Отвъд килера

Втора глава

Пристигам у леля Едит и я заварвам да ме чака на остъклената веранда. За последно я видях на погребението, където бях един от носачите на ковчега, но сега ми се струва още по-крехка и уязвима от тогава. След като таксито ме оставя обаче, тя възторжено ме прегръща и разцелува.

— Ще те настаня в бившата стая на Еди, в която беше и миналия път. Ако знаеш колко се радвам да те видя; напоследък се чувствам толкова самотна.

Точно в този момент нервите й не издържат и тя заплаква безмълвно на рамото ми. След минутка се откъсва от мен, изтрива сълзите и очилата си с кърпичката, която държи в ръка. И тя, както дъщеря ни Кейт, винаги държи в дланта си смачкана на топка кърпичка. Само че Кейт винаги я държеше в дясната ръка, защото беше левачка. Мисля, че леля Едит държи своята в лявата ръка.

Тя се обръща и ме подканя да я последвам по стълбите.

— Внимавай с тези неща за рисуване! Не искам да бърша боя след теб!

Изкачвам се подир нея. Краката на леля Едит още са като на младо момиче, нищо че е превалила осемдесетте. Взема стъпалата бавничко, но не прекалено бавно.

— Стаята си е съвсем същата, само дето окачих на стената онази твоя картина. Помниш ли, още не беше изсъхнала и не можеше да я вземеш със себе си?

Докато изкачвам стъпалата, въпреки тежестта на товара, който мъкна, осъзнавам, че при темпото, с което се надявам да рисувам, скоро ще имам нужда от още платна и рамки. Платното, което съм донесъл, ще стигне за не повече от шест картини, а рамките — само за три. Все някъде в квартала трябва да има магазинче, откъдето да купя професионални пособия за рисуване.

На следващия ден обличам дрехите си за рисуване и натоварвам на велосипеда едно голямо платно, от което колелото заприличва на платноходка. Взех велосипеда назаем от един братовчед още миналия път, когато бях тук. Леля Едит застава на верандата и скръства ръце:

— Албърт, видят ли те да караш колелото, натоварено по този начин, ще вземат да те арестуват. А не те ли арестуват, все някой ще те сгази. Между другото, приличаш на стар вехтошар.

Признавам, че наистина приличам на вехтошар или поне на някой от онези, които карат по улиците на Париж с привързани на гърбовете или на велосипедите им парчета стъкло, с които поправят счупени прозорци. Във Франция наричат стъклата за прозорци carots.

Засилвам се и започвам да се набирам с клатушкане нагоре по Робинсън Стрийт в посока към Елмуд. Използвам една пролука в трафика, завивам по Елмуд и пресичам железопътната линия без никакви проблеми. Озовавам се на ъгъла на Шейсета улица. Докато въртя педалите, осъзнавам, че леля Едит най-вероятно е права (тя почти винаги е права); ще трябва да положа доста усилия, за да не ме прегази някой. Платното ми пречи да виждам какво става зад гърба ми, а караш ли колело сред автомобили, трябва да поглеждаш назад от време на време, особено ако се движиш бавно.

И така, престроявам се в дясната лента и се опитвам да си припомня времето, когато бях малък и взимах колелото, за да отида на гости на баба и дядо, на лелите и на чичовците, на братовчедите. Бях открил маршрут, благодарение на който рядко попадах в натоварено автомобилно движение.

Някои от улиците са останали неасфалтирани, а управлението на велосипед, който се движи по паваж, не е лесна работа. Завивам по Шейсет и трета, прекосявам по диагонал старото гробище и се озовавам зад завода на „Дженерал Електрик“. Трамвайните релси още си стоят, а между тях са наредени павета. Релсите са излъскани, което означава, че по улицата продължава да се движи трамвай. Минавам встрани, където има асфалт. За щастие велосипедът има контра, в противен случай скърцащите ръчни спирачки не биха удържали цялата тази тежест.

Поглеждам назад и макар платното да се поклаща и изпъва от вятъра, си остава все така здраво завързано. Именно в подобни моменти осъзнавам, че съм един възрастен шейсет и девет годишен човек, който тежи осемдесет кила, въпреки че е посветил цялото лято на плуване, тичане, тенис и фитнес. Определено не съм на петнайсет, нито пък тежа шейсет кила.

Не прекалявам с натискането на спирачките и следя светофара пред мен. Ще трябва да използвам инерцията на спускането, ако искам да изкача онзи хълм. Преценявам момента така, че да премина на зелено, и отпускам спирачките. Бързо набирам скорост. Когато започвам изкачването, вече съм достигнал петдесет километра в час и се движа почти успоредно с колите. Нагоре по височината обаче бързо губя ускорение. По средата на хълма вече съм се изправил върху педалите и натискам здраво. Хич не ми се иска да сляза и да бутам велосипеда нагоре. Няма да е лесно с това платно зад мен, а и с триножника. Някога, преди много години, с лекота изкачвах този хълм.

Когато завивам надясно към гимназията Ийдън, наклонът става по-плавен. Озовавам се в жилищен район с умерени цени на имотите. Отпускам се на седалката, но продължавам здраво да натискам педалите. Вече съм останал без дъх. Заобикалям островчето за пешеходци и Ийдън остава от лявата ми страна. Сещам се за едно старо гадже, което живееше само на две преки от тук. Казваше се Кейти О’Донъл. Живееше в къща — близнак. Това беше дом от съвсем друга класа, намираше се доста по-нависоко в обществената стълбица от обикновените редови къщи в Стоунхърст Хилс, където живеех аз. С Кейти се запознахме на танцова забава, организирана от църквата. Беше леко пълничка, но танцуваше страхотно; беше от онези хора, които сякаш се носят над дансинга, без краката им да докосват земята; невъзможно бе да подхвана ритъм, който тя да не е в състояние да последва.

Озовавам се на Чърч Лейн, където движението е доста по-натоварено. Изваждам късмет, защото светофарът блокира трафика, и необезпокояван прекосявам кръстовището. Точно срещу мен се издига пожарната, в която татко работеше, когато бях на петнайсет или шестнайсет. Странно нещо е времето.

В далечината изниква мостът Ийдън. Изобщо не се е променил. Толкова е тесен, че може да побере само по една кола във всяка посока. Учудвам се, че не са го променили или разширили. Когато движението става по-оживено, тук със сигурност се получава задръстване. За щастие продължавам да се движа с голям аванс пред автомобилите, задържани от светофара, и прекосявам моста без проблеми.

Отново се изправям на педалите и ги натискам силно. Колелото се клатушка, торбата с терпентина и лака подскача, стативът подрънква. Поглеждам назад и се успокоявам, че нищо няма да изпадне. Опитвам се да преценя на какво разстояние зад мен се намират автомобилите, но не ги виждам заради платното. Самият мост е леко извит като онези мостчета във Венеция. Стигам най-високата му част, когато колите започват да ме изпреварват. Опитвам се да държа велосипеда по права линия. Тук това никак не е лесно. Когато бях малко момче, на дванайсет или там някъде, едно хлапе загина, докато вървеше по бетонния парапет на моста. Изгуби равновесие и падна.

Стигам края на моста и се спускам към автобусната спирка на Балтимор Пайк. Светва зелено и преминавам. Набирам се през кръстовището и продължавам по Чърч Лейн. От дясната ми страна остава гробището, което изглежда съвсем същото като по времето, когато живеех тук. Предполагам, че гробищата са сред най-неподатливите на промени неща в един град.

Чърч Лейн обаче се е променила. Някога беше тясна и застлана с бетонни плочи, споени с катран, по които колелото ми непрекъснато подскачаше, а сега е покрита с гладък черен асфалт. Сега е по-широка, може би е отнела малко земя от гробището. И движението е по-натоварено, отколкото си го спомням. Малко по-надолу след Хедър Лейн, улицата, на която живеех някога и към която отивам сега, имаше хълм, по който се пързаляхме с шейни. Беше много удобно, защото в подножието на склона имаше някакво сметище и оттам изобщо не минаваха коли. Сметището отдавна го няма и на мястото му се издигат жилищни блокове.

Едно време, озовяхме ли се на върха на хълма, можехме да се спуснем надясно по един тесен черен път, който водеше до Бърлин Истейтс. Къщата, която използвах като първообраз на дома на Пилето, бе последната в този квартал. Сега всяка площ тук отдавна е заета от нови и нови къщи, залепени една за друга. Дори и мястото, където някога беше бейзболното игрище, днес е застроено. Но предполагам, човек не може да очаква игрищата да оцелеят толкова дълго колкото гробищата.

Завивам по Хедър Лейн. Улицата е тясна, винаги си е била такава, но вече е еднопосочна. На всеки петдесетина метра има аварийни изходи, очертани с жълта боя. Колите могат да паркират само от едната страна на улицата. Повечето обитатели на Стоунхърст Хилс не могат да си позволят малки вносни спортни коли, затова карат огромни старомодни американски таратайки, които заемат половината улица.

Макар да съм роден на Дюи Стрийт и по-късно да живях на Литъл Тиодор Стрийт, пазя само откъслечни спомени от тази част от живота си просто защото бях много малък. Преместихме се на Хедър Лейн, когато бях на пет, но си спомням как веднъж седях на високото си детско столче, гледах през задния прозорец и чаках да видя фенерджията. Спомням си и как лежах на пода и гледах през лъч слънчева светлина как прашинките танцуват във въздуха. Това са истински спомени, които мога да извикам от миналото. Мисля, че в този момент майка ми чистеше с прахосмукачка и бършеше прах, но съм бил прекалено малък, за да придавам някакво значение на подобни обичайни логични действия.

Повечето от най-ранните ми спомени са доста неясни, но неизличими, приличат повече на мирис, на усещане за нещо, отколкото на образ, на действително събитие. Не бях достатъчно съобразителен, за да разглеждам нещата в някакъв смислен контекст. Мисля, че подобен начин на мислене се зароди у мен по-късно от обичайното. Бях като празна магнетофонна лента, пасивен наблюдател, не търсех причината за едно или за друго нещо. И сега не мога да се похваля с кой знае колко аналитичен ум. Лесно се обърквам или се губя. А и не съм толкова съобразителен, колкото повечето хора. За рисуването, а може би и за писането, е характерно умението да видиш нещата и хората каквито са в действителност, без да се интересуваш какво се крие зад тях, какво правят или какво искат да направят. В рисуването трябва да виждаш форми, цветове, структура и да оставяш възприятията си да ги попият, без да полагаш особени усилия да ги осмислиш или просто да потърсиш в тях някаква логика. На по-късен етап, разбира се, ако искаш да нарисуваш картина или да напишеш нещо разбираемо и за други хора, трябва да проникнеш в същината на нещата, да ги изложиш във форма, която да можеш да споделиш, да ги поднесеш по начин, който да бъде възприет от материалния, обективен свят, в който всички ние живеем. Но в началото има място единствено за пасивно възприятие. Когато то липсва, вместо картина получаваш илюстрация, вместо литература — журналистика.

Въртя педалите нагоре по Хедър Лейн и с изненада откривам колко малко се е променила от „моето“ време. Струват ми се различни само огромните дървета и миниатюрните дворове пред къщите. Помня, че нашият двор ми се струваше безкраен. Едва сега виждам, и това е нещо, което не би могло да се промени през годините, че дворчетата са не по-големи от трийсет-четирийсет квадратни метра.

Спирам в една пролука между колите. По улицата няма жива душа. Мъжете са на работа, децата — на училище. Представям си как жените или също работят, или стоят по домовете си, чистят, оправят легла, готвят, въобще вършат всички онези неща, които една къща изисква.

Когато бях хлапе и живеех тук, нито една жена не ходеше на работа. Честно казано, по време на Голямата депресия никой нямаше работа, дори мъжете. Но тя продължи само пет години, а аз живях тук дванайсет. Не мога да се сетя дори за едно семейство, в което жената да работеше. По онова време мъжете изкарваха достатъчно, за да издържат семействата си, ако, разбира се, изобщо изкарваха нещо.

Сега обаче плащат на работещите хора, независимо дали са мъже или жени, едва половината от онова, което е необходимо за издръжката на едно семейство. Или пък всички са подмамени до такава степен от рекламите по телевизията, че са решили да притежават толкова много неща, ето защо и на жените да им се налага да ходят на работа. А може би те не искат да се занимават с домакинска работа и предпочитат да работят като продавачки в магазините, като касиерки, машинописки, лекарки, адвокатки, какво и да е, стига да се измъкнат от къщи.

Наистина нямам представа какво се случва. С годините човек все по-трудно открива логика дори у най-обикновените неща от живота. Сега обаче, докато се оглеждам, сваляйки триножника от колелото, ме озарява прозрението, че всички къщи около мен най-вероятно са празни, че в тях са останали само възрастни пенсионери и майки с кърмачета. Питам се дали се чувстват уплашени, уязвими, след като знаят, че в квартала няма нито един млад човек, който да ги защити, особено в тези времена на необуздано насилие. Сетне през ума ми минава мисълта, че ако в някоя от тези къщи наистина има хора, те най-вероятно надничат през прозорците, скрити зад някоя завеса, и се чудят какво правя аз и може би се страхуват мъничко от мен. Ще видим какво ще стане.

Намествам статива си и разгъвам краката му на едно място за паркиране досами тротоара срещу старата ми къща, но малко по-надолу от пряката, по която дойдох, почти до ъгъла с Чърч Лейн. Къщата, в която живях, е петата, ако броим от ъгъла на Хедър и Кросли насам. Искам да я нарисувам по същия начин, по който направих пейзажите от Дюи Стрийт, да разположа дома си в дясната половина на платното, а останалата редица от къщи — в центъра. Искам да уловя и част от къщите от отсрещната страна на улицата.

Благодарение на тревните площи отпред тази улица е по-широка от останалите; къщите, изправени една срещу друга от двете страни, не са толкова близко, както в квартала на леля Едит, и затова намерението ми да ги побера в картината е по-трудно осъществимо. Може би трябва да взема по-широко платно.

Тези къщи са били построени през двайсетте, има-няма пет години преди началото на Депресията. Покрай задната част на всяка минава алея, която завършва с гараж, толкова тесен, че побира само една кола. Колите днес са много по-големи отпреди и не могат да влязат в тези гаражчета, затова остават паркирани на улицата. Когато мъжете и жените от квартала започнат да се прибират от работа, сигурно трудно си намират място за паркиране. Дори сега повече от половината места са заети. Може би някои ползват автобуси или трамваи, за да отидат на работа, и оставят колите на своите съпруги или съпрузи, за да напазаруват или просто за да пестят бензин. Осъзнавам, че не знам почти нищо за хората, които днес живеят тук.

Тъй като Стоунхърст Хилс е построен на склоновете на хълм, единият край на улицата е по-висок от другия. От мястото, на което съм застанал, по-висок е левият край. Къщата, в която живеех, остава в долния край. Домовете и от двете страни разполагат с миниатюрни дворове отпред, онези от лявата страна са по-стръмни и трудни за косене, онези от дясната страна са малки и равни.

Още една голяма промяна от времето на моето детство: дворчетата и от двете страни на улицата са оградени предимно с метални колчета с вериги на височина метър и двайсет. Така всичко изглежда още по-миниатюрно. Когато бях малък, ние имахме една от малкото огради на улицата и тя бе по-скоро декоративна, висока трийсетина сантиметра и скована от бели дъски и колчета. Днес някогашните тревни площи са се превърнали повече в кошари за деца или за кучета (или и двете) отколкото в истински дворове.

Освен това голяма част от покритите входни веранди, които някога бяха дървени с красиви парапети и дървени стъпала, днес са заменени от метални парапети и бетонни стъпала. Това придава на квартала по-строг вид, засилва усещането за бедност. А може би аз съм се променил. Никога преди не съм смятал квартала си за бедняшки, но сега, завръщайки се в него след толкова години, той наистина ми изглежда западнал.

От друга страна, в много от дворовете са израснали дървета и сега улицата е потънала в зеленина и не изглежда така гола, както си я спомням от детските ми години. Някога дърветата се брояха на пръсти и едно от тях растеше пред дома ни, топола, посадена точно на границата между нашия двор и този на съседката ни Джийн Робин.

Къщите, макар и залепени една за друга, бяха построени по двойки. Първите две имат островърхи покриви, следващите две са с плоски покриви и така чак до края на улицата. Всяка двойка къщи са с обща предна веранда с отделни стъпала. Дворчето отпред също е общо, като за граници му служат верандата от едната страна и първата къща от следващата двойка от другата страна. Така цялата улица, насечена от този повтарящ се шаблон „двор-веранда“, се превръща в едно цяло.

На заден план в картината, в самия край на Хедър Лейн ще нарисувам Чърч Лейн и ще загатна старото бейзболно игрище. Платното ще изобразява неща, които виждам с очите си, други, които си спомням, и трети, които съществуват единствено във въображението ми. В известен смисъл всичките ми картини следват тази схема, те са миниатюрни светове, които съм сътворил за себе си. Предполагам, че и в писането използвам същите съставни части.

Разполагам платното върху статива, дърпам чекмеджето, вадя палитрата и я поставям отгоре му, взимам молив и въглен и започвам да скицирам. Център на картината ще бъде електрическият стълб, който се издигаше пред къщата на семейство Фенимор. На него бяхме заковали голяма кошница за плодове и той се бе превърнал в нашия баскетболен кош. Спомням си, че когато за пръв път влязох във физкултурен салон и видях истински кош с мрежичка, бях на дванайсет или там някъде, останах разочарован, че няма кошница, а дървеното табло отзад много улесняваше отбелязването на точки.

Високо над мястото, където бяхме сложили нашия „кош“, се издигаше улична лампа, благодарение на която можехме да играем и след като мръкне. В онези дни по улицата не минаваха много коли. Всички точки трябваше да бъдат отбелязвани от директни попадения, не се позволяваха никакви отскачания или рикошети. Стреляхме направо, изпращайки топката в парабола, така че да мине през наклонената кошница. Мачовете ни завършваха с много малко отбелязани точки.

Ще ми се баскетболът, който се играе днес, да притежаваше поне мъничко от този старовремски привкус. Би било лесно да се махне таблото и кошът да се вдигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Така играта няма да се превърне в запазена марка за уродливи дългучи, а умението и точността ще придобият по-голяма тежест. Само че шансът това да се случи е равносилен на вероятността играчите на американски футбол да свалят нелепите си подплънки и да заиграят като ръгбистите. Макар че със сигурност броят на синините и ожулванията ще се увеличи, уврежданията на мозъка и на вътрешните органи ще намалеят. Убеден съм, че така играта ще стане далеч по-приятна както за зрителите, така и за самите спортисти. Ние, американците, като че ли си падаме по разни ненужни дрънкулки, които уж придават повече фасон. Ще бъде страхотно един баскетболен мач да завърши с резултат двайсет на седемнайсет например.

Уличното осветление си е същото като едно време и това ме изненадва. Същите старомодни лампи с нещо като абажур от гофрирана ламарина и гола крушка под него.

Поставям уличния стълб в центъра на скицата и започвам да меря пропорциите, правя изчисления или корекции, чрез които да вкарам в композицията всичко, което съм намислил. Постепенно потъвам в атмосферата на тази улица. Спомням си неща, които смятах за невъзможно да си припомня. Спомням си дори неща, за които знам, че никога не са се случвали.

От лявата ми страна пред една от къщите, кацнали на хълма, рисувам няколко бетонни стъпала. Именно пред тях играехме на „ръбчета“ с топки за тенис. Хвърляхме топката срещу стъпалото и тя отскачаше според това коя част от стъпалото бе ударила. Ако удареше ръбчето, отхвърчаше чак от другата страна на улицата и падаше върху отсрещния тротоар или дори в някой двор. Човек можеше да играе и сам, но обикновено играехме по двама. Единият хвърляше топката, другият чакаше тя да излезе в аут, за да дойде неговият ред. Успееше ли някой да улови отскочилата топка, получаваше точки. Броят им се определяше от набор сложни правила, по които играчите лесно стигаха до споразумение. Сега щеше да е доста трудно да се играе на „ръбче“ най-вече заради високите огради от двете страни на алеята, водеща към стъпалата.

Напуснахме Филаделфия през 1930 година, малко преди „Дженерал Електрик“ да затвори завода си. През следващите три години — от 1931 до 1934, татко нямаше постоянна работа. Наемаха го по един или друг проект от федералната Програма за подпомагане на изкуствата и не бяхме в състояние да плащаме наема цели три години. Тъй като така или иначе никой нямаше пари да си плаща наема, не ни изгониха, но пък натрупахме огромен дълг. Наемът беше двайсет и осем долара на месец. Днес това са малко пари, ала когато изкарваш мизерна надница, са страшно много. По това време баща ми започна да кове веранди, за да изплаща наема.

Не знам как, но успя да изплати дълг от хиляда долара. Тези хиляда долара бяха повече, отколкото родителите ми бяха притежавали някога или бяха мечтали да притежават. Докато помагах на татко в тази работа, прекарах някои от най-щастливите дни в живота си.

Осъзнавам, че съм направил улицата по-широка, отколкото е в действителност, така че мога да я нарисувам чак до Чърч Лейн и бейзболното игрище. За да компенсирам, събирам къщите отляво по-близо една до друга, а някои дървета уголемявам и ги скицирам надвиснали над улицата. Това е незначително изкривяване на пропорциите, а не изкривяване на реалността пред мен; причината е в начина, по който искам да си спомня тази улица. Вече съм нахвърлил най-важните неща, композицията на предния план, улицата, средния план с приближените една до друга къщи, сред които изпъква моята, и накрая задния план, голяма част от който — ако не броим бейзболното игрище и няколко големи дървета е зает от небето.

Започвам да работя върху някои от детайлите. Когато скицираш или рисуваш нещо, което се намира пред очите ти, забелязваш удивителни неща. Връзката между тухлите и мазилката или между тях и дървените елементи например. Всичко това е било грижливо изчислено от някой отдавна починал архитект и е останало незабелязано от мен, както и, сигурен съм в това, от повечето хора, които са живели или живеят тук. За мен това е една от основните причини да рисувам, да се съсредоточа, да подчертавам, да доразвивам обикновеното, да помагам на хората да оценят колко много красота има в ежедневието им.

Насред това задълбочено наблюдение, усещам как вратата на къщата, в която някога живеех, се открехва. На прага застава млада жена, облечена в пеньоар от синьо кадифе. По петите я следва куче; те слизат по стъпалата и се озовават насред ограденото дворче. В него не е останала много трева, което означава, че кучето прекарва по-голямата част от времето си именно тук. Учуден съм, че го пускат у дома си през нощта. Прилича ми на мелез между шпиц и немска овчарка, с тази разлика, че е доста дребничко и козината му е на петна. Удивително, но (дали пък причината не се крие в самото стечение на обстоятелствата) палето ми напомня на кучето, което навремето имаха съседите през две къщи от нашата. То принадлежеше на едно момче на име Боби Холис; той също вече е покойник. Кучето се казваше Рекс и имаше на хълбока си продълговат белег от изгаряне, който преминаваше и през корема, фантазирахме си какви ли не неща за Рекс и неговия белег, как например е избягал от някой горски пожар или как е бил заловен от индианци, които са го измъчвали с огън. Това беше първото и единственото куче, с което съм успявал да установя някаква близост. Беше животно, което обичаше деца. Облягахме главите си върху него и четяхме книги, а то се изтягаше, сякаш най-естественото нещо за едно куче на този свят бе да играе ролята на жива възглавница. Единственият проблем беше, че много пърдеше.

Жената оставя между оградата паничка с някакви остатъци от храна, предполагам; кучето лакомо им се нахвърля, а тя затваря вратичката в оградата. Понечва да се прибере у дома, но ме вижда и се спира. Загръща по-плътно пеньоара си. Качва се на верандата и отново ме поглежда. Постоява така няколко минути и явно осъзнава, че наблюдавам именно нейната къща. Не вижда нищо освен задната част на статива и опакото на платното. Платното със скицата е обърнато към мен. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че всъщност платното се намира под прав ъгъл спрямо дома й.

Решавам, че моментът е подходящ да се запознаем и да се опитам да разсея страховете, които би могла да изпитва. Затова й подвиквам:

— Здравейте! Едно време живеех в тази къща. Живях тук като малък в продължение на дванайсет години.

Тя продължава да ме гледа. Затова решавам да излъжа:

— Роден съм в спалнята откъм улицата.

Не зная защо лъжа, просто искам намерението ми да нарисувам дома й да прозвучи по-мотивирано. Лъжата обикновено е безсмислена. Поне в повечето случаи.

Понякога обаче някоя дребна лъжа може да помогне. Не вреди никому, а може да направи живота по-вълнуващ. Писането на книги например е контролирана лъжа. Може би докато завърша тази картина, ще обясня на десетина минувачи, че съм се родил на десет различни места.

Зная, че непознатата ме чува, но въпреки това не помръдва. Стърчи там и ме зяпа. Придърпва още по-силно реверите на пеньоара. Заобикалям статива.

— Рисувам дома ви, госпожо, къщата, в която живеех като дете.

При тези думи тя се обръща и влиза забързано у дома си. Решавам, че запознанството ни не е потръгнало, и се залавям отново с картината. Почти е време да нанеса фона.

За целта заобикалям статива и започвам да вадя някои по-прозирни бои. Залавям се за работа. Рисуването на фона отнема малка част от времето, необходимо за цялостното завършване на една картина, но е изключително важно. Именно на този етап се взимат някои от най-важните решения. Докато рисувам, решавам да вдигна поглед и забелязвам, че жената от къщата на моето детство е излязла да премете верандата. От време на време ме поглежда крадешком. Всеки път, щом уловя погледа й, аз се усмихвам и й махам с ръка или с четка. Искам да разбере, че съм настроен приятелски, че няма от какво да се притеснява. Опитвам се да си придам колкото е възможно по-невинен и безобиден вид, което никак не е лесно, когато става въпрос за едър седемдесетгодишен мъж с брада. Хората предполагат, че ти си поредният мръсен дядка, който не би трябвало да се разхожда самичък по улиците.

Наблюдавам я как мете; вече е слязла по стъпалата; очевидно е доста дейна и жизнена жена. Има черна коса, бледо лице и ясни сини очи, които виждам дори от това разстояние; определено е ирландски тип. Странно, но ми напомня за майка ми, може би поради типично ирландската й забързаност.

Колелцата в ума ми се задвижват едно след друго. Сега пък ми напомня за сестра ми, а това е нещо, за което не искам да се сещам, не и в този момент. Задачата ми днес е да нарисувам тази картина и да отида в кафене „Триъгълника“, където да изпия няколко бири. Божичко, колко трудно ми е да прогоня този спомен! Зная, че ще преодолея мъката, трябва да го направя, но всичко се случи толкова внезапно.

Докато непознатата ту мете, ту ме наблюдава, не пропуска да надзърта през вратата с мрежа против насекоми и да хвърля по едно око и на бебето, което е оставила у дома си. Същинската врата, онази със стъклото, гравирано на ромбове, и с красиво извитата месингова дръжка, вратата, през която аз самият обичах да надничам като дете, бе отворена, но другата с мрежата бе затворена. Струва ми се, че там има малко детенце, около двегодишно, което се подпира на мрежата. След няколко минути майката се прибира вътре.

Май съм напластил прекалено много боя във фона и тя започва да се стича; затова избирам малка четка, мацвам черна боя и повтарям някои от контурите на скицата, за да съм наясно къде какво да рисувам. Обикновено не правя така, но този път композицията е толкова сложна и изкривяванията в пропорциите са толкова големи, че изпитвам необходимост добре да подготвя основата, преди да се захвана със същинското нанасяне на боите.

Слънцето се показва иззад облаците. Небето засиява още по-лазурно и над края на улицата се струпват удивително красиви бели пухкави облачета. Едва ли ще се задържат дълго, но точно от тях се нуждае моята картина; тези облаци изразяват моето усещане за стабилност и реалност, съчетано с чувство за лекота и ефирност.

Оставям четката и се взирам в облаците. Носят се съвсем бавно, мога да уловя движението им просто като затворя едното си око и измеря разстоянието спрямо телефонния стълб. Долу, където се вижда Чърч Лейн, цветът им е лазурносин, но по-нагоре прелива в кобалтово и накрая завършва с къдрави бели дантели.

Слагам още бои върху палитрата, допълвам цветовете, останали от предишната картина, и добавям някои, които не са ми трябвали тогава.

Децата започват да се прибират по домовете си за обяд. Някои са с униформа, същата униформа, която носех и аз, когато ходех на училище. Енорийското училище „Сейнт Сирил“ се намира на четири пресечки оттук. Други хлапета носят джинси и пуловери, явно идват от общинското училище в Стоунхърст, което е малко по-далеч от енорийското. На всеки четири деца с униформи се пада по едно с обикновени дрехи, затова си вадя извода, че кварталът си е останал предимно католически, какъвто бе и по времето, когато живеех тук. Е, не е населен само с ирландци както някога, а с католици от всякакъв произход — ирландци, поляци, италианци, немци, чехи… Нямам представа защо един най-обикновен квартал е останал обвързан с една-единствена религия толкова дълго време. Не е чак толкова близо до католическото училище, което се намира отвъд Лонг Лейн, на практика в друг град — Ийст Лансдаун.

Хлапетата се носят забързано към мен. Прибират се у дома само за обяд, затова не носят чанти или учебници.

Те обаче умират от любопитство да разберат какво точно правя! Не мисля, че някое от тях е виждало досега уличен художник. Опитвам да си представя как бих реагирал, ако аз се прибирах у дома от училище и срещнех на улицата възрастен мъж с триножник да рисува огромна картина. Щях да си помисля, че е откачен. Сигурен съм, че повечето деца си мислят абсолютно същото.

Задават ми обичайните въпроси. „Защо правиш това?“ „Някой плаща ли ти?“ „Колко време ти отнема?“ „Какви са тези бои? Маслени ли са?“

Сетне пожелават да узнаят къде живея. Разказвам им как съм живял тук като дете, но пояснявам, че сега живея в Париж. Едно от тях, момиченце, пита:

— Париж, Франция ли?

Отвръщам, че живея точно там, но съм американец. Молят ме да кажа нещо на френски. Изломотвам няколко лесни израза. Това направо ги смайва. Наистина съм същество от друга планета.

Сега пък се интересуват дали продавам картините. Обяснявам им, че преди съм ги продавал, но вече не го правя. Колко ли струва една картина като тази? Не ми се ще да им казвам. Сумата няма нищо общо с парите, които родителите им изкарват с тежък труд. Ужасно несправедливо е. Казвам им, че рисувам за удоволствие и не продавам картините.

Спрях да ги продавам, когато започнах да изкарвам пари с писане на романи. Нямаше смисъл да продавам платната си, след като вече имах възможност да купувам картини. Май двамата с жена ми сме най-големите живи почитатели на живописното ми творчество.

Едно от децата сочи обувките ми. Обул съм маратонки за бягане „Найки“, които здравата съм износил. Вече не обичам да нося обикновени обувки.

— Ей, вижте, има „Найки“, сигурно е много богат.

Хлапетата се скупчват около мен. Всичките говорят едновременно. Думите, които чувам най-често са:

— Виж това! Виж онова! Виж това! Виж онова!

Удивително колко различни езици и изрази можеш да срещнеш в един квартал. Спомням си някои от фразите, които използвахме като деца. С изненада установявам колко много приличат тези деца на нас самите на техните години. Причината може би се крие във възрастта им, но като че ли е по-дълбока; дали пък не става въпрос за някакъв специфичен подвид, неподвластен на времето, на атомните бомби, войните, икономическите кризи, наркотиците и всичко останало? Изглеждат ми уникални, неповторими по същия онзи начин, по който бяхме самите ние. Познавам френските деца, както и тези от Ню Джърси и Калифорния, но тези тук са различни. Малкият анклав от моето детство е оцелял непокътнат през годините. Успявам дори да забележа различни типове в групата, която ме е заобиколила. Ето един едър гръмогласен малчуган, който все бута останалите, без да обръща внимание на нищо. Познавам го отпреди петдесет години. Дори си спомням името му. Тук сякаш има точно копие на всяко едно от децата, с които съм израснал. Няма как да не потърся в групичката някой, който да прилича на мен или на сестра ми. Не е лесно да си спомниш как точно си изглеждал някога, трудно е да прецениш външността си обективно, но съм сигурен, че двамата с нея имаме свои двойници.

Децата най-сетне започват да се разотиват, майките им ги очакват за обяд, поне предполагам, че е така, освен ако нещата не са се променили от времето, когато живеехме тук. Ако пък майката на някое от тях не си е у дома, то ще трябва само да си приготви обяда. Голямото междучасие продължава едва един час и поне половината от времето се губи в пътя до дома и обратно към училище. Когато учех в същото училище, някои хлапета носеха обяда си в хартиена кесия. Ако съдя по децата около мен, почти никой не го прави сега. Може би монахините не им позволяват. Ако някои ученици останат да обядват в училището, една от тях също ще трябва да остане, за да ги наглежда.

Малко след като децата си тръгват и аз се захващам отново с картината, точно пред мен спира кола. Стар „Рамблър“. Модел от шейсетте години, какъвто рядко се среща днес. Имаше дори една песен, посветена на него. Тази кола създаде „Америкън Мотърс“, които пък едва не вкараха свой човек в Белия дом. Странни неща се случват по света.

От колата слиза млад мъж с грижливо вчесана назад коса и си проправя път сред няколкото хлапета, които продължават да се въртят около мен. Изглежда здравеняк, но е нисичък и набит; на вид е доста млад, давам му не повече от осемнайсет или двайсет години, възрастта, на която самият аз заминах да убивам или да бъда убит, защитавайки своя добър стар квартал. Крачи бавно към мен, присвива заплашително рамене и застава зад гърба ми широко разкрачен. Стои така в продължение на няколко минути. Прави крачка напред. Толкова е близо, че ми пречи да рисувам. Поглеждам го и мигновено проумявам, че е човек, който създава проблеми. Усмихвам се.

Започва, да ми задава въпроси. Сериозни въпроси от рода на „Кой сте вие?“ или „Какво, по дяволите, правите тук?“ Ако не беше толкова млад, щях да си помисля, че е цивилно ченге.

Опитвам се да му обясня. Не съм длъжен, но хич не ми се ще да се счепкам с този побойник и евентуално да пострадам. Едно от нещата, които стават все по-трудни с възрастта, е привикването с мисълта, че не мога „да се грижа“ за себе си. Прекалено стар съм. Започвам все по-добре да разбирам как се чувстват жените и защо толкова много от тях взимат уроци по карате и прочие простотии само за да се почувстват в безопасност. Не владея карате и не искам да го владея. Повечето хулигани, с които съм се сблъсквал, не носят сака или якета, така че не мога да ги хвана за реверите например, а каратето, джудото и другите бойни изкуства като че ли зависят точно от това — да хванеш другия за реверите. Затова отговарям на въпросите му.

— Живях в къщата отсреща чак докато навърших седемнайсет. Оттогава не съм се връщал в квартала и сега искам да нарисувам стария си дом и някои от местата, където съм живял.

— И за к’во рисуваш тая картина?

— За себе си, един вид сувенир.

— Ча’й са да ти обесна нещо — нито хората дет’ живеят в оная къща, нито некой от квартала ще ти купи тая картина? Ясно ли е?

— Знам, знам. Както ви казах, рисувам я за себе си. В това няма нищо лошо. Да не би да живеете в някоя от тези къщи?

Той започва да се смее, сетне изпада в лудешки кикот. Изтрива сълзите си с опакото на дланта си и продължава да се смее гръмогласно.

— Божичко, ча’ай да разкажа това на Пег. Ама че история, мамка му! Мале, скапаният свет целият се е побъркал!

Той сочи някогашната ми къща.

— Сестра ми живее там.

И продължава да се смее като луд. Очите му са кръвясали.

— Звънна ми по телефона, направо ме изкара от леглото. Накара ме да хукна като луд. „Ела, вика, на улицата има някакъв побъркан тип с една джаджа, дето прилича на паяк. Разправя, че щял да рисува къщата ми“.

Отстъпва крачка назад, така че да продължа да рисувам, но сега пък аз съм заинтригуван от разговора. Започвам да виждам иронията в цялата случка.

— Чат ли си? Сестра ми Пег е страшна паника; разбрала била, че ще рисуваш къщата й. Притеснила се, щото Бъд, мъжът й, де, боядисал къщата т’ва лято.

Смее се толкова силно, че не може да продължи. Представям си как сестра му наднича през прозореца и се чуди на какво толкова се смеем, защото сега вече и аз избухвам в смях.

Явно е решила, че се каня да вдигна скеле, да докарам кофи с боя и да боядисам къщата й. Толкова е лесно да се обърка човек.

Оказва се, че името на младежа е Дик. Стискаме си ръцете и той ме кани да вляза и да изпия чаша кафе със сестра му Пег. Сигурен е, че и тя ще се забавлява на шегата, нищо, че е за нейна сметка.

Моментът е подходящ за почивка, затова оставям нещата си на улицата, хлапетата няма да ги докоснат. Само ще минат забързано край тях по обратния път към училище. Искрено съм щастлив, защото ще вляза в дома, който означава толкова много за мен.

Прекосяваме улицата, изкачваме стъпалата и се озоваваме на верандата. Оглеждам се. Всичко е толкова познато. Прекарал съм хиляди часове на тази веранда. Ако взема предвид единствено съзнателния си живот, няма друго място на тази земя, на което да съм прекарал повече време.

Пег ни очаква на прага с бебето в ръце.

Дик се провиква:

— Всичко е наред, Пег. Той е живял тук, без майтап, и с’а ще нарисува къщата на картина. Хич не се опитва да я продаде, прави я за себе си. Нема от к’во да се притесняваш.

Тя започва да се смее. Смее се силно, почти истерично. Оставя детето. Преоблякла се е в джинси и пуловер с V-образно деколте. Обула е мръснобели маратонки за тенис. Обръща ни гръб, прекосява хола и се озовава в кухнята. Аз стоя като омагьосан. Не мога да повярвам колко добре са се запечатали в паметта ми всички детайли, всяко кътче, как мигновено разпознавам нещата, които не бях в състояние да си спомня; разположението на фалшивата камина или на свода между хола и кухнята например. Едва сега виждам, че сводът вече го няма. Ъглите му са изправени и от двете му страни са заковани лавички. Това, което виждам, всъщност са спомени.

Откривам и други разлики. Стаите са мебелирани по модата, предпочитана от хората от най-долната прослойка на средната класа в наши дни, а не от времето на моите родители. Подът е покрит с мокет от край до край, вратата вляво между кухнята и хола е избита и на нейно място е направен барплот. Не липсва и обичайният огромен телевизор, който, разбира се, е включен. Забелязвам, че две от хлапетата, които ме разпитваха навън, сега седят пред телевизора, ядат препечени сандвичи със сирене и пият мляко. Детенцето, което видях по-рано, седи при тях. Момчето е на осем може би, а момичето изглежда с две-три години по-малко, разликата им е същата както при мен и Джийн. Може би това момче е моят двойник, който търсех навън. Хубаво ще е ако момиченцето се окаже Джийн.

Младата жена на име Пег се скрива в кухнята. В кафеварката имаше горещо кафе и тя ни налива по чашка. Двамата с Дик се настаняваме на столовете пред барплота. На стената, където е била рамката на вратата, е монтиран телефон. У дома ни никога не прокарахме телефон. Пег сяда от другата страна на бара, в кухнята. Виждам какво удобство предоставят избитата врата и барът, през който може да се сервира. Освен това така Пег надзърта в хола и наглежда децата. За да може да прави същото, майка ми винаги слагаше дъската за гладене на прага между кухнята и хола. Никога не ми бе хрумвало защо слагаше дъската за гладене точно там. Сега вече знам.

Странно ми е да си представя колко по-лесно щеше да е за нас да бяхме направили същото — да избием едната врата и да поставим бар. Татко беше дърводелец, щеше да го направи за един уикенд и да улесни живота ни неимоверно. Когато се прибирахме от училище, винаги се хранехме на масичката в кухнята точно където сега е застанала Пег. Тази масичка заемаше почти цялото пространство, но сега тук има толкова място. Разбира се, ние не притежавахме къщата, така че татко едва ли щеше да получи разрешение за промените. Да не говорим, че по онова време никой нямаше барплот у дома си. Те излязоха на мода чак след Втората световна война.

Пег се интересува какво правя тук, къде живея. Наистина ли съм роден в спалнята на втория етаж? Тръпки я побивали при мисълта, че някой наистина се е родил там горе. Надява се, че поне никой не е умрял в тази къща. Напомня ми за дъщеря ми Кейт на нейната възраст, в нея има нещо едновременно жизнено и уязвимо, като у Кейт.

Пег също е хубаво момиче. Оказва се, че е на двайсет и девет, шест години преди възрастта, на която Кейт загина. Момчето на име Боби е навършило девет, а Алис, момиченцето, е на седем. И двамата учат в „Сейнт Сирил“. Личи си по униформите. Когато казвам на Пег и на Дик, че и аз съм учил там, те не могат да повярват, че училището и черквата съществуват толкова отдавна.

Нямат намерение да ме обидят, но проумявам до какви изводи стигат, съдейки по външния ми вид. Аз съм плешив, брадат седемдесетгодишен старчок; и на мен не ми е лесно, като се погледна в огледалото. Сякаш някъде в съзнанието ми живее илюзията, че все още съм на четирийсет или на четирийсет и пет; това не е ли откачено? За тях явно съм някакво изкопаемо. Трудно ми е да свикна с напредналата си възраст.

Издигам се в очите им, когато им съобщавам, че живея в Париж. Не зная защо, но имам нужда от това. Обикновено самочувствието ми е достатъчно, за да не си прося признание или уважение, но точно сега не съм на себе си. Искам те да ме възприемат като ценен интересен събеседник. Като казвам „те“, имам предвид Пег. Дик и без друго не е особено впечатлителен и не се трогва лесно. Пег има светлосини очи. Много е красива, бледото й лице е обсипано с лунички, а косата й е гарвановочерна. Може би е качила четири или пет килограма над обичайното си тегло. Отблизо ми напомня още повече за леля Лора, каквато трябва да е била навремето, когато двамата с чичо Дик ме взимаха на разходка в хубавата си кола. Разликата е, че косата на леля Лора бе рижава. Пег има всички белези на червенокосо момиче. Може би си боядисва косата, тя е толкова черна, че повече не може. Но пък от друга страна, кой ще си боядисва косата черна, ако естественият й цвят е червен?

— Женен ли сте? Имате ли семейство?

Опитва се да ме постави в познати рамки, да ме извади от света на фантазиите и да ме пренесе в ситуация, в която може да се справи. Пали цигара. Само в Европа или тук, но сред по-бедните слоеве можеш да срещнеш млади хора, които пушат. Пали цигарата със запалката, която взима от барплота. Издухва дима през ъгълчето на устата си, по-далеч от мен.

— Да, женен съм вече повече от четирийсет години. Имаме четири деца. Най-голямата ни дъщеря щеше да бъде на твоята възраст, имаше семейство и единайсетгодишно момченце. Имаме и син, който също е женен и има две момиченца. Преподавател е в Турция. След него ни се роди дъщеря, която преподава в училището на ЮНЕСКО в Ханой, Виетнам. Най-малкото ни дете е момче, което сега е на двайсет и шест и прави магистратура в университета в Ню Джърси. Съпругата ми преподаваше в американското училище в Париж, пенсионира се съвсем наскоро. Там учеха и децата ни. В момента тя пътува, отива на гости на дъщеря ни във Виетнам. Както виждаш, пръснати сме по целия свят.

Поглежда ме право в очите, докато дръпва от цигарата:

— Не може да бъде! Не мога да повярвам! Какво правите тук, след като жена ви е във Виетнам? Да не сте разделени или нещо подобно? За пръв път чувам сама жена да ходи във Виетнам.

— Не. Просто тя искаше да отиде, а аз — не, затова реших да се върна в родния си град и да порисувам усилено в продължение на месец. Отседнал съм в дома на леля ми и чичо ми в Югозападна Филаделфия.

Не съм сигурен дали ми вярват или не. Дик става.

— Е, Пег, май си в безопасност. Требва да се прибера и да се избръсна. Следобед съм на две интервюта за работа, едното е за дистрибутор в „Ей&Пи“, после требва да се отбия в бюрото за безработни.

Обръща се към мен и протяга ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, сър. Дано да стане готина картина. Ще се радвам да я видя, като я свършите. Може би ще ми позволите да я щракна на фото.

След което отново се обръща към Пег.

— Чао, миличка. Мама каза, че мож’ да се отбие по некое време следобед. Днес свършва работа по-рано.

На тръгване разрошва косата на Боби и целува двете по-малки хлапета. Те не откъсват очи от анимационното филмче по телевизията. Чувствам се някак си неловко да остана сам в къщата с тази красива млада жена. Когато Дик излиза, тя заобикаля барплота и минава покрай мен:

— Ей, вие двамата, бягайте горе да си измиете лицето и ръцете и да се срешите. След пет минути трябва да тръгнете за училище.

Двете по-големи деца се надигат неохотно, тръгват заднишком към стълбите и бавно изкачват стъпалата, като непрекъснато се извръщат, за да не изпуснат от поглед телевизора. Най-малкото не помръдва. Децата са оставили чиниите и чашите си на пода. Пег се навежда и ги взима, вади хартиена салфетка от задния джоб на джинсите си и избърсва лицето на бебето. Приятно ми е да наблюдавам движенията й, много са премерени, в тях няма нищо излишно и в същото време са изключително грациозни. Питам се дали и майка ми е била такава, а аз просто не съм я забелязвал. Когато си малък, приемаш всичко около себе си за даденост, за нещо, което се разбира от само себе си. Джинсите й не са дизайнерски, но й стоят сякаш са от някаква скъпа марка. Понякога се чудя дали някога плътските ми желания ще угаснат. Мога да се оправдая, че като човек на изкуството просто се любувам на едно красиво създание, но в мислите ми има нещо повече. От Пег би излязъл чудесен модел, но не за това си мисля в момента. Божичко, какви похотливи мисли тая за жена, по-млада от собствената ми дъщеря! Съвсем честно мога да заявя, че никога не съм изпитвал подобни мисли към собствените си дъщери, може би е условен рефлекс, може би в нормалните човешки същества е закодирано отвращение към кръвосмешението.

Когато Пег се връща зад барплота, вече допивам кафето си. Тя се обръща и взима кафеварката.

— Искате ли още малко?

— С удоволствие, Пег, но по-добре да тръгвам. Изпия ли още една чаша, ръката ми няма да бъде твърда и не ще успея да завърша картината. Светлината е добра. Ако слънцето се задържи така още мъничко, ще направя всички основни светлосенки. — Ставам от стола. — Благодаря. Трябва да се хващам на работа, Пег. Благодаря за гостоприемството. За мен беше удоволствие да се запознаем.

— Няма нищо. Ако ви се допие кафе или ако имате нужда от почивка, почукайте на вратата. Ще бъда тук цял ден. Бъд няма да се прибере преди шест.

Усмихва се. Усмихвам се и аз. Атмосферата определено е заговорническа. Усещам, че й доставя удоволствие да флиртува с по-възрастен мъж. Изглежда, че много млади жени се забавляват по подобен начин. А може би това е плод на въображението на един „мръсен старец“.

Озовал се навън, поглеждам картината по нов начин. Определено се получава добре. Имах намерение да потърся някое магазинче или кафене, откъдето да си взема голям италиански сандвич, но заради изпитото кафе, а и заради времето, което изгубих в дома на Пег, решавам да пропусна обяда. И без друго съм качил поне пет кила. Разходката с колелото ми показа, че не съм в толкова добра форма, колкото си въобразявах. Няма да ми стане нищо, ако пропусна обяда.

Заемам се с картината. Започвам с най-трудните места, сетне довършвам фона. Не работя по обичайния начин, по който наслагвам боите, но точно с тази картина идеята ми се струва добра. Решавам да започна с небето, каквото е в момента, лазурносиньо, една идея по-тъмно отпреди час, комбинирано с небето от спомените ми.

Преди да се усетя, преминавам в друга реалност; време, място, тяло — всичко това е забравено, погълнато от картината. Странно как едно парче плат, намацано с бои, може да стане по-реално от самата реалност, да се превърне в място, в което да се озова, из което да се движа.

Тихо е. По улицата не минават коли, а може би просто не ги забелязвам. Както подозирах, в делничен ден, когато мъжете и някои жени са на работа, а децата са на училище, на улицата няма жива душа. Толкова е различно от Париж, където гъмжи от живот по всяко време на деня или на нощта. Тук всичко е по-затворено.

Тъкмо когато работя върху един детайл от края на улицата, онази част от нея, която е чиста фантазия, плод на моите спомени, а не нещо, което виждам с очите си, усещам нечие присъствие край себе си. Пег. Помъкнала е бебето със себе си. Поставила си е очна линия и така изглежда още по-привлекателна.

— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе? — пита, неусетно преминавайки на „ти“.

Поглеждам я. Вперила е поглед в картината.

— Много си добър. Небето е като истинско.

— Благодаря. Радвам се, че ти харесва. Както виждаш, не се придържам съвсем точно към действителността, част от нещата са каквито си ги спомням.

— Ще ми се улицата ни да изглеждаше точно такава. Повечето местни хора не поддържат добре домовете си. Смятат ги за „отправни точки“, дошли са тук временно, докато си стъпят на краката и могат да си позволят нещо по-хубаво.

За пръв път чувам този израз, използван в подобен смисъл. Когато дълго време си живял извън собствената си култура, непрекъснато попадаш на нови думи и изрази.

Работя върху някои от дърветата на фона на небето. За целта трябва да се концентрирам, а аз се разсейвам.

— Какво представлява къща-отправна точка, Пег?

Смятам, че зная отговора, но ми е интересно какво мисли тя, какво е нейното отношение по въпроса. И без друго темите, на които мога да разговарям с нея, не са толкова много. Потапям четките си в терпентин и ги избърсвам. Решавам, че чаша кафе и разговор с красива млада майка ще ми се отразят добре.

— Това са евтини къщи, които хората купуват като за начало, за да спрат да плащат наем. Надяват се след време да спестят достатъчно пари, да продадат тази къща и да добавят към спестеното, за да си купят „истинска“ къща. Пари обаче трудно се спестяват, освен ако и двамата в семейството не работят, а дори и тогава повечето хора ги харчат със скоростта, с която ги печелят.

— Ще приема поканата ти за още една чаша кафе.

— Чудесно. Заповядай у дома.

Заобикаля ме отляво и тръгва по алеята. Тръгвам подпре й. Чудя се колко ли чифта очи ме следват, докато аз следвам нея. Вероятно не са много. Все още не съм видял никой на съседните веранди с изключение на едно хлапе през пет къщи оттук в посока към склона. Едва ли бе на повече от годинка, ниска ограда му пречеше да се изтъркаля по стъпалата. Онази къща е запазила до ден-днешен оригиналните веранда и дървени стъпала.

Щом се озоваваме вътре, Пег оставя бебето на пода пред телевизора. Обзалагам се, че телевизорът работи поне по шестнайсет часа дневно. Електронна версия на старовремската детегледачка. Дори да няма друга полза от тях, хората пак ще продължат да купуват милиони телевизори, за да ги използват като детегледачки. Същата работа е и с училищата.

Много от приятелите ни са учители в Париж. Повечето са американци и преподават в училището на жена ми. То всъщност започва със забавачка и завършва с дванайсети клас, а годишната такса надхвърля три хиляди долара. Въпреки това учителите смятат, че не им се плаща достатъчно. Все им повтарям, че трябва да се борят за възнаграждението, което получават детегледачките, защото, оставим ли настрана индивидуалните им умения, това е работата, която вършат — заместват родителите.

Сигурен съм в едно — дори да успея да докажа на повечето родители, че децата им ще се учат по-добре у дома с помощта на компютри, видеофилми, аудиокасети, отколкото в училище, че у дома ще научат повече, ще живеят по-щастливо и ще постигнат повече, те пак ще откажат. Причината повечето от тях да изпращат децата си на училище е да ги изгонят от къщи. Ако междувременно научат нещо, добре, но за тях основната функция на училището е да замести детегледачката.

Учителите ще получават повече пари, ако им се плаща като на детегледачки. В момента надницата е два долара на час. Ще взимат толкова за всяко дете. Обикновено учителят преподава на двайсет и пет деца в продължение на пет часа дневно. Това прави по двеста и петдесет долара на ден, което си е съвсем прилична заплата. Повечето учители обаче отхвърлят идеята. Гордостта им се оказва по-силна от желанието им да спечелят повече пари.

И така, бебето на Пег седи пред телевизора. Вероятно като порасне, ще се присъедини към огромното пасивно мнозинство, което очаква всички удоволствия, а и смисъла на живота, да им бъдат поднесени на тепсия. За повечето хора измислените телевизионни герои са по-реални от собствените им семейства, от хората около тях. Когато водят нещо, наподобяващо разговор, те неизменно стигат до един или друг сапунен сериал, до едно или друго шоу или до новините, поднесени по начин, който да им бъде забавен. Не намирам в това нищо забавно. Една от основните причини да заминем да живеем във Франция, бе да спасим децата си от американската телевизия.

Затова поглеждам с известно съжаление към това хлапе, което може да бъде толкова изобретателно и да се забавлява само̀ по най-невероятни начини, а вместо това седи като хипнотизирано и гледа филм след филм. Тези мисли се въртят в главата ми, докато следвам Пег из къщата. Подобни мисли могат да ме изкарат извън релси.

Настанявам се на същото място на бара, на което седях и преди. Кафето е готово, Пег налива по чашка и сяда точно срещу мен. Съвсем близо сме един до друг, защото барплотът е тесен. Вади цигара от пакета, оставен на бара. Взимам запалката и паля цигарата й. Този толкова интимен жест е едно от малкото хубави неща, които откривам в пушенето. Като изключим него, в американската култура няма много място за несексуална интимност между мъж и жена, които просто общуват помежду си. Тя отново издухва дима с крайчеца на устната си далеч от мен. Предлага ми цигара, но аз поклащам глава.

— Какъв е животът в Париж? Жените наистина ли са толкова красиви, както всички разказват?

— Не са по-красиви от теб, Пег, поне повечето от тях. Мисля, че, общо взето, са по-привлекателни от типичната американка. Отделят повече пари и посвещават повече време да бъдат красиви. И се справят по-добре от американките. Във Франция се отделя голямо внимание на външния вид.

— Значи не смяташ, че американките са красиви?

— Мисля, че не знаят как да покажат най-доброто от себе си. Веднъж омъжат ли се, голяма част от тях престават да се грижат за себе си както преди. Във Франция не е така.

Тя се изправя и без да изпуска цигарата, прокарва ръце по плътно прилепналите си джинси.

— Божичко, колко съм дебела! С това бебе не мога да излизам достатъчно. Седя тук по цял ден да го надзиравам и да се самосъжалявам. Откакто го родих, напълнях петнайсет кила и не знам как, но трябва да сваля поне още пет. Като че ли всичко ми се е залепило тук и на задника ми.

Тя пристиска с длани талията си.

— Нямах предвид тебе, Пег. Имах предвид повечето жени, които срещам тук.

Пег отново дръпва от цигарата. Наслаждавам се на разговора, но се боя нещата да не загрубеят. Предполагам, че се чувства самотна и обича да флиртува.

— Когато продаваш картините си, къде ги купуват? Във Франция ли?

— Едно време наистина ги продавах, но вече не го правя. Пенсионирал съм се като художник.

— Стига, бе, прекалено млад си за пенсия. Изглеждаш по-млад от майка ми, а тя продължава да работи.

Обяснявам й, че като художник съм издържал семейството си в продължение на двайсет и пет години, но сега съм писател.

— И какви книги пишеш?

— Романи.

— Наистина ли? Какви по-точно — криминални, научнофантастични или романтични?

— Нищо подобно. Пиша едва от десет години. Първо написах книга за едно момче, което иска да полети, после за един мъж, който остава близо до баща си до сетния му миг и за отношенията му с деветнайсетгодишния му син. Публикувал съм шест романа досега. Не зная как се наричат. За мен са просто книги.

— За деца ли са?

— О, не, сериозни книги са, за възрастни.

Виждам я как се усмихва през дима и отново дръпва от цигарата.

— А има ли в тях неприлични истории?

— Според майка ми, да. Всъщност тя се притесняваше най-вече от нецензурните думи, които използвам.

Оказва се, че бащата на Пег е зарязал майка й, когато Пег е била едва на дванайсет. Преди да навърши шестнайсет, напуснала училище и започнала да работи. На осемнайсет забременяла и „трябвало“ да се омъжи. Божичко, звучи ми до болка познато, това е историята на собствените ми родители. Майка ми е била на деветнайсет, когато съм се родил. Откъсне ли се човек от нормалния живот, лесно забравя, че нещата всъщност не се променят чак толкова много. Някои по-незначителни неща може и да са вече други, но същината на живота си е останала почти същата.

Пег казва, че се бои от съпруга си Бъд. Напиел ли се, ставал непредсказуем. Работел в склада на някаква компания за автомобилни части, работата му била тежка. Преди да се оженят, на три пъти я сменял.

— Не ме разбирай погрешно. Много е добър с децата. А когато не пие, е добър и с мен. Не се оплаквам. Разбери ме правилно.

Разбирам я правилно. Опитвам се да й разкажа как живея във Франция. Разказвам й за по-големите деца, които вече са „свили свои гнезда“. Разказвам й за Уил. Слуша ме внимателно. Гаси цигарата си и не запалва друга.

— Съжалявам, че нямах баща като теб — промърморва. — Децата ти са успели. Всички за завършили колеж, влезли са в университет. Представа си нямат какъв късмет са извадили. Имат баща, на когото му пука за тях. Господи, повечето типове тук не правят нищо друго, освен да се скатават — скатават се от работа, скатават се от семейните си задължения или направо изчезват! Всички си имат любовници, най-вероятно и Бъд. Той се държи като истински баща на Боби, Алис и Джони, но е единственият в квартала, който се грижи така за децата си.

Вади нова цигара. Поднасям й запалката. Налива още кафе и за двама ни. Днес изпивам повече кафе, отколкото за цял месец. Все пак става въпрос за американско кафе. Толкова е слабо и рядко, че виждаш дъното на чашата, все едно е чай. Пег добавя към своето малко кондензирано мляко, но аз се задоволявам само с лъжичка захар. Кръвната ми захар ще скочи до небесата. Но това пък изобщо няма вкус на кафе, не и на кафето, което правят във Франция.

— Имаш ли нещо против да поканя съседката? Казва се Сюзан. Завършила е гимназия и е учила две години в колеж. Работеше в телефонната компания, но сега е в отпуск, защото е бременна. След месец трябва да роди. Тя ще ти хареса, ще видиш, а и ти ще й допаднеш. Освен това е хубава, нищо, че е бременна.

Кимам в знак на съгласие. Пег вдига телефона и набира номера.

— Здрасти, Сюзан! Трябва да ми дойдеш на гости! Видя ли онзи човек, дето рисува на улицата? Дошъл е у нас, непременно трябва да се запознаеш с него… Да, добре. — Засмива се. — Ела, преди децата да са се прибрали. Чакам те.

След което затваря и обяснява:

— Сюзан беше омъжена за един и му роди момиченце, Атина. После се влюби в брата на мъжа си, забременя и двамата избягаха. Мисля, че първият й съпруг беше доволен да се отърве от всичко. И без друго си имаше любовница, така че не създаваше проблеми. Сюзан и Пит се разбират чудесно. Тяхното е най-близкото нещо до любовта, което съм виждала. След работа той винаги се прибира с радост у дома, не е като повече мъже, дето все едно насила ги влачиш към къщи.

Говорим си така няколко минути, докато на вратата се почуква. Пристига Сюзан. Изглежда много елегантна жена. Пег е красива, но Сюзан е красива и елегантна също като жена ми. В напреднала бременност е, но й отива. Идва до мен и ми подава ръка.

— Значи вие сте художникът. Какво, за Бога, намерихте тук, в Стоунхърст Хилс? За човек, който живее в Париж, това е направо долнопробен квартал. Как се казвате, между другото?

— Приятелите ме наричат Бърт.

Пег ни прекъсва:

— Позвъних по-рано на Сюзан и й разказах за теб, за живота ти в Париж и за всичко останало. Надявам се, че нямаш нищо против.

Сюзан е много привлекателна, далеч по-привлекателна, отколкото Пег може да си представи. Очевидно е много умна и знае какво иска от живота.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзан. Не, Пег, нямам нищо против, че си й се обадила. Когато човек рисува по улиците като мен, той малко или много се превръща в обществена собственост.

Пег и Сюзан палят цигари. Едва се сдържам да им обясня каква вреда могат да причинят цигарите на едно бебе. Но пък в края на краищата аз съм натрапникът тук. Нямам право да им проповядвам собствените си идеи и предразсъдъци по отношение на тяхната лична екология. Чудно как така онези страховите надписи на Министерството на здравеопазването изобщо не са им повлияли. Реакцията сигурно е същата, както навремето при сухия режим. Ако обществото не се грижи за теб като цяло, приемаш с подозрение всяка информация, изразяваща загриженост; колкото по-често ти казват, че нещо е глупаво или нередно, толкова повече ти се иска да го направиш.

— В коя част на Париж живеете?

— Ами… малко е сложно. Ателието ми се намира в квартал, който попада в единайсети „арондисман“, в по-лошата част на десния бряг на Сена. Това е район, в който са съсредоточени множество производители на мебели, но всъщност живеем на баржа, закотвена в Сена западно от Париж.

— Сериозно? Живееш на корабче край Париж? Че това е мечтата на всеки! Приличаш ми на Джийн Кели от „Един американец в Париж“. Да не би да живееш с Лесли Карон?

Изненадан съм, че жена на нейната възраст е гледала този филм: Та той мина по кината преди трийсет години! Изобщо не показва истинския Париж, камо ли живота, който водим там, но той, както и музиката на Мишел Льогран бяха част от онзи импулс, който в крайна сметка ме отведе в Париж. Пег налива кафе на Сюзан и допълва чашата ми.

— Сюзан, откъде познаваш един толкова стар филм? Едва ли си била родена, когато го даваха!

— О, двамата с Пит сме истински киномани. Обожаваме архивните филми. Има едно кино в центъра, в което дават само стари филми. Изпипани са толкова добре, в тях няма насилие, а сексът е толкова романтичен… никой не ти го навира в лицето, както правят днес.

Сюзан пуши изискано като кралица. Ако жена ми пушеше, Боже опази, сигурно щеше да държи цигарата си по същия начин. Не крие дима и не го издишва встрани, но подозирам, че не го гълта. Май само се преструва заради Пег, за да си правят компания. Отдъхвам си с облекчение заради бебето.

Разговорът се насочва към Дик, брата на Пег. Явно току-що се е уволнил от морската пехота. Всъщност направо са го изритали, уволнили са го по непригодност, понеже взимал наркотици. Изобщо не му личеше. Пег много се тревожи за него. Дик не работи и прекарва цялото си време в опити да задоволи ужасния си навик. Засега кара само на трева и на кока, но Пег е уплашена, защото знае за какво става въпрос.

Онова, което ме разтревожи у Дик, преди да разбера за наркотиците, бе фактът, че ме нарече „сър“. Мразя да ме наричат така. Чувствам се или като сервитьор, или като офицер от армията. Когато преподавах, веднага откривах черните овце сред учениците си поради навика им непрекъснато да ме наричат „сър“.

Продължаваме да бъбрим, докато изпивам кафето си. Споменавам имената на някои хора, които помня, че живееха в квартала; нито едно от тях не им е познато. Трудно ми е да повярвам, че за по-малко от петдесет години, време, което за мен отлетя като миг, може да настъпи подобна промяна.

Питам дали мога да сляза в мазето. Когато живеех тук, за мен то бе най-важната част от къщата.

— Разбира се, само че вече не го наричаме мазе, а изба. Там правим партита или пък децата слизат да си играят, когато вали. Понякога си мисля дали да не сложим телевизор, така че да си осигуря малко спокойствие тук, горе. Ще трябва обаче да изчакам, докато малкият Джони поотрасне. Все още не мога да го оставя сам. Изкушавам се да го пратя в общинското училище след няколко години. Там има забавачка. Но Бъд ще ме убие, пък и ще иска да тръгна на работа.

Тя става от стола и тръгва към стълбите за мазето. Когато се нанесохме тук, още нямахме хладилник и държахме леда в хладилна кутия вляво от стълбищната площадка. Когато най-сетне си купихме хладилник, поставихме го вляво от вратата към трапезарията. Марката беше „Колд Спот“ и го купихме от „Сиърс Робък“, сега просто „Сиърс“. Трябва да съм бил на осем, когато се сдобихме с хладилника, и ми трябваше доста време, за да свикна с идеята, че от него взимаш, а не оставяш лед. И досега не разбирам принципа на работа на този уред. Помня как се опитвах да убедя майка ми, че трябва непрекъснато да пълним табличните за лед, за да имаме лед, който да охлажда продуктите. Тогава това ми се струваше логично.

Следвам Пег надолу по стълбите. Не мога да повярвам, застлани са с пътека. Нашите стълби бяха най-обикновени, изглеждаха малко по-добре от корабен трап. По петите ми върви Сюзан. Пег се обръща към мен:

— Човекът, който живееше тук преди нас, онзи, от когото купихме къщата, избил стената на гаража, съединил го с избата и направил едно огромно помещение. Заради него я купихме, това е най-голямата стая в цялата къща. На мястото на вратите на гаража беше монтирал прозорци с матови стъкла.

Очевидно е, че се гордее с това помещение повече, отколкото с останалата част от къщата. Трудно ми е да позная някогашното ни мазе. Няма го големият контейнер за въглища. Няма ги и печката, и малката кофа. Дългият коридор от гаража до задната врата на мазето също го няма, нито пък старата вана; нищо не е останало и от мястото, където отглеждах канарчета. Под задния прозорец са монтирани пералня и сушилня.

На мястото на контейнера за въглища има добре зареден бар. Цялото помещение е застлано с мокет и обзаведено като дневна. Много е уютно, като изключим мириса на тютюн, марихуана и алкохол. Предполагам, че вентилацията не е добра въпреки прозорците. Сюзан сяда на канапето, разположено по средата на помещението, и разперва ръце върху облегалката:

— Непрекъснато повтарям на Пит, че трябва да направим същото, но той се прибира прекалено уморен; освен това мисля, че се бои да се захване с нещо толкова сериозно. Все казва, че ни трябва разрешение от кметството, за да бутнем стената на гаража, но аз не му вярвам. Тя не е носеща.

На стената е окачена дъска за дартс; окачена е на същото място, на което я слагахме и ние, когато това беше нашето мазе. В корковата мишена са забити три стрелички. Отивам до нея и ги взимам. От години не съм хвърлял. Отстъпвам няколко крачки назад, отдалечавам се на обичайното разстояние, на разстоянието, от което съм хвърлял стотици пъти като дете. Прицелвам се и се привеждам. Хвърлям трите стрелички, ръката ми все едно се движи на автопилот, сякаш онзи ден съм бил тук и съм играл на дартс. Първите две пропускат с милиметри центъра на мишената, но третата се забива точно в десетката. Оставям ги така. Едно време играехме тук с брат ми, понякога печелех аз, понякога той. По-често той.

— Ей, Сюзан, я го виж! Уж идва от Париж, а хвърля стрелички, сякаш през живота си не е напускал Хедър Лейн. Бъд и Пит с радост биха поиграли с него, а може би не.

Сюзан ми прави знак против уроки от дивана, вдигнала ръка над красивия закръглен корем.

— Мисля, че и ние можем да поиграем с него, а, Пег?

Сюзан се засмива. Пег също. Изчервява се и се обръща към мен:

— Точно това имах предвид. Винаги трябва да си нащрек с нея. Никога не знаеш какво ще изтърси. Голям чешит е!

Разсмивам се и аз. Забавно ми е как тези две млади майки флиртуват с мен. Приятно ми е да ме възприемат като мъж и да се задяват с мен. Очевидно това е част от някаква игра, която двете отдавна практикуват и която най-вероятно не стига доникъде. Същевременно мисълта, че може би флиртуват смело, защото са уверени, че няма да се възползвам, ми действа обезкуражаващо. Аз съм един стар и плешив мъж, с когото те се закачат, както две котки си играят с умряла мишка. Връщам се до дъската за дартс, измъквам трите стрелички и отстъпвам назад.

— Ако трябва да бъда откровен, предпочитам да играя с някоя от вас или и с двете едновременно. Какво ще кажете?

Изпращам трите стрелички една след друга към мишената. Попадението ми е също толкова добре групирано, както и първия път, но нито една не е уцелила десетката.

Пег минава зад бара.

— Кой иска нещо за пиене? Пожелайте си каквото ви хрумне, аз ще ви го приготвя. Преди да се роди Джони, работех като барманка в Уестчестър Пайк. Не бях на пълен работен ден, ходех там само следобедите, когато единствените клиенти са амбулантни търговци и безнадеждни алкохолици.

Сюзан поставя ръце върху издутия си корем и се разсмива гръмогласно.

— Внимавай, Пег. Много е добър. Ще нанесе удар, когато най-малко очакваш.

Отново хвърлям стреличките в бърза последователност, този път изобщо не се прицелвам. Те се разпиляват по мишената.

— По-добре да пропусна пиенето. Искам да поработя още малко, преди да мръкне и да застудее. — Поглеждам си часовника. — Освен това децата ще се приберат от училище всеки момент. Какво ще си кажат, ако заварят майките си в избата да пият алкохол и да играят на дартс?

Усмихвам се. Резултатът в играта ни на шеги и закачки е изравнен. Качваме се по стълбите. Изпитвам усещането, че отново живея тук.

Картината ми изглежда наред. Залавям се за работа, без да се помайвам. Кратката почивка и закачливият разговор ми се отразяват добре. Вече рисувам самите къщи. Местя се ту от едната страна на улицата, ту от другата. Макар че все още е следобед, привикнал съм с утринната светлина, такава каквато я видях за пръв път, окъпала моята къща в слънчеви лъчи. Работя в продължение на половин час, после хлапетата отново се появяват на път към дома. Този път носят чанти и учебници. Наобикалят ме. Питат как се казвам. Отвръщам им да ме наричат Бърт. Доста се бутат и блъскат, но задават по-малко въпроси. Смаяни са колко бързо напредва картината. Учудването им става още по-голямо, когато разбират, че съм си починал половин час.

Малкият Боби и Алис стоят до мен и ме наблюдават в продължение на цяла минута, след което се прибират у дома. Докато вървят по алеята, Боби вика:

— Мамо, мамо, прибрахме се.

Пег се показва на вратата и се оглежда:

— Не е нужно целият квартал да разбере. Влизайте и се преобличайте.

Спомням си как двамата със сестра ми се прибирахме у дома. Всичко е почти същото, все едно следва един и същ сценарий. Сещам се за Уилям, моя нероден брат. Как ли биха се променили нещата?

Излизат неколцина възрастни. Около мен се събира истинска тълпа. Предимно майки с бебета. Жените отиват на пазар, някои се връщат, сигурно са излезли, докато съм бил „на гости“. Има и баби, и дядовци. Опитвам да се вгледам в лицата им, търся познати черти. В началото търся родители на приятелите ми от детинство, после осъзнавам, че това не е особено умно, всички те сигурно са мъртви. Та нали ще станат двайсет години, откакто моите родители са покойници… Започвам да се взирам в лицата на тези възрастни хора, търсейки някои от моите приятели. Усещането е толкова неловко.

Всички ме гледат като извънземно. Задават ми обичайните въпроси, които не се различават особено от тези на децата; интересуват се най-вече от финансовата страна. Колко струва едно платно? Колко струва една картина? Къде ги продавам? Излагам ли във Филаделфия или в Ню Йорк? Давам им обичайните си уклончиви отговори. Една дама, добре изглеждаща жена на моята възраст, се застоява по-дълго. Накрая, когато повечето зяпачи са се разотишли, пристъпва към мен с думите:

— Хубаво е, че децата виждат как някой, излязъл от същия този квартал, е постигнал нещо значимо, при това в областта на изкуствата. Те не виждат нищо друго освен родители, напуснали училище преждевременно или пък изгонени от него, които пият, взимат наркотици и съсипват живота си. В квартала има доста свестни деца, трябва някой да им покаже, че съществува и по-добър живот, че в него има нещо повече от скандали и чупене на чинии, от гледане на телевизия, подаряване на коли за шестнайсетия рожден ден и забременяване в гимназията.

Поглежда ме. Право в очите. Готов съм да изслушам нейната история. И тя ми я разказва. Следвала е литература в Пенсилванския университет, омъжила се за състудент, който се оказал алкохолик. Изпаднала е дотам, че да живее в Стоунхърст Хилс и да работи в банката на Лонг Лейн. Съпругът й е мъртъв.

— Пропи се до смърт преди десетина години. Тогава живеехме в Дрексъл Хилс и той имаше хубава работа в газовата компания, преди да тръгне по нанадолнището.

Слушам я и продължавам да рисувам. Светлината бързо чезне. Вечерята е в шест. Поглеждам си часовника, вече е почти пет и четвърт. Ако времето се задържи, може би ще успея да довърша утре. Започвам да сгъвам статива. По обратния път към дома на леля Едит ще се сблъскам с доста натоварено движение. Истинско предизвикателство за мен.

Привързвам статива към багажника на велосипеда, полагам усилия да не размажа боите, когато Пег излиза на верандата.

— Ей, Бърт, не искаш ли да оставиш нещата си у нас? Това колело ще ти вземе здравето по обратния път.

Хранех някаква надежда или тя, или Сюзан да се сетят и да ми предложат нещо подобно. Възнамерявам да нарисувам няколко картини от този квартал, да мъкна статива и платната напред-назад ще е истинско мъчение. Бих могъл да използвам старата кола на чичо Марвин, която стои неизползвана пред къщата; придвижването на колело обаче напомня за истинския ми живот в Париж, където разнасям статива и картините си, привързани на мотоциклет.

— Би било страхотно, Пег. Мога да ги оставя на верандата, ако нямаш нищо против.

— О, не! Кучетата или хлапетата могат да размажат боята или пък някой ще открадне целия статив. Вкарай ги вътре.

— Предупреждавам те, че силно мирише на боя и на терпентин.

— Няма проблем. Ще обясня на Бъд. И той няма да има нищо против.

Развързвам статива, грабвам го заедно с платното и с бутилките с терпентин и лак, и ги замъквам на верандата. Пег придържа отворена вратата с мрежата.

— Все повтарям на Бъд, че лятото свърши и можем да махнем тази проклета мрежа, но той винаги е уморен или пък гледа телевизия.

Тя се обръща и влиза в дневната.

— Ей, деца, я излезте да си поиграете още половин час. Но да се приберете, щом баща ви се върне.

Провирам се покрай нея. Спирам. Нямам представа къде трябва да оставя нещата.

— Можем да ги приберем в твоето мазе, искам да кажа в избата, ако нямаш нищо против.

— Там няма да са в безопасност. Единствената стая, в която децата не влизат, е нашата спалня. Влязат ли там, направо ще ги убия, това е единственото местенце в цялата къща, където можем да запазим някаква интимност.

Тя поглежда малчуганите, които вече се изнизват навън. Аз пък стоя в дневната и се каня да се кача в спалнята на тази красива млада жена, чийто сприхав съпруг всеки момент ще се прибере у дома. Едва ли постъпвам много разумно.

— По кое време си идва Бъд?

Разбира какво си мисля.

— Не се притеснявай. Ще се прибере след половин час. Вечерята и без друго е готова, но по-добре да побързаме. Човек никога не знае.

Не зная дали да вярвам на ушите си. Може би светът наистина се е променил. Пег тръгва нагоре по стълбите, аз я следвам по петите.

— Пег, имаш ли стари вестници или нещо, което да подложа под статива, по него винаги остава мъничко боя.

— Разбира се, снощният вестник е горе. Бъд го чете в леглото.

Тя стига горната площадка, а след нея и аз. На път към спалнята надниквам в стаята, в която спях като малък; пред вратата на килера стои огромна ракла. Вървим по коридора, подминаваме банята. Тя си е съвсем същата, с изключение на рунтавото покривало върху тоалетната чиния. Хвърлям бърз поглед към таванското прозорче. И то е съвсем същото.

Пег отваря врата в дъното на коридора. Оттук се влиза в голямата спалня. В нея спяха родителите ми. Двамата със сестра ми нямахме право да влизаме там, освен ако някой не ни повикаше. Разбира се, някои неща не се променят.

Спалнята обаче се е променила. Леглото на родителите ми беше разположено вляво, от двете му страни имаше по едно нощно шкафче, гардеробчето с чекмеджета отдолу се намираше точно срещу прозореца, а пред леглото бе скринът от кедрово дърво. Килерът бе вдясно от вратата, през която влязохме. Още си е там. В него мама държеше дрехите си, тези на татко бяха в гардеробчето.

Пег и Бъд имат водно легло, разположено почти в средата на спалнята. Забелязвам и страхотна на вид стереоуредба с касетен дек, усилватели и грамадни колони, разположени от двете страни на леглото. Там, където леглото свършва, има масичка с телевизор, а отляво и отдясно — ниски скринове с чекмеджета. И нещо много важно, цялата спалня е застлана от стена до стена с бял китеник. Сякаш е натрупал сняг. Заради китеника и белите копринени пердета на прозорците стаята изглежда по-голяма, отколкото си я спомням. Радвам се, че имаме вестник, който да постелим, Бъд ще ни убие, ако на искрящо белия килим капне кадмиево жълто или червено.

Пег застава между скрина отдясно на телевизора и килера.

— Остави ги тук. В килера има само мои дрехи. Бъд прибира своите по чекмеджетата. По-точно аз му ги прибирам по чекмеджетата.

Взима вестника; страниците му са разпилени из цялото легло и ги събира. Постила го на пода близо до скрина, така че вратата на килера да може да се отваря. Оставям статива и опирам картината, така че да е обърната към стената. Рамката има малка метална дръжка, която пречи на платното да опре в мазилката. Намествам терпентина и лака между кутията със статива и скрина.

— Стига, де, няма ли да я погледаме? Сигурен съм, че Бъд ще иска да види какво правиш. Знаеш ли, че той прилича на теб — много си обича квартала. Израснал е на Грийнуд Авеню.

— Не исках да изцапам дрехите ти или нещо друго с боя.

Завъртам кутията със статива.

— Освен това не искаш боите да се размажат, нали?

Пег застава до мен. Взирам се в лазурните като океан очи. Усмихвам се.

— Да, така е. Знаеш ли, ти си свестен човек. Много свестен човек.

— Не чак толкова, Пег.

— О, не, напротив. Хайде, да слезем долу, преди Бъд да се е прибрал.

Отклонявам поканата за още една чаша кафе. Ако продължа да пия кафе с това темпо, ще започна да чета комиксите за Мистър Кофи1.

Озовавам се на прага и Пег ми маха за сбогом. Отвръщам на жеста й и слизам по стъпалата с толкова бодра стъпка, доколкото е възможно за един седемдесетгодишен старец. Доволен съм, че Пег не ми изпраща въздушна целувка; би могла и това да направи. Долавям у нея поведение от типа „не ми пука“ и то не е толкова личностно, колко поколенческо. Предполагам, че на мен ми пука прекалено.

Яхвам колелото. Минава пет и половина. Връщам се по същия маршрут, по който дойдох. Движението по Чърч Лейн между Балтимор Пайк и пресечката, където завивам покрай гимназията „Ийдън“, е доста оживено; после поемам отново нагоре по Елмуд Авеню. След като не мъкна статива и платното, положението не е толкова трагично. Ще трябва да си взема душ и да се преоблека. После искам да прочета вестника, да разбера дали светът се разпада, какво е положението в Турция и Виетнам или пък в Босна.

Когато спирам велосипеда пред нейните стълби, заварвам леля Едит на същото място. Застанала е точно там, където я оставих сутринта. Подпирам колелото на обичайното му място под прозореца на верандата, като проверявам дръжките на кормилото да не опират в стъклото. Едва сега започвам да усещам смъртна умора. Така е, когато човек рисува. Самият процес на рисуване те заангажира, държи те нащрек, нямащ време да се почувстваш уморен или пък просто не го усещаш. Сега обаче умората се стоварва върху ми с цялата си мощ. Нищо не убягва от погледа на леля Едит.

— Олеле, изглеждаш, сякаш цял ден си копал канавки!

Влиза след мен в къщата.

— Върви горе и си вземи душ. Вониш, все едно си се въргалял в терпентин. Понякога така миришеше баща ми, твоят дядо. Миришеше на някаква смес от боя, терпентин и маджун за прозорци. Не смърди чак толкова гадно, но нямам намерение да вечерям в твоята компания, ако вониш така.

Качвам се по стълбите. Влизам в банята и започвам да пълня ваната. Прекалено уморен съм за душ. Просто искам да се отпусна в топлата вода и бавно да се насапунисам.

Влизам в спалнята и се събличам. Окачвам „работните“ си дрехи на прозореца, за да се проветрят. Приготвям си чисти за вечерта. Когато се връщам в банята, водата почти е достигнала нужното ниво и температура. Влизам във ваната и се изтягам. Макар ваната да е късичка, усещането е блажено. Нямам нищо против душа, но понякога се питам защо къпането във вана се е превърнало в забравено изкуство. Насапунисвам се, отпускам се във водата, оставям се едва ли не да ме носи.

Следващото, което си спомням, е гласът на леля Едит:

— Албърт, добре ли си?

Заспал съм във ваната. Чел съм за това, неведнъж съм чувал, че се е случвало с този или с онзи, но никога с мен. Надявам се, че така човек не може да се удави.

— Добре съм, лельо Едит. Съжалявам, май съм заспал във ваната. Ей сега слизам.

— Добре, побързай или започвам без теб. Умирам от глад.

Измъквам се от ваната. Правя го без особено усилие. Когато вече не мога да изляза от ваната без чужда помощ, ще разбера, че съм безнадеждно остарял — толкова стар, че вече не ми се живее. Помагах на баща си да излезе от ваната, когато взех това решение. Може да изглежда малко глупаво, но сега, всеки път, когато се измъквам от ваната с лекота, но предпазливо, аз се сещам за него.

Бързам да се облека и да сляза долу. Когато влизам в дневната, леля Едит става и тръгва към трапезарията. Там заемаме обичайните си места.

Леля Едит започва да носи храната от кухнята, която някога бе задна веранда. Не знам как го прави, но винаги успява да запази храната топла, без да прегори. Сервира я направо в чиниите, както се правеше едно време; предполагам, че така мие по-малко съдове. Слага и по бутилка бира за двама ни.

За вечеря е приготвила задушено, едно от любимите ми ястия, само дето тя не му слага нито лук, нито чесън, нито подправки. Наистина се чувствам сякаш отново съм дете в родния си дом; майка ми също никога не готвеше с лук или с чесън. Все казваше, че те придават на човек долнопробна миризма, сякаш е италианец или грък. Предполагам, че това бе един от начините ирландците да изразят своето превъзходство.

У леля Едит обаче няма капка ирландска кръв. Така че теорията ми е разбита на пух и прах. Поръсвам обилно със сол и пипер, за да придам някакъв вкус на месото, морковите и картофите. В Париж приготвяме задушеното с ряпа, с poireaux, мисля, че това беше праз лук, и с много лук; да не забравяме останалите зеленчуци и подправки.

— Не ти ли харесва, Албърт?

— Напротив, това е едно от любимите ми ястия; често го приготвяме и вкъщи.

— Сложи си толкова много сол и пипер, че не виждам как ще усетиш някакъв вкус. Ако изям толкова много пипер, сигурно ще умра.

— О, лельо Едит, стига си се оплаквала, сипи ми още малко. Обещавам този път да не слагам нито сол, нито пипер. Но ще те наблюдавам внимателно дали и ти ще си изядеш всичко.

— Ще си го изям. Само гледай!

Впускаме се в нелепо състезание. Омитам чинии от безвкусното задушено, но и леля Едит не остава по-назад. От яхнията не остава нито месо, нито дори сос или гарнитура.

— Виж сега какво направи! Смятах задушеното да ни стигне поне за две хранения. Престои ли няколко дни, винаги става по-вкусно.

— Каква си умница! Винаги си била!

Тя се усмихва. Щастлива е. Подобни шегички са нейният начин да пофлиртува. Знае, че и на мен ми харесва. Никой не иска да обиди никого.

— Добре, лельо Едит. Виновен съм. За да ти се реванширам, ще измия съдовете.

— О, не, в никакъв случай! Та ти изобщо не можеш да миеш, ако се съди по омацаната ти кутия с бои; освен това ще ги прибереш Бог знае къде и никога няма да ги намеря. Я иди си прочети вестника! Виж какво правят онези малоумници с проклетата бейзболна топка. Нали това правят мъжете след вечеря? Махай ми се от главата! Изчезвай!

Разгръщам вестника на спортната страница. Тъкмо я прочитам и захващам международните новини, когато леля Едит пристига от кухнята и сяда на своя стол.

— Албърт… онези твои книги… пълни са с лъжи, нали го знаеш?

— Никой не очаква всичко в тях да бъде истина, лельо Едит. Това са романи. Книги, истории, които разказвам.

— Но има и много истина, нали?

— Пиша за неща, които познавам. Така правят добрите писатели. Взимаш факти, които знаеш и познаваш, пипваш тук-там, променяш това-онова, премълчаваш едно, измисляш си друго… така се прави. Понякога дори измисляш неща, за които знаеш, че никой няма да ти повярва, но ги включваш в романа, защото са интересни, защото ти помагат да вържеш историята.

— Но всичко изглежда толкова достоверно.

Поглежда ме право в очите, леко е наклонила глава, сякаш не е сигурна, че й казвам истината.

— Колко странно е да имаш племенник, който пише книги. Все едно самата аз живея в книга.

Виждам, че не ми вярва.