Отровите на короната

I. РАЗДЯЛА С НЕАПОЛ

Застанала права в снежнобялата си рокля до един от прозорците на огромния „Нов дворец“, откъдето се виждаха пристанището и заливът на Неапол, старата кралица-майка Мария Унгарска наблюдаваше кораба, който се готвеше да отплува. Като избърса с грапавия си пръст една сълза, навлажнила клепача й без мигли, тя промълви:

— Е, сега вече мога да умра.

Беше осъществила целта на живота си. Кралска дъщеря, съпруга на крал, майка и баба на крале, тя беше настанила потомците си по троновете на Южна и Средна Европа. Всичките й живи синове бяха крале или суверенни херцози. Две от дъщерите й бяха кралици. Нейна? та плодовитост се бе оказала могъщо оръдие на Анжуйско-сицилийската династия, този по-млад клон на капетингското родословно дърво, който беше на път да настигне по размери самия ствол.

Наистина Мария Унгарска бе загубила шест от децата си, но поне й оставаше утехата, че едно от тях, приело духовен сан, предстоеше да бъде канонизирано. Тя щеше да бъде майка на светец. Като че ли кралствата на тоя свят бяха станали твърде тесни за този род, пуснал пипалата си навред, та старата кралица щеше да проникне с челядта си и в царството небесно.

Надхвърлила седемдесетте, бе й останало само да осигури бъдещето на една от своите внучки — сирачето Клеманс. Сега и това беше уредено.

Тежкият кораб, който в този ден, 1 юни 1315 година, вдигаше котва под ярките лъчи на слънцето, символизираше в очите на неаполската кралица-майка едновременно тържеството на нейната политика и тъгата по завършените и отминаващи неща.

Тя бе съумяла да уреди за обичната си Клеманс, двадесет и две годишна принцеса без каквато и да е териториална зестра, притежаваща само богатството на своята красота и добродетел, най-завидния брачен съюз, най-бляскавата женитба. Клеманс щеше да бъде кралица на Франция. Така най-безимотната от всички анжуйски принцеси щеше да получи най-могъщото кралство и да стане сюзерен на всичките си родственици. Това беше нещо като нагледно потвърждение на евангелското учение. Вярно е, говореха, че младият френски крал Луи Х не бил много угледен на лице, нито пък много, добър по характер.

„Е та какво, моят съпруг, бог да го прости, беше сакат, а нима ми беше зле! — помисли си Мария Унгарска. — Пък и не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива.“

Изказваха също така учудване с недомлъвки, че кралица Маргьорит бе умряла толкова навреме в затвора си тъкмо когато крал Луи се бе видял в чудо как да получи разтрогване на брака. Но нима трябваше да се дава ухо на всички злословия? Мария Унгарска не беше склонна да съчувствува на една жена, при това кралица, която бе изменила на съпружеските си задължения. За нея нямаше нищо чудно в това, че гневът божий се бе стоварил съвсем естествено върху опозорената Маргьорит.

„Хубавата ми Клеманс ще въздигне отново на почит добродетелта в парижкия двор“ — си рече тя.

И вместо сбогом направи с пепелявобялата си ръка кръстен знак под светлината, сетне с лице, потръпващо от тикове под безукорния воал и тъничката корона, се запъти със скована, но все още енергична крачка към параклиса си, за да благодари на небето, задето й бе помагало да изпълни дълголетната си задача като кралица и за да положи в нозете господни голямата горест на жените, стигнали до края на живота си.

В това време „Сан Джовани“, огромен кораб с кръгло туловище, боядисано в бяло и златно, издигнал на върха на мачтите си флаговете на Анжу, Унгария и Франция, започна да маневрира, за да се отдели от кея.

Капитанът и екипажът му бяха дали клетва над евангелието, че ще пазят поверените им пасажери от бурите, от пиратите-бербери и от всички опасности по море. Статуята на Йоан Кръстител, светеца-закрилник на кораба, блестеше на носа под слънчевите лъчи. В малките назъбени кули, на половин височина на мачтите, седяха сто войници — съгледвачи, стрелци, каменомети, готови да отблъснат нападенията на морските разбойници, ако такива се появяха. Трюмовете бяха претъпкани с припаси; в пясъка, който служеше за баласт, бяха мушнати амфорите с дървено масло и вино, в него бяха заровени и няколкостотин яйца, за да се запазят пресни. Големите, обковани с желязо сандъци, в които се намираха копринените премени, накитите, златарските изделия и всички сватбени подаръци на принцесата, бяха струпани до стените на огромното помещение между главната мачта и кърмата; там щяха да спят върху източни килими благородниците и рицарите от ескорта.

Неаполитанците се трупаха на кейовете, за да видят отплуването на кораба, който те си представяха като истински кораб на щастието. Жени вдигаха високо на ръце децата си. Сред тълпата, шумна и непринудена, какъвто винаги е бил народът на Неапол, се чуваха викове:

— Guarda com’ e bella!

— Addio, donna Clemenza! State felice!

— Che Dio la benedica la nostra principessa!

— Non Vi dimenticate di noi!1

За неаполитанците образът на Дона Клеменца беше обвит в нещо като легенда. Помнеха баща й, красавеца Карло Мартело, наследник на Неапол и Унгария, приятел на поетите и най-вече на Данте, учен княз, музикант, отлично боравещ с оръжието, който обикаляше полуострова, придружаван от двеста френски, провансалски и италиански благородници, всички облечени като него наполовина в яркочервено, наполовина в тъмнозелено и препускащи на коне със сребърни сбруи. За него говореха, че бил син на Венера, защото притежавал „петте дара, нужни за любовта — здраве, красота, богатство, свободно време и младост“. Чумата го бе покосила на двадесет и четири години; жена му, потомка на Хабсбургите, умряла, когато научила тази вест, и така бе подхранила с един трагичен мит народното въображение.

Неапол прехвърли нежната си обич върху Клеманс, която колкото повече растеше, толкова повече заприличваше на баща си. В бедняшките квартали, където ходеше сама да раздава милостиня, благославяха височайшата сиракиня. Живописците от школата на Джото често възпроизвеждаха в своите фрески лъчезарния й образ, златистите й коси, ръцете с дълги, източени пръсти.

От височината на назъбената платформа, която образуваше покрива на кърмата, тридесет стъпки над водата, годеницата на френския крал обгръщаше със сетен взор местата на своето детство, стария замък Уово, където се бе родила, новия дворец „Маскио Анджоино“, където бе отраснала, гъмжащата тълпа, която й пращаше целувки, целия този ярък, прашен и прекрасен град.

„Благодаря ви, бабо — си мислеше тя, отправила поглед към прозореца, откъдето току-що се бе изгубил силуетът на Мария Унгарска. — Сигурно вече няма никога да ви видя. Благодаря ви, задето сторихте толкова много за мен. На двадесет и две години се бях отчаяла, че съм още без съпруг; не се надявах, че ще си намеря, и вече се готвех да постъпя в манастир. А вие бяхте права, като ме накарахте да запазя търпение. Ето че ще стана кралица на обширното кралство, което напояват четири големи реки и чиито брегове се мият от три морета. Моят братовчед — кралят на Англия, леля ми от Майорка, моят родственик от Чехия, сестра ми — съпругата на дофина във Виен, дори чичо ми Робер, който царува тук и за когото досега бях обикновена поданица, ще станат мои васали със земите, които притежават във Франция, или по силата на връзките, които имат с нейната корона. Но няма ли тази корона да бъде премного тежка за мен?“

Клеманс изпитваше едновременно и ликуваща радост, и тревога пред неизвестността, и онзи смут, който обзема душата пред необратимите промени па съдбата, дори когато те надхвърлят мечтите ни.

— Вашият народ ви засвидетелствува голямата си обич, мадам — рече пълният мъж до нея. — Но се обзалагам, че народът на Франция скоро ще ви обикне не по-малко и само като ви види, ще ви устрои посрещане подобно на това изпращане.

— О, вие винаги ще бъдете мой приятел, месир дьо Бувил — отговори развълнувана Клеманс.

Тя чувствуваше потребност да пръска щастие около себе си, да благодари на всички.

Граф дьо Бувил, пратеникът на Луи Х, който беше водил преговорите за женитбата, бе пристигнал преди две седмици в Неапол, за да вземе принцесата и да я придружи до Франция.

— И вие, синьор Балиони, и вие сте мой приятел — обърна се тя към младия тосканец, който служеше като секретар при Бувил и държеше паричните средства на експедицията, дадени в заем от италиански банки.

Младият човек се поклони при тези ласкави думи.

Наистина всички бяха щастливи тази сутрин. Юг дьо Бувил, леко изпотен от юнската горещина, отметнал зад ушите прошарените кичури на косата си, беше много доволен и горд, че бе изпълнил мисията си и сега водеше на своя крал една тъй прелестна съпруга.

Гучо Балиони си мислеше за красивата Мари дьо Кресе, тайната си годеница, на която носеше пълен сандък с коприни и бродирани премени. Не беше сигурен, че е постъпил добре, като бе поискал от чичо си Толомей да му повери ръководството на банковата кантора в Нофл-льо-Вийо. Трябваше ли да се задоволи с толкова малко?

„Какво пък, това е само началото; бих могъл скоро да намеря нещо друго, а и без това ще прекарвам повечето време в Париж.“

Сигурен, че е спечелил покровителството на новата владетелка, той не виждаше предели за бъдещия си възход. Представяше си вече Мари като придворна дама на кралицата, а себе си — само след няколко месеца удостоен с длъжност в кралския дом… Опрял ръка върху дръжката на кинжала и вирнал брадичка, Гучо гледаше Неапол, разстлан пред него под слънчевите лъчи.

Десет галери изпроводиха кораба в открито море; неаполитанци гледаха как се отдалечава и се смалява този съвсем бял замък, носещ се по вълните.

II. БУРЯТА

Няколко дни по-късно „Сан Джовани“ беше само един скърцащ скелет с наполовина разбити мачти, подгонен от вихрите върху огромни вълни, черупка, която капитанът се мъчеше да поддържа по предполагаемия курс към бреговете на Франция.

Някъде край Корсика корабът се бе натъкнал на една от онези колкото силни, толкова и внезапни бури, които понякога вилнеят в Средиземно море. Бе загубил шест котви, опитвайки да се закрепи срещу вятъра край бреговете на остров Елба, и малко остана да бъде изхвърлен върху скалите. После бе поел отново пътя си между стени от вода. Ден и нощ и още един ден бе продължило това пътуване в ада. Неколцина матроси бяха ранени, когато сваляха остатъците от платната. Наблюдателните кули се сгромолясаха заедно с целия си товар от камъни, предназначени за берберските пирати. Трябваше да разбият с брадви централния трюм, за да освободят неаполитанските рицари, затиснати там от падането на голямата мачта. Всички сандъци с дрехи и накити, златните и сребърните съдове на принцесата, всичките й сватбени подаръци бяха пометени от морето. Лазаретът на лекаря-бръснар в предната надстройка беше препълнен с болни и осакатени. Корабният свещеник дори не можеше да отслужва вече „сухата си литургия“, защото потир, дискос, книги и одежди бяха отнесени от една вълна2. Вкопчил се в едно въже, той стискаше кръста в ръка, изслушваше правените набързо изповеди и раздаваше опрощение.

Магнитната стрелка не служеше вече за нищо, защото се клатушкаше на всички страни в малкото вода, останала в съда, в който плаваше. Капитанът, буен южняк, бе раздрал дрехата си до корема в знак на отчаяние и го чуваха да крещи между две команди: „Господи, помогни ми!“ Но явно познаваше занаята си и правеше всичко да избегне най-лошото; заповяда да изкарат веслата, толкова дълги и тежки, че трябваше по седем човека да се хванат за всяко едно, за да ги задвижат, после извика дванадесет матроси, за да наблягат, по шестима от всяка страна, върху лоста на кормилото. Когато се разрази бурята обаче, граф дьо Бувил се бе нахвърлил отчаян върху него:

— Е, господин моряко, така ли трябва да се клатушка принцесата, обещана на краля, моя господар? Корабът ви е зле стъкмен, щом се въргаляме така, а вие въобще не умеете да го управлявате! Ако не побързате да го оправите, ще ви предам на кралските съдии, като пристигнем, и тогава ще идете да учите морския занаят на пейката на някоя галера…

Но това избухване не трая дълго. Бившият пръв шамбелан внезапно повърна върху източния килим и примерът му бе последван от почти всички придружители на кралската невеста. Пребледнял и напоен със солена влага от главата до петите, пълният мъж, готов да се прости с живота всеки път, когато нова вълна повдигаше кораба, простенваше между две хлъцвания, че никога вече няма да види семейството си и че не може да е съгрешил толкова много през живота си, та да заслужи такива мъки.

В замяна на това Гучо проявяваше удивително мъжество. С бистър ум и чевръста стъпка той се погрижи да укрепи по-добре сандъците си, особено този с парите; в мигове на относително затишие тичаше да занесе малко вода на принцесата или да пръска около нея ароматни масла, за да я предпази от зловонията, които идеха от неразположението на нейните спътници.

Има хора, особено млади, които инстинктивно постъпват така, че да оправдаят онова, което се очаква от тях. Дали някои ги гледат с презрение? В много случаи може би поведението им заслужава презрение. Или обратното — срещат уважение и доверие? Те надскачат себе си и макар да примират от страх не по-малко от другите, се държат като герои. Гучо Балиони беше от този вид. Понеже Дона Клеменца се отнасяше с хората, бедни или богати, велможи или селяци, така, че щадеше достойнството на всеки, а и проявяваше особена любезност към тоя млад мъж, станал нещо като вестоносец на нейното щастие, пред нея Гучо се чувствуваше като рицар и се държеше по-гордо от всеки благородник.

Тосканец и затова способен на всякакви подвизи, за да блесне в очите на една жена, по душа и кръв той все пак си оставаше банкер и залагаше на съдбата, както се залага на борсата.

„Бедата е идеален случай да станеш близък с големците — си казваше той. — Ако трябва да загубим всичко и да загинем, отчаяните вопли няма да променят участта ни, както смята драгият ни Бувил. Но ако се спасим, тогава ще съм спечелил благоволението на френската кралица.“

Самият факт, че може да разсъждава така в подобен момент, беше вече признак на голяма смелост. Това лято Гучо се чувствуваше непобедим; той обичаше и знаеше, че го обичат.

И напук на очевидното уверяваше принцесата, че времето е на оправяне, заявяваше, че корабът ще устои тъкмо, когато той най-силно пращеше, разказваше за сравнение каква буря беше преживял миналата година, прекосявайки Ламанша, и пак бе излязъл невредим.

— Тогава носех на кралица Изабел писмо от монсеньор д’Артоа…

Принцеса Клеманс също се държеше образцово. Бе се оттеглила в „рая“, голямото помещение за височайшите гости в надстройката на кърмата, и успокояваше дамите от своята свита, които като стадо подплашени овце хлипаха и се блъскаха о стените при всеки тласък на морето. От устата й не се отрони нито дума на съжаление, когато й съобщиха, че сандъците с дрехите и накитите са паднали в морето.

— Бих дала двойно повече — каза просто тя, — само мачтата да не бе премазала нашите смели моряци.

Беше не толкова уплашена от бурята, колкото поразена от знамението, което виждаше в нея.

— Ето, знаех си аз, тази женитба е твърде добра за мен — си мърмореше тя. — Премного се радвах и греховно се възгордях; бог ще ме накаже с корабокрушение, защото съм недостойна да стана кралица.

На петата утрин от страшното плаване, когато корабът бе попаднал във временно затишие, макар че морето не искаше да се успокои, принцесата съзря дебелия Бувил, бос, само по туника и целият разчорлен, паднал на колене със сключени ръце на палубата.

Но какво правите там, месир? — му извика тя.

Правя като монсеньор Луи Свети, мадам, когато щял да се удави пред Кипър. Тогава дал обет, че ще подари сребърен кораб, тежащ седем марки3, на свети Никола от Варанжвил, ако бог го върне здрав и читав във Франция. Разказа ми го месир дьо Жоанвил.

Обещавам и аз да поднеса същия дар на свети Йоан Кръстител, чието име носи нашият кораб — каза Клеманс. — А ако се спасим и бог ме дари с милостта да имам син, давам обет, че ще го нарека Жан.

Но никой от нашите крале не се е казвал Жан, мадам.

Това бог ще реши.

Тя тутакси коленичи и започна да се моли.

Към пладне силата на морската стихия започна да отслабва и всички се обнадеждиха. После слънцето се показа през облаците; съзряха земя. Капитанът с радост позна бреговете на Прованс, и то — като наближиха още повече — заливчето на Каси. Чувствуваше се особено горд, че е успял да задържи кораба по верния курс.

— Мисля, че трябва да ни свалите час по-скоро на този бряг, капитане — каза Бувил.

— Аз трябва да ви откарам в Марсилия, месир — отвърна капитанът, — а вече не сме много далеч. Пък и нямам достатъчно котви, за да спираме край тези скали. Малко преди здрачаване „Сан Джовани“, придвижвайки се с весла, се появи пред пристанището на Марсилия. Спуснаха лодка, за да предизвестят градските власти, та да снишат веригата, която препречваше входа на пристанището между Малбертовата кула и форта Сен Никола. Тутакси пристигнаха губернаторът, градски съветници и магистрати, превили се о две под напора на мистрала, за да посрещнат племенницата на своя сюзерен, защото по това време Марсилия беше владение на неаполските Ангевини.

На кея работници от солниците, рибари, майстори на весла, платна и въжета, калафатници, сарафи, търговци от еврейския квартал и служители от генуезките и сиенските банки наблюдаваха изумени огромния очукан кораб без платна и мачти, чиито матроси танцуваха и се прегръщаха от радост на палубата, задето ги бе спасило чудото.

Неаполитанските рицари и придворните дами се мъчеха да сложат в ред тоалета си.

Граф дьо Бувил, отслабнал с няколко ливри, така че дрехите му висяха на него, разказваше на всеослушание каква работа бил свършил неговият обет и явно смяташе, че всички дължат живота си на благочестивото му хрумване.

— Месир Юг — му каза Гучо с лека ирония, — доколкото съм чувал, не е имало буря и някой да не даде обет като вашия. Как ще обясните тогава, че все пак потъват толкова много кораби?

— То е защото на борда им все се намира по някой нечестивец като вас — отвърна с усмивка бившият шамбелан.

Гучо искаше пръв да стъпи на земята. Отскочи леко от стълбата, за да покаже смелостта си. И тогава се разнесе пронизителен вик. След толкова дни, прекарани върху люлеещи се дъски, земята го прие негостоприемно; кракът му се подхлъзна на един мокър камък и той падна във водата. Малко остана да бъде премазан между кея и корпуса на кораба. Водата около него за миг почервеня; при падането се бе раздрал на една желязна кука. Из мъкнаха го почти в несвяст, кървящ, с хълбок, разкъсан до костта. Откараха го веднага в болницата.

III. БОЛНИЦАТА

Голямата болнична зала за мъже имаше размери колкото кораб на катедрала. В дъното се издигаше олтар, където всеки ден се отслужваха по четири литургии, вечерня и молитви. Привилегированите болни заемаха свое го рода ниши в стените, наричани „почетни килии“, а останалите лежаха по двама на легло, главата на единия при краката на другия. Братята-болничари с дълги кафяви раса сновяха неспирно между редиците легла, било че отиваха да пеят на църковната служба, било за да наглеждат болните или да разнасят храна. Богослужение и лечение вървяха ръка за ръка; стенанията на страдащите съпровождаха псалмопенията, уханието на тамяна не смогваше да задуши ужасната смрад на треска и гангрена; смъртта тук беше публично зрелище. Около връст по стените се точеха надписи с високи украсени букви, които приканваха по-скоро към готовност за отвъдния свят, отколкото към изцеление4.

Болницата се ръководела от един или двама управители, избрани от канониците на градската катедрала. Болничният персонал бил назначаван измежду доброволци след строг подбор от управителите. Персоналът на парижката болница се състоял от четирима свещеника, четирима други духовници, тридесет братя и двадесет и пет сестри. Сред доброволците не се допускали съпрузи и съпруги. Братята носели същата тонзура като членовете на ордена на тамплиерите, а на сестрите косите били остригани като на монахини.

„Болничарите“ трябвало да се подчиняват на много строги правила. Братята и сестрите давали обет, че ще пазят целомъдрие и ще се отрекат от всякакви земни блага. Никой брат не можел да разговаря или влиза във връзка със сестра без позволението на „надзорника“ или „надзорничката“, назначени от управителите, за да ръководят персонала. На сестрите било забранено да мият главите или краката на братята; това те можели да правят само на болните, които били на легло. Надзорникът можел да налага телесни наказания на братята, а надзорничката — на сестрите. Никой брат нямал право да излиза в града сам или с придружител, непосочен от надзорника; същото разпореждане се отнасяло и за сестрите. Болничните служители нямали право да приемат гости. Братята и сестрите се хранели само два пъти на ден, но давали на болните храна толкова пъти, колкото се налагало. Всеки брат трябвало да спи сам, облечен с ленена или вълнена туника и гащи; това се отнасяло и за сестрите. Ако при смъртта на някой брат или сестра се откриело, че са притежавали каквото и да било имущество или предмет, за които надзорникът не е бил известен, докато са били живи, погребвали ги без църковен обред като отлъчени от църквата.

Влизането в болницата било забранено на всички лица, водещи или носещи със себе си куче или птица.

Всеки болен, явил се в болницата, бивал първо преглеждан от „хирурга при вратата“, който го вписвал в специална книга. После закачвали на ръкава му малка бележка, на която били написани името му и датата на постъпването. Той получавал причастие, след това го занасяли на леглото и го гледали „като господар на дома“.

В болницата трябвало винаги да има няколко подплатени халата и няколко чифта подплатени обувки за „стопляне“ на болните.

След оздравяването си, пред вид опасността от рецидив, болният оставал още седем пълни дни в болницата.

Лекарите-терапевти и хирурзите носели специално облекло. Лекарствата били приготвяни в аптеката на болницата според предписанията на лекаря или хирурга.

В болницата се приемали не само пациенти, страдащи от временни заболявания, но и хора с трайни увреждания и недъзи.

Графиня Мао̀ учредила в болницата на Арас фондация дарение от десет легла със сламеници, възглавници, чаршафи и завивки, предназначени за бедни инвалиди. В инвентарния опис на тази болница се споменават няколко големи дървени ведра за къпане, съдове „за подлагане под бедните в леглото“, многобройни легенчета, бръснарски легени и др. Графинята на Артоа основала и болницата в Еден.]

От близо три седмици Гучо лежеше тук, в една ниша, и дишаше тежко в лятната задуха, която правеше болките още по-нетърпими и дните — по-мъчителни. Той гледаше с тъга слънчевите лъчи, които се процеждаха високо горе през тесните прозорци и хвърляха златни петна в това обиталище на отчаянието. Не можеше да направи и най-малко движение, без да изохка; мехлемите и еликсирите на болничните братя го изгаряха като пламъци и всяка превръзка беше истинско изтезание. Никой като че ли не можеше да му каже дали раната е засегнала костта, но той ясно усещаше, че болката не беше само в месото, защото за малко не му прилошаваше, когато опипваха хълбока или слабините му.

Лекарите и хирурзите го уверяваха, че няма никаква опасност за живота му, че на неговите години човек оздравява от всичко, че бог е извършил в своята болница много по-големи чудеса, както например, с оня калафатар, който се бе появил един ден с разперен корем и държеше вътрешностите си с ръце, а след време си бе излязъл оттам здрав и читав. На Гучо тези приказки не носеха никаква утеха. Три седмици вече… а по нищо не личеше, че няма да минат и още три или пък три месеца, преди да може да стане на крака, или дори че няма да остане завинаги немощен като мъж.

Понякога се виждаше обречен до края на живота си да стои изкривен и с патерици зад някой сарафски тезгях в Марсилия. Нима можеше да мисли за пътувания, ако останеше недъгав — а камо ли за женитба?… Дали въобще щеше да излезе жив от тази ужасна болница! Всяка сутрин виждаше как изнасят по един-два трупа, получили вече зловещ възчерен цвят. Не беше ли чума?… И всичко това, защото се бе писал храбрец и, току-що отървал се от корабокрушение, се бе изсилил да скочи на кея преди своите спътници.

Гневеше се на съдбата и на собствената си глупост. Почти всеки ден викаше писаря и му диктуваше дълги писма до Мари дьо Кресе, и жални, и пламенни, които пращаше по куриерите на ломбардските банки до кантората в Нофл, за да може тамошният главен чиновник да ги предава скришом на младото момиче.

В тях той уверяваше Мари, че иска да оздравее само за да я види пак, да я гледа, да я обича всеки божи ден. Умоляваше я да му бъде вярна, както се бяха врекли един другиму, и й обещаваше всички блаженства.

„Няма друга душа в сърцето ми освен вашата, никога няма да има друга и ако тя ми измени, животът ми е свършен!“

Защото сега, когато злочестината го бе приковала на легло в болница, самонадеяният момък бе започнал да се съмнява и да се страхува, че обичаната от него жена няма да го дочака. Нямаше ли да й дотегне този вечно отсъствуващ любим и да предпочете пред него някой благородник от своя край?

— Имам късмет — си казваше той, — че съм първият, който я обича. Но ето че скоро ще стане година и половина, откакто си дадохме първата целувка.

И докато, гледайки измършавелите си крака, се питаше дали някога ще може да се изправи на тях, в писмата си се мъчеше да се покаже достоен за възхищение. Представяше се за най-близък довереник и любимец на новата френска кралица. Излизаше едва ли не, че сам той е водил преговорите и уредил височайшата женитба. Разказваше за мисията си в Неапол, за бурята, за това как се бе държал в бедата и поддържал духа на екипажа. Злополуката обясняваше с рицарската си постъпка — спуснал се да подхване принцеса Клеманс, защото щяла да падне във водата, когато слизала от кораба, още клатушкан в пристанището от развълнуваното море…

Гучо писа и на чичо си Спинело Толомей, за да му съобщи, но вече по-сдържано, за случилото се и да му поиска кредит в Марсилия.

Идваха доста много посетители и това малко го разсейваше. Консулът на сиенските търговци дойде да го поздрави и да се постави на услугите му; кореспондентът на Толомей го отрупваше с любезности и му носеше храна, по-добра от тази, която даваха в болницата.

Един следобед Гучо с радост посрещна приятеля си Бокачо да Келино, търговски пътник на фирмата Барди, току-що пристигнал в Марсилия. Пред него болният поне можеше да се оплаче на воля.

— Помисли си само колко много ще изпусна — каза той. — Няма да бъда на сватбата на Дона Клеменца, а щях да имам място сред най-знатните големци. Да направя толкова много за тази женитба и да не мога да присъствувам! И коронацията в Реймс ще изпусна! Ах, колко ми е тежко… пък и нямам никакъв отговор от хубавата ми Мари.

Бокачо се мъчеше да го успокои. Та Нофл не беше предградие на Марсилия и писмата на Гучо не пътуваха с кралската поща. Те трябваше да минават през ломбардските станции в Авиньон, Лион, Троа и Париж, а не всеки ден тръгваха куриери на път.

— Бокачо, приятелю — извика Гучо, — ако отидеш в Париж, бъди тъй добър да прескочиш до Нофл и да се срещнеш с Мари. Кажи й всичко, каквото споделих с теб! Разбери дали са й предали навреме писмата ми, виж дали все още храни същите чувства към мен. И недей да криеш истината от мен, дори най-лошата… Не мислиш ли, Бокачо, че би било по-добре да ме откарат на носилка там?

— За да се отвори наново раната ти, да я нападнат червеи и да погинеш от треска в някоя жалка странноприемница по пътя? Добре си го намислил, няма що! Да не си полудял! Та ти си само на двадесет години, Гучо…

— Нямам още!

— Толкова по-добре! Какво е един загубен месец на твоите години?

— Такъв един месец може да ми струва целия живот.

Всеки ден принцеса Клеманс пращаше някой от своите благородници да се осведомява за състоянието на ранения. На три пъти сам граф дьо Бувил навести младия италианец при леглото му. Бувил беше затънал в работа и грижи. Трябваше да се придаде що-годе представителен вид на ескорта на бъдещата кралица, преди да продължат пътуването. Всички бяха останали само с подгизналите и похабени дрехи, с които бяха слезли на сушата. Благородниците и придворните дами си поръчваха нови, без да ги е грижа кой ще плаща. Трябваше да се възстанови целият чеиз на принцесата, загубен в морето; трябваше да се купуват наново прибори, сервизи, сандъци и мебели за по пътя. Бувил бе поискал да му пратят пари от Париж, но оттам му отговориха да се обърне към Неапол, тъй като всички загуби били понесени през онази част от пътя, която беше в тежест на сицилийския кралски двор, а ескортът се намирал още на ангевинска земя. Неаполитанците препратиха Бувил към банката на Барди, обичайните им заемодатели, и по тази именно причина синьор Бокачо се бе озовал в Марсилия. В цялата тази бъркотия Бувил много остро чувствуваше отсъствието на Гучо.

— Какво ви трябваше да се подхлъзвате? — рече с нотка на упрек бившият пръв шамбелан. — Виждате ли, небето ви наказа за нечестивите приказки. Но наказа и мен, като ме лиши от вашата помощ тъкмо когато ми беше най-много нужна. Нищо не разбирам от сметки и съм сигурен, че ме мамят.

Кога смятате да тръгнете отново? — го попита Гучо, който очакваше с ужас този момент.

О, приятелю, не преди средата на юли!

Може би дотогава аз ще се оправя.

Дано, дано. Постарайте се, ще ми направите голяма услуга, ако оздравеете.

Но средата на юли дойде и Гучо още не бе оздравял. В навечерието на тръгването Клеманс Унгарска настоя да дойде лично да се сбогува с болния.

Неговите събратя по нещастие в болницата вече доста му завиждаха за многобройните посещения и за голямото внимание, с което беше обкръжен. В техните очи той израсна като герой, когато вратите на голямата болнична зала се отвориха пред годеницата на френския крал, придружена от две дами и шестима неаполитански рицари.

Болничните братя, които пееха за вечерня, се извърнаха изненадани и гласовете им захриптяха. Красивата принцеса коленичи като най-смирена богомолка, а когато молитвите свършиха, тръгна между леглата, последвана от стотици горестни погледи. Върху леглата, където лежаха глава до крака болните, се надигнаха две редици да я видят. Ръце на старци се протягаха към нея.

Дона Клеменца веднага нареди на хората от свитата си да раздадат милостиня на всички нуждаещи се и да дадат сто ливри на болничното братство.

— Но, мадам — пошепна й Бувил, който вървеше редом с нея, — ние нямаме достатъчно пари да платим всичко.

— Е та какво! По-добре това, отколкото да пием от гравирани чаши и да се труфим с коприни. Срамувам се, като си помисля за подобна суета, срамувам се дори, че съм здрава, като виждам толкова много мъка около се бе си.

Тя носеше на Гучо малък амулет-реликварий, съдържащ мъничко късче от дрехата на Йоан Кръстител „с видима капка от кръвта на предтечата“, който бе купила на доста висока цена от един евреин, занимаващ се с този род търговия. Реликварият беше окачен на златна верижка и Гучо веднага го надяна на врата си.

— О, любезни синьор Гучо — рече принцеса Клеманс, колко ми е жал, че ви виждам тук. Вие правихте на два пъти дълги пътувания, за да ми донесете заедно с месир дьо Бувил радостни новини, помогнахте ми толкова много в морето, а няма да присъствувате на тържествата за моята сватба!

В залата беше горещо като в пещ. Навън се надигаше буря. Принцесата извади една кърпа от торбичката си за милостиня и изтри с нея потта от челото на ранения с такова непринудено и нежно движение, че очите на Гучо се просълзиха.

— Но как се случи това нещастие? — подзе отново тя.

— Аз нищо не видях, дори още не съм разбрала какво е станало.

— Ами… стори ми се, мадам, че се каните да слизате, и тъй като корабът още се люлееше, аз… аз исках да ви преваря, за да ви подам ръка. Но беше вече тъмно, не се виждаше нищо… и ето… кракът ми се подхлъзна.

Той вече беше убеден, че всичко е станало именно така и че желанието му да скочи пръв…

— Любезни синьор Гучо! — повтори развълнувана Клеманс. — Оздравявайте бързо, това ще бъде голяма радост за мен. И елате да ми го съобщите във френския двор; за приятел като вас вратите ми ще бъдат винаги отворени.

Двамата се погледнаха продължително и съвсем невинно, защото тя беше кралска дъщеря, а той син на ломбардец. Ако се бяха родили други, биха могли да се обичат.

IV. ЛОШИ ЗНАМЕНИЯ

Хубавото време не трая дълго. Ураганите, бурите, градушките, поройните дъждове, които това лято опустошаваха западната част на Европа, същите, чиято стихия принцеса Клеманс изпита по море, се развихриха с нова сила още на другия ден след нейното заминаване от Марсилия. След първия преход до Екс-ан-Прованс и втория до замъка Оргон ескортът влезе в Авиньон под истински потоп. Водата шуртеше от четирите краища на покрива от боядисана кожа, който пазеше носилката на принцесата, като от църковни водостоци. Пак ли щяха да бъдат похабени тъй скъпо възстановените гардероби, хубавите нови дрехи, сандъците — пробити от дъжда, а везаните седла на неаполитанските рицари — съсипани, преди още да са смаяли с блясъка си народа на Франция?

Групата едва се бе настанила в папския град, когато авиньонският епископ кардинал Дюез, следван от целия си клир, се яви да приветствува мадам Клеманс Унгарска. Това беше политическа визита. Жак Дюез, официален кандидат на Анжуйската династия за папския престол, познаваше добре Дона Клеменца още от дете, от времето, когато беше канцлер на неаполския двор. Предстоящата женитба на Клеманс с френския крал отговаряше на неговите интереси и той донякъде разчиташе на този брак, за да спечели в своя полза онези гласове на френските кардинали, които още не му достигаха.

Лек като кошута, въпреки седемдесетте си години, монсеньор Диез се изкачи бързо по стълбището, а дяконите и камериерите му бяха принудени да подтичват, за да го догонят. Придружаваха го двамата кардинали Колона, временно спечелени за интересите на Неапол.

За да посрещне всичкия този пурпур, месир дьо Бувил отърси умората от себе си и отново прие достойна та осанка на посланик.

— Виждам, монсеньор — рече той на кардинал Дюез, сякаш беше негов стар познат, — че е по-лесно човек да се добере до вас, когато придружава племенницата на неаполитанския крал, отколкото когато идва по поръчение на френския крал, и че сега не е нужно да ви търся под дърво и камък, както ме накарахте да правя миналата зима.

Бувил можеше да си позволи този ироничен тон; кардиналът струваше пет хиляди ливри на френското държавно съкровище.

— Причината е, господин графе — отвърна кардиналът, — че крал Робер винаги и неизменно ме е удостоявал с благочестивото си доверие, а бракосъчетанието на неговата племенница, чиято висока добродетел ми е известна, с трона на Франция удовлетворява моите молитви.

Бувил отново позна странния глас, едновременно жарък и отпаднал, приглушен, кадифен, но отривист, който го бе тъй силно поразил при първата им среща. Кардиналът говореше на Бувил, но така, че да бъде чут преди всичко от принцесата, към която непрестанно се извръщаше.

Освен това, господин графе — продължи той, — нещата доста се промениха и зад френските пратеници вече не ни се мярка сянката на монсеньор дьо Марини, който дълго време държа властта и не беше никак благоразположен към нас. Истина ли е, че се е показал толкова непочтен в сметките си, та вашият млад крал, макар и известен с великодушието си, не е могъл да го спаси от справедливо наказание?

Вие знаете, че месир дьо Марини беше мой приятел — отговори смело Бувил. — Мисля, че не толкова той, колкото неговите служители са проявили непочтеност. Беше ми много мъчно да видя как един стар другар се погубва заради гордото си упорство да държи всичко в свои ръце. Аз го предупреждавах…

Но монсеньор Дюез не беше още свършил с коварните си любезности. Той се обърна отново към Бувил, като продължаваше да фиксира Клеманс Унгарска, и продължи:

— Видяхте ли, че не беше нужно да се тревожите толкова много за разтрогването на оня брак, за което бяхте дошли да ми говорите от името на господаря си. Провидението често се отзовава на нашите желания… стига мъничко да му се помогне с по-твърда ръка.

С израза на очите и лицето си той сякаш искаше да добави към принцесата:

„Казвам това, за да ви предупредя. Трябва да знаете за кого ви омъжват. Ако нещо във френския двор ви смути, обърнете се към мен.“

Църковните сановници, дори когато говорят много, трябва да бъдат разбирани от половин дума.

Бувил побърза да промени темата и запита духовника в какво състояние се намира конклавът.

— Все същото — рече Дюез, — ще рече, няма никакъв конклав. Сега интригите са повече от всякога, и то тъй тънко изплетени, че не можеш им хвана края. Кардиналът-камерлинг5 полага всички усилия да ни убеди, че не може да ни събере. И ние сме все така разпръснати, едни в Карпантра, други в Оранж, самите ние тук… Каетани във Виен…

Дюез знаеше, че пътниците ще се отбият във Виен при сестрата на Клеманс, която бе омъжена за дофина на Виеноа6. Затова не пропусна да произнесе шепнешком, но с ярост цяла обвинителна реч срещу главния си противник Франческо Каетани.

— Забавно е да се види днес с какво мъжество защищава той паметта на своя чичо, папа Бонифаций. А не можем да забравим, че когато Ногаре се появи край Анани с кавалерията си, за да обсади Бонифаций, монсеньор Франческо заряза тъй милия си родственик, на когото дължеше кардиналската си шапка, и избяга предрешен като лакей. Той е сякаш роден за вероломство, както други — за духовен сан — заяви Дюез.

Очите му, оживени от старческа страст, искряха сред сухото и набръчкано лице. От думите му излизаше, че Каетани беше способен на най-страшните злодеяния; у тоя човек се бе вселил сатаната…

— …а сатаната, както знаете, може да се вмъкне навсякъде; няма нищо по-приятно за него от това, да се загнезди у някой наш събрат.

Двамата Колона, обладани от потомствена омраза към всичко, що носеше името или кръвта на Каетани, подчертано изразиха одобрението си.

— Добре зная — добави Дюез, — че престолът на апостол Петър не бива да остава задълго празен и че това е лошо за нашия свят. Но какво да сторя? Предложих аз да се нагърбя с този товар. Ако бог избере мен и пожелае да издигне най-смирения си слуга на най-високия сан, ще се покоря на волята божия. Какво повече мога да сторя, господин графе?

След това той поднесе като сватбен подарък на Дона Клеменца един богато украсен екземпляр на първата част от своя „Еликсир“, строго научен трактат, от който се съмняваше дали младата принцеса ще може да проумее и един ред.

После си тръгна с бърза и скоклива стъпка, последван от своите прелати, дякони и камериери. Вече се държеше като папа и със сетните си сили би попречил на всеки друг да бъде избран за папа.

На другия ден, когато височайшата кавалкада се движеше по пътя за Баланс, Клеманс Унгарска внезапно запита Бувил:

— От какво умря мадам Маргьорит Бургундска?

— От суровия режим в затвора, мадам, а й без съмнение от угризения за греховете си.

— Какво искаше да каже кардиналът, когато спомена за твърдата ръка, която помогнала на провидението?

Юг дьо Бувил леко се смути. Лично той никак не даваше ухо на слуховете, които се носеха около смъртта на Маргьорит.

— Кардиналът е особен човек — рече той. — Все имате чувството, че се изразява с латински енигми. Навярно защото много е учил. Признавам, че не винаги мога да следвам обратите на мисълта му. Искаше да каже, струва ми се, че животът в затвора е тежък, когато тъмничарят си гледа работата, и че това е достатъчно да съкрати дните на една жена…

Дъждът се усили тъкмо навреме, за да го избави от неудобното положение. Трябваше да се спуснат кожените завески на носилката.

Излегната върху възглавниците и полюлявана от вървежа на мулетата, сама сред неспирния плисък на водата, Клеманс Унгарска мислеше за Маргьорит:

„Значи, щастието, което ми е отредено — си каза тя, — го дължа на смъртта на друга.“

Чувствуваше се някак необяснимо свързана с тази непозната, с тази кралица, чието място щеше да заеме и чиито прегрешения и наказание я изпълваха със страх и състрадание.

„Погубили са я греховете й и нейната гибел ме прави кралица.“

В това тя съзря някаква присъда над самата себе си и всичко й се стори като лошо знамение. И бурята, и нараняването на Гучо, и дъждовете, които се превръщаха в истинско бедствие… това бяха все злокобни предзнаменования.

Селата, през които минаваха, имаха печален вид. След гладната зима, тъкмо когато новата реколта бе започна ла да се очертава като добра и селяните отново се обнадеждиха, природните стихии за няколко дни бяха помели всички надежди. Водата, неизчерпаема и безконечна, съсипваше всичко.

Водите на Дюранс, Дром и Изер се покачваха, а набъбналата Рона, покрай която минаваше пътят, шумеше със застрашителна сила. Понякога трябваше да отместват от пътя дървета, повалени от бурята.

За Клеманс имаше нещо мъчително в тоя контраст между италианската Кампаня с нейното вечно синьо небе и градини, отрупани със златни плодове, и тази опустошена долина с печални селища, наполовина обезлюдени от глада.

„А по на север ще бъде още по-зле. В мрачна страна отивам.“

Искаше й се да облекчи всички мъки и постоянно караше да спират носилката, за да раздава милостиня. Бувил се видя принуден да се намеси и да поохлади този благодетелен жар.

— Ако продължавате да давате така, мадам, няма на ни стигнат парите до Париж.

Когато пристигна във Виен при сестра си Беатрис, дофинка на Виеноа, Клеманс узна, че Луи Х е потеглил на поход срещу Фландрия.

— Господи, боже мой — промълви тя, — нима ще стана вдовица, преди още да съм видяла съпруга си? Не отивам ли във Франция под сянката на нещастието?

V. КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА

Навремето Ангеран дьо Марини бе обвинен, че се е предал на фламандците, като е приел условията на един изгоден за тях мирен договор. Това дори беше първото от четиридесетте и едно обвинения, повдигнати срещу него.

Но ето че едва-що Марини бе обесен на веригите в Монфокон и фландърският граф наруши договора. За тази цел той направи най-простото: отказа, макар и надлежно призован, да дойде в Париж и да положи клетва за вярност пред новия крал. Заедно с това престана да плаща задълженията си и отново предяви териториалните си претенции над Лил и Дуе.

При тази новина Луи Х изпадна в един от онези неистови пристъпи на гняв, с които смяташе, че доказва кралското си достойнство и заради които бе получил прозвището „Вироглавия“; никога досега яростта му не се бе проявявала така необуздано.

Въртеше се в кабинета си като язовец в клетка, с разчорлени коси и зачервени бузи, чупеше предмети, хвърляше столове и часове наред брътвеше несвързани думи, прекъсвани само от пристъпи на кашлица, които го караха да се превива о две.

— Субвенцията7! Бесилки, бесилки ми трябват! Ще възстановя субвенцията… А какво прави унгарската принцеса? Да побърза най-после! А фландърският граф! На колене, на колене ще го поставя! И ще му стъпя на главата! Брюге ли? Огън за него, ще го изравня със земята!

В приказките си споменаваше едно през друго имена на разбунтували се градове, закани за наказания, та дори бурята, която бе забавила пристигането на новата му съпруга. Но най-често повтаряше думата „субвенция“, защото само няколко дни преди това, по съвета на Шарл дьо Валоа, бе отменил събирането на извънредни налози, с които трябваше да се покрият разходите по военната експедиция, предприета от неговия баща преди една година.

Тогава започнаха да съжаляват, без да го казват открито, за Марини и за неговите методи да се справя с подобни бунтове, например когато бе отговорил на абат Симон от Пиза, който едно лято го бе уведомил за брожението сред фламандците: „Тази им разгорещеност не ме изненадва, отче Симон, тя е последица от жегата. Нашите велможи също са жарки и обичат войната… Все едно трябва да знаете, че кралство Франция не може да бъде разпокъсано с голи приказки; за това са нужни по-други дела.“ На всички им се искаше да се върнат към този тон; за жалост човекът, който можеше да говори така, не беше вече между живите.

Насърчаван от Валоа, комуто никога не омръзваше да доказва забележителните си пълководчески качества, Вироглавия започна да мечтае за велики подвизи. Щеше да събере най-голямата армия, която някога бе виждала Франция, и да връхлети като орел над размирните фламандци, да насече няколко хиляди на парчета, за останалите да вземе откуп, за една седмица да ги накара да паднат на колене и там, където Филип Хубави не бе успял, да покаже сам на какво е способен. Виждаше вече как се завръща като победител, със знамената на триумфа начело, със сандъци, пълни с плячка, и със събраните от градовете данъци, едновременно затъмнил славата на баща си и заличил огорченията от първия си брак. После, със същия устрем и сред овациите на народа, щеше да препусне в галоп като крал и герой-победител да посрещне новата си съпруга и да я отведе към олтара и тържествената коронация.

Този млад човек би бил достоен за съжаление, тъй като в глупостта винаги има нещо печално, ако в ръцете му не бяха съдбините на Франция и на нейните петнадесет милиона жители.

На 23 юни Луи събра Съвета на перовете, говори им несвързано, но с настървение, накара ги да обявят фландърския граф за изменник и реши да свика под знамената кралската армия8 на 1 август пред Куртре.

Изборът на сборния пункт не бе особено сполучлив; името на Куртре навяваше спомена за поражение. А по време на война трябва да се държи сметка за прецедентите; катастрофите стават обикновено на едни и същи места.

Разбира се, Луи Х имаше голяма нужда от средства за издръжка на огромната войска, която се канеше да събере. Тогава неговият съвет прибягна до същите мерки, които бе прилагал и Марини; а хората се питаха дали беше наистина необходимо да се осъжда на смърт бившият заповедник на кралството, щом като тъй скоро възкресиха неговите методи, но като ги прилагаха по-зле.

В кралските владения освободиха всички крепостни, които можеха да откупят свободата си; разрешиха на още евреи да се заселят в кралските градове срещу заплащане на огромна такса за правото на пребиваване и търговия; ограничиха привилегиите на ломбардските банкери и търговци, като същевременно въведоха един, а после и два допълнителни налога върху всички техни сделки въпреки тържествените уверения, които граф Валоа бе дал някога на своите заемодатели. Ломбардците тутакси промениха благосклонното си отношение към кралската власт9.

Искаха да обложат и духовенството, но църквата, позовавайки се на това, че светият престол е незает и че никакво решение в този смисъл не може да бъде взето в отсъствието на папа, отказа да се подчини. След трудни и продължителни преговори епископите се съгласиха да дадат по изключение парична помощ, но само срещу известни облекчения и привилегии, които впоследствие се оказаха много по-скъпо струващи на хазната, отколкото получените парични субсидии.

Свикването на войската се извърши без затруднения, дори бароните проявиха известно въодушевление при мисълта, че ще извадят наново бойните си доспехи и ще тръгнат по приключения.

Народът не беше толкова възторжен.

— Не ни ли стига — говореха жените, — че едва не измряхме от глад, ами трябва да даваме мъжете и парите си за войната на краля?

Но войниците биваха примамвани с надеждата за плячка, за грабежи и насилия; за мнозина от мъжете войната означаваше бягство от тегобата на всекидневния труд и от грижите за прехраната; никой не искаше да мине за страхливец, а кралските сержанти знаеха как да напомнят на селяните задълженията им, като накичиха с няколко обесени дърветата край пътищата.

Повечето от разпоредбите на Филип Хубави, отнасящи се до организацията на войската, бяха останали в сила благодарение на настойчивостта на конетабъла и доказаха и този път своята ефективност.

На военна служба подлежеше всеки годен да носи оръжие мъж между осемнадесет и шестдесет години, освен ако можеше да се откупи с пари или пък упражняваше занаят, смятан за безусловно необходим.

Формирането на армията се извършваше най-вече на териториална основа. Рицарят, та дори щитоносецът не отиваха никога сами на война; придружаваха ги оръженосци, виночерпци, пехотинци. Тъй като участвуваха със свои коне и военно снаряжение, а конете и въоръжението на хората им беше тяхна собственост, задължени бяха да сформират опълчение от васалите, поданиците и крепостните на своето владение. Посвещаването в рицарство означаваше въздигане в сан, свързан с точно определени военни задължения. Обикновеният рицар, след като събереше и екипираше хората си, се поставяше под заповедите на рицаря от по-горен сан, обикновено рицар „с пенон“10 и непосредствен негов сюзерен. Рицарите „с пенон“ се присъединяваха към рицарите „с баниера“11, наречени „банрети“, които на свой ред се намираха в подчинение на рицарите „с двойна баниера“ — командири на големите тактически съединения, сформирани в границите на тяхното баронство или графство.

„Баниерата“ на граф дьо Поатие, брата на краля, представляваше вече сама по себе си военен корпус с внушителни размери, защото включваше войските от Поату и от графство Бургундия; освен това към нея бяха придадени административно десет „банрети“, между които граф д’Еврьо, Ансо дьо Жоанвил, син на прочутия Жоанвил, и самият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който участвуваше с войски от своето графство Порсиен.

Не без основание Филип Хубави бе поверил толкова голяма военна сила на втория си син, преди още да бе навършил двадесет и две години; баниерата на Поатие уравновесяваше в известен смисъл баниерата на Валоа, под която маршируваха войниците от Валоа, Анжу и Мен.

Друга голяма военна част се набираше, разбира се, от същинските кралски владения. Към нея принадлежеше Робер д’Артоа със своето кастеланство Конш-ан-Уш и с графството Бомон-льо-Роже, което открай време му обещаваха, но все още не му бяха дали.

По време на война градовете имаха не по-малки задължения от селата. За Фландърската армия Париж трябваше да предостави четиристотин конници и две хиляди пехотинци. Възнаграждението им щеше да се изплаща от търговците на Сите на всеки две седмици. Необходимите за обоза коне и коли бяха реквизирани от манастирите.

На 24 юли 1315 година, след обичайното при такива случаи закъснение, в църквата „Сен Дени“ Луи Х прие от ръцете на абат Ежидиюс дьо Шанбли, отговорния пазител, орифламата на Франция — дълга червена копринена лента с извезани на нея златни пламъци (на които дължеше името си: „l’or-y-flambe“ и прикрепена на дръжка, покрита с позлатена мед.

От двете страни на орифламата, носена като реликва, се развяваха двата кралски флага — отдясно синият с кралските лилии, отляво белият кръст.

Когато армията потегли, тя включваше всички опълчения, дошли от запад, юг и югоизток, лангдокските рицари и бойците от Нормандия и Бретан. Баниерите на херцогство Бургундия, на Шампан, Артоа и Пикардия щяха да се присъединят пътьом към нея някъде при Сен-Кентен.

Беше един от редките слънчеви дни на това дъждовно лято. Ярките лъчи искряха върху хилядите копия, върху стоманените шлемове, ризниците и изписаните с ярки цветове бойни щитове. Рицарите си показваха един на друг последните новости във въоръжението — нов вид задтилник, с който шлемът се закрепваше по-добре на главата, нов процеп за очите, през който се виждаше по-добре, или пък позаоблен предпазник, който бранеше рамото от удари с боздуган или отбиваше остриетата на мечове.

По протежение на няколко левги след бойците се точеше обозът от четириколесни каруци, които носеха храни, ковашки работилници и други припаси; след него идваха екипажите на търговците, на които бе разрешено да съпровождат армията, и пълни коли с леки жени, надзиравани от съдържателите на „бардаците“.

На другия ден проливният дъжд започна наново, пътищата се размекнаха, образуваха се коловози, водата се стичаше по железните шлемове, проникваше под ризниците, слепваше козината на конете. Всеки човек тежеше с по десет ливри повече.

И следващите дни продължи да вали — дъжд, дъжд и пак дъжд…

Фландърската армия не стигна въобще до Куртре. Спря в Бондюи край Лил, пред придошлата Лис, която преграждаше пътя, заливаше полята, заличаваше всички друмища и се просмукваше в глинестата почва. Тъй като не можеха да продължат по-нататък, вдигнаха лагер на това място под поройния дъжд.

VI. КАЛНИЯТ ПОХОД

В кралската шатра — огромна палатка, извезана цялата с лилии, макар че и в нея шляпаха в кал, както навсякъде другаде — Луи Х, заобиколен от по-младия си брат Шарл, неотдавна провъзгласен за граф на Марш, от чичо си граф Валоа и канцлера Етиен дьо Морне, слушаше конетабъла Гоше дьо Шатийон, който описваше положението на армията. В доклада му нямаше нищо насърчително.

Шатийон, граф на Порсиан и сир на Кревкьор, беше конетабъл от 1284 година, тоест от самото начало на царуването на Филип Хубави. Беше преживял съкрушителното поражение при Куртре, победата при Монз-ан-Певел и много други сражения по тази винаги застрашена северна граница, където сега идваше за шести път. Шестдесет и пет годишен, среден на ръст, той имаше яка, набита фигура, която не се смаляваше нито от годините, нито от умората. С набраздения си врат, който се подаваше из бронята, с полупритворените клепачи, а и с навика да върти главата си бавно отдясно наляво, приличаше на костенурка. Изглеждаше муден, защото беше разсъдлив. Физическата сила и храбростта му в бой внушаваха не по-малко уважение, отколкото способности му на стратег и пълководец. Беше воювал твърде много, за да обича още войната, и за него тя беше вече само политическа необходимост; говореше прямо, без заобикалки и не се залъгваше с пустословно перчене.

— Сир — каза той, — храните и припасите вече не достигат до войската, колите са затънали в мочурища на шест левги оттук, впряговете се чупят, когато се мъчат да ги измъкнат. Хората почват да роптаят от глад и гняв, баниерите, които все още имат какво да ядат, трябва да бранят припасите си от съседите; преди малко стрелците от Шампан и от Перш стигнаха до бой и само това оставаше, нашите войници да се сбият помежду си преди още да са излезли срещу противника. Ще бъда принуден да беся, а това никак не обичам. Все едно, стърчащите бесилки няма да заситят стомасите. Вече имаме толкова много болни, че лекарите-бръснари не могат да насмогнат, и както върви, скоро ще се отвори голяма работа за свещениците. Така е вече четири дни, а няма изгледи времето да се подобри. Още два дни и ще настъпи истински глад, и тогава никой няма да може да възпре хората да не дезертират, за да дирят храна. Всичко плесенясва, гние, ръждясва…

И за доказателство той разтърси късата си металическа наметка със струящата се от нея вода, която бе снел от раменете си на влизане.

Кралят крачеше в кръг, нервен, неспокоен, възбуден. Отвън се чуха крясъци и плющене на камшици.

— Да спрат тази врява там — извика Вироглавия, — вече не можем да чуем думата си!

Един щитоносец повдигна платнената врата на шатрата. Дъждът продължаваше да вали пороен и пред входа на палатката се беше спуснала сякаш втора завеса. Тридесетина коня, затънали в калта до над глезените, бяха впрегнати за огромна бъчва, която не можеха да помръднат.

— Къде носите това вино? — попита кралят коларите, които газеха из тинята.

— На монсеньор д’Артоа, сир — отвърна един от тях.

Вироглавия ги стрелна с големите си, изпъкнали очи, поклати глава и се обърна, без да продума.

— Та за какво говорех, сир? — подзе отново Гоше. — Днес може би ще имаме какво да пием, но за утре не разчитайте вече… Да, да, трябваше по-настойчиво да ви помоля да се вслушате в съвета ми. Аз бях на мнение, че трябва да спрем по-рано и да се установим на някое възвишение, вместо да затъваме в това мочурище. Монсеньор дьо Валоа и самият вие настояхте да продължим. Боях се да не ме вземат за страхливец и да не ме упрекнат заради възрастта им, ако попреча на армията да върви напред. Но сгреших.

Шарл дьо Валоа се канеше да възрази, когато кралят попита:

А фламандците?

Те са отсреща, от другата страна на реката, също тъй многобройни като нас и не ще да са на по-добър хал, мисля, но са по-близко до продоволствието си, а им помагат и хората от техните селища. Дори утре водата да спадне, ще са по-добре подготвени да ни нападнат, отколкото ние тях.

Шарл дьо Валоа повдигна рамене.

— Хайде, хайде, Гоше, дъждът ви разваля настроението — рече той. — Кого искате да убедите, че една хубава кавалерийска атака няма да обърне в бяг тази паплач от тъкачи? Тръгнем ли срещу тях с нашата стена от брони и гора от копия, ще се пръснат като палци.

Макар и целият покрит с кал, графът изглеждаше величествен със злато везаната си копринена туника, надяната върху ризницата; наистина приличаше повече на крал от самия крал. Роднина на всички той беше сроден и с конетабъла, тъй като третата му жена беше от рода Шатийон.

— Познава се, Шарл — отговори Гоше, — че не сте били при Куртре преди тринадесет години. По това време воювахте из Италия за папата. Аз пък видях как тази паплач от тъкачи, както ги наричате, срази нашите рицари, които бяха премного избързали, как ги сваляше от седлата им и ги съсичаше с ножове в доспехите им, без да си прави труд да взема пленници.

— Тогава излиза, че е станало така, защото ме е нямало мен — рече Валоа с онзи самонадеян тон, който беше присъщ само нему. — Този път аз съм тук.

Канцлерът Морне пошепна на ухото на младия граф дьо ла Марш:

— Малко остава да пламне искрата между вашия чичо и конетабъла; озоват ли се някъде заедно, обзема ги гняв само щом се видят.

— Тоя дъжд, тоя дъжд! — процеди яростно Луи Х. — Винаги ли всичко ще бъде против мен?

Несигурно здраве, баща, чийто леден авторитет го бе смразявал цели двадесет и пет години, невярна и опозорила го съпруга, враждебно настроени министри, празна хазна, размирни васали, глад и недоимък още през първата зима на царуването му, буря, която насмалко не бе погубила новата му съпруга… Под какъв страхотен раздор на планетите, премълчан от астролозите, се беше родил, та злата съдба го преследваше при всяко решение, при всяко начинание, и накрая трябваше да бъде победен не дори в бой, достойно, а от водата, от калта, в която бе затънала войската му?

В този миг му съобщиха за пристигането на делегация на шампанските барони, предвождани от рицаря Етиен дьо Сен Фал, които искаха ревизия на хартата, дадена им през май. Кампаниите заплашваха, че ще напуснат армията, ако не получат незабавно удовлетворение.

— Добре са избрали деня, няма що! — извика кралят.

— Изтървеш ли веднъж нишката — рече Гоше, като въртеше главата си като костенурка, — трябва да си готов да размотаеш цялото кълбо…

Всяка баниера в армията си имаше свой облик и той се определяше колкото от провинцията, от която произхождаше, толкова и от личността на нейния началник. В баниерата на граф дьо Поатие цареше строга дисциплина; палатките бяха подредени по прави линии, пътеките между тях разчистени и посипани с пясък, доколкото това беше възможно, часовите поставени на равни разстояния; на войниците не липсваше или все още не липсваше храна. Когато колите бяха започнали да затъват в калта, Поатие заповяда да се разпределят хранителните припаси и да се натоварят с тях пешаците. Отначало роптаеха, но сега благославяха монсеньор Филип. Колкото Поатие обичаше реда, толкова обичаше и удобствата. Стотина оръженосци трябваше да изкопаят ровове за оттичане на водата, преди да разгънат шатрата му върху подложка от дървени трупчета, на която можеше да се живее почти на сухо. В шатрата, едва ли не тъй богата и обширна като кралската, имаше няколко помещения, разделени от стенни килими.

В същия час, когато брат му фучеше срещу делегацията от Шампан, Филип дьо Поатие седеше на походното си кресло, поставил на досег от себе си меча, щита и шлема, и разговаряше спокойно с първите си командири.

Обръщайки се към един от рицарите-бакалаври в свитата си, той попита:

— Берон, прочетохте ли, както ви бях помолил, книгата на оня флорентинска…

— Данте дени Алигиери…

Същият… който пишел тъй лошо за моето семейство, както ми разправят. Той бил много покровителстван от Шарл Артел Унгарски, бащата на принцеса Клеманс, която скоро ще ни дойде за кралица. Бих искал да знам за какво се разказва в книгата му.

— Прочетох я, монсеньор, прочетох я — отвърна Адам Берон. — Тоя есер Данте си представя в началото на своята комедия, че на тридесет и пет годишна възраст се е залутал в мрачен лес, където пътя му препречвали страшни зверове, и тогава есер Данте разбира, че е попаднал извън света на живите…

Бароните около граф дьо Поатие се спогледаха изумени. Братът на краля винаги щеше да ги изненадва. Ето че сред бойния лагер и в тежкото положение, в което бяха изпаднали, изведнъж му бе хрумнало да се занимава с поезия, сякаш се намираше край огнището у дома си в Париж. Само граф д’Еврьо, който добре познаваше племенника си и го ценеше все по-високо с всеки изминал ден, откакто се намираше под неговите заповеди, прозря скритото му намерение. „Филип се старае да отвлече своите рицари от пагубното безделие и вместо да се дразнят едни други, ги кара да помечтаят, преди да ги поведе на бой.“

И наистина Ансо дьо Жоанвил, Гойно дьо Буре, Пиер дьо Гарантите, Жан дьо Клеймен, насядали върху сандъците, слушаха със светнали очи как бакалавърът Берон преразказва поемата на Данте. Сурови мъже, понякога съвсем първобитни в начина си на живот, те се увличаха по тайнственото и свръхестественото и винаги бяха готови да вярват в чудеса. Легендите ги хвърляха в захлас. Странна гледка представляваха наистина тези облечени в стомана слушатели, които следяха със страстно внимание учените алегории на италианския поет и се питаха каква ли трябва да е била хубостта на тази дама Сестриче, та да бъде любена с такъв плам, потръпваха при спомена за Ораческа дни Ри мини и за Пасло Малачета и внезапно прихваха да се смеят, защото Бонифаций VIII в компанията на неколцина други папи се пържеше в осемнадесетия кръг на ада, в ямата на измамниците, и търгашите със светини.

— Хубаво го е измислил тоя умник, за да отмъсти на своите врагове и да облекчи мъката си — каза със смях Филип дьо Поатие. — А къде е сложил моите роднини?

— В чистилището, монсеньор — отвърна бакалавърът, който по всеобщо настояване бе отишъл да донесе книгата, преписана върху дебел пергамент.

— Тогава прочетете ни какво е написал за тях или по-скоро преведете го за тия от нас, които не разбират италиански.

— Не смея, монсеньор…

— Е, не се страхувайте. Добре е да знаем какво мислят за нас ония, дето не ни обичат.

— Есер Данте си представя, че среща някаква сянка, която силно трепери. Запитва сянката за причината на нейните мъки и ето какво му отговаря тя: Бях коренът на лошото растение, земята християнска скрило в мрак и рядко дало свястно поколение. Да можеха Лил, Брюге, Кант, Дука, ще отмъстят, че имам аз причина за мъст да моля Съдията благ.

— Виж, това звучи като пророчество и съвсем приляга на положението, в което се намираме сега — рече граф дьо Поатие. — Тоя поет добре познава ядовете ни с Фландрия. Продължавайте…

— Това пък е чиста лъжа — прекъсна го граф дьо Поатие и изпъна кръстосаните си дотогава дълги крака. — Злостна легенда, която разпространяваха на времето, за да ни навредят. Юг е бил херцог на Франция13.

През цялото време докато четеше Ерон, той не преставаше да коментира спокойно, понякога иронично, нападките, които италианският поет, вече прочул се в собствената си страна, отправяше срещу кралската династия. Данте обвиняваше Шарл Анжуйски, брата на Луи Свети, не само че е убил законния наследник на неаполския трон, но и че е отровил свети Тома Аквински.

— Ето че е подредил хубаво и нашите братовчеди от Анжу — каза полугласно граф дьо Поатие.

Но френският благородник, върху когото Данте се нахвърляше с най-голям гняв, върху когото сипеше най-лютите си клетви, беше един друг Шарл, опустошил Флоренция и пронизал я в корема „с копието юдино“.

— Ами че тук става дума за чичо ми Валоа и за големия му поход в Тоскана, когато беше главен галски наместник! Това е, значи, причината за такава ядна отмъстителност. Както изглежда, монсеньор Шарл ни е спечелил добри приятели в Италия14.

Присъствуващите се спогледаха, не знаейки как да реагират. Но като видяха, че Филип дьо Поатие се усмихна, потривайки лице с дългата си бледа длан, се осмелиха да се засмеят. В обкръжението на граф дьо Поатие не обичаха много граф дьо Валоа…

Не само поетът Данте мразеше френските владетели. Те имаха и други врагове, също тъй заклети, та дори в редовете на собствената си армия.

На двеста крачки от шатрата на граф дьо Поатие, под една от лагерните палатки на рицарите от графство Бургундия сир дьо Лонгви, мъж нисък, със суховато и строго лице, разговаряше с някакъв странно облечен човек, наполовина монах, наполовина войник.

— Добри новини ми носите от Испания, брате Еврар — каза Жан дьо Лонгви; — приятно ми е да чуя, че нашите братя в Кастилия и Арагон са възстановили своите командерии. На тях им върви повече, отколкото на нас, които сме принудени да действуваме в мълчание.

Жан дьо Лонгви беше племенник на великия магистър на рицарите-тамплиери — Жак дьо Моле, и се смяташе за негов наследник и приемник. Беше се заклел да отмъсти за кръвта на своя чичо и да измие позора от паметта му. Преждевременната смърт на Филип Хубави, дошла да осъществи прословутото тройно проклятие, не бе обезоръжила омразата му; той я прехвърли върху наследниците на Железния крал, върху Луи Х, Филип дьо Поатие и Шарл дьо ла Марш. Лонгви причиняваше на короната всички ядове, които можеше: воюваше в заговорническите баронски лиги и в същото време полагаше усилия да възстанови тайно ордена на тамплиерите, поддържаше връзки с оцелелите братя и ги бе накарал да го признаят за свой велик магистър15.

— Силно желая поражението на френския крал — продължи той — и ако дойдох с армията тук, то е само с надеждата да го видя пронизан от меч, него и братята му.

Някогашният тамплиер Еврар, мършав, с черни сближени очи и накуцващ поради претърпените изтезания, отвърна:

— Дано бъдат чути молитвите ви, магистър Жан, от Бога, ако е възможно, а ако не — от дявола.

— Не ме наричайте магистър, не тук — каза Лонгви.

Той рязко вдигна завесата на вратата, за да се увери, че никой не подслушва, и прати по някаква работа двамата коняри, които безобидно се бяха подслонили от дъжда под стряхата на палатката. После се обърна към Еврар и добави:

— Ние няма какво да очакваме от френската корона. Но от новия папа ще зависи да се възстанови орденът и да ни де върнат командериите тук и отвъд морето. О, какъв славен ден ще бъде това, брате Еврар!

Разтурването на ордена бе станало едва преди осем години, осъждането му — още по-наскоро, а само преди шестнадесетина месеца бяха изгорили Жак дьо Моле на кладата. Спомените бяха още пресни, надеждите — живи. Все още Лонгви и Еврар можеха да мечтаят за по-добри дни.

— И тъй, брате Еврар — подзе Лонгви, — сега вие отивате в Бар-сюр-Об и там свещеникът на граф дьо Бар, който е от нашите, ще ви даде някаква писарска служба, за да няма вече нужда да се криете. После ще заминете за Авиньон, откъдето ми съобщиха, че кардинал Дюез, креатура на Климент V, имал големи изгледи да бъде избран за папа, а това трябва на всяка цена да предотвратим. Намерете кардинал Каетани, който също е решен да отмъсти за чичо си папа Бонифаций.

— Обзалагам се, че ще ме приеме добре, когато научи, че съм помогнал да изпроводят Ногаре с краката напред. Вие, значи, ще сформирате съюз на племенниците.

— Точно тъй, Еврар, точно тъй. Та вижте се с Каетани и му кажете, че нашите братя в Испания и Англия, и всички онези, които се крият във Франция, го желаят за папа и вече са го избрали в сърцата си. Готови са да го подкрепят не само с молитви, но с всички средства. Аз говоря от тяхно име. Ще изпълните всичко, което кардиналът поиска от вас… Срещнете се там и с брат Жан дю Пре, който може да ви бъде много полезен. И пътьом не пропускайте да се осведомите дали няма наши братя по тези места. Опитайте се да ги обедините в малки дружини, накарайте ги да повтарят клетвите си, както сам знаете. Вървете, брате мой; това позволително, което ви представя за свещеник на моята баниера, ще ви помогне да напуснете лагера, без да ви задават въпроси.

Лонгви му подаде една хартия, която бившият тамплиер пъхна под кожената туника, покриваща до кръста шаячното му расо.

— Сигурно нямате пари? — рече накрая Лонгви.

— Нямам, магистре.

Лонгви извади две монети от кожената си кесия. Еврар му целуна ръка и излезе, накуцвайки, в дъжда.

Когато прекосяваше баниерата на Франция, дочу от една алея викове и смях. Някаква жена, широко разгърдена и покрила червените си коси със запретната нагоре пола, тичаше между две палатки, подгонена от двама кискащи се войници. Върху задницата на покрита каруца друга уличница дебнеше за клиенти. Еврар се спря полуизвърнат и за миг остана неподвижен, вслушал се в собствената си възбуда. Рядко му се удаваше да отговори на зова на плътта. Поколеба се не толкова, че щеше да употреби за подобна цел парите на магистър Жан, колкото затова, че бе минало толкова малко време от дарението до неговата употреба. Какво пък, щеше да проси, за да продължи пътя си. По-често дават по милост хляб, отколкото удоволствие. И той се запъти към каруцата с жените.

Съвсем наблизо се издигаше висока червена палатка с извезани на нея трите замъка на Артоа, макар отгоре й да се вееше знамето на Конш.

Лагерът на Робер д’Артоа по нищо не приличаше на лагера на граф дьо Поатие. Тук въпреки дъжда цареше оживление, възбуда, глъч, сновяха нагоре-надолу в безреда, която изглеждаше сякаш умишлена. Мястото приличаше повече на пазар, отколкото на боен стан. Миризми на спарена кожа, прокиснато вино, течен тор и изпражнения дразнеха обонянието.

На търговците, придружаващи войската, д’Артоа бе отдал под наем част от полето, отделено за неговата баниера. Който искаше да си купи нов ремък за меч, да смени халката на шлема си, да си набави железни предпазници за лактите или просто да гаврътне чаша пиво или евтино вино, идваше тук. Безделието кара войника да харчи. Панаирът се разиграваше току пред вратата на месир Робер, който се бе погрижил да привлече в своя стан и леките момичета, та да може да услужва щедро на приятелите си.

Затова пък стрелците, арбалетчиците, конярите, оръженосците и хората от обоза бяха избутани някъде встрани и се криеха под навесите, построени от тях, или направо под каруците.

Вътре в червената шатра никой не говореше за поезия. Виното се лееше неспирно от голяма бъчва, каните обикаляха от ръка на ръка сред глъчката, зарове се търкаляха върху капаците на сандъците; играеха за пари на честна дума и не един рицар бе проиграл вече толкова, колкото би струвал откупът му по време на бой.

Робер командуваше само войските от Конш и Бомон-льо-Роше, но при него постоянно се навъртаха много рицари от Артоа, принадлежащи към баниерата на графиня Мао̀, макар от военна гледна точка да нямаха никаква работа там.

Облегнат на централния стълб, Робер д’Артоа стърчеше с огромния си ръст над цялото това гъмжило. С къс нос и бузи, по-широки от челото, с коси като лъвска грива, отметнати назад върху алената туника, той си играеше небрежно с това множество от воини. Но в душата на исполина се таеше горест и не без причина той се мъчеше да я подави с пиене и шум.

— На моя род никак не му върви с битките във Фландрия — говореше той на велможите, които го бяха наобиколили. — Баща ми, граф Филип, когото мнозина от вас познаваха и вярно са му служили…

— Да, познавахме го… Той беше юнак мъж, герой! — отговориха бароните от Артоа.

— …баща ми падна смъртно ранен в битката при Фюрн. Сега се намираме в неговата шатра — каза Робер и придружи думите си с широк размах на ръката. — А дядо ми, граф Робер…

— А, какъв храбрец… Какъв добър сюзерен беше той! Как уважаваше добрите ни обичаи!… Не е имало човек, който да се обърне към него за правосъдие и да не го получи…

— … Четири години по-късно, ето че и той загина при Куртре. Отидат ли си двама, повличат и третия. Утре може би, господа, вие ще ме заровите в земята.

Има два вида суеверни хора: едните не споменават никога бедата от страх да не я привлекат, другите се надяват, че ще я отклонят, като й отдават дан с думи. Робер д’Артоа беше от вторите.

— Комон, налей ми още една чаша и да пием за последния ми ден! — провикна се той.

— Не искаме, не искаме! Ще ви издигнем стена от нашите тела — отговориха рицарите от Артоа. — Та кой друг освен вас брани нашите права?

Те го смятаха за свой сюзерен по право и почти го боготворяха заради едрия му ръст, силата, апетита, щедростта. Всички мечтаеха да приличат на него, всички се мъчеха да му подражават.

— И тъй, виждате, добри ми господа, как ни се отплащат за толкова пролята кръв за кралството — подзе отново той. — Тъй като моят дядо умря след баща ми… да, точно затова… крал Филип се възползува от случая да ме лиши от наследство и даде Артоа на леля ми Мао̀, дето се грижи тъй добре за вас с помощта на своите Ирсоновци — канцлера, ковчежника и всички останали, които ви смазват с налози и ви отказват вашите права.

— Ако утре влезем в бой и някой от Ирсоновци ми падне на хвърлей копие, ей богу, обещавам му един удар, който няма да е непременно от фламандците — заяви един мъжага с рунтави рижи вежди, когото именуваха сир дьо Суастър.

Въпреки че пиеше, Робер д’Артоа пазеше ума си бистър. Не току-така се лееше вино, предлагаха се момичета и се харчеха толкова много пари — исполинът работеше за собствените си интереси.

— Благородни господа, благородни ми господа — рече той, — най-напред войната на краля, чиито верни поданици сме всички, и който, уверявам ви, е напълно спечелен за справедливите ви искания. Но свърши ли веднъж войната, тогава, господа, ви съветвам да не се разоръжавате. Случаят е наистина сгоден, дето сте се събрали всички тук с оръжието и с хората си. Върнете се така в Артоа и обиколете надлъж и нашир целия край, за да прогоните агентите на Мао̀ и да им нашарите задниците по градските площади. А аз ще ви подкрепя в кралския съвет и ако трябва, ще обжалвам решението по моето дело, с което тъй ме ощетиха; и ви обещавам, че ще възстановят обичайното право такова, каквото си е било по времето на моите деди.

Тъй ще направим, месир Робер, тъй ще направим!

Суастър разпери ръце.

Да се закълнем — провикна се той, — че няма да се делим, докато не уважат нашите искания и докато славният господар Робер не ни бъде върнат за граф.

Заклеваме се! — отвърнаха бароните.

Започнаха да се прегръщат и целуват, и отново вдигнаха пълни чаши. Запалиха факли, защото падаше вече мрак. Робер беше доволен, че скалъпената от него лига на Артоа проявяваше такава готовност за действие. Глупаво би било наистина да умре на другия ден… В този миг влезе един щитоносец в палатката и каза:

— Монсеньор Робер, командирите на баниери са призовани в шатъра на краля!

Когато Артоа, без да бърза, влезе при краля, повечето от големците бяха вече там, насядали в кръг, за да изслушат конетабъла.

Мнозина не се бяха мили и бръснали от седмица насам. Обикновено не минаваше толкова време, без да отидат в потилнята. Но мръсотията си беше част от войната.

Уморен от повтарянето на едни и същи доводи, Гоше дьо Шатийон говори малко и думите му към монарха прозвучаха почти дръзко. Решително не му допадаше това кралче, което решаваше само въпросите, с които беше редно да се занимае Съветът, а свикваше съвещания, когато трябваше да се дават заповеди. Гоше беше свикнал е други методи и за него командуването на войската не можеше да бъде предмет на разисквания.

Валоа разстла копринената си синя туника върху коленете и подзе словото си.

— Истина е, сир, племеннико мой, както току-що потвърди и Гоше, че не можем повече да останем на това място, където всичко се похабява и разваля — и духът на хората, и козината на конете. Бездействието ни пакости не по-малко от дъжда…

Той замлъкна, защото кралят се бе извърнал и говореше нещо на шамбелана си Матийо дьо Три. Вироглавия бе поискал просто да му подадат бонбониерата; всяко затруднение му вдъхваше желание да смуче или хруска нещо сладко.

Продължете, чичо, моля ви — рече той.

Трябва да потеглим утре рано сутринта — подзе отново Валоа, — да намерим брод през реката нагоре по течението и да се хвърлим върху фламандците, за да ги смажем, преди да се свечери.

С хора без продоволствие и с коне без фураж ли? — попита конетабълът.

Победата ще им напълни стомасите. Те могат да издържат още един ден; след това ще бъде вече късно.

А аз ви казвам, че или ще бъдем бити, или ще се издавим. Ако слушате мен, армията трябва да се изтегли на някоя височина край Турне или Сент Аман, да си докараме там припаси, да изчакаме водите да спаднат…

— Ясно личи, братовчеде — възрази Валоа, — че получавате по сто ливри на ден, когато кралят е на поход, и че малко ви е грижа кога ще свърши войната.

Тези думи трябваше да прозвучат като шега, но конетабълът, дълбоко уязвен, процеди:

— Мой дълг е да ви припомня, братовчеде, че дори кралят не може да нападне противника, ако за това не е дадена заповед от конетабъла. А такава заповед при сегашното положение аз няма да дам. Кралят, разбира се, може, когато поиска, да смени своя главнокомандуващ.

Последва неловко мълчание. Нещата вземаха лош обрат. Щеше ли Луи Х, за да угоди на Валоа, да освободи главнокомандуващия, както бе отстранил Марини и всички легисти на Филип Хубави. Граф дьо Поатие тутакси се намеси.

Братко мой, напълно съм съгласен със съвета на Гоше. Нашите войски не са в състояние да се бият, преди да са възстановили силите си за една седмица.

Това е и моето мнение — каза граф Луи д’Еврьо.

Значи, никога няма да накажем тия фламандци! — извика Шарл дьо ла Марш, който във всичко подражаваше на Валоа.

Конетабълът хвърли презрителен поглед към най-младия брат на краля. Обадило се бе „гъсенцето“, както го бе наричала собствената му майка, кралица Жана.

Тогава графът на Шампан обяви, че ще си замине, ако не влязат в бой на другия ден; рицарите му много роптаели, а така или иначе, той ги бил свикал само за две седмици. Валоа размаха отрупаните си с пръстени ръце, сякаш искаше да каже: „Виждате ли!“ Но вече не изглеждаше толкова убеден в правотата си и само честолюбието не му даваше да се отрече от войнственото си изказване.

— Отстъпление или поражение, сир, ето избора пред нас — каза Гоше.

Кралят все още не даваше признак, че е намислил какво решение да вземе. За него цялата тази авантюра имаше смисъл само ако свършеше бързо. Послушаше ли гласа на мъдростта и прегрупираше войските си другаде, за да изчака — това означаваше да отложи часа на своята сватба и да обремени още повече финансите си. Идеята пък да прекоси придошлата река и да нападне в галоп през калта…

Всъщност той се бе надявал, че няма да бъде принуден да напада, че фламандците ще отстъпят само щом видят огромната армия.

Робер д’Артоа, който седеше зад Валоа, се наведе към него и му прошепна няколко думи. Валоа кимна утвърдително с безразлично изражение. Да правят каквото щат; той нямаше да участвува повече в спора.

Робер се надигна и пристъпи три крачки напред, за да въздействува по-силно върху присъствуващите:

— Сир, братовчеде мой — каза той, — разбирам вашата грижа. Вие нямате достатъчно парични средства, за да поддържате тази огромна войска в бездействие. Освен това очаква ви новата ви съпруга, която всички бързаме да видим като кралица, бързаме също така да ви видим коронясан. Моят съвет е да не упорствуваме. Не врагът ни принуждава да се оттеглим, а дъждът, в който съзирам волята божия — пред нея всеки трябва да се преклони, колкото и могъщ да е. Господ бог, не ще съмнение, с това ви дава знак, че не бива да влизате в бой, преди да сте помазан със светото миро. Тържественото коронясване ще ви донесе, братовчеде, не по-малка слава от една рискована битка. Затова откажете се засега да наказвате лошите фламандци и ако не е достатъчен страхът, който им внушихте, нека се върнем отново тук пак така многобройни идната пролет.

Сред всеобщото объркване и безизходица това радикално решение — да се откажат от боя, предложено от човек, в чиято войнска храброст не можеха да се съмняват, получи одобрението на голяма част от бароните и най-вече съгласието на краля. Показвайки за лишен път липса на уравновесеност, Луи Х с готовност и признателност се втурна в спасителната пролука, която му бе открил Артоа.

— Братовчеде, вие говорихте мъдро — заяви той. — Небето ни възвестява божието предупреждение. Нека армията се върне, щом не може да продължи напред.

После повиши глас, за да си придаде царственост, и добави:

— Но се кълна пред бога, че ако съм още жив догодина, ще нападна фламандците и няма да има съглашение с тях, додето не се подчинят във всичко на волята ми.

Сега вече единствената му грижа беше да се махне оттук. Конетабълът и Филип дьо Поатие трябваше да проявят голяма настойчивост, за да го убедят да вземе най-необходимите мерки, като остави поне няколко гарнизона по границата с Фландрия; той вече не ги слушаше, духом беше вече заминал.

Разпръсването на армията се оказа изгодно за Валоа. Без особени жертви той бе отстоял славата си на храбрец. Още по-голяма полза извлече Артоа; несъстоялата се война улесняваше кроежите на неговата лига.

Кралят толкова бързаше, че зарази с нетърпението си всички, и на другата сутрин, тъй като нямаха коли и не можеха да изтеглят от калта всичкия инвентар, подпалиха палатките, мебелите и военното снаряжение. Така бе утолена жаждата за разрушение.

Оставяйки подир себе си върху огромно пространство димящи огньове, които все още се бореха с неспирния дъжд, изтощената й изгладняла войска се озова вечерта пред Турне; уплашените жители затвориха град ските порти, но никой не поиска да ги отворят. Кралят потърси подслон в един манастир.

След два дни, на 7 август, той беше в Соасон, където подписа заповедите за прекратяване на военните действия. Натовари Валоа с приготовленията за коронацията и изпрати Филип дьо Поатие в Сен Дени да върне орифламата и да вземе оттам сабята и короната му. Членовете на кралското семейство щяха да се срещнат между Реймс и Троа, за да отидат да пресрещнат Клеманс Унгарска.

Две седмици бяха достатъчни на Луи Вироглавия, за да ознаменува втората си сватба с един безславен и смехотворен поход, който остана известен с името „калният поход“.

VII ЧАРОДЕЙНОТО БИЛЕ

Една лека носилка, теглена от две мулета, пред които подтичваха слуги, влезе в големия двор на дома Артоа на улица Моконсей. От нея слезе Беатрис д’Ирсон, племенница на канцлера на Артоа и придворна дама на графиня Мао̀. Едва ли някой би повярвал, че мургавата хубавица с висока гръд и дълги бедра бе пропътувала близо четиридесет левги за два дена: роклята й беше едва-едва намачкана, лицето й изглеждаше гладко и свежо, сякаш току-що бе станала от сън. Впрочем тя беше спала през част от пътя под меки завивки, полюлявана от движението на носилката. С крачка, наглед бавна, защото беше разтеглена и винаги равна, тя се запъти направо при господарката си. Графинята седеше на масата пред второто си ядене за деня, което й поднасяха късно сутринта.

Готово е, мадам — каза Беатрис и подаде на графинята мъничка рогова кутийка.

Как е дъщеря ми Жана?

С протяжния си, носов глас, винаги леко насмешлив дори когато нямаше повод за ирония, придворната дама отговори, като вметваше между думите си неочаквани паузи:

— Графиня дьо Поатие е добре, мадам… доколкото това е възможно. Пребиваването в Дурдан не й тежи прекалено много… успяла е да спечели на своя страна пазачите. Цветът на лицето й е свеж, само е малко отслабнала; крепи я надеждата… и грижите, които полагате за нея.

— А косите й? — попита графинята.

— Те са едва от една година, мадам… не са станали още толкова дълги, колкото на мъж; но като че ли растат по-гъсти, отколкото преди.

— Може ли да се показва пред хора?

— Забрадена, разбира се… Пък и би могла да носи изкуствени плитки.

— С изкуствени коси не се ляга в легло — рече Мао̀.

Тя изгълта с пълни лъжици останалата супа от грах и сланина и за да посмекчи вкуса й, изпи чаша арбоазко вино. После отвори роговата кутийка и погледна сивия прах в нея.

— И колко ми струва това?

— Двадесет и две ливри.

— Дявол да ги вземе тия магьосници, добри пари вземат за магиите си.

— Рискът е голям.

— А ти колко отгоре задържа за себе си?

— Почти нищо, мадам… Само колкото да си купя червената рокля, която ми бяхте обещали… и не ми дадохте.

Графиня Мао̀ не можа да сдържи усмивката си; младата жена знаеше как да я подхване.

— Сигурно ти стърже стомахът, опитай малко от този пачи пастет — рече тя и сама сложи един дебел резен в чинията си.

После погледна отново роговата кутийка и добави:

— Вярвам в силата на отровите, когато трябва да се отърва от някой враг, но никак не вярвам на чародейни прахове, за да спечеля на своя страна противник. Това беше твоя измишльотина, не моя.

— И все пак настоявам, мадам, че трябва да им вярваме — отвърна Беатрис. — Този е много добър, не е направен от овчи мозък, а само от билки, и то приготвени пред мен. Та отидох първо в Дурдан и взех малко кръв от дясната ръка на мадам Жана. Сетне отнесох кръвта на онази жена, за която ви бях говорила — Изабел дьо Фериен… Тя я смеси с върбика, треперушка и селим… и после тая Фериен изрече заклинателните думи, сложи сместа върху нова тухла и я изгори с ясеново дърво, за да получи праха, който ви нося. Остава само да се сипе в някакво питие, да го дадете на граф дьо Поатие да го изпие и след малко ще го видите отново пламнал от любов към жена си… с огън, който нищо вече не може да угаси. Нали трябваше да ви посети тази сутрин?

— Очаквам го. Върна се от похода снощи и го помолих да се отбие да ме види.

— Тогава веднага ще смеся праха с лечебното вино… което обикновено му давате да пие. То е силно подправено и тъмно на цвят, та прахът няма да личи. Но ви съветвам, мадам… да си легнете и да се престорите на болна, за да имате предлог да не пиете самата вие; не бива да поемете и глътка от това питие… за да не се влюбите в мадам дъщеря си.

— Във всеки случай не е лоша идея да го приема на легло — отвърна графиня д’Артоа — и да се направя, че ми е зле. Така може да се говори по-направо.

Тя накара да вдигнат трапезата, поиска да й донесат нощница и си легна отново. После повика канцлера Тиери д’Ирсон и първия си братовчед Анри дьо Сюли, който живееше у нея, и тримата се заеха с текущите дела на графството.

Малко по-късно доложиха за граф дьо Поатие. Той влезе, облечен в тъмно както обикновено; щъркеловите му крака бяха обути в меки ботуши, а под шапчицата с пера носеше главата си леко приведена над дългото тяло. — А, мили ми синко — възкликна Мао̀, сякаш самият Спасител се бе явил пред нея. — Колко навреме дойдохте. Знаете ли с какво се занимавах току-що? Накарах да ми прочетат какво е състоянието на моите имущества, за да продиктувам последната си воля. Прекарах най-лошата нощ, която можете да си представите, измъчвана до полуда от смъртни страхове; и много се уплаших да не би да се спомина, преди да съм ви казала какво ми е на душата — че ви обичам, въпреки всичко, с майчино сърце.

И в потвърждение на лъжите, които изрече, извади един мъничък реликварий във форма на медалион, който носеше на гърдите си, окачен на златна верижка, и го целуна набожно.

— Да ме пази свети Дрюон16 — рече тя, като пъхна обратно медалиона в огромния си корсаж.

Разположила се удобно сред брокатовите възглавници, с пълните си, румени бузи, закръглени рамене и месести ръце Мао̀ беше самото олицетворение на цветущо здраве. Нещо повече, дори може би имаше нужда да й пуснат една-две пинти кръв.

„Сега ще ми разиграе някаква комедия — помисли си Филип дьо Поатие. — И по нрав, и по външност тя и Робер си приличат във всичко. Мразят се, защото са си лика-прилика. Обзалагам се, че ще ми говори за него.“

Той не се излъга. Мао̀ тутакси започна да напада лошия си племенник, неговите машинации, козни и заговора, който кроеше против нея. За Мао̀ и за Робер всичко на тоя свят минаваше през графството Артоа, което двамата си оспорваха от тринадесет години насам. Всички техни мисли, постъпки, приятелства, съюзи, дори любовните им истории се оказваха някак свързани с тази борба; единият се присъединяваше към една група, защото другият принадлежеше, към противната; Робер поддържаше някоя кралска разпоредба само защото Мао̀ не я одобряваше; Мао̀ беше отнапред враждебно настроена към Клеманс Унгарска, защото Робер поддържаше идеята за тоя брак. Тази взаимна омраза, която изключваше всякакво помирение, всякакви преговори, надхвърляше целта си и човек би могъл да се запита дали между гигантката и исполина не гореше някаква страст с обратен знак, която би намерила утоление по-скоро в кръвосмешение, отколкото във война.

— Всичките му лошавини ускоряват края ми — рече Мао̀. — Научих, че е събрал всичките ми васали и те са се врекли с клетва срещу мен. Ето това събуди гнева ми и ме докара на този хал.

— Те са се заклели да ме убият, монсеньор — каза Тиери д’Ирсон.

Филип дьо Поатие се извърна към канцлера-каноник и тогава видя, че не Мао̀, а той се беше поболял от страх.

— Тъкмо се готвех да дойда в армията, за да въдворя ред в моята баниера — подзе Мао̀, — както виждате, накарах да извадят бойното ми облекло…

И тя посочи в ъгъла на стаята един внушителен манекен, облечен в дълга рокля с железни бримки и връхна дреха с извезания герб на Артоа; встрани бяха приготвени шлем и железни ръкавици.

Мао̀ въздъхна. Жал й беше за пропуснатата възможност. Много обичаше да се облича в рицарски доспехи като мъж.

— После научих за края на тоя славен поход, който струва и пари, и чест на кралството. Да, да, може да се каже, че никак не му върви на бедния ви брат и с каквото се захване, все излиза ялова работа. Наистина, говоря ви каквото мисля, вие щяхте да бъдете много по-добър крал от него и е много жалко, скъпи ми сине, че сте се родили втори. Вашият баща, бог да го прости, често съжаляваше за това.

От времето на скандала в кулата Нел и задържането на Жана в Дурдан граф дьо Поатие бе виждал тъща си само на официални церемонии, като погребението на Филип Хубави например, или на заседания на Камарата на перовете, но никога на четири очи. Двамата се бяха гледали студено. За да възобнови връзката, Мао̀ сега постъпи наистина грубо; когато ласкаеше, тя не знаеше мярка. Покани зет си да седне по-близо до нея. Ирсон и Сюли се отдръпнаха към вратата.

— Не, не, приятели, вие не сте излишни тук; добре знаете, че нямам тайни от вас — им каза тя.

В същото време с помръдване на пръстите си им направи знак да излязат от стаята.

А беше нещо доста необичайно за големите велможи да приемат посетител на четири очи. В техните покои постоянно се навъртаха или минаваха родственици, близки, васали, прислужници. Разговорите обикновено се водеха пред очите на всички или най-малкото в присъствието на някой дворцов благородник или придворна дама. Оттук и необходимостта от намеци и недомлъвки. Когато двама събеседници се оттегляха в нишата на прозореца, за да разговарят полугласно, хората от свитата им се преструваха, че не виждат нищо, но малко им трябваше да се докачат или разтревожат. Всеки разговор при затворени врати приличаше на заговор. И точно такъв вид искаше Мао̀ да придаде на разговора си с граф дьо Поатие, ако не за друго, то поне да го направи малко по-уязвим в очите на другите и по-податлив на собствените й замисли.

Щом останаха насаме, тя го попита:

— Какви са вашите чувства към дъщеря ми Жана?

И докато той се колебаеше с отговора си, тя подхвана защитната си реч. Вярно е, Жана Бургундска бе сгрешила, много бе съгрешила дори, като не бе известила съпруга си за любовните интриги, опозорили кралския дом, и като бе станала — доброволно или неволно, кой би могъл да каже? — съучастница в скандала. Но самата тя не бе съгрешила с плътта си, нито изменила на брака; всички го признаваха, та дори самият крал Филип, колкото и разярен да беше, се бе убедил в това, щом като бе въдворил Жана в самостоятелна резиденция, без да укаже, че това й заточение е за цял живот.

— Зная, аз присъствувах на съвета в Мобюисон — каза граф дьо Поатие, който искаше да сложи край на болезнените спомени.

— А и как би могла Жана да ви измени, Филип? Та тя ви обича. Обича само вас. Спомнете си само виковете й, когато я отвеждаха с черната карета. „Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!“ Още ми се къса сърцето, на мен, нейната майка, че станах свидетел на това. И през петнадесетте месеца, откакто е в Дурдан — зная това от изповедника й — нито звук против вас, само думи на любов и молитви към бога да й върне сърцето ви. Уверявам ви, че имате жена по-вярна, по-предана от много други и при това сурово наказана.

Мао̀ прехвърли всички грехове, цялата вина върху Маргьорит Бургундска, и то съвсем невъзмутимо, тъй като Маргьорит не беше от най-близките й роднини, пък и не беше вече между живите. Маргьорит беше грешницата, блудницата, тя беше подмамила Бланш, бедното безразсъдно дете, тя беше злоупотребила с приятелството на Жана… Впрочем не трябваше ли да се признаят и на Маргьорит някои извинителни обстоятелства? Надеждата да станеш кралица на Навара не е достатъчна опора във всичко, а коя жена не би се чувствувала нещастна с мъжа, когото й бяха дали? Мао̀ определено смяташе, че Вироглавия е най-отговорен за собствените си беди.

— Изглежда, че вашият брат не е много надарен…

— Напротив, винаги са ме уверявали, че е съвсем нормален в това отношение, макар и малко плах или пък буен… но иначе си е бил напълно в ред — отговори граф дьо Поатие.

— Личи си, че на вас жените не ви се доверяват, както на мен — възрази Мао̀.

Тя се изправи на възглавниците си, едра и внушителна, и погледна зет си право в очите.

— Филип, да говорим без заобикалки — рече тя. — Мислите ли, че наследницата, малката Жана Наварска, е негово дете или е от любовника на Маргьорит?

Филип дьо Поатие потърка брадичката си.

— Чичо ми Шарл дьо Валоа твърди, че е незаконна — отвърна той, — а и самият Луи като че ли го потвърждава, като държи детето настрана от себе си. Други пък, като чичо ми Еврьо и, разбира се, бургундският херцог, я смятат за законно дете.

— Ако се случи нещо лошо с Луи, а той не е бог знае колко добре със здравето, засега вие сте вторият по ред наследник. Но ако обявят малката Жана за незаконно дете, което е твърде допустимо, тогава ставате първият и вие ще бъдете крал. Вие сте роден, за да царувате, Филип.

— Новата му съпруга, която идва от Неапол, може би ще роди наследник на брат ми.

— Ако въобще е способен да създава деца. Или ако бог му даде време за това… — каза Мао̀, като наблегна красноречиво върху последните си думи.

В този миг влезе Беатрис д’Ирсон, носейки поднос с гравирана кана, чаши от позлатено сребро и една купа, пълна със захаросани бадеми. Мао̀ я погледна раздразнена. Влизането й беше наистина ненавременно! Но без да се смущава или да бърза, придворната дама напълни чашите и поднесе на граф дьо Поатие лечебното вино и бадеми. Мао̀ протегна машинално ръка към другата чаша, но Беатрис я погледна така, че тя тутакси се сепна и каза:

— Не, много зле съм, всичко ме удря в сърцето.

Поатие се беше замислил. През последните месеци самият той бе разсъждавал върху възможността да наследи брат си. Ясно беше, че Мао̀ му предлага съюз и поддръжка, в случай че Луи Х умре.

Беатрис д’Ирсон бе вече излязла от стаята.

— О, Филип, спасете дъщеря ми Жана от смърт, заклевам ви — се провикна ненадейно Мао̀ с прочувствен глас. — Тя не е заслужила такава участ.

— Че кой я заплашва? — попита Поатие.

— Ами че Робер, разбира се, все той! — отговори тя. — Узнах, че се е сговорил със сестра ви Изабел да погубят моите дъщери и Маргьорит… Ето тук, на това място, където сте сега вие, тоя мръсник ми съобщи за сполетялото ме нещастие с най-жален израз на лицето. И аз повярвах, че е искрен. А той вече се облизвал, порът му с пор. Но това няма да му донесе щастие, както не донесе щастие и на Изабел. Нейният съпруг отново загубил Шотландия и продължава да блудствува с разни носачи…

Тя замлъкна, защото Поатие приближи чашата до късогледите си очи, за да разгледа гравировката. Сетне продължи:

— Но оттогава моят душевадец Робер не стои със скръстени ръце. Знаете ли, че в деня, когато Маргьорит бе намерена мъртва, той бил влязъл рано сутринта в замъка Гайар?

— Вярно ли? — каза Поатие не особено изненадан. Той също знаеше нещо. Отпи една глътка от чашата и питието явно му хареса.

— Бланш, която е била затворена в същата кула, е чула всичко. Оттогава нещастната е като луда. Завчера ми прати съобщение… Чуйте ме, Филип, той ще ги убие една по една. Играта му е ясна. Сега Робер може да прави каквото си иска и да получи всичко от краля; та те са съучастници в същото убийство. Достатъчно е Робер да каже нещо, и Луи се съгласява. Сега ще се нахвърли върху децата ми. Аз съм сама, вдовица, с един син, който е още много малък, за да ми бъде опора, и за чийто живот треперя не по-малко, отколкото за живота на дъщерите си17. Нима толкова мъки и страхове не могат да погубят една жена предивременно?

Тя отново докосна реликвата на гърдите си.

— Бог ми е свидетел, че не искам да умра и да оставя децата си в ноктите на този чакал. За бога, приберете жена си пак при вас, за да я закриляте, и покажете с това, че и аз не съм останала съвсем без съюзник. Защото ако Жана загуби живота си или остане затворена и ми отнемат Артоа, както тъй упорито се мъчат да го сторят, ще бъда принудена да поискам да върнат на моя син бургундския палатинат, който беше зестра на Жана.

Поатие не можеше да не се възхити на ловкостта, с която тъща му заби последното си копие. Така сделката бе предложена съвсем недвусмислено:

„Или ще приберете Жана и аз ще ви изтикам на трона, ако бъде опразнен, за да стане дъщеря ми кралица на Франция; или ще отхвърлите съпружеското помирение и тогава ще променя линията си, като уредя връщането на бургундското графство срещу загубата на Артоа.“

А графство Бургундия беше не само обширно владение, но и в качеството си на палатинат откриваше възможен достъп до изборната корона на Германската империя.

Поатие погледна за миг Мао̀, царствено внушителна под тежките брокатови завеси, драпирани около леглото й.

„Коварна е като лисица и упорита като глиган; без съмнение ръцете й са изцапани с кръв и въпреки това не мога да не изпитвам приятелско чувство към нея… И в жестокостта й, и в лъжите й винаги има зрънце чистосърдечие…“

За да прикрие усмивката, която напираше на устните му, той отпи от позлатената чаша.

Не обеща нищо, не каза нищо определено, защото беше разсъдлив по природа, а и не смяташе, че се налага да вземе бързо решение. Но ако не друго, поне виждаше вече начин да противодействува в Съвета на перовете на влиянието на Валоа, което според него беше гибелно.

Отпи една последна глътка и каза:

— Ще поговорим за всичко това на коронацията, където скоро ще се видим, майко.

И от думата „майко“, която произнесе за пръв път от петнадесет месеца насам, Мао̀ разбра, че е спечелила.

Веднага щом Филип си отиде, Беатрис влезе и огледа чашата.

— Изпразнил я е почти до дъно — каза доволна тя. — Ще видите, мадам… че монсеньор дьо Поатие ще отиде скоро в Дурдан.

— Виждам най-вече — отвърна Мао̀, — че от него ще стане много добър крал… ако се случи така, че загубим сегашния.

VIII СВАТБА НА СЕЛО

Във вторник на 13 август 1315 година18 призори жителите на село Сен Лие в Шампан бяха разбудени от тропота на много коне, идващи от север и от юг по пътищата от Сезан и от Троа.

Първи пристигнаха в галоп интендантите на краля и нахълтаха с цяла дружина щитоносци, домакини и слуги под сводовете на замъка. После се появи голям обоз с мебели и съдове, воден от домоуправители, златари и тапицери; накрая се зададоха, яхнали мулета и пеейки църковни песни, всички свещеници на Троа, следвани на малко разстояние от италианските търговци, които обикновено обслужваха панаирите в Шампан. Църковната камбана заби непрекъснато; след малко кралят щеше да се венчае в Сен Лие.

Селяните започнаха да викат „Слава!“, „Слава“, а жените изтичаха на полето да наберат цветя, за да ги настелят по пътя като за минаването на светото причастие; дворцовите служители пък се пръснаха из околностите и грабеха къде колкото сварят яйца, месо, птици и риба от рибарниците.

По една случайност дъждът беше престанал предната вечер, но времето си оставаше тежко и мрачно; топлината на слънцето проникваше през облаците, но не и лъчите му. Кралските хора бършеха чела, а селяните поглеждаха към небето и предричаха, че още преди вечерня ще се разрази буря. В замъка се чуваха чуковете на дърводелците, комините на кухните димяха, от високо натоварени коли разтоварваха слама и я разстилаха, в залите, за да спят на нея хората от ескортите.

Сен Лие не беше виждал такава глъч и оживление от оня ден в началото на миналия век, когато Филип Огюст бе дошъл тук, да потвърди тържествено предаването на замъка в дар на епископите от Троа. Големите събития ставаха на сто години.

Към третия утринен час кралят, придружен от двамата си братя, двамата си чичовци и своите братовчеди Филип дьо Валоа и Робер д’Артоа прекоси в галоп селото, без да отвръща на приветствията, като изпотъпка нахвърлените по пътя цветя, та трябваше да ги сменят с нови след минаването му.

Конниците изминаха още половин левга и внезапно съзряха, идващ насреща им, кортежа на Клеманс Унгарска.

Кортежът, предвождан от епископа на Троа Жан д’Оксоа, се движеше бавно като тържествено шествие. — Кралят, мадам, ето го краля! — извика Бувил, който яздеше до носилката на принцесата.

Клеманс се подаде навън, за да погледне, и го попита кой от конниците в челото е бъдещият й съпруг. Бувил не можа да обясни добре или пък тя не дочу ясно отговора му и взе за своя годеник граф дьо Поатие, защото той се държеше на седлото с естествено благородство и й се видя най-привлекателният със стройната си, висока осанка. Но ето че на земята скочи пръв по-неугледният ездач и се приближи до носилката. Бувил, вече слязъл от коня си, взе ръката му, за да я целуне, и като подви коляно, каза:

— Сир, ето нейно височество от Унгария.

Едва тогава хубавата анжуйска принцеса видя младия мъж с изпъкнали бледопепеляви очи и безцветно лице, с когото по волята на съдбата и на дворцовите интриги тя щеше да споделя живота му, леглото и властта.

Луи Х от своя страна я гледаше слисан, без да продума дума, та в първия миг Клеманс си помисли, че не му се е харесала.

Тя първа се реши да наруши мълчанието:

— Сир Луи, аз съм завинаги ваша слугиня.

Тези й думи сякаш развързаха езика на Вироглавия.

— Боях се, братовчедке, да не би рисуваният ви портрет, който ми бяха изпратили, да е лъжлив и премного ласкателен; но сега виждам повече прелест и красота, отколкото имаше в изображението.

И той се извърна към свитата си, сякаш да им покаже колко голямо щастие го е споходило.

После започнаха да представят членовете на семейството. Един благородник с огромно телосложение, облечен в сърма, сякаш отиваше на турнир, прегърна Клеманс и я нарече „моя племеннице“, като я увери, че я знаел още от дете в Неапол; Клеманс разбра, че това е именно Шарл дьо Валоа, човекът допринесъл най-много за сключването на нейния брак. После узна, че елегантният конник, който се поклони и й рече „сестро“, беше по-възрастният от новите й зетьове.

Изведнъж мулетата, запрегнати в носилката, се дръпнаха подплашени встрани; огромна човешка фигура, облечена в червено, чиято глава Клеманс въобще не успя да види, затъмни за миг светлината. Принцесата чу думите:

— Вашият братовчед, месир Робер д’Артоа.

После без повече да се бавят, тръгнаха отново и кралят помоли епископа да избърза напред, за да бъде всичко готово в църквата.

Клеманс бе очаквала, че срещата ще протече другояче. Беше си представяла, че на предварително определено място ще има опънати шатри, че херолди ще надуят тръби от двете страни и че ще й поднесат лека закуска, за да може да поопознае годеника си. Мислеше си също, че венчавката ще стане едва след няколко дни и ще сложи началото на двуседмични празненства с двубои, жонгльори и менестрели, както това беше обичайно при височайши сватби.

Внезапността на това посрещане по тесния горски път и липсата на всякакъв блясък малко я изненадаха. Сякаш случайно бяха пресекли пътя на дружина ловци. Още повече се обърка, когато научи, че ще бъде венчана веднага в близкия замък и щяха да пренощуват там, за да се отправят на другия ден за Реймс.

— Милостиви ми сир — попита тя краля, който сега яздеше до нея, — ще се върнете ли отново на война?

— Разбира се, че ще се върна, мадам… догодина. Ако тази година не преследвах по-надалеч фламандците и ги оставих само със страха им, то е защото не исках да отлагам посрещането ви и нашето бракосъчетание.

Ласкателството беше толкова очебийно, че Клеманс се смути. Изненадите се редуваха една подир друга. Този крал, който беше толкова нетърпелив да я посрещне, че бе разпуснал армията си, сега й предлагаше сватба на село.

Въпреки цветята по пътя и възторга на селяните, замъкът на Сен Лие, малка крепост с дебели стени, потъмнели от тривековна влага, се видя доста мрачен на неаполитанската принцеса. Тя имаше едва един час време, за да се преоблече и да събере мислите си преди церемонията, ако въобще можеше да се говори за такова нещо в стая, където тапицерите още не бяха свършили с окачването на везаните килими, а тутакси довтасалият монсеньор дьо Валоа бръмчеше като огромен златен стършел, решил да осведоми своята племенница в това кратко време за всичко, което трябваше да знае за френския двор и най-вече за особеното място, което той, Шарл дьо Валоа, заемаше в него.

Така Клеманс научи, че макар и да притежаваше всички желани достойнства на съпруг, Луи Х не обладаваше всички нужни качества особено в политиката. Беше податлив на влияния и не умееше да се пази от лоши съветници. В историята с фландърския поход например Валоа смяташе, че Луи не го бе послушал достатъчно, а бе се подвел по съветите на конетабъла и на граф дьо Поатие. Колкото до избора на папа… Нали Клеманс беше минала през Авиньон? Кого бе видяла там? Кардинал Дюез? Ами разбира се, че трябва непременно да бъде избран Дюез… Клеманс би трябвало да разбере защо Валоа бе толкова настоявал и бе маневрирал така умело, за да я направи кралица на Франция; той много разчиташе на нейното благотворно присъствие, на нейната красота и мъдрост, за да помага на краля да управлява добре. Нека тя не се колебае да споделя всичко с него, Валоа, на четири очи. Та не беше ли той най-близкият й роднина в двора поради първия си брак с Маргьорит д’Анжу и не беше ли почти като баща на младия владетел?…

В действителност на Клеманс вече й се въртеше главата от този порой от приказки, от всички тези имена, изговаряни едно през друго, и от възбудата на златовезаната особа, която се суетеше около нея. Премного нови впечатления и едва зърнати лица гъмжаха в главата й. А освен това само след малко щеше да бъде венчана. Тя вярваше в добрата воля на всички и беше трогната от загрижеността на граф дьо Валоа. Но предпочиташе да я оставят на спокойствие, за да се подготви душевно. Такава ли трябваше да бъде сватбата на една кралица?

Събра смелост да попита защо толкова бързат с церемонията.

— Защото Луи трябва да бъде коронясан в неделя в Реймс и той желае бракосъчетанието да стане преди това, за да бъдете на миропомазването заедно с него — отвърна Валоа.

Той не каза обаче, че разходите по сватбата бяха в тежест на короната, а тези по коронацията — за сметка на реймските градски съветници. А след провала на „калния поход“ кралската хазна беше по-празна от всякога. Това беше причината за тази набързо претупана сватба без всякакъв блясък; за предстоящите празненства щяха да плащат жителите на Реймс.

Клеманс Унгарска се поуспокои само когато повика изповедника си. Беше се изповядала вече сутринта, но искаше да бъде съвсем сигурна, че ще се изправи без грях пред олтара. Не беше ли сторила някое малко прегрешение през последните часове, не беше ли проявила липса на скромност, учудвайки се на недотам тържественото посрещане, не бе ли се показала недружелюбна към монсеньор дьо Валоа?

Докато се извършваха последните приготовления, в двора на замъка Юг дьо Бувил се натъкна на месер Спинело Толомей. Капитанът на ломбардците, все тъй подвижен, въпреки шестдесетте години и големия си корем, също заминаваше за Реймс, където му бяха обещани тлъсти поръчки за коронацията. Той осведоми Бувил за състоянието на Гучо, който все още лежеше в марсилската болница.

— Какво му трябваше да се хвърля във водата — изпъшка Толомей. — Колко само ми липсва тия дни! Сега той трябваше да препуска по пътищата.

— Ами на мен, да не мислите, че не ми липсваше през целия път? — отвърна Бувил. — Ескортът похарчи двойно повече пари, отколкото би струвало пътуването, ако Гучо бе водил сметките.

Толомей изглеждаше угрижен. Затворил лявото си око, с увиснала долна устна, той се оплакваше от събитията, от налозите върху продажбите, от надзора над пазарите и от последните мерки, засягащи ломбардците. Всичко това твърде много напомняше разпоредбите на крал Филип.

— А защо ни уверяваха, че всичко щяло да се оправи… Бувил се раздели с Толомей, за да се присъедини към венчалното шествие.

Младоженката бе отведена до олтара от Шарл дьо Валоа. Луи Х трябваше да върви сам, защото нямаше никоя жена от рода, която да замести майка му. Леля му Агнес Французка, дъщеря на Луи Свети и вдовстваща херцогиня на Бургундия, бе отказала да дойде и това беше напълно разбираемо: тя беше майка на Маргьорит. Графиня Мао̀ се бе извинила в последния момент със смутното положение в Артоа; щеше да отиде направо в Реймс за коронясването, на което перският й сан я задължаваше да присъствува. Графините на Валоа и Еврьо, макар и очаквани, също не пристигнаха; стана известно, че са сбъркали пътя и са се отклонили към някакъв параклис Сен Лие, отдалечен на десетина левги и намиращ се в околностите на Реймс.

Бракосъчетанието бе извършено от монсеньор Жан д’Оксоа, носещ митра на главата си. През цялото време на службата Клеманс се упрекваше, че не може да се съсредоточи в себе си така, както би желала. Мъчеше се да устреми мислите си към небето, умоляваше бог да я дари за цял живот със съпружески добродетели, достойнства на владетелка и майчинско щастие; но въпреки волята й нейните очи постоянно се свеждаха към мъжа, чието дишане чуваше до себе си, чието лице едва познаваше и чието легло още тази вечер щеше да сподели.

Всеки път, когато коленичеше, той се изкашляше късо, сякаш това беше някакъв тик; дълбоката бръчка, изрязана около възкъсата му брадичка, изненадваше у един още толкова млад човек. Устните му бяха тънки и подвити надолу в краищата, косите — дълги и прави с неопределен цвят. А когато този човек се обръщаше към нея, я обземаше смущение под погледа на големите му светли очи. Клеманс се учудваше, че вече не изпитва онова безмерно, безусловно чувство на щастие, което я бе обладало при заминаването от Неапол.

„Господи, не позволявай да се покажа неблагодарна за добрините, с които ме отрупваш.“

Но човек не може във всеки миг да заповядва на ума си и Клеманс се сепна при мисълта, че ако й бяха дали да избира между тримата френски принцове, би предпочела граф дьо Поатие. Обзе я голям страх и тя едва не извика: „Не, не искам, не съм достойна!“ В този миг се чу, че отговаря „Да“ със сякаш чужд глас на епископа, който й бе задал въпроса, дали иска да вземе за съпруг Луи, крал на Франция и на Навара.

Първата гръмотевица на очакваната буря изтрещя тъкмо когато надянаха на пръста й една премного широка халка; присъствуващите се спогледаха и неколцина се прекръстиха.

Когато шествието излезе от църквата, навън чакаха насъбралите се селяни по груби ленени ризи и с крака, увити в парцали. Клеманс промълви:

— Няма ли да раздадат милостиня?

Тя бе мислила на глас и всички забелязаха, че първите й думи като кралица бяха думи на милосърдие.

За да й направи удоволствие, Луи Х заповяда на шамбелана си да хвърли няколко шепи монети. Селяните се спуснаха тутакси на земята и пред очите на младоженката започна диво боричкане върху пътеката от цветя и зеленина. Чуваше се шум от раздрани дрехи, сподавено грухтене като от свине и блъскане на глави. Благородниците наблюдаваха развеселени яростната борба. Един от селяните, по-едър и по-тежък от останалите, притисна с крак нечии ръце, сграбчили една монета, и ги накара да се разтворят.

— Виж, тоя байно като че ли умее да се оправя — каза, смеейки се, Робер д’Артоа. — Чий е той? На драго сърце ще го купя!

Клеманс видя с огорчение, че и Луи също се смее. „Не така трябва да се дава — помисли си тя. — Аз ще го науча как.“ Заваля дъжд.

Масите бяха наредени в най-голямата зала на замъка. Угощението продължи пет часа.

„Ето че съм вече кралица на Франция“ — си повтаряше Клеманс. Не можеше да свикне с тази мисъл. Лакомията на френските велможи я порази. Колкото повече вино се лееше, толкова повече се повишаваха гласовете. Единствена жена сред този пир на воини, Клеманс виждаше как всички погледи се устремяват към нея, долавяше, че в дъното на залата приказките ставаха все по-нагли и неприлични.

От време на време някой от сътрапезниците изчезваше. Първият шамбелан Матийо дьо Три се провикна:

— Кралят, нашият господар, забранява да се пикае на стълбището, по което ще мине той.

При четвъртото блюдо, състоящо се от шест различни ястия, между които цяло прасе на шиш и паун с опашка, набучена около задницата му, двама щитоносци влязоха с огромна баница и я сложиха пред кралската двойка. Разчупиха кората и от тестото изскочи жива лисица сред възторжените възгласи на присъствуващите. Тъй като не бяха успели да приготвят обичайните торти с фигури и захарни замъци, за които биха били нужни няколко дни, готвачите бяха проявили по този на чин майсторството си.

Подлудялата лисица се втурна из залата, метейки с рижата си настръхнала опашка плочите на пода, а в хубавите й, белезникави очи искреше див ужас.

— Лисица! Лисица! — закрещяха велможите и наскачаха от местата си.

Около масите започна истински лов. Робер д’Артоа беше този, който успя да хване животното. Видяха само как исполинът се хвърли на земята и после се изправи, сграбчил в ръце лисицата, която скимтеше, открила острите си, тънки зъби под тъмните челюсти. Сетне Робер бавно стисна пръстите си, изпращяха кости, очите на лисицата се изцъклиха като стъклени и Робер просна мъртвото животно на трапезата пред новата кралица, сякаш да засвидетелствува почитта си.

Клеманс, която придържаше с палец твърде широката венчална халка, попита дали във Франция е обичай жените от семейството да не присъствуват на сватби. Луи смотолеви смутен някакво обяснение.

— Така или иначе, сестро моя, вие нямаше да можете да видите моята съпруга — каза граф дьо Поатие.

— А защо… братко мой? — запита Клеманс, която изпитваше едновременно интерес към всичко казано от него и смущение, когато трябваше да му отговори.

— Защото е все още затворена в замъка Дурдан — каза Филип дьо Поатие.

После той се обърна към краля:

— Сир, братко мой, в този ден на щастие за вас аз ви моля да отмените наказанието, наложено на моята съпруга Жана. Нейните грешки не бяха престъпления и тя се е разкаяла за тях.

Вироглавия, хванат натясно, не знаеше какво да отговори. Трябваше ли пред Клеманс да прояви великодушие или, напротив, твърдост — и едното, и другото качества на крал? Потърси с очи Шарл дьо Валоа, за да му поиска съвет, но Валоа беше излязъл да подиша чист въз дух. А Робер д’Артоа в другия край на залата учеше братовчед си Филип дьо Валоа как може да хване лисица, без да бъде ухапан от нея.

— Сир, съпруже мой — каза Клеманс, — ако ме обичате, въздайте на вашия брат милостта, за която ви моли. Днес е ден на бракосъчетание и аз бих искала всички жени във вашето кралство да имат дял от нашата радост.

Тя бе взела с внезапен жар работата присърце; бе почувствувала нещо като облекчение, когато чу, че Филип дьо Поатие говори за жена си и изказва желание тя да се върне у дома.

Луи беше хапнал порядъчно и беше надигал чашата по-често, отколкото трябва. Наближаваше мигът, когато щеше да прегърне това красиво, кротко тяло, чийто господар бе станал. Твърде далеч от него беше мисълта за политическите последствия от това, което искаха от него.

— Няма нищо, скъпа моя, което не бих сторил, за да ви угодя — отговори той. — Братко, можете да вземете мадам Жана и да я доведете сред нас, когато пожелаете.

Шарл дьо ла Марш, който бе следил с внимание разговора, се обади:

— А за Бланш, сир, братко мой, какво решавате? Позволявате ли ми…

— За Бланш — никога! — отсече кралят.

— Само да я посетя в замъка Гайар и да я отведа в манастир, където режимът да е по-малко суров…

— Никога! — отговори Вироглавия с тон, който запрещаваше всякакво настояване.

Неприязнените чувства на Луи към Жана Бургундска заради нейната роля в съпружеските му неволи бяха наистина доста смекчени тъкмо поради новия му брак, затова пък той се ужасяваше от мисълта, че ако Бланш излезеше от крепостта и от пълното си уединение, би могла да разкрие обстоятелствата около смъртта на Маргьорит. Този страх го бе накарал поне веднъж да вземе бързо и безпрекословно решение.

Клеманс прецени, че е по-разумно да се задоволи с първата си победа, и не се осмели да се намеси.

— Нима вече никога няма да получа правото да имам и аз съпруга? — подзе отново Шарл.

— Оставете това на съдбата, братко — отвърна Луи.

Хубавото, но мекушаво лице на Шарл дьо ла Марш прие сърдит и опърничав израз.

— Както изглежда, съдбата е по-благосклонна към Филип, отколкото към мен.

И от този миг Шарл дьо ла Марш намрази не своя брат краля, а брат си Поатие.

В края на този изнурителен ден младата кралица беше тъй уморена, че нощта премина за нея, сякаш всичко ставаше в някакъв друг живот. Не почувствува нито страх, нито нетърпима болка, нито особено щастие. Просто беше покорна, примирила се, че всичко трябва да стане именно така. Преди да потъне в сън, чу несвързани думи, които й вдъхнаха надежда, че съпругът й я харесва. Ако беше малко по-опитна в тези неща, би разбрала, че поне за известно време разполага с голяма власт над Луи Х.

А той действително бе удивен, че намира у тази кралска дъщеря една отзивчива пасивност, която досега бе срещал само у слугините. Изчезнал бе страхът от безсилието, което го обземаше в леглото на Маргьорит. Може би в края на краищата мургавите жени не бяха за него. На няколко пъти се видя тържествуващ над красивото тяло, което светлееше като седеф под малкия светилник, окачен на балдахина над леглото, тяло, с което страстта му можеше да разполага, както иска. Никога не бе извършвал подобен подвиг.

Когато излезе от стаята късно сутринта, главата му леко се въртеше, но той я държеше изправена и по-гордо, отколкото ако бе победил фламандците; брачната нощ бе заличила спомена за военните неуспехи.

За първи път Луи Вироглавия можеше да посрещне спокойно задявките на братовчед си Артоа, който минаваше за най-надарения и най-издръжливия мъжкар в двора.

По-късно, около пладне, потеглиха на север. Клеманс се извърна назад, за да запази в паметта си сетен образ от този замък, в който бе станала жена и кралица и чиито истински размери вече никога не можа да си спомни.

След два дни пристигнаха в Реймс. Жителите на града не бяха виждали коронация от тридесет години насам, което ще рече, че поне за половината население зрелището щеше да бъде нещо ново. Забързани кралски служители, придружавани от градски съветници, сновяха от общината до архиепископството. По площадите се бяха настанили като на панаир всякакви търговци, жонгльори и разигравачи на животни. Високопоставени велможи и духовни сановници, пристигнали от четирите краища на Франция, преминаваха със свитите си и търсеха квартира. От околностите се стичаха селяни, граждани и дребни благородници и умножаваха тълпата, която сержантите се мъчеха да държат в ред по пътя на кралския кортеж.

Жителите на Реймс не можеха и да допуснат, че още няколко пъти в близко бъдеще щяха да видят тази блестяща кавалкада и да платят разноските за нея.

Кралят, който този ден влезе през портала на Реймската катедрала, беше придружаван от тримата приемници, които щеше да му даде историята. Зад Луи Х яздеха двамата му братя Филип и Шарл, както и братовчед му Филип дьо Валоа. Преди да изтекат четиринадесет години, короната щеше да бъде положена тук и на трите глави.