Панаирът

Първа глава

В нощта на абитуриентския бал Джери Галоуей поиска да се люби с Ейми. Желанието му не я изненада. Той непрестанно искаше да я люби. Не можеше да спре ръцете си да не посягат към нея. Не можеше да й се насити.

Ала Ейми започваше да си мисли, че му се е наситила. Дори прекалено. Беше бременна.

Когато и да си помислеше за бременността, чувстваше студена празнота в гърдите. Страхуваше се от това, което я очакваше в бъдеще — унижението, разочарованието на баща й, гнева на майка й. Тя потръпна.

Джери я видя да потреперва няколко пъти и си помисли, че е заради климатичната инсталация във физкултурния салон. Ейми бе облечена в ефирна зелена рокля с голи рамене и той отново й предложи да си наметне шала.

Танцуваха само на няколко от бързите мелодии, но не пропуснаха нито един блус. Джери обичаше бавните танци. Харесваше му да притиска Ейми към себе си, да усеща допира на бедрата й до своите, макар да се движеха малко тромаво по дансинга. Шепнеше в ухото й, докато танцуваха. Казваше й, че изглежда страхотно, че е най-сексапилното момиче, което е виждал, че всички останали момчета крадешком са се втренчили в гънката между гърдите й, че го възпламенява. Бе се притиснал тъй плътно към нея, че тя усещаше възбудата му. Джери искаше тя да я усети, за да знае, как му действа. Той смяташе, че това е най-големият комплимент, който може да й направи.

Джери беше глупак.

Докато я въртеше из претъпкания салон и я притискаше към себе си под предлог, че танцуват, Ейми се зачуди защо изобщо му бе позволила да я докосне. Той всъщност беше гадняр.

Иначе привлекателен, разбира се. Беше едно от най-хубавите момчета в горните класове. Много от момичетата й завиждаха, задето е хванала Джери Галоуей.

Но нима отдаваш тялото си на някого само защото е красив, питаше се Ейми. Господи, трябва да имаш по-високи изисквания!

Джери беше привлекателен, но интелигентността му далеч отстъпваше на красотата. Не беше нито остроумен, нито талантлив, нито нежен или внимателен. Смяташе се за страхотен, но бе съвсем посредствен.

Ейми огледа останалите момичета. Копринените им рокли с дантели, сатенените блузи с дълбоко изрязани деколтета, дългите шифонени поли и високи токове, сложните им прически и внимателно положения грим, взетите на заем бижута… Всички тези момичета се смееха и се преструваха на свръхизискани дами, уморени от светски забави. Ейми им завиждаше в този миг. Те наистина се забавляваха чудесно.

А тя беше бременна.

Уплаши се, че ще се разплаче. Прехапа устни и преглътна сълзите.

Абитуриентският бал трябваше да продължи до един часа след полунощ. След това към един и половина щеше да бъде организирана екстравагантна среднощна закуска в един от най-хубавите ресторанти в града.

На Ейми й беше позволено да отиде на бала, но не и на закуската. Баща й нямаше нищо против, но майка й възрази, както винаги. Баща й каза, че може да остане до три часа, тъй като това бе особена нощ, но майка и нареди да се прибере в десет, цели три часа преди края на бала. Ейми винаги трябваше да се прибира в десет в почивните дни и в девет в делниците, когато ходеше на училище. Тази вечер обаче баща й се застъпи за нея и майка й неохотно се съгласи да направи компромис; Ейми можеше да се прибере в един часа. Майка й обаче отстъпи без желание и по-късно щеше да накара Ейми да плати за това по хиляди начини.

Ако винаги ставаше така, както иска майка ми, ако татко не се застъпваше за мен от време на време, изобщо нямаше да мога да ходя на срещи, помисли си Ейми. Нямаше да ми позволяват да ходя никъде другаде, освен на църква.

— Ти си истински динамит — прошепна й Джери, щом я прегърна за следващия танц. — Възпламеняваш ме, скъпа!

Скъпа, скъпа мамо, с горчивина си помисли Ейми, ето колко полезни се оказаха твоите правила и забрани. Всичките ти поучения, годините, през които ме мъкнеше на литургии три, четири или пет пъти в седмицата, вечерните молитви, които задължително трябваше да изричам, преди да заспя. Виждаш ли, майко? Виждаш ли колко полезно се оказа всичко това? Аз съм бременна. Как би погледнал Исус на това? И каква ще бъде твоята реакция, когато разбереш? Какво ще кажеш, когато разбереш, че ще имаш незаконно внуче, майко?

— Отново трепериш — обади се Джери.

— Студено ми е.

Малко след десет часа, когато оркестърът свиреше „Панаирът в Скарбъро“ и Джери се плъзгаше с Ейми по дансинга, той предложи да си тръгнат и да прекарат остатъка от вечерта заедно, само двамата и, както изтъкна, да засвидетелстват любовта си един на друг. Това трябваше да бъде специална вечер в живота на едно момиче, изпълнена с хубави спомени, а не просто поредната евтина възможност да се чука на задната седалка в колата на приятеля си. Освен това бяха дошли в салона само преди два часа и половина. Нетърпението на Джери беше непристойно и егоистично.

Но в края на краищата, напомни си Ейми, той е само похотлив младеж, а не истински мъж, пък и съвсем не е романтичен. Тя и бездруго не бе в състояние да се забавлява заради тревогите, които я измъчваха.

Ейми се съгласи да си тръгне с него, макар да си бе представяла завършека на вечерта доста по-различен от този, за който намекваше Джери.

На излизане от физкултурния салон, който организационният комитет по украсата отчаяно се бе опитал да превърне в бална зала, Ейми с копнеж се обърна назад, за да хвърли последен поглед на пъстроцветните гирлянди, бляскавото фолио и хартиените цветя. Светлината беше приглушена. Над дансинга висеше огледална сфера и бавно се въртеше, хвърляйки разноцветни отблясъци от хилядите си многоъгълни стенички. Залата трябваше да изглежда екзотично, вълшебно. Ала на Ейми тя носеше само тъга.

Джери притежаваше педантично реставриран, натруфен с множество приспособления, двайсетгодишен шевролет. Той подкара извън града по тесния и криволичещ Блек Холоу Роуд. Най-сетне стигна до тесен черен път близо до реката и спря колата между гъст храсталак и разпръснати наоколо дървета. Изключи фаровете и мотора, сетне свали до половината стъклото на прозореца и в колата нахлу свежият нощен въздух.

Това беше обичайното им място за паркиране. Точно тук Ейми бе забременяла.

Джери се измъкна иззад волана и се усмихна на Ейми. Зъбите му сякаш фосфоресцираха на бледата лунна светлина, която се процеждаше между дърветата през предното стъкло на колата. Той хвана ръката на Ейми и я притисна към слабините си.

— Усещаш ли, скъпа? Виждаш ли как ми действаш?

— Джери…

— Нито едно момиче не ме е възбуждало като теб.

Той плъзна ръка под роклята и обхвана гърдите й.

— Джери, чакай малко.

Но той се наведе към нея и я целуна по врата. Ухаеше на „Олд Спайс“.

Ейми отдръпна ръка от слабините му и го отблъсна.

Той не изтълкува правилно съпротивата й. Отмести длан от гърдите само за да се пресегне отзад и да свали ципа на роклята й.

— По дяволите, Джери! — отново го отблъсна Ейми.

— Какво има? — глуповато примигна Джери.

— Дишаш като уморено куче.

— Ти ме възбуди.

— Теб и миша дупка би могла да те възбуди.

— Какво означава това?

— Искам да поговорим.

— Да поговорим?

— Хората обикновено си говорят, преди да се чукат.

Той се втренчи в нея за момент, после въздъхна примирено.

— Добре. За какво искаш да говорим?

— Не че просто искам да си говорим за нещо. Налага се да поговорим.

— Нещо не схващам накъде биеш, миличка. Какво е това? Някаква гатанка?

Ейми си пое дълбоко въздух и изрече лошата новина:

— Бременна съм.

За няколко секунди настъпи пълна тишина и Ейми долови тихото ромолене на реката на десетина метра от тях. Изкряка жаба.

— Това шега ли е? — продума най-после Джери.

— Не.

— Наистина ли си бременна?

— Да.

— Дявол да го вземе!

— Какво красноречиво обобщение на ситуацията — саркастично подхвърли Ейми.

— Пропуснала си един месец или какво?

— Пропуснах миналия месец. А вече закъснява и през този.

— Ходи ли на преглед?

— Не.

— Може да не си бременна.

— Бременна съм.

— Не си наедряла.

— Твърде рано е, за да личи.

Той замълча за момент, загледан през дърветата в черните, гъсти като петрол, води на реката, сетне изрече:

— Как можа да ми причиниш това?

Въпросът му я изуми. Тя смаяно го изгледа и щом разбра, че говори сериозно, се засмя горчиво.

— Може да не съм внимавала много в часовете по биология, но ми се струва, че ти си ми причинил това, а не обратното. И не се опитвай да се измъкнеш с партеногенезата.

— Парто-какво?

— Партеногенеза. Разновидност на половото размножаване, при която зародишът се развива, без да е била оплодена яйцеклетката. При партеногенезата не се налага женският индивид да търси мъжки…

— Ей, възможно ли е това? — с комична надежда попита Джери.

Господи, той е пълен тъпак! Защо изобщо му се беше отдала? Двамата нямаха никакви общи интереси. Тя имаше артистични наклонности; свиреше на флейта и обичаше да рисува. Джери изобщо не се интересуваше от изкуство. Обичаше колите и спорта, а Ейми не търпеше разговори на тези теми. Тя чешеше много; той смяташе, че книгите са за момичетата и за мамините синчета. Освен секса, колите и футбола, никоя друга тема не можеше да задържи вниманието му повече от десет минути. Кръгозорът му бе ограничен като на дете от началното училище. Не можеше да си отговори защо му се бе отдала? Защо наистина?

— О, разбира се — отвърна на въпроса му Ейми. — Разбира се, партеногенезата би била възможна… ако бях насекомо. Или някакво растение.

— Сигурна ли си, че не може да се случи и при хората?

— Господи, Джери, не може да си чак толкова тъп. Не говориш сериозно, нали?

— По дяволите, изобщо не слушах Старата Амеба Питърсън по биология — опита да се защити Джери. — Подобни неща ме отегчават до смърт. — Замълча за миг, сетне попита: — Какво смяташ да правиш?

— Ще направя аборт.

Той мигновено се оживи.

— Да! Разбира се, това е най-доброто разрешение. Наистина. Много умно. Така ще бъде най-добре и за двама ни. Искам да кажа, знаеш, че сме прекалено млади, за да се обвържем с дете.

— В понеделник ще избягаме от училище — прекъсна го Ейми. — Ще намерим лекар и ще уредим кога да стане.

— Искаш да дойда с теб?

— Разбира се!

— Защо?

— За Бога, Джери, не искам да отида сама. Не искам да понеса такова тежко изпитание съвсем сама.

— Няма от какво да се страхуваш. Можеш да се справиш. Сигурен съм, че можеш.

Тя го изгледа гневно.

— Идваш с мен! Трябва да дойдеш. Поне за да платиш на лекаря. Може би ще се наложи да проверим на няколко места, за да изберем най-изгодната цена. — Тя сви рамене. — Както решиш.

— Имаш предвид… Искаш аз да платя за аборта?!

Мисля, че така е честно.

— Колко?

— Не зная. Може би триста или четиристотин.

— Не мога!

— Какво?

— Не мога да платя, Ейми.

— През последните две лета имаше хубава работа. Освен това работиш през почивните дни почти през цялата година.

— Подреждането на рафтовете в магазина не е чак толкова добре платена работа, както знаеш.

— Ти купи тази кола и плати основно да я ремонтират. Имаш доста солидни спестявания. Често си се хвалил с тях.

— Не мога да си позволя дори да пипна спестяванията си — потрепери ядосано той.

— Защо?

— За Калифорния ще ми трябва всеки долар.

— Не разбирам…

— След две седмици, щом завършим училище, ще се махна от този глупав град. Тук за мен няма бъдеще. Ройъл Сити. Каква нелепост! Няма нищо кралско в това отвратително бунище. Просто петнайсет хиляди души живеят на едно бунище в центъра на щата Охайо, който е другото, по-голямо бунище.

— На мен ми харесва.

— А на мен не.

— Но какво очакваш да намериш в Калифорния?

— Шегуваш ли се? Там има милион възможности за всеки способен и съобразителен човек.

— Но какво очакваш да намериш за себе си? — настоя тя.

Той не можа да разбере намека й и изобщо не се почувства засегнат от думите й.

— Нали току-що ти обясних, миличка. В Калифорния ти се предоставят повече възможности, отколкото където и да било по света. Лос Анджелис! Това е място за мен. Да, по дяволите. Човек като мен може да стигне далече в град като Лос Анджелис…

— И с какво ще се занимаваш?

— С каквото и да е.

— Например?

— Няма значение. С каквото и да е.

— Откога планираш да заминеш за Лос Анджелис?

— Вече почти цяла година — глуповато отвърна той.

— Не си ми споменавал.

— Не исках да те разстройвам.

— И просто щеше тихомълком да изчезнеш.

— Не. Щях да ти се обадя, миличка. Дори си мислех да те вземе със себе си.

— Как ли пък не! Джери, трябва да платиш за аборта.

— Ти защо не можеш да платиш? — изхленчи той. — Нали и ти работи през миналото лято. А и през почивните дни работиш също като мен.

— Майка ми контролира всичките ми спестявания. Няма начин да изтегля толкова много пари, без да й обясня за какво ми трябват. Няма начин!

— Кажи й тогава.

— Господи, не мога! Тя ще ме убие…

— Може би ще се разкрещи, ще те затвори вкъщи за известно време. Но накрая ще го преживее.

— Не, няма! Тя ще ме убие.

— Не ставай глупава. Няма да те убие.

— Не познаваш майка ми. Тя е истинска пуританка. А понякога… и доста злобна. Освен това ние сме католици. Майка ми е много религиозна. Много, много религиозна! А за ревностния католик абортът е ужасен грях, убийство! Баща ми дори работеше на доброволни начала за лигата „Право на живот“. Той не е толкова религиозен. Свестен човек е, но не мисля, че би одобрил аборта. А съм сигурна, че майка ми никога не би се съгласила. Никога! Тя ще ме накара да родя детето. Уверена съм в това. А аз не мога да го направя. Просто не мога! О, Господи, не мога… — разплака се тя.

— Ей, миличка, не е дошъл краят на света — прегърна я през раменете Джери. — Ще се справиш с всичко това. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Животът продължава, нали знаеш.

Не й се искаше да търси у него нито емоционална, нито физическа подкрепа. За нищо на света! Но не можа да устои. Склони глава на рамото му, презирайки се за слабостта си.

— Спокойно — рече той. — Успокой се. Всичко ще се оправи.

След малко Ейми успя да се овладее, подсмръкна и решително заяви:

— Джери, наистина трябва да ми помогнеш. Налага се.

— Слушай…

— Джери, моля те!

— Знаеш, че бих ти помогнал, ако можех.

Тя се поизправи на седалката и избърса очи с носната си кърпичка.

— Джери, ти също носиш част от отговорността. Част от…

— Не мога! — отсече той и се отдръпна.

— Дай ми парите на заем. Ще ти ги върна.

— Не можеш да ми ги върнеш след две седмици. А на първи юни, когато замина за Калифорния, ще ми е нужен всеки долар, който имам.

— Дай ми на заем! — настоя тя. Не искаше да се моли, ала нямаше избор.

— Не мога, не разбра ли! — изкрещя той като разсърдено дете. Гласът му се изтъня пискливо. — Няма да стане! Просто няма да стане, Ейми! Ще имам нужда от всеки цент, когато напусна този вонящ град.

О, Господи, мразя го!

Мразеше също толкова и себе си, задето му бе позволила да й стори това.

— Ако не ми дадеш на заем парите, ще се обадя на родителите ти. Ще им кажа, че съм бременна от теб. Доста горещо ще ти стане, Джери! — Ейми знаеше, че едва ли би се осмелила да направи подобно нещо, но се надяваше, че заплахата ще го отрезви. — Господ да ми е на помощ, в краен случай дори ще те принудя да се ожениш за мен, нямам намерение да си провалям живота сама.

— Какво искаш от мен, за Бога?

— Малко помощ. От благоприличие. Това е всичко.

— Не можеш да ме накараш да се оженя за теб!

— Може би си прав — призна тя. — Но мога да ти причиня доста неприятности и да те осъдя да плащаш издръжка за детето, след като се роди.

— Не можеш да ме накараш да направя нищо, ако съм в друг щат! Няма как да ме принудиш да ти плащам от Калифорния.

— Ще видим — измърмори заканително тя, макар да си даваше сметка, че сигурно е прав.

— Освен това не можеш да докажеш, че аз съм бащата.

— Че кой друг?!

— Откъде да зная?

— Ти си единственият, с когото съм го правила.

— Но със сигурност не бях първият.

— Мръсник!

— Еди Талбът е бил първият.

— Не съм била с никой друг, откакто тръгнах с теб преди шест месеца.

— Откъде да знам дали казваш истината?

— Знаеш много добре — изгледа го с отвращение Ейми. Искаше й се да го изрита, да го удари, да издере лицето му, докато се превърне в кървяща маса, но се сдържа, надявайки се, че все още може да го накара да й помогне. — Детето е твое, Джери. Няма съмнение в това.

— Никога не съм свършвал в теб — възрази той.

— Правил си го няколко пъти. А дори веднъж е достатъчно.

— Ако се опиташ да ме осъдиш или нещо такова, ще намеря поне петима-шестима приятели, които ще се закълнат, че са спали с теб през последните няколко месеца.

— През целия си живот не съм спала с никой друг, освен с Еди и с теб!

— В съда срещу техните показания ще бъде само твоята дума.

— Но това ще бъде лъжесвидетелстване!

— Имам добри приятели, които биха направили всичко, за да ме защитят.

— Дори биха пожертвали репутацията на едно момиче?!

— Каква ти репутация? — подигравателно подхвърли той.

Ейми почувства, че й прилошава.

Беше безнадеждно. Нямаше начин да го накара да направи каквото и да било. Оставаше съвсем сама.

— Откарай ме вкъщи! — нареди тя.

— С удоволствие.

Пътуването обратно до града им отне половин час. Докато пътуваха, никой от двамата не проговори.

Къщата на семейство Харпър се намираше на Мейпъл Лейн в доста хубав квартал с добре поддържани морави, подрязани храсти, прясно боядисани огради и двойни гаражи. Домът на семейство Харпър бе двуетажна постройка в неоколониален стил, боядисана в бяло със зелени капаци на прозорците. Светеше само в дневната на първия етаж.

Щом Джери спря шевролета до тротоара пред къщата, Ейми рече:

— През последната седмица по време на изпитите вероятно неведнъж ще се срещаме по коридорите. Ще се видим и на връчването на дипломите след две седмици. Но предполагам, сега разговаряме за последен път.

— Можеш да бъдеш сигурна в това — хладно отвърна Джери.

— Затова не искам да пропусна възможността да ти кажа какъв долен и подъл мръсник си — със завидно хладнокръвие изрече Ейми.

Той се втренчи в нея, но замълча.

— Ти си незрял хлапак, Джери. Не си никакъв мъж и вероятно никога няма да бъдеш.

Той не отвърна. Беше паркирал под уличната лампа и Ейми ясно виждаше лицето му; беше съвсем безизразно.

Тя се ядоса, задето не можа да го засегне. Искаше да си тръгне с увереността, че е успяла да го нарани тъй дълбоко, както я обиди той с подмятането си за репутацията й. Но тя не умееше да обижда, нито да прави скандали. Предпочиташе да живее спокойно и да остави другите на спокойствие, но в този случай несправедливостта, която трябваше да понесе заради Джери, й се струваше толкова голяма, че изпитваше неудържима нужда да си отмъсти. Реши да направи последен опит да го жегне.

— Искам да ти кажа още нещо, което може би ще ти бъде от полза при следващата ти приятелка — рече Ейми. — Ти се държиш като малко момче и когато се любиш, Джери. Съвсем неопитен си и в тази област. Все се надявах, че ще се усъвършенстваш, но надеждите ми останаха напразни. Знаеш ли колко пъти си успял да ме доведеш до края? Три пъти. От всички нощи, в които сме се любили, съм изпитала оргазъм само три пъти. Ти си непохватен, груб и свършваш твърде бързо. Като войник, който се измъкнал за малко от служба. Направи услуга на следващата си приятелка и поне прочети някоя и друга книга за секса. Еди Талбът може да не беше страхотен, но в сравнение с него ти наистина си скапаняк в леглото!

Докато говореше, тя не пропусна да забележи как лицето му се изопна и осъзна, че най-сетне е успяла да го засегне. Изпита странно горчиво задоволство от победата, отвори вратата и понечи да излезе.

Той я сграбчи за китката и я задържа в колата.

— А знаеш ли ти какво си? Една отвратителна свиня!

— Пусни ме! — рязко се дръпна тя и се опита да се освободи. — Ако не ме пуснеш, ще ти кажа колко не достига на онова жалко мъничко нещо между краката ти, за да се мери с Еди Талбът, а сигурна съм, че не ти се иска да чуеш.

Осъзна думите си и се ужаси от непристойността им, ала в същото време изпита примитивно удоволствие от шока, който се изписа на лицето на Джери.

На няколко пъти през изминалите шест месеца бе усетила, че той се чувства несигурен в секса. И сега беше съвсем очевидно. Той беше бесен. Не само пусна ръката й, а се отдръпна, сякаш внезапно бе осъзнал, че държи змия.

Щом Ейми слезе от колата, той извика след нея:

— Мръсница! Надявам се майка ти наистина да те накара да задържиш бебето. И знаеш ли какво? Надявам се проклетото създание да не е наред. Да! Пожелавам ти да родиш изрод! Ти, всезнаеща мръсница такава, надявам се да се подредиш с някое лигавещо се ненормално уродче, от което дори умните ти приказки не ще ти помогнат да се отървеш!

— Ти си урод, отвратителен урод! — процеди Ейми и затръшна вратата, преди да е успял да й отговори.

Джери запали колата, настъпи газта и потегли рязко. Гумите изсвириха.

В настъпилата тишина се чу пронизителния крясък на нощна птица.

Ейми пое към къщата през синкавия дим от изгорелите газове, примесен с мириса на сгорещена гума. Ала само след няколко крачки започна да трепери неудържимо.

Когато тази вечер баща й позволи да остане до по-късно от обикновено, той добави: „Абитуриентският бал е особена вечер в живота на едно момиче. Това е важно събитие. Като шестнайсетия или двайсет и първият рожден ден. Наистина няма друга такава нощ, която да се помни като нощта на абитуриентския бал.“

По твърде извратен начин думите му се бяха оказали верни. Ейми никога не бе преживявала подобна нощ. И се надяваше никога да не се повтори.

Нощта на абитуриентския бал. Събота, 17 май, 1980 година.

Датата щеше да се запечата в паметта й завинаги.

Когато стигна входната врата, Ейми спря с ръка върху бравата. Боеше се да влезе в къщата. Не искаше да се вижда с майка си тази вечер.

Не възнамеряваше да каже на родителите си, че е бременна. Не още. Може би след няколко дни. След седмица-две. И то само ако не й остане друг избор. Междувременно упорито ще търси други възможности да се измъкне от затрудненото положение, макар да нямаше надежда, че ще открие някакъв друг изход.

Не искаше да говори с родителите си сега, защото беше толкова изнервена, толкова разстроена от отношението на Джери, че не бе сигурна дали ще успее да запази тайната. Можеше да изпусне някоя дума случайно или поради подсъзнателната нужда да бъде наказана и съжалена.

Ръката й, мокра от пот, беше все още на бравата.

Ейми размисли над възможността да замине, да напусне града и да започне нов живот. Но къде щеше да отиде? Не разполагаше с никакви пари.

Отговорността, стоварила се на раменете й, бе прекалено голяма за нея. А когато Джери се нахвърли върху нея в инфантилния си опит да я нарани, като й пожела уродливо бебе, добави нова тежест към товара, който тя бездруго носеше. Ейми, разбира се, не вярваше, че проклятието му притежава някаква реална сила. Но бе възможно майка й наистина да я принуди да роди детето и бе възможно бебето да се окаже увредено и да остане цял живот зависимо от нея. Шансът това да се случи бе съвсем малък, но не толкова незначителен, че да го отхвърли напълно от съзнанието си. Подобни нещастия сполетяваха хората непрестанно. Сакати деца се раждаха всеки ден. Бебета без крака и без ръце. Уродливи същества. Мозъчно увредени деца. Списъкът на възможните вродени увреждания беше дълъг и доста ужасяващ.

Нощната птица отново изкряска. Жален писък, напълно в унисон с настроението й.

Най-сетне тя отбори проклетата врата и се скри в къщата.

Втора глава

Тънък, блед като тебешир, с щръкнала коса, напомняща паяжина, облечен целия в бяло, Призрака бързаше по претъпканата с хора централната алея на панаира. Движеше се като бледа струйка дим, промъкваше се без никакви усилия през най-тесните пролуки в тълпата; сякаш се рееше във въздуха, носен от нощния вятър.

От платформата пред Къщата на ужасите, издигната на около метър над централната алея, Конрад Стрейкър наблюдаваше албиноса. Бе замлъкнал насред гръмогласната си подканваща реч в мига, в който зърна Призрака да приближава. Зад Стрейкър приглушената музика не спираше да звучи. На всеки трийсет секунди гигантското клоунско лице — много по-голямо, по-майсторски изрисувано и по-одушевено копие на лицето, окачено на първата му Къща на ужасите преди двайсет и седем години — намигаше на минувачите и надаваше все един и същ ехтящ злокобен смях: „Хаа, хаа, хаа, хаааа…“

Докато чакаше албиноса, Стрейкър запали цигара. Ръката му трепереше; кибритената клечка подскочи няколко пъти.

Най-сетне Призрака стигна Къщата на ужасите и се изкачи по стъпалата на платформата.

— Готово — изрече той. — Дадох й безплатен билет.

Макар съвсем тих и безизразен, гласът му надви панаирната врява.

— Тя заподозря ли нещо?

— Не, разбира се. Беше възхитена, че ще й предскажат безплатно бъдещето. Държа се така, сякаш наистина вярва, че Мадам Зина може да вижда в бъдещето.

— Не ми се иска да изпита чувството, че е набелязана — нервно отбеляза Стрейкър.

— Успокой се — отвърна Призрака. — Разказах й обичайната тъпа история и тя се хвана. Обясних й, че работата ми е да се разхождам по централната алея и да раздавам безплатни билети за това и онова, просто за да събудя интерес. Нещо като реклама.

— Сигурен ли си, че даде билета на момичето, което ти посочих.

— Напълно.

Гигантското клоунско лице над тях отново избълва еднообразния си кух смях.

Стрейкър нервно дръпна няколко пъти от цигарата.

— Тя е около шестнайсет-седемнайсетгодишна. С много тъмна, почти черна коса. С тъмни очи. Висока около метър и шейсет.

— Точно така — потвърди Призрака. — Също като другите момичета през миналия сезон.

— Облечена е в сиво-син пуловер. Беше с някакъв рус младеж, горе-долу на нейната възраст?

— Същата — рече Призрака и прокара дългите си, тънки, млечнобели пръсти през щръкналата си коса.

— Сигурен ли си, че ще се възползва от билета.

— Да. Заведох я право до шатрата на Зина.

— Може би този път…

— Какво прави Зина с всички тези деца, които й изпращаш.

— Докато им предсказва бъдещето, научава от тях всичко, което може — имената им, имената на родителите им и други подобни неща…

— Защо?

— Защото искам да го знам.

— Но защо?!

— Не е твоя работа.

Зад тях, в огромната Къща на ужасите, няколко момичета изпищяха, стреснати от нещо, появило се изневиделица от тъмнината. В писъците им на ужас се долавяше престореност; както хиляди преди тях, девойките се преструваха на изплашени, за да имат оправдание да се притиснат към младежите, които ги придружаваха.

Без да обръща внимание на писъците, Призрака настоятелно се втренчи в Стрейкър; в безцветните, полупрозрачни очи на албиноса се четеше тревога.

— Има нещо, което трябва да знам. Ти някога… възползвал ли си се от децата, които изпращам при Зина?

Стрейкър го изгледа гневно.

— Ако питаш дали съм имал сексуални отношения с някое от момчетата и момичетата, към които съм проявил интерес, отговорът е отрицателен. Та това е нелепо!

— Не бих приел да ти съдействам за такова нещо — заяви Призрака.

— Що за грозни мръсни помисли — с отвращение изрече Стрейкър. — Аз не си търся млади любовници, за Бога! Търся точно определено момиче.

— Кое?

— Не е твоя работа. — Развълнуван, както обикновено, от перспективата за успешен завършек на продължителното търсене, Конрад добави: — Трябва да отида в шатрата на Зина. Сигурно вече е свършила с момичето. Може да се окаже, че е точно онова, което търся.

От вътрешността на Къщата на ужасите долетяха нови приглушени писъци.

Стрейкър понечи да слезе от платформата, нетърпелив да чуе какво е открила Зина, когато албиносът сложи ръка на рамото му и го задържа.

— През миналия сезон, почти във всеки град, в който бяхме, се намираше дете, което да привлече погледа ти. Понякога две или три деца. От колко време търсиш?

— Петнайсет години.

Призрака примигна невярващо. За миг тънките му, прозрачни клепачи се спуснаха, но не закриха напълно странните му очи.

— Петнайсет години? Та това е безсмислено!

— За мен не е — хладно отвърна Стрейкър.

— Слушай, миналият сезон беше първият, през който работих за теб, и не исках да се оплаквам от нищо, докато не разбера докъде ще се простират обичайните ми задължения. Но тази работа с децата наистина не ми хареса. Има нещо гадно, усещам го. И ето че тази година всичко започва отново. Не желая да имам нищо общо с това.

— Тогава се омитай — рязко отвърна Стрейкър. — Иди да работиш за някой друг.

— Но иначе работата ми харесва. Приятна е и е добре платена.

— Тогава прави каквото ти се казва, вземай си заплатата и си затваряй устата — изрече Конрад. — Или се махай. Сам решаваш.

Стрейкър се опита да освободи рамото си от албиноса, но Призрака не го пусна. Кокалестата му, студена, мъртвешки бледа ръка стискаше изненадващо силно, като менгеме.

— Искам да знам нещо. Иначе няма да се успокоя.

— И какво е то? — нетърпеливо го изгледа Стрейкър.

— Ако някога намериш детето, което търсиш, имаш ли намерение… да го нараниш?

— Не, разбира се — излъга Конрад. — Защо да го наранявам?

— Не разбирам защо би търсил толкова упорито, освен ако…

— Виж какво — прекъсна го Стрейкър, — длъжник съм на една жена. През годините загубих връзка с нея. Зная, че сега би трябвало да има деца и всеки път, щом видя момче или момиче, което прилича на нея, го проверявам. Смятам, че може да имам късмет и да се натъкна на дъщеря й или на сина й, да я открия и да платя дълга си.

Призрака се намръщи.

— Даваш си толкова труд само за да…

— Дългът ми към нея е огромен — прекъсна го отново Стрейкър. — Тежи ми на съвестта. Няма да се успокоя, докато не го платя.

— Но шансът да има деца, които приличат на нея, и точно нейното дете някой ден да мине покрай Къщата на ужасите… Даваш ли си сметка, че това е все едно да търсиш игла в купа сено?

— Зная, че вероятността да я открия по този начин е нищожна. Но нищо не ми коства да се оглеждам за децата, които приличат на нея. Случвали са се и по-невероятни неща.

Албиносът се взря в очите на Стрейкър, опитвайки се да разбере дали мъжът го лъже, или казва истината.

Стрейкър не бе в състояние да прочете каквото и да било в очите на Призрака, тъй като бяха твърде странни, за да бъдат разгадани. Безцветността ги правеше безизразни. Бяха белезникаво розови. Воднисти. Бездънни очи. Пронизващи със стъкления си безстрастен блясък.

— Е, добре — рече най-сетне Призрака. — Щом само се опитваш да намериш някого, на когото да платиш дълга си… предполагам, няма нищо лошо в това да ти помогна.

— Добре. Разбрахме се. Сега отивам да поговоря с Гънтър, а после ще се отбия при Зина. Замествай ме и приканвай посетители — рече Стрейкър и най-сетне се освободи от потната ръка на албиноса.

От вътрешността на Къщата на ужасите за сетен път долетяха престорено ужасени момичешки писъци.

Стрейкър изчака гигантското клоунско лице да избълва отново механичния си смях и бързо прекоси платформата под огромния надпис, който възвестяваше: „ПОСЕТЕТЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В СВЕТА“! Слезе по дървените стъпала, мина покрай боядисаната в розово и черно будка за билети и спря за момент близо до дървената порта, където няколко души с билети се качваха в ярко боядисаните открити вагончета, наподобяващи гондоли, с които щяха да преминат през Къщата на ужасите.

Конрад вдигна поглед към Гънтър, който стоеше на квадратната двуметрова платформа, издигната на около метър от лявата страна на входа. Гънтър размахваше дългите си ръце и ръмжеше заплашително към посетителите под него. Беше доста внушителна фигура — почти два метра висок, близо сто килограма кокали и мускули. Раменете му бяха огромни. Целият бе облечен в черно и майсторски изработена маска на Франкенщайн покриваше главата му. Ръкавиците, затъкнати под маншетите на сакото, също му придаваха чудовищен вид — огромни зелени гумени ръце, облени в боя, наподобяваща кръв. Изведнъж Гънтър забеляза, че Конрад го гледа и го възнагради със свирепо изръмжаване.

Стрейкър се ухили. Направи кръгче с палеца и показалеца на дясната си ръка в знак на одобрение.

Гънтър заподскача по платформата в тромав чудовищен танц на задоволство.

Хората, чакащи да се качат във вагончетата, се разсмяха и възнаградиха с аплодисменти изпълнението на чудовището.

Надарен с фин усет за театрално изпълнение, Гънтър внезапно стана зъл отново и изръмжа към публиката. Няколко момичета изпищяха.

Гънтър изрева, бясно заклати глава и се озъби. Започна да тропа, да съска и да размахва ръце. Явно изпитваше удоволствие да изпълнява подобна страховита роля.

Стрейкър с усмивка се отдалечи от Къщата на ужасите и си запроправя път през тълпата, която сновеше по централната алея. Но щом приближи до шатрата на Зина, усмивката му се стопи. Той си спомни за чернокосото чернооко момиче, което бе зърнал преди малко от платформата. Може би най-сетне бе успял. Може би това бе дъщерята на Елън. Дори и след толкова години само мисълта за това, което бе сторила на малкото му момченце, го изпълваше с ярост, перспективата за отмъщение ускоряваше ударите на сърцето му и вълнението караше кръвта му да кипи. Когато застана пред шатрата на Зина, от усмивката му нямаше и следа, а веждите му бяха свъсени.

Облечена в червено, черно и златисто, наметнала шал, обсипан с пайети, окичена с множество пръстени и тежък грим, Зина седеше сама в мъждиво осветената шатра в очакване Конрад да се появи. Четири свещи горяха в огромни кръгли чаши и хвърляха из помещението оранжеви отблясъци, ала ъглите тънеха в мрак. Единствената друга светлина идваше откъм кристалното кълбо, поставено в центъра на масата.

Музика, развълнувани гласове, виковете на продавачи от сергиите и тракането на люлки и влакчета проникваше през платнените стени откъм централната алея.

Отляво на масата бе поставена голяма клетка с гарван, източил шия напред и втренчил бляскавото си черно око в кристалното кълбо.

Зина, която си бе дала прозвището Мадам Зина и се представяше за циганка със способности на гадателка, нямаше нито капка циганска кръв във вените си и не можеше да прозре в бъдещето нищо друго, освен това, че утре слънцето ще изгрее и после отново ще залезе. Беше от полски произход и пълното й име бе Зина Ана Пенетски.

Работеше на панаира от петнайсетгодишна, вече двайсет и осем години, и никога не бе си пожелавала друг живот. Обичаше да пътува, обожаваше да е свободна и волна като вятъра, харесваха и странните особи, населяващи панаира.

От време на време й омръзваше да предсказва бъдещето, лековерието на хората я смущаваше и озадачаваше. Знаеше хиляди начини да измами наивниците, хиляди начини да ги убеди (след като вече са платили за гледане на ръка) да дадат още няколко долара за по-задълбочен поглед в бъдещето им. Лекотата, с която манипулираше хората, я притесняваше. Казваше си, че няма нищо лошо в това, което прави, защото те бяха просто плячка, не панаирджии, следователно не бяха истински хора. Такова беше традиционното отношение на всеки панаирджия към зяпачите, дошли да се позабавляват, но Зина не можеше да бъде тъй безсърдечна през цялото време. Понякога я обземаше чувство за вина.

От време на време размишляваше над идеята да се откаже от гадателството. Можеше да си вземе партньор — някой, който и преди се е занимавал с гледане на ръка. Щеше да се наложи да дели печалбата, но това не я тревожеше. Тя притежаваше още два атракциона, от които всяка година печелеше повече, отколкото шестима работещи в обикновения свят. Но продължаваше да играе ролята на циганка-гадателка, защото все пак трябваше да прави нещо; не беше от хората, които можеха да седят без работа и лениво да се наслаждават на спокойствието.

На петнайсет години вече бе невероятно женствена и бе започнала кариерата си в пътуващия панаир като танцьорка на ориенталски танци. С времето ставаше все по-недоволна от ролята на Мадам Зина и сериозно обмисляше идеята да направи свое шоу за ориенталски танци. Съблазняваше я мисълта да танцува отново. Щеше да й достави огромно удоволствие.

Беше на четирийсет и три, но знаеше, че все още може да развълнува дори препълнена с похотливи зяпачи шатра. Изглеждаше с десет години по-млада от действителната си възраст. Косата й бе гъста и кестенява, без нито един бял косъм, и обрамчваше приятно, незасегнато от бръчки лице. Очите й бяха с твърде рядко срещан оттенък на виолетово — топли, мили очи. Преди години, когато бе започнала кариерата си като изпълнителка на ориенталски танци, тя бе невероятно съблазнителна. И чарът й не бе намалял с годините. С помощта на диети и упражнения бе запазила щедро надарената си фигура, а природата бе пощадила като по чудо едрите й гърди и те се възправяха пищни и стегнати.

Но дори и да си фантазираше за връщане на сцената, Зина чудесно съзнаваше, че ориенталските танци не са нейното бъдеще. Те бяха просто един от начините за подмамване на плячката, не по-различен от гадателството; в основата на всичко бе наболялата й нужда да се оттегли за известно време. Трябваше да измисли нещо друго, което би могла да прави…

Гарванът се размърда на пръчицата си и изпляска с криле, прекъсвайки мислите й.

Само след миг в шатрата се появи Конрад Стрейкър. Седна на стола, където обикновено се настаняваха тръпнещите посетители — от другата страна на масата, точно срещу Зина. Наведе се напред, нетърпелив и напрегнат.

— Е, какво стана?

— Пак нищо не излезе — отвърна Зина.

— Сигурна ли си, че говорим за едно и също момиче? — Той се наведе още повече към нея.

— Да.

— Беше облечена в сиво-син пуловер.

— Да, да — нетърпеливо кимна Зина. — Носеше билета, който й бе дал Призрака.

— Как се казва? Разбра ли как се казва?

— Лора Алуин.

— А как е името на майка й?

— Сандра. Не Елън. Сандра. И Сандра е естествено руса, а не чернокоса като Елън. Лора казва, че е наследила тъмната коса и очите от баща си. Съжалявам, Конрад. Измъкнах от момичето много информация, докато му предсказвах бъдещето, но нищо не съвпада с това, което търсиш. Дори и най-малката подробност.

— Бях сигурен, че е тя!

— Ти винаги си сигурен.

Мъжът се взря в нея и лицето му постепенно стана мораво. Сведе очи към масата и гневът му избухна, сякаш нещо в дървената повърхност го подразни. Той стовари юмрук върху масата. Веднъж, два пъти. Силно. Десетина пъти. После отново и отново, и отново… Шатрата се изпълни със силните, отмерени яростни удари. Мъжът се тресеше, дишаше шумно, потеше се. Очите му се изцъклиха. Започна да сипе ругатни и слюнките му опръскаха масата. Надаваше странни гърлени животински звуци и продължаваше да удря по плота, сякаш масата бе живо същество, което му бе нанесло смъртна обида.

Зина не бе изненадана от избухването. Беше свикнала с патологичните му гневни изблици. Навремето бе омъжена за него за две години.

В бурната августовска нощ на 1955 година, Зина бе стояла под дъжда и бе наблюдавала как Конрад се вози на въртележката в обратна посока. Тогава й се бе сторил толкова красив, тъй романтичен, уязвим и нещастен, че бе събудил у нея не само плътски, но и майчински инстинкти. Никой мъж дотогава не я бе привличал тъй силно. През февруари на следващата година, двамата се возиха на въртележката напред, заедно.

Само две седмици след сватбата, Конрад се разгневи заради някаква дреболия, на която Зина не бе обърнала внимание, и я удари, после освирепял, се нахвърли върху нея. Тя бе твърде изумена, за да се защити. След това се разкайваше, бе засрамен и ужасен от стореното. Чак се разплака, докато я молеше да му прости. Зина бе уверена, че избликът на насилие е бил случаен и няма да се повтори. Три седмици по-късно обаче той отново си намери повод и я преби жестоко. Две седмици след това, когато бе обладан от нов пристъп на гняв, Конрад понечи да се нахвърли върху нея, ала тя го нападна първа. Ритна го с коляно в слабините и издра лицето му с такава ярост, че той отстъпи. Оттогава тя свикна да бъде непрестанно нащрек, внимателно следеше за първите признаци на приближаващия гняв и донякъде успяваше да се зашити.

Зина вложи доста усилия да запази брака си, въпреки експлозивния характер на съпруга си. У Конрад Стрейкър съжителстваха двама мъже; тя мразеше единия и се страхуваше от него, но обичаше другия. Единият Конрад бе мрачен песимист, склонен към насилие и садизъм, непредсказуем като звяр. Другият Конрад бе мил и внимателен, дори чаровен, любещ, интелигентен и талантлив. В началото Зина вярваше, че с много любов и търпение би могла да го промени. Бе уверена, че ужасяващият мистър Хайд напълно ще изчезне, постепенно Конрад ще се успокои и ще остане само добрият доктор Джекил. Ала с колкото повече любов и търпение го обграждаше, толкова по-чести ставаха изблиците на насилие, сякаш той бе твърдо решен да й докаже, че не заслужава обичта й.

Зина знаеше, че той се презира. Неспособността му да живее в душевен мир, неудовлетворението, предизвикано от неизлечимата му омраза към самия него — това бяха корените на периодичните му патологични пристъпи на гняв. Бе преживял нещо ужасно много, много отдавна, в годините, когато се бе формирал характерът му, някаква трагедия в детството му бе оставила дълбока душевна рана, която нищо, дори любовта на Зина, не бе в състояние да излекува. Някакво ужасно събитие в далечното минало, някакво нещастие, за което той се чувстваше отговорен, го караше да се мята в кошмари всяка нощ. Вината го изгаряше отвътре година след година с неугасваща сила и превръщаше сърцето му, къс по къс, в горчива пепел. Зина много пъти се бе опитвала да изтръгне тайната, която разяждаше душата му, но Конрад се боеше да й се довери, боеше се, че истината може да я отврати и да я отблъсне завинаги от него. Тя го уверяваше, че каквото и да й каже, не би могла да изпита отвращение от него. Че би било добре за него най-сетне да се освободи от този смазващ товар. Но той не намери сили да го стори. Зина успя да узнае само, че трагедията, която не му даваше покой, се е разиграла на Бъдни вечер, когато е бил едва дванайсетгодишен. От тази нощ, той вече не бил същият, превърнал се в съвсем друг човек; ден след ден ставал все по-жесток и склонен към насилие. За съвсем кратък период, когато Елън му бе родила тъй желаното дете, макар то да бе страховито уродливо бебе, Конрад бе започнал да храни по-добри чувства към себе си. Ала когато Елън уби детето, той потъна още по-дълбоко в отчаянието и себеомразата, изглежда никой не бе в състояние да го измъкне от параноичната яма, в която сам се бе запратил.

След като се бе борила две години да запази брака им и бе живяла в постоянен страх от гневните изблици на Конрад, Зина най-сетне осъзна, че разводът е неизбежен. Тя го напусна, но двамата останаха приятели. Помежду им съществуваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната, но и двамата ясно съзнаваха, че не могат да бъдат щастливи заедно. И Зина се вози на въртележката в обратна посока.

Докато наблюдаваше как Конрад излива яда си върху масата, тя осъзна, че цялата й любов към него се е превърнала в съжаление. Той вече не я привличаше, само й бе мъчно за него.

Конрад ругаеше, пръскаше слюнки през безкръвните си устни, зъбеше се в неми закани и удряше по масата.

Пощурял, гарванът пляскаше с бляскавите си черни криле и пронизително кряскаше в клетката.

Зина търпеливо чакаше.

Постепенно Конрад се умори и отпусна юмруци. Облегна се назад и замаяно примигна, сякаш не бе сигурен къде се намира.

След като остана безмълвен за минута, гарванът също се успокои и Зина предпазливо подхвърли:

— Конрад, няма да намериш детето на Елън. Защо не се откажеш?

— Никога! — дрезгаво процеди той.

— За десет години ти нае куп частни детективи. Един след друг. Дори по няколко наведнъж. Изхарчи за тях цяло състояние. Никой не откри нищо. Дори дребна следа.

— Всички бяха некадърници — намръщи се мъжът.

— Вече години наред безуспешно разследваш сам…

— Ще намеря това, което търся!

— Тази вечер отново сгреши. Наистина ли мислиш, че ще се натъкнеш на децата и тук? В Коул Каунти, щата Пенсилвания, на пролетния панаир? Ако питаш мен, доста скучно място. И неподходящо.

— Място като всяко друго.

— Може би Елън дори не е живяла достатъчно, за да създаде ново семейство с друг мъж. Помислил ли си за това? Може би отдавна е мъртва.

— Жива е.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

— Уверен съм!

— Дори да е жива, може да няма деца.

— Има. Те са някъде там… навън.

— По дяволите, няма достатъчно основателна причина да си сигурен в това!

— Бяха ми изпратени знамения. Предзнаменования.

Зина се взря в студените му кристално сини очи и потрепери. Знамения? Предзнаменования? Дали Конрад бе все още само отчасти луд… или вече напълно бе загубил разсъдъка си?

Гарванът отново заудря с човка по металните решетки на клетката.

— Ако по някакво чудо наистина откриеш някое от децата на Елън, тогава какво? — попита Зина.

— Казвал съм ти и преди.

— Кажи ми пак — настоя тя, без да откъсва поглед от него.

— Искам да разкажа на децата й какво е направила. Искам децата й да научат, че е убийца, убийца на невръстно бебе. Ще вложа целия си талант на човек, който цял живот е привличал и омайвал хората да посетят атракциите, за да ги убедя, че майка им е злонравно презряно човешко същество, престъпница от най-жесток тип. Убийца на бебе! Ще ги накарам да я намразят тъй силно, както я мразя аз. Накрая ще й отнема децата, макар и не по такъв жесток начин, по който тя ми отне моето малко момченце…

Както винаги, когато обясняваше как ще разкрие тъмното минало на Елън пред семейството й, Конрад бе доста убедителен.

Както винаги, всичко звучеше като някаква мрачна фантазия.

И както винаги, Зина чувстваше, че той лъже. Беше сигурна, че замисля отмъщение, много по-жестоко от онова, което бе сторила Елън на нещастното уродливо бебе преди двайсет и пет години.

Ако Конрад наистина възнамеряваше да убие децата на Елън, когато ги намери, Зина за нищо на света не би приела да участва в подобно нещо. Не искаше да бъде съучастница в убийство.

И все пак продължаваше да му помага в търсенето. Помагаше му само защото не вярваше, че той някога ще открие това, което търси. Да му помага, й се струваше безобидно; тя просто го глезеше. Задачата, която си бе поставил, изглеждаше безнадеждна и обречена. Той никога нямаше да намери децата на Елън, дори ако те наистина съществуваха.

Конрад отмести очи от Зина и насочи поглед към гарвана.

Птицата го гледаше с едното си блестящо черно око и щом погледите им се срещнаха, замръзна неподвижно.

Отвън, на централната алея, свиреше калиопа. Стотиците хиляди звуци, долитащи от тълпата, се сливаха в шепот, напомнящ ритмичното дишане на огромен звяр.

А в далечината гигантското лице на механичния клоун върху Къщата на ужасите, се смееше ли смееше…

Трета глава

Когато се прокрадна на пръсти в къщата в дванайсет без петнайсет, Ейми чу откъм кухнята приглушени гласове. Помисли си, че баща й е още буден, макар че в събота той си лягаше рано, за да може да стане навреме за литургията в неделя, след което, през останалата част от деня, се отдаваше на любимото си занимание — строеше миниатюрни макети на железопътни трасета. Когато Ейми влезе в кухнята, завари само майка си. Гласовете долитаха от радиото; бе настроено на чикагска радиостанция, която предаваше телефонно шоу в ефир и звукът бе намален.

В кухнята се долавяше слабият мирис на чесън, лук и доматено пюре.

Помещението тънеше в полумрак — бе запалена само слабата луминесцентна лампа над мивката и тази над печката. Скалата на радиото хвърляше мека зелена светлина.

Елън Харпър седеше до кухненската маса. Всъщност бе сложила ръце върху плота и бе отпуснала глава върху тях с извърнато от вратата лице. Ейми спря на прага и мълчаливо се огледа. На масата, близо до Елън забеляза висока чаша, наполовина пълна с мътна жълтеникава течност. Не бе нужно Ейми да опитва питието, за да установи какво е; майка й винаги пиеше едно и също — водка с портокалов сок — и винаги твърде много.

Заспала е, с облекчение си помисли Ейми.

Извърна се с намерението да се измъкне от стаята и да си легне, но Елън промълви:

— Ти?

Ейми въздъхна и се обърна към нея.

Очите на Елън бяха замъглени, кървясали; клепачите й тежаха и едва ги държеше отворени. Тя примигна изненадано.

— Какво правиш вкъщи? — попита вяло, дошла за малко на себе си. — Подранила си с повече от час.

— На Джери му стана лошо — излъга Ейми. — Трябваше да се прибере вкъщи.

— Но ти си подранила с повече от час — повтори майка й и я погледна озадачено. Все още примигваше глуповато и се опитваше да пропъди алкохолния облак, който замъгляваше мислите й.

— На Джери му стана лошо, мамо. Сигурно от някое от нещата, които яде на бала.

— Имаше танци, нали?

— Разбира се. Но имаше и храна. Ордьоври, сладкиши, торти, пунш и всякакви подобни неща. Сигурно е изял нещо развалено, защото му прилоша.

— На кого?

— На Джери — търпеливо повтори Ейми.

Майка й се намръщи.

— Само това ли се случи?

Какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми… някак странно — дрезгаво промърмори Елън и посегна към недопитата чаша. — Подозрително.

— Какво подозрително може да има в това, че на Джери му прилоша? — попита Ейми.

Елън отпи от водката и портокаловия сок. Взря се в дъщеря си с вече доста прояснен поглед.

Изгубила търпение, Ейми заговори, преди майка й да успее да отправи някакви обвинения.

— Мамо, не съм си дошла късно. Прибрах се по-рано. Не смятам, че трябва да бъда наказвана за това.

— Не ми се прави на умна! — тросна се майка й.

Ейми сведе поглед към пода и нервно пристъпи от крак на крак.

— Не помниш ли какво казва Бог? — попита Елън. — „Почитай майка си и баща си.“ Така казва Той. След всички тези години, през които четеш Библията и ходиш на литургия, нима нищо не ти е влязло в главата?

Ейми не отговори. От опит знаеше, че мълчанието е най-добрата тактика в подобни моменти.

Елън изпи на един дъх останалото в чашата питие и стана. Столът й изскърца по плочките, когато го отблъсна назад. Тя заобиколи масата, като леко залиташе и спря пред Ейми. Дъхът й миришеше на кисело.

— Толкова много се старах да направя от теб добро момиче. Карах те да ходиш на църква. Принуждавах те да четеш Библията и да се молиш всеки ден. Поучавах те до посиняване. Учех те само на хубави неща. Направих всичко, което беше по силите ми, за да ти попреча да тръгнеш по лош път. Знаех, че ще избереш един от двата пътя… — Тя залитна, подпря се на рамото на Ейми и запази равновесие. — Виждах, че у теб има заложено зло. Всеки ден се молех от все сърце на Божията майка да се грижи за теб и да те пази. Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила, на която трябва да се попречи да излезе на повърхността.

Елън се наведе към Ейми, повдигна брадичката й и принуди момичето да срещне погледа й.

Ейми почувства как леденостудени змии развиват тела вътре в нея.

Елън се втренчи в нея с пиянска настойчивост, с изгарящия поглед на трескава жертва. Сякаш проникваше в душата на дъщерята си; лицето й изразяваше страх, гняв и непоколебима решителност.

— Да — прошепна Елън. — В теб се е загнездила тъмна сила. Можеш лесно да се отклониш от правия път. Заложено е у теб. Слабостта… Отличителният белег. Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно. Трябва да бъдеш внимателна, много внимателна. Нащрек…

— Моля те, мамо…

— Позволи ли на онова момче да те опипва тази вечер?

— Не, мамо.

— Докато не се омъжиш, помни, че това е мръсно, гадно нещо. Ако се отклониш от правия път, Дяволът ще обсеби душата ти, ще те сграбчи и няма отърваване. Онова нещо в теб ще излезе на повърхността и всички ще станат свидетели на падението ти. А никой никога не трябва да го разбере. Никой не трябва да знае какво носиш у себе си. Трябва да се бориш със злото, да го държиш оковано в клетка.

— Да, мамо.

— Да позволиш на някое момче да те опипва — това е ужасен грях.

Да се напиваш до самозабрава също е грях, мамо. Да използваш алкохола, за да избягаш от проблемите си също противоречи на Божиите правила. Ти използваш алкохола и църквата по един и същ начин, мамо. Използваш ги, за да забравиш тревогите си, да се скриеш от нещо. От какво се криеш, мамо? От какво се страхуваш?

На Ейми й се искаше да изрече всичко това. Ала не посмя.

— Опипа ли те той? — отново попита майка й.

— Казах ти, не.

— Опипал те е!

— Не.

— Не ме лъжи!

— Отидохме на бала — неуверено рече Ейми. — После на него му стана лошо и ме докара до вкъщи. Това е всичко, мамо.

— Опипа ли гърдите ти?

— Не — смутено отвърна Ейми.

— Позволи ли му да сложи ръка на коленете ти?

Ейми поклати глава.

Елън стисна рамото на момичето, дългите й нокти болезнено се впиха в плътта.

— Ти си го опипала тогава — изпелтечи тя, леко заваляйки думите.

— Не, не съм!

— Опипала си го между краката.

— Мамо, прибрах се вкъщи по-рано! Това е всичко.

Елън се взря в нея за няколко секунди, опитвайки се да открие истината, но накрая огънят в тъмните и очи угасна; замайващото въздействие на алкохола отново си каза думата — клепачите й се спуснаха, кожата на лицето й сякаш увисна на скулите. Когато беше трезва, тя бе хубава жена, но когато се напиеше, изглеждаше измършавяла и доста състарена за годините си. Тя пусна Ейми, обърна се и се затътри обратно към масата. Вдигна празната си чаша, отнесе я до хладилника и пусна няколко кубчета лед в нея. Добави малко портокалов сок и много водка.

— Мамо, може ли вече да си легна?

— Не забравяй да си кажеш молитвите!

— Няма да забравя.

Дългата и рокля изшумоля, когато Ейми забърза нагоре по стълбите.

Запали лампата в стаята си и застана до леглото. Все още трепереше.

Ако не успееше да събере пари за аборта, ако се наложеше да каже на майка си, не можеше да се надява, че баща й ще се застъпи за нея. Не и този път. Щеше да се разгневи и да се съгласи на всяко наказание, което майка й предложеше.

Пол Харпър беше добре печелещ адвокат — човек, който напълно владееше закона и се справяше превъзходно в сферата на правосъдието, ала вкъщи бе предоставил почти цялата власт в ръцете на съпругата си. Елън вземаше всички домашни решения — важни и незначителни — и в повечето случаи Пол се чувстваше доволен, задето е бил освободен от отговорността. Ако Елън настоеше Ейми да износи бебето и да го роди, Пол щеше да подкрепи решението й:

А мама ще настоява тъкмо за това, помисли си тъжно Ейми.

Тя се вгледа в католическите символи, които майка й бе поставила навсякъде из стаята. Над леглото висеше разпятие, по-малък кръст бе закачен над вратата. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Върху скрина — още две статуетки, а също и рисувано изображение на Исус; Той сочеше към Святото Си Сърце, което бе извадено и кървеше.

В съзнанието на Ейми прозвуча гласът на майка й: „Не забравяй да си кажеш молитвите!“

— Да вървят по дяволите! — предизвикателно изрече Ейми.

За какво би могла да моли Господа? Да й подскаже откъде би намерила пари за аборта? Едва ли имаше голям шанс подобна молитва да бъде чута.

Ейми се съблече и постоя няколко минути пред голямото стенно огледало, взирайки се в голото си тяло. Не забеляза никакви признаци на бременността. Коремът й бе съвсем плосък.

Постепенно медицинското естество на прегледа се превърна в по-интимни, възбуждащи милувки. Тя бавно плъзна ръце по тялото си, обхвана пълните си гърди, погали зърната…

Погледна статуетките върху скрина.

Отново плъзна ръце по тялото си, пресегна се назад и стисна стегнатите си полукълба.

Погледна към религиозната картина.

Показвайки така безсрамно тялото си пред образа на Христос, тя чувстваше, че по някакъв начин наранява майка си, причинява й голямо страдание. Ейми нямаше представа защо го прави. Беше безсмислено. Картината си беше само картина; Исус всъщност не беше в стаята, не я наблюдаваше. И все пак тя продължи да позира похотливо пред огледалото, да се гали и опипва.

След минута-две срещна погледа си в огледалото и краткото надзъртане в собствената й душа я стресна и смути. Тя бързо навлече целомъдрената си памучна нощница.

Какво става с мен, запита се. Наистина ли дълбоко в себе си нося злото, както казва мама?

Объркана и разтревожена, тя най-сетне коленичи до леглото и все пак си каза молитвите.

Петнайсет минути по-късно, когато отметна завивките, съгледа на леглото си огромна тарантула. Дъхът й секна и тя отскочи назад. Необходими й бяха няколко мига, за да дойде на себе си и да разбере, че ужасното насекомо, е оцветена гумена играчка. Въздъхна с досада, скри гумения паяк в чекмеджето на нощното шкафче и се пъхна под завивките.

Десетгодишният й брат Джоуи никога не пропускаше възможността да й подготви шеговита изненада. Обикновено, като разкриеше някой от неговите номера, тя тръгваше да го търси, преструваше се на ядосана и сипеше свирепи заплахи. Разбира се, никога не би наранила момчето. Тя много го обичаше. Но престореният й гняв беше част от играта, която най-много харесваше на Джоуи. Обикновено за отмъщение на лудориите му, тя само го събаряше на леглото и го гъделичкаше, докато тържествено обещаеше отсега нататък да бъде добър.

Сега сигурно бе в леглото, вероятно буден, въпреки късния час и я чакаше да връхлети в стаята му. Но тази вечер щеше да го разочарова. Не бе в настроение за обичайната им игра, пък и нямаше сили за това.

Тя загаси нощната лампа и придърпа завивките към брадичката си.

Бе прекадено превъзбудена, за да заспи веднага.

Замисли се за Джери Галоуей. Беше му казала истината, когато го подигра за уменията му на любовник. Твърде рядко бе стигала до оргазъм. Той беше непохватен, невеж, невнимателен партньор в леглото. И въпреки това тя му позволяваше да я опипва нощ след нощ. Не получаваше почти никакво удоволствие и въпреки това му позволяваше да прави с нея каквото поиска. Защо? Защо…

Тя не беше лошо момиче. Дълбоко в себе си не беше нито безотговорна, нито разпусната. Дори докато позволяваше на Джери да използва тялото й, се ненавиждаше, задето е толкова леснодостъпна. Винаги, когато беше с момче в паркирана кола, се чувстваше неудобно, не на място, сякаш се насилваше да бъде друг човек, не самата тя.

Не беше също и мързелива. Имаше амбиции. Възнамеряваше да продължи образованието си в колежа в Ройъл Сити, а после да специализира изящни изкуства в щатския университет в Охайо. Можеше да си намери работа като художник-приложник, издържащ се от реклами, и да се занимава с изобразително изкуство в свободното си време, през нощите и почивните дни. А щом развиеше таланта си до степен да се издържа като художник; ще напусне работа и ще рисува прекрасни картини, които ще излага в галериите. Беше твърдо решена да живее интересно и да пожъне успехи.

Но сега беше бременна. И всичките й мечти бяха разбити на пух и прах. Сама бе опропастила живота си.

Може би не заслужаваше щастие. Може би наистина носеше злото дълбоко в себе си.

Нима едно добродетелно момиче разтваря крака на задната седалка в колата на приятеля си почти всяка вечер? Нима едно добродетелно момиче би забременяло още в гимназията?

Тъмните минути на нощта се размотаваха протяжно като черна нишка от въртяща се макара; Ейми също се опитваше да разплете обърканите си мисли. Не можеше да реши сама за себе си дали дълбоко в себе си е добър, или лош човек.

В главата й отново прозвуча гласът на майка й: „Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила… Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно…“

Изведнъж Ейми се запита дали непристойното й поведение не е опит да се противопостави на майка си. Това бе доста обезпокоителна мисъл.

Говорейки на тъмнината около себе си, тя едва чуто прошепна:

— Нима позволих да забременея само защото знаех, че новината ще разтърси мама? Нима съсипвам бъдещето си само за да я нараня?

Единствено тя можеше да даде отговор на собствения си въпрос; трябваше да го потърси в самата себе си.

Дълбоко замислена, Ейми лежеше неподвижно под завивките.

Отвън вятърът разклати кленовете.

В далечината изсвири влак.

Вратата се отвори тежко и дъските изскърцаха под килима, когато някой влезе в стаята.

Шумът събуди Джоуи Харпър. Той отвори очи и погледна за миг будилника, осветен от бледата нощна лампа. Дванайсет и трийсет и шест.

Беше заспал преди час и половина, но не дълбоко. Бързо се разсъни и застана нащрек, тъй като предвкусваше реакцията на Ейми заради тарантула в леглото й. Беше нагласил часовника си за един часа, защото тогава тя трябваше да се прибере вкъщи; очевидно се бе върнала по-рано.

Стъпки. Тихи. Промъкващи се. Приближаваха.

Джоуи се напрегна под завивките, но продължи да се преструва на заспал.

Стъпките спряха до леглото.

Джоуи усети, че го напушва смях. Прехапа устни и се опита да сдържи кикота си.

Усети как тя се навежда към него. Беше само на няколко сантиметра.

Ще почака още няколко секунди и после, когато тя посегне да го погъделичка, ще изкрещи в лицето й и ще я изплаши до смърт.

Той задържа очите си затворени, дишайки дълбоко и равномерно, като броеше секундите: една… две… три…

Тъкмо щеше да изкрещи в лицето й, когато усети, че човекът, надвесил се над него, не е Ейми. Усети неприятен мирис на кисело и алкохол, сърцето му бясно заблъска в гърдите.

Без да знае, че Джоуи е буден, майка му промълви:

— Сладък, сладък, малък Джоуи… Малкото ми ангелче. Сладко херувимско личице… — Гласът й звучеше някак тайнствено. Говореше със странни полупрошепнати, полуизгукани, гърлени думи, които се сливаха и преминаваха от една в друга.

Джоуи отчаяно пожела тя да си отиде. Беше много пияна, повече от друг път. Беше идвала в стаята му и други предишни нощи, когато бе в подобно състояние. Говореше му, смятайки, че е заспал. Вероятно беше идвала много повече пъти, без той да знае; може би понякога той наистина е спял. Както и да е, момчето знаеше какво предстои. Знаеше какво ще каже тя, какво ще направи и се страхуваше до смърт.

— Малкият ми Джоуи! Приличаш на малко заспало ангелче. Толкова невинно, нежно, сладко. — Тя се наведе още по-ниско, облъхвайки лицето му с алкохолния си дъх. — Но как изглеждаш отвътре, малко мое ангелче? Дали си толкова сладко, добро и чисто?

Престани, престани, престани, помисли си Джоуи. Моля те, не прави това отново, мамо! Върви си! Махай се оттук. Моля те…

Но той не каза нищо, дори не помръдна. Не й показа, че е буден, защото когато беше пияна, Джоуи се боеше от нея.

— Изглеждаш толкова невинен и чист… — промърмори тя, заваляйки думите. — Но може би това ангелско лице е само външната обвивка… маска. Може би се преструваш пред мен. Така ли е? Може би… отвътре… може би си точно като другия! Така ли е, малко мое ангелче? Дали под това сладко личице си също като другия — чудовището, съществото, което той наричаше Виктор?

Джоуи не можеше да проумее за какво говори тя, когато се промъкваше нощем в стаята му и бръщолевеше пиянски. Кой беше този Виктор?

— Ако съм създала един като теб, защо да не създам и друг? — запита се тя и Джоуи си помисли, че в гласа й се долавя ужас. — Този път… може да е чудовище отвътре. В съзнанието, в душата. Чудовище отвътре… Крие се в нормално тяло… зад красиво лице… и чака. Чака да излезе, когато никой не го наблюдава. Просто се спотайва и чака търпеливо. И двамата с Ейми. Вълци в овчи кожи! Напълно е възможно… Разбира се, че е възможно! Ами ако наистина е така? Кога ще се случи? Кога злото ще се прояви, та всички да го видят? Мога ли да застана спокойно с гръб към теб, малко мое ангелче? Ще бъда ли наистина в безопасност? О, Господи! О, Исусе, Исусе, помогни ми! Дева Марийо, помогни ми! Не трябваше да имам деца. Не и след като родих първото. Никога няма да бъда сигурна какво съм създала. Никога. Ами ако…

Вцепенени от изпития алкохол, устните и езика й се мърдаха все по-трудно и тя не бе в състояние да изрича думите, фъфлещият й глас съвсем заглъхна и Джоуи едва я чуваше, макар да бе само на половин метър от него.

— Ами ако… някой ден… се наложи да убия и теб, малко мое ангелче? — По-тихо, все по-тихо тя редеше ужасяващи думи. — Ами ако… се наложи… да те убия… както убих… другия?

Тя тихо започна да плаче.

Студени тръпки пролазиха по телцето на Джоуи и той се изплаши, че треперенето му ще проличи под завивките и ще привлече вниманието й. Страхуваше тя да не разбере, че е чул всичко.

Най-сетне приглушеният плач престана.

Джоуи бе сигурен, че тя чува бесните удари на сърчицето му.

Чувстваше се странно. Бе раздвоен. Боеше се от нея, но също така я съжаляваше. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред. Но не се осмели.

Най-сетне, както му се стори след часове, а едва ли бяха изминали минута-две, майка му излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Джоуи се сгуши под завивките и се сви на кълбо като зародиш.

Какво означаваше всичко това? За какво говореше тя? Само пияна ли беше? Или бе луда?

Макар да бе изплашен до смърт, в същото време той се срамуваше от себе си, задето мислеше подобни неща за собствената си майка.

Зарадва се на бледата млечна светлина на нощната лампа. Никак не му се искаше точно сега да остава сам в тъмнината.

В кошмара си Ейми бе дала живот на ужасно уродливо бебе — отвратително, чудовищно създание, което приличаше повече на рак, отколкото на човешко същество. Тя се намираше заедно с него в малка, слабо осветена стая. То пъплеше след нея и щракаше с костеливите си щипци и паякообразните си челюсти. Стените бяха прорязани от тесни прозорци и всеки път, когато Ейми минаваше покрай някой от тях, виждаше от другата страна на стъклото майка си и Джери Галоуей; те гледаха към нея и се смееха. Неочаквано бебето се придвижи с изненадваща бързина по пода, бързо изщрака с хитиновите си щипци и хвана глезена й.

Тя се събуди, седна в леглото и едва успя да сдържи вика си. Мъчително преглътна.

Било е само сън, каза си. Само лош сън, породен от злокобните приказки на Джери Галоуей. Проклет да е!

В мрака вдясно от нея нещо се раздвижи.

Ейми пипнешком запали нощната лампа.

Завесите. Прозорецът беше отворен няколко сантиметра, за да се проветрява стаята и лекият вятър бе раздвижил завесите.

Навън, на около пресечка-две жално зави куче.

Ейми погледна часовника. Три часът сутринта.

Постоя малко седнала, докато се успокои, но когато изгаси лампата, не можа да заспи. Тъмнината я потискаше и плашеше, както не й се бе случвало от малка.

Имаше странното тревожно чувство, че отвън в нощта някаква ужасна заплаха тегне над къщата на семейство Харпър. Като торнадо. Само че не беше торнадо. Беше нещо друго. Нещо чудато, много по-страховито от природна стихия. Имаше предчувствие — това не бе точната дума, но бе единствената, с която можеше да опише усещането — леденото предчувствие, че някаква неумолима унищожителна сила затваря кръга около нея и цялото й семейство. Опита да си представи какъв е източникът и в какво се изразява неясната заплаха, но не й хрумна никакво обяснение. Чувството за надвиснала опасност витаеше неуловимо, безименно, ала невероятно силно.

Всъщност усещането бе тъй наелектризиращо, толкова всепоглъщащо и неотменимо, че накрая Ейми стана и отиде до прозореца, макар да се чувстваше глупаво, задето постъпва така.

Мейпъл Лейн спокойно дремеше, потънала в безобидни нощни сенки. А отвъд тяхната улица се простираха хълмистите южни покрайнини на Ройър Сити; по това време само тук-там проблясваха светлинки.

Още по на юг, накрая на града, се простираха ливади, на която обикновено се разполагаше панаирът. Сега те бяха пусти, прихлупени от мрака, но през юли, когато пристигнеше панаирът, от прозореца на стаята си Ейми можеше да види проблясващите разноцветни светлинки и далечните неясни очертания на огромното въртящо се виенско колело.

Нощта бе изпълнена само с познати звуци и очертания. Не се забелязваше някаква промяна, нищо ново, нищо опасно…

Смътното чувство, че се е изпречила на пътя на унищожителна, неумолимо приближаваща се стихия изчезна и бе заменено от умора. Ейми се върна в леглото.

Една-единствена заплаха тегнеше над дома на семейство Харпър и това беше нейната бременност, неизбежната последица от греха й.

Ейми постави ръце на корема си и се зачуди какво ли ще каже майка й, когато научи. Запита се, винаги ли ще бъде тъй самотна и безпомощна както сега, какво й предстоеше, какво?

Четвърта глава

Криси Ламптън и Боб Дру чакаха на опашката пред малкия бар близо до въртележката. Преди тях имаше петима души.

— Мразя да си губя времето в чакане — обади се Криси, — но наистина ми се иска да хапна малко ябълков сладкиш.

— Бързо ще ни дойде редът — рече Боб.

— Искам да видя още толкова много неща!

— Успокой се. Часът е едва единайсет и половина. Панаирът няма да затвори преди един.

— Но днес е последният ден. — Криси си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ароматите, изпълнили нощта: пуканки, захарен памук, подправени с чесън пържени картофи, печени фъстъци и още толкова различни миризми. — Ахх! Потекоха ми слюнки. Цяла вечер се тъпча и още съм гладна. Не мога да повярвам, че изядох толкова много неща!

— От вълнението е — отбеляза Боб. — Когато си нервен или превъзбуден, изгаряш повече калории. А ние се возихме на влакчето на ужасите. Ти бе изплашена до смърт, а страхът изгаря дори повече калории от приятните вълнения. — Той съвсем сериозно се опитваше да анализира необичайния й апетит. Боб беше счетоводител.

— Виж какво, ти чакай на опашката и вземи ябълковите сладкиши, а аз ще потърся дамската тоалетна. Ще се срещнем тук до въртележката след десетина минути. Така ще убием два заека едновременно.

— С един куршум — рече Боб.

— Моля?

— Изразът е: „Така с един куршум ще убием два заека.“

— Точно така!

— Но ми се струва, че не е много подходящ за случая — додаде с насмешка Боб. — Няма значение. Върви в тоалетната. Ще се срещнем при въртележката след десет минути.

Господи, помисли си Криси. Всички счетоводители ли са такива педанти?

Тя заобиколи бара, мина покрай въртележката, откъдето се разнасяха мелодичните звуци на калиопа, после продължи покрай силомера във формата на чук, където мускулест младеж се опитваше да впечатли приятелката си, покрай десетина мъже, които в скоропоговорки се надпреварваха да подканят тълпата да вземе участие в разни игри, където можеше да се спечели плюшено мече, гумена кукла и някоя друга дреболия. Сякаш всяка от стотината атракции вдъхновено изпълняваше своята партия в огромния оркестър, постигайки хармония с останалите деветдесет и девет и превръщайки се в странна, изненадващо вълнуваща рапсодия. Панаирът беше като река от звуци и Криси плуваше сред нея, щастливо усмихната.

Криси Ламптън обичаше пролетния панаир в Коул Каунти. Това бе едно от най-големите събития на годината. Панаирът, Коледа, Нова година, Денят на благодарността, Празникът на Вси Светии с танци в клуба — това бяха единствените вълнуващи дни през цялата година, които се очакваха с огромно нетърпение в Коул Каунти.

Тя си спомни част от странна и доста неприлична песничка, която бе чувала, докато учеше в гимназията:

В гимназията Криси се бе смяла на тази песничка. Но сега, все още на крехката възраст от двайсет и една години, когато си даваше сметка колко безперспективно е бъдещето й тук, стихчето не й се струваше никак смешно.

Някой ден щеше да се премести в Ню Йорк или Лос Анджелис, в някой град, който предоставя по-големи възможности. Възнамеряваше да замине веднага щом спестеше достатъчно, за да може да се издържа шест месеца. Вече бе събрала средства за около пет месеца.

Замаяна от блясъка и багрите на панаира, Криси се отправи към атракционите в края на централната алея, на няколко метра зад които очакваше да открие тоалетните. Бяха ниски панелни постройки, закътани в периферията.

Докато се промъкваше през тълпата, собственикът на стрелбището я забеляза и подсвирна след нея.

Тя се усмихна и му махна в отговор.

Чувстваше се страхотно. Макар засега да не можеше да се измъкне от Коул Каунти, очакваше я чудесно, бляскаво бъдеще. Знаеше, че е хубава. Освен това беше и умна. С тези качества можеше да си намери работа във всеки голям град, и то доста бързо. За шест месеца със сигурност щеше да успее. В момента работеше като секретарка, но това бе само временно.

Панаирджията, който работеше на колелото на щастието, чу шеговитата закачка на колегата си от стрелбището и също подсвирна подир нея. Към него се присъедини още някой.

Криси се почувства като неземно ефирно създание, боготворено и безсмъртно.

Пред нея гигантското клоунско лице върху фасадата на Къщата на ужасите пронизително се изкикоти.

Къщата на ужасите, разположена до атракциона с уродите, се намираше в източния край на централната алея и Криси предположи, че някъде зад нея трябва да са тоалетните. Тя зави покрай голямата постройка, оставяйки зад себе си шоуто на уродите и продължи по тясната пътечка между двата атракциона, далече от тълпата, светлините и музиката.

Във въздуха вече не се долавяше сладникаво-пикантния аромат на панаирни вкуснотии. Миришеше на мокри дървени трици, машинно масло и бензин от големите, бръмчащи генератори.

Откъм огромния търбух на Къщата на ужасите долиташе дрънченето на вериги, вой на вещици, зловещият смях на призраци, кикот на таласъми, ритмичното тракане на колела по виещи се релси; призрачната музика ту се усилваше, ту заглъхваше… Някакво момиче изпищя. После още едно. После три или четири наведнъж.

Държат се като малки деца, презрително си помисли Криси. Толкова жадуват за бълнуващи преживявания, че са готови да повярват на евтините илюзии вътре, или на каквито и да било измишльотини, за да избягат поне за малко от сивото всекидневие на Коул Каунти, Пенсилвания.

Преди час-два, когато пътешестваха из Къщата на ужасите заедно с Боб Дру, тя също пищя. Спомняйки си собствената си истерия, Криси се засрами от себе си.

Докато прескачаше кабели и въжета, внимателно проправяйки си път към задната част на Къщата на ужасите, тя си представи как след няколко години, когато вече ще е преживяла по-силни вълнения и ще е привикнала към доста по-изискани удоволствия, панаирът ще й се струва безвкусен и детински, а не както сега — екзотичен и пълен с очарование.

Вече почти бе стигнала края на дългата тясна пътека. Бе по-тъмно, отколкото бе очаквала.

Спъна се в някакъв електрически кабел.

— По дяволите!

Успя да запази равновесие и присви очи, за да огледа терена пред себе си.

Светлината беше точно толкова, че непроницаеми лилаво-черни сенки да обгърнат всичко наоколо.

Тя помисли да се върне обратно, но наистина й се ходеше до тоалетната и бе сигурна, че трябва да е някъде тук.

Най-сетне стигна края на алеята и зави зад Къщата на ужасите, очаквайки най-сетне да види добре осветените тоалетни.

Ала в тъмнината едва не се блъсна в някакъв мъж.

Той стоеше подпрян на стената, полускрит в дълбоките кадифени сенки.

Криси извика от уплаха.

Не можеше да види лицето му, но забеляза внушителната му фигура. Беше едър. Много едър. Огромен!

Дъхът й секна. Още в мига, в който долови присъствието му, интуитивно осъзна, че е чакал нея. Понечи да изкрещи, но в същия миг той й нанесе садистично жесток удар странично по главата — бе истинско чудо, че не й счупи врата.

Викът заседна в гърлото й. Тя се свлече на колене, сетне падна на една страна в калта. Беше вцепенена, неспособна да помръдне, ала отчаяно се бореше да остане в съзнание. Имаше чувството, че върви по мътно проблясващо острие, плъзгащо се в полукръг по сребрист лед, от двете страни на който тъмнеят бездънни пропасти.

Смътно осъзна, че някой я вдига и я понася.

Не можеше да окаже съпротива; нямаше сила.

Някаква врата протяжно изскърца.

Криси се насили да повдигне клепачи и забеляза, че нощната тъмнина е станала съвсем непрогледна, не, бе я пренесъл на някакво още по-тъмно място.

Сърцето й биеше до пръсване. Не й достигаше въздух; струваше й се, че изкарва и последния от дробовете си всеки път, щом се опитваше да си поеме дъх.

Непознатият грубо я стовари на твърдия дъсчен под.

Изправи се! Бягай! — заповяда си в безмълвен ужас тя.

Ала не можеше да помръдне. Беше като парализирана.

Пантите отново зловещо изскърцаха, когато мъжът затвори вратата.

Не е възможно това да се случва с мен, отчаяно си помисли Криси.

Чу се превъртането на ръждив ключ в ключалката и мъжът изръмжа, сякаш предвкусвайки удоволствие.

Бе заключена тук, незнайно защо, заедно с този непознат.

С цената на нечовешко усилие все пак бе успяла да остане в съзнание. Замаяна, объркана, безпомощна като новородено, тя се опитваше да разбере къде се намира. В стаята бе тъмно като в рог. Дъсченият под бе груб и вибрираше от приглушените звуци на движещи се механизми.

Чу се писък. После втори. Безумен, параноичен смях разцепи тишината. Музиката се усили: Подът завибрира от равномерното тракане на стоманени колелета по метални релси.

Намираше се в Къщата на ужасите. Вероятно в някое от сервизните помещения. В близост до релсите, по които се движеха вагончетата.

Криси усети лек прилив на сили, но едва успя да повдигне ръка към удареното си слепоочие. Очакваше да напипа кожата и косата си мокри и лепкави от кръв, но те бяха съвсем сухи. Явно нямаше нищо счупено.

Непознатият коленичи на пода до нея.

Чуваше го, усещаше го, но не го виждаше. Ала въпреки непрогледната тъмнина, по някакъв начин осезателно долавяше мощта му; той се извисяваше над нея.

Ще ме изнасили, помисли си тя. Господи, не! Моля те! О, моля те, не му позволявай да го стори…

Мъжът дишаше някак странно. Душеше. Сумтеше. Като животно. Като куче, което се опитва да долови миризмата й.

— Не! — изрече задъхано тя.

Той изръмжа заплашително.

Боб не може да не ме потърси, каза си тя трескаво, като се мъчеше да си вдъхне надежда. Боб ще дойде! Трябва да дойде! Трябва да дойде и да ме спаси. Добрият стар Боб… Моля те, Господи, моля те!

Щом мозъкът й се проясни и приближаващата опасност започна да става все по-осезателна, Криси усети нарастваща паника, граничеща с ужас.

Непознатият докосна бедрото й.

Тя импулсивно се отдръпна.

Мъжът я задържа.

Тя се задъхваше, трепереше. Временната парализа бе отзвучала; вцепенението на крайниците й бе изчезнало. Изведнъж я прониза остра болка в главата от удара, който мъжът й бе нанесъл преди няколко минути.

Непознатият плъзна ръка по корема към гърдите й и разкъса блузата.

Криси изкрещя.

Той я зашлеви през устата.

Младата жена осъзна колко е безсмислено да вика за помощ в Къщата на ужасите. Дори ако хората я чуеха през цялата тази влудяваща музика, през воя на привидения и чудовища, с който бяха озвучени тунелите, ще се помислят, че е просто поредната търсачка на силни усещания, уплашена от внезапно появил се пират или изскочил от кутия вампир на пружина.

Мъжът разкъса сутиена й.

Тя не можеше да се мери с него по сила, но все пак бе в състояние да му окаже някаква съпротива. Не можеше просто да лежи безучастно и да чака да я изнасили. Посегна към ръцете му и се вкопчи в тях в отчаян опит да ги отблъсне, но шокирана осъзна, че не са обикновени ръце. Не бяха ръце на човек. Не съвсем. Бяха… по-различни.

О, Господи!

В тъмнината успя да различи два зелени овала. Две меко фосфоресциращи зелени петна. Плуваха над нея.

Очи.

Тя се вгледа в очите на непознатия.

Що за човек има очи, които светят в мрака?

Боб Дру стоеше до въртележката с по един ябълков сладкиш във всяка ръка и чакаше Криси. След пет минути не устоя и отхапа от своето парче. След десет минути стана нетърпелив и нервно закрачи напред-назад. След петнайсет минути се ядоса на Криси. Тя беше страхотно парче, беше приятно и забавно да излизаш с момиче като нея, но понякога ставаше доста непредвидима, а често и доста разсеяна.

След двайсет минути гневът му премина в леко безпокойство; после Боб се разтревожи не на шега. Може да й е прилошало. Беше изяла невероятно количество какви ли не боклуци. Нямаше начин да не повърне. Никога не можеш да бъдеш сигурен доколко прясна е панаирната храна и при какви хигиенни условия е приготвена. Може Криси да е изяла развален хотдог или пък без да забележи, да е погълнала някоя мръсотия заедно с хамбургера си.

Представяйки си тази възможност, Боб усети, че започва да му се повдига. Втренчи се подозрително в наполовина изядения ябълков сладкиш и гнусливо го изхвърли в кофата за боклук.

Искаше да я намери, за да се успокои, че с нея всичко е наред, но пък тя едва ли щеше да се зарадва да го види, ако дъхът й все още миришеше на повръщано. Ако й бе прилошало в тоалетната, може би се нуждаеше от малко време, за да се освежи, да пооправи грима си и да се съвземе.

След двайсет и пет минути Боб изхвърли сладкиша на Криси при своя.

След половин час, отегчен от непрестанно галопиращите в кръг дървени коне и ритмично проблясващите месингови стълбове, той не издържа и тръгна да я търси. Бе я проследил с поглед, когато тръгна от бара, възхищавайки се на стройните й бедра и тънките глезени, преди да изчезне в тълпата. Минута-две по-късно му се бе сторило, че вижда златисторусата й глава, когато младата жена се бе отклонила от централната алея близо до Къщата на ужасите, затова реши да потърси първо там.

Между Къщата на ужасите и атракциона с уродите имаше тясна пътека, която извеждаше на открито пространство зад постройките за забавления във външния кръг на панаира, където се намираха тоалетните. В дъното на пътеката сенките бяха толкова тъмни и наситени, че създаваха зрителна илюзия за черни завеси, които можеш да докоснеш с ръка. Мястото изглеждаше доста пусто и изолирано, макар централната алея да бе само на няколко метра.

Взирайки се тревожно в сенките, Боб се запита дали Криси не се е натъкнала на неприятности, доста по-сериозни от разстроен стомах. Тя бе много хубаво момиче и в наши дни, когато толкова хора са загубили уважение към законите, съществуват доста мъже, които само дебнат хубавите момичета, за да си вземат своето против волята им. Боб предполагаше, че панаирът е притегателен център за подобни типове, където те се срещаха доста по-често, отколкото в нормалния свят.

Той достигна края на пътеката и предпазливо излезе на откритото пространство зад Къщата на ужасите. Погледна надясно, после наляво, и зърна тоалетните. Бяха на около шест метра — ниска сива постройка от бетонни панели, плуваща в рязко очертан басейн от яркожълта светлина; Не можеше да види цялата постройка, само една трета от нея, защото редица от десет-дванайсет панаирни камиони бяха паркирани в междинното пространство. Всичко наоколо тънеше в тъмнина. Камионите се очертаваха като неясни силуети, напомняйки дремещи праисторически чудовища.

Боб направи още няколко крачки по посока на тоалетните, преди да се спъне в нещо, заради което едва не се просна по корем. Наведе се и вдигна коварния предмет.

Беше червената чантичка на Криси.

Сърцето на Боб Дру сякаш шеметно полетя в бездънен кладенец.

Откъм далечната предна фасада на Къщата на ужасите, ориентирана към централната алея, гигантското клоунско лице огласи нощта с пронизителния си, смразяващ кръвта, кикот.

Устата на Боб пресъхна. Той преглътна мъчително, опитвайки се да навлажни устни.

— Криси?

Отговор не последва.

— Криси, за Бога, там ли си?

Изскърцаха несмазани панти на врата. Някъде зад гърба му.

Музиката и престорените писъци откъм вътрешността на Къщата на ужасите долетяха по-отчетливо. Някой бе отворил врата.

Боб се извърна по посока на шума, интуитивно усещайки нещо, което не бе изпитвал от години — откакто бе малко момче, останало само в спалнята с ужасяващото подозрение — не, убеждение! — че някакво чудовище се спотайва в гардероба.

Зърна лабиринт от сенки, всички — напълно неподвижни, освен една, гигантска, която се приближаваше с невероятна бързина. Идваше право към него. След миг усети да го сграбчват нечии силни ръце.

— Не!

Боб политна към задната част на Къщата на ужасите с такава невероятна сила и скорост, че въздухът бе изкаран от гърдите му, главата му рязко се отметна назад и черепът му изпука при удара в дървената стена. Опитвайки се да намали болката в пламналите си дробове, той отчаяно пое нощния въздух като риба, изхвърлена на брега. Струваше му се необичайно студен, докато минаваше през зъбите му.

Гигантската сянка отново връхлетя върху него.

Не се движеше като човек.

Боб зърна зелени светещи очи.

Вдигна ръка, за да предпази лицето си, но нападателят му удари по-ниско; юмрук, тежък като ковашки чук, се стовари върху корема му. Или поне за един пълен с надежда и оптимизъм миг Боб помисли, че е било просто удар. Но сянката не бе използвала само юмрука си. Нищо подобно. Беше го разпорила. И то доста лошо. Изпълни го отвратителното мокро, лепкаво чувство, че коремът му зейва. Шокиран, Боб посегна надолу и опипа с трепереща ръка плътта. Потръпна от ужас и отвращение, когато напипа раната.

Господи, изкормен съм!

Сянката се наведе. Взираше се, сумтеше и душеше като куче, макар да бе твърде голяма за куче.

Ломотейки в несвяст, Боб Дру опита да задържи изскочилите си вътрешности вътре в тялото. Ако се изсипеха, възможността да го зашият и да оживее, бе минимален.

Сянката изфуча към него.

Боб бе изпаднал в дълбок шок и почти не усещаше болка, но пред очите му бавно започна да се разстила червена пелена. Краката му омекнаха, после постепенно започна да не ги усеща, сякаш бяха изтръпнали. Той се отпусна на стената на Къщата на ужасите, давайки си сметка, че шансът му да оцелее е твърде нищожен, дори ако остане на крака, но убеден, че ако падне, с него е свършено. Единствената му надежда бе, да успее да се задържи прав. Да извика помощ, лекар. Може би щяха да успеят да го зашият. Може би щяха да успеят да сложат всичко на мястото му и да предотвратят неизбежния в такива случаи перитонит. Беше малко вероятно. Много малко вероятно. Но може би… Само да не пада… Не можеше да си позволи да падне. Не трябваше да пада. Нямаше да падне…

Глухо строполяване.

Панаирджиите я наричаха „нощта на свличане на кожата“ и я очакваха с нетърпението на истински скитници. Последната нощ от ангажимента им. Нощта, в която оголваха терена. Нощта, в която натоварваха багажа и се подготвяха да поемат към следващата спирка. Панаирът се изнизваше от града по същия начин, по който змията свлича мъртвата си, протрита и отесняла стара кожа.

И за Конрад Стрейкър тази нощ бе най-хубавата от едноседмичния престой на панаира, защото той продължаваше да се надява, че на следващата спирка може би ще открие Елън и децата й.

В един и половина през нощта, последните посетители напуснаха панаира в Коул Каунти, Пенсилвания. Малко преди това някои от атракционите вече бяха затворени, макар че по-голямата част от работата все още предстоеше.

Конрад, който притежаваше още два малки павилиона, освен Къщата на ужасите, вече се бе погрижил да ги затвори. Единият бе малък бар за правостоящи; посетителите купуваха закуските и хапваха накрак. Бе приключил работа още около полунощ. В другия се помещаваха кабинки, които стремглаво се издигаха и спускаха. Към един часа и тази атракция бе преустановена и товаренето започна.

В студената майска нощ Конрад разглобяваше Къщата на ужасите заедно с Гънтър, Призрака и останалите си работници, няколко местни хамали, които се надяваха да изкарат по някой долар и двама младежи, присъединили се временно към пътуващия панаир. Товареха отделните дървени панели, бутафорни декори и машинарии в два големи камиона, които щяха да откараш Къщата до следващата спирка.

Тъй като Къщата на ужасите се славеше като най-голямата в света и понеже предлагаше на посетителите вълнуващи страховити преживявания, пък и возенето бе достатъчно дълго, че да даде възможност на младежите да прекарат приятно с приятелките си, тя бе доста популярен и печеливш атракцион. Конрад бе вложил доста време и пари, за да я доусъвършенства и превърне в най-интересното забавление от подобен род в света. Затова безмерно се гордееше със своето творение.

Въпреки това, всеки път, когато Къщата на ужасите трябваше да бъде разглобявана или сглобявана, той я намразваше с такава страст, каквато никой човек не би могъл да изпитва към някакъв неодушевен предмет, освен може би към телефонен автомат, гълтащ монети, или компютър, постоянно объркващ сметките за електричество и отопление. Макар Къщата на ужасите да бе проектирана много умело — истинско чудо за бързо сглобяване и разглобяване — построяването и събарянето й се струваше на Конрад равносилно на строежа на дребните египетски пирамиди.

Повече от четири часа Конрад и екипа му от дванайсет души пъплеха върху постройката, осветена от мощните прожектори на централната алея, захранвани от генератор. Свалиха от фасадата гигантското клоунско лице, гирляндите от разноцветни лампички и навиха на макари дългите електрически кабели. Махнаха платнения покрив и го сгънаха. Облени в пот и задъхани, разделиха вагончетата-гондоли и ги натрупаха едно върху друго. Демонтираха механичните таласъми, призраци, убийци с брадви и още куп чудовища, които плашеха хилядите посетители, след което ги покриха с платнища и ги поставиха с подходящи уплътнители в сандъци. Разглобиха дъсчените стени и подове, свалиха гредите и придържащите ги колони, махнаха будката за билети, натовариха генераторите и трансформаторите, както и останалите механизми в чакащите камиони, които периодично бяха наобикаляни от Макс Фрийд или някой негов помощник, за да проверят докъде са стигнали работите.

Макс, транспортният директор на Големия Американски Пътуващ Панаир — или ГАПП, както го наричаха всички, които работеха в него — надзираваше демонтажа и товаренето от голямата централна алея. След прочутия с грандиозността и организацията си панаир на Е. Джеймс Стрейтс, ГАПП бе най-големият съвременен панаир в света. Не беше някое малко, жалко пътуващо театърче; беше първокласно шоу. ГАПП пътуваше в четирийсет и четири фургона и повече от шейсет огромни камиона. Макар част от оборудването да бе собственост на независими панаирджии, а не на ГАПП, всеки натоварен камион подлежеше на проверка от Макс Фрийд, тъй като панаирната компания носеше отговорност в случай на злополука.

Докато Конрад и работниците му разглобяваха Къщата на ужасите, неколкостотин други панаирджии работеха на централната алея — дресьори на животни, източни и кабаретни танцьорки, стриптийзьорки, гълтачи на огньове, факири, музиканти, готвачи, джуджета и дори слонове. С изключение на дълбоко заспалите шофьори на камионите, които трябваше да шофират след няколко часа, никой нямаше да си легне, докато и последната постройка не бъде разглобена и натоварена.

Виенското колело бе отчасти демонтирано. Наполовина разглобено, то приличаше на огромни зъбати челюсти, насочени към небето.

Останалите люлки и влакчета бяха бързо и сръчно разглобени — „Небесният гмуркач“, „Тип-топ“, синджирените люлки, въртележката, какви ли не вълшебни механизирани устройства за забавления — всичките натоварени в обикновени, прашни, мръсни и очукани фургони.

В един миг шатрите плющяха като водни пелени от черен дъжд. В следващия лежаха неподвижни на земята като огромни тъмни локви.

Гротескните образи от шоуто на уродите — всичките рисувани върху пана от именития панаирен художник Дейвид „Бързия“ Уайът — пърхаха и се развяваха върху придържащите ги пилони. Някои от по-големите изобразяваха уродливите лица на мутанти, хора с физически и умствени недостатъци, които си изхранваха прехраната в шоуто „Прищевки на природата“. Те сякаш се хилеха злорадо, намигаха, зъбеха се и се присмиваха на панаирджиите, които работеха под тях; шега на вятъра, който си играеше с паната. После прикрепящите въжета бяха развързани, колелцата изскърцаха и паната се плъзнаха надолу по пилоните. Бяха свалени, навити на рула и прибрани — кошмарни видения в огромни картонени хранилища.

В пет и половина сутринта, изтощен до смърт, Конрад огледа за последен път мястото, където се бе издигала Къщата на ужасите, и реши, че най-сетне може да си легне. Всичко бе демонтирано и натоварено. Оставаше само съвсем малка част от оборудването — работа за половин час, с която Гънтър, Призрака и още двама мъже можеха да се справят сами. Конрад плати на местните хамали и пътуващите с панаира помощници. Нареди на Призрака да надзирава довършването на работата и да изчака проверката на Макс Фрийд; напомни на Гънтър да изпълнява точно всички указания на Призрака. Плати аванс на двамата току-що станали от сън шофьори, които се подготвяха да подкарат камионите към Клиърфийлд, Пенсилвания, където бе следващата спирка на панаира. Конрад щеше да ги последва по-късно през деня със своята десетметрова каравана. Най-сетне, чувствайки силни болки в мускулите, той уморено пое към моторизираната си къща, паркирана в западния край на панаира сред повече от двеста подобни возила и фургони — все подвижни домове.

Колкото повече приближаваше до караваната, толкова по-бавни ставаха крачките му. Наслаждаваше се на нощта. Беше ясна и спокойна. Вятърът бе утихнал и въздухът бе неестествено неподвижен. Скоро щеше да се зазори, макар на изток хоризонтът все още да не беше изсветлял. Луната току-що се бе скрила зад планините. По небето плуваха само ефирни, леко фосфоресциращи облаци, тъмносребристи на фона на синьо-черното нощно небе. Конрад спря пред караваната и пое глътка хладен свеж въздух. Не бързаше да влезе, страхуваше се от това, което можеше да открие вътре.

Най-сетне реши, че не може да отлага повече. Приготви се за най-лошото, отвори вратата, качи се в караваната и запали лампите.

На мястото на шофьора нямаше никой. Кухнята беше празна, също и предната част, където имаше обзаведена спалня.

Конрад тръгна към задната част на главното помещение. Целият трепереше, когато колебливо плъзна вратата и пристъпи в своята спалня. Рязко завъртя ключа на лампата.

Леглото бе старателно оправено, точно както го бе оставил вчера сутринта. На матрака нямаше просната мъртва жена, както бе очаквал.

Той въздъхна с облекчение.

Беше минала една седмица, откакто намери последната мъртва жена. Скоро щеше да открие следващата. Беше неизбежно. Нуждата да изнасилва, убива и обезобразява телата на жертвите, се проявяваше на седмични интервали, много по-често, отколкото в миналото. Но очевидно тази нощ не се бе случило.

Поуспокоен, той се отправи към малката баня да вземе бърз горещ душ, преди да си легне — умивалникът вътре бе оплескан с кръв. Мокри кърпи бяха струпани на пода, целите в огромни тъмни петна.

Беше се случило.

Сапунерката бе пълна с луга; сапунът вътре бе червено-кафяв от кръв.

Близо минута Конрад остана на прага, втренчен в кабинката за душа. Завесата я закриваше изцяло. Мъжът съзнаваше, че трябва да я дръпне и да провери какво го очаква зад нея, но се страхуваше да го стори.

Затвори очи и се подпря на вратата, за да събере достатъчно сили и да избърши това, което бе необходимо.

Вече два пъти му се бе случвало да намира нещо в кабинката на душа. Нещо, което е било разкъсано, смачкано, потрошено и смляно. Нещо, което някога е било живо човешко същество, но вече не беше.

Чу как халките на завесата се плъзнаха по металния корниз: слууп-слууп-слуп.

Рязко отвори очи.

Завесата беше все така затворена, изобщо не помръдваше. Звукът беше плод на въображението му.

Той шумно издиша.

Хайде, по-бързо, рече си гневно.

Нервно облиза устни, отблъсна се от вратата и приближи до кабинката. Сграбчи завесата и рязко я дръпна.

Кабинката беше празна.

Този път поне тялото бе изхвърлено. Трябваше да бъде благодарен за това. Да се занимава с отвратителните останки беше задължение, което Конрад ненавиждаше.

Разбира се, трябваше да научи какво е било направено с поредния труп. Ако не е бил отнесен достатъчно далеч от мястото на панаира, за да отклони вниманието на полицията, щеше да се наложи да излезе и да го премести.

Той се отдалечи от кабинката и се зае да почисти опръсканата с кръв баня.

Петнайсет минути по-късно, изпитвайки непреодолима нужда от питие, той си взе от кухнята чаша, лед и бутилка „Джони Уокър“. Отнесе всичко в спалнята си, седна на леглото и си наля стотина грама скоч. Облегна се удобно на три възглавници и отпи от уискито, опитвайки да се успокои поне дотолкова, че да не тракат кубчетата лед в чашата му.

На нощното шкафче имаше ксерокопиран екземпляр на програмата за сезонното турне на Големия Американски Пътуващ Панаир. Беше оръфано от преглеждане. Конрад го взе.

От началото на ноември до средата на април, ГАПП, както всички останали панаири, преустановяваше дейност заради годишната си почивка. Повечето от панаирджиите, хора от различни пътуващи атракциони, прекарваха зимата в Гибсънтаун, Флорида — известен като Гибтаун в панаирните среди — където бяха създали своя общност, панаирен земен рай, място за почивка, където брадатата жена и триокият човек-алигатор можеха да пийнат заедно в близкия бар, без да ги следят любопитни погледи. Но от април до октомври, Големият панаир пътуваше непрестанно, всяка седмица се местеше в нов град, откъдето след шест дни щеше да изтръгне крехките си корени.

Бавно отпивайки от уискито, Конрад Стрейкър препрочиташе програмата на турнето. Поглъщаше с очи всеки ред, наслаждаваше се на имената на градовете, опитвайки се като екстрасенс да усети в кой от тях най-сетне ще се натъкне на децата на Елън.

Надяваше тя да има поне една дъщеря. Бе измислил как ще постъпи със сина й, ако имаше син, разбира се, но бе замислил нещо по-специално за дъщеря й.

Постепенно, след като си наля още сто грама, Конрад почувства, че уискито най-после му оказва желаното въздействие. Но както винаги новите имена на градовете от програмата на турнето упражняваха много по-успокояващ ефект върху нервите му, отколкото уискито.

След известно време той остави листа настрани и вдигна поглед към разпятието, окачено на стената над долната част на леглото. Висеше с главата надолу. Изпитото измъчено лице на Христос бе старателно оцветено в черно.

На нощното шкафче имаше оброчна тънка свещ в тумбеста чака. Конрад я държеше постоянно запалена. Свещта беше черна; восъкът гореше със странен тъмен пламък.

Конрад Стрейкър бе ревностен вярващ. Всяка вечер без изключение той казваше молитвите си. Но не се молеше на Исус.

Бе приел сатанинската религия преди двайсет и две години, малко след като Зина се бе развела с него. Мислеше за смъртта с неизразима наслада, нетърпеливо предвкусвайки спускането в Ада. Знаеше, че това е неговото предопределение. Адът… Истинският му дом. Противно на повечето човеци, не изпитваше страх от това пъклено място. Там щеше да намери покой. Любим помощник на Сатаната. Той принадлежеше на Ада. Там беше неговото място. Та нали след онази трагична Бъдни вечер, когато бе на дванайсет години, бе живял в постоянен ад, ден и нощ, нощ и ден, непрестанно…

Входната врата в предната част на караваната се отвори и возилото се разклати при близането на другия обитател. Вратата се затвори с трясък.

— Тук отзад съм! — извика Конрад, без да си даде труд да стане от леглото.

Отговор не последва, но той знаеше кой е влязъл.

— В банята бе страхотна бъркотия след твоето почистване — обади се Конрад.

Чу тежки стъпки, които приближаваха.

Следващата неделя Дейвид Клипърт и неговото куче Мус се разхождаха сред потъналите в свежа пролетна зеленина хълмове на Коул Каунти, на около три километра от мястото, където обикновено се разполагаше панаирът.

Наближаваше четири часът, когато мъжът и кучето превалиха тревист хълм. Мус, който тичаше пред господаря си, се натъкна на нещо, което му се стори необичайно интересно. Той го обиколи тичешком, но не посмя да се шмугне в храсталака, макар да бе заинтригуван от това, което бе забелязал. Излая няколко пъти, спря да подуши нещо, после отново започна да обикаля в кръг, шумно оповестявайки откритието си.

Изостанал на около двайсетина метра зад кучето, Дейвид не можеше да види за какво е цялата тази врява. Ала смяташе, че се досеща. Най-вероятно вълнението бе заради някоя пеперуда, пърхаща над плевелите. Или мъничко гущерче, застинало на някое листо, но не успяло да заблуди с мимикрията си острия поглед на Мус. Най-често бе някоя полска мишка. Мус никога не би приближил към нещо по-голямо. Той бе едър ирландски сетер с копринена козина, силен, добросърдечен и любвеобилен, но невероятен страхливец. Ако се бе натъкнал на змия, лисица или дори заек, щеше да хукне обратно към господаря си с подвита опашка.

Щом Дейвид приближи към високия до кръста храсталак — предимно отровна млечка и къпина — Мус предпазливо се отдръпна и тихичко започна да вие.

— Какво има, момче?

Кучето седна на около два метра от откритието си, вдигна умолителен поглед към господаря си и жално заскимтя.

Странно държание, помисли си Дейвид и се намръщи.

Мус обикновено не се плашеше от пеперуди и гущерчета. Веднъж зърнал подобна жертва, сетерът ставаше страховит, свиреп и абсолютно неудържим.

Няколко секунди по-късно, когато навлезе в храсталака и видя какво е привлякло вниманието на кучето, Дейви спря тъй рязко, сякаш се блъсна в тухлена стена.

— О, Господи!

Изглежда мощен поток полярен въздух неочаквано бе сменил посоката си, защото топлия майски следобед внезапно стана студен, смразяващо кръвта студен.

Два трупа, на мъж и жена, бяха проснати в храсталака, леко повдигнати от преплетените клонки на къпината. И двете тела бяха с лицата нагоре, разперили ръце, сякаш са били разпънати на кръст върху бодливите храсти. Мъжът беше изкормен.

Дейвид потръпна, но не отмести очи от ужасната гледка. В края на шейсетте години бе служил като военнополеви лекар във Виетнам, преди да бъде ранен и изпратен вкъщи; бе виждал различни коремни рани, разкъсани от куршуми и мини, разпорени от щикове и шрапнели стомаси. Не беше гнуслив.

Но когато разгледа отблизо жената и разбра какво е било сторено с нея, той неволно извика, бързо се извърна, направи няколко несигурни крачки в тревата, падна на колене и повърна.

Пета глава

„Свърталището“ беше заведението, където се събираха младежите в Ройъл Сити. Намираше се на главната улица, на четири пресечки от гимназията и според Ейми не се отличаваше с нищо особено. Имаше автомат за газирани напитки. Скара за бързо приготвяне на ястия. Десет маси, покрити с тънки мушамени покривки. Осем сепарета, тапицирани с изкуствена кожа. Шест флипера, монтирани в нишата в дъното. Грамофон автомат. И това беше всичко. Нищо ексцентрично. Ейми предполагаше, че има около милион подобни места, пръснати из цялата страна. Знаеше четири заведения в малкия стар Ройъл Сити, които изглеждаха по съвсем същия начин. Но поради някаква загадъчна причина, може би поради стаден инстинкт или пък защото името на заведението напомняше за долнопробна кръчма, която родителите им със сигурност не биха одобрили, младежите в Ройъл Сити се събираха най-вече в „Свърталището“.

През последните две лета Ейми работеше като сервитьорка в „Свърталището“ и щеше да започне отново на пълен работен ден от първи юни до началото на септември, когато започваха занятията в колежа. Тя работеше по няколко часа и през учебната година, по време на ваканциите и през повечето уикенди. Вземаше съвсем малка част от заплатата си, само за джобни пари, а останалото се прибавяше към спестяванията й за колежа.

В неделя, денят след абитуриентския бал, Ейми работи от дванайсет до шест часа. „Свърталището“ бе необичайно претъпкано. В четири часа тя вече бе капнала от умора. В пет бе учудена, че все още се държи на краката си. Когато наближи краят на смяната й, тя се хвана, че на всеки пет минути поглежда часовника, пожелавайки си стрелките да се движат по-бързо.

Запита се дали необичайната за нея липса на енергия се дължи на бременността й. Вероятно. Бебето отнемаше част от силите й. Макар и в толкова ранен етап от развитието си, то неизбежно оказваше въздействие върху организма й. Дали беше така?

Мислите за бременността я потискаха. Под влияние на мрачното си настроение, тя установи, че времето се влачи още по-бавно отпреди.

Малко преди шест в „Свърталището“ влезе Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно. Бе облечена в тесни джинси и пуловер в преливащи се шарки от бледомораво до синьо, който сякаш бе плетен по нея. Беше привлекателна блондинка с прекрасно тяло. Ейми видя как всички момчета в заведението вдигнаха погледи, когато Лиз се появи на прага.

Този път беше сама. Наскоро бе скъсала с поредния си приятел и все още не си бе хванала нов. Подобни периоди бяха чести при нея, но не продължаваха дълго; тя сменяше приятелите си така, както Ейми — носните си кърпички. Снощи Лиз бе дошла на абитуриентския бал с кавалер, който бе поредното й завоевание. На Ейми й се струваше, че всичките връзки на Лиз са мимолетни увлечения, които траеха от един до няколко дни, независимо, че понякога продължаваха месец-два; Лиз не желаеше продължителна връзка. За разлика от останалите момичета в гимназията, тя се отвращаваше от мисълта за годежни пръстени и обвързването с едно-единствено момче. Лиз си падаше по разнообразието и изглежда непостоянството й влияеше благотворно, защото се разхубавяваше от ден на ден. Беше Лошото момиче в горните класове на гимназията и някои от подвизите й бяха станали легендарни сред връстниците й. Ала тя пет пари не даваше какво си мислят за нея.

Ейми тъкмо пълнеше две халби със слабоалкохолна бира, когато Лиз грациозно приближи до бара и подхвърли:

— Здрасти, малката, как върви работата?

— Скапана съм — отвърна Ейми.

— Скоро ли свършваш?

— След пет минути.

— Имаш ли работа след това?

— Не. Радвам се, че дойде. Трябва да говоря с теб.

— Много си потайна.

— Важно е — рече Ейми.

— Заведението ще ни черпи ли по една кока-кола?

— Разбира се. Ей там има празно сепаре. Запази го, аз ще дойда веднага щом свърша работа.

Няколко минути по-късно Ейми отнесе кока-колите в сепарето и седна срещу приятелката си.

— Какво има? — попита Лиз.

Ейми разбърка питието си със сламката.

— Ами… трябва…

— Да?

— Трябва да… взема пари назаем.

— Мога веднага да ти дам десетачка. Ще ти стигнат ли?

— Лиз, трябва да събера поне три-четири стотачки. Може би повече.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Господи, Ейми, нали ме познаваш! Парите просто изтичат между пръстите ми. Старите ми дават винаги, когато поискам, но после, докато се усетя, и няма нищо! Цяло чудо е, че имам десетачка, която мога да ти дам. Но три-четири стотачки…

Ейми въздъхна и кимна.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

— Слушай, ако имах, щях да ти дам.

— Зная.

Каквито и недостатъци да имаше Лиз — а тя притежаваше доста — скъперничеството не беше сред тях.

— Ами спестяванията ти? — попита тя.

Ейми поклати глава.

— Не мога да пипна банковата си сметка без съгласието на мама. А за нищо на света не искам тя да разбере за… това.

— За кое? За какво ши трябваш толкова пари?

Ейми понечи да заговори, ала думите замряха в гърлото й. Нямаше желание да разкрие ужасната си тайна дори пред Лиз. Отпи от кока-колата, за да спечели време и да прецени, доколко е разумно да сподели нещастието с приятелката си.

— Ейми?

„Свърталището“ кънтеше от какви ли не шумове — тракане, пиукане и звън от флиперите, буен рокендрол от грамофона автомат, жужене на гласове, невъздържани изблици смях и кикотене…

— Ейми, какво се е случило?

Ейми се изчерви и рече:

— Предполагам, че ще ми се смееш, но… просто… се срамувам да ти кажа.

— Та това е смешното! Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм най-добрата ти приятелка, нали?

— Да.

Беше вярно. Лиз Дънкан беше най-добрата й приятелка. Всъщност Лиз бе единствената й приятелка. Ейми не дружеше с други свои връстнички. Излизаше най-вече с Лиз, което й се струваше доста странно, когато се замислеше над това. Двете бяха толкова различни във всяко отношение. Ейми учеше упорито и задълбочено и се справяше добре в училище; Лиз пет пари не даваше какви оценки ще получи. Ейми искаше да учи в колеж; Лиз се отвращаваше от подобна идея. Ейми бе затворена, понякога дори стеснителна; Лиз бе нахална, смела, дори нагла от време на време. Ейми обичаше книгите; Лиз предпочиташе филмите и списанията, пълни с клюки за Холивуд. Въпреки че се бунтуваше срещу фанатичната религиозност на майка си, Ейми вярваше в Бога; Лиз смяташе, че всички религиозни доктрини за Господа и за живот след смъртта са пълни измишльотини. Нито алкохола, нито наркотиците бяха по вкуса на Ейми и тя опитваше от тях само когато искаше да угоди на Лиз; Лиз пък казваше, че ако има Бог — но уверяваше Ейми, че Той не съществува — си заслужавало да го почиташ само защото е сътворил алкохола и марихуаната. Макар двете момичета да се различаваха като деня и нощта, приятелството им крепнеше с всеки изминал ден. Главната причина за това бяха старанията на Ейми. Тя правеше това, което Лиз искаше от нея, казваше това, което предполагаше, че Лиз иска да чуе. Никога не я критикуваше, поощряваше я и я глезеше с вечното си одобрение, смееше се на възсолените й шеги и почти винаги се съгласяваше с мнението й. Ейми бе вложила много време и енергия в изграждането на трайни отношения между двете, но никога не престана да се пита защо толкова силно държи да бъде най-добрата приятелка на Лиз Дънкан.

Снощи в леглото Ейми се чудеше дали подсъзнателно не е искала да забременее само за да ядоса майка си. Тази мисъл я бе стреснала. Сега се запита дали не поддържа приятелството си с Лиз Дънкан поради същата причина. Лиз се ползваше (и това й харесваше!) с най-лошата репутация в училището; говореше неприлично и непочтително, поддържаше безразборни сексуални връзки. Приятелството с нея можеше да бъде за Ейми само още един начин да се разбунтува срещу традиционните ценности и морал на майка й.

Както и преди, Ейми се сепна от мисълта, че може би проваля бъдещето си само за да причини по някакъв начин болка на майка си. Ако това беше вярно, омразата и гневът, които изпитваше към майка си, явно бяха по-дълбоки и по-силни, отколкото си даваше сметка. Това означаваше също така, че не може да направлява живота си; означаваше, че действията й са продиктувани от черна ненавист и покваряваща горчивина, които не бе в състояние да овладее. Ейми дотолкова се обезкуражи от тези мисли, че се отказа да разсъждава върху тях; бързо ги изхвърли от съзнанието си.

— И тъй — обади се Лиз, — ще ми кажеш ли най-сетне какво се е случило?

Ейми примигна.

— Ами… виж… скъсах с Джери.

— Кога?

— Снощи.

— След като си тръгнахте от бала? Защо?

— Той е тъп, освен това е долен мръсник!

— Винаги е бил такъв — провлечено изрече Лиз. — Но досега това не те смущаваше. Защо така изведнъж реши да скъсаш? И какво общо има това с нуждата ти от три-четири стотачки?

Ейми се озърна, уплашена, че някой може да чуе това, което се готвеше да каже. Бяха в последното сепаре, така че зад нея нямаше никой. От другата страна, зад Лиз, четирима младежи от футболния отбор си бяха организирали бурно състезание по канадска борба. На най-близката маса две двойки самозвани интелектуалци обсъждаха най-новите филми и говореха за актьорите така фамилиарно, сякаш от години работеха в Холивуд и всичко от киноиндустрията им беше от ясно по-ясно. Никой не подслушваше.

Ейми върна поглед към Лиз.

— Напоследък сутрин ми се гади.

Лиз разбра веднага.

— А менструацията ти?

— Нямам.

— Дявол да го вземе!

— Разбираш защо ми трябват парите.

— За аборт — тихо рече Лиз. — Каза ли на Джери?

— Точно затова скъсахме. Каза, че детето не било от него. Отказа да ми помогне.

— Гадно, малко лайно!

— Не знам какво ще правя.

— По дяволите! Защо не отиде при лекаря, който ти препоръчах? Ако беше взела рецепта за противозачатъчни…

— Страхувах се да вземам хапчета! Нали си чувала слуховете за рак…

— Щом стана на двайсет и една — заяви Лиз, — ще си направя операция за стерилизация. Но дотогава ще трябва да разчитам на хапчетата. Кое е по-лошо — риска да пипнеш рак или да надуеш корема?

— Права си — нещастно промълви Ейми. — Нямам представа защо не те послушах.

„Освен ако подсъзнателно не съм искала да забременея, без дори да си давам сметка за това?“

Лиз се наведе към нея.

— Господи, малката, съжалявам! Много съжалявам. Чувствам се отвратително. Наистина! Чувствам се отвратително, задето така си загазила.

— Представи си аз как се чувствам.

— Господи, какъв лош късмет.

— Не знам какво ще правя — повтори Ейми.

— Ще ти кажа какво ще направиш. Ще си отидеш вкъщи и ще кажеш на старите.

— О, не! Не мога. Ще бъде ужасно.

— Виж, знам, че няма да е приятно. Ще има крясъци, опявания, обиди… Ще ти втълпят такова чувство за вина, че няма да се отървеш от него, докато си жива. Ще бъде голямо изпитание, няма съмнение. Но няма да те пребият от бой, нито пък ще те убият.

— Майка ми може и да ме убие…

— Не ставай глупава! Ще опява, ще беснее, ще те накара да се чувстваш ужасно нещастна. Но нека не забравяме какво е най-важно. Най-важното е да си затътриш задника в някоя болница, където да изстържат бебето от теб колкото е възможно по-скоро, защото иначе…

Ейми трепна, поразена от безочливия начин, по който се изразяваше приятелката й.

— Трябва само да стискаш зъби, докато ти крещят — продължи Лиз. — А после старите няма къде да ходят, ще платят за аборта.

— Не. Ти забравяш, че родителите ми са католици. Те смятат, че абортът е грях.

— Може да мислят, че е грях, но не биха позволили младо момиче като теб, още повече собствената им дъщеря, да съсипе целия си живот. Католички правят аборти непрестанно, остави ги какво говорят.

— Сигурна съм, че си права — рече Ейми. — Но майка ми е фанатичка. Никога няма да се съгласи да направя аборт.

— Наистина ли смяташ, че ще иска да живее със срама да има незаконно внуче в къщата си?

— За да ме нарани… И главно за да ми даде урок… да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Двете потънаха в мрачно мълчание.

От грамофона автомат Дона Съмър пееше за цената на любовта.

Изведнъж Лиз щракна с пръсти.

— Сетих се!

— Какво?

— Дори католиците ще се съгласят да бъде направен аборт, ако е застрашен животът на майката, нали?

— Не всички католици. Само най-либералните биха се съгласили дори при подобни обстоятелства.

— А твоята майка не е от либералните.

— Не бих казала.

— Но баща ти е по-добър, нали? Поне не е чак толкова религиозен?

— Не е фанатик като мама. Може да се съгласи да направя аборт, ако наистина повярва, че детето заплашва здравето и живота ми.

— Добре, тогава. Ще го накараш да повярва, че е застрашено душевното ти здраве. Зацепваш ли? Ще направиш опит за самоубийство. Заплаши ги, че ще се самоубиеш, ако не ти помогнат да направиш аборт. Изпадни в истерия. Дръж се налудничаво. Пищи, плачи, после се смей без причина, после пак плачи, чупи неща… Ако всичко това не ги убеди, можеш да направиш фалшив опит да си прережеш вените. Просто се порежи достатъчно, че да поразмажеш малко кръв около себе си. Няма откъде да бъдат сигурни дали си го направила нарочно, или случайно, и няма да посмеят да поемат повече рискове.

Ейми бавно поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо?

— Не ме бива като актриса.

— Бас ловя, че ще успееш да ги заблудиш!

— Да се преструвам… Ще се чувствам много глупаво.

— По-приятно ли ти е да се чувстваш бременна?

— Трябва да има и друг изход.

— Какъв например?

— Не зная.

— Ела на себе си, малката! Стегни се! Това е най-доброто разрешение.

— Не зная…

— Аз пък зная!

Ейми отпи от кока-колата и след като помисли няколко минути, рече:

— Може би си права. Може би ще опитам номера със самоубийството.

— Ще свърши работа. Ще мине като по вода. Ще видиш. Кога ще им кажеш?

— Ами мислех да им съобщя новината веднага след дипломирането, ако дотогава не намеря друг изход.

— Та това са две седмици! Слушай, малката, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Две седмици с нищо няма да навредят на никого. Може би през това време ще измисля начин сама да се сдобия с парите.

— Няма да стане.

— Може и да успея.

— Няма да можеш — рязко я прекъсна Лиз. — Освен това си само на седемнайсет. Вероятно никъде няма да ти позволят да направиш аборт без съгласието на родителите ти, дори ако имаш пари да платиш. Бас ловя, че трябва да си поне на осемнайсет, за да е достатъчно само твоето желание и парите.

Ейми не се бе сетила за тази пречка. Просто не се смяташе за непълнолетна; чувстваше се едва ли не на сто и десет години.

— Ела на себе си, малката — продължи да настоява Лиз. — Не ме послуша за хапчетата. Сега обаче си събери акъла, чуваш ли? Моля те, моля те, за Бога, послушай ме! Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ейми осъзна, че приятелката й има право. Облегна се на стената на сепарето и почувства как я обзема примирение. Отпусна се като марионетка, на която внезапно са срязали конците.

— Съгласна съм. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще им кажа довечера или утре.

— Довечера!

Не мисля, че ще имам сили да го сторя довечера. Ако се наложи да изиграя представлението със самоубийството, умът ми трябва да е бистър. Трябва да съм си отпочинала.

— Тогава утре — рече Лиз. — Но нито ден по-късно! Трябва да приключиш с това. Слушай, очаква ни страхотно лято. Ако замина на запад в края на годината, както се надявам, това може би е последното лято, през което ще бъдем заедно. Така че трябва добре да се позабавляваме. Да натрупаме спомени, които да ни топлят известно време. Много слънце, хубава трева за пушене и няколко нови момчета… Ще бъде велико! Само че няма да е толкова страхотно, ако ще се размотаваш подута и подпухнала.

За Джоуи Харпър неделята се оказа хубав ден.

Сутринта започна с литургията и неделното училище, разбира се, което беше скучно, както обикновено, но после денят стана много по-приятен. Когато баща му спря на павилиона да си купи неделните вестници, Джоуи съгледа изложени отпред куп нови комикси, пребърка джобовете си и откри достатъчно дребни монети, за да си купи двете най-хубави издания. После майка му сготви за обяд пиле по китайски и направи вафли със специална плънка — едни най-любимите му вкуснотии на света.

След като се нахраниха, баща му го пусна да отиде в „Риалто“. „Риалто“ беше филмотечен кинотеатър, където прожектираха само стари филми. Беше на шест пресечки от дома им и на Джоуи му позволяваха да отива дотам с велосипеда си. Но не и по-далече. Този следобед в „Риалто“ показваха два филма на ужасите — „Нещото“ и „То дойде от Космоса“. И двата бяха супер.

Джоуи обожаваше страшните истории. Нямаше представа защо. Понякога, докато седеше в тъмния киносалон и наблюдаваше как лигавото слузесто извънземно оплита тяло около героя, Джоуи едва не се изпускаше в гащите от страх. Но се наслаждаваше на всяка минута от филма.

След филмите той се върна вкъщи за вечеря. Майка му бе приготвила хамбургери със сирене и печен зрял фасул с доматен сос — беше по-вкусно дори от пилето и вафлите, по-вкусно от всичко, за което можеше да се сети. Той се наяде до пръсване.

Ейми се върна от „Свърталището“ в осем, час и половина преди времето за лягане на Джоуи, така че той беше все още буден, когато сестра му откри гумената змия, висяща в нейния гардероб. Ейми се втурна по коридора, викайки го по име и се спусна да го гони из стаята, докато накрая не го хвана. След като хубаво го погъделичка и го накара да обещае никога вече да не я плаши така (обещание, което — както и двамата знаеха — той нямаше да удържи), Джоуи я убеди да поиграят един час „Монополи“, а това беше много забавно. Той спечели играта, както обикновено; за почти възрастен човек, Ейми знаеше учудващо малко за финансовите лавирания и сделки.

Джоуи обичаше Ейми повече от всеки друг. Може би това не беше нормално. Би трябвало да обичаш най-много майка си и баща си. Е, след Господ, разбира се. Господ беше на първо място. После идваха майката и бащата. Но беше много трудно да обичаш мама. Тя през цялото време се молеше с теб или за теб, или пък те поучаваше как трябва да се държиш и ти повтаряше отново и отново как тя много държи да станеш порядъчен човек, макар никога да не показваше, че наистина държи на това. Всичко бяха само празни приказки. Беше по-лесно да обичаш татко, но той рядко стоеше вкъщи. Беше зает с адвокатските си работи, може би спасяваше невинни хора от електрическия стол или други такива неща, а когато се връщаше у дома, прекарваше много време сам — работеше над миниатюрните макети на железопътни влакчета, и не обичаше да се мотаеш в краката му в работилницата.

Оставаше Ейми. Тя често си седеше вкъщи. И винаги беше наблизо, когато се нуждаеш от нея. Тя беше най-добрият човек, когото Джоуи познаваше, и по-добър може би от хората, с които се надяваше да се запознае в бъдеще. Той се чувстваше щастлив, че му е сестра, а не лошата, гадна Вероника Кълп, с която най-добрият му приятел Томи Кълп се налагаше да живее под един покрив.

По-късно, след играта на „Монополи“, когато бе по пижама, с измити вече зъби и готов да си ляга, Джоуи каза молитвите си заедно с Ейми. Беше много по-хубаво, отколкото да ги казваш с мама. Ейми ги казваше по-бързо от мама и понякога променяше тук-там по някоя дума, за да направи молитвите по-забавни. Например вместо „Света Марийо, Божия майко, чуй моята молба“, се случваше да каже „Света Марийо, Божия майко, чуй моята бълха“. Винаги успяваше да разсмее Джоуи, но той трябваше да внимава да не се кикоти твърде силно, защото мама щеше да се зачуди какво толкова смешно има в молитвите и тогава щяха да загазят.

Ейми го зави, целуна го и накрая го остави сам, като запали нощната му лампа, която разпръсваше наоколо бледа, подобна на лунна светлина. Той се сгуши под завивките и заспа почти мигновено.

Да, неделя наистина бе хубав ден.

Но понеделник започна лошо.

Малко след полунощ, в първите минути на новия ден, Джоуи бе събуден от зловещия неясен шепот на майка си. Както винаги, той остана със затворени очи, преструвайки се на заспал.

— Мое малко ангелче… Може би съвсем не си ангел… отвътре.

Беше наистина много наквасена, фиркана. Според Томи Кълп, когато някой е пиян до козирката, се казвало, че е „накиснат“. Е, мама наистина беше накисната тази вечер.

Ломотеше как не можела да реши дали той е лош, или добър, праведен или грешен, как може нещо грозно, зло, да е скрито дълбоко в него и да чака да излезе навън, как не искала да донася дяволи на тоя свят, как било Божа работа да отървеш света от такова зло с всички възможни средства… И този път спомена как е убила някой си на име Виктор и че се надява никога да не се наложи да направи същото и със скъпото си ангелче…

Джоуи започна да трепери и се уплаши до смърт да не би тя да разбере, че е буден. Нямаше представа какво щеше да направи, ако разбере, че е чул странните й бръщолевения.

Когато почувства, че едва се удържа да не й извика да млъкне и да си върви, Джоуи отчаяно се опита да не я слуша. Насили се да мисли за нещо друго. Съсредоточи се върху това да си представи в детайли голямото зло извънземно създание от „Нещото“ — филма, който бе гледал следобед в „Риалто“. Нещото от филма беше като човек, само че по-голямо. С гигантски хищни ръце, които можеха за миг да те разкъсат на парчета. И хлътнали дълбоко в орбитите си огнени очи. И все пак не беше същество, а растение. Извънземно хищно растение, което бе почти неуязвимо и живееше от кръв. Той живо си представи кадрите, в които учените търсят извънземното зад множество врати; не го откриват и накрая се отказват, но когато отварят следващата врата и не очакват нищо, чудовищното растение се нахвърля върху им, ръмжейки и съскайки, нетърпеливо да погълне някого. Спомняйки си неочаквано яростното нападение на чудовищното извънземно, Джоуи усети кръвта да се смразява в жилите му, както в киносалона. Сцената бе толкова потресаваща и отвратително ужасяваща, че в сравнение с нея, пиянското бръщолевене на майка му изглеждаше напълно безобидно. Нещата, които се случваха на хората във филмите на ужасите, бяха толкова страшни, че всичко, от което се плашиш в истинския живот, ти изглежда наистина безобидно. Изведнъж Джоуи се запита дали не е именно това причината, поради която толкова обичаше зловещите истории.

Шеста глава

Мама винаги ставаше първа сутрин. Ходеше на литургия всеки ден, дори когато беше болна, дори когато страдаше от силен махмурлук. През лятната ваканция тя щеше да очаква Ейми и Джоуи да я придружават на църковните служби и да се причестяват почти всеки път заедно с нея.

Ала в майската сутрин в понеделник Ейми все още беше в леглото и се ослушваше за движението на майка си из къщата, сетне в гаража, който бе точно под спалнята й. Тойотата запали от втория път, вратата на гаража се вдигна автоматично и после се затвори с глух тътен, от който прозорците в стаята на Ейми иззвънтяха.

След като майка й излезе, Ейми стана от леглото, взе си душ, облече се за училище и слезе в кухнята. Баща й и Джоуи вече привършваха закуската си от печени английски кифлички и портокалов сок.

— Закъсняваш тази сутрин — рече баща й. — По-добре хапни набързо. Тръгваме след пет минути.

— Сутринта е толкова прекрасна — възкликна Ейми. — Смятам да отида пеша на училище.

— Сигурна ли си, че имаш достатъчно време?

— О, разбира се. Имам много време.

— Аз също — обади се Джоуи. — Искам да вървя пеша заедно с Ейми.

— Началното училище е три пъти по-далече от гимназията — отбеляза Пол Харпър. — Краката ще те заболят, докато стигнеш.

— Няма — настоя Джоуи. — Мога да вървя. Да не съм някаква си префърцунена госпожица!

— Да, ти си смело момче — съгласи се баща му. — Но въпреки това ще те откарам.

— О, да ме вземат мътните! Винаги приказвам повече от…

— Бум! — насочи палец срещу него Ейми.

Джоуи се засмя.

— Хайде, момчето ми — рече баща му. — Да тръгваме.

Ейми застана до прозореца в дневната и проследи с поглед как баща й и брат й потеглиха със семейния понтиак.

Бе излъгала баща си. Нямаше да върви пеша до училище. Всъщност изобщо нямаше намерение да ходи на училище днес.

Тя се върна в кухнята, направи си каничка кафе и си сипа пълна чаша. После седна до масата в кухнята да чака майка й да се върне от литургия.

Снощи, докато се мяташе неспокойно в леглото и замисляше как ще бъде най-добре да направи признанието, Ейми реши, че трябва първо да каже на майка си. Ако кажеше едновременно и на двамата, майка й щеше така да извърти нещата, че да зашемети с реакцията си не само дъщеря си, но и съпруга си; щеше да бъде още по-безмилостна, отколкото ако Ейми й съобщеше насаме. Момичето си даваше сметка също така, че ако каже първо на баща си, ще изглежда сякаш се опитва подло да се промъкне зад гърба на майка си и да създаде разногласия между родителите си, опитвайки се да спечели баща си за съюзник. Ако майка й изтълкуваше нещата по този начин, щеше да бъде два пъти по-строга, отколкото би била иначе. Като кажеше първо на майка си, ако й засвидетелстваше поне това уважение, Ейми се надяваше да увеличи шансовете си да получи разрешение за аборт.

Тя допи кафето си. Наля си още едно. Изпи и него.

Тиктакането на часовника в кухнята сякаш се усилваше все повече и повече, докато премина в думкане, от което нервите й, опънати до краен предел, завибрираха неистово.

Когато майка й най-сетне се върна от литургията и влезе в кухнята през свързващата врата откъм гаража, Ейми осъзна, че никога не се е чувствала толкова напрегната. Блузата й бе влажна от пот по гърба и под мишниците. Въпреки горещото кафе, в гърлото й сякаш бе заседнала буца лед.

— Добро утро, мамо.

Майка й изненадано спря, все още не затворила междинната врата. Иззад гърба й се виждаше тънещото в полумрак помещение на гаража.

— Какво правиш тук?

— Исках да…

— Трябва да си на училище!

— Останах вкъщи, за да мога…

— Не е ли това последната седмица преди изпита?

— Не. Следващата седмица е последна. Сега само преговаряме материала за тестовете.

— Това също е важно.

— Да, но смятам днес да не ходя на училище.

— Защо? Да не си болна?

— Не съвсем. Аз…

— Какво значи „не съвсем“? — попита майка й и остави чантата си на кухненския плот. — Или си болна, или не си. И ако не си, трябва да си на училище.

— Трябва да говоря с теб — рече Ейми.

Майка й се приближи и се втренчи в нея.

— Да говориш? За какво?

Ейми не можа да срещне погледа й. Сведе очи към мътната утайка в чашата си.

— Е, казвай? — настоя майка й.

Макар да бе изпила доста кафе, Ейми чувстваше устата си пресъхнала, а езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя преглътна, навлажни изпръхналите си устни, прочисти гърло и изрече:

— Трябва да изтегля пари от спестяванията си.

— Какви ги говориш?

— Трябват ми… четиристотин долара.

— Това са глупости!

— Не. Наистина ми трябват, мамо.

— За какво?

— Предпочитам да не ти казвам.

Майка й бе изумена.

— Предпочиташ да не ми казваш?!

— Точно така.

Изумлението прерасна във вцепенение.

— Искаш да изтеглиш четиристотин долара от парите, предназначени за обучението ти в колежа и не искаш да кажеш какво ще правиш с тях?

— Мамо, моля те! В края на краищата, аз съм си ги спечелила.

Вцепенението прерасна в гняв.

— Слушай сега, млада госпожице, и ме чуй добре! Баща ти печели добре от адвокатската си практика, но не чак толкова много. Той не е Ф. Лий Бейли! Искаш да отидеш в колеж, а обучението в колежите никак не е евтино. Ще трябва да помогнеш да платим таксата. Всъщност ще трябва да платиш по-голямата част от сумата. Разбира се, ще ти позволим да останеш да живееш тук, ще плащаме храната, дрехите и сметките за медицинско обслужване, но ти ще трябва да платиш обучението от собствените си спестявания. Когато след няколко години отидеш в университета, ще ти изпращаме каквото можем за разноските ти, но обучението отново ще трябва да си го платиш сама. Просто не можем да направим нищо повече. Дори при това положение се налага да правим жертви.

Ако не харчеше толкова много, за да направиш впечатление на отец О’Хара в църквата „Света Мария“, ако двамата с татко не внасяхте двойно по-висока лепта, за да покажете колко добри енориаши сте, може би щяхте да сте в състояние да направите повече за собствените си деца, помисли си Ейми. Благотворителността започва от дома, мамо. Нали така ни учи Библията? Освен това, ако не ме беше накарала и аз да платя своята лепта в „Света Мария“, сега щях да имам четиристотинте долара, които ми трябват.

На Ейми й се искаше да каже всичко това, но не се осмели. Не й се щеше напълно да отблъсне и отчужди майка си, преди дори да й се е удала възможност да спомене за бременността си. Освен това както и да се опиташе да изрази мислите си, без значение какви думи щеше да подбере, щеше да прозвучи дребнаво и егоистично.

А тя не беше егоистка, по дяволите!

Знаеше, че да се дават пари на църквата, е добро дело. Но всичко трябва да си има граници. Освен това трябва да даваш, воден от праведни и безкористни подбуди. Иначе няма никакъв смисъл. Понякога Ейми подозираше, че майка й иска да си откупи място в Рая приживе, а това съвсем не бе безкористна подбуда.

Ейми се насили да вдигне поглед към майка си и да се усмихне.

— Мамо, вече получих малка стипендия за следващата година. Ако уча упорито, сигурно ще получавам стипендия всяка година, макар и да е в доста малък размер. Освен това, ще работя в „Свърталището“ през лятото и уикендите. С това, което ще спечеля и това, което вече имам в банката, ще бъде достатъчно, за да платя обучението си. Когато отида в щатския университет в Охайо, няма да е нужно да ви моля двамата с татко за помощ, дори за всекидневните разноски. Мога съвсем лесно да спестя тези четиристотин долара още това лято, мамо!

— Не! — отсече майка й. — И не мисли, че можеш да се промъкнеш зад гърба ми и да изтеглиш парите на своя глава. Моето име също стои на тази сметка заедно с твоето. Ти все още си непълнолетна, не забравяй! Докато мога, ще те пазя от самата теб. Няма да позволя да хвърлиш парите за колежа заради някакви модни парцали, от който нямаш нужда, или за някоя глупава дрънкулка, която си видяла на витрината…

— Не искам нови дрехи, мамо!

— Каквото и да е, няма да ти позволя…

— Не искам и глупави дрънкулки.

— Не ме интересува за каква глупост…

— Аборт — изрече Ейми.

Майка й зяпна.

— Какво?!

Под въздействие на уплахата и напрежението Ейми заговори още по-бързо:

— Сутрин ми ставаше лошо, нямах менструация, наистина съм бременна, сигурна съм! Бременна съм от Джери Галоуей. Не исках това да се случи, съжалявам, че се случи, много съжалявам! Мразя се, наистина! Ненавиждам се, но трябва да направя аборт. Просто трябва, моля те, моля те, трябва…

Лицето на майка й изведнъж пребледня като платно, дори устните й побеляха.

— Мамо? Разбираш ли, че не мога да родя това бебе? Просто не мога, мамо!

Майка й затвори очи. Олюля се и за момент изглеждаше, че ще припадне.

— Знам, че това, което направих е грешно, мамо — разплака се Ейми. — Чувствам се омърсена. Не зная дали изобщо някога ще се почувствам отново чиста. Мразя се. Зная, че абортът е дори по-лош грях от това, което съм направила. Зная това и се боя за душата си. Но още повече ме е страх да родя бебето. Аз имам право да изживея живота си, мамо. Имам право да живея!

Майка й отвори очи. Взря се в Ейми и се опита да говори, но бе твърде шокирана, за да може да произнесе каквото и да било. Устните й се движеха, но звук не излизаше.

— Мамо?

Преди Ейми да осъзнае какво става, майка й я зашлеви през лицето. Веднъж. Два пъти. Все по-силно и по-силно.

Ейми извика от болка и изненада. Вдигна ръка да се предпази, ала майка й я сграбчи за блузата и я изправи на крака с учудваща сила.

Столът се събори назад с трясък.

Майка й я разтърси, сякаш беше чувал с парцали.

— Мамо, моля те, не ме наранявай — проплака уплашено Ейми. — Прости ми, мамо! Моля те…

— Ти мръсна, покварена, неблагодарна малка кучка!

— Мамо…

— Толкова си глупава, дяволски глупава! — изкрещя майка й и я опръска със слюнки, парещи като отрова. — Невежа, глупава малка мръсница! Не знаеш какво може да се случи. Нямаш и най-малка представа. Ти си невежа! Не знаеш на какво можеш да дадеш живот. Не знаеш!

Ейми нямаше желание, а и не бе в състояние да се защити. Майка й я буташе, дърпаше, блъскаше я ту наляво, ту надясно, разтърсваше я, разтърсваше я яростно, докато зъбите й започнаха да тракат и блузата й се скъса.

— Нямаш представа какво нещо може да излезе от теб — излязла от кожата си от гняв изкряска майка й. — Само Господ знае какво може да бъде!

За какво говори тя, отчаяно се питаше Ейми. Сякаш е чула проклятието на Джери и наистина вярва, че то ще се сбъдне. Какво значи всичко това? Какво и става?

Майка й я нападаше все по-яростно, макар Ейми да не вярваше, че би я убила. Така бе казала на Лиз, но май бе преувеличила. Или поне смяташе, че преувеличава. Ала сега, докато майка й продължаваше да проклина и да я разтърсва с все сила, Ейми започна да се страхува, че може сериозно да бъде наранена и се опита да се освободи.

Ала майка й не я пускаше.

Двете залитнаха и силно се блъснаха в масата.

Почти празната чаша на Ейми подскочи, търкулна се, падна от масата и разби на хиляди късчета, оставяйки локвичка изстинало кафе на пода.

Майка й престана да я разтърсва, но очите й все още гледаха с безумен и див блясък.

— Моли се, грешнице! — настоятелно изрече тя. — Трябва да се молиш в теб да няма бебе. Трябва да се молиш това да е грешка, да си се объркала.

Тя грубо дръпна Ейми към пода и двете коленичиха една до друга на студените теракотени плочки. Майка й горещо започна да се моли на глас. Държеше Ейми за ръката и я стискаше тъй силно, че пръстите й сякаш пробиваха плътта и докосваха оголена кост. Ейми плачеше от болка и молеше майка си да я пусне, но получи само нова плесница през лицето. Майка й за втори път със свиреп глас й нареди да се моли и се обърна с молитва към Пресветата Дева да бъде милосърдна, но тя самата не показа и капчица милост, щом видя, че главата на Ейми не е смирено сведена. Сграбчи я за врата и натисна лицето й към пода, увеличавайки все повече и повече натиска, докато челото на Ейми не докосна плочките, а носът й се топна в локвичката кафе.

— Мамо, моля те! Мамо, моля те… — повтаряше през сълзи Ейми.

Но майка й не слушаше. Бе заета да се моли на всички, на Мария и Исус, на Йосиф и Господ-Отец, на Светия дух, както и на множество светци, чиито имена й идваха наум.

Ейми не можеше да си поеме дъх. При силното смъркане няколко капчици й кафе влязоха в носа, тя се задави и се закашля, но майка й продължи да я натиска надолу, дори още по-силно отпреди. Виеше, крещеше и удряше по пода със свободната си ръка, треперейки в религиозен екстаз, умолявайки и хленчейки за милост — милост за себе си и за своенравната си дъщеря. Виеше, плачеше и молеше по начин, който католиците обикновено презират, с фанатична настойчивост, характерна повече за православното християнство. Трескаво пелтечеше и се кланяше, докато прегракна, умори се и застина неподвижно.

Дори небесата да се продънеха, случилото се не би било тъй наситено с драматизъм, както последвалата тишина.

Накрая Елън пусна врата на дъщеря си.

В първия миг Ейми остана в същото положение, в което я остави майка й — притиснала лице към пода. Едва след няколко секунди вдигна глава, но остана на колене.

Ръката на майка й се бе схванала от желязната хватка, в която бе държала врата на Ейми. Елън се втренчи в пръстите си, сгърчени като ноктите на хищна птица, и започна да ги разтрива с другата ръка. Дишаше на пресекулки.

Ейми вдигна ръце и изтри кафето и сълзите от лицето си. Не можеше да спре да трепери.

Отвън облаци закриха слънцето и утринните лъчи, струящи през кухненския прозорец, потрепнаха леко като отразени в бляскава водна повърхност, сетне угаснаха.

Часовникът глухо и методично тиктакаше.

Тишината ужасяваше Ейми като безкрайния миг, когато сърцето е прескочило удар и човек чака следващия, като неизбежно се пита дали този жизненоважен мускул в гърдите му никога вече няма да се разпусне, или пък свие.

Когато най-сетне майка й заговори, Ейми неволно подскочи.

— Стани — хладно заповяда жената. — Иди горе и си измий лицето. Среши се.

— Да, мамо.

Двете се изправиха.

Краката на Ейми се подкосиха. Полата й беше смачкана; тя я подръпна надолу, с треперещи ръце приглади гънките.

— Преоблечи се в чисти дрехи — безизразно нареди майка й.

— Да, мамо.

— Ще се обадя на доктор Спранглър да проверя дали може да ни приеме днес. Ще отидем веднага, ако е свободен.

— Доктор Спранглър? — объркано попита Ейми.

— Трябва да ти бъде направен тест за бременност, разбира се. Съществуват и други причини, поради които може да нямаш менструация. Не можем да бъдем напълно сигурни, докато не видим резултатите от теста.

— Сигурна съм, мамо — с треперещ глас промълви Ейми. — Зная, че ще имам бебе.

— Ако тестът е положителен — отвърна майка й, — тогава ще вземем нужните мерки и ще се погрижим за нещата колкото е възможно по-скоро.

Ейми не можа да повярва на ушите си. Дали не бе само намек?

— Да се погрижим за нещата ли… — повтори тя.

— Ще направиш аборт както искаш — рече майка й и гневно я изгледа. Никога нямаше да й прости.

— Не говориш сериозно…

— Напротив! Трябва да направиш аборт. Това е единственото възможно разрешение.

Ейми едва не изплака от облекчение. Ала в същото време бе обзета от страх, че майка й ще я накара да плати ужасна цена за това смайващо развитие на нещата.

— Но… абортът… не е ли грях? — попита Ейми, като се опитваше да проумее доводите на майка си.

— Не можем да кажем на баща ти. Всичко трябва да се запази в тайна от него. Той няма да се съгласи.

— Но… аз мислех, че ти също няма да се съгласиш — объркано промълви Ейми.

— Не съм съгласна — рязко отвърна майка й. Гласът й вече не бе тъй безизразен. — Абортът е убийство. Смъртен грях! Не одобрявам извършването му. Но докато се налага да живееш в тази къща, няма да позволя нещо такова да виси като дамоклев меч над главата ми. Просто няма да го позволя. Няма да живея в постоянен страх какво може да се появи от утробата ти. Няма да преживея отново този ужас.

— Мамо, не разбирам… Говориш така, сякаш знаеш със сигурност, че бебето ще бъде уродливо или нещо такова.

Двете се втренчиха една в друга и Ейми зърна в тъмните очи на майка си гняв и укор. Но също така и страх — вцепеняващ страх, който се предаде на Ейми и я накара да потръпне от студ.

— Някой ден — рече майка й, — когато му дойдеше времето, щях да ти разкажа.

— Какво да ми разкажеш?

— Някой ден, когато щеше да си готова да се омъжиш, когато щеше да си порядъчно сгодена, щях да ти обясня защо никога не трябва да имаш деца. Но ти не можа да дочакаш подходящия момент, нали? О, не! Не и ти. Ти трябваше тайно да се отдадеш. Трябваше да вдигнеш полата си при първия удобен случай. Да се хвърлиш на врата на някакъв гимназист, макар че самата си почти дете. Трябваше да прелюбодействаш на задната седалка на колата като евтина малка мръсница, като отвратително прасе… И може би сега то е в теб и расте!

— За какво говориш? — попита Ейми, чудейки се дали майка й не е напълно откачила.

— Няма да постигна нищо, ако ти кажа — отвърна майка й. — Ти изобщо няма да ме слушаш. Вероятно дори би се зарадвала на такова дете. Би го прегръщала, както го прегръщаше той… Непрестанно ти повтарях, че в теб се таи злото. Казвах ти, че трябва да бъдеш нащрек. Но сега си му отпуснала юздите и тъмната сила се е освободила, твоята зла половина. Освободила си злото в теб и рано или късно, по един или друг начин, ти ще родиш дете; ще дадеш живот на едно от онези същества и така ще доведеш злото на този свят, без значение какво ти говоря, без значение колко се моля, дори заедно с теб… Но не ще позволя да го направиш в тази къща! Няма да се случи тук. Ще се погрижа за това. Ще отидем при доктор Спранглър и той ще извърши аборта. И товара за този смъртен грях ще легне изцяло на твоите рамене, а не на моите. Разбра ли?

Ейми кимна.

— Това няма значение за теб, нали? — злобно попита майка й. — Един грях в повече е без значение за теб, така ли е? Защото и без това вече си обречена да гинеш в Ада, нали?

— Не. Не, мамо, недей…

— Да, така е. Обречена си да станеш една от невестите на Дявола, една от неговите помощници, нали? Сега разбирам. Ясно ми е. Всичките ми усилия са били напразни. Ти не можеш да бъдеш спасена. Така че какво е един грях в повече за теб? Нищо. Още един грях е нищо за теб. Шега работа…

— Мамо, не говори така с мен!

— Говоря ти така, както заслужаваш! Как може момиче с подобно държание да очаква да разговарят с него по-различно?

— Моля те…

— Тръгвай! — нареди майка й. — Измий се. Аз ще се обадя на лекаря.

Объркана от неочаквания обрат на събитията, изпълнена със съмнения относно здравия разсъдък на майка си и разстроена от увереността й, че бебето ще бъде урод, Ейми се качи на горния етаж. Влезе в банята и изми лицето си. Очите и бяха зачервени от плача.

Прибра се в стаята си и извади от гардероба чиста пола и блуза. Съблече мокрите от пот, измачкани и разкъсани дрехи. Остана за момент пред стенното огледало по сутиен и чорапогащник, втренчена в корема си.

Защо мама бе толкова уверена, че бебето ми ще бъде уродливо, обезпокоено се питаше Ейми. Откъде може да знае със сигурност? Дали защото мисли, че съм зла и заслужавам уродливо бебе — знак за простосмъртните, че съм една от невестите на Дявола? Това е отвратително! Подобен начин на мислене е извратен. Това е нелепо, налудничаво и нечестно. Аз не съм лош човек. Направих грешки. Признавам. Направих твърде много грешки, като се има предвид възрастта ми, но не съм зла, по дяволите! Не съм зла.

А дали е така?

Втренчи се в очите на отражението си в огледалото.

Така ли е?

Все още треперейки, тя се облече за предстоящото посещение при гинеколога.

Седма глава

В неделя безкрайната редица камиони, композирани като влак, пристигна в Клиърфийлд, Пенсилвания, а в понеделник и от двете страни на централната алея вече се редяха постройки, издигнати с военна експедитивност. Големият Американски Пътуваш, Панаир обявяваше откриването си в понеделник в четири часа следобед, което означаваше, че по това време всеки атракцион — от най-малкия бар за правостоящи до най-сложното за сглобяване и изпълнение забавно съоръжение — трябваше да отвори врати.

Трите атракциона, собственост на Конрад Стрейкър, включително и Къщата на ужасите, бяха устроили засада и очакваха появата на „плячката“, казано на панаирджийски жаргон, в понеделник в три часа следобед. Беше безоблачен топъл ден. Вечерта щеше да бъде прохладна. Панаирджиите го наричаха „печелившо време“. Макар петък и събота да бяха по правило най-доходоносните дни, плячка имаше и в прохладните вечери в началото на панаирната седмица.

Разполагайки с час свободно време, преди вратите на панаира да се отворят за посетители, Конрад изпълни ритуала, който изпълняваше всеки първи следобед при пристигането на ново място. Излезе от Къщата на ужасите и се отправи към съседния атракцион — шоуто на Янси Барнет „Прищевки на природата“. Някои панаирджии смятаха името за обидно, но то привличаше плячка много по-силно, отколкото медът някога е привличал мухите. Пред шатрата бе опънат огромен илюстриран надпис: „ЧУДАТИ ЧОВЕШКИ СЪЗДАНИЯ“.

Янси бе стриктен не по-малко от Конрад и с изключение на участниците, които щяха да пристигнат точно навреме, всичко в шатрата му бе готово много преди часа на откриването. Това бе особено похвално, като се има предвид, че Янси Барнет и някои от чудатите му колеги винаги играеха покер в неделя през нощта до малките часове на понеделника. Придружаваха играта с неимоверни количества студена бира и уиски, смесени в убийствен коктейл.

Шатрата беше доста голяма, разделена на четири дълги помещения и оградена с въже пътека, която се виеше между тях. Във всяко помещение имаше две или три отделения, във всяко отделение — платформа, а на платформата — стол. Зад всеки стол, по цялата дължина на отделението бе окачен голям, майсторски изписан цветен надпис, които обясняваше удивителното и невероятно създание, което посетителят зяпаше глуповато с интерес и страхопочитание. С едно-единствено изключение всички тези удивителни и невероятни създания бяха живи човешки изроди, най-често нормален ум и душевност в плен на уродливо тяло: най-дебелата жена в света, триокият човек-алигатор, човекът с три ръце и три крака, брадатата жена и (както викаше човекът пред шатрата по двайсет или трийсет пъти на всеки час) още много чудати обекти, надхвърлящи границите на нормалното човешко въображение.

Само една от чудатостите не бе живо същество. Намираше се в центъра на шатрата, по средата на виещата се пътека, в най-тясното от всички отделения. Онова, което бе обект на постоянен интерес, бе поставено в много голям, правен по поръчка стъклен, буркан, пълен с разтвор на формалдехид; бурканът бе поставен направо върху платформата и ефектно осветен отгоре и отзад.

Именно при този експонат дойде Конрад Стрейкър през този следобед в Клиърфийлд. Застана зад опънатото въже, както бе заставал стотици пъти и печално заби поглед в отдавна мъртвия си син.

Както и в останалите отделения, и зад този експонат имаше надпис. Буквите бяха големи и четливо изписани.

Конрад бе съчинил текста преди двайсет и пет години и написаното много точно изразяваше чувствата, които го вълнуваха навремето. Той искаше да каже на света, че Елън е убийца, убийца на бебета, безпощаден звяр! Искаше светът да разбере какво е извършила и да я низвергне заради жестокостта й.

През годишната почивка детето в буркана оставаше при Конрад вкъщи, в Гибсънтаун, Флорида. През останалата част от годината пътуваше с шоуто на Янси Барнеш, като публично доказателство за коварството и жестокостта на Елън.

На всяко ново място, след като панаирът се установеше и скоро щеше да отвори врати, Конрад идваше в тази шатра, за да се увери, че бурканът е бил превозен без произшествия. Прекарваше няколко минути в компанията на мъртвото си момченце и безмълвно повтаряше клетвата си за отмъщение.

Виктор се взираше в баща си с големите си невиждащи очи. Някога зелените ириси бяха ярки, блестящи. Някога очите му бяха живи и любопитни, изпълнени със смелост, предизвикателство и самоувереност, надхвърлящи възрастта му. Но, сега бяха безизразни, мътни. Зелените ириси бяха загубили жизнерадостния блясък, който имаха приживе; годините под избелващото въздействие на формалдехида и необратимите процеси в мъртвата плът бяха направили ирисите млечни.

Най-сетне с подновена жажда за мъст Конрад излезе от шатрата и се върна в Къщата на ужасите.

Гънтър вече стоеше на платформата над входа, надянал ръкавиците си и маската на Франкенщайн. Щом съгледа Конрад, той в миг започна ужасяващия си танц, с който привличаше и впечатляваше посетителите.

Призрака беше в будката за билети, изсипваше дребни пари в чекмеджето. Безцветните му очи бяха изпълнени с трепкащите сребристи отражения на подскачащите монети.

— Ще отворят вратите половин час по-рано — рече той. — Всички са готови и с нетърпение чакат да започнат работа. Казват, че отвън вече чакала тълпа любопитни.

— Очертава се добра седмица — рече Конрад.

— Да — съгласи се Призрака и прокара тънките си пръсти през рядката си паяжиноподобна коса. — И аз имам същото чувство. Може би дори ще ти се удаде възможност да платиш дълга си.

— Моля?

— Жената, на която си задължен — напомни му Призрака. — Тази, чийто деца непрестанно търсиш. Може би ще ти се усмихне късметът да я откриеш тук.

— Да — тихо рече Конрад. — Може би.

В понеделник в осем и половина вечерта Елън Харпър седеше в дневната в къщата на Мейпъл Лейн и се опитваше да прочете една от статиите в най-новото издание на „Червената книга“. Не можеше да се съсредоточи. Всеки път, щом стигнеше края на параграфа, не помнеше какво е прочела и отново се връщаше в началото. Накрая се отказа и само прелисти изданието, втренчена в картинките, като често-често отпиваше от коктейла си с водка и портокалов сок.

Макар да не бе толкова късно, тя вече бе изпаднала в алкохолно опиянение. Не се чувстваше добре. Никак не се чувстваше добре. Но не беше и зле. Чувстваше се вцепенена. Но не съвсем, че да не усеща нищо.

Беше сама в стаята. Пол бе в работилницата си в гаража. Щеше да се прибере в единайсет часа, както обикновено, да гледа късните новини по телевизията и да си легне. Джоуи беше в стаята си, майстореше си нещо свое — фигура от моделин, копие на Лон Чейни в ролята на фантома в операта. Ейми също беше в стаята си, лежеше кротко. С изключение на краткото си появяване на масата за вечеря, тя се бе затворила в стаята си откакто днес следобед се бяха върнали от кабинета на доктор Спранглър.

Дъщеря й… Проклетото, непокорно, покварено момиче! Бременно!

Все още не бяха получили резултатите от тестовете, разбира се. Това щеше да отнеме няколко дни. Но Елън знаеше — Ейми беше бременна.

Книгата изшумоля в треперещите ръце на Елън. Тя я остави и отиде в кухнята да си приготви ново питие.

Не преставаше да мисли за затруднението, в което се бе озовала. Не можеше да позволи на Ейми да роди бебето. Но ако Пол откриеше, че е уредила аборта зад гърба му, кой знае какво щеше да направи. Вкъщи той беше хрисим и кротък човек; нежен, сговорчив, охотно й отстъпваше водещата роля в дома, както и да направлява съвместния им семеен живот. Но бе способен да избухне, ако го предизвикаш, и при тези редки случаи, когато губеше самообладание, ставаше извънредно суров и непредсказуем.

Ако Пол научеше за аборта впоследствие, щеше да настоява да узнае защо не му е казала и защо се е съгласила на подобно нещо. Трябваше да му даде приемливо обяснение и убедително да се защити. Ала в момента нямаше никаква представа какво, за Бога, би могла да му каже, ако той някога все пак научеше за аборта.

Преди двайсет години, когато се омъжи за Пол, трябваше да му разкаже за годината, прекарана с пътуващия панаир. Трябваше да признае за Конрад и отвратителното същество, на което бе дала живот. Но тя не направи каквото трябваше. Прояви слабост. Скри истината от Пол. Страхуваше се, че той ще се отврати от нея и ще я изостави, ако научи за грешките й в миналото. Но ако му беше казала тогава, в самото начало на връзката им, сега нямаше да се намира в такова адски трудно положение.

По време на брака им тя на няколко пъти едва не разкри тайните си на Пол. Когато той споменаваше, че иска голямо семейство, поне стотина пъти и идеше да каже: „Не, Пол! Аз не мога да имам деца. Вече съм имала едно и то не беше никак хубаво. Никак хубаво. Беше ужасно. Дори не беше човек. Искаше да ме убие и се наложи аз да го унищожа. Може би това отвратително дете е било резултат само на увредените гени на първия ми съпруг. Може би моят генетичен принос не е оказал влияние. Но не мога да рискувам.“ Макар безброй пъти да бе на ръба да направи това признание, тя никога не го изрече; бе задържала езика си зад зъбите, наивно убедена, че любовта ще победи всичко — все някак, незнайно как.

По-късно, когато забременя с Ейми, едва не полудя от притеснение и страх. Но бебето беше нормално. За кратко, само няколко благословени седмици, Елън почувства облекчение, всички съмнения относно генетичната и годност се изпариха при вида на розовото, усмихнато, съвсем, ама съвсем обикновено и нормално бебе.

Но не след дълго й хрумна, че не всички уроди са с физически деформации. Дефектът, изродената особеност, онова ужасно различие от нормалните хора — всичко това можеше да бъде в умствен план. Бебето, което бе родила от Конрад, не беше просто урод. То беше зло; излъчваше злонамереност; направо „вонеше“ от гадните си помисли — чудовище в истинския смисъл на думата. Но не беше ли възможно мъничкото й момиченце да е също толкова уродливо като Виктор, само че без външни белези за това? Може би червеят на злото се е загнездил дълбоко в мозъка на детето — скрит, гноясал цирей, който чака подходящото време и място, за да избие.

Подобна страховита вероятност беше като киселина, която разяждаше отвътре спокойствието и щастието на Елън; като корозия унищожаваше оптимизма й. Тя скоро престана да изпитва удоволствие от смеха и гукането на детето. Наблюдаваше го с подозрение и се питаше какви ли гадни изненади я очакват в бъдеще. Може би когато порасне, някоя нощ детето ще се промъкне в спалнята на родителите си и ще ги убие, докато спят.

А може би беше полудяла; може би детето си беше тъй нормално, както изглеждаше, и проблемите бяха само плод на въображението й. Тази мисъл я спохождаше доста често. Но всеки път, когато се съмняваше в здравия си разум, тя се сещаше за кошмарната борба със свирепия, кръвожаден потомък на Конрад и този страховит, твърде жив и ярък спомен винаги я убеждаваше, че има основания за безпокойство и страх.

Дали беше така?

В продължение на седем години тя се съпротивляваше на желанието на Пол да имат още едно дете, но забременя, въпреки предпазните мерки. И отново преживя деветмесечен ад, питайки се какво ли странно създание носи в утробата си.

Джоуи, разбира се, се оказа съвсем нормално малко момченце.

Външно.

А, отвътре?

Тя се измъчваше от въпроси. Наблюдаваше, чакаше, страхуваше се от най-лошото.

След всички тези години Елън нямаше представа какво да мисли за децата си.

Да се живее така, бе истински ад.

Понякога я изпълваха гордост и неизразима любов към тях. Искаше й се да ги притисне в прегръдките си, да ги целуне. Да им даде цялата обич и привързаност, от която ги бе лишила в миналото; но след като толкова години бе живяла в непрестанни подозрения и бе сдържала чувствата си, осъзнаваше, че е напълно неспособна да отвори обятия и да приеме спокойно едно толкова опасно емоционално обвързване. Имаше моменти, когато изгаряше от обич към Джоуи и Ейми, моменти, в които неизразената, потисната любов й причиняваше болка, моменти, когато тихичко плачеше нощем, без да буди Пол, страдайки заради погубеното си, студено и мъртво сърце.

Ала имаше и други моменти, когато й се струваше, че вижда нещо свръхестествено в децата си. Имаше ужасни дни, в които бе убедена, че те са умни, пресметливи, невероятно зли същества, прикриващи се зад съвършени маски.

Люлка-клатушка…

Люлка-клатушка…

Най-лошото от всичко бе самотата й. Не можеше да сподели опасенията си с Пол, защото тогава трябваше да му разкаже за Конрад. Пол ще бъде съсипан, като научи, че двайсет години е крила от него бурното си минало. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че това, което бе извършила в младостта си, нямаше да го разстрои ни най-малко в сравнение с факта, че го е лъгала в продължение на толкова години. Така че трябваше да се справя сама със страховете си.

Да се живее така, бе истински ад.

Дори ако веднъж завинаги успееше да убеди сама себе си, че Ейми и Джоуи са обикновени деца като всички останали, дори тогава тревогите й нямаше да свършат. Все още съществуваше вероятността някое от децата на Ейми или Джоуи да бъде чудовище като Виктор. Може би това проклятие стоварваше ударите си през поколение майката, но не и детето, внучето, но не и правнучето. Или път се проявяваше съвсем случайно, надигайки грозната си глава, когато най-малко го очакваш. Модерната медицина бе установила, че съществуват множество наследствени болести и генетично заложени дефекти, които могат да пропуснат няколко поколения и да се проявят в следващите, прескачайки десетилетия.

Само ако беше сигурна, че първото й чудовищно бебе е било резултат от увредения сперматозоид на Конрад, само ако можеше да бъде сигурна, че нейните хромозоми нямат болестни изменения, щеше да успее завинаги да забрави страховете си. Но разбира се, нямаше как да открие истината.

Понякога й се струваше, че животът е твърде труден и твърде жесток, за да си заслужава да живее.

Ето защо тази вечер, застанала насред кухнята часове след като бе научила за бременността на Ейми, Елън изгълта питието, което си беше приготвила преди няколко минути и бързо си наля ново. Имаше две неща, на които можеше да се облегне: алкохолът и религията. Без което й да било от тях, едва ли би преживяла изминалите двайсет и пет години.

През първата година, след като напусна Конрад, религията й бе напълно достатъчна. Беше си намерила работа като сервитьорка, бе започнала да се издържа сама, макар да й бе доста трудно в началото, и прекарваше по-голямата част от свободното си време в църквата. Молитвите успокояваха нервите й, също както и духа й, изповедта носеше мир на душата й; а причастието, което приемаше благоговейно по време на литургия и притискаше към небцето си, й се струваше много по-хранително от обилно угощение от шест ястия.

Едва в края на тази първа година, през която бе напълно самостоятелна, повече от две години след като бе избягала от къщи, за да се присъедини към панаира и да заживее с Конрад, Елън се почувства добре. Все още често сънуваше кошмари. Все още се бореше със съвестта си и се опитваше да прецени дали е извършила ужасен грях, или богоугодно дело, като е убила Виктор. Но уморителната работа като сервитьорка й помогна да си изгради самоуважение и независимост за първи път през своя живот. Тя се почувства достатъчно уверена в себе си, за да посети родителите си и да се постарае да изглади недоразуменията си с тях.

Тогава разбра, че са починали по време на отсъствието й. Джоузеф Джиавенето, баща й, бе получил инфаркт месец след като Елън бе избягала от къщи. Майка й Джина го бе последвала шест месеца по-късно. Случваше се така понякога — съпрузите напускат този свят почти едновременно, сякаш неспособни да преживеят раздялата.

Макар да не беше близка с родителите си, макар строгото отношение и фанатичната религиозност на Джина да бяха създали напрежение и горчивина в отношенията между майка и дъщеря, Елън бе съсипана от новината за смъртта на двамата. Изпълни я студена празнота и чувството, че възможността да изкупи грешката си и да им засвидетелства уважението и обичта си, с безвъзвратно загубена. Обвиняваше се за смъртта им. Бе избягала от къщи, оставяйки само кратка бележка на майка си, без дори да се сбогува с баща си и бе възможно именно тези нейни постъпки да са причинили инфаркта на баща и. Може би беше твърде сурова към себе си, но не бе в състояние да отхвърли смазващата я вина.

От този момент религията вече не можеше да й осигури нужното спокойствие и към милостта на Исус тя добави милостта на бутилката. Пиеше прекалено — тази година повече от предишната, следващата повече от тази. Само семейството й знаеше за този неин навик. Жените, с които работеше на благотворителни начала четири дни в седмицата, щяха да останат шокирани, ако разберяха, че мълчаливата, сериозна, трудолюбива и изцяло отдадена на вярата Елън Харпър нощем в дома си става съвсем друг човек; след залез-слънце, зад затворените врати на къщата светицата ставаше непоправима грешница.

Елън се презираше заради порочната си пристрастеност към водката. Но без алкохол не можеше да заспи; той прогонваше кошмарите, осигуряваше й няколко часа блажено облекчение от терзанията и страховете, които я разяждаха отвътре вече двайсет и пет години.

Елън остави на масата бутилката с водка и кутията с портокалов сок и седна на стола. Сега, щом свършеше питието, не беше необходимо да става, за да си налее ново; щеше да се наложи да се размърда само когато се стопеше ледът в чашата й.

Известно време седя безмълвно, като бавно отпиваше от водката. Ала щом погледът й попадна на отсрещния стол, пред очите й изникна сцената от сутринта — Ейми седеше на стола, вдигнала безизразен поглед и говореше: „Сутрин ми ставаше лошо, нямах менструация, наистина съм бременна, сигурна съм…“ Елън си припомни, и то съвсем ясно, как удряше дъщеря си, как я разтърсваше обезумяла, как я проклинаше. Ако затвореше очи, можеше да си представи съвсем ясно как бе свлякла Ейми на пода, как бе натискала главата й към плочките, как бе крещяла като полудяла и изричала молитви, преминаващи в истерични писъци…

Потрепери.

Господи, помисли си печално, поразена от болезнено ясно прозрение. Аз съм също като майка си! Аз съм също като Джина. Тероризирам съпруга си също както тя тероризираше татко. Толкова съм строга с децата си и толкова погълната от религията си, че издигнах стена между мен и моето семейство — същата стена, каквато бе изградила и майка ми.

Елън се почувства замаяна, но не само от водката. Ходът на историята, познатият затворен порочен кръг от повтарящи се събития я стресна и изуми.

Тя покри лицето си с длани, засрамена от новата светлина, в която се видя. Ръцете й бяха ледени.

Кухненският часовник цъкаше като механизъм на бомба, който методично и безстрастно отброяваше секундите до фаталния миг.

Също като Джина.

Елън грабна питието си и отпи голяма глътка. Чашата изтрака по зъбите й.

Също като Джина.

Тя яростно тръсна глава, сякаш решена да отхвърли неканените позорни мисли. Не беше толкова строга, безсърдечна и безчувствена като майка си. Не беше! А дори да беше, сега не бе в състояние да размишлява над тази мрачна констатация. Бременността на Ейми й бе създала достатъчно тревоги. Можеше да се справи с неприятностите само една по една. И на първо място бе проблемът на Ейми. Ако в утробата на момичето растеше някое ужасяващо същество, трябваше да се отърват от него колкото е възможно по-скоро. Може би след аборта, щеше да бъде в състояние да направи равносметка на живота си и да реши какво мнение има за жената, в която си беше позволила да се превърне; може би тогава ще има време да размишлява какво е сторила на семейството си. Но не и сега! Господи, моля те, не сега…

Тя вдигна чашата и изгълта на един дъх питието, сякаш бе вода. С несигурна ръка си наля още малко портокалов сок и много водка.

В повечето случаи тя не се напиваше преди единайсет-дванайсет часа, но тази вечер в девет и половина бе напълно пияна. Чувстваше се замаяна, езикът й беше надебелял. Носеше се като насън. Бе достигнала приятното, безпаметно състояние на безтегловност, което толкова силно жадуваше.

Когато погледна кухненския часовник и видя, че е девет и половина, Елън осъзна, че по това време Джоуи си ляга. Реши да се качи в стаята му, да се увери, че си е казал молитвите, да го завие, да го целуне за лека нощ и да му разкаже приказка. Отдавна, много отдавна не му бе разказвала приказки. Може би щеше да се зарадва. Все още не беше твърде голям за приказки, нали? Беше все още дете. Малко ангелче. Имаше такова сладко, ангелско личице. Понякога го обичаше толкова силно, че усещаше как ще се пръсне от премного обич. Както в този момент. Сърцето й пееше от любов към малкия Джоуи. Искаше й се да целуне сладкото му личице. Искаше да приседне на крайчеца на леглото му и да му разкаже приказка за елфи и принцеси. Щеше да бъде хубаво, толкова хубаво, просто да седи на леглото му, а той да й се усмихва.

Елън изгълта питието си и стана. Изправи се твърде бързо и стаята се завъртя. Жената се хвана за масата, за да не загуби равновесие.

Докато прекосяваше дневната, тя се блъсна в масата и събори красивата, ръчно изработена и украсена с дърворезба статуетка на Христос, която бе купила много отдавна, още когато работеше като сервитьорка. Статуетката падна на килима и макар че беше само трийсетина сантиметра висока и съвсем лека, Елън се затрудни да я вземе и да я постави обратно на мястото й; пръстите й бяха надебелели като наденички и не можеха да се свият, камо ли да задържат каквото трябва.

Мина й през ума, че приказката за заспиване не е чак толкова добра идея. Може би нямаше да се справи с нея. Но си помисли за сладкото личице на Джоуи, за ангелската му усмивка и решително пое нагоре по стълбите. Стъпалата бяха коварни, но Елън успя да стигне втория етаж, без да падне.

Когато влезе в стаята на момчето, видя, че вече си е легнало. Светеше само нощната лампа — слаба крушка в абажур на стената, излъчваща призрачна, лунно бледа светлина.

Жената спря на прага и се ослуша. Момчето обикновено леко похъркваше в съня си, но сега бе съвсем тихо. Може би Джоуи все още не беше заспал.

Залитайки на всяка крачка, тя весело приближи до леглото и сведе поглед към детето. Почти нищо не се виждаше на мъждивата светлина.

Решила, че трябва да е заспал, с намерението само да го целуне по челото, Елън се наведе към него…

Отвратително, светещо нечовешко лице изскочи от тъмнината към нея, кряскайки неистово като разярена птица.

Елън изпищя и залитна назад. Силно се блъсна в ръба на гардероба.

В съзнанието й се завъртя калейдоскоп от тъмни ужасяващи картини: плетената люлка се клати яростно от своя чудовищен товар; огромни зелени животински очи блестят с омраза; разширени потрепващи ноздри душат, душат… блед петнист език; дълги костеливи пръсти се протягат към нея в мига, когато проблясва светкавица; хищни заострени нокти замахват към шията й…

Лампата на нощното шкафче светна и прогони ужасните спомени.

Джоуи седеше в леглото.

— Мамо? — промълви детето.

Елън се облегна на гардероба и спазматично си пое въздух. За няколко секунди, сторили й се цяла вечност, бе забравила да диша. Съществото в тъмнината бе Джоуи. Бе надянал маската си за Празника на Вси светии, която бе оцветена с фосфоресцираща боя.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя. Отблъсна се от гардероба и пристъпи към леглото.

Детето бързо свали маската. Очите му бяха разширени.

— Мамо, помислих те за Ейми.

— Дай ми това! — грубо издърпа тя маската от ръцете му.

— Сложих гумен червей в козметичния крем на Ейми и си помислих, че е дошла да ми отмъсти по някакъв начин — припряно обясни Джоуи.

— Кога най-сетне ще надраснеш тези глупости? — попита Елън. Сърцето й все още блъскаше бясно в гърдите.

— Не знаех, че си ти! Не знаех…

— Подобни шеги са отвратителни — ядосано рече майка му. Приятната алкохолна мъгла се бе разсеяла без остатък. Сънната й леност бе изчезнала, заменена от кошмарно напрежение. Беше все още пияна, но приповдигнатото й настроение бе помръкнало, радостта й бе преминала в печал. — Отвратителни — повтори тя и се взря в маската, която държеше. — Отвратителни и извратени.

Джоуи се сви назад до таблата на леглото, сграбчил уплашено завивките, сякаш щеше да ги отметне и да побегне с всички сили.

Все още треперейки от шока при вида на това ухилено зъбато светещо лице, изскочило от мрака, Елън огледа другите странни предмети в стаята на момчето. По стените висяха зловещи плакати: Борис Карлоф в ролята на чудовището Франкенщайн; Бела Лугоши като Дракула; и някакво друго същество от филм на ужасите, което Елън не можа да разпознае. Върху скрина, бюрото и полиците за книги имаше фигури на чудовища — триизмерни пластмасови фигурки, които Джоуи бе слепвал от детските комплекти, които се продаваха.

Пол бе разрешил на момчето да се занимава с това страховито хоби и бе настоял, че всички деца на възрастта на Джоуи се интересуват от такива неща. Елън не възрази решително. Макар увлечението на момчето по ужаси и кървави истории да я безпокоеше, това й се струваше относително маловажен проблем и тя го бе отстъпила на Пол, така че той да се чувства по-уверен, когато й отстъпва правото за по-големи и по-важни решения.

Ядосана, че Джоуи така я беше изплашил, разстроена от неочакваните спомени, които лошата шега бе възкресила, с все още изкривени от алкохола преценки, Елън захвърли маската в кошчето за боклук.

— Време е да сложа край на тези глупости! Време е да престанеш да играеш с тези страховити боклуци и да започнеш да се държиш като нормално здраво момче. — Тя събра няколко чудовища от скрина и ги запокити в кошчето. Помете с ръка миниатюрните вампири и таласъми от бюрото при останалия боклук. — Утре сутрин, преди да отидеш на училище, ще свалиш тези ужасни плакати и ще ги изхвърлиш. Внимавай да не олющиш мазилката, като изваждаш кабарите от стената. Ще ти донеса хубави смислени картини, които да закачиш. Разбра ли?

Момчето кимна. По бузите му се стичаха огромни като грахови зърна сълзи, но от устата му не излизаше и звук.

— И стига вече с тези груби шеги — рязко продължи Елън. — Край на изкуствените паяци. Край на фалшивите змии. Край на гумените червеи в козметичните кремове. Чуваш ли?

Джоуи отново кимна. Беше силно пребледнял. Реакцията му бе твърде силна. Не изглеждаше като момче, застанало пред строгата си майка; по-скоро приличаше на дете, изправено пред сигурна смърт. Изглеждаше така, сякаш бе сигурен, че тя ще го хване за гърлото и ще го убие.

Страхът, изписан по лицето на Джоуи, стресна Елън.

Аз съм също като Джина.

Не! Не е честно.

Тя просто вършеше това, което трябваше да се направи. Детето трябваше да се наказва и поучава. Тя просто изпълняваше родителските си задължения. Бе длъжна да го стори.

Също като Джина.

Елън ядно отхвърли тази мисъл.

— Лягай си! — нареди тя.

Джоуи покорно се плъзна под завивките.

Елън приближи до нощното шкафче и сложи ръка върху ключа на лампата.

— Каза ли си молитвите?

— Да — тихо промълви детето.

— Всичките?

— Да.

— Утре вечер ще кажеш повече молитви от обикновено.

— Добре.

— Ще ги кажем заедно, за да съм сигурна, че няма да пропуснеш нито една дума.

— Добре, мамо.

Тя изгаси лампата.

— Не знаех, че си ти, мамо — колебливо прошепна момчето.

— Заспивай.

— Мислех, че е Ейми.

Изведнъж й се прииска да се наведе, да вдигне детето от леглото и да го притисне към гърдите си. Искаше й се да го прегърне силно, да го целуне и да му каже, че всичко е наред.

Но щом започна да се навежда към него, си спомни маската за Празника на Вси светии. Когато бе зърнала това страховито изражение, си бе помислила, че демонът в Джоуи най-сетне е изплувал на повърхността. Бе изпитала пълна увереност — само за секунда-две, но достатъчно дълго, че да разбие на пух и прах самообладанието й — че очакваното отдавна страховито преобразяване най-сетне е настъпило.

Боеше се, че ако сега се наведе да го прегърне, ще се натъкне на друго хилещо се чудовищно лице — с тази разлика, че този път няма да е маска. Може би този път то ще я сграбчи и придърпа надолу, за да може да разпори корема й с острите си проблясващи нокти. Вълната от обич сякаш се оттегли и замря в тялото й, оставяйки я опустошена, изпълнена с несигурност и страх. Тя се страхуваше от собственото си дете.

Люлка-клатушка.

Люлка-клатушка.

Изведнъж осъзна колко е пияна. Краката й се огъваха. Стъпваше несигурно. Беше замаяна и уязвима.

Отвъд мъждивата светлина на нощната лампа тъмнината пулсираше, движеше се, приближаваше, сякаш бе живо същество.

Елън се извърна, отстъпи от леглото и бързо излезе от стаята, олюлявайки се сред сенките. Затвори вратата зад себе си и остана за миг в коридора. Сърцето й блъскаше като отворен капак на прозорец в бурна нощ.

Обезумяла ли съм, запита се тя. Нима съм същата като майка си — виждам намесата на Дявола у всеки, във всичко, дори на места, където е изключено да се появи? Нима съм по-лоша и от Джина?

Не, решително си каза тя. Не съм луда, не съм като Джина! Имам убедителни основания да вярвам в това. Пък и в момента… може би съм пийнала прекалено много и не съм в състояние да разсъждавам. Устата й бе пресъхнала от алкохола, усещаше вкус на кисело, но й се искаше да си налее ново питие. Копнееше да достигне отново състоянието, в което се носеше във въздуха, да си възвърне приятното приповдигнато настроение, на което се бе наслаждавала, преди Джоуи да я изплаши с маската.

Вече усещаше симптомите на махмурлука: лека болка в стомаха, която щеше да прерасне в силно гадене; тъпо пулсиране в слепоочията, което скоро щеше да се превърне в непоносимо главоболие. Това, от което се нуждаеше, преди да е станала още по-зле, беше снопче козина от кучето, което я беше ухапало. Всъщност голямо снопче. Няколко пълни чаши козина от старото куче — кучето, което идваше от бутилката, кучето, дестилирано от картофи. Не се ли правеше водката от картофи? Сок от картофи — ето какво щеше да я накара да се почувства по-добре. Подкрепена с малко картофен сок, щеше да си възвърне приятното настроение така лесно, както се навлича мека, пухкава домашна роба.

Знаеше, че е грешница. Да се налива с алкохол, както правеше тя, бе неоспорим грях и когато беше трезва, тя виждаше петното, което оставяше върху цялата й личност алкохолът.

Господ да ми е на помощ, помисли си тя. Господ да ми е на помощ, защото изглежда аз просто не мога да си помогна.

Тя слезе в кухнята да си налее ново питие.

Джоуи остана в леглото си десетина минути, след като майка му излезе от стаята. После, когато реши, че е безопасно да се раздвижи, той светна лампата и провеси крака на пода.

Стана безшумно и се приближи до кошчето за боклук. Взря се в купчината чудовищни фигурки. Бяха препълнили коша — смесица от озъбени, ухилени, пластмасови създания. Главата на Дракула се беше отчупила. Няколко други фигурки също изглеждаха смачкани.

Няма да плача, твърдо си каза Джоуи. Няма да хленча като бебе. Това ще й достави удоволствие. Няма да направя нищо, което да й достави удоволствие.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му, но той не наричаше това плач. Плач беше когато хлипаш, ридаеш, носът ти тече, ревеш и лицето ти почервенява и изобщо напълно загубваш контрол над себе си.

Той се отдръпна от кошчето и приближи до бюрото си, от което майка му бе помела всички миниатюрни чудовища, които бе колекционирал. Бе останала само касичката му. Той я взе и я отнесе на леглото.

Касичката беше всъщност голям стъклен буркан. Повечето от парите бяха монети, събирани една по една от малките седмични суми, които получаваше, задето поддържаше стаята си чиста и помагаше в домакинската работа. Печелеше четвърт долар, задето пазаруваше на съседката, възрастната госпожа Дженисън. В буркана имаше също и няколко банкноти; повечето бяха подаръци за рождения му ден от баба Харпър, от чичо му Джон Харпър и от леля му Ема Уилямс, която беше сестра на баща му.

Джоуи изсипа буркана на леглото и преброи парите. Двайсет и девет долара. И петаче. Беше достатъчно голям, за да знае, че двайсет и девет долара не са богатство, но все пак му се струваха много пари.

С двайсет и девет долара човек можеше да измине доста път. Джоуи нямаше представа точно колко далече би могъл да стигне, но предполагаше, че ще успее да измине поне триста километра.

Щеше да си приготви багажа и да избяга от къщи. Трябваше да избяга. Ако останеше тук още дълго, мама можеше да дойде в стаята му някоя нощ, много пияна, много „накисната“ и да го убие.

Също както бе убила Виктор.

Който и да беше този Виктор.

Той се замисли какво ли ще е да замине сам в някой непознат град, далече. Ще бъде самотен, това първо. Но нямаше да му бъде мъчно за мама. Нямаше да му бъде много мъчно и за баща му. Но със сигурност щеше да му бъде мъчно за Ейми. Когато си помисли как ще се раздели с Ейми и никога вече няма да я види, усети как гърлото му се стегна и почувства, че отново ще се разциври.

Престани! Бъди твърд!

Той прехапа устни, докато желанието да заплаче отзвуча и той се увери, че отново се владее.

Да избяга от къщи, не означаваше, че няма да види Ейми до края на живота си. Тя също ще напусне дома след няколко години, ще заживее самостоятелно и тогава той ще може да й ходи на гости. Не, двамата ще живеят в апартамент в Ню Йорк или на някое друго страхотно място, Ейми ще стане прочута художничка, а той най-сетне ще порасне.

Джоуи се почувства по-добре.

Върна парите в буркана, затвори го здраво и го върна на бюрото. Трябваше да вземе от банката специални опаковки, да подреди петачетата, десетцентовите и четвъртдоларовите си монети и да ги замени за банкноти. Не можеше да избяга от къщи с джобове, пълни със звънтящи дребни монети; би било съвсем по детски.

Той се шмугна обратно в леглото и угаси лампата.

Единствената лоша страна на бягството бе, че щеше да пропусне панаира през юли. Чакаше го с нетърпение вече почти цяла година.

Мама нямаше да одобри отиването му на панаира. Не позволяваше на Джоуи да ходи при панаирджиите. Казваше, че били мръсни и опасни, банда мошеници.

Джоуи не вярваше много на това, което говореше мама за хората. Според нея едва ли в целия свят имаше човек, който да не бе извършил грях.

Предишни години баща му го водеше на панаира в събота, в последния ден. Но последните години имаше твърде много работа в кантората и не можеше да се освободи.

Тази година Джоуи възнамеряваше да отиде на панаира тайно, сам. Мястото беше на по-малко от три километра от къщата им и трябваше да върви само по две улици, за да стигне дотам. Беше високо на хълма и се виждаше отвсякъде. Джоуи смяташе да каже на майка си, че ще остане в библиотеката през целия ден, както правеше от време на време; но после щеше да отиде с велосипеда си до панаира, да се забавлява до насита цял ден и да се прибере вкъщи за вечеря, без мама да разбере нищо.

Никак не му се искаше да пропусне панаира тази година, защото щеше да бъде по-голям и по-хубав от друг път. Говореше се, че централната алея щеше да бъде украсена по-пищно от тази на панаира, който бе идвал досега в Ройъл Сити. Този панаир трябваше да бъде страхотен, беше вторият по големина в света, два или три пъти по-голям от детското панаирче, което обикновено пристигаше в града. Щеше да има много повече люлки и влакчета, отколкото през другите години, много нови чудновати неща, които си струва да се видят и опитат.

Но нямаше да види и опита нито едно от тях, ако се намираше на триста километра оттук, когато започне нов живот в непознат град.

В продължение на почти цяла минута Джоуи лежа неподвижно в тъмнината, изпълнен със самосъжаление — после изведнъж рязко се надигна и седна, наелектризиран от блестяща идея. Би могъл да избяга от къщи и въпреки това да разгледа в подробности панаира. Можеше да направи и двете неща. Беше просто. Направо гениално! Щеше да избяга с панаира!

Осма глава

В сряда сутринта резултатите от лабораторията бяха готови. Нямаше съмнение, че Ейми е бременна.

В сряда следобед двете с майка й отидоха в банката и изтеглиха от спестяванията й, за да могат да платят в брой за аборта.

В събота сутринта казаха на бащата на Ейми, че излизат за няколко часа да обиколят магазините. Вместо това отидоха в клиниката на доктор Спранглър.

Ейми се чувстваше като престъпница. Нито доктор Спранглър, нито помощниците му доктор Уест и доктор Луис, нито сестрите, бяха католици; те извършваха аборти всяка седмица, месец след месец, без да осъждат морално този акт. Ала въпреки това, след толкова години религиозни поучения, Ейми имаше чувството, че става съучастница в убийство и беше сигурна, че поне част от вината ще я измъчва дълго време и ще хвърля сянка върху щастието, което би могла да намери някой ден.

Все още й бе трудно да повярва, че майка й бе дала съгласието си за аборта. Питаше се каква ли е причината за страха, който бе зърнала в очите й.

Процедурата щеше да бъде извършена без престой в клиниката и сестрата отведе Ейми в стая, където да се съблече и да постави дрехите си в шкафче. Майка и остана в чакалнята.

В манипулационната сестрата й взе кръвна проба, а после дойде доктор Спранглър, за да си поговори с нея. Опита се да я поуспокои. Беше весел, закръглен мъж с плешиво теме и буйни прошарени бакенбарди.

— Бременността е в съвсем ранен стадий — рече той. — Манипулацията е съвсем проста. Не съществува сериозен риск от усложнения. Не се притеснявай. Всичко ще свърши, преди дори да си разбрала, че е започнало.

В малката операционна поставиха на Ейми слаба упойка. Тя се почувства странно, сякаш се отдели от тялото си и се издигна като балон, понесъл се към бездънната синева на небето.

Някъде в далечината, през мъглата от светлината на многооката операционна лампа и завесата от неясен шепот, Ейми чу тихия глас на сестрата.

— Много хубаво момиче — казваше тя.

— Да, наистина — съгласи се доктор Спранглър. Гласът му заглъхваше сричка по сричка, превръщайки се в недоловимо издихание. — Много хубаво, а също и добро момиче. Аз съм неин лекар, откакто бе съвсем мъничка. Винаги е била толкова възпитана, толкова скромна…

Извисявайки се високо над тях, Ейми се опита да каже на лекаря, че греши. Тя не е добро момиче. Тя е много лошо момиче. Той трябваше да попита мама. Мама щеше да му каже истината. Ейми Харпър е лошо момиче, зло, разпуснато, диво, недостойно за доверие, но в никакъв случай — добро! Тя се опита да каже на доктор Спранглър, че не притежава никакви достойнства, но устните и езикът не й се подчиняваха. Не можеше да произнесе нито звук…

Отвори очи в стаята за следоперативно възстановяване. Лежеше по гръб на количка и се взираше в тавана. За момент не можа да разбере къде се намира.

После си спомни всичко и остана учудена, че абортът в крайна сметка се оказа толкова бърза и лесна процедура.

Задържаха я един час в стаята за следоперативно възстановяване само за да се уверят, че няма да получи кръвоизлив.

В три и половина вече беше в понтиака до майка си на път за вкъщи. Изминаха в мълчание половината от краткото пътуване. Лицето на майка й бе като издялано от камък.

Най-сетне Ейми се обади:

— Мамо, зная, че ще искаш няколко месеца да се прибирам вкъщи рано, но се надявам, че ще ми позволиш да работя вечер в „Свърталището“, ако господин Донатели реши да ми даде тези смени.

— Можеш да работиш, където си искаш — хладно отвърна майка й.

— От работа ще се прибирам право вкъщи.

— Не е необходимо — рече майка й. — Изобщо не ме интересува какво ще правиш. Просто вече не ме интересува. Ти и без това изобщо не се вслушваш в думите ми. И за в бъдеще няма да се държиш прилично. Изпуснала си юздите на това нещо, което е вътре в теб, и сега няма връщане назад. Нищо не мога да направя. Аз си измивам ръцете. Измивам си ръцете…

— Мамо, моля те! Моля те, не ме мрази.

— Не те мразя. Просто се чувствам вцепенена, опустошена, празна… Точно в този миг не изпитвам към теб почти нищо.

— Не се отказвай от мен!

— Само един път води към Рая — каза майка й. — Но ако искаш да отидеш в Ада, ще намериш хиляди пътища, които да те отведат дотам. Не мога да препреча всичките.

— Не искам да отида в Ада!

— Сама избирай. Отсега нататък сама ще преценяваш как да постъпваш. Прави каквото искаш. И без това няма да ме послушаш, така че си измивам ръцете. — Без да спира да говори, Елън спря колата на алеята пред къщата на Мейпъл Лейн. — Няма да вляза с теб. Трябва да напазарувам хранителни продукти. Ако баща ти се е върнал от кантората, кажи му, че си толкова бледа, защото си яла хамбургер на обяд, докато сме пазарували в града и нещо ти е прилошало. Иди в стаята си и не се мяркай много-много пред очите му. Колкото по-малко те вижда, толкова по-нищожна е вероятността да заподозре нещо.

— Добре, мамо.

Ейми влезе вкъщи. Баща й не се беше върнал от адвокатската кантора. Джоуи все още бе на гости на приятеля си Томи Кълп. Тя беше сама в къщата.

Преоблече се в пижама и халат, сетне звънна по телефона на Лиз Дънкан.

— Свърши.

— Наистина ли? — попита Лиз.

— Току-що се прибрах вкъщи.

— Цялата ли те изстъргаха?

— Трябва ли да говориш толкова грубо?

— Но те точно това правят — нехайно подхвърли Лиз. — Изстъргват те. Как се чувстваш?

— Изстъргана — печално призна Ейми.

— Гади ли ти се?

— Малко. И ме боли… отдолу.

— Искаш да кажеш, че те боли…

— Моля те, не говори така!

— Как?

— Вулгарно. Щеше да кажеш нещо вулгарно.

— Това е едно от най-очарователните ми качества — липсата на всякакви задръжки. Слушай, освен че ти се гади и те боли, как се чувстваш?

— Много, много уморена.

— Това ли е всичко?

— Да. Беше по-лесно, отколкото си представях.

— Господи, отдъхнах си! Тревожех се за теб, малката. Наистина много се тревожех.

— Благодаря ти, Лиз.

— Заточават ли те вкъщи за лятото?

— Не. Мислех, че ще ме карат да се прибирам рано известно време, но мама каза, че не я интересува какво ще правя. Измивала си ръцете. Нямало повече да се занимава с мен.

— Така ли каза?

— Да.

— Господи, това е страхотно!

— Така ли?

— Разбира се, глупаче! Вече сама ще си измисляш правилата. Ти си свободна, малката! — И Лиз добави, имитирайки южняшкия говор на чернокожите: — Твой господар дал ти свобода!

Ейми не се засмя.

— Точно сега ми се иска само да поспя — рече тя. — Миналата нощ изобщо не спах, а също и предишната. А след всичко това днес… едва се държа на краката си.

— Разбирам. Няма да те държа дълго на телефона. Почини си. Обади ми се утре. Ще започнем да кроим планове за лятото. Ще бъде страхотно, малката! Ще натрупаме спомени и добре ще се позабавляваме през нашето последно съвместно лято. Вече съм хвърлила око на няколко момчета за теб.

— Точно сега не мисля, че имам нужда от момчета.

— О, не и през следващите десет минути — съгласи се шеговито Лиз. — Но като минат няколко седмици и се възстановиш, ще бъдеш готова да се влееш отново във вихъра на живота.

— Не мисля така, Лиз.

— Точно така ще бъде! Няма да ставаш монахиня, за Бога! От време на време имаш нужда от добрия стар салам, малката. Имаш нужда от него също като мен. В това отношение с теб сме напълно еднакви. И двете не можем дълго да изкараме без момчета.

— Ще видим — рече Ейми.

— Само че този път, ще направиш каквото ти казвам. Ще вземеш рецепта за хапчета.

— Наистина смятам, че не са ми нужни.

— Така мислеше и преди, глупаче.

Няколко минути по-късно Ейми се прибра в стаята си, коленичи до леглото и пламенно започна да реди молитви. Ала след минута-две замълча, защото, за първи път през живота си, имаше чувството, че Господ не я слуша. Запита се дали Той изобщо някога ще поиска отново да я чуе.

Тя заспа със сълзи на очи и никой не я събуди нито за вечеря, нито за литургията на следващата сутрин. Когато отвори очи, беше единайсет часа сутринта. Неделя. През прозореца се синееше небето. Стори й се като безбрежно море, по което плаваха огромни, ефирни бели облаци — същински кораби. Беше спала осемнайсет часа, без да се събуди.

Откакто се помнеше, още от съвсем малко момиченце, за втори път й се случваше да пропусне неделна литургия. Предишния път беше на девет години и бе в болница. Възстановяваше се от спешна операция на апендикс. Трябваше да я изпишат в понеделник и майка й спореше с лекаря да я пуснат един ден по-рано, за да може да отиде на църква, но лекарят отвърна, че църквата не е най-доброто място, където едно дете би могло да се възстанови след операция.

Ейми изпита облекчение, задето майка й не бе я накарала да отиде на църква тази сутрин. Очевидно смяташе, че покварената й дъщеря вече няма място в Божия дом.

И може би имаше право.

На следващия ден, понеделник, 26 май, двама художници се отправиха към огромната табела на входа на провинциалния хиподрум, който всъщност си бе една голяма поляна, в покрайнините на Ройъл Сити. Късно следобед приключиха работата си.