Паяжината

ГЛАВА ТРЕТА

Описанието на пътуването ни до Танакуатуа би било твърде досадно и неуместно, дори само и за това, че мина изключително гладко в прекия и преносния смисъл на думата.

Почти единственото неочаквано събитие бе, както споменах, дезертьорството на Хоръс Тапъл в Панама. До ден днешен за мен остава мистерия как е станало така, че Хоръс изобщо е попаднал сред нас. Допускам, че Уолтър, в момент на объркване и преумора, е възможно да е помислил, че присъствието му ще ни ободри по някакъв начин. Не стана така. Липсата на резултат от усилията му да разведри атмосферата и да придаде на пътуването ни вид на нещо като обикновено пътуване по море за удоволствие с турнири по различни игри, провеждани на палубата, шеговити съревнования, игри на бинго и други подобни, както и тонът на вечерните ни разговори, които протичаха малко под формата на сериозни семинари, го убедиха, че е попаднал не там, където му е мястото. Настроението му започна лека-полека да се помрачава, а опитите му да го подобри ставаха все по-редки и по-редки, докато вечерта преди да стигнем до Кьолн, не се напи достатъчно, за да загуби задръжките си, спирали го досега и да ни каже мнението си за нас и за Проекта като цяло. На следващия ден ни напусна и си тръгна завинаги.

Горкият Хоръс. Късметлията Хоръс!

Аз от своя страна се заех да опозная спътниците си. Бе най-удачното за мен решение. За пръв път от катастрофата насам осъзнавах съществуването на други хора около мен, за пръв път проявявах интерес към личностите, а не към броя им или качествата им като материал за Проекта. Имах чувството, че отново бавно се пробуждам и връщам към живота и трябва да призная, с растящо учудване установих, че съм страшно силно обхванат от тази идея. Бе усещане не толкова на разочарование, колкото на откровение. Постепенно фантазиите бяха изместени от фактите. Бавно в мен настъпи момент на прозрение, че проектът вече не е само теория и че колкото и невероятно да звучи това, ние сме на път да го превърнем в реалност. Усещането за събуждане бе едновременно озадачаващо и леко объркващо. До известна степен съдържаше в себе си нещо като лошо предчувствие, неловкост пред мисълта какво може да е извършил човек, за да последва загуба на паметта.

Все си мисля оттогава, че за щастие процесът е бил постепенен. Щеше да е наистина страшно, ако бе настъпил изведнъж.

При това положение усещах как спътниците ми малко по малко се променят и от обикновени фигури започват да се превръщат в живи хора — и то различни от онези, които си мислех, че са. А е и напълно възможно да са се променили до известна степен, след като веднъж вече са тръгнали на път… Единственото, в което можех да съм напълно сигурен, бе, че аз се променях и че ги гледах вече с различни очи. Лекарите едно време препоръчваха пътуване по море за лекуване на различни болести; може да са имали основание за това. Морето със сигурност прочистваше мозъка ми и то с последствия, които изобщо не ме въодушевяваха.

Например прозрението, че осигуряването на средства и възможности не са породили еднакви мнения що се отнася до въпроса за използването и приложението им. Изглежда, че в по-ранната, или по-точно лирическата си фаза съм мислил с наивитета, присъщ на начинаещ социалист, че няма начин всички да не обикнат висшия разум, след като го видят. Сега като че ли за пръв път започнах да долавям, че разумът не е константна величина, той се променя в зависимост от индивидуалните особености и влиянието на отделната личност и че като следствие на това образуването на идеалното общество може да не протече така гладко и безкористно, както предполагах.

Всъщност, осъзнах как отново се размърдва способността ми да правя правилна преценка, като че ли се събужда от продължителен зимен сън.

Едно от въздействията й бе, че съумя да ме накара внезапно да проумея общия, да не кажа, повърхностен, характер на някои от намеренията и целите, които си бяхме поставили. Колкото повече мислех за безусловния начин, по който бяхме приели сътрудничеството на всички кандидати като нещо, което се разбира от само себе си и бяхме пропуснали да вземем под внимание вероятността да възникнат спорове и недоразумения, толкова повече започвах да се притеснявам. Усещах необходимостта да има ръководна власт, която да е избрана със съгласието на всички и която да има правото да решава всички спорни въпроси, да осигурява по-голяма стабилност на начинанието ни, отколкото решаването на въпросите на място.

Усилията ми да накарам Уолтър заедно да обсъдим тази, както и други подробности, които сега ми се струват мъгляви, бяха неуспешни. Той бе възприел емпиричен начин на поведение във връзка с подобни въпроси, като нехайно отблъскваше опитите ми с уверението, че официален подход, който е твърде сух и рязък, ще е лишен от нужната гъвкавост, за да се адаптира към обстоятелствата. Бе на мнение, че не може и дума да става в момента за разрастване на институцията и отказваше да обсъдим нещата заедно.

Това доста ме озадачи, като се вземе под внимание огромната му работоспособност, но тъй като не бях в състояние да направя нищо сам, след три-четири опита се отказах. В действителност, реакцията на Уолтър не бе единственото нещо, на което не бях очаквал да се натъкна. В общи линии той бе по-недостижим, отколкото по време на предварителните подготвителни работи. Начинът му на държане се бе изменил коренно и той прекарваше по-голямата част от времето в каютата си. Не след дълго стигнах до заключението, че е започнал да се държи високомерно и надменно с нас, като постепенно издига непреодолима преграда около себе си и не само около себе си; тя отчасти включваше Алисия Харди, която един вид доброволно пое функциите на негова доверена секретарка.

Предполагам, че за останалите промяната не е била толкова забележима, колкото за мен, тъй като бях работил с него и го познавах по-добре от тях. За повечето той бе организаторът и в качеството си на такъв се предполагаше, че има много грижи на главата си. Единствено Чарлс Бринкли забеляза до такава степен отдръпването му от другите, че да го спомене и то само мимоходом.

В течение на пътуването упорито се заех да науча повече за спътниците ми. Не бе трудно. Тъй като имаха малко неща, с които да се занимават, им бе нужен съвсем лек подтик, за да заговорят за себе си.

Лесно успях да науча възгледите на Чарлс за ограниченията, наложени върху селското стопанство в Англия и как в отчаянието си е продал добра ферма в Нотингъмшир, за да се възползва от шанса си да посети Новата земя, където ще може да отглежда реколти както смята за добре, без някой да му се меси и да му казва какво да прави, както и без да се налага да прекарва половината от времето си в писане на излишни документи.

Научих, че Джо Шатълшоу не е съгласен с редица от шефовете си, с профсъюза, в който членува, както и с класовата система на обществото, в което живеем и как иска децата му да израснат в общество без подобни проблеми.

Научих за различните разочарования, накарали Том Конинг и Джереми Брандън да се махнат от всичко, което ги заобикаля; за отчаянието, прогонило Дженифър Дийдс от дома й; за романтиката, обзела другата Дженифър и накарала я прибързано да вземе решение и да тръгне с нас; за идеализма, изпълнил Дейвид Кемп. Всъщност, бих могъл да окачествя причините, довели и почти всички други членове на групата ни, независимо дали се опират на действителни или привидни факти.

Някои от тях съвсем не бяха убедителни. Камила Коуджънт, когато се присъединих един ден към нея, застанала на перилата на кораба преди да напуснем Атлантическия океан, не показа никакво предразположение да сподели с мен основанията си да тръгне с нас. Всъщност, държа се резервирано и очевидно мислите й бяха надалеч. Именно изолираността й от другите бе тази, която ме накара да се насоча към нея и да се опитам да я приобщя към групата — както и още нещо, което ми напомни за дъщеря ми Мери. Когато я запитах защо е дошла с нас, тя толкова дълго не откъсна невиждащия си и втренчен във водата поглед, че помислих, че не ме е чула. Точно когато се канех да повторя въпроса си, тя се обърна към мен, с все още отнесения си поглед и отвърна с равен глас:

— Мислех, че може да съм в състояние с нещо да помогна. Освен това, тъй като съм биолог, идеята за остров, който в продължение на двайсет години е бил необитаем, ме очарова.

Трябваше да се задоволя с този отговор за известно време. Той ме накара да реша, че истинската причина за това нейно действие е друго отрицателно явление в живота й, а именно нещо, от което бяга. Хрумна ми, че сред нас има много малко хора, включили се в Проекта по положителни причини, което ме върна към мисълта, че единствено неудачниците са свободни.

Независимо от това Камила също се промени по време на пътуването. Откри, че имат общи интереси с Чарлс. Двамата часове наред обсъждаха проблеми на плоденето и отглеждането на животните. Госпожа Бринкли се зае с благородната задача да извежда по-често Камила по обичайния си любезен начин, и трябва да се каже, че определено постигна известен успех. Отнесеният поглед вече не бе постоянна величина, въпреки че често се появяваше в очите й.

Създадохме известна рутина на действията си. Чарлс всеки ден обикаляше палубата, за да се поддържа във форма. Дженифър Дийдс всеки ден обучаваше децата на семействата Бринкли и Шатълшоу, което явно доставяше удоволствие на всички. Госпожа Бринкли всеки ден се разполагаше удобно в шезлонга си и започваше безкрайното си плетене, като приятелски разговаряше с всички, приближили се междувременно към нея. Джереми Брандън и Том Конинг се редуваха в усилията си кой кого да бие на тенис. Мерилин Слайт флиртуваше с мъжете поред, очевидно с цел да се помири със съпруга си след поредната кавга между тях. И така нататък.

Случи се така, че един следобед, когато се намирахме някъде по средата на Тихия океан, размених няколко думи с Камила. Другите се намираха под навеса на кърмата, оставяйки ни всеки на заниманието си. Аз четях, а Камила бе потънала в съзерцание на океана, поне за известно време, но когато вдигнах поглед, за да обърна една страница, установих, че е пренасочила вниманието си към мен и ме гледа леко намръщено. Това поне малко подобряваше отнесения й поглед. Попитах:

— Мога ли да помогна с нещо?

Тя започна да клати отрицателно глава, след което явно промени решението си.

— Да. В края на краищата вие бяхте този, който започна да ми задава въпроси. Имате ли нещо против и аз да ви задам няколко? — Продължи, без да изчака отговор. — Разбирате ли, озадачават ме някои неща. Как стана така, че човек като вас се забърка в подобна история?

— На този въпрос не е трудно да се отговори — уверих я аз. — В основни линии, защото смятах, че си струва да се направи, или поне да опита човек.

Тя бавно кимна, като не откъсваше поглед от очите ми.

— Искате да кажете „смятах“ или че все още продължавате да смятате? — лукаво запита тя.

— Не бих се отказал преди да съм започнал, нали? — отвърнах. — А вие?

Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това каза:

— Това, което не разбирам, е аматьорската страна на нещата. Употребявам този термин, за да използвам по-любезна дума. Изглежда, че във всичко това са вложени много пари.

— Имаше няколко начина да се подходи към въпроса — обясних й аз. — По едно време лорд Ф. обмисляше идеята да създаде нов град, нещо като миниатюрна Бразилия и да го подготви да подслони избраните. Но разходите за подобно начинание биха били огромни, а и дори да предположим, че е бил в състояние да посрещне тези разходи, щяха да останат много малко пари за осигуровки и фондации, които той счита за много важни, особено през първите години. Без съществени средства за тези цели, градът може завинаги да остане ненаселен и съществува опасността да се превърне в своего рода паметник — пуст град на края на света, известен като „Прищявката на Фоксфилд“. Друга възможност е да използва контрактори, които да изпълнят по-неамбициозен план, ръководени от напътствията на първите заселници. Това би било осъществимо, макар и скъпо, но той го отхвърлил като възможност главно на основанието, че би довело до нежелателната прилика с миньорски граничен град, с атмосфера и дейности, трудни за унищожаване впоследствие. Така че явно е искал да не започне погрешно, а това, което го е подтикнало към скромно начало на инициаторското му начинание, е била именно идеята да създаде общност, която да е с приемливи условия и жизнени стандарти.

— Значи така — отвърна замислено тя.

— Правили са го и преди. И по-малки кораби от този са закарвали до Америка първите преселници, успели да превърнат пътуването си поне в материален успех. Нещастието им дошло от големината на мястото, което предизвикало нуждата от повече работна ръка, каквато и да било работна ръка, без оглед на разходите. Не трябва да започваме с брадва, ръчен трион и лопата — трябва да ни се осигури по-добра възможност… Освен това — продължих аз, — той смятал, че изграждането на една общност въз основа на друга, ще има психологическа стойност. Ще е по-добре интегрирана, ще изработи своя собствена законова и морална система, ще усети гордостта от това, което е изградила и ще се създаде чувство на солидарност, което ще я принуди да действа съвместно с външни влияния, които не може да не се почувстват от време на време.

Тя размисли известно време.

— Да, разбирам, че теоретично звучи доста добре, но едва ли става въпрос именно за нас, нали?

— Не знам. Повечето от нас не са от калибъра, който имахме предвид — признах аз, — но не е лесно да се убедят най-способните хора, дори и да са съпричастни към проекта ни и да изявяват желание да участват в него, да се откажат от вече поетите си ангажименти, да продадат къщите си и да се втурнат слепешком към другия край на света в изпълнението на мъгляво формулирана цел. Повечето хора са склонни да се задоволят с това, което имат на разположение. А и, в края на краищата, ние сме просто една инициаторска група. Веднъж след като се установим някъде и се заловим с нещо конкретно, веднъж след като проектът успее да се изправи на крака, може би ще започне да привлича повече желаещи да участват в него.

— Когато казах на баща си, че възнамерявам да се включа, той му даде максимум три години живот — отбеляза тя.

— Имате предвид, за да се провали ли?

— „Не за пръв път се изпробва подобна инициатива — отвърна той. — След около три-четири години обикновено се провалят.“

— Защо сте дошли, ако вярвате в това?

— Защото исках да се махна и, както ви казах, защото мислех, че ще е интересно. А вие защо дойдохте?

Казах й. Тя ме изгледа внимателно.

— Оставате си романтик — заяви учудено тя. — Все още сте в състояние да мечтаете.

— Докато вие, на двайсет и шест годишна възраст, сте вече остаряла и разочарована, т.е. лишена от илюзии, така ли?

— Да — отвърна тя. След известна пауза добави: — Не искам отново да повярвам. Достатъчно са ме наранявали досега. Но надеждата като че ли не трябва да се обвързва до такава степен. Човек може да продължава да се надява и отстрани. Би било още по-интересно да се види как надеждите на човек придобиват форма, не е така болезнено, ако не се сбъднат.

— Искате да кажете, че сте дошли просто от добри чувства ли? — предположих аз.

— И изпълнена с желание да свърша добра работа, надявам се. Но вярата… не, нямам желание да сведа нещата до същото старо положение „Хората, в ролята на богове“ е твърде изкусителна цел за опозицията.

— Добре — съгласих се аз. — Като се замисли човек, в този свят са направени много добри неща без да е налице необходимата вяра — единствено възнаграждението не е толкова добро, имам предвид не в буквалния смисъл на думата, разбира се.

При други разговори научих повече за нея. Разбрах, че е кандидат на науките и че има право на титлата „доктор“. (Въпреки че никога не я бе използвала, освен при официални случаи, отчасти поради факта, че англичаните винаги при споменаването на думата „доктор“, когато не става дума за медицинско лице, смятат, че се разиграва маскарад и отчасти, защото имала чувството, че титлата придобива застрашителен вид, поставена пред женско име). След като се дипломирала и получила научната си титла, бе работила известно време на държавна работа в правителствената научно-изследователска лаборатория върху различните клонове от науката за вредителите и паразитите в селското стопанство. После, по причини, които не пожела да уточни, била пренасочена да се занимава с полева работа. Тя първо я отвела в Западна Африка, за да проучи навиците и начина на живот на някаква заплаха за реколтата от кокосови орехи там; след това до един остров в архипелага Чагос в Индийския океан, за да изследва някакъв вид болест по растенията, засягаща дърветата, раждащи индонезийски плод, както разновидността Antocarpus incisa, така и, колкото и странно да прозвучи това, Encephalartos caffer, ми обясни тя. След това прекарала у дома си една година, за която нищо не ми разказа. Предположих, че сега гореше от нетърпение да проучи какви вредители и паразити може да са се появили на остров, който е бил оставен в пълна изолация в продължение на двайсет години.

След като разговарях с нея, взех да проумявам защо Уолтър я е взел с нас, въпреки съмнението й в успешното осъществяване на Проекта. Отнесеният й поглед напълно изчезваше в мига, в който започнеше да говори по специалността си и човек оставаше убеден в знанията и способностите й.

Последното пристанище, в което се отбихме, бе Уиджанджи (Уи-йан-йе), столицата на Мидсамърс и единственото им пристанище. Останахме там няколко дни и когато отплувахме, взехме с нас около двайсетина островитяни, наети на място, за да ни помогнат при свалянето на запасите ни на Танакуатуа.

Камила остана изненадана от желанието им да дойдат с нас. Бе прекарала времето си на брега на Уиджанджи в усилие да научи всичко възможно за Танакуатуа, както в общия смисъл на думата, така и в собствената й професионална област. Наученото й бе предоставило доста обширно поле за размисъл.

— Както чух, мястото е било доста сериозно прокълнато — ми каза тя. — Всеки туземец, който изяви желание да стъпи на него, трябва да е или прекалено просветен или да е напълно сигурен, че се ползва с някакъв вид защита.

— Или може да е декадент? — предположих аз.

— Включих това в термина „прекалено просветен“ — отвърна тя. — Интересно ще е да се види, като стигнем там, до каква степен са успели да надраснат първобитността си.

Два дни след този разговор пристигнахме на острова.

На пръв поглед Танакуатуа приличаше на идеалната съживена романтична туристическа реклама. Снимките ме бяха подготвили за формата му, но не и за цветовете и колорита му. Те бяха направо заслепяващи. Безкрайно синьото небе, на което от време на време можеше да се забележи по някое и друго разхвърляно бяло облаче, се отразяваше в синьозеленото кристално море. Островът приличаше на разрез между тях, направен с цел да ги раздели. Бял бряг с живописна зеленина над него и отвъд очакваната форма на двата еднакви хълма, сега две трети от тях потънали в зеленина, както и синьокафявия преобладаващ цвят на останалата част от острова. Първото ми впечатление бе неверието, че е възможно остров, който представлява такова съкровище, да остане толкова дълго необитаем; изглеждаше твърде красив, за да е истински.

Лесно преминахме протока между рифовете и бавно се придвижихме през лагуната. После двигателите замряха. След малко котвата се спусна във водата, като наруши настъпилото мълчание и отекна през лагуната като ехо. Няколко птици излетяха от островчетата в рифовете и закръжиха над нас с високи крясъци.

Камила ги погледна, застанала до мен на перилата на кораба, след което обърна поглед към брега. Намръщи се и промърмори повече на себе си, отколкото на мен:

— Интересно, толкова малко птици… Очаквах да излетят хиляди…

Започнахме работа по слизане на брега и пренасянето на багажа.

Скоро след като напуснахме Уиджанджи, един дериккран започна да вади от трюма напъхани един в друг контейнери и да ги изхвърля на палубата. Сега първата ни работа бе да ги отделим един от друг, да монтираме на всеки непропускащия въздух капак и да го хвърлим във водата. Там островитяните, които плуваха, като че ли са се родили във вода, ги разпределяха по групи и ги прикрепяха един към друг. В резултат, за изненадващо кратко време, се получи голям, шарнирен, способен да се държи на повърхността сал.

Идеята бе на Уолтър и бе доста сполучлива, защото като се вземе предвид огромния брой куфари, барабани, бали, чанти и вързопи, които започнаха да се изнасят от трюма, сигурно щяха да са необходими многобройни пътувания с лодка до брега и обратно, за да се пренесе целият този багаж, а някои от по-големите сандъци изобщо нямаше шанс да се поберат и в лодките.

Успяхме да натоварим сала след около два часа, завързахме за него на буксир една моторна лодка с мощен двигател, която започна бавно да се отдалечава от кораба и да се придвижва към брега. Онези от нас, които останаха на борда, бодро се развикаха и започнаха да махат на другите на сала.

Грандиозното придвижване трябва да е отнело около половин час, преди салът да стигне до брега и в този момент се случи нещо напълно неочаквано. Всички островитяни, покатерили се на предната му част, внезапно скочиха, зашляпаха през плитката вода и изтичаха на брега. Можехме да видим как Уолтър и Чарлс, останали на сала, им махаха да се върнат, но те не им обърнаха ни най-малко внимание. Продължиха да тичат, без изобщо да поглеждат назад, докато един от тях не спря и не вдигна ръка, когато се приближиха към първите дървета. Останалите също спряха и се наредиха около него в полукръг.

Водачът заговори, спря, след което направи жест с ръка. Те всички паднаха на колене с протегнати напред ръце, после при друг даден от него знак, се наведоха напред и останаха с лице към пясъка като при молитва. След малко човекът в средата отново се изправи на крака, вдигна ръце и застана неподвижно. Лицето му бе обърнато навътре към сушата, стоеше с гръб към нас, така че не можеше да се разбере дали говори нещо или не.

Успявахме да видим Уолтър и Чарлс, потънали в спор, все още на сала. Бе очевидно, че Уолтър иска да тръгне след островитяните. Чарлс го разубеждаваше с ръка на рамото му и то, явно, успешно, защото след малко Уолтър сви рамене и реши да изчака.

Синът на Чарлс, Питър, попита Дженифър Дийдс, застанала до мен на палубата:

— Защо правят това, Джени?

— Не знам — призна тя. — Хората имат различни обичаи в различните места по света. Може да го смятат за гостоприемно посрещане на нови жители на острова. — След известно мълчание добави: — По-скоро ми прилича на някаква церемония за омилостивяване.

— Какво значи това „омило…“, как го каза? — запита Питър.

— Ами, как да ти обясня, простите хора мислят, че светът е населен от множество духове, както и от хора — обясни тя. — Може да се боят, че на тукашните духове няма да им хареса нашето неканено идване на острова им. Така че няма да се изненадам, ако се окаже, че се молят на духовете на острова да не им се сърдят, че са ни довели, възможно е дори и да им искат разрешение да поостанат за ден-два. Прилича малко на обичая да се чука на дърво, за да се избегне урочасването; само че ние вече не взимаме подобни неща на сериозно, докато тези хора го правят и те наистина вярват във всичко това.

— Той сега се обърна, държи им реч — отбеляза Питър.

Точно така ни се струваше и на нас. Речта продължи дълго, след което и водачът се просна при другите на земята. Групата на няколко пъти се изправя на крака, след което отново коленичи.

— И така може да е — съгласих се аз. — От ограничената литература, която съм чел по въпроса, нарушителите на наложено табу се нуждаят от всички духовни разрешения, до които могат да се доберат. Да се надяваме, че те са ги получили. Ако не, вече виждам как ни очаква стачка и куп тежка работа за вършене.

Очевидно беше така. Цялата церемония продължи около двайсет минути и след това прекъсна. Островитяните се върнаха на сала и започнаха да разтоварват багажа, като че ли не бе имало никаква интерлюдия.

Чарлс Бринкли влезе в ролята на брегови ръководител, като контролираше подготовката на мястото, където щяхме да пренощуваме, организираше подреждането на сандъците по такъв начин, че да могат да се покрият с брезент, за да се направи нещо като спално помещение, докато не монтираме сглобяемите къщи.

Госпожа Бринкли също се изяви като роден организатор и експедитивно пое ръководството в изграждането на полева кухня. Джейми Макингоу надзираваше свалянето на машините и строителните материали, като пусна в движение един трактор, за да придвижи по-големите куфари и сандъци. Ние, останалите изпълнявахме това, което ни се казваше да правим, доколкото бяхме в състояние и докато бе светло. След това се качихме на сала и се върнахме на кораба „Сюзана Дингли“.

След вечеря излязох на палубата, където намерих Камила да разглежда тъмното петно на острова на светлината от безбройните ярки звезди и изгряващата луна.

Островитяните като че ли пееха нещо на предната палуба. Един глас се редуваше с хорово пеене. Гласът пееше или рецитираше с патос под акомпанимента или ритъма на барабаните, след което към него се присъединяваха и останалите. Хоровите пения не се повтаряха едно друго; песента бе понякога жална като оплакване и печал; веднъж-дваж заприлича на бодра и жизнерадостна мелодия, но през повечето време преобладаваше тоналността на ридание и вопли. Ритъмът на барабана се променяше след всяка песен и самотният глас отново поемаше сагата си. Искаше ми се да можех да разбера какво казваха.

Слушахме мълчаливо, докато свършиха и започнаха да разговарят помежду си.

Камила кимна с глава към острова.

— Какво мислиш за него? — запита тя. — Това ли очакваше да видиш?

— Красив е — отвърнах. — Но ме плаши. Толкова обилна растителност и толкова мощна. Всичките тези растения, които трябва да се борят едно с друго, за да оцелеят, а сега и ние трябва да се борим с тях. Голямо заплетено кълбо, което явно ще трябва да се разчисти с усилена работа, а после ще се налага и да се поддържа чисто.

— По-трудно ли се очертава, отколкото си предполагал?

— Да, мисля, че да… поне докъдето съм си го представял. Не си спомням да съм навлизал в подробности. Всъщност, дори прескачах началото. Склонен бях да мисля за по-късния етап.

Тя ме погледна.

— А, да. Един вид Аркадия. Просторна, хълмиста, осеяна с дървета сцена със стада овце, пазени от доволни овчари, които свирят на гайди и тук-там по някой голям град, бял, строг и красив.

— Е, не чак дотам — прекъснах я аз. — Романтиката ми се простира единствено в рамките на нашия век.

— Не бих била толкова сигурна в това — отвърна тя. — Както и да е, един от проблемите на времето ни е, че хората се научиха да покровителстват природата. Възможно е това да е за предпочитане пред гафа от миналия век за майката природа, но е точно толкова нереалистично. Май не е излишно човек да се изправя от време на време пред фактите от живота, това поне ще го накара да разбере, че в нея също се извършва борба; че е нужно малко повече от това да разклатиш чекова книжка в ръка, за да създадеш „богоподобни хора“.

Нямах намерение да влизам в спор с нея относно богоподобните, затова попитах:

— А ти как го намираш? Отговаря ли на очакванията ти?

— Мисля, че да. Въпреки че досега не съм успяла да се доближа до брега на повече от няколко метра разстояние. Може вторичната растителност да е малко по-гъста от това, което очаквах, но в общи линии, отговаря на очакванията ми. С изключение на птиците… Това е нещо, което не разбирам. Тук трябва да има милиони птици… — Тя замълча, като размисляше. — Изглежда и цветята са малко, но това може да се дължи на редица причини. Нищо чудно да си е чисто местна особеност.

— Като се абстрахираме от това, отговаря ли на представата ти за място, необитавано от хора, които да развалят равновесието в природата? — поинтересувах се аз.

Тя не заговори веднага. След малко каза:

— Ако изразявах мислите си с подобни фрази, нямаше да съм на тази работа.

Думите й ме озадачиха за миг, докато проумея какво иска да каже.

— Равновесието в природата? Сигурен съм, че изразът е доста разпространен.

— Да, би могло така да се каже, но същевременно е и злонамерен.

— Не разбирам защо. В края на краищата достатъчно сме я разваляли, за да променим половината свят през последните едно-две поколения.

Тя търпеливо отвърна:

— Злонамерен, защото е зловреден и напълно погрешен. Да вземем като начало идеята, че човек може да навреди на това, което вие наричате равновесие в природата. Та тя е направо арогантна. Тя предполага, че човекът е нещо различно от природните процеси — отново се връщаме на темата „богоподобният човек“. Човекът е продукт на природата, по всяка вероятност е най-усъвършенствания и влиятелен специмен, но се е появил в резултат на природните процеси. Той е част от тези процеси. Каквото и да направи, то трябва да е част от присъщия му природен характер или в противен случай е нямало да бъде в състояние да го направи. Не е и не може да бъде неестествен. Човекът, с присъщите му способности е толкова продукт на природата, колкото са били едно време и динозаврите. Той е инструмент на природните процеси. На второ място няма такова нещо като „равновесие в природата“. То не съществува и никога не е съществувало. Това е мит. Измислица на желанието за стабилност — на опита да се редуцира света до чисто, статично, следователно разбираемо и предсказуемо място. Той е част от понятието за божествено определен ред, при който всичко има свое място и цел, а на всеки човек е определено местоположение и му е възложена задача за изпълнение. Идеята за природното равновесие датира от произхода на магията, която е балансирана от бялото вляво и от черното вдясно, доброто е разграничено от злото, небесните ангели от легионите на сатаната. Пишеше в една статия, че „небалансираните сили загиват в празното пространство“. Опитът да се редуцира един явно хаотичен свят и да се въведе в него ред чрез понятието за балансираните сили се прави още от най-древната ни история и продължава да се прави. Не преставаме да се ровим в ума си в търсене на причини и разум, защото разумът и равновесието ни създават илюзията за стабилност, а самата мисъл за скрита някъде стабилност поражда усещане за спокойствие и уют. Търсенето на стабилност е най-постоянното и най-безполезното търсене от всички.

Останах поразен от думите й. Очевидно я бях настъпил по болното място или най-малкото бях отприщил отдавна задържана страст към преподаване. Нямах нищо против даскалския й маниер, особено когато идваше от такава достатъчно млада, за да ми е дъщеря, дама, но тя още не бе свършила. Продължи да ме поучава:

— Природата е процес, а не състояние, непрекъснат процес. Стремеж към запазване на живота. Няма разновидност, която да има правото да съществува; тя просто притежава своята способност или неспособност да се приспособи. Оцелява чрез нагаждане на плодовитостта си към силите, заплашващи я с разрушение. Може понякога да ни се струва, че сме постигнали равновесие, колебливо и нестабилно равновесие, но в действителност не е така. През цялото време съществува промяна — промяна на конкурентите, промяна на околната среда, промяна на еволюцията и рано или късно някои от разновидностите ще се окажат неподходящи и ще бъдат заменени с други. След като влечугите са доминирали света в продължение на милиони години, те са били изместени от бозайниците. Които от своя страна неотдавна са били покорени от супербозайника, а именно човекът. И все пак хората продължават нагло да говорят за „запазване на равновесието в природата“. Невъзможно е, а и дори да бе възможно, защо да не е бъде тогава мезозойското „равновесие“ на гигантските влечуги след като това важи за всеки период, нуждаещ се от „съхранение“? И защо трябва сегашното състояние да се смята за много по-ценно от миналото или бъдещото?

— Разбира се — успокоително се обадих аз, като се възползвах от възможността да я прекъсна, — загадката на грижата за настоящето се крие в усъвършенстваните методи на разруха — инсектицидите и така нататък, както и в неспособността да се определят страничните ефекти от приложението им. Не се ли дължи това на бързината, с която се върши всичко в днешни дни, когато можем да изтребим цяла една разновидност за около година и да започнем да усещаме страничните ефекти от действието си едва, като е станало вече твърде късно? Струва ми се, че това е друг начин да се обясни пустинната област в западните щати.

— Може и така да е — съгласи се тя. — Но преценката при използването им трябва да е интелигентна, а не сантиментална. Зад по-голямата част от подобни разговори за „равновесие“ долавям старата идея, че „Майката Природа най-добре знае какво прави“. Оставете всичко на нея, не й се месете в работата и тя сама ще се погрижи за нас. Което, естествено, е пълна глупост. Това е понятие, което е могло да възникне единствено в едно уютно, добре задоволено общество, което е забравило какво означава да се бориш за съществуването си. Природата не е майчински настроена към нас, тя е с червени зъби и остри нокти, тя лакомо поглъща храната си и няма свои любимци. Засега сме се разположили удобно, но няма да е за дълго. Същите закони, които важат за различните разновидности, които си изкарват прехраната, ще започнат да важат и за нас. И когато това стане, повече няма да чуваме за благосклонната Майка Природа. Без знанията, с които разполагаме, по въпроса как да манипулираме природата, за да задоволим собствените си нужди, населението на света днес вече би започнало да умира от глад, ако изобщо се бе появило на бял свят в такъв случай. Единствената разлика между нас и другите разновидности е, че разполагаме с по-усъвършенствани уреди и апарати, за да ги дебнем и улавяме и с които можем да принудим природата да работи за нас и в наша полза. Като се махне това, за нас важат същите правила, както и за всички останали. Нищо не ни дава право да предполагаме, че може да се „запази равновесието в природата“, като човекът същевременно удобно се разпорежда, за което всъщност става дума във всичко казано дотук.

Отправихме поглед през водата към тъмносинята маса на острова.

— Ами — започнах аз, — ако човек отдели достатъчно време, за да се замисли, предполагам, че съществуването на живота изобщо ще започне да му се струва безсмислено и глупаво. Ражда се една планета, охлажда се, създава живот и умира. Е, и какво от това?

— Какво наистина? — повтори тя. — Съществува единствено силата на живота, патриотизмът на разновидностите. А тя е сляпа. Присъща е както на най-висшите, така и на най-низшите организми… неразбираема и за едните, и за другите…

— Как ти, като биолог, виждаш бъдещето на света?

— Не мога да прозра толкова надалеч. Животът е пълен с непредвидими нещастни случаи и катастрофи. Изглежда, че човекът е стигнал предела си в еволюционно отношение. Но той далеч не е окончателно изчерпан. Кой може да каже? Възможно е да създаде нов вид и дори да му позволи да се развие и оцелее. Възможно е многократно напълно да се изтрива от лицето на земята и всеки път да започва отново, като се превръща в ново създание. Или може да го измести някоя друга разновидност… просто да го бракува като ненужен; като още един от неуспешните експерименти на природата. На пръв поглед, каквото е положението в момента, не виждам особено бъдеще за него.

— И никакви за богоподобните хора. Плюс слаби перспективи за осъществяването на този Проект.

— Не знам. Както казахте, нещата се развиват много бързо в наши дни и както споменах, стават доста непредвидими, така че има време през следващите две-три хиляди години да се направят още много неочаквани открития. Само заключих, че няма изгледи човекът да го очаква някакво особено бъдеще при настоящото положение и състояние на познанието. Едно откритие, например, в областта на контролираната наследственост, би могло да промени целия ни възглед за живота.

— Е — отвърнах, — да се надяваме. Да отидем дори толкова далеч, че да се надяваме проектът на лорд Ф. да е успешен и именно тук някой ден да се направи нужното откритие.

— Наистина вярвате в това, нали? — отбеляза тя.

— Вярвам, че е възможно. Всички неща водят началото си отнякъде. Национализмът става твърде тесен, твърде ограничен. Развитите умове започват да усещат нуждата от място, където да могат да живеят и работят, както и да обменят идеи помежду си без ограничения. Някой ден ще си построят такова място, което ще е един вид център на ума, както се изрази Лорд Ф. Това би могло да се окаже именно такова място, след като веднъж го дообработим и му дадем време да се развие. А и защо не?

Загледа се известно време във водата, без да говори, след това продължи:

— Идеята наистина е прекрасна — призна тя, — но още не й е дошло времето. Светът не е дорасъл, за да я понесе и приеме.

— Може да сте права. Но мисля, че си струва да опитаме. Да създадем нещо като световен университет, Мека на всички таланти, и ако този път не успеем, поне другите ще има какво да научат от провала ни и следващия път, или по-следващия, ще успеят. Негова светлост може да е суетен човек, дори и доста глупав, но идеята му е по-велика, отколкото някога е допускал. В края на краищата, ако й е писано да успее и един ден съумее да хване юздите на познанието, ще се превърне във велика сила. Ще се ползва с авторитет. Като обединяваща сила може да успее там, където не успя Лигата на нациите, както сега не успяват и Обединените нации.

— Вие сте романтик, и то голям — рече тя.

— Може би — признах аз, — но обединяването трябва да стане по някакъв начин, в противен случай ни очаква разруха. Изглежда, че демокрацията не дава очакваните резултати. Не Обединените нации са тези, които не позволяват на разрухата да ни обхване напълно, а равновесието на властта. Може би автокрацията, автокрацията на знанието, може да се окаже по-полезна и ползотворна…

Поговорихме още около час. Новата луна се издигна високо в небето, като осребри морето и превърна острова от тъмна маса в искряща форма, която като че ли започна да се носи по водата. Забравих за празнотата на всичко, за занемареността, задушаващата се растителност. Виждах в ума си всичко красиво подредено, засято, обработено, островът прорязан от широки магистрали, покрит с красиви сгради, където се извършват непостижими за ума ни открития. Гледката бе величествена — жалко за нея…