Паяжината

ГЛАВА ШЕСТА

Същата вечер се събрахме с Уолтър и Чарлс, като ги запознахме с резултатите от проучванията ни. Чарлс бе притеснен от описанието на начина, по който паяците пресичат дефилето, но не до такава степен, че да се откаже от идеята си за създаване на гранична зона.

— Пресичането й в тази посока ще зависи от това накъде духа вятърът — изтъкна той. — Струва си да се опита като земна защита. Тук май най-често духа източен вятър. Специално ще наблюдаваме дали вятърът няма да промени посоката си.

Камила кимна, но със съмнение.

— Зависи от броя им — рече тя. — По всяка вероятност имаме насреща си няколко скитащи групи. Може да се измисли някаква горяща факла, която да им хвърлим насреща, но ако те се изправят срещу нас в групи от хиляди и се наредят покрай периметъра ни, няма да ни е възможно да наблюдаваме едновременно всеки метър по продължението му. Просто не разполагаме с достатъчно хора за целта.

Чарлс кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай трябва да разчистим местността от храсти и дървета чак до другата страна на действителната зона — предложи той. — Ако не разполагат с възвишение, не могат да понесат паяжината си през нея, за да започнат. Но — продължи, — думите ви за горящата факла огън ми напомниха, че днес си мислех, че най-добрият метод би бил да изгорим пояс земя точно от страната на населения с паяци район, за да спрем по-нататъшното им разпространение в тази посока. Човек не може да предвиди колко ефективно може да се окаже подобно действие, но допускам, че известно време ще ги задържи настрана, освен дето ще убие доста от тях. Западният вятър ще действа в наша полза за целта. В действителност, ако успеем да поддържаме достатъчно голяма огнева линия, не виждам никакви причини тя да не се разпростре и да изгори и опустошената от паяците част от острова. В края на краищата първите колонизатори изгорили случайно по-голямата част от остров Мадейра, като в продължение на седем години не успели да изгасят огъня.

— Мадейра — намеси се Камила, — е бил пълен със субтропична растителност и дървета. Не виждам начин това място да изгори така. И все пак може би си струва да се опита. Дори и да изгасне, все пак няма начин да не освободи зона, която да ги отблъсне.

Най-накрая се реши ние с Камила отново да излезем на следващия ден, за да проучим подходяща линия, по продължение на която да запалим огън. Грубо казано, идеята бе да започнем от пътеката, изчистена от изследователската група и да я продължим с още около километър и половина, в случай че теренът се окажеше подходящ, или докъдето можехме да стигнем от мястото, на което изследователската група се бе натъкнала на паяците, после трябваше да завием наляво и да започнем да разчистваме нова пътека, успоредна на бреговата линия, като след това я разширим и от лявата страна.

— Съжалявам, че на този етап още не мога да ви отпусна помощ — ни каза Чарлс, — но приоритетът ни в момента е да издигнем и довършим окончателно основната сграда. Когато всички знаят, че има безопасно място, на което да могат да се оттеглят в случай на нужда, това до голяма степен ще ги успокои. Сега половината се страхуват да си легнат от страх да не се събудят и да открият, че са нападнати от паяци. Но след като свършим това, ще можем малко да си починем и да ви отделим част от тях, за да ви помогнат. При всички случаи това прилича на временно успокояване на страстите и няма смисъл отново да ги разбуждаме, докато не се появи основателна причина. Но ако започнете да разчиствате пътеките, те ще маркират нужната линия, за да е готова, когато й дойде времето.

В ъгълчетата на устните на Камила се бе появила лека усмивка.

— Това, което Чарлс всъщност иска да каже, е — поясни тя, — че никой не изгаря от желание ненужно да се доближи до територията на паяците. — Камила поклати глава. — Богоподобни хора — е да, е да — промърмори тя, след което се обърна към мен. — А ти какво ще кажеш за всичко това, Арнолд?

— Нямам нищо против да призная, че тази сутрин за малко да се разплача. Но що се отнася до опознаването на врага ни, денят бе особено поучителен. Да, ще дойда с теб — твърдо отсякох аз.

Тръгнахме рано на следващата сутрин, екипирани като предния ден. На около двеста метра надолу по брега завихме по пътеката, следвана от изследователската група. Беше трудно да се върви. Групата бе изчистила достатъчно широко място, за да мине, но нищо повече от това. Бяхме обградени отвсякъде от храсти и дървета, които ми бяха напълно непознати, така че и от двете страни не се виждаше нищо на повече от трийсетина, максимум шейсетина сантиметра разстояние и малко повече напред. Не бе подходящо място за човек, страдащ от клаустрофобия. От време на време се появяваха гъсти храсталаци от здрави високи треви, които за пръв път ми демонстрираха нагледно буквалното значение на думата „мистични“. Късият обхват на виждане до голяма степен затрудняваше преценката ни за разстояние. Струваше ни се, че просто не преставаме да вървим все напред и напред, докато най-накрая не получихме чувството, че през цялото време сме се движили върху една и съща площ. Всичко ни се струваше плоско и равно, макар да знаехме, че земята постепенно се издига. Спрях се след около четирийсет и пет минути. Все още не бяхме попаднали на никакви признаци от паяците.

— Колко още ни остава? — запитах.

— Бих казала, че сме на около половината път — отсъди Камила.

— Ох — въздъхнах и отново продължихме напред.

След около още половин час сред храстите до нас започнах да забелязвам от време на време нишки от паяжина. За малко да привлека вниманието на Камила към тях, когато въпросът се уреди от само себе си. В този момент тя водеше и рамото й докосна лист на папрат, докато се движеше. Незабавно рояк паяци се втурнаха към нея. Същевременно една група се спусна върху й от горния клон. За миг главата и раменете й почти се скриха под тях. След това паяците забързано започнаха да падат. Инсектицидът явно хич не им хареса, както и на останалите. След няколко мига всичките се спуснаха на земята и се забързаха надалеч от нас.

Камила спря и се огледа. Листакът бе твърде гъст, за да се види дали в него не са се скрили други групи паяци.

— Намерихме границата им. Бих предпочела да не отивам по-натам — рече тя.

Веднага се съгласих с нея при мисълта за това, което може би лежи под избуялата растителност недалеч от нас.

Решихме да вървим обратно по пътеката в продължение на около двайсет минути и ако попаднем на проходимо място, подходящо за започване на огневата линия, да се отправим на север. Мислехме, че това ще ни осигури доста голяма ивица от страната, за да сме сигурни, че зад нас няма паяци.

За наш късмет след двайсет минути попаднахме на подходящо място, където храстите, въпреки че бяха доста трънливи, просветляваха и лесно се почистваха с мачете.

— Това ще свърши работа — рече Камила, като седна на един дънер от паднало дърво.

— Можем да започнем оттук — предпазливо се обадих аз. — Доколкото виждам, навсякъде е затрупано от храсталаци, в която и посока да се отправим. Работата ни няма да е лесна, а и ще е доста бавна.

Тя извади пакет цигари и ми предложи една. Взех я и седнах на дънера до нея.

— От тона ти съдя, че нямаш голямо мнение за плана на Чарлс — констатира тя.

— Е, мислех, че не е лошо като идея — уверих я аз, — но тогава още не бях видял цялата тази заобикаляща ни от всички страни растителност. Май ние двамата няма да й направим особено впечатление, нали?

— Не ни пречи да се опитаме. Не е нужно линията да е права. Можем да се придържаме към по-лесно проходимите места, стига да не се отклоняваме от общото направление.

Седяхме и известно време мълчаливо пушехме. След малко тя се обади:

— Снощи си мислех за тази работа с паяците. Възможно е нещата да са много по-сериозни, отколкото допускаме. Нещо е станало с тези паяци, нещо се е променило вътре в тях самите. Външно приличат на нормални паяци, но всъщност са паяци плюс още нещо, което не е характерно за паяците…

— Ти каза същото и когато огледа първия паяк — напомних й аз.

— Да, знам, но тогава не бях помислила за възможните неща, които думите ми биха могли да включват. Това, което ме порази снощи, е силата им да се приспособяват, да използват рационално ресурсите, с които разполагат. Предполага се, че първоначалната цел на копринената паяжина е била да осигурява безопасност на яйцата. Но когато насекомите се научили да летят, паяците открили ново приложение за коприната си. Започнали да тъкат паяжина, за да ловят в нея летящи насекоми. След като открили ново приложение на коприната си, продължили да я използват по най-различни начини, както и да произвеждат специализирани видове коприна. Изграждали си от нея гнезда, с врати-капани, които да ги затварят. Изтъкавали са листови паяжини, в които да попадат минаващите насекоми, а по-усъвършенстваните видове създали паяжината във формата на кълбо. Използвали я, за да вържат плячката си, за да закрепят листата едно за друго и да им направят дом, свързвали листата към паяжината си, за да ги скрият, докато чакат. Дори я използвали за построяването на мостове и като средство за летене, както видяхме вчера. Като взех под внимание възможностите им да произвеждат коприна, започнах да се чудя какво биха могли да постигнат с новата си власт да си сътрудничат и да действат организирано и съвместно. Мисълта е доста страшна наистина. Това вече ги е довело до конфликт с разновидности вън от орбитата им и е очевидно, че именно поради тези свои успехи те са успели да разчистят острова, като унищожат по-голямата част от другите форми на живот. То дори ги доведе до конфликтна ситуация с нас, като първата пролята кръв беше наша. Започвам да се чудя дали не сме свидетели на началото на революция; началото на завземане на властта…

— Това — прекъснах я аз, — трябва да е било кошмар, който си сънувала. Превземането на малък изолиран остров, където всичко е в тяхна полза, е едно, но на сушата те се изправят пред опасността да бъдат нападнати и победени.

— И как, според теб, ще стане това? Не можеш да изгориш всичките гори по света. Една разновидност продължава да съществува като надвиши по брой естествените си врагове. Това е, което създава основание човек да вярва в равновесието на природата. Веднъж, след като природните врагове престанат да бъдат заплаха за дадената разновидност, плодовитостта става направо ужасяваща. Погледни само какво стана с населението ни през последните едно-две поколения, главно защото бяха преодолени няколко вида болести. Намери начин да се справиш с природните си врагове и остава единственият ограничаващ фактор, а именно снабдяването с храна. Е, тези паяци са намерили начин и явно плодовитостта им е страхотна. Подтиква ги нуждата от храна и способността да намират нови източници за целта. Трудно е да се разбере какво е в състояние да ги спре до момента, в който са в състояние да намират храна и по този начин да продължават да се размножават.

— Но направо звучи фантастично това да се възприема като сериозна заплаха — възразих й аз. — Приемам тезата ти, че нещо е станало с тях, което е променило навиците им, нещо, което ги е накарало да станат общителни и да се движат на групи, вместо да бъдат индивидуалисти, както и че условията тук са доста благоприятни за развъждането им. Но това не е достатъчно, за да ги превърне в основна заплаха.

— Не знам. Възможно е това, че са станали общителни да означава нещо, което ние все още не сме в състояние да отгатнем или за което не сме се досетили. Имало е огромно значение в случая с мравките и пчелите. Сега те представляват първоначалните паяци плюс нещо друго, както казах. Остава ни да открием какво е това нещо друго.

— И все пак не разбирам…

— Така ли? Нека да ти разкажа един вариант на приказката за Пепеляшка — рече Камила. — Имало едно време плахо, боязливо създание, което много приличало на лемур. То се криело в гората точно като другите животни. Не било силно, нямало нокти, нито пък зъбите му били много здрави. Оцеляло единствено, защото някак съумявало да стои настрана от бедите. Но с течение на времето с него станало нещо, което го променило. Продължавало да е бозайник, но същевременно имало още нещо неопределимо… И именно поради това мистериозно нещо, то се издигнало и станало Повелител на всички животни, превърнало се в Господар на вселената… След като това веднъж вече се е случило, нищо не пречи да стане пак. Както съществува възход, така има и падение. Никой от нас не е вечен. След като е било възможно да се случи с това малко маймуноподобно създание, какво пречи да стане и с другите.

— Но не, за Бога, не с паяците…!

— И защо пък не с паяците? — поиска да знае Камила. — Умът е само явление, което е присъщо на настоящата доминираща разновидност. Останалите създания се справят добре и без него. Но освен разума, в природата съществуват и други сили. Отново бих си позволила да ти напомня за термитите и пчелите, те строят сложни структури и управляват комплексни общества без да използват разум, събират се, за да се защитят и нападат, без той да ги ръководи. Разумът, доколкото знаем, е само светлинка в мрака, той представлява интерес като явление, но не е напълно необходим за съществуванието на всички живи същества. Днес си на власт, утре те няма…

— Значи да се върнем към свят, управляван от инстинкти? — запитах аз.

— Инстинктът е толкова коварна дума. Означава нещо, което е било „докоснато“… божия пръст ли? Признава неуспеха да разберем защо дадено нещо се случва или не, чисто и просто приемане на факта, че се случва именно по този начин. Не обяснява абсолютно нищо. Твърде лесно е да се каже, че пчелите „инстинктивно“ построяват шестоъгълна клетка или че паякът „инстинктивно“ изплита математически издържана кълбовидна паяжина, като с това се ограничават знанията ни за придобитите характеристики. Не, има още нещо. Както има и обща (корпоративна) чувствителност — фактът, че армията на мравките знае кога да се защити или кога да нападне, че пчелите познават работата си в кошера, че ятото птици знае кога да се извие или кога да се гмурне във водата като едно цяло. Това не е демонстрация за функционирането на ума, а е някакъв вид общуване… Разбираш ли какво искам да кажа? Очевидно тези паяци са придобили въпросното умение да общуват и там се крие предимството им. Това, което остава да се открие, е степента, до която го притежават. Нищо чудно да е в по-голямо количество, отколкото нормалната за другите разновидности степен… Тези, които видяхме вчера, когато седяхме на сушата, изглеждаха доста ефикасно организирани.

Загасих угарката си.

— Виж какво — рекох, — дойдохме тук да вършим работа, а не да измисляме най-различни фантазии. Не е ли време да се заемем с нея?

— Добре — съгласи се тя, като извади мачетето си.

Направих справка с компаса и започнахме да работим.

Пътеката, която изчистихме, беше неравна, но ни спести излишен труд. Щом се оказвахме изправени пред гъст храсталак, ние го заобикаляхме или поне се опитвахме да намерим място, където не е толкова гъст и прочиствахме там. По същия начин заобиколихме струпани накуп дървета и доста страшни на външен вид трънливи храсти, но в общи линии следвахме правилната посока. Напредвахме бавно и работата вървеше трудно. Склонността на Камила да забравя за работата, когато нещо интересно за нея в професионално отношение привличаше вниманието й, не ни помагаше особено. След един час грубо разсичане на обилната растителност пред нас, бяхме напреднали около сто и петдесет метра и почувствахме, че е дошло време малко да се поосвежим. Освободихме си място, където да можем сравнително удобно да седнем.

Този път Камила не показа склонност да ми развива теориите си. Подозирам, че седеше и измисляше нови, докато си дъвчеше сандвича. Както си седяхме, изведнъж осъзнах пълната тишина, която ни обграждаше. При нормална ситуация подобно място би гъмжало от най-различни звуци: крясъци на птици, шумолене, подскачане или плъзгане на невидими дребни създания, постоянното бръмчене на насекомите, жужащия фон, фон, пронизван от време на време от резки крясъци, но тук не се чуваше нищо друго, освен случайното бръмчене на някое и друго загубено крилато насекомо и звукът от дъвченето ни. След време това мълчание започна да ми действа на нервите. По-скоро за да наруша настъпилата пълна тишина, отколкото поради искрен интерес, запитах:

— Това нещо сигурно има естествен срок на действие. Когато изтребят всички живи същества тук, трябва просто да се самоунищожат и умрат.

— Паяците са канибали — рече Камила.

— Дори и така да е, искам да кажа, едно затворено канибалско общество едва ли би просъществувало продължителен период от време.

— Може и така да е, но за известно време ще функционира, докато, както вече споменах, не се научат да ловят риба. Тогава проблемът с намирането на храна ще отпадне и няма да има нищо, което да ги спре.

— Но как, по дяволите, ще се научат да ловят риба?

Тя сви рамене.

— Сътрудничеството прави възможни много неща. Като работят заедно, могат да изтъкат здрава мрежа. Вероятно ще започнат да я опъват пред някой тесен излаз, заобиколен от камъни. Когато дойде приливът, ще я вдигат и ще изчакват водата да се отдръпне. По този начин в капана им ще попадат скариди и други дребни риби. После ще започнат да се стремят да уловят по-големи риби и ще изобретят нови методи как да ги хванат.

— Говориш за тях като че ли са разумни същества.

— Това е, което ме тревожи. Ясно е, че не могат да разсъждават, както ние го разбираме, а именно чрез функционирането на мозъка. Но, както казах и преди, трябва да има нещо, което да прилича на разум и което да действа в тях. Нещо, което първоначално ги е подбудило да използват паяжината, за да хващат насекоми и след това е продължило да ги вдъхновява към изграждането на по-сложни, внимателно проектирани паяжини, които са присъщи на висшите форми. Много от насекомите са в състояние да произвеждат различни видове коприна. Но единствено паяците са се научили как да я усъвършенстват, за да я използват като оръжие и средство за изкарване на прехраната си. Знаем, че това не се дължи на интелигентност, но е имало ръководна сила от някакъв вид… трябва да е имало. И това е станало сред индивидуалисти. Сега те действат заедно. Сътрудничеството въвежда фактор, който е по-голям от сумата на частите му. Какво може да постигне сам човек? Така че, ако тази сила е помогнала на индивидуалистите да открият средство за хващане на летящи насекоми, със сигурност може да насочи една група от тях как да намери средство за ловене на риба, когато се появи нужда от това. Тревожи ме до каква степен се е развила тази сила и каква още способност може да ги подтикне да развият…?

— Откровено казано — рекох й аз, — мисля, че преувеличаваш цялата работа. Това, с което се сблъскваме тук, е анормално развитие, появило се по чиста случайност при идеални условия за оцеляване и размножаване. Ще се плодят, докато не им секнат хранителните запаси, след което ще измрат. Трябва да се е случвало стотици пъти в световната история досега, някоя разновидност да се самоунищожи чрез собствената си плодовидост.

— Надявам се да си прав… — не особено убедено изрече тя.

Отново започнахме да сечем с мачететата. Продължавахме да напредваме през следващите двайсет метра все така бавно, както и преди. И тогава, най-неочаквано, попаднахме на пътека, пред която спряхме и зяпнахме от изненада.

Пътеката водеше на изток и на запад, под прав ъгъл спрямо мястото, на което бяхме застанали. Още повече, това беше пътека, която явно бе използвана наскоро. Стояхме и се оглеждахме наляво и надясно, докъдето се виждаха завоите й.

— Робинзон Крузо и отпечатъците от стъпки — промърмори Камила. — Не спомена ли едно от децата нещо за…

Тя млъкна внезапно, когато храстите пред нас се раздвижиха, за да разкрият две тъмни лица и две насочени към нас копия.

За миг ние просто стояхме и зяпахме. След това стиснах по-здраво мачетето си. Копието, насочено към мен, трепна.

— Хвърли го — изрече един глас.

Поколебах се и видях как копието отново трепна.

Хвърлих го.

И Камила пусна своето.

Зад нас се чу шумолене. Тъмни, блестящи ръце се протегнаха и вдигнаха мачететата. После внимателно ни опипаха. Една от тях намери револвера на Чарлс в джоба на Камила и го взе. Копията пред нас, макар и все още насочени срещу ни, леко се поотпуснаха. Собствениците им стъпиха на пътеката.

И двамата мъже бяха голи, с изключение на един парцал около слабините им и обувки подобни на мокасини, но носеха колани, които крепяха прибраните в ножници мачетета и нещо като колчани със затъкнати в тях още две или три копия. Най-забележителното бе начинът, по който блестеше кожата им. Блестяха от обувките до чорлавата си коса, като че отгоре-додолу бяха полирани с лак. Каквото и да бяха използвали, за да се боядисат така, издаваше силна и остра, макар и не съвсем неприятна миризма.

Един от тях протегна лявата си ръка, без да сваля копието си. Блестяща кафява длан се протегна зад нас и постави револвера в нея. Човекът отстъпи назад, затъкна копието в колчана и със задоволство разгледа револвера. След като се убеди, че всичките му патронници са заредени, махна предпазното устройство, насочи дулото към мен и направи знак да вървим надясно.

Не можехме да оспорим тази заповед. Обърнахме се и тръгнахме по пътеката, която водеше на изток.

Зад първия завой един глас изкомандва: „Стоп!“ и ние спряхме. От страната на пътеката близо до нас лежаха четири чанти, всяка от тях с размерите на малък сак. Сториха ми се изтъкани от материал, направен от втъкани една в друга нишки от палмови листа.

Изчакахме, докато зад гърба ни се водеше някаква дискусия. Почувствах леко ръгане от десния лакът на Камила и погледнах, за да видя, че вниманието й е съсредоточено върху една от чантите. За миг се почудих защо ли; след това забелязах, че чантата не стоеше съвсем неподвижна; като че ли леко се поклащаше. След малко се уверих, че нещо се движеше и като че ли гъмжеше вътре в нея. Хвърлих поглед към другите чанти; и те също показваха признаци на леко движение в тях.

— Какво…? — почнах да шепна, когато дискусията зад нас спря.

Хванаха ръцете ни и ги поставиха зад гърбовете ни, като здраво, макар и не болезнено, завързаха китките ни.

— Продължавайте — изкомандва гласът.

Погледнах назад като тръгвахме.

Един мъж ни следваше на близко разстояние отзад, като държеше револвера в ръка. Другите трима вдигаха чантите и ги поставяха на гърбовете си; четвъртата чанта остана на мястото си.

Допуснах, че срещата с островитяните бе просто лош късмет. Не може да не са чули шума от мачететата ни и мъчителния ни напредък, както са вървели по своята пътека, след което са пуснали товара си, за да проучат кои сме и какви сме. След като бяха измайсторили простата си засада и оставили един от тях да ни наблюдава, останалите бяха продължили пътя си на запад. Най-обезпокояващото от всичко бе, че сега ни водеха в обратната посока, право в страната на паяците.

След около четиристотин метра, попаднахме на първата им група. Трябва да се е крила някъде близо до пътеката, защото изникнаха иззад едно прикритие няколко метра пред нас, като стремително се отправиха насреща ни.

— Спрете! — изкомандва гласът зад нас.

Подчинихме се. Паяците се приближиха и започнаха да се катерят по краката ни. Както и преди, паднаха, след като стигнаха до колената ни. Човекът зад нас очевидно наблюдаваше срещата, защото го чух да промърморва нещо. След това изрече:

— Продължете!

Камила, обаче, се обърна назад.

— Воалът ми — изрече тя, като наклони глава, за да му покаже, че се е навил около ръба на шапката й.

Мъжът за миг се втренчи в нея неразбиращо, след това се досети каква е работата. Направи крачка напред, като продължаваше да държи пистолета все още в дясната си ръка и с лявата освободи воала, за да се спусне пред лицето й. Като направи това, забелязах, че паяците не направиха никакъв опит да го нападнат. Спряха на разстояние около десетина сантиметра от краката му и се отдръпнаха. Очевидно, мазилото, с което се бе намазал, бе далеч по-силен препарат против насекоми от нашия инсектицид.

Той се обърна към мен и оправи и моя воал така, че да пада хлабаво пред лицето ми и да не ми пречи. След това продължихме.

Скоро ни нападна нова група паяци, след нея още една. Два пъти падаха върху нас от надвисналите храсти. Без защитната сила на воалите щяха да кръжат на рояци по лицата ни; дори и с тях имаше няколко неприятни момента, преди да се откажат и да паднат на земята.

След като продължихме, разбрах, че пътеката, по която вървяхме, бе стара и неотдавна почистена, подобно на пътеката, която бяхме следвали от брега. Не бях в състояние да видя компаса си, за да проверя в коя посока се движехме, но прецених, че води на няколко градуса по-далеч на север от другата. Очевидно преди е била по-широка и по-често употребявана, което, независимо от покриващата я изобилна растителност, бе улеснило прочистването на проходимо място.

Скоро сред храстите от двете страни започнах да забелязвам нишки паяжина. Първоначално бяха случайни нишки, разположени тук-там, но скоро стигнахме до едно място, където бяха вплетени в малки листа, подобни на хамаци с неправилна форма, метнати през клоните на даден храст или между един храст и следващия. Тези хамаци бяха разположени вкупом, като всеки куп очевидно бе общинска собственост на група паяци, които чакаха нетърпеливо около тях, готови да се нахвърлят на всичко, паднало вътре. Перспективата да им се сбъдне желанието в регион, почти напълно лишен от насекоми, изглеждаше доста малка и не виждах нищо хванато в капаните им. Паяците, обаче, изглеждаха подготвени да чакат търпеливо и безкрайно.

Когато минахме достатъчно близо до тях, за да ни видят, или по някакъв друг начин да почувстват присъствието ни, изведнъж престанаха да бъдат бездейни и се втурнаха на рояци към нас от клоните или от земята, за да ни пресекат пътя. Обикновено закъсняваха. Бяхме минали преди те да стигнат стратегическата за нападение точка, но от време на време лидерите им пристигаха навреме, за да се спуснат върху ни или да стигнат до краката ни.

Като продължавахме да вървим, хамаците паяжина на нашето ниво започнаха да стават все по-редки и по-редки. Вместо тях се появиха по-тежки хамаци, метнати между клоните на около три метра от земята, което правеше шансовете нещо да падне в по-ниските паяжини, наистина минимални.

Скоро навлязохме в зона, където имаше още по-големи хамаци от паяжини, които вече не се простираха между дърветата. Висяха от клоните на лишеи и леко се поклащаха при раздвижването на въздуха. Цялата гора изглеждаше покрита с леко полюшващи се парчета паяжини.

Камила, която вървеше отпред, спря и се огледа.

— Призрачно е — рече тя, — сякаш всяко дърво е с покров.

Гласът й прозвуча високо сред царящата наоколо тишина.

Хрумна ми, че част от призрачния ефект се дължеше на лошото осветление и погледнах нагоре. Не можах да видя небето. Върховете на дърветата се губеха в полупрозрачна белезникава мъгла и разбрах, че сега трябва да се намираме под белия саван, който бяхме видели в далечината.

Изглеждаше като че ли цялата гора бе покрита с него. Паяжината образуваше непрекъснат лист от върха на едно дърво до друго и паяците също се намираха горе, при нея. Сега на земята вече нямаше никакви паяци, нито пък бях виждал някакви от известно време.

Навсякъде около нас цареше призрачната тишина на напълно изоставено място. Всяко създание, включително и самите паяци, го бяха изоставили, единствено растенията, храстите и дърветата продължаваха да виреят. Нищо не се помръдваше, освен изоставените гранки от паяжина, с разкъсани ресни, които леко се въртяха.

— Продължавайте! — отново изкомандва гласът зад нас.

Земята започна пак да се издига и да става по-хълмиста, но в продължение на около осемстотин метра гледката наоколо не се промени.

Само веднъж видях нещо да помръдне. Беше едно петно сянка, която пропълзя над пътеката ни. Вдигнах поглед и видях тъмно петно, което бавно се плъзгаше над бялата обвивка, група паяци, които търсеха плячка из въздушната територия.

Дърветата внезапно свършиха. Излязохме на открит хълм, покрит с висока до колената ни, подобна на пирен растителност. По краищата му отново попаднахме на ловуващи групи паяци и първите няколко метра бяха покрити с дебелата им паяжина, но отвъд те бързо започваха да намаляват. Не можеше да се каже дали бе нещо, което се съдържаше в почвата, или някакво качество на подобната на пирен растителност, или надморската височина, или липсата на възможна плячка ги спираше, но каквато и да беше причината, факт бе, че те внезапно и напълно изчезнаха.

Продължихме да се катерим по склона на Мону, по-южния от двата еднакви хълма, докато не стигнахме до ръба на кратера на върха. Там човекът, който ни беше взел в плен, ни позволи да поседнем, за да си починем няколко минути.

Месторазположението ни осигуряваше най-добрия изглед към Танакуатуа, който досега бяхме виждали, а гледката бе доста необичайна. Целият източен бряг до мястото, където северният връх прекъсваше видимостта, бе покрит с леко сивкавия лист паяжина и продължаваше на юг, като една част се простираше на север между хълма и лагуната. Изглеждаше, като че ли се бе появил от изток и се бе разпрострял иззад хълма и сега северната му част вече бе покрила почти половината разстояние между хълма и селището. Там тя свършваше. Ивицата чиста страна, която я разделяше от селището, бе широка около два километра и нещо, а по целия западен бряг на север от него също нямаше паяжина. Другият хълм ни пречеше да видим до какво разстояние се е разпростряла паяжината във вътрешната територия на острова от северната част до източния бряг, но беше ясно, че направо половината от целия остров лежеше под нея.

Лежеше, като че ли е била държана опъната и след това спусната върху неравна повърхност, на места подута от върховете на по-високите дървета под нея, като проблясваше там, където гънките й се отразяваха на светлината. Зад края й вече не бе непрекъсната. Тук-там се появяваха отделни петна, подобни на парцали, откъснати от основния материал и небрежно оставени да паднат. Малки петънца паяжина се виждаха на островчето Хинуати, едва ли не с цел да покажат, че водата не е преграда за тях и не може да ги спре.

Човекът, който ни бе взел в плен, седеше до нас и долови израза на лицата ни, като се втренчихме в гледката. Захили се, но не каза нищо.

На две-три места, както и предния ден, се издигаха слабо видими колони, подобни на разредена пара, която се издига към небето.

Камила поклати глава.

— Астрономически числа. Просто умът ми не го побира — изрече тя.

Насочихме внимание към кратера под нас. Бе доста по-широк и по-плитък, отколкото бях очаквал. С учудване установих, че по него имаше трева, плевели и малки храсти, които растяха до долната половина на вътрешния му склон. Отвъд тях се виждаше зона голи скали и след това, по средата на плитката котловина, имаше вир с гореща кал, от която излизаха малки мехурчета.

Предположих, че кипи, но кипенето бе по-слабо, от всичко, което бях виждал някога. Калта кипеше толкова мързеливо и бавно, като че ли неохотно полагаше усилие за целта. От време на време се появяваше по някой и друг голям мехур. Докато той се надигаше, останалото изглеждаше някак притихнало, сякаш цялата му енергия бе съсредоточена в правенето на мехура. Куполовидният мехур ме смущаваше. Невъзможно бе да се наблюдава как той нараства, без човек да си изгради съчувствие за напрежението, с което очаква да се пръсне. А когато се пръскаше, бе като несъразмерен с очакванията изход и внезапно намаляваше събудения интерес: представляваше отегчителен уморен плясък и разпръскване на калта на около метър. След това се успокояваше за известно време, като се появяваха само дребни мехурчета, просто за упражнение, преди отново да започне да бълбука и да оформя нов голям мехур.

— Интересно — отбеляза Камила. — Подобно на много други природни процеси е малко неприятно като гледка, но сега изведнъж разбирам как такова нещо е способно да се превърне в светиня. То спокойно може да се стори като нещо живо на простия ум — живо по различен начин от другите неща. Просто си лежи там, както изглежда, от векове на едно и също място, без да прави нищо, само от време на време се чува „пляс-пляс“ и все пак създава впечатление, че всеки момент може да стане нещо по-голямо. Не е за чудене, че хората изпитват нужда да го предразположат и да спечелят доверието му.

Поседяхме още малко и наблюдавахме как калта кипи подобно на разбунтуван стомах, чакайки в захласнато отвращение да се пръснат мръсните мехури. Похитителят ни също изглежда не бе в състояние да си откъсне погледа от тях. След известно време, обаче, се изправи и с пистолета ни направи знак да станем.

Тръгнахме да заобикаляме ръба на кратера, докато не излязохме на една седловина, която го присъединяваше към другия хълм. Там завихме наляво и продължихме да вървим до върха на хребета. Лесно се ходеше по груба набола трева. На половината път видяхме подредени във формата на правоъгълна маса камъни високи около метър, поставени на очевидно преднамерен ъгъл към страната на хребета. Изгледахме ги, изпълнени с любопитство. Те бяха единственият вид строителство, останало от предишните жители, което бяхме видели, откакто слязохме на острова. По всяка вероятност бе единственият им паметник. Беше построен внимателно и бе покрит с няколко плоски камъка.

— Дали не е някакъв вид олтар? — предположи Камила.

Когато стигнахме до него, всичките ни съмнения се разсеяха. Горната му част бе покрита със засъхнала тъмна кръв.

Нямахме време да се спрем и да го разгледаме. Нашият пазач ни направи знак да минем покрай него.

Започна да ме тревожи мисълта за неприятна възможност. Поколебах се, след това казах:

— Не мислиш ли, че…?

Камила ме прекъсна. Очевидно й бе хрумнала същата идея.

— Не — отвърна тя. — Тук е най-малко от седмица, по всяка вероятност и повече. Освен това нямаше достатъчно. — След кратко мълчание, продължи: — И все пак, би било интересно да се знае какво са намерили тук, за да принасят жертви.

Хребетът свърши. Оставаше ни да изкачим около двеста метра височина по хълма. След това се озовахме на ръба на северния кратер.

Този вече явно бе бездействал в продължение на много дълго време. Хлъзгави скали го блокираха отстрани и явно препречваха пътя към него от толкова отдавна, че бе започнала да се образува почва. По стените се бе появила растителност, а на дъното имаше гъсти храсталаци и горичка с внушителни размери. Грубо оформена пътека водеше зигзаговидно надолу по кратера към нея.

Пазачът ни стресна и двама ни, като нададе висок боен вик, който отекна напред и назад в тишината, обгърнала кратера.

Веднага иззад дърветата се появиха двама тъмнокожи мъже, застанаха на пътеката и се втренчиха в нас.

Човекът, който ни бе хванал в плен, каза нещо неразбрано и получи също така напълно неразбираем за нас отговор. Пъхна пистолета в пояса си и си извади мачетето. Сряза с него въжетата на китките ни, преди да ни даде знак да продължим надолу по пътеката пред него.

И добре че го направи, защото пътеката бе стръмна и на места доста трудно проходима. Съмнявам се дали щях да се справя с вързани зад гърба ръце.

На дъното се отправихме към двамата мъже, които вече стояха там и ни чакаха.

Веднага познах единия от тях. Бе значително по-стар от останалите, които бяхме качили на борда на кораба в Уиджанджи. Посребрялата му коса ми помогна да го разпозная. Без нея изобщо нямаше да го различа, облечен сега като другите и с костен орнамент, който стърчеше на една от ноздрите му.

Но той се отличаваше и с друг орнамент. На гърдите му, с жълта боя бе изрисувано нещо подобно на груб хералдически символ. В центъра му стоеше петно във формата на круша. От него се излъчваха осем щрихи, всяка една с кука по краищата. Не долових значението на всичко това, докато не забелязах как Камила се е втренчила в него и вдигнах поглед към лицето на мъжа с озадачен израз на лицето си. Тогава отново погледнах символа и изведнъж прозрях какво представлява той: детинска рисунка на паяк…