Панаирът

Дванадесета глава

Ейми осъзна, че Лиз е имала право. Тревата правеше всичко по-различно и още по-забавно. Возиха се на Октопода, на синджирените люлки, на пикиращите самолети, на влакчето с лупингите, на Колоса и на всичко останало. Издиганията се струваха на Ейми по-резки, отколкото на предишните панаири; спусканията по-стремглави; въртенето, гмуркането, извиването и люшкането изглеждаха по-бързи и по-дивашки, отколкото преди. Ейми се държеше за Бъз и пищеше от удоволствие, но също и от непресторен страх. Бъз я притискаше към себе си, използвайки страха й и внезапните наклони на влакчетата като извинение, за да си открадне няколко приятни докосвания. Също като Лиз, Ейми бе облечена в къси панталонки и памучна фланелка. Бъз не можеше да устои на изкушението да докосне гърдите й и дългите й, голи, приятно загорели от слънцето, крака. Всеки път щом слезеше от някоя люлка, Ейми губеше ориентация за минута-две и трябваше да се притисне към Бъз, а на него това му харесваше, на нея също, защото той беше едър, с мускулести ръце и рамене.

Четирийсет минути след като бяха дошли на панаира, четиримата се измъкнаха от централната алея, промъкнаха се между няколко странични атракциона към служебния паркинг, където бяха спрени в редици панаирните камиони. Заобиколиха ги и се шмугнаха в тясна задънена алея, която свършваше до обраслата с бръшлян ограда. Застанали в изпъстрения със сенки летен здрач, запалиха трета цигара, която Лиз извади от чантата си. Бавно си я предаваха един на друг, вдишваха сладкия дим, задържаха го, колкото могат по-дълго, сетне го изпускаха с въздишка на удоволствие.

— Тази е малко по-различна — отбеляза Ричи, когато цигарата обиколи малката им групичка за втори път.

— Тази какво? — не разбра Ейми.

— Тази цигара — уточни Ричи.

— Да — рече Лиз. — Добавила съм подправка.

— Каква? — попита Бъз.

— Имай ми доверие.

— Ангелски прах? — предположи Ричи.

— Имай ми доверие — повтори Лиз.

Ей, не ми се ще да пуша нещо, дето не знам какво е — подхвърли Бъз.

— Имай ми доверие. Пък и вече няма значение. Цигарата почти свърши.

Бъз държеше угарката. Той се поколеба? Сетне каза:

— Защо пък да не живеем опасно. — И смукна за последен път.

Ричи целуна Лиз по шията, Бъз целуна Ейми и без тя да разбере какво става, се озова притисната към един от камионите, докато Бъз трескаво плъзгаше ръце по тялото й, целуваше я пламенно, промъквайки език в устата й, сетне измъкна фланелката от панталоните й, пъхна ръка отдолу и стисна голите й гърди, потърка с палци зърната, я тя простена тихо, притеснена, че някой може да мине зад камионите и да ги види, но неспособна да изрази тревогата си, тъй като откликваше със същата жар на грубите милувки на Бъз.

— Стига, момчета — обади се внезапно Лиз. — Запазете всичко това за по-късно. За нищо на света няма да легна тук посред бял ден и да се валям в прахта.

— Прахта е най-хубавото легло — подхвърли Ричи.

— Да — съгласи се Бъз. — Да го направим в прахта.

— Би било съвсем естествено, близо до природата — отбеляза Ричи.

— Да — повтори Бъз.

— Всички животни го правят в прахта — продължи Ричи.

— Да — рече Бъз. — Хайде да бъдем спонтанни, да се поотпуснем и да бъдем наистина съвсем естествени.

— Я се стегнете — намеси се Лиз. — Има още толкова неща, които трябва да разгледаме. Хайде. Да вървим.

Ейми пооправи фланелката си, а Бъз й подари още една влажна целувка.

Щом се върнаха отново на панаира, на Ейми й се стори, че всичко се върти още по-бързо отпреди. А и всички цветове сякаш бяха станали по-ярки. Десетките различни музикални източници свиреха по-силно от преди десет минути и всяка песен притежаваше своя изтънчена мелодия, която Ейми не бе доловила досега.

Аз не се владея напълно, помисли си обезпокоено и замаяно Ейми. Все още не съм загубила контрол, но има такива изгледи. Трябва да бъда внимателна. Разумна. Внимавай с този наркотик. Тази проклета трева, в която Лиз е добави подправка. Ако не съм предпазлива, ще се озова в спалнята в къщата на Лиз с Бъз върху мен, без значение дали го искам, или не. А аз не го искам. Не искам да бъда такава, каквато казват мама и Лиз, че съм. Не искам. Така ли е.

Четиримата отново се качиха на влакчето с лупингите.

Ейми се притисна към Бъз.

След като прекара понеделник сутринта и част от следобеда на панаирната поляна, наблюдавайки как панаирджиите монтират оборудването си, Джоуи нямаше намерение да се върне там преди събота вечерта, когато щеше да избяга завинаги. Но в понеделник вечерта промени решението си.

Всъщност майка му стана причина да го промени.

Джоуи седеше в дневната, гледаше телевизия и пиеше пепси-кола, когато неволно преобърна чашата си. Газираната течност се разля по стола и по килима. Джоуи донесе кутия със салфетки от кухнята и почисти колкото можа. Беше сигурен, че няма да останат петна нито върху килима, нито върху тапицерията на стола.

Въпреки че нанесените щети не бяха сериозни, мама беше бясна, когато влезе и го видя да държи подгизналите от пепси-кола салфетки. Макар да беше едва седем и половина, тя вече бе почти пияна. Сграбчи го и го разтърси, каза му, че се държи като малко животно и го изпрати да си легне два часа по-рано.

Джоуи се почувства много нещастен. Не можеше да потърси състрадание дори от Ейми, защото тя бе излязла някъде, на нова среща с Бъз. Джоуи нямаше представа къде са отишли, но дори да знаеше, не можеше да хукне след нея, хленчейки как мама го е разтърсила и изплашила.

Джоуи се хвърли на леглото си, плака неутешимо, ядосан от неправдата… Сетне изведнъж си спомни за двата розови пропуска, които му даде панаирджията днес. Два пропуска. Можеше да използва единия, за да отиде на панаира в събота вечерта, когато щеше да се опита да се присъедини към панаирджиите, като им каже, че е сираче и няма къде другаде да отиде. Но другият пропуск оставаше. И ако не го използваше до събота, щеше да го пропилее.

Той седна на крайчеца на леглото, помисли няколко минути и реши, че може да се измъкне тайно, да отиде на панаира, да се забавлява до насита и да се промъкне обратно в къщата, без майка му да разбере, че го е нямало. Джоуи стана и дръпна плътно завесите, така че в стаята да не проникват бледите лъчи на залязващото слънце. Извади одеяло и възглавница от гардероба и с тяхна помощ направи чучело под завивките. Запали мъждивата нощна лампа, отстъпи от леглото и критично огледа творението си. Под завесите все пак се процеждаше светлина, но чучелото щеше да издържи проверката на майка му. Обикновено тя не идваше в стаята му преди единайсет и ако чакаше толкова тази вечер, докато добре се стъмни, когато стаята ще бъде осветена само от нощната лампа, номерът със сигурност щеше да свърши работа; чучелото щеше да я заблуди.

Най-трудно беше да се измъкне от къщи, без да привлече вниманието й. Той взе няколко банкноти от касичката си и ги пъхна в джоба на джинсите си. Сложи в джоба си и единия от панаирните пропуски, а другия скри под буркана на бюрото. Предпазливо открехна вратата на стаята си, огледа коридора, прокрадна се на пръсти и затвори вратата. Промъкна се до стъпалата и започна дългото, изпълнено с напрежение пътешествие към долния етаж.

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи спряха пред една от допълнителните атракции, пред която имаше реклама на фокусник, наречен Марко Магьосника. Примамката бе голям плакат, който изобразяваше обезглавена с гилотина жена и ухиленият фокусник, сложил ръка на лоста на палача.

— Обичам фокусниците — рече Ейми.

— Аз обичам всички, до които мога да се докопам — разкикоти се Лиз.

— Чичо ми Арнолд беше гастролиращ фокусник — каза Ричи и вдигна очилата си, та да разгледа отблизо зловещия плакат с Марко.

— Можеше ли да прави фокуси с изчезване на предмети и разни такива неща? — попита Бъз.

— Беше толкова некадърен, та като направеше фокус, публиката изчезваше.

Ейми се чувстваше развеселена от наркотика с подправка, който бе пушила и малката шега на Лиз й се стори непоносимо смешна. Тя се разсмя истерично и зарази и останалите.

— Не, сериозно — проговори Бъз най-сетне, когато всички се успокоиха. — Твоят чичо Арнолд така ли си изкарваше прехраната? Не е било просто хоби или нещо подобно?

— Не, не беше хоби — отвърна Ричи. — Чичо Арнолд беше страхотен! Наричаше се Авантюристичния Арнолдо. Но предполагам, че не изкарваше добри пари и след известно време намрази фокусите. През последните двайсет години продава застраховки.

— Мисля, че да си фокусник е страхотно — обади се Ейми. — Защо чичо ти е намразил фокусите?

— Ами, всеки фокусник трябва да има номер, който си е само негов — започна Ричи. — Специална илюзия, която го отличава от тълпата останали фокусници. Ефектният номер на чичо Арнолд бе да накара дванайсет гълъба да се появят един след друг във въздуха през пламъци. Публиката ръкопляскаше учтиво, когато излетяваше първата птица, после затаяваше дъх, като разпереха криле втората и третата, а когато се материализираха шест, избухваха бурни аплодисменти. Когато цялата дузина излетеше от скривалищата си в дрехите на чичо ми, всеки гълъб изскачащ от кълбо огън, можете да си представите какви овации жънеше.

— Не разбирам — намръщи се Бъз.

— Да — подкрепи го Ейми. — Щом чичо ти е бил толкова велик, защо се е отказал и е започнал да продава застраховки?

— Понякога — каза Ричи, — не много често, но веднъж на трийсет или четирийсет представления, някой от гълъбите се запалваше и изгаряше жив на сцената. Това потрисаше публиката и те освиркваха чичо Арнолд.

Лиз се разсмя, Ейми също. Лиз започна да имитира горящ гълъб, опитващ се да отърси пламъците от крилете си. Ейми си даваше сметка, че това никак не е смешно, че за бедните птици е било нещо ужасно и знаеше, че не трябва да се смее, но не можеше да се спре, защото й се струваше най-веселата история, която някога е чувала.

— За чичо Арнолд не беше много смешно — вметна Ричи между изблиците смях. — Както казах, това не се случваше често, но той никога не знаеше кога може да се случи, така че винаги беше напрегнат. От напрежение се разболя от язва. А когато птиците не изгаряха, цвъкаха в джобовете на сакото му.

Четиримата се разсмяха отново тъй неудържимо, че се хванаха един за друг, за да не паднат. Минаващите покрай тях хора ги гледаха учудено и това ги накара да избухнат в още по-силен смях.

Ричи купи на всички билети за следващото представление на Марко.

Подът в шатрата на фокусника беше покрит с дървени трици и въздухът беше застоял. Ярко оцветени плакати и пана украсяваха слабо осветеното помещение с платнени стени.

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи се присъединиха към двайсетината зрители, които се тълпяха около малка, повдигната сцена в единия край на шатрата.

Минута по-късно Марко се появи в облак син дим и се поклони под звуците на фанфари, които свиреха на запис. Беше болезнено очевидно, че се е промъкнал през процеп в задната стена на шатрата, използвайки дима като прикритие. Всъщност той дори не се качи на сцената; препъна се.

Лиз погледна Ейми. Двете се изкикотиха.

— Слава Богу, че е фокусник, а не въжеиграч — прошепна Ричи.

Ейми се чувстваше така, сякаш е стъпила върху балони и балансира внимателно, подготвяйки се сама да изпълни някакъв велик фокус.

Какво ли бе добавила Лиз към марихуаната?

Изпълнението на Марко бе тъй жалко, както и появяването му. Той бе на средна възраст, очите му бяха кървясали и беше с тежък грим, за да наподобява Дявола. Устните му бяха червени; лицето — бяло като сняг; очите му бяха очертани с черен въглен; косата в средата на челото му също бе почернена. Носеше износен смокинг и бели ръкавици, покрити с големи жълтеникави петна.

— Не би трябвало да носи тези ръкавици, когато мастурбира — прошепна Лиз.

И четиримата се разсмяха.

— Вулгарна си — обади се Ричи.

— Той изглежда достатъчно вулгарен, за да го направи — прошепна Бъз.

Марко нервно ги погледна, неспособен да чуе какво си казват. Усмихна им се и свали цилиндъра си в жалък опит да ги накара да замълчат.

— Каквото и да правите — рече Лиз на останалите, — само не се здрависвайте с него.

Четиримата отново се разсмяха.

Няколко от другите зрители погледнаха Ейми, някои просто от любопитство, други с неодобрение, но тя не се интересуваше какво си мислят. Забавляваше се така добре.

Марко реши да не им обръща внимание и взе колода карти, оставени на малката масичка в центъра на сцената. Той размеси картите и ги загърна в копринена кърпичка, така че да се подава само едното крайче на колодата. Постави вързопчето в чиста стъклена чаша. Изпълняваше всяко движение с театрален замах. Когато отстъпи назад и посочи чашата, картите започнаха да се вдигат една по една от обвитата в коприна колода: първо асо каро… после асо спатия… асо купа… и накрая, по погрешка вале каро. Марко изглеждаше смутен, бързо остави настрани колодата карти и премина към следващия фокус.

— Всичките му номера вонят — обади се Бъз.

— Сигурно усещаш миризмата на ръкавиците му — рече Лиз.

— Ричи, сигурен ли си, че това не е чичо ти Арнолд? — попита Ейми.

Марко наду голям балон и го завърза. Когато го докосна със запалена цигара, сферата се спука шумно и в центъра на експлозията се появи гълъб. Илюзията беше по-добра от фокуса с картите, но Ейми успя да види за един кратък миг как птицата изскочи изпод смокинга на фокусника.

Марко изпълни още няколко фокуса, възнаградени от публиката с откъслечни ръкопляскания.

— Готови ли сте да изчезваме? — попита Лиз.

— Не още — отвърна Ричи.

— Толкова е тъпо и отегчително — оплака се Лиз.

— Искам да видя финала — настоя Ричи. — Гилотината.

— Каква гилотина? — попита Бъз.

— Тази от плаката отвън — отвърна Ричи; — Отрязва главата на някаква жена.

— Това е единственият начин да й завърти главата — изкикоти се Лиз.

Марко заговори за първи път. Гласът му бе изненадващо плътен и заповеден.

— А сега, за тези, които са поклонници на странното, страховитото, ужасното, гротескното… Ще завърша моето представление с номера, който аз с обич наричам „Пронизването“.

— Ами гилотината? — обърна се Ричи към Бъз.

— Не ставай глупак — рече Лиз. — Това е само примамка.

Марко докара голям изправен сандък в центъра на сцената. Приличаше досущ на ковчег, само дето беше с трийсетина сантиметра по-къс.

— Чувам да мърморите там — рече Марко. — Чувам да казвате… гилотината… гилотината. За беда, този уред принадлежеше на моя предшественик. И двамата бяха задържани в полицията заради нещастен случай. Последната дама, която му асистираше, загуби главата си и се получи много неприятна сцена.

Публиката нервно се изсмя.

— Що за просташки глупости? — обади се Лиз. — Господи…

Напротив, на Ейми й се струваше, че Марко е претърпял зловеща метаморфоза. Вече не изглеждаше опърпан и глупав, както когато за първи път се качи на платформата. Тежкият му грим вече не изглеждаше комичен; секунда след секунда той изглеждаше все по-демоничен и в очите му се появи нов, страховит и зъл блясък. Притеснената му усмивка премина в страховито озъбване. Когато очите му срещнаха очите на Ейми, тя се почувства така, сякаш се взира през два прозореца, които й предлагат изглед към Ада. Усети да я сковава студ.

Не ставай смешна, каза си Ейми и потрепери. Марко Магьосника не се е преобразил. Само представата ми за него се промени. Имам леки халюцинации. Нося се… Летя… Заради проклетата марихуана е. Проклетите наркотици. Какво ли е добавила Лиз към тревата?

Марко вдигна шейсетсантиметрово заострено колче.

— Дами и господа, обещавам, че тази илюзия ще ви достави по-голямо удоволствие, отколкото гилотината. Това наистина е нещо много, много повече. — Той се ухили и в зъбатата му усмивка имаше нещо тъмно и гадно. — Трябва ми доброволец от публиката. Млада жена. — Изпълнените му със злоба очи обходиха лицата под него. Той вдигна ръка и посочи злокобно една след друга всички жени. За един смразяващ сърцето момент той сякаш се спря на Ейми; сетне премести ръката си и спря дори по-дълго на Лиз; но най-сетне избра привлекателна червенокоса жена.

— О, не! — възпротиви се червенокосата. — Не мога. Не и аз.

— Разбира се, че можете — рече Марко. — Хайде, приятели, помогнете на тази очарователна и смела млада дама.

Публиката заръкопляска и жената неохотно тръгна по стъпалата към сцената.

Марко й подаде ръка и тя се качи на платформата.

— Как се казваш?

— Джени — срамежливо се усмихна жената към публиката.

— Не се страхуваш, нали, Джени?

— Не — отвърна тя и се изчерви.

Марко се ухили.

— Умно момиче! — Той я отведе до ковчега. Стоеше изправен, леко наклонен назад върху метални скоби. Марко отвори капака, закрепен на панти отляво. — Моля, влезте в сандъка, Джени. Гарантирам, че няма да усетите и най-малка болка.

С помощта на фокусника, червенокосата стъпи заднишком в сандъка с лице към публиката. Вратът й попадна в изрязания кръг в горната част. Тъй като ковчегът беше по-къс, главата й остана да стърчи отвън, когато Марко затвори капака.

— Удобно ли се чувствате? — попита той.

— Не — нервно отвърна жената.

— Добре — ухили се към публиката Марко, сетне заключи капака на сандъка с огромен катинар.

Предчувствие за нещастие, усещане, че наоколо витае Смъртта, сграбчи Ейми с невидимите си ледени пръсти.

Просто проклетите наркотици, каза си тя.

Марко Магьосника се обърна към публиката:

— През петнайсети век Влад Пети, княз на Влахия, известен като Влад Пронизващия сред наплашените си поданици, измъчвал десетки хиляди мъже и жени затворници, най-вече чужди пленници, заловени при поредното нашествие. Веднъж турската армия се отказала от планирано нахлуване, след като войниците се натъкнала на поле, където хиляди мъже били набодени на колове, пронизващи целите им тела, от личните наказателни отряди на Влад. Тъй като името му омръзнало, Влад си избрал ново, името на баща му, също толкова отвратителен владетел, известен като Дракул, което означава Дяволът. Добавил буквата „А“, за да стане Дракула, синът на Дявола. И така, приятели, се раждат легендите.

— Глупости — повтори Лиз.

Но Ейми бе хипнотизирана от странното ново и опасно създание, което изглежда (или поне в нейните очи) бе обладало тялото на Марко. Бездънните, всезнаещи, зли очи на магьосника срещнаха отново нейните и изглеждаше, че вижда всичко в нея, преди да отмести поглед.

Марко показа отново заостреното колче.

— Дами и господа, предстои да видите… „Пронизването“.

— Време беше — обади се Лиз.

Марко извади малък, но тежък дървен чук.

— Ако погледнете предната част на сандъка, ще видите, че в капака е пробита малка дупчица.

Ейми видя дупчицата. Около нея бе нарисувано яркочервено сърце.

— Дупчицата е точно над сърцето на доброволката — рече Марко. Облиза устни, обърна се и внимателно плъзна колчето в дупката. — Чувстваш ли върха на колчето, Джени?

— Да. — Тя се изкикоти нервно.

— Добре — рече магьосникът. — Помни… няма да усетиш никаква болка. — Придържайки колчето с лявата си ръка, той вдигна чука с дясната. — Пълна тишина! Тези от вас, които са гнусливи, да не гледат. Тя няма да усети болка… но това не означава, че няма да има кръв!

— А? — промълви Джени. — Ей, почакай, аз…

— Тишина! — извика Марко и силно стовари чука върху колчето.

Не, мислено изкрещя Ейми:

С отвратителен разкъсващ звук, колчето потъна дълбоко в гърдите на жената.

Джени изпищя и от изкривената й уста бликна кръв.

Публиката онемя. Няколко души изпищяха ужасено.

Главата на Джени клюмна на една страна. Езикът й изскочи навън. Очите й се втренчиха невиждащо над главите на хората в шатрата.

Смъртта като по чудо преобрази лицето на доброволката. Червената коса се превърна в руса. Зелените очи станаха сини. Лицето вече не беше на Джени, жената, излязла на сцената от публиката. Беше лицето на Лиз Дънкан. Овала, чертите, всеки детайл принадлежеше на Лиз. Не беше просто игра на светлини и сенки. Лиз беше в ковчега. Лиз беше прободена с кол. Лиз беше мъртва и кръвта бавно се процеждаше през разтворените й устни.

Неспособна да си поеме дъх, Ейми погледна момичето до себе си и с учудване забеляза, че приятелката й е все още тук. Лиз беше сред публиката… и в същото време беше и на сцената, в сандъка, мъртва. Объркана, замаяна, Ейми рече:

— Но това си ти. Ти си… там горе.

— Какво? — попита „Лиз от публиката“.

„Лиз в ковчега“ се взираше в безкрайността, от устата й се стичаше кръв.

— Ейми? Добре ли си? — попита „Лиз от публиката“.

Лиз ще умре, помисли си Ейми. Скоро. Това е някакво предзнаменование… прозрение… каквото и да се нарича. Би ли могло да бъде истина? Възможно ли бе? Ще бъде ли убита Лиз? Скоро? Тази нощ?

Шокираното и ужасено изражение на Марко, което се бе появило, когато от устата на доброволката бе бликнала кръв, сега се стопи в усмивка. Магьосникът щракна с пръсти и жената в ковчега изведнъж оживя; болката изчезна от лицето й; тя се усмихна ослепително — и вече не изглеждаше като Лиз Дънкан.

Никога не е приличала на Лиз, помисли си Ейми. Въобразила съм си. Наркотиците. Халюцинации. Това не беше предзнаменование; Лиз няма да умре скоро. Господи, всичко свърши!

Публиката въздъхна с облекчение, когато Марко измъкна колчето от дупчицата в капака на сандъка. Зловещият вид на магьосника беше изчезнал. Той беше същият опърпан, тромав, глуповат мъж, който, препъвайки се, бе излязъл на сцената преди десет-петнайсет минути. Вездесъщото зло създание вече не гледаше през очите му; приликата му с Дявола се беше стопила, изпарила…

Игра на въображението, каза си Ейми, Халюцинации. Това не означава нищо. Съвсем нищо. Лиз няма да умре. Никой от нас няма да умре. Трябва да дойда на себе си.

Марко помогна на Джени да излезе от сандъка и я представи на публиката. Джени беше негова дъщеря.

— Още един евтин трик — с отвращение отбеляза Лиз.

Щом излязоха от шатрата на Марко, Ейми усети, че тримата й спътници са разочаровани, чувстваха се измамени. Сякаш се бяха надявали, че жената наистина ще бъде прободена в сърцето или че главата и ще бъде отсечена на гилотината. Подправката, която Лиз бе добавила в последната цигара с марихуана явно бе нещо доста силно, защото вече ги караше да се чувстват трескаво възбудени и неспокойни; трябваха им все по-силни вълнения, за да изразходват новопридобитата си емоционална енергия. Явно обезглавяване и бликаща кръв бяха точно зрелищата, от които Бъз, Лиз, а вероятно и Ричи, се нуждаеха, за да изгорят химикалите, които клокочеха в кръвта им — изживяване, което им бе необходимо, за да уталожи трескавата им възбуда.

Повече никакви наркотици тази вечер, закле се Ейми. Никога вече! Нямам нужда от опиати, за да бъда щастлива. Защо тогава да ги употребявам?

Четиримата отидоха в един от страничните атракциони, наречен „Чудновати животни“ и странните създания там накараха Ейми да настръхне. Имаше коза с две глави; бик с три очи и троен череп; отвратително прасе, което имаше по едно око от двете страни на зурлата и още две по-високо на главата, зеленикави лиги се стичаха от отворената му отпусната уста, два допълнителни крака стърчаха от лявата му страна. Най-сетне стигнаха до кошара с нормално изглеждащо агне и Ейми понечи да го погали; но когато животното се обърна към нея, тя видя, че има двойна муцуна, както и трето изцъклено сляпо око отстрани на главата, и рязко се дръпна. Кошмарните животни бяха като глътка бира след опияняващото като уиски въздействие на наркотика, който бе изпушила; когато излезе от шатрата със странните животни, Ейми се чувстваше още по-замаяна и откъсната от реалността.

Четиримата се качиха на Въртящата се ракета. Ейми се настани пред Бъз на мотоциклетната седалка в една от двуместните коли с аеродинамичната форма на куршум. В усамотеното пространство на рязко въртящия се контейнер, Бъз обхвана гърдите на Ейми. Центробежната сила я блъсна назад и тя усети възбудата му, когато бедрата му се притиснаха към нейните.

— Желая те! — прошепна той в ухото й, надвиквайки рева на въртящата се ракета и бесния вой на вятъра.

Приятно й беше да е тъй силно желана, някой да се нуждае от нея, така както се нуждаеше Бъз, и Ейми си каза, че сигурно е хубаво да си като Лиз. Поне около теб винаги има някой, на когото си нужен за нещо.

В павилиончето на Клоуна Бозо Бъз и Ричи успяха да улучат мишената и да потопят присмиващия се клоун в огромната вана с вода. Бъз постигна успеха със сляпа упоритост — купи отначало три бейзболни топки, сетне още три и още три, докато най-сетне улучи мишената и Бозо се катурна във ваната. Ричи, от друга страна, посрещна с презрение подобен подход. Той оцени ситуацията с математическа прецизност и усет, първите два пъти не улучи, ала се поучи от опитите и запрати третата топка право в целта.

По-късно, когато тяхната кабинка спря за момент на върха на виенското колело над проснатата като огромна блестяща змия централна алея на панаира, Бъз целуна Ейми. Целуна я жадно, страстно, езикът му се промъкна в устата й, ръцете му се плъзнаха по тялото й. Ейми осъзнаваше, че тази вечер е повратна точка в техните отношения. Тази вечер или трябваше да скъса с него, или да му даде това, което той тъй страстно желаеше. Не можеше повече да отлага. Трябваше да реши какъв човек е и на какво държи.

Обаче се чувстваше толкова замаяна и свободна, че не й се искаше да мисли — не бе в състояние да мисли — за подобни сложни проблеми. Искаше да се рее из въздуха, да се наслаждава на светлините, звуците и постоянното движение.

След виенското колело четиримата се качиха на блъскащите се колички и безмилостно се заудряха един в друг. От оголената електрическа мрежа над главите им хвърчаха и се сипеха искри. Въздухът миришеше на озон. Всеки шумен разтърсващ удар караше Ейми да тръпне от чувствено удоволствие.

От едната страна на блъскащите се колички въртележката се превърна в неясно петно от ярки светлини. От другата страна синджирените люлки заприличаха на въздушен вихър, на застинало на едно място торнадо. Звуците на калиопата се сляха с рева на тълпата и ехтящите удари на сблъскалите се колички.

Ейми се влюби в панаира. Докато преследваше количката на Бъз, блъскаше я и се завърташе от удара, тя си мислеше, че панаирът с разноцветните си светлини и бълнуващи атракции може би прилича малко на Лас Вегас и се запита дали би се забавлявала, ако отиде в Невада с Лиз.

От блъскащите се колички четиримата се отправиха към шоуто „Прищевки на природата“ и Ейми се почувства още по-замаяна от това, което видя: мъж с три очи, чиято кожа приличаше на люспите на алигатор; най-дебелата жена в света, седнала на гигантско канапе, изчезнало почти напълно под туловището й, напомнящо огромна буца, чертите на лицето й се губеха в тлъстина като бухнало тесто; мъж с втори чифт ръце, израснали от стомаха му; и мъж с два носа и уста без устни.

Лиз, Бъз и Ричи заявиха, че „Прищевки на природата“ е най-хубавото шоу на панаира. Сочеха изложените на показ създания и се смееха, сякаш хората, на които се подиграваха не можеха нито да ги видят, нито да ги чуят. На Ейми никак не й бе до смях, макар все още да бе под въздействието на тревата. Тя си спомни проклятието на Джери Галоуей и увереността на майка й, че бебето ще бъде уродливо; а гледки като тези в „Прищевки на природата“ улучваха твърде близо до болното място, за да я забавляват. Ейми се почувства неудобно както заради себе си, така и заради жалките уроди, които трябваше да се излагат на показ, за да си изкарват прехраната. Искаше й се да може да им помогне по някакъв начин, но си даваше сметка, че не би могла, тъй че слушаше насмешливите забележки на приятелите си и се опитваше да ги накара да разглеждат по-бързо.

Колкото и странно да беше, най-страховитият експонат в „Прищевки на природата“ беше бебето в огромния буркан. Всички други уродливи човешки създания бяха с такива размери, че можеха да се превърнат в потенциална заплаха, но мъртвото безобидно същество в буркана, неспособно да застраши никого, й действаше най-обезпокоително от всички. Огромните избледнели зелени очи се взираха невиждащо през стъкления му затвор; изкривените му разширени ноздри сякаш душеха Ейми, Лиз, Бъз и Ричи; черните му устни бяха разтворени и се виждаше бледият му петнист език; изглеждаше сякаш им се зъбеше — не на някой друг, а точно на тях и щеше да си затвори устата, щом се отдалечаха.

— Отвратително — промълви Лиз. — Господи!

— Не е истинско — обади се Ричи. — Никога не е било живо. Прекалено уродливо е. Никоя нормална жена не би могло да роди такова същество.

— Може да не е било родено от жена — рече Лиз.

— Тук пише, че е родено през 1955 година от нормални родители — отбеляза Бъз.

Четиримата се втренчиха в надписа на стената зад буркана и Лиз подхвърли:

— Виж, Ейми, майка му се е казвала Елън. Може да ти е брат!

Всички се разсмяха… С изключение на Ейми. Тя се втренчи в надписа, в четирите огромни букви, които съставяха името на майка й, и усети да я пронизва ново предчувствие. Завладя я усещането, че присъствието й на панаира не е случайност, а предопределеност. Обзе я обезпокоителното и неприятно чувство, че е било неизбежно след седемнайсет години живот да се озове именно тук точно през тази нощ. Била е водена, непрестанно манипулирана; ако се протегнеше над главата си, щеше да усети конците, които я свързваха с кукловода.

Възможно ли бе съществото в буркана наистина да е дете на мама? Това ли беше причината за настояването й Ейми незабавно да направи аборт?

Не! Това е лудост. Абсурд, помисли си отчаяно Ейми.

Не й се нравеше мисълта, че животът й е бил направляван точно към тази мъничка точица върху неизбродната земна повърхност, точно към тази минута от трилионите минути, които съставляваха протяжността и безкрайността на времето. Този извод я накара да се почувства безпомощна, понесена от течението.

Всичко беше заради наркотиците. Не можеше да се довери на преценката си заради наркотиците. Никаква трева повече. Никога!

— Не обвинявам майка му, че го е убила — рече Лиз, взирайки се в съществото в буркана.

— Това е само гумена кукла — настоя Ричи.

— Ще го огледам по-отблизо — обади се Бъз и се промуши под опънатото въже.

— Бъз, недей! — извика Ейми.

Бъз приближи до платформата, където бе поставен бурканът и се наведе към него. Протегна ръка и докосна стъклото, бавно плъзна пръсти надолу точно пред лицето на чудовището. Изведнъж подскочи и рязко отдръпна ръка.

— Мръсно животно!

— Какво има? — попита Ричи.

— Бъз, върни се тук, моля те — извика Ейми.

Бъз приближи към тях и вдигна ръка. На един от пръстите му имаше кръв.

— Какво стана? — попита Лиз.

— Трябва да е имало остър ръб на стъклото — изрече уплашено Бъз.

— По-добре да отидеш до кабинета за първа помощ — намеси се Ейми. — Раната може да се инфектира.

— Няма нужда — възрази Бъз, решен да не допуска никаква пукнатина в образа си на мъжага. — Това е само драскотина. И все пак е странно, не видях никакви остри ръбове.

— Може би не си се порязал на стъклото — обади се Ричи. — Може би онова нещо вътре те е ухапало.

— То е мъртво.

— Тялото му е мъртво — настоя Ричи, — но може би духът му е все още жив.

— Преди малко ни обясняваше, че проклетото нещо било само гумена кукла — рече Ейми.

— Явно съм сгрешил — каза Ричи.

— И как ще обясниш ухапването през буркана? — саркастично подхвърли Бъз.

— Ухапване, предизвикано на психическа основа — заяви Ричи. — Ухапване от призрак.

— Не ме карай да настръхвам — тупна го Лиз по рамото.

— Ухапване от призрак? — попита Бъз. — Това е глупаво.

Нещото в буркана ги наблюдаваше със замъглените си, изумрудени, кръгли очи.

Името Елън сякаш се открои по-ярко от останалите думи върху надписа.

Съвпадение, каза си Ейми.

Трябва да беше съвпадение. Защото ако не беше, ако това нещо наистина е било дете на мама, ако съм доведена на панаира от някаква свръхестествена сила, тогава всички останали предзнаменования може също да са верни. Лиз може наистина да умре тук. А това е немислимо, неприемливо. Значи беше съвпадение.

Елън…

Съвпадение, по дяволите!

Ейми изпита облекчение, когато напуснаха шоуто „Прищевки на природата“.

Возиха се отново на влакчето с лупингите, после на въртележката и изведнъж усетиха, че умират от глад. Това бе глад, причинен от наркотиците, неутолим апетит, познат на всички пристрастени пушачи на марихуана. Хапнаха хотдог, сладолед, ябълков сладкиш.

Най-сетне се озоваха пред Къщата на ужасите.

Едър мъж, облечен като Франкенщайн, подскачаше на ниска платформа и заплашваше хората, които се качваха във вагончетата-гондоли, за да влязат в Къщата на ужасите. Зъбеше се и размахваше ръце в нескопосана имитация на Борис Карлоф.

— Той е пълен бездарник — отбеляза Ричи.

Четиримата продължиха към платформата, откъдето висок, елегантен мъж приканваше минаващата тълпа. Той насочи поглед към тях, имаше най-невероятните сини очи, които Ейми бе виждала някога. След няколко секунди тя осъзна, че гигантското клоунско лице върху постройката има чертите на мъжа.

— Ужас-всяващо! Ужас-всяващо! — викаше той. — Таласъми, призраци и вампири! Паяци, по-големи от човек! Чудовища от други светове и от най-мрачните дълбини на този свят! Дали всички създания, които дебнат в Къщата на ужасите са само бездиханни кукли… или някое от тях е истинско? Уверете се сами! Разберете истината на свой риск! Можете ли да издържите изпитанието, напрежението, страха? Имате ли смелост? Дами, дали кавалерите ви са достатъчно силни, че да успокоят страха ви… или вие ще трябва да ги успокоявате? Ужас-всяващо!

— Обичам да минавам през Къщата на ужасите, когато се нося като хвърчило — обади се Лиз. — Когато си истински, напълно дрогиран, наистина е върховно всички тези гумени чудовища да скачат върху ти.

— Хайде, да вървим — предложи Ричи.

— Не, не — възрази Лиз, — трябва да го запазим за по-късно, когато наистина ще литнем.

— И сега летя прекалено нависоко — обади се Ейми.

— Аз също — отбеляза Бъз.

— О, ще стане още по-хубаво — рече Лиз. — Това е нищо.

— Ако се дрогирам още малко, ще трябва да ме затворят — обади се Ричи.

— Нека бъде килия за двама — рече Бъз.

— Точно това е идеята — развълнувано каза Лиз. — Трябва да сте наистина дрогирани, за да оцените както трябва Къщата на ужасите.

Не и аз, напомни си Ейми. Повече никакви наркотици тази вечер. Никога!

Качиха се на влакче, наречено Пълзящата змия. Мъжът, който късаше билетите беше джудже и докато чакаше влакчето да тръгне, Лиз се присмиваше на мъжа, подхвърляйки шеги за ръста му. Той я изгледа гневно и на Ейми й се прииска приятелката й да млъкне. Когато Пълзящата змия най-сетне потегли, джуджето си отмъсти; ускори повече от обикновено и влакчето пое по множеството лупинги, изкачвания и спускания с такава скорост, та Ейми се уплаши, че вагончетата ще изхвръкнат от релсите. Вълнуващото возене се превърна в истинско мъчение, което сякаш нямаше край — стомахът й се свиваше, ръцете я заболяха от стискане, пот изби по челото й. И дори при тези обстоятелства, когато платнения покрив автоматично се затвори над стремглаво препускащото влакче, Бъз се възползва от прикритието на тъмнината и ръцете му трескаво се плъзнаха по тялото на Ейми.

Цялата тази нощ е като Пълзящата змия, помисли си Ейми. Напълно неконтролируема.

След като отново се возиха на Октопода и весело се удряха на блъскащите се колички, четиримата се върнаха в задънената улица зад панаирните камиони и Лиз извади още една от цигарите със специалната подправка. Над панаира се бе спуснал мрак й четиримата не се виждаха добре, докато си предаваха цигарата. Шегуваха се, че някой непознат може да изникне от тъмнината и да си дръпне, без да разберат, и се баламосваха един на друг, че виждат уроди да се крият под камионите.

Ейми се опита да излъже, когато цигарата стигна до нея. Дръпна си, но не вдиша. Задържа дима в устата, сетне го издуха.

Дори в тъмнината, когато можеше да съди само по огънчето на цигарата и звука от вдишването, Лиз усети, че Ейми не си е смукнала както трябва от тревата.

— Не изоставай от нас, малката — рязко рече тя. — Не разваляй забавлението.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Ейми.

— Как пък не! Дръпни си хубаво от цигарата. Когато съм дрогирана, обичам да имам компания в същото състояние.

Най-вече за да не ядоса Лиз, Ейми смукна отново от цигарата и този път вдъхна дълбоко дима. Мразеше се, задето беше толкова слабохарактерна.

Но не искам да загубя Лиз, помисли си тя. Имам нужда от нея. Нима имам друг близък човек?

Когато се върнаха на централната алея, четиримата едва не се блъснаха в един албинос. Топлият юнски вятър развяваше рядката му, бяла като памук — не, като паяжина — коса. Той насочи към тях прозрачните си очи — очи, които напомняха студен блажен дим — и рече:

— Безплатни билети за шоуто на Мадам Зина. Безплатни билети, за да ви предскажат бъдещето. За двете дами. С благопожелания от панаирната управа. Разкажете на приятелите си, че Големият Американски Пътуващ Панаир е много щедър.

Ейми и Лиз изненадано поеха билетите от подобните на бели червеи пръсти.

Албиносът изчезна в тълпата.

Тринадесета глава

Четиримата се наблъскаха в малката шатра на гадателката. Лиз и Ейми седнаха на свободните столове до масата, където се намираше кристалното кълбо, искрящо с мека трепкаща светлина. Ричи и Бъз застанаха зад столовете.

Ейми реши, че Мадам Зина съвсем не прилича на циганка, въпреки разноцветните шалове, надиплените поли и крещящите бижута. Но жената бе много красива и подобаващо загадъчна.

Първо щеше да бъде предречено бъдещето на Лиз. Мадам Зина й зададе куп въпроси за нея и семейството й, сведения, от които се нуждаеше (както каза самата тя), за да фокусира възприятията си на медиум. Когато приключи с въпросите, тя надникна в кристалното кълбо; наведе се толкова близо, че тайнствената светлина и сенките наоколо изкривиха чертите й и тя заприлича на хищник.

В четири тумбести чаши, поставени в ъглите на шатрата, горяха свещи.

В голямата си клетка в дясната част на масата гарванът се размърда на пръчката си и дрезгаво изграчи.

Лиз погледна Ейми и извъртя очи.

Ейми се изкикоти. Чувстваше се лека като перце и безгрижна под въздействието на наркотика.

Престорено намръщена, Мадам Зина се втренчи в кристалното кълбо, сякаш се стараеше да прозре през воалите, закриващи бъдещето. После изражението й изведнъж се промени, заменено от искрено объркване. Тя премигна, поклати глава и се наведе още по-близо към светещата сфера върху масата.

— Какво има? — попиша Лиз.

Мадам Зина не отговори. Мъртвешкият израз на лицето й бе толкова истински, че Ейми се поуплаши.

— Не… — прошепна гадателката.

Лиз очевидно смяташе, че Мадам Зина все още продължава да играе ролята си. Лиз явно не бе видяла неподправения ужас, изписан по лицето на гадателката, който Ейми бе забелязала.

— Аз не… — започна Мадам Зина, сетне замълча и навлажни устните си. — Никога…

— Каква ще бъда? — нетърпеливо попита Лиз. — Богата? Известна? Или и двете?

Мадам Зина затвори очи за момент, бавно поклати глава, сетне отново погледна в кристалното кълбо.

— Господи… аз… аз…

Трябва да се махаме оттук, помисли си тревожно Ейми. Трябва да си тръгнем, преди тази жена да ни е казала нещо, което не бихме желали да чуем. Трябва да станем, да излезем и да хукнем с всички сили.

Мадам Зина вдигна поглед от кристалното кълбо. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Каква актриса! — обади се Ричи.

— Само врели-некипели — раздразнено подхвърли Бъз.

Мадам Зина не им обърна внимание и заговори на Лиз:

— Аз… бих предпочела… да не гадая твоето бъдеще… точно сега. Трябва ми… време. Време, за да изтълкувам това, което току-що видях в кристалното кълбо. Ще гадая първо на приятелите ти, а после… ще се върна отново на твоето бъдеще, ако нямаш нищо против.

— О, разбира се, нямам нищо против — отвърна Лиз, наслаждавайки се на това, което според нея бе игра за подмамване на клиента да доплати за по-подробно гадаене. — Тълкувайте колкото време искате.

Мадам Зина се обърна към Ейми. Момичето забеляза, че очите на гадателката не са какви то бяха преди няколко минути; в тях се долавяше страх и тревога.

На Ейми й се прииска да стане и да излезе от шатрата. Чувстваше същата странна свръхестествена енергия, която я бе наелектризирала по време на шоуто на Марко Магьосника. Завладя я студено лепкаво усещане и тя зърна стробоскопически образи на гробове и разлагащи се трупове, на ухилени скелети, кошмарни картини, които проблясваха като отрязъци от филм, прожектиран върху екран в подсъзнанието й.

Тя опита да се изправи. Не можа.

Сърцето й блъскаше бясно.

Отново наркотиците. Това е всичко. Просто действието на наркотиците. Подправката, която Лиз бе добавила към тревата. Искаше й се изобщо да не беше пушила от нея; искаше й се да се бе противопоставила на Лиз и да бе отказала.

— Трябва да ти задам няколко въпроса… за теб… и за семейството ти — неуверено започна Мадам Зина, без да театралничи, както бе постъпила, докато изпълняваше номера си пред Лиз. — Както казах и на приятелката ти… нужни са ми някои сведения, за да мога да фокусирам възприятията си на медиум. — Тя говореше така, сякаш споделяше желанието на Ейми да скочи и да избяга далече от шатрата.

— Продължавайте — прошепна Ейми. — Не искам да знам… но трябва.

— Ей, какво става тук? — попита Ричи, усетил новите зли вибрации, които изпълниха шатрата.

Все още блажено неосъзнаваща промяната в поведението на гадателката и неочаквано сериозният й тон, Лиз се намеси:

— Шшт, Ричи! Не разваляй шоуто.

Мадам Зина се обърна към Ейми:

— Име?

— Ейми Харпър.

— Години?

— Седемнайсет.

— Къде живееш?

— Тук в Ройъл Сити.

— Имаш ли сестри?

— Не.

— Братя?

— Един.

— Името му?

— Джоуи Харпър.

— На колко е години?

— На десет.

— Майка ти жива ли е?

— Да.

— На колко е години?

— На четирийсет и пет, струва ми се.

Мадам Зина премигна и навлажни устни.

— Каква е на цвят косата на майка ти?

— Тъмнокестенява, почти черна, като моята.

— Какви са на цвят очите й?

— Много тъмни, като моите.

— Как… — Мадам Зина прочисти гърло.

Гарванът изпляска с криле.

Най-сетне Мадам Зина заговори отново:

— Как се казва майка ти?

— Елън Харпър.

Името явно стресна гадателката. Ситни капчици пот избиха по челото й.

— Знаеш ли моминското й име?

— Джиавенето — отвърна Ейми.

Мадам Зина пребледня още повече и се разтрепери.

— Какво, по дяволите… — започна Ричи, объркан и смутен от непресторения страх на гадателката.

— Шшт! — скара му се Лиз.

— Само куп глупости — намеси се Бъз.

Мадам Зина очевидно нямаше желание да погледне в кристалното кълбо, но накрая се насили да го стори. Премигна, задъха се и изкрещя. Блъсна стола си назад и стана. Помете стъклената сфера от масата. Тя се стовари на земята, но бе твърде тежка, за да се счупи лесно.

— Трябва да се махнете оттук! — настоятелно рече гадателката. — Трябва да тръгвате. Напуснете панаира. Приберете се вкъщи, заключете вратите и останете там, докато панаирът напусне града.

Двете момичета се изправиха.

— Какви са тия неясни предупреждения? — обади се Лиз. — Трябваше да ни гадаете безплатно. Дори не ни казахте как ще станем богати и известни.

От другата страна на масата Мадам Зина се втренчи в тях. Очите й бяха разширени от ужас.

— Слушайте, аз не съм гадателка. Нямам никакви способности на медиум. Просто мамя посетителите. Никога не съм виждала в бъдещето. Никога не съм виждала нищо в това кристално кълбо, освен светлината от крушката в дървената основа. Но тази вечер… само преди минути… Господи, наистина видях нещо. Не го разбирам. Не искам да го разбера. Господи, Боже мой, кой би искал да вижда в бъдещето? Това би, било проклятие, а не дарба. Но аз видях. Трябва да напуснете панаира веднага, на часа! Не спирайте никъде. Не се обръщайте назад.

Четиримата се взряха в нея, смаяни от реакцията й.

Мадам Зина се олюля, краката й се подкосиха и тя отново се стовари на стола.

— Вървете, дявол да го вземе! Махайте се оттук, преди да е станало твърде късно! Бягайте, проклети глупаци! Бързо!

Отвън на централната алея, облени в разноцветни светлини сред тълпата и звуците на калиопа, четиримата се гледаха един друг и чакаха някой да каже нещо.

Ричи заговори пръв:

— Какво беше всичко това?

— Тя е луда — отвърна Бъз.

— Не мисля така — обади се Ейми.

— Пълна откачалка — настоя Бъз.

— Ей, не разбирате ли какво стана? — попита Лиз. Засмя се щастливо и запляска с ръце.

— Ако имаш някакво обяснение, кажи го — подхвърли Ейми, все още смразена от изражението, появило се на лицето на Мадам Зина, когато бе надникнала в кристалното кълбо.

— Това е заговор — рече Лиз. — Охраната на панаира ни е забелязала, че пушим трева. Не искат подобни неща да се случват на тяхна територия, но също така не искат да повикат ченгетата. Панаирджиите избягват да се разправят с ченгета. Затова уреждат албиносът да ни даде безплатни билети за гадателката и тя да се опита да ни уплаши.

— Точно така! — възкликна Бъз. — Проклет да съм! Така е.

— Не зная — намеси се Ричи. — Не ми се вижда много смислено. Защо просто не са казали на горилите си да ни изхвърлят?

— Защото сме твърде много, глупчо — отбеляза Лиз. — Ще им трябват поне трима бабаити. Не искат да вдигат такъв голям скандал.

— Възможно ли е да беше искрена? — попита Ейми.

— Мадам Зина ли? — обади се Лиз. — Искаш да кажеш, че вярваш как е видяла нещо в кристалното си кълбо? Глупости!

Поговориха още малко и накрая приеха теорията на Лиз. С всяка минута им изглеждаше все по-смислена.

Но Ейми се запита дали изобщо щеше да им се стори правдоподобна, ако не бяха толкова дрогирани. Спомни си за Марко Магьосника; жената в ковчега с лицето на Лиз; порязването на пръста на Бъз на буркана с чудовището. Имаше твърде много неща, които да се обмислят; и все страховити. И макар обяснението на Лиз да беше доста нескопосано, бе също тъй доста удобно и просто, и Ейми с радост го прие.

— Пишка ми се — рече Лиз. — После искам сладолед и пътешествие из Къщата на ужасите. След това можем да се прибираме вкъщи. — Тя погъделичка Ричи под брадичката. — Когато се приберем вкъщи, ще ти покажа препускане, много по-вълнуващо от всичко тук. — Тя се обърна към Ейми: — Ела с мен до тоалетната.

— Не ми се налага — отказа момичето.

Лиз я хвана за ръката.

— Хайде. Ще ми правиш компания. Пък и трябва да поговорим, малката.

— Ще се срещнем при сладоледа ей там — посочи Ричи павилиончето до въртележката.

— Връщаме се след минутка — увери го Лиз и повлече Ейми през тълпата към края на централната алея.

Конрад стоеше в сенките зад шатрата на Зина, когато четиримата младежи излязоха и спряха в петното от проблясваща червена и жълта светлина, хвърляна от близката въртележка със синджирени люлки. Той чу русото момиче да казва, че иска да отиде до тоалетната, да яде сладолед и да мине през Къщата на ужасите. Веднага щом групичката се раздели и всички се отдалечиха, Конрад се шмугна в шатрата на Зина. Щом влезе, той дръпна платното, закриващо напълно входа; от външната му страна бяха написани шест думи:

Зина седеше на стола си. Дори на трепкащата светлина на свещите, Конрад забеляза, че е мъртвешки пребледняла.

— Е, какво стана? — попита той.

— Отново задънена улица — припряно отвърна Зина.

— Тази прилича на Елън повече от всички останали, които съм ти изпращал.

— Просто съвпадение.

— Как се казва?

— Ейми Харпър.

Четирите срички наелектризираха Конрад. Той си спомни малкото момче, на което днес следобед даде двата безплатни пропуска. Името на детето беше Джоуи Харпър и то бе казало, че сестра му се казва Ейми. Момчето също приличаше на Елън.

— Какво научи за нея? — попита той.

— Много малко.

— Кажи ми.

— Не е тя.

— Нищо, кажи ми. Има ли братя? Сестри?

Зина се поколеба, сетне отвърна.

— Един брат.

— Как се казва?

— Какво значение има? Тя не е тази, която търсиш.

— Просто съм любопитен — безизразно отвърна Конрад. Чувстваше, че тя крие истината от него, но се боеше да повярва, че след толкова време най-сетне е открил жертвата си. — Как се казва брат й?

— Джоуи.

— Как се казва майка й?

— Нанси — отвърна Зина.

Конрад бе сигурен, че тя лъже. Втренчи се в нея и повторно попита:

— Сигурна ли си, че не е Лиона?

Зина примигна.

— Какво? Защо Лиона?

— Защото днес следобед, когато си побъбрих приятелски с Джоуи Харпър, докато наблюдаваше как сглобяваме Къщата на ужасите, той ми каза, че майка му се казвала Лиона.

Зина зяпна срещу него, смаяна. Объркана.

Конрад заобиколи масата и сложи ръка на рамото на жената.

Тя вдигна поглед към него.

— Знаеш ли какво мисля? — попита той. — Мисля, че момчето ме излъга. Смятам, че по някакъв начин е надушило опасността и ме излъга за името и годините на майка си. А сега и ти ме лъжеш.

— Конрад… остави ги.

Думите й бяха признание, че е открил децата на Елън, и той усети как го обзема разтърсващо въодушевление.

— Видях нещо в кристалното кълбо — продължи жената. В гласа й се долавяше страхопочитание и ужас. — То дори не е кристално. Евтино парче боклук. Няма нищо вълшебно в него. И все пак… тази вечер… когато двете момичета бяха тук… видях картини в кълбото. Бяха ужасяващи, страховити… Видях русата да пищи, ръцете и бяха протегнати напред, сякаш опитваше да се предпази от нещо ужасно, което се протягаше към нея. А видях и другата… Ейми… с разкъсани дрехи, цялата обляна в кръв. — Тя потрепери силно. — И мисля, че… момчетата също… на заден план във видението… момчетата, които бяха с онези момичета… целите в кръв.

— Това е знамение — рече Конрад. — Казах ти, ме ми бяха изпратени знамения. И това е следващото. То ми казва да не чакам. Казва ми да хвана Ейми днес, макар че ще трябва да се погрижа и за другите.

Зина поклати глава.

— Не! Не, Конрад, не мога да ти позволя да направиш това. Не можеш да търсиш отмъщение. Това е лудост. Не можеш просто да излезеш и да убиеш тези четири деца.

— О, вероятно няма да ги убия всичките със собствените си ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Гънтър ще се погрижи за тях.

— Гънтър? Той не би наранил никого.

— Нашият син се промени — рече Конрад. — Аз съм единственият, който знае колко се е променил. Най-сетне стана пълнолетен. Сега има нужда от жени и си взима това, от което се нуждае. И не само ги чука. Оставя истинска бъркотия след себе си. Прикривам го през последните няколко години. И сега ще получа отплата. Той ще ми осигури кървавото отмъщение, за което мечтая толкова отдавна.

— Какво искаш да кажеш с това, че си намира жени?

— Използва ги и след това ги разкъсва на парчета — рече Конрад. Знаеше, че тя е от тези хора, които ще се почувстват морално отговорни за действията на своя уродлив потомък. Усмихна, когато зърна болката, изписала се на лицето й.

— Колко? — попита тя.

— Загубих им бройката. Трийсет-четирийсет…

— Господи! — прошепна Зина, разтърсена до дъното на душата си. — Какво направих? Какво съм родила?

— Антихриста.

— Не. Ти не си с ума си. Страдаш от мания за величие. Не е толкова велик като Антихриста. Той просто е свиреп, безумен звяр. Трябваше да имам здравия разум на Елън. Трябваше да го убия, както тя уби Виктор. Сега… нося отговорност за всички, които са мъртви и всички, които ще умрат, преди той да намери смъртта си.

Застанал до нея, Конрад се протегна, стисна с ръце шията й и рече:

— Не мога да ти позволя да развалиш всичко!

Зина започна да се бори. Но желанието й за живот не бе достатъчно силно, докато желанието на Конрад да я убие бе стократно по-силно. Никога досега не бе изпитвал такава свръхестествена мощ и целеустременост. Чувстваше се суперзареден от демонична енергия, която сякаш изпускаше искри около него. Зина го удряше, риташе, дереше лицето му, но умря много по-лесно, отколкото бе очаквал. Той завлече тялото й в най-тъмния ъгъл на шатрата; по-късно щеше да измисли начин как да се отърве от него.

Гарванът грачеше истерично.

Уплашен, че птицата може да привлече някой при трупа, преди да се е отървал от него, Конрад отвори клетката, пъхна ръце вътре, сграбчи гарвана и му прекърши врата.

Излезе от шатрата на Зина и забърза обратно към Къщата на ужасите. Ейми Харпър и приятелите й щяха скоро да пристигнат, а той искаше да се подготви за посещението им.

Тази вечер Джоуи беше победител. Спечели шейсет и пет цента в играта с монети. Спечели малко плюшено мече за спуканите със стрелички балони. Спечели също и безплатно возене на въртележката, като успя да сграбчи месинговия пръстен при първата обиколка.

Беше на въртележката, яздеше черен жребец-красавец като този от филма със същото име, когато зърна Ейми. Не бе предвидил възможността приятелят й да я доведе на панаира, но ето я тук, в тъмнозелените си къси панталони и бледозелената памучна фланелка. Само че не беше с Бъз. Двете с Лиз вървяха към края на централната алея. Джоуи ги изгуби от поглед, защото люлката го завъртя, а когато направи пълен кръг, двете момичета бяха изчезнали в тълпата.

Няколко минути по-късно, щом слезе от въртележката, той тръгна да търси сестра си. Знаеше, че тя ще са зарадва да чуе как е заблудил майка им. Ще го сметне за умен и смел, задето е дошъл чак дотук съвсем сам. Той ценеше одобрението на Ейми повече от всичко на света и бе нетърпелив да чуе какво ще каже тя, като го види тук сам.

Четиринадесета глава

Тоалетната беше ярко осветена. Миришеше на мокър цимент, плесен и застояла урина. Умивалниците бяха на петна от непрестанно капещата вода.

След като Ейми и Лиз измиха ръцете си и се наведоха към огледалата да поосвежат грима си, от тоалетната излязоха две жени и момичетата и те останаха сами.

— Чувстваш ли се, сякаш летиш? — попита Лиз.

— Да.

— Аз също. Високо горе. И съм лека като перце. А ти?

— Аз съм омаяна — рече Ейми и присви очи към огледалото. Сложи си малко червило с трепереща ръка.

— Добре — рече Лиз. — Радвам се, че наистина си скапана. Може би най-после ще се поотпуснеш.

— Напълно отпусната съм.

— Страхотно! Тогава няма да е нужно да те навивам.

— Да ме навиваш за какво?

— За оргията.

Ейми я погледна и Лиз се ухили замаяно.

— Оргия? — повтори Ейми.

— Вече подхвърлих идеята на двамата негодници отвън.

— Бъз и Ричи?

— И двамата ще участват.

— Искаш да кажеш… четиримата… в леглото?

— Именно — рече Лиз, прибра червилото и затвори чантичката си. — Ще бъде фантастично!

— О, Лиз, не зная… Не мисля…

— Остави се на вълната, малката.

— Ще взема изпитите за колежа и…

— Ще вземеш хапче. И няма да забременееш отново. Не бъди такава проклета моралистка. Върви по течението, малката. Бъди такава, каквато си. Престани да се преструваш на сестра Праведност.

— Не мога…

— Разбира се, че можеш — рече Лиз. — Ще го направиш. Искаш го. Ти си също като мен. Признай фактите и се забавлявай.

Ейми се подпря на умивалника, за да не залитне. Причината за замайването й не беше само наркотика. Беше зашеметена от перспективата да се отпусне, да бъде като Лиз, да забрави бъдещето, да живее само за момента, неспособна да изпитва чувство на вина или угризения на съвестта. Сигурно е прекрасно да живееш по този начин. Чувстваш се толкова спокоен, толкова свободен…

Лиз се приближи до нея и добави:

— У нас. Веднага щом си тръгнем от панаира. Четиримата. Родителите ми имат голямо легло. Помисли за това, миличка. Можеш да имаш и двете момчета едновременно. И двамата умират да плъзнат стария салам в теб. Ще бъде страхотно. Ще ти харесва много. Знам, защото на мен ми харесва, а ти си също като мен.

Мелодичния ритмичен глас на Лиз изсмукваше цялата енергия и воля на Ейми. Тя се подпря на умивалника, затвори очи и усети как топлия съблазнителен глас я дърпа надолу, надолу към място, където тя не бе сигурна, че иска да отиде.

Сетне Ейми почувства някой да я докосва по гърдите. Рязко отвори очи.

Лиз я галеше интимно и се усмихваше.

Ейми искаше да отблъсне похотливата ръка на другото момиче, но не можа да намери сили да окаже дори тази незначителна съпротива.

— Винаги съм се чудила какво ли ще бъде, ако опитаме само двете, аз и ти — каза Лиз.

— Ти си замаяна — рече Ейми. — Толкова си друсана, че не знаеш какво говориш.

— Отлично зная какво говоря, малката. Винаги съм се чудила… А довечера ще разбера. Ще натрупаме страхотни спомени. — Тя се наведе по-близо, леко целуна Ейми по устните, бързо докосвайки я с език, който се стрелна като език на змия, и излезе от тоалетната, люлеейки бедра.

Ейми се почувства омърсена, но също така усети тръпки на удоволствие, които преминаха по цялото й тяло.

Погледна се отново в огледалото с присвити очи, защото ярката флуоресцентна светлина я заслепяваше. Лицето й изглеждаше меко, сякаш се стопяваше върху костите й. Търсейки отново покварата, която всички виждаха у нея, тя се взря в очите си. През целия й живот, майка й бе повтаряла, че носи злото у себе си и трябва да го потиска на всяка цена. След като години наред бе слушала този рефрен, Ейми не се харесваше особено. Самоуважението й бе одялано до чуплива пръчица; майка й бе държала ножа за дялане. Ейми си помисли, че най-сетне ще успее да види злото, което майка й и Лиз виждаха у нея; беше странна сянка, гърчеща се като змия чернота дълбоко в очите й.

Не, отчаяно си помисли тя, изплашена от бързината, с която се топеше решителността й. Аз не съм такъв човек. Аз имам планове, амбиции, мечти. Искам да рисувам картини и да доставям щастие на хората.

Но съвсем живо си спомни вълнението, което премина по тялото й като електрически ток, когато езикът на Лиз докосна устните й.

Помисли си как ще бъде в леглото с Ричи и Бъз, с двамата едновременно, и внезапно разбра, че й е невъзможно да си се представи в подобна ситуация.

Застанала в ярко осветеното помещение, измъчвана от вонята на плесен, урина и умираща надежда, Ейми имаше чувството, че стои в преддверието на Ада.

Най-сетне тя приближи до вратата и я отвори.

Лиз чакаше отвън в нощта. Усмихна се на Ейми и протегна ръка.

Конрад изпрати Призрака да работи на барчето, което тази вечер бе по-претъпкано от Къщата на ужасите. Щом албиносът се отдалечи, Конрад затвори будката за билети и изпрати Елтън да помага при влакчето, което образуваше третият лъч от триъгълната панаирна империя на Стрейкър.

Елтън го изгледа учудено. Къщата на ужасите бе твърде посещавана, за да бъде затворена толкова рано. Но за разлика от Призрака, Елтън никога не задаваше въпроси. Той просто правеше това, което му наредяха.

Когато последните посетители, които бяха в Къщата на ужасите, се появиха през големите люлеещи се врати и слязоха от вагончетата, Конрад изключи захранването по релсите. Ала не угаси светлините и не спря музиката; всъщност дори усили докрай звука и гласа на смеещия се клоун.

Гънтър го наблюдаваше озадачено. Но когато ситуацията му беше обяснена, той разбра веднага и влезе в Къщата на ужасите да чака.

Конрад зае позиция при затворената будка за билети. Отпращаше посетителите, когато го питаха дали може да си купят билети. За останалата част от вечерта Къщата на ужасите щеше да бъде отворена само за четирима специални гости.

След като ядоха сметанови сладоледи с шоколадова глазура и ядки, Лиз, Ейми, Ричи и Бъз отидоха при Къщата на ужасите.

Приканващият посетителите мъж с пронизващите сини очи, който по-рано стоеше на платформата, вече не досаждаше на преминаващите хора. Беше застанал до будката за билети, която изглеждаше затворена.

— О, не — разочаровано извика Лиз. — Господине, няма да затваряте още, нали?

— Не — отвърна мъжът. — Просто имахме незначителна механична повреда.

— Кога ще бъде отстранена?

— Вече е отстранена. Но трябва да изчакам шефа да се върне, преди да започна да пускам посетители.

— Колко време ще отнеме това? — попита Ричи.

Панаирджията сви рамене.

— Трудно е да се каже. Шефът обича, да кажем, да си пийва. Ако си е пийнал повечко, докато сме поправяли двигателите, може изобщо да не се върне.

— Ах, дявол да го вземе! — ядоса се Лиз. — Запазихме си го за последно, защото ми е любимото забавление.

Мъжът погледна Ейми и тя никак не хареса това, което видя в очите му. Погледът му беше настойчив, заплашителен, жаден.

Трябваше да си сложа сутиен, помисли си Ейми. Не биваше да се опитвам да бъда като Лиз. Не трябваше да излизам по къси панталони и тънка фланелка, а и без сутиен. Така все едно се предлагам. Нищо чудно, че така се е втренчил в мен.

— Вижте какво — обади се панаирджията, обгръщайки ги с очите си с цвят на газов пламък. — Не ми изглеждате като обикновени посетители. Струва ми се, че наистина сте от тези, дето врят и кипят в това. Замесени сте от нашето тесто.

— Можете да се обзаложите, че е така — рече Лиз.

— Но въпреки това ще ви взема парите.

Ричи и Бъз бръкнаха в джобовете си за пари.

Панаирджията пак погледна Ейми. Същата жажда.

Ейми кръстоса ръце пред гърдите си, за да не може той да види зърната й през бледозелената памучна фланелка.

Джоуи тъкмо се беше обезсърчил, че ще намери сестра си в тълпата, която сновеше по централната алея, и в същия миг я съзря. Беше с Лиз, Бъз и още едно момче. Панаирджията, който му беше дал безплатните пропуски, им помагаше да се качат във вагончето при вратата на Къщата на ужасите.

Джоуи се поколеба, припомняйки си колко странно се държеше панаирджията днес следобед. Но гореше от нетърпение да разкаже на Ейми как е заблудил майка им; затова отхвърли опасенията си и се отправи към Къщата на ужасите.

Вагончето беше за четирима: две места отпред и две отзад. Лиз и Ричи седнаха отпред; Ейми и Бъз се настаниха зад тях.

Потеглиха рязко и Лиз се разсмя. Вратите на фалшивия замък се отвориха, пропуснаха ги и се затвориха след тях.

Отначало вагончето се движеше бързо сред пълен мрак, но после забави ход. Отляво горе се появи светлина и озъбен пират с прошарена коса се изсмя и насочи сабята си към тях.

Лиз изпищя, а Бъз се възползва от възможността да прегърне Ейми през раменете.

Отдясно, точно след пирата, съвсем правдоподобно изглеждащ върколак се бе навел над ръба, внезапно осветен от луната, която изгря зад него. Очите му светеха в червено; по огромните му кучешки зъби имаше кръв; а хищните нокти, с които замахна към вагончето, блестяха като парченца слюда.

— О, защити ме, Ричи! — изпищя Лиз с престорен ужас. — Защити девственото ми тяло от този ужасен звяр! — Тя се разсмя на собственото си изпълнение.

Вагончето съвсем забави ход и четиримата излязоха на място, където убиец с брадва се бе навел над една от жертвите си. Брадвата бе забита в черепа на мъртвия, разцепвайки главата му на две.

Вагончето спря напълно.

— Какво има? — попита Лиз.

— Сигурно пак нещо се е счупило — предположи Ричи.

Четиримата седяха в пурпурно-кафявите сенки. Единствената светлина идваше откъм експоната с убиеца зад тях и тя бе зловещо зеленикаво сияние.

— Ей! — изкрещя Лиз в тъмнината, надвиквайки страховитата музика, която звучеше над главите им. — Ей, пускай шоуто да върви!

— Да! — присъедини се към виковете Бъз. — Ей, вие отвън!

За минута-две всички викаха на панаирджията, който беше на платформата отвън, зад затворените врати на атракциона, на не повече от десетина метра от тях. Никой не им отговори и те се отказаха.

— Дявол да го вземе — обади се Лиз.

— Какво да правим? — попита Ейми.

— Ще стоим тук — обади се Ричи. — Все ще се задвижи отново.

— Може би трябва да слезем и да се върнем при вратите — предложи Бъз.

— В никакъв случай — възрази Ричи. — Ако постъпим така и релсите отново тръгнат, вагончето ще замине без нас. И ако друг вагон влезе през вратите, ще ни прегази.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакаме тук прекалено дълго — рече. Ейми, припомняйки си как я гледаше панаирджията. — Зловещо е.

— Колко досадно — обади се Лиз.

— Имай търпение — намеси се Ричи. — Скоро ще тръгнем.

— Ако трябва просто да седим тук, бих предпочела да спрат проклетата музика. Прекалено е усилена — възнегодува Лиз.

Нещо изскърца силно над главите им.

— Какво беше това? — попита Ейми.

Всички се взряха нагоре в тъмнината.

— Нищо — отвърна Бъз. — Просто вятърът отвън.

Скърцането се чу отново. Този път бе съпроводено с други звуци: дращене, глух удар, животинско ръмжене.

— Мисля, че не… — започна Ричи.

Нещо проблесна в мрака и го сграбчи за гърлото. Ръка, протегнала се надолу от ниския, неосветен таван над вагончето, ръка, която завършваше с огромни дълги пръсти, покрити с козина, и смъртоносно остри нокти. Макар ръката да се движеше мълниеносно, всички я зърнаха на мъждивата зелена светлина от експоната на убиеца с брадвата, но не можаха да видят какво има в мрака горе, от другата страна на ръката. Каквото и да беше, ноктите му пробиха шията на Ричи, впиха се дълбоко в плътта, и нещото го издърпа нагоре, измъкна го от седалката. Ричи трескаво риташе, за секунда-две обувките му удряха по предната стена на вагона. После той бе изтеглен нагоре, измъкнат през отвора в тавана, сякаш тежеше само няколко килограма.

Над главите им капакът се затръшна.

Нападението трая само три или четири секунди.

Ейми бе твърде зашеметена, за да помръдне или проговори. Взираше се в мрака горе, където бе изчезнал Ричи и не можеше да повярва на очите си. Това трябва да беше номер, част от пътешествието през Къщата на ужасите, невероятно правдоподобна илюзия.

Очевидно Лиз и Бъз мислеха по същия начин, защото и те седяха, без да помръднат като хипнотизирани.

Ала постепенно Ейми осъзна, че Ричи наистина бе изчезнал, никой панаир в света не би рискувал да нарани клиент с толкова опасен номер.

— Кръв… — промълви Лиз.

Тази единствена дума разчупи оковите на магията.

Ейми и Бъз насочиха погледи към момичето.

Лиз се бе извърнала към тях и бе протегнала ръце напред. Бяха изпръскани с нещо мокро и тъмно. Дори на мъждивата зелена светлина се виждаше, че ръцете на Лиз са изцапани с кръв.

Кръвта на Ричи.

Ейми изпищя.

Петнадесета глава

Веднага щом изключи захранването на релсите, спирайки вагона с младежите, Конрад слезе от рампата и се отправи към централната алея. Възнамеряваше да заобиколи Къщата на ужасите, да влезе през задния вход на мазето, да заключи вратата след себе и да открие Гънтър. Искаше синът му да убие трите деца, но не и Ейми Харпър. Ейми, разбира се, трябваше да изтърпи неколкодневни мъки, преди да умре; трябваше да бъде изнасилена, може би и от него, и от Гънтър; такова бе желанието на Конрад, вече двайсет и пет години мечтаеше за това отмъщение. Бе дал подробни указания на Гънтър, но не беше сигурен, че синът му ще съумее да се овладее, след като веднъж започне да убива. Гънтър трябваше да бъде надзираван; както и непрестанно напътстван през следващия критичен час.

Но когато стигна края на рампата и понечи да се шмугне в прохода между Къщата на ужасите и шоуто „Прищевки на природата“, Конрад зърна Джоуи Харпър. Малкият брат на Ейми стоеше до другите врати на замъка, през които вагончетата излизаха от Къщата на ужасите.

Трябва да е видял сестра си да влиза, помисли си Конрад. Чака я да излезе. Какво ли ще направи, когато тя не се появи? Ще отиде да потърси помощ? Ще извика охраната?

Джоуи погледна към него.

Конрад се усмихна и му махна с ръка.

Трябваше да направи нещо с проклетото момче, и то бързо.

Бъз се изкачи на площадката, където убиецът с брадвата бе окъпан в зелена светлина и измъкна оръжието от черепа на манекена, сгърчен в краката на механичния маниак. С брадвата в ръка, той скочи обратно в прохода, където Ейми и Лиз се бяха сгушили една до друга и го чакаха.

— Брадвата е истинска — рече Бъз. — Не е много остра, но все ще ни бъде от полза.

— Нищо не разбирам — с разтреперан глас прошепна Лиз. — Какво става тук? Какво е всичко това?

— Не знам със сигурност — отвърна Бъз. — Мога само да предполагам. Но нали видяхте ръката…

— Това не беше ръка — прекъсна го Лиз.

— Ноктеста лапа, както искаш го наречи — каза Бъз. — Както и да е, беше също като ръцете на съществото в буркана, онзи мъртъв урод, когото видяхме маринован във формалдехид в „Прищевки на природата“. Само че тази ръка беше гигантска.

Ейми заговори с усилие. Бе изненадана, че изобщо успя да произнесе някакъв звук.

— Искаш да кажеш… Мислиш, че сме хванати в капан тук заедно с някакъв урод, който убива хора?

— Да — отвърна Бъз.

— Той не е убил Ричи! — извика Лиз. Гласът й пресекна. — Ричи не е мъртъв. Жив е. Той е… някъде… и е жив.

— Възможно е — рече Бъз. — Може би това е само план за отвличане или нещо подобно. Може би просто ще поискат откуп за Ричи. Възможно е.

Двамата с Ейми се спогледаха и макар да не беше лесно да разгадае изражението на Бъз на мъждивата зелена светлина, момичето разбра, че са на едно мнение — бе невъзможно Ричи да е жив. Не съществуваше шанс дори едно на един милион той някога да им се усмихне отново. Ричи беше мъртъв, нямаше го, завинаги.

— Трябва да се измъкнем оттук и да извикаме ченгетата — каза Лиз. — Трябва да спасим Ричи.

— Хайде — подкани ги Бъз. — Ще се върнем до входните врати и ако не можем да ги отворим, може би с тази брадва ще успея да разсека някоя стена и да се измъкнем.

Нямаше никаква светлина между огряната в зелено сцена от лявата им страна и входните врати, които бяха на около петнайсетина метра.

Лиз погледна към гробовно тъмния тунел и рече:

— Не. Не, не мога да вървя в тъмнината. Ами ако онова нещо ни чака там някъде?

— Имаш кибрит в чантата си — напомни й Ейми. — Можем да го използваме, за да открием пътя.

— Добра идея! — рече Бъз.

С треперещи ръце, Лиз затършува из чантата си и намери две кутии кибрит — едната пълна, другата наполовина.

Бъз ги взе, отдалечи се в тъмнината, запали клечка и стана отново видим.

— Да тръгваме! — рече той.

— Чакай! — спря го Лиз. — Чакай малко. Може би…

— Може би какво? — попита Ейми.

Бъз разклати клечката, щом пламъкът стигна до пръстите му и се върна в обсега на зелената светлина.

Лиз тръсна глава да избистри мозъка си.

— Толкова съм дрогирана… Упоена съм. Не мога да разсъждавам трезво. Така че не е ли възможно това изобщо да не се е случило? Може би това са просто кошмарни халюцинации? В последните две цигари, бях добавила към марихуаната силен халюциногенен наркотик — фенциклидин. Ангелският прах може да предизвика много лоши халюцинации, както знаете. Най-кошмарните, които някога могат да ти се привидят. Може би е само това. Неприятна халюцинация.

— Не може всички да имаме една и съща халюцинация — рече Бъз.

— Откъде мога да знам, че ти си от плът и кръв? — попита Лиз. — Може да съществуваш само в съзнанието ми. Може би истинският Бъз седи до Ейми във вагончето, вече изминала половината път през Къщата на ужасите. Може би аз също съм във вагончето, но съм толкова упоена, че не мога да разбера къде се намирам.

Ейми леко зашлеви Лиз през лицето.

— Слушай! Чуй ме, Лиз. Това не е неприятна халюцинация. Или поне не такава, каквато ти си мислиш. Всичко се случва наистина и аз съм изплашена до смърт, така че стига сме се мотали, ами да се махаме оттук.

Лиз примигна и облиза устни.

— Да. Права си. Съжалявам. Просто… ми се искаше да не се чувствам толкова дрогирана.

Бъз запали нова клечка, после още една, още една и двете момичета го последваха в тъмния тунел към входните врати на Къщата на ужасите.

Джоуи стоеше заедно с мъжа пред Къщата на ужасите и се опитваше да си спомни защо се бе уплашил от него при предишната им среща. Сега панаирджията изглеждаше толкова добросърдечен и се усмихваше тъй приятелски, че Джоуи неволно откликна и също се усмихна.

— Минавал ли си през моята Къща на ужасите, синко? — попита мъжът.

— Не. Обаче се возих на много други влакчета и люлки.

Беше избягвал Къщата на ужасите, защото изпитваше смътно безпокойство, макар че именно Конрад Стрейкър му бе дал безплатните билети.

— Моята къща на ужасите е най-интересната атракция на панаира — рече Конрад. — Искаш ли аз самият да те разведа из нея? Какво ще кажеш? Не обикновено возене, каквото получават всички посетители, а опознавателна обиколка със собственика. Мога да ти покажа всички скрити механизми, които малко хора някога са имали щастието да видят. Ще видиш как са направени чудовищата, как се задвижват, ръмжат и скърцат със зъби. Всичко. Абсолютно всичко. Ще ти покажа неща, които човек от нашето тесто би се радвал да научи.

— Наистина ли? — извика Джоуи.

— Разбира се — сърдечно рече панаирджията. — Както сигурно си забелязал, за тази вечер затворих Къщата на ужасите. Будката за билети също е затворена. Току-що изпратих последното вагонче — четирима хубави младежи.

— Едното момиче беше сестра ми — каза Джоуи.

— Тъй ли? Нека да позная. Едната приличаше на теб. Чернокосото момиче със зелените панталонки.

— Да, това е сестра ми. Тя не знае, че съм тук тази вечер. Искам да я почакам да излезе… за да й се обадя. А може би и тя би искала да направи опознавателна обиколка. Може ли да дойде с нас? Сигурен съм, че на Ейми много ще й хареса.

Входните врати на Къщата на ужасите бяха конструирани така, че да се отварят навътре от хидравлични механизми. Нямаха брави, нито дръжки, нищо, с което да могат да бъдат отворени.

— Ако можех да хвана ръба — рече Бъз, — вероятно щях да успея поне малко да ги отворя. Но те са толкова здраво притиснати.

— И да можеше да си промушиш пръстите в междината, нямаше да има никакво значение — каза Ейми. — Бездруго нямаше да успееш да отвориш вратите. Бас ловя, че са също като автоматичната врата на гаража у дома. Докато са свързани с хидравличната система, не могат да се отворят ръчно.

— Да — съгласи се Бъз. — Права си. Трябваше да се сетя.

Ейми бе изненадана, че се държи тъй хладнокръвно. Беше изплашена и й се гадеше — отчасти от мъка и отчасти от отвращение — когато си спомнеше какво се случи с Ричи. Но не бе загубила самообладание. Въпреки наркотика, който бе пушила, напълно се владееше. Всъщност дори съобразяваше по-бързо и разсъждаваше по-ясно от Бъз. Не се смяташе за силна личност; майка й винаги казваше, че е слаба и лабилна. Сега твърдостта й я изненада.

Лиз бе рухнала напълно. Плачеше непрестанно. Изглеждаше изтощена, с години по-възрастна. Скимтеше като малко кученце.

— Без паника — рече Бъз. — Все още разполагам с брадвата.

Ейми палеше една след друга кибритени клечки, докато Бъз удряше с брадвата — шест, осем, дванайсет удара.

Най-сетне спря задъхан.

— Безсмислено е. Проклетото острие е съвсем тъпо.

— Някой трябва да чуе цялото това блъскане — обади се Лиз.

— Съмнявам се — рече Ейми. — Спомнете си, че входът на Къщата на ужасите е доста навътре, поне на пет метра от будката за билети и централната алея, зад рампата, в края на входния пасаж. Никой минувач няма да чуе ударите на брадвата, не и сред цялата тази музика и кънтящият смях на клоуна.

— Но мъжът, който подканя посетителите, е там — рече Лиз. — Той ще чуе.

— За Бога, Лиз! — ядоса се Бъз. — Стегни се и си събери ума. Онзи мъж не е на наша страна. Той очевидно е един от организаторите на целия този капан. Та нали той ни подмами!

— Значи някакъв урод ще ни убие? — попита Лиз. — Това е безсмислено. Нелепо! Та онзи мъж дори не ни познава. Защо би избрал просто така някоя групичка деца и би ги хвърлил на… това същество?

— Не си ли слушала новините по телевизията? — попита Бъз. — Вече не е необходимо нещата да имат смисъл. Светът е пълен с откачени изроди.

— Но защо би го направил? — настоя Лиз.

— Може би просто за удоволствие — рече Ейми.

— Ще пищим — рече Лиз. — Ще пищя до пръсване.

— Давай! — рече Бъз.

— Не — намеси се Ейми. — Това също е безсмислено. Музиката свири по-силно от обикновено, а и клоунът продължава да се смее. Никой няма да ни чуе — а дори да ни чуе, ще си помисли, че просто се забавляваме. Хората би трябвало да пищят в Къщата на ужасите.

— Тогава какво ще правим? — попита Лиз. — Не можем просто да чакаме онова нещо да се върне. Трябва да направим нещо, по дяволите!

— Ще обиколим механичните чудовища наоколо и ще потърсим някое друго оръжие като брадвата, нещо, с което да можем да се защитим — рече Бъз.

— Брадвата дори не е остра — раздразнено рече Лиз. — Каква полза имаме от нея?

— Достатъчно остра е, за да задържи настрана онова същество — рече Бъз и я хвана здраво. — Може да е твърде тъпа, за да разсече дърво, но със сигурност ще нанесе доста поражения върху лицето на онзи негодник.

— Само с ловджийска пушка можеш да задържиш този урод на разстояние — с треперещ глас рече Лиз.

Щом пламъкът наближи пръстите на Ейми, тя пусна клечката. Беше напълно изгоряла, когато докосна пода. В продължение на няколко секунди тримата останаха в тъмнина, в каквато Ейми никога през живота си не бе попадала. Тъмнината не просто криеше заплаха; тя самата бе заплаха. Беше сякаш жива, зла, целенасочена тъмнина, която я обгръщаше все по-плътно от всички страни, докосвайки я с хладните си черни ръце.

Лиз тихичко изхленчи.

Ейми запали нова клечка и огряна от благодатната светлина на пламъка, рече:

— Бъз има право. Трябва да се въоръжим. Но това не е достатъчно. Дори ловджийската пушка може да се окаже недостатъчна. Този урод може да скочи от тавана или да изникне от пода толкова бързо, че да не ти остане време да дръпнеш спусъка. Трябва да потърсим друг изход.

— Няма изход — изплака Лиз. — Вратите, през които се излиза, ще бъдат като тези. Няма да могат да се отворят, нито да се разсекат. Хванати сме в капан.

— Сигурно има резервен пожарен изход — рече Ейми.

— Правилно! — обади се Бъз. — Някъде трябва да има пожарен изход. А може би и сервизен изход.

— Ще се въоръжим колкото можем — рече Ейми, — после ще потърсим изход.

— Искаш да влезеш по-навътре в това място? — недоверчиво попита Лиз. — Да не си откачила? То ще ни хване, ако влезем навътре.

— Със същата вероятност може да ни хване и тук при вратите — отвърна Ейми.

— Точно така — намеси се Бъз. — Да тръгваме.

— Не, не, не! — енергично заклати глава Лиз.

Пламъчето трепна.

Тъмнина.

Ейми запали нова клечка.

Лиз се бе свила съвсем ниско до здраво затворените врати, втренчила поглед в тавана, трепереща като лист.

Ейми хвана приятелката си за ръка и я дръпна да се изправи.

— Слушай, малката — рече й нежно, — двамата с Бъз не възнамеряваме да стоим тук, докато това същество се върне да ни търси. Така че трябва да тръгнеш с нас. Ако останеш тук сама, с теб е свършено. Искаш ли да останеш сама тук в тъмнината?

Лиз изтри сълзите си. Капчици влага все още блестяха на ресниците й. Лицето й беше мокро.

— Добре — примирено рече тя. — Ще дойда с вас. Но, по дяволите, няма да вървя отпред!

— Аз ще водя — увери я Бъз.

— Няма да вървя и последна — каза Лиз.

— Аз ще съм отзад — успокои я Ейми. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност между двама ни, Лиз. Хайде, да тръгваме!

Бяха направили едва няколко предпазливи крачки, когато Лиз спря и рече:

— Господи, откъде е знаела?

— Кой откъде е знаел? И какво е знаел? — нетърпеливо попита Ейми.

— Откъде гадателката знаеше, че ще ни се случи нещо такова?

Объркани, тримата останаха безмълвни за момент. Клечката угасна и Ейми доста се забави, докато запали следващата. Ръцете й трепереха. Въпросът на Лиз за гадателката няма отговор, но той събуди странно чувство у Ейми — тръпка, премина по гърба й, обзе я усещането, че преживява нещо, което й се е случило преди. Бе попадала в тази ситуация и друг път — затворена в тъмно помещение заедно със същия ужасен урод. За няколко секунди това усещане бе тъй силно и разтърсващо, толкова обсебващо, та тя си помисли, че ще припадне; после всичко отмина.

— Нима Мадам Зина наистина е виждала в бъдещето? — попита Лиз. — Това е невъзможно, нали? Прекалено странно е. Какво, по дяволите, става тук?

— Нямам представа — рече Ейми. — Но сега нямаме време да се тревожим за това. Всяко нещо по реда си. Трябва да намерим пожарния изход и да се измъкнем оттук.

Отвън клоунът се изсмя злокобно.

Ейми, Лиз и Бъз поеха към вътрешността на Къщата на ужасите.

В продължение на няколко минути, след като Джоуи предложи да отложат малко опознавателната обиколка, Конрад застана зад момчето и се втренчи в изхода, преструвайки се, че чака сестрата и приятелите й да излязат от Къщата на ужасите.

— Защо се забавиха толкова? — попита Джоуи.

— О, това е най-дългото пътешествие на панаира — бързо отвърна Конрад и посочи плаката, където се рекламираше точно това предимство на Къщата на ужасите.

— Видях го — рече Джоуи. — Но не може да е чак толкова дълго.

— Дванайсет пълни минути.

— Забавиха се повече.

Конрад погледна часовника си и се намръщи.

— И защо никакви други вагончета не излизат? — попита Джоуи. — Няма ли вагончета и преди тях?

Конрад пристъпи към прохода за вагончетата до рампата на изхода и погледна по посока на релсите. Преструвайки се на изненадан, той рече:

— Централната верига не се движи.

— Какво означава това? — попита Джоуи и приближи до мъжа.

— Това означава, че проклетата машинария пак се е счупила — отвърна Конрад. — Случва се от време на време. Сестра ти и приятелите й са заседнали вътре. Трябва да вляза и да проверя какво не е наред с оборудването. — Той се обърна и се насочи към задната част на Къщата на ужасите. Сетне спря и погледна назад, сякаш бе забравил за миг Джоуи. — Ела с мен, синко. Може да се наложи да ми помогнеш.

Момчето се поколеба.

— Хайде — настоя Конрад. — Да не караме сестра ти да чака в тъмнината.

Момчето го последва зад Къщата на ужасите.

Конрад отвори вратата, която водеше в стаичката под основния под на конструкцията. Влезе и запали осветлението.

Джоуи пристъпи след него.

— Уха! — възкликна момчето. — Не си представях, че ще има толкова много машини.

Конрад затвори и заключи вратата. Сетне се обърна към Джоуи, ухили се и рече:

— Ти лъжливо, малко лайно! Майка ти не се казва Лиона.

Ейми, Лиз и Бъз се намираха дълбоко във вътрешността на Къщата на ужасите, когато редица лампи светнаха точно над релсите. Тримата бяха отминали няколко остри завоя, нервно се бяха спуснали по два-три дълги тъмни пасажа и сега се изкачваха по стръмен наклон, покрай восъчни чучела на чудовища от различни научнофантастични филми. Лампите не разпръснаха напълно мрака. Дълбоки сенки лежаха наоколо. Но всяка светлина беше добре дошла, защото на Ейми й бе останала една-единствена клечка.

— Какво стана? — разтревожено попита Лиз. Плашеше я всяка промяна в ситуацията, дори ако тази промяна означаваше светлина вместо мрак.

— Не зная — неспокойно отвърна Ейми.

— То светна лампите, за да ни намери по-лесно — каза Лиз. — Ето какво стана, и ти много добре го знаеш.

— Ако наистина е така — отбеляза Ейми, — ще му бъде доста по-трудно, ако се движим.

— Точно така — съгласи се Бъз. — Хайде, да не стоим тук. Да потърсим изход.

— Няма изход! — изплака Лиз. Но продължи да се изкачва заедно с тях.

Когато стигнаха върха, откриха голяма сцена от шест чудовища с човешки ръст, снабдени с огромни пипала и изцъклени очи. Извънземните, слизаха от летяща чиния — абсурдни форми, застинали в отражението на бледата светлина от лампите над релсите.

— Летящата чиния е доста голяма — отбеляза Бъз. — И тримата можем да се скрием вътре.

— Със сигурност ще проверят там — възрази Ейми. — Не можем да стоим на едно място, нито можем да се скрием. Трябва да се опитаме да се измъкнем.

Тъкмо замълча и централната верига между релсите се задвижи.

Тримата стреснато подскочиха.

Приближаващото вагонче шумно трополеше по релсите — трака-трак, трака-трак… — силен, насечен звук, който се чуваше въпреки музиката и звучащия на запис кух смях на клоуна. Тракането се усилваше с всяка изминала секунда.

— То идва за нас — извика Лиз. — О, Господи, Господи, този урод идва да ни хване!

Тъпият ръждясал нож, който Ейми бе взела от един от чудовищата-манекени сега изглеждаше смешно оръжие.

Трака-трак, трака-трак…

— Бързо! — рече Бъз. — Да се дръпнем от релсите.

Тримата се покатериха на широката платформа, откъдето шестте извънземни чудовища слизаха от летящата чиния.

Трака-трак, трака-трак…

— Вие двете идете до космическия кораб — нареди Бъз. — Застанете така, че да се виждате. Опитайте се да привлечете вниманието му.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ейми.

Бъз се ухили. Беше пресилена, ужасена, напълно лишена от веселие усмивка. Опитваше се да запази образа си на мъжага. Посочи огромния камък от папиемаше и рече:

— Ще застана тук до този камък. Когато вагончето се изкачи дотук… когато мръсникът вътре ви види, ще го съсека, преди да е успял да изскочи на релсите.

— Може и да стане — рече Ейми.

— Ще стане — увери я Бъз. — Ще го разсека на две.

Трака-трак, трака-трак…

Вагонът се появи иззад близкия ъгъл и пое по наклона към тях.

Лиз се опита да избяга и да се скрие.

Ейми я сграбчи за китката и я издърпа до летящата чиния, където пътуващият във вагона щеше да ги забележи веднага щом достигнеше върха.

Бъз застана зад камъка. Беше напълно видим за Лиз и Ейми, но изцяло скрит от приближаващото се вагонче. Бе хванал брадвата с две ръце.

Трака-трак… Трака-трак… Трака… Трак…

Вагонът забави ход, щом наклонът се увеличи.

Бъз вдигна брадвата над главата си.

Ейми зърна предната част на ярко боядисаното возило.

— Господи! Пусни ме, пусни ме, Ейми! — изкрещя Лиз.

Ейми стисна още по-силно китката й.

Вече се виждаха и първите две седалки. Изглеждаха празни.

Трака… Трак… Трака…

Вървеше съвсем бавно.

Едва се движеше.

Най-сетне се появиха и задните седалки.

Ейми присви очи. Ако светлината беше малко по-мъждива, Ейми нямаше да успее да види нещото на задните седалки на вагончето. Но тя го видя. Просто купчина. Безформена сянка. Съществото се бе свило на пода на вагончето, опитвайки се да ги измами.

Бъз също го видя. С яростен вик, като при карате-двубой, той изскочи иззад камъка и стовари брадвата под нивото на краката си във вагона. Силният удар я изби от ръцете му.

Нещото не помръдна, а вагончето спря напълно.

— Убих го! — изкрещя Бъз.

Лиз и Ейми се втурнаха към него.

Бъз коленичи, протегна се към вагончето и отново хвана дръжката на брадвата. Дръпна и нещото в което бе потънало острието, се вдигна заедно с нея.

Глава.

Не главата на урода.

Уродът не е бил на задната седалка.

Тъпото острие на брадвата се бе забило дълбоко в черепа на Ричи. От пукнатината в костта изтичаше мозък и се плъзгаше по окървавеното му лице.

Лиз изпищя.

Бъз изпусна брадвата и се извърна от возилото. Повърна върху камъка от папиемаше.

Ейми бе толкова потресена, че пусна ръката на Лиз.

— Глупак такъв! — разкрещя се Лиз. — Ти го уби! Ти уби Ричи! — И Лиз, и Ейми се бяха въоръжили с тъпи ръждясали ножове, които бяха взели от експонатите в Къщата на ужасите. Лиз замахна с ножа, сякаш възнамеряваше да нападне Бъз. — Тъпанар такъв! Ти уби Ричи!

— Не — рече Ейми. — Не, Лиз. Миличка, чуй ме! Бъз не го е убил. Ричи е бил вече мъртъв. Във вагончето беше просто трупът му.

Лиз ридаеше, обзета от ужас. Заради наркотиците, които бе вземала цяла вечер, страхът й бе многократно по-силен. Тя се извърна и побягна, преди Ейми да успее да я хване. Прекоси експоната с летящата чиния, мина между две извънземни и леко закачи гумените им пипала, които потрепнаха във въздуха. Обезумялото момиче изчезна в сенките зад камъните от папиемаше.

— Лиз, по дяволите! — извика Ейми.

Звукът от стъпките на Лиз заглъхна бързо. Тя бе изчезнала в дебрите на Къщата на ужасите.

Ейми се обърна към Бъз.

Той бе коленичил. Тъкмо бе престанал да повръща. Вонята беше непоносима. Бъз избърса уста с опакото на ръката си.

— Добре ли си? — попита Ейми.

— Боже мой, това беше Ричи — прошепна той.

— Беше вече мъртъв.

— Но това беше Ричи!

— Само не припадай.

— Аз… няма да припадна.

— Добре ли си?

— Предполагам… да.

— Стегни се.

— Добре съм.

— Трябва да запазим хладнокръвие, ако искаме да оцелеем.

— Но това е лудост — рече Бъз.

— Лудост е — съгласи се Ейми. — Но всичко се случва наистина.

— Заключени сме в Къщата на ужасите заедно с… с чудовище.

— Трябва да се справим — търпеливо изрече тя.

Бъз кимна, опитвайки се възвърне самоувереността си на мъжага.

— Да. Ще се справим. Можем да се справим. Не ме е страх от никакъв урод.

В мига, в който Бъз замълча, на челото му се появи кърваво цвете. В първия миг Ейми не разбра, че това е кръв. Изглеждаше черно като петно от мастило. Но после слабата светлина го огря под различен ъгъл и Ейми видя, че е червено.

Миг след като се появи кръвта, се чу звук, който отекна в подобното на пещера помещение. Беше малко по-силен от тракането на движещото се вагонче — пук!

Бъз отвори уста.

След по-малко от секунда, преди Ейми да разбере какво всъщност става, дясното око на Бъз експлодира в струя кръв, парченца кожа и кости, а тъмната празна орбита заприлича на застинала в крясък уста.

И отново: пук!

Кръв и парчета плът изпръскаха отпред зелената фланелка на Ейми.

Тя рязко се извърна.

Мъжът, който ги бе пуснал в Къщата на ужасите, стоеше само на три метра. Бе насочил към Бъз малък пистолет; оръжието приличаше на играчка.

Ейми чу как зад нея Бъз простена, нададе странен гърлен звук и се стовари върху камъка, където бе повръщал.

Не е възможно това да се случва, помисли си Ейми.

Но знаеше, че всичко това наистина се случва. Сигурна бе, че тази нощ е била подготвяна от дълго, дълго време; тази нощ й е била предопределена, още преди да се роди.

Мъжът й се усмихна.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Новият Йосиф.

— Какво?

— Аз съм бащата на новия Бог. — Усмивката му напомняше озъбване на акула.

Ейми притисна с ръка ръждясалия нож отстрани до крака си, надявайки се, че мъжът няма да го види и тя по някакъв начин ще успее де се приближи към него и да го нападне.

— Кажи здрасти на малкото си братче — рече панаирджията. В едната си ръка държеше въже. Дръпна го и Джоуи излезе от тъмнината. Бе завързан като куче.

— О, Господи… — промълви Ейми. — Господи, помогни ни!

— Той не може да ти помогне — рече мъжът. — Господ е слаб. Сатаната е силен. Господ не може да ти помогне този път, кучко!

Шестнадесета глава

Лиз се сблъска с някого в тъмнината. Беше едър. Момичето изпищя, преди да осъзнае, че това не е уродът. Беше се натъкнала на някое от безбройните механични чудовища, всички безмълвни и неподвижни.

Лиз се потеше, трепереше, беше замаяна. Продължи да се блъска в разни предмети в мрака и всеки път сърцето й почти спираше. Знаеше, че трябва или да седне, докато се успокои, или да се върне до прохода при вагоните, където беше осветено, но бе прекалено уплашена, за да направи каквото трябва.

Продължи несигурно напред, протегнала ръце, стиснала ножа; запушваше уста, щом си спомнеше за Ричи, потискайки нуждата да повърне; главата й се въртеше от силните преживявания и наркотика; просто опитваше да се спаси; задъхваше се, хлипаше, осъзнавайки, че всички звуци, които издава, могат да се окажат фатални за нея, но беше неспособна да замълчи; просто опитваше да се спаси както може; надяваше се да има късмет и да намери изход, разчитайки на факта, че винаги е била момиче с късмет; искаше й се (пълна лудост!) да имаше време да спре и изпуши още една цигара с марихуана; точно тогава се спъна в нещо и падна тежко върху дъсчения под; протегна се назад да освободи крака си и откри метална халка на пода, огромна халка, в която бе напъхала обувката си; изруга от болка заради навехнатия глезен, сетне изведнъж забеляза тънка ивица светлина, която се процеждаше от пода, светлина от помещението отдолу и осъзна, че халката е дръжка на капак.

Изход!

Лиз се изсмя нервно и освободи крака си от халката. Коленичи пред капака и я хвана. Капакът беше деформиран; не можеше да се отвори. Тя изпъшка, дръпна с всички сили и накрая капакът поддаде.

Светлина изпълни Къщата на ужасите.

Огромен отвратителен урод стоеше на стълбата точно под капака. Той протегна ръка, бърз като нападаща змия, сграбчи Лиз за дългата руса коса и, без да се трогне от писъците й, я издърпа през отвора в подземието на Къщата на ужасите.

— Пуснете брат ми! — изрече Ейми.

— За нищо на света — отвърна мъжът.

Ръцете на Джоуи бяха извити и стегнати зад гърба му. Въжето, с което бе вързан като куче около врата, бе протрило кожата му. Момчето плачеше.

Ейми се взря в яркосините, нечовешки очи на панаирджията и за първи път през живота си осъзна с пълна увереност, че тя не е лош човек, както винаги бе й втълпявала майка й. Това беше злото. Този мъж беше злото. Този маниак. И отвратителният урод, който бе убил Ричи. Това беше квинтесенцията на злото и бе съвсем различно от нея, както самата тя бе различна от… Лиз.

И въпреки че двамата с Джоуи бяха близо до смъртта, в този момент Ейми почувства да я залива ярка блестяща вълна на самоувереност, изпълни се с добри чувства към себе си, каквито никога досега не бе изпитвала. И тази вълна отми тъмните, объркани и горчиви чувства, които я преследваха толкова отдавна.

И отново я прониза чувството, че изживява нещо, което се е случило в миналото. Имаше странното усещане, че тази ситуация се е случвала и преди, може би не до най-малката подробност, но в същината си. И долови също така, че по някакъв начин е свързана с този мъж, по доста по-необикновен начин, отколкото й се струваше. Ужасно чувство за предопределеност се стовари като плащ върху раменете й, увереност, че е била родена и е живяла само за да дойде тук на това място точно в този момент. Беше зловещо чувство, но този път тя го приветства.

Действай, бъди смела, изрече глас вътре в нея.

Хванала здраво ръждясалия нож, надявайки се, че мъжът не го е забелязал, тя приближи към Джоуи.

— Миличък, добре ли си? Нарани ли те той? Не плачи. Не се страхувай. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху Джоуи, така че мъжът да не предугади, че ще го нападне. И когато се наведе към Джоуи, Ейми внезапно смени посоката, извърна се, хвърли се към панаирджията и заби ръждясалия нож в гърлото му.

Изпълнените му с омраза очи се изцъклиха.

Той рефлексивно натисна спусъка и стреля.

Ейми усети как въздушната струя от куршума леко одраска бузата й, но не се уплаши. Чувстваше се защитена.

Мъжът се задави, изпусна пистолета й се хвана за гърлото. Стовари се тежко на пода и не помръдна. Беше мъртъв.

Лиз пълзеше назад като красив паяк по пода на мазето на Къщата на ужасите, докато опря гръб на леко вибрираща метална каса на огромна машина. Сви се там. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Уродът я наблюдаваше. След като я бе издърпал през отвора, бе я захвърлил настрани. Не бе загубил интерес към нея. Просто искаше да види какво ще направи тя. Играеше си с нея, предлагайки й илюзорен шанс да избяга — старата игра на котка и мишка.

Когато се отдалечи на пет метра от урода, Лиз се изправи. Краката й се огъваха. Трябваше да се подпре на вибриращата машина, за да не падне.

Съществото стоеше наполовина в сянка, наполовина под жълтата светлина, зелените му очи светеха. Беше толкова високо, та се налагаше да стои леко приведено, за да не удари главата си в ниския таван.

Лиз се огледа за спасителен изход. Нямаше. Долното ниво на Къщата на ужасите представляваше лабиринт от машини; ако се опиташе да побегне, нямаше да стигне далече, преди уродът да я докопа.

Съществото пристъпи към нея.

— Не! — изрече Лиз.

То направи още една крачка.

— Не! Спри!

Уродът приближи още, докато помежду им останаха приблизително два метра, тогава спря, източи врат и се взря в нея като че ли с любопитство.

— Моля те! — рече Лиз. — Моля те, пусни ме. Моля те…

Никога не бе очаквала, че ще се моли за нещо на когото и да било. Гордееше със силата и непреклонността си. Но сега молеше за живота си и осъзна, че е много лесно да пълзиш, когато залогът е толкова голям.

Уродът започна да души към нея, както куче би душило непозната кучка. Широките му ноздри потръпнаха, когато изсумтя с нарастващо въодушевление.

— Мирише хубаво — рече уродът:

Лиз бе изумена, че то може да говори.

— Мирише жена — добави съществото.

Искрица надежда проблесна в Лиз.

— Хубавица… — продължи нещото. — Иска хубавица.

Господи, помисли си Лиз. Напуши я смях. За това ли ставало въпрос? За секс? Това ли е спасителният изход за мен? Защо не? По дяволите, да! Досега винаги се е стигало дотам. Това винаги е било моят спасителен изход.

Уродът задуши по-наблизо, вдигна огромната си лапа със заострени нокти. Нежно докосна лицето на Лиз.

Тя се опита да потисне тръпката на отвращение.

— Ти… ти ме харесваш, нали? — попита момичето.

— Хубава — рече той, ухили се и показа кривите си, остри, жълти зъби.

— Искаш ли ме?

— Много!

— Бих могла да бъда добра с теб — с треперещ глас промълви тя, опитвайки да влезе в ролята си на съблазнителка, момиче за забавления — образа, който си бе създала и доусъвършенствала, докато той се бе превърнал във втора нейна природа.

Лапата на съществото се плъзна надолу от лицето към гърдите й.

— Само не ме наранявай и ще се спогодим — несигурно рече Лиз.

Съществото облиза черните си устни; езикът му бе блед и петнист. Заби лапата си във фланелката на Лиз и раздра тънката материя. Острият като бръснач нокът направи дълга повърхностна драскотина върху дясната й гърда.

— Чакай! — сви се Лиз. — Чакай малко. — Отново я обзе паника.

Уродът я блъсна към бръмчащата машина.

Лиз се сгърчи и се опита да отблъсне съществото. Беше като излято от стомана. Беше напълно безсилна срещу него.

Нещото изглеждаше много по-развълнувано от струйката кръв, отколкото от голотата на момичето. Разкъса късите й панталони.

Лиз изпищя.

Уродът я зашлеви, като едва не я просна в безсъзнание с този единствен удар, сетне я притисна с глава към пода.

Минута по-късно, когато тя усети, че съществото разтваря краката й и прониква в нея, почувства как ноктите му се впиват отстрани в плътта й. Щом студеният плътен мрак я обгърна, тя разбра, че сексът наистина е бил отговорът, както винаги; но този път последният отговор.

На Ейми й се стори, че чува Лиз да пищи. Беше далечен звук, кратък вик на болка и страх. После нищо, освен обичайните шумове на Къщата на ужасите.

За момент Ейми продължи да се ослушва, но щом не чу нищо, освен зловещата музика и смеха на клоуна, отново се обърна към Джоуи. Той стоеше отляво до трупа на мъжа, опитвайки се да не гледа към него. Макар по лицето му да се стичаха сълзи и долната му устничка да трепереше, той се стараеше да бъде смел заради сестра си. Ейми знаеше, че нейното мнение е по-важно за него от мнението на всеки друг. Осъзна, че дори сега, при тези обстоятелства, той е загрижен да не се изложи пред нея. Не хлипаше. Не беше изпаднал в паника. Нямаше да рухне. Дори направи опит да изглежда хладнокръвен; плю на ожулените си от въжето китки и бавно разнесе слюнката по червените белези, успокоявайки раздразнената кожа.

— Джоуи?

Той вдигна поглед към нея.

— Ела, миличък. Трябва да се измъкнем оттук.

— Добре — отвърна момчето, гласът му пресекваше между сричките. — Как? Къде е вратата?

— Не зная. Но ще я намерим.

Чувството, че е наблюдавана и закриляна, не я бе напуснало и това й вдъхваше кураж.

Джоуи я хвана за лявата ръка.

Стиснала пистолета на панаирджията в дясната, Ейми поведе момчето през мрачната Къща на ужасите, покрай механичните чудовища от Марс, восъчните зомбита, дървените лъвове и гумените морски зверове. Най-сетне видя сноп светлина да струи откъм пода, отзад в тъмнината от лявата страна на релсите, където работните лампи не можеха да разпръснат мрака. Надявайки се, че светлината представлява спасителен изход, тя поведе Джоуи зад купчина камъни от папиемаше, където откри капак на пода.

— Това изход ли е? — попита Джоуи.

— Може би.

Тя коленичи, наведе се напред и погледна в мъждиво осветеното мазе на Къщата на ужасите. Помещението беше изпълнено с бръмчащи мотори, тракащи машини, с гигантски макари и скрипци, с лостове, дълги ремъци и задвижващи вериги… И със сенки. Ейми се поколеба. Но сетне окуражаващият вътрешен глас я подтикна да не се предава и тя осъзна, че иска от нея да слезе в долното помещение; нямаше накъде другаде да върви.

Тя изпрати Джоуи пред себе си по стълбата, като го прикриваше с пистолета. Когато той стигна долу, тя го бързо го последва. Много бързо, защото не бе сигурна, че брат й е закрилян от невидимата сила, както се чувстваше тя. Може би Джоуи беше уязвим.

— Това е мазето — промълви той.

— Да. Но не сме под земята. Мазето всъщност е първият етаж, затова е почти сигурно, че трябва да има изход.

Тя отново хвана ръката му и двамата поеха по прохода между редиците машини, завиха зад един ъгъл, сетне намериха друг проход… и видяха Лиз. Момичето беше на пода, проснато по гръб, очите й бяха широко отворени и невиждащи, коремът й бе разпорен, бе облечена единствено в кръв.

— Не гледай — извика Ейми, опитвайки се да закрие от него ужасната гледка. Стомахът й се преобърна.

— Видях — промълви той жално. — Видях.

Ейми чу гърлено ръмжене. Вдигна поглед от обляното в сълзи лице на Джоуи.

Отвратителният урод беше се появил в прохода зад тях. Бе леко приведен, за да не удари огромната си безформена глава в тавана. Зелени пламъци трепкаха в очите му. Слюнка се стичаше от устните му и капеше по твърдата четина около устата му.

Ейми не се изненада от срещата със съществото. Дълбоко в сърцето си знаеше, че сблъсъкът е неизбежен. Изживяваше събитията така, сякаш ги бе репетирала хиляди пъти.

— Кучка. Хубава кучка. — Гласът му бе плътен. Идваше от разтворената черна паст.

Като в сън, в забавен каданс, Ейми издърпа Джоуи зад себе си.

Уродът започна да души.

— Женска топлина… Мирише хубаво.

Ейми не отстъпи. Стиснала пистолета в отпусната си ръка, леко скрита зад гърба й, надявайки се, че уродът няма да го види, тя пристъпи към съществото.

— Иска — каза то. — Иска хубавица.

Тя направи още една крачка, сетне трета.

Уродът като че ли се изненада от смелостта й. Източи врат и настоятелно се вгледа в нея.

Тя направи четвърта крачка.

Съществото заплашително вдигна лапа. Ноктите проблеснаха.

Ейми направи още две крачки, докато застана на една ръка разстояние от урода. С едно-единствено бързо и премерено движение вдигна пистолета, протегна го напред и стреля в гърдите на чудовището — веднъж, два пъти, три пъти.

Уродът залитна назад и се стовари върху машината, дръпвайки няколко лоста с разперените си ръце. Колела, скрипци и макари започнаха да се въртят из цялото мазе; ремъците изсвистяха и задвижващите вериги защракаха от един метален цилиндър на друг.

Но уродът не падна. И трите рани на гърдите му кървяха, но той все още се държеше на крака. Отблъсна се от машината и тръгна към Ейми.

Джоуи изпищя.

Ейми чувстваше как сърцето й бясно блъска в гърдите. Тя вдигна пистолета, но не стреля. Уродът почти я достигна, залиташе, погледът му беше размътен, кръв се стичаше от устата му. Замахна с лапа към Ейми в опит да раздере лицето й, но се размина на сантиметри. Най-сетне, когато бе напълно сигурна, че куршумът няма да отиде напразно, Ейми изстреля нова серия в лицето на чудовището.

Уродът отново залитна назад. Този път падна тежко върху дебелата главна задвижваща верига, която насочваше вагоните над главите им. Острозъбата верига се впи в дрехите му, дръпна го рязко и мощно го повлече надолу по прохода далече от Ейми и Джоуи. Съществото риташе, пищеше, но не можеше да се освободи. Крачолите на панталоните му се скъсаха, докато се плъзгаше по пода, а сетне по същия начин и кожата му. За момент лявата му ръка се заклещи там, където веригата минаваше между два стоманени цилиндъра; за секунда-две механизмът заяде, но после мощните мотори отново задвижиха веригата; ръката на урода премина през огромното зъбно колело, няколко пръста липсваха. После звярът бе повлечен отново към Ейми и Джоуи. Той вече не се бореше с веригата; нямаше сили, за да се съпротивлява; сега виеше в агония, разтърсваха го спазми, умираше. Въпреки това, докато минаваше покрай децата, той посегна към глезена на Ейми, Не го достигна, но успя да забие ноктите си в крачола на Джоуи. Момчето изпищя и започна да се плъзга след него, но Ейми реагира бързо; сграбчи момчето и го задържа. За момент веригата отново застина и ужасното същество спря да се движи; между двамата с Ейми започна безумна борба за момчето, дърпайки го всеки в своята посока, сетне един от ноктите на звяра се отчупи и панталонът на Джоуи се скъса, веригата поднови движението си и отнесе урода. Подхвърляше го и го блъскаше като парцалена кукла, докато накрая го прикова към огромното главно зъбно колело, където огромните зъбци почти прерязаха врата му, преди да застинат.

Чудовището остана неподвижно, безжизнено.

Ейми свали пистолета.

Джоуи се взираше в нея шокиран с широко разтворени очи.

— Вече няма от какво да се страхуваш — рече тя.

Момчето се хвърли в прегръдките й и тя го притисна към себе си.

Обхваната от невероятна радост, въпреки кръвта и ужаса около нея, завладяна от екзалтиращото усещане, че е жива, Ейми осъзна, че панаирджията бе сгрешил, когато каза, че Господ не би могъл да помогне. Господ й бе помогнал — Господ или някаква всемирна сила. Той беше с нея и сега. Тя Го чувстваше до себе си. Но Той съвсем не беше такъв, какъвто Го описваше майка й. Той не бе отмъстителен Бог с милион забрани и жестоки наказания. Той беше просто… доброта и нежност, и любов. Той беше любящ.

И когато този особен момент премина, аурата на неговото присъствие избледня и Ейми си пое дълбоко въздух.

Вдигна Джоуи и го изнесе от Къщата на ужасите.