Падение и подем

Глава 9

Той седеше на ръба на масата с риза, свита на топка върху коленете, и ръце, вдигнати високо над главата, докато неясният силует на една жена — Лечител от Корпоралки, — оглеждаща кървавата цепка от едната му страна, постепенно се очерта до него. Отначало помислих, че това е лазаретът в Малкия дворец, но помещението беше твърде тъмно и размазано, за да кажа със сигурност.

Опитах да не взимам присърце външния му вид: разчорлената коса, тъмните изпъкналости по гръдния кош. Изглеждаше толкова човешки — обикновено момче, ранено в битка или в приятелска схватка. „Само дето не е момче — напомних си, — а чудовище, което живее от векове и е отнело стотици животи.“

Той стискаше челюсти, докато жената Корпоралник си вършеше работата. Щом раната бе зашита, Тъмнейший я отпрати само с едно махване на ръката. Тя за момент се поколеба, после се отдалечи и се разтвори в мрака.

— Има нещо, което не ми излиза от ума — каза той. Нито поздрав, нито предисловие.

Зачаках.

— В нощта, когато Багра ти каза за моите намерения, нощта, когато ти избяга от Малкия дворец, почувства ли някакво колебание?

— Да.

— А след като напусна, минавало ли ти е през ум да се върнеш?

— Мислила съм за това — признах.

— И въпреки това не го направи.

Знаех, че трябва да си тръгна. Или поне да си държа устата затворена, но бях толкова уморена и ми беше така спокойно да съм тук, с него.

— Не беше само заради онова, което ми каза Багра. Ти ме излъга. Ти ме мамеше. Ти… ме привлече. — „Съблазни ме, накара ме да те желая, накара ме да се съмнявам в собственото си сърце.“

— Имах нужда от твоята преданост, Алина. Исках с мен да те свързва нещо повече от дълг и страх. — Пръстите му опипаха мястото, където доскоро зееше раната. Сега там се виждаше само леко зачервяване. — Носят се слухове, че са те видели с твоя Ланцов.

Приближих, опитвайки да овладея гласа си.

— Къде?

Той вдигна очи, устните му се извиха в лека усмивка.

— Харесваш ли го?

— Има ли значение?

— Винаги е по-трудно, когато ги харесваш. После по-неутешимо скърбиш за тях.

За колко души самият той беше тъгувал. Имал ли бе приятели? А съпруга? Дали изобщо е допуснал някого толкова близо до себе си?

— Кажи ми, Алина — продължи Тъмнейший, — той вече предяви ли претенции върху теб?

— Да предяви претенции ли? Като че съм някой полуостров?!

— Само без изчервяване, моля. И без да отклоняваш поглед. Колко си се променила! Ами твоят верен следотърсач? Дали ще спи свит на кълбо в подножието на престола ти?

Той ставаше все по-настъпателен, опитвайки се да ме провокира. Но вместо да избягам, аз пристъпих още по-близо.

— Онази нощ ти дойде при мен в твоята стая, приел образа на Мал. Защо го направи, защото знаеше, че теб ще изритам ли?

Пръстите му се впиха в ръба на масата, но той само сви рамене.

— Защото тогава ти копнееше за него. Още ли е така?

— Не.

— Схватлива ученичка, но неумела лъжкиня.

— Защо такова презрение към един отказатся?

— Не е презрение. Съчувствие е.

— Те не всички са глупави и слабоволни.

— Затова пък са лесно предвидими — отвърна той. — Хората ще те обичат до едно време. Но какво ще стане, когато техният любим цар остарее и умре, а нечестивата му съпруга е все така млада? И когато всички, които помнят твоята саможертва, се превърнат на прах? Как мислиш, колко време ще е нужно на техните деца и внуци да се обърнат срещу теб?

От думите му тръпки ме побиха. Все още не можех да осмисля представата за дългия живот, който се простираше пред мен; за зейналата пред мен бездна на вечността.

— Никога не си мислила за това, нали? — продължи Тъмнейший. — Ти живееш само в един миг. А аз в хиляди.

„Не сме ли ние всичкото?“

Докато се усетя, ръката му се стрелна и ме стисна за китката. Изведнъж цялата стая се избистри пред погледа ми. Той ме придърпа и ме заклещи между коленете си. Другата му ръка ме притисна в кръста и силните му пръсти плъзнаха по гръбнака ми.

— На теб ти беше писано да си мой противовес, Алина. Ти си единственото човешко същество на този свят, способно да управлява заедно с мен и да контролира силата ми.

— Кой тогава е моят противовес? — Въпросът изскочи от устата ми, преди да го обмисля, обличайки в сурови думи една мисъл, която ме терзаеше дори повече от съмнението има ли изобщо жар-птица. — Ами ако се окаже, че не съм по-различна от теб и вместо да те спра, отприщя нова лавина?

Той ме гледа дълго и изпитателно. Винаги ме гледаше така, сякаш съм уравнение, което все не може да реши.

— Искам да знаеш името ми — каза. — Името, с което съм кръстен, не титлата, която си присвоих. Ще приемеш ли, Алина?

Усещах в шепата си тежестта от пръстена на Николай — там, в Чекръка. Нищо не ме принуждаваше да бъда с Тъмнейший. Всеки момент можех да стана на дим между пръстите му и, отново възвърнала трезвия си разум, да се озова в безопасност в каменните покои навръх планината. Но аз не исках да си тръгвам. Независимо от всичко, желаех това прошепнато доверие.

— Да — издишах.

— Александър — пророни той след дълго мълчание.

Изсмях се задавено. Той изви вежда, лека усмивка разтегли устните му.

— Какво?

— Просто е толкова… обикновено. — Често срещано име, носено както от царе, така и от прости селяни. Само в Керамзин познавах двама Александровци и още трима в Първа армия. Един от тях загина в Долината.

Усмивката му стана по-широка и той килна глава на една страна. Причиняваше ми почти физическа болка да го гледам така.

— Дали би го произнесла? — попита.

Поколебах се, усещайки как ме дебне опасност.

— Александър — прошепнах.

Ухиленото му изражение се изгуби, сивите му очи сякаш започнаха да святкат.

— Пак — каза.

— Александър.

Той се наведе. Усещах дъха му да пари на шията ми, после той притисна устни в гърлото ми над нашийника, изпускайки тежка въздишка.

— Недей — казах. Дръпнах се, но той ме стисна още по-здраво. Ръката му пролази до тила, дългите му пръсти се заровиха в косата, дърпайки главата ми назад. Притворих очи.

— Позволи ми — измърмори, заврял лице в шията ми. Петата му се усука около бедрото ми, привличайки ме още по-плътно към него. Почувствах парещия му език, играта на твърдите мускули под голата кожа, докато обвиваше ръцете ми около кръста си.

— Това не се случва наистина — каза. — Позволи ми.

Усетих отново пристъп на някаква ненаситност, пулсациите на настойчив копнеж, който никой от нас не желаеше, но който, така или иначе, ни владееше. Ние бяхме сами в целия свят, единствени и неповторими. Свързани бяхме един с друг и така щеше да бъде завинаги.

Но това нямаше никакво значение.

Не можех да забравя стореното от него, не можех да простя истинската му същност: убиец. Чудовище. Онзи, който изтезаваше приятелите ми и изкла хората, които се опитвах да защитя.

Отблъснах го.

— Напротив, съвсем истинско си е.

Той присви очи.

— Уморих се от тези игрички, Алина.

Изненадах се от гнева, който бликна в мен.

— Уморен си, така ли? Ти обаче си играеш непрекъснато с мен. И никога не ти омръзва. Сега само съжаляваш, че вече не е толкова лесно да ме разиграваш.

— Умницата Алина — изригна той. — Схватливата ученичка. Радвам се, че ме навести тази нощ. Щеше ми се да споделя една новина с теб. — Той нахлузи презглава окървавената си риза. — Каня се да вляза в Долината.

— Ами давай — отвърнах. — Волкрите заслужават още едно парче от теб.

— Но няма да го получат.

— Разчиташ апетитът им да е намалял? Или това е поредната ти лудост?

— Аз не съм луд. Питай Давид какви тайни ми остави в този дворец.

Вкамених се.

— Ето още един умник, когото ще си върна, когато всичко свърши — каза Тъмнейший. — Такъв способен ум.

— Блъфираш — казах.

Тъмнейший се усмихна, но този път от извивката на устните му лъхаше мраз. Оттласна се от масата и закрачи горделиво срещу мен.

— Ще вляза в Долината, Алина, и ще покажа на Западна Равка на какво съм способен. Дори Призоваващата слънцето да не е до мен. А когато съкруша единствения съюзник на Ланцов, ще те погна като животно. Никъде няма да намериш убежище. Никъде няма да намериш покой. — Той се надвеси над мен, сивите му очи святкаха. — А сега се изпарявай обратно при своя отказатся — изръмжа. — И го дръж изкъсо. Правилата на играта скоро ще се променят.

Тъмнейший вдигна ръка и ударът Сеч мина през мен. Разтресох се цялата и се върнах в тялото си с леден гърч.

Притиснах ръце срещу гърдите; сърцето ми биеше като чук, все още помнещо острието сянка, преминало през него; въпреки това бях цяла и невредима. Залитайки, станах от леглото, опитах да напипам в тъмното някоя лампа, после се отказах и взех да търся слепешком, докато не открих балтона и ботушите си.

Тамар стоеше на пост пред вратата.

— Къде е стаята на Давид? — попитах.

— Надолу по коридора, там е заедно с Адрик и Харшо.

— Мал и Толя спят ли?

Тя кимна.

— Събуди ги.

Тя се промъкна в стаята на охраната и след секунди Мал и Толя бяха навън — напълно разбудени, както е при войниците, и с вече обути ботуши. Мал дори беше извадил револвера си.

— Това няма да ти трябва — казах. — Поне така си мисля.

За момент се поколебах дали да не пратя да повикат Николай, но после реших, че първо трябва да разбера с какво си имаме работа.

Закрачихме по коридора. Щом стигнахме стаята на Давид, Тамар първо почука, после нахлу вътре. Явно Адрик и Харшо са били прогонени за тази нощ. Сънените Женя и Давид мигаха насреща ни изпод завивките на тесен нар.

Посочих с пръст Давид.

— Обличай се — наредих. — Разполагаш с две минути.

— Ама какво… — понечи Женя.

— Просто го направи.

Излязохме навън да изчакаме.

Мал леко се прокашля.

— Не бих казал, че съм изненадан.

Тамар изсумтя.

— След кратката му реч в оръжейната чак на мен ми се прииска да му налетя.

След малко вратата изскърца и разчорленият босоног Давид ни покани вътре. Женя седеше на нара със скръстени крака, а червените й къдрици стърчаха във всички посоки.

— Какво е станало? — попита Давид. — Какво не е наред?

— Имам сведение, че Тъмнейший се кани да използва Долината срещу Западна Равка.

— Ами Николай… — понечи да се намеси Тамар.

Вдигнах ръка.

— Искам да разбера дали това е възможно.

Давид поклати глава.

— Невъзможно е да го направи без теб. Нали трябва да влезе в Безморие, ако иска да го разшири.

— Той твърди, че може да го направи. Казва, че си оставил някакви тайни в Малкия дворец.

— Я, чакай малко! — намеси се Женя. — Откъде идва тази информация?

— Имам си източници — отвърнах отсечено. — Какво искаше да каже той, Давид? — Не ми се щеше да повярвам, че той ни е предал, не и умишлено.

Давид свъси вежди.

— Когато бягахме от Ос Олта, там останаха старите ми тетрадки, но те едва ли са опасни за нас.

— Какво има в тях? — попита Тамар.

— Какво ли не — отвърна той, докато чевръстите му пръсти ту усукваха, ту развиваха плата на панталона му. — Проекти за огледални чинии; лещи, които филтрират спектралните вълни, все неща, които не биха му помогнали да влезе в Долината. Но… — Той леко пребледня.

— Какво още?

— Просто една идея…

— Какво още?

— Проект за стъклен сал, който двамата с Николай изобретихме.

Свих вежди и погледнах Мал, после и към останалите. Всички изглеждаха не по-малко озадачени от мен.

— Защо ще му е на него стъклен сал?

— Корпусът беше пригоден да вмести лумия.

Махнах нетърпеливо с ръка.

— Какво е лумия?

— Нещо като течен огън.

Вси светии!

— О, Давид! Не може да си го направил!

Течният огън бе едно от творенията на Морозов — лепкава и леснозапалима субстанция, чийто пламък беше почти невъзможно да се угаси. Изобретението се оказало толкова опасно, че Морозов унищожил формулата само часове след нейното създаване.

— Не! — Давид вдигна отбранително ръце. — Не, не. Това е усъвършенстван, по-безопасен вид. При реакцията се произвежда само светлина, не и топлина. Открих я, докато опитвахме да подобрим светлинните бомби срещу ничевие. Идеята се оказа неприложима, но ми хареса и я запазих за… за по-късно. — Той безпомощно сви рамене.

— Значи гори без топлина?

— Просто източник на изкуствена светлина.

— Достатъчно силен, за да държи волкрите далеч?

— Да, но лумия е безполезна за Тъмнейший. Животът й е съвсем ограничен и трябва слънчева светлина, за да се активира.

— Колко светлина?

— Съвсем малко, точно там беше цялата работа. Така още повече щяхме да увеличим силата ти, също като с чиниите. Но след като в Долината няма никаква светлина…

Протегнах ръце и по стените запълзяха сенки.

Женя изпищя, а Давид отново се сви върху леглото. Толя и Тамар посегнаха към оръжието.

Отпуснах ръце и сенките се скриха. Всички зяпнаха насреща ми.

— Нима владееш такава сила? — прошушна Женя.

— Не. Само незначителна част от нея. — Според Мал я бях присвоила от Тъмнейший. Нищо чудно той също да си бе присвоил нещо от мен.

— Значи така си накарала сенките да танцуват, докато бяхме в Котлето — обади се Толя.

Кимнах.

Тамар тикна пръст в гърдите на Мал.

— Тогава си ни лъгал!

— Просто запазих тайната й — отговори Мал. — Ти щеше да направиш същото.

Тя скръсти ръце. Толя положи огромната си ръка върху рамото й. Всички изглеждаха разтревожени, но не колкото трябваше да се очаква.

— Осъзнавате ли какво значи това? — казах. — Ако Тъмнейший притежава дори частица от моята сила…

— Ще може ли да отблъсне волкрите? — попита Женя.

— Не — отвърнах. — Не мисля. — На мен ми трябваше поне една муска, за да призова достатъчно светлина и да прекося безопасно Долината. Естествено, нямаше гаранция, че Тъмнейший не си е присвоил много повече от моята сила след схватката ни в параклиса. Но пък ако наистина можеше да владее светлината, досега да е предприел нещо.

— Това е без значение — окаяно се обади Давид. — Стига му съвсем малко слънчева светлина, за да задейства лумия в Долината.

— И много повече за защита — намеси се Мал. — Поне на един пясъчен сал с Гриша и тежковъоръжени войници…

Тамар поклати глава.

— Това изглежда рисковано дори за Тъмнейший.

Но се намеси Толя, изговаряйки гласно моите собствени мисли:

— Забравяте ничевие.

— Воините сенки срещу волкрите? — ужасена попита Женя.

— Вси светии — изруга Тамар. — Вие на чия страна бихте застанали в тая битка?

— Има обаче един проблем — каза Давид. — Лумия разяжда всичко. Единствено стъклото може да издържи, но това води до нови конструкторски главоблъсканици. Двамата с Николай така и не успяхме да ги разрешим. За нас това беше… просто игра.

Дори Тъмнейший още да не бе разрешил тези проблеми, той скоро щеше да го направи.

„Никъде няма да намериш убежище. Никъде няма да намериш покой.“

Стиснах главата си с ръце.

— Той ще нахлуе в Западна Равка.

А след това никоя държава вече нямаше да посмее да подкрепи мен или Николай.