Падение и подем

Глава 14

На зазоряване следващата сутрин, докато другите гасяха огъня и нагъваха сухар, аз навлякох балтона и тръгнах обратно по пътеката да погледна пак водопада. Над долината се стелеше гъста мъгла. От това място костите под водопада наистина изглеждаха като мъртви клони. Никакви призраци. Никакви огньове. Приличаше по-скоро на място за отдих.

Тъкмо събирахме покритите с пепел палатки, когато го чухме: писък — висок и пронизителен, ехтящ в кристалното утро. Замръзнахме на място, ослушвайки се дали пак ще се повтори.

— Може да е бил ястреб — обади се Толя.

Мал обаче нищо не каза. Само преметна пушката през рамо и се спусна стремглаво между дърветата. Наложи се да тичаме подире му, за да го настигнем.

Изкачването по противоположния на водопада склон ни отне почти цял ден. Скалата беше стръмна и непристъпна и макар краката ми да бяха заякнали от дългите преходи, пак взеха да треперят. Мускулите на гърба ми пламнаха от болка под тежкия товар и въпреки мразовития въздух по челото ми изби пот.

— Хванем ли това нещо — изпъхтя по едно време Зоя, — направо ще го сготвя на яхния.

Но аз усещах тръпката, която минаваше през всички нас; предчувствието, че сме вече близо, ни караше да се пришпорваме един друг да катерим по-бързо. На някои места склонът ставаше почти отвесен. Принудени бяхме да пълзим, вкопчвайки се в корените на хилави дървета, и да търсим пукнатини в камъка, за да пъхнем пръсти в тях. По едно време Толя извади железни клинове и взе да ги зачуква в скалата, а ние стъпвахме по тях, изтласквайки се нагоре.

Най-сетне късно следобед с усилие се прехвърлихме през нащърбения скален ръб и се озовахме върху платото — равно каменно поле, покрито с мъх, хлъзгаво от влагата и разцепено от разпенените води на река.

На север, отвъд водопада, видяхме пътя, по който бяхме дошли: далечния хребет, ограждащ долината; сивото поле, водещо към Пепелната гора; извивките на древното шосе, а отвъд тях — буреносните облаци, връхлитащи обраслите с трева хълмове на подножието. Защото това е било само подножието, чак сега пролича ясно. Погледнехме ли на юг, за първи път виждахме истинската планина — необятния Сикурзой, подхранващ водите на Чера Хуо, нахлупил бял снежен калпак.

— Това просто няма край — уморено рече Харшо.

Тръгнахме към склона, по който се спускаше водопадът. Щеше да е трудно да минем през буйната вода, пък и не бях сигурна, че си струва. И без това виждахме другия край, където скалата просто свършваше. Там нямаше нищо. Платото се оказа съвършено и обезсърчаващо пусто.

Надигна се вятър, заплете косата ми и ме покри с фин воден прах, който взе да боцка по бузите ми. Погледнах на юг към бялата планина. Есента вече царуваше там, а зимата беше на път. Отсъствахме повече от седмица. Ами ако бе станало нещо с онези, които ни чакаха в Два Столба?

— Е — ядно рече Зоя, — къде е?

Мал отиде до самия ръб на водопада и погледна към долината.

— Нали разправяха, че си най-умелият следотърсач в цяла Равка — продължаваше тя. — Та, къде отиваме сега?

Мал прокара длан по тила си.

— Спускаме се по склоновете на планината и започваме да изкачваме следващата. Така стават тия работи, Зоя.

— И така още колко? — заядливо попита тя. — Не може да продължава безкрайно.

— Зоя — предупредително се обади Толя.

— И откъде ще разберем дали това чудо изобщо съществува?!

— А ти какво очакваше да намерим? — на свой ред попита Толя. — Гнездо ли?!

— Че защо не? Гнездо, перушина, димяща купчина курешки. Все нещо. Каквото и да е.

Само Зоя говореше, но аз усещах умора и разочарование и у другите. Толя щеше да продължава да върви, докато не рухне. Не бях сигурна обаче дали Харшо и Зоя ще издържат още дълго.

— Тук е прекалено влажно, за да лагеруваме — казах. После посочих към гората отвъд платото, където дърветата бяха успокоително обикновени с обагрените си в червено и златно листа. — Вървете нататък, докато не откриете сухо място. Накладете огън. След вечеря ще решим какво да правим занапред. Може би е време да се разделим.

— Не може да продължиш навътре в Шу Хан без охрана — възпротиви се Толя.

Харшо мълчеше, само притискаше Онкет към себе си и избягваше погледа ми.

— Не е нужно да го решаваме точно сега. Просто вървете и направете бивак.

После предпазливо приближих ръба на платото до Мал. Височината беше главозамайваща, затова откъснах очи от зовящата бездна и зареях поглед в далечината. Имах чувството, че ако се напрегна, мога да видя опърлената поляна, където прогонихме крадците; нищо чудно обаче да беше само плод на въображението ми.

— Съжалявам — проговори най-накрая Мал.

— Няма нужда да се извиняваш. Доколкото е известно, няма никаква жар-птица.

— Ти обаче не го вярваш.

— Не, но сигурно не ни е писано да я открием.

— И това не го вярваш. — Той въздъхна. — Дотук беше добрият войник.

Трепнах.

— Не трябваше да го казвам.

— Ти веднъж натика гъши курешки в обувките ми, Алина. Така че съм свикнал да търпя лошото ти настроение. — Той ми хвърли бегъл поглед. — Всички си даваме сметка що за бреме тежи на плещите ти — продължи. — Не си длъжна да го носиш сама.

Поклатих глава.

— Ти не разбираш. Не би могъл.

— Може и така да е. Но съм виждал същото да става и с войници от моя полк. Ти трупаш гняв и тъга. Накрая обаче те ще прелеят. И ще те удавят.

Той ми каза същото и край медния рудник, когато ме посъветва да позволя на останалите да споделят моята скръб. Аз също имах нужда от това, макар да не го признавах — да бъда с някого, да не съм сама. Той, разбира се, беше прав. Наистина сякаш се давех, а страхът ме поглъщаше като ледено море.

— Не е толкова лесно — отвърнах. — Аз не съм като тях. На никого не приличам. — Поколебах се. — Освен на него — добавих след малко.

— Нямаш нищо общо с Тъмнейший.

— Напротив, дори ти да отказваш да го видиш.

Мал повдигна вежда.

— Сигурно защото е могъщ, опасен и вечен, а? — Печално се засмя. — Я ми кажи нещо. Дали Тъмнейший ще прости някога на Женя? Или пък на Толя и Тамар? Ами на мен?

— При нас е по-различно — казах. — Трудно се доверяваме.

— Имам новина за теб, Алина: това важи за всички.

— Ти не…

— Да, ясно. Аз не разбирам. Само знам, че няма живот без болка, независимо къс ли е той, или дълъг. Хората те предават. От това те боли и ти на свой ред причиняваш болка. Но какво стори Тъмнейший на Женя? Ами на Багра? И какво се опита да причини на теб с този нашийник? Това е признак на слабост. Този мъж го е страх. — Той зарея поглед над долината. — Сигурно никога няма да проумея какво е да живееш със сила като твоята, но знам, че си нещо повече от него. Те също го знаят — завърши той и кимна в посоката, накъдето бяха тръгнали другите. — Ето защо сме тук и се бием редом с теб. Ето защо Зоя и Харшо ще скимтят цяла нощ, но утре пак ще са тук.

— Така ли мислиш?

Той кимна.

— Ще хапнем, ще си отдъхнем, пък да видим какво има да става после.

Въздъхнах.

— Продължавай в същия дух.

Той постави ръка върху рамото ми.

— Продължавай напред, а спънеш ли се, намери сили пак да се вдигнеш. Не успееш ли, остави ние да те носим. Позволи ми аз да те нося. — Той отпусна ръка. — Не се заседявай тук прекалено дълго — каза, после се обърна и закрачи през платото.

„Няма да те предам отново.“

Нощта преди двамата с Мал за първи път да влезем в Долината, той ми обеща, че ще оцелеем. „Ние ще сме добре — каза ми. — Винаги ще е така.“ А през цялата следваща година бяхме изтезавани и тероризирани, пречупвани и отново лекувани телом и духом. Сигурно никога вече нямаше да се почувстваме наистина добре, но тогава имах нужда от тази лъжа, както беше и сега. Това ни помагаше да удържим, да продължим да се сражаваме още един ден. Така я карахме цял живот.

Залезът настъпваше. Стоях до самия водопад, заслушана в грохота на водата. Когато слънцето се гмурна в него, водопадът сякаш беше обхванат от пламъци. Видях отново как вировете в долината стават златни. Надвесих се над ръба, за да зърна купчината кости долу. Каквото и създание да преследваше Мал, то беше наистина голямо. Взрях се в мъглата, която се вдигаше над скалите в основата на водопада. Начинът, по който се въздигаше и променяше формата си, я правеше да изглежда жива, сякаш…

Нещо рязко ме връхлетя. Политнах назад и темето ми се удари с тъп разтърсващ удар в земята. Крясък проряза тишината.

Затърсих с поглед в небето. Огромен крилат силует се рееше над мен във все по-широка дъга.

— Мал! — извиках. Оставила бях пътническата торба в другия край на платото заедно с пушката и лъка. Хвърлих се към тях и жар-птица се спусна право към мен.

Тя също беше бяла като елена и морския бич, а огромните й криле имаха златист оттенък. Мощната въздушна струя от техния замах ме блъсна назад. Когато отвори масивния си клюн, крясъкът й отекна из цялата долина. Толкова голяма беше, че с лекота би откъснала ръката ми само с един удар на клюна, а защо не и главата. Ноктите й блестяха дълги и остри.

Вдигнах ръце за удара Сеч, но влажният мъх ме подведе. Подхлъзнах се и усетих как се търкалям към ръба на платото първо през хълбок, после с главата напред, блъскайки се в мокрите скали. „Костите — помислих си. — О, вси светии, костите в дъното на водопада.“ Ето как убиваше значи.

Вкопчих се отчаяно в един хлъзгав камък за опора, а в следващия миг вече пропадах.

Викът ми замръзна на устните, защото ръката ми едва не беше изтръгната от ставата. Мал ме държеше малко под лакътя, провесен през ръба на скалата. Жар-птица кръжеше над него в сгъстяващия се здрач.

— Държа те! — викна той, но пръстите му се плъзгаха по влажната кожа.

Краката ми висяха над зейналата пропаст, а сърцето щеше да изскочи от гърдите ми.

— Мал… — пророних отчаяно.

Той се надвеси още по-напред. Сега вече и двамата щяхме да паднем.

— Държа те — повтори с трескави сини очи. Пръстите му се сключиха около китката ми.

Тръпката порази и двама ни едновременно — същият разтърсващ спазъм, който почувствахме онази нощ в горичката край купалото. Той се сепна. Този път обаче нямахме друг избор, освен да се държим здраво един за друг. Очите ни се срещнаха и силата заструи помежду ни ослепителна и неотменима. Имах чувството, че пред мен се разтварят широко някакви двери, и единственото ми желание бе да мина през тях; знаех, че сегашното усещане за абсолютно сияйно възвисяване беше нищо в сравнение с онова, което ме чака оттатък. Изгубих представа къде съм, забравих всичко друго, освен призоваващия устрем да прекрача този праг, да придобия тази сила.

Но заедно с тази жажда дойде и ужасяващото просветление. „Не — помислих отчаяно. — Не и това.“

Но вече беше твърде късно. Знаех го.

Мал стисна зъби. Усетих как хватката му става още по-яка и сякаш смазва костите ми. Притокът на сила стана почти непоносим — глух вой, който изпълни главата ми. Сърцето ми думкаше така силно, че можеше и да не издържи. Непременно трябваше да мина през тези двери.

После като по чудо Мал взе да ме дърпа нагоре сантиметър по сантиметър. Драсках по скалата с другата ръка, търсейки ръба, и най-накрая го стигнах. Мал ме хвана и за двете ръце и аз най-накрая се прехвърлих отгоре в безопасност.

Щом пусна китките ми, разтърсващият приток на сила секна. Пролазихме по-далеч от ръба с треперещи мускули, едва поемайки си дъх.

Екливият крясък отново отекна. Жар-птица се стрелна към нас. Надигнахме се на колене. Мал нямаше време да измъкне лъка и се хвърли пред мен с разперени ръце. Жар-птица изпищя и връхлетя отгоре му с извити нокти.

Но сблъсък така и не последва. Жар-птица увисна във въздуха пред нас — острите й нокти само на сантиметри от гърдите на Мал. Крилете замахнаха веднъж, втори път, тласкайки ни назад с мощна струя. Времето сякаш забави ход. Виждах нашите отражения в огромните й златисти очи. Клюнът беше остър като бръснач, а перата сякаш излъчваха своя собствена светлина. Въпреки ужаса почувствах благоговение. Жар-птица — това беше Равка. И редно беше да коленичим пред нея.

Тя отново нададе пронизителен писък, после се изви, плесна с криле и политна в сгъстяващия се здрач.

Свлякохме се на земята, едва поемайки си дъх.

— Защо тя спря? — задъхах се.

Проточи се дълъг миг тишина. После Мал проговори:

— Ние вече не преследваме нея — каза.

Той знаеше. Също като мен. Той знаеше.

— Трябва да се махнем оттук — продължи. — Може всеки момент да се върне.

Като в просъница видях как другите тичат към нас по хлъзгавата скала, докато едва-едва се изправяхме. Явно бяха чули писъците.

— Това е тя! — развика се Зоя, сочейки към изчезващия силует. После вдигна ръце, опитвайки да я върне обратно със силен насрещен вихър.

— Зоя, спри! — каза Мал. — Нека си върви.

— Защо? Какво стана? Защо не я убихте?

— Не тя е муската.

— Откъде сте сигурни?

Никой от двамата не отговори.

— Какво става тук?! — кресна Зоя.

— Мал е — отроних най-накрая.

— Мал е какво? — обади се Харшо.

— Мал е третата муска. — Думите излязоха от гърлото ми като хрип, но въпреки това толкова твърди, така уверени и въздействащи, както не бях очаквала.

— Какви ги говориш?! — Юмруците на Зоя се свиха, по бузите й избиха трескави петна.

— Трябва да си намерим укритие — обади се Толя.

Поехме с куцукане през платото и последвахме останалите нагоре по близкия хълм до бивака, който бяха направили край висока топола.

Мал хвърли пушката на земята и откачи лъка от рамото си.

— Отивам да уловя нещо за вечеря — каза и се стопи в гората, преди да съм измислила някакво възражение.

Свлякох се на земята. Харшо запали огън и аз седнах край него, втренчена в пламъците, но почти не усещах топлината им. Толя ми подаде манерката, после приклекна до мен и след като изчака да му кимна, намести извадената от рамото ръка. Болката не стигаше да прогони образите, които препускаха в съзнанието ми, нито да предотврати неизбежните изводи.

Момичето в полето, изправено до разсечената си сестра; черните вълни на удара Сеч, които струят от него; бащата, коленичил край мъртвото тяло.

„Той беше велик Лечител.“ Багра го беше разтълкувала погрешно. Трябвало е нещо много повече от Малката наука, за да бъде спасена по-малката дъщеря на Морозов. Необходима е била мерзост, възкресяване. Аз също грешах. Сестрата на Багра не е била Гриша. В края на краищата наистина излезе отказатся.

— Ти трябва да си го знаела — каза Зоя, присядайки от другата страна на огъня. Очите й ме гледаха обвинително.

Дали? Решила бях, че онази нощ тръпката край купалото е нещо, което е вътре в мен.

Но сега, когато се връщах мислено назад, брънките от веригата една по една се навързваха. За първи път познах своята сила, когато Мал издъхваше в ръцете ми. Двамата бяхме преследвали елена седмици наред, но той се яви веднага след първата ни целувка. Морският бич се появи в мига, когато Мал сключи ръце около мен и за първи път от принудителното ми качване на кораба на Тъмнейший усещах неговата близост. Муските искаха да бъдат събрани заедно.

И не бяха ли нашите два живота преплетени още от самото начало? От войната. От осиротяването. А може би и от нещо по-голямо. Едва ли е случайно, че сме родени в две съседни селца, че оцеляхме във войната, която отне нашите родители, и че накрая и двамата се озовахме в Керамзин.

Това ли показваше дарбата на Мал като следотърсач — че той някак е свързан с всичко чак до самото сътворение в ядрото на света? Нито Гриша, нито обикновена муска, а нещо съвсем различно?

„Аз станах острие.“ Оръжие, което да бъде използвано. Колко прав е бил.

Зарових лице в шепите си. Исках да излича това познание, да го изчегъртам от черепа си. Защото жадувах силата, скрита зад онези златни двери, желаех я с такава ревностна и болезнена трескавост, че направо ми се щеше да изляза от кожата си. Цената на тази мощ щеше да е животът на Мал.

Какво бе казала Багра? „Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб.“

Не след дълго Мал се върна. Донесе два тлъсти заека. Чух как двамата с Толя ги изкормиха, одраха и нанизаха на шишове, а скоро замириса на печено. Но на мен не ми се ядеше.

Седяхме смълчани, заслушани в пукането и съскането на клоните в огъня, докато накрая Харшо не издържа.

— Ако скоро някой не проговори, ще дам огън на гората.

Отпих глътка от манерката на Зоя и заговорих. Думите се лееха по-леко, отколкото очаквах. Разказах им историята на Багра, страховитата приказка за един обсебен човек, за пренебрегнатата му дъщеря и за сестра й, която едва не загинала заради това.

— Не — поправих се. — Тя умряла в онзи ден. Багра я съсякла. А Морозов я върнал към живота.

— Никой не може…

— Той обаче успял. И това не е било лечение. Той я възкресил също както създавал другите муски. Всичко го има в дневниците. — Начинът да съхраниш кислорода в кръвта, методът да предотвратиш органичното разлагане. Способностите на Лечителя и Фабрикатора, доведени до самия предел, че и отвъд него, и достигнали неочаквани, небивали хоризонти.

— Мерзост — прошушна Толя. — Власт над живота и смъртта.

Кимнах. Магия. Поквара. Нечестивост. Силата на съзиданието. Ето защо дневниците изглеждаха недовършени. Накрая на Морозов не му е трябвало да преследва животно, за да го превърне в третата муска. Цикълът вече е бил завършен. Той е вдъхнал на дъщеря си силата, предназначена за жар-птица. Кръгът се е затворил.

Морозов е постигнал грандиозния си замисъл, но не по начина, по който е очаквал. „Когато затънеш в мерзост, резултатът може и да не е това, на което си се надявал.“ Когато Тъмнейший се е намесил в самото сътворение в ядрото на света, наказанието за това е било възникването на Долината — място, където неговата мощ е безсилна. Морозов е създал три муски, залогът за чието събиране е станал животът на дъщеря му, и този залог нейните наследници плащаха със своята плът и кръв.

— Но еленът и морският бич… те бяха древни създания — обади се Зоя.

— Морозов неслучайно ги е избрал. Това са свещени същества: редки, непокорни. Но детето му е било обикновено момиче отказатся.

Затова ли Тъмнейший и Багра така лесно я бяха пренебрегнали? Решили са, че е загинала в онзи ден, но явно възкресяването й е дало сила — нейният крехък живот на смъртен, подвластен на законите в този свят, е бил подменен с нещо друго. Но дали в мига, когато Морозов е вдъхвал на дъщеря си втори живот, отказан й според законите на мирозданието, е съзнавал, че това става благодарение на нечестивост?

— Тя е оцеляла след скока в реката — казах. — Морозов я е отвел към малките поселища на юг. — „За да живее и умре в сянката на арката, която един ден щеше да даде името на Два Столба.“

Погледнах към Мал.

— Явно тя е предала силата на своите наследници, вграждайки я в костите им. — От устата ми се изтръгна горчив смях. — А аз си въобразявах, че съм една от тях. Така отчаяно исках да повярвам във великия промисъл на всичко това, че то просто… не се случи. Въобразявах си, че съм клонка от родословното дърво на Морозов. Но това се оказа ти, Мал. През цялото време си бил ти.

Мал ме наблюдаваше през огнените езици. От самото начало не беше проронил и дума, нито опита от храната. Само Толя и Онкет не бяха загубили апетита си.

И сега мълчеше. Просто стана от мястото си и дойде при мен. Протегна ръка. За миг се поколебах, почти изплашена да го докосна, после положих длан в неговата и се оставих да ме вдигне на крака. Отведе ме мълчаливо до една от палатките.

Чух зад гърба си гласа на Зоя:

— О, светии, трябва ли сега цяла нощ да търпя хъркането на Толя?! — простена тя.

— Ти също хъркаш — обади се Харшо. — И хъркането ти изобщо не звучи по женски.

— Аз не…

Гласовете им постепенно заглъхнаха, когато приведени влязохме в сумрака на палатката. Играта на огъня проникваше през платнените стени и караше сенките да танцуват. Без да промълвим и дума, двамата легнахме върху кожите. Мал се сгуши до мен, гърдите му се притиснаха в гърба ми, ръцете му плътно ме обгърнаха в здрав обръч и топлият му дъх докосна тила ми. Само така можех да заспя край езерото на Тривка, в търбуха на кораба, който ни отвеждаше към Новий Зем, или на тесния нар в порутената странноприемница в Кофтан.

Дланта му се плъзна по ръката ми. Пръстите нежно обгърнаха голата ми китка, докосвайки, изследвайки. Когато се сключиха, внезапната тръпка отново ни разтърси — дори при този кратък досег енергията на силата беше почти непоносима.

Гърлото ми се сви — толкова клета и объркана се чувствах, но в същото време и подвластна на срамния непоносим копнеж. Твърде жестоко и безмилостно бе да искам това от него. „Не е честно.“ Глупави думи, детски. Безсмислени.

— Ще намерим друг начин — прошепнах.

Пръстите на Мал охлабиха хватката си, но той не пусна китката ми, докато ме притегляше към себе си. Почувствах се така, както винаги съм се чувствала в прегръдката му: цялостна и завършена, сякаш съм у дома. Но сега се съмнявах дори в това. Дали чувството бе истинско, или резултат от съдбовните процеси, задвижени от Морозов преди стотици години?

Мал отметна косата от врата ми. Положи едничка кратка целувка върху кожата над нашийника.

— Не, Алина — прошепна. — Няма.

Обратният път до Два Столба ни се видя по-кратък. Гледахме да не напускаме високите части и да вървим все по тесните хребети на хълмовете, докато разстоянието и времето се топяха под стъпките ни. Придвижвахме се по-бързо, защото маршрутът вече ни беше познат, пък и Мал не дебнеше за жар-птица, но на мен все ми се струваше, че времето ни притиска. Ужасявах се от мисълта какво ни чака в долината; страхувах се от решенията, които трябва да взема, от обясненията, които трябва да дам.

Напредвахме в почти безмълвна тишина, нарушавана от време на време само от Харшо, който си тананикаше под нос или шушнеше нещо на Онкет; останалите бяхме потънали в собствените си мисли. След нашата първа нощ Мал се държеше настрана от мен. Аз също го избягвах. Дори не знаех какво да му кажа. Неговото излъчване сега беше различно — същото хладнокръвие, но вече имах зловещото усещане, че сякаш попива света около себе си, опитва се да го запечата в паметта си. Ту подлагаше лице на слънцето със затворени очи, ту откъсваше стръкче невен и го поднасяше към носа си. Ловуваше всяка нощ, стига да имахме прикритие, за да запалим огън. Показваше ни къде са лястовичите гнезда и къде расте див здравец; ловеше полски мишки за Онкет, която явно беше твърде разглезена, за да ловува сама.

— Виждаш ми се забележително весел за обречен човек — отбеляза Зоя.

— Той не е обречен — срязах я.

Мал извади стрела, опъна тетивата и я пусна. Тя звънна към иначе безоблачното и пусто небе, но миг по-късно дочухме далечен грак и нещо падна на земята на около два километра пред нас. Мал отново преметна лъка през рамо.

— Всички, рано или късно, умираме — каза, втурвайки се да открие плячката. — Но не всеки има кауза, за която да загине — провикна се през рамо.

— На философстване ли го ударихме? — обади се Харшо. — Или това са стихове от някоя песен?

После пак взе да си тананика, а аз се завтекох да настигна Мал.

— Недей да говориш така — казах, щом се изравних с него.

— Добре.

— И недей да мислиш така.

Той съвсем чистосърдечно ми се ухили.

— Мал, моля те — промълвих отчаяно, без да съм сигурна за какво точно го моля. Вкопчих се в ръката му. Той се обърна към мен и аз изобщо не се замислих. Надигнах се на пръсти и го целунах. Трябваше му само частица от секундата, за да реагира — пусна лъка на земята и отвърна на целувката ми, обвивайки плътно ръце около кръста ми, а гърдите му се притиснаха в моите.

— Алина… — започна.

Сграбчих реверите на балтона му и сълзите напълниха очите ми.

— Само не ми казвай, че за всичко това си има причина — възкликнах яростно. — Или че всичко ще бъде наред. Не ми разправяй, че си готов да умреш.

Нагазили бяхме висока трева, вятърът пееше в близките тръстики. Той прикова очи в мен, синият му поглед стана твърд.

— Нищо няма да бъде наред. — Отметна кичур от бузата ми и взе лицето ми в грубите си шепи. — Нищо от това не се случва, защото за него си има причина. — Едва докосна с устни моите. — И нека светиите да са ми на помощ, Алина, но аз искам да живея вечно.

После пак ме целуна, но този път целувката не беше кратка — целува ме, докато бузите ми пламнаха, а сърцето ми запрепуска; целува ме, докато вече едва помнех името си, какво остава за имената на другите; целува ме, докато не чухме Харшо да пее, Толя да мърмори, а Зоя весело да се заканва, че ще избие всички ни.

Тази нощ спах в прегръдките на Мал под звездите, увита в кожи. Шепнехме си в тъмното и крадешком се целувахме, защото другите лежаха само на няколко крачки от нас. Част от мен копнееше разбойниците на Шу пак да изникнат изневиделица, някой от тях да прониже с куршум сърцата и на двама ни и да ни остави тук завинаги: две тела, които ще се превърнат на пепел и ще потънат в забвение. Също така ми минаваше през ум просто да си тръгнем, зарязвайки останалите, изоставяйки Равка, както веднъж вече бяхме правили; да превалим планината и да се доберем до крайбрежието.

Ето такива неща си мислех. Но въпреки това останах както на следващата сутрин, така и на по-следващата, ядях сухи бисквити и пиех горчив чай. Скоро планините останаха зад гърба ни и ние предприехме последното спускане към Два Столба. Завръщахме се много по-рано, отколкото очаквахме — тъкмо навреме, за да стигнем до „Водния бик“ и да се срещнем с подкреплението, което Аппарат трябва да е изпратил в Карйева. При вида на двете скални вретена край руините ми се прищя да ги срина със земята, с удара Сеч да довърша онова, което времето и природните стихии не бяха успели да направят, и да ги превърна в купчина ситни камъчета.

Отне ни известно време, докато открием странноприемницата, в която Тамар и останалите бяха намерили подслон. Постройката беше двуетажна, боядисана в синьо; по чардака пееха молитвени звънчета, а острият покрив беше изписан с текстове на шуански, които блещукаха със златната си боя.

Заварихме Тамар и Надя да седят на ниска масичка в една от общите стаи; Адрик също беше с тях, празният ръкав на палтото му беше грижливо закрепен с топлийки, а някаква книга непохватно се крепеше върху коленете му. Щом ни видяха, и тримата скочиха на крака.

Толя мечешки притисна в обятията сестра си, а Зоя неохотно размени прегръдки с Надя и Адрик. После Тамар на свой ред ме прегърна здравата, докато през това време Онкет се метна от рамото на Харшо върху масата, за да омете останките от яденето им.

— Какво стана? — попита Тамар, забелязвайки угрижения ми вид.

— Дай да го оставим за по-късно.

Миша изникна отнякъде и се втурна надолу по стълбите, за да се метне върху Мал.

— Вие се върнахте! — провикна се с пълно гърло.

— Естествено, че ще се върнем — отвърна Мал и го завъртя около себе си. — Ти изпълни ли своя дълг?

Миша сериозно кимна.

— Хубаво. По-късно чакам от теб подробен доклад.

— Хайде, разказвайте — жадно ни подкани Адрик. — Открихте ли я? Давид е горе при Женя, да го повикам ли?

— Адрик — скастри го Надя, — хората са изтощени и сигурно умират от глад.

— Има ли чай? — попита Толя.

Адрик кимна и тръгна да поръча.

— Имаме новини — обади се Тамар — и те не са никак добри.

Не очаквах да са по-лоши от тия, които ние носехме, затова махнах с ръка.

— Давай.

— Тъмнейший нападна Западна Равка.

Стоварих се като подкосена върху стола.

— Кога?

— Почти веднага след като тръгнахте.

Кимнах. Все някаква утеха беше да знам, че и без това нищо не съм могла да направя.

— Много ли е зле?

— Използва Долината, за да отнеме голяма част от Юга, но доколкото успяхме да разберем, повечето хора вече са били евакуирани.

— Някакви вести за войската на Николай?

— Носят се слухове за малки бойни отряди, които се появяват изневиделица и се сражават под знамената на Ланцов, но Николай не бил с тях. Не съм сигурна колко дълго ще издържат така.

— Ясно. — Сега поне знаех с какво си имаме работа.

— Това не е всичко.

Хвърлих въпросителен поглед към Тамар и от нейното изражение тръпки ме побиха.

— Тъмнейший напредва към Керамзин.