Пепел

1

Четири дни по-късно Алекс бе приседнала на една набраздена, студена като кост скала и дялкаше клечка за зъби от елшова клонка, докато чакаше кафето да заври. Бръснещ вятър, влажен и студен, духаше на пориви от северозапад. Далече отдолу река Мос проблясваше ярко на слънцето, лъскава панделка, която криволичеше през дълбока долина, обрасла с оголени широколистни дървета, сребристосинкави смърчове, тъмнозелени кичести канадски ели и перести бели борове. Въздухът миришеше на мраз – за Алекс обаче той нямаше никакъв мирис. Състояние, станало твърде обичайно за нея, тъй като повече от година не бе долавяла никакви миризми.

Студът я свари неподготвена, но нали никога досега не бе идвала в Уакамау в края на септември. Дивата природа на Уакамау винаги е била лятно приключение за нея и за родителите ù, когато най-големите ù проблеми бяха папатаците, кръвосмучещите комари и жегата, която би могла да те превърне в локвичка от пот. Сега обаче всяка сутрин под стъпките ù хрущеше тънък лед, а тя се хлъзгаше по оголените скали и покритата със скреж трева. Вървенето пеш криеше много опасности, а всяка стъпка – възможност да изкълчиш глезена си. Колкото пї на север отиваше и се приближаваше до Горното езеро – на цели два дни път оттук и нищо повече от неясно пурпурно петно на хоризонта – толкова по-голям ставаше рискът от разваляне на времето. Далече на запад, под тъмносивия пласт на облаците, виждаше разпокъсаните синьо-сиви спирали на дъжда, които се носеха на юг. Ала пътят пред нея вещаеше единствено безоблачно небе. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав като за снимка и със сигурност би се харесал на родителите ù.

Само да можеше да си спомни какви бяха те.

Всичко бе започнало с дим.

По онова време тя беше на петнайсет, вече сираче, което си беше доста гадно, въпреки че бе имала цяла година, за да го превъзмогне. Но когато вонята на дим не изчезна, а огън очевидно нямаше, леля ù реши, че Алекс страда от някоя от ония посттравматични щуротии, и я изпрати на психиатър – особа с гестаповско излъчване, която навярно носеше черни обувки на висок тънък ток и биеше съпруга си: „Аха, димът, това е повторение на катастрофата на родителите ти, я?“. Но психиатърката беше достатъчно прозорлива и незабавно изпрати Алекс при неврохирурга доктор Барет, който откри чудовището.

Туморът, естествено, се оказа злокачествен и невъзможен за опериране. Затова я подложиха на химио- и лъчетерапия, при което косата и веждите ù опадаха. Предимството: краката и мишниците ù вече не се нуждаеха от бръснене. Недостатъкът беше, че лекарствата против повръщане не дадоха резултат – такъв ù бил късметът – и тя драйфаше на всеки пет минути почти, което караше булимичките в училище да се изяждат от яд, тъй като се беше превърнала в нещо като експерт в областта. В промеждутъка между отделните терапии тя спираше да повръща и косата ù, гъста и кървавочервена, израстваше отново. В слепоочията ù гъгнеше хронично главоболие, но както казваше доктор Барет – още никой не е умрял от болка. Вярно, но имаше дни, в които животът не беше чак такова удоволствие. Накрая мирисът на дим изчезна – както и мирисът на всичко останало, тъй като чудовището отказа да умре, а продължи тихомълком да расте и да се храни.

Никой не я предупреди обаче, че когато изгубиш обонянието си напълно, голяма част от спомените ти залиняват. Така например уханието на бор извиква моментално в съзнанието ти представата за празнична украса, коледни светлинки и един блестящ ангел; или пък ароматът на индийско орехче, масло и канела мигом те пренася в една ярко осветена кухня, където майка ти тихичко си тананика, докато оформя тестото за пая в стъкления съд за печене. А когато нямаш обоняние, спомените се изнизват като монети от скъсан джоб, докато миналото не се превърне в пепел, а родителите ти в смътни образи, не по-реални от дупките в швейцарско сирене.

Тишината бе разкъсана от каканижещ звук, нещо средно между косачка за трева и полуавтоматична пушка. В следващия миг забеляза самолета – едновитлов бял апарат, който бръмчеше над долината, отправил се на северозапад. Сведе поглед към часовника си: осем без десет. Мухльото беше точно навреме. След четири дни реши, че е същият самолет, който правеше пробег два пъти на ден, малко преди осем всяка сутрин и двайсетина минути след четири следобед. Определено би могла да настройва часовника си по този тип.

Бръмченето на самолета заглъхна и тишината се спусна отново като стъклен похлупак над гората. От долината далече отдолу долиташе глухото трак-трак-трак на кълвача. В клоните на боровете три врани кряскаха една на друга, а в небето ястреб описваше лениви спирали.

Тя отпи от кафето, долавяйки звука от преглъщането. Вкус и мирис нямаше, просто чаша гореща кафява течност. И тогава с ъгълчето на окото си, леко вдясно, зърна нещо – шаващо, светлокафяво петно. Тя хвърли бърз поглед, като не очакваше да види нищо по-вълнуващо от обикновена катерица или най-много подобна животинка.

Така че появата на кучето успя да я изненада.

2

Тя замръзна.

Кучето беше слабо, но мускулесто, с широк гръден кош, черна муцуна и козина на тъмни петна. Приличаше на немска овчарка, но доста по-дребно на ръст, което сигурно означаваше, че е още младо. Беше препасано с яркосини на цвят дисаги, а на врата му висеше хлабав метален нашийник.

Надолу по пътеката се чу тихото шумолене на листа. Кучето наостри уши, въпреки че тъмните му очи останаха приковани в Алекс. Тогава оттатък ръба на склона се разнесе мъжки глас:

– Мина? Откри ли нещо, момиче?

Кучето издаде ниско скимтене, ала не помръдна от мястото си.

– Ехо? – Гърлото ù бе силно пресъхнало и затова думата прозвуча повече като грак. Тя облиза устни и се опита да преглътне с език, станал внезапно грапав като шкурка. – Ъ... бихте ли повикали кучето си?

Гласът на мъжа долетя отново:

– Боже мой, съжалявам. Не се тревожи, нищо няма да ти направи... Мина, долу, момиче.

Кучето, Мина, веднага се подчини и легна по корем. Това беше обнадеждаващо. По този начин то не изглеждаше чак толкова свирепо.

– Легна ли? – извика мъжът.

„Ами ако не беше? Тогава какво?“

– Ъхъм.

– Отлично. Почакай малко, вече сме почти... – В следващия момент на високото с мъка се изкачи мъж с буйна бяла коса и тояга в дясната ръка. Облечен беше като дървосекач, чак до полото с висока черна яка под червената вълнена риза. Малка брадвичка в калъфка висеше на здрава халка, прикрепена към рамката на войнишката му раница.

Момичето, хлапачка с руси плитки, вървеше на една-две крачки подире му. На гърба си носеше ежедневна розова раница „Хелоу Кити“, както и същите на цвят розов анорак и шал. В ушите ù бяха натъпкани малки бели слушалки, а звукът беше толкова силен, че Алекс успяваше да долови приглушеното думкане на басите.

– Привет – поздрави възрастният мъж и кимна към пресата за кафе на Алекс. – Надуших го още на половината път нагоре и реших да оставя носа да ме води, само дето Мина ме изпревари – подаде ръката си. – Джак Кранфорд. А това е внучката ми, Ели. Ели, кажи здрасти.

– Здрасти – рече момичето безучастно. Сигурно беше осем- или деветгодишна, помисли си Алекс, а вече бе натрупала такава враждебност. Главата на детето се поклащаше едва-едва в такт с музиката.

– Привет – отвърна Алекс, която отказа да приеме десницата на възрастния човек не само защото изобщо не познаваше този тип с неговата брадва, куче и начумерена внучка, но и защото начинът, по който кучето не я изпускаше от очи, я караше да си мисли, че животното би било щастливо да се докопа преди него до ръката ù.

Възрастният мъж стоеше в очакване с колеблива усмивка на лицето и растящ въпрос в очите. Но тъй като Алекс не се отзова, той сви рамене, прибра ръката си и рече дружелюбно:

– Няма нищо. На твое място аз също не бих се доверил на човек като мен. И съжалявам за Мина. Постоянно забравям, че в Уакамау все още има някоя и друга глутница диви кучета. Сигурно те е изплашила до смърт.

– Няма нищо – излъга тя и си помисли: „Диви кучета ли?“.

Тишината се проточи. Хлапето продължаваше да си тактува с отегчен вид. Кучето дишаше тежко, провесило език като измокрено розово флагче. Алекс забеляза, че очите на мъжа прескачаха ту към нея, ту към палатката ù и обратно.

– Винаги ли си толкова приказлива? – попита той.

– Ами... – Защо възрастните все успяваха да излязат от ситуация, казвайки неща, които от нейната уста биха прозвучали грубо? Опита се да измисли нещо неутрално: – Не те познавам.

– Имаш право. Както вече споменах, казвам се Джак. А това са Ели и Мина. А ти си?

– Алекс. – Пауза. – Адеър. – Идеше ù да се изяде от яд. Отговарянето на въпроси беше рефлекс, също както и неспособността да пренебрегнеш един учител.

– Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Веднага трябваше да се сетя, че в теб има нещо ирландско с тия леприконски очи и червена грива. По тези места човек не се натъква на много ирландци.

– Живея в Евънстън – сякаш това обясняваше нещо. – Ъ... но баща ми беше от Ню Йорк. – Какви ги вършеше?

Мъжът повдигна лявата си вежда и рече:

– Разбирам. Значи си тук сама?

На този въпрос реши да не отговаря.

– Не чух кучето ти да се приближава.

– О, това изобщо не ме учудва. Боя се, че обучението си казва думата. Всъщност тя не е моя. Технически погледнато, кучето е на Ели.

– Дядооооо... – подбели очи хлапето.

– Но, Ели, би трябвало да си горда с нея – отвърна Джак, а на Алекс рече: – Мина е от породата малиноа, тоест... белгийска овчарка. Всъщност тя е РВК, работещо военно куче. Обучена е да открива бомби, но сега е в пенсия. – Изви устни в усмивка, пълна със съжаление, каквото обаче не се четеше в очите му. – Беше на сина ми, Дани... бащата на Ели. Убит по време на служба. В Ирак, преди около година.

Момичето стисна устни, до ъгъла на челюстта ù плъзна ярка червенина, но не каза нищо. Алекс усети леко пробождане на съчувствие към детето.

– Ами... тя е много хубаво куче. – В мига, в който думите излязоха от устата ù, тя потръпна. Добре знаеше в какво неловко положение изпадаха хората, щом научеха, че си изгубил родител. Дори самата дума по някакъв странен начин те кара да се чувстваш, сякаш вината е твоя.

Очите на момичето, светли и сребристи, се плъзнаха от лицето на Алекс надолу към земята.

– Тя е само едно глупаво куче.

– Ели – започна Джак, но премълча онова, което се канеше да каже. – Моля те, извади слушалките от ушите си. Не е възпитано така. Освен това звукът е прекалено силен. Ще си повредиш слуха.

Момичето подбели очи отново, но въпреки това махна слушалките и ги остави да висят на врата ù. Последва ново неловко мълчание, при което Алекс изтърси импулсивно:

– Току-що направих кафе. Ще пиете ли?

Момичето я изгледа с поглед, който казваше: „Хей, аз съм дете“. Но Джак каза:

– С удоволствие, Алекс. Ние също можем да допринесем с нещо – смигна ù Джак. – Няма да повярваш, но тук има малко понички.

– Дядооооо – обади се момичето. – Нали щяхме да ги пестим.

– Няма нищо – намеси се бързо Алекс. – Току-що закус...

– Ще ядем понички. – Гласът на Джак прозвуча остро и Алекс долови призраците на множество стари пререкания.

– Добре, би било чудесно – изчурулика Алекс така весело, че прозвуча като Алвин[3] на скорост. – Обичам понички.

– Сигурно са стари – каза Ели.

3

Поничките бяха стари – Алекс още имаше усещане за храна – но силно просмукани от влага. На вкус ù се сториха като мокро тесто.

– Обикновено нося със себе си френската преса, този път обаче забравих да смеля зърната предварително. – Джак добави суха сметана в канчето си и я разбърка. – Наложи се да натроша зърната с брадвата.

Ели отчупи още едно парченце от поничката с шоколадова глазура и захарни пръчици и подхвърли майсторски залъка на кучето, което го улови още във въздуха.

– Това не значи ли, че си пристрастен?

Джак се изчерви. Алекс изпита съчувствие към възрастния мъж и рече:

– Аз бих направила същото.

Ели ù хвърли унищожителен поглед, но Джак се изкиска:

– Е, не ти го препоръчвам. Кафето стана толкова силно, че зъбите ми изтръпнаха... Ели, скъпа, от тази поничка на Мина ще ù стане лошо. Шоколадът е вреден за кучетата.

– Нищо ù няма – отвърна Ели и подхвърли още едно парче на кучето.

– Та, значи, откъде сте? – смени темата Алекс.

– Минеаполис – отвърна Джак. – Преди бях репортер, чуждестранен кореспондент за „Трибюн“. Не съм написал нито ред, откакто Дани умря. Редакторът ми направо си скубе косите. А това е истинско предизвикателство, като се има предвид, че вече е плешив, но иначе е добър човек.

– Затова ли го наричаш мухльо всеки път, щом затвориш телефона? – изсумтя Ели.

„Какво му става на това хлапе?“

– Учителят ми по английски каза, че писателят е най-лошият съдия на собствената си работа – рече Алекс.

– Може и така да е. Всъщност вече не вярвам в нещата, които пиша. Хората пет пари не дават. Повечето от тях притежават концентрацията на комар и просто не се трогват. Като онази глупост, че бойните операции в Ирак били приключили? Ама че дивотия! Всичко е въпрос на политика. И никой не ни казва, че за момчетата, които още са там, важат същите правила за водене на бой и че има много стрелба... – Гласът на Джак пресекна и той въздъхна, след което прокара ръка през падналия на лицето си кичур снежнобяла коса. – Съжалявам. Като говоря за това, звуча сякаш съм ядосан и озлобен. Но не е така. Аз просто...

– Но би трябвало да си бесен – обади се Ели в прилив на неочкавана ярост. – Баща ми е мъртъв, но никой няма да иде в затвора. Него го взривяват, а аз получавам само едно глупаво куче. Как е възможно това?

– Стига, Ели, говорили сме вече за това. По време на война...

– По време на война ли? Що за отговор е това? – Момичето метна останалата част от поничката на кучето. Животното отстъпи учудено няколко крачки назад и стрелна неспокоен поглед към Джак.

Алекс не можа да се стърпи и рече:

– Трябва да си по-мила с дядо си. С нищо не ти е виновен.

– Кого го е грижа за твоето мнение? Ти не си ми майка. Дори не те познавам! – Ели изрита газовия котлон на Алекс. Миниатюрният котлон се обърна и пресата за кафе се катурна на скалите сред фонтан от стъкло и гореща течност. Кучето отскочи встрани с уплашено скимтене. – Никой не те е питал!

– Ели! – Джак протегна ръка към своята внучка. – Достатъчно!

– Мразя това нещо. – Ели се дръпна настрана. – Мразя това, мразя те и теб, мразя тази гора, мразя всички! Просто ме остави на мира!

– Успокой топката! – отсече рязко Джак, чието търпение се бе изчерпало. – Иди да се поразходиш. И да се вземеш в ръце, чуваш ли ме?

– Хубаво! – отвърна сопнато Ели, след което натъпка слушалките в ушите си и закрачи троснато към пътеката, по която Алекс бе вървяла предишния ден. Кучето припна подире ù, но момичето подхвърли кратка заповед през рамо:

– Стой! – Кучето се поколеба, след което пристъпи несигурно към момичето. Ели взе една пръчка и я вдигна, сякаш е бейзболна бата. – Стой, ти казах, глупаво псе, стой!

– Ели! – изрева Джак. – Да не си посмяла да удариш кучето! Мина, ела! – Щом кучето се спусна обратно, Джак се обърна към момичето: – Скъпа, миличка, защо трябва да си толкова лоша?

– А защо не? – отвърна Ели. – Като бях добра, нищо не спечелих от това – сетне се завъртя на пета и се изгуби в гората.

– Беше много трудна година. След като майка ù се запиля, един господ знае къде, а моята Мери почина, останах само аз – рече Джак, събрал в шепата си строшеното стъкло. – Слушай, ще се радвам да платя за това.

– Не, не, няма нужда. Разбирам – отвърна Алекс, въпреки че ù беше писнало. Джак наистина беше мил, но тя си имаше свои собствени проблеми, а сега бе останала и без преса за кафе. Слава богу, че си носеше разтворимо. След това направи бърз преглед на котлона и едва не простена. Две от подпорите бяха изкривени, а и не ù харесваше как беше усукан маркучът за газта. С нейния късмет имаше доста да блъска с някой камък, докато изправи огънатия метал. – Внимавай да не се порежеш, Джак.

– О, аз съм доста жилав гърмян заек. Е, като изключим старата машинка. Преди шест месеца ми сложиха нов пейсмейкър. – Джак изсипа стъклата в празната кесия от поничките. – Единственото, което ме тревожи, е Ели. Тя е като бомба с часовников механизъм. Надявах се, че ако се махнем за малко от града и отидем, да речем, за риба... Хората нямат лоши намерения, но мисля, че съчувствието ù идва в повече.

Алекс знаеше това от личен опит. Хората винаги казваха „толкова съжалявам“, а всъщност съжалявам е просто една дума, която изричаш, само защото така е по-възпитано, отколкото да изтърсиш: „Ха, по-добре ти, отколкото аз“.

– Майка ù къде е?

– Да пукна, ако знам – изсумтя Джак. – Тръгна си една година след раждането на Ели. Заяви, че имала нужда от време, за да подреди мислите си, да намери себе си. Или по-скоро да се затрие. Оттогава не съм я виждал. Разбираш, че светът е сбъркано място, когато те накарат да си извадиш разрешително, за да си вземеш куче, но в същото време позволяват на всеки глупак да има деца. – Той въздъхна. – Голяма част от вината е моя.

– Как така?

Джак махна с ръка към кучето, което се бе изтегнало по корем и дремеше.

– Мина беше моя идея. Когато кучето мине в пенсия – ако е твърде пострадало, за да работи, или е чисто и просто старо – военните позволяват на семейството на неговия водач, стига да иска, да го осинови. Мина беше ранена в експлозията, която уби Дани, и затова ми хрумна, че за Ели ще е по-добре да я има край себе си, сякаш частица от баща ù е още тук. Той обичаше кучето, но Ели го мрази. Всъщност тя не е лошо дете. През повечето време е толкова сговорчива, колкото може да се очаква от едно тъжно, изпълнено с гняв осемгодишно момиче.

– Това не звучи особено добре.

– Свиква се. Хрумна ми, че ще ù се отрази добре да се махне от града и да отиде на чист въздух, да прекара известно време с Мина... – не довърши Джак и махна с ръка. – Но стига за това. Е, каква е твоята история?

– Моята ли? – Алекс се отказа от усилието да изправя огънатите подпори на газовия котлон. – Просто се опитвам да подредя мислите си.

– Накъде си тръгнала?

– Към Мирър Пойнт.

– На Горното езеро ли? Но това е дяволски далече. Лично аз не бих искал дъщеря ми да се мотае сама наоколо. Да не говорим какво би могло да се случи.

Знаеше, че Джак ù мисли доброто, но едно от предимствата на това да си неизлечимо болен е, че трябва да нарушиш всички видове правила. Затова тя отсече:

– Джак, нямам нужда от твоето разрешение и не съм ти искала мнението.

– Това не значи, че няма да ти го дам. Всички хлапета се смятате за неуязвими, само че в тези гори има диви кучета и какви ли не откачалки.

„Да не говорим за възрастни типове, които си врат носовете в чуждите работи.“ Но това би прозвучало прекалено язвително, а тя имаше чувството, че Джак досажда на нея, понеже не може да се оправи с Ели. Затова тя се съсредоточи върху разглобяването на газовия котлон и не му отговори. В следващия миг Джак протегна ръка и стисна рамото ù.

– Съжалявам. Държа се като стар досадник.

– Джак – започна раздразнено тя както заради газовия котлон, така и заради разговора. – Оценявам загрижеността ти, но това наистина не е твоя...

Изведнъж ръката на Джак се стовари на рамото ù толкова силно, че я заболя. С изненада вдигна поглед и тогава, щом зърна изражението на лицето му, каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на езика ù.

– Аз... – Лицето на Джак се изкриви в неочакван спазъм и той притисна слепоочията си с длани. – Аз... почакай, почакай...

– Джак! – Тя посегна разтревожено към него – ала тогава съзря кучето. Мина стоеше като истукан, мускулите ù трепереха, а козината на гърба ù бе настръхнала като пънкарски гребен. Черните бърни на кучето се разтеглиха назад, разкривайки два блестящи реда извънредно остри и бели зъби, а някъде в гръдния кош на кучето започна да се чува ръмжене.

Алекс изпита истински страх.

– Джак, Мина е...

Джак се задави с дълбок и дрезгав гърлен звук. В следващия миг от устата му внезапно бликна струйка яркочервена кръв и изпръска заледените скали. Алекс изкрещя чак когато от устата на Мина се разнесе внезапно и силно скимтене...

Миг по-късно болката връхлетя и Алекс.

4

Болката беше огън, лазер, който прогори мозъка ù. Внезапно металическо дрънчене заклокочи в ушите ù, а зрението ù бе затулено първо от червено, а после от ослепително бяло сияние, след което тя започна да се препъва, краката ù се оплетоха и падна на земята. Нещо влажно и жежко шурна от гърлото ù и потече по брадичката ù.

Джак се намираше в същата беда, ако не и в по-голяма. Кожата му беше тебеширено бледа, от което кръвта му изглеждаше неестествена, като изкуствена боя за Хелоуин. Краката му се подкосиха и той взе да се свлича, заровил ръка в гърдите си, и накрая се строполи като парцалена кукла, чиито конци са били отрязани. Удари се лошо, главата му рикошира в скалата, а очилата излетяха настрани с блестящи на слънцето стъкла.

Не ù оставаше нищо друго освен да лежи там зашеметена, просната като счупена играчка. Кръв се събра в гърлото ù и тя почна да кашля, докато светът пред очите ù се въртеше, като вода, нахлула във водосточна тръба. Онова странно металическо бучене, което се разнасяше от небето, звучеше все така силно. Какво беше това? Докато замайваща болка, сякаш от бургия, пронизваше мозъка ù, тя изправи с мъка глава, полагайки усилия да се съсредоточи. Отначало си помисли, че сигурно губи съзнание, тъй като небето притъмняваше все повече и повече – после обаче осъзна, че мракът се движи.

Птици. Там имаше птици. Но не няколко или просто ято, а стотици, дори хиляди. Всевъзможни по вид, форма и големина. Птиците бяха навсякъде – те летяха горе в небето или изригваха от долината долу, образувайки цвъртящ фуниевиден облак. Летяха в пълен безпорядък, без да се подчиняват на законите на ятото, и се блъскаха една в друга или защото бяха твърде много, или защото те също бяха надвити от болката, приклещила и самата нея в желязната си хватка.

Нещо тупна в краката ù. Тя отскочи назад с писък, а една умираща врана се просна на скалите. Масивното крило беше извито плътно назад, а черният клюн лежеше напълно прекършен, сякаш беше графит на молив. От небето навред заваляха мъртви или умиращи птици.

Разнесе се висок, нечовешки писък. Със свито от ужас сърце Алекс стрелна поглед през рамо тъкмо навреме, за да види как тройка елени изтрополява горе на хълма. Животните стигнаха до хребета, изправиха се на задните си крака и забиха копита в скалата с грохот, произведен сякаш от пневматични чукове. Единият от тях – едра кошута – нададе пресипнал, пълен със страх и задавен от кашлица рев, след което от устата ù шурна кръв под формата на пурпурен ореол. Кошутата пак се изправи на задните си крака, като риташе с предните, а другите два елена ù отвърнаха, като също разрязаха въздуха с копита. После животните се хвърлиха напред, сякаш невидима ръка ги теглеше към ръба.

„Не, не, не. – Мислите на Алекс течаха накъсано. – Не, недей... недейте. Те няма... не могат...“

Скочиха.

Елените полетяха от хребета в празното пространство над урвата.

За един миг те увиснаха между претъпканото с птици небе и тъмната бездна на долината, което накара Алекс да се замисли за летящите северни елени...

Тогава обаче реалността надделя. Гравитацията сви своя юмрук.

Елените паднаха долу, а писъците им отекнаха подире като гаснещи комети и това беше краят.

5

В следващия миг нещо щракна в главата ù, едно почти физическо усещане, тъй като онова, което я бе държало в лапите си, вече го нямаше. Менгемето, стегнало черепа ù, охлаби натиска си. Стомахът ù моментално се разбунтува и тя повърна на скалите. Дори когато беше сигурна, че няма какво повече да изкара, тя продължи да клечи изтощена на четири крака, докато във вените ù пъплеше гъделичкащо усещане от хиляди иглички, като че ли цялото ù тяло бе потънало в сън и мозъкът ù чак сега откриваше как да направи връзка със системата. Сърцето блъскаше в гърдите ù. Отвътре усещаше главата си разбъркана и охлузена, сякаш някой е пъхнал лъжица, след което е разбъркал силно. Цялата трепереше, сякаш във вените ù бяха влели подобаващо силна доза химикали. От дясната страна на шията ù запълзя лекичко сълзене, а когато прокара ръка по кожата си, по пръстите ù остана кръв.

„Боже мой!“ Тя затвори очи под напора на хищническата хватка на паниката, която със зъби и нокти си проправяше път от гърдите до гърлото ù. „По-спокойно, по...“

– Дяяяядоооо?

Ели пълзеше на ръце и колене в края на гората. На горната ù устна личеше следа от кръв.

– Дядооо? – Гласът ù засече, след което прозвуча по-високо. – Дядооооо?

– Ели – Алекс се изтласка назад и седна, само че прекалено бързо. Светът пред очите ù се размъти, килнат на една страна, така че ù се наложи да потисне поредния пристъп на гадене, когато стомахът ù се качи в гърлото.

– Къде е... – Ели се втренчи в една точка зад гърба на Алекс и тогава в погледа на момичето се появи налудничав израз, а сребристосивите ù ириси изпъкваха още повече.

Алекс проследи погледа на момичето. Джак лежеше неподвижен на скалата, по очи, а локвата кръв около тялото му се разширяваше, образувайки червен ореол.

– Дядо! – Ели започна да пълзи. Но когато блъсна с ръка една мъртва птица, се дръпна назад с писък, а по опаката страна на ръката ù бе залепнал сплъстен сноп окървавени пера. Тя потръпна и запокити надалеч противната цапаница, изричайки на пресекулки: – Направи нещо, нап-прави нещо...

Да направи нещо ли? Но какво? Алекс умееше да дава първа помощ – майка ù, която беше лекар, се бе погрижила за това. Само че Джак изглеждаше напълно мъртъв и освен това той беше стар и имаше пейсмейкър, а да правиш сърдечен масаж на истински човек, който е повръщал кръв ... Стомахът ù се надигна в нов пристъп на гадене. А ако все пак успееше да го съживи или пък се окажеше, че има пулс – тогава какво? Невъзможно бе да повика помощ, а колата ù се намираше на няколко дни път оттук.

„Хайде, стегни се. Просто провери и да се свършва с това.“

При допира с Джак кожата ù настръхна, а когато го преобърна по гръб, я полазиха тръпки от жвакащия, всмукващ звук, който тялото на мъжа произведе. Лицето му бе покрито с маска от кървави петна, които, още топли, вдигаха пара. При удара в скалата предните му зъби, отгоре и отдолу, се бяха натрошили, образувайки миш-маш от мръсни четвъртити късове, които приличаха на дражета. Събирайки кураж, тя притисна пръсти към шията на Джак, за да провери за пулс. Кръвта му беше лепкава и тя се дръпна назад, издавайки лек стон. „Хайде, можеш да го направиш. Не го изпускай...“

– Направи нещо – обади се Ели и стисна леко ръката на Алекс. – Моля те.

С пръстите си долови ускорено пърхане, но малко преди да изтърси нещо невероятно глупаво, осъзна, че това беше нейният, а не пулсът на Джак. С усилие на волята остана така още няколко минути, просто за да е сигурна, но въпреки това знаеше, че Джак е мъртъв. Би трябвало да изпита тъга, но я обзе единствено чувство на облекчение, тъй като имаше оправдание да отдръпне ръката си.

– Съжалявам, Ели – рече тя. Около ноктите ù имаше петна засъхнала кръв и по-тъмно червени следи с форма на полумесец, което я накара да изпита отчаяна нужда да вземе душ или вана – изобщо всичко, което би заличило противното зловещо усещане от кръвта на Джак. Но не трябваше ли да потърси нещо, с което да го покрие? Може би нещо в раницата му. – Мисля, че дядо ти е мъртъв.

– Не. – От устата на Ели пръсна кръв. Зъбите ù бяха оранжеви, а дънките ù – лекьосани на чатала с тъмни на цвят петна. – Не, не, това е лъжа!

– Не те лъжа. – Боже, единственото, което искаше, беше да се махне от тази откачена планина и да се върне при колата си. Но какво се бе случило все пак? Ами ако – страхът впи нокти в гърдите ù – ако се случеше отново?

„Трябва да се махна оттук!“ – помисли си тя. Вонята от кръвта на Джак, влажна и с дъх на бакър, спираше дъха ù, но освен нея усещаше и носещата се от Ели миризма – острия, парлив мирис на амоняк – и знаеше, че малкото момиче се е напикало. От кожата на момичето се излъчваше и един още по-неприятен лъх, сякаш е забравило да измие зъбите си. „Махай се оттук, върни се при колата и може би рейнджърът на входа ще...“

Но тогава я сепна една мисъл: „Я почакай... нима е възможно?“.

6

Стоеше напълно неподвижна.

Не.

Имаше някаква грешка. Сигурно беше така.

Та тя нямаше обоняние. Туморът бе видял сметката му.

Но...

Но там имаше кръв. Усетила беше мириса на кръвта на Джак. Ели се бе напикала и тя бе усетила и тази миризма. В този момент, точно в този миг.

Това бе невъзможно. Сигурно беше игра на въображението ù, болката, шока или... или нещо друго.

Ами ако не беше така?

Почти се боеше да опита отново. И все пак щеше да го направи; трябваше да разбере. С ужас се наведе над Джак и пое дъх, продължително, без да бърза, замислено, а наум си рече: „Гледай сега, било е халюцинация – един от онези странни номера, които мозъкът понякога ти погажда!“.

Но не беше въображението ù. Ето че отново я долови – миризмата беше толкова физическа, че усети как гъделичка носа ù. Напомняше ù за нещо и това беше... опита се да намери сравнение... ами, да, това беше миризмата на мокри монети.

В следващия миг в съзнанието ù светна малка лампичка и неочаквано Алекс видя, съвсем ясно като бял ден, своята малка червена каручка, която бе зарязала навън под дъжда. Така се изплаши, че дори трепна. Онази каручка... на колко години ли е била тогава? На шест? Не, не, на седем, защото сега се зареди върволица шеметни спомени, които проблясваха като фойерверки: павиран вътрешен двор, бели рози, плъзнали нагоре по дървена решетка, ленивото бръмчене на пчелите и тогава се появява майка ù, нейната майка, нейната прекрасна майка, която стои изправена до баща ù, а самият той казва: „Тъй като си на седем, решихме, че си достатъчно голяма, за да знаеш как да се грижиш за вещите си!“.

Татко. Алекс пое силно дъх. Въздухът нахлу в устата ù и премина над езика и тогава тя усети миризмата – тръпчива... остра и... сладка. Кафе – това беше вкусът на кафе и... и на понички. Беше повърнала всичко, но сега усещаше вкуса му, усещаше миризмата му.

Алекс си помисли: „О, боже мой!“.

Барет ù беше говорил за Края: за загубата на едни функции, за отмирането на други способности и, може би, за необходимостта от приемане на болкоуспокояващи – това беше начинът, по който докторите искаха да кажат, че ще бъдеш упояван с лекарства, докато накрая тихо и кротко не заспиш вечен сън.

Но Барет не бе сигурен дори в това, защото Краят можеше да настъпи много бързо. Туморът щеше да продължи да нараства все повече и повече, а там горе нямаше кой знае колко място. Щеше да създаде такова налягане в това затворено пространство, че накрая мозъкът ù щеше да цръкне от черепната кутия, също като паста за зъби от тубичка. А това щеше да бъде сигнал за изгасяне на светлините, докато всичко, което караше часовника ù да тиктака – сърце, бял дроб – чисто и просто не спре.

Трябва да знаете, че Барет никога не изричаше категорично мнение, тъй като всеки случай беше различен. Не можеше да ù каже какво да очаква, защото, хм, досега не беше умирал. Няма две мнения по този въпрос. Ала тя беше категорична за едно: Барет нито веднъж не бе споменал, че когато настъпи Краят, би могла да си върне изгубеното.

Като например усета за миризми.

Вкуса на храната.

Баща си. Майка си.

Но сега бе доловила мириса на кръвта на Джак. Изплували бяха и онези забравени спомени за детската ù каручка, за белите рози и за майка ù. Беше чула гласа на баща си. В устата си усещаше горчивия вкус на повръщано и беше будна, не сънуваше.

Вероятно тъкмо това имаха предвид хората, като казваха, че преди да умреш, животът преминава пред очите ти. Не знаеше дали е така. Никога не бе питала Барет за това. Ако трябваше да бъде честна, просто не беше сигурна дали иска да знае. Разбира се, чувала бе за най-различни предсмъртни преживявания. Гледала беше „Дух“[4] и знаеше как звучат повечето истории: любимите ти хора, които са починали преди теб, се появяват и чакат да влезеш в светлината. Но това беше тъпо. Надеждите на хората и онова, което се случваше наистина, бяха две различни неща. Имаше достатъчно научни познания, както и немалък личен опит. Мозъкът е загадъчен орган. Затрива обонянието ти, отнема ти вкуса към храната и поглъща голяма част от спомените ти. Така че прекъсваш кръвоснабдяването на мозъка, затриваш клетките от глад за кислород и когато ритнеш камбаната, може пък да видиш бяла светлина. Кой знае? Не и Алекс. Нямаше никаква представа какво да очаква в Края.

Освен ако не е това.

Освен ако това не е нейният край, който предстои да изживее.

7

Кучето изскимтя.

– Погледни. – Гласът на Ели беше дрезгав и пресеклив. Над горната ù устна лъщяха оцапани с кръв сополи. – До палатката ти.

„Не, не, разкарай се, остави ме на мира.“ Страх прониза сърцето ù. Ако отклонеше вниманието си, дали всичко това – миризми и спомени – нямаше да изчезне? Искаше само да се покрие на някое тихо място и да се съсредоточи върху онова, което се случваше с нея.

– Какво? – отвърна тя, но щом зърна кучето, което се мъчеше да се изправи на крака, потисна недоволството си. Животното изглеждаше зле, зашеметено. Кръв се процеждаше като гъст сироп от дълбока рана на главата му. Дишайки тежко, кучето пое несигурно към тялото на Джак, като газеше сред пръснатите наоколо мъртви птици и оставяше по скалите кървави следи от лапи. С изострено внимание Алекс следеше напрегнато как Мина започва да души тялото на Джак. Нямаше никакъв опит с кучетата. Не отказваха ли някои от тях да се разделят с мъртвите си стопани? Боже, какво щеше да прави, ако Мина...

Кучето почна да лае, ожесточено и много силно. Алекс подскочи от уплаха.

– Млъквай, глупаво псе! – Ели притисна окървавените си ръце към ушите си. – Млъкни, млъкни!

– Шшт, шшт, Мина, шшт – рече Алекс. Лаят беше нетърпим като пушечна стрелба. Тръгна напред без ясна представа какво ще прави, искаше само кучето да млъкне. Протегна ръка към животното. – Хей, Мина.

Кучето изръмжа, обърна рязко глава и оголи зъби. Издавайки слаб вик, Алекс дръпна ръката си назад и в същия миг долови миризмата на мокра козина – и на нещо друго, нещо примитивно, рунтаво и диво.

Какво беше това? Алекс усети как фините косъмчета на тила ù настръхват. Миризмата беше непреодолима, носеше се на талази от животното. Алекс беше дяволски сигурна, че никога през живота си не е усещала подобен мирис.

– Добре – рече Алекс, а една вена на шията ù туптеше. – Добре, момиче, всичко е наред. – Без да се оглежда, тя отстъпи назад, усети нещо меко под крака си и тогава чу пукане и хрущене, тъй като бе стъпкала с ботуша си една птица. Миг по-късно зловонието от размазаните черва на животното се изви нагоре към ноздрите ù, при което слаб стон на отвращение си проправи път през стиснатите ù зъби.

„Остави кучето, нека Ели се оправя с него.“ Въпреки студа, по шията ù се стичаха струйки пот, а устата ù се изпълни с остър металически вкус, който се примеси с дъха на застояло повръщано. От нея се разнасяше миризма на топла сол и студен страх. „Събери си багажа, вземи детето и се омитай от тази планина, докато все още можеш.“

Независимо от това с какви думи и колко високо я подканяше, Ели не помръдна от мястото си. Ядосана и с разядено от нервите търпение, накрая Алекс улови момичето за китките и рече:

– Ели, чуй ме добре. Трябва да тръгваме.

– Не. – Момичето се освободи с рязко движение и отново притисна ръце към ушите си. Детето беше безумно силно. – Никъде няма да ходя с теб!

– Не можеш да останеш тук.

– Напротив, мога. Точно ти няма да ми казваш какво да правя.

– Ели, съжалявам за дядо ти, само че той е мъртъв, а ние трябва да се махнем оттук. Трябва да разкажем на някой какво се случи. – Тогава ù хрумна нещо: – Дядо ти би искал да си на сигурно място.

– Никъде не отивам.

Това дете правеше ли изобщо каквото го помолеха? Алекс изгаряше от желание да разтърси момичето така, че зъбите му да затракат.

– Не мога да те оставя тук.

– Защо не? Мога и сама да се грижа за себе си. Знам как се лагерува.

Тъй като се съмняваше в това, Алекс реши да опита нещо, за което бе чела по психология.

– Слушай, ще имам нужда от помощ по пътя. Предстои ми дълъг, тежък преход и ми трябва някой, който да дойде с мен.

Момичето присви око и я погледна накриво.

– Къде?

– Почакай, ще ти покажа. – Взе да тършува в раницата си и да преравя съдържанието ù, докато не откри картата, която търсеше. – Виждала ли си някога топографска карта?

По лицето на момичето пробяга живо любопитство.

– Какво е това?

– Това е изключително подробна карта. На нея е показано почти всичко – потоци, реки, изоставени кариери, железопътни линии, колко високи и стръмни са планините. Червните линии очертават шосетата. В яркозелен цвят са горите и... – Тя прокара пръст по картата, докато не откри един черен правоъгълен силует на къща с флагче на покрива. – Ето това е нашата цел.

– Какво е това?

– Хижата на рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи. Могат да повикат помощ по радиото.

– Изглежда доста далече и нависоко – рече замислено Ели.

Хижата наистина беше доста далече – поне на двайсет и пет мили в източна посока – и на много по-голяма височина, в близост до противопожарна наблюдателна кула, кацнала на върха на стръмни канари, ограждащи малко като зрънце мадагаскарски боб езерце. Но планът да стигнат дотам беше много по-добър, отколкото да вървят четири дена по обратния път. А с по-енергична крачка биха могли да вземат разстоянието до хижата за ден и половина, ако не и за по-малко.

– Не е нещо, с което да не можеш да се справиш.

С лице, смръщено във вече позната гримаса, Ели отвърна:

– Хм, изглежда трудна работа. С дядо минавахме само по шест мили на ден.

„О, не.“ Сърцето на Алекс се сви от безпокойство. Шест мили на ден? Да не би да са пълзели? При скорост като тази двете с Ели щяха да имат още по-големи проблеми, като например да останат без храна. „Добре, не изпадай в паника, не още; у Джак сигурно има провизии.“ А на глас рече:

– Хващам се на бас, че можеш много повече. Изглеждаш доста силна.

Ели ù хвърли такъв поглед, с който искаше да изкрещи, че нищо не разбира, когато го видя. Пробяга с очи по картата, след което забоде пръст в мъничък символ в далечния ляв ъгъл:

– Какво е това? – попита тя.

– Може би изоставена мина на югозапад оттук. Или пък пещера.

– Там има мини? И пещери?

– Със сигурност. Това е стара миньорска местност и не липсват изоставени шахти и пещери, но...

– А има ли мечки?

– В пещерите ли? Не още. Няма да се оттеглят в бърлогите си, докато не стане наистина студено, но стига да сме предпазливи, черните мечки не са проблем. Така че не се тревожи за...

– Ами вълците?

Този разговор май се очертаваше дълъг.

– Срещат се наоколо. Нощно време ги чуваш, нали? А това е още една причина да се махнем оттук. Всички тези мъртви птици тук ще привлекат най-различни животни – койоти, ракуни, вълци и... – Твърде късно забеляза потреса, изписал се на лицето на Ели, и тогава осъзна какво бе казала.

– Ще оставиш дядо на вълците?

– Не, не, имах предвид, че...

– Те ще го изядат! – Лицето на Ели се обля в сълзи. – Ще го разкъсат!

– Ели...

– Не! – Със свити юмруци Ели изрита картата, като върха на ботуша ù се закачи за една от гънките. Картата издаде звук, с какъвто стар плат се съдира на две. – Няма да го оставя, няма, няма!

– Ели! – Алекс се хвърли да вземе картата. – Престани! Тя ще ни е нужна.

– Но аз нямам нужда от теб! – Ели се запрепъва заднишком, подхлъзвайки се на телата на мъртвите птици и на локва кръв, останала от Джак. – Никъде няма да ходя с теб!

– Хубаво! Тогава можеш да останеш тук заедно с глупавото си куче. Само че става късно. – Тя се изправи на крака и повдигна ръкава си, за да види колко е часът. – Чака ме много път, така че нямам време за сп...

Тя занемя, когато мозъкът ù зацепи.

„Един момент – тя втренчи поглед в часовника. –Не е възможно!“

8

Часовникът беше стар модел „Касио АйрънМен“, единственият, който носеше със себе си по време на преходи, защото беше с груба изработка, водонепроницаем и евтин. Имаше го от десет години, като през това време бе сменяла батерията може би на два пъти. Часовникът никога не бе ù изневерявал, не бе изоставал дори за една милисекунда.

Сега обаче сивият екран беше празен.

Толкова лошо ли бе паднала? Разгледа внимателно часовника, но на лицевата му страна забеляза само добре познатите ù стари следи от удари и драскотини. Не, сигурна беше, че доскоро часовникът работеше безпогрешно. Дори си спомняше, че бе погледнала за часа.

Е, добре... часовникът бе издъхнал. Съвпадение.

Да, но същото се бе случило и с Джак, да не говорим, че нещо бе накарало онези птици да откачат, както и елените. През мозъка ù бе преминало нещо като електрошок – не, по-скоро като мълния – и то с такава сила, че едва не припадна. Плюс това обонянието ù се бе върнало.

Тогава... може би не беше съвпадение.

С треперещи пръсти изрови айпода си. Натисна бутона. После отново и отново, само че айподът си остана все така безжизнен.

Опита същото с мобилния си телефон. Нищо. Не само, че нямаше покритие – това се очакваше на такова отдалечено място – но телефонът дори не се включи.

Както всъщност и радиото. Смяната на батериите не доведе до никакъв резултат. А когато установи, че двете светодиодни електрически фенерчета също бяха издъхнали, оставайки по този начин само с онази вехтория от швейцарската армия, която баща ù бе купил преди сто години, тогава паниката я завладя напълно.

Един електронен уред извън строя беше нещо нормално.

Два беше лош късмет.

Но всички?

Погледът ù плъзна към Ели и към слушалките, които все още висяха на врата на детето.

– Ели, твоят айпод работи ли?

– Не. – Сребристите очи на Ели се повдигнаха с неохота нагоре. – Прегря.

– Моля?

– Казах, че прегря. – От тона ù се долавяше, че Алекс е не само глуха, но и слабоумна. – Докато слушах музика, просто прегря.

– Прегря.

– Опари ръката ми, ясно? След това спря да работи и...

– Имаш ли електрическо фенерче? – прекъсна я Алекс.

– Естествено.

– Може ли да го видя?

Ели се нацупи отново.

– Не.

Алекс знаеше, че няма смисъл да настоява. Тогава погледът ù се спря на китката на Ели.

– Колко е часът?

– Имаш часовник.

Идеше ù да бутне детето от скалата.

– Просто ми отговори.

Ели изпусна дълбока въздишка.

– Девет и... единайсет.

Алекс беше озадачена, но тогава си помисли, че едно дете на осем може да не знае как да каже правилно часа, и реши да не се занимава с дреболии. Значи 9,11 трябваше да е 9,55, в което вече имаше логика. А това означаваше, че часовникът на Ели...

– Часовникът ти работи?

Ели едва не ù се присмя.

– Разбира се. Това е „Мики Маус“. Беше на баща ми. Всяка вечер го навивам, както ме научи дядо.

„Механичен. Значи проблемът е в батериите. Не, фенерчето на баща ми от швейцарската армия също работи. Трябва да е нещо друго.“ Въпреки многото кръв виждаше добре часовника на китката на Джак, но разстоянието беше прекалено голямо, за да е сигурна. Не искаше да докосва тялото му отново. Пък и Мина можеше изобщо да не ù позволи да се приближи.

– Часовникът на дядо ти работи ли?

– Не знам. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

– Моля те, Ели, би ли проверила? Не мисля, че Мина ще ми позволи да...

– Не искам да го докосвам – отвърна рязко Ели.

– О! – Разбираше я напълно. – Тогава би ли хванала Мина? Не искам да я изнервям, но трябва да проверя нещо. – За момент си помисли, че Ели ще ù откаже, но в следващия миг момичето обви ръка около врата на Мина.

Алекс се плъзна напред, като не изпускаше из очи ни кучето, ни часовника на Джак. Малката стрелка на сейкото беше замръзнала на цифрата девет. Голямата стрелка показваше три минути след този час, а секундарникът бе спрял между цифрата двайсет и следващото деление – и не се движеше. Алекс се взираше така настойчиво в циферблата, че ако беше някой от циклопите, щеше да прогори дупка в него. От взиране очите ù се насълзиха. Ала секундарникът не помръдна.

Нейният часовник и часовникът на Джак, айподите, радиото и светодиодните уреди – всички бяха издъхнали, Джак също... Бавно плъзна поглед към лицето му. Беше споменал нещо важно: „Аз съм доста жилав гърмян заек, като изключим старата машинка“.

Разбира се. Джак имаше пейсмейкър. Това беше единственото обяснение защо Джак беше мъртъв, а те оцеляха. Знаеше, че пейсмейкърите бяха снабдени с миниатюрни компютърни чипове, които синхронизираха сърдечния ритъм с нуждите на тялото във всеки един момент. Пейсмейкърът на Джак бе дал на късо и точно това го бе убило. Но как? Какво би могло да проникне вътре в гръдния кош на Джак, да изпържи пейсмейкъра му, да види сметката на цялата им електроника и да нарани и тях самите? Всички го бяха усетили: Ели с потеклата от носа кръв и главоболието; кучето, което бе вило от болка; а също и птиците и елените, които бяха откачили.

А тя отново усещаше миризми – като тази на кръвта, на смолата от вечнозелените дървета и на собствената си пот. Доловила бе също миризмата на кучето: не само на козината му, но и на нещо безименно, което се процеждаше някъде дълбоко от самата същност на животното.

Но все пак Ели се бе върнала към нормалното си състояние, което очевидно беше нещо средно между хленчеща и противна. Колкото до кучето... кой знае? Поне не ù се нахвърляше. Хвърли бърз поглед към небето, където зърна ястреб, който се носеше заедно с въздушното течение, а още по-нависоко – тройка пуйкови лешояди, които описваха безкраен низ от спирали. Птиците също изглеждаха както обикновено.

Значи само нейният мозък бе претърпял трансформация, в случай че обонянието ù не изчезнеше отново. От всички само тя се бе променила.

Но как? И приключила ли беше промяната? Това краят ли беше?

Или чисто и просто началото?

9

Добрата новина беше, че Ели прояви достатъчно отзивчивост и Алекс успя да изрови едно синьо пончо за дъжд, с което да покрие Джак. А лошата, че Ели реши да сложи точка на своята услужливост, след което Мина не позволи повече на Алекс да се промъкне до раницата на Джак. При всеки неин опит да се приближи, кучето оголваше зъби и накрая Алекс се отказа. Налагаше се да изоставят всичката храна и вода в багажа на Джак. Но нищо. Ели можеше да вземе по-голямата част от храната ù. Чакаше ги не повече от два дни път, стига да успееше да накара детето да се раздели с това място. Най-много три, в случай че късметът не беше на тяхна страна. Щеше да се справи.

Когато прибра палатката, отново я споходи идеята да се върне при колата. Но щеше ли да запали с повредена електроника? Знаеше за колите толкова, колкото и китайски – тоест нищо – но повечето коли разполагаха със сложна електроника, както и с един-два компютърни чипа. Така че, по-скоро не.

Пристегна раницата на кръста си. Тежеше повече от обикновено, тъй като наред с комплекта принадлежности за оцеляване там имаше и един черен несесер, чийто цип не бе отварян вече близо три години – от седмицата след смъртта на родителите ù. Леля Хана никога не бе крила какво е съдържанието му; казала бе на Алекс, че е свободна да надникне вътре, когато пожелае. „Може да ти бъде от полза“ – именно тези думи бе използвала леля ù, въпреки че така и не ù обясни в какво се изразява въпросната полза и следователно Алекс нищо не знаеше.

В този несесер имаше спомени. В началото спомените бяха прекалено болезнени и тя не искаше да мисли, не искаше дори да се сеща за тях. През първата година нямаше никакъв контрол над тия спомени. Почти всичко можеше да послужи като отключващ механизъм: рефрен на песен, внезапният вой на полицейска сирена, непозната, чиято коса ужасно прилича на тази на майка ù, от което дъхът ù секваше. Всеки спомен ù носеше болка, толкова остра, внезапна и режеща, сякаш някой я бе пронизал с нож между ребрата, след което с все сили бе завъртял дръжката. А когато чудовището порасна и тя се прости с обонянието си, отключващите механизми намаляха, а спомените станаха по-трудно достижими, сякаш се опитваше да възстанови файлове от заразен с вирус твърд диск. В известен смисъл това я устройваше. Онова, което не сподели с леля Хана, беше, че понякога да имаш чудовище, окупирало мозъка ти – което изяжда всичките ти спомени, правейки ги на пух и прах – до голяма степен беше равносилно на облекчение. Вече не беше пълновластен господар на мозъка си, но поне мислите ù бяха под контрол.

Сега обаче ù хрумна, че напразно бе откраднала несесера от леля си. Изключено бе да стигне до Мирър Пойнт. Причините, довели я първоначално в Уакамау, бяха станали на пепел в онези изгарящи пламъци.

В което имаше голяма ирония, като се има предвид съдържанието на несесера.

– Тръгвам – рече Алекс. – Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

– Не, няма. Мразя те.

„Добре де, добре.“

– Слушай, тръгвам по краткия път – показах ти го на картата – който се спуска право надолу към долината. Когато решиш да дойдеш...

– Няма да дойда.

– Не забравяй раницата си, не забравяй също да сложиш дисагите на Мина...

Ели запуши уши и рече:

– Нищо не чувам.

– ... защото нямам кучешка храна. Добре би било, ако успееш да преровиш раницата на дядо ти за допълнителна храна...

– Ла-ла-ла – запя Ели. – Ла-ла-ла.

– ... за допълнителна храна и вода. – Честно казано, не гореше от желание хлапето и кучето да идват с нея, но все пак Ели беше само на осем. Дори не си спомняше какво е да си на тази възраст.

Тя извади глока на баща си от раницата, пъхна пълнителя в пистолета и издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта. Стандартният глок нямаше външен предпазител. Това беше една от причините, поради които баща ù – навремето ченге – бе харесвал това оръжие. Прицелваш се и стреляш. И все пак, когато получи пистолета в наследство, тя монтира блокиращ спусъка предпазител. Просто ей така, без основателна причина – това беше преди чудовището да започне да изпраща димни сигнали – но може би подсъзнанието ù още тогава е било нащрек. Като се има предвид колко често бе оставала насаме с глока в мазето на леля си, времето, което ù отне да втъкне малкия бутон и да освободи предпазната пластина, вероятно обясняваше защо продължава да се държи. Една милисекунда беше достатъчно дълго време, за да промениш решението си.

След като провери предпазителя на два пъти, тя прибра оръжието и закопча кобура на десния си хълбок.

Ели бе спряла да си припява.

– Това за какво ти е?

„Защото Джак е мъртъв, защото цялата ни електроника е изпържена и защото, Ели, усещам миризмата ти. Усещам миризмата на кръв. Усещам също миризмата на кучето.“

– Малко предпазливост никога не е излишна.

– На кого е?

– Беше на баща ми. А сега е мой.

– Дядо ми казва, че оръжието е за убиване.

Сега нямаше време за такива разговори.

– Не се бави. Скоро ще се стъмни.

– Хайде, върви. – Ели затъкна слушалките в ушите си. – Не ми пука.

Алекс понечи да ù напомни, че айподът на работи, но реши да не бъде дребнава.

– Ще започне да ти пука, щом останеш сама по тъмно в планината.

– Няма да дойда.

– До после.

– Не се надявай.

– Както кажеш – отвърна тя и потегли, без да се обръща назад. Но дълго време усещаше на тила си погледа на Ели.

10

Пътеката беше много по-труднопроходима, отколкото бе предполагала. Склонът беше стръмен, хлъзгав заради телата на мъртвите птици, люспестите скали и крехкия, ронлив сив варовик. В продължение на векове ерозията от дъждовете и топенето на снеговете бе набраздила планината със стръмни улеи и фунии, в които се отлагаха всевъзможни отломки – изкъртени скали, паднали дървета – преди да бъдат завлечени в долината долу. След едночасово вървене бедрата и коленете я боляха до прималяване; лицето ù лъщеше от пот, устата ù бе пресъхнала от жажда, а ризата ù бе залепнала за лопатките на гърба. Спирайки, за да пийне вода, тя се съблече по суичър, завърза анорака за раницата си и махна шапката от главата си, за да усети хладната милувка на планинския въздух. Извади едната от двете бутилки от чантичката на кръста си и напръска лицето си с вода, при което дъхът ù пресекна заради мразовития въздух. Водата беше лукс. При други обстоятелства би била по-пестелива, но знаеше един поток, край който възнамеряваше да лагерува през нощта, и тъй като разполагаше с надежден филтър с вместимост от два литра, можеше да си позволи разхищението. Щеше да има нужда от всяка капка вода. Оттатък потока нямаше да има друга възможност да попълни запасите си, докато не пресече реката на около двадесет и пет километра оттам, а след това абсолютно нищо чак до самата хижа.

По навик държеше бутилката с водата в дясната си ръка, която не трепереше. Тогава обаче се спря и преди да се е усетила, прехвърли шишето в лявата и го стисна с все сили.

Лявата ù ръка бе твърда като скала. Нямаше дори помен от треперене. През последните няколко месеца бе натрупала мускулна маса с вдигане на тежести, но това не бе помогнало за треперенето. Но сега него го нямаше и тя се чувстваше много по-силна. Непобедима. Сякаш е в състояние наистина да контролира живота си, да се бори.

„Това е лудост.“ Още не бе дошла на себе си, но все пак нейното подобряване нямаше нищо общо с онова, което се случва след смъртта. Или... момент... нямаше, нали? Ами разказите за хора, излезли от кома, само за да се сбогуват? Като че ли мозъкът се намира на прага на смъртта и дава всичко от себе си за един сетен миг, всички сокове потичат така, че цялото тяло се разбужда за последен път. Е, май трябваше да се радва на мига, докато все още можеше.

Поднесе шишето до носа си. Продължаваше да изпитва недоверие към обонянието си, очакваше всеки миг да изчезне. Само че водата имаше един такъв чист и хладък аромат, който събуждаше у нея поредния оживял спомен: как баща ù я повдига на раменете си и, обвил силни длани около глезените ù, нагазва във водите на Горното езеро, пеейки: „Аз и старият Дан с пресъхнали гърла и души, зажаднели за вода... хладната, бистра вода“.

Остави водата да се разлее по езика ù, вкусвайки с наслада всяка отделна молекула, всеки прекрасен атом, всяка безценна частица от миналото.

„Е, поне е мокра!“ – рече си наум.

А това я накара да си поплаче още малко, тъй като баща ù имаше навика да казва същите думи.

Вдигна поглед нагоре, откъдето бе дошла, обхващайки с очи първо лявата страна на пътя, а после бавно и дясната. Кратко примигване на слънчевата светлина привлече вниманието ù. Това Ели ли беше? Раницата ù имаше ли метална рамка? Не, нейната „Хелоу Кити“ беше съвсем малка. По всяка вероятност имаше място за малко дрехи и четка за зъби. А може би и за книга, въпреки че, честно казано, Ели нямаше вид на дете, което обича да чете. В нейния случай по-скоро имаше Нинтендо Ди Ес[5], която обаче не би струвала повече от една тухла, също като айпода на момичето. В следващия миг Алекс установи, че светлината бе примигнала, отразена в една скала. Не е била Ели.

Тя въздъхна. Какво се бе случило? Десетки пъти бе прехвърляла сутринта в съзнанието си. Трябваше да намери разумно обяснение. Бог е свидетел, че разполагаше с достатъчно време за това. Физиката не беше нейният предмет, но затова пък по биология имаше отличен и знаеше, че мозъкът – както впрочем и по-голямата част от тялото – сполучливо работи с електричество.

Значи тази сутрин мозъкът ù бе откачил. Електрониката, всичко в твърдо състояние, бе дала на късо, също както и елените, птиците и кучето. Птиците определено бяха важни – беше свързано с начина, по който се ориентират... Магнитни полета?

Ръката ù не трепереше вече. Чувстваше се по-силна. След онази експлозия от нажежена до бяло болка главоболието ù, едно постоянно тихо бучене, бе изчезнало. Спомените ù се пробуждаха, тъй като обонянието ù се бе върнало, а заедно с него и вкусът към храната.

Но не ставаше дума за обикновено обоняние, нали така? Разполагала бе с достатъчно време да обмисли случилото се в момента, в който се бе приближила до Мина. Забелязала беше и позата на кучето: с оголени зъби и присвити уши. Съдейки по външния вид на животното, човек би казал, че нещо го е ядосало.

И тогава бе усетила онази особена първична миризма, а в съзнанието ù бе изскочила думата страх. Надушила бе самото куче и чувството, което то изпитваше. Мина се бе изплашила до смърт.

Ами в случая с Ели? Спомняше си острия амонячен полъх на урина и бакърения мирис на кръвта – както и още една неприятна миризма, която се процеждаше отнякъде по-дълбоко. Онази смесица между сутрешен дъх и вкиснато мляко. Това не беше ли миризмата на страха на момичето?

Какво беше общото между всички тези неща? Как се връзваха те заедно?

След още няколко секунди на размисъл тя се отказа. Всичко, с което разполагаше, бе известен брой факти, няколко теории и доста сериозни проблеми – като например да се разкара възможно най-бързо от тази планина и да намери вода преди мръкнало.

Колко дневна светлина ù оставаше всъщност? Погледна замислено слънцето. Човек би могъл да разбере колко е часът, стига да знае накъде точно е север, но да пукне, ако помнеше как става. Имаше нещо друго, свързано с времето, което също беше важно. Но какво? Опита се да разчопли това чувство по начина, по който като малка човъркаше някой разклатен зъб с надеждата да го накара да изскочи от джобчето във венеца. Нещо наистина важно във връзка с времето...

Лек полъх на изгоряло се разнесе от долината. Пожар? Не, имаше нещо странно в тази миризма. Не беше от горящо дърво, а от нещо изкуствено, сладникаво на мирис. Познаваше тази миризма. Но откъде?

С ъгълчето на лявото си око забеляза слабо движение. Някъде над нея. Стрелна бърз поглед нагоре по склона на планината и тогава зърна за миг нещо розово.

Най-сетне.

Най-добре беше да намали темпото, да направи още една почивка за вода и да даде възможност на хлапето да скъси разстоянието, без да става ясно, че всъщност я чака. Нека Ели да си мисли, че идеята е била нейна.

След има-няма половин час Алекс вече пълзеше като костенурка, но затова пък Ели я настигаше. Чуваше как ботушите на детето се пързалят и хлъзгат по сипеите. По звука можеше да познае, че момичето се спуска прекалено бързо. Хлъзгав поток от ситни камъчета трополеше надолу по хълма вляво от нея, напомнящ за подрънкващия звук, който издаваха морските раковини, когато оттеглящата се вълна ги засмуква и увлича със себе си. Щом свърна в улея, камънакът се затъркаля още по-бързо и шурна като поток по склона на планината. Това беше лошо. Само една погрешна стъпка и детето можеше да се подхлъзне, да полети неудържимо надолу и със сигурност да пострада.

Време беше за почивка. С небрежно, отработено движение Алекс свали раницата от гърба си и я стовари на земята. Извади едно от шишетата с вода от чантичката на кръста си, махна капачката, вдигна шишето към устата си и плъзна поглед нагоре по склона.

На височина не по-малко от петдесет ярда от нея Ели се спускаше бързо надолу. Пространството помежду им бе осеяно с храсти и чворести борове, извили снага под странен ъгъл. Сега Алекс имаше много по-добра видимост към мястото, където скалните късове от по-високите части на склона се събираха в улея, останал от дясната ù страна, тъй като стоеше с лице към планината. В този участък пътеката описваше серия резки завои ту наляво, ту надясно, като се спускаше на достатъчно разстояние от улея и беше безопасна. Само че Ели сечеше напряко, пренебрегваше извивките на пътя и отприщваше надолу непрекъснат дъжд от каменни отломки.

Детето беше само.

Не беше за вярване. Едно нещо бе Алекс да бие отбой – все пак държеше на всичките си пръсти – но що за дете би изоставило кучето си?

– Хей, по-полека – извика тя ядосано. – Ще почакам.

Разстоянието между тях беше прекалено голямо, за да види изражението на Ели, но въпреки това го долови в сопнатия ù отговор.

– Нищо ми няма. Не съм изморена.

– Това не ме притеснява. Риташ надолу много камъни, а ако не си забелязала, намирам се точно под теб. Благодаря, но не искам да се окажа с разбита глава.

Ели не каза нищо. Ако не друго, поне вървеше бързо. Алекс ù обърна гръб и изсумтя. „Бог да ми е на помощ!“ Като продължаваше да стиска шишето с водата в лявата си ръка, тя подхвана раницата с другата и я метна на дясното си рамо. Това хлапе само си търсеше белята...

Изстрелите прозвучаха отчетливо, неочаквано и недвусмислено: пук-пук-пук-пук-пук!

Изстрели от пистолет? Някой стреляше? Умът ù блокира, след което тя бързо приклекна ниско долу и с трескав поглед взе да претърсва долината. Още изстрели – различни, отсечени, по-силни – пушка. Какво ставаше, по дяволите?

Ели беше вече наблизо и Алекс чу възклицанието на тревога, последвано от мекото хрущене на хлъзгащи се по камънака ботуши. После видя, как момичето залита напред, размахало ръце във въздуха и забило пети в каменистата пътека. Алекс се сниши, когато над главата и раменете ù се изсипа дъжд от камъни.

– Ели – извика тя, – не се мъчи да се задържиш. Седни долу, седни...

Но твърде късно. Центърът на тежестта на момичето, вече доста разклатен, рязко се измести.

– Не! – Без изобщо да се замисли Алекс се изправи – възможно най-грешното движение. Бутилката изхвърча от ръката ù, водата плисна в широка дъга, след което бутилката рикошира в един камък и се изгуби от погледа ù. Крепяща се само на едно рамо, незакопчаната на кръста ù раница се плъзна по дясната ù ръка като шейна по гладък лед и изхвърча от китката ù. „Не, не!“ Опита се да я хване с енергично движение на ръката – поредният грешен ход, който я изкара извън пътеката и не доведе до нищо добро. Летейки надолу по склона, раницата се търкаляше като снежна топка, като следваше естествените очертания на фунията, преди да се плъзне в улея. Там вече набра скорост, увличайки лавина от камъни подире си, а накрая с последен отскок се изгуби от поглед.

Край.

Успя само да изрече наум едно „По дяволите!“. Изгубила равновесие, тя започна да залита и да се олюлява, накрая ботушите ù забуксуваха и се подхлъзна на един камък. Надавайки див писък, тя се хвърли на земята, а пръстите ù задраскаха по скалата. Грубият камък издра пръстите ù и нарани дланите ù. Тя тупна тежко по задник с прегънат почти хоризонтално ляв крак като острие на джобно ножче, което не е затворено докрай. Силна болка разсичаше коляното ù, но поне падането бе спряло.

Писък. Алекс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как левият ботуш на Ели се стрелва нагоре – нещо като пресилена трагикомична версия на подхлъзването върху обелка от банан. Ели, която не спираше да пищи, се претърколи на една страна и взе да се свлича право към улея.

– Ели! – изкрещя Алекс. – Обърни се! Обърни се по корем, чуваш ли, обърни се! – Стори ù се, че момичето се опита да я послуша, после видя, че от триенето аноракът ù се събира на розови дипли на гърдите ù. Падането се забави, но не спря.

„Давай, давай, давай!“ Ботушите на Алекс се пързаляха по камъните, докато тя се придвижваше надясно. Улеят беше на четирийсет, петдесет стъпки оттам, но едва двайсет крачки я деляха от един нисък бор, който стърчеше накриво от земята; можеше да се хване за него. Ели трябваше да се плъзне наблизо, преди да стигне до улея, и ако Алекс се добереше до него навреме...

Пръст и ситни камъчета се посипаха отгоре върху главата на Алекс. До слуха ù достигна трополенето на камъни, които се носеха в слалом към фунията; после забеляза, как част от тях рикошират в други по-големи камъни и изчезват надолу като дим. Сега Ели лежеше по гръб с вдигнати нагоре ръце, тъй като раницата опъваше раменете ù.

Като забиваше върховете на ботушите си в земята и се придвижваше на колене, Алекс най-сетне успя да обвие ръка около дънера на бора. Ръката ù пламна от болка, когато люспите на кората се впиха в разкървавените ù вече длани.

– Ели! – изкрещя тя. – Насам! Подай ми ръката си, подай ми ръка!

Тя се протегна към Ели и тогава момичето сграбчи китката ù. Последва мощен тласък, който едва не изтръгна ръката на Алекс от рамото ù и щеше да я откъсне от дървото и да изпрати и двете право в улея, ако склонът беше малко по-стръмен.

Ели се хлъзна, после по-бавно... и накрая спря.

Алекс преглътна и затвори очи. Въпреки оглушителното бумтене на сърцето си, чу Ели да хлипа, а после да вика:

– Казах ти, че това е глупава идея!

За по-малко от две минути бе спасила живота на дете, което я мразеше в червата си, изгуби раницата, екипировката, анорака и храната си.

А, да, и някакъв маниак стреляше наоколо.

Нямаха никакъв шанс.

11

Четири енергийни десерта.

Пет пакетчета полуготов желатин „Джелоу“: два с вкус на лайм, един портокалов, един лимонов и един черешов.

Термоодеяло.

Малко кафяво шишенце с древни таблетки йод.

Едно шише с вода. Ключовете за колата и едно работещо миниелектрическо фенерче. Резервен пълнител с деветмилиметрови патрони за глока.

Пътнически комплект за самолет, съдържащ резенче сапун, сгъваема четка за зъби и една миниатюрна тубичка паста за зъби, който сигурно бе прибрала след някой полет.

С металната кутийка от дражета „Алтойдс“, която винаги носеше в чантичката на кръста си, уцели джакпота: риболовно влакно и плувки, тел за рязане, водоустойчиви кибритени клечки, няколко лепенки, две малки остриета, няколко безопасни игли, козметични тампони, малка тубичка вазелин и четири пакетчета мокри кърпички. Миниатюрен компас.

Заедно с глока и ножа това беше цялата им екипировка, всичко, което им бе останало. Ели, разбира се, не носеше нищо друго освен малката си ежедневна раница. Като изключим сгъваемата въдица, кутийката със стръв и едно древно електрическо фенерче „Блек&Декър“ – което, слава богу, работеше – раницата беше натъпкана с обичайните за едно дете неща: всевъзможни тоалетни принадлежности, цял куп дрехи и едно шише с три глътки вода на дъното. Както и едно парцаливо, мърляво плюшено мече, което щеше да бъде по-скоро във вреда, отколкото от полза.

Е, май все пак имаха някакъв шанс. Четирите най-важни условия за оцеляване сред природата бяха топлина, подслон, вода и храна. Алекс можеше да запали огън, което беше повече от необходимо, тъй като разполагаше единствено с дрехите на гърба си. Нямаше да е трудно да построи и подслон с подръчни средства. Филтърът за вода бе останал в другата раница, което беше кофти късмет, но поне разполагаше с едно пълно догоре шише, пък и знаеше къде може да открие още вода. Разполагаше също с компаса и със слънцето, имаше най-обща представа къде трябва да стигнат, на какво разстояние оттам се намират, така че дотук щеше да се справи и сама и то без особени затруднения.

Храната обаче беше проблем. Глокът беше у нея, но с изключение на резервния пълнител, допълнителните амуниции – цяла една кутия – бяха изгубени заедно с останалата екипировка. Нямаше никаква представа как се ловува с пистолет и не възнамеряваше да прахосва патрони, за да разбере. Би могла да заложи капан. Не беше трудно да се изработи примка, но за да използва този метод за ловуване, трябваше да постави няколко капана, след което да стои и да чака, а това не влизаше в плановете ù. Риболовът определено беше възможност, и бездруго отиваха към реката, а рейнджърите се намираха само на няколко дни път оттам, най-много. В случай че се наложеше, можеше да кара даже на половин енергийно блокче на ден.

– Желатинът за какво ти е?

Тя стрелна поглед към Ели и се сгуши до покрития с лишеи дънер на едно дърво. Долината беше застлана с плътен килим от мъртви листа и плетеница от изсъхнали и прекършени стволове на дървета, чиито пречупени дънери завършваха с нащърбени, остри като клечки за зъби трески и бяха нашарени с ивици мъх. Алекс забеляза на едно дърво няколко изсъхнали заоблени гъби. Сярна гъба, ако не се лъжеше, което беше твърде жалко, защото знаеше, че е ядивна, само че по това време на годината беше прекалено късно за тях: прекалено късно, прекалено студено; всичко, което ставаше за ядене – папрат, дива череша, папур, воден шип – вече беше презряло или се срещаше рядко. Би могла да намери ядки – от американски орех или от бук. Жълъдите бяха за предпочитане, само че първо трябва да ги накиснеш, нали така? И то в продължение на няколко дни, ако си спомняше правилно. Вероятно по тази причина оджибве[6] са ги смятали за храна за гладни години – нещо, което ядеш само в краен случай. Е, засега не бяха чак толкова закъсали.

– Желатинът е незабавен източник на енергия – отвърна тя. – Смесваш го с вода и го изпиваш, преди да се е втвърдил.

– Гадост – направи гримаса Ели.

– Няма да говориш така, ако си гладна. – Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. Сега, когато денят си отиваше, въздухът бе станал много студен, но в него още се долавяше онзи особен лъх на изгоряло. – Усещаш ли тази воня? Мирише на изгоряла гума или нещо такова.

– Не. – Ели хапеше долната си устна. Слушалките за айпода лежаха провесени на врата ù. Изглеждаше някак смалена и окаяна и сега от нея се носеше единствено миризмата на урина и пот. – Виж, не паднах нарочно.

Алекс си помисли, че това беше най-доброто извинение, което щеше да получи от Ели.

– Никой не те обвинява. – Което беше лъжа, но какъв беше смисълът да спорят сега? – На всеки може да се случи.

Ели я изгледа продължително, след което, изглежда, прие въпроса за приключен, тъй като рече:

– Защо стрелят по нас?

– Не мисля, че стрелят по нас – отвърна разсеяно тя, погълната от въпроса дали не трябва да слезе до подножието на планината и да потърси раницата си. Нямаше как да проследи с точност описаната от раницата траектория, но ако съумееше да определи възможно най-прецизно настоящото си местоположение, имаше макар и малка вероятност да я намери. – Първите изстрели бяха от пистолет, а последвалите – от пушка. Обикновено пушките имат мерник, така че ако стреляха по нас, щяхме да разберем.

– Тогава по какво са стреляли?

– Нямам представа. – Пушките обикновено означаваха, че наблизо има ловци. А също и кучета. Дали не използваха кучетата за лов на елени? Това ù се струваше малко вероятно, тъй като ловният сезон официално не бе започнал, а и повечето ловци не използваха пистолети. Сега като се замислеше, първите няколко изстрела – повече от три, може би пет – бяха прозвучали бързо един след друг. Така че вероятно не е бил ловец, гърмящ хладнокръвно по някой елен, а човек, намиращ се в състояние на достатъчно силна паника, за да произведе поредица от гърмежи.

„Само това ни липсваше: шайка побъркани ловци.“

Розовият анорак на Ели подхождаше за случая – невъзможно бе да я вземат за елен – но нейният суичер беше черен. Със същия успех би могла да носи и мишена, като онзи елен в анимационното филмче на Гари Ларсън.

– Откъде знаеш толкова неща за оръжията?

– Баща ми ме научи.

– Но защо?

– За всеки случай, предполагам.

– Затова ли ти даде този пистолет?

– Аха. – Не искаше да навлиза в темата. Започна да нарежда отново наличната екипировка за оцеляване. – Виж, смятам да пообиколя храсталаците в подножието на планината да видя какво е положението. Ако преходът не е прекалено тежък, може да има смисъл да потърся ек... – Гласът ù пресекна.

Черният несесер лежеше в ръцете на Ели.

– Леле, наистина е тежък. – Започна да си играе с ципа. – Може би има храна...

– Не! – Алекс дръпна несесера от ръцете на смаяното момиче. – Тук... тук... няма храна.

– Боже, да не си откачила?

– Аз... – Алекс мушна несесера в чантата на кръста си и закопча ципа. – Лично е.

– Все едно. Аз оставам тук.

– По-добре ела с мен.

– Не искам.

– Виж, аз... – С периферното си зрение долови смътно движение, рязко завъртя глава надясно и взе да претърсва с очи гората. Листата зад гърба ù прошумоляха тихо и тя се обърна тъкмо навреме, за да зърне макар и за миг силуета на нещо черно, което се шмугва в шубрака – тогава усети вонята, по-първична и по-дива дори от страха на Мина. Някакво животно, но какво? В гората имаше койоти и вълци. Не можеше да определи с точност. Тревожеше я миризмата, която изпълваше всичките ù мисли и за която се опитваше да намери някакво обяснение.

„Как е възможно това? Хората не са като вълците и кучетата, но мисля, че аз долавям миризми, които са недостъпни за повечето хора. Ели не усеща онази сладникава воня на изгоряло и мога да се обзаложа, че не е усетила и тази.“

Като по даден знак Ели хвърли уплашен поглед през рамо, след което попита:

– Какво има?

– Нищо. – Нямаше представа каква бе тази миризма, не би могла дори да я опише с думи. Ако не беше вонята, щеше да си помисли, че е било просто игра на светлината. – Стори ми се, че видях нещо, това е.

– Нищо не виждам.

– Вече го няма. Може да съм се заблудила, но не знам дали е разумно да оставаш сама.

– Не ми пука какво мислиш. – Лицето на Ели беше навъсено. Дънките на момичето бяха скъсани на едното коляно, което беше ожулено. Розовият анорак беше разпран, а изкуственият пълнеж се сипеше оттам на бели фитили. – Изморена съм, не те харесвам и точно в този момент не мърдам оттук.

Е, това май изчерпваше всичко.

– Добре. Ако имаш нужда от нещо, викай.

– От теб нямам нужда.

– Няма да се бавя повече от петнайсет минути.

– Не ми пука, ако ще изобщо да не се върнеш. – Ели натъпка слушалките в ушите си.

Остана без въздух, след като двайсет минути си пробива път със сетни сили през едно обрасло с бодливи храсти хълмче и гази сред купища изпотрошени клони. Гората протягаше към нея остри зъби и нокти, скубеше косата ù, дереше лицето ù, жулеше глезените ù. Тя се спря, изтри потта от челото си и започна да обмисля проблема, сякаш решаваше геометрична задача.

а) Ако разполагаше с повече време...

б) Ако с нея нямаше дете, за което да се тревожи...

в) Щеше да има доста добри шансове да намери екипировката си.

г) И все пак, ако съдеше по намерените до този момент остатъци, раницата ù най-вероятно бе разпокъсана до неузнаваемост, а съдържанието – разпиляно из планината като останки от самолетна катастрофа.

д) Така че от раницата нямаше и следа.

Пое по обратния път, като се опитваше да изрови от паметта си какво бе запомнила от картата. Ако побързат, биха могли да изцедят още седем-осем километра път преди мръкнало. Така щяха да се доберат до един къмпинг, където планираше да пренощуват, нали така? Къмпингът вероятно се намираше на около километър встрани от главната пътека и сигурно разполагаше с място, предназначено за палене на огън, което щеше да ги улесни. Ако извадеха късмет, биха могли да открият също и подслон.

Тръгна към едно мръснорозово петно, което зърна сред дърветата. Ели стоеше с гръб към Алекс и се взираше в нещо на земята. Тогава Алекс забеляза събраните накуп принадлежности от комплекта за оцеляване. Какво? Спомняше си добре, че ги бе прибрала. Отказала се беше да вземе чантата със себе си, тъй като не бе смятала да се бави дълго, така че какво я бе прихванало...

– Хей! – Тя се провря през храстите. – Какво правиш?

Като чу гласа на Алекс, Ели подскочи, хвърли уплашен поглед през рамо и явно остана недоволна от видяното, тъй като се изправи рязко и заотстъпва назад с вдигнати нагоре ръце, още щом Алекс изскочи с гръм и трясък от гората.

– Само разглеждах!

Алекс погледна надолу, при което сърцето ù се сви.

Несесерът беше отворен.

12

– Нищо нямаше да открадна – каза Ели. Гласът ù беше малко лепкав, а дъхът подправен с щипка канела. – Исках само да помогна.

– Да помогнеш ли? – Гласът ù беше дрезгав и пресипнал от гняв. – Изяла си цяло енергийно блокче.

– Бях гладна. – Ели я стрелна с предизвикателен яден поглед, което обаче ù придаде още по-жалък вид. На бузата ù проблясна сълза.

Идеше ù да удуши хлапето. Не ставаше дума единствено за енергийния десерт.

– Изяла си дажбата за един ден...

– Беше само едно блокче...

– Искала си също да разбереш какво има в несесера! Това е истинската причина да тършуваш из нещата ми.

– И какво от това? – извика Ели и тропна с крак. Очите ù пламнаха. – Какво толкова? Вътре има само една библия и две торбички. Защо разнясаш тези боклуци навсякъде?

– Не са боклуци. – Библията на леля Хана лежеше на земята. Книгата нямаше ососбена връзка с първоначалния замисъл, но беше достатъчно тежка, за да притиска двата яки найлонови плика.

Ели бе изровила също и писмото. На плика бе изографисано името Александра Бетани със странно на цвят лилаво мастило, а хартията ухаеше едва забележимо на лавандула и ароматни билки. Алекс бе пъхнала наслуки писмото в библията, без да е имала предвид някой точно определен пасаж. Никога не бе гледала на библията като на средство за гадаене, но по една случайност писмото бе попаднало в книгата на Йов: „затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.“[7]

– Това ти ли си?

Алекс не отговори. Тя обърна плика в ръката си и забеляза, че капачето от опаката страна беше непокътнато. Пъхна писмото обратно в „Книга на Йов“ и постави библията на дъното на несесера. След това внимателно обхвана в ръце по-големия от двата найлонови плика. Пликът беше тежък, може би осем фунта, и лесно би могъл да се скъса, но наблюдателният ù поглед не установи никакви пролуки и цепнатини. Съдържанието беше на бучки, сиво на цвят, и се ронеше в ръцете ù като пясък, което почти успя да я наведе на мисълта, че беше само прах.

– Защо носиш пръст със себе си? – попита Ели.

13

– Ще спираме ли скоро? – Когато Алекс не отвърна, Ели опита отново. – Мръква се. Ще спираме ли...

– Да – отвърна Алекс, без да се обръща. Вървели бяха приблизително два часа, както предполагаше Алекс, с равномерно темпо и в пълно мълчание. Слънцето облизваше върхарите на дърветата точно зад тях и светликът му гаснеше; следобедът преминаваше в нощ. Станало беше още по-мразовито, балдахинът на високите гъсти борове държеше в плен студа. Плътен килим от борови иглички заглушаваше стъпките им, сякаш крачеха по пелена от дебел сняг.

Отпред забеляза разнебитена указателна табела, която беше закачена на един дъб и висеше килната наляво на един-единствен ръждясал гвоздей:

Хълма на мъховете 15,6 км

Огнена планина 22 км

Езеро Луна 51,5 км

Стомахът на Алекс се сви. Повече от петдест километра до езерото? Излизаше, че е по-далече, отколкото бе пресметнала. Ако екипировката ù беше тук – и особено картите – вероятно би могла да измисли по-кратък маршрут.

„Да, но тях ги няма, така че спри да се вайкаш. Просто запази спокойствие; можеш да се справиш и без тях.“

Още една стрелка, килната под ъгъл от четиридесет и пет градуса и сочеща на северозапад, услужливо подсказваше, че след не повече от половин километър можеха да се подслонят в къмпинг „Смърчова долина“. Това беше добре.

– След около петнайсет минути ще бъдем в къмпинга – каза Алекс. – Ще прекараме нощта там.

– На открито?

– Може да има подслон.

– Но там няма вода, няма... нищо.

– Ще намерим вода. На картата видях един поток.

– Поток ли? Но... къде ще се изкъпя? Нямаме дори палатка. Не искам да оставам в гората. Нощем тя е зловеща.

Дали и тя е била такава напаст като дете?

– Слушай, Ели, нямаме друг избор. Ще спим в гората. Ще пием каквото успеем да пречистим. Ще делим храната си. – Тя спря за момент – май не спираше да ù го натяква – след което продължи: – Ако извадим късмет, след няколко дни ще бъдем при рейнджърите. Аз също не преливам от щастие, но положението е такова. Така че можеш да мрънкаш, колкото щеш, но с това нищо няма да промениш, разбра ли?

– Не, не разбрах. – Последва ново тупване с крак, само че този път по-приглушено отпреди заради боровите иглички. Ако детето изобщо бе изпитало някаква вина за свитата храна, това чувство бързо се бе изпарило. – Не искам да оставам тук. Не искам да спя в гората. Освен това не си нося спалния чувал. Искам баня. Искам да взема душ. Искам да си измия косата.

– Ели – трябваше да стисне юмруци, за да не изкрещи, – намираш се навътре в гората. Няма как да вземеш душ. Ако екипировката ми беше тук, щяхме да можем да се измием...

– Усещам миризмата му! – Ели хвана косата си с две ръце. – Навсякъде по себе си усещам миризмата на дядо! Под ноктите и в кос-сата ми има негова к-кръв... – Започна да хлипа.

Гневът на Алекс се стопи. В този момент видя Ели такава, каквато беше: оцапана с кръв, разчорлена и изтощена. И много, много малка. Разбира се, че беше изплашена. За по-малко от дванайсет часа тя бе изгубила дядо си, изоставила бе кучето на мъртвия си баща, едва не бе паднала в планинска пропаст, а сега бе вързана за някаква непозната, която беше не по-малко изплашена от самата нея. Непозната, която бе изпаднала в ярост заради (точно така!) шепа прах и заради писмото от една покойница.

– Виж, много съжалявам. Изобщо не помислих за това. – Алекс протегна ръка към рамото на момичето с намерението да я стисне в знак на подкрепа. – Ще измислим някакъв начин да...

– Не! – Ели се дръпна от нея. – Не ме докосвай! Мразя те! Просто ме остави на мира!

– Ели – извика Алекс, но момичето се бе обърнало и с глухи стъпки бе тръгнало надолу по пътеката. Алекс въздъхна и затътри крака подире ù. Ели бе поела в правилната посока и едва ли щеше да стигне далеч. „Също като някое хлапе, което бяга от къщи, а накрая го намират да седи на стълбите в мазето.“ Веднъж не беше ли и тя...

Изведнъж се закова на място, сбърчила нос. Странно. Онзи особен мирис на дим пак изпълваше въздуха наоколо, този път обаче по-силен и необичайно сладникав. Може да е било така от известно време насам, но да не е забелязала, защото беше потънала в мисли, или просто беше свикнала с тази воня. В следващия миг обаче усети – надуши – нещо друго. С пълни гърди пое дълбоко въздух и тогава се сепна, защото някаква ужасна, почти чужда миризма я зашлеви през лицето като шамар.

„О, боже, какво е това?“

От тази воня стомахът ù се обърна – това беше миризмата на мъртва плът, застояла и душна, сякаш идеше от отдавна прегазено на пътя животно, което се пържи на безумно препичащото слънце. Зловонието беше толкова силно, че се събра на топка в устата ù. Тя започна да плюе, но противният вкус се полепи по езика ù.

Право напред зърна розовия анорак на момичето, свило се зад гъста плетеница от храсти. Тъкмо се канеше да извика, ала щом погледна към Ели, думите застинаха на езика ù и едновременно с това осъзна нещо друго.

Отново бе усетила миризмата на Ели, този път обаче от разстояние, надхвърлящо двайсет ярда. Може би трийсет. Миризмата беше силна, но не достатъчно, за да погълне вонята на разлагащо се животно, и съдържаше същия микс от аромати, който бе доловила веднъж в планината: дъх на вкиснато мляко и на неумити зъби.

Страх. Ели беше изплашена. Не, тя беше ужасена. Въздухът представляваше хаос от миризми: страха на Ели, онази сладникава смрад на изгоряло; нейния собствен аромат, смесица между пот и безпокойство; и онова зловоние на мъртва плът, което изпълваше гората като пепелив, сив пушек.

Ели не се оглеждаше наоколо. Тя бе закрила устата си с ръце и, облещила очи, се взираше в нещо, скривано от плътен саван от клони.

Какво толкова гледаше тя? Нещо подсказваше на Алекс, че всъщност не би искала да научи. Мекошавата част от нея ù крещеше да бяга, да бяга, да бяга! Само че не можеше да изостави Ели, не и по този начин, би било нередно.

Бавно и предпазливо Алекс се смъкна на колене, студената земя щипеше кожата ù през плата на туристическите панталони. Нито един мускул в тялото на Ели не помръдваше. Притаила дъх, Алекс проследи ужасения поглед на момичето и тогава кръвта ù се смръзна.

„Не – помисли си тя. – Не, моля те, господи, нека това не е истина!“

14

Палатката бе изгорена и стопена едновременно. Онова, което бе останало от нея, висеше от обгорените алуминиеви подпори на изстинали, сплъстени, почернели от сажди дрипи, също като засъхнали парчета плът по вкаменените ребра на праисторически динозавър. Една катурната тенджера бълваше кафеникав бъркоч, който се бе разплискал по ограждащите огнището камъни, стичайки се в пръстта. Рояк гарвани подскачаха сред своите загинали себеподобни, покрили земята наоколо, и докато Алекс ги наблюдаваше, един от тях се наведе, клъвна с мастиленочерния си клюн един издълхнал кълвач, изтръгна от него нещо синьо и жилесто и го метна в гушата си, при което се чу рязко щракване.

Край студеното огнище се виждаха двама души: момиче и момче. Момичето беше русо и носеше сиво-син суичер, на който се четяха думите „Самървил Хай“, и тенис ракета с шарка на бели пламъци.

Боже мой! Та тя познаваше това момиче. Откъде ли? Точно така, когато бе спряла да зареди и да телефонира на леля Хана.

Това беше Русата конска опашка.

Момчето не ù беше познато, въпреки че сигурно е било в същия автобус. Беше източено, с въздълги крака и глава, която приличаше на платформа. На суичера му, светлосин на цвят, се виждаше същия надпис, както и една баскетболна топка.

В някой друг живот те биха могли да бъдат просто две деца, излезли на пикник.

Само дето тези две хлапета не дъвчеха сандвичи.

Там имаше и една жена с вид на грижовна баба, която лежеше просната на земята с отметната назад глава и зинала уста. Чифт очила на верижка се валяха в прахоляка до нея. Съдейки по засъхналите струйки кръв на дясната ù буза, едното ù око го нямаше.

Също както и гръкляна.

Кожата беше издрана, възлестата тръба на дихателния канал стърчеше навън като тлъста тения. Кръвта – а кръв имаше много – бе засъхнала под формата на широк ръждивокафяв лигавник на гърдите на жената. От начина, по който бяха свити ръцете ù, Алекс предположи, че е стискала стомаха си, преди да умре. Но това явно не ù бе помогнало особено много, тъй като червата ù се бяха изсипали навън в тъмна засъхнала бъркотия, напомняща за купа лигави спагети.

Момчето и момичето се хранеха. Или, по-точно, се тъпчеха. Устите им бяха оцапани с кръв, която се отцеждаше на капки по брадичките им, подобно на разтекъл се грим на клоун. Момчето изсумтя и напъха ръка в корема на жената, след което взе да ровичка вътре, изваждайки накрая оттам нещо, което приличаще на черен дроб и беше толкова меко, че Алекс долови силно жвакане от месестата субстанция, която сълзеше на капки между пръстите му.

„Мили боже!“ Алекс усети, как в гърдите ù се заражда тихо стенание, и за да го заглуши, затисна с ръка устата си. Пред погледа ù причерня, започна да ù се вие свят.

Русата конска опашка посегна с писък към апетитната гозба на своя спътник, но тогава баскетболистчето изръмжа заплашително и отблъсна протегнатите ù ръце. Смръщила вежди – да, тя беше ядосана – Русата конска опашка тръсна отривисто глава, при което кирливите ù коси се люшнаха насам-натам. Тогава момичето извърна гръб от него и заби два вдървени пръста в лявото око на жената, след което го изчопли от мястото му. Тя размаха победоносно лигавото кърваво топче, сякаш да подразни своя приятел, но вместо да ù обърне внимание, той продължи да нагъва плячката, с която се беше сдобил. С още едно тръсване на главата Русата конска опашка пъхна окото в устата си като зърно грозде.

В този миг Ели издаде тъничък, но отчетлив писък.

Сърцето на Алекс щеше да експлодира в гърдите ù. „Не, млъкни, Ели, млък...“

Момчето и момичето притихнаха.

„Не, не, не...“ Алекс наблюдаваше с нескрит ужас как Русата конска опашка настръхва, след което, вирнала нос, започва да души. Изучава въздуха, проверява за натрапници, опитва се да улови нечия миризма. Алекс мигом проумя истината. Та нали тя също бе надушила всичко това – мъртвата жена, изгорялата палатка, страха на Ели.

Двете с Ели трябваше веднага да се махнат оттук, можеше да се наложи дори да се спасяват с бягане. Беше достатъчно светло, за да виждат пътеката. Ако направо си плюеше на петите, би могла да им избяга. Алекс щеше да издържи. Събитията от тази сутрин я бяха изтощили, но слава богу, последната химиотерапия бе приключила преди няколко месеца и силите ù се бяха възвърнали. Само че тия деца са били доскоро атлети, а сега се държаха като животни. Истински животни. Така че сигурно бяха доста бързи и дори тя да успееше да избяга, не вярваше в шансовете на Ели.

Изведнъж осъзна, че ръката ù се бе плъзнала към глока и бе разкопчала предпазния ремък, без изобщо да си дава сметка за това. Можеше ли да го направи? Досега беше стреляла единствено по мишени, никога по нещо живо, и съвестта ù каканижеше непримиримо: „Не, те са деца. Те са на моята възраст. Не бих могла да ги застрелям просто ей така“.

Но така и не стана нужда да проверява.

Спаси ги един гарван. Окуражен от липсата на реакция към неговото присъствие, гарванът – доста едър и също толкова глупав – реши да си опита късмета. Той подскочи до баскетболистчето, поколеба се и посегна към едно търкулнало се на земята парче от мръвката с вид на черен дроб.

Със скоростта на змия момчето улови гарвана за гушата. Птицата изграчи силно от изненада. При този звук останалите гарвани, цял орляк, се вдигнаха във въздуха като някаква креслива черна маса. Изгубила концентрация, Русата конска опашка се извърна към момчето, което се бореше със съпротивляващия се гарван. Птицата, която беше много силна, се извъртя и издра с нокти лицето на момчето. Баскетболистчето загърголи от болка и я пусна. Гарванът се измъкна от хватката му в облак от оскубана перушина. Едното му крило беше прекършено, но въпреки това той се отдалечаваше бързо, като подскачаше и правеше опити да излети с другото си крило.

Бягството му почти успя.

Ала Русата конска опашка се завъртя на пети и се втурна напред, сякаш спринтираше, за да посрещне далечна топка. Тя беше дяволски бърза, забеляза в този момент Алекс.

Птицата взе да надава силни, хрипливи крясъци. А Русата конска опашка врещеше от въодушевление.

– Давай! – Алекс подкани Ели с нисък, но настойчив шепот. – Не поглеждай назад! Просто давай все по пътеката и не спирай да бягаш!

Без да отрони нито дума, Ели се хвърли напред, прелитайки толкова шумно през храстите, че Алекс изтръпна от ужас. С ръка на глока тя хвърли неспокоен поглед през рамо, но най-вероятно пронизителните крясъци на гарвана бяха заглушили шумното бягство на Ели или пък Русата конска опашка се забавляваше твърде много.

Момичето сключи ръце около шията на животното и я изви с нечовешка жестокост. Шията на гарвана изпука с остър хрущящ звук, също като ядеца на Деня на благодарността, след което Русата конска опашка изтръгна главата от тялото с радостен писък.

Алекс не изчака да види какво ще последва. Тя се обърна и хукна напред.

15

– Алекс?

– Ммм?

– Ще се измъкнем ли оттук?

– Разбира се. – Алекс прегърна момичето още по-силно, но не от привързаност, а по необходимост. Колкото по-малко пространство имаше между тях, толкова по-топло щеше да им бъде. А под тях гнездото им от листа и клонки пукаше като сух целофан. Скалъпеният надве-натри подслон беше удобен, почти приятно топъл заради телесната им температура, която се задържаше от плътния, дебел три стъпки пласт от сухи листа. – Всичко ще се оправи. Още ден или два и ще бъдем при рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи.

Тичаха, докато небето не пламна в смразяващ кръвта аленочервен залез, напомнил на Алекс за онази невероятно известна картина, изобразяваща човек, който стои на някакъв мост и крещи[8]. Тичаха, докато това странно сияние не избледня, а после продължиха да тичат още известно време, препъвайки се на светлината на електрическите фенерчета, докато накрая Алекс не долавяше нищо друго освен миризмите на гората и на самите тях. По това време, тъй като луната още не беше изгряла, гората тънеше в мрак и беше твърде опасно да продължат пътя си.

Ели не бе пожелала да сложи нищо в устата си. Алекс не я винеше за това; нейният стомах също се бунтуваше, почти както след химиотерапия, и тя се чувстваше изцедена заради преживения ужас през този кошмарен ден. Стиснала в ръце безполезния си айпод, Ели наблюдаваше как Алекс подготвя подслон от борови клонки и паднали дървета. По пътя за насам момичето бе повърнало и Алекс трябваше да използва ризата си, за да изтрие по-голямата част от бълвоча по лицето и анорака на Ели. После успя да придума детето да сдъвче влажната вътрешна кора на една тънка клонка от бял бор: „Има вкус на лимонови бонбони. Честна дума, Ели“. Боровете също бяха храна за гладни години; от племето оджибве стривали изсушената дървесна пулпа на брашно – идея, която Алекс обмисли за кратко, но после отхвърли. И бездруго нямаха намерение да се заседяват тук повече, отколкото се налагаше.

Но не ги чакаше нищо добро, ако Алекс не успееше да намери вода, и то скоро. Бяха оставили потока зад гърба си и за нищо на света не биха се върнали обратно, не и с ония деца в гората. Нямаха друг избор освен да се надяват, че пътеката ще пресече коритото на още някой поток, тъй като с това темпо до реката оставаха три дни път. Лоша работа.

– А какво ще ядем? – попита Ели.

– Имаме „Джелоу“ и енергийни десертчета.

– Но аз изядох едното.

– Няма нищо, Ели. Била си гладна, не се тревожи.

– Но аз го откраднах.

Алекс реши да пробва с друг подход:

– Щом стигнем до реката, ще напълним шишетата с вода и ще наловим малко риба.

– Но ти каза, че риболовът щял да ни забави.

– Е, не е задължително. Ако имаме сили, ще вървим по-бързо. Въдицата и стръвта са още у теб, нали?

– Ъхъм – гласът на Ели беше дотолкова лишен от цвят, че звучеше прозрачен като стъкло.

– Значи, сме уредени.

– Ами ако рибата не кълве?

– Разбира се, че ще кълве. – Тогава нещо ù хрумна. – Дядо ти те взе от училище, за да дойдете в планината, нали така? И кога трябваше да се върнеш?

– На училище ли? Ъ… във вторник.

Днес беше събота.

– Значи е трябвало да се прибереш най-късно в понеделник. У вас има ли някой?

– Само госпожа Пиърс. Тя живее до нас, прибира пощата и прави нещо с лампите.

– Ето какво тогава. Ако не се върнете до понеделник, госпожа Пиърс ще се разтревожи. Тогава сигурно ще телефонира на рейнджърите при входа на парка или на другите в хижата. Не бих се учудила, ако са научили за вас, докато успеем да се доберем дотам.

– А за теб никой ли няма да се безпокои?

– Със сигурност ще се притеснят, но не и веднага. – Хрумна ù, че без часовника си лесно би могла да изгуби представа за дните. Още един проблем, за който да се тревожи. Би могла да отбелязва резки на някоя пръчка…

– Ами ако госпожа Пиърс не се разтревожи? Ами ако преди това минат няколко дни?

– Слушай, няма смисъл да се тревожиш, че можело тя да не се разтревожи. Не го мисли. Хайде, опитай се да поспиш.

– Не мога. – Нещо прошумоля, когато Ели се завъртя. – От тези листа получавам сърбеж.

– Опитай.

– Ами ако… ако онова момиче… ако те…?

– Успокой се. Това няма да стане.

– Но откъде знаеш?

– Защото тичахме дълго, а те не се появиха. Освен това вече е тъмно. Ако искаха да ни догонят, досега да са го направили.

Мълчание.

– Но защо правеха онова нещо? Защо им беше да…

– Не знам. – Вероятно мозъкът им бе дал на късо и децата бяха откачили също като елените и птиците. Но птиците се бяха върнали към нормалното си състояние, както и Ели, а яденето на хора беше далеч, много далеч от всякакви норми. Само мисълта за това караше кожата ù да настръхне, а зъбите ù да затракат. Онези деца убили ли бяха жената? Трябва да е било така. Тя изглеждаше доста възрастна, на около петдесет или шейсет, така че сигурно не е било трудно за тях да се справят с нея. Алекс виждаше цялата сцена в главата си, като един от онези филми по „Анимал Планет“: децата нападат, скачат, нахвърлят се върху жената, след което разкъсват корема ù и изтръгват гръкляна ù със зъби.

„Боже, все едно са животни!“ Мисълта за това я накара да потръпне. Ами онази ужасна миризма? Вонеше на… не беше сигурна… прегазено животно, само че онова зловоние беше някак старо. Не, това не беше точната дума.

Децата миришеха на... подивяло. Тя бяха подивели. Приличаха на зомбита – само дето бяха живи, а не се връщаха от смъртта. Или пък може би бяха умрели, след което... Не, това е невъзможно. Или напротив? Боже, нямаше никаква представа. Знаеше само, че цялата им електроника се бе изпържила, както всъщност и мозъците им. Мозъците на всички тях бяха дали на късо: на животните, на онези деца, нейният и на Ели. Досега смяташе, че тя е единствената, претърпяла промяна – тъпо предположение, но до този момент не бе разполагала с достатъчно факти. Божичко, изобщо не ù бе минало през ума, че Енергийният срив може да е обхванал по-голяма територия: не само планината, но също и долината. Планината се издигаше на колко, на осем километра зад тях? Така че ако Енергийният срив бе засегнал район с форма на окръжност, да речем с радиус от осем километра, което повдигнато на квадрат и умножено по „пи“ прави...

„Боже мой!“ Дъхът ù секна. Сто и осемдесет квадратни километра? Районът на Уакамау беше огромен, почти шестстотин и петдесет квадратни километра. Ако се окажеше права, Енергийният срив бе засегнал една пета част от това диво място – предимно суша. Колко хора правеше това? Толкова на север пикът на есенните цветове бе отминал преди цяла седмица, което означаваше, че хилядите туристи вече си бяха отишли.

Какво се бе случило обаче с онези деца? Тяхната промяна беше коренно различна от нейната.

„А може би не.“ Припомни си как Русата конска опашка бе подушила въздуха. „Ами ако тяхното обоняние също се изостря? Ами ако това е само първият стадий?“

Трескавите ù мисли се втурнаха обратно към изстрелите от пушка. За първи път ù хрумна, че въпросът вероятно беше не по какво, а по кого са стреляли онези типове.

Дали същото щеше да се случи и с нея? Боже, по-скоро би пуснала куршум първо в своята глава. Ами ако не забележеше, преди да е станало прекалено късно? И дори по-лошо, какво щеше да стане, ако не пожелаеше да спре промяната? Ако ù беше все едно?

– Алекс? – разнесе се гласът на Ели в мрака. – С нас ще се случи ли същото, което беше сполетяло онези деца?

Като чу мислите си, изречени гласно от Ели, я полазиха тръпки.

– Не – отвърна автоматично Алекс. – Мина твърде много време. Вече трябваше да се е случило.

„Лъжкиня.“ Гласът беше съвсем слаб, едва доловим шепот, който се прокрадна в ума ù. „Нищо не знаеш със сигурност. Променила си се и още продължаваш да се променяш. Усещаш миризми – усещаш също ù емоции. Енергийният срив се случи тази сутрин, а я виж само колко различна си отпреди. Виж колко бързо се бяха променили онези деца. Може би тяхната участ просто не те е застигнала още.“

„О, я млъкни!“ Сега не можеше да мисли за това. Нито сега, нито когато и да било. Искаше само да затвори очи и нищо да не сънува; да се събуди в собственото си легло и да установи, че това е било само кошмар и нищо друго.

– Хайде, стига – обади се тя, – заспивай. Утре ни чака дълъг ден.

– Страх ме е да заспя – отвърна Ели. – Ами ако щом се събудя на сутринта, не съм вече аз?

– Всичко ще бъде наред.

– Откъде знаеш? Може да умрем.

– Не, няма. Не и днес. – Поредният автоматичен отговор, в който звучеше черното чувство за хумор – или за реалност – което бе развила през последните две години. – Няма да е и утре.

Мълчание.

– Съжалявам за Мина. Отказа да тръгне с мен. Изобщо не успях да я накарам.

– Направила си каквото е зависело от теб – отвърна Алекс, въпреки че не беше убедена в това. Детето мразеше кучето.

– Как мислиш, дали е добре?

– Не знам, Ели. Но ми се стори доста умно куче.

– Може да подивее.

– Може. Не съм сигурна за колко време подивява едно куче. – „Ако гладува, може би доста бързо.“ Но този път се обади нейният глас, а не онзи шепот.

– Дядо казва, че в Уакамау има много диви кучета. И също, че хората ги оставяли тук, защото били убедени, че им правят голяма услуга, като ги пускат на свобода, а всъщност ги обричат на глад, особено онези, които не подивяват.

– Като се тревожиш за Мина, това няма да ти помогне.

– Аз... – Мълчание. – Иска ми се да имах още един шанс.

– За какво?

– За всичко. Ще ми се да бях по-мила с дядо – прошепна Ели отчаяно. – Ще ми се да бях по-мила с Мина. Ако бях по-добра, може би мама нямаше да си тръгне.

Не беше сигурна какво да ù каже.

– Дядо ти каза, че е заминала, когато си била съвсем малка. Едва ли е било заради теб. Та ти си била още бебе.

– Може и така да е. Татко имаше нейни снимки, но не обичаше да ги гледа, защото го натъжаваха. – Ели замълча за момент. – Вече дори не помня как изглеждаше татко. Всичко ми е в мъгла. Но му бях много ядосана.

– Защо?

– Защото замина, въпреки че му казах да не го прави. Отговори ми, че се налагало, защото това му била работата.

Алекс разбираше как се чувства тя.

– Понякога, когато ти е мъчно, е по-лесно да си сърдит.

– А ти сърдиш ли се на твоите родители?

На гърлото на Алекс заседна буца.

– Постоянно – отвърна тя.

Ели заспа скоро след това, ала умората попречи на Алекс да се отпусне. Мислите ù бяха неспокойни и тя не можеше да си намери място, беше нервна, краката ù шаваха конвулсивно. Усещането ù напомни за онзи път, когато Барет ù включи едно лекарство, което трябваше да спре драйфането по време на химиотерапия – дали не беше „Реглан“? Не си спомняше. През последните години бе изпробвала достатъчно хапчета, за да помогне на цяла една малка армия от фармацевти да се задържи на пазара. Проблемът с лекарствата беше, че дори тези, които трябваше да неутрализират страничните ефекти, също имаха странични ефекти. Като например сърбежа, който получаваше от „Реглан“-а, едно ужасно усещане, че цялото ти тяло е полазено от мравки. А това я караше да изглежда тромава и противна, което си беше гадно.

Тогава се разнесе далечният вой на койот, прозвучал като проскърцване на ръждясала панта. Може би беше най-добре да остане на пост. Все пак наоколо се навъртаха животни, както и онези две деца канибали с изпържени мозъци. Кой знае какво – или кого – смятаха да похапнат за десерт. Да направи една обиколка на лагера. По-добре това, отколкото да лежи тук на тръни. Когато посегна към глока, който бе свалила заедно с чантичката за кръста, преди да си легне, тя трепна заради рязкото изхрущяване на листата, което обаче не разбуди Ели.

Алекс стисна оръжието. Неговата твърдост ù вдъхваше сигурност, също както и ароматът му: на оръжейно масло и лек металически дъх на изгорял барут. Кобурът излъчваше мириса на удобни обувки, примесен с едва доловимия лъх на пот – миризма, която не беше нейна; и тя знаеше това.

„О, татко, кажи ми как да постъпя.“ Гърлото ù се стегна. Той дали би разбрал, ако ù се наложеше да използва пистолета? Ами майка й? Защото ако промяната не спреше дотук – ако се превърнеше в едно от онези деца – тогава щеше да се наложи да прояви твърдост, да предприеме нещо, преди да е станало прекалено късно. Освен това не можеше да се каже, че никога не бе мислила за самоубийство. Ако ще да я вземат за луда, но самоубийството беше начин да вземе нещата в свои ръце, да се пребори с чудовището – неканен натрапник, който никога не бе възприемала като част от себе си. Да отнеме живота си, преди той да е довел работата си докрай, беше все едно да бръкне с пръст в окото на чудовището, да го лиши от крайната победа. Но сега с чудовището вероятно бяха неразривно свързани, едно цяло, и това променяше всичко.

„Чудовището ще бъда самата аз. Ако използвам пистолета, никога няма да се отърва от него. Така ще убия само себе си.“

Тогава ù хрумна друга, още по-ужасна мисъл. Ами ако с нея всичко е наред, но пормяната настъпи у Ели? В състояние ли е да застреля едно малко дете?

Боже, всичко беше толкова объркано! Тя се измъкна бързо от убежището и примигна, за да отпъди парещите сълзи. След топлината на заслона от сблъсъка с мразовития горски въздух зъбите ù затракаха и няколко мига тя продължи да стои в мрака, разтреперана, със стегнато гърло. Дъхът ù хриптеше сподавено и тя притисна ръка към треперещите си устни, за да заглуши едно ридание. „Престани, престани!“ Трябваше да се вземе в ръце. Чакаше я много работа. Работа, която само тя можеше да свърши. Ели беше още дете, затова Алекс беше тази, която трябваше да ги измъкне оттук. Така че време за самосъжаления нямаше...

Тя се сепна.

Времето. Самолетът. Онзи самолет. Ето какво я бе глождило цял ден: едно чувство, което прилича на зъбобол, някакво безпокойство, свързано с времето. Самолетът не беше се върнал, а той винаги се връщаше по едно и също време, всеки ден.

Не бе чула самолета по време на обратния му полет.

Започна да отмята възможностите. Вероятно самолетът се бе развалил и затова не е могъл да излети. Или просто не беше го забелязала. Вниманието ù беше погълнато от множество други неща. Може би в долината двигателите на самолета не се чуваха или пък той бе променил летателния си курс. Може би в събота вечер не се връщаше на обичайното летище. Може би се прибираше в неделя.

Ами ако самолетът е бил във въздуха по време на Енергийния срив? Би ли могъл да катастрофира? Опита се да си припомни събитията от тази сутрин час по час. Самолетът бе прелетял над нея в 7,50. Енергийният срив беше в 9,20, има-няма деветдесет минути след това. Къде би могъл да е самолетът по това време? Всичко зависеше от скоростта, нали така? Може би се бе приземил преди Енергийния срив. А може би не. В случай на катастрофа дали щеше да го чуе? Не ù се вярваше.

Но ако допуснем, че е трябвало да го чуе, значи самолетът не е катастрофирал, а е летял по обичайния си курс в събота следобед. В такъв случай или вълненията ù бяха попречили да го забележи, или самолетът не е могъл да излети, а ако това беше вярно, тогава щеше да се окаже, че онова нещо е много по-голямо от сто и осемдесет квадратни километра.

Имаше два начина да разбере. Да изчака до сутринта, да се ориентира и да се ослушва за самолета. Ако прелетеше над долината или недалеч от нея, тогава щеше да го чуе. В случай че не го чуеше обаче, това не означаваше непременно най-лошото, но би повдигнало много въпроси у нея.

Или пък...

Едно нещо прави впечатление, когато си далеч от хората и градовете: липсата на светлинно замърсяване. Дори в лунна нощ следваше да може да забележи самолети, прелитащи на голяма височина. Първо трябваше да открие пролука сред дърветата. Сега, когато очите ù бяха привикнали, тя различаваше добре близката околност: тъмна мозайка от проядени от молци сивеещи кръпки в краката ù, наситеночерните очертания на дърветата, извисяващи се над приземието на гората, слабото мъжделеене на луната, която проблясва през пролуките в горския балдахин като помътняла сребърна монета. Луната грееше някак приглушено. Не толкова ярко, колкото бе очаквала. Светлината ù сивееше. Странно. През четирите дни, които бе прекарала напът, луната постепенно нарастваше. Последния път, когато я видя, не беше ли тя в крайната си фаза? Всъщност може би залязваше.

Отляво забеляза по-ярък сноп сребристосива светлина, което ù подсказа, че там има по-голяма просека сред дърветата, и тя пое нататък, заслонила очите си с ръка, за да се предпази от нискорастящите клони, като на всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, потрепвайки всеки път, щом нещо в гората прошумоли или шавне. На два пъти, макар да се почувства глупаво от това, подуши въздуха, регистрирайки миризмата на гниеща мокра шума и влажна дървесина, без дори следа от зловоние на прегазено животно – и изобщо нещо, което да бъде определено като диво или опасно. Дотук добре.

Тя застана в центъра на просеката, която беше с размерите на къща, отметна глава назад и вдигна ръка, за да заслони очи от непряката светлина на луната, която се процеждаше през тъмното було на един бор. Сиянието на звездите бе леко приглушено – тази нощ те не грееха с ярък и стъклен блясък, характерен за звездите през есента и зимата, а някак мъгляво, сякаш е лято. Хм, това беше странно. По това време на годината звездите винаги изглеждаха по-ярки, не само заради различния пейзаж, но и защото студеният въздух задържа по-малко влага и Земята се отдалечава от Млечния път. Тогава на небето остават по-малко видими звезди, които се открояват доста по-лесно и изглеждат по-ярки. Тази нощ обаче небето изглеждаше някак мъгляво, а звездите, обикновено ярки, сега светеха с ефирно сребристо сияние.

На какво се дължеше това? В далечината отново се разнесе ръждивият вой на койот, но тя не го чу. Смръщила вежди, Алекс се завъртя бавно в кръг, плъзгайки поглед по нощното небе, звездите и накрая луната.

„Не.“ Изведнъж сърцето ù се сви болезнено и тя зяпна от почуда. Беше толкова смаяна, че забрави да диша. „Не може да е истина.“

Да, обаче беше.

Луната беше синя.