Отровите на короната

1

— Виж колко е хубава!

— Сбогом, дона Клеменца, бъдете щастлива!

— Бог да благослови нашата принцеса!

— Не ни забравяйте! (ит.) — Б.пр.

2

По онова време богослужението на корабите, извършвано в подножието на главната мачта, се наричало „суха литургия“, защото нито освещавали просфората, нито давали причастие. Тази необичайна литургична форма се обяснява навярно със страха, че поради морска болест богомолецът би могъл да повърне светото причастие.

3

Марката е тегловна мярка, равностойна на 8 унции или половин ливра, т.е. приблизително на 244 грама.

4

В общи линии, организацията на болничните заведения била изградена в духа на устава на централната църковна болница в Париж „Отел Дийо“.

5

Кардинал, който управлява папския престол при неговото овакантяване до избирането на нов папа. — Б.пр.

6

Феодалните владетели на Виеноа носели името „дофини“ заради изображението на делфин, което украсявало техните шлемове и оръжия; оттук и названието Дофине на цялата област, върху която се простирала тяхната власт и която включвала: Грезиводан, Роанез, Шансор, Бриансоне, Амбрюноа, Гапансе, Виеноа, Валантеноа, Диоа, Трикастиноа и Оранското княжество.

В началото на XIV век властта принадлежала на третия родословен клон на дофините на Виен, наричани Тур дю Пен. Едва към края на царуването на Филип IV Валоа, с договорите от 1343 и 1349 г., областта Дофине била отстъпена от Юмбер II на френската корона при условие, че оттогава насетне първородните синове на френските крале ще носят титлата „дофин“.

7

Финансова помощ или субсидия, изисквана от централната държавна власт за определена цел. — Б.пр.

8

Армията и по-специално армията, предвождана от краля, се наричала на френски „ost“, дума, производна от латинската „hostis“ — враг.

9

През първите дни на юли 1315 г. Луи Х издал две разпоредби, засягащи ломбардците във Франция. Първата постановявала, че италианските резиденти или „casaniers“ трябвало да плащат по един сол (су) на ливра върху стоките си, като в замяна на това били освобождавани от военна повинност и от всякакви военни налози. Следователно това е бил извънреден данък в размер на пет процента.

Втората наредба от 9 юли уреждала изобщо условията, при които италианските търговци могли да се установят на местожителство и да упражняват търговия. Всички сделки със злато и сребро в монети или кюлчета, всички продажби, покупки и размени на различни стоки се облагали с данък, вариращ от един до четири дениета (1/12 от сола) на ливра в различните области и в зависимост от това, дали сделките се извършвали на панаири или вън от тях. Италианците имали право на трайно местожителство само в четири града — Париж, Сент Омер, Ним и Ла Рошел. Изглежда обаче, че това последно разпореждане не било много строго спазвано, затова пък глобите за нарушения носели добри доходи на градовете или на държавното съкровище. Нарочни дворцови служители, назначени от кралската администрация, били натоварени с надзора над търговската дейност на ломбардците.

10

Малко триъгълно знаме, носено на върха на копието. — Б.пр.

11

Знаме, флаг. — Б.пр.

12

Превод Иван Иванов и Любен Любенов, Народна култура, 1975. — Б. пр.

13

Легендата, според която Капетингите водели потеклото си от богат парижки месар, била разпространена във Франция чрез „Рицарската песен за Юг Капе“ — памфлет, съчинен през първите години на XIV в. и скоро след това забравен, но споменат от Данте и по-късно от Франсоа Вийон.

Данте обвинява Юг Капе (Хуго Капет) също така, че свалил законния наследник и го затворил в манастир. Тук има объркване на събития от края на династията на Меровингите и от края на Каролингите; всъщност в манастир бил затворен последният крал на Меровингите — Хилперик III. При смъртта на Луи V Лениви последният законен потомък на Карл Велики бил херцог Карл (Шарл) Лотарингски, който се опитал да оспори трона на Юг Капе; лотарингският херцог завършил дните си не в манастир, а в затвор, където го хвърлил херцогът на Франция.

Когато през XIV в. Франсоа I по съвета на сестра си накарал да му четат „Божествената комедия“ и чул пасажа, отнасящ се за Капетингите, той прекъснал четеца и възкликнал: „Тоя зъл поет петни моя род!“, като отказал да слуша повече.

14

Действително на 1 ноември 1301 г. Шарл дьо Валоа влязъл във Флоренция, разкъсвана от враждите между гвелфи и гибелини, и предал града на отмъщението на папските привърженици. После били издадени декретите за изпращане на много граждани в изгнание. Данте, виден гибелин и поборник на съпротивата, участвувал предишното лято в съвета на Сеньорията; по-късно бил изпратен с посланическа мисия в Рим и там бил задържан като заложник. Един флорентински трибунал го осъдил на 27 януари 1302 г. на две години изгнание и глоба от 5000 ливри въз основа на лъжливо обвинение за злоупотреба със служебното положение. На 10 март се състоял нов процес против него и този път той бил осъден на изгаряне. За свое щастие по това време поетът не бил във Флоренция, нито вече в Рим, откъдето успял да избяга; но и повече никога не видял родния си град. Разбираемо е, че той запазил към Шарл дьо Валоа и оттам към всички френски владетели дълбока и незаличима ненавист.

15

Редица съчинения и документи навеждат на извода, че орденът на рицарите-тамплиери продължил да съществува в повече или по-малко прикрита и неорганизирана форма още няколко столетия. Споменават се имена на тайни велики магистри чак до XVIII век. Изглежда поне сигурно, че през годините, непосредствено последвали разтурването на ордена, тамплиерите са полагали усилия тайно да се прегрупират и обединят. Жан дьо Лонгви, племенник на Жак дьо Моле, който се заклел да отмъсти за паметта на своя чичо в земите на графство Бургундия (т.е. на Филип дьо Поатие), оглавявал тази организация.

16

Свети Дрюон, особено почитан в Артоа, Камбрези и Ено, е роден през 1118 г. в Епиноа, спадащ тогава към епархията на Турне (Дорник) и по-късно преминал към араската епархия. Свети Дрюон се родил след извършено цезарово сечение върху тялото на вече мъртвата му майка. Още от малък проявявал необикновена набожност и страдал много от жестокостта на другите деца, които го наричали убиец на майка си. Смятайки се за виновен, той търсел всички възможни средства да изкупи това неволно престъпление. Седемнадесетгодишен се отказал от дворянския живот, раздал значителните имущества, които бил наследил, и се условил овчар при някаква вдовица на име Елизабет Льоер в село Сьобур, графство Ено, на тринадесет километра от Валансиен. Толкова много обичал животните и ги гледал тъй добре, че всички селяни го молели да пази овцете им заедно със стадото на вдовицата Льоер. Тогава именно, според легендата, ангелите започнали да гледат стадото му, докато той ходел на църковна служба…

По-късно отишъл на поклонение в Рим и то толкова му харесало, че го повторил още осем пъти. Но трябвало да се откаже от пътуванията, защото заболял от „разкъсване на червата“, болест, от която страдал, изглежда, цели четиринадесет години, като отказвал да го превързват. Въпреки лошата миризма, която се отделяла от него, добродетелите му привличали много покаяници от областта. Накарал да му построят срещу църквата на Сьобур малка колиба, от която се виждал олтарът, и дал обет да не излиза от нея до края на живота си. Удържал обещанието си дори когато църквата изгоряла, а заедно с нея и колибата; тогава всички разбрали, че е светец, защото огънят го пощадил.

Умрял на 16 април 1189 г. Всички жители от околностите се стекли в сълзи, за да целуват нозете му и да вземат по някое късче от дрипите, които носел. Феодалите на Епиноа, негови роднини, поискали да отнесат тялото му в родното му село, но колата, на която натоварили останките му, спряла на излизане от Сьобур и всички коне, докарани, за да подсилят впряга, не могли да я помръднат и крачка напред. Затова се наложило да оставят тялото на светеца там, където бил умрял.

Славата му се разраснала особено много след чудотворното изцеление на графа на Ено и Холандия, който, страдащ жестоко от пясък в бъбреците, отишъл на поклонение в Сьобур и едва коленичил пред гроба на свети Дрюон, изхвърлил „три камъка големи колкото орех“.

Денят на светеца все още се чествува по традиция в понеделник на Петдесетница в енорийската църква и при извора на св. Дрюон в Карвен-Епиноа.

17

Най-малкото дете и единствен син на Мао̀, наречен Робер като братовчед си, бил тогава едва на шестнадесет години. Той не доживял да играе някаква роля в събитията през този период, защото умрял, преди да навърши осемнадесет години, през 1317 г. Погреба ли го в манастира на корделиерите в Париж, а по-късно останките му били пренесени в „Сен Дени“. Така че лежащата статуя на Робер д’Артоа в „Сен Дени“ не е изображение на нашия герой! (погребан в Лондон), а на сина на Мао̀.

18

Точната дата на второто бракосъчетание на Луи Х все още е предмет на спорове. Някои автори приемат, че сватбата е станала на 3 август, други на 13-и или дори на 19-и. Същото се отнася и за датата на коронацията, която според различните текстове се колебае между 19, 21 и 24 август. Според сборника с разпоредби на френските крале, отпечатан едва през XVIII век, но чиято хронология съвсем не е сигурна, би трябвало да се приеме, че на 3 август кралят е бил в Реймс, на 6-и и 7-и в Соасон, и на 18-и в Арас. А тъй като се знае, че Луи Х взел орифламата от „Сен Дени“ за похода във Фландрия на 24 юли, фактически е невъзможно, колкото и кратка да е била фландърската експедиция, той да е имал време да се върне от „калния поход“ и да пристигне в района на Шампан преди 10 август.

Авторът се е спрял на датата 13 август, посочена от историка отец Анселм; като най-правдоподобна. Тъй като коронацията не може да не е станала в неделен ден или на голям религиозен празник, ние смятаме, че Луи Х е коронясан или на 15 август, или в неделя, 18 август; от друга страна, знаем, че празненствата при подобен случай продължавали няколко дни, с което се обяснява и колебанието на датите.

19

На всички членове на рода Ирсон били раздадени длъжности и синекури в администрацията на Артоа или в резиденцията на Мао̀. Освен канцлера Тиери и двете придворни дами Мао̀ и Беатрис, Пиер д’Ирсон бил съдия в Арас, Гийом д’Ирсон — интендант на графинята, а се споменават още трима Ирсон, племенници на Тиери, които заемали служби при двора на Артоа.

20

Игра на думи с името на кралицата „Clémance“, което означава милост, милосърдие. — Б.пр.

21

Имуществата на Клеманс Унгарска в земи и накити, придобити в по-голямата си част като дарения от Луи Х, били огромни. По време на краткотрайния си брак Клеманс Унгарска получила в дар четиринадесет замъка, между които и някои от най-големите кралски резиденции.

22

В името на отца и сина (лат.) — Б.пр.

23

Confluent (фр.) — място, където две реки се вливат в една в друга. — Б. пр.

24

Ликорната или еднорогът е митично животно, изобразявано върху гербове, фрески и килими. Независимо от това се вярвало, че единственият му рог имал действие на универсална противоотрова. Всъщност под названието рог на ликорна се продавали на много високи цени зъби от нарвал или морски еднорог, с които „докосвали“ ястията, за да открият наличието на отровно вещество.

25

Всички работилници за стенни килими (или гоблени), за които имаме сведения, в Европа и особено в Италия и Унгария към края на Средновековието, били създадени от тъкачи, произхождащи от Фландрия или от Артоа. Град Арас се смята за център на тази промишленост, възникнала в началото на XIV век. Този разцвет се дължи в решаваща степен на инициативата на графиня Мао̀, която дейно насърчавала и покровителствувала развитието на занаятите, съставляващи богатството на нейната провинция.

Когато парижките тъкачници започнали да конкурират работилниците в Арас, Мао̀ не проявила никакво предпочитание и възлагала поръчки и на парижките занаятчии.

Инвентарният опис на имуществата на кралица Клеманс е един от първите, в които се споменават „осем килима с образи и дървета и с девиза на един лов“.

26

Толкова добър човек, толкова щедър сеньор! Небето си го взе!

27

Горко ни, горко ни! Толкова добър, толкова щедър!

28

Той беше като баща на всички ни, беше закрилник на нищите.

29

Нашият баща, нашият закрилник, загубихме го! Горко ни, горко ни!

30

Йод Бургундски току-що бил наследил брат си Юг V, починал в Аржили в началото на май 1315 г. и погребан на 12 май в Сито.