Отвъд килера

Четвърта глава

Бях на осем, а Джийн на пет, когато чичо Бил дойде да живее у нас. Остана у дома почти три години. През това време двамата с Джийн спяхме в едно легло в малката спалня откъм задния двор. Когато се сгушвахме и заспивахме, аз се чувствах по същия начин, както с брат ми, преди да се родя. Хубави времена бяха. Чичо Бил спеше в предишната ми стая. Имаше си ключ и щом излезеше, заключваше вратата, а върнеше ли се, отключваше я. Все едно имаше своя собствена къща вътре в нашата. Понякога отидеше ли до банята или някъде другаде, оставяше вратата отворена и аз надниквах вътре, припомняйки си времето, когато стаята беше моя. В нея вече не миришеше на деца, а на възрастни, също и на алкохол, а леглото винаги изглеждаше така, сякаш чичо Бил е спал върху завивките или пък изобщо не е спал.

Три години по-късно, веднага след една Коледа, чичо Бил се изнесе и аз се върнах в стаята си. Отново си беше моя.

Именно тогава в тази стая, в която имаше само едно голямо легло и едно бюро, което чичо Бил ми бе оставил, открих килерчето, скрито зад таблата на леглото.

В началото само наблюдавах вратата. Преставях си, че това е вход към същински тунел, който минава през стените на цялата къща и дори може би стига до съседните къщи, може би образува лабиринт, който ми напомняше донякъде къщата на баба и дядо. Лежах си в леглото малко преди да заспя, а понякога дори се будех през нощта и си въобразявах, че чувам зад стените да се движат мънички човечета. Сетне килерът се появи в сънищата ми, в онези сънища, които споделях с Уилям. Той ме караше да отворя вратата, ала аз все се страхувах. Представа си нямам защо, но се страхувах. Зная обаче, че Уилям изобщо не се боеше. И все ме подтикваше да отворя килера. С течение на времето започвахме да мислим по все по-различен начин.

Измина може би около месец, преди да събера кураж и да отворя вратата. Бях на единайсет. Сложих кърпи под краката на леглото, за да го плъзна и да го преместя по-лесно. Започнах да бутам и то се отмести от стената. Опитах се да го направя, без да вдигам шум.

Заобиколих леглото и натиснах дръжката на вратата. Тя не беше заключена и веднага се открехна. Отворих я бавно. Бях толкова уплашен, че ми идеше да я блъсна и никога повече да не я отворя. Усещах Уилям в съзнанието си, в духа си. Нямам представа защо толкова много искаше да отворя вратата; знам, че трябваше да видим, да разберем какво има вътре, а той не можеше да отвори вратата, само аз можех да го направя, защото Уилям беше безплътен.

Завъртях валчестата дръжка и бавно отворих вратата; нямах представа какво да очаквам. Видях дъски, между които прозираше мазилка. Килерът не беше голям и никой не можеше да се побере вътре, дори Джийн. Имаше и тръби, големи и малки, ала помещението беше празно. Бях доволен от това, но усещах, че Уилям е разочарован. Е, не много, сякаш винаги е знаел какво ще открия вътре.

Затворих внимателно вратата и избутах леглото на мястото му. От една страна, бях щастлив да открия, че в килера няма никого и нищо, от което да се страхувам, но, от друга, имах чувството, че съм загубил нещо. Единствено радостта на Уилям от тази авантюра ме възпираше да изпитам разочарование.

Не преставах да мисля обаче какво ли би могло да има вътре и дори започнах да си фантазирам какво ли бих искал да открия там. Не ми беше трудно да си представям едно или друго, защото това бе идеалното място за тайните ни игри с Уилям. Не мисля, че сам привеждах в действие подобни планове.

Малко по-надолу по Лонг Лейн имаше магазинче, в което продаваха играчки и всевъзможни други стоки. Наричаше се „При Джозефин“ и тя предлагаше галантерия, кинкалерия, дори вълнена прежда. Имаше и пособия за рисуване — пастели, кутии с бои, четки… Отидох в магазина и започвах да разглеждам рафтовете. Често го правех, нищо, че нямах пари да си купя каквото и да било. Джозефин, която бе едновременно собственичка и продавачка, нямаше нищо против.

И този път нямах пари, но от по-задните рафтове откраднах няколко боички и една четка плюс цветен пластилин. Много бях уплашен, защото никога през живота си не бях крал. Изминаха близо шест месеца, преди да събера достатъчно кураж и пари, за да се върна и да призная на Джозефин какво съм направил и да си платя откраднатото. Тя ми каза, че ме е подозирала, но не била сигурна. Предупреди ме да не се повтаря, защото следващия път щяла да извика полицията. Не се уплаших. Мисля, че Джозефин държеше магазинчето ей така, за да има какво да прави, за да се среща с хора, с деца, а не заради парите. Май нямаше свое семейство.

С откраднатите бои се захванах да нарисувам във вътрешността на килера цял един нов свят. Разполагах с ключа на чичо Бил; беше ми го дал, когато свалях от стената снимките му от войната и ги подреждах във фотоалбум. Остави ми го върху нощното шкафче. Така можех да заключвам стаята и да си осигурявам спокойствие.

Като за начало изрисувах стените на килерчето с пастели, въглен и тебешири. Съобразявах рисунките си с разположението на тръбите и на дъсчената ламперия. Уилям безспорно ми помагаше, но рисуването бе нещо, което трябваше да свърша сам. Както казваше Уилям, аз бях този, който имаше тяло. Това бе първата ми среща с онова невероятно усещане, което човек изпитва, когато въображението му се превърне в реалност. Така се роди желанието ми да стана художник.

Нарисувах хълмиста равнина, прорязана от път, лъкатушещ из нея. Нарисувах и къщички, накацали по склоновете на хълма. На върха на хълма разположих огромен замък с кули и бойници. Оцветих всичко толкова старателно, че накрая по четката не останаха косъмчета. И досега не знам защо нарисувах точно тези неща. Та тогава дори нямах представа, че мога да рисувам!

Когато завърших картината, осъзнах, че искам да населя килера с миниатюрни човечета. Започнах да наричам произведението си върху стената Стенландия и това отново бе идея на Уилям. Вече разграничавах в съзнанието си неговите мисли и моите. Онова, което виждах, онова, което се намираше в килера, бе плод на моето въображение; от него идваха само идеи. Започнах да рисувам миниатюрни фигурки, които разполагах из Стенландия. Все още не бях убеден дали отвъд килера не се крие проход, който да ме отведе до стените на другите къщи на нашата улица. Би било страхотно!

Първоначално скицирах фигурките с помощта на парче олово. Взех назаем от Сони Фенимор комплект формички за отливане на оловни войници и събрах олово от стари водопроводни фитинги, изхвърлени на боклука. Разтопих метала и го излях във формите. И преди бях отливал войници, но заедно със Сони, а и оловото в комплекта беше специално. Нарязах метала от сметището на малки парченца, които разтопих, за да ми бъде по-лесно да ги отливам във формите. Проблемът бе, че всички фигурки от формите, с които разполагах, бяха войници с пушки, знамена, картечници… В Стенландия не искахме подобни неща.

Освен това, докато отливах оловото, капчица разтопен метал пръсна върху ръката ми. Изгори кожата ми и образува малка червена дупчица, която болеше. Крих я от майка ми чак докато не зарасна. Много бе трудно да се скрие от мама каквото и да било. Белегът ми остана и до днес.

Реших да направя фигурките от пластилин. Той се продаваше на голям калъп, образуван от парчета в различни цветове и приличаше на дъга. С него можех да направя точно такива човечета, каквито исках, всяко с дреха в различен цвят, изпипани до най-малките подробности като колани или копчета, както и с различни изражения на лицата. Никога през живота си не бях работил толкова съсредоточено и с такъв самоконтрол, сигурен бях, че Уилям използва тялото ми по някакъв начин. Бях прекалено малък, за да изработя толкова красиви фигурки. А може би Уилям ми помагаше да ги виждам по-красиви, отколкото всъщност бяха. Моделирах ги така, че да паснат на хълмовете, на пътищата и къщите.

Прекарах дни наред, седнал зад бюрото, вглъбен в създаването на миниатюрните човечета. Двамата с Уилям им измислихме имена и определихме местата им в Стенландия. Това бе един от най-забавните моменти. Не ме биваше много в тези неща, но Уилям имаше страхотно въображение. Не успях да запомня всичко, затова взех една от миналогодишните си тетрадки. Започнах да записвам имената и всичко, което брат ми ми бе разказал за всяка фигурка. Дори нарисувах малки картинки, за да не сбъркам кой кой е. След вечеря, по времето, когато се предполагаше, че пиша домашните си, аз ги поставях по местата им, разбира се, с помощта на Уилям. Стенландия ми заприлича на истински свят, на мой собствен свят, място, за което винаги бях мечтал. Всичко в килера напомняше вълшебен сън.

После започнахме да си измисляме истории. Уилям беше специалистът. Местехме фигурките според историята, която той съчиняваше в момента. Аз пък я записвах в тетрадката с негова помощ. Той умееше не само да съчинява истории, но и да ги разказва увлекателно.

Потрябваше ли ни още нещо за някоя история, аз го измайсторявах. Веднъж имахме нужда от кладенец, затова отворих една консерва с риба тон, изпразних я и я закрепих с лепило за стената, така че в нея можеше дори да се събира вода. Пълнех „кладенеца“ всеки път, когато си играехме. Когато си представиш, че нещо е дълбоко, мрачно и студено, то става такова дори да знаеш, че става въпрос за най-обикновена консервена кутия.

Уилям непрекъснато ме учеше на такива неща. Убеждаваше ме да се доверявам на въображението си. Обясняваше ми, че когато нямаш тяло, най-важното, което притежаваш, е въображението. Твърдеше, че живее единствено с негова помощ, дори с помощта на моето въображение, на онова, което се ражда в моето съзнание.

Създадохме всевъзможни фигурки. Направих ги различни, заети с всевъзможни неща. Имаше пекари, млекарки, слугини, метачи… Имаше добър и лош крал, добра и лоша кралица, добър и лош магьосник. Хората се опитваха взаимно да се избиват в битки или в побои, но никога не им го позволявахме.

А хората, които живееха в замъка! Те участваха в рицарски турнири и ходеха на лов за диви зверове: глигани, вълци, лисици, понякога дори за лъвове и тигри. Някои животни бягаха извън пределите на Стенландия, потъваха отвъд стената и изчезваха от погледа ми. Обаче ми се струваше; че ги чувам да вият или да ръмжат, чувах и как гората шуми покрай тях. Измайсторих вълци и лисици, еднорози и коне. Престанах да ходя на кино в съботните дни, всичките ми пари отиваха за пластилин. Веднъж Джозефин дори ме попита какво правя с толкова пластилин, защото запасите й свършили и се налагало да поръча още. Казах й истината, обясних й, че си играя с един приятел и двамата заедно строим вълшебен град.

Предложи да ми даде два пакета пластилин на цената на един, ако й покажа града, но аз й отказах. Въпреки това тя пак ми подари единия пакет, но мисля, че не ми повярва. Чудех се какво ли смята, че правя с пластилина. Не че ме интересуваше. В христоматията ми за четвърти клас имаше една история за благородния рицар Роланд. Там беше и легендата за крал Артур и неговия двор. Разказах ги на Уилям и той мигом измисли цяла поредица от приключения с рицари и благородни дами, дракони и тъмници. Беше много интересно.

Записвах в тетрадката всяко едно от нашите приключения. Не ме биваше в краснописа, затова използвах печатни букви. С времето започнах да пиша все по-бързо и по-бързо.

Всичките ни истории се въртяха около търсенето на Светия Граал, което за нас беше Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, вълшебно място, за което единствено Уилям знаеше нещо. Изработих и две фигурка, изобразяващи мен и Уилям. Той твърдеше, че не може да бъде реален, дори не може да се „престори“, че е реален, но каза, че няма нищо против да направя две фигурки за мен и да загърна едната с червено наметало. Това щял да бъде той, но нямало да наричам човечето Уилям, защото ако не внимавам, щял съм да направя така, че той отново да се роди, а все още не бил готов за подобно нещо. Все повтаряше, че още дълго време трябва да продължим да играем в нашия собствен свят. Казваше, че цялата Стенландия с всичките й приключения е предназначена само за нас.

Започнах да се надявам, че брат ми ще може да си играе с мен като истинско момче, да прави разни неща, да мести фигурките и прочие. Когато го попитах обаче, той ми отвърна „Още е рано“.

Исках да направя така, че той да се върне от онова място — където и да се намираше то — което обитаваше, и да превърне въображаемите ни приключения в истински игри. Но това така и не се случи.

Казваше ми, че е винаги с мен, поне доколкото е възможно, и не е сигурен още колко време ще продължи да играе с мен дори по този начин. Въпреки това всеки път, щом отворех вратата на килера, проверявах дали някое от човечетата е преместено, дали е стигнало мястото, към което се бе запътило, дали поредната история не е добила реални очертания. Това никога не се случи.

Купих си втора тетрадка и продължих да записвам приключенията на героите от Стенландия, особено на обитателите на замъка и най-вече на ковача. Те бяха далеч по-интересни от историята за Роланд, благородния рицар от училищната христоматия. Понякога наричахме тетрадките „нашия дневник“, друг път „епос“, „история“ или „сборник легенди“, но винаги ставаше въпрос за все същите тетрадки. Намерих място, където да ги крия — една дупка в стената на килера между дъските и мазилката. Наричахме го Долната земя. Надявах се брат ми да напише нещо в дневника, поне веднъж да ми подскаже какво да правя по-нататък, но и това не се случи никога. Започнах да изпреварвам времето, да записвам неща, които предстоеше да се сбъднат, с надеждата, че така ще помогна на Уилям да бъде с мен, но въпреки това нито една фигурка не помръдна. Оплаках се на Уилям, ала той само се усмихна и ми отвърна, че причината е в мен — вече пораствам и все по-трудно започвам да вярвам в неща, които останалите хора приемат за нереални. Нормално било, казваше той, рано или късно това трябвало да се случи, защото аз съм бил жив, от плът и кръв.

Въпреки всичко бях щастлив. Постепенно осъзнах, че измислянето на нашите истории и постепенното еволюиране на малкия ни свят, скрит в килера, са се превърнали в любимото ми занимание. Започнах да го предпочитам пред външния свят.

В една от историите, които Уилям съчини с моя помощ, се разказваше за огромен водопад, за рицар на име Рейк и за ковач, наречен Коук. Трябваше да измайсторя водопад, а не се сещах как. Уилям предложи да сляза в мазето и да взема една лъскава гирлянда от кутията с коледната украса. Знаех къде са скрити коледните играчки и се върнах горе с цяла шепа сърма. Лесно я залепих за старите водопроводни тръби, които бяха играли най-различни роли в нашите истории.

Успях да измайсторя водопада и дори реката под него. Разиграхме битка, която продължи три дни, които за нас бяха седмици или дори месеци. И Рейк, и Коук едва не паднаха в реката, но използваха копията си, за да запазят равновесие и да се спасят. Не знаех какво ще се случи, мисля, че и Уилям не бе наясно. Той измисляше фабулата, но когато я споделяше с мен, сякаш я чуваше за пръв път. Историята завърши с това, че и двамата герои се подхлъзнаха, докато се сражаваха на ръба на водопада, и паднаха във водата. В този момент се наложи да затворя килера, защото дойде време за вечеря и разбрах какво се е случило чак на следващия ден след училище.

И двамата изплували с помощта на копията си, бяха се сприятелили, разказваха си разни случки и се смееха. Повечето от историите на Уилям завършваха по този начин — героите в тях оцеляваха след някакво премеждие и заживяваха щастливо. Той ми каза, че другото име на Стенландия било Страната на любовта, също както името на Филаделфия означавало „братска обич“.

Използвах клечки за зъби и лепило, за да построя миниатюрни стени и дъсчени алеи между къщите. Понякога Уилям не беше с мен и тогава успявах да издигна повече къщи и конюшни. Точно така, в Стенландия ползвахме коне, а не автомобили. Имахме и кучета, и котки, и всяко животно си имаше име. Вече можех сам да измайсторявам всичко. По средата на килера имаше голяма грапавина в мазилката, точно на мястото, където широката тръба излиза от пода и където провеждахме повечето турнири и дуели. Забавно ми бе да кръщавам с имена новите си човечета. Успявах да ги вмъкна в създадената вече легенда и да съчиня историите им. Изработих дори фигурки на мама, тате и на Джийн. Понякога ги вплитахме в едно или друго приключение. Трябваше да внимавам да не спомена неволно някоя от тези истории в реалния свят, а това не бе никак лесно, защото за мен светът в килера си бе напълно истински. Зная, че отворех ли дума за това как майка ми е яздила кон, мигом щеше да ме помисли за луд, но в Стенландия тя правеше тъкмо това — яздеше кон. И според мен си бе съвсем в реда на нещата.

Крайната цел на всяко едно приключение или премеждие в Стенландия бе намирането на Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Мнозина го търсеха в пещери и пропасти, тоест в дупките между дъските, но все безуспешно. Понякога си мислех, че са го открили, ала всеки път оставах излъган. Мисля, че Уилям знаеше къде се намира то, но не ми каза, защото смяташе, че не е настъпил подходящият момент.

Когато бях в училище, непрекъснато си мислех за моя килер, за моя брат, за удоволствието, което изпитвах от игрите с него, дори това да означаваше, че игрите с мен ще ускорят или забавят раждането му. Все някак щях да му се реванширам. Знаех, че по някакъв начин той си играе чрез мен, макар да не бе в състояние да помести фигурка или да напише поне един ред. Той живееше чрез мен и аз живеех чрез него. Бяхме едно цяло.

Всеки път, щом завършех някоя игра, внимателно почиствах всичко и връщах леглото си на мястото му. Най-важното бе да запазя Стенландия в тайна. Никой не трябваше да узнае за нашия малък свят, в противен случай — сигурен бях — той щеше да изчезне. Уилям сам ми го каза един ден, но самият аз отдавна подозирах, че съществува подобна опасност.

Двамата с брат ми си играхме така повече от година. Създавахме си най-различни кралства с различни поданици, разигравахме внушителни битки, устройвахме пищни тържества, сключвахме клетвени съюзи. Така се вглъбявах в историите, че забравях колко нереален е брат ми и мислех за него като за мой пълнокръвен другар в игрите. Вече не ми липсваше като преди.

Един ден отворих вратата на килера, за да си поиграя с моите човечета и да ги разположа по новите им места, съгласно историята, която бях съчинил. Всички до едно бяха преместени! Нито едно не стоеше, където исках, но местата, които бяха заели, изглеждаха съвсем логични. Бяха се преместили там, където трябва!

Затворих вратата и бързо върнах леглото на мястото му? Щастлив бях, че Уилям най-сетне бе в състояние да си играе с мен, но изпитвах и страх. Чудото се бе случило! Нямах представа как, но явно брат ми бе успял да се върне при мен и да започне да движи предмети като всеки жив човек. Може би вече не бе мъртъв!

Върнах се на бюрото и записах внимателно какво бих искал да се случи по-нататък. Не бях толкова добър, колкото Уилям, но вложих всичко от себе си. Щеше да се състои голям рицарски турнир и представителите на Стенландия щяха да го загубят, едва ли не да се предадат пред противниците си. Отново отместих леглото и пъхнах тетрадката на мястото й. Почти не можах да мигна цяла нощ. Непрекъснато се ослушвах, докато накрая все пак задрямах, но така и не чух нищо.

След училище се прибрах тичешком в стаята. Заключих вратата и внимателно избутах леглото. Всичко си бе на мястото, нищо не се бе променило. Изпитах нещо като задоволство. Може би се бях объркал, бях смесил реалността с легендата за Стенландия. Затворих вратата на килера, без да пипам нищо, върнах леглото на място и излязох да поиграя баскетбол на улицата. Мама вече беше започнала да се оплаква, че прекарвам прекалено много време в стаята си и не играя достатъчно навън. Радвах се, че излизам на улицата. Главата ми бе замаяна от случилото се.

Същата вечер, преди да си легна, отместих отново леглото и отворих вратата на килера; исках да проверя за последен път. Всички фигурки бяха разместени! Не бяха заели местата, които трябваше, но бяха преместени. Може би Уилям поправяше грешки, които бях допуснал? Едва преглътнах, гърлото ми беше толкова стегнато. Исках да извикам на брат си, да му кажа, че съжалявам, да му помогна да се върне на мястото, откъдето бяхме дошли и двамата, мястото, от което го бях призовал, за да си играе с мен. Не исках повече да си играем, жертвата му ми се струваше прекалено голяма.

Замислих се за времето преди да се родим, когато бяхме още заедно. Образите в съзнанието ми ставаха все по-реални, също както и Стенландия ставаше все по-реална, когато си играехме там. Не знам каква бе причината, но тези образи и видения приличаха на истински спомени, силни, ярки и неизличими, същевременно нямаше нещо, към което да насоча и обвържа избликналите в мен чувства. Толкова голяма част от спомените ни е свързана с образи, а в утробата на майка ни ние все пак бяхме слепи.

От друга страна, всичко това приличаше на сън, на сън, който сънувах, на сън за съня. Имах усещането за детайлност, за възприемане и познаване на изначалния сън, но не бях в състояние да си припомня нищо повече. Това бяха смътни спомени, а сега съм прекалено възрастен, за да пазя спомени, които нямат нищо общо с реалността, събития, които всъщност не са се случвали.

Започнах да губя апетит. Боях се да заспя. Мама ме заведе на лекар, който заяви, че страдам от пролетна умора, затова тя започна да ми дава бирена мая и рибено масло. Не можех да се съсредоточа нито в училище, нито върху домашните си или върху каквото и да било друго. Непрекъснато мислех за брат си, за онова, което се криеше в килера, за страха, който ме спираше да отворя отново вратата.

Накрая събрах кураж да продължа историята. Започнах да чувствам, че ако успея да я завърша, ако някой във вълшебния килер открие Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, брат ми ще остане доволен. Писах в дневника си, докато не стана време да си лягам. Знаех, че майка ми се чуди защо заключвам вратата на стаята си. Казах й, че не искам Джийн да ми досажда, тъй като трябва да се подготвя за контролно по правопис.

През нощта почти не мигнах. Сънувах поредица от сънища. Всички бяха изпълнени със случки от Стенландия, само че сънищата отиваха по-далеч от записките в дневника, по-далеч от онова, което бях съчинил. Убеден бях, че брат ми Уилям поема нещата в свои ръце и от мен се иска само да премествам фигурките… а може би те се преместваха сами? Това нямаше значение.

Преди да отида на училище, погледнах в дневниците си и проследих историята на Стенландия, но не открих нещо да е променяно или добавяно. Знаех си, че няма да намеря нищо ново.

Не знаех да плача ли или да се смея. Реших никога повече да не отварям вратата на килера. Ако исках да сънувам онова, което се случваше вътре, нямаше проблем. Така двамата с брат ми щяхме да бъдем заедно и нямаше да се плаша толкова.

През деня бях особено прилежен в училище. Върнах се у дома и вечерях, бях много гладен. Прибрах се в стаята си и си написах домашните. Не исках да мисля за Стенландия или за Уилям. През нощта отново сънувах истории от килера, но този път те бяха по-реални от всичко, което бях правил там. Всяка една от фигурките бе оживяла. Вършеха неща, казваха думи, които никога не ги бях карал да вършат или да казват, които не можех да очаквам от миниатюрните пластилинови фигурки, разположени върху изрисуваните стени на един изрисуван килер. Стенландия се превърна в реалност. Бях щастлив. Играех си с брат си и всичко беше наред.