Падение и подем

Глава 16

Нямаше да е безопасно да приближим Крибирск от тая страна на Долината, затова решихме да атакуваме откъм Западна Равка, а това значеше да се справим с пътуването през нея. Надя и Зоя не биха могли да поддържат „Водния бик“ дълго време във въздуха с толкова много пасажери. Затова се споразумяхме Толя да преведе Солдат Сол до източния бряг на Долината и да ни чакат там. Имаха цял ден езда, а това щеше да ни даде време да влезем в Западна Равка и да намерим подходящо за лагеруване място. После отново щяхме да се съберем и да прекосим Долината, защитени от моята сила.

Качихме се на „Водния бик“ и само няколко часа по-късно вече се носехме към неестествената черна мъгла на Долината на смъртната сянка. Този път бях подготвена за чувството за нещо познато, за някакво сродство, което ме обземаше, когато навлезехме в нея. Сега, след като се бях докоснала до мерзост, усещането беше дори по-силно. Вече разбирах много по-ясно потребността, подтикнала Тъмнейший да продължи опитите на Морозов: наследство, което той е смятал за свое.

Волкрите се нахвърлиха върху нас. Зърнах смътните очертания на крилете им, долових крясъците им, докато те кръжаха около ореола на призованата от мен светлина. Ако Тъмнейший изпълнеше своята закана, скоро щяха да са сити. Почувствах благодарност, когато навлязохме в небето над Западна Равка.

Всички земи на запад от Долината бяха обезлюдени. Летяхме над изоставени селца и стопанства, без да зърнем жива душа. Най-накрая на няма и два километра от мрачните предели на Долината решихме да кацнем в някаква ябълкова градина, разположена в югозападните предградия на онова, което беше останало от Новокрибирск. Стопанството се наричаше „Томикяна“ — името беше изписано напряко през стената на избата и хамбара с преси за ябълково вино. Дърветата се огъваха от плод, който щеше да си остане необран.

Домът на собственика приличаше на същинска торта: разточително декориран, добре поддържан и увенчан с бял купол. Почувствах се почти виновна, когато Харшо разби един от прозорците, за да ни отвори отвътре.

— Новобогаташи — заключи Зоя, докато обхождахме натруфените стаи, всяка различно обзаведена и с камина, чиято полица бе отрупана с порцеланови фигурки и дребни украшения.

Женя взе едно керамично прасенце.

— Гадост.

— На мен пък тук ми харесва — опъна се Адрик. — Приятно е.

Зоя издаде звук, все едно повръща.

— Сигурно изисканият вкус се оформя с възрастта.

— По-малък съм от теб само с три години.

— Тогава явно по природа си с лош вкус.

Мебелите бяха покрити с чаршафи. Миша грабна един от тях и се завтече от стая в стая, влачейки го подире си като плащ. Повечето от шкафовете и бюфетите бяха опразнени, но Харшо все пак успя да открие консерва със сардини, която си подели с Онкет. Наложи се да пратим хора до съседните стопанства, за да намерят някаква храна.

След като се уверихме, че наблизо няма вражески очи и уши, възложихме на Давид, Женя и Миша да набавят материалите за създаване на лумия и гърмящ прах. Всички останали отново се качихме на „Водния бик“, за да прекосим Долината обратно към Равка.

Уговорката беше да се срещнем със Солдат Сол при статуята на Санкта Анастасия, издигната на нисък хълм, който гледаше към някогашния град Цемна. Благодарение на Анастасия той се спасил от чумата, погубила половината жители на околните селища. Но явно дори закрилата на светицата не беше успяла да го запази от Долината. Градът бил погълнат, когато гибелните експерименти на Черния еретик създали Безморие.

Статуята представляваше зловеща гледка: огромна каменна жена с широко разперени ръце и прикован към пустошта на Долината благосклонен поглед. Според легендата Анастасия отървала много градове от болестите. Дали наистина бе вършила чудеса, или просто е била надарен Лечител? И имаше ли разлика между двете?

Пристигнахме преди Солдат Сол, затова кацнахме и направихме бивак да пренощуваме. Нощите още бяха топли и не се налагаше да разпъваме палатки; проснахме войнишките одеяла в подножието на статуята край неравна поляна, осеяна с червеникави камъни. Мал взе Харшо и двамата тръгнаха да търсят някакъв дивеч за вечеря. Едва ли щяха да имат успех обаче, ако и животните също като нас гледаха да стоят далеч от Безморие.

Наметнах се с шала си и се спуснах по хълма към черните брегове на нищото. „Два дни“ — мислех си, докато се взирах в завихрените черни мъгли. Давах си сметка, че не мога да знам какво ме чака там. Всеки път, щом се опитах да предвидя съдбата си, животът ми се преобръщаше.

Долових зад себе си слабо чегъртане. Обърнах се и окаменях. Николай беше кацнал върху една висока скала. Сега беше малко по-чист отпреди, но носеше същите раздрани панталони. Стъпалата със закривени нокти бяха вкопчени в скалния ръб, крилете, изтъкани от сенки, леко махаха във въздуха, а погледът на втренчените му черни очи беше безизразен.

Надявах се той пак да се появи, но ето че сега не знаех какво да правя. Дали ни следеше? Какво беше видял? Доколко разбираше какво става?

Внимателно посегнах към джоба си, защото се боях, че всяко рязко движение ще го накара да ме връхлети.

Протегнах ръка: смарагдът на рода Ланцови лежеше в шепата ми. Той се намръщи, между веждите му се появи дълбока бръчка, после разпери криле и внезапно литна от скалата. Едва се овладях да не отскоча назад. Не исках да се плаша от него, но в движенията му нямаше нищо човешко. Той закрачи бавно към мен с прикован в пръстена поглед. Когато стигна на крачка от мен, наклони глава.

Въпреки пустия поглед на черните му очи и мастилените линии, чиято мрежа бе оплела шията му, той все още имаше изящни черти: фините скули на майка си и твърдата линия на челюстта, която явно беше наследил от баща си, посланика. Сега още по-силно се навъси. После протегна ръка и взе пръстена с ноктите си на граблива птица.

— Това е… — Думите замряха на устните ми. Николай обърна дланта ми и пъхна пръстена на един от пръстите.

Дъхът ми секна в нещо между смях и вопъл. Той ме беше познал. Не можех да спра сълзите, които бликнаха от очите ми.

Николай посочи ръката ми и направи широк жест. Мина известно време, докато схвана какво иска да каже. Той имитираше движенията ми, когато призовавам.

— Искаш да призова светлината, така ли? — Неговото лице остана все така безизразно. Накарах светлината да изпълни шепата ми. — Това ли?

Сиянието, изглежда, го съживи. Той взе ръката ми и я притисна в гърдите си. Опитах да се дръпна, но той ме задържа. Хватката му напомняше за менгеме, добила сила от чудовището, което Тъмнейший бе поселил в него.

Поклатих глава.

— Не.

Той отново притисна ръката ми в гърдите си с почти неистова настойчивост.

— Не зная какво може да ти причини моята сила — възпротивих се.

Ъгълчето на устните му се изви — далечен намек за някогашната иронична усмивка на Николай. Сякаш го чух да казва: „Наистина ли, скъпа, че какво би могло да е по-лошо от това?“. Сърцето му тупкаше под дланта ми равномерно и съвсем по човешки.

Въздъхнах дълбоко.

— Добре — казах. — Ще опитам.

Призовах възможно най-слабата светлина и я пуснах да заструи през дланта ми. Той трепна, но продължи да притиска здраво ръката ми към гърдите си. Увеличих леко силата на светлината, опитвайки да я пропусна през него, докато мислех за междинните пространства. Позволих на лъча да проникне през кожата му.

Черните линии по торса му взеха да избледняват. Чак не вярвах на очите си. Възможно ли бе да е толкова просто?

— Получава се — ахнах.

Той изкриви лице, но ме подкани с жест да продължавам.

Призовах светлината вътре в него, наблюдавайки как черните вени избледняват и изчезват.

Той вече дишаше тежко, очите му се затвориха. В гърлото му се надигна нисък болезнен вой. Неговата хватка около китката ми обаче беше все така желязна.

— Николай…

Тогава усетих някакъв отпор, сякаш мракът в него се съпротивляваше. Въставаше срещу светлината. Изведнъж линиите отново плъзнаха по тялото му още по-черни отпреди, сякаш дървесни корени, впити жадно в отровни води.

Николай се сепна и отскочи от мен с гневно ръмжене. Погледна гърдите си и страдание изкриви чертите му.

Нямаше никаква полза. Само ударът Сеч действаше срещу ничевие. Той можеше да унищожи онова, което се беше поселило в принца, но със сигурност щеше да го убие.

Николай отпусна рамене и крилете му взеха да махат плавно със същото измамно движение като Долината.

— Все ще измислим нещо. Или Давид ще намери решение, или ще открием някой Лечител…

Той седна на земята, опря лакти в коленете и зарови лице в дланите си. Предишният Николай изглеждаше надарен с безгранични възможности и непоклатима вяра, че за всеки проблем си има решение и той е този, който ще го открие. Сега не можех да го гледам такъв — прекършен, победен за първи път.

Предпазливо приближих и приклекнах край него. Той отбягваше погледа ми. Колебливо посегнах да докосна ръката му, готова да отскоча, ако се сепне или ми посегне. Кожата му беше топла и на докосване бе същата като преди, независимо от мрака, плъзнал под нея. Обгърнах го с ръце, внимавайки за крилете, които шумоляха на гърба му.

— Съжалявам — прошепнах.

Той отпусна чело на рамото ми.

— Съжалявам, Николай.

Принцът издаде кратка пресеклива въздишка.

После вдиша дълбоко и тялото му се напрегна. Извърна глава. Усетих дъха му върху шията си, жулването на един от зъбите по кожата ми.

— Николай?

Ръцете му ме стиснаха като в менгеме. Ноктите се забиха в гърба ми. Нямаше как да сбъркам ръмженето, което се надигна дълбоко от гърдите му.

Изтръгнах се от него и скочих.

— Престани! — казах пресипнало.

Пръстите му се извиха грабливо. Устните се дръпнаха и оголиха ониксовите кучешки зъби. Разпознах какво го водеше: стръв.

— Недей — замолих се. — Това не си ти. Можеш да го овладееш.

Той направи крачка към мен. Разнесе се куркане на черва, тялото му се разтресе от животински рев.

Вдигнах ръце.

— Николай — предупредих го, — ще те поваля.

Усетих момента, в който възвърна разума си. Лицето му се сгърчи от ужас заради онова, което се е канел да направи и което сигурно част от него все още копнееше да стори. Тялото му се тресеше от желание да се засити.

Черните му очи се окъпаха в трепкащи сенки. Сълзи ли бяха това? Стисна юмруци, отметна глава назад. Сухожилията по врата му станаха на възли и той нададе ехтящ писък, пропит от безсилие и ярост. Чувала бях този крясък и преди, когато Тъмнейший призоваваше ничевие, разкъсвайки тъканта на света — вик на създание, което не би трябвало да го има.

Николай се вдигна във въздуха и се устреми право към Долината.

— Николай! — изкрещях. Но той вече си беше отишъл, погълнат от стелещите се валма на мрака, изгубен в царството на волкрите.

Дочух стъпки, обърнах се и видях Мал, Харшо и Зоя да тичат към мен, а Онкет с мяукане се стрелкаше между краката им. Харшо вече беше приготвил огнивото, а Мал смъкваше пушката от рамо.

Зоя се спря с облещени очи.

— Това ничевое ли беше?

Поклатих глава.

— Това беше Николай.

Всички окаменяха.

— Значи ни е открил? — обади се Мал.

— Следва ни още откакто напуснахме Чекръка.

— Но Тъмнейший…

— Ако беше от творенията му, досега да сме мъртви.

— Откога знаеш, че ни следва? — попита гневно Зоя.

— Видях го само веднъж край медния рудник. Нищо не можеше да се направи.

— Мал можеше да му пусне една стрела — обади се Харшо.

Забих пръст в гърдите му.

— Както не бих се отказала от теб, така няма да изоставя и Николай.

— По-полека — намеси се Мал, пристъпвайки между нас. — Той вече си отиде и няма смисъл да се караме за това. Харшо, запали огън. Зоя, яребиците, които хванахме, трябва да се почистят.

Тя заби поглед в него и не помръдна. Той изви изразително очи към небето.

— Добре де, някой трябва да ги почисти. Моля те, намери кой да свърши тая работа.

— С удоволствие.

Харшо прибра огнивото в ръкава си.

— Всички съвсем са полудели, Онкет — обърна се той към котката. — Невидими армии, принцове чудовища. Хайде тогава ние двамата с теб да идем да подпалим нещо.

Разтрих очите си с ръка, щом се отдалечиха.

— И ти ли ще ми се развикаш?

— Не. Досега неведнъж ми се е искало да застрелям Николай, но вече би изглеждало дребнаво. Все пак ми е любопитно откъде се взе този пръстен.

Съвсем бях забравила за масивното бижу на пръста ми. Свалих го и го пъхнах в джоба си.

— Николай ми го даде още в Чекръка. Реших, че може да го разпознае.

— Е, позна ли го?

— Така мисля. Поне преди да се опита да ме изяде.

— Вси светии!

— Отлетя към Долината.

— Смяташ ли, че има намерение да…

— Да се самоубие ли? Не знам. Може пък Безморие сега да му се вижда като истински курорт. Даже не съм сигурна дали волкрите виждат плячка в него. — Облегнах се на камъка, върху който само преди минути беше кацнал Николай. — Накара ме да опитам да го излекувам. Не се получи.

— Не се знае с какви способности ще се сдобиеш, когато трите муски се съберат заедно.

— Искаш да кажеш, след като те убия?

— Алина…

— Сега не става дума за това.

— Не можеш просто да скриеш глава в пясъка и да се престориш, че нищо не е станало.

— Мога и точно това ще направя.

— Открай време си келеме.

— А ти винаги си бил благороден и самопожертвувателен, заради което ми се ще да те хвана за гърлото.

— Е, това поне е някакво начало.

— Никак не е смешно.

— И как според теб би трябвало да се държа? — попита. — Изобщо не се чувствам благороден и самопожертвувателен. Просто съм…

— Какво?

Той рязко протегна ръка.

— Гладен.

— Гладен ли?

— Да — сопна се той. — Гладен, уморен и сигурен, че Толя ще омете всички яребици, ако не побързаме.

Не можах да се удържа. Избухнах в смях.

— Зоя ме предупреди, че и тя ставала зла, като огладнее.

— Аз не съм зъл.

— Добре де, намусен — съгласих се благосклонно.

— Аз не съм намусен.

— Имаш право — отвърнах, потискайки кикота си. — По-скоро нацупен, отколкото намусен.

Той докопа ръката ми и ме придърпа за целувка. После ме ухапа по ухото силно.

— Оу!

— Предупредих те, че съм гладен.

— Днес си вторият, който се опитва да ме изяде.

— Ще става все по-зле. Когато се върнем в лагера, ще поискам да чуя Третата легенда за Креги.

— Аз пък ще кажа на Харшо, че си падаш по кучета.

— А аз ще кажа на Зоя, че не харесваш косата й.

Продължихме все в тоя дух по целия път до „Водния бик“ — заяждахме се и се дразнехме един друг, усещайки как напрежението от последните седмици лека-полека се разсейва. Но когато слънцето залезе и погледнах през рамо към Долината, се запитах дали нещо човешко може да оцелее отвъд нейните брегове и дали там чуват нашия смях.

Солдат Сол пристигнаха късно същата нощ и имаха само няколко часа да поспят, преди отново да поемем на път. Докато влезем в Долината, те вече бяха изтощени, но аз очаквах да са къде-къде по-зле: да стискат икони в ръце и да редят молитви, например. Щом направихме първите крачки в мрака и аз накарах светлината да се разплиска като пълноводна река около нас, разбрах — те не изпитваха нужда да се обръщат към светците. Защото имаха мен.

„Водния бик“ се носеше високо над нас, защитен от сфера ярка светлина, с която го бях обградила. Аз обаче предпочетох да вървя по пясъка, за да се упражнявам да отклонявам светлината в пределите на Долината. Това невиждано проявление на моята сила в очите на Солдат Сол бе същинско чудо — поредното доказателство, че съм жива светица. Спомних си думите на Аппарат: „Няма по-велика сила от вярата и няма по-велика армия от оная, която е водена от нея“.

Молех се той да се окаже прав, а аз да не съм поредният лидер, който се възползва от тяхната вярност и им се отплаща с безсмислена и славна гибел.

Отне ни по-голяма част от деня и цяла нощ, докато прекосим Долината и съпроводим Солдат Сол до западния бряг. Докато се върнем в „Томикяна“, Давид и Женя вече съвсем се бяха развихрили. Кухнята изглеждаше така, сякаш през нея бе минал ураган. Печката беше покрита с къкрещи котли, а от хамбара с преси за ябълково вино бяха домъкнали огромен казан, който служеше за охладител. Давид беше кацнал на един стол край голямата солидна дървена маса, където сигурно само допреди седмици прислужниците са месили тесто. Сега обаче по нея имаше петна от нещо черно и лепкаво като катран, отрупана бе със стъкло и метал, и безброй малки шишенца с някаква вонлива жълтеникава утайка.

— Това тук напълно ли е безопасно? — попитах.

— Нищо на този свят не е напълно безопасно.

— Направо ме успокои.

Той се усмихна.

— Радвам се.

Женя на свой ред беше завладяла трапезарията и помагаше да пригодят бутилки за лумия и да направят ремъци, които да ги издържат. В краен случай, ако нещо с мен се случеше, войниците ми можеха да прибягнат до тях и щяха да имат достатъчно светлина, за да се измъкнат от Долината. Цялата стъклария в ябълковото стопанство беше събрана: бокали, чаши за коняк, вино и ликьор; изящна колекция вази и съд с двойни стени с формата на риба.

Чаеният сервиз беше пълен с винтове и дюбели8, а Миша седеше върху стол с копринени възглавници и радостно разфасоваше на части седла и самари, като внимателно сортираше на купчинки ремъците и парчетата кожа.

Харшо беше проводен да събере каквато храна открие по съседните стопанства — работа, в която се оказа смущаващо вещ.

Аз се трудех заедно с Женя и Миша през по-голямата част от деня. Навън в градината Вихротворците се упражняваха да създават акустична завеса. Това беше разновидност на дяволията, която Зоя направи при срутването в тунелите. Надявахме се с нейна помощ да влезем в Долината и да подготвим засадата, без да привлечем вниманието на волкрите. Това в най-добрия случай беше само временна мярка, но на нас ни стигаше, колкото да успеем да задействаме капана. От време на време ушите ми заглъхваха и всички звуци стигаха до мен приглушени, после изведнъж чувах ясно Надя, сякаш е до мен в стаята, или пък гласът на Адрик прогърмяваше в ушите ми.

Откъм ябълковата градина долиташе пукот на оръжие — там Мал и близнаците подбираха най-добрите стрелци сред Солдат Сол. На всичкото отгоре трябваше да пестим амунициите, така че те гледаха да не пилеят куршумите напразно. По-късно ги чух във всекидневната да разпределят оръжието и боеприпасите.

Скърпихме някак вечеря от ябълки, твърдо сирене и застоял черен хляб, които Харшо беше открил в някакъв изоставен килер. Трапезарията и кухнята бяха неизползваеми заради хаоса там, така че накладохме голям огън в камината на голямата гостна и си направихме импровизиран пикник: разположихме се по пода, върху тафтени възглавници, и препичахме късовете хляб, нанизани на възлести ябълкови клонки.

— Ако оцелея след всичко това — казах, мърдайки пръсти пред огъня, — ще намеря как да се реванширам на тия бедни хорица за нанесените щети.

Зоя изсумтя.

— След престоя ни тук ще се наложи да сменят цялото обзавеждане. Значи излиза, че им правим услуга.

— А ако не оцелеем — добави Давид, — всичко тук и без това ще бъде погълнато от мрак.

Толя изрита една от възглавниците в калъфка на цветчета.

— Това може и да е за добро.

Харшо отпи едра глътка ябълково вино от каната, която Тамар беше донесла от хамбара с пресите.

— Ако пък аз оцелея, веднага се връщам тук, за да се гмурна в някой казан с тоя еликсир.

— Давай по-кротко, Харшо — обади се Тамар. — Утре ще ни трябваш буден.

Той жално простена.

— Защо сраженията трябва винаги да започват толкова рано?! — После неохотно подаде каната на един войник от Солдат Сол.

Дълго обсъждахме и преговаряхме плана, докато всеки от нас не запомни къде точно ще се намира и какво точно ще прави във всеки момент от битката. Щяхме да навлезем в Долината на разсъмване. Първи трябваше да са Вихротворците, за да спуснат акустичната завеса и да скрият присъствието ни от волкрите. Чух как Надя шепнешком убеждава Тамар да не взимат Адрик с тях, но тя беше категорично против. „Той е воин — каза. — Ако сега му втълпиш, че е половин човек, никога няма да събере дързост за нещо по-голямо.“ Аз също щях да съм с Вихротворците, в случай че нещо се обърка. Стрелците и останалите Гриша идваха подир нас.

Планирахме да устроим засадата в центъра на Долината, почти по средата между Крибирск и Новокрибирск. Забележехме ли сала на Тъмнейший, аз щях да осветя цялото Безморие, изкривявайки светлината само около нас, за да останем невидими. Ако това не го принудеше да спре, нашите стрелци щяха да се включат. Те трябваше да намалят войниците му колкото могат, а после разчитахме на Харшо и Вихротворците да създадат такъв хаос, че ние с близнаците да се промъкнем на сала, да открием децата и да ги отведем на сигурно място. Успеехме ли, аз щях да се заема с Тъмнейший. Разчитах единствено на това той да не види как приближавам.

Женя и Давид щяха да останат в „Томикяна“ заедно с Миша. Знаех, че малкият ще настоява да дойде с нас, затова Женя му сипа приспивателно във вечерята. Той вече се прозяваше широко, свит на кравай край камината, и аз се надявах да проспи заминаването ни на сутринта.

Нощта преваляше. Давахме си сметка, че трябва поне за кратко да отдъхнем, но на никого не му беше до сън. Някои решиха да легнат направо край огъня в гостната, други се пръснаха по двойки из къщата. Никой не искаше да остава сам тази нощ. Женя и Давид имаха още работа в кухнята. Тамар и Надя рано-рано се изнизаха. Очаквах Зоя да забърше някой от Солдат Сол, но докато се измъквах през вратата, тя продължаваше да седи загледана в огъня, а Онкет предеше в скута й.

Тръгнах по тъмния коридор към салона, където Мал за последно проверяваше оръжията и оборудването. Купищата пушки и амуниции представляваха странна гледка, струпани върху мраморната маса редом с миниатюри в пищни рамки и красива колекция кутийки за емфие9.

— Двамата сме били тук и преди — каза Мал.

— Така ли?

— Първия път, когато излязохме от Долината. Спряхме в ябълковите градини недалеч от къщата. Сетих се преди малко, когато излязохме там на стрелба.

Сега и аз си спомних. Сякаш се беше случило преди цяла вечност. Тогава плодовете по дърветата бяха още зелени и негодни за ядене.

— Как се справиха днес Солдат Сол?

— Нелошо. Само неколцина от тях са далекобойни стрелци, но с повечко късмет и това стига. Повечето са участвали в сражения на Първа армия, така че поне има шанс главите им да останат на раменете.

Откъм гостната се разнесе смях. Някой — подозирам, че беше Харшо — подхвана песен. В салона обаче цареше тишина и аз дочух тропота на първите дъждовни капки.

— Мал — наруших мълчанието, — мислиш ли, че е заради муските?

Той примижа, проверявайки мерника на една от пушките.

— За какво говориш?

— Онова между нас. Моята сила и твоята. Дали заради това станахме приятели и… — Гласът ми секна.

Той вдигна друга пушка, огледа цевта й.

— Може това да ни е събрало, но не то ни направи такива, каквито сме. Не заради него си момичето, способно да ме разсмее, когато нищо друго не ми е останало. И определено не заради него съм идиотът, който приема това за даденост. Каквото и да има между нас, сами сме го създали. То си е само наше. — Той остави пушката и отри ръце в един парцал.

— Ела с мен — каза, хвана ме за ръка и ме задърпа подире си.

Вървяхме през сумрачната къща. Дочух гласове, които пееха някаква неприлична песен надолу по коридора; долових стъпки над главата си, сякаш някой притича от една стая в съседната. Помислих, че Мал ме води на горния етаж, където са спалните — сигурно така ми се е искало, — но вместо това той ме преведе през източното крило, покрай притихналата стая за шиене, библиотеката и по целия път до пруста без прозорци, пълен с мистрии, пики и сухи дървени стърготини.

— Хъм… очарователно.

— Почакай тук. — После отвори вградена в стената врата, която не бях забелязала.

В сумрачната светлина забелязах, че тя води към нещо като дълга и тясна оранжерия. Дъждът равномерно трополеше по сводестия покрив и оцъклените стъклени стени. Мал влезе навътре и запали фенерите, оставени на ръба на малък басейн. Около него растяха ябълкови дървета, а дебелите им клони бяха отрупани с китки бели цветчета. Опадалите листенца се бяха натрупали по червения плочест под като снежна пряспа или се носеха по повърхността на водата.

Последвах Мал покрай басейна. Въздухът тук беше ароматен и сладък заради ябълковите цветове, подплатен с наситения мирис на пръст. Навън се надигна воят на вятър, предвещаващ буря, но между стъклените стени кръговратът на сезоните сякаш беше замрял. Имах странното усещане, че може да сме на кое да е място по света, а останалата част от къщата просто е изчезнала и сега сме съвсем сами.

В един ъгъл на най-отдалечения край на помещението имаше скътано писалище. На гърба на резбования стол беше хвърлен шал. Върху килимчето, нашарено с ябълков цвят, беше оставена кошничка с шивашки принадлежности. Явно стопанката е идвала тук да бродира, отпивайки от сутрешния си чай. Денем от сводестите прозорци сигурно се е откривала великолепна гледка към ябълковите градини. На писалището лежеше отворена книга. Надникнах в нея.

— Това е дневник — каза Мал. — Отчет за пролетните посеви и растежа на каращисаните овошки.

— Очилата й — казах, вдигайки стъклата със златни рамки. — Чудя се дали не й липсват.

Мал се надвеси през каменния пръстен на басейна.

— Минавало ли ти е през ум какво би станало, ако екзаминаторите на Гриша бяха открили твоята сила още в Керамзин?

— Понякога.

— Равка щеше да е съвсем различна сега.

— Едва ли. Силата ми беше безполезна, докато не открихме елена. Без теб надали щяхме да намерим някоя от муските на Морозов.

— Ти щеше да си различна — натърти той.

Оставих очилата в златни рамки настрани и прокарах пръсти по изписаните с числа и ситен почерк колонки. Що за човек щях да бъда наистина? Дали пак щях да се сприятеля с Женя, или щях да гледам на нея само като на слугиня? Щях ли да спечеля доверието на Зоя? Или да се превърна в жертва на нейната арогантност? Какво щеше да е тогава за мен Тъмнейший?

— Мога да ти кажа какво щеше да стане — отвърнах.

— Хайде, давай.

Затворих дневника и се обърнах към Мал, присядайки на ръба на писалището.

— Щяха да ме заведат в Малкия дворец, където щяха да ме разглезят и да ме гледат като писано яйце. Щях да се храня в златна посуда и изобщо нямаше да се моря тепърва да овладявам силата си. Тя щеше да е като дишането за мен — така, както е редно да бъде. А с времето щях да забравя Керамзин.

— И мен.

— Теб никога.

Той повдигна вежда.

— Е, може би и теб — признах. Той се разсмя. — Тъмнейший щеше да търси муските на Морозов безплодно, безнадеждно, докато един ден някакъв безименен следотърсач, сирак отказатся, не поемеше на път из ледовете на Сайбея.

— Значи допускаш, че няма да съм загинал в Долината?

— В моите представи теб никога не са те пращали в Долината. Но когато доживееш до преклонна възраст, за да разкажеш тази история, може трагично да умреш.

— Продължавай тогава.

— Този безименен войник, този никой, този жалък сирак…

— Схванах.

— Той щеше да е първият, видял елена, след като векове наред са го преследвали. Тогава, разбира се, ние двамата с Тъмнейший щяхме да заминем за Сайбея в неговата огромна черна карета.

— През снега?

— С неговата огромна черна шейна — поправих се. — А когато стигнехме в Чернаст, твоят отряд щеше да бъде доведен пред нашето височайше присъствие…

— Позволено ли щеше да ни е да ходим изправени, или щяхме да се влачим по корем пред вас, както се полага на нисши създания?

— Щяхте да вървите, но с голяма почтителност. Аз щях да седя на висок подиум, в косата ми щяха да са вплетени скъпоценни камъни и щях да нося златен кафтан.

— Защо не черен?

Замълчах.

— Може и черен.

— Това е без особено значение, защото пак нямаше да мога да откъсна поглед от теб.

Разсмях се.

— Не, ти щеше да правиш мили очи на Зоя.

— И Зоя ли щеше да е там?

— Не е ли тя постоянно присъствие?

Той се усмихна.

— Въпреки това пак щях да те забележа.

— Естествено, че е така. Аз съм Призоваващата слънцето все пак.

— Добре знаеш какво имах предвид.

Сведох поглед и пометох с длан нападалите върху писалището ябълкови цветчета.

— Ти забелязваше ли ме изобщо в Керамзин?

Мал дълго мълча, а когато най-накрая се реших да го погледна, той стоеше впил очи в стъкления таван. Лицето му беше станало пурпурно като цвекло.

— Мал?

Той се изкашля, скръсти ръце.

— Всъщност, да. Даже ме спохождаха много… влудяващи мисли по твой адрес.

— Наистина? — смотолевих.

— И всеки път се чувствах страшно виновен. Ти трябваше да си най-добрият ми приятел, а не… — Той сви рамене и почервеня още повече.

— Идиот.

— Този факт е широко известен и не добавя нищо ново към сюжета.

— Всъщност — казах, помитайки с ръка още ябълкови цветчета — щеше да има значение: ако ме беше забелязал, тогава и аз щях да те забележа.

— Някакъв си низш отказатся?!

— Точно така — потвърдих тихо. Вече не се шегувах.

— И какво щеше да видиш в мен?

— Воин: оперен, с белези от рани, необикновен. И това щеше да е нашето начало.

Той стана и приближи.

— Както и нашият край.

Имаше право. Дори в мечтите ни за нас нямаше бъдеще. Ако някак успеехме и двамата да оцелеем на следващия ден, аз трябваше да търся съюзници, за да се добера до царската корона. А Мал трябваше да намери начин да запази тайната на своя произход.

Той нежно взе лицето ми в шепи.

— Без теб и аз нямаше да съм същият. Щях да бъда по-слаб, по-безразсъден. — Той леко се усмихна. — И да се боя от тъмното. — Избърса сълзите от бузите ми. Така и не бях усетила кога са рукнали. — Но независимо кой или какво щях да съм, пак щях да ти принадлежа.

Тогава го целунах — с тъга, от потребност и дългогодишен копнеж; с отчаяна надежда, че бих могла да го задържа в прегръдките си, и с обреченото съзнание, че това не може да стане. Притиснах се към него, към твърдите гърди и яките широки рамене.

— Това ще ми липсва — каза, докато ме целуваше по бузите, брадичката, клепачите. — Вкусът ти ще ми липсва. — Притисна устни към вдлъбнатинката под ухото ми. — Начинът, по който ухаеш. — Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми. — Досегът с теб. — Дъхът ми секна, когато бедрата му се притиснаха срещу моите.

Но тогава той се дръпна назад, търсейки очите ми.

— Имах други, по-големи планове за теб — каза. — С бял воал в косите и клетви, които да си разменим.

— Искаш истинска брачна нощ? Достатъчно е просто да ми кажеш, че това не е нашето сбогуване. Само тази клетва ми е нужна.

— Обичам те, Алина.

Отново ме целуна. Не ми отговори, но и мен вече не ме беше грижа, защото устните му бяха върху моите и в този миг можех да се престоря, че не съм нито спасител, нито светица, а просто мога да избера него и да изживея живота си в обич. И за нас нямаше да има само една нощ, а хиляди. Полегнах назад и го привлякох към себе си, поемайки тежестта на тялото му върху своето, докато усещах с гърба си студения под. Ръцете му бяха ръце на войник — груби и мазолести, но те подпалиха кожата ми и разпратиха копнежни тръпки по цялото ми тяло, които ме накараха да надигна хълбоци, опитвайки да го привлека още по-плътно към себе си.

Изхлузих ризата му през главата и прокарах пръсти по гладките бразди на мускулестия му гръб, усещайки леко изпъкналите линии на татуираните думи. Но щом той смъкна моята риза, се вкочаних, внезапно осъзнавайки болезнено всичките си недостатъци. Щръкнали кости, прекалено малки гърди, бледа и суха като лукова люспа кожа. Тогава той взе лицето ми в шепи и прокара пръст по устните ми.

— Ти си всичко, за което някога съм мечтал — каза. — Ти си цялото ми сърце.

И тогава се видях — сърдита, глупава, с тежък характер, но и прекрасна — в неговите очи. Придърпах го към себе си, почувствах как той потръпва, когато телата ни се сляха, кожа срещу кожа, усетих жаравата на устните му, езика му, препускащите му ръце, докато копнежът помежду ни не стана непосилен и тревожен като тетива на лък, която очаква да бъде освободена.

Той обхвана здраво талията ми с две ръце и съзнанието ми избухна в светлина. Виждах само лицето на Мал, чувствах единствено неговото тяло: върху мен, около мен — отначало непохватно, но постепенно добиващо равномерния и уверен ритъм на трополящия дъжд. Само от това имахме нужда. И само това щеше да ни остане.