Отрова

16.

Март дойде в долината заедно с бурния, галопиращ вятър. Той втвърди земята и накара голите ръце на лозите да подрънкват. Падащите мъгли хапеха и се просмукваха чак до костите. Всички щяха да се притесняват за реколтата, докато не настъпеше пролетта с истинската си животворна топлина.

Всъщност притесненията бяха за много неща.

Софи спря насред лозята силно разочарована, че не откри Тайлър. Знаеше, че е сезонът за култивиране, защото времето го позволяваше. Мъжете с дисковите култиватори щяха да обогатят почвата с въздух, превръщайки изгнилите растения в тор и смесвайки техния азот с пръстта. За винаря след спокойния февруари идеше критичният и забързан март.

Зимата, тази бяла непостоянна вещица, все още държеше в лапите си долината, И предоставяше на обитателите й достатъчно дълго време за размисъл.

Тай сигурно размишлява, помисли си Софи, като смени посоката и се упъти към къщата му. Седи си в кабинета, затрупан с графики, таблици и прогнози. Прави си бележки в своя дневник. Но през цялото време мисли. Май беше време да го поразсее. Тя понечи да почука на вратата. И изведнъж реши, че ако почукаш, винаги съществува възможността човекът вътре да ти каже: „Я се махай.“ Така че отвори вратата и още от прага започна да сваля якето си.

— Тай? — Тя хвърли дрехата на стълбите и тръгна към кабинета.

— Имам работа. — Той дори не вдигна глава. Преди няколко минути всъщност беше до прозореца. Видя я да върви между лозята, видя, че промени посока, та и се упъти към къщата. Дори си помисли дали да не слезе и да заключи вратата. Но му се стори глупаво.

Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че една заключена врата няма да я задържи отвън.

Софи седна срещу бюрото, облегна се и зачака, докато тишината стана непоносима и той заговори пръв.

— Е, какво?

— Изглеждаш зле.

— Много ти благодаря.

— Има ли нещо ново от полицията?

— Ако имаше, щеше да го чуеш.

Така беше, намуси се Софи. А това чакане я изнервяше. Беше минала почти седмица, откакто откриха тялото на Маргарет. На пода, до масата, подредена за двама, с недокосната пържола в чинията, догорели свещи и празна бутилка „Мерло“.

Точно това продължаваше да измъчва и Тай. Защото второто място на онази маса е било предназначено за него.

— Говорих днес с родителите й. Смятат да я погребат в родния й град. Много им е тежко.

— Ако не бях отменил…

— Престани! Не знаеш дали това щеше да промени нещо или не. — Софи стана и се приближи до него. Застана зад гърба му и започна да разтрива раменете му. — Ако е имала проблеми със сърцето, за които никой не знаеше, това можеше да й се случи по всяко време.

— Все пак, ако бях там…

— Ако, ако. И може би. — Тя го целуна по главата. — Тези две думички могат да те побъркат. Да го знаеш от мен.

— Беше прекалено млада, за да получи сърдечен удар. И не ми цитирай статистиката за умрелите от инфаркт. Ченгетата продължават да ровят и не дават никаква информация. Което според мен значи нещо.

— Това бе една непредизвестена и неочаквана смърт, която обаче, поради факта, че Маргарет работеше за „Джиамбели“, е свързана и с баща ми. Ченгетата правят просто рутинна проверка, Тай. Докато не ни уведомят за нещо друго.

— Ти каза, че имала чувства към мен.

Ако можеше да върне времето назад, би си прехапала езика, преди да изтърве тази безгрижна и нищо не значеща забележка.

— Само те дразнех.

— Не, не е така. — Той стана и затвори дневника си. — Знаеш какво значи вътрешно усещане. Аз нямах такова усещане. Тя не се интересуваше от мен, затова и не съм забелязал да ме харесва.

— Но това не е твоя грешка. Ако пък го беше забелязал, едва ли щеше да промениш нещо. Съжалявам, че така се случи. Аз я харесвах. — Без да мисли, Софи обви с ръце раменете му и допря лице до гърдите му.

— Аз също.

— Слез долу. Ще ти направя супа.

— Защо?

— Защото това ще ни помогне, ще ни разсее и ще отвлече мислите ни в друга посока. Стига сме се измъчвали. — Софи завъртя стола му, докато той се обърна с лице към нея. — Освен това научих някои клюки й нямам с кого да ги споделя.

— Не обичам клюките.

— Колко жалко! — Тя взе ръката му и й стана много приятно, когато той я привлече върху коленете си. — Майка ми спи с Дейвид.

— По дяволите, Софи! Защо ми казваш тези неща?

Тя му се усмихна и пъхна ръката си в неговата.

— Първо, защото ти няма да разпространиш подобна новина извън семейството. Второ, защото не мисля, че е подходящо да обсъждам това с баба си по време на закуска.

— Но е подходящо да я обсъждаш с мен по време на супата. — Той наистина не можеше да разбере хода на женските мисли. — Откъде знаеш?

— Тай! — започна Софи, докато двамата слизаха по стълбите. — Първо, познавам мама отлично и един поглед ми стига, за да разбера. Второ, видях ги двамата вчера следобед и по всичко им личеше.

Не посмя да попита по какво им е личало. Тя сигурно щеше да му каже, но Тайлър не беше сигурен, че ще го разбере.

— И какво мислиш по този въпрос?

— Не знам. Донякъде съм доволна. Искам да й кажа: „Браво на теб, мамо! Най-сетне! Браво!“ Защото един мъж я изостави, смятайки, че моята майка не е подходяща за секс.

— Ти си добра дъщеря. — Тайлър спря на последното стъпало и я обърна към себе си. — И не толкова лош човек, както казват хората.

— О, мога да бъда и лоша. Ако я нарани или обиди, Дейвид начаса ще узнае колко лоша мога да бъда.

— Аз ще го съборя, а ти ще го одереш. Става ли?

— Благодаря за помощта. — Очите й промениха цвета си, защото той продължаваше да я гледа. Кръвта й се развълнува. — Тай? — Софи вдигна ръка към лицето му и го погали.

В този момент на вратата се почука.

— Мили Боже! Какво толкова лошо има в това, че с теб се виждаме, та все ще се намери някой да ни попречи! Искам да запомниш докъде бяхме стигнали. Само го запомни!

— Мисля, че си го записах. — Не по-малко ядосан от прекъсването, Тайлър отиде до вратата и я отвори, И стомахът му се сви.

— Господин Макмилън. — Пред него стояха детективите Клермонт и Магуайър. — Може ли да влезем?

Озоваха се във всекидневна, където цареше ергенска атмосфера и беше доста разхвърляно. Не се бе сетил да запали огън, така че беше и доста студено. Някакъв стар вестник, отпреди няколко дни, все още стоеше разлистен върху масичката за кафе. Под него лежеше разтворена книга. Магуайър не успя да види заглавието й.

Тайлър дори не направи опит да разтреби, отбеляза си тя, както биха направили повечето хора. А също така не даваше вид, че иска да ги покани да седнат. Но когато той се отпусна на един стол, а Софи се намести на облегалката до него, двамата й заприличаха на двойка.

Клермонт извади бележника си и веднага хвана бика за рогата.

— Казахте, че вие и Маргарет Боуърс сте се срещали.

— Не, не съм казал такова нещо. Казах, че няколко пъти сме излизали.

— Това обикновено се смята за среща.

— Аз не го интерпретирам така. Още веднъж повтарям, че просто сме излизали няколко пъти.

— Трябвало е да се видите с нея през нощта, в която е умряла.

— Да. — Върху лицето на Клермонт нямаше никакво изражение. Но то все пак беше напрегнато, забеляза Тайлър. — Както ви казах и преди, аз се забавих тук. Обадих й се по телефона някъде около шест. Нямаше я, затова оставих съобщение, че не мога да отида.

— Не сте й дали обяснение.

— Не съм.

— Защо се забавихте?

— Имах работа.

— Във Вила Джиамбели?

— Точно това ви казах и последния път. Стига толкова. Всъщност бях загубил представа за времето и бях забравил напълно за вечерята, докато не се прибрах вкъщи.

— Вие сте се обадили в шест, значи е имало цял час време до определената среща. Можело е да отидете. — Магуайър поклати глава. — Или да й се обадите и да предупредите, че ще закъснеете.

— Бих могъл. Но не го направих. Нямах настроение да ходя в града. Това представлява ли проблем за вас?

— Госпожица Боуърс е умряла на маса за двама. Това е проблемът.

— Инспектор Клермонт — намеси се Софи, гласът й беше любезен, — господин Макмилън не е особено словоохотлив, защото мисли, че това ще ме злепостави или затрудни. Така поне предполагам. Същата вечер между нас двамата се случи нещо.

— Софи!

— Тай — отвърна спокойно тя, — вярвам, че детективите ще разберат защо не си бил в настроение да шофираш до Сан Франциско и да вечеряш с една жена, когато малко преди това си се търкалял на пода на офиса във Вила Джиамбели с друга. Казах ви, че нещо се случи — продължи тя. — Нещо, което не бе планирано и се получи много конфузно. Дядото на Тай влезе в стаята в този момент. — За да подчертае близостта им, тя прекара пръсти през косата му. — Господин Макмилън старши може да потвърди случката, ако смятате, че е необходимо да го питате дали ние с внука му действително сме били на пода в кабинета ми. При тези обстоятелства, мисля, че е напълно разбираемо защо Тай е бил леко разстроен и не е бил в настроение да ходи до града на бизнесвечеря с Маргарет. Всъщност основното нещо, подчертавам, въпреки че съм толкова глупава, е, че той не е ходил там и че няма нищо общо с онова, което й се е случило.

Клермонт я изслуша мълчаливо, кимна и хвърли бърз поглед на Тайлър. Искаше да се увери, че говорят истината. Забеляза, че Макмилън се чувства неудобно, а Джиамбели доста се забавлява. Изглежда, че казваха истината!

— Друг път вечеряли ли сте в апартамента на госпожица Боуърс?

— Не, никога. Не съм ходил там. Вземал съм я от офиса и сме ходили в „Четирите сезона“. След това я изпращах. Но това бе преди повече от година.

— Защо просто не го попитате дали е спал с нея? — предложи Софи. — Тай, кажи, ти и Маргарет спали ли сте някога?

— Не. — Разкъсван между гнева и напушващия го смях, той й хвърли един заплашителен поглед. — Престани, Софи!

Преди да успее да се съвземе, Софи го потупа по рамото и се облегна на него.

— Тя го харесваше, а той дори не си даваше сметка за това. Мъжете често са доста слепи за тези неща, особено пък Тай. Аз например се опитвам да го вкарам в леглото си от…

— Ти ще престанеш ли? — Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не вдигне ръка и да запуши устата й. — Вижте какво, съжалявам за това, което се случи с Маргарет. Тя беше много мила жена. И аз я харесвах. Може би ако не бях отложил срещата, щях да успея да повикам „Бърза помощ“, когато е получила инфаркта. Но не мога да разбера какво общо имат вашите въпроси с всичко това.

— Давали ли сте някога бутилка на госпожица Боуърс?

Тайлър прекара ръка през косата си.

— Не знам. Вероятно, може би. Давал съм и давам бутилки на много хора, на сътрудници, на гости. Нещо като спомен от винарната.

— Бутилки с етикет „Джиамбели“, италианско производство?

— Не. Подарявам моите с етикет „Макмилън“, само тях. Защо?

— Госпожица Боуърс е изпила почти цяла бутилка мерло „Кастело ди Джиамбели“ вечерта, когато е трябвало да вечеряте с нея. Бутилката е съдържала отрова от растението дигиталис.

— Какво? Не разбирам. — Тайлър се опита да стане, но Софи го задържа за рамото.

— Била е убита? — попита тя. — Отровена? Маргарет е била… Ако ти си бил там… Ако ти си пил от онова вино… Ти също?

— Възможно е, ако повече от един човек консумира бутилката, дозата да не се окаже смъртоносна — отбеляза Клермонт. — Но госпожица Боуърс е изпила цялата бутилка, което е очевидно. Имате ли идея как тази отрова е попаднала в бутилката от италианската изба на Джиамбели и в апартамента на госпожица Боуърс?

— Трябва да се обадя на баба ми. — Софи се изправи на крака. — Ако виното е подправено, трябва веднага да реагираме. Необходима ми е цялата информация за бутилката. Коя е избата производител? Трябва ми копие на етикета.

— Баба ви е информирана — отговори Магуайър. — Както и съответните италиански власти. Възможна е подмяна на виното, но ние все още нямаме представа откъде госпожица Боуърс се е сдобила с бутилката. Може би й е била дадена или подарена. Не можем дори да твърдим, че сама не е сложила отровата в него.

— Да се самоубие? Това е смешно! — Тай също се изправи. — Тя не беше самоубийца. Всичко беше наред, тя беше много щастлива от работата си, когато говорих с нея. Беше въодушевена от новите задачи и отговорности, от пътуванията.

— Имате ли врагове, господин Макмилън? Някой, който може да е знаел за вашите планове да вечеряте с госпожица Боуърс онази вечер?

— Не. И мисля, че не аз съм на мушката. Първо, ако виното е било подправено, аз щях да го узная. Щях да го помириша или да го усетя, когато го опитам. Това ми е работата, в края на краищата.

— Точно така — съгласи се Магуайър.

Софи почувства, че настръхва.

— Тай! Мисля, че отговори на достатъчно въпроси. Трябва да се обадим на адвоката ни.

— Не ми трябва никакъв адвокат!

— Ще се обадим на чичо Джеймс. Веднага.

— Това е ваше право. — Клермонт също стана. — Имам един въпрос към вас, госпожице Джиамбели. Знаете ли дали между баща ви й госпожица Боуърс е съществувала някаква връзка?

Кръвта се отдръпна от лицето, от вените, от сърцето й.

— Доколкото ми е известно, не. Не знам за Никаква друга връзка извън бизнеса.

— Разбирам. Е, благодаря ви за времето, което ни отделихте.

— Баща ми и Маргарет?

— Престани. Това беше изстрел в тъмното. Той го направи, за да те извади от равновесие. Извън релси.

Но Софи се ровеше из спомените настървено, сякаш търсеше чисто злато.

— Ако наистина е имало нещо между тях и ако тяхната смърт е свързана..

— Не прави прибързани заключения, Софи. — Тайлър хвана ръката й, докато правеше завоя към Вила Джиамбели. Разбираше колко е разстроена. Тя дори не се възпротиви, когато седна зад волана на нейната кола, за да тръгнат.

— Ако става дума за подмяна, за фалшификация? Тогава има някакъв шанс. Малък шанс, но сигурно съществуват и други бутилки…

— Не бързай — повтори той. Спря колата и се наклони към нея. Взе и другата й ръка и ги задържа в своите. — Трябва да проверим всичко. Всяка стъпка, всеки детайл. Не бива да се паникьосваме. Защото, ако има подмяна, то означава, че някой цели нещо. Да се създаде паника, хаос, скандал. Някой го е подготвил.

— Знам, Скандалите са по моята част. Мога да се справя с тях. Ще помисля на кого да възложа да се оправя с медиите. Но баща ми и Маргарет… Ако е имало нещо… — Тя стисна ръцете му, когато Тайлър поклати глава. — Трябва да помисля за това. Ако е имало нещо, дали баща ми е знаел за фалшификата? Колко пъти пътуваше той до Италия всяка година? Осем, десет, дванадесет?

— Не мисли това, Софи!

— Защо? Ти си го помисли. Мислиш че не забелязах ли? На другите също ще им мине през ума. Така че трябва да започна първо оттам. Не искам да го повярвам. Мога да приема всичко останало, но не искам да вярвам, че е убиец.

— Правиш прекалено сериозни заключения, при това прекалено бързо. Намали темпото, Софи. Хайде да започнем с фактите.

— Фактите са, че двама души са мъртви. — Тъй като ръцете и започнаха да треперят, тя ги издърпа и излезе от колата. — Маргарет пое голяма част от сметките и задълженията на баща ми, както и отговорностите. Така или иначе помежду им съществува някаква връзка.

— Добре. — Тайлър искаше да й предложи успокояващата си прегръдка, но изглежда единственото, което тя искаше, беше студената безпристрастна логика. — Да тръгнем по тази нишка и да видим къде ще ни отведе. Първо трябва да се заемем с виното — рече, докато изкачваха стълбите. — След това с всичко останало.

Семейството се бе събрало в голямата приемна, а Дейвид стоеше до прозореца и говореше по телефона. Тереза седеше, изправена като войник, и отпиваше от кафето си.

Тя киша, когато Тай и Софи влязоха, и ги покани е жест да седнат.

— Джеймс е вече на път. — Илай крачеше напред-назад пред камината. Напрежението очевидно беше голямо, лицето му наглеждаше отслабнало, бузите — хлътнали. — Сега Дейвид говори с Италия, дава нареждане да се започне проверка.

— Да ви сипя ли кафе? — попита Пилар. — Мамо, моля те, седни.

— Трябва да правя нещо.

— Мамо! — Софи стана, отиде до масичката, където бе сервирано кафето, и се вгледа в лицето на майка си. — Татко и Маргарет? Знаеш ли нещо?

— Не, не знам. — Ръцете й не трепереха, въпреки че всичко в нея трептеше. — Просто не знам. Имах чувството, че Рене го държи изкъсо.

— Не чак толкова. — Софи успя да остане спокойна. — Той ходеше с една жена от моя офис.

— О… — Това беше само въздишка. Подобие на въздишка. — Бих искала да мога да ти отговоря, Софи. Но наистина не знам. Съжалявам.

— Разбери. — Софи се извърна към баба си. — Ако е съществувало нещо между Тони Авано и Маргарет Боуърс, полицията ще разследва всеки от нас. Всеки, който е бил свързан с тях и може да има нещо общо с работите им. Тук сме се събрали цялото семейство. Ще стоим един зад друг. Един за всички, всички за един, докато всичко свърши.

Тя погледна към Дейвид, когато той остави телефона.

— Е?

— Ще го проследим — отвърна той. — Ще проверим всички бутилки с мерло от тази изба. Мисля, че много бързо ще успеем да определим от коя бъчва е била напълнена бутилката. Заминавам утре.

— Не. Илай и аз ще заминем. — Тереза вдигна ръка и стисна пръстите на съпруга си, когато той я хвана. — Това е моя работа. Ти оставаш тук, за да съм сигурна, че всичко в Калифорния ще е наред. Не искам проблеми. Ти и Тайлър ще отговаряте за това.

— Пилар и аз можем да започнем с винарите — предложи Тайлър. — Дейвид ще се разрови в бутилиращия цех.

Дейвид кимна.

— Ще проверим досиетата на всички, един по един. Вие познавате персонала по-добре от мен. Изглежда ми по-вероятно проблемът да е в Италия, но трябва да бъдем абсолютно сигурни и за тук.

Софи вече беше извадила бележника си.

— Ще направя изявление за пресата, на английски и на италиански, ще бъде готово до час. Ще се нуждая от всички подробности. Ще се постарая да внуша колко вълнуващо е производството на вино в „Джиамбели-Макмилън“. Колко е сигурно и безопасно. Ще покажем персонала в избите и самите изби, както тук, така и в Италия. Бабо, с теб и Илай ще покажем, че „Джиамбели“ е семейна фирма и че Ла Синьора продължава да участва и до ден днешен в производството на вино.

— Това наистина е семейна фирма — отвърна равно Тереза. — И аз наистина участвам лично в нея.

— Знам това. — Софи остави бележника. — Важното е да накараме пресата и читателите да го разберат. Да повярват. Да бъдат впечатлени. Трябва да използваме и мама. Мама, Тай и мен. Ще покажем корените, приемствеността, семейството. Сто години традиция, отлично качество и отговорност. Знам как да го направя.

— Тя е права. — Никой не бе по-изненадан от Софи, когато чу гласа на Тайлър. — Аз обикновено не отдавам много голямо значение на публичността и известността — добави смутено той, — което предполагам е причината вие двамата да ме насадите на тези пачи яйца. И все още не твърдя, че ми допада, но знам доста повече. Достатъчно, за да съм сигурен, че Софи ще намери начин да завърти нещата така, че да обърне лошото в добро и да извлече някаква полза за фирмата. Тя ще намери начин, защото е загрижена повече от когото и да било друг.

— Съгласна съм. Е, значи всеки от нас ще прави онова, за което най-много го бива. — Тереза взе ръката на Илай и помежду им сякаш премина нещо. — Но няма да предприемаме нищо, докато не се видим с Джеймс Мур. Защото не само репутацията на фирмата трябва да бъде защитена, а самата фирма. Софи, ти можеш да нахвърляш изявлението си. Дейвид ще ти помогне с подробностите, След това ще го дадем на адвокатите. И ще се заемем с всичко останало.

Това беше страшен удар по гордостта й. Тереза стоеше до прозореца на кабинета и си мислеше, че всъщност най-трудно й е да приеме точно това. Нейната репутация беше застрашена, заплашени, очернена от една бутилка вино.

Сега трябваше да се довери на други хора, за да спасят наследството.

— Ще се оправим, Тереза.

— Да. — Тя вдигна ръка и я сложи върху ръката на Илай, която лежеше на рамото й. — Спомням си как, когато бях младо момиче, моят дядо вървеше с мен сред лозята към къщи. Той ми казваше, че не е достатъчно да посадиш лозе. Посаденото трябва да бъде гледано, защитавано, обичано и контролирано. Лозята бяха неговите деца. След това станаха моите деца.

— Ти ги отгледа добре.

— И платих висока цена. Бях по-малко жена на човека, за когото се омъжих, и по-малко майка на дъщерята, която родих. Имах толкова много отговорности и амбиции. Такива големи амбиции!

И все още ги имаше, не съжаляваше за това.

— Дали щях да имам повече деца, ако не бях така отдадена на лозята си? Дали дъщеря ми щеше да направи по-правилен избор в живота си, ако бях по-добра майка за нея?

— Нещата стават така, както е било наредено да станат.

— Това може да го каже само един практичен шотландец. Ние, италианците, вярваме повече в съдбата и късмета. И във възмездието.

— Това, което се случи, не е възмездие, Тереза. Това е или ужасно нещастие, или криминално престъпление. Ти не си виновна в нито един от двата случая.

— Аз поех отговорността в деня, в който поех фирма „Джиамбели“. — Очите й не се откъсваха от лозята, от спящото обещание, скрито в тях. — Не съм ли отговорна за това, че хвърлих Софи и Тайлър в огъня на страстта? Мислейки за фирмата, не си и представих какво може да се случи помежду им.

— Тереза! — Илай обърна лицето й към себе си. — Това, че работят заедно, не е причина да се озоват на пода в прегръдките си. Те са млади, здрави, достатъчно отговорни. Ти нямаш вина.

Тереза въздъхна.

— Така е, но доказва още веднъж, че не съм взела нещо предвид. Именно младостта им. Ние предадохме нашето наследство в техните ръце. Очаквах от тях да се борят. И двамата го очаквахме. Но след като възбудата отмине, сексът може да направи хората врагове. Ето какво не предвидих. Господи, това ме кара да се чувствам стара.

— Тереза! — Илай докосна с устни челото й. — Ние и двамата сме стари.

Каза го, за да я разсмее. Тя се усмихна, беше му признателна за подкрепата.

— Добре. Ние не станахме врагове. Можем да се надяваме, че нашите внуци все са взели по нещичко от нас.

— Обичам те, Тереза.

— Знам. Аз не се омъжих за теб по любов, Илай.

— Знам, скъпа.

— Омъжих се заради бизнеса — продължи тя, като се дръпна леко назад. — Това беше голяма сделка, сливане. Уважавах те. Харесвах те много и твоята компания ми харесваше. И вместо да бъда наказана за тези свои сметки, бях възнаградена. Обичам те толкова много. И се надявам, че го знаеш.

— Знам. Ще издържим и това изпитание, Тереза.

— Искам да си до мен. Твоята подкрепа означава много.

Той взе ръката й.

— Да слезем долу. Джеймс скоро ще дойде.

Джеймс прегледа написаното от Софи изявление и химна.

— Добре. — После свали очилата си за четене и я погледна. — Кратко, ясно, с леко ангажирано звучене. Не бих променил нищо от правна гледна точка.

— Тогава отивам горе да го завърша, да свикам четата и да го пусна.

— Вземи със себе си и Линк — предложи Джеймс и й намигна. — Той е много добър и предан роб.

Джеймс изчака, докато двамата излязоха от стаята.

— Тереза, Илай ще се консултирам с адвокатите ви в Италия. Засега сте овладели проблема бързо и решително. Не би трябвало да се очакват някакви юридически действия срещу фирмата. Но може би журналистите ще ви нападнат, трябва да сте подготвени. Ще гледам да науча всичко, което мога да измъкна от полицията. Същественото е, че отровното вещество е било вътре в бутилката, преди тя да бъде отворена, така че няма защо да се притеснявате от друго, освен от публичността. Ако фирмата бъде обвинена в нехайство или немарливост, ще се справим.

— Аз не го наричам нехайство, Джеймс. Ако виното е било отровено преди да бъде запечатано, това си е чисто убийство.

— Засега това са предположения. От въпросите на полицията разбирам, че те допускат и тази възможност но не е единствената. Не знаят кога дигиталисът е бил сложен във виното. От правна гледна точка това оневинява фирмата и не е проблем за нас.

— Проблемът е, че жената е мъртва — рече Тайлър.

— Това е работа на полицията. И макар да не ви харесва, ще ви посъветвам да не отговаряте на повече въпроси в отсъствието на адвокат. Нека полицията открие какво е станало, това е тяхна работа. Не ваша. Нито пък трябва да им помагате. Не сте длъжни.

— Аз я познавах!

— Така е. И тя е приготвила романтична вечеря за двама в онази нощ. Вечерята, на която ти не си отишъл. Затова сега полицията си блъска главата доколко добре си я познавал. Нека да се чудят. А докато те се чудят, ние ще се поразровим около Маргарет Боуърс. Коя е била тя, какво е знаела, какво е искала.

— Дяволска мръсотия, нали? — Софи погледна Линк. — Имам чувството, че ще ни трябва доста време, за да я изметем.

— А и доста метли. Но имаш зад гърба си татко, така че разполагаш с най-доброто. Няма начин и мама да не се намеси. А освен това можеш да разчиташ и на мен.

Тя се усмихна.

— Тройно подсигуряване.

— Абсолютно си права. Мур, Мур и Мур. Мур на трета степен. Кой би могъл да иска нещо повече?

— Спри. Най-добре това да излезе от офиса в Сан Франциско, вместо оттук. — Тя изпрати написаното изявление по факса до Пи Джей. — Искам да има личен елемент, но не желая да изглежда сякаш семейството се оправдава. Защо не го прегледаш и да прецениш дали съм успяла добре да си покрия задника.

— Винаги ми е харесвал задникът ти.

— Ха-ха. — Софи стана, за да освободи мястото пред компютъра. — Как е докторката?

— Непрекъснато в разход. Трябва да се видим някоя вечер. Бихме могли да отидем в някой клуб, да се повеселим. Струва ми се, като те гледам, че се нуждаеш от малко свеж въздух и веселие.

— Повече от малко. Напоследък съм го закъсала здравата с развлеченията. И както изглежда това ще продължи за неизвестно дълго време. Не му се вижда краят.

— И това го чувам от царицата на купоните?

— Царицата на купоните си е загубила някъде короната. — Тъй като Линк работеше на компютъра, Софи взе телефона, за да говори с Пи Джей.

— Ако ме питаш, ти се нуждаеш от малко почивка, Софи. Ти си на края на силите си. По-точно беше — добави той, когато тя го погледна, — преди тази последната история да се стовари върху главата ти. Само работа и никакви хахо-хихи.

— Нямам време за хахо-хихи — отвърна Софи. — Нямам време да мисля дори за следващата стъпка, нито да си поема дъх, без да се тревожа какъв ще бъде поредният удар, който ще ме блъсне в лицето. Или в гърба. Работех по дванадесет часа на ден през последните три месеца. Получих пришки по ръцете, трябваше да уволня най-добрия си сътрудник и не съм правила секс поне от половин година.

— Уха! Виж ти! Много лошо. Нямам предвид пришките. Бих ти предложил да ти помогна, и то веднага, но докторката е много ревнива и сигурно ще има нещо против.

Софи въздъхна.

— Мисля да се отдам на йога. — Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади аспирин, в това време Пи Джей се обади по телефона. — Факсът пристигна ли? — Изслуша какво и отговориха от другата страна и кимна, докато отваряше бутилката с вода. — Изпрати го, след това… Какво? Крис ли? Кога? Добре, добре. Пусни го веднага. И ми изпрати информацията. Дума по дума. Аз ще приготвя отговор. Не прави никакви коментари, използвай само изложението. Това е политиката на фирмата до ново нареждане. Дръж ме в течение. — Софи затвори телефона и погледна Линк. — Вече се е разчуло. Информацията е изтекла отнякъде.

17.

Идеално! Перфектно, мислеше си Джери, докато гледаше вечерните новини. По-добро не можеше да очаква! Те се бореха, разбира се. Вече се бореха. Но какво щеше да чуе и запомни публиката? Няколко думи.

„Джиамбели“. Вино. Смърт.

Бутилките им ще бъдат излети в мивката. Повечето ще останат непродадени по рафтовете в магазините. Ще бъдат ужилени, и то жестоко за известно време. Това ще намали печалбите им за доста дълго време. Печалбите, които щеше да привлече „Льо Кьор“.

Това му доставяше огромно удоволствие. Професионално и лично. Особено лично.

Наистина няколко души умряха. Но това не бе негова грешка. Той не беше направил нищо, поне директно. А когато полицията заловеше онзи, който го бе направил, вредата за „Джиамбели“ щеше да се удвои.

Джери трябваше само да изчака. Да изчака благоприятния момент и да наблюдава шоуто. Тогава, ако се наложеше, щеше да има и друго анонимно обаждане.

Този път не в медиите. Направо в полицията.

— Дигиталисът е напръстник. — Мади знаеше това. Беше потърсила и прочела в книгите.

— Какво? — разсеяно попита Дейвид и я погледна. На бюрото му имаше цяла планина от хартия. На италиански. Той обаче се справяше по-добре с езика, когато говореше, отколкото като четеше.

— Близо до лозята расте ли напръстник? — попита Мади. — Например както тук между редовете расте синап? Заради азота, който произвежда това растение. Не ми се вярва. Лозарите би трябвало да знаят, че напръстникът, е отровен. Но може да са допуснали грешка. Може ли да се замърси гроздето, ако там расте напръстник? Чрез почвата да речем?

— Не знам. Мади, това не е твоя работа. Не се тревожи.

— Но защо? Ние всички се безпокоим.

— Това е моя работа.

— Бих могла да помогна.

— Скъпа, ако искаш да помогнеш, остави ме на мира. Върви да си пишеш домашните.

Мади се нацупи, което беше абсолютно ясен знак, че е дълбоко засегната. Но Дейвид беше прекалено зает, за да й обърне внимание.

— Направила съм си домашните.

— Тогава помогни на Тео да напише неговите. Или прави нещо друго, каквото искаш.

— Но ако дигиталисът..

— Мади! — извика ядосано Дейвид. Той беше в безизходица, а тя само му пречеше. — Това не е нито детска приказка, нито шантав проект, а истински и съвсем реален проблем. И аз трябва да се справя с него. Върви и си намери някаква работа!

— Добре. — Мади затвори вратата на кабинета му и се отдаде на възмущението си. Защо никога не й позволяваше да помогне, когато беше важно!

Да си пише домашните, да си говори с Тео, да си изчисти стаята. Караше я да върши всички тези досадни неща, а тя искаше да направи нещо, което имаше смисъл.

Беше готова да се обзаложи, че не би казал на Пилар Джиамбели да си гледа работата. Пък и тя горката не разбираше нищо от наука. Музиката и изкуството са много приятни занимания. Ето какво казваше Пилар. Глупави момичешки занимания. Не нещо важно!

Мади отиде при Тео. Видя го изтегнат на леглото, музиката свиреше, китарата му лежеше на корема, а на ухото му бе залепена телефонната слушалка. От израза на лицето му Мади веднага разбра, че говори с момиче. Мъжете бяха толкова прозрачни.

— Татко каза да си напишеш домашните.

— Я стига! — Той скръсти крака. — Нищо, нищо. Просто онази идиотка, сестра ми, току-що влезе при мен.

Телефонът го удари здравата по челюстта, защото Мади скочи отгоре му като пантера. Няколко секунди Тео не можа да се справи с шока от болката, виковете и юмруците, с които сестра му го налагаше.

— Оу! Почакай! По дяволите! Мади! Ще ти се обадя по-късно. — Тео успя да затвори телефона съвсем навреме, за да се предпази от удара на коляното й. — Какво искаш, по дяволите? Какво ти стана?

След дълга и мъчителна борба той успя да я повали. Тя беше доста силна за момиче и се биеше по мъжки, но все пак той беше по-силен и я хвана.

— Престани, малка, луда котко! Какъв ти е проблемът?

— Аз не съм нищо! — извика тя и отново се опита да го ритне с коляното си.

— Не, ти си просто луда. — Той облиза устните си и разпозна вкуса на кръв. — Тече ми кръв! Когато кажа на татко…

— Не можеш да му кажеш нищо. Той не слуша вече никого освен нея.

— Коя?

— Знаеш коя. Махай се от мен, дебело прасе такова! И ти си същият като него. Само гукаш глупости по телефона на някаква мацка и не чуваш нищо друго и никой друг.

— Аз водех разговор — отвърна Тео важно и с достойнство. — И ако още веднъж ме удариш, да знаеш, че и аз ще ти отвърна. Дори татко да ме накаже за това. Сега казвай какъв ти е проблемът.

— Аз нямам проблеми. Мъжете в тази къща се правят на кретени заради жените във вилата — ето това е проблемът. Ужасно противно! Направо ще се побъркам!

Тео избърса кръвта от устата си. Той наистина понякога си мечтаеше и си фантазираше разни неща за Софи. Но неговата малка сестричка нямаше откъде да знае това.

Поклати глава, при което дългата му коса се разпиля по раменете.

— Просто ревнуваш.

— Глупости! Ще ревнувам! И защо?

— Ревнуваш, защото си кльощава и нямаш цици.

— Затова пък имам ум.

— Вярно е. Не знам защо си толкова сърдита, че татко се среща с Пилар. Той и преди се е срещал с разни жени. — Брат й сви рамене и си взе чипс от отворения пакет.

— Толкова си глупав, че ще се разплача! — В гласа на Мади звучеше истинско възмущение. — Той не се среща с нея просто така, глупчо! Влюбен е в нея.

— Хайде бе! Ти пък какво разбираш, от тези работи? — Но почувства леко стягане в стомаха, докато преглъщаше чипса. — Това са мъжки работи.

— Всичко ще се промени. Така става. — Мади чувстваше как напрежението в гърдите й нарасна, затова се изправи. — Нищо няма да бъде вече същото.

— Че то отдавна всичко се промени. Откакто мама ни напусна.

— Така стана по-добре. — Сълзите напираха да избликнат, но тя не им позволи и излезе бързо от стаята.

— Дааа — проточи Тео. — Но не си остана същото.

Софи се надяваше, че въздухът, студен и чист, ще успее да разнесе облаците от главата й. Трябваше да мисли, при това да мисли точно. Беше действала възможно най-бързо, но новините бяха нанесли своята непоправима вреда. Хората най-често запомнят първото си впечатление.

Сега работата й бе да промени това впечатление. Да го измести в друга посока, да го притъпи. Да покаже на обществото, че ако семейство Джиамбели са заплашени, то фирмата „Джиамбели“ с нищо не заплашва обществото. Това изискваше Не само думи. Трябваха осезаеми и реални действия и дела.

Ако баба й и дядо й не бяха решили да тръгнат за Италия, тя щеше да ги накара да заминат. Да излязат на показ, да бъдат видяни от всички, да застанат в центъра на събитията. Да не се крият зад отговора „без коментар“, а напротив, да коментират и да обясняват често и непрекъснато. Трябваше да се използва името на фирмата, отново и отново, постоянно, помисли си Софи. Трябваше да направи така, че компанията да си поеме дъх.

Но в случая с Маргарет Боуърс трябваше да се пипа много внимателно. Със съчувствие, разбира се, но не чак толкова, че да заприлича на поемане на вина или отговорност. И за да го направи, трябваше да престане да мисли за Маргарет като за личност. Ако се налагаше да бъде студена, щеше да бъде студена, резервирана, хладна. След това щеше да се справи с угризенията си.

Сега стоеше в края лозята. Ето, те бяха защитени, помисли си Софи, от болести, от вредители, от капризите на времето. Всички се бореха срещу онова, което можеше да им навреди или да им нанесе поражения. Нямаше разлика. Тя също водеше война и не биваше да съжалява за каквото и да е действие, с което щеше да я спечели.

Забеляза някакво движение в тъмнината.

— Кой е там? — Първата й мисъл бе, че може да е нарушител, саботьор. Може би беше убиецът? Без колебание тя се завъртя рязко и в ръцете й се оказа момиче.

— Пусни ме! Позволено ми е да идвам тук!

— Извинявай. — Софи разтвори ръце и отстъпи назад. — Уплаши ме.

Но не изглежда никак уплашена, помисли си Мади. Докато тя самата беше останала без дъх от страх.

— Не правя нещо лошо, нито нередно.

— Не съм казала, че правиш. Казах, че ме уплаши. Сигурно, защото напоследък всички сме доста нервни. Виж…

Софи забеляза сълзите по бузите на момичето. Тъй като самата тя не обичаше да показва сълзите си пред другите, реши, че Мади е излязла поради същата причина. Да си поплаче на тъмно без да я види никой.

— Излязох, за да разведря малко главата си. Имаме прекалено много работа. — Софи погледна към къщата.

— Баща ми също — проследи погледа й Мади.

В изречението имаше твърде много чувства, които накараха Софи да си направи изводи и предположения.

— Върху него лежи голяма отговорност. Всъщност върху всички ни. Дядо и баба заминават за Италия утре сутрин. Много се притеснявам за тях, Вече не са млади.

След безцеремонното изгонване от страна на баща й, приятелското отношение на Софи поуспокои донякъде Мади. Почувства се по-добре и тръгна редом с нея.

— Но те не изглеждат стари. Нито са грохнали, нито нищо.

— Така е. Но са достатъчно възрастни. Исках аз да замина вместо тях, но се оказа, че тук съм необходима повече.

Устните на Мади трепнаха, когато погледна към светлините на къщата. Само от нея никой нямаше нужда. Никой, никъде и за нищо.

— Поне имаш какво да правиш.

— Да. Сега трябва да измисля каква да бъде следващата ни стъпка.

Тя хвърли един поглед към Мади. Хлапето явно беше обидено и нацупено заради нещо. Софи си спомняше много добре как се сърдеше и цупеше, когато бе на четиринадесет години.

— Мисля, че и двете сме в един кюп. Заради майка ми — продължи тя, когато Мади не й отговори — и заради баща ти. Малко е странно, нали?

Мади сви рамене.

— Аз трябва да си вървя.

— Добре, но искам да ти кажа нещо. Като жена на жена и като дъщеря на другата дъщеря. Майка ми живя доста дълго време без мъж до себе си. Без добър човек, който да се грижи за нея. Не знам какво мислиш ти или брат ти, или баща ти. Но на мен, въпреки странността на връзката им, ми е много приятно да виждам, че има един добър човек, който я прави щастлива. Надявам се, че ще й дадеш този шанс.

— Няма никакво значение какво правя аз. Нито какво мисля, нито какво казвам. Никой не се интересува от мен.

Ето какво било! Ето кое я бе наранило, помисли си Софи. Да, много добре си спомняше и тези свои чувства.

— Напротив, има значение. Когато някой ни обича, за него има голямо значение какво мислим и какво правим. — Тя чу нечии забързани стъпки зад гърба си. — А както изглежда, теб те обичат.

— Мади! — Останал без дъх, Дейвид хвана дъщеря си за ръката. След това я прегърна и разтресе в същото време. — Какво правиш? Не можеш да излизаш и да се разхождаш в тази тъмница! Знаеш ли колко е часът?

— Просто исках малко да се разтъпча.

— И скъси живота ми с една година. Можеш да се сбиеш с брат си или да дойдеш при мен и да ми досаждаш с глупости, но няма да излизаш от къщата без разрешение. Ясно ли е?

— Да, сър. — Въпреки че й стана приятно, тя направи гримаса. — Не мислех, че ще забележиш.

— Тогава помисли си отново. — Той я прегърна през врата, което беше явно навик и израз на чувства. Софи вече беше забелязала този жест. Изпълни я завист. Нейният баща никога в живота й не беше я докосвал по този начин.

— Вината отчасти е моя — намеси се тя. — Аз я задържах по-дълго, отколкото трябваше. Но присъствието й ми подейства ободряващо. Умът ми се бе разпилял по всички посоки.

— Трябва да си починеш малко, Софи. Най-добре за тази вечер да спреш работа и да продължиш утре. Майка ти свободна ли е?

Той не чу как дъщеря му подсмъркна, но Софи го забеляза.

— Предполагам. Защо?

— Направо се изгубих сред тези доклади и бележки на италиански. Ще стане по-бързо, ако някой, който чете по-добре от мен, ми помага.

— Ще й кажа. — Софи погледна Мади. — Тя сигурно ще може да ти помогне.

— Благодаря. Сега ще върна този багаж вкъщи и ще го поизтупам малко. Ще се видим на брифинга. Утре в осем.

— Добре. Лека нощ, Мади. — Софи дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха по посока на къщата. Сенките им с сляха в тъмнината.

Не можеше да обвинява хлапето, че иска да запази нещата такива, каквито са си. Промените винаги се приемат трудно. Особено когато изглежда, че в живота ти всичко е наред.

Но промените така или иначе настъпват. И тогава е по-умно човек да бъде част от тях. А още по-умно би било, реши Софи, ако сам ги предизвика.

Тайлър беше изключил радиото и телевизора. Изобщо не вдигаше телефона. Единственото нещо, което можеше да контролира, беше реакцията си към пресата. А най-добрият начин за това бе да премахне всички източници на новини. Поне за няколко часа.

Работеше върху своята документация. Можеше и трябваше да бъде абсолютно сигурен, че частта на Макмилън от фирмата е чиста.

Онова, което не можеше да контролира обаче, бяха въпросите, които сам си задаваше във връзка с Маргарет. Нещастен случай, самоубийство или убийство беше смъртта й? Никоя от възможностите не му харесваше. Той отхвърли самоубийството. Тя не беше такъв тип човек. А и бе абсолютно сигурен, че не би се самоубила от отчаяние и мъка само заради една провалена среща.

Може би жената наистина се бе интересувала от него и може би той наистина не бе забелязал сигналите от нейна страна, защото не беше настроен на тази вълна. И защото не искаше усложнения. Животът бе достатъчно сложен и без да се смесват бизнесът и личните връзки. Освен това тя не беше неговият тип. Той не си падаше по жени, отдадени на кариерата си. Този тип жени изискваха прекалено много енергия. Като Софи например.

Господи, започваше да мисли, че съвсем скоро ще експлодира, ако не я превземеше. Трябваше да я има, да я обладае. Да мисли за нея по този начин, объркваше мислите му, напрягаше тялото, изопваше нервите и усложняваше и без това сложните им служебни отношения.

Сега беше по-важно да се съсредоточи върху работата си. Настоящата криза щеше да погълне времето и енергията му и да го отдалечи от лозята точно когато присъствието му там беше най-необходимо. Дългосрочните прогнози предупреждаваха, че се очакват слани. Няколко от бъчвите бяха готови за бутилиране. Култивирането вече беше започнало.

Нямаше време да се притеснява за полицейски разследвания, адвокати или жени. По-точно за една жена. И от всички тези проблеми как тя се оказа най-неразрешимият? Въобще не излизаше от главата му.

Защото беше влязла под кожата му, помисли си Тайлър. И щеше да стои там и да го дразни, докато сам не я прогонеше. Защо просто не отидеше във Вила Джиамбели, не прескочеше през нейната тераса и не приключеше веднъж завинаги с този въпрос?

Знаеше точно как да го направи. Затова реши да не го отлага. Стана, грабна якето си и тръгна към външната врата.

Отвори я и я видя да стои там. На стълбите пред вратата.

— Не харесвам раздразнени наперени мачовци — рече Софи, като затвори вратата зад себе си.

— Аз пък не харесвам агресивни командаджийки.

Те се прегърнаха. Устните им се сляха. Софи обви с крака бедрата му.

— Този път искам легло — прошепна задъхано тя, докато измъкваше ризата му. — Ще опитаме на пода след това.

— Искам те гола! — Той прекара устни по шията й и тръгна нагоре по стълбите, като я взе на ръце. — Няма значение къде.

— Господи, имаш невероятен вкус! — Тя докосна с устни лицето му, сетне шията. — Толкова е хубаво! — Дъхът й спря, когато Тайлър я подпря на стената в горния край на стълбата. Пръстите й се заровиха в косата му. — Това е само секс, нали знаеш?

— Да, добре, знам. — Използвайки стената за опора, той започна да сваля пуловера през главата й. — Господи, какво тяло имаш! — Хвърли дрехата на земята и пое с устни зърната на гърдите й, които тръпнеха под коприната на сутиена. — Няма да стигнем до леглото.

— Добре. Друг път. — Сърцето й биеше учестено. Краката й сякаш не докосваха пода. Поне тя така си мислеше. Беше й трудно да осъзнае къде е, с кого е, тъй като в тялото й сякаш избухна вулкан от желание. Ръцете й дърпаха нечии дрехи, сваляха ги, нещо се скъса. Устните им се изпиваха, не можеха да се наситят. Всичко гореше. През галопиращия пулс на кръвта си Софи можеше да чуе стонове, въздишки, като някакъв див хор, който стигаше до слуха й отдалеч и не съвсем ясно.

Тя беше влажна, когато пръстите му я докоснаха. Тялото й се разтърси от първия оргазъм, едно разтопено златисто облекчение, толкова силно и трепетно, че имаше чувството, че ще се разлее по пода.

— О! Господи! О! Не!

Тайлър я притисна към стената и продължи да я гали.

— Искам да викаш! Продължавай да викаш!

Софи не можеше да спре. Видя как очите му потъмняха и знаеше, че тя е причината. Долови дишането му, задъхано и накъсано, и цялата потръпна от съзнанието, че е заради нея.

— Сега. — Отново вдигна ръце и ги обви около главата му. — Сега, сега, сега.

Тогава той влезе в нея и тя отново избухна. Ноктите й се впиха в раменете му, докато бедрата й се движеха в див ритъм. Устните му поемаха и поглъщаха стоновете, които издаваше. Удоволствието премина през него като ураган и го остави безсилен и опустошен.

Но той все пак успя да я задържи, докато и двамата се свлякоха на пода.

Софи се завъртя върху него, сърцето й продължаваше да бие забързано. Изведнъж се разсмя.

— Dio! Gracie a Dio!9 Без особен финес, но пък с добра плътност и отлично качество и сила.

— Ще поработим върху финеса, когато престана да вия като вълк единак по пълнолуние. И искам да отбележа, че това не беше дегустация, че да ми правиш такива оценки.

— Не се оплаквам. — За да го докаже, тя покри гърдите му с целувки. — Чувствам се прекрасно. Поне така си мисля.

— Мога да го потвърдя. Ти се чувстваш невероятно. — Той въздъхна, — А аз съм абсолютно свършен.

— Значи ставаме двама. — Тя вдигна глава и огледа лицето му. — Ти приключи ли?

— Не съвсем.

— Защото и аз не. — Тя отново го възседна. — Тай?

— Ммммм. — Ръцете му вече галеха гърба й. Беше така гладка, така нежна. Гладка, екзотична, вълшебна.

Вероятно трябва да…

На лявото си бедро имаше красива малка бенка. Като препинателен знак, сексуален.

Софи обхвана с две ръце главата му и се наведе над него. Той почувства устните й до своите.

— Искаш ли легло? — прошепна тя.

— Друг път. — Тайлър се надигна и обви ръце около нея.

По някое време през нощта Софи се събуди в леглото му. Чаршафите бяха разбъркани и горещи, а костите й меки като течни.

Дори след толкова дълго сексуално въздържание не можеше да повярва, че човешкото тяло е в състояние да понесе подобно натоварване.

— Вода — простена тя, страхувайки се, че сега, след като вече бе задоволила едната си нужда, ще умре от жажда. — Водичка! Ще ти дам всичко, което поискаш от мен, още див секс, ако ми донесеш бутилка вода.

— Ти вече си плати.

Софи се завъртя и го потупа по рамото.

— Хайде, Тай, бъди приятел.

— Добре, но къде сме?

— В леглото — тя се засмя. — Най-накрая стигнахме и до него.

— Добре. Веднага се връщам — Той стана и на половината път се спъна и блъсна в стола.

Като го слушаше как ругае тихичко, Софи се усмихва. Господи, беше толкова сладък! Смешен. Много по-умен, отколкото си бе мислила. И невероятен любовник. В леглото, на пода, отново на стената. Не можеше да си спомни друг мъж, който да бе правил такива неща. Особено като знаеше, че е от мъжете, които само под заплахата на оръжие ще сложат костюм и вратовръзка.

Сигурно това бе причината винаги, когато бе така облечен, да изглежда изключително секси. Пещерният човек постепенно се цивилизоваше.

Тъй като мислите й бяха заети с тези разсъждения, Софи едва не подскочи, когато Тай пръсна ледена вода върху раменете й.

— Ха-ха, много смешно — промърмори тя, но седна и изпи наведнъж почти цялата чаша.

— Хей, остави малко и за мен! Мислех, че ще си я разделим.

— Не съм казвала, че ще делим.

— Тогава искам още секс.

— Не може да бъде! — изсмя се тя. — И как ще го направиш? Че ти не можеш да дишаш!

— Знаеш колко много обичам да ти доказвам, че не си права.

Софи въздъхна, когато ръката му се плъзна по бедрото й.

— Вярно е. — Все пак му подаде останалата вода. — Може би и на мен са ми останали още малко силички. Но след това си отивам вкъщи. Рано сутринта имаме брифинг.

Тайлър доизпи водата и остави чашата встрани.

— Сега няма да мислим за това. — Прехвърли ръка през кръста й и я завъртя така, че тя се оказа под него. — Сега ще ти покажа какво съм намислил. Ще бъда съвсем кратък. Ще ни отнеме малко време.

Мина доста повече време, отколкото очакваше, мислеше си Софи, докато се промъкваше към къщи в два часа след полунощ. Все пак сексът беше като карането на колело. Никога не го забравяш, колкото и дълго да не си го правил. Тя изгаси фаровете, когато приближи до къщата и намали оборотите на мотора, така че да прибере колата в гаража възможно най-тихо.

Измъкна се в студената нощ и остана само за минута под ярките звезди. Чувстваше се страшно уморена, но невероятно жизнена и щастлива.

Тайлър Макмилън беше мъж, пълен с изненади. Носеше тайни, скрити в ръкавите си, и невероятна енергия. През последните няколко месеца успя да научи много неща за него. В такива аспекти и от такива гледни точки, каквито не бе очаквала дори. Имаше намерение да продължи изследванията си върху него и занапред.

Но засега най-добре беше да се прибере и да поспи малко, инак на другата сутрин щеше да бъде труп.

Странно, помисли си Софи, докато се промъкваше крадешком към задната врата на къщата. Искаше й се да остане с него. Да спи до него. Цялата да принадлежи на това силно, горещо тяло. Да бъде на сигурно, на топло и защитено.

Беше се научила да изключва емоциите си след секс. Това беше чисто мъжки подход, обичаше да си повтаря Софи. Преспиваш с някого, ставаш и си отиваш. Да остане в същото легло след удоволствието и игрите, да се събуди в него, би било според нея неприятно и неудобно. Може би прекалено интимно. Винаги го беше избягвала, убеждавайки се, че няма нужда от подобна близост.

Но този път трябваше да положи доста усилия, за да стане от леглото на Тай. Сигурно защото беше изморена, опита се да се успокои и оправдае. Денят беше уморителен, дълъг и труден. Този мъж не бе по-различен от мъжете, с които бе преспивала.

Може би го харесваше повече, реши тя, докато се промъкваше сред храстите. Беше привлечена от него. Но това не го правеше по-различен. Е, да, беше по-нов, по-интересен. Но след време блясъкът, който я привличаше, щеше да потъмнее. Тайлър щеше да си остане приятел от детинство и всичко щеше да си тръгне по-старому. Винаги ставаше така.

Ако търсиш любов за цял живот, или се разочароваш, или те разочароват. Много по-добре беше да се наслаждаваш на момента, след което да си вземеш шапката и да си тръгнеш.

Тези мисли се въртяха в главата й, когато направи последния завой и се сблъска лице в лице с майка си.

Стояха една срещу друга и се гледаха изненадано. Дъхът им излизаше под формата на малки бели облачета пара.

— Хм. Приятна нощ, нали? — успя да се съвземе първа Софи.

— Да, наистина. Аз тъкмо… ами Дейвид… — Затруднена и смутена, Пилар махна с ръка към къщата за гости. — Трябваше да му помогна с превода.

— Разбирам. — Едва успя да сподави дивия си кикот. — Вашето поколение така ли го нарича? — Все пак една закачлива нотка се прокрадна в гласа и. — Ако ще се промъкваме вкъщи, хайде да го направим заедно. Защото направо ще замръзнем тук, докато се опитваме да си измислим някакво извинение.

— Но аз наистина превеждах — забърза се към вратата Пилар и натисна дръжката. — Имаше много…

— О, мамо! — Смехът все пак надделя. Софи се хвана за корема и влезе вътре. — Престани да се оправдаваш..

— Аз бях просто… — Като се препъваше, Пилар се опита да оправи косата си. Отлично знаеше как изглежда — разчорлена и зачервена. Точно като жена, която току-що се е измъкнала от леглото на любовника си. Е, в дадения случай от дивана във всекидневната. Но се сети, че нападението е най-добрата защита. — Ти не си ли много закъсняла?

— Да. И аз превеждах. На Тай.

— На кого… О!

— Умирам от глад. А ти? — Доволна от себе си, Софи отвори хладилника, — Дори не сме вечеряли. Нямахме време. — Каза го спокойно и с обикновен тон, с глава напъхана в хладилника. — Ти какво, да не би да имаш нещо против връзката ми с Тай?

— Не. Да. Не. — Пилар съвсем се обърка. — Не знам. Абсолютно не знам какво да мисля и какво да ти кажа.

— Вземи си пай.

— Пай ли?

Софи извади онова, което бе останало от пая с ябълки.

— Изглеждаш великолепно, мамо.

Пилар почервеня и отново оправи косата си.

— Не може да бъде.

— Наистина великолепно. — Софи остави таблата на масата и посегна да извади чинии. — Имах известни емоционални задръжки спрямо Дейвид. Правех се, че не забелязвам. Но когато се сблъсках с теб на пътеката, промъкваща се към къщи посред нощ, при това изглеждаща великолепно, просто не можеше да не те забележа.

— Няма нужда да се промъквам в собствената си къща.

— Така ли? — Софи взе нож. — Тогава защо го правеше?

— Просто… Хайде да ядем пай.

— Съгласна съм. — Софи отряза две големи парчета и се усмихна, когато Пилар погали косата си. Наведе се и за миг двете останаха така под ярката светлина на лампата. — Беше много дълъг и отвратителен ден. Но е хубаво, че завърши така.

— Да. Въпреки че ми изкара акъла навън.

— Аз? Представи си моята изненада, тъй като си спомних и преживях отново тийнейджърските си години. И изведнъж да се сблъскам с майка си.

— Преживяваш ги отново? Наистина ли? — Пилар извади вилици, Софи взе чиниите и ги сложи на масата.

— Е, добре, защо да се ровим в миналото? — Усмихвайки се закачливо, Софи облиза пръста си. — Дейвид е страхотно парче.

— Софи!

— Е, като ти казвам, значи е страхотен. Какви рамене има, а и това момчешко очарователно лице. Освен това е интелигентен. Хванала си гадже и половина, мамо, голяма работа!

— Той не е ловен трофей. И се надявам, че ти не си мислиш за Тай по този начин.

— Има страхотни бедра.

— Знам.

— Имах предвид Тай.

— Знам — повтори Пилар. — Какво, да не ме мислиш за сляпа? — засмя се тя на изненадания вид на дъщеря си. Смигна й закачливо и седна на стола. — Това е абсурдно, невъзпитано и…

— Нормално — довърши Софи и също седна. — Ние споделяме интересите си за модата, напоследък и за бизнеса. Защо да не можем да споделяме… Nonnа!

— Да наистина, ние споделяме общи интереси във… — Пилар изтърва вилицата си с трясък, когато проследи погледа на дъщеря си. — Мамо! Ти какво правиш тук?

— А вие какво си мислите? Че не знам кога в къщата ми влизат и излизат хора ли? — Въпреки че бе облечена с дебелия си халат, Тереза изглеждаше много елегантна. — Е и какво, няма ли вино?

— Ние просто… бяхме гладни — успя да каже Софи.

— Аха. Не се изненадвам. Сексът е много изтощително нещо, особено когато се прави както трябва. И аз съм гладна.

Софи сложи ръка на устата си, но прекалено късно. Затова избухна в смях, който не бе в състояние да спре.

— Виж ти, Илай!

Тереза взе последното парче от пая, докато дъщеря й гледаше в чинията си и раменете й безмълвно се тресяха.

— Трябва да пием вино. Мисля, че случаят го налага. За пръв път всичките три поколения жени от рода Джиамбели са се събрали в кухнята заедно, след като са правили любов. Няма защо да си толкова засрамена, Пилар. Сексът е нещо естествено в края на краищата. Първична човешка необходимост. И тъй като този път ти си избра достоен партньор, ще пием вино. — Тереза извади бутилка бяло вино „Совиньон“ от кухненския шкаф и я отвори. — Преживяваме трудни времена. Имало е и други, и ще има. — Тя напълни три чаши. — Важното е да сме живи, за да можем да се справим с тях. Одобрявам Дейвид Кътър, ако моето одобрение има някакво значение.

— Благодаря ти, мамо. Разбира се, че има.

Софи прехапа устни, за да скрие усмивката си, защото Тереза се обърна към нея.

— Ако обидиш или нараниш Тай, ще си имаш работа с мен, моето момиче. Ще ти се разсърдя и много ще ме разочароваш. Обичам го това момче.

— Добре де, и на мен много ми харесва. — Софи остави вилицата си. — Но защо трябва да го наранявам?

— Запомни какво ти казах. Утре ще се борим. Ще водим битка за това, което сме, и за това, което имаме. Тази нощ — Тереза вдигна чашата си, — тази нощ ще празнуваме. Salutе!

18.

Беше война на няколко фронта. Софи ръководеше своята битка по въздуха, чрез изпращане на факсове и телефониране. Прекарваше часове наред в писане на статии, даване на интервюта, срещи с обществеността.

Всеки ден започваше отново и отново, разбивайки слухове, клюки и сплетни. Докато не преминеше кризата, не можеше да работи в лозята.

Там беше бойното поле на Тайлър. Софи с изненада откри за себе си, че й е много мъчно, задето не може да бъде с него. Искаше й се да вземе участие в култивирането, във внимателните грижи за всяка новопоявила се клонка я пъпка.

Тревожеше се за баба си и дядо си, които трябваше да се сражават на фронта в Италия. Всеки ден от тях пристигаха съобщения. Проверката беше започнала. И скоро, бутилка след бутилка, всичкото вино щеше да премине под контрол.

Не можеше да мисли за цената, нито в близко, нито в по-далечно бъдеще. Това беше оставила на Дейвид.

Когато искаше да си почине след дългата тежка работа, заставаше до прозореца и наблюдаваше мъжете, които обработваха земята. Тази година щеше да се роди изключителна реколта.

Само трябваше да я преживеят.

При звъна на телефона Софи почти подскочи и потисна желанието си да не го вдига.

— Софи Джиамбели.

Десетина минути по-късно затвори и започна да сипе проклятия на италиански.

— Помага ли ти? — попита Пилар, като застана на вратата.

— Не съвсем. — Софи притисна с пръсти слепоочията си и се зачуди как да се справи със следващата фаза на битката. — Радвам се, че си тук. Можеш ли да влезеш и да седнеш за минутка?

— Мога за петнадесет минути. Току-що приключи една обиколка из избата. — Пилар седна на стола. — Идват на цели тълпи. Главно търсачи на клюки и любопитковци. Тук-там някой репортер, въпреки че след твоята пресконференция доста пооредяха.

— Изглежда отново трябва да се хващам за работа. Току-що говорих с продуцента на шоуто на Лари Ман.

— Лари Ман? — Пилар намръщи нос. — Долнопробна телевизия. Не бива да се свързваш с тях.

— Те вече са се свързали с Рене. — Неспособна да седи на едно място, Софи закрачи из стаята. — Тя ще се появи в шоуто утре, да разкрие фамилни тайни, предполагам. Смятат, че ще разкаже истината за смъртта на татко. Ние също сме поканени да присъстваме. Искат теб или мен, или и двете, за да представим нашата позиция.

— Аз няма да отида, Софи. Колкото и да искам да я ударя на публично място, това не е начинът. И не е мястото.

— А ти защо мислиш, че сипех проклятия? — Софи взе своята жаба и я прехвърли от едната си ръка в другата. — Трябва да сме спокойни и да не й обръщаме внимание. Но, Господи, как ми се ще да натикам в калта тази кучка! Дори ако трябва да се изтъркалям и аз с нея! Тя дава интервюта наляво и надясно и е достатъчно умела, за да ни нанесе значителни вреди. Трябва да говоря с леля Хелън и чичо Джеймс да предприемат някакви юридически стъпки.

— Недей.

— Тя няма право да използва името на семейството, нито да го клевети. — Софи се намръщи на жабата. Нейното глупавичко и смешно личице обикновено оправяше настроението й. — Не мога да падна и да се изцапам в мръсотията с нея, което е срамно. Но поне мога да я изритам най-официално и легално.

— Чуй ме първо — рече Пилар. — Не съм слаба и не съм страхлива, ти го знаеш. Но ако точно сега предприемем юридически стъпки, когато имаме толкова много битки да водим, това само ще даде основание да повярват на онова, което тя казва. Знам, че искаш да се биеш, аз също. Но може би този път не бива да го правим.

— Мислих за това. Премислих го от всички ъгли и гледни точки. Но когато се стигне до края, започваш да палиш от огънчето пожар.

— Не винаги, скъпа. Понякога просто трябва да пуснеш водата. Ние ще я удавим, ще я удавим с вино „Джиамбели“.

Софи въздъхна дълбоко, докато сядаше зад бюрото си. Остави жабата обратно и я завъртя няколко пъти. Зад гърба и факсът се включи, но тя не му обърна внимание, докато не избра положението, в което да остави жабата.

— Ето така. — Кимна и погледна майка си. — Сега е добре. Значи да изгасим пожара, казваш. Да удавим пламъците с вино. Тогава ще организираме парти. Пролетен бал, официално облекло. Колко време ти трябва, за да подготвиш всичко?

За нейна изненада Пилар само премига и веднага отговори.

— Три седмици.

— Чудесно. Изготви списъка на гостите. След като изпратим поканите, ще направя няколко изявления за репортерите. Рене е избрала клюкарско телевизионно предаване, ние ще й отвърнем с елегантност и стил.

— Парти ли? — Тайлър извиси глас, за да се чуе. — Някога да си чувала за Нерон и неговата лира?

— Спокойно, Рим все още не гори. Това е моята гледна точка. — Софи беше нетърпелива и искаше да му разкаже идеята си. — „Джиамбели“ приемат отговорностите си сериозно и сътрудничат на властите тук и в Италия. Меrdа! — Тя изруга през зъби, когато мобилният й телефон иззвъня. — Момент.

Извади телефона от джоба си.

— Софи Джиамбели. Si. Va benе. — Тя махна разсеяно на Тай и се отдалечи малко от него.

Загледа се в нея. Без съмнение даваше заповеди на италиански.

Наоколо култивирането на почвата вървеше с пълна сила. Това беше шумна работа, систематично обръщане на земята и зариване на корените. Топлината щеше да подтикне лозите към живот, въпреки че бризът, който подухваше откъм планините, обещаваше нощта да бъде хладна.

В центъра на всичко това, в центъра на този безкраен цикъл, беше Софи. Динамото, което държеше бъдещето в ръцете си.

Центърът на всичко, помисли си отново Тайлър. Може би винаги е била там.

Софи вървеше между редовете нагоре-надолу, и гласът й звучеше като някаква омайна чуждоземна музика.

Тайлър почувства как последната ключалка вътре в него падна и се счупи. Очакваше го.

Беше луд по нея, осъзна. Беше отнесен, обсебен, обладан. И победен. Рано или късно трябваше да реши какво да прави с това свое неочаквано чувство, което малко го плашеше.

Тя пъхна телефона в джоба си.

— Италианският клон за връзки с обществеността — обясни му Софи, като се върна при него. — Няколко непредвидени спънки. Извинявай за прекъсването. Та значи… — Спря и го загледа подозрително. — Ти какво се хилиш? — попита.

— Аз ли? Нищо. Може би, защото си представих, че с това темпо спокойно можеш да играеш централен нападател.

— Това темпо е единствената скорост, която ни върши работа сега. Между другото, за партито. Трябва да направим изявление и да продължим с плановете за стогодишнината. Първият бал ще е в средата на лятото. Ще го направим по-интимно, за да покажем сплотеност, отговорност и увереност. Тя започна да изброява и да свива пръст след пръст. — Проверката беше направена от нас, доброволно и на значителна цена. Ла Синьора и господин Макмилън отидоха лично в Италия, за да предложат помощта си при разследването. Фирма „Джиамбели“ вече е уверена, че проблемът е овладян. Фамилията, и на това трябва да наблегнем, си остава обединена, гостоприемна и доброжелателно настроена. Ще покажем нашата класа и ще оставим Рене да се рови в боклуците.

— Класа значи. — Тайлър гледаше лозята. Напомни си да провери пръскачките още веднъж. Може би щяха да имат нужда от тях и през нощта. — Щом ще бъдем от класа, аз защо трябва да ходя из калта и да се правя на глупак с разни телевизионни екипи?

— За да покажеш колко много работа се върши за всяка една бутилка вино. Не ставай капризен, Макмилън! Последните няколко дни бяха ужасни за всички ни.

— Щях да съм по-малко капризен, ако разни навлеци не ми се мотаеха из краката.

— И мен ли включваш в това число?

Той отклони погледа си от лозята и се втренчи в красивото й лице.

— Струва ми се, не.

— Тогава защо не прескочиш през вратата на терасата ми през нощта?

Устните му се извиха.

— Ще помисля по този въпрос.

— Мисли по-бързо. — Когато приближи към него с намерението да го прегърне, той отстъпи. Софи изненадано попита: — Какво има? Главата ли те заболя?

— Не, просто наоколо има прекалено много публика. Не искам във вестниците да пише, че спя със съдружника си.

— Това, че спиш с мен, няма нищо общо с работата. — Гласът й беше забележимо по-хладен, което подсказваше, че е обидена. — Но щом толкова много се срамуваш… — Тя сви рамене, обърна се и си тръгна.

Тай трябваше да се справи първо с порива си да отвърне на оскърблението, но след това вроденото му нежелание да прави публични сцени надделя. С пет широки крачки той я настигна и я хвана за ръката.

— Не се срамувам от нищо. Само защото искам да запазя личния си живот неприкосновен … — Нейният опит да се отскубне го ядоса още повече и той стегна хватката ся, като хвана и другата й ръка. — И без това наоколо гъмжи от слухове и сплетни. Ако не мога да се съсредоточа върху работата, не бива да очаквам хората ми да го направят. Всъщност да вървят по дяволите!

При тези думи той я вдигна във въздуха и запечата устните й със своите.

Имаше някаква силна тръпка в това, помисли си развълнувана Софи. В този бърз изблик на сила и темперамент.

— Сега добре ли е? — попита Тайлър, като я пусна отново на земята.

— Почти. — Тя прокара ръка по гърдите му и почувства биенето на сърцето му. Беше от трепета да знаеш, че физически си бил победен, макар да си по-силният. Софи се понадигна и го целуна, усети ръката му да се плъзга по гърба й и да сграбчва пуловера й, ръцете й сякаш сами обвиха врата му и стегнатото кълбо в стомаха й се отпусна.

— Сега — прошепна тя — беше много по-добре.

— Остави вратата на терасата си отворена.

— Ще бъде.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

Но продължиха да стоят, без да помръднат. Нещо се бе случило помежду им. Особено, но не похотливо изтръпване в слабините. Нещо, което свива сърцето, но не от болка, а от удоволствие и радост. Удивена, Софи се отдаде на усещането. В този момент телефонът й отново зазвъня.

— Е — рече тя, като тръгна. — Ще те видя по-късно. За втория рунд.

Извади телефона, без да спира. Щеше да мисли за Тай после. Сега трябваше да се съсредоточи върху много други неща.

— Софи Джиамбели слуша. Nonnа! Радвам се да те чуя. Опитах се да се свържа с теб по-рано…

Тя спря да говори, прекъсната от тона и думите на баба си. Спря дори да върви и изслуша телефонното обаждане в края на лозето. Въпреки топлината на слънцето кожата й настръхна.

Когато връзката прекъсна, Софи се затича обратно към Тай.

— Тай!

Той се обърна бързо и я хвана загрижено за раменете.

— Какво има? Какво се е случило?

— Те са открили още! Още две бутилки с отровно вино!

— По дяволите! Добре, трябваше да го очакваме. Знаехме, че е имало външна намеса.

— Има и нещо друго. Може да стане още по-лошо. Nonna тя и Илай… — Софи спря, за да подреди мислите си. — Имаше един възрастен мъж, който работеше за дядото на баба ми. Започнал е в лозята още като дете. Оттегли се преди време. А миналата година умря. От инфаркт.

Тайлър я слушаше внимателно, предчувствайки какво ще каже.

— Продължавай.

— Неговата внучка, която го е намерила, казва, че е пил от нашето мерло. Веднага след като чула новините за отровното вино, отишла при баба ми. Поискали са ексхумация на тялото.

— Името му е Бернардо Баптиста. — Софи имаше изписани пред себе си всички подробности, но не се нуждаеше от бележките. Знаеше ги наизуст. — Беше на седемдесет и три години. Умрял е през декември от инфаркт, както си седял пред камината с чиния сирене и няколко чаши мерло „Кастело ди Джиамбели“ 1992 година.

Също като Маргарет Боуърс, помисли си Дейвид.

— Ти каза, че Баптиста е имал слабо сърце.

— Имал е някои сърдечни смущения и е бил болен от простуда, когато е умрял. Вероятно простудата е била причината. Баптиста беше известен с обонянието си, имаше страхотен „нос“, занимавал се е с вино повече от шестдесет години. Но тъй като е бил болен, не е успял да долови промяната в аромата на виното. Внучката му се закле, че е отворил виното точно онази нощ. Видяла е запечатаната бутилка следобеда, когато го е посетила. Той я пазел, както и още няколко подаръка от фирмата, на видно място. Беше много горд със своята принадлежност към „Джиамбели“.

— Значи виното е било подарък?

— Според внучката му, да.

— От кого?

— Не знаеше. Дядо й е направил прощално тържество и както обикновено представителите на фирмата са му поднесли подаръци. Проверих, но точно тази бутилка не е в списъка на нещата, подарени от фирмата. Нашите подаръци са били „Каберне“, бяло вино и шампанско. Най-добрите етикети. Обаче не е необичайно работникът да си избере друга селекция, или пък да получи вино от други членове на фирмата.

— Кога ще разберат дали виното е причинило смъртта? — Пилар приближи до бюрото, където седеше Софи и погали раменете на дъщеря си.

— Въпрос на дни.

— Ще направим каквото можем, за да проследим нишката. Първо, откъде е дошло виното — реши Дейвид. — Междувременно ще продължим другата си работа. Мисля да предложа на Ла Синьора и на Илай да наемем частен детектив.

— Аз ще се заема с изявлението за пресата. По-добре ще бъде, ако първи обявим новите разкрития. Не искам отново да ме изпреварят с новините.

— Кажете какво да направя аз, за да помогна — попита Пилар.

— Заеми се със списъка на гостите.

— Скъпа, да не би да държиш да направим това парти точно сега?

— Да. — Съжалението и мъката, които изпитваше към стареца, когото познаваше от малка, затвърдиха убеждението й. — Само че ще променим някои неща. Ще направим бала тук, с благотворителна цел. Правили сме го и преди и винаги за благородни каузи. Искам хората да си спомнят това. Хиляда долара за чиния. Всичката храна, вино и забавление за сметка на „Джиамбели-Макмилън“. Всички приходи ще бъдат дадени за бездомните. — Тя си записваше докато говореше, нахвърляше покани и подробности, които минаваха през главата й. — Нашето семейство иска да помогне на вашите, за да сте сигурни и защитени. Има много хора, които дължат на „Джиамбели“ много повече от вкусна храна. Ако трябва да им бъде напомнено, аз ще се погрижа за това.

Тя вдигна глава и зачака реакцията на Дейвид.

— Ти си специалист в тази област — рече той. — Въжето, по което вървиш, е тънко, но по мое мнение ти си добра акробатка и можеш да пазиш равновесие.

— Благодаря. Впрочем трябва да се преструваме, че не обръщаме никакво внимание на изявите на Рене в пресата. Тя ще бъде нападателна, и то на лично ниво. Обаче всичко, което е лично за Джиамбели, засяга и бизнеса ни.

Пилар седеше в закътано сепаре в едно тихо ъгълче в бара на ресторант „Четирите сезона“. Беше сигурна, че ако бе споменала за намеренията си на някого, щяха да й кажат, че прави грешка.

Но това беше нещо, което трябваше да направи, и то отдавна. Поръча си минерална вода и зачака. Знаеше, че Рене ще закъснее. Но не се съмняваше, че ще дойде. Тя не бе способна да устои на желанието си да се появи в обществото, а отказът от среща с врага би сметнала за слабост.

Пилар пиеше от водата си и чакаше търпеливо. Имаше много опит с чакането.

Рене не я разочарова. Появи се като фурия. Беше от онези жени, които влизат в заведенията като стихия, развявайки кожи, въпреки че времето беше доста топло за тях.

Изглеждаше добре. Отпочинала, блестяща и елегантна. Прекалено често в миналото Пилар се бе възхищавала, гледайки тази по-млада и привличаща погледа жена, и се бе чувствала нищожна в сравнение с нея.

Сигурно беше естествена реакция, така си мислеше. Но това я караше да се чувства глупаво и неудобно.

Беше и лесно да разбере защо Тони е бил привлечен и омагьосан от нея. Така си обясняваше как е бил хванат в капана й. Рене не беше просто някоя празноглава кукличка, а хладнокръвна авантюристка, която знаеше как да получи онова, което иска, и как да го задържи.

— Пилар?

— Рене. Благодаря, че дойде.

— О, как бих могла да устоя? — Тя свали коженото си палто, метна го небрежно на стола и седна. — Изглеждаш малко напрегната. Коктейл със шампанско — поръча на сервитьора, без да го погледне дори.

Този път стомахът на Пилар не се сви, както всеки друг път, когато се срещнеха.

— А ти си все така красива. Чух, че си била за няколко седмици в Европа. Сигурно ти е подействало добре.

— Тони и аз планирахме една по-дълга ваканция. Той не би искал да си стоя вкъщи и да страдам. — Рене се намести, като кръстоса дългите си крака. — Това беше твоя специалитет.

— Рене, аз никога не съм била другата жена, нито пък ти. С Тони бяхме разделени много преди да се срещнете.

— Ти никога не си го оставяла наистина. Ти и твоето семейство държахте Тони в мрежите си и направихте така, че той да не получи онова, което заслужаваше, от „Джиамбели“. Сега Тони е мъртъв и ти ще ми платиш всичко, което трябваше да платиш на него. — Тя отпи от питието си. — Нима мислиш, че ще позволя да влачиш неговото име, и моето заедно с неговото, из калта и мръсотията?

— Странно, смятах да те помоля за същото. — Пилар скръсти ръце на масата. Това движение й позволи да се концентрира. — Както и да е, той беше баща на дъщеря ми. Никога не съм искала името му да бъде омърсено. Желая, много повече, отколкото можеш да си представиш, да знам кой го уби и защо.

— Ти, по един или друг начин. Като го изхвърлихте от фирмата. Той не се е срещал с друга жена онази нощ. Не би посмял. Аз му бях достатъчна. Ти никога не си била.

Пилар си помисли дали да спомене за Крис, но знаеше, че не си струва.

— Така е, аз никога не му бях достатъчна. Не знам е кого се е срещал онази нощ, нито защо, но…

— Ще ти кажа какво мисля — прекъсна я Рене. — Той знаеше нещо за теб, за вас, за семейството ви. И това го уби. Може би дори сте използвали онази малка кучка Маргарет, за да го направи. Ето защо сега и тя е мъртва.

Умората и отегчението замениха съжалението.

— Това е най-малкото смешно, дори за теб. Ако си казала това на репортерите, ако смяташ да кажеш това по телевизията, има опасност да бъдеш подведена под съдебна отговорност.

— Моля? — Рене отново отпи от коктейла си. — Нима мислиш, че не съм се консултирала с адвокат за това какво смятам и какво мога да казвам и как да го казвам? Ти направи всичко възможно Тони да бъде уволнен и аз да бъда отстранена. Затова сега възнамерявам да си получа всичко, което ми се полага.

— Така ли? И след като ние сме толкова хладнокръвни, не се ли страхуваш от възмездие?

Рене кимна към съседната маса. Там седяха двама мъже и пиеха вода.

— Това са моите охранители. Денонощна охрана. Дора не си мисли да ме заплашваш.

— Създала си един много вълнуващ свят и очевидно ти е приятно. Съжалявам за вас с Тони, искрено съжалявам, защото вие двамата много си подхождахте. Дойдох тук, за да те помоля да бъдеш разумна, да спазваш известно благоприличие по отношение на семейството ми и да помислиш за детето на Тони, преди да говориш пред пресата. Но очевидно това е чиста загуба на време и за двете ни. Не знам дали си го обичала, но това, че аз го обичах, беше глупаво. Затова ще опитаме следното. — Тя се наведе към нея и Рене беше изненадана да види неочакваното студено проблясване в очите й. — Прави каквото искаш, говори каквото искаш. В края на краищата само ти ще наглеждаш смешна и глупава. И въпреки че е дребнаво, аз ще бъда доволна. Повече, отколкото си мисля. Продължавай да бъдеш напористата съпруга, това ти прилича. — Пилар посегна да извади пари от чантичката си. — Така както тези твърде безвкусни обеци, които носиш, ти приличат много повече, отколкото на мен, Тони ми ги подари за петнадесетата годишнина от сватбата. — Тя остави двадесет долара на масата. — Ще ги смятам, както и всичко, което отмъкна от мен през последните години, за напълно достатъчна компенсация. Пълно разплащане на сметките. Ти няма да вземеш нищо повече от мен, нито от „Джиамбели“.

Пилар не профуча из ресторанта като Рене. Нито се промъкна. Когато мина покрай масата на бодигардовете, които я наблюдаваха, сложи пред тях още една банкнота и каза:

— Това е от мен, момчета. — След което излезе, смеейки се.

— Направих едно хубаво малко представление. — Отпусната и спокойна, Пилар се разхождаше из всекидневната на Хелън Мур. — И, мили Боже, да не се хваля, но мисля че бях върхът. Просто бях много ядосана. Тази жена преследва семейството ми и има наглостта да носи моите обеци, докато претендира, че съм й длъжница.

— Нали имаш документи за бижутата си, застрахователни полици и други подобни? Можем да предявим иск.

— Мразя тези обеци! — Пилар безразлично сви рамене. — Тони ми ги подари като предложение за мир след една от поредните му любовни забежки. Имам квитанцията за покупката им, разбира се. По дяволите, трудно ми е да преглътна този горчив залък. Фактът колко често съм бяла прекалено глупава!

— Тогава го изплюй. Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Не. Ще шофирам и вече трябва да тръгвам. — Пилар въздъхна. — Но първо трябваше да изпусна парата, иначе можеше да си го изкарам на педала за скоростта и накрая да попадна в ареста.

— Значи е добре приятелката ти да живее наблизо. Чуй ме сега. Мисля, че си постъпила правилно, като си се срещнала с нея. Много хора няма да са съгласни, но те не знаят каква си. — Хелън си наля няколко пръста водка върху кубчета лед. — Ти трябваше да й кажеш тези неща и чака достатъчно дълго време.

— Но това не промени нищо.

— В нея ли? Може би да, може би не. — Хелън седна и се протегна. — Важното е, че промени нещо в теб. Ти пое отговорност. А лично аз бих дала много да те видя как си й говорила. Тя ще отиде да се пеняви пред репортерите на долнопробното си токшоу и най-вероятно ще бъде смачкана. Ще я нападнат за стойността на костюма й или за десетте тона злато и бижута, които носи. Съпругите — продължи Хелън, — които участват в подобни предавания, не обичат жени като нея. Пилар, те ще я разкъсат на парченца, преди да е свършило шоуто и можем да се обзаложим, че Лари Мен и неговите продуценти разчитат точно на това. Той има нюх към скандалите.

Пилар извърна глава.

— Не бях помислила за това.

— Скъпа, Рене Фокс е едно от многото парченца от тортата на дядо Господ. Тя ти нанесе удар в лицето, но какво от това? Сега е нейният ред. Време е да бъде изхвърлена.

— Права си. Тревожа се за семейството си, за Софи. Въпреки че това са клюкарски вестници, таблоиди, все пак са вестници и сигурно ще я разстроят. Бих искала да знам как да запуша устата на тази жена.

— Можем да издействаме временна заповед за задържане. Аз съм съдия, знам ги тези неща — каза сухо. Хелън. — Можеш да заведеш дело за хули, за заплахи. И може би ще спечелиш. Най-вероятно. Но като твой адвокат и твоя приятелка те съветвам да я оставиш сама да си счупи главата. Нека да я разкъсат. Това задължително ще стане, рано или късно.

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Ние сме затънали в страшна каша, Хелън.

— Знам. Много съжалявам.

— Ако тя каже онова, което ми намекна, може да изникнат подозрения, че сме замесени в смъртта на Тони, че Маргарет е била свързана. Полицията вече ни разпитва за връзката между нея и Тони. Това ме тревожи.

— Маргарет беше нещастна жертва на някакъв маниак. Лунатик. Когато се поставя отрова в продукти никога няма точно набелязана жертва. Ето, затова казвам лунатик. Убийството на Тони беше обмислено. Двете не могат да бъдат свързани по никакъв начин и ти не бива да ги свързваш.

— Пресата ги свързва.

— Пресата би свързала и маймуна със слон, ако това ще направи сензация и ще продава вестниците им.

— Права си. Ще ти кажа нещо, Хелън. Дали под влияние на гнева дали защото се тревожа, но когато говорих с Рене, осъзнах нещо. Противопоставих й се, защото това имаше голямо значение, беше важно за мен. Трябваше да го направя, трябваше да заема позиция.

Хелън отпи от водката си и кимна.

— Е, и?

— И това ме накара да осъзная, че никога, нито веднъж не бях се противопоставяла на нея или на безбройните други жени, които влизаха и излизаха от живота на Тони. Сега всичко свърши, защото той престана да бъде важен за мен. Тогава нямах позиция, което е много тъжно — рече тихо Пилар. — И това не е само негова грешка — продължи тя, преди Хелън да успее да каже нещо. — За един брак трябват двама, а аз никога не го накарах да бъде единият от тези двама.

— Той започна да руши твоето достойнство и самоуважение веднага след брака ви. От самото начало.

— Вярно е. — Пилар протегна ръка и отпи една мъничка глътчица от водката на Хелън. — Но голяма част от онова, което се случи, както и от онова, което не се случи между нас, е колкото негово, толкова и мое дело. Не гледам назад със съжаление. Гледам, защото никога повече няма да допусна подобна грешка.

— Добре, това е чудесно. — Хелън си взе водката обратно и вдигна чашата. — За новата жена Пилар Джиамбели. След като си поела по нов път, я ела тук и ми разкажи как върви сексуалният ти живот. Сега, когато вече имаш такъв.

С лека въздишка на задоволство, Пилар протегна ръце към тавана.

— Ами… след като питаш… да ти кажа. Имам невероятна, вълнуваща и незаконна връзка с един по-млад от мен мъж.

— Мразя те.

— Направо ще ме гледаш с отвращение, когато споделя, че има страхотно, твърдо и неуморно… тяло.

— Кучка.

Смеейки се, тя седна на дивана.

— Нямам представа наистина как една жена може да преживее живота си, без да се е докосвала до подобно тяло, Тони беше тънък и много по-слаб.

— Като щека за голф.

— Ти го каза. — Пилар намигна. — О, това е ужасно! Направо е гадно!

— Напротив, страхотно е. Джеймс има… как да кажа, много удобно тяло. Като сладка стара мечка е — каза нежно Хелън. — Но ти няма да се сърдиш, ако изпитам известни вълнения благодарение на твоята любовна авантюра?

Софи беше готова за своята малка сексуална наслада. Господи, та тя се нуждаеше от нея! Беше работила почти до пълно изтощение, сетне говори по телефона и изпраща факсове по всички краища на света.

След като приключи деня, плува, потопи се и в джакузито, за да масажира и отпусне схванатите си от работа и тревоги мускули. Направи си и една дълга, разкошна бавя с етерични масла.

После запали свещи навсякъде из стаята, които ароматизираха въздуха с дъх на лимон, ванилия и жасмин. В премигващата им светлина Софи облече нощница от черна коприна с дантелена горна част и прозрачни пола. Защо да не бъде прелъстителна?

Избра виното от собствените си запаси. Едно младо игриво шардоне. Сложи го в кофичката с лед, за да го запази студено и се настани в креслото да чака Тай. И заспа дълбоко.

Беше странно да се промъква тайно в къщата, където винаги бе посрещан с отворени обятия и вратите бяха широко отворени за него. Странно и вълнуващо.

Имаше моменти в живота му, през които си бе мечтал и фантазирал как ще се промъкне в спалнята на Софи в тъмнината. По дяволите, защо пък не! Какво ли не правят мъжете.

Но сега, когато го правеше наистина, знаейки, че тя го очаква, беше много по-хубаво, отколкото в среднощните му безсънни фантазии.

Тайлър знаеше, че когато отвори вратите на терасата, ще се сграбчат като животни. Още от прага. Дори вече можеше да вкуси кожата й. Виждаше трепкането на свещите зад прозорците. Екзотично, възбуждащо, съблазнително. Завъртането на дръжката прозвуча като изстрел в тишината и отекна в главата му.

Той я подпря внимателно и я затвори. След което видя Софи, свита на кълбо в креслото.

— А, Софи. Я се виж!

Прекоси стаята съвсем тихо, надвеси се над нея и направи онова, което рядко имаше възможност да прави. Започна да я разучава, без тя да знае.

Нежна кожа с цвят на роза и злато. Гъсти дълги мигли и плътни сочни устни, идеално оформени, за да посрещнат устните на един мъж.

— Ти си най-прекрасното нещо на света — прошепна Тайлър. — И си се облякла съвсем подходящо.

Отгледа стаята, забеляза виното, свещите и леглото, приготвено и засипано с възглавнички.

— Хайде, бебчо — прошепна той и пъхна ръце под нея. — Ела да те сложа в леглото.

Тя се размърда, поразсъни се и се прозя. Тайлър реши, че на мъжа, който успее да устои на тази гледка, ухание и съблазън и който сетне няма да пълзи след нея на колене, трябва да бъде даден медал за храброст.

— Ммм, Тай?

— Позна. Ето — рече той, като я сложи да легне на леглото. — Продължавай да спиш.

Очите й се отвориха, когато понечи да я завие.

— Какво? Къде отиваш?

— На една дълга и самотна разходка в студената тъмна нощ. — Развеселен, той се наведе, за да я целуне по челото. — След което ще си взема един леден душ.

— Защо? — Тя взе ръката му и я сложи на бузата си. — Тук е топло и по-приятно.

— Момичето ми, ти си уморена до смърт. Ще отложим срещата си за друг път.

— Недей, моля те! Не искам да си ходиш.

— Ще се върна. — Той отново се наведе и я целуна. Но устните й бяха така меки и топли, и миришеха на хубаво. Тай потъна в тях, а Софи го прегърна.

— Не си отивай — повтори тя. — Прави любов с мен. Ще бъде като сън.

И беше като сън. Аромати, сенки и въздишки. Нежно, бавно и изпълнено с омая, която никой от двамата не бе очаквал, не бе искал и не бе получавал. Той се плъзна в леглото при нея, носейки се като по вълни от ласките на ръцете й. Намери отново устните й и всичко, което вече искаше.

Дишането й натежа, когато възбудата обзе тялото й.

Ръцете му бяха твърди и груби от работа, но за нея бях гладки като кадифе. Тялото му бе силно и здраво, а покриваше нейното като коприна. Устата му бе твърда, а изсмукваше нейната с безкрайно я опустошително търпение.

Нямаше дива страст, нито глад, нито бързане. Нямаше ги изгарящите светкавици на нетърпението. Тази нощ беше за нежност и ласка. За предлагане и приемане. За даване и връщане.

Тя простена под него. Това беше стон на задоволство и капитулация. Зарови пръсти в косата му и видя как сенките им промениха формата си и заиграха по стената. Той правеше с нея същото, караше я да се променя. Имаше толкова много непознати страни и лица в него.

Сега й показваше едно ново лице. Пръстите й навиваха косата му на охлювче.

В тъмнината Тайлър можеше да види отражението на свещите в очите й, като златни пламъчета в тъмната вода на басейн. Въздухът беше изпълнен с аромати. Тя го гледаше и той я гледаше, докато влизаше в нея.

— Сега е различно — каза Тайлър и докосна устните и, — Вчера те исках. А сега имам нужда от теб.

Погледът й се замъгли от бликналите сълзи. Устните й трепнаха от думи, които не знаеше как да произнесе. След това бе така изпълнена от него, че можеше само да шепне името му в мрака.

19.

Какво общо имаше между един седемдесет и три годишен винар от Италия и една тридесет и шест годишна изпълнителна директорка от Калифорния? Общото беше, че и двамата работеха за „Джиамбели“, реши Дейвид. Това бе единствената връзка, единственото свързващо звено помежду им.

А също така и начинът, по който бяха умрели. Тестът, който бе направен с ексхумираното тяло на Бернардо Баптиста, доказа наличието на голяма доза дигиталис в кръвта му, примесен с мерло. Това не можеше да бъде случайно съвпадение. Полицията от двете страни на Атлантика беше предупредена, че най-вероятно става въпрос за убийство, а също така, че виното на „Джиамбели“ е било използвано като оръжие на убийството.

Но защо? Какъв беше мотивът? Какво свързваше Маргарет Боуърс и синьор Баптиста?

Дейвид сложи децата да спят и след като провери лозята на „Джиамбели“ се упъти към дома на Макмилън. Тъй като температурите бяха паднали, той и Поли включиха пръскачките и сега Дейвид вървеше през редовете, докато водата покриваше лозята и по пръчките се образуваше тънък слой лед, като защитно покривало срещу опасната слана. Дейвид знаеше, че Поли ще остане да наблюдава през цялата нощ, за да е сигурен, че струята ще бъде постоянна и стабилна. Прогнозата бе, че температурата ще стигне почти до критичната за растенията точка.

В някои случаи лозите могат да бъдат убити така ефикасно и безсърдечно както и хората.

Но това поне можеше да бъде контролирано. Дейвид можеше да разбере грубостта и жестокостта на природата и да се бори с нея. Но как можеше да бъде разбрано хладнокръвното убийство на един човек от друг?

Виждаше фината мъгла от водни капчици, която се носеше във въздуха над лозята на Макмилън. Малки капчици, които блещукаха като брилянти на лунната светлина. Сложи ръкавиците си, взе термоса с кафе и излезе от колата в студения и влажен въздух.

Намери Тайлър да седи на една обърната щайга и да пие от своя термос с кафе.

— Мислех си, че ще наминеш, — Тайлър бутна с крак друга щайга в знак на покана. — Сядай.

— Къде е бригадирът?

— Изпратих го преди малко да си върви у тях. Няма нужда и двамата да будуваме тук цяла нощ. — Истината беше, че Тайлър обичаше да стои сам сред Лозята, мислейки си за свои неща, докато пръскачките работеха.

— Правим всичко, което можем — продължи той, оглеждайки лозята, след което се обърна към блещукащия приказен свят под луната. — Системата работи безотказно.

Дейвид седна и отвори своя термос. И той като Тайлър носеше скиорска шапка на главата и дебело яке, което да го пази както от студа, така и от влагата.

— Поли ще наглежда масивите на Джиамбели. Опасността ще се появи чак след полунощ. Но ние сме подготвени за нея.

— Това е нещо обикновено за края на март. Опасните слани, онези, който могат да ни изненадат, са сланите в края на април и началото на май. Аз мога да те заместя, ако искаш да поспиш малко.

— Никой не се е наспал напоследък както трябва. Ти познаваше ли Баптиста?

— Не съвсем. Дядо ми го познаваше. Ла Синьора го преживява много тежко. Не че го показва на някого. Тя не прави подобни неща. Никога извън семейството, че дори и вътре в него. Но направо е разбита. Те всички са разбити. Жените от семейство Джиамбели.

— Подправянето на виното…

— Не само заради това. Много по-лично е. Когато Баптиста умря, те всички отидоха на погребението. Знаех, че Софи го имаше за талисман на фирмата. Казваше, че обичал да й краде от бонбоните. Бедният стар дядо!

Дейвид се наведе напред, като постави термоса с кафе между краката си.

— Мислих за случилото се, опитвайки се да открия някаква разумна връзка. Вероятно само си губя времето, след като съм чантаджия, а не полицейски инспектор.

Тайлър го изгледа над чашата си.

— От всичко, което съм разбрал и видял, не си от тези, които си губят времето напразно. И не си никак лош чантаджия.

С лек смях Дейвид отпи от своето кафе. От чашата му се вдигаше пара и се смесваше с мъглата.

— Да чуя това от теб, е все едно да чуя комплимент, Чувствам се като обвит с ореола на славата.

— Дяволски си прав, ще знаеш.

— Добре. Казаха ми, че Маргарет никога не е срещала Баптиста. Той е умрял преди тя да поеме длъжността на Авано и да тръгне за Италия.

— Това няма значение, ако са случайни жертви.

Дейвид поклати глава.

— Обаче има голямо значение, ако не са.

— Дааа, и аз мислих за същото. — Тайлър стана, за да разтъпче изтръпналите си крака и двамата тръгнаха между редовете.

Както си вървяха, осъзна, че е изгубил своето недоверие и неприязън към Дейвид. Което беше добре. Защото завистта и недоволството отнемат прекалено много енергия на човека. А пък да се губят енергия и ценно време, когато и двамата са от една и съща страна на барикадата, си беше чиста загуба.

— И двамата са работили за „Джиамбели“, и двамата са познавали добре семейството. — Тайлър направи малка пауза. — И двамата са познавали Авано.

— Но Авано е бил мъртъв, преди Маргарет да отвори бутилката. Все пак, ние не знаем от колко време Маргарет е имала тази бутилка. Той е имал достатъчно причини и мотиви да я отстрани от пътя си.

— Авано беше негодник — рече с равен тон Тайлър. — Беше лайно. Но не го виждам като убиец. Прекалено много умуване има в замислянето на едно убийство, прекалено много усилия и недостатъчно печалба.

— Има ли някой, който да го е харесвал?

— Софи. — Тайлър сви рамене и осъзна, че очевидно не можеше да не мисли за нея повече от десет минути. — Или поне се опитваше. Е, и много други, разбира се, и то не само жени.

За пръв път Дейвид получаваше ясно и не цензурирано описание за Тони Авано.

— Защо?

— Имаше добър външен вид, представяше се добре. Беше някак си хлъзгав и лъскав. Бих казал мазен дори, но той успяваше да го тушира. — Също като собствения му баща, помисли си тъжно Тайлър. — Някои хора просто преминават през живота, плъзгайки се неусетно, бутайки и блъскайки хората около себе си безнаказано. Авано беше един от тях.

— Ла Синьора го е задържала.

— Заради Пилар, заради Софи. Това е семейството. В бизнеса той знаеше как да се оправя със сметките.

— Да, сметките му показват точно колко много внимание им е обръщал. Но с поставянето на Маргарет на негово място и изгонването му, той е загубил възможността да яде и пие на гърба на Джиамбели. Може би е решил да им отмъсти. На семейството, на фирмата, на Маргарет, — Повече в негов стил би било да я чука, а не да я убива.

Тайлър спря. Въздухът излизаше от устата му на облачета. Взря се в редиците лози, строени като войници, ред подир ред. Беше станало по-студено. Вътрешният му термометър на фермер подсказваше, че е под нулата.

— Аз не съм чантаджия, но разбирам, че всички тези неприятности ще струват на компанията много пари и репутацията, която всъщност може да се пресметне и в пари. Ако някой е искал да причини на фирмата неприятности, значи е намерил един изключително умен, изобретателен и гаден начин да го стори.

— Всъщност проверката, възникналата незабавна паника сред купувачите и дългосрочното им отдръпване от марката „Джиамбели“ ще ни струват милиони. Това ще се отрази на печалбите, в това число и на твоите.

— Знам. — Тайлър вече бе осъзнал горчивата реалност.

— Мисля, че Софи е достатъчно умна и ще се опита да сведе до минимум дългосрочното недоверие на купувачите.

— Трябва да бъде много повече от умна. Трябва да бъде безпогрешна.

— Тя е. Точно това я прави такъв таралеж в гащите.

— Влюбен си в нея, нали? — Дейвид махна с ръка. — Извинявай, прекалено личен въпрос.

— Чудя се дали ми го задаваш като чантаджия, като сътрудник във фирмата или като мъжа, който се среща с майка й.

— Като приятел.

Тайлър помисли за момент и кимна.

— Окей, това ми харесва. Може да се каже, че съм влюбен в нея, откакто бях на двадесет години. Тя беше на шестнадесет тогава — припомни си той. — Господи! Беше ослепителна, като светкавица. И го знаеше много добре, Ядосваше ме и ме дразнеше като дяволче.

За момент Дейвид не каза нещо.

— Имаше едно момиче, когато бях в колежа — поде той след кратко мълчание и беше искрено зарадван, когато Тайлър извади едно плоско шише от джоба си и му го подаде. — Марсел Ру. Французойка. Краката й почваха от сливиците. Носеше миниполички. И много мило и секси се заяждаше и закачаше с мен.

— Миниполички — рече Тай, като се опита да си представи неизвестната французойка. — Интересно.

— О, да. — Дейвид отпи и почувства как брендито се разлива и затопля вътрешностите му. — Господи, Марсел Ру. Направо ме измъчваше до смърт.

— Една жена, която изглежда по този начин, просто те убива, нали? — Тайлър взе шишенцето и отпи. — Според мен, ако си влюбен в жена, което само по себе си е достатъчно раздразнително и досадно, то най-добре да си влюбен в такава, с която се живее лесно и която не те нервира и не те кара да подскачаш непрекъснато. Мислех върху тази теория доста през последните десет години. Но не ми помогна особено много.

— Мога да те разбера — рече Дейвид замислено. — Наистина, мога. Имах жена и ние създадохме деца, добри деца. И си мисля, че преследвахме американската мечта. Да. В един миг всичко отиде на боклука. В кенефа. Но децата ми останаха. Може да съм кръшнал няколко пъти, но то беше част от работата ми. Освен това имах цел. Да им дам достоен живот, да бъда добър баща. Да бъдеш добър баща, не означава да си монах. Но винаги поставяш жените на последно място. Никакви сериозни връзки, не и отново, така си мислех. На кого му трябва още веднъж подобно нещо! Не, не, никога вече! И тогава Пилар отвори вратата. Държеше в ръцете си цветя. И в главата ми пламнаха хиляди светкавици.

— Очевидно те все още изгарят мозъка ти.

Двамата мъже вървяха между редовете в студените часове преди зазоряване, докато пръскачките жужаха, а лозята блестяха със сребърните си одежди.

Двеста и петдесет гости, седем блюда за вечеря, всяко полято с подходящите вина, последвани от концерт в балната зала и танци.

Организирането на подобно нещо беше равностойно на подвиг и Софи даде на майка си указания, за да й помогне да изпълни всеки детайл. Накрая добави едно потупване по рамото и за себе си за внимателното пресяване на гостите с известни имена от цял свят. Обединените нации, мислеше си тя, докато седеше със спокойно и ведро изражение, заслушана в арията на италианското сопрано, нямаха нищо против Джиамбели. Четвърт милион долара, събрани за благотворителни цели, щяха да свършат добра работа не само за бедните. Те бяха дяволски добри връзки с обществеността. Особено добри след като цялото семейство беше налице, в това число и нейният прачичо — свещеникът, който се бе съгласил да направи това далечно пътешествие след личното и много настоятелно обаждане на Ла Синьора.

Сплотеност, солидарност, отговорност и традиция. Това бяха ключовите думи, които Софи щеше да хвърли в лапите на медиите. А с думите вървяха и образите. Прекрасната вила, отворила гостоприемно вратите си в името на благотворителността и милосърдието. Семейството, цели четири поколения Джиамбели, свързани посредством кръвта, виното и образа на един мъж.

О, да. Тя беше използвала Чезаре Джиамбели, простия италиански селянин, създал тази империя само от сладко грозде и мечти. Беше поканила всички големи и важни конкуренти на фирмата и доказваше откритостта на Джиамбели и чувството им за солидарност. Не й беше дошло наум обаче, че Джери ще доведе и бившата й служителка.

А би трябвало да се сети, помисли си Софи. Това беше умно, подло и лукаво забавление за него. И точно в негов стил. Отгоре на всичко трябваше да отдаде дължимото на Крис за невероятното й безсрамие и нахалство.

Едно на нула за тях, помисли си Софи. Но бързо възстанови равновесието си, като си наложи да се държи безукорно вежливо и учтиво и с двамата.

— Не обръщаш никакво внимание на музиката. — Тайлър я побутна леко с лакът. — Щом аз трябва да внимавам, ти също си длъжна.

Тя се наведе леко към него.

— Чувам всяка нота. Но в същото време мога да пиша наум. Просто две различни части от мозъка ми работят самостоятелно и едновременно.

— Твоят мозък има прекалено много части. Колко още ще продължи това чудо?

Чистите прекрасни звуци се носеха във въздуха.

— Тя е великолепна певица. И почти свършва. Пее за една трагедия, разкъсваща сърцето.

— Мислех, че пее за любов.

— То е едно и също.

Тайлър погледна към нея и видя сълзи да блестят в очите й. Една сълза се отрони от тъмните красиви очи и се спря в дългите ресници.

— Това истински сълзи ли са, или са само за тълпата?

— Голям си селянин! Тихо! — Софи стисна с пръсти ръката му и си позволи да не мисли за нищо, да не чувства нищо. Единствено музиката.

Когато заглъхна и последният акорд, тя стана и дълго ръкопляска заедно с всички останали.

— Може ли вече да излезем оттук? — прошепна в ухото й Тайлър.

— Още по-лошо от селянин. Ти си варварин. Brava!10 — извика Софи. — Върви — добави тихо с въздишка тя. — Трябва да играя ролята на домакиня. Можеш да вземеш и чичо Джеймс, който изглежда почти толкова нещастен, колкото и ти. Идете, изпийте по едно питие, изпушете си пурите и бъдете мъже.

— Ако си мислиш, че един мъж може да седи тук и да остане буден след почти цял час оперна музика, милинка, много се лъжеш.

Софи го погледна как се измъква, сетне приближи към певицата с протегнати ръце.

— Signora, bellissima!11

Пилар изпълняваше задълженията си както трябва, но мозъкът й пулсираше от музика и мисли. Мислите й се намотаваха като кълбо прежда. Столовете трябваше да се преместят бързо и незабелязано, за да се разчисти балната зала за танците. Вратите на терасата трябваше да се отворят изцяло точно в определената минута и оркестърът да започне да свири. Но не преди примадоната да е получила своите аплодисменти. Пилар изчака, докато Тереза и Илай представиха певицата и й поднесоха рози, и даде знак на Дейвид, Хелън и няколко избрани приятели да поднесат своите поздравления и възхищения.

Последваха ги и други и тя кимна към очакващия и персонал. Тогава видя леля си Франческа все още да седи на стола си. Очевидно беше заспала. Като си наложи да е спокойна, Пилар се упъти към нея, проправяйки си път сред гостите.

— Дон. — Тя стисна братовчед си за рамото и се усмихна извинително на двойката, с която той говореше. — Мисля, че майка ти не е добре — рече му тихо Пилар. — Би ли ми помогнал да я качим в стаята й?

— Разбира се. Извинявай, Пилар — продължи той, като тръгна с нея. — Трябваше да я държа под око. — Той огледа тълпата от гости. — Предполагах, че. Джина е с нея.

Всичко е наред. Лельо Франческа! — Пилар се наведе и заговори тихо и спокойно на италиански, докато двамата с Дон помагаха на старата жена да се изправи на крака.

— Ма сhе vouoi? Lasciame in расе.12 — Изглеждаше слисана, като се опитваше да отблъсне ръката на Пилар.

— Ще те сложим в леглото, мамо. — Дон я прегърна здраво. — Ти си изморена.

— Si, si. Vorrei de vino.13 — Тя престана да се съпротивлява.

— Вече пи достатъчно — скастри я Дон, а Пилар поклати глава.

— Ще ти донеса малко в твоята стая — тихо обеща на леля си тя.

— Добро момиче си ти, Пилар. — Покорна като овчица, Франческа излезе от балната зала. — Много по-сладка и по-добра от Джина. Дон трябваше да се ожени за теб.

— Ние сме братовчеди, zia Франческа — напомни й Пилар.

— Така ли? О, ами да. Мозъкът ми е съвсем замаян. От пътуването ще да е. Пътуванията са много уморително нещо.

Пилар повика прислужницата веднага щом вкараха Франческа в стаята й. Остави Дон да се занимава с майка си и побърза да се върне в залата.

— Проблем ли имаше? — попита я Софи.

— Леля Франческа.

— Аха, ясно. Винаги прави така. Смешна работа. Да се надяваме, че наличието на свещеник в семейството ще опрости греховете на дъртата пияница. Готови ли сме вече?

— Готови сме. — Пилар намали светлината. При сигнала вратите на терасата се отвориха и музиката засвири. След като Тереза и Илай откриха първия танц, Софи прегърна майка си през рамото.

— Браво на теб! Прекрасна работа.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Пилар. — Мисля, че вече мога да си взема едно питие.

— Когато всичко свърши, ще видим сметката на едно шампанско. А сега — Софи мушна Пилар в ребрата, — да танцуваме!

Изглеждаше забавление, но си беше работа, Да се появиш на подходящото място, да отговаряш на неудобни или заядливи въпроси от страна както на гостите, така и на поканените репортери. Да изразиш съжаление или обида, при това напълно искрено, докато си мериш думите.

Фирмата „Джиамбели-Макмилън“ беше жива и в отлично състояние. И продължаваше да произвежда вино.

— Софи! Красива! Красива както винаги!

— Благодаря ви, госпожо Елиът. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Бих ли могла да пропусна такова събитие! Знаете, че Блейк и аз сме много активни в подпомагането на бездомните. Нашият ресторант направи щедро дарение.

И вашият ресторант, добави си на ум Софи, анулира поръчките си от „Джиамбели-Макмилън“ още при първия сигнал за тревога.

— Вероятно нашият и вашият бизнес ще работят отново добре. Нали знаете, виното и яденето вървят ръка за ръка. Като идеалната двойка.

— Хм. Ами да.

— Вие познавате моето семейство още отпреди аз да бъда родена — За да демонстрира повече близост, Софи хвана ръката на жената и тръгна заедно с нея. — Надявам се, че знаете колко високо ценим вашето приятелство.

— Блейк и аз изпитваме дълбоко уважение към вашата баба и към Илай. Да знаете колко много съжаляваме за неприятностите, които ви се струпаха напоследък. — Когато човек има неприятности, той търси приятели. Приятел в нужда се познава. — В личните отношения това е абсолютно вярно. Но бизнесът си е бизнес. Ние трябва да пазим нашата клиентела.

— Ние също. „Джиамбели“ държи на своята марка и на своето производство. Всеки от нас по всяко време може да стане жертва на саботаж или на недобронамерени действия. Ако ние и онези, които работят с нас, позволим на извършителите на това престъпление да спечелят, така само ще разчистим пътя им и ще подложим и останалите на същия риск.

— Така е, Софи, но докато не сме сигурни, че марката „Джиамбели“ е чиста, не можем и няма да я сервираме. Съжалявам за това и съм силно впечатлена от начина, по който се справяте с трудностите. Блейк и аз нямаше да сме тук тази вечер, ако не ви поддържахме, теб и семейството ти, от все сърце. Нашите клиенти обаче очакват от нас най-доброто, когато идват в ресторанта, а не да играят на руска рулетка с живота си, ако виното в чашата им е отровно.

— Това бяха само четири бутилки от хиляди — възрази Софи.

— И една стига. Съжалявам, скъпа, но това е действителността. Извинявай.

Софи я остави и се приближи към един сервитьор, взе чаша червено вино от подноса и като се огледа, за да види дали някой я наблюдава, го изпи на екс.

— Изглеждаш твърде напрегната. — Крис се плъзна покрай нея и си взе чаша шампанско. — Сигурно е от това, че трябва да работиш, за да оцелееш.

— Грешиш — отвърна Софи и гласът й отново стана леденостуден. Направо въздухът помежду им щеше да замръзне. — Аз не работя, за да оцелея, а защото обичам работата си.

— Думи на принцеса. — Доволна от себе си, Крис отпи от шампанското. Доколкото знаеше, тази вечер тя имаше една-единствена задача — да дразни и ядосва Софи. Да бърка с пръсти в раната, да сипва сол, да я под люти. — Нали така те наричаше Тони? Принцеса.

— Да. — Софи не успя да открие и най-слаби следи от скръб при споменаването на баща й. Това само по себе си беше тъжно. — Той така и никога не ме разбра. Очевидно ти също.

— О, аз те разбирам много добре. И теб, и семейството ти. Вие имате неприятности. Сега, когато Тони го няма, а ти и твоето селянче управлявате фирмата, тя вече е почти на ръба на пропастта. Напразно парадираш с вечерната си рокля и наследствените перли, опитвайки се да съживиш бизнеса и да поправиш грешките. Всъщност ти не си по-различна от просяка на ъгъла. Но той поне е честен и не се крие.

Внимателно, съвсем внимателно Софи остави чашата на подноса и се обърна. Но преди да успее да каже и дума, се появи Джери и сложи ръка на рамото на Крис.

— Крис! — В гласа му имаше топлина. Не е подходящо. Софи, извинявай.

— Няма нужда някой да се извинява заради мен. — Крис отблъсна ръката му. — Сега не съм на работа, така че мога да говоря каквото си искам.

— Не ме интересуват извиненията ви. Вие сте гости в моя дом и докато се държите като такива, ще бъдете третирани като гости. Ако обаче оскърбите мен или някой член от моето семейство, ще наредя да ви изхвърлят. Така както вече те изхвърлих от офиса, Крис. Не се заблуждавай, че няма да го направя, за да не предизвикам скандал.

Крис изкриви устните си в нещо като усмивка.

— А дали това ще се хареса на пресата?

— Пука ми за пресата. Тъкмо ще видим за коя от двете ни утре ще се говори повече. Във всеки случай, Крис, мога да те уверя, че голият ти задник ще лъсне на първа страница и новият ти шеф едва ли ще се погрижи да го покрие. Нали, Джери?

— Софи! Колко си хубава! — неочаквано се втурна Хелън, прегърна Софи през раменете и я стисна здраво. — Извинявай, какво ти става? — прошепна тя в ухото й, като я отвеждаше настрани. — Опитай се да изгасиш този убийствен блясък в очите си, скъпа? Плашиш гостите.

— Ще ми се да изпепеля Крис и Джери заедно с нея.

— Не си струва, мила.

— Знам, знам. Тя нямаше да ме изкара от равновесие, ако не бях се разстроила заради Ан Елиът.

— Хайде да се разходим до тоалетната стая, докато се успокоиш. Спомни си, че си все едно на сцена. Всички те гледат. Трябва да направиш добро впечатление.

— Прекалено дребна отплата за толкова много труд.

— Софи, ти цялата трепериш!

— Защото съм бясна. Направо бясна. — Те отидоха ла етажа, на който бяха разположени семейните стаи. — И уплашена — призна си тя, когато се скриха в тоалетната стая с Хелън. — Лельо Хелън, аз вложих много пари в това мероприятие. Пари, които трябва да броя до стотника, като се има предвид ситуацията, в която сме. А какво стана? Ето на, Елиът няма да отстъпят, отказват да купуват нашите вина. Сетне се появи Крис и се нахвърли върху мен като лешояд върху труп.

— Тя е само една от многото отхвърлени от Тони жени и не си заслужава нито енергията, нито времето, които губиш за нея.

— Тя ме познава. Знае начина, по който мисля. — В стаята нямаше достатъчно пространство, за да върви, затова Софи стоеше на едно място и едва не подскачаше от нерви. — Наясно е с начина ми на работа. Може би трябваше да намеря благовиден предлог и да я задържа във фирмата, за да я контролирам.

— Престани! Не бива да се обвиняваш заради нея. Очевидно е, че тази жена е злобна и ревнива. Дори и слепите го разбраха. Знам, че ситуацията, в която се намирате, е доста критична, но тази вечер говорих с много хора, които са на ваша страна, загрижени и ужасени са от онова, което се случи.

— Да, и някои от тях дори може да рискуват и да вложат парите си там, където са и чувствата им. Но има други, а те са повече, които няма да го направят. Сервитьорите ми докладваха, че много от гостите избягват да пият вино или наблюдават онези, които са пили, дали ще останат живи. Представяш ли си? Та това ужасно! Това е такова напрежение за баба. Наблюдавам я и започвам да се тревожа за нея.

— Софи, когато една фирма е в бизнеса от сто години, не може да няма кризи. Това е само една от тях.

— Никога не сме изпадали в подобно положение. Ние губим клиентите си, лельо Хелън! Знаеш това. Има вече и анекдоти, сигурно си ги чула. „Имаш проблеми с жена си? Не ти трябва адвокат, купи й бутилка «Джиамбели».“

— Скъпа, аз съм адвокат, а ние, адвокатите, сме предмет на вицове от столетия. — Тя погали Софи по косата. Не беше осъзнала досега колко много се тревожи това дете и каква тежест трябва да носи на раменете си. — Вземаш нещата прекалено надълбоко.

— Да поддържам имиджа и доброто име на фирмата е мое задължение и работа. Не само защото съм следващото поколение, а и защото съм управляващ. Ако не мога да се справя, тогава… Знам, че заложих прекалено много на тази вечер. Сложих много яйца в кошницата и сега се ядосвам, като виждам, че доста от тях са счупени.

— Само някои — поправи я Хелън. — Далеч не всички. — Не съм получила знак за обратното. Ние сме жертвите, нима хората не виждат това? Нас ни атакуват. И все още ни атакуват — финансово, емоционално, юридически. Полицията нищо не откри. Дори тръгнаха слухове, че Маргарет и баща ми са били в съдружие. Нещо като конспирация и дори мама била знаела за това.

— Дрънканиците на Рене.

— Да, но ако полицията ги вземе на сериозно и започнат да я разпитват като заподозряна, не знам какво ще правим.

— Това няма да стане.

— О, лельо Хелън, възможно е. Рене тича от телевизията в редакциите на таблоидите и жълтите вестници да подклажда огъня и никой не показва, че не й вярват. Първа в списъка на заподозрените е мама. Заедно с мен.

Хелън вече беше мислила за това, но не можеше да помогне. Сега обаче, когато го чу, произнесено на глас, по • кожата й преминаха ледени тръпки.

— Слушай ме. Никой няма да обвини теб или майка ти в нищо. Полицията може да търси, да души, но само за да елиминира заподозрените. Ако се приближат по-наблизо, до вас ще трябва да се сблъскат първо с Джеймс после с мен и дори с Линк. — Тя прегърна Софи. — Не се тревожи за това.

Докато я прегръщаше, погледна лицето си в огледала то. Окуражителната усмивка изчезна от него и то стена загрижено. Добре поне, че успя да не захлипа заедно с момичето, което хълцаше в обятията й.

Защото тази сутрин всички финансови отчети на фирмата бяха поискани от полицията за ревизия.

Софи освежи червилото си, напудри носа си и изправи храбро рамене. Никой не трябваше да забележи дори в сянка на страх или отчаяние. Тя беше блестяща, очарователна, усмихната и безгрижна, когато отново се присъедини към гостите.

Флиртуваше, танцуваше и пиеше шампанско. Настроението й значително се повиши, когато успя да очарова и придума още един от основните им купувачи да вдигне своята забрана върху вината „Джиамбели“.

Доволна от себе си, Софи си позволи кратка почивка, за да нападне Линк.

— Все още ли ходиш с този загубеняк? — попита тя Андреа.

— Ами да, какво да го правя. Всеки път, когато се опитам да го разкарам, той започва да рони сълзи.

— Нищо подобно. Просто се правя на изоставен. Тъкмо щях да тръгна да те търся — рече Линк на Софи. — Ние мислим да си ходим.

— Толкова рано?

— Струнният квартет не е точно по моя вкус. Тук съм само защото мама ме подкупи с кейк.. Но преди да си тръгнем исках да те видя и да те питам как си и как издържаш.

— О, добре.

Линк я закачи по носа.

— Андреа знае за какво става дума. Можеш да говориш пред нея.

— Много ми е трудно — призна си Софи. — Nonnа преживя изключително тежко онова, което се случи на синьор Баптиста. Той значеше много за нея. Всички се чувстваме хванати като в капан, заклещени и изстискани между различните разследвания като в сокоизстисквачка. Всъщност току-що плаках на рамото на майка ти.

— Тя е свикнала. Знаеш, че можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Знам. — Софи целуна Линк по бузата. — Ти всъщност не си чак толкова лош. И имаш отличен вкус за докторките. Вървете. Изчезвайте!

Тя се отдалечи и започна нова обиколка из залата.

— Ето къде си била — намери я Тайлър и я дръпна в ъгъла. — Не мога да издържам повече. Отивам да се усамотя в полето.

— Хайде, стегни се! — Софи огледа тълпата. Беше започнала да пооредява, прецени тя, но не много. Това бе добър знак. — Трябва да издържиш още някой и друг час и ще те възнаградя за търпението.

— Моето търпение струва скъпо.

— Ще го запомня. Върви да очароваш Бетина Риналди. Тя е дърта, податлива и много харесва здрави млади мъже с яки бедра.

— Господи, ти под наем ли ще ме даваш, или ще ме продаваш?

— Само я покани на танц и й кажи колко високо оценяваме нейното присъствие.

— Ако ме ощипе по бедрата, ще си го върна на теб.

— Ммм. Ще го очаквам с нетърпение. — Софи се завъртя навреме, за да забележи че между Дон и Джина започва кавга. Бързо прекоси залата.

— Само не тук. — С жест, който можеше да бъде възприет като израз на роднински чувства, тя застана между двамата и ги прегърна през раменете. — Няма нужда да създаваме допълнителни поводи за клюки.

— Ти какво си мислиш, че можеш да ми казваш как да се държа ли? — Джина искаше да освободи ръката си, но Софи я държеше здраво. — Ти, чийто баща беше жиголо! Ти, дето нямаш семейство, и то няма чест!

— По-кротко, Джина, по-кротко! Това семейство те храни и гледа. Да излезем навън.

— Я вървете по дяволите! — Джина блъсна Софи към Дон. — Ти и цялото ти скапано семейство! — Гласът й се извиси и предизвика обръщането на няколко глави. Софи успя да я издърпа към вратата на залата..

— Ако направиш сцена — рече й тя, — ще ти коства толкова, колкото и на всички нас. Твоите деца са Джиамбели. Спомни си го!

Устните на Джина се изкривиха, но тя все пак сниши тона си.

— Ти си го спомни! И двамата си го спомнете. Защото всичко, което правя, го правя за тях.

— Дон! По дяволите, върви след нея и я успокой!

— Не мога. Тя не ме слуша. — Той застана до вратата и извади кърпичка, за да избърше челото си. — Тя отново е бременна.

— О, Господи! — Разкъсвана между облекчението и раздразнението, Софи го потупа по рамото. — Моите поздравления!

— Не искам друго дете. Тя много добре го знаеше. Дори се карахме и бихме заради това. Тази вечер преди бала, докато се обличахме и децата пищяха, ми каза, че е бременна и главата ми пламна. Очакваше да бъда развълнуван. И понеже не бях, се нахвърли върху мен. — Той пъхна кърпичката обратно в джоба си.

— Съжалявам, наистина. Много съжалявам, но впечатлението тази вечер е от особено значение. Дали сте щастливи или не, ще трябва да се справите. Тя е бременна, уязвима и много нервна. Освен това, не е съвсем на себе си. Трябва да отидеш при нея.

— Не мога — повтори той. — Тя не ми говори. Бях объркан. През цялата вечер непрекъснато ми напомняше и натякваше, че такова сигурно е желанието на Бога, че било благословия. Трябваше да се отърва от нея. За пет минутки само. Успях да се измъкна и да се обадя по телефона. Обадих се… на една друга жена.

— Чудесно! — Софи го изгледа злобно. — Наистина чудесно!

— Не знаех, че Джина ме е проследила. Не знаех, че е подслушвала. Тя изчака, докато се върна при нея, за да ме нападне и обвини. Не, сега няма да иска да говори с мен.

— Добре, тогава намери подходящ момент.

— Моля те, знам какво да правя. И ще го направя. Обещай ми, че няма да кажеш на ziа Тереза за това.

— Нима мислиш, че ще притеснявам баба с глупости?

— Софи! Не исках да стане така. — Успокоен от отговора й, че няма да го издаде, той взе ръцете й. — Ще оправя нещата. Обещавам. Ако можеш сега да успокоиш Джина, да я убедиш да изчака, да не прави нищо прибързано. И без това съм под такова напрежение от разследването.

— Да знаеш, че го правя не заради теб, Донато. — Софи издърпа ръцете си. — Ти си само още един мъж, който не може да държи онази си работа в гащите. Обаче сега става дума за „Джиамбели“. Така че ще направя, каквото мога с Джина. Защото изведнъж тя ми стана по-симпатична. А ти наистина ще трябва да оправиш кашата, която си забъркал. Ще скъсаш с онази жена, ще си заздравиш брака и ще си гледаш жената и децата.

— Аз я обичам, Софи! Разбираш ли какво е да си влюбен?

— Разбирам само, че имаш три деца и жена ти е бременна с четвъртото. Ти си отговорен пред семейството си, Донато, Или ще бъдеш мъж, или лично аз ще се погрижа да си платиш за това. Сарisсе?14

— Обеща, че няма да кажеш на Ла Синьора. И аз ти повярвах!

— Ла Синьора не е единствената жена от фамилията Джиамбели, която знае как да се оправя с лъжци и мошеници. Или със страхливци. Сасаsottо15.

Той пребледня.

— Не може да си толкова жестока.

— Само опитай и ще видиш. Така че внимавай! А сега върви и се усмихвай. Иди да съобщиш на леля си, че си се погрижил още един Джиамбели да се — появи на бял свят. И стой далеч от мен, защото не мога да те понасям.

Тя го остави цялата трепереща от гняв, Твърда била, жестока била! Може би. И може би част от гнева й беше насочен към баща й. Един друг лъжец и женкар, един друг баща, пренебрегнал своите задължения.

Бракът не означава нищо за някои хора, помисли си Софи. Приемат го само като игра, чиито правила се нарушават заради нищо не значещи вълнения и трепети. Тя забърза към крилото, където бяха отседнали Джина и Донато, но не намери и следа от нея.

Идиотка, реши Софи. Не беше сигурна кого не харесва повече в този момеят — Джина или Донато.

Повика я няколко пъти, надникна в детската стая, където децата и младата жена, която бяха наели да ги гледа, отдавна спяха.

Мислейки, че Джина е излязла навън, Софи също излезе на терасата. Музиката от балната зала достигаше приглушено до ушите й.

Софи искаше да се оттегли, просто да остави всичко да се нареди от само себе си. Вбесени измамени съпруги, изневеряващи съпрузи. Ченгета, адвокати и тайни врагове без лица. Беше уморена от всичко и от всички.

Искаше Тай. Искаше да танцува с него, да отпусне главата си на рамото му, а всичките си грижи и тревоги да прехвърли в нечий друг мозък поне за няколко часа.

Вместо това си нареди да се върне обратно и да прави онова, което беше необходимо и трябваше да бъде направено.

Дочу тих шум в стаята зад себе си и се обърна.

— Джина? Ти ли си?

В този момент някой я блъсна. Един силен удар я отхвърли назад. Токчетата й се подхлъзнаха и тя загуби равновесие. Забеляза някакво неясно движение, докато падаше. А когато главата й се удари в каменния парапет на терасата, единственото, което видя, беше експлозия от светлини в главата си.

20.

Тайлър реши да завърши вечерта, като танцува с Тереза. Тя изглеждаше дребничка, но със сигурност жилава в роклята си с мъниста. Ръката й беше суха и студена, когато легна в неговата.

— Как така не си изтощена? — запита я той.

— Ще бъда, когато си отиде и последният гост.

Той огледа залата над главата й. Прекалено много хора бяха останали, помисли си Тай, а вече минаваше полунощ.

— Можем да ги подсетим да си тръгнат.

— При това не особено изискано и без да се церемоним, нали? Бих го направила заради теб, — Когато той се ухили, тя внимателно го огледа. — Всичко това не означава нищо за теб.

— Разбира се, че означава. Лозята…

— Не говоря за лозята, Тайлър. — Тереза махна с ръка към вратите на терасата, към музиката и светлините. — Имам предвид това, модните тоалети, глупавите, нищо неозначаващи разговори, блясъка на накитите и златото.

— Така е. Нищо от това не ме интересува.

— Но все пак дойде, заради дядо си.

— Заради него и заради теб, Ла Синьора. Заради… семейството. Ако тези неща нямаха значение за мен, щях да си вдигна чуковете още миналата година, когато преобърна живота ми с краката нагоре.

— Все още не си ми простил, така ли? — засмя се тя.

— Не съвсем. — Но вдигна ръката й с изключително галантен жест и я целуна.

— Ако си беше тръгнал, щях да намеря начин да те върна. Щях да те накарам да съжаляваш, но щях да те върна. Ти си необходим тук, Тай. Трябва да ти кажа нещо, защото дядо ти не иска.

— Да не би да е болен? — Тайлър обърка стъпките на танца, като рязко се извърна да потърси Илай сред тълпата.

— Не гледай него. Гледай мен. Мен! — повтори тя много настойчиво. — По-добре ще бъде дядо ти да не знае за какво си говорим.

— Повикахте ли доктор? Какво му е?

— Болен е. Боли го сърцето. Баща ти се обади.

— Какво иска? Пари ли?

— Не. Той знае, че няма да получи повече пари. — Може би не трябваше да му казва, да го запази в тайна. Почувства как го налегна мъка. Но момчето, реши след кратко размишление Тереза, имаше правото да знае. Правото да защитава своето, пък било то и срещу близките. — Бил обиден. И много ядосан. Нашите настоящи проблеми, скандалите ни, както той се изразил, били замесили и неговото име и нарушили социалния му живот, като му причинили големи затруднения. Освен това полицията му била задавала въпроси, разпитвали са го, естествено. И той обвинява Илай.

— Обещавам ти, че няма да се обади повече. Аз ще се погрижа за това.

— Знам, че ще го направиш. Ти си добро момче, Тайлър.

Той погледна надолу към нея и се насили да се усмихне.

— Така ли?

— Да, много добро. Не би трябвало да ти казвам всичко това, но Илай има меко сърце. Това го нарани много.

— А аз… — според теб нямам меко сърце.

— Имаш. И то достатъчно. — Тя вдигна ръката си от рамото му и го погали по бузата. — Разчитам на теб. Дори завися от теб. — Когато на лицето му се изписа изненада, Тереза продължи. — Това изненадва ли те, или те плаши?

— Може би и двете.

— Уреди нещата. — Беше заповед. Макар да бе изказана меко, пак си беше заповед. Сетне Тереза отстъпи. — Сега върви, намери Софи и я изведи навън. Ако трябва, дори я съблазни.

— Тя не се съблазнява лесно.

— Имам впечатлението, че ти умееш да се оправяш с нея. На този свят няма много хора, които успяват да го постигнат. Не съм я виждала от известно време. Върви да я намериш и разсей мислите й поне за няколко часа.

И това, ако не беше благословия, помисли си развеселено Тайлър. Не беше обаче много сигурен дали я иска. За момента беше готов да изпълни нареждането на Тереза. Да намери Софи и да изчезне заедно с нея.

Тя не беше в залата, нито на терасата. Той не искаше да пита хората дали са я виждали, защото това според него щеше да го изложи — да заприлича на някакъв полудял от желание идиот, който си търси гаджето. Което всъщност си беше самата истина. Без да се оглежда много-много, Тайлър прекоси залата, надникна в приемната, където някои от гостите бяха предпочели да поседнат и да си и поговорят. Видя там семейство Мур. Джеймс пушеше пура, а Хелън пиеше чай и слушаше как мъжът й разчепква някакъв стар юридически казус. Линк и момичето му, за които Тайлър мислеше, че отдавна са си отишли, бяха също там, наставени удобно на съседния диван.

— Тай, ела при нас. Вземи си една пура.

— Не, благодаря. Аз само…Ла Синьора ме помоли да намеря Софи.

— Не сме я виждали от известно време. Оу, я виж колко е часът! — Линк стана на крака и вдигна Андреа. — Хайде да си вървим.

— Може да е слязла долу — предположи Хелън. — Да се освежи или да си поеме глътка въздух.

— Да, ще проверя.

Той тръгна надолу и срещна Пилар на стълбите.

— Майка ти се чуди къде е Софи.

— Не е ли горе? — Пилар разсеяно отметна косата си назад. Не искаше нищо друго освен десет минути свеж въздух и чаша студена вода. — Не съм я виждала от… около половин час, Тъкмо се опитвах да говоря с Джина през вратата на стаята й. Тя се е заключила вътре. Очевидно пак са се скарали с Дон. Хвърля разни неща, плаче истерично и, разбира се, вече е събудила децата. Те реват, та се късат.

— Благодаря за предупреждението. Ще се опитам да избегна тази част на къщата.

— Защо не провериш в нейната стая? От Джина разбрах, че Софи се е опитала да ги сдобрява. Може би е отишла да се поосвежи. Дейвид в залата ли е?

— Не го видях — отвърна Тайлър, докато се отдалечаваше. — Сигурно е някъде наоколо.

Отправи се към стаята на Софи. Ако я намереше, мислеше си Тайлър, щеше да бъде чудесно. Щяха да заключат вратата и да се опитат да развеят тъжните й мисли, както му бе наредила Тереза. През цялата вечер се беше чудил какво ли носи под тази прекрасна, прилепнала по тялото й червена рокля.

Почука леко и сетне открехна вратата. Стаята бе тъмна и студена. Като поклати глава, Тайлър се упъти към терасата.

— Ще простудиш прекрасното си дупе така, Софи — промърмори той и чу приглушен стон.

Уплашен и изненадан, излезе навън и я видя, осветена от светлините, които идваха откъм балната зала. Тя лежеше на терасата, подпряна на единия си лакът, и се опитваше да стане. Втурна се към нея, падна на колене и я прегърна.

— Спокойно, момичето ми. Какво си направила? Лошо ли ти стана?

— Не знам. Аз… Тай?

— Да, аз съм. По дяволите, ти си замръзнала. Хайде, ела да влезем вътре.

— Добре съм. Само съм малко объркана. Трябва да дойда на себе си.

— Ела! Но ти си се ударила, Софи! Имаш кръв по главата!

— Аз съм… — Тя докосна с пръсти челото си, където я болеше, и погледна червените следи, които останаха по тях. — Наистина има кръв — каза и клепачите й отново се затвориха.

— О, не! Недей, моля те! — Той я сграбчи. — Не припадай, не се отпускай! — Сърцето му думкаше в гърдите, докато я вдигаше. Лицето й бе бяло като платно, очите бяха като замръзнали, а раната на челото й кървеше. — Ето какво става, като се качваш на тези високи токчета; Не разбирам как жените могат да вървят с тях, без да си счупят глезените!

Тайлър продължи да говори, успокоявайки по този начин и себе си, и нея, докато я занесе и сложи на леглото, след което се върна да затвори вратата на терасата.

— Хайде първо да те стоплим, а после ще видим колко големи са пораженията.

— О, Тай. — Софи хвана ръката му, докато той я завиваше. Въпреки болката можеше да мисли съвсем разумно и ясно. — Не съм паднала. Някой ме блъсна.

— Как така те блъсна? Трябва да светна лампата, за да видя къде си ударена.

Софи обърна глава, за да скрие очите си от светлината.

— Мисля, че съм ударена навсякъде.

— Спокойно. Ти само лежи спокойно. — Ръцете му бяха нежни, макар че в гърдите му бушуваше и ярост. Раната! върху главата й беше дълбока, но кръвта вече се съсирваше и хващаше коричка. Ръката й също беше ожулена, точно под лакътя.

— Мисля да те съблека.

— О, съжалявам, миличък. Имам ужасно главоболие и не ми е до секс.

Оценявайки опита й да запази чувството си за хумор, той я наведе към себе си напред, търсейки да намери ципа на роклята, копчета, илици. Изобщо нещо, за да свали тази дреха от нея.

— Скъпа, как, по дяволите, се откопчава това?

— Под лявата ми мишница. — Всеки сантиметър от тялото я болеше. — Има един малък цип, след това ще ти бъде много лесно.

— През цялото време се чудех какво ли носиш отдолу — добави той, докато я събличаше. Реши, че това нещо без презрамки, което тя носеше на гърдите си, сигурно има име. Той би го нарекъл глупотевина. Огледа тялото й и се успокои, че няма никакви наранявания и синини. Дясното й коляно беше леко ожулено, а копринените чорапи — скъсани.

Който и да й беше посегнал, обеща си Тайлър, щеше да плати скъпо за това. Но засега трябваше да изчака.

— Не е толкова зле, нали? Виждаш ли? — Гласът му беше тих. Вдигна я да седне, за да я разгледа по-добре. — Ето, изглежда, че си паднала на дясната си страна, тук има малко ожулване на бедрото, наранено коляно и рамо. Главата ти е пострадала най-много. И слава Богу, че тя е поела удара. Имала си късмет.

— Това наистина беше изключително мил начин да ми кажеш, че имам корава глава. Тай, аз не паднах. Бутнаха ме.

— Знам. Ще говорим за това, когато те почистя и оправя. — Той стана, а Софи се отпусна назад в леглото.

— Донеси ми кутийката с аспирин, докато си все още тук.

— Не мисля, че трябва да пиеш каквото и да е, преди да отидем в болницата.

— Нямам намерение да ходя в никаква болница заради няколко драскотини и цицини. — Чу, че той пусна водата в банята. — Ако се опиташ да ме закараш насила, ще крещя и от цялата работа ще направя една ужасна женска история. От което ти ще се почувстваш по-зле и от мен. Повярвай ми, готова съм да си го изкарам на някого, а ти си ми точно подръка. Не използвай хубавите ми хавлии! Там има няколко за всекидневна употреба, а също антисептични средства и аспирин. В шкафа.

— Престани, Софи! Млъкни най-сетне.

Тя се зави с одеялото до брадичката.

— Много е студено тук.

Тайлър се върна, носеше купа от кристал, пълна с вода, най-скъпата и най-красива хавлия, която тя пазеше за гости, бе накисната във водата, отделно бе донесъл вода за пиене.

— Какво си направил със сушените розови листенца, които бяха в тази купа?

— Няма значение, не се притеснявай. Хайде да си поиграем на чичо доктор.

— Дай ми аспирин. Моля те.

Той й подаде шишенцето, отвори го и извади две таблетки.

— Моля те, не бъди стиснат! Дай ми четири.

Тайлър й позволи да вземе четири и започна да почиства раната на челото й. Трябваше да положи усилия, за да не треперят ръцете му и да не прескача дишането му.

— Кой те блъсна?

— Не знам. Слязох да видя Джина. Тя и Дон се скараха жестоко.

— Да, вече чух за това.

— Не можах да я намеря и влязох тук. Исках една минутка за себе си и малко въздух. Излязох на терасата. Чух, че зад мен има някой, понечих да се обърна. Следващото нещо, което си спомням, беше, че падам. Сетне всичко избухна в главата ми. Колко зле е лицето ми?

— Нищо ти няма на лицето. Ще си имаш едно белегче тук, точно под косата. Срязването не е дълбоко, няма да остане и следа. Имаш ли някаква представа кой може да е бил? Мъж? Жена? Спомняш ли си нещо?

— Не, нищо. Стана много бързо и освен това беше тъмно. — Мисля, че би могла да е Джина, или Дон, заради намесата ми в кавгата им. И двамата ми бяха ядосани. Винаги става така, когато се набъркаш в нечий спор.

— Ако е някой от тях двамата, ще им се случи нещо много по-лошо, отколкото на теб.

При тези негови думи сърцето й трепна и това я накара да се почувства доста глупаво. И освен това й трябваше време да се успокои, преди да заговори.

— Моят герой! Юнак! Но аз всъщност не съм сигурна дали е бил някой от тях. Възможно да е бил някой друг, който се е вмъкнал в стаята ми и ме е блъснал, за да не го видя.

— Ще трябва да проверим дали не липсва нещо. Сега стисни зъби!

— Какво?

— Стисни си зъбите — повтори той и видя как лицето й се изкриви от болка, когато използва кислородната вода, която извади от другия си джоб, за да почисти раната.

— Festa di cazzo! Coglioni! Mostro!16

— Преди една минута бях герой. — Тайлър духна върху раната. — Няма да щипе повече от минута. Сега да оправим и останалите рани.

— Va Viа.17

— Може ли да ме ругаеш на английски?

— Казах ти да вървиш по дяволите. Не ме докосвай.

— Хайде, бъди добро, голямо и смело момиче. Ще ти дам бонбони след това. — Той отметна одеялото и бързо и много внимателно се справи и с останалите й ожулвания.

— Мисля да ги намажа с това. — Тайлър извади една туба с антисептичен крем. — Ще ги превържа. Как си със зрението?

Софи дишаше тежко поради болката и опитите си да се пребори с него, а той в същото време се държеше, сякаш не му пука. Това направо я убиваше.

— Ще ти кажа как съм! Изобщо не те виждам, садист такъв! Много ти е приятно, нали?

— Това не е задоволителен отговор, Кажи ми имената на първите петима президенти на Щатите.

— Снизи, Дупи, Мо, Лари и Кърли.

Господи, какво чудно имаше в това, че се беше влюбил в нея!

— Почти ги уцели. Може би нямаш сътресение на мозъка. Значи ще се оправиш, бебчо. — Той я целуна по устните, много нежно. — Всичко ще се оправи.

— Искам си бонбоните.

— Имаш ги. — Тай се наведе и я прегърна. — Уплаши ме — прошепна до бузата й. — Уплаши ме до смърт, Софи.

И отново сърцето й трепна.

— Всичко вече е наред. Ти не си чак толкова голямо чудовище.

— Боли ли те още?

— Не.

— Как е на италианска лъжкиня?

— Няма значение. Хубаво ми е, когато ме държиш. Благодаря ти.

— Няма защо. Къде криеш лъскавите си нещица?

— Имаш предвид бижутата ми? Тези за всеки ден са в чекмеджето, а истинските са в касата. Мислиш ли, че тук е влизал крадец?

— Лесно ще открием това. — Той я пусна, изправи се и светна лампите.

И тогава те го видяха. Едновременно. Въпреки болката Софи почти скочи от леглото. Гневът измести болката, когато прочете надписа в червено върху огледалото.

Кучка номер три.

— Крис! По дяволите! Това е нейният стил. Ако си мисли, че ще й позволя да обикаля наоколо с… — Изведнъж Софи осъзна какво се е случило и ужасът скова цялото й тяло. — Номер три. Значи и мама. И nonnа.

— Облечи си нещо — нареди бързо Тайлър. — И заключи вратите. Ще проверя навън.

— Не, няма! — Тя вече ровеше в гардероба си. — Ще проверим двамата. Никой повече няма да ме блъсне — изрече гневно и решително Софи, докато навличаше панталони и пуловер. — Никой.

Откриха подобни послания върху огледалото на Пилар и в стаята на Тереза. Но не намериха никъде Крис Дрейк.

— Трябва да има все пак нещо, което можем да направим.

Софи гледаше яростно буквите върху своето огледало. Бяха извикали местната полиция. Полицаите взеха отпечатъци и ги разпитаха. Но нямаше нищо, от което да се направят заключения. Очевидно някой бе влизал във всяка една спалня и бе надраскал отвратителния надпис с яркочервено червило върху огледалата. И накрая я беше блъснал върху плочките на терасата.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. — Тайлър стисна китката й. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Беше адресирано главно до мен. — Софи изрита яростно килима.

— Полицаите ще я разпитат, Софи.

— И тя сигурно ще им каже, че се е промъкнала тук, написала е любовното си послание и ме е блъснала. — Софи въздъхна и стисна зъби. — Няма значение. Полицията може и да не успее да го докаже, но аз знам, че е тя. И рано или късно ще я накарам да си плати.

— Аз пък ще ти държа палтото. Междувременно, марш в леглото.

— Не мога да заспя.

Тайлър хвана ръката й и я поведе. Все още беше облечена с пуловера и панталоните, а той с официалната риза и вечерния костюм. Но легна до нея на леглото и я зави с одеялото.

— Опитай се.

Софи остана неподвижна за миг, питаше се кога ли ще я докосне, ще я вземе, ще я приласкае. Тай се пресегна и изгаси лампата.

— Тай?

— Ъхъ.

— Няма да ме боли много, ако ме прегърнеш.

— Добре. Сега спи.

Софи сложи глава на рамото му и наистина се опита да заспи.

Клермонт се облегна назад в стола си, докато Магуайър четеше рапорта за инцидента.

— Какво мислиш?

— Госпожица Джиамбели е била блъсната, съборена и наранена. Леко. И трите дами са получили доста неприятно съобщение, изписано върху огледалата им. Какво мисля ли? — рече тя, като остави рапорта върху бюрото си. — Прилича на злобен номер. На глупаво женско отмъщение.

— А под повърхността?

— Софи не е била ранена сериозно, но ако на нейно място е била баба й, може би щеше да пострада много по лошо. Старите кости се чупят по-лесно. А доколкото разбираме, тя е лежала там в зимния студ поне петнадесет двадесет минути. Много неприятно. Можеше да бъде и още по-зле, ако нашето голямо момче не беше тръгнало да я издирва. Така че имаме една пакост и някой, който прави всичко възможно, за да ги изкара извън нерви.

— И според най-младата Джиамбели Кристин Дрейк е точно този някой. Има мотиви, отговаря на подозренията.

— Дрейк отрича категорично — контрира го Магуайър. — Никой не я е виждал в тази част на дома онази вечер. Няма отпечатъци, които да бъдат свързани с нея.

— Нима Софи лъже? Или греши?

— Не мисля така. — Магуайър овлажни устните си. — Няма смисъл да лъже, а не ми прилича на жена, която би казала или направила нещо без причина. Тя е сериозна и отговорна. Не би обвинила никого, ако не е сигурна. Дрейк е груба. Мрази я. Би могло да бъде точно толкова просто, колкото изглежда. Но може да бъде и много по-сложно и заплетено.

— Именно това ме безпокои. Ако имаме някой, който поема риска да подправя вино, да слага отрова, да убива, защо същият този човек ще се занимава с нещо толкова глупаво и безполезно като писане на обиди по огледалата?

— Не знаем дали това е един и същи човек.

Заключението водеше към следващото заключение. Нещата бяха свързани и трябваше да бъдат разплитани нишка по нишка.

— Да подходим хипотетично. Може би вендетата срещу Джиамбели е връзката между събитията.

— Значи човекът решава да нанесе още един удар. Отива на благотворителния бал. Преструва се, че всичко е нормално.

— Може би. Дрейк е работила за фирмата, имала е и любовна връзка с Авано. Ако мрази Джиамбели дотолкова, чеда причинява неприятности по време на бала, може да е имала съображения и да пусне някое и друго куршумче в корема на любовника си.

— Бившия любовник, според нейните показания — намуси се Магуайър. — Виж какво, партньоре, тя е била бита карта още преди това и не виждам как тази малка атака срещу Джиамбели може да е свързана с убийството на Авано. Стиловете са различни.

— Интересна мисъл. Джиамбели правят бизнес от сто години, без каквито и да е сериозни затруднения. През последните няколко месеца обаче имат повече неприятности, отколкото е възможно да се допусне. Трябва да помислим върху това.

Тайлър излезе навън с телефона. Къщата винаги му изглеждаше прекалено малка, когато говореше с баща си. Дори щатът Калифорния му изглеждаше малък, когато трябваше да говори с него.

Не че в момента говореше. Просто слушаше обичайните оплаквания и жалби.

Остави ги да минат покрай ушите му. „Кънтри клуб“ гъмжал от клюки и сплетни, позволили си и доста черен хумор по адрес на баща му. Настоящата му жена, Тай така и не успя да запомни имената на безбройните госпожи Макмилън, се била почувствала унизена в курорта. Поканите, които очаквали за приеми и вечери, не пристигнали.

Нещо трябвало да се направи, и то бързо. Илай бил отговорен да запази семейното име чисто и неопетнено, нещо, което той очевидно пренебрегнал, още когато се оженил за онази италианска вещица. Това първо. Но най-същественото, важното и абсолютно задължителното било отделянето на името и етикета „Макмилън“ от този на „Джиамбели“. Той очаквал от Тайлър да използва всичкото си влияние, преди да е станало прекалено късно. Илай вече бил стар и очевидно му било време да излезе в пенсия.

— Свърши ли? — прекъсна го остро Тайлър, без да дочака края на бащините си тиради. — Защото и аз искам да ти кажа нещо. Ако имаш някакви оплаквания и забележки, можеш да ги отправиш към мен. Ако още веднъж се обадиш на дядо и го притесниш, ще направя всичко, което е по силите ми, да ти отнема фонда и рентата, с които живееш през последните тридесет години.

— Нямаш право да ми…

— Не, ти нямаш право! Не си работил нито ден за тази фирма, да не говорим, че ти и майка ми не загубихте и един час от скъпоценния си живот, за да ми бъдете родители. Докато може, Илай Макмилън ще ръководи тази фирма. Повярвай ми, аз не съм толкова търпелив като него. Ако още веднъж го оскърбиш или натъжиш, ще имаме нещо повече от телефонен разговор с теб.

— Заплашваш ли ме? Да не би да планираш да изпратиш някого срещу мен, както срещу Тони Авано?

— Не. Защо да си губя времето с теб? Знам къде да те ударя, там, където най-много ще те заболи. Ще се погрижа всичките ти кредитни карти да бъдат анулирани. Запомни добре едно нещо. Насреща ти не е дядо ми и ти нямаш работа с него. И не се закачай с мен. Ще съжаляваш.

Тайлър натисна бутона и в този момент видя Софи на края на верандата.

— Извинявай. Нямах намерение да подслушвам. — Ако беше сърдита, би могла да го прикрие. Но тя беше тъжна. Знаеше, много добре за какво става дума. Затова отиде до него и взе лицето му в шепите си. — Извинявай. Съжалявам — повтори тя.

— Няма нищо. Просто си побъбрихме сладко с добрия стар татко. — Той остави телефона на масата. — Имаш ли нужда от нещо?

— Чух прогнозата за времето. Разбрах, че тази нощ се очаква слана. Мислех си дали няма да искаш някой да ти прави компания навън.

— Не, благодаря. Ще се справя и сам. — Той огледа замразяващата й рана и разпълзялата се синина. — Много впечатляващо.

— Тези неща винаги изглеждат много по-зле на другия ден. Но не се чувствах зле, когато се събудих на сутринта. Тай… кажи ми какво не е наред.

— Нищо. Ще се оправя.

— Да. Разбира се, ти можеш да се справиш с всичко. Аз също. Ние толкова много си приличаме. И двамата сме докачливи оправячи. — Тя го блъсна по рамото. — Казах ти къде ме боли! Сега ти ми кажи!

Той понечи да й върне удара, сетне осъзна, че не иска да го прави.

— Баща ми. Обвинява дядо за всичко, което излиза в пресата, за полицейските разследвания. Това очерняло името му. Пречело му. На тенискортовете, край басейните или там не знам си къде още. Казах му да се разкара.

— И той?

— Ако не го направи, ще говоря с Хелън да му отнемем рентите. Това ще го накара много бързо да млъкне. Кучият му син! Не е свършил за пет пари работа в живота си и още по-лошо, не е показал грам благодарност за онова, което получава. Само взема и взема, и иска все повече и повече. Никак не е чудно, че той и баща ти така се погаждаха. — Изведнъж се усети какво рече и изруга. — По дяволите, Софи! Не исках. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Напълно си прав.

Помежду им имаше връзка, помисли си тя, която никой от двамата не бе осъзнавал преди. Вероятно сега бе дошло времето.

— Тай, мислил ли си някога колко щастливи сме ние с теб, че точно от тези гени сме се родили? Че гените се предават и преминават през поколение? Чакай — спря го, преди той да й отговори. — Ти приличаш на Илай. — Прекара пръсти през косата му. Започваше да й харесва как червенее по краищата. — Ти си кораво момче — каза го, докосвайки с устни бузата му. — Солиден и непоклатим като скала. Не позволявай на онова слабо звено между теб и Илай да те обърка.

Тайлър допря челото си до косите й.

— Никога не съм имал нужда от него. От моя баща. — Не, помисли си той, не и по начина, по който ти имаше нужда от твоя. — Никога не съм го искал.

— А аз исках моя и имах нужда от него прекалено дълго време. Това е част от нещата, които са ни направили такива, каквито сме. Но на мен ми харесва какви сме.

— Мисля, че ти не си много лоша. — Той погали рамото й. — Благодаря ти. Наведе се и целуна главата й. — Знаеш ли, нямам нищо против някой да ми прави компания тази нощ.

— Тогава ще отида да взема кафе.

21.

Напъпили млади клонки израснаха от лозовите храсти. Все по-дългите дни ги къпеха в слънце и те бързаха да се отворят. Земята беше готова да изпълни обещанието си за нова реколта. Дърветата все още стискаха пролетните си листенца в свити, нежнозелени юмручета, но тук-там най-храбрите, най-нетърпеливите и любознателните бяха показали главичките си за новия свят. В горите гнездата бяха пълни с яйца. Гъските ревниво пазеха малките си, докато се учеха да плуват в потока.

Април, мислеше си Тереза, означава прераждане. И работа. И надежда, че зимата най-после си е отишла.

— Канадските гъски скоро ще се излюпят — каза й Илай по време на ежесутрешната им разходка в прохладната и нежна като воал мъгла.

Тя кимна. Баща й бе използвал същия естествен барометър, за да определя времето за полската работа. Тя се бе научила да гледа небето, птиците, земята, така, както се бе научила да прави вино.

— Ще бъде добра година. Имаше много дъжд.

— Още няколко седмици има опасност от измръзване. Но мисля, че новите насаждения са добре защитени.

Тереза огледа земята дотам, откъдето започваше разораната угар. Беше отделила петдесет акра за нови насаждения, лозя с европейски произход, които щеше да приспособи към американския климат и почва. Бях избрали най-добрите сортове — Каберне Совиньон, Мерло, Шенин блан. И след като се консултира с Тайлър, направиха същото и в лозята на Макмилън.

— След пет години, може би дори четири, ще ги видим да раждат грозде.

Беше се научила също така да гледа в бъдещето. Животът течеше, не спираше. Цикъл след цикъл, като по спирала.

— Когато нашите нови лози дадат плод, ние с теб ще направим четвърт век съвместен живот, Илай.

— Тереза. — Той я прегърна, обърна лицето й към себе си и тя почувства, че я обхваща тревога, — Това е моят последен гроздобер.

— Илай…

— Спокойно, нямам намерение да умирам — увери я той и я погали по ръката. — Искам да се оттегля. Обмислих го, при това много сериозно, след нашето пътуване с теб до Италия. Позволихме си да пуснем прекалено здрави корени тук и там — той посочи земята на Макмилън, — и в кастелото. Нека това да бъде последният ни гроздобер и после да оставим децата да ни заместят. Време е.

— Вече говорихме по този въпрос. Нали решихме след пет години или горе-долу толкова да се оттеглим. Постепенно.

— Знам. Но последните месеци ми напомниха колко бързо тече животът и колко лесно може да свърши. Има места на този свят, които искам да видя, преди да ми е изтекло времето. И искам да ги видя с теб, Тереза. Уморен съм да живея според законите на сезоните.

— Моят живот, целият, принадлежи на „Джиамбели“. — Тереза отстъпи крачка от съпруга си и докосна едно нежно бяло цветче. — Как бих могла да се откажа от него сега, когато всичко е така объркано? Илай, как може да оставим на децата нещо, което е опетнено?

— Можем, защото им имаме доверие. Защото вярваме в тях. Заслужили са своя шанс.

— Не знам какво да ти отговоря.

— Помисли. Има достатъчно време до гроздобер. Аз мислих. Не искам да дам на Тай онова, което е заслужил, написано в завещание. Искам да му го дам, докато съм жив. Достатъчно много смърт преживяхме тази година. — Той погледна към напъпилите лозя. — Време е да започне да се ражда нещо.

Тереза се обърна към него. Това беше нейният Илай. Висок, обрулен от вятъра, слънцето и времето мъж, със старото вярно куче в краката му.

— Не знам дали мога да ти дам онова, за което ме молиш. Но обещавам да помисля по въпроса.

— Кипенето е най-същественият момент при искрящите вина. — Пилар развеждаше група туристи из избата и разказваше най-любимата си част от експозето. Създаването на шампанското. — Но първата фаза все пак е да се направи виното. Тук — тя посочи подредените в избата бутилки — то отлежава няколко месеца, сетне се хармонизира. Наричаме хармонизирането cuvee, което на френски означава малка бъчва. Защото, както на всички ние известно, родината на процеса е Франция. Цялото човечество дължи благодарност на онзи късметлия, монаха Дом Периньон, който случайно открил и пръв произвел онова, което нарекъл Питие от звезди.

— Ако е просто само вино, какво го кара да се пени?

— Вторичната ферментация, която Дом Периньон открил през седемнадесети век. Пилар отговаряше бързо и компетентно. Въпросите, които й задаваха туристите, отдавна вече не я притесняваха. Облечена в семпъл костюм и ниски обувки, тя отстъпи малко встрани, за да могат хората да виждат по-добре. — Първоначално това предизвикало големи проблеми — продължи тя. — През пролетта бутилираното вино гърмяло тапите, или онова, което в онези дни са използвали за запушалки, направени били от памучни тампони.

Много неприятно и тревожно явление, особено в областта Шампан в Южна Франция. Тогава един бенедектинец, майстор в избата на абатство Отвилерс, решил проблема. Наредил да се правят по-здрави и яки запушалки. Добре, но тогава започнали да гърмят бутилките. Затова той взел по-здрави бутилки. И така, бутилките и запушалките издържали и монахът успял да опита от повторно ферментиралото вино. Това била първата дегустация в света.

Пилар направи пауза, за да даде възможност на групата да разгледа добре рафтовете с бутилки. Гласовете на туристите ехтяха и тя изчака, докато отново настъпи тишина.

— Днес… — По тялото й премина лек трепет, когато видя Дейвид да се присъединява към групата. — Днес ние правим шампанско не случайно, а съвсем целенасочено. Макар че, за да получим най-доброто, следваме традиционните методи, развити преди векове в онова френско абатство. Използвайки метода champenoisе, винарите бутилират младите, преточени вина. Във всяка бутилка се при бавя малко количество мая и захар, сетне бутилката се затваря добре, както виждате ето тук. Тя взе една бутилка и я показа на групата.

— Добавките активират вторичната ферментация, която наричаме, отново на френски, рrisе de moussе. Мехурчетата са резултат от превръщането на захарта в алкохол. Добре затворени, мехурчетата не могат да излязат навън. Тези бутилки отлежават от две до четири години.

— Тук има утайка — обади се глас от групата.

— Бутилката за демонстрация показва отделянето на частиците и тяхната седиментация. Това е естествен процес по време на вторичното отлежаване и ферментацията. Бутилките се съхраняват с гърлата надолу върху тези наклонени рафтове и се вдигат и разклащат всеки ден месеци наред.

— На ръка?

Пилар се усмихна на жената, която гледаше с недоверие дългите редици от бутилки.

— Да, на ръка. Както успяхте да видите по време на обиколката, „Джиамбели-Макмилън“ вярват, че всяка бутилка, предложена на техните клиенти, трябва да бъде произведение на изкуството, науката и на човешкия труд, така че да заслужава етикета, който носи. Този процес се нарича пресяване, или на френски remuage, и ускорява отделянето на частиците, така че в течение на месеци виното се избистря. Когато това стане, бутилките се поставят обърнати надолу, за да се запазят частиците в гърлото.

— Ако пият от този боклук, нищо странно, че умират.

Беше казано шепнешком, но Пилар го чу. Стегна се, почувства, че се обърква, но се насили да продължи.

— Работа на майстора е да реши кога виното е готово. Тогава бутилката бива замразена в областта на гърлото в солен разтвор, нещо като саламура. По този начин запушалката може да се отстрани, не се губи вино и замразените частици се отстраняват. Процесът се нарича изхвърляне, или degorgement. Бутилката се допълва с още вино или малко добавки — la dosagе. Например бренди или захар, за да се подслади.

— Или малко дигиталис.

Отново този убийствен шепот. Пилар съвсем се разтрепери, а някои от хората се размърдаха обезпокоени. Все пак успя да продължи, усети, че Дейвид се придвижи застана до нея.

— По време на процеса се правят проверки и се вземат всички необходими мерки за сигурност. Това се отнася за всички вина. След като премине тестовете, шампанското се запечатва и изпраща на пазара, така че вие да можете да го сложите на масата си за празника, който ще чествате. Има по-евтини и по-лесни начини за създаване на шампанско, но „Джиамбели-Макмилън“ вярват в традициите, качеството и детайлите, които са съществен елемент за нашите вина. — Тя се усмихна, като върна обратно бутилката образец. — В края на обиколката ще имате възможност да отсъдите сами в залата за дегустации.

Пилар остани гостите да се забавляват в залата за дегустации. Да опитат най-добрите образци вина и да задават въпроси. Това беше приятна работа, всъщност приличаше повече на забавление, отколкото на работа. Нещо, което правеше с удоволствие, защото винаги го бе умеела. А най-хубавото бе, че тази работа я караше да се чувства не само част от семейството, но и част от фирмата.

— Добре се справяш.

— Благодаря.

— Въпреки подмятанията.

— Не ми е за пръв път. Свикнах вече. Или поне дотолкова, че ръцете ми да не се изпотяват..Но все още се уча. Понякога се чувствам като в училище, на изпит, но ми е приятно. Все още имам да…

Тя спря да говори, защото видя един мъж на края на масата как започва да се дави. Човекът се хвана за гърлото, завъртя се, пребели очи и се олюля. Когато Пилар затича към него, той се разсмя.

Същият шегобиец, който правеше заядливите си подмятания и в избата, позна го Дейвид. Преди да успее да се намеси обаче, Пилар го изпревари.

— Извинете, господине. — Гласът й беше хладен и спокоен. — Не ви ли харесва виното?

Мъжът отново се изсмя, въпреки че жена му го сръга в ребрата.

— Престани, Бари.

— Е, хайде де! Малко майтап на никого няма да навреди.

— Хуморът често е субективен, нали? — отговори любезно Пилар. — Разбира се, ние в „Джиамбели-Макмилън“ не виждаме никакво забавление, нито удоволствие в трагичната смърт на двама от нашите служители, но високо оценяваме вашите опити да разведрите атмосферата. Може би ще повторите шегичката си с нашето „Мерло“? — Тя даде знак на разливача. — Ще бъде по-достоверно.

— Не, благодаря. — Мъжът се потупа по шкембето. — Аз си падам повече по бирата.

— Така ли? Никога нямаше да се досетя.

— Голяма си драка, Бари. — Съпругата му си взе чантата и се упъти към вратата.

— Но това беше само една малка шегичка! — Като повдигна колана си, мъжът се затътри след нея. — Никой ли не разбира от шеги?

— Така. — Пилар се обърна към останалата част от групата, която или се правеше, че не е забелязала нищо, или пулеше очи. — Сега, след като се насладихме на тази комична сценка, надявам се, че обиколката ви хареса. Готова съм да отговоря на всички ваши въпроси. Моля, ако желаете, можете да посетите нашия сувенирен магазин, където вината се продават на дребно, включително и тези, от които опитахте вече. Ние от Вила Джиамбели се надяваме да ни посетите отново, а също и нашата съдружна фирма винарна „Макмилън“, която се намира само на няколко минути път оттук. Желаем ви buon viaggio18, навсякъде по света.

Дейвид изчака хората да се разпръснат, хвана Пилар за ръката и я дръпна встрани.

— Прибързах, като казах чудесна работа. Не чудесна, направо възхитителна. Браво на теб! Макар че предпочитах да халосам този идиот с бутилката „Мерло“ по главата, вместо да му я предложа.

— О, и аз го направих. Само че мислено. — Пилар си пое дълбоко въздух и се облегна на покритата с лозница стена на старата винарна. — Имам си по един такъв Бари поне два пъти седмично. Когато се държа с тях ледено любезно обикновено има ефект. Много помага и това, че съм член на семейството.

— Не съм идвал преди на твоите обиколки. Не исках да си помислиш че те проверявам. — Той докосна с ръка перлите на врата й. — Вие, госпожо Джиамбели, сте истинско съкровище.

— Знаеш ли какво? Много си прав — съгласи се Пилар, очарована от комплимента. — Искам да кажа, че беше прав, когато ме накара да се заема с тази работа. Това ми дава увереност, че върша нещо важно, значително.

— Не те накарах насила. Фактът, че никой не беше се сетил преди мен, е един от твоите секрети. Ти си бе изработила начин на живот от много време и смяташе, че това ще продължава вечно. Но времената се менят. Аз само отворих вратата, а ти сама влезе през нея.

— Интересно. — Развеселена, Пилар наклони закачливо глава. — Не съм съвсем сигурна, че семейството ми ще се съгласи с теб.

— Иска се доста силен характер да запазиш един брак, който всъщност не съществува само защото приемаш клетвата си сериозно. Сигурно би било по-лесно да се оттеглиш. Знам всичко за тези неща.

— Ти ми вдъхна много кураж.

— Не мисля, но щом искаш да ми бъдеш благодарна, че съм те насочил към тази работа, добре, приемам. Особено — добави той, като я прегърна през раменете, — ако смяташ да ми се отплатиш както подобава за това.

— Ще си помисля. — Тя сплете пръсти с неговите. Все по-лесно й ставаше да флиртува. Така е, никога не е късно човек да научи нещо ново. Пилар се наслаждаваше на усвоените уроци. — Като начало можем да започнем с една вечеря. Открих наблизо страхотна кръчмичка.

— Чудесно. — Но вечерята в кръчмичка си беше среща. Формална, официална, независимо че и двамата се наслаждаваха на компанията на Другия. Тя, осъзна Пилар, искаше нещо друго. Нещо повече.

— Имах предвид да ти сготвя вечеря. За теб и семейството ти.

— Да ни сготвиш ядене ли? За всички нас?

— Аз съм много добра готвачка — увери го Пилар. — И много рядко успявам да се вредя в кухнята. Ти имаш страхотна кухня. Но ако мислиш, че ще бъде неподходящо или пък децата ще се чувстват неудобно, тогава съм съгласна да отидем на кръчма.

— Готвено — повтори Дейвид. — Домашно, вкъщи. Харесвам печки. И тенджери, и тигани. — Той я вдигна от земята и я целуна. — Кога ще ядем?.

Мади прочете бележката, залепена на вратата на хладилника. Защо трябваше да им правят компания? Нима баща им си мислеше, че те с Тео са безмозъчни същества и не знаят за какво една жена идва в кухнята на един мъж? Сигурно да му сготви само! Моля, моля! Не на нас с тези номера.

Добре де, поправи се сама Мади. Тео може и да беше сляп и глух, но тя не беше.

Взе бележката от хладилника и тръгна нагоре. Тео вече се бе прибрал и естествено говореше по телефона. Беше надул музиката до спукване. Очевидно нямаше нужда да ходи в кухнята, за да хапне нещо след училище, защото в противоречие с всички семейни правила стаята му беше пълна с ядене, толкова, че да изхрани една малка латиноамериканска държавица.

Мади скъта тази информация дълбока в паметта си. Някой ден можеше да я използва в своя полза.

— Госпожа Джиамбели ще ни готви вечеря.

— Какво? Разкарай се оттук! Говоря, не виждаш ли?

— Всъщност не бива да говориш по телефона, а да си пишеш домашните. Казах, че госпожа Джиамбели ще ни дойде на гости, така че най-добре ставай. Може да каже на татко, че пак си се излежавал.

— Софи ще дойде ли?

— Да, да, надявай се.

— Слушай, ще ти се обадя по-късно. Сестра ми ми досажда, така че първо трябва да я убия. Да. По-късно. — Той затвори Телефона и напълни устата си с чипс. — Кой ще идва и за какво?

— Жената, с която татко спи, ще дойде да ни сготвя вечеря.

— Аха. — Гласът на Тео зазвуча по-бодро. — Значи топла вечеря, на печката?

— Нищо ли не схващаш? — Мади размаха ядосано бележката. — Това е тактика. Тя се опитва да се намърда в нашата кухня.

— Хей, всеки, който може да готви и иска да се намърда в нашата кухня, е добре дошъл за мен. Освен това кухнята си е нейна. Какво ще ни готви?

— Това няма никакво значение. Как може да бъдеш толкова тъп? Не разбираш ли каква е целта й? Да сготви за него, за нас, това първо. А защо? За да му покаже какво голямо и щастливо семейство можем да бъдем всички заедно.

— Не ми пука какво смята да прави, след като ще има какво да ям. Махай се, Мади, изчезвай оттук! Татко има право да си има приятелка. Да не е малък!

— Глупак! Хич не ми пука колко приятелки си има. Ако ще сто. Но какво ще правим, ако реши да се жени за нея?

Тео се замисли и напълни устата си с още чипс.

— К’во? Не знам.

— К’во? Не знам — имитира го подигравателно Мади. — Тя ще започне да променя нещата, установените правила, ще започне да ни се меси в работите. Ето това ще стане. На нея едва ли ще й пука за нас. Ние ще бъдем само неизбежната баластра, багажът на татко.

— Госпожа Джиамбели е готина.

— Да бе, сигурно. Сега е много сладка и мила. Но когато получи онова, което иска, повече няма да е нито сладка, нито мила, нито пък готина. Ще започне да ни командва. Туй направете, онуй направете. Всичко ще зависи от нея. Всичко ще трябва да бъде направено така, както тя иска.

Мади се обърна, защото чу, че външната врата се отваря.

— Ето, виждаш ли? Направо си влиза. Това си е нейната къща.

Мади изтича в стаята си и затръшна вратата. Смяташе да стои там, докато се завърне баща й.

Успя да издържи около час. Чуваше музиката от долния етаж, долиташе смях. Направо побесняваше, докато слушаше конското цвилене на брат си. Предател, изменник. Още повече я измъчваше фактът, че никой не дойде да я потърси, да се опита да говори с нея или да я разведри.

Затова пък тя им показа, че хич не й пука за тях. Така или иначе.

По някое време надникна надолу и подуши въздуха. Миришеше на хубаво и това бе още една черна точка за Пилар в мозъка на Мади. Тя просто се представяше в най-добрата си светлина, готвейки някаква фантастична вечеря.

Когато влезе в кухнята, направо трябваше да стисне зъби от изненада. Тео седеше до кухненската маса и свиреше на електрическото си пиано, а Пилар бъркаше нещо в тенджерата на печката.

— Трябва да измислиш думи — рече Пилар.

На Тео му харесваше да свири своята музика за нея. Защото тя го слушаше. Когато свиреше нещо, което не й допадаше, тя му го казваше. Е, наистина, правеше го много тактично, помисли си Тео. Очевидно обръщаше внимание на всичко, което той казва и върши. Обръщаше внимание на всичко свързано с него. Майка им никога не беше го правила.

— Хич не ме бива с римите. Справям се само с музиката.

— Значи ти трябва партньор. — Тя се обърна и остави лъжицата. — Здравей, Мади. Как върви есето?

— Какво есе? — Забеляза предупредителния поглед на Тео и разбра, че я беше извинил. Но всъщност не знаеше дали да му бъде благодарна или сърдита за това. — О, много добре. — Отвори хладилника и се направи, че си избира безалкохолно. — Какви са тези боклуци?

— Различни. Има един боклук със сирене за спагетите. Другият боклук пък е марината. Баща ви ми каза, че обичате италианска храна, затова реших, че ще ни бъде много лесно.

— Днес няма да ям жабарски манджи. — Знаеше, че не бива да го казва, и нямаше нужда от погледа на Тео за това. Но когато направи гримаса зад гърба на Пилар, която се обърна към печката, и погледна брат си, той не й отвърна със същото както обикновено. Напротив, гледаше настрани сякаш беше объркан Или нещо такова. Това я ядоса.

— Освен това, имах намерение да ходя у една приятелка и да вечерям у тях.

— О, жалко. — Съвсем спокойно Пилар извади една купа и започна да бърка в нея сместа, за тирамису. — Баща ти не спомена, че ще излизаш.

— Той не е длъжен да ти казва всичко.

Това беше първото директно отправено открито заяждане, което момичето правеше. Пилар реши, че преградите вече са паднали и няма защо да се крият зад тях.

— Не го и прави. А тъй като ти си почти на петнадесет, значи си достатъчно голяма, за да знаеш какво обичаш да ядеш и къде обичаш да го ядеш. Тео, ще ни извиниш ли за минутка?

— Разбира се. — Той си грабна клавиатурата и погледна укорително сестра си. — А да видим сега кой е безмозъчен глупак? — прошепна й, минавайки покрай нея.

— Защо не седнеш?

Вътрешностите на Мади се преобърнаха, а в гърлото й стана горещо.

— Не слязох тук да седя, нито да си говоря. Слязох да си взема нещо за пиене. И трябва да довърша есето си.

— Нямаш да пишеш никакво есе, Мади. Седни.

Тя седна и изпружи крака, с израз на нежелание и досада, изписани върху лицето й. Пилар, според нея, нямаше никакво право да й изнася лекции и Мади смяташе да й даде да разбере съвсем ясно това, след като жената изпуснеше парата си.

Пилар си наля една чаша еспресо, което бе приготвила към сладкиша. Седна срещу Мади на масата и отпи.

— Бих искала първо да те предупредя, че имам предимство, не само защото и аз самата съм била някога на четиринадесет години, но и защото съм била майка на едно такова момиче.

— Ти не си ми майка.

— Не съм. И е много тежко някаква жена да идва в къщата ти по този начин, нали? Опитвам се да мисля как бих се чувствала аз на твое място. Вероятно също като теб. Раздразнена, нервна и неспокойна. На Тео му е по-лесно. Той е момче и не знае нещата, които ние знаем.

Мади отвори уста да каже нещо, но я затвори, когато осъзна, че не знае какво да отговори на това.

— Ти си била доста време сама. Трябвало е да се справяш с много неща без подкрепа. Твоите мъже едва ли ще се съгласят и най-вероятно ще бъдат засегнати от подобно изявление — продължи Пилар и беше доволна да види лекото изкривяване на устните на Мади. — Но силата на жената, нейната истинска женска сила, обикновено задейства бутоните. Свършила си добра работа, като си успяла да държиш здраво тези момчета и не съм дошла, за да поема контрола от теб.

— Ти вече промени нещата. Всяко действие има противодействие. Това е научно доказано. Аз не съм глупава.

— Така е, дори си прекалено умна. — „Ти си едно уплашено малко момиче — помисли си Пилар, — с ум и разум на зряла жена.“ — Винаги съм искала да бъда умна, но никога не бях достатъчно. Компенсирах този си недостатък с това да бъда добра, уравновесена, да запазя мира и спокойствието около себе си. Тези действия също имаха своето противодействие.

— Ако си тиха, никой няма да те чуе.

— Напълно си права. Баща ти…Той ме накара да се почувствам умна и достатъчно силна, за да казвам какво мисля и какво чувствам. Това е изключителна способност. Но ти вече го знаеш.

Мади се намуси и сведе поглед към масата.

— И аз смятам така.

— Възхищавам му се. На човека и на бащата, който е. Това също е изключителна способност. Не очаквам от теб да се хвърлиш на врата ми, за да ме посрещнеш, но се надявам, че няма да хлопнеш вратата под носа ми.

— На теб какво ти пука аз какво ще направя?

— Пука ми поради много причини. Първо, защото те харесвам. Извинявай, но е така. Харесва ми твоята независимост, начинът ти на мислене, умът и силното ти чувство за семейна принадлежност и вярност, Мисля си, че ако не бях се свързала с баща ти, двете много щяхме да си допаднем. Но аз така или иначе вече съм с него и отнемам част от времето и вниманието му. Би трябвало да кажа, че ми е мъчно за това и че съжалявам, но и двете знаем, че няма да бъде истина. Аз искам част от времето и вниманието му. Защото, Мади, другата причина, поради която ми пука какво правиш или не, е, че съм влюбена в баща ти. — Пилар премести чашата си, сложи ръка на корема си и стана. — До този момент не бях изрекла това признание гласно. Сигурно заради навика да живея тихо и мълчаливо. Господи! Чувствам се странно.

Мади се размърда на стола. Поизправи се и собственият й стомах също се разбунтува.

— Майка ми също го обичаше. Достатъчно, че да се омъжи за него.

— Сигурна съм. Тя…

— Не! Не говори! Сега ще кажеш всички извинения, всички причини, поради които тя си е отишла. Всичките са лъжи! Глупости. Истината е, че тя си отиде, когато не стана така, както искаше. Това е истината. Ние всъщност нямахме никакво значение за нея!

Първото нещо, което си помисли инстинктивно Пилар, беше да прегърне това момиче, да го успокои и приласкае. Можеше да й каже много неща, но това дете с влажни и предизвикателни очи, едва ли щеше да я чуе. Тогава защо трябваше да го прави?

— Да, така е. Вие не сте имали значение. — Тя отново седна. Искаше да протегне ръка и да привлече детето по-близо. Но това не беше начинът, по който щеше да я спечели, нито беше време да го прави. — Знам как боли да не означаваш нищо за някого. Наистина знам, Мади — рече сериозно Пилар и сложи ръката си върху ръката ни момичето, преди тя да успее да я свали от масата. — Колко ти е тъжно и колко си ядосана, как съмненията и въпросите минават като вихър през главата ти посред нощ, когато не можеш да заспиш.

— Възрастните мотат да идват и да си отиват, когато си искат. Децата не могат.

— Така е. Но баща ти не ви е напуснал. За него вие имате значение. Ти и Тео означавате много за него. И знаеш, че каквото и да кажа или направя аз, това няма да го промени.

— Други неща ще се променят. А когато едно нещо се променя, то води до промяна и на останалите. Това е като верижна реакция.

— Добре, не мога да ти обещая, че нищата няма да се променят. Нещата се променят, така както и хората. Но сега твоят баща ме прави щастлива. И аз него също. Не искам да те наранявам и не искам да си обидена от това. Мога само да ти обещая, че ще се опитам да не бъдете засегнати нито ти, нито Тео. Ще ви пазя и ще уважавам онова, което мислите и чувствате. Това мога да ти обещая.

— Той първо е мой баща — прошепна яростно през сълзи Мади.

— И винаги ще бъде твой баща. Докрай. Ако исках да променя това, ако исках поради някакви причини да го разруша, пак не бих могла. Нима не знаеш колко много ви обича? Ти можеш да го накараш да избира. Погледни ме, Мади. Погледни ме! — рече тихо Пилар и изчака, докато момичето вдигна очи. — Ако толкова много искаш, можеш да го накараш да избира между мен и вас. Аз нямам никакви шансове. Бих те помолила да ми дадеш поне един. Ако не можеш, значи просто не можеш и аз няма да се разсърдя. Ще почистя всичко тук и ще си отида преди той да се е прибрал.

Мади избърса една сълза на бузата си, без да откъсва поглед от масата.

— Защо?

— Защото не искам да го наранявам.

Момичето подсмъркна и погледна чашата с кафе.

— Може ли да го опитам?

Пилар я вдигна и й я подаде. Мади първо отви, после намръщи нос.

— Ужасно е! Как можеш да го пиеш?

— Има малко странен вкус, наистина. Ще го харесаш повече с тирамисуто.

— Може би. — Мали остави чашата на масата. — Мисля, че ще ти дам шанс.

Имаше едно нещо, в което Пилар беше абсолютно сигурна. Нямаше човек на света, който да не хареса сготвеното от нея ядене. Отдавна не бе приготвяла лично вечеря за семейство. Много отдавна не бе чувала похваля за това колко е вкусно и молба да сипе повторно в чиниите.

Тя сервира вечерята в трапезарията, надявайки се, че атмосферата на тържественост и официалност ще притесняват по-малко Мади, отколкото интимността на кухнята. Но тази тържественост беше нарушена в мига, в който Тео опита първата хапка от нейните спагети и обяви, че са божествени.

Всъщност Тео говореше най-много, сестра му седеше и наблюдаваше и от време на време задаваше въпроси, при това съвсем на място. Това я накара да се смее, сетне й стана драго, когато Дейвид използва някаква спортна метафора, за да илюстрира мнението си, а Мади и тя споделиха женското си неприемане на подобна мъжка реакция.

— Татко е играл бейзбол в колежа — обясни й Мади.

— Така ли? Още един скрит талант. И добър ли беше?

— Бях страхотен. Играех на първа база.

— Да и понеже се притеснявал за резултатността и личните си постижения, никога не отишъл по-далеч от първа база с момичетата. — Тео се разхихика и смушка Дейвид в ребрата.

— Ти много знаеш! Просто ще кажа, че вечерята беше страхотна. От мое име и от името на моите две лами, искрено ти благодаря.

— Няма защо, но от името на твоите две лами, бих искала да ти кажа, че всъщност ти омете почти всичко.

— Защото имам добър метаболизъм — отговори Дейвид, докато Пилар ставаше.

— Точно това казват всички лакомници.

— О, не. — Той сложи ръка върху нейната, преди тя да започне да събира чиниите. — В тази къща си има правила. Който готви, не чисти.

— Разбирам. И да ти си призная, това правило доста ми харесва. — Тя му подаде чинията си. — Ами какво чакаш, започвай.

— Второ правило — рече Дейвид, докато Тео се заливаше от смях. — Бащата може да делегира правата си. Значи Тео и Мади ще бъдат очаровани да се заемат с чиниите.

— Представи си! — въздъхна Мади. — А ти какво смяташ да правиш?

— Смятам да преработя тази превъзходна храна в стомаха си, като се поразходя навън с готвачката. — Опитвайки почвата, той се наведе и целуна топло Пилар. — Става ли?

— Трудно ми е да ти откажа.

Излезе с него, доволна, че ще вдъхне от свежия пролетен въздух.

— Вземаш си голяма беля, като оставяш двама тийнейджъри да се оправят сами.

— Характерите трябва да се изграждат. Освен това по този начин ще им дам възможност да си поговорят на спокойствие и да обсъдят как съм те примамил навън.

— Така ли? Нима бях примамена?

— Поне така се надявам. — Той я взе в прегръдките си и я притисна, като покри устните й със своите. През тялото му премина тръпка, когато тя въздъхна.

— Нямаме много време да сме заедно напоследък.

— Да, толкова неща се случиха. — Доволна, Пилар опря глава на гърдите му. — Знам, че напоследък се въртя около Софи. Не мога да й помогна. Мисълта, че бе нападната в собствения ни дом! Фактът, че някой си е позволил да се разхожда из къщата, да влезе в нейната стая, в моята, в стаята на мама… Лежа нощем в кревата и се вслушвам в шумовете и звуците. Никога не съм правила подобно нещо досега.

— Гледам понякога през прозореца си в нощта и виждам твоя да свети. Искам да ти кажа да не се тревожиш, но знам, че докато нещата не се оправят, това няма да стане. Всички ще се тревожим.

— Ако ще ти бъде от полза, искам да знаеш, че се чувствам по-добре, когато поглеждам през моя прозорец и виждам твоя да свети. Помага ми. Знам, че ти си наблизо.

— Пилар!

— Какво има?

— Има известни проблеми в Италия. Някои несъответствия в цифрите, които излязоха по време на проверката я одиторския контрол. Може би ще се наложи да отида за няколко дни. Не искам да пътувам точно сега. — Погледът му мина покрай нея и се върна към прозореца на кухнята, който светеше ярко в нощта.

— Децата могат да дойдат у дома за няколко дни. Ние ще се погрижим за тях, Дейвид. Няма защо да се тревожиш.

— Не, не е за това. — Тереза вече беше се разпоредила децата му да гостуват във Вила Джиамбели по време на неговото пътуване. И все пак той се притесняваше за тях. За всичко. — Не искам да оставям теб. Хайде, ела с мен.

— О, Дейвид! — При мисълта за това Пилар цялата потръпна от възбуда. Господи, италианската пролет, меките уханни нощи, цветята, при това с любимия мъж! Колко чудесно бе, че животът й така се промени и че подобни неща вече бяха възможни. — Много бих искала, но не мога. Не мога да оставя мама точно сега. А и ти ще свършиш по-бързо и по-лесно работата си там, когато знаеш, че аз съм тук с твоите деца.

— Трябва ли да бъдеш толкова практична?

— Не искам да бъда — отвърна тихо тя. — Искам да ти кажа да и веднага да тръгнем. — Чувствайки се млада, глупава и смешно щастлива, Пилар се обърна. — Искам да правя любов с теб в едно от онези огромни легла, каквито има само в Италия, в нашия кастело. След това ще излезем да вечеряме във Венеция и ще танцуваме на рiazzа19. Откраднати целувки в сенките на мостовете. Помоли ме отново — тя се обърна към него. — Когато всичко това приключи, моля те, покани ме отново. Ще дойда.

Нещо се беше променило. Нещо… Тя беше някак си по-освободена, осъзна Дейвид. Това я правеше още по-желана.

— Защо да не те помоля още сега. Ела с мен във Венеция, когато всичко приключи.

— Съгласна съм. — Пилар протегна ръце и хвана неговите. — Обичам те, Дейвид.

Той застина.

— Какво каза?

— Казах, че те обичам. Влюбена съм в теб. Извинявай, сигурно тя идва прекалено неочаквано, но не мога да се спра. И не искам.

— Не се оправдавай. Повтори го още веднъж. За себе си. — Той я вдигна и когато тя се озова в прегръдките му, я завъртя няколко пъти във въздуха. — Значи съм пресмятал неправилно. По моите изчисления, трябваше да минат поне още два месеца, преди да те накарам да се влюбиш в мен.

Пилар се усмихна.

— Беше ми много трудно — продължи Дейвид. — Защото аз вече бях влюбен в теб. Не знаех дали няма да ме оставиш да страдам още дълго.

Тя притисна бузата си към неговата. Можеше да го обича. Сърцето й беше изпълнено с радост. Защото беше обичана.

— Какво каза?

— Добре, нека да го перифразирам. — Той я отдалечи леко от себе си. — Обичам те, Пилар. От първия поглед. Погледнах те и в същия миг разбрах, че те обичам. Погледнах те и повярвах, че ми е даден втори шанс. — Той отново я прегърна и докосна нежно устните й. — Ти си моя.

22.

Венеция беше като жена. Една красива жена, La bella donna. Елегантна за годините си, чувствена с невероятните извивки на тялото си, тайнствена в сенките. Първият поглед към нея от Канале Гранде към леко увехналите й цветове, като на избеляла старинна бална рокля, направо караше сърцето да спира. Светлината, бяла и ослепителна, слънцето, което измиваше всичко, минаваше през нея и оставаше в нея, като загубил се пътник сред криволичещите й вени, в тайните извивки и ъгълчета.

Това беше град, чието сърце беше женско и лукаво, а пулсът му биеше в дълбоките, тъмни и тайнствени води на лагуната.

Венеция не беше град, който може да бъде пренебрегнат заради срещи с адвокати и счетоводители. Не беше град, където един мъж можеше да остане доволен, като Се затвори в офиса си и работи часове наред, докато сладките изкушения на пролетта пееха зад стените и прозорците на неговия затвор.

Дейвид си напомни, че Венеция е била създадена от търговците и заради търговията, но това не му помогна особено. И в момента тесните улички и мостчета бяха изпълнени с туристи, които използваха своите кредитни карти в безбройните магазинчета, където разни глупави безвкусици се продаваха за изкуство. Но това не спираше Дейвид да мечтае да бъде един от тях.

Не спираше да мисли как би се разхождал безцелно из тези старинни улички с Пилар и би купувал разни смешни дрънкулки, на които след години щяха да се смеят, Би се радвал да види как Тео поглъща своя сладолед, своя „Джелато“ като вода, или да слуша как Мади разпитва някой гондолиер за историята и архитектурата на града.

Липсваха му. Всички му липсваха. Семейството, децата, Пилар. А не бяха минали дори три дни.

Счетоводителят говореше на италиански, при това доста тихо, така че му беше трудно да го разбира добре въпреки пълната си концентрация и внимание. Дейвид си напомни, че не е дошъл във Венеция, за да мечтае, а да работи.

— Scusi20. — Той задържа ръката си върху страницата на доклада, дебел около пет сантиметра. — Мисля си дали не бихме могли да прегледаме още веднъж това. — Говореше бавно, за да произнася правилно италианските думи. — Искам да съм сигурен, че съм разбрал добре всичко.

Дейвид се надяваше, че тактиката му ще има успех. Новата част от цифри бе обяснена търпеливо.

— Тук нещо не съвпада — рече италианецът, минавайки на английски.

— Да, виждам. Сметките в разходите на отделите не си съвпадат. Това ме смущава, синьор, но аз съм доста по-смутен от активите, приписани на сметката на „Кардианили Ордери“, товари, аварии, заплати, разходи. Всичко е много точно записано.

— Si. В тази област няма никакво… Как се казва? Несъответствие. Цифрите са абсолютно верни.

— Очевидно е така. Обаче купувач на име Кардианили не съществува. „Джиамбели“ няма клиент с подобно име. В Рим няма склад на фирма „Кардианили“ на адреса, упоменат в доклада. Ако няма клиент, купувач, склад, тогава къде са изпращани според вас през последните три години тези поръчки?

Счетоводителят премига зад стъклата на телените си очила.

— Не мога да ви кажа. Сигурно има грешка.

— Сигурно. Има грешка. — И Дейвид беше сигурен, че знае кой я е направил.

Той се завъртя на стола си и се обърна към адвоката.

— Синьоре, имахте ли възможност да разгледате документите, които ви дадох вчера?

— Да.

— Кой е изпълнителният директор, подписал тези сметки?

— Антъни Авано.

— И фактурите, телефонните разговори, кореспонденцията, свързана със сметките, всичко ли е подписано от Антъни Авано?

— Да. До декември миналата година неговият подпис стои върху всички документи. След това върху документите се появява подписа на Маргарет Боуърс. — Ще трябва да дадем тези подписи за експертиза.

— Ясно.

— А също така и още един подпис. Върху всички документи за пътувания, плащания и експедиция на стока.

Този на Донато Джиамбели.

— Синьор Кътър, ще направя експертизата на подписите и ще разгледам ситуацията от юридическа гледна точка. Но ще го направя — добави той, — когато имам разрешението от самата синьора Джиамбели. Това е много деликатна материя.

— Давам си сметка. Поради тази причина Донато Джиамбели не бе информиран за нашата среща. Разчитам на вашата дискретност, господа. Джиамбели не искат повече публични скандали, нито фирмата, нито семейството. Ако ми позволите за момент, ще се свържа с Ла Синьора в Калифорния и ще й предам какво сме говорили.

Винаги беше много трудно за един чужденец да прецени честността на един човек дълбоко в същността й. Дейвид не беше нито италианец, нито Джиамбели. Два минуса за негова сметка, реши той. Фактът, че беше влязъл в организацията и същината на работата само преди четири месеца, беше третият.

Трябваше да подходи към Донато Джиамбели с едно наум. Според него имаше два начина да се справи със ситуацията. Можеше да бъде агресивен и да нападне. Или можеше да изчака, с готовата за удар бухалка, скрита зад гърба му, и да удари, когато трябва.

Като отхвърли тази спортна метафора, Дейвид застана до прозореца на офиса с ръце в джобовете и загледа лодките и корабчетата, които минаваха по каналите. Това беше доста подходяща гледка. Какво беше бизнесът, освен една друга игра? Умения, талант, стратегия и малко късмет.

Донато вероятно смяташе, че се ползва с привилегията на това, че си е у дома. А там, както знаем, и стените помагат. Но в минутата, в която пристъпеше в офиса, щеше да бъде на територията на Дейвид. А той имаше намерение да му даде да разбере съвсем ясно това. Вътрешният телефон иззвъня.

— Синьор Джиамбели е тук, синьор Кътър.

— Благодаря ви. Кажете му, че ще го извикам.

Нека да се поизпоти малко, реши Дейвид. Ако тук клюките се разпространяваха толкова бързо, както в повечето компании, Дон вече знаеше за срещата, която се бе провела без негово знание и присъствие. Бе чул за счетоводителите, адвокатите, въпросите, докладите. И сигурно вече се притесняваше. Имаше защо.

Би трябвало, ако е умен, да си е подготвил някакви приемливи обяснения. Отговори, хора, свидетели, които да потвърдят. Още по-мъдър ход би било неговото възмущение, гневът и обидата. Освен това би трябвало да се позове на лоялността си към семейството, на кръвната връзка, която ще му помогне да преодолее кризата.

Дейвид отиде до вратата, отвори я и видя Донато да прекосява външната канцелария.

— Дон, благодаря ти, че дойде. Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Гласът ти звучеше толкова угрижено. Разбрах, че е важно, и веднага тръгнах. — Дон влезе в кабинета и огледа бързо стаята. Очевидно се успокои, когато видя, че е празна и вътре няма никой друг. — Ако знаех предварително, че планираш да идваш насам, щях да подредя срещите си така, че да мога да ти покажа Венеция.

— Пътуването ми беше решено много набързо, а Венеция съм я виждал и преди. Искам обаче да видя вашия кастело, както и лозята. Седни.

— Ако ми кажеш кога смяташ да отидеш, бих могъл да те придружа. Ходя там редовно, за да съм сигурен, че всичко е наред. — Той седна и скръсти ръце. — Е, какво мога да сторя за теб?

Дейвид се върна и седна зад бюрото.

— Можеш да ми обясниш какво представлява този клиент „Кардианили“.

Лицето на Дон пребледня. Очите му неспокойно се местеха от предмет на предмет, а той се опита да изобрази на лицето си някаква изненадана усмивка.

— Не разбирам.

— Нито пък аз — отговори любезно Дейвид. — Точно затова те питам, да ми обясниш.

— О, ами… добре, Дейвид. Ти ме изненада. Не мога да помня всички клиенти, нито подробностите за тях. Ако ми дадеш малко време да прегледам файловете и информацията..

— Аз вече ги прегледах. — Дейвид потупа с пръст папките върху бюрото си. Не беше особено умно от страна на Дон, реши той. И беше изненадан. Та той очевидно не бе подготвен за това! — Твоят подпис стои върху доста сметки, кореспонденции, преводи на суми и други хартийки, свързани с този клиент.

— Моят подпис стои върху страшно много сметки и фактури. — Дои започна да се изпотява. Лекичко, но видимо. — Не мога точно да си спомня за тези.

— Тази сметка би трябвало да я помниш добре. Защото не съществува. Няма клиент на име „Кардианили“, Донато. Такава фирма не съществува. Има много похарчени пари, много фактури и разходи, но няма такава фирма. Няма човек на име… — той направи пауза, отвори папката и извади лист, който подаде на Донато — на име Джорджио Кардианили, с когото, както се вижда, ти си поддържал оживена кореспонденция доста често през изминалите няколко години. Той не съществува. Няма такъв човек, няма такъв склад на този адрес в Рим, до който обаче има изпратени доста пратки с вино, както са описани. Та този склад, където ти за сметка на фирмата си пътувал доста често по работа през последните осем месеца, не съществува. Как би ми обяснил този парадокс?

— Не разбирам. — Донато се изправи на крака. Но не изглеждаше ядосан. Напротив, изглеждаше ужасен. — В какво ме обвиняваш?

— В настоящия момент в нищо. Просто искам да ми обясниш всичко за този клиент.

— Нямам обяснение. Не знам нищо нито за клиента, нито за сметката му, нито за файла.

— Тогава как твоят подпис се е появил върху всички фактури? Как твоята лична сметка е била попълнена с над десет милиона лири във връзка с този клиент?

— Трябва да е някаква, грешка. — Донато навлажни устните си. Сетне погледна надписа върху папката. Фалшификация. Някой ме използва, за да краде от Ла Синьора, да краде пари от семейството. Mia famiglia21 — рече той и ръката му трепна, когато я сложи на сърцето си. — Ще се заема с това незабавно.

Не, това вече не бе никак умно, реши Дейвид. Направо никак.

— Имаш четиридесет и осем часа.

— Какво си мислиш? Ти си позволяваш да ми дадеш ултиматум, когато някой краде от семейството ми?

— Ултиматумът, както го нарече, идва от името на Ла Синьора. Тя иска твоето обяснение до два дни. Между временно всички преводи и движения по тази сметка са замразени. Два дни, броено от днес, след което всички документи, свързани с този въпрос, ще бъдат предадени на полицията.

— На полицията? — Дон пребледня като платно. Заприлича на някакъв бездомник, ръцете му трепереха, а гласът му изневеряваше. — Но това е смешно! Очевидно има някакъв проблем, но той е от вътрешно естество. Не искаме никакви външни разследвания, общественото мнение и публичността само ще…

— Ла Синьора иска да получи резултатите. На каквато и да е цена.

Сега вече Дон спря да се съпротивлява, опита се да мисли, да намери някаква сламка, за която да се хване, преди да е потънал съвсем.

— Лесно може да бъде открит източникът на проблема, като се има предвид, че Тони Авано тогава беше изпълнителен директор.

— Така е. Но аз не открих никъде името и подписа на Тони Авано.

— Естествено, аз контролирах… — Дон инстинктивно сложи ръката на устата си — само важните сметки.

— Не бих квалифицирал „Кардианили“ като важен клиент. Имаш два дни — рече спокойно Дейвид. — И искам да ти дам един съвет. Помисли за жена си и децата. Ла Синьора може би ще бъде по-снизходителна, ако й кажеш, че всичко, което си направил, е било заради семейството.

— Не ми казвай какво да правя за моето семейство! Нито за положението ми. Бил съм в „Джиамбели“ през целия си живот. Аз съм Джиамбели. И ще бъда дълго след като ти си отидеш. Искам тази папка.

— Ще я получиш. — Дейвид не обърна внимание на протегнатата ръка и затвори чекмеджето си. — След четиридесет и осем часа.

Дейвид беше много изненадан, че Донато Джиамбели бе така неподготвен, така изненадан и хванат, както се казва, по бели гащи. Очевидно не беше невинен, мислеше си Дейвид, докато пресичаше площад „Сан Марко“. Донато бе затънал в мръсотията почти до шия. Ръцете му бяха изцапани до лактите. Но не можеше да разбере поведението му. Може би наистина Авано беше замесен. Много вероятно, макар че сметката, която обираше каймака под негово име беше направо смешна в сравнение с онова, което Донато бе заграбил.

И освен това Авано беше мъртъв от четири месеца. Инспекторите, които разследваха убийството му, може би щяха да бъдат заинтригувани от новата информация. Но каква част от тази нова мръсотия щеше да падне върху Пилар?

Като изруга тихо, Дейвид се упъти към една от масите на кафенето, разположени направо на тротоара. Седна и за известно време просто гледа потока от туристи, които минаваха покрай него влизаха и излизаха от катедралата или се разхождаха безцелно по площада. Много от тях влизаха в магазинчетата, които заобикаляха площада от четирите му страни.

Авано беше доил фирмата. Това вече бе съвършено ясно. Но онова, което Дейвид носеше в момента в куфарчето си, поставяше нещата в нова светлина. Донато беше още едни мошеник.

А Маргарет? Нямаше никакви доказателства, че тя е знаела или е участвала в някакви далавери преди издигането й на поста. Нима толкова бързо се бе ориентирала? Или беше открила фалшивата сметка и това бе причината за смъртта й?

Каквото и да беше обяснението, то не даваше отговор на най-трънливите въпроси. А именно, кой е сега на ход? На кого в паниката си щеше да се обади Донато за инструкции, за помощ?

Дали този човек който и да е той, би повярвал, така лесно както Донато повярва, че Ла Синьора има намерение да предаде случая на полицията? Бяха ли, той или те, така хладнокръвни, че да успеят да блъфират?

Във всеки случай през следващите два дни Донато Джиамбели щеше да седи върху горещи въглени. Което причиняваше още едно главоболие на Дейвид. Дон трябваше да бъде сменен, при това бързо. Вътрешното разследване трябваше да продължи, докато се изясняха течовете.

Това автоматично означаваше, че пребиваването му в Италия щеше да се удължи, и то в момент, когато искаше и трябваше да си бъде вкъщи.

Дейвид си поръча чаша вино, пресметна колко е часът в Америка и набра мобилния си телефон.

— Мария? Аз съм, Дейвид Кътър. Пилар там ли е?

— Един момент, синьор Кътър.

Той се опита да си представи къде ли в къщата се намира Пилар и какво прави.

Предната нощ бяха заедно, правиха любов в микробуса, паркиран в края на лозята. Като двама нетърпеливи и жадни ученици, спомни си с удоволствие. Така жадни и нетърпеливи един за друг. Така всеотдайни и тръпнещи в очакване на онова, което ще се случи.

Спомни си копнежа, неистовото си желание да я притежава.

Беше му по-лесно да си представи, че тя седи срещу него, докато светлината помръкваше и превръщаше катедралата „Сан Марко“ срещу него в нещо призрачно, неземно. Като стрела, насочена към небето, като видение, мираж, нещо създадено не от човешка ръка. А въздухът беше изпълнен с пърхането на гълъбови крила.

Когато тази ужасна история свършеше, обеща си тържествено Дейвид, щеше да се върне тук заедно с Пилар.

— Дейвид? Къде си?

Фактът, че бе останала без дъх, за да дотича до телефона, го накара да се засмее. Беше задъхана.

Току-що седнах, на „Сан Марко“. — Той вдигна чашата си с вино, която сервитьорът бе донесъл и отпи. — Пия едно доста интересно „Кианти“ и си мисля за теб.

— Има ли музика?

— Един малък оркестър на площада, свири нещо американско. Нещо от рода на популярни евъргрийни.

— Не, не ми допада. Предпочитам канцонети.

— Как са децата?

— Добре. Всъщност, струва ми се, че Мади и аз доста се сближихме. Тя дойде вчера следобед след училище в оранжерията. Получих един урок за фотосинтезата, но голяма част не запомних. Тео скъса с момичето, с което се виждаше.

— С Джули?

— Джули беше през зимата, Дейвид. Сега е друга, Кери, Двамата с Кери се разделиха и той тъгува точно десет минути. Каза, че му било дошло до гуша от момичета и има намерение да се посвети на музиката.

— Сигурно. За един ден.

— Не се тревожи, ще ти кажа, когато има промяна. Как вървят нещата там?

— По-добре да говорим за друго. Ще кажеш ли на децата, че ще им позвъня тази вечер? Около шест часа ваше време.

— Разбира се. Предполагам, все още не знаеш кога ще се върнеш?

— Не, все още не. Има известни усложнения. Липсваш ми, Пилар.

— И ти на мен. Направи ми една услуга?

— Готово, казвай.

— Просто остани там още малко. Изпий виното си, послушай музиката и виж промяната на светлината. Аз ще си мисля за теб.

— И аз ще си мисля за теб. Чао. — Дейвид затвори и се наслади на виното. Беше вълнуващо да говори с някого, с жена, при това точно с Пилар, за децата си. Да говори с някого, който ги разбира и оценява. Това като че ли ги свързваше още повече, правеше ги да изглеждат като семейство. А той точно това искаше, осъзна Дейвид. Отново искаше да има семейство. Искаше всички онези връзки, които правят кръга.

Остави с въздишка чашата си. Искаше да има жена. И искаше Пилар да бъде тази жена. Неговата жена. Толкова скоро? — зачуди се сам той. Не. Не беше нито скоро, нито бързо. Беше си съвсем навреме. И двамата бяха преполовили живота си. Защо трябваше да губят останалата част от него заради някакви си измислени от другите предразсъдъци?

Дейвид стана на крака и остави няколко лири на масата.

Да, наистина, нямаше смисъл да губи нито минута. Имаше ли по-подходящо място от Венеция на света, за да купи човек пръстен за жената, която обича? Когато се обърна и тръгна, първата витрина, която зърна, бе златарски магазин. Дейвид прие това като знак на съдбата.

Оказа се, че никак не е лесно да избере пръстен. Не искаше да бъде с диамант. Авано вече й бе подарил такъв и Дейвид дълбоко в себе си интуитивно чувстваше, че не бива да прави същото. Не трябваше да прави нищо, което Авано вече беше правил за Пилар. Искаше да купи нещо, което да говори и на двамата.

Което да й подсказва, че той я разбира така, както никой друг на света.

Това съперничество ли беше? Може би, размишляваше Дейвид, влизайки в друг магазин. Но какво от това?

Изкачи стълбите на покрития мост „Риалто“, където магазинчетата бяха така подредени, сякаш висяха над реката. Купувачите се бутаха и блъскаха, сякаш се страхуваха, че последният сувенир ще бъде продаден под носа им и те няма да успеят да се сдобият с него.

Дейвид си проправи път покрай сергиите, предлагащи кожени изделия, тениски и дрънкулки и се опита да разгледа витрините на бижутерийните магазини. Всяка от тях блестеше със златото и скъпоценните си камъни. Блясък, който замъгли очите му. Объркан, Дейвид се почувства изморен от дългата обиколка. Беше се стъмнило. Щеше да остави за утре, можеше да помоли венецианския си помощник да му препоръча някой добър магазин.

Той се обърна и погледна за последен път една витрина. И тогава видя пръстена.

Беше с пет камъка, всички с изящна издължена форма, което ги правеше да приличат на листенцата на цвете. Пет камъка, помисли си той и пристъпи по-близо. По един за всеки от тях двамата и за децата им. Помисли си, че синият сигурно е сапфир, червеният — рубин, зеленият — смарагд. За лилавия и жълтия не беше съвсем сигурен. Но това нямаше значение. Пръстенът беше великолепен.

След тридесет минути Дейвид излезе от магазинчето. Носеше пръстена в джоба си и дори бе научил какви бяха двата непознати камъка — аметист и цитрин. Бе помолил да гравират датата, на която го купи, върху вътрешната му страна.

Искаше Пилар да знае, искаше тя винаги да помни, че беше купил този пръстен същата вечер, когато бе седял на площад „Сан Марко“ в припадащата венецианска вечер и бе говорил с нея през океана.

Сега стъпките му бяха по-леки, идеше му да литне. Тръгна по тесните улички с намерение да повърви малко.

Тълпите туристи бяха оредели. Нощта падна непрогледна и водата в каналите наглеждаше също толкова черна. Тук и там се дочуваха стъпки на окъснели минувачи или плисъкът на водата под мостовете.

Дейвид реши да не се връща в апартамента си, а да хапне нещо под навеса на една тратория. Ако се прибереше, щеше да работи и да помрачи прекрасното настроение и удоволствието, което изпитваше. Поръча си Половин гарафа домашно вино.

Разглеждаше менюто, като се усмихваше сантиментално на една двойка на съседната маса, очевидно младоженци в меден месец. Забавляваше го малкото момченце, което се криеше от родителите си. Това, осъзна неочаквано Дейвид, беше поведението на влюбен мъж, който гледа на света с други очи и всичко наоколо му се струва прекрасно.

Докато пиеше кафето си, мислеше какво ще й каже и как ще й го каже, когато й поднесе пръстена.

Беше доста късно, когато тръгна да се прибира. Повечето улички и площадчета бяха съвсем пусти. Магазините отдавна бяха затворени и уличните търговци бяха прибрали стоката си.

Тук-там можеше да види лъч светлинна, идеща от гондолите, които возеха туристи по каналите, или да чуе нечия песен, извисила се над водата. Но по-голямата част от града вече спеше и той се чувстваше почти сам.

Наслаждаваше се на тази самота и тишина. Прекоси още един мост и потъна в сенките на поредната крива старинна уличка. Погледна към един балкон, който светна и се усмихна на младата жена, който излезе да простира пране. Косата й беше тъмна и падаше на вълни по раменете. Ръцете й бяха дълги и изящни, на пръста й проблесна пръстен. Тя пееше и прекрасният й глас премина като вятър по пустата улица.

Този миг се запечата в съзнанието на Дейвид. Една красива тъмнокоса жена, която е закъсняла с простирането на прането си, но пее в нощта. От прозореца й се носеше аромата на приготвена вечеря. Тя го забеляза и се засмя, а смехът й беше изпълнен с радост.

Дейвид се спря с намерението да я поздрави. И това спаси живота му.

Първо почувства неочаквана болка, някакво непоносимо ужилване и горещина между плешките на гърба. Дочу някак си приглушено звук като гърмеж, а лицето на жената се размаза пред очите му.

После започна да пада. Бавно и безкрайно дълго, сред виковете и писъците на жената и отдалечаващите се бързи стъпки, докато се свлече върху студените древни камъни на малката венецианска уличка.

Не остана дълго в безсъзнание. В един миг му се стори, че светът става целият червен и през тази червена мъгла някъде от края на света долитаха чужди гласове. Италиански думи, които сякаш се плъзгаха, и той не разбираше нищо от тях.

Чувстваше повече топлина, отколкото болка, сякаш някой го държеше над пламъците на огън. През съзнанието му съвсем ясно премина една мисъл. Застреляха ме.

Някой беше стрелял по него, беше ранил тялото му и сега през топлината се промъкваше и болка, която режеше като острието на сребърна сабя. Дейвид се опита да проговори, да протестира, да извика, да се защити, но от устните му излезе само стенание, докато погледът му потъмняваше и се замъгляваше.

Когато отново се избистри, той видя над себе си лицето на жената, която бе простирала прането.

— Сигурно работите до късно — рече Дейвид, защото тези думи изплуваха в съзнанието му и се откъснаха от устните му.

— Signore, per piacere. Stazitto. Riposta. L’aiuto sta venendо.22

Дейвид я слушаше и тържествено и бавно си превеждаше италианските думи, като начинаещ студент в първи курс. Тя му казваше да лежи спокоен, да не мърда. Колко беше добра, помисли си, Дейвид. Казваше му че идва помощ. Помощ за какво?

О, да, разбира се. Нали беше ранен. Той успя да проговори първо на английски, сетне на италиански.

— Трябва да се обадя на децата си. Да им кажа, че съм добре. Имате ли телефон?

Жената държеше главата му в скута си и в този миг Дейвид изгуби съзнание.

— Вие сте истински късметлия, господин Кътър.

Дейвид се опита да се фокусира върху лицето на мъжа. С каквито и лекарства да го бяха натъпкали докторите, очевидно имаше ефект. Вече не чувстваше никаква болка, нито горещина, просто не чувстваше абсолютно нищо.

— Трудно ми е да се съглася с вас. Извинете, но не си спомням името ви.

— Де Марко. Лейтенант Де Марко. Докторът каза, че трябва да лежите, разбира се. Аз имам само няколко въпроса. Спомняте ли си какво се случи?

Дейвид си спомняше много ясно красивата млада жена с прането на балкона, отражението на светлините във водата, хладния допир на камъните.

— Да. Вървях — започна той и изведнъж се опита да седне. — Пръстенът на Пилар. Аз й купих пръстен.

— Спокойно, пръстенът е у мен. А също така портфейла и часовника. Те са на сигурно място.

Разбира се, нали беше полицай, спомни си Дейвид. Хората викат полиция, когато някой е застрелян на улицата в гърба. Този лейтенант приличаше на полицай, но не бе така потаен като детективите в Сан Франциско. Де Марко бе топчест, плешив. Но компенсираше тези недостатъци с прекрасни черни мустаци, които се кипреха над горната му устна. Английският му беше точен и правилен.

— Връщах се към апартамента си, бях решил да се поразходя малко. Ходих на пазар след работа, купих пръстена. Вечерях. Беше хубава вечер, а бях стоял затворен в офиса през целия ден. Видях една жена на балкона. Тя простираше пране. Приличаше на картина. Жената пееше. Аз спрях да я погледам. И тогава ме удариха. Почувствах… — Предпазливо той вдигна ръка към рамото си. — Знаех, че са ме застреляли.

— Били ли сте раняван и преди?

— Не — намръщи се Дейвид. — Просто разбрах с абсолютна увереност, че са ме застреляли. Сигурно съм изпаднал в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, жената беше до мен. Предполагам, че е изтичала долу, когато е видяла какво е станало.

— А видяхте ли кой стреля?

— Не видях нищо освен камъните на улицата, които се приближаваха застрашително към мен.

— Защо мислите, че някой е искал да ви застреля, господин Кътър?

— Не знам. За да ме оберат, предполагам.

— Но нищо ценно не е взето. По каква работа сте във Венеция?

— Аз съм главният координационен директор на фирма „Джиамбели-Макмилън“. Имах срещи тук.

— А, значи работите за Ла Синьора?

— Така е.

— Тя има някакви неприятности в Сан Франциско, доколкото знам.

— Да, но не виждам каква връзка може да имат те с покушението срещу мен. Трябва да се обадя на децата си.

— Ще уредим този въпрос. Дали има някой във Венеция, който би искал да ви навреди, господин Кътър?

— Не — отговори Дейвид и веднага си помисли за Донато. — Не — повтори той. — Не знам. Не знам кой е стрелял по мен на улицата. Казахте, че сте прибрали ценните ми вещи. Пръстена, часовника, портфейла. А куфарчето ми?

— Нямаше куфарче. — Де Марко отново седна. Жената, която бе свидетелка на инцидента, твърдеше, че жертвата е носела куфарче. Беше го описала много добре. — И какво съдържаше вашето куфарче?

— Документи от офиса — отговори Дейвид. — Само документи.

Беше много трудно, помисли си Тереза, човек да остане прав, когато е връхлитан от толкова много удари. При подобно постоянно напрежение духът отслабваше. Въпреки това тя изправи гърба и раменете си, докато вървеше заедно с Илай към приемната във Вила Джиамбели. Знаеше, че децата са там, очакват телефонен разговор с баща си.

Колко са невинни, помисли си, като видя Мади да седи на дивана, забила нос в книгата си, а Тео да дрънка на пианото. Защо тази невинност трябваше да бъде окрадена по този начин?

Тереза стисна ръката на Илай. За да си вдъхне смелост, да окуражи и него самия.

Пилар вдигна очи от ръкоделието. Трябваше й само един поглед към майка й, за да разбере, не се е случило нещо лошо. Сърцето й изстина. Бродерията падна от ръцете й и тя бавно се изправи.

— Мамо?

— Моля те, седни. Тео — Тереза се обърна към момчето. — Мади. Първо трябва да ви кажа, че баща ви е добре.

— Какво е станало? — Мади скочи от дивана. — Нещо лошо се е случило с татко! Ето защо не се обажда. Той никога не закъснява да се обади.

— Бил е ранен, но е добре. В момента е в болница.

— Катастрофа? — Пилар пристъпи и сложи ръка върху рамото на Мади. Когато момичето се разтрепери, тя просто я прегърна още по-силно.

— Не, не е катастрофа. Някой е стрелял по него.

— Застрелян? С пистолет? — Тео стана от пианото. Гърлото му стисна страх и ужас. — Как така застрелян? Това не може да е вярно, има някаква грешка. Татко не може да бъде застрелян!

— Веднага е бил откаран в болницата — продължи Тереза. — Вече говорих с лекаря. Баща ви е добре. Всичко ще се оправи.

— Чуйте ме — намеси се Илай, като взе първо ръката на Мади, сетне ръката на Тео. — Нямаше да ви кажем, че е добре, ако наистина не беше. Знам, че сте уплашени и се тревожите, ние също. Но докторът беше съвсем категоричен. Баща ви е силен и ще се оправи. Раната му не е опасна. Ще се възстанови напълно.

— Искам да си дойде вкъщи — устните на Мади трепереха. — Искам си го вкъщи.

— Ще се върне веднага след като го изпишат от болницата. Ще направим всичко необходимо. Баща ви много ви обича, нали Маделин?

— Сигурно.

— Знаеш ли колко много се тревожи за вас сега? За теб и брат ти, и как тези тревоги пречат на оздравяването му? Вие трябва да бъдете силни, за да му помогнете.

Когато телефонът иззвъня, Мади скочи и грабна слушалката.

— Ало? Татко? — Сълзите бликнаха от очите й. Ръцете и краката й трепереха. Въпреки това успя да плесне Тео, който се опитваше да й вземе слушалката. — Ние сме добре. При нас всичко е наред. — Гласът й се пречупи и тя се обърна към Тереза, сякаш искаше помощ. — Всичко е наред — повтори, като избърса носа си с ръкава и вдъхна дълбоко. — Хей, к’ви ги вършиш ти там? Запази ли си поне куршума за спомен?

Слушаше гласа на баща си от другата страна на океана и гледаше Ла Синьора, която й кимаше одобрително.

— Да, Тео е тук до мен, иска да ми вземе слушалката. Да го изритам ли? Защо ли те питам, вече го направих — продължи тя. — Ето, давам ти го.

Тя подаде телефона на брат си.

— Браво, момичето ми. Ти си силна и умна млада жена — каза й Тереза. — Баща ти ще бъде много горд с теб.

— Само да се върне у дома — не удържа повече сълзите си Мади, хвърли се в прегръдките на Пилар и се разрида.

23.

Главата я болеше като открита рана, но това бе нищо в сравнение с болката в сърцето й. Тереза обаче се опита да не обръща внимание и на двете и седна зад бюрото си.

Въпреки възраженията на Илай и Пилар тя позволи на децата на Дейвид да присъстват на спешното заседание на фирмата. Все още беше глава на семейство Джиамбели и според нея децата имаха право да знаят защо баща им е бил застрелян във Венеция.

Не искаше да крие от тях, че това е грях, който щеше да тежи на нейната съвест.

— Говорих с Дейвид — започна Тереза и се усмихна на децата. — Преди да влезе докторът и да му нареди да си почива.

— Това е добра новина. — Софи седна до Тео. Той беше така млад и безпомощен. — Мъжете са същински бебета, когато нещо ги боли. Не спират да се оплакват и да говорят за това.

— Глупости. Ние сме корави. — Тео наистина се опитваше да бъде, но стомахът го присвиваше от нерви.

— Така, след няколко дни вероятно ще лети за насам. С разрешението на доктора, разбира се. Междувременно полицията разследва инцидента. Говорих също така и с полицая, който води разследването.

Дори вече беше получила, след кратко и безапелационно нареждане, резултатите. Лейтенант Де Марко веднага ги бе изпратил. Тя сложи ръка върху папката.

— Има много свидетели. Те са направили описание, наистина не абсолютно точно, на убиеца. Не знам дали ще го хванат и дали изобщо това има някакво значение.

— Как можеш да говориш така? — подскочи Мади на стола. — Та той е стрелял по баща ми!

Тереза кимна и се обърна към Мади като към равна.

— Защото знам, че е наемен убиец. Някой, който може да се купи с пари. За да вземе документите от куфарчето на баща ти. Едно необмислено и безрезултатно действие за самозащита. Съществуват… да ги наречем несъответствия, в някои от сметките. Няма да ви занимавам с подробности. Вчера рано сутринта стана ясно, благодарение на работата на Дейвид, че моят племенник е прехвърлял суми от фирмата в една съмнителна сметка.

— Донато? — Софи почувства леко бодване в сърцето. — Нима е крал от теб?

— От нас. — Тереза вече бе приела и преглътнала факта. — Срещнал се е с Дейвид по мое нареждане вчера следобед и е разбрал, че скоро ще бъде разкрит. Затова е решил да действа. Моето семейство ви причини това — обърна се Тереза към Тео и Мади. — Аз съм глава на това семейство и съм отговорна за действията на членовете му.

— Татко работи за вас. Той си е вършил работата. — Макар че стомахът му продължаваше да бъде свит на топка, Тео стисна зъби. — Вината не е ваша, а на този кучи син. Той вече в затвора ли е?

— Не. Все още не са го намерили. Очевидно е избягал. — В гласа й прозвуча презрение. — Изоставил е жена си и децата си и е избягал. Обещавам ви, че ще го намерят. И ще бъде наказан. Аз ще се погрижа за това.

— Той ще има нужда от пари от средства — намеси се Тайлър.

— Някой трябва да отиде във Венеция, за да оправи нещата — Софи стана. — Ще замина довечера.

— Не, не мога да изложа още някой от моите хора на опасност.

— Nonna, ако Донато е използвал несъществуващи клиенти, за да краде пари, някой трябва да му е помагал. И аз знам кой. Баща ми. Той пък е моя кръв — продължи на италиански тя. — Това ме засяга лично, засяга моята чест. Не можеш да ми откажеш правото да поправя извършеното. — Софи си пое дъх и премина на английски. — Заминавам довечера.

— По дяволите! — изруга Тайлър. — Значи заминаваме двамата.

— Нямам нужда от бавачка.

— Да, наистина. — Той я погледна и в очите му имаше Непоколебима решителност. — Ние имаме равни права в тази фирма, Джиамбели. Щом ти тръгваш, тръгвам и аз. Аз ще се заема с лозята и избите — обърна се той на Тереза. — Ако нещо не е наред там, ще го открия.

И така, помисли си Тереза и погледна Илай, ето че младите ни изместиха. Това беше следващата стъпка от вечния кръговрат. Предадоха щафетата на младите.

— Съгласна съм — кимна Тереза, без да обръща внимание на недоволството на Софи. — Майка ти ще се тревожи по-малко, ако не си сама. Не съскай.

— Напротив. Ще се тревожа два пъти повече, защото ще се тревожа и за двамата — обади се и Пилар. — А какво ще стане с Джина и децата?

— Ще бъдат осигурени. Не съм привърженичка на тезата, че децата трябва да плащат за греховете на бащите си. — Тереза се обърна към Софи. — Защото вярвам в децата.

Първото нещо, което Дейвид направи, когато излезе от болницата, или по-точно, когато го пуснаха да излезе след дълги уговорки и настояване от негова страна, бе да купи цветя.

Когато първият букет му се стори недостатъчно красив, той купи втори, сетне трети.

Не му беше лесно да носи огромната купчина цветя в едната си ръка, докато другата висеше на превръзка, през оживените както всеки ден улички на Венеция. Но все пак успя да се справи. Така, както успя да открие и мястото, където стреляха по него.

Беше подготвен да изпита някакви чувства, връщайки се отново там, но не предполагаше, че това ще бъде ярост. Някой бе насилил плътта му, беше разлял кръвта му и за малко не бе превърнал децата му в сираци.

Дейвид погледна нагоре. Нямаше окачено пране, но прозорецът беше отворен. Той прекоси улицата и влезе в сградата, Учуди се колко бързо се измори, докато изкачи стълбите. Целият се изпоти, задъха се и едва си поемаше въздух. Затова се облегна на стената срещу вратата на апартамента.

Как щеше да се върне, да събере багажа си и да резервира билет за самолета, когато нямаше сили да изкачи няколко стъпала дори? Докторът му беше казал същото, но Дейвид не искаше и да чуе за още един ден в болницата. Оказа се, че докторът е бил прав.

Както и да е. Вече беше тук. Той почука на вратата. Не очакваше, че жената ще си бъде вкъщи и възнамеряваше да остави цветята на прага или на съседите, които да й ги предадат. Но вратата се отвори и пред него застана младата жена.

— Signorina!

— Si? — Тя го загледа недоумяващо, сетне хубавото й лице светна. Очевидно го позна. — Signirе! Соmе stа? Оh, оh, che bellezzа!23 — Тя пое цветята и го покани да влезе. Звънях днес сутринта в болницата — продължи бързо на италиански момичето. — Казаха ми, че са ви изписали. Толкова много се изплаших. Все още не мога да повярвам, че такова нещо се случи точно пред моя прозорец… Ох! — Тя се удари по челото. — Но вие сте американец! — премина на английски момичето. Scusami. Извинете ме. Моят английски не е особено добър.

— Аз говоря италиански. Исках да ви благодаря.

— На мен? За какво? Не съм направила нищо. Моля ви, влезте. Изглеждате много блед.

— Благодаря ви за това, че бяхте на балкона. — Дейвид огледа апартаментчето. Малко, простичко и семпло обзаведено.

— Ако не бяхте там и ако аз не бях ви загледал, защото представлявахте такава красива гледка с прането, може би нямаше да стоя сега тук пред вас. Signorina, mille draziе!24 — Дейвид взе ръката й и я целуна.

— Pregо. — Тя наклони глава. — Колко романтично! Влезте, ще ви направя кафе.

— Не се безпокойте.

— Моля ви, ако съм ви спасила живота, трябва да продължа да се грижа да вас. — Тя занесе цветята в кухнята.

— Една от причините да се прибирам толкова късно беше, че ходих да пазарувам. Тъкмо бях купил пръстен, годежен пръстен за жената, която обичам.

— О! — Момичето въздъхна и остави цветята на масата. Сетне го погледна. — Жалко за мен. Тя сигурно е щастливка. Но все пак ще ви направя кафе.

— Бих изпил едно. Signorinа, аз все още не знам името ви.

— Елана.

— Елана, надявам се, че ще ме разберете правилно. Вие сте втората по красота жена в света.

Тя се разсмя и започна да подрежда цветята във вазата.

— Вашата любима наистина е щастливка.

Дейвид беше изтощен от болката, докторите и блъсканицата по венецианските улици. Когато успя да се добере най-сетне до апартамента, направо беше грохнал от умора. Вече бе стигнал до заключението, че тази вечер няма да успее да пътува за Щатите. Имаше сили само да се съблече и да си легне, защото просто не можеше повече да стои на краката си.

Рамото го болеше много силно, краката му не го държаха и той тихичко ругаеше през зъби, докато се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Тъкмо успя и вратата пред него неочаквано се отвори.

— Ето те и теб! Най-сетне! — Софи сложи ръце на кръста си. — Побъркал ли си се или какво! Да се изпишеш от болницата и да обикаляш цял ден из Венеция! Погледни се на какво приличаш! Бял си като платно. Вие, мъжете сте големи бебета!

— Благодаря, благодаря много. Имаш ли нещо против да вляза все пак? Мисля, че това все още е моята стая.

— Тай те търси от сума ти време. — Тя го хвана за здравата ръка и го въведе в апартамента. — Притеснихме се много, след като отидохме в болницата и не те намерихме. Разбрахме, че си напуснал въпреки забраната на доктора.

— Дори в Италия болниците не приличат на хотели. — Дейвид се отпусна тежко на стола. — Човек може да умре от глад в тях. Освен това не очаквах някой да пристигне толкова бързо. Какво сте правили, летяхте със скоростта на светлината ли?

— Тръгнахме снощи. Искам да ти кажа, че съм пътувала много дълго, спала съм много малко и съм прекосила километри в тази стая, тревожейки се за теб. Така че не ме ядосвай — предупреди го Софи и отвори една кутийка с хапчета.

— Какво е това?

— Лекарство срещу болката. Напуснал си болницата, без да си вземеш дори лекарствата.

— Наркотици, значи. Ти си ми купила наркотици. Ще се ожениш ли за мен?

— Не само бебета, но и слабоумни! — повтори Софи заключението си за мъжете и отвори малкия хладилник, за да извади вода. — Всъщност къде се губи толкова време?

— Занесох цветя на една красива жена. — Той седна, посегна, към водата и се подсмихна, когато Софи отдръпна ръката си. — Хайде, не ме наказвай. Не ме лишавай от лекарствата ми.

— Ти си бил при жена?

— И пих кафе — обясни той. — Пих кафе с жената, която спаси живота ми. Занесох й цветя, за да й благодаря.

Софи наведе глава. Той изглеждаше изтощен, мил и много красив с ръката, пъхната в бялата превръзка, и тъмните сенки под дълбоките сини очи.

— Б, добре тогава. Красива ли е?

— Казах й, че е втората по красота жена на света, но съм готов веднага да я сложа на трето място, ако ми дадеш тази проклета бутилка с вода. Не ме карай да дъвча хапчето, моля те.

Софи отвори бутилката и застана пред Дейвид.

— Съжалявам, толкова съжалявам за случилото се!

— Да, и аз. Децата са добре, нали?

— Добре са. Тревожат се, но си дават кураж, а Тео дори в много горд, че са стреляли по теб. Не всеки баща бива застрелван от убийци на улицата.

— Мила, не се упреквай за нищо.

— Няма. Добре де, няма. — Тя си пое въздух. — А Мади се пошегува с куршума миналата нощ. Каза ти нещо от рода да го запазиш, нали? Но според мама тя наистина смята така. Иска да го изследва.

— Тя си е моето момиче. Момичето на татко!

— Страхотни деца имаш, Дейвид. Сигурно, защото баща им е човек, който ще отиде да купи цветя за една жена, когато сам едва стои на краката си. Хайде, ела да си легнеш.

— Всички все това повтарят. — Леката и малко отнесена усмивка, който отправи към Софи, й подсказа, че лекарството вече е подействало. — Майка ти направо не отделя ръце от мен.

— Добро лекарство, нали?

— Наистина. Може би наистина ще е добре да си легна за минутка.

— Разбира се. Защо не го направиш ето тук, на това голямо легло?

— Софи? Пилар много ли е разстроена? Сигурно е навита като пружинка.

— Разбира се. Но мисля, че ще се развие, докато се прибереш вкъщи, където ще може да си го изкара на теб.

— Аз съм добре, само малко ми е мътна главата. — Той се изкикоти като момче, облегна се тежко върху нея и я остави да го заведе до спалнята. И изруга, защото се клатушкаше. — Е, благодарение на химията се живее по-лесно.

— Ето почти стигнахме.

— Трябва да си вървя у дома. Как ще си опаковам багажа с една ръка?

— Няма проблеми, аз ще го опаковам.

— Наистина ли? — Той се обърна, за да я целуне по бузата, но главата му бе така замаяна от силното лекарство, че не успя. — Благодаря ти.

— Спокойно, ето сега. Внимателно. Не искам да те заболи. О, Извинявай! — рече Софи, когато той извика.

— Не, не е ръката, В джоба ми. Има една кутийка, Седнах върху нея. — Дейвид я извади, и се почувства леко объркан, когато Софи посегна и я взе от ръката му.

— Пазарувал си дрънкулки, а? — рече тя и отвори капачето, след което премига. — О, Господи!

— Сигурно трябва да ти призная, че го купих за майка ти. Мисля да я помоля да се омъжи за мен. — Той се отпусна на възглавницата и се изтегна блажено на кревата. — Това притеснява ли те?

— Може би, като се има предвид, че преди пет минути ми направи предложение! — почти просълзена, Софи приседна на леглото. — Прекрасен е, Дейвид. Тя много ще го хареса. Обича те.

— Майка ти е всичко, което съм искал в живота си. Красивата Пилар. Красива и външно, и вътрешно. Все пак има справедливост на този свят, след като Господ дава втори шанс на човека. Аз ще се грижа за нея.

— Знам. Не е минало и половин година. А всичко стана толкова бързо. Но някои неща — добави замислено Софи — стават както трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Затвори очите си. Татко…

Когато Тайлър се върна, Софи приготвяше минестроне. Обичаше тази студена италианска супа. Той пък винаги се стряскаше малко, когато я видеше, че прави нещо в кухнята. Ролята на домакиня не й подхождаше особено много.

— Дейвид е тук — каза тя, без да вдигне глава. — Спи.

— Казах ти, че може да се грижи за себе си.

— Да, Свърши чудесна работа, като го застреляха, нали? Стой далеч от тази супа — добави, когато той се наведе над тенджерата. — Тя е за Дейвид.

— Всичката? Тук има достатъчно и за нас.

— Не е готова още. Трябва да отидеш в избата. Можеш да останеш да спиш в замъка тази нощ. Трябва да изпратя няколко файла. Ще работя тук на компютъра.

— Не работи ли достатъчно за днес?

— Не сме дошли да се разхождаме и да гледаме забележителностите. — Софи излезе от кухнята.

Тайлър остана за момент, за да успокои нервите си и я последва в малкия кабинет.

— Защо не уточним нещата?

— Няма нищо за уточняване, Тай. Просто имам прекалено много работа на главата си.

— Знам защо не ме искаш.

— Така ли? — Тя включи компютъра. — Ще ми обясниш ли тогава? Може би, защото имам прекалено много работа, която трябва да свърша за прекалено малко време?

— А може би, защото ти е писнало, чувстваш се предадена, обидена, виновна. Тези неща обикновено те дразнят и омаломощават. Тогава се чувстваш уязвима. Нямаш достатъчно защитни сили. И се страхуваш да ме допуснеш по-близо до себе си. Не ме искаш прекалено близо до себе си, нали? Защо, Софи? — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й така, че тя нямаше начин да избегне погледа му. — Никога не си ме искала.

— Бих казала, че си бил прекалено близко до мен. По-близко от това няма накъде. При това по мое предложение..

— Сексът си е секс. Говорим за друго. Стани. — Той я изправи властно и толкова бързо, че столът, на който седеше, се катурна. — Не се опитвай да сведеш всичко до него.

Всичко ставаше прекалено бързо, помисли си отново Софи. Много неща я връхлитаха с висока скорост. Ако не държеше здраво волана, как щеше да поддържа правилната посока?

— Аз не искам нищо повече. Всичко друго само носи неприятности. Казах ти, че си имам достатъчно работа. Освен това ми причиняваш болка.

— Никога няма да ти причиня болка. — Той отпусна леко хватката си. — Може би точно това е част от проблема. Запитвала ли си се някога защо си прекъсвала връзката си с мъжете, с които си ходила?

— Не. — Тя вирна брадичката си.

— Онези, по-възрастните. Лъскавите господа. Онези, които се изнизват през вратата, когато ги изриташ отзад. Но аз не съм лъскав и няма да се изнижа, Софи.

— Тогава ще те изхвърля, като запаля килимчето под краката ти.

— Ще видим. — Усмивката му беше убийствена, когато я повдигна леко във въздуха. — Аз не се измъквам, нито се плъзгам, Софи. Бия се. По-добре помисли върху това. — Тай я пусна и тръгна към вратата. — Ще се върна.

Софи се намръщи и разтри ръката си. Кучият му син, Сигурно й беше оставил синина, помисли си тя.

Седна и се опита да работи, но стана и блъсна бюрото. Това я поуспокои малко.

Защо този мъж никога не правеше онова, което очакваше от него? Що за представление бе направил, а след това си бе отишъл. Но я беше засегнал и тази мисъл я накара да изрита бюрото отново.

Те правеха секс, чист, животински, здравословен секс, помисли си Софи и вдигна падналия стол. Изумителен секс. Очакваше от него да бъде достатъчно сдържан и в тази област, какъвто си беше обикновено. Но се оказа, че не е.

И какво, ако наистина беше притеснена, защото тя самата не показваше сдържаност? Беше свикнала на определени правила в живота си. Кой не беше? Никога не бе имала каквито и да е намерения да завързва сериозна връзка с Тайлър Макмилън.

Господи, беше направо бясна! Защото трябваше да си признае, че бе направила точно това.

И което бе още по-лошо, той беше абсолютно прав в преценката си за нейното поведение. Беше се уплашила, чувстваше се предадена, наранена и уязвима и искаше Тай да бъде на шест хиляди мили от нея, далеч в Калифорния. Защото всъщност копнееше отчаяно и без да може да се възпре, да бъде тук, до нея. Заедно с нея. Без каквото и да е разстояние помежду им. Да може да се облегне на него. Но нямаше да се облегне на никого. Семейството й беше в беда. Фирмата, която й бе най-скъпа, беше в затруднение. А мъжът, който най-вероятно щеше да й стане втори баща, лежеше в съседната стая с рамо, пробито от куршум.

Не беше ли всичко това достатъчно, за да не мисли за своите страхове от обвързване!

Не че се страхуваше от обвързване. А ако съществуваха такива страхове, реши Софи и седна обратно на стола, щеше да мисли за тях по-късно.

Дейвид спа два часа и когато се събуди, се чувстваше като човек, който преди няколко дни е бил ранен. Бил е ранен, но е оживял след това. Сега седеше и ядеше супата, която Софи беше сготвила. И се опитваше да мисли.

— Най-после възвърна цвета на лицето си — рече Софи.

— И голяма част от мозъка си също — увери я Дейвид. Достатъчно, за да види, че тя не яде, а само си играе с лъжицата. — Е, ще ме информираш ли какво става?

— Ще те уведомя какво сме предприели или поне онова, за което знам. Не мисля, че ще успея да дам отговор на всички въпроси. Все още търсим Донато, не само чрез полицията, но и чрез частни детективи. Баба и дядо ги наеха. Разпитаха Джина. Казаха ми, че изпаднала в истерия и се кълне, че не знае нищо. Вярвам й. Ако знаеше нещо и Дон я бе накиснал в тази каша, тя би го издала, за да му отмъсти. Не могат да установят самоличността на жената, с която се е срещал. Ако е влюбен в нея, както ми каза той самият, предполагам, че са избягали заедно.

— Много лошо за Джина.

— Да. — Софи продължи да разбърква с лъжицата супата си. — Аз бях донякъде привързана към Дон. Едва търпях Джина и не изпитвах особено топли чувства към поколението й. Но сега тя е излъгана, изоставена и измамена от своя съпруг, който освен крадец, може да се окаже и убиец. И… По дяволите, въпреки това не я обичам. Не мога.

— Възможно е причината Дон да започне да краде да се окаже тя.

— Дори и да е така, той е отговорен за действията си. Неговите собствени действия. Но не става дума за това. Аз просто не мога да я понасям. Сигурно съм ужасна, нали? Но не мога да я понасям. Много ми дойде. — Тя взе едно парче хляб и го загриза, като продължи да размишлява на глас. — Да приемем, че Дон е имал тайни сметки, фондове, които е скрил от фирмата. Достатъчно, за да живее известно време, предполагам. Но да стреля по теб? Не, той не е толкова умен, че да организира подобно нещо.

— Съгласен съм. Някой му е помагал.

— Баща ми.

— В началото, може би — рече Дейвид, като я гледаше. — След като умря, може би Маргарет. Тяхното участие обаче, ако изобщо има такова, е било доста ограничено, минимално. Не достатъчно да ме убеди, че са играли главната роля.

— Смяташ, че са били използвани? От някой друг?

— Мисля, че баща ти просто е търсил друг път. Колкото до Маргарет, тя е открила нещо.

— След което я убиха — замислено рече Софи. — Баща ми също бе убит. Това отново ни връща тук.

— Има логика. И така, Дон не е достатъчно умен, нито достатъчно далновиден, че да превежда няколко години незабележимо суми от сметката на „Джиамбели“. Той беше вътрешен човек във фирмата, с връзки. Но някой е дърпал конците отвън. Може би любовницата му?

— Може би. Ще го намерят. Или как се пече на някой тропически остров край басейна или как плува с лице надолу в басейна. Докато го търсят обаче, ние трябва да съберем парчетата и да наредим пъзела отново.

Тя седна.

— Донато може да е отровил виното или да е наел някой, който да го отрови.

— Знам.

— Но не разбирам причината. Отмъщение? Защо ще проваля репутацията на фирмата, а следователно и финансовата й сигурност, след като тази фирма го храни? И да убие заради това?

Тя направи пауза и огледа превързаната ръка на Дейвид.

— Добре, да речем, че някой го е убедил, обещал е, че няма да има проблеми. Можел е да извърши всичко. — Тя притисна слепоочията си. — Убил е баща ми. Рене е жена с високи изисквания и татко сигурно се е нуждаел от много пари. Той знаеше, че ще бъде изгонен от „Джиамбели“. Беше изгорил всички мостове към мама, а и аз му показах, че и последните, останали между нас двамата, всеки момент ще рукнат.

— Той сам направи своя избор, Софи. — Дейвид използва нейните думи. — И сам избра действията си.

— Да, бях се примирила с това. Или почти. Мога да си представя какви са били шансовете му. Може да е притискал Дон за все повече и по-големи суми. А той не е от хората, които ще се оставят да бъдат изнудвани. Може да е знаел и за виното, за бедния синьор Баптиста. — След това е дошъл редът и на Маргарет, защото е искала повече или защото той се е страхувал, че ще открие незаконните му далавери и присвоявания. А покушението над теб беше направено, защото е осъзнал, че няма начин да се измъкне.

— Но защо ще краде документите?

— Не знам, Дейвид. Сигурно е бил така объркан, че не е могъл да мисли рационално. Предполагам, решил е, че ако ти си мъртъв и документите изчезнат, с това ще се приключи. Но ти не умря. И тогава той се е сетил, че не документите ще го качат на въжето. Сам си го е сложил на врата. Между другото, ще трябва да преминем през още един кошмар е пресата. Не ти ли е минало през ума да ни напуснеш и да се върнеш в „Льо Кьор“?

— Не. Софи, защо не се опиташ да изядеш това парченце, вместо да го трошиш?

— Добре, татко. — Тя му намигна. — Извинявай. Времето си лети. Защо ли не взема да ти опаковам багажа? След като настояваш да пътуваш, вместо да останеш в моята компания, ще трябва утре рано-рано да хванеш самолета за Америка.

Беше се изпотил като прасе. Вратите на терасата бяха широко отворени и свежият вятър подухваше откъм Лаго ди Комо. Но това не пречеше на потенето му. Само превръщаше потта в лед.

Изчака, докато любовницата му заспа, и се измъкна от леглото, за да отиде в съседната стая. Не успя да прави секс със нея, но и тя този път не настояваше особено. Нима човек можеше да се възбуди при подобни обстоятелства!

Всъщност за нея може би наистина нямаше кой знае какво значение. Беше развълнувана от пътуването им, от това, че най-после я беше довел в елегантния курорт, нещо, което й бе обещавал хиляди пъти преди и никога не бе изпълнявал. Беше обърнал всичко на игра. Беше й дал съвсем малко пари, така че тя трябваше да плати стаята, с нейната кредитна карта. Каза й, че тук не го познават. И че иска да запази нещата така. Какво щеше да стане, ако го видеха с жена, която не е собствената му съпруга?

Донато си мислеше, че е направил много умен ход. Почти беше повярвал в играта, която играеше. Докато не видя новините във вестниците. Видя снимката си, собственото си лице. Беше благодарен, че в този момент любовницата му не беше в стаята. Лесно щеше да отклоня вниманието й от вестниците и телевизията.

Но не можеха да останат повече тук. Някой щеше да го види и разпознае.

Нуждаеше се от помощ и имаше един човек, който можеше, да му помогне.

Ръцете му трепереха, когато набра Ню Йорк.

— Аз съм, Донато.

— Очаквах, че си ти. — Джери погледна часовника си, пресмятайки часовата разлика. Джиамбели сигурно се потеше в този час. — Ти си бил много заето момче, Дон.

— Мислят, че аз съм застрелял Кътър.

— Да, знам. А ти какво казваш?

— Аз не съм… Не съм го направил. — Английският му му изневери. — Dio! Ти ми каза да напусна Венеция веднага след като ти съобщих какво е открил Кътър. И аз точно това направих. Дори не се върнах у дома. Мога да го докажа — прошепна отчаяно Донато. — Мога да докажа, че не съм бил във Венеция, когато Кътър е бил застрелян.

— Можеш ли? И какво от това? Не виждам какво ще спечелиш, Дон. Историята, която аз научих, е, че си платил на наемен убиец.

— Наел… Какво съм наел? Те казват, че съм наел някой да застреля Дейвид? Защо? Ти самият каза, че нищо не може да се направи.

— Чуй сега какво мисля аз по въпроса. — О, получаваше се дори по-добре, отколкото беше го мислил. Дори още по-сладко, отколкото си бе представял. — Ти си убил вече двама души, вероятно трима с Авано. Дейвид Кътър е само един повече. И какво от това? продължи Джери, Представяйки си паниката, която обхваща Дон. — Направо си затънал до гуша в калта, момче.

— Трябва ми помощ! Трябва да напусна страната. Имам пари, но не достатъчно. Трябва ми паспорт. Ново име, промяна на лицето.

— Всичко това звучи много разумно, Дон, но защо го казваш на мен?

— Ти имаш тези възможности.

— Надценяваш интереса ми към теб. Нека да смятаме този разговор за край на нашите делови отношения.

— Не можеш да направиш това! Ако хванат мен, хващат и теб.

— Ще те разочаровам, но не мисля така. Няма начин да ме свържат с теб. Ще се погрижа за това. Например сега, след като приключим разговора, имам намерение да се обадя в полицията и да ги уведомя, че си се свързал с мен и съм се опитал да те убедя да се предадеш. Няма да им е необходимо много време да проследят откъде си телефонирал. Казвам ти го като приятелско предупреждение, имайки предвид предишните ни връзки. На твое място бих се покрил много бързо.

— Нищо нямаше да се случи, ако… Всичко беше твоя идея.

— Аз съм пълен с идеи. — Джери спокойно разглеждаше маникюра си. — Но както знаеш, не съм убил никого. Бъди умен, Дон, ако изобщо ти е по силите. Изчезвай!

Джери затвори телефона, наля си чаша вино и си запали пура, за да отпразнува добрите новини. Сетне вдигна отново слушалката и набра номера на полицията.

24.

Със смесица от съжаление и облекчение, Дейвид наблюдаваше как Венеция се отдалечава.

— Нямаше никакъв смисъл да ставаш толкова рано и да ме изпращаш на летището — рече той на Тайлър, докато водното такси си проправяше път в ранния утринен трафик. — Нямам нужда от детегледачка.

— Вярно, напоследък изпълнявам основно тази роля. — Тайлър отпи от кафето и разкърши рамене в хладния въздух. — Започва да ми писва.

— Мога и сам да се кача на самолета.

— Чуй ме сега. Аз ще те кача в този край, а те ще те свалят в другия. Така че свиквай с мисълта и престана да мърмориш.

Дейвид го погледна. Лицето на Тайлър беше небръснато, а изражението — уморено. Дейвид се намръщи.

— Тежка нощ, а?

— Имал съм и по-добри.

— Ще можеш ли да се върнеш обратно? Италианският ти език не е много добър.

— Ти си гледай твоята работа.

Дейвид се разсмя и приятелски го потупа по рамото.

— Е, сега вече се чувствам по-добре. Софи ли те измъчва?

— Измъчва ме вече двадесет години. Това отдавна престана да ми влияе на настроението.

— Ако ти дам няколко съвета, нали няма да ме хвърлиш зад борда? Не забравяй, че съм ранен.

— Нямам нужда от съвети, когато се отнася до Софи — отвърна Тайлър, но въпреки това се обърна и го погледна в очите. — Е, какво?

— Продължавай да я притискаш. Не мисля, че някой някога е правил това с нея. Не и мъжете, с които е била. Ако не те убие, значи е твоя.

— Благодаря, но може би аз не я искам.

Дейвид обърна очи към панорамата.

— Да бе, как не се сетих! — засмя се той. — Сигурно е така.

Да, призна си Тайлър. Искаше я, разбира се. И точно затова рискува да си навлече гнева й. Знаеше, че не обича някой да се меси в живота й. Не й беше приятно да й казват какво да прави дори когато, особено когато й предлагаха по-доброто решение. Той подреждаше вещите й в офиса, когато Софи застана на вратата.

— Какво правиш, по дяволите?

Тайлър вдигна очи и я погледна. Все още с коса, мокра от душа, Софи излъчваше искрено възмущение.

— Събирам ти багажа, партньоре. Ще се местим.

— Махни мръсните си ръце от вещите ми! — Тя скочи, грабна портативния си компютър и го притисна към гърдите си сякаш беше скъпото й дете. — Никъде няма да ходя. Току-що дойдох.

— Аз се връщам в замъка. А където съм аз, там си и ти. Има ли някаква причина, поради която не можеш да работиш там?

— Да, няколко.

— И какви са те, да чуем?

Софи стисна още по-здраво лаптопа.

— Ще помисля.

— Докато мислиш, събери остатъка от багажа си.

— Току-що го разопаковах.

— Тогава го опаковай отново. — С това нетърпящо възражение изречение той излезе.

Беше ядосана. Направо беше бясна. Бе я хванал неподготвена. Все още беше сънена и главата й беше мътна от безсънните часове.

Дразнеше се, защото всъщност самата тя беше решила да отиде на север и да прекара поне два дни в замъка.

Седеше ядосана, потънала в мълчание, докато Тайлър караше колата. И още повече се раздразни, защото той изглеждаше толкова спокоен, все едно нищо не го засягаше.

— Ще спим в отделни стаи — неочаквано рече Софи, — Време е да прекъснем тази връзка.

— Добре.

Отвори уста, за да продължи да настоява, когато осъзна краткия му отговор и млъкна.

— Чудесно.

— Точно така, чудесно. Знаеш ли, вкъщи сме доста по-напред в работата по лозята. Тук изглежда току-що са приключили с новите насаждения. Говорих вчера с бригадира. Каза ми, че времето било хубаво, нямало е студ вече няколко седмици и очакват цъфтежа. Ако се задържи топло и по време на цъфтежа, ще имаме нормално връзване. Това е превръщането на цвета в плод.

— Знам много добре какво е. Няма защо да ми обясняваш като на малко дете — отвърна през зъби Софи.

— Нали трябва да си говорим нещо. — Той слезе от аутобана и тръгна по второстепенен тесен път сред разлети хълмове. — Красива страна. За последен път идвах тук преди няколко години. Но никога толкова рано напролет.

Тя беше идвала много пъти, но почти бе забравила. Нежната зеленина на хълмовете, шарените къщи, дългите, стройни редици лозя. Нивите, със слънчогледи, очакващи лятото, и сенките на далечните планини, които се изправяха високо в синьото небе.

Туристите на Венеция, забързаният ритъм на Милано бяха на светлинни години разстояние от тази тишина и красота. Тук беше сърцето на Италия, което дишаше, туптеше равномерно, подхранвано от земята, дъжда и природата.

Лозята тук бяха корените на нейната съдба, посадени в земята, когато Чезаре Джиамбели беше боцнал своята първа лозичка. Една мечта, помисли си Софи, превърнала се в грандиозен замисъл. От малкото лозе до международната империя.

Колко огромна беше тази отговорност, това наследство! Дали някой се досещаше какво трябваше да запази Софи?

Видя винарната, оригиналната й каменна постройка и различните допълнения, пристроявани през годините. Нейният прадядо беше положил първия камък. Сетне неговият син беше добавил още, сетне дъщерята на неговия син. Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да сложи своя собствен камък тук.

На хълма, където лозята се разстилаха като женска пола, се издигаше замъкът. Грациозен и величествен, със своята фасада от колони, с извитите като крила балкони, тесни и високи прозорци, той стоеше като доказателство за мечтата на един мъж.

Трябвало е да се бори, помисли си Софи. Не само за печалба и реколта. Трябвало е да се бори за земята, за името си. Тук това я вълнуваше много повече, отколкото у дома, сред стените на кабинетите и в заседателните зали. Тук, където един мъж беше променил своя живот и с това бе предначертал нейния.

Тайлър спря колата пред сградата. Градините пред нея бяха отрупани с напъпили цветове.

— Страхотно място — рече и излезе от колата. Софи също излезе бавно, поглъщайки гледката на къщата така, както вдъхваше свежия ароматен въздух. По покритите с декоративна мозайка стени се виеха лози. Едно старо крушово дърво беше буйно разцъфтяло. По него имаше толкова много цвят, все едно бе посипано със сняг, Софи изведнъж си спомни вкуса на плодовете му, сладки и сочни, и как когато беше дете, сокът им преминаваше по гърлото й, докато вървеше с майка си между редовете на лозята.

— Ти искаше да почувствам това — изрече внезапно и се обърна към него над покрива на колата. — Нима мислиш, че аз не исках? — Притисна ръка към гърдите си. — Нима мислиш, че не съм го чувствала и преди?

— Софи! — Тайлър се наведе над покрива. — Мисля, че си изпитала всички възможни чувства. Но знам също, че някои от тях може да се загубят или забравят под бремето на тревогите. Съсредоточавайки се прекалено много в днешния ден, може да изгубиш спомена за тази картина. Или виждането си за голямото на важното.

— И затова ме отвлече от Венеция, за да я видя. Или както ти каза, голямото, важното.

— И за това. Сега е пролет, Софи. Каквото и да става, пролетта си е пролет. Време на цъфтеж. Не бива да изпускаш сезона.

Той отиде към багажника, за да извади куфара й.

— Това метафора ли беше? — попита тя, като се присъедини към него и посегна да вземе лаптопа си.

— Ами! Аз съм прост селянин. Какво разбирам от метафори?

— Прост селянин, как ли пък не! Не ми ги разправяй на мене тия! — Тя окачи портативния компютър на рамото си и посегна за куфарчето си.

— Извинявай, но ти ми забрани да мисля за теб — рече Тайлър и измъкна своя куфар, след което изгледа нейния с недоумение. — Защо твоят куфар е два пъти по-голям и по-тежък от моя. Нали аз съм по-едър от теб!

— Защото… — Тя премигна кокетно. — Аз съм момиче, И сигурно трябва да ти се извиня, че бях надменна и груба с теб.

— Защо? Ти не го направи нарочно.

— Може и нарочно да беше. Дай да ти помогна. — Софи посегна и пое тоалетната си чанта. Сетне бавно се упъти към замъка.

Пилар отвори вратата на полицаите. Е, поне този път ги очакваше, помисли си тя.

— Инспектор Клермонт, инспектор Магуайър, благодаря ви, че дойдохте.

Отстъпи, назад и ги покани в приемната.

— Хубав ден за разходка извън града — продължи тя. — Но знам, че и двамата сте много заети, така че високо оценявам времето, което ни отделяте.

Вече беше приготвила кафето и бисквитите и побърза да ги сервира, докато новодошлите сядаха. Двамата си размениха погледи зад гърба й, а Магуайър озадачено присви рамене.

— Какво можем да направим за вас, госпожо Джиамбели?

— Да ме успокоите, надявам се. Макар да знам, не е ваша работа. — Пилар наля кафето, изненадвайки Магуайър, че помни кой как го пиеше.

— И за какво успокоение говорите? — попита я Клермонт.

— Знам, че вие и вашият отдел сте във връзка с италианските власти. — Пилар седна, но не докосна своето кафе, Беше доста нервна. — Както може би вече сте се уверили, майка ми има известно влияние в Италия. Лейтенант де Марко ни уведомява за всичко, доколкото му е възможно. Той ни даде известна информация. Знам, че братовчед ми се е свързал с Джеръми де Морни вчера и че Джери е информирал нюйоркската полиция за телефонния разговор. Беше доста разтревожен и веднага се обади на втория ми баща, за да го извести за събитията.

— Щом сте толкова добре осведомени, не знам какво повече можем ние да ви кажем.

— Инспекторе, това е моето семейство. — Пилар остави изречението да виси във въздуха. — Знам, че властите са проследили откъде е воден разговорът. От Лаго ди Комо. Също така знам, че Донато вече е избягал, когато са отишли в хотела да го арестуват. Питам ви дали според вас братовчед ми е убил моя… дали е убил Антъни Авано.

— Госпожо Джиамбели! — Магуайър остави кафето, — Нашата работа не е да гадаем. Ние търсим очевидни факти и доказателства.

— Вие и аз сме свързани през последните няколко месеца. Вие ровехте в живота ми, в личните ми проблеми. Разбирам, че естеството на работата ви изисква известна професионална дистанция. Само ви моля за малко състрадание. Възможно е Донато все още да е в Италия. Дъщеря ми е там, инспектор Магуайър. Мъжът, на когото много държа, едва не беше убит. Мъжът, за когото бях омъжена почти половината си живот, е мъртъв. Единственото ми дете е на шест хиляди мили оттук. Моля ви, не ме оставяйте така безпомощна.

— Госпожо Джиамбели…

— Алекс — прекъсна го Магуайър. — Съжалявам, Пилар, не мога да отговоря на въпроса ви. Защото все още не знам отговора. Вие познавате братовчед си по-добре от мен. Вие ми кажете.

— Мислих за това няколко дни — започна Пилар. — Бих искала да кажа, че бяхме близки, че познавам мисленето и сърцето му. Но не мога. Преди седмица бих казала: „О, Донато ли? Той може да е глупав, но е добър по природа.“ Сега няма съмнение, че е крадец. Че той и бившият ми съпруг са се съюзили, за да крадат от жената, дала им хляба в ръцете. — Пилар взе кафето си. — Да крадат от мен. От дъщеря ми. Но въпреки това, въпреки че знам това, не мога да си представя, че е седял в апартамента на дъщеря ми и е гледал в очите мъжа, когото познава от толкова години, след което го е убил! Не, не мога да го приема. Не мога да си представя пистолет в ръката на Донато. Не знам дали защото просто не искам да го повярвам.

— Вие се тревожите да не би да преследва дъщеря ви, Няма причини.

— Ако е извършил всички тези ужасни неща, само фактът, че тя е жива и съществува, вече е достатъчна причина.

Зад затворените врати на кабинета си Крис Дрейк беснееше. Тези Джиамбели, начело с малката кучка Софи, продължаваха да се опитват да я съсипят. Насъскваха ченгетата подир нея, помисли си, — като сви юмруци. Мислеха си, че могат да слухтят наоколо, да я свържат с убийството на Тони. Дори да я свържат с отравянето на виното и с премеждието на Кътър във Венеция!

Цялата трепереща от яд, тя отвори кутийката и глътна едно успокоително без вода.

Нямаше как да докажат, че тя е блъснала онази нощ Софи на терасата. Не можеха да докажат нищо. И какво от това, че е спала с Тони? Това не беше престъпление. Той беше добър с нея, ценеше я, разбираше я — както нея, така и онова, което искаше да постигне.

Беше й обещал. Обещания, които не можа да изпълни заради онази дърта кучка Джиамбели. Милият измамник, помисли си Крис с нежност. Щяха да бъдат добър екип, ако я беше послушал. Ако не бе позволил на мръсницата Рене да го оплете в мрежите си и да се омъжи за него.

Но за всичко бяха виновни Джиамбели, въздъхна Крис. Направиха така, че онази пачавра Рене Фокс да научи за връзката й с Тони. Сега и нейното име се подмяташе из пресата и тя често долавяше подигравателните погледи на колегите си.

Както някога, когато работеше в „Джиамбели“. Беше работила прекалено упорито и бе стигнала доста далеч, за да позволи на италианските вещици да провалят кариерата й. Без подкрепата на Джери вече щеше да бъде на улицата. Слава Богу, че той беше до нея. Джери разбираше, че тя е жертва, прицел на нападките и домогванията им.

Бе му предала всичката вътрешна информация, до която бе имала достъп. Нека само да се опитат да я дадат под съд за това. „Льо Кьор“ щеше да се бори за нея. Джери й подсказа това от самото начало. Тук я ценяха.

„Льо Кьор“ щяха да й дадат всичко, което бе искала. Престиж, статут, пари и уважение. Докато станеше на четиридесет щеше да бъде една от стоте най-преуспели в бизнеса жени в Америка. Може би дори щяха да я изберат за жена на годината.

И не защото се бе родила със сребърна лъжичка в устата, нито с наследството още в люлката. А защото сама си бе извоювала и заслужила богатството и положението.

Но това не стигаше. Не бе достатъчна компенсация за разпитите на полицията, за подмятанията в пресата, за обидите, които бе понасяла, докато работеше в „Джиамбели“.

Наистина в момента фирмата им пропадаше, помисли си с ехидно задоволство Крис. Но имаше начини да ги накара да треперят, докато падат.

Беше дълъг полет. През океана, сетне през целия американски континент. Дейвид спа през повечето време и когато се разсъни с кафе, се обади в Калифорния, за да научи последните новини. Чу се с Илай и от него разбра какво е станало в Италия, след като я напусна. И беше изненадан колко много му липсват децата и Пилар.

Искаше да си бъде у дома. След като кацна на летището в Напа, нямаше търпение да премине разстоянието, което го отделяше от дома.

Дейвид прекоси асфалтираната площадка, където му бяха казали, че ще го чака шофьор, и ги видя.

— Татко!

Тео и Мади изскочиха от лимузината. Дейвид изтърва куфарчето си и разпери ръце, за да ги прегърне. Грабна Мади със здравата си ръка, а през рамото го прониза болка, когато се опита да прегърне и Тео.

— Извинявай, това крило ми е счупено.

Когато Тео го целуна, Дейвид се изчерви от изненада и удоволствие.

— Господи, толкова съм щастлив да ви видя! — Притисна устни към косата на дъщеря си и приласка сина си. — Толкова се радвам!

— Никога повече не прави така! — Мади сложи главата си на гърдите му. Искаше да усети топлината му, да чуе как бие сърцето му. — Никога!

— Добре, момичето ми. Не плачи, Сега всичко е наред.

Страхувайки се, че също ще се разциври, Тео се отдръпна и се прокашля.

— Носиш ли ни подаръци?

— Чувал ли си за „Ферари“?

— Стига, татко! Имах предвид… ами…

Той погледна към самолета, сякаш очакваше наистина да види как свалят малката италианска спортна кола.

— Само се чудех дали си чувал за тази марка. Е, успях да взема някои неща, които са в куфара ми. — Дейвид завъртя глава. — И ако ги пренесеш като мой покорен слуга, през уикенда ще отидем да ти купим кола.

Челюстта на Тео направо увисна.

— Без майтап?

— Няма да е ферари, но без майтап.

— Супер! Ей, ти защо чака толкова дълго да те ранят? Можеше и по-рано!

— Умник! Господи, колко е хубаво да си вкъщи! Хайде да тръгваме.

Дейвид се обърна и в този миг видя Пилар. Тя стоеше до колата, а косата й се развяваше от вятъра. Очите й бяха овлажнели, когато тръгна към него. След това се затича.

Мади я наблюдаваше как тича към тях, след което направи своята първа стъпка към съзряването, като се отдръпна тактично от баща си.

— За какво плаче сега? — искаше да знае Тео, когато Пилар, хълцайки, се хвърли в прегръдките на Дейвид.

— Жените чакат да дойде времето да плачат, особено когато е важно. — Мади не пропусна и начина, по който баща й зарови лице в косите на Пилар. — А сега очевидно е важно.

Един час по-късно той седеше на дивана в къщата, напълнен до гърлото с чай. Мади се бе сгушила в краката му, с глава на коленете, докато си играеше с огърлицата, която й беше донесъл от Венеция. Не някаква си дрънкулка като за малко момиченце, а истинско бижу. Имаше око на познавач.

Тео пък не сваляше модните маркови слънчеви очила и от време на време се оглеждаше в огледалото, за да се порадва на европейския си шик.

— Е, сега вече може да си вървя. — Пилар се наведе и целуна косата на Дейвид. — Добре дошъл у дома.

Той може и да беше ранен, но здравата му ръка бе достатъчно бърза. Посегна и я хвана.

— Защо бързаш?

— Имал си дълъг и уморителен ден. Деца, ще ни липсвате много в голямата къща — рече тя на Тео и Мади. — Надявам се, че скоро ще ни посетите.

Мади потърка буза в коляното на баща си, но не откъсна очи от лицето на Пилар.

— Татко, ти не донесе ли подарък и за госпожа Джиамбели от Венеция?

— Всъщност донесох.

— Е, това съвсем ме успокои — засмя се Пилар. — Ще ми го дадеш утре. Сега трябва да си почиваш.

— Почивах си цели шест хиляди мили. Не мога да погълна повече чай, не ми остана място за него. Ще имаш ли нещо против да отнесеш тези неща в кухнята и да ме оставиш за една минутка насаме с децата?

— Разбира е. Ще ти се обадя утре, да видя как си.

— Не си отивай. Просто ме почакай — настоя той, докато тя започна на прибира чашите.

Дейвид се размърда на дивана, опитвайки се да намери думите, които искаше да използва.

— Вижте… Тео, седни за минутка.

Спортната кола не излизаше от главата му, така че Тео веднага изпълни молбата на баща си.

— Ще разгледаме ли кабриолетите? Сигурно е много приятно да караш със свален гюрук и вятърът да развява косата ти.

— Млъкни, Тео! — Мади обърна лице към баща си, макар да продължи да седи на пода. — Няма да спечелиш много точки за кабрио, ако му кажеш, че ще го използваш да сваляш мацки. И освен това остави на татко да ни каже как смята да помоли госпожа Джиамбели да се омъжи за него.

Усмивката на Дейвид, появила се на лицето му при първото изречение, направо угасна.

— Как, по дяволите, успя да разгадаеш мислите ми? — попита искрено изненадан той. — Това е просто удивително!

— Следвах простата логика. Нали това смяташе да ни кажеш?

— Вярно, исках да говоря с вас за това. Имате ли нещо против да го направим сега?

— Татко! — Тео удостои баща си едно истинско мъжко потупване. — Това е страхотно!

— Благодаря ти! А ти, Мади, какво ще кажеш?

— Когато човек има семейство, естествено е да остане с него. Понякога хората не…

— Мади?

— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Тя ще остане, защото го иска. Може би така е по-добре.

Няколко минути по-късно Дейвид вървеше с Пилар към Вила Джиамбели, пресичайки напряко през лозята. Луната тъкмо бе започнала да изгрява.

— Дейвид, наистина знам пътя за вкъщи. А и ти не бива да излизаш навън.

— Нуждая се от въздух, от повече упражнения и от малко време с теб.

— Мади и Тео се нуждаят от присъствието ти.

— А ти?

Тя преплете пръстите си с неговите.

— Чувствам се доста по-добре. Не мислех да припадам на летището. Кълна ти се.

— Искаш ли да чуеш аз какво мисля? Хареса ми. Много допринася за самочувствието на мъжа да знае, че има на света жена, която плаче за него.

Той вдигна преплетените им ръце и целуна нейните пръсти, докато излизаха на алеята.

— Помниш ли онази първа нощ? Налетях на теб точно тук. Господи, ти беше прекрасна! И бясна. Говореше си сама.

— Измъкнала се бях да изпуша една цигара за успокоение — спомни си Пилар. — И се почувствах много неловко да бъда хваната от новият ни директор.

— От новия страшно привлекателен директор, искаш да кажеш.

— О, да, точно така.

Дейвид спря и нежно я привлече в прегръдките си.

— Исках да те докосна онази нощ. Сега мога да го направя. — Прокара пръсти по лицето й. — Обичам те, Пилар.

— Дейвид, аз също те обичам.

— Когато ти се обадих от площад „Сан Марко“ и говорих с теб, докато уличните музиканти свиреха, спомняш ли си?

— Разбира се. Нали същата нощ ти беше…

— Шт! — Той сложи пръст на устните й. — Аз затворих телефона и останах там, мислех си за теб. — Дейвид извади малката кутийка от джоба си.

Пилар отстъпи назад. В гърдите й натежа удоволствие, премесено с паника.

— О, Дейвид! Моля те, почакай!

— Не ме отблъсквай. Не бъди прекалено разумна. Просто се ожени за мен. — Той се поколеба за миг и избухна в смях. — Няма ли да отвориш кутийката? Хайде, дай ми ръката си!

Звездите светеха в косата му и превръщаха сребърното в златно. Очите му бяха тъмни, прями, откровени и изпълнени с любов и възхищение. Пилар усети аромата на цъфнал жасмин и ранни рози. Всичко беше съвършено, помисли си тя. А толкова много съвършенство я плашеше.

— Дейвид! И двамата сме били женени преди. От горчив опит знаем, че не винаги става както трябва. Ти имаш деца, които вече са били наранени.

— Но не сме били женени ние двамата. И освен това вече знаем какво да направим, за да имаме щастлив брак. Ти няма да нараниш моите деца. Както моята странна и чудесна дъщеря каза, ти няма да останеш защото трябва, а защото искаш. А това е много по-доброто.

Част от тежестта в гърдите й се стопи.

— Мади ли ти каза това?

— Да. Тео като истински мъж само рече, че е страхотно.

Очите й се замъглиха, но Пилар прогони сълзите с едно премигване и проясни погледа си.

— Обещал си да му купиш кола. При това положение той ще се съгласи с всичко.

— Ето защо те обичам. Веднага отгатна.

— Дейвид, аз съм, почти на петдесет години.

Той се засмя.

— Така ли?

— И освен това… — Тя неочаквано се почувства глупаво. — Мисля, че трябваше да ти го напомня още веднъж.

— Добре де, стара си. И какво от това?

— Не съм толкова стара, че… — Пилар се разсмя — Не мога да мисля трезво.

— Добре. Тогава остави на мен. Каквото и да пише в кръщелното ти свидетелство каквото и да си сторила или пропускала до този момент, аз те обичам. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, за споделя семейство то си и да бъда с теб. Така че ми помогни да отворим тази кутийка.

— Добре. — Пилар очакваше, че пръстите й ще треперят, но те не потрепнаха. Напрежението в гърдите й изчезна, дишаше леко.

— Много е красив. — Тя преброи камъните и разбра символиката. — Просто е прекрасен.

Дейвид го извади от кутийката и го постави на пръста й.

— Точно това си мислех и аз.

Когато Пилар се върна вкъщи, Илай запарваше чай в кухнята.

— Как е Дейвид?

— Добре. Много по-добре, отколкото си мислех. — Тя завъртя пръстена на пръста си. Чувстваше го нов, но съвсем на място. — Трябва му почивка.

— На всички ни е нужна — въздъхна Илай. — Майка ти се качи в кабинета си. Тревожа се за нея, Пилар. Почти не е яла днес.

— Ще отида да й занеса малко чай. — Тя го погали по рамото. — Ще се оправим, Илай.

— Знам. Вярвам го, но започвам да се страхувам за цената, която ще платим. Тереза е горда жена. Това е най-опасната черта от характера й.

Тревогите на Илай занимаваха Пилар през цялото време, докато изкачваше стълбите до кабинета на Тереза. Помисли си, че тази вечер за втори път носи чай на някого, който вероятно не го иска.

Все пак това беше жест за успокоение. Вратата беше отворена и се виждаше, че Тереза седи на бюрото. Бележникът й беше разтворен.

— Мамо! — Пилар застана на прага. — Не искам да работиш толкова много. Всички останали започваме да се срамуваме.

— Не ми се пие чай, Пилар. Няма настроение и за компания.

— Добре, аз пък имам. — Пилар остави подноса на масата и започна да налива чая. — Дейвид изглежда забележително добре. Ще го видиш утре.

— Срамувам се, че човек от моето семейство извърши такова зло.

— И, разбира се, ти си отговорна. Както винаги.

— Че кой друг?

— Ами онзи, който го е застрелял. И аз по-рано си внушавах, че съм отговорна за срамните неща, които вършеше Тони.

— Вие не бяхте кръвни роднини.

— Не, но го бях избрала, което е още по-лошо. Все пак не аз бях отговорна за онова, което вършеше той. Той си беше отговорен. Ако имам някаква вина, тя е че му позволих да пренебрегне и използва мен и Софи. — Пилар сложи чашата с чай на бюрото. — Джиамбели е повече от име.

— Вярно. Нима смяташ, че е нужно да ми го казваш?

— Мисля, че трябва да ти го кажа сега. Струва ми се, че трябва да ти напомня за всичко свършено, всичко хубаво и добро. Милионите долари за благотворителност, които фирмата ни дава от години. Хората, на които осигуряваш работа, и техните семейства. Всеки от тях зависи от нас и от онова което правим, мамо.

Тя седна върху бюрото и видя със задоволство, че е привлякла вниманието на майка си.

— Ние работим, тревожим се и рискуваме през всеки сезон. Правим най-доброто, което можем, и имаме вяра. Това не се е променило. И никога няма да се промени.

— Нима бях непочтена с него, Пилар? С Донато?

— Би трябвало да попиташ себе си. Сега разбирам защо Илай се тревожи. Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?

Уморена, Тереза стана от бюрото и отиде до прозореца. В тъмнината не можеше да види лозята. Но ги виждаше в мислите си.

— Знам, че не лъжеш. Защо да не ти повярвам?

— Ти си твърда. Това понякога плаши. Когато бях малка, те виждах да вървиш сред редовете от лози и си мислех, че си като генерал от историята. Силен и страшен. Сетне ти спираше, проверяваше лозята, говореше с работниците. Знаеше името на всеки от тях.

— Добрият генерал трябва да познава армията си.

— Не, мамо, повечето генерали не познават армиите си. За тях войските са безлична маса. И трябва да бъдат такива, ако ще ги водят в битка. А ти винаги знаеше имената, защото винаги те е засягало кои са тези хора. За теб имаше значение. Софи също ги знае. Ти й остави това в наследство.

— Господи, знаеш ли, че ми действаш добре? Продължавай.

— Надявам се. Никога не си била непочтена или нечестна. Към Донато също. Не си отговорна за действия, породени от алчността, жестокостта или егоизма на онези, които виждат само безличната маса.

— Пилар! — Тереза подпря лицето си на стъклото и това беше израз на умора, която тя така рядко показваше, че дъщеря й бързо скочи на крака. — Синьор Баптиста. Той ме преследва.

— Мамо! Не бива да имаш угризения. Той не те обвинява. Баптиста никога няма да обвини теб, Ла Синьора. И си мисля, че ще бъде много разочарован, ако Ла Синьора се чувства така.

— Надявам се да си права. Може би ще пия малко чай. — Тя се обърна и докосна с нежност бузата на дъщеря си.

— Ти имаш добро сърце. Винаги съм го знаела. Но имаш и по-ясно виждане от мен за много неща.

— По-широко може би. Трябваше ми доста време, за да събера кураж и да прогледна. Това промени живота ми.

— За добро. Ще помисля върху онова, което ми каза. — Тя понечи да седне и изведнъж видя блясъка на камъните върху пръста на Пилар.

— Какво е това?

— Пръстен.

— Виждам, че е пръстен — отвърна сухо Тереза. — И доколкото разбирам, си го купила, за да замениш оня, който носеше на този пръст.

— Не, не съм го купила. И не е замяна. Чаят ти изстина.

— Когато излезе да посрещнеш Дейвид на летището, не носеше този пръстен.

— Нищо не убягва от погледа ти дори когато си заета. Е, добре. Исках първо да кажа на Софи, но ти я изпревари. Мамо, Дейвид ме помоли да се омъжа за него.

— Разбирам.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не съм свършила. — Тереза взе ръката на Пилар и разгледа пръстена. Тя също проумя символиката и я оцени. — Дал ти е едно семейство, което да носиш на ръката си.

— Да. Неговото и моето. Нашите деца.

— Трудно е за жена с твоето сърце да отхвърли подобен жест. — Пръстите й се свиха и стиснаха ръката на Пилар. — Каза ми какво мислиш за онова, което тежи на душата ми. Сега аз ще ти кажа нещо. Веднъж един мъж те помоли да се омъжиш да него. И ти каза да. Задръж! — Тереза вдигна ръка, преди Пилар да заговори. — Тогава беше още момиче. Сега си жена и си избрала по-добър мъж, cara! — Тереза хвана лицето на дъщеря си с две ръце и я целуна. — Щастлива съм за теб. Имам един въпрос.

— Питай.

— Защо си го изпратила и си дошла да ми носиш чай? Защо не го доведе да помоли за моята благословия и да пием с Илай и с вас шампанско, както си му е редът? Няма значение — тя махна с ръка. — Обади му се сега. Кажи му, че го чакаме.

— Мамо, той е изморен, не е добре.

— Не е чак толкова изморен и явно е достатъчно добре, за да разроши косата ти и да изтрие червилото от устните ти. Хайде, обади си — нареди Тереза с тон, който не търпеше възражения. — Това трябва да бъде отпразнувано със семейството. Ще слезем долу, ще отворим от най-доброто вино и ще се обадим на Софи. Неговите деца ми харесват — добави тя и се обърна да затвори бележника си и да го остави на мястото му. — Момичето ще получи перлите на майка ми, а момчето — сребърните копчета за ръкавели на татко.

— Благодаря ти, мамо.

— Ти ми донесе… всъщност донесе на всички ни нещо, за което си заслужава да празнуваме. Кажи им да побързат — нареди Тереза и излезе, дребничка, но изправена като войник, нареждайки в движение на Мария да донесе вино.