Отрова

25.

Тайлър беше мръсен, гърбът го болеше силно, а на лявата си ръка имаше гадна драскотина, нескопосно превързана.

Но беше на седмото небе.

Планините тук не бяха по-различни от стърчащите зъбери на неговите родни планини в Калифорния. Но докато родната почва беше чакълеста, тази тук бе камениста, с висока киселинност, което щеше да даде мекота на виното.

Разбираше защо Чезаре Джиамбели беше положил основите на своята мечта тук. Беше орал и се бе борил с каменистата почва. Имаше някаква сурова красота в сянката на тези хълмове, която хармонираше с душевността на истинския мъж. Предизвикателството не беше в опитомяването им, а в приемането им такива, каквито са, мислеше си Тай.

Щом се налагаше да прекара известно време далеч от собствените си лозя, то мястото му беше тук. Времето беше идеално, дните — дълги и прекрасни, а главният майстор винар съвсем добронамерен и с желание вслушващ се в съветите му.

Със същото желание бе използвал и мускулите му, помисли си Тайлър, докато вървеше обратно към къщата. Беше прекарал по-голяма част от деня да помага на работниците да инсталират маркучи от резервоара към младите насаждения. Беше добра система, умно планирана и часовете, които прекара с работниците, му позволиха да добие представа и за този клон на фирмата. И да ги разпита за Донато.

Езиковата бариера не се оказа толкова голям проблем, колкото си мислеше в началото. Дори тези, които не говореха английски, имаха желание да участват в разговора. С помощта на десетопръстната система, с мимики и жестове Тайлър придоби напълно ясна представа за положението. Нямаше човек на полето, който да възприемаше Донато Джиамбели по друг начин освен като шут.

Сега, когато сенките се удължаваха от падащата вечер, Тайлър размишляваше върху това всеобщо мнение. Излезе от лозята и влезе в градината, където хортензиите бяха нацъфтели с огромни бели цветове, като баскетболни топки, а реки от бледорозово се виеха по склона към пещерата. Там водата се изливаше във фонтан, пазен от бог Посейдон.

Италианците, помисли си Тайлър, бяха луди на тема богове, фонтани и цветя. Чезаре Джиамбели очевидно беше събрал всички тях тук, в този красив дворец, скътан сред гънките на хълмовете.

Един много скъп малък замък, замисли се Тайлър, с ръце на кръста, като го обгърна с поглед. Типът дворец, който един амбициозен мъж бе построил, за да задоволи исканията на взискателната си съпруга.

Всъщност, това беше прекрасно място за посещение но как можеше човек да живее тук с всичките тези стаи и прислуга. Само земята наоколо, градините, поляните, дърветата, басейните и статуите изискваха цяла малка армия да ги поддържа.

Е, някои хора обичаха да имат армия на разположение.

Тайлър премина между мозаичните стени, украсени с фигурите на щедро надарени нимфи, после по стълбите, които водеха към друг басейн с лилии. Оттук не можеше да види лозята, сърцето на царството. Пък и онези, които работеха там, не можеха да видят какво ставаше тук. Предположи, че Чезаре е търсел тази интимност и неприкосновеност в своята империя.

Зад цветята и терасите се виждаше плувният басейн. И от него, като Афродита от морските вълни, в момента излизаше Софи.

Беше облечена с прост черен бански костюм, който обгръщаше тялото й като водата, която се стичаше по нея. Косата й бе прилепнала по главата и опъната назад и той зърна нещо блещукащо, може би диаманти на ушите й. Кой друг освен Софи би плувал с диаманти на ушите си?

Наблюдавайки я, Тайлър почувства вълнуваща смесица от желание и копнеж.

Тя беше прекрасна — елегантна, умна, прелъстителна. Помисли си, докато стомахът му се свиваше на топка при вида й, дали на света има нещо по-объркващо за един мъж от такава жена.

Да, имаше още нещо, реши Тайлър, тръгвайки към нея. И то беше да обичаш тази жена до полуда.

— Водата сигурно е студена.

Софи взе една хавлиена кърпа и избърса лицето си.

— Студена е. Аз исках да бъде такава. — Тя остави кърпата и се загърна в халата си.

Знаеше, че я гледа по неговия спокоен и замислен начин. Тя също го желаеше. Всеки път, когато бе отивала до прозореца през деня, го търсеше с поглед, за да го открие сред работниците на полето.

— Мръсен си.

— Да.

— И това ти допада — заключи Софи. Харесваше му да е мръсен и потен. Беше прекрасен по този примитивен начин и човек не можеше да не бъде изкушен. — Какво си направил с ръката си?

— Свалих малко кожа от нея, това е всичко. — Вдигна ръката си и я загледа. — Бих пийнал нещо.

— Скъпи, би могъл да се изкъпеш.

— Всичко по реда си. Ще те чакам след час в централния двор.

— Защо?

— Ще си отворим бутилка вино и всеки ще разкаже на другия какво е правил днес. Искам да ти разкажа някои неща.

— Добре, съгласна съм. И аз имам да ти кажа някои неща. Може някой от нас да е докопал нещо, без да се е ровил в мръсотията и прахта.

— Облечи си нещо хубаво — извика след нея и се ухили, когато тя се обърна. — Само защото не ми е позволено да те докосвам, не значи, че не ми харесва да те гледам.

Когато Софи се скри в къщата, той вдигна мократа хавлия и я помириса. Красавицата не си поплюваше. Не, той не искаше да я опитомява повече, отколкото да покори земята. Но все пак бе дошло време за разбирателство и от двете страни.

Софи смяташе да му даде да разбере. Щеше да му предостави достатъчно щедра гледка. Да го побърка от желание. Нали в края на краищата беше експерт по опаковката. А стоката се продаваше благодарение на добрата опаковка. Всеизвестно правило и закон в търговията.

Тя се облече в синьо, блестящо като светкавица. Деколтето на роклята беше дълбоко и от него се надигаха заоблените хълмчета на гърдите й. А полата бе доста къса и откриваше дългите елегантни бедра. Добави тънък гердан от диаманти с един-единствен сапфир, който висеше по средата и легна удобно в гънката между гърдите й.

Обу обувки с високи токчета, пръсна си парфюм на най-важните места и реши, че е напълно готова. Сетне се погледна в огледалото. И защо поглеждаше толкова нещастна? Бъркотията наистина бе разстройваща, ужасна и потискаща, но това не беше причина да е така дълбоко и безутешно нещастна. Софи се чувстваше винаги добре, когато работеше, когато се концентрираше върху някаква задача, върху нещо, което трябва да бъде свършено, при това по възможно най-добрия начин. Но минутата, в която спреше да мисли за работата, безпокойството и скръбта се завръщаха отново и я обземаха. Бяха толкова дълбоки и силни, че чак я болеше.

А заедно с тях се промъкваше и едно чувство на гняв, което Софи не можеше да определи съвсем точно. Дори не знаеше на кого е сърдита и защо. На баща си, на Дон, на себе си. Или на Тайлър.

Какво значение имаше това? Щеше да направи каквото бе необходимо и сетне да се притеснява за останалите неща.

Засега искаше да пие малко вино и да говори с Тайлър, да му разкаже какво е научила и открила през деня. И щеше да получи известно задоволство да го накара да я желае. Ако и това не беше приятно прекарване!

— Господи! Не мога да се понасям! — изрече на глас Софи. — И аз не знам защо.

Накара го да я чака, но той го очакваше. Всъщност така му даде време да подреди всичко както трябва. Покритият с плочки вътрешен двор беше сенчест. На масата горяха свещи. Здрачът на припадащата вечер отстъпваше пред тяхната светлина, светлината на лампионите в градината и на малките декоративни лампи, разположени в цветните лехи.

Тайлър избра виното. Леко, младо вино, подходящо за сезона. Предварително бе поръчал няколко ордьовъра в кухнята. Прислугата, както вече беше забелязал, бе предана на Софи и оценяваше романтиката.

Много бяха мили, реши той, защото съвсем дискретно подредиха свещите, сложиха малки вазички с пролетни цветя, за които Тайлър изобщо не се сети, и дори пуснаха съвсем тиха музика.

Можеше само да се надява, че няма да ги разочарова и ще отговори на техните очаквания. Дочу почукването на токчетата й по плочките, но не стана. Софи, помисли си, беше свикнала да получава прекалено много внимание от страна на мъжете. Обичаше да падат в краката й.

— Какво е това? — попита тя, оглеждайки масата.

— Работа на прислугата. Заповядай, седни. — Той посочи с ръка стола срещу себе си. — Ако им поискаш малко вино и сирене, ще ти приготвят истинско кралско угощение. — Гледаше я, докато изваждаше бутилката от кофичката. — Виж ти какво стана, когато те помоля да облечеш нещо хубаво. Сигурно е заради замъка.

— Знам, че не е в твой стил, но очевидно си впечатлен.

— Изкопаването на няколко дупки днес ми повдигна настроението. — Той напълни чашата и й я подаде. — Salutе!

— Както ти казах, и аз покопах тук-там и поизрових нещичко. Домашната прислуга е много информирана. Научих, че Дон е идвал тук редовно, без да се обади предварително. Никога не е бил сам, но рядко е идвал с Джина.

— Аха, любовно гнезденце, значи.

— Очевидно. Името на любовницата е синьорина Чезо. Млада, руса, празноглава и обича да закусва в леглото. През последните няколко години е била честа гостенка. Дон е настоявал прислужниците да държат в тайна тези посещения. И тъй като никой не е обичал особено Джина, те просто са си пазили работата и заплатата и затова са мълчали. Е, разбира се, че не биха били толкова дискретни, ако не бяха парите.

— Разбира се. Казаха ли ти за другите посетители?

— Да. Баща ми, но ние вече се бяхме досетили, и една жена, с която той е идвал веднъж, но не е Рене. Крис.

Тайлър се намръщи над виното си.

— Виж това не успях да науча в лозята.

— Естествено, по-лесно е да се научи от прислугата. Но това не са пресни новини. Очевидно е използвал моя апартамент, когато му е било необходимо. Защо да не е използвал и замъка.

— Не искам да изразявам съжаление, но наистина съжалявам.

— Няма нужда. Аз също съжалявам. Важното е, че мама успя да си намери мъж, който да я прави щастлива. Мъж, на когото да вярва. На когото всички можем да се доверим. Казвам това, въпреки че знам, че той е работил за Джери де Морни от „Льо Кьор“ и че Джери също е идвал тук.

Тайлър кимна.

И аз стигнах до същото заключение. Работниците ми дадоха описание, но то не беше особено ясно. Очевидно те обръщат повече внимание на жените, а не на мъжете в костюми. Връзва се, нали?

— Дали? — Неспокойна, Софи стана с чашата с вино в ръка. — Джери мразеше баща ми. Това е цивилизованият израз на отвращението, както винаги съм смятала.

— Защо?

— Ти наистина стоиш далеч от клюките. Преди няколко години баща ми имаше любовна връзка с жената на Джери. Те я пазиха в тайна, но може ли нещо да остане в тайна? Тя напусна Джери, или по-точно той я изгони. Парчето от тортата се сервира в зависимост от това кой я реже. Джери и баща ми бяха доста близки преди това, но след този случай отношенията им охладняха. Все пак под леда бяха останали въглени, което открих преди две години, когато Джери налетя да ме сваля.

— Той те е свалял?

— Ясно и откровено. Но не ме заинтересува и нищо не излезе. Беше изненадан от отказа ми и каза доста неприятни неща за баща ми, за мен и за семейството.

— По дяволите, Софи, защо не си ми казала?

— Защото още на следващия ден дойде да ми се извини. Каза, че е бил много разстроен от развода, че се е чувствал ужасно, срамувал се и си го бил изкарал на мен, но всъщност вече осъзнал, че бракът му е приключил още преди цялата тази история. И тъй нататък, и тъй нататък. Звучеше разумно, можех да го разбера. Каза само верни неща и повече не се върнах към този въпрос.

— А какво мислиш сега?

— Сега виждам как е построен един много хитър малък триъгълник. Баща ми, Крис и Джери. Кой кого е използвал не мога да кажа, но мисля, че Джери е замесен или поне знае за подмяната на виното, дори за отровата. Всичко това е било от полза за „Льо Кьор“, разбира се. Да бъде дискредитирана фирма „Джиамбели“, да стане публичен скандал, да започнат вътрешни неразбории. Сложи и Крис в кюпа и той има върху бюрото си моите планове, моята кампания, моята работа, преди да съм успяла да ги претворя в действие. Корпоративен саботаж, шпионаж, това са често срещани неща в бизнеса.

— Но убийството не е.

— Не. Точно това прави нещата лични. Той може да е убил баща ми. По-лесно мога да си представя Джери с пистолет в ръката, отколкото Донато. Все пак има голяма разлика между вътрешнофирмения шпионаж и хладнокръвното убийство. Но…

— Но?

— Скритите знаци — рече с вдигане на рамене Софи. Като се замисля за нещата, които изрече, когато загуби контрол, и още повече, как ги каза. Беше си изтървал нервите и беше готов да направи нещо лудо, непозволено. След дванадесет часа дойде кротък, с извинения, възвърнал си самообладанието и ми донесе рози. И все пак ме използва. Бих казала, че първата му изява е била истинското му лице, а втората маска. Но не го казвам. Защото съм свикнала мъжете да ме използват. — Тъгата и недоволството се измъкнаха отново на повърхността, преди да успее да ги потисне. — Е, аз също ги използвам, когато ми е удобно, за да получа, каквото искам.

— Защо? Ти си достатъчно умна, за да се възползваш от способността си. Ако някой ти позволява да се възползваш от него, то си е негов проблем.

— Добре. Много ме успокои. — Тя се разсмя и отпи от виното. — Беше наистина неочаквано, още повече изречено от човек, върху когото използвах женския си чар.

— Това не ме засяга вече. — Тайлър кръстоса крака, знаейки, че тя се опитва да го озадачи. Чудесно, помисли си. Нека да прави каквото й е приятно. — Между другото, момчето, което ми даде описанието на Де Морни, каза, че той е прекарал известно време в избата. Имал е достъп до линията за бутилиране. Заедно с Донато.

— А! — Сега вече става наистина страшно, помисли си Софи. — Значи триъгълникът се трансформира в квадрат. Джери е свързан с Дон, Дон с баща ми. Двамата от своя страна с Крис. Доста подредено.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще уведомя полицията, както тук, така и в Америка. И искам да говоря с Дейвид. Той сигурно знае повече за работата на Джери в „Льо Кьор“. — Софи си взе една ягода от подноса и бавно отхапа от нея. — Утре ще отида във Венеция. Съгласих се да дам няколко интервюта, с което ще сритам Дон в топките. Ще обявя, че е бил непочтен със семейството и е предал верните работници и клиенти на „Джиамбели“. Ще покажа на света нашето смайване, мъка и съжаление, както и непоколебимото ни желание да помогнем на властите с надежда, че той скоро да бъде намерен от правосъдието, ще изразя и нашето съчувствие към невинната му бременна съпруга, малките му деца и скърбящата му майка.

Тя посегна към бутилката и напълни отново чашата си. Погледна го косо и след кратко мълчание подхвърли:

— Сигурно си мислиш, че е грубо, хладнокръвно и малко гадничко.

— Не. Мисля си, че ти е тежко. Поела си отговорността да изречеш всички тези неща и да държиш главата си изправена, докато го правиш. Имаш гръбнака на баба си. Софи.

— Отново ме изненадваш, но graziе. Трябва да се справя с Джина и леля ми. Ако искат подкрепата от страна на семейството — емоционална и което е по-важното, финансова, — ще трябва да се придържат към нашата линия на поведение пред обществото.

— Кога тръгваме?

— Нямам нужда от теб.

— Не ставай глупава, не ти прилича. Макмилън е толкова замесен в тази работа, колкото и виновен. Ще бъде по-добре, ако пред пресата се появим двамата. Нали говорим за ценности — семейство, фирма, партньорство. Солидарност.

— Значи в седем. — Софи отново седна. — Ще напиша изявлението, както и някои евентуални твои отговори. Ще ги прегледаш, докато пътуваме, така че да ти бъдат достатъчно пресни, когато ти задават въпроси.

— Чудесно. Но нека това да бъде единствената област, където ти ще ми подсказваш какво да казвам.

— Трудно ми е да се съпротивлявам на мълчаливия ти характер, но ще се опитам.

Тайлър намаза една препечена филийка с пастет и й я подаде.

— Е, да сменим за малко темата. Какво мислиш за майка си и Дейвид?

— Мисля, че е страхотно!

— Наистина?

— Да. Ти не си ли съгласен?

— По принцип да. Но смятам, че за теб беше прибързано и неочаквано. Трябваше да изчакат с обявяването на годежа си.

— Е, при тези обстоятелства, сигурно имам право да не го приемам. Но това е завой, ново развитие на нещата, което ми доставя радост. Чувствам се добре. Щастлива съм за мама. И за двамата. Той ще бъде добър с нея, тя също. А децата… Тя винаги е искала да има много деца. Е, сега ще ги получи. Макар че вече са наполовина пораснали.

— И аз бях наполовина пораснал, когато Пилар съумя да ми стане повече майка, отколкото моята собствена.

Раменете й, напрегнати и стегнати при последния му въпрос, се поотпуснаха.

— Тя е прекалено млада, за да ти бъде майка.

— И аз й казвах същото. А тя ми отговаряше, че не става дума за възраст, а за отношение.

— Тя те обича. Много.

— Чувствата ни са взаимни. Защо се смееш?

— Не знам. Предполагам, защото бях малко скапана днес, по една или друга причина. И не очаквах да завърша деня, като си седим тук с теб и се разтоварваме от напрежението в романтична обстановка. Чувствам се по-добре, след като ти казах всичко. След като изрекох всички тези ужасни и гадни неща на глас. Изринах мръсотията от оборите — добави Софи и отпи от виното. — Хайде да говорим за нещо по-приятно.

— Вече има доста общи неща помежду ни, за които можем да говорим.

— Вярно. И съм впечатлена, че вместо да водим този разговор вътре и ти да си качил краката си върху масата, седим тук. Вино, свещи, дори музика. — Софи се облегна назад и погледна небето. — Звезди. Приятно ми е да знам, че оценяваш тази атмосфера и дори предпочиташ приятелския разговор пред бизнеса.

— Така е. Но всъщност истинската причина да седнем тук беше, че исках да те прелъстя в приятна обстановка.

Софи едва не се задави с виното.

— Да ме прелъстиш ли? И коя подред е тази точка от твоя дневен ред?

— Току-що излезе на дневен ред. — Тайлър прокара ръка по бедрото й, чувствайки колко е стегнато. — Харесва ми тази рокля.

— Благодаря. Честно да ти призная, облякох я, за да те измъчвам.

— Можеш да бъдеш доволна. Успя. — Очите му срещнаха нейните. — Действа ми като червено на бик.

Тя отново взе бутилката и напълни неговата чаша. Когато ставаше дума за сексуални схватки и престрелки, Софи се смяташе за опитен боец.

— Нали вече се договорихме, че тази част от нашите взаимоотношения приключи?

— Нищо подобно не сме се договаряли. Ти беше раздразнена от нещо и аз не ти възразих.

— Раздразнена ли? — Софи потопи пръст във виното и бавно го облиза. — Не съм била раздразнена.

— Напротив. Беше през цялото време. Винаги си била изчадие. Истинско малко и много секси изчадие. Което напоследък преживя няколко наистина тежки и бурни момента.

Софи почувства как по гръбнака й преминават тръпки при тези думи.

— Не търся твоето съчувствие, Макмилън, нито одобрението ти.

— Знам. — Усмивката му, съвсем премерена и преднамерена, проблесна на светлината на свещите. — Ти търсиш само раздразнението.

Тя наистина почувства раздразнение, което прибави масло в огъня на гнева й.

— Нека ти кажа нещо. Ако това е твоята представа за прелъстяване, просто се чудя дали изобщо някога си свалял гаджета.

— Има известна разлика между мен и мъжете, които познаваш и с които си свикнала. — Краката му бяха изпружени, а гласът ленив. — Аз не правя сметки. Не мисля за теб като за поредната резка върху ботуша си, нито като за трофей в леглото.

— О, да бе, Тайлър Макмилън! Моралистът, умникът, най-умният от всички.

Той отново се ухили, но този път усмивката му беше изпълнена с искрено веселие.

— Мислиш, че ме предизвикваш ли? Просто използваш гнева си като защита. Това е твоят механизъм на действие. Не бих се поколебал да ти вляза в тона и да ти отговоря, но нямам настроение за битка. Искам да правя любов с теб, като започна още от тук, по целия път нагоре по стълбите и до голямото прекрасно легло в твоята стая.

— Когато те поискам в леглото си, ще ти кажа.

— Разбира се, сигурен съм. — Той стана и като я хвана за раменете, я изправи на крака. — Ти наистина си падаш по мен, нали?

— Какво, да си падам ли? — Устата й остана полуотворена, сякаш не можеше да я затвори. — Моля? Сега наистина ще паднеш и ще бъдеш изненадан.

— Направо си луда по мен. — Тайлър я прегърна и се засмя, когато тя се опита да го отблъсне. — Видях те днес, и не един път, докато стоеше до прозореца, за да ме търсиш с поглед.

— Не знам за какво говориш. Мога да си гледам през прозореца, когато си искам и колкото пъти искам.

— Да, но ти стоеше там, за да гледаш мен — продължи той и я притисна към себе си. — Така както и аз те търсих. Искаше ме. — Плъзна устните си по шията й. — Както аз те исках. Дори повече. — Езикът му близна бузата й, защото тя отметна глава назад. — Но помежду ни има нещо много повече от сексуално желание.

— Няма нищо… — успя да прошепне Софи, когато ръцете му обхванаха главата й и тя простена под устните му, покрили нейните.

— Ако беше само това, ако беше само желанието, нямаше да си толкова уплашена.

— Не ме е страх от нищо.

— И няма защо. Аз няма да те нараня.

Тя разтърси глава, но устните му намериха отново нейните. Сега бяха нежни и сладостно чувствени. Не, помисли си Софи, докато тялото й омекваше в ръцете му. Той наистина никога нямаше да я нарани. Но тя беше готова да го направи.

— Тай! — Започна отново да го блъска и накрая се вкопчи в ризата му. Липсваше й това, тази топлина, която се излъчваше от него. Липсваше й това объркано усещане между риска и сигурността. — Това е грешка.

— Не ми изглежда така. Знаеш ли какво си мисля? — Той я вдигна на ръце. — Мисля, че е глупаво да спорим, особено когато и двамата знаем, че съм прав.

— Престани! Няма да ме носиш до къщата! Прислугата ще говори за това седмици наред!

— Сигурен съм, че вече са се обзаложили как ще завърши тази вечеря. Хайде да не ги разочароваме. — Той отвори вратата с лакът. — А ако не искаш да се говори за това какво правиш, не би трябвало да имаш прислуга. Когато си отидем вкъщи, смятам да те взема да живееш при мен. Ще бъдем само двамата и никой няма да знае какво правим.

— Когато отидем… Къде да отида с теб? Ти си си загубил ума! Пусни ме, Тай! Не искам да ме носиш по стълбите като героиня от някакво блудкаво любовно романче!

— Не ти ли харесва? Е, тогава ще го направим така. — Той с един замах я преметна през рамото си. — По-добре ли е?

— Не е никак смешно!

— Бейби! — Тай я потупа по дупето. — От тук започваме. Между другото, в моята къща има достатъчно място.. Три спални с празни гардероби. Би трябвало да стигнат за дрехите ти.

— Няма да се местя при теб!

— Ще се преместиш и още как! — Той влезе в спалнята и с крак затвори вратата зад тях.

Трябваше да възнагради прислугата. Не бе видял никого, докато се качваха нагоре. Не бе забелязал никой да наднича зад ъглите. Беше показал на Софи точно какво смята да прави. Тя не бе ритала, нито беше крещяла. Значи всичко беше наред, помисли си, докато палеше свещите, вървейки през стаята с нея на рамото.

— Тайлър, мога да ти препоръчам един добър психиатър. Няма нищо срамно да потърсиш помощ заради умствената си нестабилност.

— Всичко ми е наред със стабилността. Ей на, Господ ми е свидетел, че не съм си изгубил ума от момента, в който се забърках с теб. Можем да си уредим среща заедно при психоаналитик, след като се пренесеш при мен.

— Няма да се местя!

— Ще се местиш. — Той я пусна и когато тя стъпи на краката си, я погледна право в очите. — Защото аз така искам.

— Не давам пет пари за онова, което ти искаш…

— Защото — продължи той, като сложи пръсти на устните й — съм луд по теб, така както и ти по мен. Е, ще спреш ли да говориш? Време е, Софи, да започнем да действаме, вместо да се разправяме.

— Съжалявам, — Гласът й трепереше. — Не искам.

— И аз съжалявам, че не искаш. Защото това е начинът. Погледни ме. — Той взе лицето й в ръце. — Не съм го търсил, нито преследвал. Но то е било вътре в мен през цялото време. Нека да видим докъде ще ни доведе. — Сведе устни към нейните, — Нас двамата.

Да, това беше той, помисли си Софи. Точно той. Точно него искаше тя. Искаше да му вярва, да повярва на всички нежни и горещи чувства, които изпълваха душата й. Да обича някого и да му вярва. Да бъде способна на това. Да го заслужи.

Искаше да вярва.

Да бъде обичана от един честен мъж. От някой, който спазва обещанията си. Който ще бъде загрижен за нея, дори тя да не го заслужава. Когото ще го е грижа за нея, ще мисли и ще се тревожи.

Това беше мечта. Мираж. Чудо. Софи искаше да вярва в чудесата. Устните му бяха горещи и твърди, и събуждаха в нея желание. Това силно и неустоимо чувство за притежание й действаше като облекчение. Можеше да го разбере и можеше да му повярва. А също така, мислеше си Софи, докато обгръщаше с ръце раменете му, можеше и да му го даде.

Остави се да я сложи на леглото.

Той изчака жарта в нея да се разгори. Този път не трябваше да има грешка в това, което ставаше помежду им. Защото всъщност онова, което ставаше, беше акт на любов. Безразсъден, сладостен и прекрасен. Тайлър сплете пръсти с нейните, като удължи целувката си и почувства отговора на нейните устни.

Трябваше да стане тук, в голямото старо легло на замъка, където всичко беше започнало преди век. С едно ново начало, ново обещание. Нова мечта. Докато гледаше към Софи, Тайлър го почувства с цялото си сърце.

— Време е за цъфтеж — прошепна той. — За нашия цъфтеж.

— Фермерът си е фермер. Където и да е — отвърна с усмивка Софи, докато разкопчаваше ризата му. Но ръцете й трепереха, затова той ги взе и притисна към устните си.

— Нашият — повтори Тайлър.

Съблече я бавно, като наблюдаваше как светлината на свещите играе върху тялото й, слушаше я как диша накъсано и преглъща с мъка, когато я докосва. Знаеше ли тя, че бариерите помежду им вече са паднали? Той го знаеше. Защото ги бе усетил как падат, докато тя се съпротивляваше, И знаеше кой е точният момент, когато тялото й се бе подчинило на сърцето й.

Те се гмурнаха в леглото като в басейн. Софи се остави на ласките на тези твърди длани, на тази ненаситна уста, която я целуваше навсякъде.

Посегна към него и получи отговора. Простото осъзнаване, че е желана, премина през нея като виното през кръвта й.

Докато притискаше устните си към сърцето му, й се прииска да заплаче.

Никоя друга, помисли си Тайлър, докато я обладаваше. Никоя друга не беше отговорила на любовта му като нея. Почувства надигането й под себе си и прегръдката за добре дошъл. Чуваше накъсани думички и стонове от устните й. И знаеше, че и тя чувства същото, което и той.

Едно чисто, съвършено и абсолютно сливане. Още веднъж сплете ръце с нейните.

— Вземи ме отново, Софи. — Тялото му трепереше. Едва се сдържаше, докато влизаше в нея. — Вземи ме. Обичам те.

Дишането й почти спря, докато през тялото й преминаваха вълни, разкъсвайки сърцето й. Страх и радост, щастие и съмнение.

— Тай, моля те, недей.

Той затвори устните й с целувка. Беше прекрасно.

— Обичам те. Вземи ме. — Гледаше я право в очите и виждаше сълзите, които се стичаха бавно и тихо по бузите й. — Кажи ми го.

— Тай. — Сърцето й сякаш беше спряло. После пръсти, те й стиснаха неговите. — Тай — повтори тя, — ti amo25.

Той посрещна дъха й.

— Кажи го пак. — Прекара пръсти по гръбнака й — На италиански.

Тя поклати глава. Това беше единственият знак, че го е чула, но задържа лицето си притиснато до сърцето му.

— Харесва ми как звучи. Искам да го чуя отново.

— Тай…

— Няма смисъл да отричаш. — Той продължи нежната си ласка, а гласът му беше ясен и спокоен. — Не можеш да избягаш.

— Хората казват какво ли не, когато са обхванати от страстта. — Тя отново се опита да го отблъсне и почти успя да се измъкне от леглото.

— Обхванати от страст ли? Откога си започнала да употребяваш подобни клишета? Нещо си се объркала. — С едно-единствено движение Тайлър я привлече отново до себе си. — Кажи го. Вторият път не е толкова страшно. Повярвай ми.

— Слушай… — Тя посегна към завивките. За пръв път се сети, че голотата я прави безпомощна и податлива. — Каквото и да съм чувствала в момента, това не значи, че… Господи! Мразя, когато ме гледаш така! Забавно любопитство! Дразни ме! Ядосва ме!

— Искаш да сменим темата на разговор ли? Няма да се боря с теб, Софи. Не и за това. Само ми го кажи още веднъж.

— Нима не разбираш? — Тя сви ръцете си в юмручета. — Знам на какво съм способна. Знам всичките си силни и слаби страни. И в момента съм разбита.

— Не, не си. Няма да позволя подобно нещо.

— Ти ме подценяваш, Макмилън. — Софи прекара ръка по косата си.

— Ти се подценяваш.

Точно така беше, осъзна тя, като бавно свали ръката си. Тази негова абсолютна увереност в нея, повече отколкото тя самата я имаше, я оставяше безсилна.

— Никой не ми е казвал това досега. Ти си първият. Може би това е причината да съм…

Нервите му бяха опънати до крайност, но той я потупа приятелски по глезена.

— Спокойно. Няма нищо страшно.

— Това е нещо друго, разбираш ли? Ти ме пришпорваш. Буташ ме напред. Никой не го е правил досега.

— Никой от онези, които си обичала? Значи си била ограбена, Софи. Държали са те запъната, затворена. Като конче или пиленце.

Тя присви очи. Неговите бяха спокойни като синьо езеро. Може би малко закачливи, но съвсем малко. Не, осъзна тя, в тях нямаше веселост, нито насмешка. Имаше напрежение и стръв. Но той все още очакваше да му даде онова, което искаше.

— Ти не си първият мъж, с когото съм била — избълва накрая Софи.

— Престани да правиш ревизии и рекапитулации. — Той се наведе и хвана брадичката й с ръка. Лицето й бе започнало да се изопва от напрежение. Това му хареса. — Има обаче нещо друго за уточняване. Може да не съм първият, но смятам да съм последният.

И това беше най-правилното решение, премина като светкавица през ума на Софи.

— Добре, Тай. Никога не съм го казвала на друг мъж. Никога, защото не е било от особена важност. Не съм била толкова обвързана, че да го кажа. Може би няма да ти направя голяма услуга, като го кажа на теб, но ще трябва да се справиш с това. Обичам те.

— Ето, видя ли, че не боли. — Той прекара ръце по раменете й, докато през тялото му премина вълна на успокоение. — Но не го каза на италиански. На италиански звучи много по-истински.

— Идиот такъв! Ti amo!

Тя се разсмя и го прегърна.

26.

Лейтенант Де Марко прекара ръка по мустаците си.

— Много ви благодаря, че дойдохте, синьорина. Информацията, която вие и Ла Синьора ми дадохте, е много интересна. Ще я разуча подробно.

— Само това ли смятате да направите? Да я разучите подробно? Аз ви казвам, че братовчед ми е използвал нашия замък за срещи с любовницата си, за заговори с нашия конкурент и с една от нашите служителки, която ви назовах по име.

— Но нищо от това не е доказано. — Де Марко разпери ръце. — Интересно, бих казал дори много подозрително, затова ще го разгледам най-подробно. Обаче срещите са били нелегални, тайни, така че работниците и служителите в замъка и избата едва ли ще могат да ги потвърдят.

— Те няма да сбъркат идентичността на Джеръми де Морни, нито принадлежността му към „Льо Кьор“ — Тайлър хвана предупредително ръката на Софи, преди тя да избухне. Защото ако не се заблуждаваше, беше готова всеки момент да грабне стола си и да го запрати по лейтенанта. — Откъдето следва, че Де Морни е свързан със саботажа, който е причина за смъртта на няколко души. Вероятно и други хора от фирма „Льо Кьор“ са замесени или поне знаят за това.

Тъй като не можеше да помръдне, защото ръката на Тайлър я държеше здраво, Софи сви свободната си ръка в юмрук.

— Джери е племенник на настоящия президент на „Льо Кьор“. Той е амбициозен и интелигентен мъж, имаше с баща ми лични сметки за уреждане. Може би и с цялото ми семейство. Всеки загубен клиент или пазар на „Джиамбели“ се оказа чиста печалба в джоба на „Льо Кьор“. Като член на семейството това е печалба и за Джери, а също така и лично удовлетворение заради неприятностите, в които се оказахме забъркани.

Де Марко я изслуша любезно.

— Аз нямам съмнение, че когато тази информация бъде представена на съответните власти, те ще се заинтересуват от Джеръми де Морни. Но тъй като той е американски гражданин, с местожителство Ню Йорк, аз не съм в състояние да направя нищо. Моята основна задача в момента е да открия Донато Джиамбели.

— Който успява да се крие от вас вече цяла седмица — натърти Софи.

— Открихме кой му прави компания едва вчера. От кредитната карта на синьорина Чезо има направени няколко доста значителни плащания. Всеки момент очаквам нова информация.

— Разбира се, че ще използва нейната кредитна карта — отговори нетърпеливо Софи. — Той може да е идиот, но не е глупак. Със сигурност е достатъчно умен да покрие следите си и да напусне Италия по най-бързия и най-лесния начин. През границата с Швейцария, предполагам. Свързал се е с Джери от областта Комо. Швейцарската граница е на няколко минути път. Тамошните митничари едва ли проверяват паспорта на всеки турист.

— Очаквахме подобно действие и се погрижихме швейцарските власти да ни съдействат. Въпрос на време.

— Времето е много ценно. Семейството ми страда — лично, финансово и емоционално, вече месеци наред. Докато Донато не бъде заловен и разпитан, докато нямаме отговорите и сигурността, че не се подготвя нов саботаж, не можем да спрем. Баща ми също е забъркан във всичко това, до каква степен все още не знам. Можете ли да разберете чувствата ми?

— Да, мисля че ви разбирам, синьорина.

— Баща ми е мъртъв. Искам да знам кой го е убил и защо. Ако трябва ще преследвам сама Дон, ако трябва, ще се изправя лично срещу Джери де Морни и срещу цялата организация на фирма „Льо Кьор“, но ще получа отговорите. Повярвайте ми, ще го направя.

— Вие сте разстроена.

— Напротив, съвсем спокойна съм. — Тя се изправи. — И искам резултатите.

Той вдигна пръст, когато телефонът иззвъня. Изражението му се промени леко, докато слушаше информацията по телефона. Накрая остави слушалката и скръсти ръце.

— Ето, имате вашите резултати. Швейцарската полиция току-що е задържала братовчед ви.

Беше си направо представление да я наблюдава в действие. Тайлър не промълви нито дума, а и не беше сигурен дали би могъл, дори да беше опитал. Тя притисна Де Марко с изисквания, въпроси, догадки, записвайки всичко в бележника си.

Когато излязоха от кабинета на лейтенанта, Тайлър трябваше да ускори крачка, за да върви в едно и също темпо с нея. Движеше се като ракета с мобилния телефон, залепен за ухото й.

Не можа да разбере и половината от онова, което казваше. Говореше на италиански, сетне преминаваше на френски и пак обратно на италиански, като тук-там даваше къси нареждания на английски. Проправяше си път между туристите по тесните улички, пресичаше красивите мостчета, без да забелязва хората и прелестите на града. И не спря да говори, не спря да върви, дори когато трябваше да задържи малкия телефон между ухото и рамото си, за да извади бележника си и да запише нещо.

Преминаваше покрай витрините, без да ги забележи. Тайлър си помисли, че щом мина покрай магазина на „Армани“, без да забави ход и да обърне очи, значи нищо на света не беше в състояние да я спре.

На пристанището Софи скочи в едно водно такси и той долови думата летище в бързата й италианска реч. Слава Богу, че паспортът беше в джоба му, иначе щеше да й диша пушилката.

Тя дори не седна, а се облегна на перилото зад кормчията и продължи да говори по мобифона. Удивен, той се настани в задната част на лодката и започна да я наблюдава с умиление и наслада. Вятърът развяваше късата й коса, слънцето се отразяваше в тъмните стъкла на очилата й. Венеция се оглеждаше в канала зад гърба й и гледката бе невероятна. Старинен, екзотичен град зад гърба на една съвременна делова жена.

Беше луд по нея. Това го смайваше. Но си беше самата истина.

Тайлър скръсти ръце, отметна глава и се остави на удоволствието последният морски бриз на този прекрасен град да гали лицето му. Ако наистина познаваше жена, а той смяташе, че я познава, вече знаеше, че щяха да прекарат известно време в Алпите.

— Тайлър! — Той се обърна, когато тя сложи ръка на рамото му. — Колко пари имаш? В брой?

— В себе си ли? Не знам точно. Няколкостотин хиляди италиански лири и може би стотина долара.

— Добре. — Софи тръгна да слиза, въпреки че лодката все още не бе окончателно спряла. — Плати на лодкаря.

— Слушам, мадам.

Тя измина пътя до летището по същия начин, по който премина по улиците на Венеция. По нейно нареждане, когато пристигнаха, самолетът на фирмата вече чакаше, зареден и готов да излети. По-малко от час след като научи, че братовчед й е в ареста, Софи вече беше на път. Тя остави телефона, затвори очи и си пое дъх.

— Софи?

— Сhе? Извинявай, какво?

— Май срита доста задници.

Тя отвори очи и се усмихна леко.

— Прав си.

Хванаха го в малък курорт, разположен близо до австрийската граница, сред планините на север от Чур. Мислеше да премине границата с Австрия или може би с Лихтенщайн. Целта му беше да остави колкото се може повече страни между себе си и Италия.

Но докато гледаше на север, Донато пропусна да обърне внимание на собствената си среда. Забрави да подсигури гърба си. Любовницата му не беше чак толкова глупава, колкото той си мислеше, нито толкова вярна. Тя видя новините по телевизията, докато той се къпеше във ваната, и намери парите му в портфейла и в куфарчето.

Взе парите, резервира си полет и се обади анонимно в полицията. И когато, вече доста по-богата, летеше към френската Ривиера, бързата швейцарска полиция влезе в стаята на Донато и го извади по бели гащи от леглото.

Сега той седеше в една килия, оплакваше съдбата си и ругаеше всички жени по света, виновни за положението му.

Нямаше пари да си наеме адвокат, а се нуждаеше от такъв, за да отложи екстрадирането в Италия, за колкото е възможно по-дълго време. За да успее да си събере мислите и да реши как да постъпи.

Би могъл да се остави на милостта на Ла Синьора. Би могъл да избяга в Източна Европа. Би могъл да убеди властите, че не е направил друго, освен да напусне семейството си и да избяга заедно с любовницата си.

И би могъл да изгние в затвора до края на живота си. Тези мисли се въртяха в главата му безкрайно, но шум от стъпки привлече вниманието му. Един от пазачите идваше от другата страна на решетките и му съобщи, че има посетител. Донато се разтрепери, но се изправи на крака. Швейцарците бяха оставили дрехите, но му бяха отнели всички допълнения. Вратовръзката, връзките на обувките, колана на панталона, всичко. Да не би случай, но да вземе да се обеси. Те за какъв го вземаха!

Оправи косата си с ръце и се упъти към стаята за свиждания. Не го интересуваше кой е дошъл да го види, нито кой ще го изслуша.

Когато видя Софи от другата страна на стъклената стена, настроението му се повиши. Ето, това бе семейството, помисли си Донато. Кръвта вода не става.

— Софи! Сrazi а Dio! — Той се свлече на стола и грабна телефонната слушалка.

Тя го остави да се оплаква, да се оправдава, да изкаже страховете си, паниката, молбите, отричането, объркването, оправданията. И колкото повече той говореше, толкова по-непробиваема ставаше обвивката около сърцето й.

— Stai zitto26.

При тази кратка заповед Донато веднага млъкна. Вече беше забелязал колко много прилича на баба си и колко студено и безмилостно е изражението на лицето й.

— Не ме интересуват извиненията ти, Донато. Не съм дошла тук, за да слушам жалките ти твърдения, че всичко е плод на ужасна грешка. Не ме моли за помощ. Дойдох да ти задам няколко въпроса и трябва да ми отговориш. След това ще реша какво да направя. Ясно ли ти е?

— Софи, трябва да чуеш…

— Не, не искам да слушам. Не съм длъжна да правя каквото и да е. Мога да стана и да си отида. Веднага. Ти обаче не можеш. Ти ли уби баща ми?

— Не! In nome di Dio!27 Не съм аз! Не може да мислиш така!

— Като имам предвид обстоятелствата, може и да мисля. Крал си от семейството.

Той започна неубедително да отрича, но Софи прочете отговора в очите му, затова стана и остави слушалката. Паникьосан, Донато долепи ръка на стъклото и заблъска по него. Когато пазачите скочиха, тя им махна със спокойно движение и отново вдигна телефонната слушалка.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Да. Да, откраднах. Беше грешка, бях глупак. Джина, тя ме побъркваше. Искаше все повече и повече. Повече бебета, повече пари, всичко повече. Взех парите. Мислех си, какво значение има. Моля те, Софи, сага, няма да им позволиш да ме затворят заради един пари, нали?

— Помисли си отново. Бих могла да го направя. Баба ми би го сторила. Но не са само крадените пари. Ти си отровил виното. Убил си стария, невинен човек, синьор Баптиста. Заради парите ли, Дон? Колко струваше той за теб?

— Беше грешка, нещастен случай! Кълна се! Трябваше само да се разболее малко. Защото той знаеше. Той видя… Направих грешка. — Донато прекара ръка през лицето си.

— Какво знаеше той, Донато? Какво видя?

— В избата. Видя моята любовница. Не одобряваше поведението ми и може би щеше да каже на ziа Тереза.

— Ако продължаваш да ме правиш на глупачка, ще си отида и ще те оставя на плъховете. Повярвай ми. Сега искам да чуя истината. Цялата.

— Беше грешка. Кълна се! Вслушах се в лоши съвети. Бях объркан, заблуден. — Той дръпна отворената яка на ризата си. Гърлото му беше пресъхнало, давеше се. — Щяха да ми платят, а аз имах нужда от пари. Ако фирмата имаше неприятности, ако в пресата излезеха съобщения, съмнения, подозрения, щяха да ми платят повече. Баптиста видя… Видя хората, с които говорих. Софи, моля те. Бях ядосан, много ядосан. Работих толкова усърдно, през целия си живот. Ла Синьора никога не ме е ценила достатъчно. Един мъж все пак има някаква гордост. Исках тя да ме оцени.

— И затова уби невинния човек? Реши, че като атакуваш репутацията на Ла Синьора, ще получиш награда?

— Първо, това беше нещастен случай. И второ, не нейната репутация, а репутацията на фирмата…

— Което е едно и също. Нима не знаеш това?

— Мислех си, че ако има неприятности, аз ще успея да се справя с тях и тя ще оцени моите усилия и работа.

— И така щеше да бъдеш възнаграден и от двете страни — довърши Софи с презрение. — Но със синьор Баптиста не се получи. Той не се разболя, а взе, че умря. И те го погребаха, смятайки, че сърцето му не е издържало. Колко жалко за теб, колко неприятно. И сетне изведнъж Ла Синьора обяви, че прави реорганизация.

— Да. Точно така. Но не ме възнагради за всичките ми години работа! Не. — Искрено възмутен, той удари с юмрук по бюрото. — Тя повика един непознат, чужд човек, позволи на една американка да дойде тук и да ми задава въпроси.

— И затова уби и Маргарет и организира покушението срещу Дейвид.

— Не! Не! Смъртта на Маргарет беше нещастен случай. Аз бях объркан. Тя започна да рови из сметките, във фактурите. Трябваше да я отдалеча, нуждаех се само от малко време. Трябваше да я забавя. Как бих могъл да знам, че ще изпие цялата бутилка вино? Една чаша, две, те само щяха да я разболеят.

— Значи кой й е крив, че се е разровила в мръсотията! Било е много рисковано от нейна страна! Ти си отровил виното и си й подарил бутилка от него, но то е можело да излезе на пазара. Рискувал си живота на хората!

— Нямах избор, никакъв. Трябва да ми вярваш.

— Баща ми знаеше ли? За виното? За отровата?

— Не! Не! За Тони бизнесът беше само играчка. Той не знаеше за тайните сметки, защото никога нямаше време да ги провери. Дори не познаваше Баптиста, защото никога не бе ходил в лозята и не се бе срещал с никого от работниците. Това не беше неговият живот. Софи, това беше моят живот.

Софи седна. О, Господи, какво облекчение! Баща й може и да беше мошеник, слаб човек, мръсник и женкар. Доста тъжни определения и не особено положителни качества за един съпруг и баща. Но поне не беше убиец. Не беше участвал в убийствата, нито в саботажа. Това й доставяше известно утешение.

— Ти си довел Де Морни в замъка и във винарната. Взел си пари от него, нали? Той ти е платил, за да предадеш собствената си кръв.

— Изслушай ме, Софи! — Гласът му се снижи почти до шепот. — Стой далеч от Де Морни. Той е опасен човек. Трябва да ми вярваш. Каквото и да съм направил, трябва да знаеш, че не съм искал да ви нараня. Той няма да се спре пред нищо.

— И пред убийство ли? Той ли уби баща ми?

— Не знам. Кълна се в живота си, Софи! Наистина не знам. Но съм сигурен, че иска да съсипе нашето семейство. И ме използва за това. Чуй ме — повтори той, като отново сложи ръка на стъклото. — Взех парите, откраднах ги. Направих каквото той ми каза с виното. Бях заблуден. Сега той ще ме окачи на въжето. Моля те да ми помогнеш. И те съветвам да стоиш далеч от него. Когато научих, че Кътър е открил всичко, избягах. Просто избягах, Софи. Кълна ти се, ей Богу! Кълна се в децата си! Казаха, че съм наел някой да го застреля и съм откраднал документите. Че защо да го правя? Нямаше смисъл. Всичко вече беше свършило. Кътър беше открил всичко и беше уведомил Ла Синьора.

Възелът от лъжи и истини трябваше да се разплете. За това трябваше здрава и хладнокръвна ръка, помисли си Софи. Дори сега, след като знаеше всичко, част от нея искаше да помогне на бедния Донато. Но нямаше право. Не можеше да си го позволи.

— Ти искаш моята помощ, Дон. Кажи ми всичко, което знаеш за Джери де Морни. Всичко. Ако съм доволна, ще се погрижа за защитата ти, а също децата ти да бъдат в безопасност.

Когато Софи излезе, Тайлър видя, че е изтощена. Някак си повехнала, изсъхнала, без жизнени сокове. Преди да заговори, тя протегна ръката си към него.

— Не ме питай. Все още недей. Трябва да организирам пресконференция по време на полета, така че ще ти кажа всичко наведнъж.

— Добре. Нека да опитаме тогава с това. — Той я притегли и прегърна.

— Благодаря ти. Ще можеш ли да минеш без нещата, които си оставил в замъка, за няколко дни? Ще се разпоредя да ги опаковат и изпратят в Америка. Трябва да се връщаме у дома. Трябва, Тай. Необходимо е.

— Това е най-хубавата новина, която чувам от няколко дни насам — отвърна Тайлър и я целуна. — Да вървим.

— Вярваш ли му?

Изчака, докато Софи приключи с телефонните разговори. Вече всичко беше казано. Сега тя вървеше из кабината на самолета и пиеше третото си кафе, откакто излетяха от Италия.

— Вярвам, че е глупак със слабости и много егоистична душа. Дълбоко в себе си е убеден, че смъртта на синьор Баптиста и на Маргарет са нещастни случаи. Той се е оставил да бъде използван заради пари. Продал се е, но всичко е замислено от много по-коварния ум на човек доста по-интелигентен от него. Сега съжалява, но съжаленията не могат да поправят нищо. Вярвам, че се страхува от Джери. Не вярвам, че Дон е убил баща ми. Не вярвам, че се е опитал да убие и Дейвид.

— Значи следите водят към Де Морни.

— Кой друг? Но няма да е лесно да го докажем. Да свържем Джери с някое от тези събития и да го докажем, ще бъде много трудно.

Тайлър стана и взе кафето от ръцете й.

— Стига. Целиш се много високо и съперничеството ви е от години. Престани за известно време.

— Не мога. Кажи, кой друг, Тай? Видях, че не си съгласен, докато слушаше разговорите ми. Виждам го и сега.

— Не съм сигурен какво да мисля. На мен ми трябва повече време, за да преценя нещата. Но не разбирам защо баща ти ще си прави среща с Де Морни в твоя апартамент и защо въпреки целия им съвместен план Джери ще го убива. Не смяташ ли, че така рискува, забърква се в нещо много по-страшно. Нещо не ми се връзва. Е, аз не съм полицай, нито пък ти.

— Полицията ще трябва да го разпита. Дори и само заради показанията на Донато. Джери е гъвкав, лукав и коварен, ще се измъкне, ще се оправдае, но… — Тя спря и си пое дъх. — Ще спрем в Ню Йорк, за да заредим.

— Минахме три държави за един ден! Ти си луда!

— Добре дошъл в моя свят.

— Няма да изкопчиш нищо от него, Софи.

— Искам само да видя лицето му.

— Аха, добре. Точно това искаш наистина. — Щеше да я остави да го направи. — Знаеш ли как да го намериш? Ню Йорк е голям град.

Софи седна и извади отново мобилния си телефон.

— Да направя връзка с човек в която и да е точка на света, е едно от нещата, които мога да правя най-добре. Благодаря ти.

— Хей, аз само те придружавам.

— Позволи ми да ти кажа нещо, което не бива да забравям днес.

— Софи, няма нужда.

— Има. Бях така задълбала в тази мръсотия, да въртя телефони, да уреждам срещи, да натискам бутони, а ти нито веднъж не ме прекъсна. Не ми зададе нито един въпрос, дори не ме потупа по главата и не ми каза да спра, защото ти ще се заемеш с нещата и ще се справиш по-добре.

— Аз не мога да говоря три езика.

— Не е заради това. Ти не се изпъчи, не стегна мускули и не поиска да свършиш нещо заради мен. Изглежда твоето самочувствие не беше засегнато от това, че знам какво трябва да направя и как да го сторя. Ти си човек, който знае, че не трябва да използва юмруците си, когато не е необходимо. Аз също го знам.

— Може би просто ми харесва, когато ти го правиш.

Софи стана и се премести в скута му.

— През целия си живот се опитвах да се наложа над слаби мъже. Всичко беше само показност, нищо съществено. — Тя сложи глава на рамото му и наистина почувства облекчение. — Ето на, виж докъде я докарах.

Джери също проведе няколко телефонни разговора. От улични телефони. Той не смяташе, че Донато ще създаде големи проблеми, по-скоро дребни неприятности. Беше го предвидил преди доста време. Трябваше да довърши онова, което бе решил да свърши.

Джиамбели се сблъскваха с поредната криза. Семейството беше напълно объркано, а доверието на купувачите спадаше все повече и повече, до най-ниско ниво. А той печелеше главоломно — в личен, професионален и финансов план. Нищо не можеше да бъде доказано. Нямаше нищо, в което да го обвинят. Просто си беше вършил работата като един настъпателен и естествено агресивен конкурент, използвал възможностите, които му се предлагаха.

Беше повече развеселен, отколкото разтревожен, когато охраната на входа му съобщи, че има посетители. Готов за посещението, той уточни кои са, след което се обърна към сътрудничката си.

— Имаме си компания. Една твоя стара приятелка.

— Джери, имаме още два часа работа, ако искаме да свършим тази вечер. — Крис свали краката си от кушетката. — Кой е дошъл?

— Предишната ти шефка. Защо не отворим една бутилка „Пули Фюзе“ реколта 96? Да отпразнуваме случая.

— Софи? — Крис скочи на крака. — Тук? И защо?

— Сега ще разберем — рече той, докато звънецът иззвъня. — Бъди добро момиче. Донеси виното. — И отиде да отвори вратата.

— И това, ако не е изненада! Нямах представа, че си в Ню Йорк. — Той се наведе да целуне Софи по бузата. Тя беше достатъчно бърза да се отдръпне, но Тайлър беше още по-бърз. Ръката му се опря в гърдите на Джери.

— Хайде да не правим глупости — посъветва го той.

— Съжалявам. — Вдигайки и двете си ръце, Джери отстъпи назад. — Не знаех, че нещата между вас са се променили в такава насока. Влезте. Тъкмо щях да отворя вино. Познавате Крис, нали?

— Да. Много добре — започна Софи. — Ще прескочим виното, благодаря. Няма да се заседяваме. Ти очевидно се наслаждаваш на всички предимства, които ти предоставя новия работодател, Крис.

— Предпочитам стила на новия си шеф пред стила на стария.

— Сигурна съм, че си доста по-приятелски настроена към сътрудниците си.

— Дами, моля ви — помоли Джери, затваряйки вратата. — Всички тук сме професионалисти. Знаем, че персоналът ни се сменя всеки ден. Това е бизнесът. Надявам се, не сте дошли да ми се карате, че откраднах една от вашите най-добри служителки. Още повече че миналата година „Джиамбели“ привлякоха един от нашите най-добри служители. Как е Дейвид, между другото? Чух, че напоследък имал неприятности във Венеция.

— Добре е, ще се оправи. За щастие на Крис, „Джиамбели“ има фирмена полиция, която се грижи да не би някой да организира покушение или не дай си Боже, да убие някой от бившите й служители.

— Но полицията ви не е достатъчно кадърна, когато става дума за вътрешни войни. Бях шокиран да науча за Донато. — Джери се облегна на рамката на дивана. — Напълно шокиран.

— Стига! Няма нужда, Де Морни. — Тайлър хвана ръката на Софи, за да я успокои. — Така че си спести представлението. Посетихме Донато преди да напуснем. Европа. Той ни разказа някои интересни неща за теб. Не мисля, че полицията ще закъснее с въпросите си.

— Така ли? — Това момче е доста бързо, помисли си Джери, но не достатъчно. — Аз вярвам повече в нашата система, отколкото на полицията или на някого, който е крал от собствената си фирма и семейство. Трудни времена за теб, Софи. — Той стана отново. — Ако има нещо, което мога да направя…

— Можеш да вървиш по дяволите, но не съм сигурна, че ще те приемат. Би трябвало да бъдеш по-внимателен — продължи тя. — И двамата — добави, като кимна към Крис. — Миналата година сте посетили замъка, винарската изба и цеха за бутилиране. Достатъчно много хора са ви видели.

— Това не е незаконно — сви рамене Джери. — Всъщност това е естествена практика. Приятелски фирми, макар и конкуренти, да се посещават взаимно. Бяхме поканени в края на краищата. Вие и всеки член на вашето семейство също сте били винаги добре дошли в която и да е изба на „Льо Кьор“.

— Ти си използвал Донато.

— Виноват. — Джери разпери ръце. — Но отново не е нещо нелегално. Той ме потърси. Страхувам се, че се чувстваше нещастен в „Джиамбели“. Обсъждахме възможностите да дойде да работи за „Льо Кьор“.

— Ти си му казал да сложи отровната билка във виното. И как да го направи.

— Това е смешно и оскърбително. Внимавай, Софи. Разбирам, че си разстроена, но се опитай да не прехвърляш своите семейни неприятности върху мен. Защото аз не съм отговорът.

— Точно ти си отговорът. — Тайлър беше прекарал часове наред в самолета, мислейки и разнищвайки историята от всички страни. Сега седна и се настани удобно. — Ти искаш да причиниш на семейство Джиамбели неприятности, при това сериозни. Авано е прелъстил жена ти. Тежко е за един мъж да го приеме дори когато другият си е просто женкар и не прощава на нито една жена, изпречила се на пътя му. Но неприятностите никога не са засягали Авано, те просто са се плъзгали по него, без да оставят следи. Запазил е съпругата си, така както е искал, а това му е било достатъчно да запази положението си и в семейната фирма. Докато ти и твоето положение сте пострадали сериозно от скандала. Ето това те е вбесило.

— Поведението на моята бивша съпруга не е твоя работа, Макмилън..

— Но е засегнало теб, отразило се е на Авано. Проклетите Джиамбели са му отпуснали юздите. Значи е трябвало да намериш начин да ги стегнеш, както на Авано, така и на всички тях. Може би си знаел, че Авано краде, а може би не. Но си надушил достатъчно за Дон. Той също мамеше жена си и беше близък с Авано. Донато е простодушно момче. Лесно се лови на въдицата и създава приятелства. Не ти е било особено трудно да станеш близък с него, да му намекнеш, че „Льо Кьор“ ще се радва, ако работи за тях. Повече пари, повече власт. Сигурно си наблегнал на егото, на комплексите му, на онова, от което е имал нужда. Открил си тайната му сметка и вече си имал с какво да го притискаш и шантажираш.

— Опитите ти да ме хванеш на въдицата, Макмилън, са жалки и ме отегчават.

— Сега ще стане по-интересно. Авано започва да се гушка със заместничката на Софи във фирмата. Това не е ли интересно? Ти веднага размахваш морковчето пред носа й и тя започва да ти снася информация. Предложи ли ти пари, Крис? Или само ъгловия кабинет с една хубава бронзова табелка на вратата?

— Не разбирам за какво говорите — извика Крис, но бързо направи крачка встрани от Джери. — Моята връзка с Тони няма нищо общо с работата ми в „Льо Кьор“.

— Продължавай да си мислиш така — рече спокойно Тай. — Междувременно, Де Морни, ти продължаваш да разиграваш Дон, като го изнудваш все повече и повече. Той има известни парични проблеми. Че кой ги няма? Ти му даваш малък аванс, само като приятелски заем. И продължаваш да му говориш за евентуално преместване в „Льо Кьор“. Той какво може да ти предложи в замяна? Вътрешна информация? Не, не е достатъчно.

— Моята фирма не се нуждае от вътрешна информация.

— Не става дума за твоята фирма. — Тай наклони глава, наблюдавайки как очите на Джери се изпълват с ярост. — Става дума за теб. Ти казваш на Дон да сложи билката в бутилките, само в няколко бутилки. Показваш му как да го направи, казваш му какво ще стане и как накрая, когато падне завесата, той ще излезе на сцената върху бял кон и ще стане герой. Точно както ти ще бъдеш герой за „Льо Кьор“, защото си готов да реагираш, когато „Джиамбели“ се провалят с трясък. Никой няма да пострада, поне така си казал на бедния глупак Донато. Но фирмата ще се разклати здравата.

— Колко жалко! — Под прекрасния скъп костюм по гърба на Джери течаха струйки пот. — Защото никой няма да повярва на тази приказка.

О, полицията може доста да се заинтересува. Само почакай да довърша — предложи любезно Тай. — Само че нещата се развиват зле и старецът умира. Никой не подозира теб, разбира се. И косъм не може да падне от главата ти. Но ти хващаш Дон изкъсо. Казваш му, че е виновен, че ще го заподозрат в убийство. Само че „Джиамбели“ продължават да вървят напред. Авано пак ти се е изплъзнал. А за капак един от твоите хора отива в лагера на врага.

— Можем да се справим и без Дейвид Кътър. — Джери искаше да отпие малко вино, но осъзна, че ръката му трепери и се отказа. — Освен това имам работа, а вие ми отнехте достатъчно много време.

— Почти свърших. Ти решаваш да започнеш атака на втори фронт, примамваш единия от мозъците в рекламата на фирмата с обещания, а също така като подхранващ неудовлетвореността и от служебното положението и ревността й. Когато настъпва кризата, а ти си се погрижил това да стане, „Джиамбели“ започват да губят равновесие.

— Нямам нищо общо с това. — Крис грабна куфарчето си и започна да си събира документите. — Не знаех нищо за тези задкулисни игрички.

— Може би. Твоят стил е характерен повече за поддържаща танцьорка от миманса.

— Не ме интересува какво си мислиш за мен или какво искаш да кажеш. Аз напускам.

Тя блъсна вратата и я затвори с трясък зад себе си.

— Очевидно не може да се разчита особено на подобен служител — коментира Тай. — Ти подцени Софи, Де Морни. Така както надцени себе си. Получи си отмъщението, задоволи жаждата си за кръв, но това не беше достатъчно за теб. Искаш още и това ще те унищожи. Да тръгнеш срещу Кътър беше глупаво. Адвокатите имаха вече копия от документите и Дон знаеше това.

В главата на Де Морни мислите се блъскаха и прелитаха бързо. Крис не го притесняваше. Тя можеше да бъде сплашена или дори пожертвана, ако се наложеше.

— Очевидно Донато се е паникьосал. Човек, който е убил веднъж, няма скрупули да убие втори път.

— Точно така. Добрият стар Донато, той дори не знае, че е убил някого. Виното го е сторило. И освен това беше прекалено зает да бяга, за да се притеснява за Дейвид. Чудя се кого си изпратил във Венеция и защо Дон толкова на бързо е изтеглил парите от частната си сметка. Ченгетата ще се поровят в това и ще направят връзката с теб. Ще трябва да отговориш на доста въпроси, но преди това ще преживееш истински кошмар, докато даваш отговори и обяснения на собствените си шефове. „Льо Кьор“ със сигурност ще те скастрят, приятел, така както биха отрязали някоя болна лозичка. — Тайлър стана на крака. — Мислиш, че си се покрил отвсякъде. Никой не може да го направи. И когато Дон започне да потъва, ще те повлече заедно със себе си. Лично аз ще се забавлявам много да видя как пропадаш за трети път. Не ми дреме за Авано. Той беше един егоистичен женкар, който не можеше да оцени онова, което има. Дон попада в същата категория, но на малко по-високо ниво. Но ти! Ти си гнусен страхливец, който плаща на другите да му свършат мръсната работа, за която нямаш нито здрави гащи, нито смелост да свършиш сам. Не се изненадвам, че жена ти е тръгнала да си търси друг, който поне има топки.

Тайлър остана на място с ръце, отпуснати спокойно покрай тялото, когато Джери скочи срещу него. И прие удара на юмрука му в челюстта си, без да направи и най-малкото движение, за да го избегне. Дори позволи на Джери да го притисне до стената.

— Видя ли това? — обърна се с равен глас към Софи. — Този господин скочи и ме удари. Смятам да го помоля да спре. Чуваш ли ме, Де Морни? Моля те най-учтиво да спреш.

— Да ти го начукам! — Джери вдигна юмрук, за да го стовари в корема на Тайлър, когато той хвана ръката му и я изви. Чу се звук от счупване на кост. Беше толкова неочаквано и болката го зашемети с такава сила, че Джери падна на колене и не можа да си поеме въздух.

— Ще трябва да си направиш рентгенова снимка — рече спокойно Тайлър, като го вдигна и подкрепи, докато Джери седна на стола, бездиханен и превит на две от агонията. — Мисля, че току-що ти счупих ръката. При самозащита. Готова ли си, Софи?

— Ааа… да. — Стресната и объркана, тя се остави да я отведе до асансьора. Успя да си поеме дъх и да проговори едва когато влязоха в кабинната. — Искам да кажа нещо.

— Давай. — Тайлър натисна копчето за първия етаж и се облегна на стената.

— Не успях да се намеся, нито да задам поне един въпрос. Не успях дори да свия мускулите си — продължи тя, докато той се подсмихваше. — Нито да ти докажа, че мога да се справя. Само това исках да ти кажа.

— Приемам. Ти си имаш твоята област на действие, аз — моята. — Той преметна ръка през рамото й. — Хайде да си вървим у дома.

27.

— И след това… — Софи бодна в останалата лазаня, цялото семейство седеше около масата в кухнята на Вила Джиамбели и слушаше разказа й със затаен дъх. — Той му хвана ръката, а аз дори не успях да видя какво стана. Беше като мълния. Голямата ръка на Тай покри пръстите с маникюр на Джери, които сигурно го боляха след като нанесе удар в челюстта на Тай. И — тя отпи малко вино — изведнъж лицето му стана тебеширено бяло, очите му се завъртяха като очите на Мики Маус и той се сгъна като… като хармоника на пода. Аз само се пулех и блещех очи, но кой ли би изглеждал по-различно на мое място, а Тай учтиво предложи на Джери да си направи рентгенова снимка, защото му се струвало, че е счупил малко ръката му.

— Господи! — Пилар също отпи малко вино. — Наистина ли?

— Ъхъ — успя да издума Софи, докато преглъщаше. Беше прегладняла. В минутата, в която се прибра у дома, почувства колко е гладна. — Аз чух това изпукване, както когато стъпиш върху съчка. Но звучи много по-ужасно, повярвай ми. После си отидохме. И трябва да ви кажа… Илай, чашата ти е празна. Трябва да ви кажа, че беше толкова вълнуващо, толкова възбуждащо, че… Е, добре де, не ме е срам да го кажа! Когато се върнахме в самолета, направо му скочих.

— Господи, Софи! — Тайлър почувства, че се изчервява. — Стига си говорила, яж.

— Аз не ти се бърках тогава, нали? — отбеляза тя. — Каквото и да е станало преди и каквото и да се случи занапред, винаги ще помня как Джери се търкаля по земята като смачкана скарида на коктейл. Никой не може да ми отнеме това прекрасно видение. Имаме ли сладолед?

— Сега ще ти донеса. — Пилар стана от масата, но се спря и целуна Тай по главата. — Ти си добро момче.

Илай въздъхна.

— Не ти е разкрасил много лицето — отбеляза той.

— Защото е женчо и ръцете му са меки — отговори Тай, без да се замисли, след което се намръщи. — Извинете ме, Ла Синьора.

— Добре, прието. Знаеш, че не обичам подобен език на моята маса. Но понеже съм ти задължена, ще го пусна покрай ушите си.

— Не ми дължите нищо.

— Аз знам какво дължа и на кого. — Тя посегна и хвана ръката му. — Ще ти кажа защо съм ти длъжница. Моята собствена кръв ме предаде. Оттогава чувствам в себе си една дупка, една празнина, която ме кара да се съмнявам в постъпките си. Тази вечер дъщерята на моята дъщеря и момчето на Илай ми върнаха увереността. И дупката се затвори. Не съжалявам. Повече не се срамувам. Как бих могла? Каквото и да е станало, ние ще продължим. Предстои ни сватба — рече тя, усмихвайки се на Пилар, която носеше подноса със сладолед. — Имаме много работа, трябва да се грижим за лозята, за реколтата. Тя вдигна чашата си. — Реr famiglia!28

Софи спа като къпана и се събуди рано-рано. В шест сутринта вече довършваше изявлението за пресата, докато се свързваше с основни купувачи в Европа по телефона. До седем беше се свързала с почти всички от атлантическия до тихоокеанския бряг на Америка. Беше много внимателна, не искаше да споменава името на Джери и да го обвини директно за сенчестата му дейност. Но остави недомлъвките и подозренията да пуснат корени.

В осем реши, че е време да позвъни на семейство Мур вкъщи.

— Лельо Хелън? Извинявай за ранното обаждане.

— Не е чак толкова рано. След петнадесет минути излизам за работа. От Венеция ли се обаждаш?

— Не, от Вила Джиамбели. И ми трябват твоите правни съвети. Във връзка с няколко наистина неприятни неща. Част от тях засягат международното право.

— Фирмено или криминално?

— И двете. Знаеш, че Донато е в ареста. Днес е бил екстрадиран в Италия. Той няма намерение да се бори. Бил е подмамен от един американец, наш конкурент. Засега името му ще остане в тайна. Този човек знае за отравянето на виното, за незаконните присвоявания и много вероятно е замесен в тях. Това може ли да бъде третирано като конспирация? Може ли да бъде подведен под отговорност? Маргарет умря тук в Щатите, но…

— Почакай, почакай. Много бързо се движиш, Софи. Законът е бавно нещо, намали оборотите. Първо, ти се позоваваш на думите, които ти е казал Донато. В този момент той не е особено благонадежден свидетел. Не може да му се вярва.

— Ще свидетелства — отвърна Софи. — Просто искам да получа цялостна картина на нещата.

— Не съм експерт по международно право. Не съм и адвокат по криминални дела. Трябва да говориш с Джеймс, ще ти го докарам за минута. Но искам да ти кажа нещо, като приятел. Това е работа на полицията и на системата. Не бива да правиш нищо и те моля да бъдеш много внимателна какво говориш и какво пишеш. Не прави никакви изявления, преди да се посъветваш с мен, Джеймс или Линк.

— Вече съм написала едно изявление за пресата, за тук и за Европа. Ще ти го пратя по факса като свършим.

— Добре. Ето ти Джеймс, говори с него. И не прави нищо.

Софи стисна устни. Много интересно, помисли си тя какво би казала нейната строга леля Хелън, нейната приятелка и адвокатка, ако знаеше за посещението им с Тайлър предната вечер в Ню Йорк.

По обяд Дейвид стоеше сред редовете, заобиколен от младите мускатови растения в лозовите масиви на Макмилън. Чувстваше се безполезен, излишен и малко тревожен, защото неговият току-що навършил седемнадесет години син беше заминал тази сутрин на училище зад волана на едно кабрио, купено предния ден от втора ръка.

— Нямаш ли си работа с твоите хартии? — попита го Тайлър.

— На бюрото ми се е натрупала една купчина, по-висока от теб.

— В такъв случай едва ли ще дойдеш с мен в избата, за да пробваме „Мерло ’93“.

— Напротив. Аз ще го дегустирам, а ти ще разказваш.

— То няма кой знае какво за разказване.

— Пилар ми каза, че си го проснал с една ръка. — Дейвид опипа раненото си рамо. — Аз все още съм само с една ръка, макар че оня садист, докторът, каза, че скоро ще имам две. Как ми се щеше и аз да съм там. — Дейвид закрачи между редовете. — Като си помислиш само, работих за този кучи син години наред. Седях до него на срещи и заседания, обядвахме заедно, замръквахме и осъмвахме в измислянето на стратегии. Някои от тях бяха насочени точно към привличане на клиентите на „Джиамбели“. Но това е бизнесът.

— Така е.

— Когато „Льо Кьор“ спечели пълните права да зарежда полетите за и от Европа, помня, че излязохме и празнувахме с него. Бяхме успели да изместим „Джиамбели“ от този важен пазар. Потупвах се сам по рамото за добре свършената работа дни наред и бях много горд. Сега си давам сметка, че спечелихме, защото Джери е имал вътрешен агент. Имал е информация. Дон му е казал предварително цената, която „Джиамбели“ ще предложи на търга.

— Някои хора така правят бизнес.

— Аз не мога така.

Тонът на гласа му накара Тайлър да спре. Помисли си как през последните месеци те бяха станали приятели. Почти семейство. Достатъчно близки, че да различи и разбере вината и разочарованието, които чувстваше Дейвид. — Никой не е казал подобно нещо, Дейвид. Дори не си го и помисляй.

— Не. Но си спомням колко много исках да спечелим оня клиент. — Опита се да пъхне ръце в джобовете си и болната ръка го заболя. — По дяволите!

— Ще престанеш ли да се вайкаш? Изоставих доста работа тук, за да отида в Италия и да измия кръвта ти от улицата. Когато те застреляха, объркаха цялата ми програма.

Дейвид извърна към него развеселеното си лице.

— Този тон ли използва, когато предложи на онова копеле Де Морни да отиде на рентген?

— Вероятно този. Използвам го винаги, когато някой се прави на по-глупав, отколкото е.

Болезнените възли в корема на Дейвид се отпуснаха и в очите му проблеснаха закачливи искрици.

— Бих могъл да те просна за тези думи, но ти си по-едър от мен и си с две ръце.

— И по-млад също.

— Заядливец! Не питай старило, а патило! Наистина бих те проснал, но ще го отложа за друг път, защото Софи иде насам. Мисля, че няма да й стане приятно да види как бъдещият й баща те налага по задника като провинил се ученик.

— Само в сънищата си!

— Отивам да се цупя в избата. — Дейвид тръгна, но се спря и се обърна към Тайлър. — Благодаря ти.

— Винаги на твое разположение. — Тайлър забърза в противоположната посока, за да посрещне Софи. — Закъсня. Отново.

— Всяко нещо по реда си. Трябваше да свърша някои по-важни неща. Накъде тръгна Дейвид? Исках да го питам как е?

— По-добре недей. В момента се намира в неспокойния стадий на възстановяването си. За какви по-важни неща говориш?

— За убеждаването на няколко колебливи клиенти, за манипулиране на пресата, за консултация с адвокати. Просто още един спокоен ден за наследницата на империята. Какво става тук?

— Нощите са хладни и влажни. Ще ни докарат мана. Трябва да направим второто пръскане веднага след като върже плод. Но се притеснявам.

— Добре. Аз ще отделя малко време утре за винарната, а ти за реклама. Връщаме се към задачите си. Защо не ме целуна за здравей?

— Защото работя. Искам да проверя новите насаждения, да мина през старата дестилационна и да видя как върви ферментацията. Освен това днес ще правим проверка в избата. После ще пренесем багажа ти при мен.

— Не съм казала…

— Но след като вече си тук, така или иначе трябва да го направим. — Той се наведе и я целуна.

— Ще говорим за това пак — започна тя и извади звънящия телефон от джоба си. — Много скоро — добави към Тайлър. — Софи Джиамбели. Сhi? Si, va benе.29 — Тя покри телефона с ръка и прошепна. — От офиса на лейтенант Де Марко. Дон е бил прехвърлен в неговия арест днес. Аха. — Отново откри телефона. — Si, buon giorno. Ма chе… scuzi? No, no.30

Все още с телефона в ръка, тя седна на земята.

— Ела! — рече тихо Софи. Хвана ръката на Тайлър и преди той да успее да вземе телефона от нея, започна неистово да тресе глава. — Donatо! — Тя вдигна замъгления си поглед към него. — Е mortо.31

Нямаше нужда да му превежда последното. Той взе телефона, представи се и поиска да му кажат как точно е умрял Донато.

— Сърдечен удар. Та той нямаше четиридесет години! — Софи нервно крачеше из стаята. — Това стана заради мен. Аз го притиснах. Сетне отидох и притиснах и Джери. Може би собственоръчно съм нарисувала мишената върху гърдите на бедния Донато.

— Не го направи сама — напомни й Тайлър. — Аз ти помагах.

— Basta!32 — нареди Тереза, но не сърдито. — Ако открият, че е умрял от наркотици или че е бил убит, докато е бил в ръцете на полицията, каква вина имате вие?

— Донато сам си избра мястото в затвора и полицията е била длъжна да го пази, докато е там. Няма да поема вината върху моя дом. На това трябваше да се сложи край. Той ме разочарова много. Но аз си спомням едно сладко малко момченце с хубава усмивка. Ще тъгувам за малкото момче.

Тереза се пресегна, хвана ръката на Илай и я долепи до устните си с жест, който Софи никога не бе виждала.

— Nonnа. Аз ще замина за Италия, за да представлявам семейството на погребението.

— Не. Времето, когато ще ме заместиш, скоро ще дойде. Но все още не е настъпило. Ти си необходима тук, А в Италия ще отидем Илай и аз. Ще доведа Франческа, Джина и децата с мен, ако искат. И Бог да ни е на помощ, ако наистина се съгласят — довърши насмешливо тя и стана.

Софи разглеждаше кабинета на Линк. Никой не би могъл да обвини баща му в разточителство. Стаичката беше малко по-голяма от кутийка, тесничка, без прозорци и опасана с лавици, претъпкани с книги и папки. Допусна, че сигурно под планината От папки и дела все пак има бюро.

— Добре дошла в моя подземен затвор. Не е кой знае какво — рече Линк, като й подаде стол. — Но… е, поне си е мое. — Той свали купчина папки и книги на земята.

— Хубавото на това да започнеш от дъното е, че не можеш да паднеш.

— Ако съм добро момче, ще получа своя трамплин. — Той се завъртя със стола си около планината с привично движение, което й подсказа, че не го прави за пръв път. Някъде отдолу, зарит под хартиите, започна да звъни невидим телефон.

— Няма ли да го вдигнеш? Който и да е.

— Ако го вдигна, някой ще иска да си говори с мен. А аз предпочитам твоята компания.

Как можеше да работи в подобна бъркотия и безредие не й беше ясно. Тя почти насила стискаше ръцете си, за да не се подчини на инстинктивното си желание да започне да разтребва и подрежда.

— Сега се чувствам виновна, затова че те натоварвам с още работа. Но все пак трябва да те попитам дали документите, които ти изпратих, са някъде тук и имал ли си време да ги погледнеш.

— Аз си имам система. — Линк посегна към левия ъгъл на бюрото си и измъкна изпод хартиите една папка.

— Това ми прилича на фокуса на някой магьосник — искрено се изненада Софи. — Как го направи?

— Искаш ли да ти извадя зайче от шапката? — Линк се засмя и седна. — Написала си добра защита — започна той. — Все пак доизкусурих малко изявлението ти за пресата, така че да си заслужа хонорара. — Той й подаде редактираните листове. — Да смятам ли, че се явяваш официалният говорител на фирма „Джиамбели-Макмилън“?

— Да, поне докато баба и Илай са в Италия. Мама не е подготвена за подобен вид изяви. Аз обаче съм.

— А Дейвид? Тайлър?

— Ще им осигуря копия, за всеки случай. Но според мен е най-добре някой от семейство Джиамбели да представя фамилията пред медиите. Ние сме потърпевшите, нали?

— Съжалявам за Донато.

— Аз също. — Тя погледна отново изявлението, но буквите се размазваха пред очите и. — Днес е погребението. Не спирам да мисля за последния път, когато го видях и говорих с него. Беше толкова изплашен. Знам какво е направил и не мога да му простя. Но не мога да забравя колко беше изплашен и колко студено се държах аз с него.

— Не се обвинявай, Софи. Мама и татко ми разказаха всичко, което е направил, поне онова, за което сме сигурни. Полакомил се е и е действал изключително глупаво. Отговорен е за смъртта на двама души.

— Той ги нарече нещастни случаи. Знам какво е сторил, Линк. Но кой е отговорен за неговата смърт?

— Този въпрос ни води до Де Морни. Ти трябва да си много внимателна. Да не споменаваш името му в изявленията си. Да държиш фирма „Льо Кьор“ далеч от тази работа.

— Ъхъ. — Тя загледа маникюра си. — И какво, ако отнякъде изтече информация, че полицията му е задавала въпроси във връзка с отровеното вино, с фалшивата сметка и дори във връзка със смъртта на баща ми? Всъщност аз откъде ще знам как пресата е надушила всичко това?

— Не бъди непочтена, Софи.

— Като какъв ми го казваш? Като мой приятел или като адвокат?

— И като двете. Само бъди внимателна. Не искаш някакви сплетни и клюки да тръгнат за теб, нали? Ако те питат за Де Морни, старай се да не правиш какъвто и да е коментар.

— А имам толкова много за коментиране!

— И мислиш, че това ти дава право да го съдиш. Остави системата да се оправи в тази главоблъсканица, докато стигне крайната цел. Дори Де Морни да е виновен за нещо, ти нямаш доказателства — напомни й той. — Говоря ти като адвокат. Ако има връзка, тя ще излезе наяве. Само думите на Дон не са достатъчно обвинение.

— Но Джери е дърпал конците! Сигурна съм, а това е достатъчно за мен. Умряха хора, нали? Защото той е искал да разшири пазарите си. Мили Боже! Що за чудовище!

— Хората биват убивани поради още по-незначителни причини. Но трябва да ти кажа, че това е слабо доказателство. Той е богат и уважаван бизнесмен. Трудно ще бъде да го обвиниш в шпионаж, незаконно присвояване, отравяне на виното и дори убийство.

— Трябва да го разобличим. Пресата е готова да разрови и разнищи с голяма охота онази гадост — историята между баща ми и жена му. Това ще го унижи публично. Той ни мрази и ще ни мрази още повече, когато скандалът отново се раздуха. Почувствах го на срещата ни в Ню Йорк. Не е свързано с бизнеса или поне не съвсем. Всичко е на лична основа. Линк, видял ли си новата ни реклама?

— Онази с двойката на верандата? Залез слънце, вино и романтика. Много атрактивно, хваща окото. Видях твоя почерк в нея. И името ти, твоето име, не на фирмата.

— Благодаря. Моят екип вложи доста време и усилия за тази реклама. — Тя отвори куфарчето си и извади една снимка от папката. — Днес някой ми изпрати ето това.

Линк веднага позна рекламата, въпреки че копието бе сканирано на компютър и леко променено. На него главата на младата жена бе клюмнала назад, а устата й бе отворена в мълчалив вик. На верандата лежеше чаша, а виното се бе разляло от нея като кръв. Имаше и надпис: „Сега е твоят ред да умреш.“

— Господи, Софи! Но това е гадост, ужасно! Къде е пликът?

— Пазя го. Няма адрес, естествено. Изпратено е от Сан Франциско. Първоначално си помислих за Крис Дрейк. Това е нейният стил. Но вече не мисля така.

Тя разгледа снимката без да трепне.

— Мисля, че Крис се е покрила дълбоко, за да се предпази от вероятни обвинения в съучастничество. Не знам дали Джери е на Западния бряг, но това е негова работа.

— Трябва да я покажем на полицията.

— Занесох им оригинала тази сутрин. Това е копие. Имах чувството, че го приеха за поредната малка идиотска шега. — Тя стана права. — Искам частният детектив, който си наел, да се заеме и с това. И не казвай абсолютно на никого.

— Съгласен съм с първото, но второто смятам за глупаво.

— Изобщо не е глупаво. Майка ми прави приготовления за сватбата си. Nonnа и Илай, си имат достатъчно грижи и работа. Тай и Дейвид също. Това се отнася само за мен. Лично. Затова искам да се справя лично.

— Дори и ти не можеш винаги да имаш онова, което искаш. Това е заплаха, не разбираш ли?

— Може би. Вярвай ми, ще бъда много внимателна. Но този път няма да позволя да развалят празника на мама. Да я ограбят. Тя чака достатъчно дълго време, за да бъде поне малко щастлива. Няма да натоваря баба и дядо с още грижи. И няма да кажа на Тай, защото той ще реагира. Вече знаеш как. Така че оставаме само аз и ти, които знаем за това, Линк. — Тя посегна да хване ръката му. — Разчитам на теб.

— Ще направя всичко, всичко, което мога — отвърна след минута той. — Ще пусна детектива и ще му дам четиридесет и осем часа срок, преди да проговоря. Ако за това време получиш още нещо, искам веднага да ми съобщиш.

— Това мога да ти обещая. Но четиридесет и осем часа? Не са ли много малко?

— Това е положението. — Линк също се изправи. — Давам ти ги, защото те обичам и знам какво чувстваш. И не мога да ти дам повече, защото те обичам и знам какво аз чувствам. Съгласявай се или…

— Добре, добре — отвърна Софи след дълга въздишка. — Не съм нито толкова смела, нито толкова глупава, Линк. Упорито магаре и инат може би, но не глупава. Той иска да ме сплаши и да тормози семейството. Но няма да направи нищо повече. А сега имам среща с моята и с твоята майка. Отиваме да избираме сватбената рокля. — Тя го целуна по бузата. — Благодаря ти.

Представата на Мади за пазаруване се състоеше в обикаляне и оглеждане на момчетата, които обикалят и оглеждат момичетата, а също и в получаването на разрешение да си купи нещо за хапване и нови обеци. Тя се бе приготвила да прекара един ужасно отегчителен ден с три възрастни дами по модните магазини и бутици.

Но реши, че като се съгласи с предложението на баща си да излезе с тях, може би щеше да успее да го умилостиви да й разреши изсветляването, което толкова искаше. А ако изиграеше правилно картите си, може би щеше да получи и някое шикозно подаръче от Пилар.

Нейната бъдеща втора майка направо бе като узряла круша, готова да падне в кошничката й. Беше изнервена, според наблюденията на Мади, и щеше да се съгласи на всичко. Трябваше да й казва Пилар. Което й звучеше странно, но все пак беше по-добре от мамо или нещо такова.

Трябваше да изтърпи и обяда с Пилар и съдийката. То сигурно нямаше да бъде обяд, а детска закуска. Съвсем мънички порции от някаква модна, нискокалорична и безвкусна храна, а на всичко отгоре трябваше да ги слуша как си говорят за дрехи, килограми и фигури. Може би нямаше да е толкова зле, ако и Софи беше с тях. Но Мади подразбра, че Софи е заета и по-късно ще се срещнат с нея, след като си свърши работата. Бе се приготвила за два или повече нещастни часа и беше силно изненадана, когато влязоха в един шумен италиански ресторант, където миришеше фантастично.

— Трябва да си взема салата. Само салата — повтори Хелън. — Но няма да го направя. Просто чувам как омлетът с „Пармезан“ вече ме вика.

— Аз пък чувам гласа на фетучините „Алфредо“.

— Добре, за теб фетучини — съгласи се Хелън. — Ти никога няма да наддадеш нито грам. И няма защо да се притесняваш как ще изглеждаш гола през първата брачна нощ.

— Той вече я е виждал гола — рече Мади и двете жени се обърнаха и я зяпнаха изненадано. Тя се поотдръпна леко и навъси вежди, готова да изслуша нравоучителната лекция. Вместо това те се разсмяха и Хелън я прегърна през раменете.

— Хайде да седнем там в ъгъла и да ми разкажеш всичко, което правят баща ти и Пилар. Не мога да измъкна нито една дума от устата й, дори и с ченгел.

— Мисля, че го направиха миналата нощ. Татко имаше сламки по джинсите.

— Можеш ли да бъдеш подкупена? — попита Пилар.

Мади седна на пейката и се ухили.

— Сигурно.

— Тогава да преговаряме. — Пилар се настани до нея.

Мади не беше никак отегчена. Дори напротив, беше изненадана, че прекарва толкова забавно и весело. Никой не й четеше лекции, нито морал, не беше длъжна да стои тихо и кротко и да не обелва нито дума, докато възрастните говорят. Беше, мислеше си Мади, почти същото, както когато се закачаха с Тео и баща й. Само че по-различно. Но също така хубаво. И освен това Мади беше достатъчно умна да си даде сметка, че това е първото й излизане като жена. А също така беше наясно, че Пилар го знае.

Когато влизаха в магазините или водеха безкрайните разговори за дрехи и платове, цветове и кройки, дори не и беше скучно. А когато видя да идва и Софи, с развята от вятъра коса, зачервена, щастлива, Мади взе най-важното според нея решение за своите петнадесет години. Щеше да стане като нея, като Софи Джиамбели. Софи беше доказателството, че една жена може да бъде умна, истински умна и да прави каквото си иска и както си иска, а в същото време да изглежда наистина удивително женствена, нежна и красива.

Не беше облечена така, че да привлича вниманието, и въпреки това го постигаше.

— Кажи ми, че не си пробвала още нищо.

— Не съм. Исках да те изчакам. Какво ще кажеш за тази синя коприна?

— Ами… става. Здравей Мади, лельо Хелън. — Тя се наведе да целуне бузата на Хелън и сетне се огледа. — О, мамо! Я виж това! Дантелата е прекрасна. Романтична, елегантна. А цветът мисля, че много ще ти прилича.

— Хубава е, но не смяташ ли, че е много младежка? Повече ще ти прилича на теб.

— Не. Това е за булка. Значи за теб. Трябва да я пробваш!

Докато разглеждаше роклята, Пилар сложи ръка на рамото на дъщеря си. Без никакъв замисъл, просто така, автоматично докосване, помисли си Мади. Нейната собствена майка никога не беше я докосвала така, поне тя не можеше да си спомни. Те двете никога не бяха имали връзка. Ако бяха свързани, може би нямаше да си отиде толкова лесно.

— Пробвай ги и двете — настояваше Софи. — И това розово бельо, което Хелън е избрала.

— Ако не бързаше да хване бедното момче, можеше да си ушие нещо по поръчка. Тогава и аз щях да имам време да сваля няколко килограма, така че да мога да облека нещо по-така. А сега, дали ще имам време за една липосукция поне? — мърмореше Хелън.

— О, я стига си се оплаквала! Добре. Ще пробвам тези трите.

Когато Пилар се скри в пробната заедно с асистент продавачката, Софи скръсти ръце.

— Така, сега е твой ред.

Изненадана, Мади премига неразбиращо.

— Но това е магазин за възрастни!

— Висока си почти колкото мен и вероятно носиш същия номер — добави Софи, докато я оглеждаше критично. — Мама си пада по меките цветове, така че ние ще се съобразим с това. Въпреки че ми се ще да те облека в златисто.

— Аз харесвам черното — рече войнствено Мади.

— Знам. И ти стои много добре.

— Наистина ли?

— Аха, но за този специален случай ще трябва да разширим кръга от цветове.

— Няма да облека розово за нищо на света — скръсти непреклонно ръце Мади.

— О, а пък аз си представях да те докараме в розов муселин — рече Хелън — с волани и малка Мери Доен.

— Какво е това Мери Доен?

— Брошка. Оу! Аз съм стара. Ще си сложа всекидневна рокля и ще се цупя.

— Добре де, къде са тези рокли? — нетърпеливо попита Мади, докато Софи вървеше между редиците от дрехи.

— Ето тази ми харесва. — Тя извади една дълга рокля без ръкави в димно син цвят.

— Ще ти прилича.

— Не е за мен, за теб е. — Софи се обърна и постави роклята пред Мади.

— За мен? Наистина ли?

— Ами да. Искам да я облечеш и да си вдигнеш косата. За да откриеш врата и раменете си.

— А ако я скъся? Косата имам предвид. Да я подстрижа къса.

— Хм. — Софи присви устни и се опита да си представи Мади. — Става. По-късо около лицето и малко по-дълго отзад. И с няколко по-светли кичурчета.

— Кичурчета? — прошепна невярваща на ушите си Мад и.

— Да, един тон по-светли от косата ти. Попитай баща си и аз ще те заведа при моя фризьор.

— Защо трябва да го питам дали да се подстрижа? Че това си е моята коса.

— Така е. Върви да пробваш роклята. Ще се обадя във фризьорския салон да запазят час, да видим дали ще могат да ни приемат преди да се приберем у дома. — Тя подаде роклята на Мади и замръзна с протегната ръка. — О, мамо!

— Е, какво мислиш? — Пилар се появи пред тях. Роклята беше с цвят на праскова горната й част — от дантела в слонова кост, а полата се стелеше на романтични вълни. — Искам истината. Дори да е жестока.

— Хелън, ела! — извика Софи. — Прекрасна си, мамо.

— Истинска булка — съгласи се Хелън и подсмъркна. — По дяволите, ще трябва да се гримираш!

— Разбира се — Пилар се завъртя в кръг. — Мади? Какво е твоето мнение?

— Изглеждаш страхотно. Очите на татко направо ще паднат.

Пилар цялата засия и направи още едно завъртане.

— Значи решено, вземам я. Имаме победител, още на първия тур.

Не беше толкова просто, колкото си мислеше. Трябваше да изберат шапки, обувки, бижута, прически, чанти и дори бельо. Преди да си тръгнат към къщи, вече се бе стъмнило съвсем, а багажникът на колата беше препълнен с кутии и пакети. И между тях дори не бяха роклите, помисли си Мади. Оставиха ги в магазина, за да бъдат променени и поправени според мерките им.

Но тя се завръщаше с една камара нови дрехи, обувки, обеци, които бяха направо убиец и сега проблясваха на ушите й под новата прическа. С кичурчета.

Новото семейство започваше все повече да й харесва.

— Мъжете — рече Софи — си мислят, че са ловци. Но това изобщо не е вярно. Например, те решават да тръгнат след една гризли и това е. Цялото им внимание е насочено натам. И докато преследват голямата мечка, пропускат всичко, наоколо защото полезрението им е ограничено. Жените, от своя страна, може да преследват гризли, но преди това и дори по време на лова, те ще се насладят на гледката и на всичко останало.

— Освен това мъжете стрелят по първата голяма мечка, която видят — мъдро заключи Мади от задната седалка. — Изобщо не се сещат, че светът е пълен с гризлита.

— Точно, — Софи доволно тупна по волана. — Мамо, това момиченце е истинско съкровище. Има мозък.

— Напълно съм съгласна с теб. Но не харесвам обувките с петсантиметрови подметки, които е обула.

— Защо, много са готини. Модерни са.

— Да. — Доволна от обувките си, Мади вдигна крак. — И освен това подметките са само четири сантиметра.

— Не разбирам защо искаш на всяка цена да се пребиеш.

Софи срещна погледа на Мади в огледалото за обратно виждане и й намигна.

— Мама си е такава. Трябва да си го каже. Да беше видяла лицето й, когато си закачих халка на пъпа!

— Ти имаш халка на пъпа? — Удивена и зашеметена, Мади разкопча предпазния колан и се наведе напред. — Искам да я видя!

— Това беше отдавна. Вече я махнах — отвърна Софи със смях, докато Мади сядаше обратно разочарована. — Дразнеше ме.

— И освен това тогава беше на осемнадесет — отбеляза Пилар и изгледа Мади предупредително. — Така че не си и помисляй, докато не станеш поне на толкова.

— И това ли е работа на майката?

— Можеш да се обзаложиш. Но ще кажа, че двете имахте пълно право за косата. Така е много по-добре.

— Значи, когато татко, започне да ми се кара, ти ще ме защитиш?

— Ами… Аз ще… — Пилар се обърна, докато колата взе един завой с доста висока скорост и се люшна заплашително. — Софи, ако не искаш да чуеш още една мамина приказка, намали скоростта.

— Затегнете коланите си. — Намръщена, Софи стискаше здраво волана с двете си ръце. — Нещо не е наред със спирачките.

— Господи! — Пилар се обърна и погледна към Мади. — Сложила ли си колана?

— Да. — Момичето се хвана здраво за седалката, защото колата се люшна на следващия завой. — Добре съм. Дръпни ръчната!

— Мамо, дръпни я ти. Трябва да държа здраво волана. — Ръцете й бяха готови да се разтреперят, но тя се овладя. Не можеше да си позволи да мисли за нищо друго освен да запази контрол. Колата се люшна отново и поднесе на следващия завой.

— Целият път е със завои, Софи! — Колата изобщо не намаляваше скоростта. — Какво би станало, ако изключим скоростта?

— Кормилото ще блокира. — Мади едва преглътна, защото сърцето й се бе качило в гърлото. — Тя няма да може да управлява колата.

Когато на следващия завой Софи се опита да удържи автомобила, гумите навлязоха в крайпътната лента и вдигнаха ветрило от камъчета.

— Вземи телефона ми, набери девет-едно-едно — нареди тя на майка си и погледна за секунда индикатора за гориво. Половин резервоар. Това нямаше да й помогне. А и как да успее да удържи колата при тази скорост на следващия S-образен завой?

— Смени скоростта — извика отзад Мади. — Опитай да смениш на по-ниска!

— Мамо, включи на трета, когато ти кажа. Това ще намали малко скоростта, може и да помогне. Не мога да пусна волана.

— Ще го направя. Всичко ще бъде наред.

— Добре. Дръжте се. — Софи натисна съединителя. — Сега!

Колата здравата се раздруса. Макар че стисна зъби, Мади не можа да сдържи вика си.

— А сега на втора — нареди Софи. По гърба й се стичаха струйки пот. — Сега!

Колата се задави, раздруса се, подскочи напред, сетне сякаш спря и тръгна назад. В един момент Софи се уплаши, че въздушните възглавници ще се задействат и ще я оставят безпомощна.

— Намалихме малко. Браво на теб, Мади!

— Ще тръгнем по нанадолнище след няколко завоя. — Гласът на Софи беше студен и безизразен. — Така че скоростта отново ще се увеличи. Ще се справя с това. След като го минем, започва изкачване. То трябва да ни помогне. Мамо, вземи телефона за всеки случай. И се дръжте здраво.

Тя изобщо не поглеждаше скоростомера. Очите й бяха приковани в пътя, мислено си представяше всеки следващ завой. Знаеше пътя наизуст, беше го минавала безброй пъти. Чуваше само сърдитите клаксони на насрещните коли, когато пресичаше централната осова линия и навлизаше леко в насрещното платно.

— Ето, почти стигнахме, някъде тук е. — Софи завъртя волана наляво, сетне надясно. Той се хлъзгаше в ръцете й, мокри от пот.

Можеше да види, да почувства, че пътят започва да се изкачва. Само още малко, помисли си Софи. Съвсем мъничко.

— На първа, мамо! Превключи на първа!

Чу се ужасен шум и след това колата много силно се разтресе. На Софи й се стори, че някакъв гигантски юмрук се стоварва върху покрива. Нещо изтрещя, сетне нещо се счупи. И докато скоростта съвсем намаля, тя отби встрани от пътя.

Когато спряха, никой не каза нито дума. Покрай тях мина една кола, сетне втора.

— Всички ли сме цели? — Пилар се пресегна, за да откопчее колана си, при което откри, че пръстите й са сгърчени. — Всички ли сме добре?

— Да. — Мади избърса сълзите от бузите си. — Всички сме добре. Мисля, че вече можем да слезем.

— Добра идея. Софи, ти как си, момичето ми?

— Добре съм. Да излизаме оттук!

Тя успя да се измъкне от колата и да заобиколи от другата й страна, когато краката й се подгънаха и за малко да се свлече на земята. Подпря се с ръце на покрива и се опита да си поеме въздух.

— Това се вика каране! — възхитено рече Мади.

— О, благодаря ти.

— Ела, момичето ми! — Пилар я обърна към себе си и я прегърна, усети как силно се тресеше в ръцете й. Разтвори прегръдката си и се обърна и към Мади. — Ела, момичето ми. — Мади се притисна силно към гърдите й и сълзите й потекоха на воля.

28.

Заслепен от ужас, ярост и облекчение, Дейвид затвори вратата. Когато шумът от отдалечаващата се полицейска кола съвсем се изгуби, той отново прегърна Мади и я залюля в ръцете си сякаш беше бебе.

— Ти си добре. — Притисна устни към лицето й, после към косата й. Едва сега успя да си поеме дъх, колко ли време бе минало след първото телефонно обаждане. — Добре си и си жива и здрава. — Произнасяше това вече десетки пъти.

— Добре съм, татко. Не съм ранена, нямам даже драскотина. — Но когато го прегърна през врата, всичко преживяно отново изплува пред очите й. — Софи караше като един от онези състезатели, който вие с Тео обичате да гледате по телевизията. Направо беше страшно гот!

— Страшно гот, значи — вече малко по-спокоен, той зарови нос в косата й, докато Тео я потупваше по гърба.

— Значи все едно си била на състезание. — Тео се опита по мъжки да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Чувстваше в гърдите си тежест и страх. — Аз ще се погрижа за багажа, татко. Ти трябва да пазиш ръката си.

Неспособен да говори, Дейвид само кимна с глава и пусна Мади. Момиченцето му, неговото малко момиченце беше живо, това беше единственото, за което можеше да мисли. Преди по-малко от час би могъл да я загуби.

— Всичко е наред, татко — повтори Мади. — Всички сме живи и здрави. Ето, виж, мога да вървя. Малко се поразтреперих, но после ми мина. Но Тео може да донесе новите ми придобивки. — Тя потърка бузата си в лицето на баща си. — Ако знаеш как напазарувахме! Нали, Пилар?

— Да. Ще дойда да ти помогна, Тео — предложи Пилар.

— Недей, аз и Тео ще се справим и без теб.

— Какво си направила с косата си? — Дейвид прекара ръка по главата на Мади и я спря на шията й.

— Освободих се от част от нея. Какво ще кажеш?

— Мисля, че така изглеждаш по-голяма. Станала си почти колкото мен. Дявол да го вземе, Мади, все още не ми се иска да порастваш. — Той въздъхна и отново притиска устните си към главата й. — Само една минутка, може ли?

— Разбира се.

— Толкова много те обичам. Ще ти бъда много благодарен, ако не ме плашиш така за в бъдеще.

— Не бях го планирала, тате. Почакай да видиш новата ми рокля. Страшно върви на прическата.

— Чудесно. Хайде бягай, донеси си покупките.

— Ще останеш, нали? — обърна се Мади към Пилар.

— Да, ако искаш.

— Мисля, че трябва да останеш. — В това време Тео отиде за багажа и Мади затича след него с новите си модерни обувки.

— О, Дейвид, така съжалявам!

— Не казвай нищо. Остави ме да те погледам. — Той обхвана лицето й с длани и ги плъзна по косите й. Кожата й беше хладна, а очите — огромни и изпълнени с тревога. Но тя беше тук и беше цяла. — Само да те погледам.

— Аз съм добре.

Той я притисна към себе си.

— А как е Софи?

— И тя е добре. — Онази опъната струна, която я държеше изправена и стабилна се скъса, когато се гушна в него. — Господи, Дейвид, какво можеше да стане! Нашите деца! Никога в живота си не съм била толкова изплашена, ужасена, застрашена. И през цялото време докато ставаше това, те бяха… Те бяха удивителни, чудесни, запазиха пълно самообладание. Не исках да оставям Софи да се оправя сама с полицията, но пък и не исках Мади да се прибере вкъщи сама, затова…

— Спокойно, Тай сигурно вече е при нея.

Пилар отново си пое дъх, този път значително по-леко.

— Тогава всичко е наред.

— Хайде, влизай. — Дейвид я прегърна я задържа до себе си. — И ми разкажи всичко поред.

Тайлър закова колата зад полицейския автомобил и спирачките изсвистяха. Под светлината на фаровете Софи го гледаше как прекосява пътя. Виждаше го достатъчно добре, за да разпознае яростта, която го изпълваше. Постара се да бъде спокойна, когато се отдели от полицая, който я разпитваше, и тръгна към него.

Той я сграбчи така бързо и така силно, че почти изкара въздуха от гърдите й. Никога не се бе чувствала по-сигурна и по-защитена, когато се сгуши в неговата прегръдка.

— Надявах се, че ще дойдеш. Наистина се надявах.

— Има ли ти нещо? Ранена ли си някъде?

— Не. Обаче джипът… Мисля, че му прецаках скоростите. Тай, нямах никакви спирачки! Разбираш ли? Просто колата нямаше спирачки. Знам, че ще я вземат и проверят, но ти казвам, тя няма спирачки!

Думите извираха от устата ти, отначало на пресекулки, сетне гласът й стана по-уверен и по-овладян.

— Това не беше случайност. Нито злополука. Не беше механична повреда. Някой искаше да ми навреди и изобщо не го е било грижа, че майка ми и Мади също щяха да пострадат. По дяволите, та тя е само едно малко момиче! Малко, обаче умно, много умно и кораво. Има страхотна жилка. Идеята да мина на по-ниска предавка беше нейна! А дори не знае да кара!

Яростта трябваше да почака. Софи трепереше и трябваше да се погрижи за нея.

— Децата винаги знаят всичко. Хайде, ела в колата! Време е някой друг да те повози.

Тя погледна назад.

— Струва ми се, че ще искат още да говорят с мен.

— Ще го направят утре. Отиваме си у дома.

— Добре. Само че имам няколко плика с покупки.

Тайлър се усмихна и прегръдката му стана по-нежна.

— Разбира се, че ще ги вземем. Може ли да зарежем покупките ти!

Когато й каза, че си отиват вкъщи, Тайлър имаше предвид точно това. Неговата къща. Софи не започна да спори с него, както обикновено правеше и той реши, че е наистина много разстроена и объркана от случилото се. Пренесе чантите и пликовете на верандата и се зачуди как да я успокои.

— Искаш ли гореща вана? Или пък питие?

— А какво ще кажеш за едно питие в горещата вана?

— Нямаш проблеми. Първо се обади на майка си, да знае, че си тук. И че ще останеш тук.

— Добре. Благодаря ти.

Тайлър изсипа половин туба гел за вана, който му бе останал от Коледа, във водата. Миришеше на бор и правеше мехурчета. Реши, че тя сигурно обича мехурчета. Жените по сериалите все в мехурчета се къпеха. Запали няколко свещи покрай ваната. Пак по телевизията беше видял, че те умират за свещи, докато се къпят, поради какви причини, все още не можеше да проумее. Напълни една чаша с вино, постави я на перваза на ваната и се отдръпна, за да види как изглежда всичко. След миг Софи влезе в банята. Прегръдката й му каза, че е уцелил в десетката.

— Макмилън, обичам те.

— Да бе, знам. Нали все така казваш.

— Не. В този момент, точно в този момент те обичам и в никой друг няма да те обичам повече. Обичам те толкова, че ще ти позволя да дойдеш с мен.

Какво?! Във вана с мехурчета? Да не е луд! Изобщо нямаше подобно намерение. И ако пропускаше да види предимствата пред унижението, то си бе за негова сметка.

— Този път ще откажа. Събличай се и влизай.

— Ех, ти! Романтичен първобитен човек! Само половин час и ще се съм като нова.

Той я остави и отиде да донесе покупките. Мислеше си, че ако занесе вещите й направо в спалнята, ще я накара да размисли дали да си тръгне. Според него това бе първата крачка към преместването й в този дом.

Тайлър взе чантата, куфарчето и четири, мили Боже! четири огромни плика с покупки и ги внесе в къщата. Трябваше да се занимава с нещо и да отвлича вниманието си, за да отклони в известен смисъл мисълта си от инцидента.

— Какво си купила? Малки павета гранит ли? — Тайлър хвърли пликовете на леглото и в този момент куфарчето й падна на земята и се отвори, при което голяма част от съдържанието му се разпиля по пода.

Защо ли жените носеха толкова много излишни неща със себе си? Примирен със съдбата, той приклекна и започна да събира вещите обратно. Така, бутилка вода, издут бележник с телефонни номера, химикалки, добре, но защо й бяха необходими цяла дузина! Червило.

Заинтригуван той го отвори и завъртя. Замириса му на Софи.

Малки ножички. Хм. Кламери за хартия, аспирин, нещо, което приличаше на пухче за пудра, несесер за нокти, лак, други неща, които го накараха да се зачуди, защо изобщо носи чанта и какво ли слага в нея.

Ментова вода за зъби, неотворена опаковка бонбони, мини касетофон, кибрит, влажни кърпички, няколко дискети, няколко папки, шишенце е безцветен лак за нокти.

Удивително, помисли си Тайлър, как така не беше се изкривила под тежестта на куфарчето, след като го носеше непрекъснато. Колкото да мине времето той прехвърли папките. Имаше скъсан лист на първата реклама, цяло тесте от листа с нахвърляни бележки и още толкова напечатани.

Тайлър намери изявлението за пресата със забележките върху него. Със стиснати устни прочете английския вариант и реши че е силно, въздействащо и умно написано.

Не че беше очаквал нещо друго.

След което видя рекламата със заплахата.

Стреснат, той се изправи, като държеше в ръка снимката и ксерокопието на плика, в който бе пристигнала. И все още ги стискаше, когато отвори вратата на банята.

— Какво е това, по дяволите?

Софи беше почти заспала. Премигна изненадано и първото, което видя, беше изкривеното му от гняв лице. А второто — листа, който държеше в ръката си.

— Защо си ровил в куфарчето ми?

— Няма значение. Как е попаднало това нещо тук?

— Дойде по пощата.

Леко колебание, съвсем леко, но достатъчно, за да разбере, че тя обмисля отговора.

— Не се опитвай да ме излъжеш, Софи! Питам те кога дойде това нещо?

— Вчера.

— И кога смяташе да ми го покажеш?

— След няколко дни. Виж, не можеш ли да почакаш, докато свърша с банята все пак? Гола съм и съм покрита с глупави мехурчета.

— След няколко дни значи?

— Да, исках първо да помисля. Отидох в полицията. А днес го показах и на Линк, така че да разбера мнението му на адвокат. Мога да се оправя с този боклук, Тай.

— Аха. — Той я загледа. Лицето й бе посивяло от умора. — Ти наистина си страшна в оправянето, Софи. Бях забравил тези ти способности.

— Тай… — Тя удари с юмрук във водата, когато той излезе и затвори вратата след себе си. — Почакай! — Изскочи от ваната и се наметна с една хавлия, без дори да се избърше. Изтича след него, оставяйки по пода мокри следи и мехурчета пяна.

Викаше подире му, проклинаше и тичаше, докато чу как външната врата на къщата се хлопна. Запали външните лампи и го видя да крачи с широки сърдити крачки към лозята. Затегна възела на кърпата върху гърдите си и изскочи след него.

Босите й крака почувстваха хладните малки камъчета, които я боцкаха, и това предизвика нови проклятия, докато продължаваше да тича след него.

— Тайлър! Почакай само една минута! — Софи викаше и ругаеше зад гърба му, докато осъзна, че говори на италиански и това сигурно звучи в ушите му като обещания за вечна любов. — Слушай какво, идиот такъв! Ти си страхливец! Спри веднага и се бий като мъж!

Тъй като рязко спря и се обърна, тя просто налетя в устрема си върху него. Дишаше тежко като локомотив и се опитваше да се задържи на босите си изранени крака.

— Къде си тръгнал? — попита го сърдито.

— По-добре стой далеч от мен!

— Грешиш! — Тя го удари с юмрук по гърдите. — Искаш да ме удариш? Добре. — Софи вирна брадичката си, — Предпочитам честен бой пред това да избягаш навън.

— Както съм ядосан, а повярвай ми, много съм ядосан, може и да набия някого, Но аз никога не удрям жена. По-добре се прибирай вкъщи. Цялата си мокра и полугола. Ще изстинеш.

— Ще се прибера, когато и ти се прибереш. Всъщност можем да уточним нещата още сега. Тук. Ти си бесен, защото не дотичах веднага при теб с това гнусно парче хартия. Е, добре, съжалявам, направих онова, което сметнах за най-правилно.

— Да, само че това е половината истина. Ти наистина правиш онова, което мислиш за най-правилно, но не съжаляваш. Изненадан съм, че дори ми се обади тази вечер, след като някой се опита да те убие, просто ей така.

— Тай, това са различни неща. Това тук е просто една глупава картинка. Нямах намерение да те тревожа и не исках да позволя тази глупост да разстройва теб или когото и да било друг.

— Тя нямало да позволи! Ето на, това си ти! А приказките ти, че работим в екип, че сме, партньори! Дрън-дрън, та пляс!

Сега той викаше и ругаеше, и то така, че Софи зяпна насреща му от изненада Беше само един голям и много ядосан мъж, който изливаше яростта си.

— Ти решаваш какво да дадеш, колко и кога. Всички трябва да се съобразяват с теб, с твоята програма, с твоите планове. Добре, дявол да го вземе! Софи! Омръзна ми! Цялата тази шибана работа ми омръзна! Не мога повече! Разбери, че те обичам! — Той я грабна в прегръдките си и я вдигна във въздуха. — Ако обаче чувството не е равностойно, не е споделено и от двете страни, то просто е нищо. Разбираш ли? Нищо! — Ядосан и на двамата, той я пусна на земята. — А сега върви вкъщи и се облечи. Ще те закарам у вас.

— Моля те, недей! Моля те! — тя го хвана за ръката, когато той отстъпи встрани. — Господи, моля те! Не си отивай. — Отново трепереше цялата, но не, както когато животът й беше застрашен. Сега трепереше много повече, защото беше застрашено нещо много важно. — Съжалявам. Толкова съжалявам! Не ми се сърди! Не искам да те тревожа, а всъщност те обиждам. Разбери, свикнала съм да се грижа сама за себе си, да вземам решения и да ги изпълнявам.

— Но така повече няма да продължава. Ако не можеш да се промениш, значи сме си губили времето.

— Прав си. И това ме плаши. Разбирам колко е важно за теб и че може да те накара да си отидеш. А аз не искам. Прав си, аз сгреших. Исках да се справя сама, така, както аз си знам, но сгреших. Викай по мен, ругай ме, карай ми се, само не ме гони!

Гневът и яростта му изчезнаха внезапно, както винаги ставаше, когато беше с нея, и той се почувства изненадан и изпразнен.

— Ще изстинеш. Да влизаме вътре!

— Почакай! — Гласът му бе така равнодушен, че предизвика тръпка на ужас. — Само ме изслушай.

Тя стисна ръката му, сетне сграбчи с пръстите си ризата му. Ако сега той се обърнеше и си тръгнеше, Софи знаеше, че ще бъде много самотна. Толкова самотна, колкото никога не е била досега.

— Слушам те.

— Когато писмото пристигна, много се ядосах. Мислех единствено за това, че негодникът, бях сигурна, че е Джери, използва собствената ми работа, за да ми се подиграва. Опитва се да ме стресне, да ме изплаши, но аз няма да му позволя. Няма да му позволя да ме тревожи. Нито мен, нито майка ми, нито никой от хората, на които държа и обичам. Мислех, че ще мога да се справя сама и да ти спестя грижите и безпокойството. Но сега, докато стоя тук, осъзнавам, че ако ти беше направил същото, аз щях да бъда бясна и толкова сърдита, колкото си и ти в момента.

Гласът й се прекърши и Софи почувства, че ще се разплаче. Това не беше честна тактика, напомни си с известно съжаление тя.

— Аз те обичам. Това е може би единственото нещо, с което не мога да се справя. Дай ми шанс, дай ми възможност да се поправя. Помолих те да не си отиваш. Това е нещо, което не ми се е удавало да постигна — да обичам някого, да имам нужда от него и да успея да го задържа.

— Аз не съм баща ти. — Тайлър хвана с ръка брадичката й. Видя как очите й се пълнят със сълзи. Видя и усилията, които полага, за да ги удържи. — Не се страхувай. Ако аз поема част от грижите ти, това няма да те направи по-слаба. Нито по-безпомощна. Софи.

— Той винаги оставяше някой друг да се оправя с трудните и неприятни неща. — Тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Знам какво правя, Тай, когато отблъсквам хората, за да се справя сама с проблемите си. Знам какво се опитвам да докажа. Съзнавам, че е глупаво и егоистично. Но невинаги успявам да се възпра и да не го правя.

— Значи ти липсва практика. — Той хвана ръката й. — Казах ти и преди, че съм луд по теб, нали?

По гръбнака й премина тръпка.

— Да, каза ми. — За да се успокои, тя допря сплетените им ръце до бузата си. — Никога преди не съм била луда по някого. И никой не е бил луд по мен. Изглежда, че ти си единственият.

— Това ми харесва. Значи сме квит?

— Предполагам, че да. — Устните й се извиха. Той правеше всичко така лесно, помисли си Софи. Единственото, което се искаше от нея, бе да му позволи да се грижи за нея. — Ама че нощ!

— Да се връщаме и да довършим започнатото. — Тайлър я прегърна през раменете и я поведе към къщата, като автоматично я подпря, защото тя накуцваше. — Удари ли се?

Доволният му тон с нотка на закачка в него не убягна от вниманието й.

— Стъпих накриво, докато тичах след един голям и много смел cilo33.

— О, това сигурно съм бил аз. И освен това разбирам достатъчно италиански, за да разбера, че жената, която обичам, ме нарича задник.

— Да, но много нежно. След като знаеш толкова добре италиански, защо не завършим нощта като… — Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му една дума на този език, като в същото време го смушка в ребрата.

— Мм! — Тайлър нямаше и понятие какво му каза, но почувства как кръвта зашумя в главата му. — Мисля, че това ще трябва да ми го преведеш.

— С удоволствие — рече Софи. — След като влезем вътре обаче.

Пилар се изненада да види Тайлър на вратата на кухнята толкова рано сутринта. Изненада я също така и огромният букет цветя, които той държеше в ръце.

— Добро утро.

— Здрасти. — Той влезе, пристъпвайки неловко от крак на крак. — Не очаквах да те видя тук, иначе щях да набера… — Объркан, той размаха букета. — Щях да набера повече.

— Аха, разбирам. Донесъл си ги за Мади, нали? — Трогната, Пилар се надигна и го целуна по бузата. — Ти наистина си добро момче.

— Ами… може и така да е. Как се чувстваш?

— Добре. Щастлива. — Пилар отиде до вратата и извика Мади.. — Софи беше удивителна. Не трепна. Като скала.

— Такава си е Софи. Дадох й почивка днес, оставих я да се наспи. — Той погледна към Мади, която влезе в кухнята. — Здравей, хлапе.

— Здрасти. Какво е това?

— Букет. Цветя. За теб.

Веждите й се събраха в недоумение.

— За мен? Че защо?

— Аз трябва да вървя. Само да кажа чао на Дейвид и Тео. — Пилар целуна леко момичето по бузата, — Довиждане, миличко.

— И защо ми носиш цветя? — попита Мади.

— Защото чух, че си се държала страхотно. — Протегна букета към нея. — Не ги ли искаш?

— А, искам ги. — Тя пое цветята, обзета от вълнение. Беше странно усещане, като някакъв мускулен спазъм, помисли си Мади. Но много приятно. — Досега никой не ми е подарявал цветя.

— Има време, ще ти подаряват. Мислех, че трябва да ти подаря нещо и за това, че си умна. Впрочем, какво си направила с косата си?

— Подстригах я. Харесва ли ти?

— Аз… само попитах. — Изчака, докато тя взе една ваза. Новата прическа й придаваше вид на самодива, помисли си Тайлър. Момчетата щяха да обикалят около прозорците й, осъзна с леко съжаление той. — Искаш ли да дойдеш днес с мен? Трябва да проверя лозята за мана, а после да погледна как върви работата в старата дестилационна. Започва и плевенето.

— Чудесно! Искам!

— Върви се обади на баща си.

Когато седна в колата до Тайлър, Мади скръсти ръце в скута си.

— Искам да те питам две неща.

— Добре. Давай.

— Ако бях с десет години по-голяма и имах гърди, щеше ли да ме ухажваш?

— Господи, Мади! Какви ги говориш!

— Спокойно, не те свалям, нищо подобно. Беше ми хрумнало нещо такова, когато дойдохме тук, но го изхвърлих от главата си. Ти си прекалено стар за мен, пък аз не съм готова за истинска връзка, нито за секс.

— Много умно от твоя страна.

— Но все пак искам да знам дали момчетата ще ме харесват. Теоретично.

Тайлър прокара ръка по лицето си.

— Теоретично и като оставим настрана въпроса с гърдите, защото това не е най-важното нещо, ако ти беше с десет години по-голяма, вече щях да съм луд по теб. Разбра ли ме?

Тя се усмихна и си сложи слънчевите очила.

— Добре. За гърдите обаче не си прав. Момчетата само казват, че се интересуват от личността и интелигентността на жената. Някои от тях твърдят, че се интересуват от краката или дупето. Но аз знам. Най-много ги интересуват гърдите.

— И откъде си толкова сигурна?

— Много просто. Защото ние имаме, а вие — не.

Той отвори уста да каже нещо, но млъкна. Това не беше точно най-подходящата тема за спор с едно петнадесетгодишно момиче.

— Каза, че имаш два въпроса.

— Да. — Мади се обърна към него. — Предлагам ти идея. Гроздова терапия.

Гроздова терапия ли? Че какво е това?

— Четох за нея. Кремове и друга козметика за кожа въз основата на семена от грозде. Мислех си, че можем да направим производствена линия.

— Можем какво?

— Трябва да проуча още малко въпроса, да направя опити. Но една фирма във Франция вече го прави. Ние можем да разработим и да превземем американския пазар. Нали разбираш, червеното вино съдържа антиоксиданти — полифеноли и…

— Мади, знам всичко за полифенолите.

— Добре. Но виж сега, семената на гроздето, които вие изхвърляте по време на производството на вино, съдържат антиоксиданти. А те са много полезни за кожата. Освен това можем да използваме и билки. Една истинска екологична, здравословна и полезна козметична линия.

Екологична и здравословна. Здраве и красота. И какво още? Щеше да го побърка това девойче!

— Виж какво, хлапе, аз произвеждам вино, а не кремчета за лице.

— Но можеш да правиш и кремчета — настоя Мади. — Аз ще събера семената и ще опитам. Нали каза, че искаш да ми подариш нещо и за акъла, който имам. Ето, подари ми това.

— Всъщност мислех да ти подаря една химическа лаборатория — промърмори Тайлър. — Нека да помисля.

Възнамеряваше да мисли след работа, но Мади имаше други планове.

Софи беше сред лозята, наблюдаваше как работниците плевят с големите си остри коси. Мади се упъти право към нея и заговори, преди Софи да успее да продума и една дума дори.

— Знаеш ли, бихме могли да се ориентираме към гроздова терапия, както онази френска фирма.

— Така ли? — Софи присви устни, което беше сигурен признак, че мисли задълбочено. — Това е интересно, защото веднъж опитах маската им за лице. Беше направо фантастична.

— Но ние произвеждаме вино! — намеси се Тайлър.

— И винаги ще го правим — съгласи се Софи. — Това обаче не означава, че трябва да изключим всички останали дейности. Пазарът за козметика от природата е огромен. И на мен ми беше дошло наум, но трябваше да изоставя тази мисъл, защото имахме тежка година и много други неща изискваха вниманието ми. Сега обаче може би е дошло време да обсъдим този въпрос. Разширяването на полето на дейност никога не пречи. — Тя очевидно вече мислеше върху идеята. — Ще ми трябват повече данни.

— Аз мога да ги събера — въодушеви се Мади. — Много съм добра в търсенето и събирането на данни.

— Значи се смятай за наета. След като изследванията преминат на стадий разработки, ще ни трябва морско свинче. За опитите.

Те се обърнаха едновременно и изгледаха Тайлър. Той пребледня. Направо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.

— А, не! Забравете!

— По дяволите! — Веселото изражение от лицето на Софи изчезна, когато зърна двете фигури, които вървяха през лозята. — Май наистина ще трябва да забравим. Полицията е тук. Клермонт и Магуайър. Едва ли вестите, които ни носят, са добри.

Вестите наистина бяха лоши. Дори много лоши, помисли си Софи, докато седеше във всекидневната на Тайлър. И четирите колела на колата й били повредени. И това беше толкова сигурно, колкото че виното е било отровено. Бе подозирала, че резултатът ще бъде такъв. Но когато чу безпристрастните факти, по кожата й отново пролазиха тръпки.

— Да, често използвам тази кола. В началото карах моята, но тя е двуместна. А през този ден и трите бяхме в града, пазарувахме за сватбата на майка ми. Трябваше ни по-голяма.

— Кой знаеше за плановете ви? — попита Магуайър.

— Много хора. Цялото семейство. Срещнахме се със съдия Мур, така че вероятно и нейното семейство е знаело. — Имахте ли срещи?

— Не точно. Наминах край Линкълн Мур, преди да се присъединя към останалите за обяд. През другата част от деня бях свободна.

— И кое е последното място, където спряхте за повече време? — попита Клермонт.

— На вечеря. Вечеряхме в „Мууз“ на Вашингтон Скуеър. Колата бе паркирана за около деветдесет минути. От седем до осем и половина. Или там някъде. После си тръгнахме.

— Имате ли идея, госпожице Джиамбели, кой би искал да ви причини това?

— Да. — Тя смело срещна очите на Клермонт. — Джеръми де Морни. Той е свързан и с отравянето на виното, и с незаконните присвоявания, и с всеки един от проблемите на семейството ми тази година. Вярвам, че е планирал и използвал братовчед ми. И след като му го казах лично, едва ли ще бъде много щастлив, ако остана жива.

— Разпитахме господин Де Морни.

— Сигурна съм, че е имал алиби и отговор на всеки от въпросите ви. Но аз знам, че е виновен.

— Видели сте какво е изпратил на Софи — намеси се ядосано Тайлър и се изправи на крака. — Това си беше чиста заплаха и той почти я осъществи.

— Не можем да докажем, че господин Де Морни е изпратил писмото. — Магуайър се загледа в Тайлър, който крачеше из стаята. Има големи ръце, помисли си тя. Де Морни е бил направо като пластилин в тях. — Установихме със сигурност, че е бил в Ню Йорк по времето, когато писмото е изпратено от Чикаго.

— Намерете начин да докажете участието му — отговори Тайлър. — Това е ваша работа.

— Мисля и вярвам, че той е убил баща ми. — Софи се опита да запази спокойствие. — Сигурна съм, че омразата му към него е в основата на всичко, което се случи и продължава да се случва. Той може да казва, че това е бизнес. Но не е. Всичко е на лична основа.

— Ако любовната връзка между господин Авано и бившата госпожа Де Морни е действителната причина, то господинът е чакал доста време, за да осъществи своето отмъщение.

— Не, не сте прави — неочаквано се намеси Мади. — Ако е искал да го направи както трябва, така че всеки да си получи заслуженото, естествено е да му трябва време.

Клермонт се обърна към момичето и кимна с глава, за да я насърчи да продължи.

— Ако беше нападнал бащата на Софи веднага след развода, на всеки щеше да му е ясно, че той го е сторил. — Тя замълча за известно време, анализирайки фактите и изграждайки теорията си. — Както аз например, ако искам да хвана за нещо Тео, изчаквам, обмислям нещата и решавам кога и как да го издебна и изработя най-добре. И когато го направя, той изобщо не очаква и дори не може да разбере какво е станало и защо така му се е случило. — Тя кимна. — Така е научно и право да ви кажа, действа почти безотказно.

— Това хлапе е гений — възхити се Тайлър.

— Отмъщението е блюдо, което се сервира най-добре студено — размишляваше Клермонт, докато пътуваха обратно към града. — Пък и този вид отмъщение подхожда на профила на Де Морни. Той е умен, хладнокръвен и ерудиран. Има пари, положение, безупречен вкус. От типа хора е, които предварително планират всичко, изчакват и дърпат конците. Но не мога да приема, че човек от неговия тип ще рискува всичко, което има, заради един разрушен брак. Ти какво би направила, ако съпругът ти те измами?

— Аз ли? Ще го изритам незабавно, сетне по време на развода ще го скалпирам и ще направя всичко, на което съм способна, за да превърна живота му в ад. Ще набия и иглички в гърлото на куклата, с която се е забъркал. Но аз не съм нито умна, нито ерудирана.

— И после хората се чудят защо не съм се оженил. — Клермонт отвори бележника си. — Хайде да говорим още веднъж с Кристин Дрейк.

Беше много неприятно полицията да те посещава на работното място. Хората веднага започват да говорят, да клюкарстват, да сплетничат зад гърба ти. А на този свят нямаше нищо, което Крис да мрази повече от това. И виновна за цялата тази каша отново беше Софи.

— Ако искате да знаете моето мнение, проблемите, с които „Джиамбели“ се сблъска тази година, произтичат от това, че Софи е по-заинтересована да осъществи своята идея за рекламна кампания, отколкото да обърне внимание на хората, с които работи.

— А каква е нейната идея?

— Тя самата.

— И заради нейната самовлюбеност, според вас, разполагаме с четири смъртни случая, един ранен с огнестрелно оръжие и повреда на автомобил, което би могло да има фатален край за майка й, за едно дете и за самата нея.

Крис си спомни ледената ярост, която плъзна върху лицето на Джери в Ню Йорк, когато Софи и нейният фермер го обвиниха.

— Очевидно е раздразнила някого.

Но това не беше неин проблем, увери сама себе си. Изобщо не й влизаше в работата.

— Някой друг освен вас ли, госпожице Дрейк? — любезно попита Магуайър.

— Не е тайна за никого, че напуснах „Джиамбели“ с не особено приятелски чувства и поради причини, в чиято основа стои Софи. Не я харесвам и се възмущавам от факта, че ме измести от мястото, което заслужавах, за което имам повече опит и повече талант. Не е тайна също, че исках да я накарам да си плати за това.

— От колко време Де Морни и фирма „Льо Кьор“ ви ухажваха, въпреки че сте получавала заплата от „Джиамбели“?

— Няма закон срещу получаването на изгодни предложения, докато все още си на работа в една фирма. Това е бизнес.

— Е, от колко време?

Тя сви рамене.

— Свързаха се с мен за пръв път миналата есен.

— Кой, Джеръми де Морни ли?

— Да. Той подчерта, че „Льо Кьор“ ще бъде очарована, ако се присъединя към тях. Направи ми предложение и аз поисках малко време, за да помисля.

— И какво решихте?

— Просто осъзнах, че така, както стоят нещата, не съм особено щастлива в „Джиамбели“. Чувствах се творчески потисната.

— Въпреки това сте останали във фирмата още месеци наред. През този период поддържахте ли активни контакти с господин Де Морни?

— Няма закон, който да забранява…

— Госпожице Дрейк — прекъсна я Клермонт. — Ние разследваме убийства, търсим убиец. Вие ще ни улесните много, ако ни дадете ясна представа за нещата. А ние ви улесняваме, като ви задаваме въпросите тук, във вашия офис, където се чувствате удобно, вместо да ви закараме в участъка. Там, бъдете сигурна, атмосферата е доста по-неприятна. Поддържахте ли контакти с Де Морни през този период?

— И какво ако съм?

— По време на тези контакти давахте ли на господин Де Морни поверителна информация за „Джиамбели“? За бизнеса, за рекламната кампания, лична информация за навиците на членове от семейството, всичко, което сте знаели за тях?

Ръцете й се овлажниха. Станаха горещи и потни.

— Искам да повикам адвоката си.

— Това е ваше право. Вие избирате. Може да отговорите на въпросите ни и да ни помогнете тук или да не ни сътрудничите, което вероятно ще завърши с обвинение в съучастие в убийство.

— Не знам нищо за убийствата! Не знам нищо! И ако Джери… Господи! Господи!

Усещаше как паниката я връхлита. Колко пъти досега се бе връщала към сценария, който Тайлър описа в апартамента на Джери? Колко често се бе чудила дали онова, което той каза, дори само част от него, е истина?

Ако беше така, тя наистина ставаше съучастница. Беше свързана. И явно бе дошло време да прекъсне тази връзка, реши Крис.

— Бях принудена да играя твърдо, за да преуспея в бизнеса. Не знам нищо за убийствата, нито за отравянето на виното. Давах известна информация на Джери, да. Казах му за основните моменти в плана на Софи за стогодишнината, описах му идеите й за рекламната кампания и за програмата й. Той ме питаше и за лични неща, и аз му отговарях, но това бяха само клюки. Ако е направил нещо с Тони… — Тя трепна и очите й се напълниха със сълзи. — Не очаквам да ми повярвате. Всъщност не ме интересува дали ми вярвате или не. Но Тони наистина означаваше нещо за мен. Може би в началото започнах да се виждам с него, защото смятах това за допълнителен шамар, за отмъщение към Софи, но след това нещата се промениха.

— Бяхте ли влюбена в него? — В гласа на Магуайър се прокрадна симпатия.

— Той ме уважаваше. Обеща ми висок пост в „Джиамбели“. И щеше да изпълни обещанието си, ако бе останал жив. Знам това. Казах ви и преди, че се срещахме няколко пъти в апартамента на Софи. Но не и в нощта, когато беше убит — натърти Крис. — Отношенията ни бяха охладнели по онова време. Бях доста разстроена от това. Рене беше впила здраво ноктите си в него.

— Много ли ви заболя, когато той се ожени за нея?

— Беше ми все едно. — Крис стисна устни. — Когато ми каза, че се е сгодил, бях много ядосана. Не че исках да се женя за него, Бог ми е свидетел. Защо трябваше да го правя? И кому беше необходимо? Но обичах неговата компания, харесвах го и исках да бъда с него. Той беше добър в леглото, галантен любовник и оценяваше моя професионален талант и качествата ми. Не ме интересуваха и парите му. Мога да спечеля пари и сама. Рене не е нищо повече от една проститутка, която изсмуква мъже с пари.

— И сте й казали точно тези думи, когато миналия декември сте се обадила в нейния апартамент — отбеляза Магуайър.

— Може би. Не си спомням точно. Не се извинявам, че казвам онова, което мисля. Но между изразяването на лично мнение и убийството, има голяма разлика. Моите взаимоотношения с Джери бяха професионални. Ако е сторил нещо на Тони или на някого от останалите, да си отговаря, за действията. Нямам намерение да го прикривам. Не играя играта по този начин.

— Все същото — рече Магуайър, като седна зад волана на колата. — Никой никога не казва направо и ясно „Аз го убих, защото той ме отряза.“

— Дрейк беше доста уплашена. Цялата трепереше. От върха на косата до върха на пръстите. Очевидно мисли, че Де Морни е убиецът и че сега идва нейният ред.

— Той е доста гадно копеле, което много ловко се измъква.

— Да. Какво ще кажеш да го попритиснем повечко. Колкото по-хлъзгави са тези копелета, толкова по-силен трябва да е натискът върху тях.

29.

Джери нямаше никакво намерение да понася това. Този идиот полицай сигурно беше на заплата в „Джиамбели“. Сто процента. Не се и съмняваше.

Естествено, те не можеха да докажат нищо. Но мускулът на челюстта му се сви автоматично, докато прехвърляше съмненията в главата си. Беше сигурен, че не могат да докажат нищо. Беше действал много внимателно.

Джиамбели вече веднъж го бяха унижили публично. Любовният роман на Авано с жена му извади името Де Морни на показ. Накара хората да си чешат езиците. Това го принуди да промени живота си, целия си стил. Не можеше да остане женен за онази невярна кучка. Особено след като обществеността знаеше.

Това разклати престижа му и му коства високия пост във фирмата. В очите на прачичо му, който беше собственик и президент, щом един мъж не може да задържи жена си и конкурентът му я отнема, няма да успее да задържи и клиентите.

И Джери, който винаги бе смятал наследяването на „Льо Кьор“ за сигурно и несъмнено, беше получил болезнен ритник.

Джиамбели дори не пострадаха от това. Трите кучки устояха и дори се издигнаха още по-високо. Приказките, които се разпространяваха за Пилар, бяха по-скоро изпълнени със симпатия, а на Софи гледаха с открито възхищение. За недосегаемата Ла Синьора, както винаги, нямаше никакви приказки.

Нямаше, докато той не се погрижи да има, напомни си Джери.

Трябваха му години, за да планира и подготви изпълнението. Своето отмъщение, което трябваше да засегне Джиамбели право в сърцето и дори да ги унищожи.

То трябваше да прониже семейството право в сърцето. Недоверие, позор, скандал и всичко това, причинено от членовете на семейството. Идеалното отмъщение. Съвършеното!

Кой получи ритник в задника този път?

Но въпреки планирането и внимателните му стъпки те отново бяха обърнали нещата срещу него. Знаеха, че ги е надиграл, и се опитваха да го повлекат със себе си. Не, нямаше да им позволи.

Нима си мислеха, че ще търпи да спекулират с името му? Той, един Де Морни? Само при мисълта за това целият се разтреперваше и го заливаше непрогледна ярост.

Неговото собствено семейство му бе задавало въпроси. Бяха го разпитвали за бизнеса! Лицемери! О, когато сметките им набъбваха и пазарният дял на фирмата растеше, тогава не задаваха въпроси, нали! Но при първия сигнал, че може да бъдат замесени, веднага предадоха фронта.

Вече бяха готови да го направят изкупителна жертва. Те не му трябваха. Нямаше нужда от тях. Нямаше нужда от престорената им загриженост за неговата етика, морал, методи, за личните му мотиви и отмъщение. Нямаше намерение да ги чака да му поискат оставката, ако само посмееха да го направят. Финансово беше добре осигурен. Може би бе дошло време да си почине, да се оттегли от бизнеса. Една дълга ваканция, едно пълно отпускане.

Щеше да отиде в Европа. А там само репутацията и името, което носеше, щяха да му осигурят най-висшият пост, в която фирма си избереше. Но затова щеше да мисли, когато отново бъде готов да работи. Когато бъде готов да плати на „Льо Кьор“ заслуженото за тяхната нелоялност.

Преди отново да преструктурира и пренареди живота си обаче, Джери трябваше да свърши още една работа.

Този път сам, лично. Младият Макмилън си мислеше, че той няма куража да натисне сам спусъка. Нали така рече. Сега ще им покаже, обеща Джери на себе си. Ще покаже на всички на какво е способен.

Жените от рода Джиамбели щяха да платят скъпо и прескъпо за обидите, които бе изтърпял заради тях.

Софи изтегли електронната поща от офиса си. Предпочиташе да работи в Сан Франциско и там да получава докладите, бележките, въпросите. Но трябваше да се подчини. Беше й забранено да ходи в града без придружител. Временно.

Тайлър отказа да напусне лозята. Плевенето не бе приключило, точно започваше периодът на наливането на гроздовете, имаше малко паразити, листни въшки. Нищо тревожно, мислеше си Софи, докато отговаряше на едно запитване. Осите се хранеха с яйцата на листните въшки. Ето защо покрай лозята и тук-там сред тях бяха засадени храсталаци с къпини, които служеха за убежище на осите.

Не минаваше сезон без тези паразити да ги обезпокоят леко. Но имаше истории, които винарите обичаха да разказват за цели реколти, унищожени от малките пакостници.

Тайлър нямаше да помръдне, докато сам не се убедеше, че всичко е под контрол. А дотогава беше така заета с последните приготовления за сватбата на майка си, че не би могла да отдели време, за да отиде в офиса, а още по-малко в лозовите масиви.

Когато минеше сватбата, щеше да започне гроздоберът. Тогава никой нямаше да има време за нищо друго.

Работата и натоварената програма поне държаха мозъка й далеч от мислите за Де Морни и разследването. Бяха изминали цели две седмици откакто се бе въртяла по завоите без спирачки. Доколкото знаеше, разследването беше попаднало в застой.

Джери де Морни бе друг въпрос. Софи си имаше своите източници на информация и беше отлично осведомена за него. Знаеше, че е бил разпитван не само от полицията, но и от шефовете си. От висшестоящите в компанията „Льо Кьор“. От съвета на директорите, оглавяван от неговият прачичо, за когото се говореше, че е принципен и честен човек. Дано.

Почувства известно задоволство, когато разбра, че е бил притиснат до стената, така както бе притиснато нейното семейство. Между безмилостните юмруци на мълвата и подозрението.

Тя изтегли още един имейл и кликна с мишката, за да отвори файла на екрана.

Докато гледаше как екранът се изпълва, сърцето й изстина.

Беше копие на следващата реклама на фирмата, която щеше да излезе през август.

Представляваше семеен пикник. Слънчева поляна, нашарена от сянката на огромен стар дъб. Весела компания от хора, седнали около дълга дървена маса, отрупана с храна и напитки.

Картината, която Софи бе избрала, включваше няколко поколения от едно семейство. Млада майка с бебе в скута си, малко момче, което си играе с куче на тревата, бащата, който носи върху раменете си момиченце.

Начело на трапезата седеше възрастен мъж, който напомняше Илай, вдигнал чашата си с вино за наздравица. В картината имаше смях, веселие, родова памет, фамилни традиции.

Сега всичко бе променено. Ловко и много сръчно бяха заменили лицата на три от жените. Софи разпозна баба си, майка си и себе си. Собствените и очи бяха разширени от ужас, а устата й отворена във вик. Забита в гърдите й като нож, стърчеше бутилка вино. Имаше и надпис:

— Мръсен кучи син! — Тя включи принтера, за да разпечата картината, сетне я запамети и изключи компютъра.

Не, той нямаше да я уплаши, обеща си Софи. И нямаше да преследва семейството й безнаказано. Тя щеше да се справи с него.

Понечи да прибере копието в папка и се поколеба. Сети се как преди известно време Тайлър й се разсърди за нещо подобно. И тя му бе обещала нещо.

Слънцето грееше топло, бризът беше като целувка. Под брилянтно синьото небе, масивът Вакас беше тъмнозелен, хълмовете се стелеха, покрити със сочна трева.

Гроздовете бяха защитени от горещината от зелената тента на листата. Както казваше дядо му естествен природен чадър.

Реколтата беше наполовина узряла, но още беше далеч мигът, в която зърната щяха да започнат да променят цвета си. От зелени щяха да станат почти сини, сетне пурпурно лилави, докато се изпълнят с последните сокове на зрелостта. И тогава настъпваше гроздоберът.

Всеки стадий на растежа изискваше нежност, внимание.

Видя, че Софи застана до него, но продължи работата си.

— Мислех, че си се затворила в офиса и ще пропуснеш този прекрасен слънчев ден. Избрала си си най-ужасния начин на живот, ако питаш мен.

— Аз пък мислех, че един голям и важен винар като теб едва ли ще се занимава с всяка лоза поотделно. — Тя разреса косата му с пръсти. — Къде ти е шапката, момче?

— Някъде тук. Това „Пино Ноар“ ще узрее първо. Обзаложих се с Поли на сто долара за тези бебета. След пет години ще дадат най-добрата ни реколта. Той пък заложи на „Шенин Блан“.

— Тогава и аз ще участвам. Залагам на „Пино Шардоне“.

— Ти по-добре си спести парите. Ще ти се наложи да финансираш идеята на Мади.

— Това е новост и освен това е много обещаващ проект. Момичето вече ме затрупа с данни. Ще трябва да направим предложение на Ла Синьора.

— Ако искаш да разтриваш тялото си с гроздови зърна, бих могъл и аз да го направя. Нямаш проблеми. — Той се изправи, а коленете му изпукаха, когато стана. — Какво има, скъпа?

— Получих още едно съобщение, още една променена реклама. Получих я по файл, изпратен е електронната поща. — Ръцете му се свиха в юмруци и Софи ги хвана в своите. — Вече проверих откъде идва. Изпратена е с паролата на Пи Джей. Тя днес не ми е пращала поща. Някой друг е използвал нейния компютър или знае паролата й, и адреса. Може да дойде отвсякъде.

— Къде е сега?

— Вкъщи. Разпечатах я и я заключих в чекмеджето. Мисля да я изпратя на полицията, да я приложат към своите документи. Но исках да кажа първо на теб. Въпреки че не ми харесва идеята, предполагам, че трябва да — свикам съвета, така че всички в семейството да знаят и да бъдат предупредени. Но… исках да кажа първо на теб.

Тайлър стоеше неподвижно и стискаше ръцете й. Над главата му един облак засенчи слънцето.

— Има нещо, което искам да направя. Да хвана това мръсно копеле и да отделя кожата от костите му с тъп нож. Но докато настъпи този прекрасен ден, обещай ми нещо.

— Стига да мога.

— Не, Софи, обещай ми. Че няма да ходиш никъде сама. Дори от вилата до тук. Дори на разходка в градината. Или на пазар в минимаркета. Ясно?

— Разбирам колко се тревожиш, но…

— Нищо не разбираш, то е неразбираемо. Не може да се опише. — Той притисна устните си към дланта й. — Когато се събуждам нощем и ти не си до мен, ме облива студена пот.

— Тай!

— Замълчи, просто замълчи. Не съм обичал никого преди. Не очаквах, че това ще бъдеш ти. Но така стана. Да вървим да ти вземем багажа.

— Няма да се местя при теб.

— Но защо по дяволите? И без това прекарваш половината време при мен. И не ми давай разни глупави оправдания и обяснения, че трябва да си вкъщи, за да помагаш за сватбата.

— Не са глупави оправдания, а самата истина. И освен това си имам причина. Може да е неубедителна, но е причина. Не искам да живея с теб.

— Но защо? Кажи ми защо?

— Може би съм старомодна.

— Да бе, сигурно си старомодна! Няма спор!

— Може би съм старомодна — повтори Софи — само по този въпрос. Не мисля, че трябва да живеем заедно. Мисля, че трябва да се оженим.

— Това е само друг… — Той изведнъж осъзна какво му казва тя и спря насред изречението. — Хай!

— Да. И с този страхотен отговор, който току-що получих, вече мога да се върна и да се обадя в полицията.

— Знаеш ли, някоя прекрасен ден ти може би ще ма позволиш да си свърша работата както трябва. Но тъй като този ден явно все още не е настъпил, би могла поне да ми предложиш по традиционния начин.

— Искаш да ти предложа? Добре. Тай, ще се ожениш ли за мен?

— Разбира се. Ноември ме устройва напълно, — Той я хвана за лактите и я повдигна на няколко сантиметра от земята. — Бях планирал през ноември да те помоля аз, но ти както винаги ме изпревари. Ти винаги и във всичко трябва да си първа, бях планирал да се оженим, да си направим един хубав меден месец и да се върнем за зарязването. Нещо като подреден и символичен цикъл, не мислиш ли?

— Не знам, Ще трябва да си помисля.

— Ти също. — Той я целуна силно и я пусна на земята. — Хайде да свърша тук и ще отидем да се обадим на ченгетата, й на семейството.

— Тай?

— Какво?

— Само защото аз ти направих предложението не означава, че не искам пръстен!

— О, да. Ще го имаш.

— Искам аз да си го избера.

— Не, няма да стане.

— Защо? Нали аз ще го нося?

— Ти носиш и лицето си, но не ти си го избирала, нали?

Тя клекна с въздишка до него.

— Това няма абсолютно никакъв смисъл. — Но сложи глава на рамото му, докато той работеше. — Знаеш ли, когато идвах насам, бях уплашена и ядосана. Сега съм уплашена, ядосана и щастлива. Така е по-добре — реши Софи. — Много по-добре.

— Ето това сме ние — рече Тереза и вдигна чашата си, — Това, което сме избрали да бъдем.

Вечеряха на открито, почти като на картината в най-новата реклама на фирма „Джиамбели“. Това беше нарочен, преднамерен избор, помисли си Софи. Баба й щеше да застане с открито лице пред заплахата и да нанесе смъртоносния удар първа, ако е необходимо. Там, където трябва.

Вечерта беше топла, слънцето все още не бе залязло. В лозята зад градините и поляните гроздовете се наливаха със сок и сортът „Пино Ноар“, както Тайлър бе предрекъл, вече започваше да потъмнява.

Четиридесет дни до гроздобера, помисли си Софи. Имаше старо правило. Древен закон. Щом гроздовете започнат да потъмняват, остават четиридесет дни до гроздобер. Дотогава майка й щеше да се е омъжила и да се е върнала от сватбено пътешествие. Мади и Тео щяха да й станат брат и сестра и да тръгнат отново на училище. Тя щеше да планира своята собствена сватба, въпреки че бе помолила Тайлър да се закълне, че няма да обявяват все още намеренията си.

Животът трябваше да продължи, защото както каза Ла Синьора това бяха те. И бяха избрали да бъдат такива.

— Когато имаме проблеми — продължи Тереза, — ги решаваме общо. Цялото семейство. Приятелите ни са с нас. Тази година ни донесе много проблеми, промени и скръб. Но тя ни донесе и много радост. След няколко седмици ние с Илай ще имаме още един син и повече внуци. И — тя погледна към Мади, — доколкото разбирам, ново предприятие, Междувременно отново сме заплашени. Аз мислих много задълбочено кой може да го е направил. Джеймс? Какво е твоето мнение на юрист?

Джеймс остави вилицата и се опита да събере мислите си.

— Макар уликите да сочат, че Де Морни е свързан, дори и само като инициатор на незаконното присвояване и на отравянето на виното, нямаме конкретни доказателства. Твърденията на Донато не са достатъчни, за да бъде убеден прокурорът да повдигне обвинение по тези точки, нито по смъртта на Тони. Освен това се доказа, че Де Морни е бил в Ню Йорк, когато колата на Софи бе повредена.

— Може да е наел някой — започна Дейвид.

— Може, и аз съм съгласен с теб. Но докато полицията няма доказателства срещу него, нищо не може да се направи. Нито пък вие — добави Джеймс — можете да направите нещо. Моят съвет е да не се месите, да оставите нещата да се развиват и системата да работи.

— Не искам да те оскърбя, чичо Джеймс, теб или твоята система, но тя не работи особено добре. Донато беше убит, докато беше вътре в системата. А Дейвид бе застрелян направо на улицата.

— За тези два случая единствено италианските власти имат пълномощия, което връзва ръцете ни още повече.

— Но той измъчва Софи с тези реклами — намеси се Тайлър и отмести чинията си. — Защо да не бъдат проследени откъде идват?

— Бих искал да имам отговор. Де Морни не е глупав, нито пък е безразсъден. Ако той е в основата на всичко, повярвайте ми, покрил се е отвсякъде, изработил си е желязно алиби.

— Влязъл е в моя апартамент, седял е там и е застрелял най-хладнокръвно баща ми. Смятам, че това в никакъв случай не е особено умно. По-скоро е безразсъдно. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде преследван и измъчван, така както преследва и измъчва моето семейство.

— Софи. — Хелън посегна през масата. — Извинявай. Понякога правосъдието не е онова, което искаме да бъде или което очакваме.

— Той иска да ни унищожи — заговори спокойно Тереза. — Не успя. Нанеси ни много вреди, наистина, причини ни загуби. Но ще си плати за всичко. Днес е бил помолен да освободи мястото си в „Льо Кьор“. Доволна съм, че разговорите, които аз и Илай имахме с някой от членовете на съвета на директорите, и онези, които Дейвид проведе с тях, са допринесли за това. — Тя отпи от виното, оценявайки букета и аромата му. — Казаха ми, че го бил приел спокойно. Ще използвам цялото влияние, което имам, за да се погрижа да не получи работа в нито една от уважаваните винарски компании. Професионално той е унищожен.

— Това не е достатъчно — започна Софи.

— Но може да бъде — поправи я Хелън. — Ако е толкова опасен, колкото казваш, това ще го набута в ъгъла и ще го направи още по-нападателен. Като адвокат и като ваш приятел ви съветвам… моля ви всички, да го оставите, да го забравите.

— Мамо! — Линк поклати глава. — Ти би ли могла?

— Да. — Тази едносрична дума беше изречена твърдо и безапелационно. — За да защитя онова, което значи много повече за мен, бих. И ще го направя. Тереза, дъщеря ти ще се жени. Тя най-после намери щастието си. Пилар преживя немалко бури, вие също. Сега е време да празнувате, да тръгнете напред, а не да мислите за отмъщение, наказание и разплата.

— Ние всички защитаваме онова, което има най-голям смисъл за нас, Хелън. По свой си начин. Слънцето залезе — след кратка пауза рече Тереза. — Тайлър, запали свещите, моля те. Каква хубава вечер. Трябва наистина да й се насладим. Я ми кажи, все още ли твърдиш, че твоето „Пино Ноар“ ще бие моето „Шенин Блан“?

— Абсолютно. — Той обиколи масата, за да запали свещите. — Разбира се, макар че никой няма да спечели, защото нали се сляхме, — Беше застанал начело на масата. Вдигна глава и погледна Тереза право в очите. — Та като заговорих за сливане, трябва да ви кажа, че ще се оженя за Софи.

— По дяволите, Тай! Ти ми обеща!

— Спокойно — рече той толкова естествено, че тя наистина млъкна. — Ти ме помоли за това, но мисля, че не беше особено добра идея.

— О, Софи! — Пилар скочи от масата и се хвърли към дъщеря си.

— Мамо, исках да изчакаме след вашата сватба, за да ви кажем, но тази голяма уста тук не може да пази тайна.

— И това също беше нейна идея — съгласи се Тайлър, като отново обиколи масата. — Тя почти никога не греши, затова й е много трудно да го преглътне, когато сбърка. Аз пък си мислех, че просто напоследък ни липсват добри новини. Ето, заповядай.

Хвана ръката на Софи и я задържа. Извади един пръстен от джоба си и го надяна на пръста й. Беше с един-единствен квадратен диамант.

— Трябва да ти хареса.

— Защо не можеш просто да… Прекрасен е!

— Беше на баба ми. Макмилън на Джиамбели. — Тайлър взе ръката й и я вдигна, за да я целуне. — Джиамбели на Макмилън.

Софи въздъхна.

— Наистина те мразя, когато си прав.

Отмъщението, реши Джери, вкарва по-бързо в леглото двама непознати, отколкото политиката. Не че беше наложително да я вкара в леглото си. Но защо не. Рене беше по-лесна, отколкото си бе представял.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. И да ме изслушаш. — Де Морни посегна и взе ръката й. — Страхувах се, че си повярвала на отвратителните слухове, които Джиамбели разпространяват за мен.

— Не бих повярвала на нито една тяхна дума. — Рене се облегна назад на дивана и се настани удобно. Зад и над омразата й към Джиамбели на дневен ред стоеше един мъж с много пари. Защото нейните бяха почти на свършване. Оказа се, че Тони, дяволите го взели, е бил нечестен с нея. Остави й доста малко, дори вече й се наложи да продаде някои от бижутата си. И ако не хванеше скоро някоя едра риба, щеше да е принудена да започне работа.

— Не казвам, че съм играл суперчестно. Напротив, това ми е работата. Но „Льо Кьор“ през цялото време беше зад мен. Докато нещата не се объркаха.

— Звучи точно както Джиамбели се отнесоха с Тони.

— Така е. — О, значи имаше какво да използва тук. Както и нейната омраза, за да обърне нещата в своя полза. — Донато ми предлагаше вътрешна информация. И аз я вземах. Разбира се, Джиамбели не можаха да преглътнат това. Не можеха да позволят хората да повярват, че са били предадени от свой. И затова набедиха мен. Обвиниха ме, че съм подкупвал, принуждавал и още един Бог знае какво. А аз вземах само онова, което ми се предлагаше. Че кой не би го направил? Да не съм опрял пищов в главите им!

Той спря изведнъж и стисна ръката й.

— Господи, Рене, прости ми. Какви ги говоря. Извинявай.

— Няма нищо. Ако Тони не ме беше мамил с онази малка скитница, която работеше за Софи, сега все още щеше да е жив.

И аз нямаше да съм почти разорена, възмути се Рене.

— Крис Дрейк. — За повече ефект той притисна челото си с ръка. — Не знаех за връзката й с Тони преди да я наема на работа при мен. Мисълта, че би могла да има нещо общо със смъртта на Тони…

— Ако е имала, щеше все още да работи за „Джиамбели“. Те са зад всичко. Само те.

Нима не бе попаднал точно на когото трябва! Та тази жена беше идеалният инструмент! Щеше му се да се бе сетил да я използва по-рано.

— Те провалиха репутацията ми. Работих така упорито, за да се издигна и да постигна нещо в живота си. Може би не би трябвало да искам да печеля толкова много! — продължи да пуска фитили Джери.

— Но нали това е най-важното в живота! Да печелиш пари!

Джери се усмихна доволно.

— Аз съм мъж, който мрази да губи. Каквото и да е. Знаеш ли, когато за пръв път те видях, не знаех, че ходиш с Тони, и си помислих… Е, както и да е. Реших, че нямам никакъв шанс да те спечеля, така че сметнах за най-разумно да не го смятам за загуба. Още вино?

— Да, благодаря. — Тя изви кокетно устни, обмисляйки какво да отговори, докато той наливаше виното. — Бях омагьосана от чара на Тони — започна Рене. — И се възхищавах на неговите амбиции. Винаги са ме привличали умните бизнесмени.

— Наистина ли? Ех, и аз бях един от тях — рече уж натъжено Джери и й Подаде виното.

— Виж какво, Джери, ти все още си. Ще видиш че ще си стъпиш на краката.

— Иска ми се да ти вярвам. Обмислям да се преместя във Франция. Имам вече няколко предложения оттам. — Или ще имам, помисли си намусено той. Но, разбира се, че ще имам! — За щастие нямам нужда от пари. Спестил съм достатъчно, мога спокойно да избирам. Може би ще ми се отрази добре, ако попътувам малко, да се насладя на плодовете на труда си през изминалите години.

— И аз обичам да пътувам — изтърси Рене.

— Но не мисля, че бих могъл да напусна Америка, преди да оправя нещата тук. Докато не се справя с Джиамбели, лице в лице. Ще бъда откровен с теб, Рене, защото мисля, че ти ще ме разбереш. Искам да ги накажа за това, че изсипаха тази мръсотия върху мен.

— Разбирам те. Много добре те разбирам. — Можеше да бъде взето за жест на симпатия или нещо такова, когато сложи ръката си върху сърцето му. — Те винаги са ме третирали като нещо евтино, второкачествено. Нещо, което лесно може да бъде пренебрегнато. — Напъна се да изкара няколко сълзи от очите си и гласът й да прозвучи по-драматично и искрено. — Мразя ги!

— Рене. — Той се приближи леко към нея. — Може би двамата ще успеем да намерим начин и да им отмъстим. И за двама ни.

Много по-късно, когато тя лежеше гола, с глава на рамото му, Джери се усмихваше в тъмнината. Какви неведоми пътища има понякога съдбата! Вдовицата на неговия враг Тони щеше да разчисти пътя му към Джиамбели и да го заведе право в леговището им. В сърцето, което той щеше да изтръгне.

Би трябвало да бъде забавно. Рене се облече много внимателно за ролята, която трябваше да изиграе. Тъмен, консервативно строг костюм, къс, лакиран с блед лак маникюр. Двамата с Джери бяха разработили всички детайли. Какво ще каже, как ще го каже. Как да се държи. Той я накара да репетира репликите и жестовете си безброй пъти. Беше малко досаден според нея и не точно по вкуса й. Проявяваше се като прекалено взискателен, но тя смяташе, че ще го опитоми. Ако го задържеше достатъчно дълго, разбира се.

Засега й беше полезен, забавен и за временно ползване. А той, както повечето хора, я подценяваше. Дори не подозираше колко е наясно, че той също я намира полезна, забавна и за временно ползване.

Но Рене Фокс не беше глупачка. Не и по отношение на мъжете.

Джери Де Морни беше изцапан с мръсотия до възела на скъпата си вратовръзка. Ако не беше той човекът, замислил отравянето на виното, тя щеше да си отреже главата, мислеше си Рене, докато обличаше костюма. Щяха да дадат хубав урок на тези гадни Джиамбели. Един добър ритник в задника, подсмихна се тя. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Де Морни е умен и дяволски ловък и ще успее да постигне онова, което и тя желаеше.

Така че Рене сметна, че отиването й в отдел „Убийства“ с кутията в ръка, щеше да бъде първата стъпка към едно доста доходно и много изгодно за нея бъдеще.

— Искам да видя инспекторите Клермонт или Магуайър — започна тя и видя Клермонт да става иззад бюрото си. — О, инспекторе! — Беше добре, че го позна веднага. Това винаги ласкаеше мъжете. — Трябва да ви видя и да говоря с вас. Веднага. Неотложно е. Моля ви…

— Спокойно, госпожо Авано. — Той я хвана за ръката. — Какво ще кажете за едно кафе?

— О, не, не мога. Не мога да преглътна нищо. Не съм спала цяла нощ.

Тя се бе съсредоточила в ролята си и не забеляза неговия бърз поглед към Магуайър.

— Ще поговорим в кафето на участъка. Защо не ми кажете какво ви е разтревожило?

— Да. Аз… Инспектор Магуайър! Добре, че и вие сте тук. Толкова съм объркана. — Рене остави кутията на масата, побутна я към центъра, сякаш колкото може по-далеч от себе си, и седна. — Подреждах някои от вещите на Тони. Документите му. Не бях се наканила досега, защото не можех, нямах сили. Намерих тази кутия на най-горния рафт в неговия кабинет. Представа, нямах какво има в нея. Вече бях открила всички полици, застраховки. — Тя стисна ръцете си. — В неговата кутия за бижута имаше ключ. Спомних си, че съм го виждала и преди, но не знаех за къде е. Оказа се; че е за тази кутия. — Тя я докосна леко. — Отворете я вие, моля ви. Не искам да виждам тези неща отново… — Документи — продължи тя, когато Клермонт отвори кутията и започна да вади листове хартия. — Счетоводни книги, или както там им казват, от онази фалшива сметка, която откриха Джиамбели. Значи Тони е знаел за нея. И затова го убиха. Той е намерил доказателство. Опитал се е да стори нещо. И това му коства живота.

Клермонт погледна сметките и кореспонденцията и подаде листовете на Магуайър.

— Смятате, че съпругът ви е бил убит заради тези документи?

— Да, Да. Точно така. — Този детектив какво, да не би да беше идиот, помисли си Рене. — Страхувам се, че може би съм отчасти отговорна. Страхувам се от това, което може да ми се случи. Знам, че някой ме следи — рече тя почти шепнешком. — Звучи параноично, но съм сигурна. Измъкнах се от апартамента си като крадец, за да дойда тук. Мисля, че са наели някого да ме следи.

— Кой?

— Джиамбели. — Тя посегна и хвана ръката на Клермонт. — Сигурно се чудят дали си спомням, но съвсем ми беше излязло от ума, докато не открих тази кутия. И ако разберат, че знам, ще ме убият.

— Че знаете какво?

— Че Софи уби моя Тони. — Рене покри устата си с ръка и пожертва част от грима си, като пусна няколко сълзи.

— Това е сериозно обвинение. — Магуайър стана да й донесе няколко хартиени кърпички. — Защо мислите така?

Рене преглътна, ръката й очевидно трепереше, когато взе кърпичката.

— Когато намерих тази кутия, си спомних. Беше много отдавна, преди повече от година. Прибирах се вкъщи. Софи беше там. Тя и Тони се караха на горния етаж. Беше бясна, а той се опитваше да я успокои. Дори не разбраха, че съм се прибрала. Отидох в кухнята. Можех да ги чувам оттам, Софи ругаеше, както тя си знае, особено когато е в лошо настроение. Каза, че това не е негова работа. Да не се меси. Не чух какво й отговори Тони, защото гласът му беше тих. — Рене попи сълзите си с кърпичката. — Тони никога не й викаше, нито й повишаваше тон. Той я обожаваше. Но тя… Мразеше го, заради мен. Сметката на Кардианили, тя произнесе това име, но аз не обърнах внимание тогава. Трябвало да остави на мира тази сметка. Ако той направел нещо със счетоводните документа щял скъпо да плати за това. Каза го много ясно: „Ако не оставиш тази работа, Ще те убия.“ Тогава излязох от кухнята, защото се ядосах. Почти в същия момент и тя изфуча по стълбите. Видя ме, каза нещо на италиански и излезе от апартамента. — Рене си пое дъх и тихо въздъхна. — Когато попитах Тони за какво става дума, видях, че целият трепери, че е много разстроен. Но той ме успокои! Каза, че ставало дума за бизнес и че Софи само изпуснала малко пара. Забравих за случката. Софи често изпускаше пара по този начин. Никога не съм мислела, че може да извърши онова, което каза. Но явно го е направила. Тони знаеше, че е свързана с незаконните присвоявания и затова тя го уби.

— Тъй. Ново двайсет. — Магуайър се облегна на стола си, когато останаха сами с Клермонт. — Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че за някой, който не е спал цяла нощ, изглеждаше прекалено свежа. За човек, който се страхува за живота си и е толкова объркан е доста странно как не е забравила да се облече така, че обувките и чантата й да съответстват на панталона и сакото.

— Ти си истински специалист й света на модата, партньоре. Няма начин да е открила тази кутия току-що. Та тя е обърнала всички чекмеджета и най-забутаното ъгълче от кабинета му още в деня на смъртта му, за да е сигурна, че ще прибере всяка стотинка.

— Магуайър, струва ми се, че вдовицата Авано не ти харесва много.

— Не ми харесват хора, които ме смятат за глупачка. Въпрос. Ако е намерила тези документи още тогава, защо мълча досега? Защо ги извади днес? Ако не ги е намерила тогава, кой й ги е дал?

— Де Морни е в Сан Франциско. — Клермонт събра връхчетата на пръстите си заедно. — Чудя се докъде ли са стигнали той и вдовичката.

— Едно е сигурно. И двамата имат зъб на Джиамбели и искат да натопят Софи. А Рене Фокс го иска много силно.

— Толкова много, че да дава фалшиви показания в полицията?

— О, тя се забавляваше. Освен това е достатъчно умна, за да знае, че не ни каза нищо, за което можем да я подведем под отговорност. Нищо не можем да докажем. Не знаем дали и кога е намерила тези документи. Ако пък стигнем до разследване, единственият аргумент ще бъде нейната дума, че е видяла Софи и баща й да се карат преди повече от година. За нещо си. Няма начин да я хванем, дори и да искаме.

— Обаче няма смисъл да се ожени за Авано и да го убие на другия ден. С това не печели нищо, а и сега не печели нищо, като обвинява Софи.

— Ако се хванем на тази въдица, дето ни я мята, тя ще получи своето малко отмъщение. Ще задоволи долната си душичка. Ето какво иска сега.

— Да. Същото, което иска и Де Морни. — Клермонт се изправи. — Я да се поразмърдаме и да видим доколко двамата са свързани и как.

30.

Рене се отпусна на дивана до Джери и посегна към чашата с шампанско.

— Научих много интересна информация днес във фризьорския салон.

— И каква е тя?

— Ще ти кажа. — Тя прокара пръст по гърдите му и спря по средата. — Но ще трябва да си платиш.

— Наистина ли? — Той взе ръката й и я ухапа леко по китката. — Готов съм.

— О, този вид плащане също е хубав, но аз искам нещо по-така. Хайде да излезем, любовнико. Изморих се да стоя все тук. Изведи ме някъде, в някой клуб, където има хора и музика и стават интересни неща.

— Скъпа, знаеш, че също обичам забавленията. Но няма да е особено умно да ни виждат заедно на публични места. Все още не.

Тя се намуси, сетне се гушна кокетно в него.

— Ще отидем някъде, където никой не ни познава. Пък дори и да ни познаят, Тони е мъртъв от месеци. Никой не очаква от мен да живея цял живот сама.

От информацията, която бе получавал в Ню Йорк, Джери бе наясно, че Рене не бе тъгувала нито ден за Тони.

— Изчакай съвсем мъничко още. Ще бъдеш възнаградена за лишенията. Когато приключим тук с всичко и всички, ще отидем в Париж. Е, какво успя да научиш днес?

— Ако си послужа с речника на онази пачавра Крис, кучка номер три дава за кучка номер две малко парти в петък вечер. Нощта преди сватбата. Женско парти. Обзавела е истински фитнес-център за цялата нощ във Била Джиамбели. Масажи, маски, маникюр, бодибилдинг, сауна, басейн, изобщо всички глезотии.

— И какво ще правят мъжете, докато жените се оставят да ги мачкат и масажират?

— Предполагам, че ще гледат порнофилми и ще мастурбират. Те пък ще си правят тяхното ергенско парти в къщата на Макмилън. Булката и младоженецът не бива да бъдат заедно в нощта преди сватбата. Носело нещастие! Лицемери!

— Това е интересно! — И беше точно възможността, която беше очаквал. — Трябва да разберем къде ще бъде всеки от тях. А какъв по-подходящ момент за нашата акция от нощта преди щастливото събитие. Рене, ти си истинско бижу!

— Не искам да бъда бижу. Искам да имам бижута!

— След една седмица, в Париж, ще получиш всичко, което заслужаваш. Но първо ти и аз ще си направим една разходка до Вила Джиамбели в петък вечер.

Искаше всичко да бъде идеално. Да бъде нощ, която всички да запомнят и след години да си говорят за нея с удоволствие и смях. Беше го планирала, организирала и премислила, с всички подробности и в детайли. Чак до аромата на свещите, необходими за ароматерапията. След двадесет и четири часа, мислеше си Софи, майка й щеше да облече своята сватбена рокля, но последната си вечер като свободна жена щеше да прекара по невероятно женствен начин.

— Когато произведем нашите продукти, може би ще трябва да ги продаваме директно на фитнес-центровете за известно време — се обади Мади, докато нареждаше маслата на масажната маса. — Трябва да ги направим толкова привлекателни, че хората да умират за тях.

— Ти си умно момиче, Маделин. Но тази вечер никакъв бизнес. Тази вечер ще поглезим женствената си същност.

— А ще си говорим ли за секс?

— Разбира се. Няма да си обменяме рецепти, като някои лелки я! Ето това е жена, която държи на точността.

— Софи! — Облечена в своята дълга бяла роба, Пилар заобиколи басейна. — Не мога да повярвам, че си направила всичко това.

Около басейна бяха подредени няколко дивана и салонни столове. Вечерното осветление се смесваше със светлината на залеза, а откъм градината се носеше ухание на цветя, Масите бяха отрупани с различни екзотични плодове и шоколад, бутилки вино и газирана вода, кошници и вази с цветя.

От бронзовата скулптура в стената, изтичаше вода и падаше в басейна, като добавяше ромоленето си към чувствената нежна музика.

— Исках да постигна ефекта на римска баня. Харесва ли ти наистина?

— Прекрасно е. Чувствам се като кралица.

— А когато свършим, ще се чувстваш като богиня. Къде са другите? Не бива да губим ценно време.

— Горе. Сега ще ги доведа.

— Не, ти стой тук, мамо. Мади, налей на мама малко вино. Тази вечер тя няма да вдигне дори малкото си пръстче, за да си вземе шоколад. Аз ще се погрижа за всичко.

— Какво вино предпочиташ? — попита Мади.

— Засега само вода, мила, благодаря. Каква прекрасна вечер! — Пилар отиде до отворената врата и се разсмя. — Масажи и маси на верандата. Това само Софи може да го измисли!

— Никога досега не съм ходила на масаж.

— Ммм, Ще ти хареса.

Докато говореше, Пилар хвърли поглед към градината и прекара ръка по косата на Мади, след което я задържа на рамото й. Това движение накара всичко вътре в момичето да затрепти. Тя се почувства стоплена и закриляна по особен начин и въздъхна.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Мади подаде чашата на Пилар. — Всичко е наред. Аз съм готова и очаквам… нещо прекрасно.

— Блъфираш — рече Дейвид, докато пуфтеше с пурата между зъбите си и се опитваше да фиксира Илай.

— Така ли мислиш? Залагай, синко, и сваляй картите си.

— Хайде, татко! — Тео също държеше пура между зъбите си и се чувстваше истински мъж. — Трябва, да имащ здрави гащи!

Дейвид сложи своите чипове върху купчината.

— Плащам. Покажи ги.

— Три малки аса — започна Илай и видя в очите на Дейвид блясък. — Които обаче стоят точно до две красиви дами.

— Кучи син!

— Един шотландец никога не блъфира, когато става дума за пари, синко. — Илай прибра чиповете с широк замах.

— Същият този шотландец ме е скалпирал толкова пъти, че трябва да нося перука, когато сядам да играя покер с него. — Джеймс махна с ръка, в която държеше чаша. — Ще се научиш, няма страшно.

Линк се упъти към вратата, където се почука.

— Някой да не е поръчал стриптийзьорки? Знаех си, момчета, че няма да ме оставите на сухо.

— Това е пицата — отвърна Тео и скочи.

— Още пица? Тео, ти не можеш да погълнеш повече пица!

— Със сигурност мога — отвърна той на баща си през рамо. — Тай каза, че мога.

— Аз пък казвам, че може да е поръчана за мен. Защото той изгълта цялата последна поръчка.

Линк хвърли на Тайлър поглед, изпълнен със съжаление.

— Не можа ли да уредиш някоя стриптийзьорка да донесе лицата?

— Нямаше нито една. Имало конференция на погребалните агенти и всички бяха наети.

— Ясно, позната история. Е, дано поне да е с люти чушлета.

— Господи, Софи, каква прекрасна идея!

— Благодаря ти, лельо Хелън. — Те седяха една до друга, с плътни зелени маски, наложени върху лицата им. — Исках мама да се отпусне и да се почувства добре.

— Това със сигурност ще стане. Виждаш ли там Тереза и Мади, правят си педикюр и спорят?

— Ъхъ — усмихна се Софи. — Не са на едно мнение за името на козметичната серия, която все още дори не сме произвели. Не знам дали е заради Мади или заради идеята, но настроението на баба е доста приповдигнато.

— Радвам се да го чуя. Бях се притеснила много за нея, за всички вас, след последния ни разговор. Идеята на Рене да превърне Тони в невинен герой, а теб да изкара виновна за онази работа с Кардианили… Това направо ме шокира.

Софи се стегна.

— Това беше глупав и грешен ход. Според мен зад всичко стои Де Морни. И това е първата наистина грешна стъпка, която предприема. Значи се е паникьосал.

— Може би. Но ни създаде достатъчно главоболия. — Тя вдигна ръка. — И това е последното, което смятам да кажа по този повод. Тази нощ не е нощ за проблеми. А за прошка. Къде е Пилар?

Няма да мисля за това сега, напомни си Софи. Ще мисля само хубави неща.

— В зала В, по-известна като банята за гости на долния етаж. Пълен масаж на тялото. Трябва да си близо до душовете.

— Супер. Аз съм следващата.

— Шампанско? — попита Мария.

— Мария! — спря я Софи и стана. — Днес няма да сервираш. Ти си гостенка.

— Но лакът ми вече изсъхна! — Тя показа ръцете си. — След малко отивам на педикюр.

— Тогава можеш да ми го донесеш там.

— Ето това вече е приказка. Сега те харесвам.

Мария погледна към младата жена, с майчина нежност и любов.

— Ти направи майка си наистина щастлива тази вечер.

— Вече всичко ще бъде добре.

— Ти със сигурност знаеш как да доставиш удоволствие на една жена.

Джери прокара ръка по бедрата на Рене, стегнати в тесните черни панталони.

— Още не си видяла всичко. Това ще бъде нощ, която ще се помни. От всички.

Вървяха през лозята. Трябваше да повървят доста пеша, а и сакът, който носеше, ставаше все по-тежък с всяка измината стъпка. Но това нямаше значение. Защото щеше да го направи сам, със собствените си ръце. Нещо, което не бе правил никога. Какво ли щеше да изпита? Дали само приятното забавление и удовлетворение, което бе чувствал досега, или нещо истинско и дълбоко. Вълнуващо и опасно.

А ако нещо се провалеше, щеше да пожертва Рене, без да се замисли. Но Джери нямаше намерение да се проваля.

Знаеше разположението на всички сгради. Благодарение на Дон и Крис имаше пълна представа за алармените инсталации и как да ги избегне. Беше само въпрос на търпение и внимание. И на чиста амбиция.

Преди да е дошла зората Джиамбели щяха да бъдат по един или друг начин унищожени.

— Стой до мен — нареди той на Рене.

— Това и правя, Не знам дали ще им развалим партито, но ми се щеше да бъда толкова сигурна, колкото си и ти, че ще успеем.

— Никакви колебания. Знам какво правя и как да го извърша. Когато винарната избухне в пламъци, те всички ще излязат да се погреят на огъня, като лелки на пикник.

— Не ми пука дали ще превърнеш шибаната им винарна в пепел. — Всъщност цялата се разтреперваше при мисълта за изгорялата винарна. Дори й се искаше да танцува около нея. — Само не искам да ни хванат.

— Прави, каквото ти казвам и няма да ни хванат. Когато излязат и са прекалено заети да гасят пожара, ние ще се вмъкнем и ще поставим пакета в стаята на Софи. После ще избягаме. Скачаме в колата и за пет минути сме в града. Обаждаме се на полицията от уличен автомат, правим анонимното си донесение и се прибираме в твоя апартамент, където ще пием шампанско, преди димът да се е разсеял.

— Старата баба ще подкупи ченгетата. Няма да позволи скъпоценната й внучка да влезе в затвора.

— Може би. Нека се опита, това за нас няма значение. Те ще бъдат разорени. Рано или късно човек намира правилната клечка, онази, която ще подпали останалите. Нали и ти това искаш?

Нещо в гласа му накара по гръбнака й да преминат студени тръпки. Но тя кимна.

— Точно това искам.

Когато стигнаха винарната, Джери извади ключове. Дон беше достатъчно хитър да направи дубликати, а той пък бе още по-хитър да си извади свои собствени.

— Това трябва да бъде хвърлено в залива, след като приключим — рече той и пъхна ключа в първата ключалка. — Никой няма да има нужда от тях след тази нощ. Ще трябва доста да се потрудят, за да обяснят как е започнал пожарът в заключена сграда. — С това изречение Джери отвори вратата.

Софи лежеше на масажната маса и гледаше звездите.

— Мамо, аз маниачка ли съм?

— Да.

— Това лошо ли е?

Пилар погледна дъщеря си.

— Не. Понякога е много досадно, но не е лошо.

— Дали не пропускам да видя гората заради дърветата? Защото непрекъснато задълбавам в детайлите.

— Понякога. Защо питаш?

— Чудя се какво бих могла да променя в себе си, ако можех. Ако изобщо бих могла.

— Не трябва да променяш нищо.

— Защото съм идеална? — попита Софи с усмивка.

— Не, защото си моя дъщеря. Това заради Тайлър ли?

— Не, заради мен. Откакто… е, не съм съвсем сигурна откога, но започнах да се съмнявам, че знам какво искам и как да го постигна.

— Не си ли сигурна вече?

— О, не, все още съм сигурна. Все още знам какво искам и как да го направя. Но нещата, които искам, се промениха. Чудя се дали всъщност те не са били през цялото време около мен и под носа ми, а аз не съм ги виждала. Аз… може ли да ни оставите за малко — помоли тя масажистката. След което седна, вдигна чаршафа до гърдите си и се обърна към майка си. — Моля те, не се разстройвай.

— Няма.

— До не много отдавна все още исках ти и татко да се съберете, да бъдете заедно. Исках го, защото не знаех как да искам нещо друго. Смятах, че той трябва да бъде онова, което аз искам от него. Не онова, което ти искаше, или онова, което той си беше, а онова, което аз исках да бъде. Това беше детайл, нещо, което ме бе завладяло, и затова пропусках цялостната картина. Трябваше да променя начина си на мислене.

— Аз не бих го направила. Ти беше добра дъщеря, когато той ти позволеше. Ти искаше да бъдеш такава, нуждаеше се от това. Ето защо не бих го променила.

— Благодаря ти. Много ми помогна. — Тя хвана китката на майка си и я обърна, за да провери колко е часът. — Точно полунощ е. Бъди щастлива, мамо! — Софи притисна ръката на майка си към бузата си и понечи да легне отново.

— Какво е това? Прилича на… О, Господи! Винарната! Винарната гори! Мария, бързо! Върти на девет-едно-едно. Винарната гори!

Софи се изтърколи от масата, скочи и в движение нахлузи робата си.

Както предсказа Джери, всички изскочиха от къщата. Викове, тревожни гласове, забързани тичащи стъпки. Скрит в сенките на градината, той преброи фигурите, завити в бели халати, които тичаха по пътеката и през поляната към винарната.

— Влизаме и излизаме — прошепна Джери на Рене. — Елементарно като игра на дама. Този път ти водиш.

Беше му дала разположението във вилата и бе обяснила къде се намира стаята на Софи, но той настоя тя да влезе първа. Възможно бе да е направила грешка или да се бе объркала. Кълнеше се, че е влизала в стаята на Софи само веднъж, но според него го беше правила поне два пъти.

Не можеше да рискува да запали лампите, надяваше се, че светлината на фенерчето ще му бъде напълно достатъчна. Трябваше само да остави пакета в гардероба й, където полицаите, дори и да бяха пълни идиоти, неминуемо щяха да го намерят.

Джери вървеше след Рене по стъпалата към терасата, оглеждайки се през рамо. Можеше да види прекрасните оранжеви и златни отблясъци на пожара в нощното небе. Прекрасна, живителна светлина. Какво удоволствие му доставяше само! Осветяваше фигурите, които тичаха и се суетяха като изплашени нощни пеперуди, привлечени от пламъците.

Щяха да успеят да загасят пожара, разбира се, но не бързо. Щеше да им трябва време, за да осъзнаят, че водата е спряна заради системата за поливане, време, за да дойдат на себе си, време, през което щяха да гледат безпомощно как избухват бутилките, как изгаря оборудването, машините, как техният бог се превръща в пепел.

Е, какво щеше да каже онова селянче сега? Нямал бил кураж и здрави гащи да си свърши сам мръсната работа? Нали така му бе подхвърлил Макмилън. Джери сви счупената си ръка. Тя все още го болеше. Ще видим кой има по-здрави гащи, когато изгрее слънцето!

— Джери, за Бога! — просъска Рене откъм стаята на Софи. — Какво правиш? Не сме тръгнали на екскурзия! Сам каза, че трябва да бързаме.

— Винаги трябва да си оставяш един миг за удоволствие, скъпа. — Той пристъпи и прескочи на терасата. — Сигурна ли си, че това е нейната стая?

— Да.

— Добре тогава. — Джери отвори вратата и се шмугна вътре. И в този миг лампите светнаха. Отсрещната врата се отвори и на прага й застана Софи.

Неочакваната гледка замъгли съзнанието му, а изненадата скова мозъка му. Преди да успее да се осъзнае, беше нападнат от една разярена жена.

Тя скочи върху него, полузаслепена от яростта, която я изгаряше. Когато заби зъбите и ноктите си в плътта му, зрението й все още беше замъглено и преливаше по краищата в червено от кръвта, която я бе ударила в главата. Единствената й мисъл беше да му причини болка, истинска, непоносима болка. Когато той започна да вие, тръпката на задоволство се разля в нея като изригваща от вулкан лава.

Джери я отблъсна, удари я в лицето, но Софи дори не усети. Опитваше се да стигне очите му с току-що оформените си остри нокти, лакирани в яркочервено. Задъхана, останала без въздух, с ръце, свити като щипки на рак, тя заби нокти в лицето му.

Болката го подлуди. Без да мисли, единствено с цел да се освободи, той я отхвърли настрани и я запрати право върху треперещата Рене. Можеше да помирише собствената си кръв. Това не беше предвидено. Софи отново проваляше идеалния му и толкова внимателно обмислен план. Недопустимо! Когато тя отново се изправи, готова да скочи върху него, той извади пистолета от джоба си и сложи пръст на спусъка.

Почти бе натиснал спусъка с треперещия си пръст. Но тя се дръпна, очите й просветнаха, пълни с ярост, страх и изненада.

Е, ето ни най-накрая, помисли си Джери, очи в очи. Но той искаше повече от отмъщение. Той искаше да бъде задоволен.

— Какво, не е ли интересно? Би могла да изтичаш навън с останалите, Софи. Но това сигурно е съдба. Да свършиш като своя нищо и никакъв баща. С куршум в сърцето.

— Джери, трябва да се махаме оттук! Веднага! — Рене също се изправи, като гледаше стреснато пистолета. — Господи! Какво правиш? Не можеш да я застреляш!

— Нима? — Напротив, помисли си той. Можеше и това беше като откровение. Повече нямаше да има никакви неприятности от нейна страна. — И защо да не мога?

— Но това лудост! Това е убийство! Не искам да бъда съучастница в убийство. Аз си отивам! Още сега. Дай ми ключовете от колата. Дай ми проклетите ключове, ти казах!

— Млъкни, да ти го начукам! — произнесе студено Джери и с почти отсъстващ поглед и незабележим жест обърна пистолета и я удари по главата. Рене падна като покосена, но той дори не погледна към нея. Защото не откъсваше очи от Софи.

— Тя беше досадна като конска муха. По този въпрос и двамата сме на едно мнение, нали? Освен това беше безполезна. Сега всичко е точно. Ти ще го оцениш, Софи. Чуй какво е станало. Рене е запалила пожара. През цялото време е искала да ти отмъсти. Преди няколко дни е ходила при ченгетата, опитвайки се да ги убеди, че ти си убила баща си. А тази вечер е дошла тук, запалила винарната и влязла в твоята стая, за да остави доказателства срещу теб. Ти си я хванала, борили сте се и тогава е изгърмял пистолетът. Пистолетът — добави Джери, — използван при покушението срещу Дейвид Кътър. Накарах ги да ми го изпратят. Много съм предвидлив, нали? Това също ще можеш да оцениш. Ти си мъртва, а нея ще я обесят за това. Колко чистичко и подредено!

— Защо?

— Защото никой не може да свърже моето име с тази работа. И защото никой не може да си позволи да си играе с него. Вие, Джиамбели, си мислехте, че имате всичко, а сега ще свършите в калта.

— Заради баща ми ли? — Можеше да види ярките оранжеви пламъци през отворената врата зад него. — Правиш всичко това, защото баща ми те измами?

— Измами ли каза? Той ме обра! Окраде ме! Жена ми, гордостта ми, живота ми. А какво загуби ти? Нищо. Само получи някоя и друга синина. Аз трябва да си взема всичко обратно. Щях да съм доволен само да ви разоря, но убийството е по-добро решение. Ти си ключът, Софи. Тереза вече не е млада. Майка ти няма способностите, които биха възстановили фирмата. Без теб всичко ще бъде мъртво. Сърцето, душата и мозъкът на фирмата си ти. Баща ти беше използвач, лъжец и крадец.

— Да така е. Такъв беше. — Никой нямаше да се сети да я потърси, помисли си отчаяно Софи. Никой нямаше да се откъсне от пожара и да се върне тук, за да я спаси. Щеше да бъде убита след няколко секунди. И щеше да посрещне смъртта сама. — И ти си същият, че и много повече.

— Ако имахме време, можеше да поспорим по този въпрос. Но аз съм малко притеснен, така че… — Той вдигна пистолета с още един сантиметър. — Ciao bеllа.

— Via a farti fottere — прокле го Софи с най-спокойния си глас. Искаше да си затвори очите, да се помоли, да си помисли за нещо хубаво, да си представи нещо, което иска да вземе със себе си. Но ги остави отворени. Очакваше смъртта. Когато изстрелът прозвуча, тя се люшна. И видя как на ризата на Джери Де Морни се появява червено петно, което става все по-голямо и по-голямо.

По лицето му премина изненада, след което още един изстрел разтърси тялото му и той падна. На вратата стоеше Хелън с димящ пистолет в ръката.

— О, мили Боже! Лельо Хелън! Господи! — Краката й се подгънаха и Софи се свлече на леглото. — Той щеше да ме убие. Най-хладнокръвно!

— Знам. — Хелън бавно прекоси стаята и седна тежко на леглото до Софи. — Върнах се да ти кажа, че мъжете дойдоха. Да не се тревожиш. Видях…

— Той искаше да ме убие! Така както е убил баща ми!

— Не, скъпа. Той не е убил баща ти. Аз го направих. Аз — повтори Хелън и пусна пистолета на пода. — И много съжалявам за това.

Не! Но това е пълна лудост!

— Използвах точно това оръжие. То е на баща ми. Никога не е било регистрирано. Не знам защо го взех с мен онази нощ. Не мислех да го убивам. Аз… Не бях планирала това. Тони искаше пари. Отново, пак. Това никога нямаше да свърши.

— За какво говориш? — Софи хвана Хелън за раменете и я разтърси. В стаята миришеше на барут и на кръв. — За какво говориш, за Бога!

— За Линк. Баща ти използваше Линк срещу мен. За да ме изнудва. Линк… Боже, помогни ми! Линк е син на Тони.

— Ще го овладеят! Те вече… — Пилар връхлетя в стаята откъм терасата и спря като закована. — Господи! Софи!

— Почакай. — Софи се изправи на крака. — Не влизай! Не пипай нищо! — Въздухът не й стигаше, но тя мислеше, при това мислеше много бързо. — Лельо Хелън, ела с мен! Веднага ела с мен! Не можем да останем тук.

— Това щеше да съсипе Джеймс и Линк. Аз бях виновна за всичко.

Софи вече можеше да върви, повлече Хелън към терасата.

— Кажи ни! Кажи ни бързо, нямаме много време.

— Аз убих Тони. Пилар, аз те предадох. Предадох и себе си. Всичко, в което вярвах.

— Но това не е възможно! В името на Бога, какво става тук! Кажете ми!

— Тя спаси живота ми — рече тихо Софи. Във въздуха се чуваха експлозии, защото бутилките гърмяха в избата. — Джеръми де Морни щеше да ме убие с пистолета, с който е било стреляно по Дейвид. Поискал да му го изпратят, като сувенир. Хелън, какво се случи с баща ми?

— Искаше пари. През всичките години се свързваше с мен винаги когато му трябваха пари. Всъщност никога не ги поиска направо, нито ме заплашваше. Само споменаваше името на Линк. Какво добро момче бил, колко умен и обещаващ младеж. След което казваше, че се нуждае от малко пари назаем. Аз спах с Тони, Пилар — рече изведнъж Хелън и започна да плаче тихичко. — Преди много години. Бяхме млади. Джеймс и аз имахме проблеми. Бях му сърдита и бях така объркана. Разделихме се за няколко седмици.

— Спомням си — прошепна Пилар.

— Отидох при Тони. Той беше мил, разбираше ме, успокояваше ме. Беше така симпатичен и нежен. Вие вече не живеехте заедно, ти дори мислеше да се разделите. Наистина беше очарователен, привличаше вниманието. Такъв, какъвто Джеймс никога не е бил. Не, нищо не ме оправдава. Нямам извинение. Аз позволих това да се случи. След това бях толкова засрамена, толкова отвратена от себе си. Но всичко бе свършило и не можеше да се поправи. Открих, че съм бременна. Не беше от Джеймс, защото не бяхме спали заедно от няколко седмици. Тогава направих следващата ужасна грешка. Казах на Тони. Какво очаквах? Със същия успех бих могла да му кажа, че смятам да сменя прическата си. От него не можеше да се очаква да плаща за една нощ неблагоразумие, нали? Така че трябваше да плащам аз. — Сълзите безмълвно се стичаха по лицето й. — И аз плащах.

— Значи Линк е син на Тони?

— Не, Линк е син на Джеймс. — Хелън погледна предизвикателно и умолително Пилар. — Той е син на Джеймс, единствено гените не са негови. Той не знае, никой от двамата не знае. Направих всичко, което можах, за да залича онази нощ. За Джеймс, за Линк. Господи, за тебе, Пилар! Спах със съпруга на най-добрата си приятелка. Бях млада, глупава и много сърдита, но никога не си го простих. Направих всичко за да откупя тази грешка. Давах му пари всеки път, когато поискаше. Дори не знам колко.

— И не си могла повече да му даваш — заключи Пилар.

— В нощта на празненството… ми каза, че трябва да ме види. Каза ми къде и кога. Аз отказах. За пръв път. Това го ядоса, вбеси го и той ме заплаши. Ако не съм направела каквото искал, щял да отиде при Джеймс, при Линк, при теб и да ви разкаже всичко. Не можех да рискувам, не можех нито да позволя, нито да понеса това. Детето ми, Пилар! Моето малко момче с незавързаните връзки на обувките! Когато се върнах вкъщи, извадих пистолета на татко от касата. Стоеше там от години, не знам защо се сетих за него, Не знам защо го взех. Сякаш някаква завеса беше паднала пред очите ми. Той беше пуснал музика в твоя апартамент, Софи, на масата имаше бутилка вино. Седеше и ми говореше за финансовите си проблеми. Очарователно, много мило, сякаш бяхме стари близки приятели. Не си спомням всичко, което ми каза, дори не съм сигурна, че го чух. Искаше отново онова, което наричаше малък заем. Този път четвърт милион. Щял, разбира се, да ме изчака за половината до края на седмицата, а за другата половина до следващия месец. Не било кой знае колко много, нали, онова което иска? Нали бе ми дал такъв прекрасен син! Дори не осъзнах, че оръжието е в ръката ми. Не знаех, че съм натиснала спусъка до момента, в който не видях червеното петно върху снежнобялата му копринена риза. Той ме гледаше изненадано и малко раздразнено. Направо можех да го чуя как казва: „По дяволите, Хелън, съсипа ми ризата! Знаеш ли колко струва!“ Но Тони не каза нищо. Отидох си вкъщи и се опитах да се убедя, че нищо не се е случило. Никога, нищо. Това е бил само един лош кошмар. Оттогава нося пистолета със себе си. Навсякъде.

— Би могла да го изхвърлиш — рече тихо Пилар.

— Как бих могла? Ами ако арестуваха някоя от вас заради смъртта на Тони? Как щях да им докажа, че не сте вие? Трябваше да го запазя, за да мога да докажа, че аз съм го убила. Нямаше да му позволя да Нарани нито момчето ми, нито Джеймс. Мислех си, че всичко е свършило. А сега… Сега трябва да кажа на Джеймс и на Линк. Първо на тях. И после на полицията.

Въртележка. Всичко се върти и се повтаря. Някой ден този кръговрат просто трябва да бъде прекъснат, помисли си Софи.

— Ако току-що не беше използвала този пистолет, за да спасиш живота ми, нямаше да бъде необходимо да им казваш нищо.

— Аз те обичам, Софи — отвърна просто Хелън. — Не можех да го оставя да те убие.

— Знам.. Ето какво се случи тук тази нощ. Сега ще го чуеш, погледни ме и запомни онова, което казвам. — Тя хвана Хелън за раменете. — Слушай ме внимателно и запомни. Ти се връщаш и виждаш Джери, който ме държи на мушката. Той е донесъл и двата пистолета със себе си, искал е да ги подхвърли в стаята ми, за да ме натопи. Ние сме се борили и единият пистолет, оня, с който е убит баща ми, е бил на пода близо до вратата. Ти го вземаш и преди той да ме застреля, стреляш в него.

— Софи!

— Ето това се случи.. — Тя хвана ръката на Хелън и я стисна силно. Сетне хвана ръката на майка си. — Нали, мамо?

— Да. Точно това се случи. Ти спаси моето дете, Хелън. Нима мислиш, че аз няма да спася твоето?

— Не, не мога да направя това.

— Можеш. Разбира се, че можеш. И ще го направиш заради мен! — заповяда Пилар. — Няма значение какво се е случило онази нощ преди тридесет години. Важното е какво се случи тази нощ. Има значение какво беше ти за мен през всичките тези години, през по-голямата част от живота ми. Няма да позволя някой, когото обичам, да бъде унищожен. И заради какво? За пари, гордост, репутация, имидж? Ако ме обичаш и ако искаш наистина да поправиш грешката си отпреди толкова години, ще направиш точно това, което ти казва Софи. Тони беше неин баща. Кой друг освен нея има повече право да решава?

— Джери е мъртъв — намеси се Софи. — Той убиваше, заплашваше и причиняваше болка и мъка само заради една егоистична постъпка на баща ми. Но всичко свърши. Ще се обадя на полицията. Някой трябва да се погрижи за Рене. — Тя се наведе и целуна Хелън. — Благодаря ти. За остатъка от живота си.

Късно, много късно същата нощ Софи седеше в кухнята и пиеше чай с малко бренди. Беше дала показания.

Правосъдието, мислеше си Софи, не винаги идва, когато го очакваш. Хелън беше казала това веднъж. И ето че то бе дошло. Неочакваното правосъдие. Рене беше изпаднала в истерия и непрекъснато говореше на всички, в това число на Клермонт и Магуайър, че Джери бил убиец, луд, който я накарал под заплахата на оръжие да влезе с него във Вила Джиамбели.

Някои змии успяват винаги да се изплъзнат, помисли си Софи. Защото животът е мръсно нещо.

Сега полицията си бе отишла и къщата беше тиха. Вдигна очи към баба си и майка си, които влязоха в кухнята.

— Как е леля Хелън?

— Най-после заспа. — Пилар отиде до бюфета и извади още две чаши. — Поговорихме си. Ще се оправи. Смята да се оттегли от съдийството. Предполагам, че чувства потребност да го стори. — Пилар сложи чашите на масата. — Казах на мама всичко, Софи. Мисля, че тя има право да знае.

— Nonnа? — Софи протегна ръка на баба си. — Правилно ли постъпих?

— Постъпила си както трябва, момичето ми. А това често пъти има по-голямо значение. Много смело си постъпила, Софи. Както и майка ти. Гордея се с вас. — Тереза седна и въздъхна. — Хелън е отнела един живот, но е спасила друг. Това затваря кръга. Няма да говорим повече. Утре дъщеря ми се жени и в тази къща отново ще има радост. Скоро ще настъпи гроздоберът, щедростта на природата. И краят на още един сезон. Следващият ще бъде твой — обърна се тя към Софи. — Твой и на Тайлър. Вашият живот, вашите права, вашите мечти. Ние с Илай се оттегляме на първи януари.

— Nonnа!

— Факлите са за предаване. Вземи тази, която ти подавам.

Лекото раздразнение в гласа на баба й я накара да се усмихне.

— Ще го направя. Благодаря ти, nonnа.

— Вече е късно. Булката трябва да поспи, аз също. — Тереза стана и остави чая си недокоснат. — Твоето момче се върна във винарната. Върви при него. Вие, младите, не се нуждаете от много сън.

Напълно вярно, помисли си Софи, докато прекосяваше градината към винарната. Изпълваха я толкова много енергия и сила, толкова много живот, та й се струваше, че изобщо няма нужда от сън. Че никога няма да заспи отново.

Тайлър беше запалил лампите и старата сграда се виждаше съвсем ясно. Можеше да види счупените стъкла на прозорците, да помирише дима и обгорелите дървени греди. Но въпреки големите поражения, винарната беше цяла.

Беше устояла.

Вероятно Тайлър почувства присъствието й. Стана й приятно, когато си го помисли. Той излезе през счупената врата и тя затича към него. И той я прегърна и притисна силно към себе си.

— Вече си тук? Мислех, че искаш да останеш за малко с майка си. После щях да мина да те взема.

— Но аз дойдох първа. Дръж ме здраво! Просто ме дръж здраво.

— Можеш да разчиташ на това. — Докато я прегръщаше, в сърцето му отново се прокрадна студ. Притисна лице към косите й. — Господи! Като си помисля…

— Недей да мислиш. Недей — прошепна Софи и поднесе устните си към неговите.

— Няма да те изпускам от очи през следващите десет-петнадесет години.

— Това засега ме задоволява. Сам ли си тук?

— Да. Дейвид отиде при децата, а аз изпратих дядо преди да се съсипе съвсем. Беше напълно изтощен. Джеймс целият трепереше, така че Линк го заведе у тях, докато майка ти беше с Хелън.

— Добре. Значи всичко е наред. — Софи отпусна глава на рамото му и погледна винарната. — Можеше да бъде и по-лошо.

Той докосна с устни бузата й.

— Можеше да бъде много по-лошо.

— Трябваше да видиш оня приятел.

Тайлър успя да се засмее, докато отново я прегръщаше.

— Е, това е слабо успокоение.

— Може би, но така се чувствам. Умря със следите от моите нокти по лицето и затова съм много доволна Радвам се, че му причиних болка. А сега мисля да забравя всичко. Забравям и започвам отначало. Всичко, Тай — повтори Софи. — Ще възстановим винарната, също и живота си. И ще създадем свой. „Джиамбели-Макмилън“ се завръщат, още по-добри и по-силни от когато и да е. Ето това искам.

— Съгласен съм, защото и аз искам същото. Да си вървим у дома, Софи.

Тя пъхна ръката си в неговата и двамата се отдалечиха от опожарената сграда. Далече на изток небето започваше да просветлява. Когато слънцето изгрее отново, помисли си Софи, ще започне един прекрасен ден. Първият ден на едно прекрасно ново начало.