза жената, като извеждаше огромния черен нюфаундленд от хола.

— С бабини илачи ли се цериш? — попита Кирил, докато отваряше куфарчето си.

— Налага се… — Макс махна с ръка. — Нищо не помагат патентованите таблетки. А така се задейства допълнително чувството за патриотизъм. Уж ми става по-добре… Е, каква е тази тайнственост, тези намеци?

— Най-хубавото лекарство за теб са добрите новини.

— Вече отвикнах от тях — отвърна Макс. — Само че защо настояваше да се срещнем двамата? Това е против правилата ни. Да не би някой да е изгубил доверието ни?

— Има нещо за обсъждане — отвърна уклончиво Кирил.

— Онзи път каза, че уж трябвало някак да използваме факта, че ни стрелят — припомни си Макс. — Откри ли нещо? Да знаеш само, че започвам мъничко да се страхувам от теб. Може с още някого да си започнал зад гърба ми сепаративни преговори. Например с Аркаша. Той има големи връзки в Министерството на правосъдието и в прокуратурата. Прав ли съм?

— Може ли най-сетне да обсъдим? — попита спокойно Кирил. — Не бива да се вълнуваш, сам знаеш. Затова с добрите новини — право при теб.

— Давай! — въздъхна Макс. — Ти си железен. Да не искаш да заемеш мястото ми?

— Нямам работа там — отвърна Смелянски, като отвори куфарчето си и извади оттам някакви книжа. — При нас в съвета е като в цивилизованите страни. Стига ми да съм главен помощник на финансовия министър. Затова бъди спокоен. Винаги ще бъда до теб. Само престани да жулиш водка и развали сауната си! Иначе няма да изкараш много. А още си ни нужен. Не се знае кого ще сложат вместо теб. Та свързах се с моите момчета от Федералната служба за сигурност.

— Познавам ли ги?

— Не. За теб не е задължително. — Кирил се намръщи. — Може ли да не ме прекъсваш?

Домакинът кимна, легна по-удобно и затвори очи.

— Когато чуха за това дело, много се зарадваха. Отначало не разбрах защо. Най-накрая се изясни — ведомствени обиди. Главният прокурор възложил делото на най-големия им спец, на Турецки, за когото си чувал. Казах им: момчета, законът си е закон, но за нас е най-добре да минем без прокурорската санкция. Те ме разбраха правилно. Не се обърнаха към прокурора, а започнаха да подслушват телефона на известната ти певица Светлова. И правилно — още първия ден й позвънил бившият й мъж. Представяш ли си? Засекли го и записали разговора.

— Мислиш ли, че знам за кого говориш? — попита Макс и поотвори едното си око.

— Същия оня Тягунов, за когото се предполага, че е нашият килър.

— Пак килър! — намръщи се Макс. — Скоро ще стане най-разпространената професия. Като кандидат на науките. Хайде нашия да го наречем условно Биатлониста. Подхожда ли?

— Окей! — отвърна нетърпеливо гостът и нещо записа. — Нека да е Биатлониста. Главното е да стреля добре.

— Предполагаш, че ще стреля така и по някого другиго? — усмихна се Макс. — А когато се прицели в теб, няма да улучи.

— Намерил с какво да се шегува — махна с ръка Кирил. — Сега за най-главното. Те са успели да го проследят, понеже се уговорил с бившата си жена за среща. Успели да засекат откъде се обажда. Нашите момчета предизвикали сбиване в ресторанта, където бил с жена си, като се надявали да хванат килъра. Но това генералско синче се оказало яко. Натръшкал ги всичките на земята и си тръгнал преспокойно.

— Де да имах такъв телохранител! — каза мечтателно Макс. — Моят по цели дни само се тъпче, като мисли, че с габаритите си може да ме предпази. Извинявай, карай нататък…

— В това време други момчета проникнали в квартирата, която държи. Представяш ли си, там намерили винтовката му.

— Още не — каза Макс, като го слушаше внимателно с полузатворени очи. — Добре, намерили я. А по-нататък? Занесли я в прокуратурата?

Кирил въздъхна, загледан в тавана.

— А, всичко разбрах! — възкликна Макс. — Искаш да обясниш как може да се използва това?

— Именно. — Кирил понижи глас и се наклони към него: — Сигурен ли си, че не те подслушват?

— Досега не съм се страхувал — отбеляза Макс, като се поизправи на възглавниците.

— Досега не сме имали подобна възможност — Кирил му подаде лист хартия с написан на ръка списък.

— Какво е това?

— Ами прочети.

— Е, чета. Все познати лица. Ха, и този е тук. И този… А тези не ги познавам. Трябва да ти кажа, странен списък. Обикновено ми показват такива списъци, когато има кандидати за Държавна награда. Отначало зачерквам аз, после министърът, ако има явен преразход. При това министърът задрасква по мое внушение. И се позовава на строгия лимит на наградния фонд. На какъв принцип е съставен този списък?

— Още ли не си разбрал? — усмихна се Кирил.

— Слушай, не говори със загадки! — избухна Макс. — Какво искаш от тези хора? Трябва да ги наградим ли?

— Трябва да бъдат разстреляни — отговори спокойно Кирил. — Нима още не си разбрал?

— Не. — Макс го гледаше с ококорени очи.

— При нас е винтовката на Биатлониста. И има снайперисти, които стрелят не по-лошо. Нищо не им струва да убиват по същия начин — под тила. Има възможност да се отстранят някои от тези, които мътят обществото. Не е ли ясно? Тук в списъка има и леви, и десни. Има скандални журналисти. Има прочути бандити. И обикновени крадци. Има рушветчии, станали супернагли от безнаказаността. Техният разстрел е идеалната ръчка за манипулиране на общественото мнение. Всеки изстрел в правилно избран момент ще насочи общественото възмущение в една посока, после в друга. В края на краищата, когато свикнат, хората ще се успокоят. А боклуците ще разберат, че неправедното богатство се наказва жестоко. Че политическите спекулации се наказват жестоко. По такъв начин ще имаме време да доведем спокойно докрай всичко, което сме замислили. Съгласен съм, че списъкът е прекалено дълъг. Дай Боже да успеем само с една трета. Та избери тази една трета, както намериш за добре.

— Луд ли си? — попита Макс, като гледаше Кирил. — Да не си преуморен от работа? Тогава защо не отидеш на Канарите? Да се полекуваш?

Той захвърли листа. Кирил го вдигна спокойно и пак го подаде.

— Няма да има друга възможност. И ти го разбираш.

— Как така изведнъж? — Макс се надигна на възглавниците. — Кирюша, скъпи, разбираш ли докъде си стигнал?

— Ние стигнахме — уточни Кирил. — Страната стигна. И изведнъж се появява уникалната възможност да спечелим време. Дори половин година, докато всичко поутихне и най-накрая можем да се заловим с нашата работа.

— Но откъде го измисли… — каза плачливо Макс и пак се хвана за сърцето. — Откъде го измисли, че е станало възможно?

— Ами да… — усмихна се Кирил. — Разбрах. Виж сега, този биатлонист се издирва. С винтовката си вече е гътнал седмина. Сега с нея ще бъдат убивани ония, които ни пречат. А ще търсят него. И на него ще стоварят всичко. От друга страна, сега той е под наш контрол. Тоест няма защо да се страхуваме повече от него. Какво гледаш? Съществува балистична експертиза. Нещо като отпечатъци на пръсти, присъщи само за дадена цев. Разбра ли най-сетне? Стопроцентова гаранция. Той няма да отиде в милицията да се жалва, че са му задигнали винтовката, нали?

Домакинът вече седеше върху възглавниците и тихо се полюшваше, скръстил молитвено ръце и притворил очи. Кирил сви рамене.

— Не можех да го направя, без да те попитам дали си съгласен. А ти се изплаши, сякаш видя себе си в този списък.

— Осъзнай се — въздъхна Макс. — Достатъчно е само да започнем. И в следващия списък ще се окажем двамата с теб. Кирюша, скъпи, за това ли сме мечтали, когато се намесихме?

— Сега остава да ми разкажеш и за трийсет и седма година. И пак му подаде списъка. — Или го направи по твоя преценка, или другите ще го направят по свой избор. Познаваш мнозина от тези. Ако те загинат, ще ти тежи на съвестта… Разбра ли сега всичко? Това е беззаконие, съгласен съм, а нима нашият съвет на сивите кардинали, както го нарекохме, е законен? Затова бъди последователен. Имаш право, че може да трае дълго. Само от нас зависи да спрем навреме.

— Как? — попита Макс и пак прегледа списъка.

— Ще отстраним стрелеца. — Кирил повдигна рамене. — Ще унищожим винтовката… Впрочем ще се наложи да ликвидираме Биатлониста. За всеки случай. Но това вече е моя грижа…

Докато шареше с химикалката по списъка, Макс простенваше, хващаше се ту за главата, ту пак за сърцето.

— Вземи молив — Кирил го следеше внимателно, — че ще задраскаш всички. Разбрахме се — само една трета.

Макс се обливаше в пот. Премести се по-надалеч от камината, погледна един-два пъти пламтящите дърва.

— Безполезно е. — Кирил сви рамене. — Целият списък е в главата ми. Ако го хвърлиш в огъня, ще съставя нов. Разбра ли? И на мен ми беше трудно. Вече съставих моята третина… Интересно, дали съвпада с твоя избор?

— Веднага задрасквам жените! — възкликна Макс. — И да не си посмял да спориш. Не, не и не!

— Никой не спори — отговори Кирил, — само две са. Но едната аз бих я оставил. Знаеш за кого говоря.

— Женя Клеймьонова? — Макс вдигна глава.

— Позна… Прекалено много знае за нас. Не като организация, но знае. Някога двамата с Аркаша положихме неимоверни усилия да прекратим едно дело, което бе възбудила Главна прокуратура. А после да изземем статията й във вестника. Къде щяхме да бъдем сега, ако не бяхме успели?

— Помня, помня — измърмори Макс. — Но все едно. Мисля, че се разбрахме: няма да закачаме жените.

— Това не е жена — Кирил поклати глава, — а източник на опасна информация за нас, попаднала неизвестно откъде у нея. Между другото, не ти ли напомнят нещо фигурантите от делото, което възбуди прокуратурата?

— Не. — Макс врътна глава. — Защо?

— Добре, по-нататък. Като не ти напомнят, значи не трябва. Това ли е?

Той взе списъка от ръцете на Макс. Погледна изпитателно потното му, посиняло лице.

— Забравих да ти кажа, че можеш да добавиш, когото си искаш, по желание. — Той прегледа набързо списъка, намръщи се. После изброи колко остават. — Нали се разбрахме — оставяме една трета! Все пак си задраскал Клеймьонова? Ах, ах… — Той поклати глава. — Не бива така.

— Но чуй… — изхриптя Макс. — Току-що си спомних — ти имаше нещо с нея. Нали така беше?

— Да. Запознахме се на някаква премиера в Дома на журналистите. — Кирил разказваше и преглеждаше списъка. — После я изпращах. Рецитирах й стихове. Подарявах й цветя. А после я помолих да потули онова нещо, което бе стигнало до Главна прокуратура. И знаеш ли какво ми отговори? — Той вдигна глава от списъка.

— Откъде да зная — отговори злъчно Макс.

— Че по този начин никога няма да построим правова държава.

Макс прихна, после се разсмя силно, нервно, пискливо, като се държеше за корема.

Жена му открехна вратата. Намръщи се, щом ги видя.

— Какво правите тук, като двама заговорници? — попита тя. — Събудихте детето. Кирил, нали знаеш, че за него не бива… Има режим.

— Край, край, вече приключваме! — Кирил бързо прибра списъка от Макс.

— Ще останеш ли да пренощуваш? — попита тя. — Ще ти приготвя леглото в неговия кабинет.

— Остава, остава! — завика мъжът й. — Днес няма да го пусна никъде. Дори да не се надява!

Кирил повдигна рамене и се усмихна смутено.

— Сега знам с какво привличаш мадамите! — не можеше да спре Макс. — Скромно навеждаш очички, като се представяш за потенциален съпруг, и те захапват въдицата. — Той бе необикновено възбуден, лицето му пламтеше. — Да се върнем на нашите говеда. „Така никога няма да построим правова държава“ — повтори. — Горкото момиче… Малко е да я убие човек за тези думи. Но аз бих я помилвал.

— Напразно дойдох при теб. — Гостът започна да прибира листовете със списъка в куфарчето си. — Нима съвсем не съобразяваш: времената на романтичния либерализъм свършиха. Ние разтъркахме очите си и видяхме, че живеем в същата цървуланска Русия. И либералните идеи трябва да бъдат втълпявани по всякакъв начин — чрез стомаха, далака, но чрез мозъка — на последно място.

— Почакай… — Макс протегна ръка. — Дай да видя още веднъж. Според мен там липсва някой. Или да направим така. Да увеличим квотата. Но нека тя да остане жива. Съгласен съм да допиша двама негодници, които по-добре да не са живи. Но нея я остави.

— От нея ще започнем — каза Кирил и щракна ключалките на куфарчето си. — Между другото, кого се канеше да добавиш? Да не е случайно Серьожа Горюнов?

— Но той не е негодник — въздъхна Макс. — Макар че напоследък все по-малко ми харесва. По-рано бе генератор на мисли, на идеи. Сега очите му шарят, гледа настрани печално… Бих го вписал вместо Клеймьонова. Моля те.

— Мисля, че е в списъка на нашия биатлонист — отговори Кирил. — Нека той да си го убива. Да отмъсти за жена си.

— Ние с теб сме мошеници. Не мислиш ли? — попита Макс.

Кирил го погледна внимателно.

— Наистина е време да си почиваш — каза той. — Та къде да легна в твоята къща, че нощес да не ме удушиш?

— В моя кабинет — отвърна Макс. — Жена ми вече е приготвила леглото. Е, мошеници ли сме или не?

— И то какви! — Кирил сви рамене. — Но запомни: ние сме тук, за да не дойде на наше място още по-голяма паплач. Това е мисия!

— Утешително — съгласи се Макс. — По дяволите, приятно е, че някой е още по-долен от теб. Но поне вършим работа, нали?

— Много добре. Направо ме умили, честна дума. А за Клеймьонова ще помисля. Ако вече не е късно.

2.

От Таджикистан Павел се прехвърли в Чечения. Доброволно. Това стана през лятото на деветдесет и пета година, в разгара на планинската война.

Пътуваше към новата си войнска част през район, който се смяташе за умиротворен. Бе хванал автобус на автостоп, пътуваше заедно с местни приказливи баби, жени с огромни сандъци, бохчи и деца, които си разменяха празни гилзи от автомати. Беше единственият руснак в автобуса. Поглеждаха към него злобно, предпазливо, като си говореха на своя език, макар за работите си да използваха езика на „окупаторите“. През полуотворените прозорци нахлуваше тежката жега и прахолякът от пътя изпълваше всичко. Зад прозорците стърчаха умърлушено ръждиви скелети на изгоряла военна техника. Хлапетиите ги обстрелваха от въображаеми гранатомети. Два пъти спираха на заградителни постове. Изпечени от слънцето младежи с маскировъчни костюми и маратонки надничаха в автобуса. Кой знае защо проверяваха особено внимателно неговите документи.

— Всичко се случва! — каза му един лейтенант с изсветлели от слънцето коси. — Щото имахме тук доброволци от Украйна. Братя славяни, тяхната… Естонците ги познаваме по акцента. А тия шпрехят по нашенски. Карайте, по-нататък ще бъде спокойно. Армията вече е там. Поне правят нещо, не са като нас тук.

А след десетина минути ги изпревари стара жигула, натъпкана с планинци с милиционерски униформи и автомати.

Помахаха на шофьора с ръка. Той спря, извърна се към Тягунов. Лицето му мургаво, а очите светли. Мелез. Тук те са най-зле.

— Майоре, бягай… — прошепна старият шофьор на Павел. — За теб са дошли.

Планинците размахваха ръце, ломотеха нещо на езика си и заплашително въртяха автоматите. Двамина влязоха в автобуса. Размахаха автоматите пред пътниците. И замряха при вида на Павел, който бе без оръжие, но с униформа.

— Проверка на документите! — каза по-младият, като произнасяше руските думи с характерния си акцент. — Слизай, да? — Той посочи на Павел изхода с автомата.

— Ами вие, предатели, какво носите? — в това време вторият, по-възрастен и брадат, преобръщаше чантите и кошниците. И още тук, на пътеката, вземаше всичко, което му хареса, пъхаше го в уста и като го сдъвчеше, го глътваше. Бабите нададоха дружно многогласен вой. Тягунов тръгна бавно към вратата, като поглеждаше изплашените пътници. Нямаше на кого да разчита. Младият размахваше автомата под носа му, усмихваше се самодоволно.

В автобуса надникна още един, попита нещо.

— Хванахме офицер! — отвърна младият на руски. — Давай награда!

И намигна на другаря си, който не спираше да дъвче. После направи път на майора, като се отмести до самата врата и сигурно дори не успя да разбере как Павел с едно мълниеносно движение го повали върху старшия и измъкна автомата…

Когато всички се окопитиха, Павел стоеше до вратата, опрял гръб о борда на автобуса и бе насочил автомата към слисаните бандити.

— Затвори вратите! — извика той на шофьора, като извъртя малко автомата към него.

Вратите се затвориха със скърцане, бандитите стояха и мускулестите им, голи до раменете ръце, с които стискаха оръжието, потръпваха. Водачът им викаше нещо на езика си, но колкото и да се стараеше, не можеше да помръдне. Изглежда, искаше да се измести колкото се може повече встрани, за да може да среже русина с един откос.

— Върни им багажа! — извика Павел. — И предайте оръжието. Тук, по-близо, по-близо!

— От специалните ли си, а? — попита го почти без акцент един от бандитите. — От „Алфа“, а? Пристигнал си специално, а? Със спецзадача?

Изглежда, го взеха за някой друг. Нека. Значи няма да го пуснат жив. Още по-добре. Това стимулира. Значи — максимум съсредоточеност и внимание. Който пръв пресметне ходовете на противника, той ще спечели…

— Вземете оръжието! — извика Павел на стариците, като продължаваше да държи под прицел водача. — Вземайте, казвам! Не се бойте, на мушката ми е!

Старите жени стояха неподвижно. Тогава от кабината слезе шофьорът. Като мърмореше нещо съкрушено, събра автоматите и ги занесе в кабината си. Бандитите гледаха с ненавист него и Павел и бяха готови да скочат.

— Отдръпни се на пет крачки! — нареди Павел и щракна затвора.

Няколко души се отдръпнаха, други не помръднаха. Павел натисна спусъка, но нищо не се получи, чу се само щракане. Тогава той припряно се опита да дръпне затвора, като удържаше с една ръка водача, но в този момент младият, дето бе най-близо, сграбчи автомата и падайки по гръб, повлече и Павел. Наложи се да пусне оръжието. Тогава Павел удари с крак водача в гърба така, че той събори няколко от съратниците си, засилили се да му помагат. Това му спечели няколко секунди. Но вече не успя да измъкне друг автомат.

Той се съпротивяваше още малко, понеже разбра, че са решили да го хванат жив, и повали още двамина. Но го събориха, седнаха на гърба му и извиха ръката му.

— Рамбо значи? — говореше възбудено над главата му младият. — Дошъл си да си поиграеш на война?

Чуха се няколко изстрела. Както бе притиснал лице до горещия прахоляк, с крайчеца на окото си Павел видя падналия зад автобуса шофьор. Нападателите се съвещаваха известно време и поглеждаха към Павел. После кой знае защо се засмяха. Гласовете им идваха като от морското дъно. Май бяха решили какво да правят с него. Не е интересно просто да го разстрелят. Трябва по-свежо решение. Да го разменим с някого от нашите. Това вече е приказка! Твърде много засегна самолюбието им. Къде ти! За малко да натръшка по очи целия диверсионно-оперативен отряд! Такова нещо не се прощава. Добре, ще го разменим, а той ще започне отново. А този, с когото ще го разменят, сигурно не е от нашето село. А някой голям началник, предал се от шубе. Истинският чеченски войн не се предава в плен. Аллах не позволява да се предаваш на неверниците.

Така или примерно така можеше да бъде разбрана дивата смесица от руски и чеченски език. И ето че измислиха…

Сложиха вързания Павел на мястото на шофьора. Отпуснаха ръчната спирачка, като придържаха крачната. Павел видя: там отпред, където започва теснината, има остър завой зад скалата. Няма да стигне кормилото. Дори няма да може да легне върху него, за да го извърти нанякъде.

Ето какво са намислили. Нека руснакът се търкулне заедно с автобуса право в преизподнята. При демоните. Докато лети надолу, нека премисли и преразгледа възгледите си за мечтите и надеждите на свободолюбивия чеченски народ!

И ето че освободиха педала, последният чеченец, който завърза пребития руснак, скочи в движение от кабината.

Автобусът се засили по нанадолнището. Все по-бързо и по-бързо. Към пропастта. Павел се извил напипа краищата на възела. Бързали са, били са сигурни, че няма да се освободи. Той смъкна въжето… Но остана седнал, защото разбираше, че отдалеч го наблюдават. Както се движеше по права линия, автобусът излезе от пътя. Нека.

Само да стигне до скалата. Сигурно гледат след него, изправени на пръсти. Все пак скалата затуля. И затова, като зарязаха печалните пътници, пак се натъпкаха в жигулата си и отпрашиха към скалата, за да видят как пада в пропастта руснакът, завързан за седалката…

В последния момент Павел успя да извие кормилото и да обърне автобуса зад скалата. Стои с крак върху спирачката и със задницата към пътя. Чака. И ето че се подава жигулата на бандитите. Те не гледат в неговата посока, зяпат надолу, където трябваше да се преобърне проклетият руснак.

И не виждат как отстрани безшумно ги връхлита търкалящият се към пропастта автобус, притаил се зад скалата като в засада.

Павел успя да спре на самия край. Някои успяха да изскочат, но веднага се озоваха под колелетата на бавно настъпващата грамада. Преди да бъде смачкан, един от тях успя да стреля отдолу.

Жигулата падаше с отворени врати, при преобръщането се изсипваха човешки тела. Павел не гледаше надолу. Само запали мотора. Икарусът трепна, разтърси се сякаш от преживения ужас и пое обратно към пътя. Като се оглеждаше и извиваше кормилото, Павел обърна и тръгна обратно. Към очакващите развръзката пътници.

За тях той се връщаше от оня свят. Гледаха го с ужас. Като излизаше от кабината, Павел най-накрая усети болка в пребитото си тяло и лепкавата топлина на кръвта, която се стичаше от раните му.

— Качвайте се… — каза той едва чуто.

Те стояха, гледаха го и не знаеха какво да мислят.

Тогава той се наведе над мъртвия шофьор и вдигна тялото му, като се стараеше да го внесе в автобуса. Няколко баби се притекоха на помощ. Момчетата и жените продължаваха да стоят на местата си.

Страхуваха се. Старите жени се качиха в автобуса, като първо си казаха нещо на своя език.

— Те къде са? — попита една от тях.

— В преизподнята — рече Павел и усети, че губи сили от изтеклата кръв.

Моторът продължаваше да работи на празен ход. Той включи съединителя. Автобусът се размърда и бавно тръгна към скалата, откъдето тъкмо се бе върнал.

В същото време друг, точно такъв икарус пътуваше към летището. Сред пътниците бяха неговата жена и бившият писар Сергей Горюнов, сега уволнил се в запас. Той бе цивилен и това явно му отиваше. Грохналата от жегата Ала спеше до него с глава върху рамото му. Серьожа седеше, не смееше да мръдне и чувстваше тежестта на чантата върху коленете си, пълна с какво ли не, в това число и с тубата с шампоана.

На летището й предаде чантата и тя отиде в дамската тоалетна, за да се преоблече и гримира.

Когато излезе, той не можа да я познае. Толкова се бе преобразила. А беше променила само прическата си, грима и бе сложила на прекрасната си шия диамантената огърлица.

Тя вървеше сияеща и усмихната — я кинозвезда, я топманекенка — и всички я зяпаха, а идещите срещу тях се обръщаха.

Серьожа се стараеше да се държи незабележимо и постоянно се озърташе. Благодарение на цивилния си костюм успя да се измъкне от поделението незабелязано. Като видяха Ала, чеченците, които търгуваха в павилиончетата и сергиите си, се отвлякоха. Пък и сега повече се занимаваха с търговията си, отколкото да следят Горюнов.

По същия начин и тук никой не гледаше към него. Всички виждаха само нея. Тя се усмихна приветливо на контрольора зад гишето. Човекът се смути. Още не бяха му се усмихвали такива жени. Той прегледа бегло паспорта и билета й. Всичко беше нормално.

Като че ли можеха да продължат.

Но старши контрольорът не чу името й.

— Ала Пугачова ли? — и дойде по-близо.

— Не, какво говорите! — Тя му се усмихна приветливо.

— Исках да взема автограф — призна той смутено.

— И аз мога да ви дам! — каза тя, като се усмихваше още по-дружелюбно. И се подписа на някаква бланка, която той й подаде.

На пиацата в Москва пред тях спря частно такси. Серьожа не хареса мургавия шофьор с черни мустаци зад волана. Той спря Ала.

Тя го погледна учудено. Тъкмо се канеха да се разделят, тя вече искаше да свали огърлицата.

— Слушай, нима просто така ще се разделим? — попита той, когато в таксито се качиха други пътници. — Защо не отбележим успешния завършек на операцията?

Ала отдаде чест, опряла едната си ръка до главата, а другата до слепоочието.

— Слушам, сър!

И пак се опита да махне скъпоценното бижу. Но той я спря:

— Нека да постои на теб. Много ти прилича.

Ала сви рамене, изхъмка, като го погледна внимателно.

— Искаш да ми я подариш? Не приемам такива подаръци. Не може ли да се отбия вкъщи? Искам да си полежа във ваната, дълго, дълго. Имам право за толкова години, нали? Че то само душ, душ…

И тя продължаваше да го разглежда не без лукавство. Тук, в Москва, Серьожа явно не плуваше в свои води. Няма я онази харизматичност и перченето, които го отделяха от другите в полка. Но това е временно, тя никак не се съмняваше. А как я гледа! Мъничко жално и много възторжено. Няма го предишното хлапашко желание да се хареса, да хвърли прах в очите. Само плахост и обожание.

Вечерта се срещнаха в един ресторант.

— Продаде ли я? — попита тя, когато се настаниха на масата.

Той извади мълчаливо огърлицата и я сложи на шията й.

— Не съм още — каза и се огледа.

Все още не се беше окопитил. Наоколо бе пълно с тъмнокоси брюнети. Върви, че познай от каква националност са. Има и небръснати. И всички зяпат Ала. Той тълкуваше тези погледи по свой начин. И затова нервничеше, съжаляваше, че е извадил огърлицата, пушеше много, нещо, което тя преди не беше забелязвала. И дори се опитваше да остроумничи.

— Сервитьорката не бърза — каза тихо. — Разбира, че завинаги се прощавам с момичето си.

Ала прихна, после се усмихна загадъчно.

— Е, защо така мрачно? Все пак сме в един град. При това сега съм свободна жена.

В това време намалиха светлините, оркестърът засвири и от всички страни към Ала наскачаха същите тия знойни брюнети, като се бутаха един другиго. Разбира се, тръгнаха да я канят на танц. Но Серьожа изтълкува това посвоему. Скочи, закри Ала и заби юмрука си в зъбите на първия, който каза с характерния си акцент: „Разрешете да поканя вашата дама.“

Сбиха се. Ала взе най-непосредствено участие, като умело си служеше с дългия ток на обувката си, и това в края на краищата накара кандидатите за дивната й талия да отстъпят.

Докато се изясняваха, докато светнаха и извикаха милиция, Ала успя да измъкне Серьожа някъде към кухнята, после през задния вход — навън.

Там го подпря до стената и взе да бърше с кърпичката си разкрасеното му лице.

— Дай главата назад. Ама че беля си взех! Откъде те намерих… Цяла е, цяла е огърлицата ти!

— Те искаха да я скъсат — бърбореше той. — Видях им очите. Видя ли колко бяха?

— Когато биеха моя Тягунов, бяхте се събрали много повече — отвърна тя. — С теб няма скука!

Като го поддържаше с едната си ръка, с другата спря такси. Серьожа, все още с главата назад, успя да види: шофьорът бе руснак.

— Накъде? — попита таксиджията, като гледаше странната двойка. Докато настаняваше спътника си, Ала мълчеше и когато и тя седна, каза:

— Засега направо. По-далеч оттука. После ще видим.

Когато минаваха край входа на ресторанта, видяха няколко брюнети, които се щураха насам-натам. Ясно кого търсеха…

— Да не гонят вас? — попита шофьорът, като се оглеждаше.

— Направи така, че зад нас да няма никой — каза Ала.

— Разбрано — кимна шофьорът и натисна газта.

— Виж какво — продължаваше Ала, обръщайки се към Серьожа, — по принцип с Тягунов бе голяма скука. Никой не ме е канил на танц. Никой не ме е отвличал. На него на челото му пише: черен пояс плюс сто точки от сто възможни при стрелба с всички видове оръжие. А пък аз обичам приключенията, като днес. Какво, дожаля ти, не ще потанцувам с другите ли? Макар че мелето беше още по-хубаво. Само че къде да те дявам в този вид?

— Мога да предложа стая — рече шофьорът.

— Това пък защо? — Серьожа застана нащрек.

— Стой мирно — каза тя. — Колко?

Когато срещна погледа й в огледалцето, шофьорът сви рамене. Никак не му беше ясна тази двойка.

— Ще се разберем — отвърна той.

— В този вид няма да те водя у Тягунови я — обясни Ала. — При мен не може, мама е строга и обожава Пашка. И в хотел в такъв вид… Поне имаш ли пари?

— От отпуската и за уволнението — призна Серьожа, като подсмърчаше с разбития си нос.

— Пък ме повел на ресторант! — промърмори тя. — Само проблеми с теб. — После свали огърлицата и му я подаде: — Ето, продай я най-после.

— Остави я за теб — каза той.

— Нямам толкова пари — въздъхна тя. — Може и никога да нямам. Макар че бих я взела.

— Не ме разбра — каза той. — Подарявам ти я.

Шофьорът също се обърна и подсвирна:

— Вземай, дъще, докато дават.

— Ти по-добре си гледай пътя — скастри го Ала. — Това нещо е по-скъпо от твоя таксиметров парк. Освен това не ми подаряват диаманти, а ме купуват.

— Какво говориш! — Серьожа подскочи. — Нека ти е за спомен.

— По-добре мълчи! — прекъсна го тя. — Колко изпи? Щом съм казала, че няма да я взема — значи няма.

— Имам един клиент — обади се шофьорът. — Колекционира такива работи. Говори по телевизията. У тях е пълно с тия играчки.

— Къде живее? — поинтересува се Ала.

3.

Както вече казах, Костя имаше навика да звъни не навреме. И както обикновено, малко се попрепирахме двамата с Ирина кой да се обади, а също надълго изяснявахме кой е забравил да изключи телефона.

— Твоят Меркулов звъни, ти се обади — каза тя.

Нищо не ми оставаше. Вдигнах слушалката и се заканих на жена си с юмрук.

— Убита е журналистката Клеймьонова. По същия начин.

Причакали са я на прага на дома й. Стреляли са през улицата. Тъкмо тръгвала за работа.

— Женя Клеймьонова? — ахнах аз. — Нея пък защо?

— Както се досещаш, не съм стрелял аз — отговори уморено Меркулов. — Тръгвай веднага. Направо ела в редакцията й. Между другото, Фрязин вече е там.

— Тъкмо се бяха уговорили днес да се срещнат! — спомних си аз. — Идвам!

Трескаво се обличах. И тъй, ловът продължава. Нова серия от убийства? Починал си е и се е заловил за старото? С какво му е попречило това момиче? Помня, много добре помня, беше идвала при нас в Главна прокуратура. Чакаше с часове в приемната на главния прокурор… Какво ли не говореха за нея. Обичала, видите ли, горещите теми и непотвърдените факти. Заради впечатляваща публикация няма да пожали и родния си баща. И все в този дух, каквото е прието да се говори в такива случаи. После я видях разплакана, изскочи от приемната. Някой се опита да я спре, но тя махна с ръка…

Веднъж попитах Меркулов за нея. Той направи почти същия жест, който и тя. Като се оправда с неосведоменост.

На път за редакцията изведнъж си помислих: странно, защо не отиваме на мястото на убийството й, а на работното й място. Но Костя знае по-добре. Там, край дома й, вече работи оперативно-следствената група.

В редакцията бе задимено, никой не работеше, момичетата плачеха, момчетата — зли като дяволи. И крещяха на Меркулов и Володя Фрязин.

Отначало не разбрах: за какво е тази врява?

— Нали сте от Главна прокуратура? — викаше срещу тях един чернокос младеж, а сега и срещу мен и възбудено размахваше книжа, които се сипеха по пода. — Ето колко писма сме ви изпратили! Вие я убихте! Вие! — И неизвестно защо забоде пръста си в мен. Сигурно защото вече бе изпобол Володя и Костя.

— Имам алиби — опитах да се измъкна с шега. — Сутринта си бях у дома.

Но това само наля масло в огъня.

Сега крещяха всички. Някои сътрудници имаха истерика. И тогава Меркулов ме шашна. Взе че пусна телевизора. И седна срещу него, като следеше внимателно разиграващите се там латиноамерикански страсти.

— Какво, да не сте дошли тук да гледате кино? — кресна главният оратор.

— Сега ще предадат последните новини. — Меркулов дори не се обърна. — Може да кажат нещо съществено за смъртта на вашата Женя.

Те се спогледаха и млъкнаха.

— А нас не искате ли да изслушате? — попита младежът.

— Затова сме дошли — бе невъзмутим Меркулов. — Но когато говорят всички едновременно, нищо не може да се разбере.

— А вие наистина ли искате да намерите убиеца? — попита някакво момиче.

— Търсим го. — Костя разпери ръце. — Колко месеца вече. Вашата колежка е осмата поред. Но преди да узнаем кой е, искаме да разберем защо. Изясняваме мотивите. Ето, това е следователят, който води делото.

— Вече знаем кой извършва тези престъпления — казах аз. — Дори вашият вестник публикува фоторобота. Нали помните?

— Вие ли сте следователят Турецки? — попита младежът, който засега говореше вместо всички.

— Същият. Извинете, а вие кой сте?

— Толя Воронин. — Той протегна тясната си студена длан, изпоцапана с нещо черно. — Заместник-главен редактор. Женя работеше в моя отдел.

— Много ми е приятно — казах. — Представям си колко време сте изгубили за емоции.

— А този младеж кой е? — Той безцеремонно посочи с пръст Володя, който се смути. — Също ли е следовател?

— Работи в моята следствена група — поясних. — Ще поддържа контакт с вас. Ще се занимава с вас и ще ви разпитва. Това ли беше? Свършиха ли въпросите? Може ли да попитам за някои неща?

— В моя кабинет въпросите задавам аз — заяви той в пародиен стил, което предизвика усмивки по разплакалите физиономии на Женените колежки, но те бързо угаснаха. Сигурно се е нагледал на криминални филми с характерните щампи. — Откъде решихте, че точно този е убиецът? — попита Воронин вече с нормален тон.

— По почерка — отвърнах. — И по доказателствата, които имаме. При това мога да се позова и на един толкова нематериален аргумент, какъвто е интуицията.

— Ние писахме за килъра — каза той. — Макар да ни отказахте контакт. Отказахте да давате информация. Или нещо греша? — Той присви очи.

— От вас щеше да излезе добър следовател, ако навремето бяхте завършили юридическия факултет. А не може ли да поговорим в по-тесен кръг? Искам да съм сигурен, че чутото няма да излезе от тези стени.

— Аз вярвам на сътрудниците си! — рече той предизвикателно.

— А аз не напълно. Или предпочитате да пренесем разговора ни в моя кабинет?

Толя Воронин погледна колегите си. Те излязоха вкупом, а той спря телевизора.

— Напразно го изключихте — обади се Меркулов. — Може да покажат мястото на убийството, което още не сме видели.

— Не мога да гледам такива неща. — Гласът му трепна. — Ще ви кажа повече, отколкото те. Но първо ми обяснете на какво се крепи вашата увереност? Нали помня нашите публикации по тези убийства. Помня кои загинаха. Там са оформя някаква поредица. Някаква закономерност. Нека засега да е необяснима за вас… Но Женя никак не се вписва в тази поредица! Извинете, ако не съм казал нещо както трябва. Нали разбирате…

— Няма страшно — успокои го Меркулов, като се спогледахме. — Всичко е съвсем правилно. Ние също не разбираме добре от какво се е ръководел убиецът или тези, които са го наели. Макар да имаме някакви съображения. Правилно, аз също съм съгласен с вас: Женя Клеймьонова не се вписва в тази печална редица от никаква гледна точка. Но има обективни фактори. И в това отношение ще ни помогне балистичната експертиза. Надявам се, че разбирате за какво говоря?

— Горе-долу — Толя кимна. — Нима знаете вече резултата?

— Не още — поклатих аз глава. — Говоря само за собствената си интуиция. Нещо ми подсказва, че е точно така, макар да не разполагаме още с фактите. — И аз прочетох малка лекция. — Отпечатъците върху куршума ясно изобразяват микрорелефа на стените на канала в цевта. Отразените признаци позволяват да се идентифицира оръжието, от което е излетял даден куршум.

— Резултатът ще дойде още днес. — Меркулов погледна часовника си. — Аз съм се разпоредил. Експертите вече работят по въпроса.

— Дори ако бъде така, както твърдите — упорстваше Толя, — пак не мога да сложа Женя в една редица с Руслан Садуев или украинския националист. Опасявам се, че ще тръгнете по лъжлив път, когато поискате наистина да задълбаете.

Погледнах Володя Фрязин, който до този момент не бе проронил нито дума. Той гледаше сериозно Толя, като се стараеше да не пропусне нито дума.

Аз въздъхнах изразително:

— Може да сте прав. Но няма да гадаем. Следствието наистина не търпи гадаене. Сега може ли аз да попитам?

Той кимна, като ме гледаше напрегнато.

— За какво са могли да я убият? Имам предвид мотивите.

— Трудно е така изведнъж… — рече той, след като помисли. — Толкова скандални истории. Заплашваха я по телефона. После заплахите спряха. След некрасивата история, която й се случи във вашето ведомство, където предишният ви шеф просто я изпъдил, тематиката на статиите й стана по-спокойна. Сега и той е в следствения арест. Разбирам, че със смяната на ръководството редът при вас се е изменил. Но и вие сте работели там по-рано, всичко това стана по ваше време! Защо никой от вас не пожела тогава да изясни нещата, за какво обидихте момичето?

— Изглежда, не си представяте добре по какво Главна прокуратура се различава от вашата редакция.

— Всичко е вярно! — прекъсна ме Костя. — Работехме там, поне по това време. Но двамата с Турецки бяхме отстранени от делата.

— Константин Дмитриевич Меркулов сега е заместник главен, тогава не беше — казах на Толя Воронин. — Затова все пак ни обяснете що за история е тази, заради която Женя е търсила прокуратурата.

— То е свързано с Чечня — отвърна Толя и ние с Костя се спогледахме.

Аз дори не мислех да прикривам тържествуването си и вдигнах палеца си.

— Тя ходи там, колкото и да я разубеждавахме — продължаваше Воронин. — Не бе на себе си, когато се върна. Все се страхуваше, че я следят. Нищо не искаше да ни разказва. После изведнъж ми донесе материал. Само обвинения по адрес на властимащите — и никакви конкретни данни. „Страхувам се — точно така каза. — Първо трябва читателят да се заинтригува. Нека някой да се стресне, да направи запитване. А материалите, които съм донесла, не мога да покажа дори на теб.“ Главният редактор свали статията й от броя. Позова се на липсата на доказателства. За мен това бе неочаквано. Смятах, че е правилно първо да предизвика огъня върху себе си. Нека да има съдебно дирене, там Женя ще си представи материалите. Между другото, поведението на главния ми се видя странно. Нервничеше много, изведнъж ми се разкрещя и замаха ръце срещу мен. Никога не съм го виждал такъв. Та материалът на Женя не влезе. Нищо не можех да разбера. Минаваха къде по-скандални неща. А сега — стоп! Тя ревеше, не беше на себе си, момичетата й даваха валериан. Казваше, че ще отиде при главния прокурор. Толкова пъти ходи. Никаква полза. Просто я изпъдили и обвинили бог знае в какво.

В това време на вратата се показа нечия глава. Някакъв младеж посочи на Толя часовника си: време е значи.

— Извинете, но трябва да отидем в дома й — стана той.

— Последен въпрос — рече Меркулов, когато и ние станахме. — Къде са материалите й — бележници, статии, записи? Може ли да ги видим?

— След като ходи в прокуратурата, в дома й и в редакцията имаше обиск — каза Толя. — Не знам кой го е правил. Бяха преобърнали всичко с краката нагоре. Тя се възмущаваше, плачеше, но аз разбрах, че по време на обиска са й иззети документи. Може да е имала копия, които да са скрити някъде. Възможно е. След обиска тя се успокои бързо. Това е странно, но така беше. Каза, че ни обича всички, но засега няма да може да се довери напълно на никого. Че ще дойде време. И то дойде…

Погледнах изразително Володя. Той ми кимна с разбиране.

— Ще дойдем с вас. Изобщо, поддържайте връзка с Володя Фрязин. Той ще се занимава наравно с мен с това убийство.

Редакционната уазка, която ни друсаше двамата с Володя, бе препълнена. През целия път мълчахме.

Мислех, че всичко чуто не се вписва напълно в моята версия. Журналистката явно отпадаше от редицата. Макар работата й също да е била свързана с Чечня. Шефът й, този нервен Воронин, имаше право. Не можеш да я поставиш редом с останалите от седмицата убити. Но тя нещо е знаела, пречела е на някого — това бе ясно като бял ден. С какво, с каква информация е идвала при нас в прокуратурата? Останали ли са някакви дири в секретариата, някакви документи, писма? Костя сигурно вече е възложил на помощниците си да проверят. Но сега друго ме занимаваше повече: до какво се е докопал Слава Грязнов? Обикновено той не губи време за разпити, действа, за разлика от някои тук присъстващи…

Да вземем за пример Меркулов. Едва го накарахме да разреши подслушването на телефона на Горюнов. Може Костя да не е протакал случайно. Телефонът върху нощното шкафче на Горюнов до гигантския телевизор е само за заблуда на противника. Самият Серьожа сигурно обикаля из Москва с мобифон. А те имат секретен код. Ще го подслушаш на куково лято.

Въпросът не е там. На кого може да се обажда? Още не му е свършила отпуската. Да е залегнал и да изчаква? Може би се надява, че ще хванат килъра без него?

Нека се надява. Непременно ще се обади на работа. Ясно е като две и две четири. Такива длъжности не се срещат под път и над път. Или все пак животът е по-скъп?

Да започнем да подслушваме във военното му ведомство? Бррр… За това ще трябва да се отговаря. Никой няма да рискува. Има на кого и къде да звъним. На Ала Светлова, от ясно по-ясно. Да разпитаме Светлана какво е имало между тях. Ала каза полунашега, че уж Горюнов я отнел от генералския син, който станал килър.

Хубаво ще е да имаме подробности! Или има смисъл да поразпитаме хубавичко таткото Тягунов? Май не знае, че синът му е толкова жив и здрав, че лишава от живот и здраве съотечествениците си…

Не, жал ми е за стареца. Пък и не сме събрали пълни доказателства за вината на сина му. Засега може да минем без него. И той не знае за кого строи онази огромна вила. Единственият му син изчезнал в Чечня. Засега не се очакват нито внуци, нито правнуци. Струва ми се, че си вдига пирамида като някой древен фараон.

Но да се върнем при убитото момиче. Аз видях предполагаемия й убиец в театъра и никога нямаше да помисля, че е способен на такова нещо. Погледът му е друг. Дори си помислих: този няма да гръмне по жена или дете. А в този случай жена и дете са в един човек. Но ако не е той, тогава кой е?

Сега главното звено е балистичната експертиза. Сигурно трябваше да отида направо при криминолозите от Научно-техническия отдел, на „Петровка“ 38, за да разбера поне предварителните изводи.

Само спокойно. Не се знае кое ще разбие по-бързо предположенията ти — идентичността на оръжието или обратното? И в двата случая е лошо.

Може някой, който е искал да заличи следите, да се е постарал да уцели това момиче в основата на черепа, за да прехвърли отговорността върху килъра, нали вече сме го идентифицирали, макар да не сме намерили винтовката му. Но той, този убиец, стрелящ по младата журналистка, не може да не знае: трябва, задължително трябва балистиката да съвпадне!

Стрелецът не е такъв глупак, за да не разбира тия неща. Може да е разчитал да предизвика сензация сред нашите журналисти?

Те работят, без да имат достоверни данни, позовават се на повърхностна информация, преследвани от мисълта за тиража. И на сутринта току се появила статийка, разтърсваща обществеността. Само че защо му е всичко това на самозванеца? За да сплаши някого? Да посее хаос, паника, подозрения?

Къде е смисълът?

Колкото по̀ наближавахме мястото на убийството на Женя Клеймьонова, толкова повече ми се струваше, че познавам тези места. Не че съм бил тук. Така си беше. Същата огромна кооперация, край която таксито стовари килъра, бягащ от премиерата на бившата си съпруга. Да му се не види! Направо ми се вие свят от този сюрреализъм, да го вземат мътните!

— Познато ли ти е? — попита Слава Грязнов, след като се ръкувахме.

— Ти го предизвика… — промърморих аз. — Добре се стреля оттук значи!

— Тъкмо обратното! — прекъсна ме той. — Не са стреляли оттук нататък — той махна с ръка по посока на баровските блокове, — а оттам насам! А тя живее тук, на седмия етаж… По-точно, живеела е — поправи се той.

Спогледахме се озадачено. Какво ли може да означава това?

— Това говори само за едно: че ни домързя да претърсим хубаво всички входове — рече Слава. — Всичко помня, няма нужда да ми триеш сол. Така казах. А вие не трябваше да ме слушате!

— Значи той не е дошъл случайно тук? — попитах аз.

— Ами да! Правилно каза, че е новак. Никой не го е подготвял.

— Нещо става с главата ми… — оплаках се аз. — Може просто да е съвпадение. Трудно за обяснение, но съвпадение. Искаш да кажеш, че онази вечер е дошъл при нея, в тази кооперация, за да се скрие, а после да я застреля от покрива на отсрещната сграда? Глупости!

Най-сетне формулирах виденията си. Сериозни като бабини деветини.

— Не ме баламосвай! — разяри се Грязнов. — Не съм казвал такова нещо! И не може да бъде! Освен ако те не са били съдружници. И после той я очиства. При съдружниците стават такива неща…

Оперативните служители, които стояха край нас, ни слушаха със зяпнали уста. И само Володя Фрязин разбираше за какво спорим.

Погледнах Толя Воронин, който тъжно ни наблюдаваше.

— Попитай го — хванах Слава за ръкава. — Толя, обясни му дали тази млада журналистка, надежда на нашия независим печат, такава чиста и благородна, е могла да стане съдружник на убиец?

— Дори не мисля да го обсъждам! — Той тръсна глава и се отмести настрана.

Изгледах умолително Володя Фрязин. Ето кой трябва да реши кой крив, кой прав. Но и неговите очи шарят наоколо — сигурен знак, че е объркан.

— Хайде лично да видим мястото на произшествието — предложи Грязнов. — Само спокойно. Като спазваме всички тактически и технически похвати, разработени за оглед на местопрестъпления, където е употребено огнестрелно оръжие.

— Браво! — похвалих го аз. — Пиша ти шест плюс. Сега да вървим да съчетаваме теорията с практиката.

4.

Шофьорът на таксито ги спря пред тухлената кула на улица „Маросейка“.

— Тук живее. — Той кимна към кооперацията. — Знаете ли? Апартаментът е с пет стаи, две тоалетни, две бани… — И кой знае защо се изплю съвсем искрено.

Изглежда, наличието на две тоалетни в един апартамент нарушаваше етичните и естетичните му убеждения.

— Без покана някак си не е удобно — дръпна се Ала.

Шофьорът я изгледа под вежди. С други думи — няма какво да ми кокетничиш, или нещо от сорта. Такива жени са винаги добре дошли.

— Да се разберем веднага — каза строго тя. — Бъркаш ме с някоя друга. Не бутам за валута. С друга част си изкарвам хляба.

Таксиджията сви рамене.

— Все ми е тая. Шести етаж, петнайсети апартамент. Вика се по домофона. Е?

— Няма да отида аз — рече тя. — Щом му трябва, ще слезе лично.

Шофьорът още веднъж сви рамене, този път по-озадачено. И тръгна към кооперацията. После се върна и извади ключовете от таблото. И отново, без да продума, тръгна към входа, около който бе пълно със западни коли.

— Имам една приятелка, най-добрата валутна проститутка. Спрямо нея аз съм миячката на съдове от затворническия стол. Не познавам по-добра от Светка. Само не се чуди на нищо. Докато те е нямало, в Москва са станали много различни произшествия.

Надошли са толкова пейзани, че няма къде да плюе човек. Ти се кокориш на всяко нещо, защото прекалено дълго си стоял в оная дупка. Значи аз ще преговарям, а ти си отваряй очите.

— Разбрано — каза Горюнов. — Но ако не стане, аз вземам инициативата.

В това време от входа излезе шофьорът, не беше сам, а направи вежливо път на клиента си. Лесно беше да го познаят — побелял, важен и с бели зъби. И много си приличаше с онзи от телевизията. Току-що бе говорил по програма „Време“. А сега си почива — без грим.

Щом видя Ала, и се смая, сетне, като се окопити, поклати глава. Но така и не се представи. Тоест бездруго трябва да ме познавате. А за мен вашите инициали не са задължителни. Все едно — няма да ги запомня. Но й целуна ръка, като сведе глава. И също тъй мълчаливо пое огърлицата в ръце.

— Светни малко — каза на шофьора. — Носиш ли фенера? — После извади лупа в изящен калъф. Разгледа внимателно огърлицата с маниера на опитен бижутер. После я върна със съжаление.

— Да се разберем веднага — гледаше той Ала. Май така и не забеляза Горюнов. — Аз не ви познавам, вие не сте ме виждали. Защото се запознавам едва когато предметът ми хареса.

— А не ви ли хареса? — ококори очи Ала. Подбива цената, няма начин…

Той се смути, въздъхна. После си погледна часовника.

— Вижте какво… Това е прочуто бижу. Издирва се. Откраднато е от сбирката на един петербургски колекционер. Не твърдя, че сте го направили вие. И не ме интересува как е попаднала при вас. Но някои ще се заинтересуват. Разбирате ли какво имам предвид? Затова е най-добре да се разделим без каквито и да било последствия за двете страни.

Той се поклони, върна огърлицата и тръгна към входа си. Изгърбил се бе като стар човек.

— Аристократ, неговата мамица! — рече шофьорът на таксито. — Измъчих се с него. Все нещо не му отърва, все нещо не е наред…

— Избяга ли ти комисионата? — попита присмехулно Ала.

— И още питаш! — Той се качи последен в таксито и даде газ.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— На мен все ми е тая — рече изведнъж шофьорът. — Само че на кого ще я пробутате по това нощно време? Още повече че милицията издирва тия дрънкулки. Нали чухте… Само такива графове дават истинската цена.

Серьожа сложи ръката си върху Алината и съвсем лекичко я подви, когато тя се обърна към него. Сега той поемаше инициативата.

— Ами ти я вземи! — предложи на шофьора.

Мъжът го погледна в огледалцето под вежди. Май не се шегува.

— Бе аз бих я взел — поколеба се той. — Дори за цялата днешна печалба.

И пак погледна под вежди пътниците си. Май говорят сериозно.

— Избави ни от стоката, а? — примоли се Серьожа.

Шофьорът чак се изпоти. Докато съобразяваше, взе да въздиша и да пъшка. За този юнак кое е сега най-важното? Да замъкне в леглото си гаджето. Когато един мъж се разгорещи така — можеш всичко да измъкнеш от него.

Той спря колата. Седя една секунда неподвижно и все гледаше под вежди в огледалото към задната седалка. После пак запъшка и завъздиша.

— Я дай пак да видя! — каза той.

— Да идем настрани — предложи Серьожа. — Ей там, пред хотела. Там е по-светло.

Около хотела имаше таксита, затова нямаше да е трудно да хванат друго.

— Ето — рече техният шофьор и протегна пачка пари. — И аз не знам колко са. Ще сложа и от моите… — И затършува из джобовете си.

— Поне си приспаднете за пътуването — усмихна се Ала.

Шофьорът я изгледа накриво, а Серьожа я побутна с лакът.

— Я стига! — рече шофьорът. — Пътуването влиза в цената. Ясно ли е? И по-бързо, че ей сега ще цъфнат ченгетата. Само те ни липсват. Правилно ли казвам?

— Правилно, правилно — закима Горюнов, докато се занимаваше нещо с огърлицата и я криеше от погледа на шофьора зад облегалката на предната седалка.

— Ама вие какво правите там? — попита човекът. — Да не сте решили да я подмените, а?

— Какво ще подменяме! — възмути се Серьожа. — Просто се закачи. Ето, вземи… Може да се каже, че ни ограби, пък и имаш претенции. Вземи!

С крайчеца на окото си вече забеляза бяла лада, чийто шофьор явно скучаеше.

Техният шофьор огледа внимателно огърлицата на светло. Сякаш че разбира нещо, помисли си Серьожа. Не дай Боже да я върне… Но едва ли, такова богатство, и то за жълти стотинки, пада веднъж в живота. Не, няма да я върне.

— И аз не знам — почуди се шофьорът. — Да бях попитал някого… Щото да не съм бижутер случайно? Добре, да става каквото ще… Хайде, със здраве. Не се сърдете, ако има нещо.

Те гледаха след него, докато колата му пъргаво потегли и се скри от погледа им. После Ала не издържа, прихна и притисна глава до рамото на Горюнов.

— Голям смях… Поне ще кажеш ли какво си намислил?

— После — прекъсна я той. — Бързо, бързо…

Той се затича към бялата осмица. Каза нещо припряно на шофьора, оня кимна. Ала ги наблюдаваше разтревожено. Какво е намислил? Таксито с безценната огърлица изчезна в тъмнината, изгуби се сред потока коли, летящи към центъра. Той мисли ли какво прави?

— По-бързо! — извика й, като се качваше в колата.

— Знаеш ли къде е вече онова такси… — рече тя и седна до него. — Там едно такси — може да сте видели — току-що тръгна? — обърна се тя към шофьора, младо момче, което веднага я зяпна в огледалцето. — Трябва да го настигнем.

Шофьорът повдигна рамене.

— Казаха ми: към стария „Арбат“? — Той премести погледа си към Серьожа.

— Там карай! — кимна Горюнов. — Слушай, не ми пречи, а? — обърна се той към Ала.

— Ама ще я изгубим! — възкликна тя.

— Като я изгубим, майната й! — Той махна с ръка. — Много й здраве.

— И къде отиваме? — попита шофьорът и погледна обидената пътничка.

— Мисля, че се разбрахме — рече злобно Серьожа.

След няколко минути пак бяха на „Маросейка“. Пред същата кооперация. И там вече чакаше тяхното такси. Празно…

Ала възкликна щастливо, хвана го под ръка и се притисна в него.

— Ах, че хубаво! — изхихика тя. — Значи всичко си пресметнал, а? Знаел си предварително?

— Почакай… — Той се намръщи и я отмести. И каза на шофьора: — Спри тук. Ще почакаме малко.

— Аз и не бързам — сви рамене младежът. И пак заби поглед в Ала.

Не се наложи да чакат дълго. Шофьорът на онова такси излезе от входа, в движение закопча разтворилото се яке, качи се бързо в колата и нито веднъж не се огледа. Седна и веднага запраши към „Нови Арбат“10.

— Благодаря. — Серьожа протегна парите на шофьора. — Нали са точно?

Слязоха от таксито. Тя го хвана под ръка. Огледаха се и влязоха във входа.

— И как се сети? — попита тя. — Такъв си умен. Умееш да рискуваш. Аз за нищо на света…

В преддверието спряха пред домофоните.

— Е? — попита той. — Ти ли ще говориш? По-добре ще се получи. Не забравяй: говориш с човек, който не си оставя кончето в калта.

— Всичко разбрах — кимна тя и натисна копчето на петнайсети апартамент.

Почти веднага се чу щракане и кадифеният глас на Клиента изрече:

— Слушам.

— Извинете, пак сме ние — започна Ала.

— Кои ние? — не разбра Клиента.

— Ами същите — разбърза се тя от страх, че той ще затвори. — Нали не сте решили още да ни издадете? Според мен е много благородно.

И в този момент Серьожа й показа малка висулка с диаманти, която бе откъснал или отхапал в тъмнината на таксито, докато криеше огърлицата зад облегалката на седалката.

Ала се ококори, после заговори още по-бързо.

— Само че ние не постъпихме много благородно — продължаваше тя. — Взехме и отрязахме една симпатична висулчица. И искаме също да ви я продадем. Нали разбирате, без нея видът е друг… Не сте ли обърнали внимание? Ами погледнете! Ще почакам.

Чу се нещо като мърморене и скърцане на кресло, после сумтене и след тежка въздишка пак гласът му:

— И какво възнамерявате да правите? Ще ме шантажирате ли?

— Не, какво говорите! — възкликна тя възмутено. — Как можахте да го кажете… Хванахме се на бас с моя приятел. Той твърди, че уж най-много цените колекцията си, а аз — репутацията на водещ телевизионен наблюдател. Не бихте ли решили спора ни?

— По-накратко. Колко? — попита недоволно Клиента.

— За огърлицата или за репутацията? — попита тя. — Или за всичко заедно?

— Разбира се, че за всичко заедно! — отвърна той раздразнително. — Нали няма да мирясате. Само че ми трябват гаранции.

— Гаранцията може да е само една — рече Ала. — Вие купувате от нас висулката, нали така? И ние вече нищо не можем да докажем… Ако не е тайна, за колко купихте диамантите от оня шофьор?

— Имате вид на толкова прилична и интелигентна жена — въздъхна той. — Да направим следното. Ще ви платя за едното и за другото, но ще си удържа сумата, която дадох на онзи песоглавец. Впрочем да не сте го измислили заедно?

След няколко минути слезе при тях. Сам. Преброи парите, като се оглеждаше по посока на масата, на която дремеше възстарата портиерка.

— Видях ви наскоро по телевизията — каза Ала.

— И как ви се струвам? — Той се изпъчи и се подмлади с близо двайсет години, какъвто го помнят повечето зрители… — Е, хареса ми как го изиграхте — каза той на тръгване. — Оня тип ми предложи да ви излъжа, за да не знаете къде ще се озове огърлицата, а в крайна сметка вие ни излъгахте…

Той й целуна ръка на сбогуване.

— Беше ми приятно.

— Забравихте си нещо! — извика след него Серьожа и се спогледаха с Ала.

— Ах, да… — Той се върна от вратата на асансьора. И протегна ръка за отрязаната висулка. Полюбува се за миг на трите диаманта, като обръщаше насам-натам връзчицата.

Сетне не знаеха как да се отърват от богатството, което им се стовари на главата. Парите сякаш изгаряха пръстите им.

— Да отидем в най-най-хубавия ресторант! — предложи той, когато, хванати за ръце, изтичаха на „Нови Арбат“. — И да има там казино.

— И да прекараме там нощта!

— Докато профукаме всичко — усмихна се той, като я гледаше. И тя го целуна по устните.

А само след час вече не можеше да го откъсне от рулетката. Серьожа залагаше и всеки път губеше…

Ала го измъкваше, той я изблъскваше… Тя го заряза и отиде на бара. И видя одевешния клиент, който преди малко бе й целунал ръката. Сега със скръбен вид разказваше от синия екран за всеобщото падение на нравите.

— Ама че подлец — рече тя, като проточваше пиянски думите. — И кога само успява? Преди малко се разделихме! — Тя се обърна към бармана и си подложи празната чаша.

— Това е на запис — поясни барманът, висок охранен младеж с мустачки. — Да повторя ли?

И й наля френско шампанско. Помисли и наля и на себе си.

— Да повторя, значи джин с тоник! — каза капризно тя.

— Извинявай. — Той смени бързо чашите. — Никога не съм те виждал тук. За нашите знам всичко, на кого какво.

— Слушай, затвори му устата! — каза тя и посочи Клиента. — Ще ми прилошее.

— Ще направим така. — Той кимна и изпи чашата си с шампанско. Сетне отстрани ръката й, подаваща долар. — За сметка на заведението. Кой е спонсорът ти?

— Онзи там. — Тя кимна небрежно към Серьожа. Публиката вече бе го наобиколила. — С една дума — писар.

— Какъв? — не разбра барманът.

— Мастилена душа — отвърна тя. — Няма да миряса, докато не пропилее всичко.

— Ела, когато закъсаш! — Барманът й намигна.

Тя отиде при Серьожа, погледна го отстрани. Той старателно нареждаше жетоните, поизплезил език.

Тя грижливо избърса с кърпичка челото му.

— Да направим пауза, а? — попита тя и го прегърна през раменете.

— Не пречи! — Той отблъсна ръката й. — Докато не спечеля… Не разбирам що за игра е това, щом нищо не зависи от теб!

— Значи ви върви в нещо друго! — засмя се момичето крупие и намигна на Ала. — Ще залагате ли още?

— След малко — отговори Ала и почти насила го измъкна от масата за разочарование на публиката.

И тогава се натъкна на Светлана, своята отдавнашна приятелка.

— Боже, Светик… Не може да те познае човек! Направо мис Вселена. Ти ли си това или не?

— Алка? Ама ти… нашите ми казваха…

— Да бе. — Ала кимна и се засмя пиянски. — Правилно са ти казали. Заминах с мъжа си в сибирската тайга! Като жена на декабрист. По-точно като последната глупачка. А той си намери там друга. А знаеш ли името й? Кариера!

— Нищо не разбирам! — Светлана плесна с ръце. — Всички ти завиждахме. Такава двойка!

— А ти какво правиш тук? — попита Ала. — Не си ли сама? Как е твоят френски? Чух, че си се въртяла повече из Париж и Ница?

— Ето го моят френски — отвърна тъжно Светлана и махна с ръка на двама дебелаци със скъпи сиви костюми, които я търсеха с очи. — Жорж, тук съм!

— Серьожа, не се пули така срещу моята любима приятелка! — каза Ала на Горюнов. — Ще ослепееш. По-добре ни донеси шампанско.

— Кой е този? — попита Светлана, като гледаше след него.

— Моят Паша избяга с Кариерата, а аз избягах с тоя, полковия писар — отвърна Ала. — Не можеш да си представиш… Друг път ще ти разкажа.

— Любовник ли ти е? — попита Светлана.

— По-лошо! — въздъхна Ала. — Съдружник.

— Ти си си все същата — засмя се Ала, — с твоите чудатости.

И се обърна към дебеланковците си, които се бяха зазяпали в Ала:

— А това е най-добрата ми приятелка от училище. Казва се Ала. А това е Жорж — съветник на министъра по икономическите въпроси. Етиен е културен аташе. Говори руски не по-лошо от мен. А това… — Тя разпери ръка към задаващия се Горюнов. Той държеше две бутилки шампанско и пет чаши, които крепеше по някакъв хитър начин.

— Бивш писар на полка, прапоршчик от запаса Сергей Горюнов! — рапортува той, като се преструваше така, че Ала прихна. После тя демонстративно склони глава на рамото му. Поне ръстът му позволяваше.

— Показвам на приятелите си нощния живот в Москва — каза Светлана. — Искате ли да се присъедините към нас?

— Непременно — отвърна Ала, — нали, Серьожа? Те имат кола, а ние само такси…

И се засмя пиянски.

После пътуваха с дълга разкошна кола из нощните улици, Светлана говореше нещо на френски на гостите, Ала седеше мълчаливо до Сергей с глава върху рамото му.

Наближиха басейна „Чайка“. Там под лъчите на прожектор имаше „Тарзан шоу“ — увлекателни скокове от сто метра с главата надолу, като скачачът е вързан с еластично въже.

Публиката — повечето нощна, от онези, които спят до обед — пищи, ръкопляска на смелчаците, налива се.

— Твоят Павел щеше да скочи — рече Светлана на приятелката си. — Помниш ли в Крим как се гмурна от „Лястовичето гнездо“.

И прехапа език, защото видя как Ала незабелязано допря пръст до устните си и посочи към Серьожа.

А той вече бе слязъл от колата и вървеше към кулата.

— Да не си посмял, чу ли? — Тя изскочи след него и в движение се обърна към приятелката си. — Кой те дърпаше за езика?

И буквално увисна на него.

— Всичко е нормално! — успокояваше я Серьожа. — Махни си ръцете! — И подаде пари на служителя.

— Защо го пускате? — запротестира тя. — Та той е пиян!

— А кой не е пиян тука? — попита служителят, докато я разглеждаше нахално. — Трезвен няма да се покатери.

— Тогава и аз искам! — каза Ала. — И аз съм пияна. Искам заедно с него.

— Алка, ти си ненормална, къде се юрна? — викаше й отдолу Светлана.

— Постой колкото мен в тайгата — отговаряше Ала, — и на Айфеловата кула ще се покатериш! Нали, Серьоженка?

И ето ги на върха. Връзват ги заедно, с лице един към друг. Те се прегърнаха.

— Не те ли е страх? — попита той. Тя врътна глава, затулила очи.

— Само не гледай надолу. Хайде, раз, два…

И те скочиха. Ала успя само да изохка. Долу гръмнаха аплодисменти.

Когато всичко свърши, Светлана прегърна приятелката си. Ала й прошушна:

— Каквото щеш мисли, но с Тягунов нямаше да се осмеля, разбираш ли?

— Разбирам. — Светлана кимна. — И какво?

— Това, че ми трябва ключът от жилището ти. С твоите Жоржиковци ще посрещаш изгрева край Москва-река.

— Ти си полудяла — въздъхна Светлана. — Ами…

— Хайде без подробности! — заповяда Ала и протегна дланта си. — Приятелка ли си или не?

След четирийсет минути бяха в околностите на Москва, в апартамента на Светлана.

Те обикаляха в тъмното и докато търсеха ключа за лампата, се блъскаха един в друг. Ала се смееше все по-силно, почти до истерика.

— Къде е този неин ключ? — мърмореше тя. — Ама съм се натряскала. Всичко съм забравила… Останаха ли ти още пари?

— Май останаха — каза Серьожа и си блъсна челото в ключа, та изведнъж стана светло. Той протегна ръцете си към нея. Тя неочаквано се отдръпна.

— Ти ще легнеш тук — заповяда, — а аз в другата стая. Да не си посмял да чукаш. Тогава ме пренебрегна, сега си връщам, разбра ли?

Тя погледна обиденото му лице и се усмихна.

— Беше благородно от твоя страна. Не искаше да се възползваш, нали? И аз не искам да се възползвам, че двамата с теб изпратихме Тягунов по дяволите. Нали така стана? А той сега може би е под куршумите, даваш ли си сметка? Но всичко това не е важно… — Тя се отпусна уморено на дивана. — Важно е само, че аз го обичам, проклетника. И нищо не мога да направя.

5.

— Само без паника. — Грязнов бе навъсен и делови. Тъкмо влезе в кабинета ми, където вече бяха дошли Володя и Костя.

Гледахме го с широко отворени очи.

— И какво? — попитах аз. — Има ли някакъв резултат?

— По намерените куршуми и гилзи балистиците твърдят: винтовката е същата — доложи той, докато сядаше в любимото си кресло в моя кабинет. В негово присъствие никой не смееше да го заема. — Тоест от нея са произведени и предишните изстрели, и сегашният, отнел живота на журналистката. Сега експертите внимателно оглеждат жилището на убитата. Ще работят през цялата нощ заедно с моите момчета.

В настаналата тишина се чуваше шумоленето на книжата, които прелистваше Меркулов.

— Хайде още веднъж да осмислим нещата — предложи той и отмести акта от съдебномедицинската експертиза. — Днес цялата общественост е настръхнала. Не е известно още колко жертви ще има. И затова искат от нас да мобилизираме следствието.

— По дяволите, за каква мобилизация говориш, щом още не санкционираш подслушването на телефоните на Горюнов и Светлова! — възмутих се аз. — Къде е тази санкция, Константин Дмитриевич? Обеща, че всеки момент ще утвърдиш моето постановление.

— Но вече съм го утвърдил. — Меркулов чак пребледня.

— Как си го утвърдил? — попитахме едновременно аз и Слава.

— Утвърдих го и предадох всички документи в канцеларията — настоя той. — Увериха ме, че всичко е предадено отдавна по назначение. Нима някой нарочно бави?

— Само това липсваше — да водим следствие в собствения си дом — казах аз. — И друго интересно: като бягаше от мен, убиецът спира пред кооперацията, където живее бъдещата му жертва — журналистката Клеймьонова. Никой не го е преследвал, но има един шофьор на такси, който все едно ще бъде намерен, и той разбира това! И какво? Скрива се точно в тази кооперация. У кого, ако не у журналистката. Съвпадение, нали? Аз не вярвам. Има безумни, изключителни съвпадения, но чак пък толкоз! Това да не ти е цигулка в духов оркестър!

— Оперативните служители обикаляли ли са другите апартаменти? — попита Меркулов.

— Още обикалят — отговори Фрязин. — Засега всичко е наред. В моята група са само трима души. А знаете ли колко апартамента са това?

— Един момент! — казах аз. — С тия момчета сме се разбрали: само да открият нещо, веднага ще позвънят. Започнаха от съседите. Показали са фоторобота на Тягунов. Засега нищо… Така че да не губим време.

— Нима губим? — засече ме Слава, за да разтовари обстановката.

— Значи изключваме съвпаденията — спокойно каза Меркулов.

— Тогава какво?

— Излиза, че е познавал тази Женя! — заявих аз. — Опитайте се да ме опровергаете. А после, когато тя става опасна, е решил да я ликвидира. Между тях е имало нещо в Чечня. Разбирате ли, може би там е започнало. А сетне в Москва връзката е продължила. Не се наемам да съдя от какъв характер е била. Какво общо са имали. Но за мен е ясно, че всичко в това убийство не е случайно. Тя е знаела много неща. Стремила се е да дойде при нас в прокуратурата. А й посочват вратата. Какво е знаела? Какво точно? Страхувам се, че докато не разберем, нищо няма да намерим.

Като изчака да свърша тирадата си, в стаята се подаде Лара.

— Александър Борисович, чай?

— Давай — кимнах аз. — И да е по-горещ. Разговорът е дълъг.

— До първи петли! — додаде Слава и й намигна.

Тя се усмихна и затвори вратата.

— И тъй, той я е познавал, общували са, когато му потрябвало да се скрие, пристигнал — рече замислено Костя. — А после изведнъж тя става опасна за него? Тук има нещо… Нали шефът й Толя Воронин ни убеждаваше, че уж след неуспешното ходене в Главна прокуратура тя престанала да се занимава с чеченската тема. Все повече се интересувала от неуредиците в столицата. Правилно ли се изразявам? — попита той Фрязин.

— Да… — отвърна разсеяно Володя, замислен за нещо свое. — Успях да прегледам вестниците с нейните материали. Нито дума за Чечня. Нито по въпросите, свързани с Чечня.

— Но той не я е убил заради това? — попита ме Костя. — Нужна е била, докато е разобличавала. Спряла — разстрелял я. Така ли?

— Глупости — махна с ръка Грязнов. — А защо е живеела на квартира? Струва скъпо. Не е ли московчанка?

— Родителите й живеят в околностите на Москва — отвърна Фрязин. — Аз ги видях, те идваха…

— Поне поговори ли с тях? — не мирясваше Слава. — Попита ли за Тягунов, може да го познават? Нали им показа фоторобота?

— Не им беше до това. — Володя се смути. — Добре де, трябваше. Но аз взех адреса им. Утре ще отида с влака, ще запиша показанията им.

— И ще си изгубиш напразно деня! — казах аз, без да крия раздразнението си. — А сега всеки час е скъп. Били са тук, а ти…

— Не са били в състояние — рече Слава. — Тук не си прав, Борисич. Нека отиде. На хората ще им бъде приятно, ще се разговорят… А какво са можели да кажат днес в тяхното състояние?

— Вземам си думите обратно — извиних се на Володя. — Слава е мъдър човек.

— Ако съседите не са виждали Тягунов — продължи Костя, — значи е ходел у Женя доста рядко, ако изобщо е ходел. От друга страна, не знаем дали тя е била в течение на неговите занимания. Може и да не е знаела…

— А като е научила — той я гръмва! — възкликна Слава.

— Но какво общо са могли да имат, освен Чечня? — попитах аз. — Била му е любовница, ходела е у тях, видяла е снайперисткото му снаряжение… И е разбрала всичко?

— Просто е видяла фоторобота — обади се тихо Володя.

— Техният вестник откога го публикува — въздъхна Костя. — Разбира се, ако го е познавала, не може да не е знаела с какво се занимава, казано с голяма вероятност.

— Сега ще съчиним пиеса! — намигна ми Грязнов. — Тя е знаела, но го е обичала прекалено много. И го е накарала да даде дума, че повече няма да прави така. А той, негодникът, си знае своето… И тя обещала, че ще отиде в милицията и ще докладва. Добре ли го измислих?

— Шегата си е шега, но май има нещо вярно — подхвърлих аз. — Спомнете си каква голяма пауза имаше между поредните убийства.

— Ами да, и той се е разкъсвал между нея и желанието да продължава делото си — не преставаше Слава. — Нали виждаш, пълни глупости.

— Още веднъж… — Костя прикри очите си. — Ако не е пристигнал тук случайно с таксито, сигурно е дошъл при нея. Така ли?

— Нормален ход — свих рамене. — И тя не е знаела той с какво се занимава тук. А младежът е интересен, истински мъж, не е като връстниците й…

— Почакайте! — изведнъж ме прекъсна Володя. — Сега ще изясним това! И всичко ще дойде на мястото си!

— Какво ще изясним? — попита Костя.

— Какво може да е имало помежду им — каза Володя. — Толя Воронин ми остави телефона си. Също и домашния.

Володя извади от джоба си визитна картичка.

— Ще може ли… — Той взе слушалката и обърна главата си към мен.

— В моята кантора няма да ти се наложи да искаш разрешение — изсумтя Слава. — Давай, мой човек. Звъни.

— Почакай… — прекъснах го аз. — Какво се каниш да го питаш? За интимния й живот ли?

— Поне дали се е срещала с някого. — Костя сви рамене. — Може да се е оплаквала пред приятелки от нечие невнимание или, напротив — не е можела да се отърве от ухажори.

— Май е по-вярно второто — усъмних се аз, като разглеждах снимките на загиналото момиче. — Честно казано, аз бих се кандидатирал. Но сякаш той не е от тях, разбирате ли? Не знам защо, но така ми се струва. Виж, ако ми кажат, че обича само веднъж в живота, ще повярвам. Прекалено е сантиментален — ето какво. Отива на премиерата на жена си. Здрав, мъжествен, има да живее, ли живее. В очите никакъв фанатизъм… Вярно, някак си застинали са.

— Някога ще напише дисертация — рече мечтателно Грязнов. — Дрънкането на вятъра като следствие от отсъствието на информация. Да му разрешим все пак да се обади? Трябва да запълним някак времето, докато разберем резултата от отпечатъците. При мен на „Петровка“ лабораторията е подпушила! А ние тук се занимаваме с глупости: дали му е бутнала или не е. Може пък точно за това да я е гръмнал, като я сварил с друг.

Въздъхнах и се спогледахме с Костя. Разбира се, Слава е прав. Можем да предполагаме каквото си искаме. Но до някаква граница. Факти трябват, факти…

— Анатолий Петрович, извинете, че толкова късно ви звъня — започна Володя. — От Главна прокуратура… Не искахме да ви разкарваме излишно с призовка, а времето не чака. Точно така, прав сте, въпросът е общ. Вижте, Женя Клеймьонова имаше ли си приятел? Годеник, който да работи във вашата редакция? Не сте чували? Но може би е била приятелка с някого, с някоя колежка, която може да знае…

— По дяволите! — не издържа Грязнов. — Слушай, прекрати! Тя току-що е умряла, а ние нямаме търпение да научим интимните й тайни.

— Как, как? — Володя не му обърна внимание и записа нещо бързо в тефтера си. — Нейният телефон… Благодаря. И още веднъж ни извинете. Просто времето ни припира.

Той затвори и ни погледна безпомощно.

— Няма повече да се обаждам на никого — каза тихо, но твърдо той.

— Да, ние сме глезена госпожица — ядосах се аз. — Ще звъниш и още как! Или искаш да се заловим ние? В следствената практика няма черна работа. Всичката е светла. И аз няма да се посвеня да попитам непознато момиче с кого се е срещала загиналата й приятелка. Това е професия! Това е нашата работа!

Беше ми жал да гледам Володя. Изчерви се, замига… Какво правех аз на неговите години? Как започвахме всички ние? Само по този начин, с най-неблагодарната работа.

— Е, ти прекали! — заяви Грязнов. — Кое момиче ще разговаря неизвестно с кого в единайсет и половина през нощта… Разбирам: някои нямат търпение! Но трябва да признаем неоспоримия факт, че утрото е по-мъдро от вечерта! Ще я извикаме на разпит. Дай ми призовка, моите момчета ще отидат, ще й я връчат, щом сме стигнали дотам…

— Нищо страшно — казах аз. — Няма да отлагаме за утре това, което можем да свършим днес. Търсим убиеца на приятелката й. Ако спи, ще я събудим. Бездруго деликатничим, където трябва и не трябва. А убиецът или убийците не се церемонят… И изпълняват работата на асенизатори на обществото! Наистина, невинаги са прави: последният случай го потвърждава.

Погледнах Костя под вежди. Сега ще произнесе филипика от правилни думи и безусловни тезиси. Ще ме заклейми и осъди.

Но Меркулов мълчеше. После, като видя как присъстващата общественост се заинтересува от мнението му, отвори уста и произнесе нещо странно, нехарактерно за него…

— Да, разбира се — каза той. — Непрекъснато ни изпреварват. Нашите процесуални действия са прекалено тромави и продължителни. Но е така, защото играем по правовите норми, а престъпниците по криминалните правила. Ние наваксваме и затова изоставаме. А трябва да изпреварваме. Тоест да търсим там, където не ни очакват.

И тогава в кабинета влезе Лара, носеше поднос с димящи чаши чай.

— Ето изхода! — посочи я Грязнов. — Без молби и покани, само между нас, по женски. Прав ли съм? — Той ми намигна.

От това можеше да излезе нещо. Лара умееше да бъде проникновена. Знам по себе си.

Тя погледна смаяно насядалите в кабинета. Сви рамене и започна да сервира чаши и чинийки с гевречета.

— Разкош! — рече Слава. — Само една малка молба! Ларочка, не е служебна, а приятелска. Трябва да звъннем на едно момиче с женски глас. Че може изведнъж да се обади мъжът й.

Ние се засмяхме.

— Ех, че сте! — Тя не обърна внимание и се накани да излиза.

— Той така се шегува — каза Меркулов, като продължаваше да се усмихва. — Макар всичко да е много сериозно. Нали чухте за гибелта на журналистката Женя Клеймьонова?

— Да — отговори тя, — и не виждам нищо смешно.

— Така е — съгласи се Костя. — Не бихте ли могли сега да се обадите на приятелката й. Късно е наистина. Но сега нещо налучкваме, по горещите следи сме, така да се каже. Утре вече ще бъде различно. Няма какво да обяснявам на вас точно!

— А какво трябва да я попитам? — Лара ме погледна.

— Искаме да изясним дали е имала близък, много близък приятел? Разбираш ли?

— Да — кимна тя. — Искате да кажете, с кого е спала?

Аз отместих погледа си. Като нищо ще започне да намеква. Това вече бе излишно. Бездруго всички източиха вратове, като ни гледаха. Няма нищо по-лошо да смесваш едното с другото, бирата с водката, а работата с леглото.

— Правилно — кимнах и взех чашата в ръка. И не знам защо си спомних за Светлана. Тя нямаше да задава излишни въпроси. И нямаше да има никакви намеци.

— Дайте номера, ще се обадя — въздъхна Лара. — Както наредите.

Тя не може без това. Но по-рано не беше такава. С времето всичко се променя. За съжаление невинаги към по-добро.

Лара избра номера, застанала с гръб към нас.

— Извинете, Альона ли е? — попита тихо. — Да не съм събудила някого? Да, разбирам, такава загуба… Извинете, че не се представих веднага. И ние тук не спим. Ние — това е Главна прокуратура. Да, да… Аз съм секретарката на следователя, който води делото. Какво да се прави. Имаме само един въпрос към вас. Вие като че ли сте познавали много добре Женя. Така ни казаха нейните колеги. Да, точно така. Разглеждаме най-различни версии за случилото се. Има много. Бихме искали да отхвърлим излишните, за да не се връщаме към тях. Разбирате ли? Та как мислите, може ли да са я убили от ревност? Имала ли си е приятел — младеж или мъж, с когото са я свързвали… Да, разбирам. Какво говорите. Значи не може да бъде? Сигурна ли сте? Изключено? Благодаря. Още веднъж извинете. Лека нощ. Опитайте се да заспите.

И затвори.

— Чудесно! — одобрих. — Аз нямаше да мога така.

— Ето как трябва да се разговаря! — кимна Грязнов. — Учи се!

— Щяла да знае… — каза най-сетне Лара. — Дори ако Женя не си е признала. Били са много близки. Споделяли си всички тревоги, включително и сърдечните.

— Но Женя е можела и да скрие, че познава наемен убиец, ако се е страхувала за него — каза след малко Костя и се обърна към Лара.

— Не мисля — отвърна тя. — И аз имам много близка приятелка, която просто чете мислите ми и знае всичките ми преживявания. Вие не можете да го разберете.

Ние се умълчахме. Както и преди, всичко е много крехко и ефимерно. Кой какво мисли, на кого какво му се струва или привижда. Трябват факти, факти! А те са малко.

И точно тогава зазвъня мълчащия до този момент телефон.

— Вячеслав Иванович! — чух в слушалката.

— За теб… — подадох я на Грязнов.

Той слушаше, лицето му ставаше все по-мрачно, кимаше и сдържано повтаряше „да“. После седна и се изкашля.

— Той е ходил у тях. Открили са негови отпечатъци. Едно към едно, както върху шишето кока-кола. Така че си го предизвикахме. — И изпсува съвсем искрено. После се смути и се извини пред Лара.

6.

Павел не знаеше накъде да шофира автобуса. Като покара малко по тесния път, чак до разклона, той се обърна към пътниците.

— Сега накъде?

Те заговориха на езика си, заспориха, на него му се стори странно, че не знаят точно накъде да вървят. Но той още по-малко знаеше. И затова тръгна в посоката, която най-накрая показаха.

Бяха изминали около два километра в прашния зной, когато пак ги спряха хора с автомати и зелени превръзки на челото.

Той си помисли отпаднало, че няма да издържи второ подобно представление. „Аз не съм Рамбо. Ще се предам, пък каквото ще да става. Сигурно ще ме разстрелят.“

Той слезе от кабината и веднага попадна в центъра на разгорещен спор. Изглежда, бабите не искаха да го пуснат. Друго нещо са младите. Направо се разбесняваха, като улавяха за ръкавите хората със зелените превръзки. Но ето че една баба, като крещеше яростно, ги разблъска всичките и заведе при Павел брадат мъж на средна възраст. Той бе с чалма.

— Това е синът ми! — извика жената. — Тук той е главният. Ти спаси от ония бандити мен, сестра ми, племенничката.

Младежите пак заспориха, заръкомахаха.

Синът на старицата вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше, и всички замълчаха.

— Ти си спасил моята майка — каза той. — Спасил си нейната сестра и племенничката от бандитите! Тия са по-вредни от руснаците. Те са позор за чеченския народ! Затова — продължи той, след като всички се умълчаха — аз съм готов да те пусна да си вървиш в Русия, ако обещаеш, че няма да воюваш срещу нас.

— Нямам право — каза Павел, измъчван от жегата. Усещаше как го смъдят раните от рояците мухи, които не можеше да стигне с ръка. — Аз изпълнявам дълга си. Както вие изпълнявате своя.

Младежите пак зашумяха и поискаха разстрел за руснака. Но майката на водача пак се застъпи за спасителя си. И пак започна да доказва нещо на сина си на своя си език.

— Ти си истински воин! — извика водачът. — Отговори като мъж. И аз те пускам без никакви условия, макар да знам колко чеченски бойци можеш да убиеш. Но вярвам ще го направиш в честна схватка. Няма да хвърляш позорно бомби по селата, които защитаваме тук. Няма да палиш и грабиш домовете ни…

— Няма да дам такава заповед — съгласи се Павел.

Главатарят му протегна ръката си.

— Аз се казвам Имай! — представи се той. — Ако попадна в плен, бих искал да е при теб, ако получа куршум — да е от теб. Свободен си!

— Аз се казвам Павел Тягунов. Майор съм от руската армия. — Павел му стисна ръката. — И пожелавам никой от нас да не попада в плен или на мушката на оръжието. Желая на всички да се върнат у дома си.

И се олюля лекичко. Топлинен удар, помисли той, трябва да издържа. Но вече го подхванаха на ръце и го внесоха в най-близката къща. Там му дадоха вода, почистиха и обработиха раните му.

— Ето, ще те излекуваме, ще се върнеш ти при своите и ще убиваш ли мъжете ни? — попита го на лош руски млада жена.

— Не й се сърди — обади се Имай. — Убиха мъжа й и брат й. Служил съм в армията и знам какво е дълг. Моята заповед остава в сила. Пренощувай с нас, утре ще си отидеш.

— Може би е по-добре да ме размените за някого от вашите? — попита Павел. — Така е по-справедливо. Всички ще го разберат правилно.

Те пак заговориха разпалено, заспориха, като поглеждаха доброволния пленник.

— Ти си истински мъж — каза Имай. — Така ще направим. Ще те сменим за войник. Ако в Русия и Чечня всички разсъждаваха като теб, никога нямаше да има война. Щяхме да живеем като братя!

Сигурно е писал някога стихове, помисли Павел. Не бе очаквал да срещне сред тях човек, който да говори с такъв патос. А главното, всички са съгласни с него.

Направо като сцена от опера. Някога Ала го водеше на опера.

— Бях учител по руски език и литература — каза Имай и се загледа в Павел. — Ето какво направи войната с всички. Великият Толстой е писал за Хаджи Мурат, нима вашите държавници не са го чели?

На сутринта Имай го събуди.

— Ставай, време е да тръгваме, драги. Русите са съгласни да те разменят. Само да не ни пробутат някой криминален като миналия път, тогава няма да има никаква размяна. По-добре да те пусна така.

И както беше по шорти и чехли, отиде в градината. В дъното между дърветата имаше стар обгорял танк Т-55, покрит с ръжда. За дулото му бе вързано въже, на което се люлееха изпрани дрехи.

Домакинът се качи в танка, на мястото на водача. Люкът се отмести трудно встрани, чу се скърцане на отдавна несмазван метал. Запали двигателя. В градината се вдигна синкав миризлив пушек. От къщата изскочиха жени, замахаха с ръце, но късно. Въжето се скъса и танкът излезе от градината на прашния път, а жените огласиха с виковете си наоколо, само че Имай не им обърна никакво внимание. Павел го настигна и седна на бронята. Пътуваха из богато някога село с керемиди по покривите, гаражи и метални врати. След тях тичаха хлапета, викаха нещо, усмихнати, замеряха ги с камъни и буци и се стараеха да улучат руснака. И ето, стигнаха до една голяма плевня, пазена от няколко юноши със сачмалийки. Имай слезе от танка, приближи и им прошепна нещо. Те поклатиха глави, загледани в Тягунов. После отместиха без желание желязното резе от вратата. Те влязоха вътре, Павел помисли и също влезе. Там намериха няколко брадясали, изпосталели пленени войници и двамина дрипави бездомници, които носеха душа под наем…

Роби, Павел си спомни разказите на препатилите. Държат руснаците като роби. И при случай ги разменят като пленници за свои роднини. А след това, като се взря в тъмното, видя още един — офицер, прикован с верига към стената.

— Разбрахме се да разменим трима за трима — каза Имай на Павел. — Теб и ще изберем още двама.

Павел гледаше мълчаливо офицера. Трудно го позна и не вярваше на очите си.

— Паша… — втренчи се в него офицерът. — Ти? Тук? Аз съм, Прохоров. Ваня. Не ме ли позна?

Всички млъкнаха и ги загледаха. Момчетата, които сочеха бездомниците, притихнаха.

— Той е вторият — каза Павел. — Третия сами го избирайте.

Като чуха това, момчетата вдигнаха шум, замахаха с ръце, засвяткаха с очи.

— Не го дават! — съкрушено махна с ръце Имай. — Само за долари.

Като чуха за долари, пазачите закимаха бързо-бързо: да, да, петнайсет хиляди.

— Паша, по-добре остави — рече Прохоров. — Вземи ми документите. — Той ги извади от задния джоб на панталона. — Ето, да ги покажеш на нашите. Че не знаят къде да ме търсят. По-добре вземи със себе си тия нещастници. — Той кимна към бездомниците. — Ние сме отскоро, попаднахме в засада, а те са от няколко години… Всичко ли е наред, изглежда, си дошъл наскоро?

— Дори не успях да стигна до частта си — усмихна се Павел.

— Никога не бих могъл да си представя, ти — пленник — поклати глава Прохоров. — Та предай там… Няма разлика дали ще ме разменят или откупят. И коли приемат. Фолксваген или тойота втора употреба.

Като чуха за коли, момчетата се разбъбриха оживено: тойота, да, мерцедес, да…

— Хранят ни сносно — каза Прохоров. — Охраната дели с нас своята храна. Не са лоши момчета. Натъпкали са им главите с приказки за национална свобода.

Имай закима оживено.

— Да, да, те са мои ученици, представяш ли си? Засега само мен слушат. Не искаха да учат руски език, мислят само за долари и западни коли. За тях това е свободата.

И той каза нещо на момчетата. Те кимнаха послушно, освободиха Прохоров и свалиха веригата.

Павел тръгна към него и двамата се прегърнаха.

— Ще те измъкна оттук — обеща Павел. — Лично ще дойда и ще те измъкна!

Те излязоха от плевнята и онемяха. Върху бронята на танка вече се бяха настанили бабите с чувалите и кошниците си. Една бе вързала козата си за буксирната кука.

— Моля ти се, кажи ми какво да правя с тях? — Имай вдигна ръце към небето. — Само да се обърна, и те цъфват. Наканили се да ходят на пазар в съседното село.

И започна да нарежда нещо сърдито, като размахваше ръце. Бабите дори не мислеха да слизат. Вдигнаха такава врява, че домакинът махна с ръка и се затътри към люка на водача.

Но все пак се наложи да слязат. Неочаквано зад планината се зададе с бръснещ полет беззвучен щурмовик СУ-27. Стариците се изсипаха от танка с неочаквана за възрастта си енергия и се скриха под него, сякаш бяха правили това неведнъж.

Щурмовикът пусна две ракети, едната по плевнята, втората по танка. Не улучи танка, но удари плевнята. Взривът разпръсна греди и дъски и избухна като огнен букет. Втората ракета се взриви в градината на съседната къща. И едва след това над главите им се разнесе ревът на самолета.

Когато пушекът и прахът се вдигнаха, всички станаха, стариците изпълзяха изпод танка и видяха унищожената плевня и труповете на затворниците и охраната. Бяха загинали всички до един.

Павел стоеше над тялото на Иван Прохоров, хапейки устни, и се стараеше да заглуши надигащото се ридание.

— Паша, да тръгваме — подкани го Имай. — Да тръгваме и да благодарим на Аллах, че ни остави още няколко дни от този проклет живот! Хайде, там няма да ни чакат дълго.

Той се измъкна от надошлите съселяни и изведе след себе си Павел. По-нататък всичко вървеше без особени емоции. Бабите мълчаливо и ловко се покатериха на танка. И ето така, всички заедно, с малка скорост, понеже горката коза едва ги настигаше, поеха напред под грохота на двигателя и врещенето на нещастното животно.

За тях се залепиха любопитни, главно хлапетии. Така стигнаха до мостчето над пресъхналата рекичка. По-нататък бе истинско шоу за размяна на техен шпионин за наш разузнавач. Бабите гледаха от бронята, утихналите момчета бяха застанали малко по-назад от танка и наблюдаваха със зяпнала уста.

Посрещнаха ги няколко офицери от вътрешното министерство и двама войника десантници с автомати. До тях стояха двама чеченци, оклюмани и със завързани на гърба ръце. Срещнаха се на средата на мостчето.

— Кого си ни довел? — обърна се един охранен капитан към Имай.

Той размаха съкрушено ръце и погледна Тягунов.

— Пленените загинаха — доложи Павел, като приближи. — Те са зад куполата.

— А вие кой сте? — офицерът присви очи. — Също ли сте пленник?

Павел протегна мълчаливо документите си.

— Откомандирован… — изхъмка офицерът. — Не успял да стигне частта си и вече се предал в плен… А вие защо оцеляхте, другарю майор, щом останалите са загинали?

Имай искаше да каже нещо, но гледайки Павел, се въздържа.

— Хайде да не се изясняваме тук — процеди Павел. — Не е ли по-добре да свършим с това?

— Откъде да зная, може да са ги разстреляли! — каза капитанът. — И ни пробутват тия… — Той кимна с отвращение към изнемощелите „роби“. — И вас за капак. Не мога ли да си го помисля?

— Коля, по-добре виж загиналите — рече Имай. — Познаваш ме. Не измъчвам пленниците, не ги стрелям аз. Виж им раните. Изскочи един от вашите „Су“-та пусна ракети, мен не ме улучи, тях улучи. Изпотрепа и нашите момчета, мои ученици от горния курс, които ги пазеха. Коля, погледни ги. А този майор е спасил моята майка от бандата на Садуев. Може да се каже, че е мой гост.

— Там ще се изясняваме… — мрачно отвърна капитан Коля и тръгна към танка.

Качи се на бронята трудно, не като бабите, отметна брезента. После също така трудно скочи на земята.

— И къде да ги дяна? — попита той Имай. — Аз съм с онази газка, къде да ги дяна? Да ги метна на гърба си ли?

— На покрива — обади се Павел. — Ще седна с тях. И ще ги крепя. Само карайте по-бавно.

— А вие, другарю майор, да бяхте помълчали — прекъсна го капитанът. — Засега сте пленник. И трябва да се изяснят обстоятелствата около вашето пленяване. Както и откъде имате този неканен адвокат. — Той кимна към Имай. — Имай, пак ми пробутваш скитници — рече той. — Какво се разбрахме миналия път? Войник за войник, нали така? Или плащай за тях, както се следва, или си ги вземай обратно! И бъди така добър следващия път да не ми караш тези, изпосталелите, нито трупове, а наши пълноценни руски войници! Разбра ли ме?

— Чакай, Коля, не се горещи… — Имай го хвана за лакътя и го дръпна настрана. И започна да го убеждава нещо, като поглеждаше към Тягунов.

Павел видя как Имай махна с ръка и започна да брои банкноти от тлъста пачка, която, изглежда, през цялото време е била в джоба на панталона му.

Капитанът, застанал с гръб към всички, ги броеше отново.

— Добре, вземай ги! — каза с въздишка и премести погледа си върху другия офицер, застанал до пленниците. — Само по един, Петя, както сме се разбрали.

И ето на средата на мостчето се срещнаха двама: Павел Тягунов и брадат чеченец — невисок, здрав, с люта злоба в очите.

— Следващия! — извика капитанът, като продължаваше да крие парите някъде под гимнастьорката.

На средата на мостчето като на кино излязоха бездомникът и висок младеж с едва наболи мустаци. Може да се каже — красавец.

— Стоп! — викна капитан Коля. — Имай, защо ухото на нашия е отрязано? Пак ли ще запееш старата песен?

— Коля, кълна се в Аллаха, нямам нищо общо! Колко съм говорил на нашите, не бива така, не е хубаво, как ще ги разменяме после? А те си знаят своето… Сигурно е искал да бяга, така ли е?

— Да — кимна смирено бездомникът.

— Нали те предупреждаваха какво ще се случи? — попита Имай.

— Предупреждаваха ме — кимна с готовност бездомникът. — Казаха: ако избягаш, ще ти откъснем мандалата.

— Ето какво прави нашият хуманизъм — въздъхна капитан Коля. — Както искаш, Имай, обаче това не е честно.

При тези думи се приближи до младия чеченец, измери го с поглед от главата до петите, хем беше почти с половин глава по-дребен, и изведнъж сръчно извади нож и дялна ухото на момчето.

Младежът се хвана за окървавеното място, приседна от болка, завика, бабите му запригласяха нестройно от танка.

— Сега вече е честно — каза капитанът, който не криеше удовлетворението си и погледна бегло към Тягунов. — Само така трябва. Само от това разбират… Око за око, ухо за ухо!

7.

Горюнов срещна Семьон Салуцки в едно столично казино. Започна да ходи по-често там след безсънната нощ с Ала, когато ги делеше вратата между съседните стаи в апартамента на Светлана.

Почти не я бе виждал оттогава, живееше където му падне, водеше при себе си който му падне и пилееше пари — сякаш изгаряха ръцете му — и така се сдобиваше с все нови познати. Чувстваше, че няма да се успокои, докато не пропилее всичко до копейка.

Тогава срещна на пътя си този нещастен комарджия и гуляйджия Сьома. Трябваше срочно да спечели, преди да са го убили. Парите на Серьожа му донесоха късмет. Започна да печели всяка следваща игра — на рулетка, билярд, на карти.

Сега двамата със Сьома не се разделяха. И си водеха момичета за през нощта винаги по две. На разсъмване ги разменяха.

Това продължи, докато в „Метелица“, или „Метлата“, както наричаха заведението на „Дови Арбат“, при тях дойдоха двама брадати чеченци и седнаха неканени на масата им.

— Познаваш ли ме? — попита единият от тях, с дълъг крив нос и бръсната глава.

Това беше Руслан, същият, когото наричаше мислено свой „ангел хранител“, макар повече да приличаше на дявол.

Руслан му протегна ръка.

— Давай! Казвах ти: вдън земя ще те намеря! А ти си мислеше, че ще се скриеш от мен в Москва?

Серьожа изведнъж изтрезня, изпъна гръб и започна да се озърта.

— Момичета, вървете да потанцувате, хапнете един сладолед… — Руслан направи пренебрежителен жест с китката на ръката, сякаш ги измиташе.

Те скочиха с готовност. Той пъхна в задния джоб на дънките на едната няколко зелени банкноти и я плесна отзад. Тази хубавица по график се бе паднала на Сьома.

— Хубави момичета, нали? — попита той пребледнелия Серьожа, като присвиваше очи. — Пиеш добре, ядеш… И всичко това с парите на изстрадалия чеченски народ, нали?

— Какви пари! — понечи да се възмути и дори се понадигна от стола подпийналия Сьома, но изправеният зад него друг чеченец го натисна мълчешком по раменете и Сьома си седна.

— Хайде, попитах нещо! — Руслан се надигна към Горюнов и сви тънките си устни. — Защо мълчиш?

Серьожа се огледа безпомощно. Безполезно е да вика за помощ. Тия ще го мушнат — и дим да ги няма. Музиката гърмеше, по стъклените стени, тавана и лицата на танцуващите подскачаха множество зайчета, които заслепяваха очите им и превръщаха пространството в нещо безформено и ефимерно. Кой ще види или чуе тук?

Довчера всесилен стопанин на мотострелкови полк, с неговите оръдия, бронетранспортьори и танкове, Серьожа никога в живота си не се е чувствал толкова безсилен.

— Какво мълчиш? — усмихна се враждебно Руслан. — Пилееш ги по мадами? Ходиш на танци-манци?

Сергей продължаваше да мълчи. Изражението на лицето му се променяше, Сьома го гледаше и също чакаше отговор, като постепенно се преместваше настрани със стола си, за да може при нужда да духне.

— Серж, какви пари? — попита той и изведнъж точно под ухото си усети острия хлад на нож. — Върни им ги!

— Няма какво да връщам — отговори Серж, когато най-сетне дойде на себе си. Няма да ги пречукат направо тук, сред тълпата. Може да си говори каквото иска, но нали няма да ги заколят пред очите на всички.

И точно в този момент към масата се насочиха момичетата, които Руслан изпрати да танцуват, придружени от младичък милиционер.

— Ето тези… — едната красавица посочи чеченците. — Лепнаха се за нас и ни заплашват!

— Кой те заплашва бе, момиче? — засмя се Руслан и разпери ръце. — Срещнах стар познат, дадох ти да се почерпиш със сладолед… Не мога ли да си поговоря откровено с човека, когото не съм виждал отдавна, а?

Серьожа не успя да отрони нито дума. Почувства внезапно под масата как ниско в корема го докосва нещо остро и студено.

В това време другият чеченец, който стоеше зад гърба на Сьома, грижливо сложи ръка на рамото на милиционера и въпреки съпротивата му, го отведе настрана и започна да му шепне нещо проникновено на ухото. Милиционерът се опитваше да се измъкне, но успяваше само да се възмути.

Животът наоколо продължаваше. Музиката ехтеше, двойките танцуваха и никой не се интересуваше какво става на тяхната маса. Момичетата стреснато мигаха и не се решаваха да извикат никого.

Руслан се усмихна и протегна ръка.

— Как се казваш, скъпа?

— Наташа… — изчурулика тя, виждайки как техните кавалери седят бледи и изплашени, а това бе по-страшно от всичко.

— Колко ти плати Серьожа, за да бъдеш с него?

— Николко, не сме се разбирали…

Устните й трепереха.

— Аз ще ти платя да го оставиш днес на мира. Днес той е мой! — Руслан се потупа за авторитет по гърдите. — Утре не знам. Може и да е твой. Добре ли ме разбра? Тогава вземи, рожбо.

И пъхна в ръката й още няколко зелени банкноти.

— Да се махаме оттук — подкани той мълчаливия си спътник, който току-що бе пуснал милиционера. — Да вървим, мигар тук можеш да си кажеш две думи? Шум, врява, момичета, милиция… Хайде!

Той потупа Серьожа по рамото.

— Отдавна не сме се виждали, нали? А ми се ще да си поговорим.

И го погледна в очите с неподвижния си мъртъв поглед, който не предвещаваше нищо добро.

Спуснаха се четиримата долу. Тъкмо излязоха навън, и покрай тях към ресторанта се насочи милиционерски патрул начело с познатия им вече милиционер, угрижен донемайкъде. Толкова бързаше, че дори не ги забеляза.

Руслан погледна учудено след него.

— Пъргав, а? Да не си му дал малко? — попита той другаря си. Оня сви рамене и отговори нещо на своя си език.

— Такива ми ти работи — обясни Руслан на Серьожа и Сьома. — Много му дал, а и на приятелчетата се приискало…

И поклати глава през смях.

Те тръгнаха към колата, спряна край тротоара. Серьожа усещаше с гърба си как вървящият след него Руслан го докосваше със същото твърдо и остро нещо.

Качиха се в червена „деветка“. Руслан на кормилото, Серьожа до него. На задната седалка седнаха Сьома и другият чеченец.

— Впрочем не ви представих — обърна се назад Руслан. — Това е Шамил, това — Серьожа, нали? А вие, младежо?

— Семьон. А къде отиваме?

— Хотел „Белград“, той е близо — отговори Руслан. — Трябва да поговорим, да обсъдим, да ви направим доста примамливо предложение. Правилно ли казвам? — попита той Серьожа. — Мигар миналия път ти направих лошо предложение? А ти ме измами. Избяга с жената на офицера. Всичко ми обясни онзи ваш майор Холин. Какво и къде. Облякъл цивилния костюм — и дим да го няма. Късно научихме, че са те уволнили. А иначе всичко знаехме за теб. Всяка твоя крачка. Вече искахме да дойдем направо в полка ти през нощта. Вече бяхме купили всичките ви дневални. Майор Холин се съгласи за сто долара да отвори през нощта вратата. А ти избяга. С хубавата жена! Но това може да се прости. Това е мъжка постъпка, нали?

Така пътуваха по „Нови Арбат“, след това завиха на „Садовое колцо“.

Руслан като че ли познаваше тук всичко. Къде да завият, къде да минат.

И след малко бяха в неговата стая на седмия етаж на хотела.

Серьожа забеляза как всички тук посрещат Руслан — угоднически или с боязлива усмивка.

В стаята говориха дълго. Едва ли не до сутринта. Макар отначало да си мислеха, че всичко ще свърши много скоро.

— Виждаш ли килимите по стените? — Руслан показа два килима, окачени на стената. — Нямаше ги преди, аз ги донесох от родния си Ачхой. Но днес пак мога да ги изнеса. Свити на руло. Сещаш ли се кой ще е вътре?

— А мен пък защо? — плачливо попита Сьома.

— За отказ — кимна Руслан. — Като ми откажеш една услуга, ще излезеш оттук в този килим… Драги, не питам къде са диамантите ми! — Той притисна ръце до гърдите си и се обърна към Серьожа. — Взел си ги, хубаво! А ти си мислеше, че са ни арестували, нали? ОМОН ни е арестувал? Няма никога вече да ни срещнеш, нали? И аз щях да си помисля същото. Ако ченгетата не бяха ме забелязали, а ти се постара да избягаш с диамантите, тогава щяхме да си говорим по друг начин, разбра ли, или не си? Или изобщо нямаше да има с кого да говорим. Но щом имаш смекчаващи обстоятелства, веднага ще ти кажа: трябва да върнеш дълга. Двойно. Ако не бях аз, щеше да загинеш в онзи самолет!

— Ето! — Горюнов извади дебела пачка пари. — Всичко, което остана.

— Дръж си ги! — възкликна Руслан и отмести ръката му. — Ако искаш, раздели ги с приятеля си.

— На мен не ми трябват! — Сьома се отдръпна. — Не ви знам работите. И няма защо да ме забърквате — каза той на Серьожа. — Сега знам, че нарочно ме забърка в тая история.

— Виждаш ли какъв приятел имаш — въздъхна Руслан. — Веднага се отказа от теб… Макар че ти с тия пари му свали примката от шията, вярно ли е? — каза по-високо отпреди, накланяйки се към Сьома. — Ето какво направи сега! Предаде приятеля си! А той те спасява! И то неведнъж. Правилно ли казвам, а?

Смъртно бледият Сьома преглътна конвулсивно слюнката си.

— Виждаш ли, живее ти се… — изрече удовлетворено Руслан и се спогледаха със засмелия се Шамил. — Голямо удоволствие е да убиваш тези, които искат да живеят. Кажи му! — Той се обърна към земляка си.

Шамил промърмори нещо на езика си, като продължи да се смее. Вече наистина презираше тия руски младежи, които приличаха на ревливи госпожици.

— И какво трябва… — попита нещастният Сьома. — И колко? Ще ги върна, непременно…

— Ето, това е приказка! — изрече със задоволство Руслан. — Така трябваше от самото начало. Ами ти какво ще кажеш? — попита той Серьожа.

— Аз също… — отговори и се закашля.

— Не чувам! — подложи ухото си Руслан.

— Също ще ги върна — пророни Серьожа, като местеше с усилие изтръпналия си език.

— Ще връщате постепенно, а не изведнъж — сключи вежди Руслан. — Въпросът е само с какво?

— С какво? — попитаха Серьожа и Сьома почти едновременно.

— Сега ще се разберем по този въпрос! — Чеченецът се облегна назад в креслото. Не скриваше удовлетворението си. После стана, извади бутилка коняк и наля две чашки.

— Аллах ни забранява, но за скъпите гости защо да не извадим бутилката? Пийте, пийте, конякът е хубав, арменски. Или предпочитате френски? Пийте, какво зяпате! За свободата на чеченския народ!

Да пиеш под втренчения му поглед бе непоносимо. Но те пиха, като едва прикриваха отвращението си. Сякаш пиеха за първи път.

И чак тогава до тях достигна смисълът на тоста.

— Не ви ли хареса? — попита Руслан. — Някой не хареса моя тост?

— Но защо? — побърза да се обади Сьома. — Чудесен тост. Всички народи трябва да бъдат свободни. И чеченският също.

— О! — Руслан вдигна палеца си. — Златни думи! А ти какво ще кажеш? — и се обърна към Серьожа.

Той сви рамене.

— По-добри думи не могат да се намерят. Само че от кого трябва да е свободен?

— От Русия — отвърна изведнъж Шамил на съвсем чист руски.

Всички, в това число и Руслан, го погледнаха смаяно. Сякаш изведнъж е заработил високоговорител.

— От поробителите си — продължи невъзмутимо Шамил. — И вие трябва да работите за делото на нашата свобода.

— Ние? — Сьома се учуди. — А какво можем ние?

— Това, което ще ви поръчат — отговори Руслан. — Ето ти, Серьожа, с твоите връзки, не скитай по кръчмите. Имаш толкова познати… Вземи, че се нареди на работа в Министерството на отбраната. Там твоят отдавнашен приятел генерал Тягунов се готви да става заместник-министър. Напомни му за себе си. Ще проследя. Една седмица срок. Разбра ли ме? Там имат нужда от такива… — Той намигна на Серьожа. — В Русия винаги ще има нужда от такива като теб — уточни. — Още повече че Тягунов, тъстът на твоята красавица Ала, е намислил да строи вила… И ти ще му потрябваш. Разбра ли? Впрочем знам къде живее Алочка. И знам какво се кани да започне.

Серьожа го гледаше с ужас. Ама че дявол! Или демон на техния език… Та той знае всичко.

— Нали я обичаш, а? Страдаш, че те изпъди? — примижаваше Руслан. — Ако не слушаш, и тя ще има неприятности, схващаш ли, а?

— Ами аз? — напомни за себе си Сьома, сякаш предварително изразяваше ентусиазъм, че ще получи задача.

— Нали си завършил финансовия институт?

— Да… — Сьома поотвори уста, а Серьожа помисли, че го е излъгал за института за международни отношения МГИМО11, който уж бил завършил с отличие, но ето че пета точка12 прекъснала още в началото кариерата на многообещаващия дипломат. И от мъка Сьома го ударил на хазартни игри.

— Ще откриеш банка! — заяви твърдо Руслан. — Ще ти дадем за началния капитал. После ще получаваш и внасяш всичко, което ти кажем.

— Искате да ви стана подставено лице? — попита Сьома.

Руслан се намръщи, погледнаха се с Шамил: какъв ни се падна… Но няма друг. Ще се поодяла, ще свикне. По-точно — ще отвикне да нарича нещата със собствените им имена. Прекалено угодничи. Но така е дори по-добре.

— Като искате откровено, откровено да е! — Руслан разряза с длан въздуха. — Така ли казвате вие, русите? Ти ще изпираш и въртиш парите ни, а ти — и той посочи Серьожа — ще ни предаваш всичко, което попитаме. И ще съветваш началството каквото ти кажем.

— И едва когато велика Ичкерия се освободи, тогава ще станете свободни и вие! — възкликна Шамил и заскърца със зъби. — И без шеги! Всичко знаем за вас! Само да решите да доложите във ФСС, и там ще ви посрещне наш човек!

— Това е вярно — кимна Руслан. — Серьожа ме познава. Навсякъде ще ви намеря! И ще си взема моето с лихвата. Така че е дошло време да си изкарате своето. Позабавлявахте се с мадами с парите на чеченския народ, стига толкова.

— Тези пари ще си ги вземем от вас с лихвата и ще ги положим в основите на свободата на Ичкерия! — рече Шамил с патос, сякаш е на митинг.

Серьожа и Сьома седяха оклюмано. Дори не смееха да се погледнат.

— Шоуто свърши, а? — разсмя се Руслан, като гледаше в какво състояние са. — Ще ви кажа веднага: днес ще се забавляваме, детайлите ще обсъдим утре. Ние ще ви намерим. Има ли въпроси?

— А какво е това Ичкерия? — попита Сьома, като вдигна глава.

8

Макс се разхождаше из билярдната, мръщеше се от тракането на топките, които Серьожа Горюнов и Аркаша Сазонов продължаваха да удрят. Останалите следяха играта мълчаливо.

— Ще спрете ли? — попита Макс. — Поне за минутка? Извиках ви по спешен въпрос. Ще се наиграете.

Двамата прекъснаха играта и сложиха стиковете на масата.

— Аз имам три, ти — четири — полугласно каза Серьожа.

— Искам да започна направо. — Макс издиша, притвори очи и седна в креслото си. — Отидохме твърде далеч. Ситуацията излиза от контрол.

— От твоя контрол — усмихна се Кирил напрегнато. — И ти побесняваш.

— Помолих да не ме прекъсвате! — възкликна Макс. — Ние поехме огромна отговорност. Но действаме по примера на нашите шефове! Започнахме подмолни игри. Да вземем дори убийството на Женя Клеймьонова. Кириле, как ли не те убеждавах да я оставиш на мира.

— Мигар това е наше дело? — учуди се „аграрникът“ Жора Краснов. — Не знаех… А кой може да е? Вестниците писаха, че уж пак бил онзи монстер, дето убива жертвите си с изстрел под тила…

— Аз го направих, аз! — продължаваше да се усмихва Кирил.

— Попитайте Макс. Сега ще ви обясни всичко.

— Аз мислех… — На Макс не му достигаше въздух. — Че ще можем да насочим общественото възмущение в нужната посока. Че ще получим половин година почивка. Как може да се убива това момиче в толкова неподходящо време! Аз бях против… — Той вече хъркаше от задух.

— Против какво? — не схвана Аркадий. — Против самото убийство или против неподходящото време? Какво, този килър да не работи сега за нас?

— Не прекъсвай! — затрепери Макс. — В противен случай се отказвам от функциите си на председател на нашия съвет! Не мога да осъществя задълженията си в обстановка, когато зад гърба на членовете на съвета се водят сепаративни преговори. Миналия път допуснах това и не бягам от отговорността си. Затова моля за моята оставка…

— Макс, в този момент съвсем точно приличаш на твоя шеф — подкачи го Кирил. — Но той има зад гърба си петнайсет години ръководна партийна работа… Добре де, измиваш си ръцете, изплаши се от обществения резонанс, но какво си виновен? Къде е нашата вина? Разбира се, с помощта на бодвания в определени точки, в смисъл разстрел на ония, които мътят водата, тревожат обществеността, като я отвличат към различни преувеличени инсинуации, може и трябва да се регулира и направлява общественото съзнание. Това е изкуство, което още не сме овладели… Уви!

— По-кратко — навъси се Аркадий Сазонов. — Можеш ли по-кратко?

— Не сме на колегия при вас в Министерството на правосъдието — отвърна хладно Кирил. — Ако трябва кратко, моето предложение е да оставим нещата така. Тоест Макс да си остане на своя пост. А днес всички заедно ще обсъдим новите кандидатури.

— Кандидатури за какво? — попита Серьожа. — За разстрел?

— Именно. Като изберем точно определен човек, кой знае колко спасяваме утре, когато се надигне поредната вълна от възмущение.

— Аз съм пас — обади се Серьожа и поклати глава.

— Имаш вид, сякаш се каним да обсъждаме твоята кандидатура — каза Кирил.

— Не разбирам — поклати глава Макс. — Ти ни забърка в тази ужасна история, аз не успях да ти противодействам, разкайвам се, вече заявих това…

— Измиваш си ръцете? — подсмихна се Кирил.

— А защо ти не заемеш моето място? — попита Макс.

— Страх ме е, всички ще се разбягат — продължи да се усмихва Кирил. — Всичко ще стоварят на мен и ще зарежат държавата на произвола на съдбата. А ти си удобен за всички. При теб тук е чудесно. Всичко е удобно. Никой не подслушва. С една дума — домашна обстановка, в която можем свободно да обсъждаме проблемите, както си беше и досега. В това число и днешната ситуация. Струва ми се, че ти, Аркаша, се канеше да ни кажеш нещо… Това, което ни разказа по пътя.

— Намерили са пръстчетата на Биатлониста в жилището на Клеймьонова — съобщи Аркаша. — Те предполагат, че тя е била свързана по някакъв начин с него.

Макс погледна внимателно Кирил. Новината, естествено, е изключителна, но псевдонимът Биатлониста прозвуча на тяхното съвсем тайно съвещание на четири очи. Излиза, че Аркаша знае за разговора им?

Кирил му отговори със спокоен поглед. Много е уверен в себе си. Значи притежава още някаква смайваща информация.

— Чухте, нали? — попита Кирил. — Това не са мои, не са наши предположения за връзката, която е съществувала между Биатлониста и журналистката. Сега най-главното… Аркадий, разреши ми да докладвам лично, понеже вече стихнаха стенанията по повод на една особа, която беше смъртно опасна за всички ни.

— Откъде го измисли, че уж е опасна? — попита Серьожа. — Скандална, да, е, прекалено много се впрягаше…

— Не е там работата. — Кирил бавно извади от куфарчето си синя папка и също тъй бавно развърза връвчиците, като поглеждаше внимателно присъстващите. — Ето копията от документите, които тя е изнесла по някакъв начин от Чечня. Между другото тук са посочени имената на онези, които, ако съдим по приложените документи, отчети, сметки и записани преговори, са взели участие в това, което става сега в Чечня. Ние с Аркаша, както вече докладвахме на съвета, трудно прекратихме делото, оказало се в Главна прокуратура. Канеха се да го разследват щателно. И ако погледнете фамилните имена на фигурантите в това несъстояло се дело, ще видите: съвпадат със списъка на лицата, които нашият биатлонист вече успя да ликвидира. Ще кажа: там сме всички ние. Просто още не ни е дошъл редът. Както дойде на двама наши другари от съвета. Допълнително е бил включен бандитът Садуев след известното му пътуване извън Чечня, и Меланчук като организатор на украинските доброволци.

— Знаел си, но си мълчал! — Макс упрекна Кирил в настъпилата тишина, като гледаше списъка.

— Само се досещах. Тази мисъл ми хрумна за първи път след убийството на моя приятел и наш другар Федя Земляков. Ако съдим по всичко, Серж също е знаел — той се обърна към Горюнов — и от известно време се страхува от нещо. Сякаш над него е надвиснал дамоклев меч. При това всичко се усложнява от лични мотиви. Правилно ли разбирам нещата?

— Не прилича да е работа на Павел Тягунов — обади се Горюнов. — Познавам го, за разлика от всички вас.

— Но ти хукна при Турецки в хотела, когато убиха там Федя — засегна го Аркаша. — Аз знам. Отначало се учудих, после реших, че разполагаш с някаква информация, а не искаш да ни я кажеш.

— Наистина така помислих отначало… — въздъхна Серьожа, като се люлееше в шезлонга. — Спомних си, жената на Паша ми разказваше, че той стрелял без грешка. Аз го изпратих на курсове към Министерството на отбраната в Москва. Така ми беше нужно. После моите момчета потвърдиха: стрелец е, какъвто не са виждали. Защо не е започнал от мен? — Горюнов взе списъка от ръцете на Макс. — Сигурно така му е по-удобно. Не ги избира по азбучен ред.

— Отмъстител — каза Кирил. — Самият той оцелял по чудо, сега отмъщава за загиналите си другари. Съгласен ли си? — Той погледна внимателно Серьожа. — Питам, съгласен ли си, че трябва да го ликвидираме? И колкото може по-бързо!

— Сигурно. — Серьожа сви рамене, чувствайки, че чакат отговора му. — Изглежда, направих глупост, като се доверих на Турецки… Но за другото без мен. Аз съм пас. Тоест съгласен съм с всичко, казано тук. Но не е по моята част.

— Защо, ако мога да попитам? — присви очи Макс.

— Не ми харесва… — продължаваше Серьожа. — Добре, премахнахме момичето, което бе опасно за нас. Не ви ли се струва, че смесихме собствената си цялост и безопасност със сигурността на страната? По-точно, подменихме едното с другото? В това отношение само да започне човек… Така скоро ще се превърнем в хунта. Вече сме станали каста. И до хунтата остава само крачка.

— Какво предлагаш? — попита Макс. — Според теб какво трябва да се направи, за да не направим тази крачка?

— Вече казах… Прекалено се обособихме. Прекалено дълго водим затворен живот. Знаем предварително кой какво ще каже или ще поиска от Макс… Пари, както винаги, които той няма да даде. Започнахме да се повтаряме, разбирате ли? Закоравяхме. Имаме нужда от свежа кръв. Защо още между нас няма човек от службата за сигурност? От Главна прокуратура? Защо Аркаша трябва да опъва заради всички?

— Той се справя добре — отбеляза Кирил. — А виж, от Министерството на отбраната само чуваме: кога ще дадете пари! И колко десантници ще са нужни за охрана на нефтопровода… Серж, понякога ми се струва, че ни заблуждаваш. Водиш двойна игра.

— Тогава нямам работа тук. — Горюнов се понадигна от креслото. — Сега ще ме питате за кого работя.

— А не е ли така? — попита Аркаша, след като се спогледаха с Кирил. — По едно време говорихме за връзките ти с чеченците от хотела на „Смоленска“.

— Стоп! — прекъсна всички Макс и замаха с ръце. — Така не се знае докъде ще стигнем. В това, което казваш — той се обърна към Горюнов, — има много истина. Но съгласи се, че ние с теб, когато уговаряхме това и между нас още не бяха нито Кирил, нито Аркаша, нито Жора, всичко бяхме предвидили. И се уговорихме, че приоритет в избора трябва да бъде надеждността на избирания. И компетентността му. Така малко по малко, постепенно към нас се присъединиха Кирил, Жора…

— Кратък курс по история на ССК — подхвърли с насмешка Кирил. — Предлагам да се наричаме така. Съвет на сивите кардинали. Но ние се отвлякохме от обсъждането. Смятах, че въпросът с кандидатурите за разстрела може да бъде от компетенцията на Макс и от моя компетенция. Е, и на Аркаша. Макс възразяваше. Макар че със собствената си ръка… — той извади списъка, издраскан от Макс, — коригира съставеното от мен. Единствената кандидатура, срещу която възразяваше, беше на Клеймьонова. Той поиска да ни събере всички. Аз се съгласих. И ето, аз и Аркаша ви показахме — тя е съставила този документ, предаден в Главна прокуратура, а после, когато там нищо не става, го е предала на нашия биатлонист. Ясно ли е на всички? Сега разбрахте ли защо настоявах? Забъркали сме се, разгоря се борба, но на някои това вече не им харесва… Серьожа, най-малко от теб съм очаквал, че ще се окажеш между чистниците.

— Говорех за друго — каза Горюнов. — Искахме страната да процъфтява, а засега ние процъфтяваме. Забогатяхме. Имаме сметки в западни банки. Бяхме се уговорили да работим като свободни люде, без да се трепем за насъщния. Трябваше да имаме осигурени тилове. После си поставихме задача да си осигурим безопасността, за което току-що казах, но някои не искаха да ме чуят. Единственото, с което се занимаваме, е да си осигуряваме условия за плодотворна работа. Но времето не чака! Увлякохме се по тая стрелба, по тези игри, като забравихме за главното, заради което се събираме. Аз съм като вас и знам какво и кой иска да каже по този повод. И аз съм такъв! Това ли искаше да кажеш? — той се обърна към Кирил.

— Слушам те, слушам те… — кимна той с неизменна усмивка.

— Аз пък предлагам да обсъдим всичко — обади се мълчащият до този момент „аграрник“ Жора Краснов и бутна с лакът задрямалия Вася Первушин от Министерството на външната търговия.

— Трябва да се действа, а не да се обсъжда! — каза той и приглади белезникавата си щръкнала коса. — Докато преливаме тук от пусто в празно, Биатлониста може да е взел вече някого от нас на мушка! И може би някой от нас няма да стигне до вкъщи.

— Какво предлагаш? — попита Макс. — Конкретно.

— Това, което ти предлагах по време на разговора ни тет-а-тет. Защо Жора, Вася и Серьожа ще решават проблемите на нашата обща безопасност? Ще потънем в разправии, ще изгубим повече време за изясняване на термини, от които те нищо не разбират.

— Всичко е точно — надигна се от мястото си Серьожа. — Кой където ще да ходи, а аз — вкъщи.

— Момчета, само не се сърдете — скочи от креслото си Макс, като не забрави да се хване за сърцето. — Може би Кирил е прав. Нали ни вярвате?

Той излезе в градината след тях, отлъчените. Кирил и Аркаша се спогледаха многозначително.

— Не ти ли се струва, че Макс също е излишен? — попита Аркаша.

— Затова да се разберем, докато той ги изпраща — кимна Кирил. — Та кой е следващият според теб? Биатлониста ли?

— Добре ще е — въздъхна Аркаша, като хвърляше по едно око през прозореца към градината. Там Макс обясняваше нещо на отиващите си, притиснал ръце до гърдите, — само че къде да го намерим? Та този наш отмъстител е неуловим…

— От друга страна, Серж е прав — кимна Кирил, докато си наливаше от бутилката с лимонов аперитив. — Мислим само за себе си. За собствената си безопасност. А това е неправилно.

— А кой ще помисли вместо нас за това? — попита Аркаша.

Те се погледнаха внимателно. Кирил му се закани с пръст.

— Знам какво искаш да кажеш. Че Биатлониста трябва да потъне в забрава само за нас, нали? А за обществеността трябва да продължава делото си.

— Наистина е така — съгласи се Аркаша. — Затова трябва да се гръмне очакваният кандидат от неговия списък.

— Логично — съгласи се на свой ред Кирил. — И пак всичко да се стовари на него. Да организираме две скандални статии в печата. Та той е Робин Худ, народният отмъстител, а ние ще го изкараме маниак с психически отклонения. Тъкмо това трябва да го извади от релси… Та той не може да не се възмути.

Аркаша пак погледна през прозореца. Макс разговаряше със заминаващите си.

— Готов съм да се обзаложа, че ти вече всичко си измислил. — Аркаша кимна към креслото, в което седеше Горюнов. — По този начин се каниш да убиеш три заека? — Той сви един пръст. — Първият е Серж, който е готов да ни издаде.

— Интересно… — Кирил присви очи. — Но това го каза ти, а не аз.

Аркаша сви още един пръст.

— Второ, всички очакват това. И на първо място самият Серж. Което ще потвърди: делото на Биатлониста живее и побеждава. Трето, това ще отклони подозрението от нас, ако има такова.

И той сви третия си пръст.

— Има и четвърто — каза Кирил. — Аз вече говорих за това, но ти не слушаше внимателно. Като види, че работят от негово име, Биатлониста ще се възмути и ще направи сума ти грешки. И ще се разкрие. Тогава ще се отървем от него…

Влезе Макс и подозрително ги погледна.

— Изглежда, вече сте се уговорили за всичко, без да ме чакате. Нали ви трябвам само като прикритие, прав ли съм?

— Серж беше прав — въздъхна Кирил. — Само трябва да се започне. И ето че взехме да се подозираме един друг.

— Определихте ли вече следващата кандидатура? — попита след малка пауза Макс.

— Да. — Кирил погледна часовника си. — Но ще кажем след половин час, не по-рано. Защото пак ще започнеш да се хващаш за сърцето. Мога ли да използвам мобифона ти? Разговорът няма да е за твоите уши. С любимото момиче.

Той избра номера си.

— Люся, аз съм. Скоро си тръгвам. Да, да. След половин час ме посрещни на „Каширка“, където се пресича с околовръстния път. Червена „деветка“, да, да… Правилно ме разбра. До скоро. Целувам те.

— Откога пътуваш с нашенски коли? — учуди се Макс. — Доколкото си спомням, Серж има „деветка“.

— Точно така — каза Кирил, като му връщаше мобифона.

9.

Серьожа караше към столицата, като размишляваше разсеяно за състоялия се разговор. Момчетата явно се увличат. Прекалено много се изсилват… Колко пъти в такива спорове е оставал сам. Мислеше, че поне Жора ще го подкрепи. Все пак някога го издигна. Жора си беше обикновен чиновник в Министерството на отбраната. Серьожа поддържаше с него връзка, получаваше необходимата информация, помагаше да се прокара или забави нечия документация. После го препоръча на „аграрниците“. И там имаше нужда от свой човек. След това го въведе в съвета на сивите кардинали. Съвет на сивите вълци — така ще е по-точно…

Но направи всичко това чак когато стана помощник на генерал Тягунов по „молба на нашите гости от слънчева Чечня“.

Серьожа съвсем не мислеше да работи за тях. Само така, някаква правдоподобна информация, изгубила значението си поради давност…

Впрочем той смяташе така. Страхуваше се за собствената си кожа. Страхуваше се, както че ще го заподозрат в двойна игра, така и да ги издаде…

Че на кого да каже? На шефа? На КГБ? Както е затънал до ушите…

Спомни си как успя да стане помощник и се усмихна. Влезе в министерството и позвъни от пропуска. Генералът дълго си припомняше, най-накрая се сети.

— А, на Алтай… Вече се уволни? Добре, ела, ще поговорим, ще намеря няколко минути.

Серьожа беше обмислил всичко. Пристигна с униформата на прапоршчик, мина през приемната, намигна на изненадалата машинописка или каквато е там, влезе, без да чука, и седна в креслото без покана. По това време Тягунов не беше още нито заместник, нито помощник. В министерството под път и над път генерали като него. Всички разправии, цялата оперативна и черна работа минаваше през него. И сега в кабинета му бе пълно с народ, все от майор нагоре, и затова всички се загледаха изумено в прапоршчика, цъфнал кой знае откъде.

Тягунов се навъси, но напомнянето, че някога е пил брудершафт с тоя нахалитет, позволявал му е в банята да го налага с метличка по задника, го наведе на една неизбежна мисъл. Нали, ако бившият прапоршчик остане неудовлетворен, това може да стане известно още на някого.

— Другари офицери — Тягунов се надигна от мястото си, — ще спрем за няколко минути. Имам спешна работа, съвсем забравих… Е, какво има? — каза той и нетърпеливо протегна ръката си към Серьожа, когато последният офицер се озърна смаяно на излизане от кабинета.

Серьожа не бързаше. Изчака да излязат всички и намигна на генерала. Изтегна се в мекото кресло…

— Слушай, не видя ли колко хора имаше при мен? — намръщи се генералът. — Всеки момент ще стане беля! Продаваме бронетранспортьори на арабите. Дотук добре, обаче искат да видят стрелби от щатна картечница. Ще дойде телевизията! А те не са разработени… Пък и няма кой толкоз да стреля. — Той махна с ръка. После погледна госта с надежда. — Слушай, ти си пробивно момче. Ще можеш ли да намериш някой специалист? Вярвай, няма кой да ги пристреля. Всички се уволниха. Малко им плащат… Ами честта на държавата?

— Която не плаща? — подсмихна се Серьожа. — Нали сте в течение, Генадий Матвеевич, не ни е за пръв път да организираме образцови стрелби! И резултатът винаги е много добър и отличен.

— Знам те аз. — Генералът махна с ръка. — Но работата е сериозна. Няма да се измъкнеш с руска баня и лов. Не можеш ли да намериш и да агитираш тия специалисти? Обещай им нещо от мое име. Че на нас вече не ни вярват. И друго, министърът обеща да дойде.

— Защо да търся, Генадий Матвеевич? Ето ме мен! Пред вас. Не мога да прицелвам, за стрелянето съм още по-зле, но кое е главното в бизнеса? Кога ще разберете най-сетне, че продажбата на оръжие е бизнес! Не излъжеш ли, няма да продадеш!

Генералът се понадигна от вълнение.

— Слушай, ще се заемеш ли? И след това искай каквото щеш.

— Ще ме вземете ли при себе си на щат? — попита Серьожа. — Ако стрелбите минат отлично? Умеете ли да се отблагодарявате? Аз умея. Направих синчето ви капитан, помните ли? Вас ще ви направя министър… не, засега заместник, ако слушате и се държите правилно.

— Не се ли изсилваш много? — попита гневно Тягунов. И Серьожа усети как нещо го парна под лъжичката.

— Както искате. — Той разпери ръце и стана. — Не е имало никакъв разговор. Събирайте си бандата, правете си съвещанието.

И тръгна към изхода. Генералът гледаше след него под вежди. Няма мърдане, мислеше си той. Сега е тяхното време.

— Хей, стой! — извика той. — Разговорът не е свършил. Та какво казваше за пристрелването?

Още на следващия ден Серьожа седеше в бункера на полигона край Москва сред войниците, които щяха да проведат демонстративните стрелби. Командваше възрастен капитан, който по нещо напомняше Холин, от неудачниците, дето затулят с тях всички дупки в армията. Серьожа бе цивилен, с фотоапарат и вратовръзка. Представяше се за кореспондент на столичен вестник. Попоглеждаха го и не знаеха как да го възприемат. А той си остреше моливите, без да обръща внимание на никого. Тук го доведе и представи лично генерал Тягунов.

Въпреки че не е прието да се пускат цивилни при огледа на мишените, това свещенодействие се разрешаваше само на доверените лица.

— От кой вестник сте? — попита капитанът и се изкашля. — Понеже не чух.

— От „Росийские ведомости“ — усмихна се Серьожа.

— Има ли такъв? — поотвори капитанът уста.

— Започна да излиза. Все още имате време да се абонирате. Това е централен орган на Президентския съвет.

В това време заработи селекторът, по който се чуваха командите и разговорите на кулата, където се бяха събрали представителите на Министерството на отбраната и чуждестранната делегация. Изреваха двигателите на три бронетранспортьора, завиха турбините, после картечните откоси отекнаха като чукове.

И пак рев на двигатели и вой на турбини от завръщащите се на изходна позиция машини. После всичко утихна. Чуха се гласовете на докладващите: Първи завърши стрелбата… Втори завърши стрелбата… Трети…

— Да се видят мишените! — чу се от кулата.

— Бегом! — изкомандва капитанът. — Докато мигна, да сте се върнали! А вие, другарю кореспондент, не желаете ли да видите?

— Какво да им гледам? — Серьожа сви рамене. — Щом като вече знам резултата.

След няколко минути дотичаха запъхтели войничета с кривнати шапки. Очите им изплашени, лицата — виновни.

— Другарю капитан! Нито едно попадение! Нито веднъж!

— Не може да бъде? — изохка капитанът. Женското му лице затрепери от ужас. — Всичките ли видяхте? Ще ида лично…

И щеше да изскочи от блиндажа, но Серьожа го спря.

— Какво ви става?! Пуснете ме — възмути се капитанът, но столичният кореспондент запуши с длан устата му:

— От вас очакват доклад. Искате ли той да се забави и така да събудите подозрения? Нали лично министърът е на селектора!

— А какво да докладвам? — ревна капитанът, но властната ръка пак му запуши устата:

— Не крещете! Там могат да ви чуят. Първо изключете селектора!

Капитанът седна, като гледаше Серьожа с очите на мъченик.

— Но какво да кажа? Та това е позор! Пред очите на чужденците… Никога не е било така. А и министърът…

— Значи ще бъде — кимна Серьожа. — Похвалното е, че си изплашен така. Значи правилно разбирате отговорността за резултатите от изпитанията. Нали сте патриот на своята червенознаменна дивизия, носител на ордена „Суворов“, не помня коя степен?

Капитанът преглътна слюнката си и кимна, загледан с надежда в Серьожа.

— Дайте тук! — Горюнов протегна ръка за микрофона. — Сега включете селектора. Аз сам ще доложа. А вие се учете, докато аз съм жив… — каза полугласно и веднага се изпъна, сви устни, взискателният поглед, устремен напред. — Другарю генерал-майор! Докладва старшият на проверяващата група капитан… — Той погледна изпод вежди изплашения капитан.

— Филин… — прошепна оня.

— … Филин. Докладвам резултатите от стрелбите! Първо направление — седемнайсет попадения. Второто — двайсет и четири. Третото — деветнайсет! Край на доклада.

Горкият капитан само зяпаше с уста и нямаше сила да произнесе нито дума. Като направи строга физиономия, Серьожа допря пръст до устните си.

В това време по селектора звучеше докладът на генерал Тягунов пред министъра:

— Другарю армейски генерал! Докладвам резултатите от стрелбите!

Серьожа кимна и изключи микрофона.

— Май искахте да ми кажете нещо?

— Как можахте! — Капитанът се задъхваше от възмущение. — Каква я забъркахте! Бяха им раздадени само по петнайсет патрона! И всички го знаят! А при вас най-малкото попадение е седемнайсет!

— И арабите ли знаят? — намръщи се Серьожа.

— Не, но министърът…

— Тогава защо мълчахте? Трябваше веднага да ми кажете.

Той пак включи селектора.

— Поздравявам нашите мерачи с превъзходните резултати от стрелбите! — гърмеше гласът на министъра.

— Боже… — Капитан Филин се мяташе из бункера между инсулта и инфаркта. — Какъв позор!

— Стига де… — Серьожа уморено махна с ръка. — Поименните часовници вече са връчени от министъра. Да не мислите, че той ще си ги прибере обратно? После ще отидат в палатката, където вече всичко е сервирано. Ако не разбирате такива прости неща, тъй и ще си останете капитан.

— Ще ме уволнят! — клатеше глава неутешимият капитан Филин.

— По-скоро ще ви повишат — увери го Серьожа, като забеляза как войниците го слушат с възхищение и зяпнала уста. — Във всеки случай аз ще ви ходатайствам. Какво сте се разтревожили? На кого му е зле? На всички е добре! Арабите получиха това, което искаха. Министърът спечели нелоши мангизи за ведомството си. Момчетата ще отидат в отпуска вкъщи и ще се хвалят с часовниците от министъра. Вие ще получите „майор“. Но това вече го казах…

— Ами дългът? — запита капитанът. — А честта? А срамът?

— Само във вашето изостанало разбиране… — въздъхна Серьожа. — И затова в цялата страна няма нито дълг, нито чест, нито срам. Нито майорска звездичка върху пагона ви. Това време свърши, другарю бъдещ майор!

Той пак се усмихна, докато си припомняше онова време. Златното! Докато си играеше, направи „своя“ шеф заместник-министър. Вместо него пишеше речи, доклади, разучаваше роли. Изобщо учеше го на актьорски занаят, толкова необходим в кариерата. Синчето се губеше някъде из „горещите точки“. Засега маршалската му звезда щеше да почака. Налагаше се да урежда кариерата на неговото татенце…

Сега всичко това е минало. Тягунов не е доволен. Като бабата от приказката за златната рибка. Засилил се е да става началник на Генералния щаб. Горката Русия!

Той, Серьожа Горюнов, може и да не обича страната си, но то е със странна нелюбов. Тоест не я уважава, но й желае доброто. Затова да пази Господ от такъв началник на Генералния щаб… Заместник-министър — това вече е свръх неговите възможности. А и Серьожа вече се измори. Време е да спира игрите. Позабавлявахме се, спечелихме на гърба на идиотите — и край! Трябва да помисли и за себе си. Време е да свършва със сивите кардинали. Идеята не беше лоша. Тя се роди едновременно в неговата глава и в главата на Макс. Сега Кирюха Смелянски командва там парада… Сече му пипето, две мнения няма. Но е прекалено зъл. И опасен. По-добре да стои настрани от такъв. Серьожа направо го надушва. И затова избяга от тях. Това не се хареса на всички. Най-вече на Кирюха. Гледаше като вълк. А Макс се страхува от него. И затова блее като овен. А имаше плодотворна идея, имаше! Нека нашите шефове се веселят, нали така. Ние нашата работа си я знаем точно. Ще заявим някога за себе си… И ето че се сметнаха всесилни. А е малко рано. И напразно. Предстои още много работа. Още мечката в гората, кожата й продаваме. Въпросът е кой ще убие мечката.

И кой ще е мечката?

Той наближаваше околовръстния, когато забеляза като че ли го следи едно ауди с цвят на мокър асфалт и повтаря всичките му маневри.

Само спокойно! — си каза Серьожа. Първо, може да му се е сторило. Второ, може да го търси Турецки със своите хора.

Да си го търси. Той си удължи отпуската. Може да е спокоен още една седмица. И да поразмишлява какво да прави по-нататък.

После, когато наближаваше „Садовое колцо“, му се стори, че сега го следи опел с цвят на зряла вишна. Само това липсваше…

Комплексът на бабината питка от онази приказка: от аудито избягах и от опела ще избягам!

И вече близо до дома му за него се залепи сива лада осмица. Или бълнува, или си го предават така един на друг?

Не, като че ли осмицата сама се отдалечи. И май вече никой не го е поел като щафетна пръчица…

Серьожа се оглеждаше неспокойно. Дали си струва да ходи вкъщи? Крие се в частна квартира, временно естествено.

Да отиде в министерството? Там ще е в безопасност, това е сигурно. Но пак до известно време. До седем-осем вечерта. А после? Да звънне пък на Турецки? Така и така ще каже. Преследват ме… Ако се съди по количеството задействан транспорт, фирмата е солидна. Не е във възможностите на Паша Тягунов. Той изобщо няма кола.

Значи — кой? Свои, кой друг… Обсъждат там следващата кандидатура. Обаче не може да са толкова оперативни. И затова тия страхове са напразни. Слънчицето свети, по улицата вървят хубави жени.

Я да звънна на Ала! — реши той. — Или и тя се разхожда някъде?

Горюнов спря до един уличен автомат и набра домашния й номер. Дано е у тях! Или по това време е в театъра?

Но тя беше вкъщи.

— Привет — започна Серьожа. — Попречих ли ти?

— А, ти ли си! — приветливо се обади Ала. — Отдавна не съм те чувала. Слушай, Турецки ме изтормози. Все ме пита за теб. А ти къде се изгуби?

— Случайно да те подслушват?

— Не знам… Да не мислиш, че ще ме предупредят, ако подслушват? Гласът ти нещо не ми харесва. Случило ли се е нещо?

— Още не — въздъхна той. — А какво иска от мен?

— Кой? Турецки ли?

— Да де. Защо ме търси?

— Търсят Павел. И мислят, че знаеш нещо за него. Смятат, че той те преследва… — В гласа й се долови насмешка. — Трябваш ли му, а?

— Малко по-тихо. Трябвам, не трябвам… после ще разберем. Ако съм му трябвал, щеше да започне от мен… Все пак по-внимателно с тия разговори. Ами ако изведнъж Турецки е дал телефона ти за подслушване.

— Ох, не ме плаши! Интелигентен човек, с добри маниери. С това ли ще се занимава.

— Предупредих те.

— След малко ще ходя в театъра — каза Ала. — Позвъни ми довечера, чу ли?

— Ще звънна. На Турецки… по-добре не казвай за мен.

— До довечера! — каза тя с явно облекчение и затвори.

Той излезе от кабината. Озърна се. Напразно настояваше толкова, че я подслушват. Тя не разбра, а своите, тези сиви вълци ли, кардинали ли, ще разберат, че той ги издава. Засега само на нея, но е започнал.

Да вървят по дяволите! Не му пука за тях. Време е да приключва с игрите.

Той се върна при колата и тръгна към къщи, вече без да се оглежда. Паркира на обичайното си място и тръгна към входа, като в движение прибираше едни ключове, а изваждаше други, от квартирата, която бе наел.

Никой не чу изстрела. Само младите майки, които се разхождаха с колички, видяха как младежът падна при докосването на домофона, хем уж не беше пиян. Решиха, че го е ударил ток. Но щом отидоха по-наблизо, видяха добре оформена дупчица под тила му, почти без кръв.

10.

Просто нямам желание за работа! Разбира се, убийството на Горюнов не е изненада, но все едно, когато се случи, ми се стори, че се е срутил таванът.

Сновях из кабинета и се хващах за главата. Не се съмнявах, че балистичната експертиза ще определи същата първа винтовка, с която започна всичко. С нея бе убит Семьон Салуцки, а наскоро и Женя Клеймьонова. И какво от това? Къде е самият стрелец? Къде се крие?

Сътрудниците от моята група се пазеха да разговарят с мен. Дори да звънеше, Костя Меркулов говореше кратко. Ставаше дума за подмяна на членове на следствената група. Вече премиер-министърът настоявал. Убит е помощникът на заместник-министъра на отбраната — шега ли е това? И не само той. Колко още очисти този безумен стрелец? Женя бе извън програмата. Извън списъка. А сега като че ли той пак се е върнал към хората от списъка.

Разбирах, че Горюнов не се крие случайно. Крие се от всички, дори от мен. Или това вече не е мой проблем? Може би е време да предам делото на друг колега, с по-голям късмет?

На мястото на главния прокурор щях да постъпя точно така — щях да изпъдя Турецки! С шут! Какво само тъпча на едно място и повтарям на себе си и останалите за някакъв си Робин Худ, който уж мъстял за другарите си? Та на него просто му е харесало! Никой не може да го познае, защото сигурно си е изменил външността, след като се сблъскахме в театъра. Ах, толкова е сантиментален! Не може той, посещаващият оперни спектакли, да убива всички поред като някакъв маниак!

Може, и още как! Това е деветият труп. Пак в тила. Сякаш издевателства: хайде бе, какво правите? Не можете ли всички вие — от Федералната служба за сигурност, Министерството на вътрешните работи и прокуратурата — да ме хванете и смачкате?

Ето ме! И почеркът ми не е изчезнал. И отпечатъците, и винтовката са мои… Дръжте ме, момчета! Ако можете.

А момчетата не могат. Чоплят си носовете и гадаят: кога и кого ще убие днес или утре? По същия начин. Било в старопрестолния град, било другаде…

Да, в нашата следствена машина трябва нещо решително да се промени! Къде се дянаха всички? Къде се изпокриха? Дори няма с кого да се посъветвам.

Надникнах в съседната стая, където се бе разположила Лара.

— Лара, момиченцето ми, току-що тук беше Слава Грязнов, или така ми се е сторило?

— Какво така всички сте любезни днес? — попита тя, като ме имитираше. — Пак ли имате неприятности? А Вячеслав Иванович излезе да запали. Чакай, казва, кога Турецки ще узрее за разговор и веднага ме извикай.

— Викай го. А Володя Фрязин къде е?

— Май също се скри някъде от страх — засмя се тя и точно в този момент на вратата се появи Володя.

— Изобщо не съм се крил! — каза обидено. — Тъкмо пристигнах. Навсякъде по улиците задръствания…

Поканих го в моя кабинет. Беше смъртноблед. Много преживява заради това, което става. Макар че направи всичко, което можеше. Така и му казах.

— Само без паника. Съвестта ни е чиста. Направихме всичко възможно…

— Но не направихме невъзможното — отговори той и въздъхна като стар човек.

— Кой не е направил невъзможното? — връхлетя в кабинета Грязнов. — Та моите момчета… — той се задъхваше от гняв — ден и нощ тичат… а тези…

— Кои — тези? — попитах аз.

— Още ли не си чул? Предават делото в следственото управление на ФСС! Всичките ни материали подлежат на предаване. Тоест не ни включват към тях, а ни изключват! Разбра ли? Ще ползват всичко, което сме намерили, и ако благодарение на нас го хванат, цялата слава ще бъде тяхна!

— Само без емоции — прекъснах го. — Не съм получавал официално разпореждане от главния. Както разбирам, и ти не си получил от твоя министър.

— Въпросът е решен. — Грязнов махна с ръка. — Знам от достоверен източник. Във ФСС са имали колегия по това дело с участието на самия премиер. И твоят главен е бил там, и Костя, и моят министър. Взето е решение всички материали да им се предадат. Щом следствената част на прокуратурата не се е справила, нека работят следователите от службата за сигурност.

— За разлика от теб не бързам да си посипвам главата с пепел. Нека си строшат зъбите, ако мислят, че този орех може да се счупи така лесно. Това момче не е глупаво. А в нашата столица можеш да се скриеш, където си искаш. Някъде в Самара отдавна да са го пипнали. Но я го търси в десетмилионна Москва?

— Струва ми се, че непрекъснато пропускаме едно важно звено — обади се Володя. — Да, познаваме отпечатъците му, винтовката му… Но все още не сме я конфискували. На всяка цена трябва да намерим тази винтовка! Все още разчитаме на фоторобота, който може би е остарял в деня, когато сте видели този тип в театъра. Явно е променил външността си. Трябва да продължим да го търсим.

— Разговаря ли със съседите? Разпита ли ги? — попитах аз, като имах предвид съседите на журналистката Клеймьонова.

— Да. Една баба видяла как наскоро по вечеря от квартирата на Клеймьонова излизал мъж, приличащ по описание на Тягунов. Носел куфар. Не помни точната дата. Ето показанията й. Но аз искам да отбележа друго. — Той ме погледна въпросително.

— Говори — каза вместо мен Грязнов.

— Той не може да е убил Женя!

— Може, не може… Свършвай! — Слава махна с ръка. — Всичко това са емоции, а на нас ни трябват факти.

— А пък аз съм сигурен — настоя Володя. — Особено след това, което ми показа бабата. Нейният апартамент е в съседство с квартирата на Женя Клеймьонова, на една площадка са…

— Хайде говори, не протакай. Сега ще дойде Меркулов и ще ни връчи разпореждането за отстраняването. Та какво каза тя?

— Разгледала мъжа през пролуката. Видяла как се сбогували.

— И как? — Слава бе въплъщение на нетърпението.

— Стиснали си ръцете — продължи Володя. — И тя казала: пазете се. И нещо от сорта на „стискам ти палци“. А той вдигнал палци. И си махнали с ръце. Бабата помислила: може да й е роднина, брат или чичо?

Грязнов изгледа мрачно Володя. После спря погледа си върху мен.

— На мястото на главния прокурор — рече той — отдавна щях да ти лепна строго мъмрене. Макар че нямаше да те отстранявам от делото. Къде са документите, които е предала във вашия бардак? Защо още не сме ги видели?

— Защото още не сме ги намерили — отговорих аз. — Вече ме пита. Отговорих ти. След заминаването на предишния главен прокурор изчезнаха много документи…

— Беше ли на погребението й? — Слава се обърна към Володя. Сега той пое инициативата в разговора.

— Бях — отговори той виновно.

— Сложи ли букет от наше име?

— Венец.

— Така ли? И какво написа, ако не е тайна.

— Не е тайна. — Володя наведе очи. — От следствената група на Главна прокуратура. Че какво?

Ние го гледахме с широко отворени очи. Тоя ни уби!

— Не, наистина ли? — попитах аз. — Или го измисли току-що?

— Какво толкова? Да не би да не съм направил нещо както трябва? Всички много преживявахме, нали помня…

— Трябваше поне да събереш от тях пари. — Слава кимна към мен. — Те са богатички. Сега им плащат редовно, за да не избягат. Само ние, сивите добичета, не сме потребни на никого.

— Венецът е от следствената група — напомних аз. — А засега ти си част от нея… Колко пари даде? — попитах Володя и си извадих портфейла.

— Дай и заради мен — помоли тихо Грязнов. — После ще ги върна.

— Никакви пари не ща! — обиди се Володя. — Това е моя инициатива, не исках и да ви казвам. На толкова неща се научих от вас. Това е безценен опит, с нищо не може да се купи.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Слава. — Поне запозна ли се с родителите й? На помена или другаде.

— Не съм ходил на помена — отговори Володя. — Защо, трябваше ли?

— Детска градина! — избухна Слава. — Не, вземай си го, а аз си връщам думите обратно. Не ни трябва такъв! На какво си се научил, като не знаеш, че точно на помен най-лесно можеш да разприказваш убит от мъка човек.

— Та аз разговарях с родителите й! — Володя се изчерви от такава несправедливост. — Всичко ми разказаха за нея. Още там, на връщане от гробищата.

— И ти мълча? — попитах аз.

— Ами за какво да говоря. — Володя вече се беше изчервил до мекото на ушите. — Те ме поканиха у тях. Извън града. Дадоха ми адреса си. Казаха, че там сякаш имало някакви документи, които тя занесла една нощ. Поканиха ме вдругиден.

— Ами да, трябва да се окопитят… — промърморих аз, като гледах Грязнов и ми се струваше, че бих го убил.

— Поне каза ли, че тези документи ни трябват за издирване на убиеца? — попита Слава, за да оправдае някак гневния си изблик.

— Естествено. С това започнах.

— Тю… — Грязнов вдигна и двете си ръце нагоре, предавайки се. — Е, мир, мир! Недооценяваме младежта, все още има такъв неизживян недостатък. Ще го имаме предвид при по-нататъшното общуване с вас.

Той прегърна моя ученик и аз усетих нещо като убождане на ревност.

— Та какво казваше там за винтовката с отпечатъците? — попита примирително Слава. — Какво не съвпада там? И как може да не съвпада?

— Исках да кажа друго — кимна Володя. — Не може да я е убил. Другите да. Нея — никога. Убеден съм в това. Разговарях с нейните приятели. Само маниак, човек, който не я е познавал, е способен на такова нещо. А той не е бил маниак. Не знам как да ви обясня…

— Къде ти, ние нали сме тъпички… — опита да се обиди Слава и в това време телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката.

— Разпореждането на главния прокурор за предаването на делото вече е у мен — изрече като скоропоговорка Меркулов. — Считано от днешна дата. Но мога да го доведа за ваше сведение и утре. Знаеш ли поне подробностите?

— Досещам се — отвърнах аз. — Значи имам едно денонощие на разположение?

— Защо, очаква ли се някакъв пробив? — попита Костя с треперещ глас. (Нали винаги страдаше заради мен.) — Ако проблесне някаква светлинка в тунела, смятай, че нищо не съм ти казал. Ще поема отговорността. Ще се оправдая — увъртях се с хиляди работи и забравих да известя следствената група.

— Точно така — зарадвах се аз. — Предишният главен с какво ли не ни смайваше: криеше и губеше важни документи. И какво? Куче влачи, диря няма.

— Значи нищо не съм ти казвал? — попита Меркулов с предупреждаващ тон.

— Ти си знаеш — отговорих и затворих телефона.

Слава и Володя ме гледаха въпросително. А какво очакваха? Вързах го, че се очаква пробив… Той ще ми прости, но висшестоящото ръководство на него едва ли.

Та къде е този пробив? Добре, Володя ще отиде при родителите на убитото момиче — и какво? Ами ако нищо не излезе? Какво толкова може да пази при мама и татко? Вероятно е разбирала, че ако на някого много му дотрябват, ще ги намери и там.

А има кой да търси документите й. Ето и Володя спомена нещо за отпечатъците върху винтовката, която изобщо не сме виждали…

— И какво следва от това? — попита неуморният Грязнов, след като вдигна на другарчето си от следствената група изискан скандал. — Да не би някой да е взел от него в заем винтовката за една вечер, за да гръмне журналистката?

— Разсъждаваш примитивно! — казах аз. — Разбира се, възможно е хипотетично винтовката да е използвана, за да се разчистят сметки. Все едно него ще търсят, собственика на далекобойното оръжие. Въпросът е: кой и как? Откраднали са я за през нощта, подхвърлили са я призори? И след това той се възползва от нея, за да си разчисти сметките с този крадец на чужди съпруги Горюнов? Възможно ли е такова нещо?

— Звучи правдоподобно — кимна Слава. — От твоите уста в божиите уши! Твоят Тягунов не е такъв човек. Или вече се съмнявате, Александър Борисович, че това е той?

— Ни най-малко — свих рамене. — Но нали и той направи сума грешки. Появи се в театъра, макар да го търсеха из целия град. Спомням си още от самото начало, вие, Вячеслав Иванович, настоявахте, че като отличен стрелец нашият издирван клиент не е едновременно добре подготвен килър. А най-много грешки правим, когато намесваме в работата си жена.

— О! — Слава вдигна пръст. — Запиши някъде — каза той на Володя. — На професорските лекции в Московския университет няма да чуеш такова нещо.

— Питам ви къде е нашата примадона? Всички говорят, че бившият й мъж застрелял предишния й любовник… А пък аз втори ден не мога да я намеря. В театъра твърдят, че се е разболяла. Сменят я в спектаклите. Никой не знае къде е.

11.

Ала пушеше непрекъснато, седнала в леглото и подпряна на таблата. Павел крачеше из стаята и продължаваше да разсъждава.

— Защо, след като ти позвъних, някой е влязъл в квартирата ми, преди да се върнем с теб! Значи твоят телефон се подслушва.

— От кого? — попита тя. — И седни най-после. Можеш ли да ми обясниш: кой? Следователите? Турецки?

— Не знам. — Той продължаваше да снове из стаята. — Взели са ми винтовката… И са започнали да убиват с нея. Значи не е Турецки.

— Да, а ти веднага помисли, че съм аз — усмихна се Ала и оправи възглавницата зад гърба си. — Защо им е твоята винтовка?

— Вече ти казах — отговори той раздразнено. — За да си разчистват сметките на мой гръб. Куршумът се изпраща за анализ, гледа се под микроскоп…

— Да не мислиш, че ми е интересно? — прихна тя. — Все едно нищо не разбирам от тия работи.

— Пояснявам: за да решат следователите, че аз съм стрелял по момичето! — Той спря насред стаята.

— Не викай. — Тя помръдна нервно рамене. — По-рано не беше такъв. Поне не си ми викал.

— Затова ли избърза с развода?

— А ти си злопаметен — рече тя. — Нима не е по-добре така? Като сега? Та ние никога не сме били любовници. Веднага станахме мъж и жена. Представяш ли си колко време сме изгубили? Сега си мъж. Силен, опасен. Такива мъже са рядкост. Неотдавна имах един, същинско теле. Младенец. Сега навсякъде се мъкне след мен и хленчи, хленчи. Поне не се появявай в театъра. А ти каква имаше през това време? Някоя черкеска ли? Или чеченка?

— Престани… Не ми е до това. Представяш ли си, сега те ще убиват всички неугодни за тях, смятайки, че ще им се размине.

— Но нали няма да го допуснеш? — попита тя. — Защо ми го разказваш? Ах, да, да… Трябва да споделиш с някого. Или да се посъветваш. Но нали не си ме поканил заради това?

Той продължаваше да крачи из стаята, почти без да я слуша. Ако са ги подслушвали онзи път, както той току-що се досети, напълно е възможно да подслушват и сега. Значи са могли да разберат къде се крие, като са проследили нея. За тях, за убийците на Женя Кпеймьонова и бившия писар, той вече е опасен. По принцип сега трябва да се отърват от него. И то колкото се може по-скоро. И така, че никой да не намери трупа му. И те да продължават да стрелят, уж продължавайки делото му, но вече по свои цели. Ето какво се получи от цялата работа! Ето какво значи да работиш сам. Ето какво е да няма на кого да разчиташ. Преди можеше да се опре на Женя. Те я убиха.

Сега е сам.

Ала гледаше внимателно как той крачи из стаята и мислеше за нещо.

— Значи не си убил ти Серьожа Горюнов? — попита тя.

— Още веднъж ти казвам: не съм аз!

— Ами кой? — попита тя. — На кого е попречил?

— Или обратното: на кого е помогнал? — усмихна се той и спря. — Най-лесно е да стоварят гибелта му на моя гръб. За да потвърдят, че уж аз съм убил и Женя Кпеймьонова. Нима не е ясно? Та винтовката е една и съща!

— Но ти, Павлик, си убивал други. И не по време на война. Не в Чечня, а тук, в Москва. С изстрел в гърба. Не е ли така? Не съм се съмнявала, че щом ти го правиш, значи не може по друг начин. Но засега това е само моя сляпа вяра, разбираш ли?

— Добре. — Той седна до нея на леглото. Тя сложи главата си на рамото му, хвана ръката му в своята. — Миналото лято, когато ми дадоха мотострелковия батальон, получих заповед да превзема една височина в района на Бамут. Това не ти говори нищо, разбирам.

— Разказвай. И не ми обръщай внимание. Говори всичко, което смяташ за нужно. Трябва да си кажеш болката.

— Офицерите ме предупреждаваха: войниците не са влизали в бой, не са обучени. Страхуват се от чеченците. Тогава решихме, че ще отидем сами да превземаме височината, само офицерите и хората по договор. Действахме като чеченците. Никаква огнева подготовка. През нощта, на отделни групи, по пет човека. С две думи — превзехме височината. А на сутринта, когато преброихме загубите, видяхме: половината офицери, най-опитните, са убити. Войниците живи, а командирите им загинаха. И тогава дойде заповед. Във връзка с поредните преговори да се върнем на изходна позиция. Върнахме се. Подготвях войниците, както можех, учех ги, защото разбирах: примирието е за кратко. И видяхме, че чеченците отново укрепват височината, оставена от нас. Те я заеха без нито един изстрел, разбираш ли? Преговорите се провалили и аз получих нова заповед: да се овладее същата височина. Тръгнах напред, войниците след мен. Огънят беше много плътен и аз мислех: по-добре да убият мен, отколкото да чувам как зад гърба ми хъркат простреляните момчета. Ние отново завзехме височината. Заповедта беше изпълнена. Но една трета от състава на батальона загина. След това дойде заповед да стоим там, където сме. В Москва пак пристигнала делегация на Световната банка. От тях се очакваше заем. И по-добре да не бъдат дразнени с тази касапница. И пак се започна нещо като преговори. Чеченците имаха повече нужда от тях, отколкото ние. Те се окопитиха. Стегнаха резервите си, попълниха си запасите. А на нас ни бе забранено да доунищожим пропъдените от височината и така да спечелим. В резултат на което ни обкръжиха и без да дочакат края на преговорите, ни предложиха да се предадем с добро. По смайващо съвпадение те започнаха щурма едва след като стана известно: този проклет заем е даден за примерното поведение на Русия…

— Ако не искаш, не разказвай — продума тихо тя и го погали по главата.

Сега гласът му трепереше. От време на време Павел спираше, сякаш се запъваше и прехапваше устна, за да се сдържи.

— Опитахме се да се промъкнем. Моите войници бяха изключително управляеми и инициативни. На това отгоре си помислих, че в нормални условия бих могъл да направя с тях чудеса. Но дори не ни помогнаха с авиация. Чеченците всичко бяха пресметнали точно: заемът е даден, преговорите заглъхнаха, а още няма команда за активни действия. Два пъти артилерията открива огън и улучва нас. После разбрах: чеченците използвали същата честота и същите сигнали, които и ние. И поискали да покрият сектора, по който настъпвахме. Загинаха почти всичките ми момчета. Аз самият попаднах в плен. Там срещнах полевия командир, за който вече ти разказвах. Помниш ли? Казва се Имай. Той ми показа някои документи. Договори, разписки, стенограми, телефонни разговори с Москва. Били сме използвани по най-гнусния начин. Манипулирали са ни, разплащали са се с нашия живот. Оръжие, нефт, валута — всичко приписваха на войната. Видях безспорни документи — записи, в които искаха да се нанесат бомбени удари по уж построени отново квартали. Във всеки случай фалшивите документи потвърждаваха — зданията са възстановени. Там загиваха хора, наши войници, недоумяващи защо бомбардират свои…

Ала седеше неподвижно. По лицето й се стичаха едри сълзи. Тя хлипаше, но продължаваше да гледа пред себе си, към стената с ръждивочервени тапети в тази стара, грозничка квартира някъде в район Братвеево.

— Чеченците ни използваха и във вътрешноклановата си война. Срещу хубаво заплащане ни изпращаха да унищожаваме опълченци от съперничещия клан. И всичко това се заплащаше. Трябва дълго да ти разказвам как са попаднали тези документи у Имай. Предали са му ги някъде отгоре, от обкръжението на Дудаев, когато там започва поредното разчистване на сметки. Между другото, там фигурираше и твоят Серьоженка.

— Серьожа? — възкликна тя. — Не може да бъде…

— Може, може — каза той сурово и скръцна със зъби. — Всичко са въртели няколко бивши московски младежи, все още под четирийсетте, уредили се като помощници и референти при различни министри благодарение на майките и татковците си. Те са общували със също такива юнаци от Грозни. Може да са го правили от името на шефовете си, тук не е ясно, но май са водели собствена игра. Във всеки случай са съобщавали собствени сметки, по които да им се превеждат пари. Женя Клеймьонова го установи. Когато беше в Чечня, й предадох документите на Имай. Там тя видя и разбра много неща. Как бивши бандити стават правозащитници и борци за национална независимост. Как бивши демократи стават респектиращи бандити. И всичко това е документално потвърдено. Тук, в Москва, тя се опита да предаде документите в Главна прокуратура, за да бъде извършено щателно разследване. Но потулиха нещата, не излезе и статията. Някой някъде от тези момченца, към които принадлежеше и Горюнов, се е опомнил навреме… Заплашваха я. Точно тогава се върнах от Чечня. Не мога да бъда нито съдия, нито прокурор, още по-малко пък адвокат. Затова пък мога да бъда палач. Тя ме разубеждаваше, надяваше се на нещо. Но когато разбра: там войниците загиват, докато тия момченца тук се забавляват, даде съгласието си. Двамата с нея съставихме списък, много непълен, тя задраска много имена. А излезе, че е била в някакъв друг списък и никой не е задраскал името й… Как ненавиждаше тия лигльовци от златната младеж, попаднали във властта, маразматиците са ги зяпнали в устата, използват думите и идеите им, а в това време други момчета плащат сметките им с единствената валута, която притежават — със собствената си кръв!

— Та ти също си от тая златна младеж, генералско синче. — Тя го гледаше под вежди.

— Точно затова ги познавам много добре и не ги броя за хора. Затова убивам безмилостно! — отговори той.

— И Серьожа ли щеше да убиеш? — попита тя след пауза.

— Задрасках го. — Той тръсна глава. — Щеше да прилича на лично отмъщение. Защото ми е отнел жената. — Той се усмихна напрегнато. — А за тях е добре дошло. Първо, както вече ти казах, неговата гибел е най-логична и затова най-изгодна за тях. А това означава едно: те искат да продължат убийствата с моята винтовка, като стоварват всичко на мен. Намерили са някъде стрелец, на когото са заповядали в кого и къде да се цели. Сега само аз мога да попреча. На тяхно място щях да премахна пречката, тоест мен, тихо, без шум и врява, без да се дава гласност, без телевизия и вестникарска шумотевица. Само по този начин могат да продължават да убиват ония, които им пречат, докато милицията и прокуратурата ще търсят мен, несъществуващия вече…

— Но нали все още си жив — каза тя. И пак сложи глава върху рамото му. — Значи можеш да измислиш и предприемеш нещо.

— Точно затова започнах този разговор с теб — усмихна се той и се облегна на възглавницата. — Не те ли следяха, когато идваше при мен?

— Знам ли? — Тя сви рамене. — Взех частно такси, веднага го хванах… Много бързах, понеже ме следеше бившият ми… вече ти казах за него. Не ми дава да мръдна. Синчето на нашата гримьорка. А аз, глупачката, се хванах с хлапак… Колко заслужаващи мъже ме удостояваха с вниманието си. А не се решаваха сами, мислят: сигурно си има някой! Някой от силните — не можеш се допря до нея! Просто го четях по очите им. Ако не беше гласът ми, щях да започна бизнес като Светлана, там мъжете не ти обръщат гръб. Само плащай!

— Може синчето на гримьорката да е тръгнало след теб? — попита Павел, като свъси вежди. — И да е някъде тук, наблизо?

Той стана и отиде до прозореца. Отметна пердето и надникна предпазливо в двора.

— От него ли ще се страхуваш? — Тя се усмихна. — Много е умислен, ревлив, няма какво да говорим…

— Да не е там онзи? — попита Павел.

Тя веднага дотича и се взря.

— Той е! Същият! Мерзавец… Вече ме е намерил. Представяш ли си? Сега ще му дам да разбере! Проследил ме е, нали?

— Хич и не си мисли — каза строго той и я дръпна от прозореца. — Не е изключено други да те следят. Значи са видели и него. И са го завербували. За тях това е проста работа!

— За кого? За тези момченца, за които говореше ли? — Тя махна пренебрежително с ръка и отиде в кухнята, като си наметна пеньоара.

— Най-много трябва да се боиш от такива момченца — отговори й той.

— Искаш ли кафе? — извика тя от кухнята.

Той замълча. Нещо не му хареса и реши веднага да разбере как стоят нещата. Може това да е поза на нещастен влюбен. Те не се държат така. Стоят и не свалят очи от прозореца, където се крие възлюбената… А този обикаля в кръг. Ами да, има възможност да отмъсти на съперника, като го проследи и предаде на неговите килъри. Мисли, че после тя няма къде да му избяга. Тези сукалчета всъщност са страшни хора, когато много им се прииска нещо. Още в детството си са научени като поискат, да получават и за целта падат на пода и тропат истерично с крачка.

Тя влезе с кафето.

— Още ли оглеждаш? — попита насмешливо. — Нима може да се страхуваш от него? Точно ти? Нещо не ми се вярва.

— Не е там работата — каза той. — Не ти ли се ходи до магазина?

— По принцип трябва да отида… Пий, че ще изстине. Хлябът свършва. Странно, ако още не е казал в театъра къде съм. Светлана казваше, че са й звънили няколко пъти, питали я за мен. А той да не изтропа нищо през тия дни? Когато сляза, да отида ли при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Върви си, без да забелязваш никого и нищо. Но ако видиш нещо странно… някоя хубава кола с тъмни стъкла… Изобщо върви, но по никакъв начин не се издавай. Просто до магазина и обратно.

— А не те ли е страх да ме изпращаш сама? — попита тя обидено.

— Сега им трябвам аз. — Павел я притегли към себе си. — А защо си промени фамилното име?

— Е, най-после. — Ала се засмя, като отблъсна бившия си мъж. — Все си мислех: ще попиташ ли или не… Не исках да бъда в тежест на вас, от семейство Тягунови, ако може така да се каже.

Докато тя се обличаше, той гледаше към двора. Сякаш няма нищо подозрително. Но да видим поведението на изоставеното и обидено до смърт мамино синче, когато тя излезе от входа. Тогава много неща ще станат ясни…

Когато жена му тръгна, Павел извади изпод леглото куфар, измъкна оттам оптическия мерник от разглобената винтовка. Малко отдалеч, без да застава непосредствено до прозореца, за да не блестят зайчета, погледна към очакващото долу момче. Ето, отскочи встрани… Засуети се, не знае къде да се скрие, изненадан от появата й. Но тя вървеше, без да се оглежда. Грамотно, нищо не можеш да кажеш.

Сега главното — ще хукне ли след нея или не? Ако не хукне, значи това жребче вече не мисли за фаталната любов. Значи все пак са го завербували. Не, не хукна, което и трябваше да се докаже. Остана там, само се постара да се дръпне в сянката, под гъбката до пясъчника, където играеха деца. Не е лошо измислено — да го използват за кибик. Какви претенции може да имаш към един нещастен любовник? Какви подозрения ще събуди? Само съчувствие. Виж как гледа след нея, обаче не бива да напуска поста! В никакъв случай. Сега има друга задача.

Павел отмести прицела и огледа двора. Килърът или килърите са някъде другаде. Нямат интерес да го убиват пред всички, с пукотевица и преследване. Не са пълни идиоти. Появи ли се милицията, прокуратурата — и всички ще знаят, че той, Павел Тягунов, е загинал. А това ще означава, че всъщност не той е стрелял по нежелателните персони. Тогава защо са всички тия игри с открадването на винтовката му? (Добре, че се бе запасил с втора и я пазеше на друго място.) И като се откажат от първоначалната версия, ще търсят снайпериста с нова, удвоена енергия. Щом е така, какво им остава? Трябва да помисли. Какво щеше да измисли той на тяхно място?

Ала се върна след половин час, а той така и нищо не бе измислил.

— Е, какво? — попита той.

— А, ти за това ли? — махна тя с ръка. — На хоризонта не се забелязват никакви западни коли с дебеловрати. Мир и тишина, другарю майор! Да вземем да хапнем, каквото Бог дал?

— Как мислиш, защо не тръгна след теб? — попита той.

Тя повдигна рамене и отхапа от хляба.

— Сигурно е решил, че съм за малко. Няма къде да ида — каза тя. — Изобщо странна работа. Той тича след мен дори когато го пъдя. А сега… Какво мислиш по този повод?

— Че сега не следи теб — отговори Павел. — Вече не става дума за теб, разбираш ли. Значи не си забелязала нищо друго необикновено?

— Май не — каза тя. — Е, както винаги, мъжете ме оглеждаха. Непрекъснато си мисля къде искат да бръкнат — в чантата ми или под полата?

— На тебе все ти е весело — махна той с ръка. — Значи, докато те избират къде да бръкнат, ти правиш покупки? Няма що, вълнуващо.

— Е, все пак за някои съм по-привлекателна от чантичката си — обиди се тя. — Докато вървях към магазина, някакви мутри с бели манти от „Бърза помощ“ ми подвикнаха нещо и подсвирнаха. Направих се, че не се отнася за мен. Връщам се, те пак извикаха нещо и се засмяха.

— Весели момчета — съгласи се Павел. — А защо стоят там толкова дълго?

— Дошли са при някого. Докато горе оказват помощ, те чакат. Защо? Също ли е подозрително?

Павел не отговори. Вървеше мълчаливо и обмисляше. Дявол да го вземе, все така ли да подозира всички наоколо. Хлапакът не се представи в добра светлина. Стои и оглежда. А после ще доложи какво е видял. На кого ще доложи? Трябва да погледна.

— Къде е тази „Бърза помощ“? — попита той и долепи око до мерника.

— Какво държиш? — попита тя. — Дай да погледна…

Той й подаде мерника, ръцете й дори потрепериха и се отпуснаха, толкова й се стори тежък.

Павел погледна през прозореца.

— Не, оттук не се вижда — каза Ала.

— А откъде може да се види? — попита той.

— Ако е малко по-високо — отговори тя. — От другата страна на блока. Да не мислиш, че е за теб?

Точно така! — помисли той. Точно за мен. Напълно възможен вариант. Върви човек и изведнъж пред очите на хората — пада. И веднага се появява „Бърза помощ“, като цигулка в духов оркестър. Дотичват, пипат пулса, товарят в колата… Зяпачите дори не успяват да попитат нищо. И да огледат защо човекът пада изведнъж като покосен. Като от сърдечен пристъп.

А в главата му има дупчица. Или върху шията. Но никой не е чул изстрел, понеже е произведен отдалеч и със заглушител.

Павел хващаше с ожесточение детайлите — цевта, прицела, щракаше затвора, а тя го наблюдаваше, притиснала длан до устата си, но без да спре да дъвче. И само попита:

— Ти къде?

— Стой тук! — строго заповяда той. — И не се подавай. И спри да дъвчеш най-накрая. Та ти си прима!

Той уви сглобената винтовка със син парцал, пъхна в дулото приготвения бамбуков прът с влакно. Получи се пръчка за въдица. Сякаш отива да остави на вилата въдицата за следващото лято. Сложи в джоба на дънките два патрона. Помисли и добави още.

— Искаш да убиеш тези лекари ли? — попита по детски Ала.

— За какво? — попита той и вдигна глава. — Не убивам лекари.

Тя излезе след него на площадката. Той стоеше до асансьора.

Чуваше се как кабината се качва отдолу. И спря на техния етаж, макар той още да не беше я викал. Ала притисна гърба си до касата на вратата, като затули по навик устата си с ръка.

— Паша… — промълви едва чуто.

Той се огледа.

— Всичко ще бъде нормално! — отговори той.

В това време от асансьора излезе млада майка с дете.

— Ще влизате ли? — попита тя Павел, като придържаше вратата.

— А, да, благодаря — каза той и влезе.

На Ала й се стори, че настроението му се вдигна.

— Мамо, чичкото въдица ли носи? — попита момченцето. — А къде ще лови?

Ала се учуди малко, като видя, че кабината с Павел се изкачва нагоре. Когато се скри зад горната площадка, я изпълни огромното желание да види всичко със собствените си очи. Сега вече не се съмняваше, че „Бърза помощ“ не е пристигнала току-така. И сигурно Павел постъпва правилно за всичко. И за Валерик Сурков излезе прав. Защо не я последва? Защо остана на мястото си? Това момче ще свърши зле…

Тя дочака асансьора след Павел и слезе долу. После изтича към другия вход, като погледна бегло Валерик. И там, в другия вход, пак взе асансьора, за да се качи най-горе.

От прозореца на последния етаж вече се виждаше колата на „Бърза помощ“. Не разбираше защо Паша трябваше да се катери някъде на съвсем друго място… Сигурно е решил да се качи на тавана? Или на покрива…

На покрива Павел пропълзя чак до ръба на водосточната тръба и погледна надолу. Точно така, до входа на съседната кооперация е спряла „Бърза помощ“, до нея шофьорът седи на една пейка, чете вестник. Млад фелдшер разговаря с младичка сестра. Идилия! На която никой не обръща внимание, освен тези, които знаят откога са тук. Изобщо, мястото е подходящо. Като получат командата, могат бързо да стигнат до мястото, където на един човек неочаквано му е прилошало. И да го качат в колата. А после — Московска област е голяма. През пролетта ще намерят един скелет. Засега това са фантазии. Макар да приличат на истина. Ако свържем дългото висене на едно място на синчето на гримьорката със също толкова дългото пребиваване наблизо на екип от „Бърза помощ“. А в това време някой на паважа се гърчи, кръвта му изтича, блъснала го е кола…

Павел се надигна на лакти, разгледа с прицела съседните покриви. Ако го дебнат там, ще гледат надолу в очакване на сигнала.

Кой ще им го даде? Сигурно същото момче, горкият влюбен. Май няма кой друг да е. И веднага ще бръмне моторът на „Бърза помощ“.

Често казано, добре е измислено. Във всеки случай у него загива истински килър. Можеше да печели луди пари… Но кой се крие там?

Не, някакво хлапе се катери бог знае къде. Под прицела на снайперската винтовка. Какво е забравил там? Но по-добре да поставим въпроса по друг начин. Кой го е изритал оттам? Ето момчето затича, като се държи за вентилационните тръби и се оглежда назад. После се приведе и започна да се придвижва на четири крака към капандурата.

Павел рязко извъртя мушката назад, там, накъдето се оглеждаше момчето.

Там нещо проблесна. Ами да, той не е избрал правилно позиция… Онзи, ако има такъв, не наблюдава входа. Когато му дадат знак, ще чака обекта да излезе на улицата откъм двора. Всичко е правилно. Засега всичко е правилно.

На човека ще му стане зле тъкмо на тротоара, където по всяко време е удобно да спре кола. Значи снайперистът трябва да види добре обожателя на Ала, ненапразно са му облекли такова ярко яке. И той ще даде знак…

Павел пропълзя предпазливо на друго място, скри се зад вентилационната тръба. Точно така. Ето го, целият в черно, винтовка, радиостанция, всичко носи. Впрочем винтовката е крадена. Ето ги резките… А какво се кани да каже, допирайки радиостанцията до устните си? Сигурно да приемат момчето, което той засече. Ами ако то живее наблизо и не му е нужно да слиза в двора? Впрочем сега не им е до момчето. Те чакат неговото появяване, появяването на Павел. Ако са те. Ако не чакат някого другиго. По принцип всичко е възможно. Дори това, че в тази кооперация, в този вход може да живее някой важен бандит, който е заповядано да бъде убит… Само че присъствието на възлюбения отменя този вариант. Все пак непременно трябваше да помисли за него. Ами ако изведнъж гръмне не своя, а чуждия убиец? Нали после няма да спи цяла нощ! Ами винтовката, с която искат да убият собственика й? Павел се притисна по-силно към приклада. Взря се през прицела.

Едри, груби черти на лицето. Точно като на наемните убийци. Той, Павел, не е наемник. Естествено, това радва съвестта му и остатъците от нравствени принципи, ако още има такива.

За него, за Павел, също няма връщане назад. Я колко вече натъркаля. Заради своите момчета. Те му вярваха, когато ги учеше да убиват, за да оцелеят. Но на кого да го докажеш? Кой ще те изслуша? Ала. Кой друг? Татко е загрижен за друго. За вилата и опазването на честното име на Тягунови. Вярно служеха на отечеството, не са убивали никого тайно, от засада. Няма да вика тия мерзавци на дуел я! Дуелите днес не са на мода. Ами ако бяха? Щяха да се оправдаят, че са потънали в държавни грижи. Или да изпратят на свое място заместника си. Или ще помолят да им звъннат след седмица. После след две…

Да ги застреля в упор? Следващият вече няма да му падне. Няма да има време. Заобиколили се с телохранители — не можеш приближи. Остава само да се оприличи на онзи там, на съседния покрив. А с какво той, Павел, е по-добър от него в тази минута?

Да му извика, да направи престрелка през двора? Значи да смени правилата на играта. А във всяка игра има едно правило. Ако не изпревариш — ще те изпреварят. Ако не убиеш ти — ще убият теб.

Павел затаи дъх. Хайде, поне ме погледни в лицето! Нали си свикнал да убиваш безнаказано. Смяташ се за безсмъртен…

И оня на покрива сякаш чу молбата му, повдигна глава. Огледа със скучаещ поглед околността. Отвлече се от ленивите предположения къде ще отиде следващия път да се вее за сметка на фирмата, която го е наела. Глупак такъв! Само двамата с теб умеем да вършим това! Ако работехме в екип, цена нямаше да имаме! Да чаткаме — като топките по сметалата на онези, които ти плащат хонорарите. Сигурно са прекалено големи, за да те оставят жив, когато му дойде времето.

Вместо скука върху лицето на килъра се появи объркване и застина като маска, когато на челото му сякаш грейна червено цвете. Той заби нос в покрива, протегна трескаво ръце към главата си и те замряха. Между пръстите му течеше кръв. Малко кръв. Но достатъчно, за да я забележи.

Павел слезе бързо от покрива. Ала не беше вкъщи. Той приседна на масата и започна да яде бързо, буквално поглъщаше всичко, което тя бе донесла. Когато Ала влезе и спря на прага, подпряна на касата на вратата, той седеше и ядеше. Тя заплака беззвучно. Първо от радост, че е жив, че отново го вижда. После, защото разбираше, че всичко това е временно — той скоро ще изчезне. Тя току-що бе видяла ония от „Бърза помощ“, които не бързаха за никъде. И сега погледна мъжа си, който поглъщаше храната жадно, както някога след учения, и чувстваше, че и двамата са беззащитни в този свят.

— Прибирай багажа — каза той. — Ще си ходим. Намери телефона на Турецки… В теб ли е? И по-бързо. Ще тръгнеш след мен. На двайсетина метра зад мен, не по-близо. Твоят любовник трябва да види първо мен и чак тогава теб. Проследи поведението му. Какво гледаш? Край, напускаме квартирата…

Павел написа бързо бележка на хазяина и остави пари. От тези, които му донесе Ала.

Тя вървеше след Павел и следеше Валерик. Отначало, когато покрай него почти притича наблюдаваният от него обект, той се стресна, после свали от врата си яркооранжевото шалче — тя му го бе подарила някога. Помаха на някого с него. И едва тогава срещна погледа й.

Ала мина покрай него, без да го гледа, и Валерик, застанал до гъбката, не посмя да й извика. Само гледаше изплашено след нея, свил главата си в раменете. Всеки момент ще се случи нещо… Сега ще го хванат, убият или арестуват… Не знаеше подробности. И забеляза само едно нещо: лекарите от „Бърза помощ“ скочиха, заеха местата си в колата, после моторът зарева, но колата така си остана на мястото.

Като пресичаха дворовете с два изхода, които той предварително бе изучил, Павел най-сетне я изведе на ъгъла на широка улица с голямо движение. Ала едва успяваше да го настигне. След като се огледа, той влезе в най-близката телефонна кабина и рязко свали слушалката.

— Номерът на телефона! — каза той нетърпеливо.

— Може би не трябва… — настръхна тя. — Все пак той те търси.

— Всяка минута е скъпа! — очите му яростно святкаха. — Къде си го записала?

— И така го помня — съвсем пребледняла, тя продиктува номера.

12.

Документите, които донесе Володя, бяха толкова интересни, че Меркулов „забрави“ да ме запознае с разпореждането за предаване на делото във ФСС. Документите бяха цяла камара. Женя ги е крила в изоставен кладенец и затова бяха навлажнели и слепнали. Не ги бе спасил дори целофановият плик, в който бяха сложени.

Докато ги разглеждаше и внимателно изглаждаше листовете, Слава мърдаше устни. Володя въздишаше и подсвиркваше, поклащайки глава. Ние с Костя от време на време въздишахме. За този час и половина Меркулов пребледня и отслабна. Лара неуморно ни правеше ту чай, ту кафе. Гледаше ни изплашено, без да продума.

Тя вече знаеше за отстраняването ми.

Когато телефонът иззвъня, аз помислих, че трябва да се заключа и да изключа всички телефони, докато изучим всичко. Да не пускам никого нито навътре, нито навън. Да не реагирам на нищо — нито на земетресения, пожари и революции, — докато не разберем какво държим в ръцете си.

Но все пак вдигнах слушалката.

— Аз съм, Тягунов — чух пресипнал глас. — Знам, че ме търсите…

Посочих на Слава вратата, после слушалката, която държах в ръката си.

— Това е той — прошепнах. — Само бързо.

Грязнов скочи към вратата. Сега ще се обади на всички свои, за да засекат.

— Само не се канете да ме засичате — каза Тягунов. — Иначе няма да има разговор. А това, което ще ви кажа, е по-важно от моята глава.

Изглежда, Слава чу това и замръзна на вратата, гледайки към мен. Аз повдигнах рамене и посочих с очи слушалката. По дяволите! Ситуацията е като онзи път в театъра. Хващаш едно, изпускаш друго.

Върви кажи кое е по-важно… Ако излъжа, ще разбере по гласа ми. С него най-добре да говоря откровено.

— Окей! Но щом ми стане безинтересно, непременно ще ви засечем. Затова говорете по същество и кратко.

— Не съм убивал журналистката Клеймьонова — призна той. — Също и Сергей Горюнов. Откраднаха ми винтовката. И се възползваха от нея.

— Трябва да ви е останала още една — казах аз.

— Да, и току-що убих с нея килъра, който се готвеше да ме застреля. Убих го със същата винтовка. Той остана там, на покрива.

Костя и Слава долепиха ухо до паралелния телефон.

— Адресът… — само с устни произнесе Грязнов.

— Най-добре да изпреварите господарите му и да се убедите сами — каза Тягунов. — Наблизо е деветдесет и трето районно на милицията. Позвънете веднага, да обградят блок четиридесет и три, втория вход.

Аз записвах и кимах.

— Почакайте, сега ще се обадя по другия телефон — казах аз.

— Не се бойте, засега няма да ви засичаме.

— Не се боя — отговори той спокойно. — Ако ме излъжете, ще преследвам вас. Така че вие трябва да се страхувате… Той лежи на покрива. Мисля, че те още не са се усетили. Трябва да ги изпреварите.

— И тъй, какво ще видим там? — попитах аз, след като позвъних на посоченото отделение.

— Моята винтовка. И труп. Облечен в черно.

— С тази ли винтовка сте убили банкера Салуцки? — попитах аз.

— Възможно е — отвърна. — Вече не помня. Има ли разлика за вас?

— Сменяхте ги, за да заблуждавате следствието ли? — попитах на свой ред.

— За да унищожа колкото се може повече — отговори Тягунов.

— За какво?

— Те са виновни за гибелта на хиляди невинни мои войници, загинали в Чечня заради техните интереси.

— Само съдът може да установи вината — казах уморено. Колко пъти се е налагало да произнеса тези думи, макар да не съм вярвал винаги в тях.

— Един полеви командир, при когото попаднах в плен, ми даде документи. Където всичко е казано, ако се четат внимателно. В Чечня ги предадох на Женя Клеймьонова. Само на нея повярвах. Тя ги занесе при вас, в Главна прокуратура. Резултатът ви е известен.

Неволно погледнахме документите, донесени от Володя Фрязин. Това бяха истинските документи, Клеймьонова е оставила ксерокопията на прокурора. Слава искаше да ми каже нето, но се отказа. Какво значение има сега. Важно е той да продължава да говори.

— Защо замълчахте? — попита подозрително Павел Тягунов.

— Просто съм смаян — отвърнах. — Аз и моите колеги. Жалко, че не виждам сега лицето ви. Както там, в театъра. Където ми се сторихте напълно порядъчен човек.

— Случва се — рече той. — Между другото, посъветвах я да направи ксерокопия, да ги даде в прокуратурата, а да запази оригиналите.

— Те са пред мен — успокоих го аз. — За щастие тя ви е послушала. Значи сте поели ролята на Господ Бог?

— На отмъстител. Научих кой е наредил така, че да ми се наложи три пъти да завземам една и съща височина. Докато не остана нито един от батальона ми.

— Защо не отмъщавате там, в Чечня? — попитах аз.

— Достатъчно си го получиха. Убих четирима полеви командири. Един украински фашист. Един турчин, който е организирал снабдяването на бойците им с оръжие.

— Знаем това. Сега сте се захванали със своите?

— А вие прочетете — каза той. — Те са по-лоши от чуждите.

— Женя знаеше ли с какво се занимавате?

— Разбра, че просто няма друг изход. Правосъдието се основава на факта, че престъпникът не трябва да избяга от наказанието.

— Не възнамерявам да дискутирам с вас. Във ваш интерес е да се явите при нас и да си признаете вината.

— Тогава завършвам нашия разговор. Сбогом. Повече няма да чуете за мен.

И затвори телефона, преди да изрека каквото и да било. А исках да го попитам: възнамерява ли и занапред да зачерква с винтовката фамилиите от списъка си? И ако да, ще отмъщава ли за загиналата журналистка? Във всеки случай вече не ми се искаше да му преча. При това Тягунов бе ясен: повече няма да чуете за мен. А значи…

— Можеш да ме запознаеш с постановлението на главния — обърнах се към Костя. — Моментално съм готов да го изпълня.

— Няма никакво указание — рече Меркулов, като криеше зад гърба си листа с гербовия печат и подписа на главния прокурор. — Ще има друго постановление — за възбуждане на криминално дело по тези факти — той кимна към документите, предадени от родителите на Клеймьонова.

— Стига сте спорили! — каза Грязнов. — Да отидем да видим оня килър. Само че първо им се обади… — Той кимна към телефона.

Както винаги, Слава бе делови. Аз пак се обадих в районната милиция, на територията на която Тягунов току-що е застрелял наемния си убиец.

— Тъкмо навреме — обади се дежурният. — Намерихме трупа. Точно така, на покрива. Но тук стават такива работи. По-добре да дойдете лично.

Слава издърпа слушалката от ръцете ми:

— Слушай, дежурния, аз съм Грязнов от МУР, нали ме познаваш? Твоето име? Тогава слушай, капитан Заслонов! Който и да ви показва всякакви документи, ако ще самият президент, не пускайте там никого до моето идване! Пристигам веднага с прокурорите и ще видим как изпълняваш моята заповед. Ни-ко-го! Ако се наложи, организирай кръгова отбрана. Разбра ли всичко? Тръгваме!

Когато наближихме кооперацията, видяхме около милиционерското отцепление няколко западни коли, край които спореха възбудени хора, размахващи удостоверения. Изглежда, бяха момчетата от службата за сигурност. Младичките милиционери свиваха рамене, но не пускаха никого.

— Точно така! — извика Грязнов и изтича на мястото на събитието. — Точно така, момчета! Между другото, кой сте вие? — попита той доста грубо важния възрастен мъж, който размахваше удостоверението си.

— Аз съм генерал-майор Сидорин, началник-управление във ФСС! — викаше той. — Сега ще извикам нашата оперативна група…

— Аз пък съм заместник-главният прокурор на Русия, държавен съветник от правосъдието втори клас Меркулов — каза спокойно Костя и показа удостоверението си на разбеснелия се генерал. Онзи се слиса и го зяпна. Не можеше да не го познава.

— А тези хора какви са? — попита той, като кимаше към нас с Грязнов.

— Това е Турецки, старши следовател по особено важни дела при Главна прокуратура. Разбира се, че го познавате, нали? Не може да не познавате и господин Грязнов, временно изпълняващ длъжността началник на МУР.

— Много съм слушал — избоботи генералът и в този момент някакъв пъргав юнак му пошепна нещо на ухото. — И без теб знам! — махна недоволно генералът. — Но Константин Дмитриевич, не може да не знаете, че вашият подчинен господин Турецки е отстранен от разследването съгласно заповед на самия главен прокурор?

Слава се окашля и се почеса по тила. Ние с Костя клюмнахме.

— От къде на къде, другарю генерал? — чух изведнъж тихият глас на моя подчинен Володя Фрязин. — Нима това е същото дело, от което сме отстранени? Нима вече сте видели убития? Откъде, знаете, че това убийство е свързано по някакъв начин с предишните, които разследвахме?

Генералът дори се стъписа пред нечуваната дързост на редника, макар и от друго ведомство. Обикновено такива неща се пошушват на ухото, както току-що. Да си призная и аз почувствах известно недоволство. Все пак подобни думи трябваше да произнеса аз, а не Володя. Например да попитам как така изведнъж, зарязал важните си държавни дела, той е дотичал на местопроизшествието, на пръв поглед приличащо на обикновено разчистване на сметки между две групировки.

— Но на мен ми предадоха… — Генералът се огледа, явно търсеше подсказвача. Но от него нямаше и следа.

— Ще направим така — Меркулов реши да прекъсне тягостното мълчание и да измъкне изчервилия се генерал. — Ще се качим заедно с вас на покрива. Ще огледаме мястото на произшествието и ще направим там съответните изводи. Дали това убийство има допирни точки с убийствата, с които се занимава Александър Борисович?

13

Килърът лежеше, забил лице в покрива на кооперацията. Засъхналата кръв образуваше тъмно петно. Явно убитият не беше референт или прессекретар на министър. Слава се наведе и го обърна по гръб. Черна раничка насред челото. Сигурно е умрял веднага, без да усети болка.

— Съгласете се, че е прекалено проблематично да отнесем даденото убийство… — започна както винаги отдалеч, но генералът го прекъсна:

— И аз виждам. Главното — звънят и викат: по-бързо. Биатлониста се е заел със старото. Току-що в центъра на града, посред бял ден…

— А кой ви се обади? — вежливо се поинтересува Костя.

Изведнъж съжалих генерала. Меркулов го хвана натясно, но засега не бързаше да щраква капана.

— Че помня ли? — смути се генералът.

— И защо — биатлонист? — попита Грязнов в тона на Костя. — Спортист ли е? Прякор на убиец? А защо ние, следователите, не сме знаели нищо за това? Защо сте скрили от нас информацията?

— Ще го обсъдим на друго място! — почервеня генералът и погледна под вежди Фрязин, вече готов да зададе въпроса си. — И на съответното равнище.

И предпазливо, като се страхуваше да не падне, тръгна към чардака, моментално изгубил интерес към делото.

Ние си вършехме работата. Момчетата на Грязнов обискираха джобовете на убития. Внимателно, с два пръста Слава вдигна винтовката за дулото.

— Нима е същата? — обърна се той към мен. — Не сме се и надявали да я намерим.

— Внимателно, Вячеслав Иванович! — възкликна Володя. — Да не изтриете отпечатъците!

— Виж кой ме учи! И кого учи! Бъдещият си шеф…

Ние с Костя изобщо не реагирахме на тези думи.

— Няма документи — каза Володя, като се изправи.

— Откъде да се вземат? — попита Слава. — Търсете! Боклук, портмоне… Да се захванем за нещо. Биатлонист значи! Чу ли, Саша?

Аз кимнах. И изведнъж седнах там, където стоях, защото усетих гигантската умора, насъбрала се през тия дни. Членовете на моята група и Костя също ме погледнаха озадачено.

— Не ти ли е добре? — попита Меркулов. — Или смяташ, че вече няма да намерим Тягунов?

— Защо да го търсим? — попитах аз. — По-добре изпълнявай заповедта. Като са ни отстранили, отстранили са ни.

— Видя ли? — Костя се обърна към Слава. — Чу ли какви ги дрънка?

— Защо, правилно казва. — Слава сви рамене. — Тягунов вече няма да убива никого. Беше тук, а сега е далеч от Москва. Костя, нима досега не разбра с какво сме се занимавали през цялото време? Преследвали сме този, който е екзекутирал убийци. С една дума, аз се присъединявам към Александър Борисович и мисля, че ще е най-добре, ако с делото се заеме ФСС. А ти, Володя? — Той се обърна към Фрязин. — Присъединявай се към непосредствения си началник. — И седна до мен.

Володя и оперативните работници на Грязнов ни гледаха с ококорени очи. Бива си ни — седяща стачка! Добър пример за младежта, няма що…

— Но нали това е наш дълг — промърмори Володя като на изпит. — Наша професия. Ние трябва…

— Трябва! — Грязнов тръсна глава. — Но не сме длъжни. Не ни гледайте. Продължавайте огледа. — Той кимна към трупа. — Нека сега други да търсят Тягунов. Ако го могат. Нашата работа е да разберем кой го е изпратил този. — Той пак кимна към трупа. — Приемаш ли такава формулировка?

— На кораба има бунт — обърна се Слава към Меркулов. — Присъединявайте се. Защото ще се наложи да го потушавате.

— Защо? — Явно Костя бе уязвен. — Ще възбудим ново следствие, щом не е завършено старото. Да не ни е за първи път. Прав ли съм, Александър Борисович?

— Е — обадих се аз, усещайки как тук, на чистия въздух, ми се приспива. — Слушай, помниш ли дали остана нещо на дъното в моя сейф, в кабинета? Или го оправи? — Аз побутнах с лакът седналия до мен Слава.

— По пътя ще купим — каза той. — Ще съберем колкото имаме дребни. Константин Дмитриевич ще добави, ако не стигнат… А вие, момчета, продължавайте. Ти, Володя, оставаш старши, състави протокол, огледай мястото на произшествието. Свиквай. Ще ми станеш заместник. На днешно време е опасно да си помощник. После трябва да дойдат съдебномедицинският експерт, криминолозите и разни други специалисти. Внимавай да са само наши — от МУР и дежурният прокурорски следовател, не пускай други. Ония от ФСС нямат работа тук. Ще се позовеш на техния генерал… — Той погледна Костя.

— Сидорин — подсказа Меркулов. — Време е да го познаваш по физиономия. Макар да не ти е началник.

— Всичко ли казах правилно, не забравих ли нещо? — този път Слава попита мен.

— Само едно — отвърнах аз и му протегнах ръка. — Володя ще работи при нас. Това е решено. И е съгласувано с Константин Дмитриевич. Правилно ли е? — попитах на свой ред Меркулов.

— Сега разбрах за какво ви трябва Володя — усмихна се той. — Да се съгласява веднага с вас. И да прикрива противозаконните ви действия. Нека днес да е така, починете си. Утре започваме новото следствие. Ще възбудим дело относно убийството на неизвестен човек върху покрива на жилищен блок номер четирийсет и три, втори вход.

Разбирах, че това дело плюс намерената документация на убитата журналистка Клеймьонова могат да хвърлят допълнителна светлина на цялата тази история.

— Засега да не се дава гласност за документацията — казах аз. — Веднага ще я приобщят към делото за убийствата на референтите и другите важни персони. Надявам се, присъстващите умеят да си държат езика зад зъбите?

Никой не възрази. Като че ли всички са свои. Всички са проверени.

— По-скоро ще проговори тази отрепка — Грязнов кимна към трупа, — отколкото моите момчета.

— Само без истерия… — мръщеше се Кирил Смелянски, докато слушаше Макс. — Ситуацията е под контрол. Документите на Клеймьонова са при тях, вече чух. Но нека докажат, че това има някакво отношение към нас. Нека докажат, че е предала копията в Главна прокуратура. Кои сме ние? Подаваме документи за подпис. Нашето амплоа в театъра се свежда до репликата: масата е сложена. Нито един съд няма да вземе на сериозно обвиненията по наш адрес. Още повече че със съдиите ще бъде проведена определена работа…

— Опитният адвокат ще докаже без усилие — обади се Аркаша, — че документите са фалшифицирани. И експертизата ще го потвърди. Така че, Макс, успокой се, всичко ще е окей. Да не ни е за първи пътя?

— Този тъпак Сидорин! — не мирясваше Макс. — Те са го изпързаляли! На кого му дойде наум да го прави генерал? — Той се вгледа в Аркаша. — На тебе ли?

— И аз мога да сгреша — въздъхна Аркаша. — Сидорин е изключителен идиот, но прекрасен изпълнител. Аз знаех, че от него не може да се очаква никаква самостоятелност. Но смятах, че няма да потрябва.

— Престанете! — обади се Кирил. — Стига сте си посипвали главите с пепел и скубали косите по задника. По-добре погледнете колко благоприятни обстоятелства възникнаха сега. Първо, Биатлониста извърши нужна за нас работа. Ликвидира изпълнителя. Тоест — няма следи. Второ, балистичната експертиза ще докаже: куршумът е от втората пушка, с която застреляха Федя Земляков пред Белия дом. Значи ще отнемат делото от Турецки и ще го предадат, където трябва.

— Така ли мислиш? — попита с надежда Макс.

— Във всеки случай този въпрос ще бъде поставен. Нали те не се канят да фалшифицират резултатите от балистичната експертиза? А също да сменят пръстовите отпечатъци върху първата винтовка на Биатлониста? Не са толкова глупави. За тях ще бъде по-лошо — каза Аркаша. — Разбира се, ще има трудности. Отпечатъците на Биатлониста със сигурност са се изтрили от винтовката. Но намереното оръжие е находка за балистите. Балистиката не може да се скрие!

— По-лошо ще бъде с документите на Клеймьонова — рече замислено Кирил, като гледаше огъня в камината. — Пак твой фал! — и погледна към Аркаша.

— Кой е знаел, че предварително ще направи това? — започна да се оправдава той. — През нощта кацнала от Грозни, а на сутринта хукнала право в Главна прокуратура. Не сме взели под внимание, че е дала копията, а не оригиналите. Няма да прави копия през нощта, нали? Макар да е имала пет-шест часа… Истинските документи ги е криела в стар кладенец, опаковани в целофан. И ето че изплуваха…

— Откъде научаваш всичко? — попита Макс.

— Имам един човек — отвърна мъгляво Аркаша. — Не е задължително да го познавате… Това е гаранцията ми, в случай че решите да се отървете от мен, както от Серьожа Горюнов.

— Ето докъде стигнахме! — възкликна Макс и се обърна към Кирил. — Ето какво недоверие започна да разединява съвета ни!

— Което между другото започна да създава именно Серж — пророни Аркаша, като също гледаше към Кирил.

— Какво сте ме зяпнали всички? — възкликна той. — А кой говореше, направо бълнуваше: този човек не е от нашия кръг? Не чакай нищо хубаво от него! Всичко е вярно. Но вие, скъпи, забравихте, че точно от нашия кръг, сплотен от общото посещение на едни и същи елитни училища, да не говорим за специалните родилни домове, където сме се появили на света, може да се излезе само с краката напред! А Серж от самото начало беше за нас чуждо тяло. Признайте си с ръка на сърцето… Докато ни засипваше с идеи и беше техен генератор, който ни подхранва с бодрост и оптимизъм, беше добър за всички! А когато започна да досажда на нашето високомерие и кастовост, тогава стана излишен за всички! Поне сега си признайте това.

Макс и Аркаша се навъсиха.

— Както винаги, ти си прав — примирително рече Макс и притисна длан до лявата си гръд. — Нещо пак ме стяга… Та какви въпроси се канехме да обсъждаме днес?

В това време в стаята влезе жена му.

— Може ли малко по-тихо? Детето заспа. Вчера имаше температура, днес е малко по-добре.

— Върви — каза Макс на жена си. — Обещаваме да говорим по-тихо. Но ще се наложи да постоим още. Момчетата ще останат да нощуват, приготви им в моя кабинет, както винаги.

Те погледнаха след нея. Все същата походка на манекенка. Ще погледнеш, дори да не искаш…

— Никога не съм мислил, че ще се ожени за мен — въздъхна Макс, като изрази общото мнение. — Чудно, колко беше хубава… Наистина, също не от нашия кръг. — Той огледа внимателно приятелите си. — И много преживяваше, когато научи за гибелта на Серж. Със собствените си ръце бих убила този мерзавец, така казваше. Все питаше дали са намерили бандита или не.

Той направи пауза и пак огледа приятелите си.

— Допадаше й, че той също като нея е живял в комунални жилища и общежития, че се е измъкнал оттам със свои сили… — Макс говореше полугласно. — Може би и за нея си мислите: парвеню? Вмъкнала се в нашия кръг?

— Не разбирам накъде биеш? — прекъсна го Кирил и се намръщи. — Тя е твоя жена. Не се меси в нашите работи. Обича те. Уважава гостите и приятелите ти. Какво искаш?

— Сигурен ли си, че не е имала нищо с покойния? — Аркаша присви очи. — Серж си го биваше. Говоря като приятел. Той е спал с жената на Биатлониста. Стигнало се дотам, че тя избягала с него от мъжа си, а оня, без да му мисли много, заминал първо за Таджикистан, след това в Чечня. И ние получихме отмъстител. Изпозастреля нашите общи приятели…

— Вече сме го чували. — Кирил се намръщи и посочи на Аркаша с очи към Макс, чието лице се беше променило.

— Искаш да намериш друг довод, за да се примиря със смъртта на Серж? — избухна Макс. — Никога няма да стане това, ти знаеш. И убийството на Женя Клеймьонова не ми харесва. И това също трябва да го знаете!

— Не бива да се вълнуваш — отвърна Кирил със стиснати зъби. — При това ще събудиш детето си. — И така, да продължим, щом Макс съвсем не може да ни върне към дневния ред.

— Аз ще водя! — извика предизвикателно Макс. — Засега аз председателствам нашия съвет, който все повече заприличва на ЦК, както нашият тесен кръг — на Политбюро.

— Слава богу! — рече насмешливо Кирил. — Значи можем да продължаваме? Току-що обсъдихме аспект от нашата лична безопасност. Следващият въпрос. Само малко по-спокойно.

— Вече говорихме, че няма да е зле да потърсим още двама кандидати — каза Макс. — Трябва свежа кръв, има опасност от кастовост, затвореност и прочие… Има ли кандидатури, годни за обсъждане?

— Аркадий подготвяше този въпрос — навъсено отговори Смелянски. — Аз дори знам за кого става дума. Но не ми хареса този епизод с убийството на килъра, който се канеше да отстрани нашия биатлонист. Ако искате да знаете мнението ми — лоша работа — той се обърна към Аркаша. — Не трябва всичко да се стоварва върху генерал Сидорин.

Аркаша направи физиономия. Запали нова цигара. Погледна косо Макс, който разравяше цепениците в камината.

— Да не забравяме с кого си имаме работа в Главна прокуратура — каза той и дръпна два пъти. — Този Турецки, а също и Меркулов са хитряги. С тях трябва да си нащрек. Вече смъмрих Сидорин, той си призна грешките и обеща да се поправи. Много му се става началник на Главно управление.

— Между другото, вече мислих по въпроса — отбеляза Кирил.

— Предполагам, че той няма работа там. Ще се забрави. Ще реши, че напълно заслужава този пост. Ще забрави на кого какво дължи и ще си спомни за субординацията.

— Съгласен — кимна Аркаша. — Затова не казвам нито не, нито да. Засега го държа под око. Но все пак трябва да си имаме човек във ФСС. Едик Тарлецки, за когото говорихме, ще е подходящ за всички.

— Той пък кой е? — намръщи се Макс. — Още един, който дава надежди? Стига ми Серж. Поне Серж никога не се издънваше. А този твой Едик от ФСС, доколкото разбирам, започва тъкмо с провал?

— Успокой се — каза Аркадий. — Провинциалист е, но не е прост — син на бивш секретар по идеологията в областния на партията. Затова не си чувал за него. Смутил се, на кого не се случва. Сидорин се оплакваше: оставил го, видите ли, сам, нямало с кого да се посъветва… Но си има метод. Сръчност. Другите и това нямат.

— Трябва да избягваме излишните хора — въздъхна Макс.

— За теб всички, с които не си учил в едно училище, са случайни — упрекна го Кирил. — Или не сте били съседи по вила в Жуковка. Признаваш само такива — безгрешни и негрешащи! В резултат на което нямаме свои хора в структурите, на които бихме искали да влияем ефективно. Ние с Аркаша не можем да се разкъсаме. А след гибелта на Серж Министерството на отбраната остана без наш надзор. Новите министри гледат да съберат край себе си свои помощници и референти.

— Тогава защо трябваше да отстраняваме Серж? — попита Макс.

— Видяхте в него съперник? Не разбирам какво имате да делите?

— Бъдещата власт — отговори спокойно Кирил. — Наш казваше: нашето влияние пада. Не стигат хора. Вече не можем да се оттеглим просто така на заден план. Да избутваме напред хора като Сидорин значи да погубим страната. В крайна сметка не ни остава нищо друго, освен да поемем пълната отговорност, както обичат да се изразяват нашите шефове. И ти не може да не разбираш това, Макс. Свършват златните дни, когато ги въртяхме, както си искаме на пръста. Засега на власт са профани и заради справедливостта трябва да ги сменим. Никой не се ориентира по-добре от нас в ставащите събития. Никой не знае по-добре от нас какво струват всъщност днешните политици, които са непрекъснато пред очите на публиката. Ще се наложи да излезем напред! Рано или късно.

— Същинско тронно слово! — позасмя се Макс и хвърли бегъл поглед на Аркаша. — Не можеш да се наслушаш. И тогава ще кажеш, че повече не съм нужен като прикритие и собственик на терена за нашите сбирки! Прав ли съм?

— От теб зависи, Макс. — Кирил сви рамене. — От това как разбираш ситуацията. Дали ще можеш най-сетне да се избавиш от либералната си романтика.

— Престанете да се ядете — намръщи се Аркадий. — Да минем най-после на дневния ред!

— Не, почакай първо да кажа — кипна Макс. — Аз, разбира се, съм прогнил интелигент, не мога да реша собствените си здравословни проблеми и личен живот и затова се залавям със световните, но не е ли рано да ме отписваш?

— Рано е, рано — закима Кирил, като вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше. — Та какво искахме да обсъдим? Кадровите въпроси? Или снабдяването на северните райони с продукти и гориво?

— Кадровият въпрос в нашия случай е решаващ.

— Но ти всички отхвърляш! — рече Аркадий. — Този биатлонист ни създаде проблем, на който не се вижда изходът. Ако, естествено, не свалим летвата на нашите изисквания към новите. Какъв е приоритетът? Дали искаме до себе си предани изпълнители, които ни гледат в устата, или независими и самостоятелни, които внасят само разкол?

— И едните те предават, и другите — намръщи се Кирил. — Първите, от сорта на прословутия и вече споменаван Сидорин, стават опасни, щом самомнението им стане недопустимо високо. Вторите поне се виждат веднага. Винаги знаеш какво може да се очаква от тях. Трябва да си изработим критерий за селекция.

— Защо? — повдигна рамене Макс. — Ти току-що прекрасно формулира всичко. След като произнесохме на глас към какво всъщност се стремим, по-точно накъде ни тласка логиката на променящата се ситуация, а именно — към властта, то би трябвало предварително да разберем с кого конкретно се каним да делим тази власт. Заради всеобщото благо.

Те се спогледаха изпитателно. С надежда и предпазливост. А също и с увереността, че от днес нататък ги свързва нещо по-голямо, отколкото досега.

14.

И така, след като решихме един проблем, пред нас се изправи друг, по-дълбок и сериозен. Винаги съм се досещал за това, а банкерът Саврански потвърди предположенията ми, че съществува някаква сенчеста власт, съвсем не тази, която обикновено се има предвид, властта на парите и старите връзки на бившата номенклатура. Макар че и тя съществува, и то паралелно…

Спомних си епизода, когато ходих със Светлана на конкурс по красота в кино „Русия“. На сцената имаше едни красавици, в залата — други.

Първите бяха пред очите на всички, осветяваха ги, снимаха ги и го обсипваха с цветя. Вторите не се нуждаеха от това. Те си оставаха в сянка, но биваха удостоявани с повече внимание, напълно заслужено.

Така е и в политиката. Огрени от светлините на рампата, публичните политици само ни отвличат от онези, които всъщност въртят зъбчатките и маховиците на държавната машина в една или друга посока и чиито идеи нашите избраници представят като свои.

Не е възможно да се стигне до тях по законен начин. Те не отговарят за нищо. Те оставят отпечатъците си само върху папките с надпис „За подпис“, върху дръжките на вратите, които отварят пред шефовете си, но не и върху пистолети, снайперски винтовки или върху разбитите ключалки на сейфове. Целият ни арсенал за борба с престъпниците тук е безсилен. (Освен счетоводството. Но дали там не стоят пак техните подписи?)

Така размишлявах, разлиствайки документите, оставени от загиналата журналистка Женя Клеймьонова. После ги предадох на Меркулов, той пък на Грязнов…

Те също тъй мълчаливо прелистваха, гледаха ги и оттук, и оттам, сумтяха и въздишаха. Водени преговори с бандитите? Сега не се наричат така. Преговорите навлизат в нова фаза. Всички са уморени от войната. Вече не са бандити, но засега още не са борци за национална независимост. Засега са сепаратисти.

Войната, както бе официално съобщено, завърши. Проблемите, които я породиха, не са разрешени.

— Има ли следствена перспектива, или няма? — се обърна Слава към Меркулов. — Или пак се намесва голямата политика и всичките ни старания ще отидат по дяволите?

Костя мълчеше, без да вдига очи. И той би искал да знае…

— Стенограмите са интересни, естествено — обади се най-накрая.

— Но по-скоро стават за шантажиране във вестниците — измърмори Слава. — Отначало докрай вестникарски компромати. Не са груби, но все пак. Не стават за нищо друго.

— И все пак си струва да опитаме — каза Костя. — Делото е рисковано главно за нашата репутация. Просто могат да ни изхвърлят. Но проблемът ще бъде поставен. Кой и как ни ръководи.

Ние със Слава разбрахме: Костя пак се кани да ни прикрива. Колко пъти вече е било така. Колко пъти вече е рискувал по този начин и ние с всички сили сме се старали да успеем, да доведем делото докрай, преди да са ни отстранили от него, за да възтържествува за пореден път принципът: победителите не ги съдят! Но можем ли днес да се смятаме победители? Изобличихме престъпника, но не го хванахме и не го сложихме на скамейката на подсъдимите. Не предотвратихме поредните епизоди на престъплението.

Така или приблизително така трябва да разсъждава началството, което все същите момченца побутват под лакътя — това са помощниците и референтите, които се стараят пак да останат в сянка. Още не е дошло заключението на балистичната експертиза за куршума, изваден от черепа на килъра, който бе убит на покрива. Но вече е ясно, че и това доказателство ще послужи като допълнителен довод да бъдем извадени от играта. Тягунов е стрелял с втората винтовка. Съобщи ми го лично. Просто е нямал друга.

Значи имаме работа с продължаващи престъпления. Новото дело е свързано с онова, което бе възбудено заради убийството на банкера Салуцки. Това е положението. По-добре веднага да се откажем сами от следствието, без да чакаме кога ще ни съобщят официално…

— Направо ме сърбят ръцете! — изскърца със зъби Слава. — Готов съм да участвам на обществени начала в свободното си време в разобличаването на всички тия престъпници, които се оказаха потърпевши.

— Но, Слава, ти си от МУР. А с такива икономически дела се занимават в РУОП13 — рече Костя.

— Въпросът е другаде: откъде да ги подхванем? — намесих се аз. — Трябва да търсим доказателства. Тягунов действаше посвоему. За да го разбере човек, първо трябва да отиде там, в онази кървава баня.

— Трябва непрекъснато да мислим за правосъдието — поклати глава Меркулов. — Каквото и да ни струва това. И да не излизаме от законовите рамки. В противен случай нямаме работа тук.

— Та ние изобщо нямаме работа! — кипна Слава. — Това не бивало, онова. А на тях — той кимна към тавана — всичко им е разрешено! И те ни спускат законите, по които да не можеш да ги хванеш! Хлъзгави са като риби, разбираш ли? Не можеш да ги хванеш. А когато този мъж, по-точно младеж, започна просто да ги разстрелва, което напълно са си заслужили, те веднага заподскачаха!

— Излиза, че правилно са ни отстранили — заключи тъжно Костя. — С такова настроение по-добре веднага да се уволняваш. И чрез пресата да се обърнеш към общественото мнение.

В този момент в кабинета влезе Лара, както винаги без да чука. Огледа ни бегло и спря на вратата.

— Май не съм дошла навреме, Александър Борисович? — Тя притисна с длан устата си, сякаш се е изненадала.

Видях как Грязнов недоволно се навъси, а Меркулов интуитивно закри с лакът листовете пред себе си. Лара не за първи път нахълтва така в кабинета ми, но от деликатност досега приятелите ми никак не са го коментирали. Но винаги знаех как изглежда това в очите им. Сигурно бяха слушали много или се досещаха за предишните ни отношения, но се стараеха да не го показват.

— Какво има? — попитах недоволно.

— Една дама много иска да я приемете, жената на Тягунов, певицата… Е, вие знаете. На пропуска е. Нали не сте я канили?

Това на нищо не прилича… Лара се явяваше по работа, но в тона й имаше нещо свойско, неподходящо за момента. Не трябва да разговаря така със своя началник.

— Тъкмо я поканих — отвърнах сухо. — Напишете й пропуск.

— Тя чай ли пие или кафе? — попита Лара, като продължаваше да стои на вратата.

— Ще пие каквото пожелае. Каквото пожелае, това ще донесеш.

— И ако може с гевречета — добави Слава.

Лара излезе. Стараех се да не гледам приятелите си. На тях им е все едно какви са отношенията ми с моята сътрудничка, изпратена ми само за месец-два за оформянето на следствената документация.

А ето че делото може много да пострада от личните ни отношения. Лара не успя да „стреля първа“, с други думи да каже:

„Между нас всичко е свършено!“ А такова нещо не се забравя. И не се прощава.

Затаи гнева си към мен и продължава да демонстрира особените ни отношения, които вече не съществуват.

Помислих за това, когато започнах да подреждам документите на Клеймьонова, за да ги сложа в сейфа. Вторият ключ от сейфа бе у Лара. Неведнъж или два пъти съм й го давал, когато съм я молил да купи за мен и Грязнов бутилка коняк. И не знам защо последния път не го прибрах от нея.

— Старче — започна Слава, като наблюдаваше състоянието ми. — Ние с Костя отдавна искахме да ти кажем… Накратко, става дума за изтичане на информация. Не си мисли нищо лошо. Но ще бъде по-добре, ако не държим всичките яйца в една кошница. Ще разделим книжата на три. Никой не знае със сигурност какво точно му се е паднало от загиналата. Ще запишем кой какво пази у себе си. Извини ме, но най-незначителното ще оставим при теб. Работата си е работа. Само така ще разберем откъде изтича.

— Съгласен съм. Няма какво да вдигаме шум. Хайде, да ги разпределим, докато не е дошла Светлова. Само че бързо! Слава, ти вземи най-важното с теб.

Спогледахме се с разбиране. И когато Ала Светлова влезе в кабинета ми, вече бяхме свършили. Сега никой, освен нас тримата не знаеше за разпределението на документите. Аз заключих сейфа си пред Лара, когато тя донесе чая.

— Бих предпочела кафе — каза гостенката, — но нека бъде чай.

— Та какво се канехте да ни разкажете? — попитах аз, без да обръщам внимание на думите й за кафето, и сложих пред себе си чиста бланка „протокол за разпит на свидетеля“.

— Представете си само, бившият ми мъж пак е идвал в театъра! И ми оставил бележка при билетопродавачката. Там има някои неща и за вас. Сега ли ще четете или… — Тя ни огледа внимателно.

Настъпи пауза, която ставаше все по-тягостна и двусмислена.

— Не ви ли трябвам повече? — попита Лара.

— Не си нужна повече — казах аз, като едва се сдържах.

— Ще ме извикате ли, ако ви потрябва нещо? — попита тя.

— Както винаги — отговорих.

В очите й се появиха сълзи. Какво пък, сама си го изпроси.

— Такова хубаво момиче… — Ала поклати глава, присвила очи. — А вие така грубо я отпратихте. Може би й се иска да остане?

— Покажете какво е предал за мен — постарах се да запазя спокойствие.

После започнах да чета. Това дори не беше бележка, а по-скоро писмо или дори заявление.

— Интересен документ — казах аз, след като свърших. — Ще запозная колегите си с написаното.

Ала се смути. Вдигна рамене.

— Вие си знаете, Александър Борисович. Щом това е в интерес на делото. Моля.

Ала плачеше. Слава гледаше печално през прозореца. Костя хапеше устни и също гледаше някъде встрани. Налях на Ала вода. Тя ми благодари с кимване и я изпи.

— В някои отношения той е прав — каза Меркулов. — Няма право да подменя правосъдието, но когато такова липсва, възниква желание да го подмениш.

— Та той от дете не е убивал муха! — възкликна Ала. — Нали раснахме заедно, в един двор! От деца ни подиграваха: годеникът и годеницата!

— Какво искате да чуете от нас? — попита Меркулов. — Че точно така трябва? Да стреляш по всеки, когото смяташ виновен, щом правосъдието е безсилно пред него? Но докъде ще стигнем тогава? Русия ще се превърне в театър на криминалната сеч. Мъжът ви е престъпник. Но ако ставаше дума за амнистия за участниците в чеченската война, бих записал неговата фамилия на първо място. Разбирате ли? Да се амнистира, но не да се оправдае!

Отдавна не съм виждал Костя толкова суров и жесток. Ала ме гледаше безпомощно, търсейки подкрепа. Аз си замълчах. А какво можех да кажа?

Слава гледаше в тавана, сякаш се стараеше да види някого там.

Ала се усмихна слабо, доизпи чая си. Бе непоносимо да гледаш как страда толкова красива жена. Изглежда, тя нещо разбра и затова се усмихна вече не измъчено, а сякаш стоеше на сцената, където възторжените зрители я извикваха на бис.

— Животът продължава — каза тя. — Печално е, когато се налага да виждаш славни, добри хора да се преследват! Аз виждам! Вие сте много добри, чудесни хора… — Гласът й трепна и тя пак се усмихна. — Виждам всичко това отстрани и просто сърцето ми се къса. Представете си, вчера бях на гроба на Серьожа Горюнов, видях нещастните му родители. За тях той е най-добрият на света. Беше талантлив. Вината не е негова, че винаги попадаше в зависимост от онези, които не могат да стъпят на кутрето му. Но такъв е животът… Само че защо между хората има такова неразбиране? Защо всички ние, нормални хора, не можем да се гледаме в очите с добро? Не можем да си простим слабостите? Защо някакви негодници могат без усилие да насъскват хората помежду им, а ние нищо не можем да направим?

Ние продължавахме да мълчим.

Тя стана.

— Ще вървя. А вас тримата ви каня в моя театър. Елате! С жените, с децата. Първата неделя ще пея в „Тоска“. Непременно елате. Ще ви оставя билети при администратора.

— Такава жена! — въздъхна Слава, когато тя си отиде. — Като я погледнеш и си мислиш: с какви глупости се занимавам! А животът минава покрай теб.

— Занимаваш се с това, което най-добре умееш — възрази Меркулов. — Създаваш за хората поне привидна безопасност. Ето сега тя ще си замине, ще се прибере вкъщи, вечерта ще отиде на работа в театъра си. И ако с нея нищо не се случи…

— Демагогия! — прекъсна го Слава. — Бившият й съпруг, когото тя обича, също се занимава с това, което най-добре може. А тя обича него, а не мен!

— Ти се увличаш — казах аз. И като станах от мястото си, отворих сейфа. Извадих преполовената бутилка арменски коняк. Помислих, че неслучайно ние със Слава се стараем да не доизпиваме шишето. Току се случило да полеем нещо… Като днес. Уж няма никакво събитие: просто само една хубава жена си отиде. Искаме да хванем бившия й мъж, когото очаква смъртно наказание, а тя ни благодари и ни кани в театъра си…

Изобщо какво става с всички нас? Без бутилка не можеш да разбереш.

В този момент в кабинета надникна Лара.

— Може ли да прибирам? — попита и посочи чаените чаши.

— По-добре се присъединявай към нас — поканих я аз. — Много навреме идваш.

— Така ли? — Тя седна на края на креслото, в което току-що бе седяла друга красавица. — Колко интересно… Ще ми налеете ли? — Тя подложи чашката, която извади от бюрото ми. Пак демонстрира особените ни отношения. Наблюдавахме я мълчаливо.

— Ние тук малко сме се разчувствали, отпуснахме се…

— Ами как! — засмя се тя. — Такава жена! Сигурно в нейно присъствие изведнъж сте забравили всичко.

Смехът й бе неестествен, напрегнат. Тя изпи коняка и ни кимна.

— Забрави да се чукнеш с нас — казах аз, като я гледах в упор.

Нима ме е предала? Помислих, че няма да се успокоя, докато не разбера именно сега.

— А за какво пихме? — попита тя. Слава разбра, че нещо става с мен, и ме побутна с лакът. Но вече не можеше да ме спре.

— Значи ходиш да тропаш за мен? — попитах аз.

От нея не ставаше актриса! Никаква издръжливост. Това не ти е Светлова. Всичко, което можеше Лара, бе да отвори широко зелените си, малко кривогледи очи, които така обичах. Гримасата й веднага я издаде.

— Саша… — прошепна Костя и направи опит да стане.

Лара сякаш го изпревари — скочи отривисто от мястото си.

— Седи там! — викнах и не беше ясно за кого се отнася. Във всеки случай и двамата седнаха — и моят началник, и подчинената ми.

— За това ли ме извика? — попита Лара.

— Току-що на това място седеше друга жена — казах аз. — Развела се е с мъжа си, сменила е неговата фамилия, него го издирват като престъпник. Но тя не го предава. Разбираш ли? Нека ме осъдят моите другари… — аз кимнах поред към Костя, после към Слава. — Понеже постъпвам сега непрофесионално въпреки нашата уговорка, но все едно ще те попитам. Защото това вече става непоносимо: на кого каза, че документите на загиналата Женя Клеймьонова са при нас? На кого?

Така ударих с юмрук по бюрото, че чашките подскочиха. С Лара сме имали най-различни разправии, неведнъж съм й крещял и удрял с юмрук, а тя ми е отговаряла: на жена си крещи! И аз млъквах, осъзнавайки правотата й. Но сега тя мълчеше. Само ме гледаше изплашено и жално. И в прекрасните й очи имаше сълзи, и устните й, целувани някога от мен, трепереха бързо, бързо.

Разбира се, рискувах, като й вземах страха. Много рискувах. От къде на къде съм решил, че тя е показала документите на някого? Може да е чула за тях, а може и да не е чула. Едва ли е виждала тези документи, макар че досега бяха у Володя Фрязин. И сега ще свие рамене и тихо и обидено ще каже: на никого! На никого и никога не съм говорила за тях.

Но неслучайно твърдят, че рискът е благородно нещо.

— Ти сам си виновен, че така се случи — заплака Лара.

Това бе признание. Лично аз не очаквах такава развръзка.

Значи е истина, а дълбоко в душата си се надявах, че греша.

— Аз? Аз ли съм виновен? — изглежда, моето учудване бе прекалено.

Слава въздъхна високо. Костя барабанеше нервно с пръсти по бюрото. Ето сега ще станат и ще си отидат, помислих аз. Защо им е този спектакъл?

Те така и направиха. Станаха и излязоха.

— Ти — Лара вдигна към мен пълните си със сълзи очи, — искаш да кажеш, че уж аз съм те предала? Отначало ти ме предаде! На жена си изневеряваш, а мен — предаваш! Ти спа у онази валутна курва и мислеше, че няма да разбера? А те ми казаха за това. Проследили са те, разбра ли? Жена ти ми звънеше през нощта и крещеше. Аз плаках до сутринта, а ти лъжеше и криеше очите си от мен… А те ми казаха, че при желание мога да ти върна. Не исках, мислех, ще поговоря с теб… А ти най-нагло я домъкна тук! С тази певичка… Аз видях, всичко видях, как я зяпаше!

Тя изхлипа. Още една жена разплакахме. Каква е тази моя професия, да я вземат мътните!

— Кои са те? — попитах тихо.

— Не знам точно. Изобщо от службата за сигурност. Чрез теб щели да намесят тази проститутка в нещо лошо. Излъгаха ме, сега виждам, използвали са ме. Провокираха ме. Но сега можеш да използваш мен. Разбираш ли? Ще им предавам всичко, което искаш, всяка лъжа. Нека мислят, че продължавам да работя за тях.

В очите й гореше ненавист, примесена с надежда. Тя искаше да мъсти, както и преди.

— Дори не си мисли! Какъв двоен агент става от теб. Ще оставим всичко така.

— Тогава напускам, щом не ми вярваш.

— И те ще разберат, че са те разобличили — махнах с ръка. — Върви си в стаята и се оправи. И напиши за всичко, което се канеше да им предадеш. И което вече си предала. А ключа от сейфа сложи на бюрото. И да знаеш, както и да се оправдаваш, ти си ме предала. Но сега вярвам, че ще бъдеш най-преданият ми сътрудник. Това е. Върви.

Тя излезе мълчаливо. След минута Костя и Слава влязоха. Седяхме мълчаливо и неподвижно като гръмнати след случилото се току-що тук. И останахме така, докато се стъмни. После влезе Лара — бледа, с торбички под очите. Сложи мълчаливо листовете, изписани с неравен почерк. И също мълчаливо излезе.

Ние четяхме, предавахме си поред един на друг листовете, както преди това четохме събраните от Женя Клеймьонова документи.

— Какво й каза? — попита Костя.

— Какво можех да й кажа? — повдигнах рамене. — И моята работа не е чиста. Женска мъст… Предала ме, защото била вярна на чувството си.

— И това се случва — съгласи се Грязнов. — Само че ние с Костя нищо не сме видели, нищо не сме чули. Жал ми е за момичето, Турецки, да я пощадиш! Виж я как преживява…

Погледнах с благодарност приятелите си. И за кой ли път помислих: какво щях да правя без вас?