Паяжината

ГЛАВА ПЪРВА

Въпросът, на който ми се струва най-трудно да отговоря, този, който винаги по някакъв начин се промъква в главата ми, когато се споменава тази тема, е приблизително следният:

„Как, за Бога, можах да се забъркам в тази невъобразима каша?“

Не съжалявам за нищо, предполагам отчасти заради идеята, че по своята същност мога да се смятам за сравнително нормален гражданин, но наистина ми е трудно да намеря разумно обоснован отговор.

Най-близкият извод, до който някога съм стигал, е, че трябва по това време да не съм бил съвсем с всичкия си. Може да е било забавена реакция от някой незабележим шок, като, да кажем, неподозирано от мен самия умопомрачение, и все пак достатъчно дълбоко, за да разстрои чувството ми за самокритика, да притъпи възприятията и преценките ми. Допускам, че това може да е била причината.

Преживях много неприятна катастрофа почти година преди да се запозная с Тири и по този начин „да стана част от тази афера“. Карахме колата — поне дъщеря ми Мери караше, аз бях до нея, а съпругата ми бе седнала отзад — по магистрала „А 272“, недалеч от Ечингъм. Движехме се, по мое мнение, с около шейсет километра в час, когато един камион, който трябва да е карал с повече от седемдесет и пет, ни задмина. Успях да го зърна, докато боксуваше със задните си колела наравно с нас, а същевременно върху ни устремно се засилваше голям товар…

Дойдох в съзнание около седмица след това. Изминаха още две седмици, преди да ми кажат, че и жена ми, и Мери са загинали при катастрофата.

Останах в болницата два месеца. Излязох, както ми се струваше, оздравял, но зашеметен и блуждаещ, изпълнен с чувство на нереалност и лишен от всякаква цел в живота. Напуснах работа. Сега разбирам, че това е единственото нещо, което не е трябвало в никакъв случай да правя, защото работата щеше най-много да ми помогне да си възвърна равновесието, но по онова време всичко ми се струваше напразно и като че ли изискваше повече усилия, отколкото бях в състояние да положа. Затова се отказах, отидох да се съвзема в дома на сестра си близо до Тонбридж и продължих да се нося по течението по своя безцелен начин, с почти изпразнено от всякаква мисъл съзнание.

Не съм свикнал да живея безцелно. Подозирам, че това създава един вид вакуум около мен, който рано или късно трябва да се запълни и то с каквото има налице в момента, когато отрицателното напрежение достигне критичната точка.

Това е единственият начин, по който мога да си обясня безкритичния ентусиазъм, обзел здравия ми разум, както и пълния идеализъм, закрил практическите трудности пред мен, с които най-накрая неопровержимо възприех работата на целия си живот и обосновах постъпката си, когато за пръв път чух за проекта на лорд Фоксфилд.

Да не говорим за преживяното разочарование. Иска ми се да можех да опиша светлите перспективи, разкрили се изцяло пред мен, както ги виждах в онзи момент. От подобни неща са изградени мечтите. Но сега всичко свърши, избледняло с течение на времето и покрито с тънък слой цинизъм. Имам чувството, че наблюдавам самия себе си отдалеч, като че ли съм някой, който се движи в полубудно състояние и все пак понякога усещам как проблясва искрата на идеята, която по всяка вероятност не би запалила пламъка в сърцето ми, ако съдбата се бе показала поне малко по-предразположена към мен.

Първоначалната идея, или по-точно същността на идеята на проекта Фоксфилд изглежда се бе зародила едновременно в главите на негова светлост Лорда и Уолтър Тири. Първият изявява публично претенции, че отначало е била негова. Нищо чудно да е било искра, подхвърлена по време на разговор между тях, разгоряла се буйно в умовете и на двамата.

Уолтър бе архитект по професия, но може би бе по-известен като запален кореспондент в няколко седмични вестникарски колони. Бе сравнително популярна личност, която се изказваше по обществените естрадни платформи по повод на различни каузи. Възможно е да е имало известна доза истина в твърдението му, че той първоначално е представил идеята на лорд Фоксфилд, защото ако човек си направи труда да се разрови в писанията и кореспонденцията му отпреди години, може да намери не само слаби очертания на плана, но също така и на чувството му, че той е човекът, който трябва да го осъществи на практика. Въпреки че, изглежда, въпросната идея е започнала да придобива определена конкретна форма едва след срещата му с лорд Фоксфилд.

Вероятно е станало така, защото негова светлост лордът е бил в състояние да допринесе не само за формирането на идеята; той е бил в състояние да й придаде израз, да я подкрепи финансово и с името си, както и да използва нужните връзки.

И защо ли би имал желание да направи всичко това?

Човек може направо да пренебрегне теориите за коварни хитрини и съмнителни намерения, с които го е обградила клюката. Мотивът му е съвсем наивен и безхитростен: той просто е бил човек, който е искал да остави след себе си паметник.

Това е често срещано желание сред богатите възрастни хора. Всъщност, на мнозина то се явява като прозрение един ден, когато видят пред очите си всички онези групички от три цифри, наредени една след друга и внезапно осъзнаят неспособността си да ги отнесат със себе си. Тогава именно ги обзема копнеж да обърнат всичките тези цифри, последвани от множество кръгли нули в някакъв значим признак за постигнатия от тях успех, обикновено с автограф.

Подобно настроение ги завладява от векове, но с течение на времето то започна да става все по-трудно за изпълнение, дори за някогашните стари финансови магнати. Държавата, която сега стана толкова всепроникваща, непрестанно анулира функциите на благодетеля. Образованието, което отдавна не е привилегия само на богатите, стана достъпно за всички и на всички нива. Предишните бедни, вече превърнали се в средна класа, се издържат от общината. Данъкоплатците осигуряват изграждането на игрища за голф, тенис и други подобни. Обществените библиотеки, дори и амбулантните книжарници се субсидират от общинските съвети. Работещите предпочитат да останат в службата и в извънработно време или да седят пред телевизора, отколкото да отидат по клубовете, или по заведенията.

Истина е, че човек все още може да намери някой и друг изостанал колеж тук-там по университетите, но той не задоволява нуждите на всички потенциални спонсори, от една страна, защото, ако наистина съществува нужда от този колеж, то той при всички положения все ще се финансира от някой; от друга — в днешно време, когато правителството се намесва във всичко, подобно желание би било най-малкото опасно или неуместно. Някое министерско разпореждане е в състояние за една нощ да премахне внезапно появилата се в човек жажда за обучение и да я отклони към друг клон на познанието. В действителност броят на областите, достойни за благотворителна дейност до такава степен намаля, че, след като лорд Фоксфилд бе обзет от това желание, трябваше да прекара около две години в напразно търсене на достоен за вниманието му обект, който да няма вероятност да се поеме от някое министерство, съвет, корпорация, институция или общество.

За секретаря му бе настъпило време на голямо напрежение. Разнесе се слухът, както обикновено става в подобни случаи, че негова светлост замисля велики дела и се нуждае от умела помощ. За целта бе необходимо правдоподобно и приемливо предложение или санкцията на много влиятелна общност, която да прекара съответния опонент през бариерите и да го предостави на негово разположение. Твърде ограничено количество от плановете, съставени за целта, бяха от интерес за негова светлост, когато се запозна с тях. Чували са го да казва, че:

— Непрекъснато откривам колко много доброжелателни хора съществуват в наши дни, както и че повечето от тях са объркани. Хората притежават забележително чувство за дълг към прадедите си — повече от деветдесет процента от предложенията, които получавам, са насочени към съхраняване, заради самото запазване на историческите ценности, което, само по себе си се смята за добро, а чувството им на дълг към бъдните поколения изглежда се състои единствено в запазване на миналото. Те са също така неуравновесени и по отношение на животните. Изобщо не бих се изненадал, ако утре ми поднесат напълно хуманен и обмислен проект в национален мащаб за реконструкция на стари крайпътни водни корита за утоляване жаждата на конете.

На пръв поглед изглеждаше, че единствената пречка на пътя на негова светлост в търсенето му на изход от това положение, бе собствената му суета. Защото лорд Фоксфилд бе по природа индивидуалист. Сам си бе проправил път в живота, експлоатирайки собствените си способности според личната си преценка, с което бе постигнал несъмнен успех, противно на склонността му да се впуска в конвенционални общности за постигане на благородни цели, и още по-лошо, съвсем отблизо да се идентифицира с тях. Не може да се отрече, понякога е изтъквал, че ако се въведат анонимно известни социални подобрения, или дори ако те се представят от юридически лица спонсори, на тях напълно ще им липсва тежестта и красотата на такива имена като Карнеги, Пийбоди, Форд, Нуфилд, Нобел, Гулбенкиан и други. И наистина, именно предизвикателството на подобни личности го накара да потърси средство да изрази, и случайно да го видят да изразява, желанието си да допринесе за подобряване живота на човечеството, като прочисти някое пренебрегнато от Бога кътче на тази земя.

Няма данни за това как се е запознал с Уолтър Тири. По всяка вероятност го е издирил. Уолтър постоянно се е намирал в състояние на писмена вендета с други кореспонденти относно една или друга от неадекватностите на света, в който живеем и е напълно възможно някоя от тези разменяни статийки да е привлякла вниманието на негова светлост и да го е накарала да го намери. При всички случаи е сигурно, че Уолтър не е бил сред хората, които са се редили на опашка, за да получат финансова помощ срещу предложен от тях проект за развитие на нещо. По-скоро изглежда, че общата им цел се е оформила по време на разговора им, като е завладяла умовете им и по този начин се е самосъздала като Проекта.

След като веднъж бил достигнат този етап, всички останали мероприятия, очакващи с надежда да получат част от богатството на Фоксфилд за развитието си, вече нямали никакви шансове. Негова светлост изведнъж изгубил интерес към финансирането на чужди начинания и изобретил, или по-скоро открил свой собствен улей за вливане на средствата си.

Първоначалното намерение, макар и амбициозно, било само по себе си съвсем просто — всъщност направо лишено от оригиналност. Разликата между намерението и приложението му в практиката се намирала единствено в способността му да го извади от неефективните мозъци на мечтателите и да го превърне в практическо преживяване.

То се състояло в това да се учреди свободна, политически независима общност, на която да се даде възможност и й се осигурят средства да създаде нов климат за живот.

Говори се, че лорд Фоксфилд прокламирал следното:

— Идеалното начало представлява безупречно очистване от стари задължения, на което са изписани само две думи: Знание и Разум. За съжаление това е доста далеч от практичността. Най-доброто, което може да се направи, е да се осигури място, където свободно да се подлагат на изпитание аксиомите, предразсъдъците, традициите, лоялностите и всички тези видове поведение, с които сме израснали и които са ни били втълпявани от малки, преди дори да сме били в състояние да мислим и разсъждаваме, които, взети заедно, ни правят граждани на света такъв, какъвто е, вместо да бъдем граждани на света такъв, какъвто би могъл да бъде. Целта ни ще бъде да разчупим веригата, която влачим след себе си, чрез която непрестанно се обвързваме по някакъв начин през поколенията с първобитните хора, че даже и с онези преди тях: а именно — да отхвърлим от себе си бремето на архаичната наследена ерудиция. Повечето от конфликтите в света отразяват конфликта в ума ни, докато се стремим да постигнем нещо, а същевременно спирачките на фалшивите доктрини, предразсъдъците, старомодните стандарти и криворазбраните амбиции винаги са ни въздействали по един или друг начин. Тези проверки са вградени в самите нас, не можем да се освободим от тях, но можем да помогнем на другите да ги премахнат от себе си. Ако създадем правилните за тази цел условия, доколкото е възможно без никакво зловредно влияние или замърсяване, има надежда, че след едно-две поколения те няма вече да ни обвързват.

И продължил да предвижда разрастването и развитието на общността, с което тя ще добие признанието на талантливи и даровити хора от всички раси, като убежище, където човек може да мисли и да работи същевременно, без да е притесняван от никакъв финансов, национален или друг вид натрапен отвън натиск. Там ще се появи нова култура, породена от знанията на времето, в което общността живее и се развива, без следа от съмнителни, с криви пръсти и промиващи мозъците призраци от ирационалното минало. Сред свежия въздух на новоформиралите се планински умове ще има място за обилен растеж и развитие в климат, където те могат напълно да се изявят.

Малкото селище ще прерасне в голям град, последван в скоро бъдеще от Просветената държава. Към Новата държава с надежда ще се обърнат и присъединят мъже и жени, прозрели идеята, че светът не може още дълго да се влачи по стария си път и че е необходимо да се наруши старият начин на мислене, преди да е станало твърде късно. Бъдещите Айнщайновци, Нютъновци, Кюри, Флеминговци, Ръдърфордовци, Оупънхаймеровци ще заприиждат в цели групи към нея, тъй като тя ще им даде възможност да мислят и да творят. Възможно е един ден тя да се превърне във всемогъщия мозък на вселената…

И, в основите й, естествено, ще се издълбае името на Фредерик, Първи Барон Фоксфилд…

В първоначалните етапи, обаче, по различни причини, името на лорд Фоксфилд не се асоциирало с Проекта. Предпочитал да използва за свой представител Уолтър Тири. Именно чрез Уолтър и аз се запознах впоследствие с плана за развитие на общността.

Първо чух за него от мои приятели, като допускам, че са го направили от чисто човешки подбуди. Знаели са, че съм без работа и нямам никакви интереси и, по всяка вероятност са били подтикнати от сестра ми, също така загрижена за състоянието ми. Един ден ме поканиха на вечеря в ресторант, за да се запозная с него.

По това време Уолтър бе вече до голяма степен затънал в подготовката на Проекта. Един от големите проблеми пред него беше набирането на подходящи хора, което в действителност означаваше всякакви хора. Бе писал писма в обичайните си кореспондентски вестникарски колони, в които бе описвал в общи линии плана и бе канил всички заинтересувани да му пишат, за да научат допълнителни подробности, но те бяха останали без особен резултат. Сега, като хвърля поглед назад, това никак не ме изненадва. Предложението трябва да е изглеждало нереалистично и не се съмнявам, че ако по обичаен начин се бях натъкнал на него, щях без колебание да го отхвърля, без да му обърна каквото и да било внимание.

Ала като го слушах да говори толкова убедително и като се вземат предвид конкретните обстоятелства на запознанството ни, останах с обратното впечатление. Както вече обясних, аз се намирах в окаяно състояние и много скоро се поддадох на ентусиазма му.

Процесът на разпалване на интереса ми продължи и през последвалата нощ. Някъде към малките часове виждах пред себе си видения на Просветената държава, която вече функционираше. За съжаление, в момента не мога да възстановя подробностите от тези свои видения. В ума ми е останал спомен за място, осветено от златна светлина, окъпано в доброжелателство, надежди и приятелство между хората. (Знам, че звучи малко като афишите на руснаците, които рекламираха бъдещето на Новите земи, но може и руснаците да са се чувствали така, както се чувствах аз самият в този момент). Съзнавах, че изпитвам нещо като прозрение — сякаш досега се бях движил в полумрак и изведнъж пред мен се откриваше нов, ярко осветен свят. Бях също така изпълнен с удивление от собствената си слепота до този момент, както и от слепотата на всички останали около мен. Пътят бе толкова ясен и толкова очевиден. Да се махнем точно сега, да унищожим в този момент всички вкоренени навици и привички, като на прочистеното от тях място изградим основите на един нов, чист свят. Имаше ли нещо по-добро, което човек да може да направи от живота си…?

На следващия ден се обадих на Уолтър и се договорихме пак да се срещнем. От този момент нататък вече бях нагазил вътре и с двата крака.

Скоро ми дадоха привилегирована роля. Посветиха ме, че зад Проекта стои лорд Фоксфилд и ме заведоха да го видя.

Не бе човек, който да ви направи голямо впечатление на пръв поглед — не, не се изразих достатъчно добре. В държанието му имаше нещо преднамерено, което целеше именно да впечатли другия. То бе самоуверено, леко помпозно, сприхаво, но това важи за обществения му професионален аспект, който той си слагаше по време на работа като работен костюм. В извънработно време изведнъж се променяше, преставаше да се бои да показва наяве странен наивитет или поне подсъзнателно го демонстрираше. Така и не успях да свикна с резките му промени от едното в другото състояние.

Когато се запознахме, бе приел служебното си поведение. Изгледа ме с остър любопитен и преценяващ поглед, все още не съм сигурен дали бе наистина преценяващ или не. Но когато след това стигнахме до темата за Проекта, той престана да се държи официално и позволи на искрения си ентусиазъм да надделее.

— Уолтър не може да не ви е запознал със схемата на плана, господин Делгрейндж — обърна се към мен той, — затова сигурно знаете, че идеята ни е инициаторска и по-късно ще се присъединят много наши последователи. По мое мнение е изключително важно първоначалната група правилно да подхване начинанието и да успее да оформи правилни навици на функциониране на мозъка. Ако още от самото начало се установят погрешни начини на поведение, неправилни навици или отношения, то задачата да ги унищожим с цел да създадем такова общество, каквото сме си поставили за цел, до голяма степен би затруднила действията ни. Направих си труда да поразпитам тук-там за вас, господин Делгрейндж. Познавам в общи линии възгледите ви за живота. Знам, че се ползвате с репутацията на социален историк и с интерес прочетох две от книгите ви. От тях разбрах, че сте интелигентен наблюдател на обществените тенденции и стигнах до извода — знам, че Уолтър ще се съгласи с мен — че умелата ви наблюдателност може да се окаже от голяма помощ за осъществяване на идеята ни, поне в най-ранните етапи на определяне най-добрите форми за институциите ни, а така също и при насочване общността към тях и отстраняване на по-нежеланите насоки, които може да се изявят.

Продължи да говори надълго и нашироко по темата и аз приключих вечерта с малко замъглено осъзнаване, че ми е била възложена задачата да начертая и определя, като му предам за одобрение, провизорна проекто-конституция за Просветената държава, както и да осъществя приложението й на практика впоследствие.

Това ми отне няколко месеца.

Не му е тук мястото да навлизам в подробности за организацията на инициаторското начинание. Нито пък разбирам много от тези неща, тъй като не това ми е работата. Смътно осъзнавах, че Уолтър е разочарован от реакциите на призивите му за завербуване на нови привърженици на идеята и чувствах, че очаква твърде много. Изглеждаше изненадан от малкия брой интелектуалци, които бяха същевременно и добри практици. И когато след това вече се бе отказал от надеждата да ги намери съчетани еднакво развити в един и същ индивид, отново остана изненадан, че въпреки това му бе трудно да намери както единия, така и другия вид.

Направих всичко възможно, за да събудя интереса на някои от приятелите ми, но неизменно установявах, че той спира дотам да се обсъжда личното ми участие в Проекта. По това време вече бях твърде завладян от идеята, за да обърна внимание, че главната им реакция на ентусиазма ми се състоеше единствено в загриженост за самия мен, дори и когато се опитваха да ме разубедят. Както и да е, Уолтър бе този, който се занимаваше с набирането на кадри и не се радваше на голям напредък в това отношение.

Наскоро след като се запознах с лорд Фоксфилд, Уолтър изчезна в продължение на няколко месеца, за да търси подходящо място за осъществяването на Проекта. Не бях получавал никакви новини от него през това време, а и той не бе много склонен към разговор като се върна, което, както ми обясни, било заради политиката. Не поиска да ми каже нищо за разположението, само изрази задоволството си, че е намерил идеалното за целта място. Преговорите за закупуването му щели да бъдат доста деликатни и било най-добре колкото се може по-малко хора да знаят за него, докато не се уреди всичко. Трябваше да се задоволя с това.

И все пак се виждаше, че нещата се развиваха. Уолтър вече имаше свой офис, в който работеше заедно с няколко души от персонала ни. Те винаги имаха страхотно зает вид, когато се появях там, а той самият бе възприел държанието на доверения помощник на шефа.

Срещах се няколко пъти с лорд Фоксфилд по време на деветте месеца, които последваха завръщането на Уолтър. Установих, че с него може да се контактува далеч по-лесно, отколкото бях предполагал — бях подозирал, че ще разполага със свои собствени идеи, които да предостави за развитие и прилагане на практика и които по всяка вероятност след това ще защитава. За свое удоволствие открих, че възгледите му за приемлива демократична форма на работа напълно съвпадат с моите. Постигахме съгласие по голяма степен от въпросите, които обсъждахме и се натъкнахме на съвсем малко различия, което скоро ме наведе на мисълта, че той иска да бъде по-скоро добре информиран, отколкото да поеме ръководството на работата в свои ръце. Желанието му в действителност се състоеше в това да види как Проекта започва да се развива в правилните насоки. Постоянният му еднообразен отговор на всички въпроси, по които не постигахме съгласие, бе следният:

— Добре. Пробвай. Но гледай нещата винаги да са гъвкави. Човек трябва да ги поддържа гъвкави и готови за промяна. Живеем в променлив свят. Не искаме да се натоварим и обвържем с нещо толкова неизменно като Американската конституция, нали? Искаме хуманитарна институция, която да изглежда добре без законодателна власт.

В ентусиазма си и аз се съгласих с него: всичко ми се виждаше толкова просто и рационално.

И след това една вечер той ми каза:

— Всичко се уреди. Получихме своя обект. Днес подписахме и подпечатахме договора.

Вдигнахме чаши и се чукнахме за дългия успешен живот и перспективното развитие на Проекта.

— Може ли поне сега да ми кажете къде се намира? — запитах аз.

— Намира се на едно място, наречено Танакуатуа — ми отвърна лорд Фоксфилд.

Чувах това име за пръв път. (А и той го произнесе Танър-куър-туър вместо Тана-куа-туа, както го знаем ние).

— О — отвърнах неразбиращо. — И къде е това?

— Разположено е на югоизток от екватора — ми обясни той, което ме остави в същото неведение, в каквото се намирах и преди, с това изключение, че ме насочи към мисълта, че трябва да е някъде в другото полукълбо.

От този момент нататък, след като Проекта вече бе придобил реално местонахождение, нещата взеха друга насока. Увеличи се темпът на подготвителните работи. Изведнъж се оказах в ролята на помощник на Уолтър и дори присъствах на някои от интервютата му с перспективните кандидати.

Не мога да кажа, че съм бил впечатлен от качествата на хората, които идваха при нас да ни предложат помощта и съдействието си, но се утешихме с мисълта, че това ще е само първоначалната инициаторска група. Веднъж учредеше ли се Проекта и възникнеше ли всеобща загриженост за развитието му, все нещо по-свястно щеше да дойде при нас, тъй като щеше да има далеч повече неща, които да ги привличат.

Без съмнение, Уолтър, както и ние останалите, бяхме подценили трудността да съберем един вид ядро за подобно начинание. В края на краищата подходящите оставаха, а другите ги освобождавахме. От само себе си се разбира, че рядко се срещат хора, чиито способности да са им спечелили достойно място в системата ни, а те да са готови да го захвърлят с лека ръка, за да се заемат с една идеалистична прищявка. Така че повечето от хората, подали молба за участие, бяха един или друг вид неудачници. От тях не ставаше подходящ материал за основаване на нова инициаторска общност, нито пък каквато и да било общност. За Уолтър, който провеждаше интервютата за наемане на хората на работа, тази мисъл трябва да е била обезсърчителна. Беше си поставил за цел да набере група от петдесет човека, но сега бе готов да се задоволи и с четирийсет и шест.

Междувременно, след като успешно се приключи с покупката на Танакуатуа, лорд Фоксфилд се появи открито като човека, подкрепил Проекта и стоящ зад гърба му.

Той бе малко или повече принуден да признае официално спонсорирането на този Проект, за да избегне по-неприятен вид реклама.

Има един метод на опозиция, който, по старинен обичай, все още продължава неизменно да се прилага. Човек си избира някакво събитие, което има вероятност да стане плод на общественото възмущение и тенденция, която е в хармония с възгледите на Партията. В даден момент на бездействие привлича вниманието на някой национален вестник към въпроса. Ако темата изглежда интересна и не се появи нищо по-достойно за вниманието на читателите, вестникът възприема въпроса като своя кауза и го лансира с трясък. Тогава Партията дава съгласието си човекът да отмени повдигнатия въпрос, като превърне вестникарските статии в доказателство за страстната загриженост на народа за произволите и грубите беззакония на последното правителство. По този начин вестникът се изкарва кучето-пазач на обществеността, Партията на въпросния човек е неговият готов шампион и ако всичко мине добре, трябва още веднъж да се покаже в лоша светлина правителството.

В случая с продажбата на обекта в Танакуатуа, избран като подходящ материал за използване на тази тактика, се получи засечка. Бе решено, че заглавие от сорта на „Възмутителен скандал — тайна бартърна сделка на британска територия с цел задоволяване частни интереси“ би създало доста проблеми и вестникът „Дейли Тайдингс“1 бе готов да сътрудничи. Всъщност главният му редактор беше зает предимно с мисълта как най-добре да го използва, когато получи информация във връзка със следните съществени фактори: (а) че Тири, човекът, осъществил покупката на Танакуатуа, е подставено лице на лорд Фоксфилд, (б) че съществува дългогодишно приятелство между лорд Ф. и негова светлост, собственикът на вестник „Тайдингс“ и (в) че последният бе станал собственик на остров в Караибско море при доста сходни обстоятелства.

Напълно е разбираемо, че интересът на вестника към въпросния Проект заглъхна след последните разкрития. Още повече, ясно бе дадено да се разбере, че негова светлост (представителят на пресата) ще счита всеки направен опит да се засегне въпроса в друг вестник, като неколегиално действие и няма да погледне благосклонно на това. Впоследствие, когато опозицията вече разполагаше с нови теми и скандали за коментар, смяната на собственика на Танакуатуа вече не предизвикваше ничий интерес, с изключение на някое и друго мимолетно споменаване тук-там.

Но интересът на лорд Фоксфилд вече бе известен и след като този факт по никакъв начин не можеше да се отрази на цената, заплатена от него за острова, той вече изявяваше желание да се покаже като основоположник на начинанието.

Пресата, обаче, си отмъсти, както се получава винаги в подобни случаи. Начинанието се представи като приумица на изкуфял старец, а членовете на експедицията бяха изобразени като група безотговорни хора, за които животът в добре подредено и организирано общество не е достатъчно добър и внушаваше на читателите мисълта, че ако искат да си останат със здрав разум и нормални, трябва да си стоят вкъщи. За всички нас това бе период на изпитания и пет от доброволците се отказаха, с което общият брой на работната ни сила стигна до четирийсет, но когато вече не бяхме сред първите заглавия на последните новини, интересът на вестниците към нас заглъхна и само краткокрайно се възобнови в навечерието на заминаването ни.

В навечерието на заминаването ни се събрахме в един хотел в Блумсбъри. Повечето от нас не се бяхме срещали преди и не се познавахме. Сред членовете се долавяше забележима тенденция предпазливо и като че ли с лошо предчувствие да се оглеждат един друг. Трябва да призная, че дори и огромният ми ентусиазъм усети напрежението, което витаеше във въздуха. Ние с Уолтър направихме всичко възможно да придадем на събирането дух на празненство, но това ни се удаваше трудно. Допускам по-скоро да сме приличали на стадо заблудени овце, отколкото на смела група инициатори на прага на осъществяването на велика идея. Но ние се утешихме с мисълта, че чувството на радост също така би било неуместно в подобна ситуация. В края на краищата отправяхме се на сериозна мисия…

В спомените ми, като че ли и аз самият се намирах в състояние на раздвоение. Преживявах моменти на депресия, редуващи се с фази на положителна екзалтация. Всъщност, помня зачудения поглед, изпълнен със съмнение в очите на някои от хората, с които говорех, като че ли намираха ентусиазма ми малко странен и обезпокоителен.

Напитките и добрата вечеря допринесоха за намаляване на напрежението и отпускане на нажежената атмосфера, дори започнаха да се показват признаци на повдигане на груповия дух, когато на края лорд Фоксфилд стана, за да отправи към нас прощалната си реч.

Мисля, че трябва да цитирам част от нея. Това ще ви създаде по-реална представа за начина, по който той виждаше бъдещето, отколкото аз съм в състояние да ви го опиша.

— Господ — започна той, изненадан от самия себе си. — Досега ни уверяваха, че Господ е създал човека по свой образ и подобие. По свое собствено подобие. Да поразмислим малко над значението на тези думи. — Спря, за да поразмисли, след което, като стигна до извода, че си бе представил истинския образ, за който ставаше дума, продължи: — Не е във властта и по силите на човека да прецени кои свои латентни качества от този образ и подобие ще използва и кои не. За да може да направи това, то той трябва да има смелостта да признае, че Бог по погрешка е включил в създаването му някои черти, или че човек знае по-добре от Бог кои от тези качества да използва и кои не — предположение, което ни отвежда на хлъзгав път и може да не стигнем до добър край. Защото е напълно естествено, че ако Бог не е имал предвид да включи някое качество, което да се използва активно от дадения човек, Той е щял да го включи в създаването му само случайно или за да си направи шега с човека и да види как ще реагира — това е предположение, с което допускам малцина от вас да се съгласят. Следователно трябва да приемем, че включвайки известни прaвомощия и качества в създаването на човека, Бог безрезервно му е наложил и задължението да одобрява или не някои от тези дарби, като сам преценява задължението кога и как да ги използва всичките. Стигаме до извода, че тъй като човешкият образ е адекватен с образа на Бога, Господ сигурно е имал намерение човек да стане като него самият. Че защо иначе е щял да му придава собствения си образ и подобие? В края на краищата до този момент бе използвал безброй други образи за по-низшите си създания. Значи Той преднамерено е изготвил лъжлив образ на самия себе си, като е натоварил човека със задължението да бъде толкова богоподобен и в намеренията си, колкото е по формата си. Тук сега става дума за необикновено умозаключение. Много владетели от далечно минало до днес добре са разбирали това и вследствие на осъзнаването му са прокламирали личното си обожествяване и божествените си правомощия. След като от друга страна, обаче, са били силни индивидуалисти, те са интерпретирали тази своя божественост като са се дистанцирали от другите и са се поставяли над тях. За съжаление те са проявявали и склонност към моделиране на поведението си по образец на това на взискателния Бог, както е описан в Стария завет, което е довело до нещастни резултати за други като тях. Те не са бъркали. Грешката им, или по-скоро слабото им място се е криело в неуспеха им да разберат и проумеят логически, че след като човечеството е било създадено по Божи образ и подобие, то съдбата и задълженията да сме богоподобни в държанието си не са били отредени единствено на малцина избрани личности. Те трябва да се разпределят поравно между всички, което означава сред цялото човечество. Отдавна съзнаваме, че човекът е най-силния вид сред всички творения на Бога. През последните векове и особено в днешно време сме свидетели на необичайно разрастване на властта и могъществото му. Дори и сега господството му върху голяма част от природната среда е богоподобно, а потенциалните му възможности са непредсказуеми. Всъщност, има вероятност вече да е надвишил очакванията и надеждите на Бога в някои отношения, защото, въпреки че способността на Господ да се самоунищожава е теологически спорна и подлежи на дебати, човекът безусловно е постигнал способността да се саморазрушава — себе си, както и света около него. Само тази способност е достатъчна, за да послужи за изясняване на въпроса, че именно сега е настъпил моментът да спрем да се държим като безотговорни деца, които пускат фойерверки в претъпкана зала: това винаги е било глупаво, а сега подобни действия станаха доста опасни. Вече сме придобили нужните познания и средствата да си построим рационална и умствено стабилна и здрава форма на човешко общество. Можем да се отнесем към голяма част от заобикалящата ни среда като към средство, създадено да удовлетворява нуждите ни. Станахме способни, ако искаме — и нека така да бъде оттук нататък — да живеем не като я разрушаваме и не като влизаме в конфликт с нея, не като паразити за света около нас, а в пълна хармония с него. Можем да създаваме симбиоза с природните сили: като ги ръководим и направляваме, а същевременно и ги използваме, както ги получаваме. Стигнахме до един етап, когато бихме могли и трябва, ако искаме да оцелеем, да спрем да живеем с лекомислието, присъщо на животните и да поемем в свои ръце отговорността за собствената си съдба. Ако се боим да станем богоподобни създания, ще загинем… За това именно става дума в настоящата експедиция. Тя не е бягство от реалността, както я окачествява пресата. Не е търсене на несъществуваща земя или Рая, нито дори утопия. Тя е семе на едно велико намерение. Задачата ви е да тръгнете по света, като засадите това семе в един нов смел свят. Да се грижите за него и да го поливате, за да порасне и даде нова, освободена от всякакви зарази реколта, която да е в състояние да поддържа новото общество, освободено от всякакви предразсъдъци, от сляпата вяра и невежите поверия, най-сетне без жестокост, мизерия и разруха, с които тези неща са заразявали като с чума човечеството от незапомнени времена…

Това е само една малка част от речта му, която се характеризираше с голяма наситеност на сравнения и метафори, и с известно объркване, както е възможно някои вече да са се досетили, във възгледите му по отношение подхода към предмета и целта на Проекта. Независимо от това, посланието му бе съвсем ясно: „Съществуват достатъчно знания и средства за създаването на ново здравословно общество. Давам ви възможност да ги използвате. Взимайте я, използвайте я и ви пожелавам късмет във всички ваши начинания.“

Лорд Ф. би могъл със същия ефект точно така кратко да изрази мисълта си, защото имаше някои хора в аудиторията му, за които не бе никак лесно да съчетаят пропагандата му за рационализъм с нетърсените перспективи на обожествяването им.

Това обаче беше денят на негова светлост. Бе заплатил добра сума за него и тепърва му предстоеше още много да плаща, така че го изслушаха търпеливо, като от време на време му ръкопляскаха тук-там, до последния зов да помним винаги думите на Хенли: „Аз съм Господар на собствената си съдба, аз съм Капитан на собствената си душа.“

Има цветна снимка на групата ни, събрана на следващия ден върху палубата на кораба „Сюзана Дингли“, направена малко преди да отплуваме. На брой сме трийсет и осем човека, като групата ни достигна до този брой, след като още двама-трима се отказаха след изслушаната предната вечер реч.

Не приличаме на група, която непосветеният наблюдател би могъл спонтанно да приеме като Основателите (и основателките) на една нова ера. И все пак, как другояче би могло да се класифицира събитието? Толкова много хора успяват да изглеждат незабележими, докато изведнъж не направят такова впечатление, че другите да им обърнат внимание.

И в края на краищата, след като ни бе дадена справедлива възможност, бихме могли и да успеем — някои от нас поне…

Доминиращата фигура на снимката без съмнение е госпожа Бринкли. Това се дължи отчасти на изпъкналостта на пътническата чанта в ръката й — масивен предмет, украсен с шевици, наподобяващи японски ловни мотиви, — но дори и без нея огромното й лъчезарно, заемащо доста място присъствие би привлякло незабавно окото. Човек веднага остава с чувството, че каквито и да са били намеренията, идеалите и надеждите на всеки един от нас, Дебора Бринкли е тази, която знае точно какво иска, а то е още бебета и тя е твърдо решена да продължи да ги ражда едно след друго на Танакуатуа или навсякъде другаде, където я отвее вятърът на живота. Тя и съпругът й до нея, с вид на здрав, як и способен фермер, какъвто в действителност е, я правят най-впечатляващата и вдъхваща доверие фигура на снимката.

Алисия Харди, която се вижда наблизо как разговаря сериозно с едно от децата на семейство Бринкли, ни придава известна изисканост.

Но няма никакво съмнение, че именно Мерилин Слейт (госпожа Слейт) е тази, която смята, че тя е главната фигура на снимката. Облечена в извънредно биещо на очи облекло, напълно неподходящо за случая, застанала в поза, взета от последния брой на някое модно списание, усмихнала се широко на целия свят, тя явно се смята за красавицата на експедицията ни. Застанала е до Хоръс Темпъл, като топчестото му бебешко лице наднича над цветна плажна фанела. Трудно е да се намери по-ярко изявен живот и душа, на която и да било компания. До ден днешен не съм престанал да се чудя как тези двамата са успели да се промъкнат през съсредоточените и взискателни интервюта на Уолтър. Самият Хоръс очевидно също е започнал през следващите една-две седмици да се чуди как е станало това, защото в Панама реши да изпусне кораба и да се върне у дома. Забележително просто е колко мъдри могат да бъдат понякога глупаците.

Дребният човечец на предния ред, който се е намръщил към фотоапарата изпод кепето си, е Джо Шатълшоу. Той е бил ползотворен дърводелец, но на пръв поглед си личеше, че е роден за баща; до него жена му Диана бе явно родена за съпруга. Зад нея Дженифър Фелинг, медицинската сестра, напомня по-скоро на Дерейн, отколкото на Матис. Другата Дженифър, Дженифър Дийдс, е застанала с напълно съсредоточен и решителен вид.

И Уолтър Тири е на снимката, разбира се. Застанал е малко встрани от нас. Може би подготвителните работи по организиране на експедицията или ъгълът на светлината, както е застанал, му е придало изваян вид като на скулптурна фигура — нещо, което не бях забелязвал до този момент. Той също така е приел вид на водач на групата и поглежда към фотоапарата с известно предизвикателство.

Вдясно е застанал Джейми Макингоу, инженерът, усмихнал се леко, въпреки че е трудно да се прецени дали усмивката му се дължи на поведението на Уолтър, дали е породена от случая или от собствените му мисли.

До него се вижда Камила Коуджънт. Изглежда потънала в собствените си разсъждения и има вид на човек, който въобще не забелязва, че го снимат — там е, но не е с нас.

Аз, Арнолд Делгрейндж, съм от другата страна и ми се вижда само профилът. С разсеян поглед и отвлечено изражение на лицето малко приличам на „изпратен в отвъдното“. Трябва да призная, че в този момент наистина се намирах там. Дори и сега долавям мигове от настроението, което ме бе обзело тогава. Останалите от групата са застанали на стоманените палуби на кораба „Сюзана Дингли“, но аз съм стъпил вече на дъските на един нов „Арго“2. Мръсните води на Темза се въртят под другите, но аз съм втренчил поглед далеч над тях, към ново Егейско море, златно и блестящо на слънцето. Имам вид на човек, твърдо решен да превърне едно видение в реалност, да види как започва новата ера на света и да изиграе своята роля в това начало:

„Ще се издигне нова Атина, която в бъдни времена ще се предаде на потомствата, както слънчевият залез предава на небесата величието на първопознанието.“

В този момент съзирам дори нещо повече — пред мен се е разкрил нов далечен архипелаг, в който ще разцъфне цял нов свят, ще се възроди, ще заприлича на феникс…

Дотук ще спрем със сладките песни на сирените!

Ето там сме застанали. Том Конинг, Джереми Брандън, Дейвид Кемп и останалите. Ние, като се започне от Арнолд Делгрейндж, мечтателят и се стигне до Чарлс Бринкли, фермерът — сме представители на всички видове хора, основавали някога колониите.

Снимката навява тъжни мисли. Може да нямаме много внушителен вид, със сигурност не представляваме галактика от събрани на едно място таланти, но всички сме изпълнени с големи надежди. И с идеята, която ни бе събрала заедно и бе далеч по-велика от самите нас.

Предполагам, че подобни опити отново ще се правят. Хората са постъпвали така в търсене на свободата в продължение на повече от хиляда години… И отново ще се опитват да я намерят. Надявам се следващия път съдбата да е с тях, не срещу тях…