Париж, Париж

НА ПЕШЕХОДНО РАЗСТОЯНИЕ

Последната улица, на която живеех се намираше между Площада на инвалидите и Айфеловата кула и, опасявам се, ме разглези, за разлика от всяко друго място за живеене в Париж или, по същите причини, в който и да е друг град. За съжаление трябва да говоря за нея в минало време. Там, откъдето тя се появяваше в посока на булевард „Сен Жермен“, след като моментално се изгубваше в широкото пространство на Площада на инвалидите, улицата представляваше една артерия в сърцето на Париж, граничеща с големи къщи, разположени сред просторни дворове, където бяха настанени посолства и министерства и човек можеше да си представи разкошните, луксозни апартаменти с изглед към миниатюрни паркчета, които стояха скрити зад дебелите стени пазителки. Районът бе добре охраняван от полицаи, необезпокояван, и докато вървеше по тротоарите на улицата, човек можеше да почувства тишината и спокойствието на богатството, или пък манипулациите на правителството.

По-скромната част на улицата, която аз причислявах като мое владение, бе много по-различна. На тази територия се сблъскваш с цветистото многообразие от шумни магазинчета, които бяха спечелили благоразположението на населяващите района обитатели като идеална изразна форма на едно съвременно, урбанизирано общество. В един и същи блок, който се простираше може би на сто и петдесет ярда между едно широко авеню и друго, имаше три кафенета, два месарски магазина, един търговец на вина, деликатесен магазин, една алжирска бакалия, млекарница (или по-точно мандра), която бе заредена с около стотина вида сирена, две железарии, един майстор на рамки за картини, един гараж, студио за даване под наем и поправка на радио-телевизионна апаратура, двама търговци на антики, единият от тях специализирал се в областта на сабите и морските навигационни уреди, един обущар, обществена пералня и химическо чистене, един мебелист, който правеше претъпкани, издути тапицерии на ръка, един разпространител на книги, списания и вестници, едно място за купуване на бебешки дрешки, малък, тих, нощен клуб, един производител на парфюми, пазар за плодове и зеленчуци, две хлебарници, една подобна на банкова институция, търгуваща с редки марки и една туристическа агенция, която може да ти уреди пътуване по река Нил или посещение на националния парк Yosemite, в разстояние на десет минути.

Цялата тази приземна, търговска суетня се извършваше в приятни, удобни сгради от 1900-ната година, чиито скромни апартаментчета на по-горните етажи бяха обитавани от много от уличните магазинери и от чиито прозорци можеше винаги да бъдат видени една или две възрастни дами, в компанията на някое куче без родословно дърво, или пък някоя разглезена котка, и двете взиращи се едновременно навън, не изпускащи от очи това, което ставаше в квартала.

През хубавите, летни дни, на едно мъничко балконче, което се намираше срещу моя апартамент, можеше да бъде видяна застаряваща, американска двойка, занимавала се на младини с организационна дейност към Уолтър Ройтер в Средния изток, които потракваха на пишещи машини, докато работеха върху книга за вековните резби на древните френски църкви и катедрали, изгубени сред готическото благоговение, което нямаше нищо общо със затворените магазини, с жизнения стандарт или пък с пенсиите.

Паркирането беше незаконно поради теснотата на оживената улична артерия, но това не означаваше, че пътят бе свободен за движението.

Автомобилистите се трупаха на гроздове по улицата с техните превозни средства, разчитайки на шанса си, че са улучили точния ден или час, когато квитанциите за нарушение на правилника нямаше да се появят под чистачката на предното им стъкло, поставени там от полицията или от техния униформен, мрачно гледащ, спомагателен женски състав. В два случая, когато връщайки се късно нощем, откривах входа към собствения си гараж препречен, аз прилежно счупих страничните огледала на колите паркирани там, за да намекна на нарушителите, че такива вдъхващи неуважение волности, отнасящи се до безпрепятственото преминаване на американски поданици, нямаше да бъдат толерирани. С радост мога да заявя, че повече никога не видях отново точно тези две коли.

Спомням си с по-голямо удоволствие за кафето на ъгъла, където сервираха хубава наливна бира, както и Muscadet, който можеше да ти смъкне емайла от зъбите. Там, също така се продаваха цигари и освен хавански пури човек можеше да си набави и пощенски марки, както и бърз, питателен обяд на цена, която студентите, младите войници, дребните магазинери, занаятчиите, бояджиите, чиновниците и стенографките, изпълващи кафенето с живот от седем сутринта до десет вечерта, можеха да си позволят. Ако човек се чувстваше притиснат от времето, там можеше да си купи също така часовник или пък поздравителни картички. Ако се нуждаеше от допълнителни развлечения, можеше да поиграе на минифутбол, или да изпробва майсторството си на един от двата ослепително крещящи флипери. В кафенето имаше също и телефон, удобен за съпрузи, предпочитащи да провеждат определен тип разговори от място, различно от техните собствени домове. Там човек можеше да поговори и на испански и да бъде разбран, а след седем години собственикът с гордост бе усъвършенствал произнасянето на думите „Hello“ и „Good-bye“, използвани за наши собствени, лични нужди.

За да удостовери моето присъствие на улицата, когато се случеше да се появи някоя от моите книги преведена на френски, собственикът на магазина, откъдето си купувах вестници, който никога не бе ме поздравявал по име, поставяше тома по средата на витрината си, като признак на мълчалив литературен повик към по-малко досетливите собственици на книжарници, в съседство на които съм живял в Америка.

Ако имаше желание да напуснеш улицата свойствено и непринудено, то няколко крачки те отвеждаха до масите на който и да е от около двайсетте ресторанта — някои от които действително бяха много добри.

Редом с един от най-авторитетните китайски ресторанти в Париж там имаше и оживено бистро с ниски цени, където в приятен ден човек можеше да поседне на открито около малките масички, гледащи към един изсечен от камък фонтан и да опита от конското месо и от истинското „Божоле“, фигуриращи в менюто. Оттатък малкото площадче, срещу бистрото, имаше един ресторант, декориран като публичен дом от 1890, обзаведен дори и с вита стълба, чиито функции са били да разкрива в най-големи подробности стоката, докато тя се е спускала надолу по стъпалата. На стотина метра от мястото, използвано от мен като входна врата, сякаш в някаква дупка в стената се бе загнездил един североиталиански ресторант, който бе станал толкова заслужено популярен с деликатесните си изненади, че преди посещение бе разумно да се запази маса един ден предварително; дори само insalata di frutti di mare и fondue Piemontese си струваха телефонното обаждане и разходката дотам. Също така наблизо имаше и един бар, който се бе посветил на вината Sancerre, както и солиден, модерен бургундски ресторант, където човек можеше да си направи угощение с oeufs meurette — яйца, варени в сос от червено вино, подправени с чесън, магданоз и парченца бекон и преглътнати с някои от най-добрите вина на Cote d’Or. И всички те процъфтяваха, редом с множество други, като почти всеки един от тях гарантираше, че ще подобри представите ти за живота и ще увеличи ширината на талията ти.

Ако си имал предпочитания да вечеряш в къщи, би могъл да си напазаруваш от близкия пазар — една оживена артерия на изобилието, — проправяйки си път сред каруци, натоварени с портокали, лимони, пъпеши, грозде, грейпфрути, авокадо, ябълки, круши, ягоди и цветя.

Откъм деликатесните магазини, с гъсто подредени по витрините редици от цели пушени сьомги, се носеше ароматът на печени пилета и горещо кисело зеле, съперничещ си със солената миризма на океана, идваща откъм сергиите с риба, както и земния парфюм на зеленчуковата градина от хилядите връзки с марули, репички, праз лук и целина. Дори и да си тръгнал към някой ресторант, очите и ноздрите ти така ще се наситят от земната красота и благоухание на майката Природа, че разходката ти през пазара със сигурност ще те изпроводи към твоята трапеза изгладнял стръвнишки.

За тържествени случаи би могъл да посетиш един магазин, намиращ се на три минути пеша, където можеш да намериш шери Tio Pepe, кристализирал ginger, холандски Hopjes, горчив шоколад или ядки от литчи, доставени от далечната китайска земя. Ананаси, които обикновено се наемаха от домакините за основна декорация на масата при някои по-формални обеди, след което се връщаха на следващия ден, можеха също да бъдат купени през всеки годишен сезон от това чревоугодническо кътче, при това на, както изглеждаше, разумни цени.

Съседството с това място не беше удачно за живеене на човек, който едновременно се бореше с теглото си, с изкушението на алкохола и с разходите по изхранването.

Като други форми на удоволствия кварталът предлагаше един голям и обикновено празен киносалон, който понякога показваше филми, подходящи за семейно гледане, а в съседство до него имаше английска кръчма, която трябва да е изглеждала като великолепна инвестиция на някакви дръзки, обичащи риска финансисти, но се бе провалила, оставяйки махагоновата си украса и рекламите за английски ейл, ирландско кафе и шотландско уиски на паяците. Ако имаш нужда от прическа или желание да си вечно млад, то би могъл да направиш своя избор между половин дузина фризьорски и козметични салони, най-често само с един или двама бръснари или фризьори, работещи зад витрина, на която можеш да видиш обезпокояващи фотографии на млади жени и мъже, позволили си волността да бъдат обезобразени от някой обезумял стилист на прически, подтиквани към тези космати ексцесии от напъните на човешката суета и от страстта към новаторство сред младото поколение с много пари в портфейлите си.

За мен, поне, имаше по-добри методи за харчене на пари, отколкото да си направя косата по такъв начин, че да изглеждам като някой руски балетист или като приятел на Наполеон III. Без да изпитвам нужда да се возя на такси или автобус, аз можех да купя солиден, високомощен клапан за голяма, непонятна за мен машина, теракотена делва за засаждане на портокалово дръвче, диамантен пръстен, лоша, но оргинална картина, плетена, ракитена кошница, правена от слепи, да заложа на някой кон, да взема вафла от някоя будка на открито, тапи и приспособления, за да бутилирам собственото си вино, плажни столове, тенис ракета, маратонки и бутони за футболни обувки, гравирани картички, обявяващи за годежа ми или за смяна на адреса, въже, с което да връзвам големи вързопи или да се обеся, нож за отваряне на стриди, алармена система против крадци, пишеща машина или компютър, място в малък театър, който поставя авангардни пиеси, да се възползвам от удобствата на перални или ксерокс машини, или пък от услугите на благонадеждна студентка, която бе написала върху малка бележка в аптеката, че би могла да живее при мен, като в замяна предлага да гледа децата, които аз евентуално бих могъл да имам, да си взема пица за да я унищожа, тиган, който би могъл да се постави върху печката и да оставя следи върху пържолите сякаш са били печени, кухненски пособия за манипулациите, свързани с ядене на готвени охлюви, енциклопедия Larousse, вана за къпане и ковчег.

Можех също да купя, на едро, купища консерви с грах или зелен фасул, или да изкарам готварски курс в Cordon Bleu, или пък да се запиша за един курс по съвременна литература в удобно разположения Американски колеж. Ако бях толкова ентусиазиран, можех да направя снимки на който и да е спонсориран от мен банкет — поет, оформен и разпределен между гостите ми. Можех да си купя памфлети с всякакво съдържание, печатани къде ли не или да взема лондонския „Таймс“. Ако имах добър музикален слух можех да слушам струнен квартет, изпълняващ Моцарт и Шуберт в църквата, намираща се недалеко от полицейското управление. Можех да си купя детски мебели, или ученически чанти, или велосипед. Коли на втора ръка, чуждестранни и местни, се намираха на разположение за моята инспекция. Ако случайно ми се приискаше да си извадя паспорт за Румъния, единственото което трябваше да направя бе, да се разходя до посолството на страната, добре накичено с внушителна редица от радиоразпространителна екипировка на покрива си и с прозорци, замрежени като на някой затвор, макар че отношенията между Франция и тази латинизирана нация изглеждаха сърдечни, вероятно поради факта, че това бе единствената комунистическа страна, която се среща с Франция на спортното поле по ръгби.

Бих могъл да си наема и кола с шофьор, ако мислех, че ще се напия за вечеря и не исках бъда подлаган на проба за алкохол, или да си набавя два билета за театър само на малко по-висока цена от тази, която щяха да ми струват, ако се захванех с неприятностите да извървя пътя през целия град и да се наредя на опашка пред касата. Бих могъл да продам старата си мебелировка без да се помръдна от всекидневната си, или да се отбия при един търговец, който или щеше да купи каквато истинска недвижима собственост се окажеше, че притежавам, или щеше да е подготвен да ми продаде който и да е от стотината апартаменти в списъка му по избор.

Ако поради някаква причина се окажех в невъзможност да използвам собствения си апартамент, около мен имаше разнообразна гама от хотели от всякаква категория лукс, където можех да отседна за седмица-две, заобиколен от пътуващи търговски агенти, североафриканци, американски студенти, млади английски туристи, португалски работници, тананикащи си индийци, съмнителни дами, военни по време на неопределени визити във Военното училище и опасно изглеждащи мъже, които спяха през целия ден и след това се появяваха, изглеждащи още по-опасни, през нощта.

За попълване на финансовия фонд, човек въобще не бе необходимо да се отделя от обкръжението на квартала, тъй като там имаше четири или пет банки под ръка, една от които бе обрана посред бял ден, предизвиквайки диво преследване с осемдесет мили в час по препълнените с хора улици, продължило от другата страна на Сена, където престрелката приключи с убийството на единия от крадците и възстановяване на плячката в осми район, който — със своята пъстра, разбъркана смесица от кина, нощни заведения, ресторанти и бляскави магазини за облекла, бе, може би, много по-подходящо място за стрелба на полицията, отколкото мрачната улица, на която бе разположена опустошената банка.

Това не би трябвало да означава, че в други времена моят квартал е бил абсолютно незасегнат от престъпления. Касата на малкия италиански ресторант, който аз често посещавах, бе сръчно опразнена от двудневните си приходи, докато собственикът и персоналът му обядвали в една стаичка близо до кухнята. В касата имало доста пари, но тъй като голяма част от плащанията за храна и алкохол били направени с лични чекове и собственикът познаваше почти всеки от клиентите си по име, няколко телефонни разговора направиха възможно спирането на чековете и написването на нови, които да компенсират загубите на бедния човек, или поне част от тях. Малко след като бе извършено това злодеяние, (собственикът подметна с мрачна италианска ненавист, че знае кой е бил злодеят), ресторантът бе затворен за някакви промени.

Когато бе отворен отново, барплота и касата бяха преместени на безопасно място в дъното, виждайки се изцяло откъм кухнята.

Моят собствен апартамент, какъвто си беше скромен, се оказа също така обект на нарастващото с годините беззаконие. Той бе посещаван чрез взлом два пъти по време на мои отсъствия — първият от които се оказа доста притеснителен, докато трябваше да обяснявам на детектива по случая, че не е било взето абсолютно нищо. Както си разглеждаше малкото триъгълно парче стъкло, прилежно изрязано от прозореца близо до дръжката на вратата, която водеше навътре откъм терасата, детективът кимна с глава, сякаш това бе стара, позната история.

— Изглежда много странно — казах аз. — В края на краищата тук е имало пишеща машина, преносим радио-фонограф, малък телевизор, едно чекмедже пълно със сребърни прибори…

— Човекът, който е свършил тази работа — обясни ми детективът, — е бил професионалист. Вероятно стаята му е натъпкана с петдесет пишещи машини и телевизори, или комплекти сребърни прибори. Него са го интересували само пари и бижута. Единственото, което е трябвало да направи тук, е било да хвърли един бърз поглед наоколо, за да види, че си губи времето.

Бях си създал още един враг, помислих си тогава аз, макар и в друга професия. Бях изгубил времето на един усилено работещ човек.

— Най-вероятно той е останал в апартамента ви не повече от десет минути — продължи детективът. — Ние знаем с кого си имаме работа. Той прави между три и четири обира в този квартал. Имаме и негово описание. Носи тъмен костюм и кафяви ръкавици и никога не оставя отпечатъци. Работи само през деня, защото тогава апартаментите обикновено са празни. Освен това, ако бъде хванат, наказанието му ще бъде на половината на това, което би било, ако работеше през нощта.

Това бе новост за мен.

— И защо е така? — попитах аз.

— Защото, когато един крадец нахълта през нощта, се очаква наемателите да са там и при опита му да се справи със ситуацията съществува голямо изкушение да действа с насилие. Законът е суров.

Той ме отведе до полицейското управление, намиращо се близо до пазара, на съседната улица „Амали“, където изчука с един пръст моите показания на някаква древна пишеща машина. Това бе необходимо заради скромните ми претенции към застрахователната компания по отношение на това, което би ми струвало подмяната на стъклото на вратата към терасата, както и за архивите на полицията.

Никога повече не видях този детектив, но затова пък на следващия ден на вратата ми позвъни един репортер от „Фигаро“, за да получи сведения за обира, или в действителност за необира. Помолих репортерът да не включва темата във вестника, но той само се усмихна и когато на следващата сутрин си купих „Фигаро“, историята бе там, заедно с името ми, адреса, описание на сградата и етажа, на който живеех, една доста полезна информация за следващия таен посетител, който този път действително бе взел един магнетофон, заедно с подбор записи, показващи, че очевидно е колекционер на лека музика и въобще не изпитва нужда от Бетховен или пък Малер.

Улица „Амали“ се появи отново в новините няколко години по-късно, когато започна преследването на един мъж на име Карлос — южноамерикански терорист, известен с репутацията си, че е бил замесен в отвличане на самолети и поставянето на бомби в посолствата на няколко страни. Когато двама полицаи, водени от един информатор го издирили, той застрелял директно и тримата и след това избягал. По-късно бе разкрито, че с чувство на палава ирония, той се бил укрил в апартамент на улица „Амали“, намиращ се само на хвърлей камък от полицейското управление. Последната новина за него се чу, когато той застреля един от арабските министри от OPEC по време на среща на организацията във Виена, когото бил объркал за израелец. Той бе взел заложници, които освободил, след като заедно със съучастниците си получил свободен въздушен коридор до Алжир. Беше фотографиран, усмихвайки се, заобиколен от височайши особи на страната, докато слиза на летището.

Друга, не толкова насилствена драма, по-скоро в стила на Балзак, отколкото на Ян Флеминг, бе изиграна също до своя трагичен край на отсрещната страна на моята улица, където бе разположен магазин, търгуващ с широко разнообразие от хранителни продукти, като основните артикули поделяха мястото на претъпканите лавици с някои по-екзотични нещица, като пастет от кос, пастет от фазан, английски бисквити, супа от костенурки, дебели, подлютени с чесън наденици, торби с пресни орехи, свръхголеми, сочни сини сливи, резенчета шоколадови вафли, загънати в златно фолио, за да изглеждат като монети. Що се отнасяше до американската търговия, която бе малка, но доста полезна, там имаше corn flakes, брашно за палачинки и бърбън. Както при почти всяка търговска къща, занимаваща се с продажба на хранителни продукти от различно естество, там имаше и подбрана селекция от вина. За децата от квартала бонбоните се продаваха на парче за няколко сантима от огромни стъклени буркани, наредени покрай стените, както и сладки ореховки и ароматни кексове с джинджифил, изложени на показ, за да изкушават апетита на подрастващите.

През щастливите недели собствениците на магазина ми осребряваха всякакви чекове, които евентуално бях спечелил по време на съботните, нощни покер игри, дори когато чековете бяха за всяващи страх суми.

Това беше нещо повече от удобство, тъй като дори банките да бяха отворени, те имаха забрана от властите да осребряват френски чекове на чужденци, които не бяха законни поданици на страната. А тъй като неколцината други леваци в играта, които лоялно, седмица след седмица се опитваха да направят кента, бяха французи и нямаха разрешение да притежават чуждестранни сметки за франкове, беше лесно да се разбере огорчението ми, когато магазинът разпродаде богатите си запаси от храна и алкохол и след това бе затворен.

Драмата в този процъфтяващ, малък „търговски център“ по-скоро започна, отколкото завърши с една смърт. Магазинът бе притежание на един застаряващ, но енергичен мъж, който сам правеше доставките, мъкнейки, без да се оплаква, каси с бутилки нагоре по тясното, стръмно стълбище и разтоварвайки тежки чували и кашони с консервирани храни от камионите. Помагаха му неговият син и снаха му. И макар че върху лицата им бе изписан обезпокоителния, леко загрижен поглед, по който можеха да се познаят повечето френски магазинери, сякаш се опасяваха, че снабдителите им бяха доставили остаряла, развалена стока на монополистични цени, те бяха вежливи към клиентите си и помежду си и дори успяваха да изкажат една нервна, кратка фраза на поздравление към мен, когато влизах при тях с чековете от покера, макар това да не ставаше толкова често, колкото ми се искаше. Те работеха от седем сутринта до осем вечерта, като през цялото това време стояха прави и тичаха безкрайно много пъти нагоре-надолу по стълбите към склада в мазето. Тяхната единствена почивка бе в неделя следобяд и понеделник сутрин. Според съвременните стандарти за работно време и тежък физически труд, те влагаха много повече усилия, отколкото който и да е френски работник във фабрика, но въпреки това създаваха впечатлението, че са доволни от своето малко владение. Може би причината за това бе, че печалбата от предприятието си бе лично тяхна и можеха да правят с нея каквото си поискат. Може би, а е и по-вероятно, причината да е била човешкият аспект на партньорството помежду им — да вземат собствени решения, да се радват на възможността да побъбрят със съседите си и към тях да се отнасят като към хора, а не да се чустват като зъбни колела от някаква абстрактна машина — и всичко това да е поддържало нрава им ведър и да ги е карало да си мислят, че дългите, тежки часове на работа не са били загубено време.

И тогава изведнъж старецът умря. По изключение, магазинът бе затворен в делник.

Точно това бе моментът, в който започнаха неприятностите. Оказа се, че старецът е оставил имението си разделено между двойката, която работеше в магазина и още един син и дъщеря.

Влиза Балзак.

Едва старецът бе погребан и синовните сълзи проляти и изсъхнали, когато започна най-познатия от всички френски спорове — борбата за наследството. Дъщерята и другият син, които, доколкото аз знаех, никога не бяха стъпвали в магазина, нито пък бяха продали дори един фунт захар или литър вино в живота си, изявяваха претенции към собствеността, за която моите приятели — осребрителите на чековете ми, се кълняха, че не могат да живеят без нея. Братовчеди, нотариуси, адвокати, свещеници, далечни роднини, мъдри хора от града Алби, откъдето произхождаше семейството — всички се стекоха да раздават справедливост. Безрезултатно. След седмици, прекарани в спорове, убеждения и заплахи, всички страни по случая стояха там, където бяха в деня на отваряне на завещанието.

В една съдбовна утрин на прозореца на магазина, върху парче бял картон се появи тъжния надпис „A Vendre“ и когато младата двойка със зачервени очи, започна да разпродава на убийствено ниски цени каси с вино, купчини консерви със сардини, буркани с пастет и кашони с вкусни английски бисквити, мястото започна да добива вид на склад, плячкосан от нахлуващи военни части. Не се яви никой, който да купи доброто име, солидната репутация, благоприятното разположение, изгодните условия за продажба — може би, защото наследниците отказваха да се съгласят със стойностите на тези несъизмерими неща.

Най-накрая, с изпразнени лавици, магазинът бе затворен и хората, които вече ми бяха станали добри и достойни за съчувствие приятели, отпътуваха за Алби, за да се опитат да започнат там някакъв нов бизнес.

Помещенията останаха празни повече от година, като тъжна, болезнена гледка за очите на съкварталците, един мълчалив укор към структурата на ядреното семейство. След време мястото бе отново отворено като открит пазар за плодове и зеленчуци, излагайки непознати и непонятни образци, като новозеландско киви, кумкуат или пресни червени фурми, но повече не се получи, както бе преди. Макар че новите собственици също работеха в неделя сутрин, никога не събрах куража да ги помоля да ми осребрят някой чек.

Въпреки че първото впечатление на читателя се обуславя от представите за живот, воден, добре или лошо, ден за ден, в района не са пренебрегнати и интелектуалните домогвания. В едно от блестящите, нови блокчета с просторни апартаменти на авенюто, идващо откъм Сена, един предизвикващ международни страхове легален експерт и теоретик, с красива американска съпруга, пише предупредителни пророчества за това, което ще се случи със световната икономика, ако настоящите тенденции продължават да се развиват по същия начин. Оттатък ъгъла един млад учен, прославил се като най-добрия танцьор във Франция, може да ви каже всичко за най-новите експерименти в института „Пастьор“, където работи самият той, и където понятия като кварк и чар се изследват обстойно. Предполага се до този момент, че чарът е най-малкия съществуващ елемент на материята, а един кварк се състои от три чара — един положително зареден, един отрицателен и един неутрален.

Доколкото се простира моята ограничена способност да проследя всички тези мистерии, това са свързващите сили, които предпазват всичко — камъка, плътта, тревата, водата — от разпадане и превръщането му в експлозия от невъобразим хаос. Цялата тази информация е много далече от курса ми по химия в колежа, където ме учеха, че атомът е най-малката неделима частица във вселената и че засега от тях са ни известни само деветдесет и две. Не съм провеждал допитвания колко назад са изостанали в наши дни лекциите по химия в Сорбоната, в сравнение с изследванията на института „Пастьор“.

Танцуващият млад учен ще ви обясни с вещина и за инженерното разработване на генетична материя и ще изрази надежди, че приблизително до пет години изследванията в тази област ще са отишли достатъчно напред, за да стане осъществимо контролирането — чрез създаване на нови, живи химични съединения — на вируси, които се считат за причинители на множество човешки нещастия. След това ще си погледне часовника и ще отбележи, че трябва да тръгва, за да хване влака на път за седмичната си почивка, през която кара ски.

За известно време изглеждаше, че института „Пастьор“, заедно с цялата си знаменита история, ще трябва да затвори вратите си, точно както и Casino de Paris, а и поради същите причини — липса на финанси. Но правителството се притече на помощ и сега субсидира института до петдесет процента от текущите му разходи, докато за другите петдесет процента се грижи производството на ваксини, което би трябвало да доставя удоволствие на мъжа, дал името си на института, където и да се намираше този мъж в момента.

Дамите, които се чувстват загрижени за положението на жените в света на науката могат да си отдъхнат, като научат, че около половината от изследователите на работа там са жени. В един град, в който са се произнасяли имената на жени като мадам Помпадур и Ева Кюри, доминирали в различни области на човешките стремежи, това не би трябвало да учуди никого.

Сигурно трябва да има огромна орда от интелектуалци, криещи се зад звънците, които отварят предните врати на сградите в квартала, след като толкова много от хората, без значение дали мъже или жени, които човек подминава по улицата, изглеждат отчайващо книжовни и интелигентни, макар че с французите човек може да се обърка, когато се опитва да определи същността им според физическото излъчване и начина на обличане. Скрити зад бради, с високи чела, срещащи се навсякъде, с проницателни, анализиращи погледи, са най-общите характеристики за мъжете и жените, седящи с часове пред кафето си в кафенетата, нахвърляйки някакви случайни бележки върху лист хартия, който може да съдържа или да не съдържа някой ред от апокалиптична версия или просто трябва да напомни за купуването на половин килограм кренвирши. Това не може да каже никой. Съседът, към когото хвърляте бегли погледи, може да се окаже органичен химик или пък месар, обядващ през почивката си. За разлика от Америка, външните белези на мисълта са считани за социално приемливо явление.

Когато започнат конните състезания в Париж, което само по себе си е една приятна част от годината, на авенюто се появява един ягуар, излизащ от подземния си гараж, управляван от американец, който навлиза във втората половина на шейсетте, облечен с хубави, тъмни дрехи и с черен каскет на главата. Само за един невероятен ден, по времето на който той бе командващ лейтенант в Американския морски флот — въпреки, че тези героични подразделения на нашите въоръжени сили нямаха никакви плавателни съдове по-близо от Port Mailot, вместо да са до Cherbourg, за да стане това, което стана — той се оказа, по силата на някаква непонятна организация, нашия военен водач в Париж и бе същият мъж, който ме насочи към болницата, където един редник от нашето поделение лежеше ранен, след като бе ударен по време на въздушна атака. Франкофил и възторжен любител на конете, той подпомагаше възстановяването на състезанията с коне, считайки това за естествена отличителна черта на парижкия пейзаж. Мълчалив човек с непреклонна честност и неподкупност, той има достъп до всички места, включително и до святата зона, където се намират съблекалните на жокеите. Пристигайки с две или три елегантно облечени дами, той ги отвежда ритуално до определени места покрай хиподрума, докато колата му се откарва почтително до най-доброто място за паркиране, близо до главната трибуна. Този мъж прави рядко залози, въпреки че има непрекъснат поток от треньори и агенти на жокеи, движещ се към кабината му или към мястото му, където е застанал до огражденията за конете. От друга страна, дамите, които го придружават, правят залози с невъздържана страст, обикновено с не по-голям успех от някой, който никога през живота си не е виждал седло и се опитва да направи избора си с мятане на зарчета. Толкова засега за вътрешната информация.

Подобна вътрешна информация не съществуваше в кафенето на ъгъла на Avenue Bosquet и Rue du Champs de Mars, където обаче имаше кутия за залози, за привържениците на P.M.U. /Pari-Mutuel Urbain/, правителствена организация, която отговаряше за залаганията извън хиподрума и за всички състезания във Франция. В кафенето съществуваше само надеждата, крясъците за божествено водачество и подозрението към всички журналисти, пишещи за състезания. Местната разпаленост за наддаванията бе разгаряна от спомените на някакъв мъж за страхотния удар на един от сервитьорите, който спечелил шестнайсет хиляди франка със залог от три франка и който след това се зарекъл никога повече в живота си да не се занимава с хазарт.

Забелязвайки, че от време на време проявявам интерес към някой и друг кон, собственикът на кафенето се опита да ме подмами в една покер игра заедно с група негови приятели. Но френският покер има склонност да бъде толкова неконтролируем, с толкова много измамни вариации, че аз разумно отклоних поканата, чуствайки осезаемо как раздаването на карти при непознати правила, при това седнал да играя на маса, пълна с французи, познаващи един на друг хитрините си наизуст, можеше да доведе финансовото ми състояние само до обедняване.

Самото кафене, със своите две редици маси на тротоара, беше най-подходящото място, за да усети човек пълния аромат на квартала. То бе събирателен пункт за учениците тинейджъри от съседното училище — момчета и момичета, които бръмчаха наоколо върху едноцилиндрови мотопеди, прекалено шумни, но способни да се проявят в най-добрата си форма с около трийсет километра в час. Момичетата понякога бяха болезнено красиви в бродираните си сини дънки, докато момчетата бяха често с бради, с разчорлени, дълги коси, стърчащи от предпазните им шлемове и целият им вид не заслужаваше, поне в моите очи, целувките, с които бяха обсипвани от техните женски компаньонки.

Поради смесеното естество на квартала, това място беше прекрасно за човек да седне и да наблюдава хората, което, след войната, се счита за най-древното човешко забавление. Там винаги можеха да се видят деца, които си играят с кучета или пък просвистяват бясно покрай масите върху велосипедите си, екипирани с по две малки, допълнителни, задни колела, които можеха да се свалят успоредно с порастването на велосипедиста или когато той станеше достатъчно сръчен, за да не се нуждае повече от допълнителна подкрепа.

Там можеха да се видят добре изтупани военни офицери, крачещи напето, с куфарчета под ръка, намиращи се в добра форма, дори и да бяха прекарали целия ден зад бюрото. Там бяха и високите, красиви, черни, африкански дами, поклащайки се грациозно в ослепително оцветените си дълги роби и тюрбани. Там беше и един мъж със смешно-уродлива гуша, каращ те да се чувстваш благодарен за сравнително доброто си здравословно състояние. Там бяха и линейките, минаващи с надути сирени, на път към някой инцидент, успокоявайки те с мисълта, че този ден няма да ходиш никъде с кола. Там бяха и автобусите, искрящо чисти, ненатъпкани и без обезобразяващи ги драсканици със спрейове, които с няколко прекачвания на различни спирки тук и там, можеха да ви разведат на една приятна, спокойна разходка из града. Там бяха домакините, хванали ръчичките на весело облечени дечица, тръгнали на пазар. Там бе и изобилието от бременни млади жени, демонстриращи своята вяра в бъдещето на Франция.

Късно следобяд се появяваха дами, които изглеждаха сякаш току що са излезли от напарфюмираната вана и от страниците на „Вог“ едновременно, разхубавявайки авенюто, тръгнали може би да пофлиртуват на вечеря в някой ресторант.

Там бяха момчетата в спортни екипи, дриблиращи с баскетболна или футболна топка, както и червендалестите момичета с тенис шорти и с ракети, стърчащи от саковете на багажниците зад седалките на велосипедите им. Там бяха и едноръките мъже с ордени върху дрехите си, напомнящи ви за една война, в която сте оцелели.

Оттатък авенюто човек можеше да види мургави мъже, работещи с гигантски, разравящи земята съоражения, сякаш са на пясъчна площадка, зад успокоителните табели, обясняващи, че те работят върху подобряването на своевременно влошилата се парижка телефонна система.

В два часа, когато „Монд“, винаги с датата от следващия ден, пристигаше в магазина за вестници няколко врати по-надолу, човек можеше да види джентълмени с порядъчен вид, зачели вестника си в движение, да поклащат глави на това, което са видели на първа страница.

Изобилието на китайски и виетнамски ресторанти в квартала придаваше ориенталски нюанс на атмосферата, докато готвачи и сервитьори минаваха забързани по работите си, с толкова плавна походка, сякаш бяха на колела. В самото кафене, стенографки шепнеха забързано своите уверения в любов на недохранени, млади мъже, които можеха да им отделят само един час. На самия барплот, както винаги имаше стандартните един-двама пияници, с дрезгави, пресипнали гласове и спукани капиляри по лицата от дълги години на редовно пиене.

От време на време се появяваха и няколко туристи, успели да се изгубят някак си на път за Наполеоновата гробница, с меню в ръце, питайки се един друг на английски, немски или холандски дали някой знаеше какво е croque-monsieur. Или пък щеше да се появи някое дърдорещо американско семейство с деца от всички размери, изпитващи щастие, че се намират в чужбина, като големият син носи един пълен кашон с бира, тръгнали на пикник към широките ливади на Champ de Mars. И винаги неизменна картина бяха сервитьорите и сервитьорките, забързани сред движението с големи кошници, пълни с дълги, горещи, ароматно миришещи франзели хляб от пекарната срещу кафенето, както и фризьорките с белите си престилки, поклащайки се грациозно по паважа с табла с малки чашки черно кафе за колежките им по работните места.

Гледката от двама полицаи, слезнали от патрулната си кола, за да напишат акт на енергично протестиращ шофьор, беше винаги радушно посрещана от много зяпачи, особено, ако водачът се окажеше жена. А всеки наблюдаваше с одобрение как един млад полицай, облечен като механик, сръчно обездвижваше кола, която бе паркирана пред кафенето три дни и три нощи, като заключваше някакво жълто, метално съоръжение към едно от колелата, успокоявайки се по този начин, че собственикът на колата ще трябва да рапортува в полицията и да си плати глобата.

Във всеки град има хора, които скитат по улиците, говорейки и жестикулирайки на самите себе си и нашата улица имаше своя дял от тях, благодарение на които се прибавяше подсилващ ефект на лудост сред иначе строгата прагматичност на оживената артерия. По време на един такъв паметен случай, безформена старица, понесла торба с парцали и стари вестници, разярена, че една превзета, надута жена пред нея не объща никакво внимание на разговора й, ритна оскърбилата я пешеходка умело в прасеца. В сценката се намесиха толерантни зяпачи, за да предотвратят повикването на полиция, а безформената старица, гушнала окъсаната си торба, продължи по пътя си, ораторствайки.

Няколко врати по-надолу имаше работилница за слепи и редовните клиенти на кафенето можеха да покажат дълбокото благородство на душата си, като скачаха от мястото си, за да преведат някоя бедна душа с бял бастун през авенюто. Един сляп млад мъж бе оставян нарочно да намира пътя си сам, особено от момичетата, защото неговото помрачено либидо го подтикваше да използва свободната си ръка прекалено свободно върху моментната си компаньонка, докато шепнеше неприлични покани за гостуване в стаята му.

Американският колеж — едно седалище на знанието, близо до реката — допълваше със своето съществувание младежкото очарование на мястото, също както и Cordon Bleu School, намиращо се надолу по улицата. Там, на шокиращи цени, студенти от целия свят, включително и една значителна група японци, се опитваха да научат тайните умения как се прави бяло масло и как се разточва крем пита. Студентите прекарваха свободните си часове на масите в кафенето, с извадени пред тях учебници, сравнявайки записките си за приготовлението на патица с портокали и медальон с гъби, при това, невероятно сериозни, критикувайки работите си един на друг (прекалено много брашно в соса, малкия), съвсем забравили за факта, че френската кухня е била реформирана, с цел опростяване.

Между тях имаше и няколко по-възрастни мъже и жени. Жените най-често бяха там с цел да изкушават съпрузите си, а мъжете очевидно имаха професионални аспирации към кухните на техните родни страни. Едно момиче, вече завършило, галантно било отворило заведение сред дивата пустош на Монтана и, според всички сведения, се оправяло много добре.

Друг един студент — деветнайсетгодишно момче от Кънетикът, който копнееше да стане велик майстор сладкар, упорито отказваше да научи една френска дума, заявявайки, че неговата единствена цел в живота е да стане най-добрия майстор сладкар в Кънетикът. Той говореше на мъжа, който му преподаваше със свои подбрани вариации от тонове на страхопочитание и учудване, точно както някой млад природоизследовател би се опитал да опише видяно праисторическо животно. Външните кокалчета на лявата му ръка бяха обикновено разкрасени с лейкопласт, който удостоверяваше неговото страстно, ревностно увлечение при научаването как се режат майсторски и експедитивно различни зеленчуци на тънки резенчета с нож, остър като бръснач.

За да се преборя с влиянието на тези семинаристи на висшата кулинария върху мойте питателни навици, всеки път, когато бях вечерял прекалено добре предишната нощ, решавах да се настаня на видно място до една от масите на кафенето и демонстративно обядвах единствено само със сандвич от шунка и чаша червено вино. Фактът, че този хляб беше най-вкусния в света — една четвъртина от прясно изпечена франзела, срязана през средата и щедро намазана с масло — спомагаше много, за да облекчи болките на въздържанието, но въпреки всичко, моралното удовлетворение беше силно.

Както ставаше понякога, това, което аз считах за някакво невинно удоволствие — да приказвам за общи неща няколко пъти седмично с тези сериозни и просветени млади хора — допринасяше за моето парижко падение. Между техните редици имаше и едно младо, очарователно английско момиче, което не бе най-хубавото в групата, но не бе и най-незабележимото също така. Тя бе седемнайсетгодишната дъщеря на мои приятели, които бях срещнал в Швейцария и живееше в атмосферата на студентско пуританство в една тясна стаичка под наем заедно с малко по-възрастна нейна приятелка. Бях решил да напусна Париж за през зимата и апартаментът ми щеше да остане празен. Смесвайки щедростта с лукавството и припомняйки си, че апартаментът бе обиран два пъти, когато го оставях празен в мое отсъствие, аз предложих на момичетата, ако имат желание да се преместят в него, докато се върна. Тъй като кухнята бе най-хубавата стая в къщата, при това прекалено добре и екстравагантно обзаведена с убийствено модерни печка и хладилник — неотразими, мислех си аз, за новоизлюпени готвачи — те приеха с удоволствие, едно удоволствие, което бе силно акцентирано в тяхна полза, имайки предвид факта, че след като ми бе забранено да давам под наем наетото от мен, то те можеха да го получат без нищо.

В замяна, казах аз, щях да очаквам да поддържат мястото чисто и спретнато, да плащат за телефона и да не приемат никакви момчета за през нощта или да се отдават на шумни веселби, тъй като останалата част от малката сграда бе населена от малко буржоазни семейства, които, доколкото можех да предположа, ставаха в зори и лягаха в леглото най-късно в десет и следователно можеше да се очаква да се оплачат при появата на нежелан шум или на скандални, гръмки прояви.

Двете млади дами се заклеха, че ще бъдат модел на моминско благоразумие и че апартаментът ще свети като операционна при моето завръщане, на която дата те ми обещаха подготвянето на празненство с деликатеси, приготвени от най-напредналите ученици на Cordon Bleu.

Това, което недогледах, както мъж на моите години е вероятно да направи, когато има някакви отношения с толкова младо момиче, колкото бе „скромната“ дъщеря на моите английски приятели, бе, че когато и да се случеше да я видя, тя винаги бе заобиколена от тумби момчета.

Когато се върнах след три месеца отсъствие по други места, по-голямото момиче си бе отишло — поради причини, свързани с икономии, ми обясни моята „скромна“, американска приятелка, когато дойде, за да ме посрещне. Аз не попитах къде живееше тя сега. Апартаментът бе достатъчно изряден, но аз по-скоро почувствах, отколкото да бях сигурен, че няколко мои ризи липсваха. Въпреки че наемателките ми си бяха отишли, пощенската ми кутия продължаваше да се пълни с писма, адресирани до хора, за които никога не бях чувал, при това, всичките с мъжки имена. А телефонът продължаваше да звъни непрекъснато, по всяко време на деня и нощта, като гласовете от другата страна на жицата бяха мъжки и младежки, държейки се прекалено рязко с мен за това, че не са успели да се свържат моментално с тяхната скромна приятелка. Повикванията, отнасящи се до младата дама след три часа сутринта бяха често пиянски или дрогирани и винаги, без изменение, обидни.

Не бях пощаден и рано сутрин, също така. Звънецът позвъняваше, особено в началото на уикенда, докато се намирах в най-сладките моменти на съня си. Поклащайки се към вратата, аз се изпразях срещу група големи, млади американци и техните одърпани момичета, всеки от които, беше обяснено, ходеше на училище в различни части на Франция и имаше на гърба си по една раница, пълна със спални принадлежности, защото бяха възприели навика да прекарват уикенда си в Париж, натъпкани в различни ъгли на моя апартамент.

Въобще и не предполагам, че в моите четири малки стаи действително е била основана комуна, но се опасявам, че е било нещо много подобно.

За да се подсили болката, получих телефонната сметка за времето, през което бях отсъствал. Тя възлизаше доста над петстотин долара. Имаше суми за обаждания на много далечни места на други континенти и сметката бе придружена от заплахата, че ще бъда прекъснат като абонат, ако не платя сумата до два дни.

Решавайки никога повече да не правя добрина през целия си живот, аз платих сметката и отидох в Cordon Bleu, където една твърде неприветлива дама, седнала зад бюрото си, ме информира, че не знаела къде е моята приятелка и отказа да приеме бележката, която аз исках да оставя за нея, за да ми се обади при първа възможност.

За щастие, на следващия ден се натъкнах на нея, заобиколена, както обикновено, от своите развлечени обожатели. Колкото позволяваха условията да бъде деликатно, аз изразих, наред с другите неща, убеждението си, че ще бъде спортсменски от нейна страна да ми върне парите за телефонната сметка. Помолих я също така да ми върне двата комплекта ключове, които йй бях дал, макар да бях сигурен, че точно в този момент би трябвало да има поне една дузина комплекти, подрънкващи в джобовете на разни млади мъже из целия град. Младата дама обеща, че ще се появи своевременно на следващата сутрин с парите и аз я освободих да отиде при своята дружина от обожатели.

На следващата сутрин нямаше позвъняване на вратата и аз научих в последствие, че тя си бе тръгнала за Лондон, по пътя на по-нататъшната йй кариера. Единственият посетител, който имах този следобед, беше моята хазяйка, която била викана отново и отново от другите наематели в сградата, за да се оплачат от продънващите ушите звуци на рок музика, които се разнасяли из цялата постройка откъм шестия етаж всяка нощ, от думкането и подскачането от танци, предизвикващи вибрации в бетона, от грубите смехове и женски кискания, носещи се от асансьора, докато той се издигал към моя апартамент сред тишината на нощта. Това, което е ставало, не би могло да се опише като обществена, досадна неприятност, но със сигурност поне може да се нарече лична и хазяйката ми даде да разбера, че има силни основания да ме изгони от апартамента. Като завършек на мисълта си, тя подхвана темата за сина си, който бил на прага на женитбата.

Приемайки поражението, аз се съгласих да се изнеса преди да е паднал първи сняг.

Последното телефонно обаждане пристигна от нашето посолство в Белгия.

Един учтив, консулски глас попита за името ми, след което каза, че при него имало един млад мъж, който се нуждаел от помощ и който предложил на Американското представителство, което защитава всички нас, да ми се обади. Телефонът бе предаден на младия мъж. Беше един от най-постоянните придружители на английското момиче и може би най-неприятния от всички останали — груб и високомерен към всяко нещастно създание на възраст над двайсет и една години.

— Имам неприятности — обясни той. — Нещо стана на границата.

Полицията задържа приятелчето, с което пътувах. Той…

— Наркотици ли? — попитах аз.

— Нещо такова. Работата е наместена. На практика в колата нямаше нищо. Но те не ме пускат да вляза във Франция. И ми взеха всичките пари.

„Добрата стара Франция“, помислих си аз.

— Това, което искам да направиш, Шоу — каза той, — е, искам да кажа, че ти имаш всякакви познати контета в дипломатическия корпус и разни такива — искам да кажа, че можеш да говориш с тях и да гарантираш на тоя приятел тук, че ще му върнеш това, което ми струва за билета до Париж, ако схващаш идеята ми…

— Събота вечер е — рекох аз. — Къде мислиш, че бих могъл да намеря някакви дипломати в събота вечерта?

— Но поне би могъл да пробваш, за Бога. Трябва да отида в Париж, човече. Какво искаш да направиш — да ме оставищ в тая задръстена Белгия ли?

— Да — отвърнах аз.

— От голяма помощ си ми, приятелче — рече той сардонично. — Е, да не се изненадаш, ако те посетя тези дни.

Той затвори телефона. Съжалявах, че не можеше да ме посети през следващите десет минути.

В края на краищата, след като написах писмо до бащата на момичето, получих чек за телефонната сметка и самото момиче ми написа едно благовъзпитано, извинително писмо, обяснявайки, че очевидно не е била толкова разумна и зряла, колкото си е мислила, че е.

С това, аз реших, че проблемът е приключил и започнах приготовленията си, за да напусна Франция. Но точно преди да бяха пристигнали работниците по пренасянето на багажа, съседът под мен се обади по телефона, умолявайки ме да не пускам водата в тоалетната на банята си — отгоре течали потоци вода. Естествено, това се случваше в неделя, когато водопроводчиците не действат под пълна пара в Париж. Някак си, успях да намеря спасителна група и пороят бе спрян.

Но на следващата сутрин на вратата позвъни един водопроводчик, носещ в ръце найлонова торбичка. В торбичката, проблясвайки като скъпоценности, се виждаха остатъците от един масивен, стъклен пепелник, който бил намерен в тръбите между моя и долния етаж.

Водопроводчикът ме посъветва да се свържа със застрахователната си компания, за да бъдат оправени разноските по повредата.

Както намекнах по-рано, има определени аспекти, свързани със заминаването ми от Париж, които не ме изпълват с особена носталгия.