Паяжината

ГЛАВА ДЕВЕТА

Така настъпи позорният край на Проекта на лорд Ф. като такъв. Но, разбира се, оставаха още доста неща, които трябваше да се свършат. Например, нас непрекъснато ни интервюираха. Първото ни интервю с подполковник Джей, командващ обединените сили в станцията в Оахому може спокойно да послужи като прототип на останалите. Не че той не ни повярва — в края на краищата разполагахме с показанията на старшия офицер, който сега бе в болницата и много го боляха ръцете, и на служителите му — не става дума точно за недоверие, а по-скоро за скептичност. Все пак има разлика между двете неща, нали? Едното означава отхвърляне или отричане, а другото — невъзможност да се приемат фактите. Именно последното му причини, както и на другите след него, доста проблеми.

— Паяци значи — рече той, като ни гледаше замислено, — но не можахте ли просто да ги стъпчете или да направите нещо друго от този род?

Обяснихме му, че са ни нападали на групи.

— И все пак — продължи да твърди той, — няма начин да не сте имали възможност да запалите огън и да им хвърлите нещо горящо. Това би трябвало да ги стресне.

Съгласихме се, като потвърдихме, че и това сме изпробвали, но не сме постигнали траен и положителен резултат, при благоприятни обстоятелства. Продължихме обясненията си, като му разказахме за плана да се направи огнева линия, която да спира напредъка им, но че това би било само временна мярка.

Онова, което в действителност не бяхме в състояние да предадем с думи, бе огромното количество и масовото нахлуване на паяците. Толкова е трудно да се използва думата „милиони“, без човекът насреща да си помисли, че не преувеличавате; както се оказа, добре направихме, че преценихме да избягваме употребата на далеч по-точната дума, а именно „милиарди“. Той очевидно прие твърдението ни, че паяците са унищожили всички живи същества в онези части на острова, завладени от тях, като факт, че ние самите просто не сме успели да видим други живи създания.

Интервюто свърши с думите му:

— Боя се, че ще трябва да останете тук, докато не получа инструкции как да постъпя по-нататък с вас. Ще се опитаме да ви осигурим нужните удобства, доколкото имаме възможност за това.

— Е — рече Камила, след като той затвори вратата след себе си, — това сме ние. Двама души, които без съмнение са преминали през най-мъчителното преживяване, което може да си представи човек и които после, съвсем естествено, не са напълно на себе си.

Рапортът му обаче, трябва да е предизвикал известен ефект в някои среди, тъй като след пет дни долетя група от четирима следователи. Единият беше от Министерството, отговарящо за колониите, другият бе биолог, третият — фотограф, а четвъртият, доколкото разбрах, имаше за цел да проучи как стоят нещата от името на лорд Фоксфилд. Зададоха ни много въпроси, като се отнесоха към отговорите ни с известни резерви.

На следващия ден самолетът им ни отведе всички до Танакуатуа и за пръв път можах да видя какво представлява островът, погледнат отвисоко. Гледката бе впечатляваща. Видът на половината остров, покрит със савани от паяжина явно направи поразяващо впечатление на спътниците ни. Отношението им към нас забележимо се промени.

Когато стигнахме до брега и слязохме от лодката, надлежно напръскани и облечени в защитно облекло, заведох тримата до селището, а Камила тръгна по плажа заедно с биолога, като и двамата носеха със себе си специални кутии, за да си вземат образци.

Щом стигнахме до временното ни жилище, спрях, посочих входа и наблюдавах как тримата влязоха под брезента. Нямах никакво намерение аз самият отново да влизам там. Стоях навън и ги чаках, докато рояк след рояк паяци пълзяха нагоре до колената ми, преди отново да паднат. След малко излязоха, като всичките изглеждаха доста зле.

После ги заведох до селището. Паяците бяха проникнали през защитната ни ивица и се бяха разпръснали навсякъде наоколо, бяха плъзнали по страните на цялата ни защитена срещу паяци сграда, като непрекъснато сновяха и блестяха в изчакването си. Стояхме и известно време ги наблюдавахме.

Чиновникът от Министерството, отговарящо за колониите, неловко изрече:

— Имат вид на същества, които мислят, че вътре се намира нещо… или някой… когото искат да… Предполагам, че не е така, нали…?

Приближихме се и напръскахме тези около входната врата. Разбира се, в сградата нямаше никой, нямаше и паяци.

— И все пак, сте се криели там… — изрече същият човек. Поклати глава. — Мисля, че видях достатъчно. Готов съм вече да се връщаме.

— Вие може и да сте готов — намеси се фотографът, — но какво да направим, за да убедим хората у дома и да ги накараме да ни повярват? Няма да е лесно, ако не разполагаме с доказателства за целта. Сигурен съм, че господин Делгрейндж ще се съгласи с мен.

Свали голямата кутия, който носеше провесена през рамо и започна да избира от нея фотоапарати, камери и обективи. Половин час го наблюдавахме как прави снимки и снима филми, след което се уморихме и се оттеглихме в лодката, единственото място без паяци, което можеше да се намери наоколо и седнахме там. Запалихме по цигара и наблюдавахме как петната от паяци кръжат по брега, докато чакаме.

— Струва ми се — изрече човекът на лорд Фоксфилд, — че с това място може да се направи само едно-единствено нещо. Да се напръска от въздуха с най-силния инсектицид, който съществува, до последния квадратен сантиметър.

Служителят от Министерството по колониите поклати глава.

— Няма смисъл. Просто ще си остане да лежи върху савана от паяжина — заключи той.

— Но ако задуха силен вятър и го разнесе, ще свърши работа — отвърна другият.

— И при този случай няма да е в състояние да достигне паяците, които се крият под листата — го увери човекът от министерството. — Не, единственият начин е да се хвърли солидна доза напалм от страната, откъдето духа вятърът, когато има подходящ такъв. И да се изгори всичко из основи.

— Ако изобщо се запали — рече първият. — И преди са използвали напалм в джунглите, без да успеят да ги изгорят.

— А какво ще кажете да ги оставим да си съществуват, както са. В края на краищата, логично е да се предположи, че всяка форма на общество, което зависи изключително от канибализъм за прехраната си, в един момент няма да има с какво да се изхранва и ще умре от само себе си.

— Обсъждали сме вече всичко това — намесих се аз и ги запознах с теорията на Камила за това как паяците ще се научат да ловят риба. — Освен това — добавих, — колкото по-дълго съществуват, толкова по-големи стават шансовете за размножаването и разпространяването им.

Все още продължавахме да обсъждаме начините за изтреблението им, когато фотографът дойде. Изглеждаше доволен от работата си.

— Искам сега само една снимка, за да покажа как нападат човешко същество. Ще се съгласи ли да ми позира някой от вас, господа? — помоли той.

След около час Камила и биологът се върнаха по брега, потънали в дълбок разговор. Резервираността, с която преди това се обръщаше към нас, изцяло се бе стопила. Много внимателно подаде кутиите, които носеха със себе си.

— Какво има там? — подозрително запита министерският служител. — Да не са…?

— Да. Доказателството — му отвърна Камила, като повдигна капака. Той се отдръпна отвратен и след това видя, че под капака има желязно покритие. Предпазливо хвърли през него поглед към движещите се вътре паяци.

— Малките сестри, така наречените Araneus nokiki — обясни Камила.

На следващия ден заедно с четиримата следователи напуснахме Оахому и отлетяхме към къщи през Хонолулу и Сан Франциско.

Два дни, след като се приземихме, ни извикаха пред лорд Фоксфилд, за да му дадем отчет за събитията на Танакуатуа.

Той бе доста шокиран. От време на време прекъсваше разказа ни с възклицания от сорта на: „Тцъ-тцъ!“ „Не може да бъде!“ „Колко жалко!“ и понякога стигаше до крайности от вида на: „Ужасно!“

— Но, разбира се — озадачено изрече лордът, когато свършихме, — разбира се, че въпреки всички трудности, не може да не е имало начин да се вземат мерки, за да се избегне цялата тази трагедия, нали?

— Възможно е — съгласи се Камила, — но ние явно не сме били достатъчно добри за тази цел.

Интервюто ни приключи с малко по-различен тон.

— Ще инструктирам адвокатите си да заведат дело — ни увери той. — Ясно е, че този вид паяци се е появил като пряк резултат на мутация, причинена от радиоактивно заразяване на част от Танакуатуа. Сертификатът „чисто от радиация“, включен като задължително условие към документите за покупката на острова посочваше съществуващото ниво радиация, и то без съмнение, точно, но той също така подсказваше, че на острова няма последици от радиацията или поне с такова впечатление би следвало да остане един разумен човек. В действителност, продавачът не е запознал купувача с истинското състояние на острова, тъй като ефектът от радиацията би трябвало да окачестви Танакуатуа като „необитаем остров“ и следователно, щеше да се окаже безсмислен за купувача. Като стигнем до разглеждане на делото, вас, естествено, ще ви призоват като главни свидетели.

Напълно естествено, никога не ни призоваха.

Поради някаква политическа сензация, случила се по същото време, на аферата с остров Танакуатуа бе отделено съвсем малко внимание в пресата, а и правителството не изгаряше от желание да я постави на предните страници на вестниците или да я съобщи на първо място в новините. Въпросът се уреди без съд. Върнаха парите за покупката, заплатени от негова светлост, възстановиха му разходите по експедицията, изплатена бе компенсация на най-близките роднини на починалите, направиха жест и към нас и, в края на краищата, правителството отново се оказа в неловкото положение на собственик на остров Танакуатуа.

Не можах да разбера какви точно мерки бяха предприети да се освободи острова от Малките сестри, но целият въпрос бе представен като академичен и на остров Танакуатуа изригна вулкан.

Спомням си, че съобщението за наличието на вулканична дейност там предизвика известно учудване, поради незабавно последвалите от Москва, Токио и Сан Франциско новини за слаба детонация от взривяването на изпитателна бомба приблизително по същото време и място. Това, разбира се, било грешка, заявиха официални съобщения в пресата, към които бе прибавено и това за изригването на вулкан на Танакуатуа, който за щастие се бил оказал необитаем остров, вече напълно лишен от всякакви признаци на живот.

Продължавах от време на време да получавам новини от Камила, която изглежда доста пътуваше по света, като повечето от тях бяха под формата на изрезки от разни странни местни вестници, които, след като с голям труд успявах да намеря начин да ми ги преведат, се оказваха неизменно на една и съща тема и бяха свързани със смъртни случаи от ухапване на паяци.

Но последната бе съвсем различна. Представляваше малка кутийка, пратена някъде от Перу. Вътре в нея имаше образец, плаващ в малка бутилка със спирт, който незабавно идентифицирах като Малка сестра — Araneus nokiki.

Предполагам, че единствено времето ще покаже истината…