Париж, Париж

ДОПЪЛНЕНИЕ

Настоящото „допълнение“ представлява оптимистичен, макар и безплоден журналистически опит за надбягване с времето или по-точно безкрайна битка със съдбата и промените, която седналият зад пишещата машина е обречен винаги да губи.

Няма как да се напише нещо трайно за нашия свят, в който градовете се раждат и умират, расите мутират, броят на изобретенията се множи, далекосъобщенията ни дават мигновена връзка, а политическите пристрастия помитат цели поколения като с цунами. Само си помислете за някой град, познат и обичан от вас, и опитайте да си представите какво бихте казали за него преди двайсет години. Или двайсет години след днешна дата.

ВСИЧКИ градове, евентуално без Венеция, имат пълното право да се променят. В това отношение Париж също е направил своя избор и, за добро или лошо, се изменя по хиляди различни начини. Който и да е американец, пристигнал в града след двайсет годишно отсъствие, вероятно ще реши, че паметта му изневерява, докато се озърта за някогашния Париж, познат му отпреди. А писателят, седнал да препрочита остарелите си бележки, положително ще трябва да се съобрази с днешната истина и да ги направи актуални за читателя.

Небето, например, е съвсем различно от едно време. Цветът му е станал друг от промишлените замърсители на въздуха, които почти не го напускат, да не говорим за пронизващите го небостъргачи, чиято съмнителна естетика не догонва дори студенината на американските им събратя. Автомобилостроителните предприятия покрай реката бълват леки коли с размерите на кадилаци, само дето им отстъпват по степен на обезопасеност. Поради стремежа към решаване на неразрешимия проблем с автомобилните потоци улиците са се превърнали в хаотични еднопосочни тунели, като посоката на движение се променя мистериозно с всеки нов полицейски префект, така че търсенето на даден адрес прилича на печално лутане в лабиринт от средновековни пасажи, при което пътят често се оказва блокиран от спрял камион, чийто водач лениво и без да бърза разтоварва каси евтино вино.

Големите хотели вече не са пълни с американци. На тяхно място са се разположили арабите, плътно следвани от германци и японци.

А част от най-престижните хотели са купени от английски корпорации, което никак не се понравило на персонала и последвали стачки, защото хората не можели да свикнат с мисълта, че сервираните от тях ястия ще бъдат приготвяни от британски готвачи.

Докато плаща сметката си в ресторанта американецът превръща наум франковете в долари и това го кара да се срамува от своята разточителност, а туристите, които навремето смело са поръчвали лимузина с шофьор от хотела до летището, сега вече гледат да използват автобуса, защото с мълчаливото съучастие на портиера, въпросната лимузина понастоящем би струвала поне сто долара за същия маршрут. Има ново летище, наречено разбира се на името на генерал де Гол, но то е разположено на още по-голямо разстояние и от Орли, до него се стига трудно и подлезите му са облицовани с някакъв пластмасов материал, така че при други обстоятелства човек би казал, че са кошари за добитък.

Навсякъде се издигат хотели от типа „Хилтън“ или негови близки подобия. Има и закусвалня „Макдоналд“ с хамбургери. Супермаркетите процъфтяват и наоколо е пълно с момичета, които не знаят и дума английски, но пък носят блузи с надпис „Канзаски университет“.

Черните джинси са заменени със сини, които явно са de rigueur. В почти всички ресторанти, дори в най-луксозните, вече пускат и без вратовръзка. На всеки ъгъл има бутици, предлагащи вносно готово облекло. За сметка на това в халите ги няма кошниците с кресон, а и самите хали са изчезнали. Старите метални павилиони на Бальтар са съборени и на тяхно място е направен огромен изкоп, който е единствената останка от онзи денонощно кипящ свят, известен като търбуха на Париж. Новите хали се намират в Рюнжи и представляват безмилостно модерен конгломерат от навеси и бараки, струпани на пътя за Фонтенбло. Онова, което някога е било оживен нощен базар, сега е придобило духа и вида на военен склад. Никой собственик на бистро вече не може да се похвали, че месото и зеленчуците му са най-пресни, понеже ги пазарува всеки ден в четири часа сутринта, тъй като няма кой да му повярва. Нито малките ресторантчета, прозиращи зад камионите със стока, нито ръчните колички или купчините плодове в началото на Рю дьо Риволи са последвали прокудените търговци.

Изключение правят само десетките хиляди плъхове, тъпчещи се до насита с богатствата на пазара, които незнайно как са успели да се придвижат до новото му местоположение и изглеждат все така дебели и охранени.

Няма ги и много от известните ресторанти. Например „Беркли“, прочут със своите ecrevisses a la nage и клиентелата си от кинодейци, политици и журналисти в момента се е превърнал в претенциозна сладкарница, посещавана предимно от обикалящи магазините жени, които се отбиват да разменят последните клюки, докато похапнат по някоя паста. Или западналият до нивото на махленско кафене „Перигурден“, от чийто втори етаж човек можеше да се наслаждава на Нотр Дам, както си седи в приятния салон с тъмна ламперия и похапва трюфели, приготвени на жар — блюдо, което вече не се намира никъде. А ресторантът, наречен на името на джазовия барабанист Мусташ и построен по оригинален проект на Тронер — един от най-добрите сценографи в света — който в продължение на пет години беше неизменното място за срещи на tout Paris и чуждестранните му гости, е намерил своето Ватерло под формата на един от най-зловещите моменти в кулинарната история на града. Разразила се нещо като епидемия от извънсетивни възприятия, в резултат на която плъзнал слухът, че качеството на храната в „Мусташ“ е силно влошено и само след седмица телефонът за резервации окончателно замлъкнал. Салонът оставал празен и едва тук-там се виждал по някой самотен невежа, който унило преглъщал поднесената му храна, без да обръща внимание на великолепната обстановка, чието очарование обаче придобивало мрачен оттенък, поради липсата на посещаемост. Собственикът също побързал да последва оттеглилата се клиентела и днес, макар и с ненакърнена красота, ресторантът се е превърнал в изоставена brasserie, издържаща се от субсидиите на някаква пивоварна.

Срещу собственика на „Кастел“ — клубът, посещаван от най-красивите жени и техните кавалери, известен с прелестните и любезни момичета, танцуващи по цяла нощ на дансинга — било заведено дело за изнасилване. Оправдали го, естествено, ала в сърцата на нежния пол подозрението си останало, макар и нито една от тези дами да нямала основания да мисли за заплаха от изнасилване още от времето на ученическите си години в lycee. Сега обаче всички си викат, че щом е могло да се случи на Жан, значи подобно нещо може да споходи всеки.

Няма ги и премятащите се тела на борците по кейовете на Сена, нито пък човек може да види бурканите туршия върху полиците на заведенията за пържоли на скара. Някаква отчаяна от живота дама, обитаваща висок етаж, взривила жилището си заедно с останалата част от кооперацията, защото решила да се самоубие и пуснала газта на печката, но забравила да угаси контролното пламъче.

Подобна съдба сполетяла и собственика на „Ле Поркерол“, който също се лишил от живота си, понеже, след като дълги години срещу името си в претенциозно взискателния туристически справочник на „Мишлен“ неизменно виждал три звезди за предлаганите от него морски деликатеси — бил единствения в Париж с толкова висока оценка — една сутрин установил, че в новото издание на справочника някой му бил отнел и трите звезди. Като се има предвид как президенти и министър-председатели на могъщи държави бодро се правят, че не забелязват позорящи ги обстоятелства и продължават да се появяват по страниците на вестниците усмихнати или играещи голф, този парижки готвач очевидно им е показал морален кодекс, който би направил чест и на най-доблестния самурай.

Тук трябва да се спомене и един страничен ефект: в резултат от изменената международна обстановка в града вече се предлага многообразие от чуждестранни хранителни изделия. Броят на виетнамските ресторанти в Париж е нараснал неимоверно, особено след краха на френското господство в Азия и прогонването на американците.

Понастоящем навсякъде е пълно с малки заведения с червена и златиста украса, където разни дребни и симпатични жълтокожи мъже и жени, които вероятно биха се изпозастреляли един друг по оризищата на собствената си държава, сега просто седят по масите и си говорят любезно, докато се хранят ловко с традиционните азиатски пръчици.

Приливите и отливите на военната стратегия са се отразили не само върху появата и изчезването на ресторантчетата в града. По улиците му вече не се виждат униформите на съюзническите сили. Няма ги и временните постройки пред „Трокадеро“, където се помещаваше НАТО, а командването на самата организация е позорно преместено в Брюксел.

Обясняват ни как сме добре дошли, ако искаме да защищаваме Париж, ала единствено от хигиенична дистанция. Французите си имат собствена force de frappe nucleaire по всички географски ширини, което сигурно означава, че освен към Москва, част от арсеналите им са насочени и към Вашингтон.

Младите френски офицери вече не ги пращат в Индокитай (самото название е остаряло), нито някъде другаде, освен по разни южни гарнизонни градчета, където войниците предимно демонстрират с искания за по-дълга коса и по-къси занятия по строева подготовка. Във военното министерство се гласят да изтеглят от Чад последните френски батальони по молба на правителството на тази държава, която поне засега още не е станала суперсила.

Както и преди покрай Шан-з Елизе продължават да се веят флаговете на държави, чието местоположение и управляващи партии са почти неизвестни извън Quai d’Orsay, поставяни в чест на предстоящо официално посещение на президенти, диктатори, племенни вождове или просто масови убийци, на които често се случва да научат между ордьовъра и десерта по време на тържествения обяд в Palais Matignon, че току-що са ги свалили от власт.

Изобщо Франция, която доскоро обяздваше света, сега смирено участва в оферти за обновяване на военновъздушните сили на всеки арабски управник, притежаващ по някой и друг петролен кладенец.

По самата Шан-з Елизе проститутките отдавна вече не си дават труда да ходят пеша, а предпочитат да се движат по двойки в елегантни автомобили на лов за клиенти, които по някаква причина не са запознати със статистиката за увеличаването на венерическите заболявания във Франция.

Но с малко повече кураж, все още се намират господа, търсещи услугите на сексуалните компаньонки, особено по тъмните trottoirs на най-скъпата жилищна улица в Париж — авеню Фош — независимо от факта, че наскоро един млад мъж бил намушкан смъртоносно с нож, само защото имал неблагоразумието да отхвърли предложението на прекалено чувствителна дама от занаята, излязла навън да заработи малко честни пари.

А за по-изтънчените вкусове доскоро са съществували и услугите на мадам Клод, която според откровено сатиричния вестник „Le Canard Enchaine“ е била в състояние да ви достави дама така добре възпитана и толкова soignee, че вие бихте могли спокойно да я заведете в „Максим“ или дори на закуска по случай първото причастие на дъщерята на ваш приятел. Всичко това след заплащане на определена цена, чиято основна част е фиксирана, а остатъкът зависи от времето, което желаете да прекарате с въпросната дама. Според същия източник всеки път когато им се налагало да отскачат до скучния Монте Карло за ритуалното хвърляне на заровете мнозина петролни шейхове си наемали цели групи такива послушни красавици.

От вестниците става ясно и че мадам Клод е зарязала романтичната си професия и понастоящем се занимава с „пъблик рилейшънс“, дори била осъдена от парижки съд за укриване на данъци. Глобили я с петнайсет хиляди франка и я лишили от граждански права за срок от три години, включително и от правото на глас, макар и да не било известно за кого е гласувала на последните избори.

Не толкова прочутите посестрими на мадам също не стоели със скръстени ръце и организирали седяща стачка на стъпалата на светинята Нотр Дам, където градските проститутки настоявали за по-толерантно отношение на полицията към тях и за правото им на обществено осигуряване. В момента исканията им се разглеждат от правителството.

От казаното дотук съвсем не следва, че всичко е отишло на провала, макар и случаят до голяма степен да е точно такъв. По онези тенис кортове, които по някакъв начин са успели да устоят на натиска на спекулантите с недвижими имоти, вече почти не се виждат аматьорски изпълнения, а в замяна на това играчите изпълняват сервис, втурват се към мрежата и забиват а ла Джими Конърс — нещо, което няма как да не изпълни с радост почитателите на играта.

Поне привидно сърцето на града се пази много ревниво, но е възможно някои от старинните му забележителности да са изчезнали по пътя към 2000-та година. В този смисъл обаче не бива да забравяме, дори и в парафраза, мисълта на Чарлс Дикенс: „Колкото по-живописен е жилищният район, толкова по-висока е заболеваемостта от туберколоза.“ Новите подтискащи блокове, които от известно време тровят атмосферата на Париж, поне са успели, за радост на своите обитатели, да снижат броя на туберколозните заболявания в сравнение с гетата на Харлем и Сейнт Луис, без да споменавам Чикаго или Детройт. Ръстът на криминалната престъпност в тези райони е висок, но все пак още не може да надхвърли американските рекорди, макар и причините вероятно да са едни и същи и за двете страни. Ако това е цената, която всеки град трябва да плати за сто хиляди вътрешни санитарни помещения, то очевидно не е редно тя да бъде критикувана от американските му гости.

Поради миграцията към предградията населението на Париж намалява, но пък броят на въоръжените грабежи и нападения тревожно расте.

Постоянно се обират банки и се вземат заложници, бомбени атентати стават почти всеки ден, а в добавка има и някои улици, които в определени часове е най-добре да бъдат отбягвани, ако човек не желае да рискува да го набият. В метрото се е наложило да поставят въоръжени патрули за осигуряване безопасността на пътниците. С една дума Франция е взела от нас не само кока-колата и високите технологии за работа с булдозери и компютри.

Служителите на C. R. S. — специалните части за поддържане на реда — се срещат неприятно често, обикновено струпани на някоя улица и отбиващи атаките на разярена тълпа, насочила се към посолства и търговски представителства — особено на авиолинии, — принадлежащи на държави, чиято вътрешна или външна политика в момента не се радва на висока популярност. За ушите на парижаните звукът на строшено стъкло не е нищо необичайно, тъй като големите витрини привличат неудържимо по-сприхавата част от гражданството. Магазинерите и продавачите вече са станали шампиони по бързо покриване на щандовете с предпазни дървени решетки и специални похлупаци, което не е най-доброто средство за поощряване на търговията и туристическата индустрия.

Изобщо протестните действия доста са разширили своя обхват, а демонстрантите са станали пълни експерти в направата и боравенето с експлозиви. Например, за да протестират срещу начина на излъчване на носителя на наградата „Гонкур“ — най-престижната от френските литературни награди — група парижки почитатели на писателското изкуство възпламенили взривно устройство и заплашили, че няма да е последното, ако евентуалният лауреат не отговаря на очакванията им. В Ню Йорк лично аз познавам немалко писатели, които редовно са изказвали възражения срещу избора на новия носител на „Пулицър“, ала досега най-много някой от тях да е писал до вестник „Таймс“, нищо друго. Разни хора, разни идеали.

За чест на Париж трябва да се каже, че градът винаги е бил гостоприемен към всякакви политически емигранти и бунтари, като често дори е печелил от това, но новата бойна тактика, възприета от някои от пришълците кара мнозина от коренните столичани да си задават болезнени въпроси относно истинския характер на отношенията между домакини и гости.

През последните години горещо се обсъжда и въпросът за отношението между престъпление и възмездие, в резултат на което от известно време насам гилотината е изпаднала в забвение, макар че при съдебните дела за убийство обвинението продължава да поддържа искането си за смъртно наказание. Естествено, има и едно-две изключения, когато гилотината наистина влиза в действие зад стените на затвора „Ла Санте“. Двамата убийци, лишили от живот медицинска сестра и социален работник в болницата на затвора, сами настояли да бъдат екзекутирани, защото иначе щели да убиват отново при пръв удобен случай. Президентът Помпиду неохотно удовлетворил желанието им и скоро след това те били обезглавени. А съвсем неотдавна по същия традиционен начин в небитието бил изпратен и главният извършител на едно особено жестоко убийство в Марсилия. Дали тези случаи представляват напредък или не при съдебното възмездие е въпрос, на който очевидно ще отговарят различните световни парламенти и асамблеи.

Ако американските репортери пишеха за криминалните престъпления както френските си колеги, сигурно почти всички съдебни дела за убийство щяха да приключват още на първия ден под предлог, че е невъзможно да се осигури обективен и безпристрастен съдебен процес, понеже веднага щом полицията задържи някой заподозрян, във френските вестници се появяват огромни заглавия: „Убиецът е арестуван!“. Думата „предполагаем“ като че ли не съществува в речника на парижките журналисти, да не говорим за това, че ги делят светлинни години от прецизната британска формула: „Полицията издирва за разпит мъж със син пуловер и ръст метър и осемдесет и пет.“

Една от положителните промени в града, дължаща се на разпореждане от страна на Андре Малро по времето, когато той е бил министър на културата в кабинета на де Гол, се изразява в това, че от фасадите на сградите е премахната вековната мръсотия, макар и мнозина да протестирали срещу унищожаването на мрачната красота на Париж. Тези вопли обаче бързо прекъснали, тъй като след приключване на почистването сградите изведнъж лъснали в бялото си великолепие и сега цели райони изглеждат подмладени и освежени. В предишната си строга симетрия е възстановена и част от Маре — район, обхващащ изключително красиви къщи от осемнайсети век, които доскоро бяха занемарени до неузнаваемост. Сега вече там всяко лято се изнасят концерти и театрални постановки на открито сред декора от аристократични стени и проблясващи високи прозорци.

Животът в Париж не секва нито за миг, затова повечето старинни дворци, паметници, заоблени куполи и шпилове вечер се осветяват от скрити светлини, от което дори такива неприятни неща като съдебните процеси и осъждането на криминалните престъпници зад каменните бастиони на Съдебната палата изглеждат някак приповдигнато лекомислени, независимо от мрака на спусналата се нощ. А пък bateaux mouches, екскурзионните корабчета по Сена изпращат игриви светлинни лъчи от своите прожектори и осветяват разни влюбени двойки по кейовете или улавят за миг семейния уют в апартаментите по брега на реката. Предложеният от кабинета на Помпиду проект за експресен шосеен път покрай левия бряг на Сена е изоставен от приемника му в Елисейския дворец, което очевидно е демократична отстъпка в полза на най-заклетите парижани: пешеходците и рибарите.

За да се справи със западането на едно от най-красивите открити пространства в града и превръщането му в паркинг, правителството е финансирало изграждането на гигантски подземен гараж под площад „Вандом“ и сега от двете страни на благородния площад, в чийто център се извисява огромният бронзов обелиск, са разположени един срещу друг внушителният вход на хотел „Риц“ и не по-малко величественото преддверие на „Банка Морган“ — скъпо струващ континентален лукс, който приветства отдалече излишните американски пари и им показва пътя през свободното от автомобили площадно пространство, настлано с бежов едър пясък. Наскоро на същото това място, за радост на населението и за отпразнуване на възвръщането към чистата архитектурна симетрия на предците, в продължение на цели три летни вечери Черния ескадрон от Сомюр изнесе разкошно представление, при което ослепително черните жребци изпълниха серия главозамайващи и не съвсем безопасни маневри.

За продължаване на делото на Малро, който всячески подпомагал културните изяви в страната, сега в много от работническите предградия на Париж се строят театри. Дори в Булон-Биланкур имах късмета да присъствам на постановка на една от по-старите ми пиеси, която я бяха направили на добро професионално равнище и я играеха в нов държавен театър, който по нищо не отстъпваше на Бродуей. На всичкото отгоре имаше и бар, където в антрактите можеше да се пийне по чаша шампанско. Аз обаче направих груба грешка и след последната завеса отидох да разгледам гримьорните и съблекалните, където скоро установих, че архитектът ловко е компенсирал щедрото обзавеждане на фоайетата и луксозните им настилки и килими с мизерната икономичност на обстановката зад сцената, с което е поставил на изпитание изобретателността на сценографите и театърмайсторите, тъй като изобщо не беше предвидил място за декорите при промяна на сцената.

— Винаги е така — обясни главният актьор, свидетел на стотици премиери. — Когато строят нов театър, никой никога не се консултира с нас.

Американските пиеси по правило не вървят много добре в Париж, макар че американските филми, и в оригинал и като дублирани версии, обикновено са популярни. В царството на литературата критиците са склонни да бъдат благородни, с няколко явни изключения, за американските книги. На французите, свикнали от векове на книги с меки, прости хартиени корици, разрастващата се практика да се публикуват книги с твърди корици и цветни обложки им изглежда като стремеж към неестетично преследване на сензации, оформление за привличане на по-непретенциозна публика.

Езикът на театъра, дори ако е преведен буквално, трудно може да шокира и най-срамежливия американски или английски посетител, както са изложени през последните години на казармената откровеност на лондонската и американската драма. А милият, стар Ануи все още се поставя на три, четири сцени всеки сезон, за да се покаже, че литературният неуспех не е обичаен феномен за френската култура, както, уви, е по други земи.

За носталгичните любители на драмата беше тъжно събитие преименуването на театър „Сара Бернар“. Името на трагическата актриса, играла Хамлет и главната роля в „L’Aiglon“ при бурни аплодисменти по цял свят, бе останало върху фасадата на огромната зала от Десния бряг на Сена дори по време на нацистката окупация; но когато театърът беше подновен, някакъв убедителен, хладнокръвен модернист бе преодолял съпротивата на властите да се свали името, което за поколения събуждаше толкова много отзвуци от славата на френската драма. Сега обширната зала се нарича Le Theatre de la Ville de Paris. Жалко за бедната дама с единия крак, станала обект на толкова много възторжени критики, сега най-после озовала се в ковчега, в който е прекарвала много ексцентрични, но мирни нощи, докато е била жива.

В другия край на града, на хълма Монмартър, Казиното на Париж, друг монумент на едно по-малко пуританско, но по-популярно френско изкуство, също страда от ветровете на времето. Легендарното свърталище на удоволствието, с великолепните момичета и техните великолепни костюми с пера, пищните декори и щедрото излагане на изобилна сексапилност, може скоро да потъне в мрак. Настоящият директор, хореографът Ролан Пети — чиято съпруга, възхитителната Зизи Жанмер от години е звездата на спектакъла — обяви, че без външна помощ, покачващите се цени ще го принудят да затвори. Застаряващите парижани и техните гости от провинцията гледат умолително към Саудитска Арабия, като виждат как още един спомен от младежките им години се плъзга към забвението.

Времето също е взело своя данък от мъжете и жените, които обожаваха театралните, литературните и спортните сцени на петдесетте и шестдесетте години. Жуве и Жерар Филип, тези многообразни актьори, са мъртви, а тъжните песни на Пиаф сега могат да бъдат чути само на запис. Мориак и Кокто, емоционалните антагонисти, които се замеряха с късчета проза като с ръчни гранати, ги няма. Сартр е стар и сляп, а пороите на езика му са прокълнати. Карпентие е мъртъв, оплакан от медиите с изрази, които можеха да бъдат използвани в хвалебствия за рицаря Ролан, когато дойде новината, че е паднал при Ронсево. Клод Дофин, мазен и секси матине идол в булевардни комедии, сега играе Шейлок и Уили Ломан.

Новинарските звезди са подходящи за рок певци, чиито електронно усилени ритми са ненавистни за свикналите с по-нежна музика уши.

Най-евтиното и може би най-удовлетворителното парижко забавление е разходката из града. При спокойното обикаляне ще забележите един дребен детайл, който отразява важна промяна във френското мислене. В аптеките календарите за контролиране на раждаемостта вече не са изложени на показ по витрините. Поради една проста причина: въпреки тръбенето от амвоните, абортите и хапчетата сега за законни и, доколкото се вижда отстрани, жените се възползват максимално от тях.

Самите жени сякаш произлизат от друга раса, по-високи и по-атлетични от едновремешните потомки на галските племена. Част от промяната в ръста може да се дължи на новия навик да се пие портокалов сок сутрин, а останалата част — на осем, десет сантиметровите токове на прелестните и в същото време съобразени със сезона ботушки, които сега се носят почти от всички.

Присъствието на жените в политиката също се е увеличило. В кабинета участва мадам Симон Уейл; и в разгара на дебатите за абортите една голяма група известни жени, включително и много филмови звезди, обявиха в публично изявление, придружено и със снимки, че всички те са правили аборти, макар по това време законът да беше още в сила и лесно можеха да влязат в затвора с тежки присъди. Френската гъвкавост в прилагането на закона беше чудесно демонстрирана чрез факта, че срещу тези смели пионерки на семейното планиране не бяха предявени никакви обвинения.

Мадам Уейл показа независимостта на своя дух като постави началото на енергична кампания срещу цигарите — един деликатен по отношение на политическото равновесие акт, като се има предвид че държавата притежава тютюневия монопол за цяла Франция и голяма част от доходите й идват от продажбите на сега официално отречения бурен.

Друга жена с високо положение в столицата, мадам Франсоаз Жиру, един от главните редактори на списание „L’Express“, даде да се разбере — не за първи път, — че трябва да се съобразяват с нея, когато списанието, въпреки възраженията й, публикува няколко страници ужасно подробни кадри от порнографския филм „Историята на О“. Със скромността на дама, но и с желязна решителност, мадам Жиру просто махна името си от карето на списанието. За парижани, които винаги проявяват чувствителност и към най-неуловимите прояви на сила, това беше събитието на седмицата.

Малко след появяването на въпросния брой на пазара, в „L’Express“ беше поставена бомба, но едва ли нападението имаше нещо общо със секса. Когато главният редактор бе запитан какво мисли за евентуалните извършители, той просто вдигна уморено рамене и изстреля списък на около двайсет тайни организации, всяка от които беше достоен кандидат за подозрение. Не е лесно в днешно време в Париж, особено за някой вестникар, да се посочат враговете.

Въпросът за порнографията като цяло силно тревожи държавните институции и кабинетът проведе много съвещания как да се справи с него. До неотдавна имаше снизходителна цензура върху филмите, която пречеше на френските продуценти да се съревновават по неприличие със своите скандинавски и немски събратя. Например показването на действително проникване, това най-невинно действие, беше забранено.

Между либералните концепции, които Жискар Д’Естен донесе със себе си в кабинета, беше и това, че отмени всякаква цензура и екраните в Париж — а всъщност и в цяла Франция, — бяха заляни с представяния на актове на садизъм, мазохизъм, содомия и останалия асортимент от удоволствия, които не оставяха абсолютно нищо на въображението на зрителя. Публиката, за жалост, се втурна към кината, където се прожектираха тези забранени до този момент представления. В киносалоните, които упорито продължаваха да показват традиционни филми, дори от най-високо качество, приходите спаднаха катастрофално.

Прибавяйки виковете си на отчаяние към тези на духовниците и възпитателите, продуцентите от старото време се молеха за помощ.

Нежелаейки да отстъпи от либералните си принципи, но и съзнавайки основателно нарастващото негодувание сред своите избиратели, правителството излезе с решение, което трябва да е изглеждало брилянтно около масата за съвещания. Цензурата нямаше да бъде върната, но всеки ангажиран със създаването и разпространението на подобни филми щеше да бъде облаган с данъци до степен да му стане икономически неизгодно да продължи.

За нещастие това предизвика нова вълна ярост от страна на някои от най-изтъкнатите режисьори и актьори във Франция, защото този указ можеше да бъде използван като оръжие срещу филми от несъмнено качество, ако в тях, в служба на художествената цялост, се съдържаха сцени, които лесно можеха да се окажат подлежащи на новия данък. Със сигурност ще се наложат още съвещания на кабинета и в бъдеще.

Това не е единственият повод, който налага свикването на извънредни спешни сесии на улица Фобур-Сен-Онор. Правителството на Франция, което заседава там, е строго централизирано и всеки болезнен проблем някъде по шестоъгълника се отразява моментално в столицата. В средата на седемдесетте години болезнените проблеми се струпаха на дузини.

Безработицата, която беше непозната през петдесетте и шестдесетте, получи широко разпространение. Инфлацията е необуздана.

Чуждестранните работници, които формират една неспокойна и засега мизерно живееща и срамно третирана основа на френската икономика, се организират и е трудно да не съчувстваш на работници, които често живеят по дванайсет души в една стая. Баските и бретонците вдигат протести за автономност и изучаване на техните езици в държавните училища.

На един по-топъл фронт, производителите на вина на юг изляха хиляди литри италианско вино по пътищата и се заеха да стрелят по полицаите в знак на протест срещу евтиния внос от латинските им партньори на Общия пазар. Стачките са досадно и обичайно неудобство. В определени дни влаковете не вървят, или пък автобусите, боклукът не се събира, в операта не се пеят арии или в Комеди Франсез не се играе „Мизантроп“, пътниците в асансьорите се оказват заклещени между етажите на небостъргачите, когато спрат тока. Имаше вълна от чекове без покритие или за митични сметки и бяха взети драстични мерки, за да се сложи край на това безгрижно мигновено банкерство от потребители, които веднага или постоянно се оказваха без пари.

От другата страна на реката, в Камарата на депутатите, лявата опозиция, съставена от социалистическата и комунистическата партии, която загуби последните избори със съвсем малък процент, вдига вой до небето и сипе заплахи. Господин Митеран, лидерът на социалистите, е относително учтив… и непреклонен. Господин Марше, лидерът на комунистите, човекът с най-гибелните очи в политиката, на която е да е от съществуващите сега нации, е крайно неучтив… и непреклонен.

Неговите речи са толкова яростни и той гори в огъня на собственото си ораторство до такава степен, че след всяка публична изява кръвното му налягане трябва да бъде сваляно от придружаващия го лекар.

Изтънченият и аристократичен човек, който беше избран за президент на тази страна, всеки ден си има работа с такива и подобни неща и все пак някак успява да запази своята изтънченост, опитвайки се да приглуши аристократичния си имидж като се снима как играе футбол, облича се делово при изпълняването на функции, които преди бяха разкрасявани от великолепни костюми, изкачва се пеша по Champs Elysees на парадите, вместо да се вози на лимузина, дава публичност на вечерите си с обикновени граждани в простите им домове, декларира, че отсега нататък 11 ноември ще се празнува като ден в памет на всички французи, паднали в битките, а не като ежегодна военна церемония, която отбелязва победата над Германия в Първата световна война.

В Париж много обичат скандалите. Царството на политиците дава своя щедър принос в пикантните клюки. Самият господин Митеран, който беше само на косъм от президентството, бе замесен в нелепа пародия на заговор, където трябваше да играе роля във фалшив опит за покушение върху живота му от страна на един законодател от дясното крило. От автоматичния пистолет бяха изстреляни истински куршуми и господин Митеран направи убедителен скок над стените на Люксембургската градина, за да прибави повече реализъм към сценария. В опита си обаче да изложи своята жертва на присмех, законодателят от дясното крило малко преигра като се разприказва наляво и надясно за своето участие в историята. Той беше вкаран в затвора за кратък период от време, а Митеран, поставен само за мигове в неудобно положение, продължи стабилно да се изкачва до сегашната си позиция. Трудно е да си представим английски член на парламента, който се крие зад някое дърво в Хайд парк от куршуми, внимателно прицелени на пет метра встрани от скривалището му, или американски сенатор да се гуши зад колона на мемориала Линкълн при подобна ситуация и след това да станат лидери на своите партии. Бедният Уилбър Милс, който след цял живот прекаран в конгресменска неподкупност, беше прогонен от Вашингтон само защото се разходил по сцената в Бостън, където приятелката му играела в представление със стриптийз. В Париж на това най-вероятно щеше да се погледне като на моментно сантиментално умопомрачение, което по никакъв начин не се отразява на политическата квалификация на Милс.

Дори Помпиду беше обект на отвратителни слухове след убийството на югославянина — бодигард на филмовия актьор Ален Делон, — с когото се говореше, че Помпиду няколко пъти е вечерял. Носеха се слухове по приемите и ехо из пресата, никога документирани и постоянно променящи се, за неопределени сексуални отношения, на които никой познавал двойката не би могъл изобщо да повярва, но те продължават и до ден днешен, дълго след смъртта на Помпиду.

Когато се разкри, че в една от сградите в центъра на града са разположени монитори, работещи по двайсет и четири часа на ден и частните разговори на почти всеки, който е някой, са записвани и подслушвани от довереници на властващата партия, за седмица или две имаше някакво раздвижване, след което вниманието на обществеността се прехвърли върху по-интересни теми. Все пак Жискар нареди учреждението да бъде временно затворено и обеща занапред да няма такава практика.

Парижаните открито се чудеха защо ние американците вдигнахме такава врява около аферата „Уотъргейт“. Какво друго може да се очаква от един политик? Какво друго би могъл да прави?

Когато един възрастен и уважаван духовник от висок ранг беше намерен мъртъв в апартамента на дама, която не се славеше с добродетелност, официалната версия гласеше, че той бил на посещение при нуждаеща се от морална подкрепа енориашка. Всеки парижанин, както обикновено, имаше пълна неофициална версия на историята, събрана в по-голямата си част от безбройните скандални хроники, чиито грабващи окото заглавия изглежда се печатат с особено незачитане към каквито и закони срещу клеветата да съществуват във Франция. Във всички случаи се оказва, че има някой вътрешен човек, готов да разкаже това, което знае или което претендира, че знае пред предприемчивия репортер с натъпкан с франкове портфейл.

Ако за информираността на градските жители за това какво става в света около тях може да съди по броя на различните вестници, които им се поднасят, обитателите на Париж сигурно са между най-осведомените в света. Докато нюйоркчани трябва да се задоволяват с три сутрешни вестника, сред които е и повърхностният „Уиминс уеър дейли“ и един вечерен вестник „Поуст“, парижаните могат да се просвещават и да са в крак с почти всички нюанси на общественото поведение и политическите мнения от най-малко тринайсет всекидневника. Макар новините да не се пренебрегват, полемиките и реториките не са ограничени само в средата и края, както е в американските издания. Нерядко на видно място по първите страници има трезви размишления в пищна проза от членовете на Френската академия по какви ли не въпроси, според това какво се е въртяло в главите им по време на закуска предния ден, а „Фигаро“ неизменно публикува труда на сатирика Пиер Данинос в множество колони на първата си страница, когато нещо го подтикне да напише някое от хапливите си, извънредно цивилизовани есета.

Всяко обсъждане на пресата в Париж би било непълно, ако не се спомене парижкия „Хералд Трибюн“, платежоспособен и надживял своя родител, покойният нюйоркски „Хералд Трибюн“. Сега парижкото издание се нарича „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, публикуван с нюйоркския „Таймс“ и вашингтонския „Поуст“, една комбинация, която дава на щастливия редактор в известния му наемен офис на Рю дьо Бери богата възможност да избира от какво да си сглоби вестника. Резултатът е достатъчен да накара който и да е маниак на тема вестници от Ню Йорк или Вашингтон да въздъхне от завист, защото само на четиринайсет страници, а понякога дори и на по-малко, „Триб“ всеки божи ден може да си позволи да пусне Арт Бъкуалд, Джеймс Рестън, Уилям Бъкли, Ред Смит и Уейвърли Рут, този очарователен осемдесетгодишен гастроном и капризен историк на храните, консумирани от нас през вековете.

И при цялата си космополитна сложност и международни интереси „Триб“ успява да запази и чара си на вестник от малък град, като с добросъседско чувство публикува писма до редактора за и против парижките нрави или парижките цени. Когато там се появи една неучтива рецензия за моя книга, препечатана от нюйоркския „Таймс“, издателят със съчувствие публикува моя отговор, където ми беше позволено да изтъкна пред читателите на „Триб“, че книгата най-подло е била изпратена в друг отдел и че една рецензия не прави романа по-добър или по-лош. Макар изобщо да не бях писал нищо за „Триб“ и рядко да сътрудничех на нюйоркския „Таймс“, никога не бих и помислил да изпратя такова писмо — или каквото и да е писмо въобще — на „Таймс“.

Поради една проста причина. Те никога не биха го отпечатали.