Панаирът

Девета глава

Месец след аборта, през последната седмица на юни, Ейми работете в „Свърталището“ от девет до пет в делничните дни и от дванайсет до шест в събота. Заведението бе постоянно претъпкано със загорели от слънцето, жизнерадостни младежи.

В събота в шест часа вечерта, когато Ейми вече се приготвяше да си тръгва, дойде Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно в тесните си червени шорти и бялата памучна фланелка; не носеше сутиен.

— Тази вечер имам среща с Ричи. Ще се срещнем тук в шест и половина. Искаш ли да почакаш с мен, та да не се чувствам самотна?

— Няма да си самотна — отвърна Ейми. — Ако седнеш сама на някоя маса, всички момчета наоколо ще дотърчат след по-малко от минута.

Лиз бавно огледа младежите в „Свърталището“, сетне поклати глава.

— Грешиш. Щом веднъж съм ходила с някое момче и съм го зарязала, той знае, че е окончателно и е за добро. Знае също така, че не си заслужава да си губи времето да ме уговаря пак да тръгна с него.

— Е, и какво от това?

— Повечето от момчетата тук няма да ми досаждат, ако седна сама, защото вече съм се чукала с тях.

— Вулгарна както винаги.

— Но казвам истината.

— Ти си развратна.

— Точно затова ме харесват момчетата. Слушай, ще ми правиш ли компания, докато дойде Ричи?

— Разбира се — рече Ейми.

Донесе две кока-коли и седна при Лиз в първото сепаре в предната част на помещението, откъдето се виждаше главната улица. Колата на Лиз бе паркирана отпред. Беше жълта тойота, която родителите й бяха подарили по случай дипломирането.

— Колкото и да се старая, не мога да си те представя заедно с Ричи Атърбъри — обади се Ейми.

— Защо? В училище и двамата бяхме уникални. Той беше геният на класа с коефициент на интелигентност сто и осемдесет, а аз бях мръсницата на класа с повече от сто и осемдесет имена в списъка на гаджетата ми.

— Не мога да разбера защо се принизяваш така. За бога, броят на имената в списъка ти е твърде далеч от сто и осемдесет!

— Ни най-малко не се принизявам. Миличка, аз се опивам от това. Харесвам се такава, каквато съм. Това е единственият начин, който признавам за летене.

— Ричи винаги е бил толкова стеснителен.

— Вече не е — подхвърли Лиз и й намигна. — Слушай, беше страхотно да посветя Ричи в играта. Той беше толкова непохватен, тромав и наивен! Истинско предизвикателство. Но напредва бързо. Справя се много добре. Притежава завиден усет към покварата.

— И ти го покваряваш неуморно.

— Именно.

— Не преиграваш ли малко?

— Не. Защото точно това правя. Покварявам Ричи Атърбъри, геният.

— Елизабет Ан Дънкан, знойната изкусителка, всезнаещата безпътна жена на екзотичния Ройъл Сити — саркастично подхвърли Ейми.

Лиз се ухили.

— Точно такава съм. Знаеш ли, преди три седмици, когато започнах да излизам с него, Ричи никога не беше пушил трева? Можеш ли да си представиш? Сега пуши редовно.

— Това ли е единствената причина, поради която излизаш с него? Само за да можеш да го поквариш?

— Не — отвърна Лиз. — Толкова дяволски забавно е да го отваряш на нови неща и нови усещания. Но дори да беше опитен и да знаеше всичко, щеше да е приятно да си с него. Той е интелигентен, остроумен. И изглежда знае по нещо интересно за почти всичко. Никога досега не съм ходила с гений. Различно е…

— Изглежда тази връзка ще продължи малко повече от останалите — отбеляза Ейми.

— Няма начин — бързо отвърна Лиз. — Още един месец, най-много месец и половина. После „Сбогом, Ричи“. Без значение колко е умен, дотогава ще съм се отегчила от него. Освен това, дори да исках постоянна връзка с някого, а аз не искам, но дори ако по някаква странна причина исках такава връзка, то в никакъв случай нямаше да е с момче от този затънтен град. Не искам някой постоянно да ме дърпа назад, когато съм готова да поема на запад.

— Все още ли планираш да заминеш?

— По дяволите, разбира се, че ще замина! Ще работя във фирмата на баща ми до средата на декември, ще натрупам малко пари и после ще напусна две седмици преди Коледа. След празниците ще натоваря багажа си в малката жълта кола и ще се понеса като куршум към Земята на слънцето и неограничените възможности.

— Калифорния?

— Реших да отида във Вегас.

— Лас Вегас?

— Това е единственият Вегас, за който съм чувала.

— Какво ще правиш там?

— Ще го продавам — ухили се Лиз.

— Какво ще продаваш?

— Не се прави на глупачка.

— Не се правя на глупачка.

— Значи наистина си глупава.

— Не разбирам. Какво ще продаваш?

— Задника си.

— Моля?

— Ще проституирам здраво.

— Ще проституираш?

— Исусе! — възкликна Лиз. — Слушай, малката, имаш ли представа колко пари изкарва една високо платена проститутка във Вегас? Доходът е шестцифрена сума.

Ейми недоверчиво се втренчи в приятелката си.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че ще отидеш във Вегас, за да станеш курва?

— Не се опитвам да те накарам да вярваш в нищо — отвърна Лиз. — Просто ти съобщавам фактите, малката. Освен това, няма да бъде обикновена курва. Курва е дума за низшата класа. Курвите са евтини. Аз ще бъда придружителка, интимна компаньонка, която всяка вечер ще бъде изпращана при нов господин. Интимните компаньонки са доста скъпи, както знаеш. А аз ще бъда по-скъпа от повечето от тях.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Имам превъзходна външност, приятно лице, дълги крака, очарователно малко задниче, тънка талия и това. — Тя се изпъчи и едрите и стегнати гърди се очертаха под тънката фланелка. — Ако свикна да не харча всичко, което печеля, и направя доходоносни вложения, ще съм натрупала поне милион, когато стана на двайсет и пет.

— Няма да го направиш.

— Напротив!

— Будалкаш ме.

— Нищо подобно. Слушай, аз съм нимфоманка. Зная го. Ти също го знаеш. Всъщност всички го знаят. Не мога да държа ръцете си далече от момчетата и обичам разнообразието. И след като ще се чукам всеки ден, мога поне да получавам пари за това.

Ейми изпитателно се взря в приятелката си. Лиз спокойно срещна погледа й.

— Господи, ти говориш съвсем сериозно — обади се най-сетне Ейми.

— Че защо не?

— Лиз, животът на проститутките не е толкова приятен. Не е просто забавление и игри. Това е самотен, мрачен живот.

— Кой твърди това?

— Ами… всички.

— Всички са пълни идиоти.

— Ако заминеш и се захванеш с нещо такова… Лиз, това ще бъде… такава трагедия. Точно така! Все едно да захвърлиш целия си живот на боклука, да съсипеш бъдещето си…

— Говориш също като майка си — подигравателно подхвърли Лиз.

— Не е вярно.

— Напротив говориш също като нея.

— Така ли? — намръщи се Ейми.

— Самодоволно, поучително.

— Просто се тревожа за теб.

— Зная какво правя — рече Лиз. — Слушай, когато си високо платена компаньонка, постоянно ходиш по приеми. Какво самотно и мрачно има в това? Направо си е точно забавление и игри. Особено във Вегас, където никога не скучаеш.

Ейми беше зашеметена. Никога не си беше представяла, че един ден ще има приятелка, която ще е проститутка. Известно време двете мълчаха, отпиваха от кока-колите и слушаха грамофона автомат, откъдето музиката кънтеше и тътнеше със силата на пневматичен чук.

Когато автоматът спря, Лиз попита:

— Знаеш ли какво би било страхотно?

— Какво?

— Да дойдеш с мен във Вегас.

— Аз?!

— Разбира се. Защо не?

— Господи… — промълви Ейми, напълно шокирана.

— Слушай, зная, че съм съблазнително малко парче. Но не съм ни най-малко по-сексапилна от теб. Ти притежаваш всичко каквото ти трябва, за да пожънеш страхотен успех във Вегас.

Ейми смутено се засмя.

— Наистина можеш! — настоя Лиз.

— Не и аз.

— Ще се подредят на опашка, за да те чукат. Слушай малката, това е единственият град, където можеш да събереш повече публика от Либерачи и Франк Синатра взети заедно.

— О, Лиз, не бих могла да направя това! За нищо на света.

— Направи го с Джери.

— Не за пари.

— Което беше глупаво.

— Както и да е, беше по-различно. Джери беше постоянният ми приятел.

— Какво толкова хубаво виждаш в постоянството? — попита Лиз. — Нима това имаше някакво значение за Джери. Заряза те на секундата, щом разбра, че си бременна. Не прояви нито деликатност, нито състрадание, нито лоялност, нито каквото и да било друго, което се очаква от приятел, и то постоянен. Гарантирам ти, че нито един от мъжете, които ще придружаваш във Вегас, няма да се държи с теб така унизително.

— С моя късмет, първият ми клиент сигурно ще се окаже маниакален убиец с касапски нож — рече Ейми.

— Не, не, не! Клиентите ти ще бъдат одобрявани от шефовете на хотела и на казиното. Ще ти изпращат само разни прахосници, хора на живота — богати лекари, адвокати, известни актьори, бизнесмени милионери… Ще получаваш само най-страхотните мъже.

— Може да ти се стори странно, но дори милионер може да се окаже маниакален убиец — настоя Ейми. — Рядко се случва. Но ти гарантирам, че не е невъзможно.

— Тогава ще носиш нож в чантата си — рече Лиз. — Ако започне да се държи гадно, първа ще го нападнеш.

— Имаш отговор за всичко, както виждам.

— Аз съм обикновено момиче от малкия стар Ройъл Сити, Охайо, но не съм глупачка.

— Все пак не смятам, че ще дойда с теб във Вегас в края на годината — отбеляза Ейми. — Ще мине много, много време, преди да съм готова да отида на истинска, спокойна любовна среща без секс. За известно време съм се отказала от мъжете.

— Глупости!

— Вярно е.

— Това лято наистина беше доста загазила. Но всичко ще мине и ще забравиш.

— Не, говоря сериозно.

— Нали миналата седмица ходи при лекаря, който ти препоръчах.

— Е, и какво от това?

— Получи рецепта за хапчета. Щеше ли да вземеш рецептата за хапчетата, ако наистина възнамеряваше да не погледнеш мъж?

— Ти ме предума да го направя.

— За твое добро.

— Иска ми се да не бях отишла при този лекар. Няма да имам нужда от хапчета или от каквото и да било, докато не завърша колежа. Ще седя със стиснати колене и ще бъда порядъчна.

— Как ли пък не! — подметна ехидно Лиз. — След две седмици, ще си просната по гръб, прикована от някое момче. Най-много след две седмици. Сигурна съм! Познавам те много добре и отзад, и отпред, от горе до долу, отвътре и отвън. Знаеш ли защо си ми толкова ясна? Защото си точно като мен. Ние сме съвсем еднакви. О, не външно, естествено. Но дълбоко в сърцето си, ти си също като мен, миличка. Ето защо ще се чувстваме прекрасно във Вегас. Ще бъде страхотно забавление.

Ричи Атърбъри влезе в заведението и приближи до масата им. Беше високо слабо момче, не особено красиво, но симпатично. Имаше гъста тъмна коса и носеше очила с рогови рамки.

— Здрасти, Лиз. Здрасти, Ейми.

— Здравей, Ричи — отвърна Ейми. — Имаш много хубава риза.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Много ми харесва.

— Благодаря — смутено каза Ричи и втренчи в Лиз големите си, изпълнени с преданост и любов очи. — Готова ли си да тръгваме към киното?

— Не мога да чакам нито минута — отвърна Лиз, изправи се и подхвърли на Ейми. — Отиваме в автокиното. Много подходящо място. — Тя се ухили похотливо. — Защото Ричи знае точно как да паркира навътре.

Ричи се изчерви, а Лиз се разсмя и добави:

— Единственият начин, по който бих могла да видя този филм, е ако поставят множество огледала, които да отразяват екрана върху тавана на колата.

— Лиз, ти си ужасна — рече Ейми.

— Мислиш ли, че съм ужасна? — обърна се приятелката й към Ричи.

— Мисля, че си страхотна! — отвърна влюбено Ричи и се осмели да я прегърне през кръста. Все още изглеждаше стеснителен и плах, макара Лиз добре да го бе запознала със секса и наркотиците.

— Виждаш ли? — обърна се момичето към Ейми. — Той смята, че съм страхотна, а е геният на класа, така че какво знаеш ти?

Ейми неволно се усмихна.

— Слушай — добави Лиз, — когато си готова отново да започнеш да живееш, когато ти омръзне да се правиш на сестра Праведност, обади ми се. Ще ти намеря някой. Ще излезем четиримата заедно.

Ейми проследи с поглед как Лиз и Ричи излизат и се качват в жълтата тойота. Лиз се настани зад волана. Потегли рязко с изсвирване на гумите и накара всички в „Свърталището“ да извърнат глави към прозореца.

След като напусна „Свърталището“ в седем и двайсет, Ейми не се прибра веднага вкъщи. Разхожда се безцелно повече от час, без да поглежда витрините, покрай които минаваше, без да забелязва къщите, без да се наслаждава на безоблачната, пролетна вечер. Просто вървеше и мислеше за бъдещето.

В осем часа, когато се прибра вкъщи, баща й беше в работилницата си. Майка и седеше на кухненската маса, прелистваше някакво списание, слушаше радио и се наливаше с водка и портокалов сок.

— Ако не си вечеряла, докато си била на работа — подхвърли майка й, — има студена пържола в хладилника.

— Благодаря — отвърна Ейми, — но не съм гладна. Ядох много на обяд.

— Както искаш — рече майка й и увеличи звука на радиото.

Ейми изтълкува това като приключване на разговора и се качи на горния етаж.

Прекара около час с Джоуи, поиграха руми, любимата му игра на карти. Момчето много се беше променило. Не беше предишният жизнерадостен Джоуи, откакто майка им го накара да изхвърли фигурките на чудовища и плакатите. Ейми, всячески се мъчеше да го разсмее и той наистина се смееше, но доброто му настроение й се струваше само привидно. Беше вътрешно напрегнат, а Ейми не обичаше да го вижда такъв, но не можеше да измисли начин да го разведри.

Когато по-късно се прибра в стаята си, Ейми застана гола пред стенното огледало. Огледа критично тялото си, опитвайки се да прецени дали наистина може да се мери с Лиз. Краката й бяха дълги и стройни, бедрата — стегнати. Хълбоците й бяха закръглени. Коремът не беше плосък, а леко вдлъбнат. Гърдите й не бяха едри като на Лиз, но съвсем не бяха малки, освен това бяха доста добре оформени, стегнати, с големи тъмни ареоли около зърната.

Тялото й бе създадено за секс, за привличане и задоволяване на мъжете. Тяло на куртизанка? Тяло на интимна компаньонка, както се изразяваше Лиз? Крака, бедра, хълбоци и гърди на курва? За това ли беше родена? За да се продава? Дали бъдещето й на проститутка е неизбежно? Беше ли й предопределено да прекара хиляди потни и лепкави нощи, мъкнейки се с напълно непознати по хотелски стаи?

Лиз казваше, че съзира поквара в очите на Ейми. Майка й твърдеше същото. За майка и тази поквареност беше чудовищно зло, което трябваше да бъде потиснато на всяка цена; но за Лиз това не бе нищо страшно, трябваше да му се отдадеш с готовност. Сигурно не съществуваха други двама души, толкова различни като майка й и Лиз, които да са напълно единодушни за онова, което виждат в очите на Ейми.

Момичето се втренчи в отражението си в огледалото, надничайки през прозорците на душата си. Но макар да гледаше много внимателно, не можа да види нищо друго, освен безличната ретина на две иначе доста хубави очи; не можа да съзре нито покварата на Ада, нито праведността на Рая.

Беше самотна, неудовлетворена и ужасно, ужасно объркана. Искаше, но не можеше да разбере сама себе си. Повече от всичко искаше да открие подходящата роля, за която бе родена, така че за първи път в живота си да не се чувства тревожна и не на място.

Ако надеждата й да отиде в колеж и мечтата й да стане художничка, бяха нереалистични, не искаше да прекара години наред в борба за нещо, което не й е писано да стане. И без това вече достатъчно борби бе водила през живота си.

Тя докосна гърдите си и зърната се втвърдиха мигновено, напрегнаха се, щръкнаха като върховете на мънички пръстчета. Да, това беше лошо нещо, греховно, също както казваше майка й, и все пак усещането беше толкова хубаво, толкова приятно…

Ако беше сигурна, че Господ ще я чуе, щеше да падне на колене и да Го помоли да й прати знамение, неоспорим свят знак, който да определи веднъж завинаги дали е добър, или лош човек. Но не смяташе, че Господ ще я чуе, след като бе постъпила така с бебето.

Мама твърдеше, че е лоша, че някаква тъмна сила се спотайва в нея, готова да се развихри, щом още малко отпусне юздите, с които би трябвало да я удържа. Или вече ги бе отпуснала? Мама казваше, че в нея е заложено злото. А всяка майка би трябвало със сигурност да знае какво е заложено у собствената й дъщеря.

Нали така?

Нали?

Преди да си легне, Джоуи отново преброи парите в касичката си. През изминалия месец бе добавил два долара и деветдесет и пет цента и сега имаше точно трийсет и два долара.

Запита се дали трябва да подкупи някого на панаира, за да му позволи да избяга заедно тях, когато напуснат града. Реши, че трябва да му останат поне двайсет долара, за да се изхранва, преди да започне да печели пари като панаирджия. Да чисти на слоновете и изобщо да върши всичко, с което би могло да се справи едно десетгодишно момче. Значи оставаха дванайсет долара, които можеше да даде като подкуп.

Дали щяха да стигнат?

Реши да помоли баща си да му даде два долара, за да отиде на кино в неделя. Но нямаше да изхарчи парите за кино. Щеше да отиде у Томи Кълп и да поиграе с него, а после да излъже, че е гледал филмите, ако баща му го попита, и да добави двата долара към фонда за бягството.

Той върна касичката на бюрото.

Когато каза молитвите си, преди да си легне, Джоуи помоли Господ да не позволява на мама да се „накисва“ и да идва отново в стаята му.

На следващия ден, в неделя, Ейми се обади на Лиз.

— Ало? — Лиз вдигна слушалката на секундата.

— Обажда се сестра Праведност.

— О, здрасти, сестро!

— Реших да напусна манастира.

— Алилуя!

— Тук в манастира е студено и мрачно.

— А и доста отегчително — добави Лиз.

— Нима си ми намерила нещо, което няма да бъде отегчително?

— Какво ще кажеш за Бъз Клемит?

— Не го познавам — отвърна Ейми.

— На осемнайсет е, скоро ще навърши деветнайсет, струва ми се…

— О, по-възрастен мъж!

— … но напусна училище в единайсети клас. Работи в бензиностанцията на ъгъла на главната улица и Бродуей.

— Наистина умееш да ги подбираш — саркастично подхвърли Ейми.

— На думи може да не ти се струва привлекателен, но почакай да го видиш. Страхотно парче!

— Парче от какво?

— От мускули!

— Може ли да говори?

— Доста добре.

— Може ли сам да си връзва връзките на обувките?

— Не съм сигурна — отвърна Лиз. — Но обикновено носи мокасини, тъй че няма причини за безпокойство.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Имай ми доверие. Ще се влюбиш в него. За коя вечер да се уговорим.

— Няма значение. Както знаеш, работя до пет часа.

— Утре вечер?

— Чудесно.

— Ще излезем четиримата. Аз с Ричи. Ти с Бъз.

— Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш да дойдете у нас? Ще послушаме музика, ще изгледаме някой филм на видеото, ще изпушим по някоя и друга цигара с трева. Донесли са ми една, която те разтапя доста бързо.

— Ами родителите ти? — попита Ейми.

— Днес заминават на двуседмична почивка. В Ню Орлиънс. Къщата е изцяло на мое разположение.

— Имат ти доверие да те оставят сама цели две седмици?

— Имат ми доверие, че няма да изгоря всичко до основи. Друго не ги интересува. Слушай, малката, радвам се, че най-после дойде на себе си. Бях започнала да се боя, че лятото ще бъде доста отегчително и скучно. Но сега със сигурност ще се позабавляваме добре, щом ти се връщаш във вихъра на живота.

— Не съм сигурна, че искам да се върна във вихъра на живота, или поне не напълно, ако разбираш какво имам предвид. Искам да се позабавлявам. Искам да излизам на срещи. Но не мисля, че ще се чукам повече. Не и преди да съм завършила колежа.

— Разбира се, разбира се — рече Лиз.

— Говоря сериозно.

— Спазвай си своето темпо, миличка. Както и да е, сигурна съм, че добре ще се позабавляваме, докато моите старци са далеч от града.

— А и панаирът пристига следващата седмица — подхвърли Ейми.

— Ей, наистина! Много обичам да пуша хубава трева и после да се возя на стремглаво препускащите влакчета.

— Предполагах, че е така.

— А някога минавала ли си дрогирана през Къщата на ужасите, където всички онези фалшиви чудовища сякаш скачат отгоре ти?

— Никога — отвърна Ейми.

— Много е забавно.

— С нетърпение ще чакам да опитам.

Десета глава

Джанет Мидълмайер беше инженер по безопасността в окръга. Работата й се състоеше в това да проверява дали всички обществени сгради — съдилищата, противопожарните станции, библиотеките, училищата, сградите на местната управа, включително и помещенията на шерифа, стадионите и тъй нататък — по всяко време на денонощието са в добро състояние, осветени и обезопасени както за посетителите, така и за работещите в тях. Тя отговаряше за проверката на тези сгради, за строителни дефекти, а също за състоянието и пригодността на всички машини, апарати и прибори и за основното офис– и друго оборудване. Джанет беше млада, само преди няколко години бе завършила колеж, работеше едва от две години и все още бе тъй отдадена на работата, както в деня на постъпването си; задълженията й се струваха едва ли не свещени и думите „обществено доверие“ все още имаха значение за нея, макар да бяха напълно лишени от смисъл за повечето от хората, с които работеше в окръга и щатската администрация. Все още не работила достатъчно дълго като държавен служител, тя не бе заразена от проказата на корупцията, проникнала във всички обществени институции. Джанет държеше на работата си и съвестно изпълняваше задълженията си.

В понеделник, 23 юни, когато панаирът пристигна в Роквил, Мериленд, Джанет Мидълмайер се представи в кабинета-фургон на господин Фредерик Фредериксън, среброкосият собственик и директор на Големия Американски Пътуващ Панаир. С привичната си откровеност и решителност Джанет изрази намеренията си да мине от единия край на поляната до другия, докато се увери, че всички люлки, влакчета и останалите по-големи атракциони са напълно безопасни за посетителите. Нямаше да се съгласи панаирът да бъде открит, ако сметнеше, че представлява заплаха за здравето и благополучието на гражданите в нейния окръг.

Джанет надцени пълномощията си, дори ги превиши. Не беше напълно сигурна, че панаирното оборудване е под нейна юрисдикция, макар да бе разположено върху земя, собственост на окръга. Законът бе доста неясен по този въпрос, но тя го тълкуваше именно така. Досега никой от окръжната управа или службата за обществена безопасност не бе правил проверка на панаир, но Джанет чувстваше, че не може да избяга от отговорност. Млада жена бе загинала само преди няколко седмици, когато една от панаирните въртележки във Вирджиния се бе сгромолясала на земята; и макар трагичната злополука да не беше на територията на Големия Американски Пътуващ Панаир, Джанет бе твърдо решена да го подложи на прецизен микроскопски оглед, преди вратите да бъдат отворени за посетители.

Когато заяви намеренията си пред господин Фредериксън, Джанет се боеше да не би мъжът да си помисли, че се опитва да му изкопчи пари и нямаше никаква представа как да постъпи, ако той й предложи подкуп. Знаеше, че панаирджиите имат човек, чиято длъжност е да обработва и подкупва държавните служители; наричаха го „кърпач“, защото отиваше в града преди панаира и „закърпваше“ нещата с полицията и някои други лица на ключови длъжности, подплатявайки джобовете им с тлъсти пачки и куп безплатни билети за приятелите и семействата им. Ако кърпачът не си свършваше работата, полицията обикновено правеше внезапна проверка и затваряше всички игрални зали и атракциони, дори панаирът да беше съвсем почтен и да не мамеше посетителите; ядосани за това, че не им е платено, полицаите можеха да затворят дори най-невинното танцувално шоу и съвсем законно да обявят, че возенето на влакчетата е опасно и по този начин бързо да поставят панаира на колене. Джанет не искаше хората от Големия Американски Пътуващ Панаир да сметнат, че тя е дошла да иска пари.

За щастие, господин Фредериксън беше образован, благовъзпитан и любезен мъж, съвсем не такъв, какъвто бе очаквала. Той искрено й засвидетелства уважението и възхищението си. Не й бе предложен подкуп. Господин Фредериксън я увери, че неговите хора са загрижени също като нея за здравето и безопасността на клиентите, като й даде разрешение да провери основно всяко ъгълче на панаира. Транспортният директор Макс Фрийд й даде значка, обявяваща я за високопоставено длъжностно лице, та всички панаирджии да й съдействат.

През по-голямата част от сутринта и следобеда, нахлупила предпазна каска, въоръжена с голям електрически фенер и бележник, Джанет кръстосваше поляната, наблюдавайки как панаирът възкръсва като феникс от пепелта; проверяваше болтове, нитове и пружинни съединения; когато се налагаше, пропълзяваше в тесни и тъмни пространства. В крайна сметка — не забеляза нищо нередно. Фредерик Фредериксън й бе казал истината; Големият Американски Пътуващ Панаир добросъвестно, нещо повече — педантично и придирчиво издигаше люлките, влакчетата, павилионите и атракционите.

В три и петнайсет Джанет спря пред Къщата на ужасите, която изглеждаше готова да приеме посетителите цял час и петнайсет минути преди обявеното време за откриването. Районът около атракциона пустееше, наоколо цареше пълна тишина. Джанет бе очаквала някой да я разведе из Къщата на ужасите, но не можа да намери човек, който работеше тук и за момент си помисли да пропусне постройката. Никъде не беше открила сериозна заплаха за безопасността на посетителите и беше малко вероятно да се натъкне на опасни нарушения при сглобяване на конструкцията точно тук. Вероятно само щеше да си загуби времето. Ала въпреки това…

Джанет имаше силно развито чувство за дълг.

Тя прекоси рампата, откъдето се качваха посетителите, мина покрай будката за билети и се спусна в дълбокия тунел, където се движеха вагончетата във формата на гондоли. От входната врата тунелът водеше към големи шперплатови врати, които бяха боядисани така, че да напомнят масивни, обковани с желязо дървени врати на зловещ замък. Когато пътешествието започнеше, вратите щяха да се отворят с трясък, за да пропуснат пристигащото вагонче и сетне да се затръшнат зад него. Когато Джанет приближи към тях, едната беше открехната. Младата жена надникна вътре.

Вътрешността на Къщата на ужасите не беше затъмнена, както по време на пътешествието. Над тунела, който след петнайсетина метра правеше завой, по цялото му протежение светеха лампи; когато Къщата започнеше работа, всички осветителни тела щяха да бъдат загасени. И въпреки веригата от меко светещи крушки, Къщата на ужасите й се стори доста мрачна.

Джанет понечи да престъпи прага, но първо извика:

— Хе-е-й!

Никой не отговори.

— Има ли някой тук? — извика повторно тя.

Тишина.

Младата жена включи електрическия си фенер, поколеба се само за миг и влезе.

Къщата на ужасите миришеше на влага и машинно масло.

Джанет коленичи и огледа болтовете, с които бяха сглобени релсите. Бяха здраво затегнати.

Изправи се и продължи към вътрешността на съоръжението.

От двете страни на релсите, малко над тях в скрити ниши бяха монтирани механични кукли в естествен ръст; грозен озъбен пират със сабя в ръка; върколак, чийто хищни нокти бяха покрити със сребриста боя, която в тъмнината щеше да им придаде вид на бляскави остриета, по муцуната и огромните му кучешки зъби имаше засъхнала изкуствена кръв, която изглеждаше като истинска; ухилен, облян в кръв психопат-убиец с брадва се бе навел над страховито обезобразения труп на една от жертвите си; и много други, кои от кои по-страховити. На светлината Джанет ясно виждаше, че всички те са само добре изработени манекени и въпреки това се чувстваше неспокойна около тях. Макар на нито една от куклите да не бе пуснат механизмът за раздвижване, както щеше да бъде, когато Къщата на ужасите отвореше врати, всички изглеждаха така, сякаш се готвеха всеки миг да се нахвърлят върху Джанет. Но неприязънта й към подобни страховити изобретения не й попречи да огледа прикрепващите болтове, за да се увери, че няма да се прекатурят върху преминаващите вагони и да наранят някой от посетителите.

Докато вървеше по тунела и оглеждаше чудовищата, Джанет се зачуди защо хората наричат Къщата на ужасите забавление.

Младата жена зави в края на първия пасаж, навлезе още по-навътре в постройката, зави зад следващия ъгъл, после зад трети, смаяна от изобилието на изобретения, с които бе оборудвано това място. Къщата бе голяма, просторна като склад и бе претъпкана с наистина страховити предмети и приспособления. Подобни забавления не бяха по нейния вкус, но трябваше да признае майсторството на изработката и изобретателността на създателя им.

Намираше се в центъра на огромната конструкция, застанала на релсите, вдигнала поглед към паяка с човешки ръст, който висеше над главата й, когато някой сложи ръка на рамото й. Джанет се стресна, подскочи и се отдръпна от неочаквания допир. Извърна се и щеше да изпищи, ако гърлото й не се бе свило.

На релсите зад нея стоеше мъж. Беше невероятно висок, почти два метра, с широки рамене и гърди, облечен в костюм на Франкенщайн: черен костюм, черно поло, ръкавици с формата на чудовищни зелени ръце и гумена маска, която покриваше цялата му глава.

— Изплашена? — попита мъжът. Гласът му бе невероятно плътен и дрезгав.

Джанет преглътна мъчително, най-сетне си пое дъх и промълви:

— Господи, да! Изплашихте ме до смърт.

— Моя работа.

— Какво?

— Плаша посетителите. Моя работа.

— О, вие работите в Къщата на ужасите…

— Моя работа.

Джанет реши, че сигурно по-бавно схваща. Простите му неуверени изявления напомняха говора на бавноразвиващо се дете. Опитвайки да се държи приятелски и да запази неговото благоразположение, тя рече:

— Казвам се Джанет. А ти?

— А?

— Как се казваш?

— Гънтър.

— Хубаво име.

— Не харесва.

— Не харесваш името си?

— Не.

— Как би искал да се казваш?

— Виктор.

— Това име също е хубаво.

— Виктор негов любимец.

— На кого?

— Негов.

Джанет осъзна, че се е озовала в доста неприятно положение — на това странно, лошо осветено място, на разстояние, от което бе невъзможно да бъде чута от друго човешко същество, склонно да й се притече на помощ, сама с мъж със забавено умствено развитие, достатъчно едър и силен, за да я счупи на две, както би разчупил самун хляб.

Той пристъпи към нея.

Джанет се отдръпна.

Мъжът закова на място.

Тя също спря, разтреперена, осъзнала, че не може да го надбяга. Краката му бяха по-дълги от нейните и вероятно бе по-добре запознат от нея с терена.

Зад маската непознатият издаде странен звук; като куче, надушило миризма.

— Аз държавен служител — бавно произнесе тя, надявайки се да я разбере. — Високопоставено длъжностно лице.

Гънтър не каза нищо.

— Много високопоставено — нервно повтори Джанет и потупа значката, която й бе дал Макс Фрийд. — Господин Фредериксън ми каза, че мога да огледам целия панаир. Знаеш ли кой е той? Познаваш ли господин Фредериксън?

Гънтър не отговори. Той просто стоеше пред нея, огромен като камион, гледаше я, лицето му бе скрито зад маската, ръцете му отпуснато висяха покрай тялото.

— Господин Фредериксън е собственикът на панаира — търпеливо обясни Джанет. — Трябва да го познаваш. Сигурно ти е шеф. Той ми каза, че мога да огледам, където си поискам.

— Мирише жена — рече най-сетне Гънтър.

— Какво?

— Мирише жена. Мирише добре. Хубавица.

— О, не — промълви Джанет и усети как я обля студена пот.

— Иска хубавица.

— Не, не — рече тя. — Не, Гънтър. Това няма да е редно. Ще бъде лошо за теб. Само ще си докараш неприятности.

Той отново започна да души. Маската явно му пречеше да долови добре миризмата. Мъжът посегна и свали чудовищната маска на Франкенщайн, разкривайки своето собствено лице.

Когато Джанет видя какво е било скрито зад маската, тя се запрепъва заднишком по релсите и изпищя.

Едва ли бе възможно някой да я е чул, когато Гънтър скочи към нея и заглуши вика с един-единствен удар на огромната си ръка.

Джанет падна.

Той се стовари върху нея.

Петнайсет минути преди панаирът да отвори врати, Конрад направи последна проверовъчна обиколка на Къщата на ужасите. Премина по протежение на релсите, за да се увери, че няма препятствия по тях, няма забравени инструменти или неправилно поставени траверси, които биха могли да станат причина за дерайлиране на някое от вагончетата.

В Залата на Гигантските паяци откри мъртвата жена. Беше на релсите под един от огромните фалшиви тарантули. Беше просната върху окървавените си дрехи — гола, с множество синини и порезни рани. Главата й беше откъсната; лежеше с лицето нагоре на няколко метра от тялото.

Отначало Конрад си помисли, че Гънтър е убил жена от панаира. Това без съмнение щеше да е най-лошото нещо, което можеше да се случи. Труповете на външните хора можеха да се изхвърлят на места, където да отвлекат вниманието на полицията от всеки, свързан с Големия Американски Пътуващ Панаир. Но ако някоя жена от панаира бъдеше намерена изнасилена и обезобразена, полицаите щяха да се съберат тук и Гънтър неизбежно щеше да привлече вниманието им. Панаирджиите бяха приели момчето, както приемаха всички уроди, защото нямаха и най-малка представа за неконтролируемата му нужда да изнасилва, убива и вкусва кръв. По-рано той не бе склонен към насилие. Панаирджиите знаеха, че е по-различен, но бяха в пълно неведение колко опасно по-различен е станал през изминалите три години, през които със закъснение бе достигнал сексуална зрелост. Никой не му обръщаше голямо внимание; той беше като сянка в тяхната среда, едва забележимо присъствие. Но ако бе убита жена от панаира, някой щеше да се вгледа в Гънтър по-отблизо и истината щеше да излезе наяве.

След първоначално обзелата го паника Конрад осъзна, че мъртвата жена не е от панаира. Никога досега не бе виждал лицето й. Все още съществуваше шанс да спаси Гънтър и себе си.

Давайки си сметка, че няма много време да прикрие доказателствата, Конрад заобиколи кървавите останки и забърза към дъното на Залата на Гигантските паяци. Точно преди да стигне следващия завой на релсите, той се изкатери от тунела върху живата картина от две фигури: човек и гигантски паяк, вкопчени в смъртоносна схватка, неподвижни в момента, когато нямаше посетители, които да станат свидетели на борбата им. Мъжът и тарантулата бяха монтирани пред купчина камъни, изработени от папиемаше. Конрад заобиколи изкуствените камъни и коленичи.

Светлината на работните лампи над релсите не проникваше дотук. Той протегна ръка в мрака пред себе си и докосна грубия дъсчен под. След няколко секунди напипа железния пръстен, който търсеше. Дръпна го и повдигна капака на един от шестте отвора, разпръснати из Къщата на ужасите за улесняване на поддръжката.

Плъзна се по корем, с краката надолу през отвора, търсейки с крака пречките на стълбата, която водеше надолу. Намери ги и заслиза в непрогледната тъмнина. Точно когато главата му се оказа под равнището на пода на Къщата на ужасите, краката му докоснаха дъските на долното ниво и той скочи от стълбата.

Протегна се надясно в тъмнината, размаха ръка във въздуха, откри шнура на осветлението и го дръпна. Двайсетина крушки осветиха мазето, но помещението си остана мрачно. Конрад се намираше в стая с нисък таван, пълна с машини, зъбни колела, кабели, ремъци, скрипци, верижни механизми с необичайна конструкция — механичните вътрешни органи на Къщата на ужасите.

Конрад се отдалечи от стълбата, промуши се между две машини и излезе в тесен проход между дълги висящи кабели, опънати по множество метални колела. Мъжът забърза към северозападния ъгъл на помещението, където имаше работна пейка, сандък за инструменти, метални полици, отрупани с резервни части, куп брезентови платнища и няколко работни гащеризона.

Конрад бързо съблече сакото си, събу панталоните и нахлузи гащеризон. Не желаеше да дава обяснения на Призрака за изцапаните с кървави петна дрехи.

Взе едно от брезентовите платнища и изтича обратно към стълбата. Озовал се отново в Къщата на ужасите, той се върна при мъртвата жена върху релсите.

Погледна часовника си. Днес началото бе обявено за четири и половина. Часовникът му показваше точно толкова. В този момент входните врати се отваряха и потокът от посетители се изсипваше вътре. След десетина минути първите щяха да си купуват билети за Къщата на ужасите.

Призрака нямаше да включи захранването, преди да е получил окончателния доклад за състоянието на релсите. Сигурно вече се чудеше защо Конрад се бави толкова. След две-три минути щеше да дойде да провери.

Конрад разстла платнището в тунела. Вдигна все още топлото тяло и го положи в средата на брезента. Сграбчи дългата разпиляна коса и вдигна откъснатата глава на жената — устата беше отворена, очите — изцъклени. Остави и нея върху платнището. Прибави разкъсаните окървавени дрехи, електрическия фенер, малкото бележниче и каската. Защо ли бе носила каска? Какво бе правила в Къщата на ужасите? Потърси чантата й. Всяка жена носеше чанта; ала не можа да намери. Най-сетне, задъхан от умора, Конрад събра краищата на платнището, вдигна го и го помъкна към мястото, където човекът и паякът бяха временно застинали в смъртоносна схватка.

Тъкмо се качи на платформата, след като бе вдигнал върху нея брезентовото платнище, когато чу някой да го вика по име:

— Конрад?

С прималяло сърце погледна назад по протежение на релсите, долу в тъмния тунел.

Беше Призрака. Албиносът стоеше на около петнайсетина метра в края на правия участък, точно на входа на Залата на Гигантските паяци. Беше само блед силует; Конрад не можеше да види лицето на албиноса.

След като аз не го виждам ясно, значи и той не може да ме види по-добре, с облекчение си помисли Конрад. Не може да види платнището, а дори да можеше, няма как да разбере какво има в него.

— Конрад?

— Да. Тук съм.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, не. Всичко е наред.

— Вратите са отворени. Посетителите ще ни залеят след няколко минути.

Конрад приклекна до платнището, като се опита да го скрие с тяло от погледа на Призрака.

— Имаше някакви боклуци върху релсите. Но сега всичко е наред. Погрижих се да разчистя.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Призрака и тръгна към него.

— Не! Не, не. Прибрах всичко. По-добре върви да включиш захранването и започни да продаваш билети. Готови сме за работа.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! — сопна се Конрад. — Хайде, размърдай се. Ще изляза след няколко минути.

Призрака се поколеба само за миг, сетне се обърна и пое обратно по пътя, по който бе дошъл.

Щом албиносът се изгуби от погледа му, Конрад завлече брезентовото платнище зад камъните от папиемаше. Срещна известни затруднения, докато прокара страховития си товар през отвора. Надвеси се, сниши го колкото можа и го пусна. Вързопът падна в подножието на стълбата. Платнището се разтвори и смъртно бледата откъсната глава го погледна с изцъклените си очи; устата бе застинала в безмълвен писък.

Конрад отново слезе по стълбата и затвори капака след себе си. Наведе се, събра краищата на платнището и завлече трупа при пейката в северозападния ъгъл на мазето.

Над главата му постройката внезапно се изпълни със звуците на зловещата музика, щом Призрака включи захранването.

С гримаса на отвращение Конрад прегледа окървавените дрехи на жената една по една. Провери джобовете на джинсите й, на сакото, на блузата, търсейки някакъв документ за самоличност.

Намери веднага ключовете от колата й. Към халката бе прикрепено миниатюрна табелка с регистрационния номер, каквито продаваха някои организации на ветераните. Изписаният номер напълно съвпадаше с истинския.

Още преди да свърши с проверката на дрехите, той зърна значката с надпис „ГАПП: Високопоставено длъжностно лице“, закачена на блузата й. Това откритие го разтърси. Ако тя наистина бе високопоставено лице, инспектирало панаира, тайната на Гънтър скоро щеше да излезе наяве.

Конрад откри това, което търсеше в последния джоб, който преобърна. Беше ламинирана карта за самоличност, според която жената беше Джанет Лий Мидълмайер; работеше в окръжното управление за обществена безопасност; беше инженер по безопасността, каквото и да означаваше това и притежаваше изключителни правомощия на територията на щата Мериленд.

Държавен служител. Това беше неприятно. Но не чак толкова, колкото се бе опасявал. Поне не беше сестра или братовчедка на някой от панаирджиите. Нямаше приятели или роднини, които да работят на панаира, никой нямаше да я търси. Очевидно е изпълнявала служебните си задължения, проверявала е безопасността на съоръженията. Никой нямаше да разбере, че е изчезнала по време на инспекцията, защото никой вероятно не й бе обърнал специално внимание. Съществуваше добра възможност Конрад да премести тялото и да го подхвърли далече от панаира по такъв начин, че полицията да помисли, че жената е била убита, след като е напуснала работа.

Но не можеше да направи нищо повече преди мръкване; дори тогава щеше да бъде доста рисковано. А сега трябваше да излезе отпред на платформата, преди Призрака да започне да се чуди дали не му се е случило нещо и отново да дойде да го търси.

Конрад взе едно въже от близката полица и го промуши през халките по ръбовете на брезентовото платнище. После стегна въжето като шнур и направи нещо като огромна торба, в която останаха скрити мъртвата жена и вещите й. Замъкна торбата в ъгъла. Свали окървавения гащеризон и напъха и него в торбата. Ръцете му бяха изцапани с кръв и той ги изтри доколкото можа с няколко мръсни парцала, оставени върху работната пейка; набута и тях в торбата. Струпа останалите платнища върху изобличителните доказателства така, че да не се вижда нищо, освен куп смачкани брезентови платнища. Никой нямаше да се натъкне на мъртвата жена, поне не и през следващите няколко часа, през които щеше да остане тук.

Конрад облече отново сакото и панталона си и излезе от Къщата на ужасите през задния вход. Тъй като мазето не беше под земята, вратата го изведе право под топлите следобедни слънчеви лъчи зад постройката.

Мъжът влезе в най-близката тоалетна. Тъй като вратите бяха отворени само преди няколко минути, тук все още нямаше посетители. Конрад изтърка ръцете си под водната струя на чешмата, докато не станаха стерилно чисти като на хирург.

Върна се при Къщата на ужасите, заобиколи я и излезе отпред. Гигантското клоунско лице се смееше. Елтън, един от работниците на Конрад, продаваше билети. Призрака беше при входа. Гънтър, облечен като Франкенщайн, ентусиазирано ръмжеше към посетителите; той забеляза Конрад и за миг двамата се втренчиха един в друг. Макар разстоянието да бе твърде голямо, за да се погледнат в очите, помежду им се установи негласно разбирателство.

„Направих го отново.“

„Зная. Намерих я.“

„Сега какво?“

„Ще те предпазя и този път.“

Конрад остана на платформата пред Къщата на ужасите, докато над панаира се спусна нощта. Омайваше посетителите, примамвайки ги с красноречието си. Веднага щом се стъмни, той се оплака от главоболие и каза на Призрака, че се прибира в караваната си да полегне.

Вместо това отиде на големия паркинг, намираш се непосредствено до панаира, и потърси колата на Джанет Мидълмайер. Макар да разполагаше с миниатюрната табелка с регистрационния номер, налагаше се да провери твърде много коли. Намери доджа й едва след половин час.

Вкара го на територията на панаира през служебния вход с ясното съзнание, че дава основание на много хора да го запомнят, но нямаше какво друго да направи. Паркира в сянката зад Къщата на ужасите. Засега тясната пътека за персонала беше безлюдна. Конрад се надяваше никой да не мине оттук на път за тоалетните поне през следващите няколко минути.

Влезе бързо в Къщата на ужасите през задния вход и изнесе брезентовото платнище с трупа, докато посетителите още пищяха, уплашени от механичните чудовища в тъмния тунел горе. Той сложи ужасния си товар в багажника на доджа и подкара извън пределите на панаира.

Макар никога досега да не бе проявявал такава смелост и изобретателност, реши, че най-подходящото място, където може да остави трупа на жената, е собственият й дом. Ако полицаите все пак решат, че е била убита вкъщи, нямаше начин да свържат убийството й с панаира. Престъплението ще изглежда като поредния акт на насилие, с които полицията отдавна бе свикнала.

На около три километра от панаирната поляна, на паркинга на един супермаркет, Конрад претърси колата, опитвайки се да намери някакви указания за мястото, където е живяла Джанет Мидълмайер. Намери дамската й чанта под предната седалка, където я бе оставила, докато извършва инспекционната си обиколка на панаира. Прегледа съдържанието на чантата и откри адреса й, записан в шофьорската книжка.

С помощта на карта на района, която купи от бензиностанцията, Конрад успя да открие приятния жилищен комплекс, където бе живяла жертвата. Имаше множество дълги, двуетажни и триетажни сгради, постройки в колониален стил сред добре поддържана паркова растителност. Апартаментът на Джанет Мидълмайер се намираше на първия етаж. Отпред имаше празно място за паркиране на не повече от пет метра от задния вход.

В апартамента беше тъмно и Конрад се надяваше, че тя е живяла сама. Не бе намерил нищо, което да го наведе на мисълта, че е омъжена. Не носеше венчална халка; не бе намерил в чантата й нищо, адресирано до госпожа Мидълмайер. Разбира се, можеше да има съквартирантка или пък приятелят й да живееше при нея. Това щеше да създаде проблеми. Конрад беше готов да убие всеки, който се изпречеше на пътя му, докато се освобождаваше от трупа.

Той слезе от колата, оставяйки мъртвата жена в багажника и влезе в апартамента й. Бързата проверка на банята и единствената спалня беше достатъчна да го убеди, че Джанет Мидълмайер е живяла сама.

Той застана до прозореца в кухнята и проследи с поглед колата, навлязла в паркинга. Двама души слязоха и се отправиха към съседния вход на сградата. В същото време някакъв мъж излезе, качи се на фолксвагена си и замина. Когато всичко отново утихна, Конрад отиде при доджа, извади брезента от багажника и го внесе в апартамента, надявайки се, че никой не го наблюдава през прозорците на другите жилища.

Отнесе платнището в малката баня и го разтвори. Като се стараеше да не се изцапа, той вдигна брезента и изсипа съдържанието му във ваната. В гънките на платнището имаше доста кръв и Конрад я размаза по стените и пода на банята.

Изпита страховита гордост от хитро скроения план. Ако беше оставил мъртвата жена в спалнята й, полицейският патолог щеше да разбере веднага, че не е била убита там, тъй като нямаше да намери достатъчно кръв в подкрепа на тази теория. (По-голямата част от кръвта й бе изтекла в Къщата на ужасите, върху релсите и се бе пропила в дъските.) Но когато ченгетата я откриеха в банята, може би щяха да помислят, че липсващото количество кръв просто е изтекло през канала на ваната.

Конрад си спомни за закачената върху блузата й значка. Извади я от ваната и я пъхна в джоба на сакото си.

Взе също каската й, електрическия фенер и бележника, които бяха опръскани с кръв. Изми ги в умивалника, сетне ги отнесе в антрето и ги остави на шкафчето до закачалката. Нямаше представа дали жената ги е държала там, но и полицията нямаше да знае, а мястото изглеждаше подходящо.

Сгъна празното брезентово платнище.

В кухнята на ярката светлина от флуоресцентната лампа, той внимателно огледа ръцете си. Беше ги измил в банята, когато бе изчистил и вещите на убитата, но под ноктите му все още имаше засъхнала кръв. Той отиде до умивалника в кухнята и отново старателно изми ръцете си.

Откри чекмеджето, където жената държеше кърпите си за подсушаване на съдовете. Уви една около дясната си ръка и отнесе друга до кухненската врата. Отвори вратата, която имаше три малки декоративни прозорчета, и погледна към паркинга; под бледата светлина на уличните лампи не се чуваше нито звук, нито някакво движение. Той притисна сгънатата кърпа към външната страна на едно от малките прозорчета и удари отвътре с увитата си дясна ръка, опитвайки се да вдигне колкото е възможно по-малко шум. Стъклото се счупи с глух пукот и мъжът използва сгънатата кърпа, за да избута парченцата вътре върху кухненския под, така че да изглежда, сякаш убиецът е счупил прозорчето отвън, за да влезе с взлом. Конрад внимателно затвори вратата, изтръска кърпите, за да се увери, че нито едно парченце стъкло не е останало забито в плата, сгъна ги отново и ги върна в чекмеджето, където ги бе намерил.

Изведнъж осъзна, че нишки от кърпите вероятно са останали по парченцата счупено стъкло. Втренчи се в бляскавите частици. Нямаше време да ги огледа. Също така нямаше време да огледа под лупа и багажника на колата, за да провери за петна от кръв. А вероятно имаше и други пропуски. Просто трябваше да направи всичко, което бе по силите му и да се довери на закрилата на Сатаната, който направляваше всяко негово тъмно действие.

Мъжът остави ключовете от колата на Джанет Мидълмайер на кухненския плот и взе сгънатото платнище. На излизане от апартамента избърса бравите с носната си кърпичка. Нямаше досие в полицията; не разполагаха с образец от отпечатъците му, но въпреки това трябваше да бъде предпазлив.

Конрад с бързи крачки се отдалечи от жилищния квартал. Панаирът беше на четиринайсет километра на запад, но той не възнамеряваше да извърви цялото разстояние пеш. Смяташе да вземе такси, което да го откара обратно до панаира, но не искаше да рискува да го спре близо до апартамента на Мидълмайер; шофьорът щеше да запише маршрута и можеше да си спомни лицето на пътника. На около два километра от дома на жената Конрад изхвърли платнището в голям контейнер за боклук зад някакъв жилищен блок. След като извървя още около километър и половина, той стигна до голям хотел. Отби се в бара, изпи две двойни уискита, сетне взе такси до хиподрума, където бе разположен панаирът.

В таксито премисли отново всичко, което бе извършил, откакто бе намерил трупа върху релсите. Доколкото можеше да прецени, не бе направил сериозни грешки. Прикритието вероятно щеше да свърши работа. Гънтър щеше да остане на свобода — поне още известно време.

Конрад не можеше да позволи да му отнемат Гънтър. Той беше негов син, неговото изключително дете, негова кръв. Но най-вече Гънтър беше дар от Ада; той беше оръдието на отмъщението за Конрад. Когато най-сетне откриеше децата на Елън, той щеше да ги отвлече, да ги отведе на някое усамотено място, където писъците им нямаше да бъдат чути и да ги предаде на Гънтър. Щеше да го насърчи да си поиграе с тях на котка и мишка. Щеше да го накара да ги измъчва в продължение на няколко дни, да ги изнасилва отново и отново, без значение дали са момчета или момичета и тогава, едва тогава, да ги разкъса на парчета.

Седнал в мрака на задната седалка на таксито, Конрад загадъчно се усмихна. Рядко се усмихваше напоследък. Не се бе смял много, много отдавна. Не можеха да го развеселят нещата, които радваха другите хора; само смъртта, унищожението, жестокостта и проклятието — тъмните дела на Сатаната, когото той почиташе — можеха да извикат усмивка на устните му. От дванайсетгодишна възраст той бе неспособен да намери наслада и удовлетворение в невинните човешки удоволствия.

Не и след онази нощ.

Бъдни вечер.

Преди четиридесет години…

Семейство Стрейкър винаги украсяваха цялата къща за коледните празници. Елхата им винаги бе висока почти до тавана. Във всяка стая бяха окачени венци от вечнозелени клонки, нанизи ядки и свещи. Бяха подредели фигурки, изобразяващи Рождество Христово, висяха сребристи гирлянди, навсякъде се виждаха поздравителни картички, получени от приятели и какво ли още не, допринасящо за празничното настроение.

В годината, през която Конрад навърши дванайсет, майка му добави нова придобивка към огромната семейна колекция от коледни украшения. Стъклен газен фенер. Пламъкът се отразяваше и пречупваше от ъгловатите стени на лампата, така че се получаваха стотици пламъчета, вместо само един. Беше удивително.

Малкият Конрад бе очарован от фенера, но не му бе разрешено да го пипа, защото можел да се изгори. Той бе сигурен, че може напълно безопасно да борави с фенера, но не успя да убеди майка си. Затова, когато всички заспаха, той се промъкна на долния етаж, запали клечка кибрит, а сетне и фенера… и неволно го прекатури. Пламтящата газ се разля по пода на дневната. В първия миг Конрад реши, че може да угаси огъня, удряйки с възглавничката на канапето; само минута по-късно осъзна грешката си, но вече бе твърде късно.

Той единствен се измъкна невредим. Майка му загина в пожара. Трите му сестри също. Както и двамата му братя. Баща му не загина, но остана обезобразен за цял живот — гърдите му, лявата ръка, врата и лявата половина на лицето му.

Загубата на семейството причини на баща му душевни и емоционални травми точно толкова ужасни, колкото и физическите белези. Той не бе в състояние да повярва, че Господ, в когото тъй силно вярваше, е позволил подобна трагична злополука да се случи точно на Бъдни вечер. Отказваше да повярва, че е било случайно. Бе убеден, че у Конрад се е вселило злото и той умишлено е предизвикал пожара.

От този ден животът на Конрад се превърна в истински ад, който продължи, докато той не избяга от къщи след няколко години. Баща му постоянно му натякваше и го обвиняваше. Не му позволяваше да забрави стореното. Припомняше му го по стотици пъти на ден. Конрад се задушаваше от чувство за вина, омраза и ненавист към самия себе си.

Никога не успя да избяга от срама си. Той се връщаше всяка нощ в сънищата му, дори сега, когато вече бе на петдесет и две години. Кошмарите му бяха изпълнени с писъци и пламъци, сред които се мяркаше обезобразеното изкривено лице на баща му.

Когато Елън забременя, Конрад бе уверен, че най-сетне Господ му предоставяше възможност да се спаси от вечното проклятие. Като създадеше семейство и дареше децата си с прекрасен живот, изпълнен с обич и щастие, може би щеше да успее изкупи вината си за смъртта на майка си, сестрите и братята си. Месец след месец, докато Елън наедряваше, увереността на Конрад, че бебето ще бележи началото на спасението му, растеше.

Сетне се роди Виктор. Отначало, само за няколко часа, Конрад реши, че Господ стоварва поредното наказание върху него. Вместо да му даде възможност да изкупи греховете си, Господ изглежда заравяше лицето му в тях, показвайки му недвусмислено, че никога няма да познае благоденствието и душевния мир.

След като първоначалния горчив шок премина, Конрад започна да гледа на своя син-мутант в друга светлина. Виктор не бе дошъл от Рая. Беше пристигнал от Ада. Бебето не беше Божие наказание; беше благословия от Сатаната. Бог бе обърнал гръб на Конрад, но Сатаната му изпращаше бебето като приветствен дар.

Това можеше да изглежда като доста заплетено разсъждение за нормален човек, но за Конрад, който отчаяно търсеше избавление от вината и срама, обяснението бе напълно логично. След като вратите на Рая бяха завинаги затворени за него, той можеше с нетърпение да се насочи към вратите на Ада и да приеме съдбата си без разкаяние. Той копнееше да си намери място някъде, където и да е, дори в Ада! След като богът на светлината и красотата не му даваше опрощение, той щеше да го получи от бога на мрака и злото.

Конрад прочете множество книги за сатанинските религии и бързо откри, че Ада съвсем не е място, изпълнено с отровни серни изпарения и мъчения, както твърдяха християните. Според привържениците на Сатаната Ада беше място, където грешниците получаваха награда за греховете си; Ада беше във всяко отношение мястото на техните мечти. И най-хубавото от всичко, в Ада нямаше вина. В Ада нямаше срам.

Щом прие Сатаната за свой спасител, Конрад бе сигурен, че е взел правилно решение. Мъчителните огнени нощни кошмари не престанаха, ала във всекидневния живот Конрад намери спокойствие и мир, каквито не бе познавал от онази съдбоносна Бъдни вечер. За първи път откакто се помнеше, животът му придоби смисъл. Той бе на земята, за да върши дяволски дела и ако дяволът можеше да му предложи самоуважение, той бе готов да работи дълго и упорито за каузата на Антихриста.

Когато Елън уби Виктор, Конрад знаеше, че тя върши богоугодно дело и затова побесня. Едва не я уби. Но осъзна, че може да бъде хвърлен в затвора и екзекутиран като убиец, а това щеше да му попречи да изпълни ролята, която му бе отредил Сатаната. Хрумна му, че ако се ожени отново, Сатаната може да му изпрати ново знамение, друго демонично дете, което ще израсне и ще се превърне в бич за земята и хората.

Конрад се ожени за Зина и след време тя му роди Гънтър. Зина бе станала дяволската Мария, без да го съзнава. Конрад никога не й каза истината. Той се виждаше като Йосиф за Антихриста, баща и покровител. Зина мислеше, че детето е урод и макар да не се чувстваше напълно спокойна в негово присъствие, го прие с хладнокръвието, с което панаирджиите обикновено приемат уродите.

Но Гънтър не беше обикновен урод.

Той беше нещо повече. Нещо много повече!

Той беше страховит.

Той бележеше пришествието. Пришествието на мрака!

Апокалипсиса!

Докато таксито ускоряваше ход към светлините на панаира, Конрад погледна през прозореца към притихналите извънградски къщи и се запита дали поне един човек някъде там осъзнава, че изживява последните дни на Божия свят. Зачуди се дали поне един от тях си дава сметка, че детето на Сатаната е дошло на земята и съвсем наскоро е достигнало своята жестока зрелост.

Гънтър бе положил началото на господството на ужаса. Щеше да последва хилядолетие, белязано от мрака.

О, да, Гънтър бе нещо много повече от обикновен урод!

Ако той беше просто урод, това щеше да означава, че Конрад е бил на погрешен път за всичко, което е извършил през изминалите двайсет и пет години. И нещо повече от това; щеше да означава, че Конрад не просто е бил на погрешен път, а че е напълно луд, обладан от бесове.

Така че Гънтър беше повече от урод. Гънтър беше легендарното чудовище на мрака, поело към новия Витлеем.

Гънтър бе започнал разрушението на света и изтреблението на човеците.

Гънтър беше предвестникът на новата Мрачна епоха.

Гънтър беше Антихриста.

Трябваше да бъде. Заради Конрад, трябваше да бъде!

Единадесета глава

За Джоуи седмицата преди пристигането на панаира пълзеше като костенурка. Той изгаряше от нетърпение да стане панаирджия и да остави завинаги зад себе си Ройъл Сити, но му се струваше, че моментът за бягството така и няма да настъпи, защото майка му можеше да го убие в леглото.

Около него нямаше никой, който да направи така, че времето да минава по-бързо. Той разбира се, избягваше майка си. Баща му, както винаги бе погълнат от адвокатската си практика и макетите на железопътни трасета. Томи Кълп, най-добрият приятел на Джоуи, след завършване на училище беше заминал на почивка със семейството си.

Напоследък дори Ейми рядко си беше у дома. Работеше в „Свърталището“ всеки ден без неделя. А през последната седмица излизаше всяка вечер с някакво момче на име Бъз. Джоуи не знаеше какво е фамилното име на Бъз. Може да беше Пчелински.

Джоуи нямаше намерение да посети панаира преди събота, последния ден на престоя му в Ройъл Сити, така че никой да не разбере къде е отишъл, преди панаирът да е заминал далече, далече в друг щат. Но докато дойде понеделник, 30 юни, вече беше толкова превъзбуден, че не го сдържаше на едно място. Той каза на майка си, че отива в библиотеката, но се качи на велосипеда и кара три километра до хиподрума, където обикновено разпъваше шатри панаирът. Все още не възнамеряваше да избяга от къщи преди неделя. Но в понеделник панаирът щеше да се установи и Джоуи реши, че трябва да научи как става това, щом възнамерява в близките дни да става панаирджия.

В продължение на два часа той се разхождаше по централната алея и внимателно оглеждаше всичко. Бе смаян от бързината, с която виенското колело и разните влакчета и въртележки, издигаха конструкции към небето. Няколко панаирджии, едри мъже с много мускули и чудновати татуировки, му подхвърляха шеги, той им отвръщаше в същия дух, изобщо всички, които срещаше, му се струваха чудесни хора.

Когато стигна до мястото, където бе издигната Къщата на ужасите, тъкмо поставяха огромно клоунско лице върху предната фасада на атракциона. Един от работниците носеше маска на Франкенщайн и това накара Джоуи да се изкикоти. Другият беше албинос; той погледна момчето, приковавайки го с безцветните си воднисти очи, студени като покрити със скреж прозорци.

Очите на този човек бяха първото нещо, което Джоуи не хареса на панаира. Те сякаш гледаха през него и той си припомни онази приказка за жената, която с поглед вкаменявала хората.

Джоуи потръпна, извърна очи от албиноса и се отправи към средата на централната алея, където монтираха Октопода, на който най-много обичаше да се вози. Бе направил само няколко крачки, когато някой извика подир него.

— Ей, ти!

Той продължи да върви, макар да знаеше, че мъжът вика именно на него.

— Ей, синко! Спри за малко.

Джоуи въздъхна, очаквайки да бъде изхвърлен от панаира и се обърна назад. От платформата пред Къщата на ужасите скочи някакъв мъж и се насочи към него. Беше висок и строен, може би десет години по-възрастен от бащата на Джоуи. Имаше катраненочерна коса, която бе напълно побеляла по слепоочията. Очите му бяха толкова сини, че напомняха на Джоуи газовия пламък на котлона в кухнята.

— Не си от панаира, нали, синко? — попита мъжът, щом приближи.

— Не — призна Джоуи. — Но не се пречкам на никого. Наистина. Някой ден… може би… ще ми се прииска и аз ще работя в панаир. Искам да видя как се правят тези неща. Ако ми позволите да остана и да погледам малко…

— Хей, хей! — прекъсна го непознатият. Той застана пред момчето и се наведе. Смяташ, че ще те изхвърля?

— А няма ли да ме изхвърлите?

— За Бога, не!

— О! — възкликна радостно Джоуи.

— Веднага мога да позная, че не си само зяпач — рече мъжът.

— Виждам, че си млад човек, който проявява искрен интерес към панаирния начин на живот.

— Наистина ли си личи?

— О, да! Веднага се забелязва — отвърна непознатият.

— А мислите ли, че мога… да стана панаирджия някой ден?

— Ти? О, разбира се! Имаш всичко, каквото ти трябва. Можеш да станеш панаирджия или какъвто си поискаш. Ето защо те извиках. Видях в теб да блести онзи, истинският пламък. Наистина! Забелязва се дори от платформата.

— О… — Джоуи смутено сведе поглед.

— Ето, ще ти дам нещо — рече непознатият, бръкна в джоба си и извади две тънки правоъгълни розови картончета.

— Какво е това? — попита Джоуи.

— Два безплатни пропуска за панаира.

— Сигурно се шегувате.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

— Защо ги давате точно на мен?

— Нали ти казах. Защото видях, че притежаваш качествата, които са необходими. Както казват панаирджиите, замесен си от нашето тесто. Щом видя, че някой е панаирджия по сърце, винаги му давам няколко безплатни пропуска. Ела когато искаш, доведи и някой приятел. Или пък брат си. Имаш ли брат?

— Не.

— А сестра?

— Да.

— Как се казва?

— Ейми.

— А ти как се казваш?

— Джоуи.

— Джоуи кой?

— Джоуи Алън Харпър.

— Аз се казвам Конрад. Трябва да се подпиша на гърба на пропуските. — Той извади химикалка от другия си джоб и написа двете си имена със завъртулки, от които Джоуи остана възхитен. Сетне му подаде двете картончета.

— Много ви благодаря! — засия Джоуи. — Това е страхотно!

— Забавлявай се — ухили се непознатият. Имаше невероятно бели зъби. — Може би някой ден ще станеш панаирджия и ще раздаваш безплатни пропуски на хората, които са замесени от същото тесто.

— Ами… колко голям трябва да бъда? — попита Джоуи.

— За да станеш панаирджия?

— Да.

— Всяка възраст е подходяща.

— Може ли да тръгне с панаира дете, което току-що е навършило десет години?

— Може съвсем лесно, ако е сираче — отвърна Конрад. — Или ако семейството му изобщо не се интересува от него. Но ако има родители, които са загрижени за него, те ще дойдат да го търсят и ще го отведат у дома.

— А няма ли вие… вие, панаирджиите… няма ли да скриете детето? — попита Джоуи. — Ако за него най-лошото нещо на света е да бъде отведен вкъщи, няма ли да го скриете, когато родителите му дойдат да го търсят?

— О, не можем да направим това — отвърна мъжът. — Противозаконно е. Но ако никой не се интересува от него, ако никой не го иска, панаирът ще го приеме. Винаги е било така и винаги ще бъде. А при теб как е? Бас ловя, че родителите ти много те обичат.

— Не чак толкова…

— Не вярвам. Сигурен съм, че те обичат от цялото си сърце. А майка ти?

— Не.

— О, не вярвам! Бас ловя, че много се гордее с хубаво и умно момче като теб.

Джоуи се изчерви.

— На майка си ли приличаш, че си толкова хубав? — попита Конрад.

— Ами… да… Приличам повече на нея, отколкото на татко.

— Тъмните очи, черната коса?

— Да, също като мамините са — отвърна Джоуи.

— Знаеш ли, навремето познавах един човек, който изглеждаше също като теб.

— И кой беше той? — попита Джоуи.

— Една много красива, жена.

— Аз не приличам на жена!

— Не, не — побърза да го успокои Конрад. — Разбира се, че не приличаш на жена. Но имаш същите тъмни очи и същата черна коса. А има и нещо в чертите на лицето ти… Знаеш ли, възможно е сега тя да има син на твоите години. Да. Много е възможно. Ще бъде чудесно, не мислиш ли, ако се окаже, че ти си синът на моята отдавна загубена приятелка? — Той се наведе към Джоуи. Бялото на очите му имаше жълтеникав оттенък. Раменете му бяха посипани с пърхот. В мустаците му се бе заплела троха. Тонът му стана още по-сърдечен, когато попита: — Как се казва майка ти?

Изведнъж Джоуи зърна в очите на непознатия нещо, което му напомни за погледа на албиноса, само че още по-лошо. Той се взря в тези две кристалносини точки и му се стори, че приятелското отношение на непознатия е само преструвка. Както в онзи филм по телевизията — „Случаите на Рокфорд“. Там частният детектив Джим Рокфорд се държеше много очарователно и любезно само за да измъкне жизненоважна информация от някой непознат, без той да разбере, че му измъкват сведения. Внезапно Джоуи изпита чувството, че този мъж постъпва точно като Джим Рокфорд и измъква сведения от него. С тази разлика, че под фалшивата си добросърдечност, Джим Рокфорд наистина беше добър човек. Ала зад усмивката на този мъж съвсем не се криеше добър човек. Дълбоко в тези сини очи нямаше нито топлота, нито сърдечност; имаше само… мрак.

— Джоуи?

— А?

— Попитах как се казва майка ти.

— Лиона — излъга Джоуи, без всъщност да разбира защо не трябва да казва истината. Някак инстинктивно усещаше, че да кажеш истината сега, ще бъде най-лошото нещо, което би могъл да направи през целия си живот. Лиона беше майката на Томи Кълп.

Конрад настойчиво се втренчи в него.

Джоуи искаше да отмести поглед, но не можа.

— Лиона… — повтори подозрително Конрад.

— Да.

— Ами… може моята приятелка да си е сменила името. Навремето никак не си го харесваше. Може би все пак е твоята майка. На колко години е майка ти?

— На двайсет и девет — бързо рече Джоуи, спомняйки се, че майката на Томи Кълп съвсем наскоро празнува двайсет и деветия си рожден ден и според Томи всички гости здравата се били „наквасили“.

— На двайсет и девет? — попита Конрад. — Сигурен ли си?

— Знам точно — отвърна Джоуи, — защото рожденият ден на мама е с един ден по-рано от този на сестра ми, така че всяка година имаме два празника съвсем близо един до друг. Последният път сестра ми стана на осем, а мама навърши двайсет и девет. — Той беше изненадан, че може да лъже толкова лесно и съвсем невъзмутимо. Не се славеше като добър лъжец; никога не бе успявал да заблуди никого. Но сега беше някак по-различно. Сега сякаш някой по-възрастен и по-мъдър говореше през неговите уста.

Нямаше представа защо е толкова сигурен, че трябва да излъже този мъж. Бе невъзможно майка му да е жената, която Конрад търсеше. Майка му никога не би се сприятелила с панаирджии; тя смяташе, че са мръсни и нечестни. И все пак Джоуи излъга Конрад, като имаше чувството, че някой друг направлява езика му, някой, който го пази… някой като… Бог. Разбира се, това беше глупаво. За да угодиш на Бог, винаги трябва да казваш истината. Нима Господ би ръководил постъпките ти и би те накарал да лъжеш?

Погледът на панаирджията се смекчи и напрежението в гласа му изчезна, когато Джоуи каза, че майка му е на двайсет и девет години.

— Е, смятам, че майка ти не може да бъде моята стара приятелка — рече мъжът. — Жената, която имам предвид, сега трябва да е около четирийсет и пет годишна.

Двамата останаха за миг загледани един в друг, момчето стоеше неподвижно, мъжът се бе надвесил над него.

— Ами… много благодаря за пропуските — най-сетне се окопити Джоуи.

— Няма нищо — изправи се мъжът. Очевидно вече ни най-малко не се интересуваше от момчето. — Забавлявай се, синко. — Той се обърна и пое обратно към Къщата на ужасите.

Джоуи тръгна по централната алея и се насочи към работниците, които издигаха Октопода.

По-късно срещата му със синеокия панаирджия изглеждаше почти като сън. Единствено двата розови пропуска — с името на Конрад Стрейкър, четливо изписано на гърба, под напечатаните думи: „Пропускът е издаден от“ — запечатаха случилото се в паметта на Джоуи. Той си спомняше, че изпита страх от панаирджията в мига, в който го излъга, но не можа да си обясни инстинктивното усещане, вдъхнало му увереността, че в случая се налага да излъже. Донякъде се срамуваше от себе си, задето не бе казал истината.

Същата вечер в шест и половина Бъз Клемит дойде да вземе Ейми от къщи. Той беше с грубовато, но приятно лице, дълга коса, изпъкнали мускули и самонадеяно държание. Майката на Ейми го бе виждала веднъж, когато за втори път бе дошъл да вземе Ейми, и никак не го хареса. Придържайки се към изявлението си, че не я е грижа какво ще се случи с Ейми, тя не каза нито дума за Бъз, но момичето видя презрението и отвращението в погледа й. Тази вечер майка й остана в кухнята и дори не си даде труда да погледне гневно Бъз.

Ричи и Лиз вече бяха на задната седалка на кабриолета на Бъз. Гюрукът беше свален, а щом Бъз и Ейми се качиха в колата, Ричи подхвърли:

— Ей, вдигни гюрука, че да изпушим по една трева по пътя към панаира, без някой да ни види.

— Добрият стар Ройъл Сити, Охайо — обади се Лиз. — Все още застинал в средните векове. Ще повярва ли някой, че в тая страна все още съществуват места, където можеш да пушиш на открито, без да те хвърлят в затвора?

Бъз вдигна гюрука, но подхвърли:

— Задръж с тревата. Ще пушим, след като заредим с бензин.

На около километър от дома на семейство Харпър четиримата спряха на бензиностанцията. Бъз излезе да провери маслото, а Ричи се зае да напълни резервоара.

Щом двете момичета останаха сами в колата, Лиз се наведе към предната седалка и отбеляза:

— Бъз смята, че си най-сексапилното парче, което е виждал.

— Как пък не!

— Сериозно ти говоря.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Нищо не сме правили — рече Ейми.

— Това е една от причините да смята, че си толкова сексапилна. Такъв красавец е, че е свикнал момичетата да падат по гръб веднага. А ти го възбуждаш, разгорещяваш го и го спираш точно на ръба. Не е свикнал с това. По-различно е за него. И смята, че когато най-сетне се предадеш, ще бъдеш направо неудържима.

— Ако се предам — подхвърли Ейми.

— Ще се предадеш — уверено рече Лиз. — Все още не искаш да признаеш, но си също като мен.

— Може би.

— Излизаш с него всяка вечер вече в продължение на седмица и всяка вечер му позволяваш да стигне по-далече от предишната. Измъкваш се от черупката си сантиметър по сантиметър.

— Каза ли ти Бъз точно колко далече сме стигнали? — попита Ейми.

— Аха — ухили се Лиз.

— Господи, каква дискретност!

— О, стига! Не е клюкарствал за теб. Аз не съм някоя непозната. Та аз съм най-добрата ти приятелка! Някога с Бъз се чукахме, но си останахме добри приятели. Слушай, малката, тази вечер, като си тръгнем от панаира, нека да отидем у дома. Моите старци още ги няма. С Бъз можете да използвате тяхната спалня. Престани да си играеш с момчето. Достави му удоволствие. Достави удоволствие и на себе си. Искаш стария салам точно толкова силно, колкото го искам и аз.

Двете момчета се върнаха в колата и Ричи запали цигара с марихуана. Докато Бъз караше към панаира, четиримата си предаваха цигарата, всеки дръпваше дълбоко по няколко пъти и задържаше дима в дробовете си, колкото може по-дълго. На паркинга на панаира запалиха още една цигара и останаха в колата, докато привършат и нея.

Когато стигнаха будката за билети, Ейми се чувстваше затоплена, безгрижна и весела. Докато се носеше като в безтегловност из панаира, в невероятния шум и водовъртежа на движещата се тълпа, я споходи странното чувство, че тази вечер ще бъде една от най-важните в живота й. Тази вечер щеше да вземе съдбоносни решения за себе си; тази вечер или щеше да приеме ролята, която майка й и Лиз й отреждаха, или щеше да реши да бъде добър, почтен човек, какъвто винаги бе искала да бъде.

Стоеше върху тънко въже, което можеше да се скъса всеки миг, и бе време да скочи от едната или от другата страна; бе време да вземе решение. Нямаше представа откъде й хрумва всичко това, но бе уверена в правилността му. Чувството беше по-силно от нея и не би могла да го опровергае. Отначало я отрезви и я поуплаши, но после Лиз подхвърли много смешна шега за жената, която вървеше пред тях, и Ейми се разсмя, тревата оказа своето въздействие, смехът й премина в неудържим кикот и тя отново се понесе из пространството напред.