Пепел

16

Във вторник следобед, три дни след онова, което мислено наричаше Енергиен срив, Алекс не бе видяла, нито чула никакъв самолет, луната приличаше на тъмносиня бездна, а запасите им от храна бяха намалели само до две пакетчета полуготов желатин „Джелоу“ и половин енергиен десерт. Главата на Алекс пулсираше от глад и от недостиг на кофеин, стомахът ù се бе свил като стафида, а мислите ù бяха объркани, лениви и тромави. Хубавото беше, че бе стопила още килограми. Все се налагаше да придърпва нагоре туристическите си панталони, а в колана на Ели бе пробила допълнителна дупка, в противен случай дънките на момичето щяха да се смъкнат до глезените.

Когато спряха за почивка, през цялото време Ели седя с отнесен поглед, докато накрая Алекс не я придума да тръгнат отново. Въпреки че си позволяваха едва по половин чаша вода на ден, сега в шишето на Алекс бяха останали само две глътки. До реката имаше още много мили, което ги поставяше в огромна беда.

И то заради онова проклето разклонение на пътя.

Алекс стоя там няколко секунди, напълно оглупяла от изумление. Пътеката, минаваща през долината, бе обозначена със синя маркировка, избеляла до такава степен, че от сълзящата дървесна смола бе станала сива. Освен това онази разнебитена табела беше единствената, на която се натъкнаха по пътя си. А сега и това разклонение с избелялата синя маркировка на двете пътеки, всяка от които обрасла с гъст буренак. Никоя от тях не даваше признаци, че наскоро е била използвана.

– Кой път ще изберем? – попита накрая Ели.

Тогава от паметта ù изплува нещо, което баща ù обичаше да казва: „Попаднеш ли на вилица[9] на пътя, вземи я!“.

– Какво искаш да кажеш?

– Това е шега – отвърна Алекс. И все пак този спомен я наведе на една идея.

– Какво правиш? – попита Ели.

– Просто... почакай. – Алекс затвори очи и пое дълбоко въздух. Долови собствената си миризма, каква изненада! Дни наред бе киснала в потта си, оставила по кожата ù смъдящ скреж, страните ù бяха сухи като пергамент от солта, устата ù лепнеше, а езикът ù бе толкова подпухнал, че едва успя да преглътне желатина, който бе погълнала неразтворен, за да пести вода. Долови също така отличителната миризма на Ели, както и уханието на гората с нейния букет от аромати: острия боров дъх на терпентин и сухия мирис на мъртви листа. И тогава го усети: едва доловим повей на влага.

Тя отвори очи.

– Насам – рече тя и посочи лявото разклонение.

– Сигурна ли си?

– Доколкото е възможно. Хижата се намира на североизток, а слънцето е зад нас, леко вляво. Ако поемем надясно, значи да тръгнем на юг, а това не е правилната посока.

Вървяха чак докато денят не започна да преваля, а залезът запали небето с онова особено кървавочервено сияние. Миризмата на влага се усили или може би това се дължеше на силното ù желание. Алекс би продължила да върви, ала се беше мръкнало и Ели беше изтощена до пълна изнемога, а последното, което им трябваше, беше момичето да изкълчи глезен или да счупи крак.

Алекс свали чантичката си от кръста си и подаде на Ели шишето с водата.

– Вземи. Аз ще се погрижа за заслона.

– Не съм жадна – поклати глава детето.

– Изпий я, Ели. – Алекс приглади шумата на земята. – Утре ще стигнем реката. Вече сме близо.

– Но за теб няма да остане.

– Не се тревожи за мен – отвърна Алекс по-скоро по навик, а не защото го мислеше. С пълни ръце, тя се вдигна на крака, но внезапно изпъшка в пристъп на световъртеж.

– Алекс?

– Добре съм. – Пълни глупости! Беше обезводнена и в момента караше на последни издихания. По лицето ù бе избила пот, а цялото ù тяло трепереше от треска и слабост. Изчака, докато се увери, че няма да припадне, след което се примъкна до рамката от клони, която бе стъкмила в подножието на един бял бор. Изсипа шумата от ръцете си и я избута вътре в заслона. – Просто съм изморена. Хайде, пий.

Ели се поколеба, но въпреки това изцеди в гърлото си последната останала им вода. Видът, клокочещият звук и уханието на тази прекрасна течност беше направо болезнено. Усещаше го с мозъка на костите си. Алекс се извърна, мушна се в заслона и се зае да подрежда леглото им от шума.

„Утре ще има вода – помисли си яростно тя. – Просто се съсредоточи върху...“

Отвън се разнесе тихо ридание и Алекс сви вежди.

– Ели?

– Аз... – рече сподавено момичето. – Аз...

Обезпокоена, Алекс бързо изскочи от заслона.

– Какво има?

– А-аз съжалявам. С-съжалявам за всичко. – Лицето ù се сгърчи, но сълзи нямаше, тъй като беше прекалено обезводнена. – А-аз с-съм в-виновна.

– Никой не е виновен. Всяка от нас прави каквото може.

– Но не и аз! Аз отк-краднах х-храната ти, а ти ми д-даваш водата си. Не умея да върша нищо важно. А ти п-палиш огъня и казваш по к-кой път да в-вървим. Ти можеш да правиш всичко!

Алекс изненада дори себе си, като каза:

– Значи трябва да направим нещо по въпроса. Хайде, ще ти покажа как се пали огън със скорбяла.

Ели вдигна сепнато очи и преглътна сълзите си:

– Наистина ли?

– Да. Наистина. – Какво ù бе казала леля Хана? „Не се съмнявам, че си оправна.“ Кадърността на Алекс беше най-добрата ù защита срещу чудовището. А може би не ù даваше нищо друго освен излюзията за сила, но тя никога не би се примирила с чувството на безпомощност. Тя смушка лекичко момичето. – Хайде, да потърсим гориво.

Ели веднага се подчини. Беше толкова нетърпелива, че довлече един малък повален бор – „цялото проклето дърво“, както би се изразила леля Хана. Дървото беше още твърде свежо, твърде зелено, за да им е от полза, но Алекс потисна желанието да изтъкне пред момичето това. Така че просто показа на Ели как да вземе от него само онова, което можеше да се използва – сухи иглички и по-тънки клонки – след което накара Ели да отдели и събере на едно място горивния материал.

– Основата е изключително важна. Ако не го подредиш както трябва, пропиляваш времето си. А сега идва най-хубавата част. – Тя разкъса пакетчето, съдържащо напоена със спирт кърпичка, и сбърчила нос при острия мирис на химически алкохол, Алекс издърпа навън с палец и показалец малко повече от половината влажна квадратна марличка, след което каза на Ели да я придържа с помощта на опаковката и запали една от водоустойчивите кибритени клечки. – Така, сега хвани опаковката – рече тя и поднесе пламъка под кърпичката. Тя се запали с тихо съскане. Появи се мъничък, сякаш течен пламък, ярък и син.

– Уау – ахна Ели.

– Точно така, уау. Изглежда яко, защото гори по-дълго от кибритената клечка, но сега да видим как ще запалиш тази прахан. – Първо видя как Ели поднесе пламъка към праханта, а после забеляза и оранжево-жълтото зарево, когато дървото прихвана и едва-що не угасна отново. – Ето, виж – рече тя и раздуха нежно тлеещата прахан, която се разгоря жарка и кървавочервена също като онези огнени залези, – хайде, духай, само че полека.

Огънят изгасна два пъти: първия, защото Ели духаше твърде силно, а втория, тъй като не духаше достатъчно силно. На третия опит огънят се прихвана и разгоря.

– Успях! – нададе вик Ели. Алекс избухна в смях, когато Ели заподскача, изпълни някакъв танц и размаха победоносно юмрук във въздуха. – Успях, успях!

– Да, успя – рече Алекс и я прегърна. – Направо ме разби.

Следващите няколко часа прекараха седнали една до друга, като поддържаха огъня и се грееха на топлината му. Ели не искаше да оставя огъня да угасне, но накрая Алекс настоя, че трябва да поспят.

– Но нали ще затихне – възпротиви се Ели. – Ще угасне.

– Не и ако го заградим. Ето. – С помощта на един дълъг здрав клон Алекс показа на Ели как трябва да нагласи горящите дърва, за да не угаснат от вятъра. – Ето тук въглените играят много важна роля – рече тя, след което загреба с пълни шепи от изстиналите въглени и ги посипа върху пламъците. – Въглените служат като одеяло. Те поддържат жаравата през нощта. А на сутринта само пускаме малко въздух и гориво на жаравата и огънят е готов.

– Но ако останем да го палим отново – Ели сбърчи лице от безпокойство – няма ли да се забавим?

– Не, това ще е полезен опит. Не се тревожи.

Когато стана време да пропълзят в заслона, Алекс се чувстваше по-добре, отколкото през последните няколко дни. Продължаваше да изпитва глад, но с това можеше да се справи. Скоро щяха да намерят вода, а и хижата не беше далеч. Всичко щеше да се оправи. Но ако се наложеше, биха могли да си позволят да отпочинат някъде за ден, да речем край реката. Това звучеше разумно. Дори да стигнеха по-рано при рейнджърите, това с нищо нямаше да помогне на Джак, а и трябваше да помисли за Ели. Може би, рече си сънено тя, щеше да е най-добре да поостанат край реката, да наловят малко риба...

– Алекс?

Мисълта ù пропълзя обратно към настоящето.

– Ммм?

– Благодаря.

– Ммм – отвърна с прозявка. – Няма проблеми.

– Не само заради огъня. Благодаря, че не ме изостави.

Това я накара да се сепне. Голяма част от случилото се не беше ли нейна грешка? С изключение на Джак, разбира се, но ако не беше откачила, ако беше проявила повече търпение, вероятно щяха да се намират в доста по-добро положение, да имат храна, достатъчно вода и карти. А ето, че сега Ели ù благодареше.

– Не биваше да те оставям – отвърна тя. – Тогава още не беше готова, а аз бях прекалено уплашена, за да го забележа.

– Повече няма да ме изоставяш, нали?

– Не, няма. – И наистина го мислеше.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. – Тя протегна малкия пръст на ръката си. – Дай си кутрето.

След миг колебание Ели уви малкия пръст около кутрето на Алекс.

– Нали няма да се отметнеш?

– Никога – отвърна Алекс и си помисли, че това вероятно означаваше край на враждата помежду им. А утре, щом стигнат до реката, където има вода и риба в изобилие, най-лошото ще бъде вече зад гърба им.

Често срещана самозаблуда.

17

В един миг беше дълбоко заспала, а в следващия отвори рязко очи, напълно разбудена, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Светлината в заслона бе избеляла, денят се процеждаше през пролуките в тавана от борови клони. Отвън долиташе сутрешното цвъртене на птиците. Въпреки ниско нахлупената качулка на суичера, лицето ù бе замръзнало, носът ù представляваше бучка лед, но тогава долови шепота на вятъра сред дърветата и усети как облизва лицето ù с обещание за вода.

„Един момент.“

Повдигна се на лакти и тогава разбра защо ù беше толкова студено. Защо бе усетила повея на вятъра.

Шумата, с която най-грижливо бе затулила отвора на заслона, сега я нямаше. Отвън проникваше дневна светлина... и Алекс видя, че е сама. Чантичката ù беше там, ала раницата на Ели и глокът бяха изчезнали.

Тя изпълзя с такава бързина от заслона, че хоризонталната греда на покрива се сгромоляса. За част от секундата установи, че огънят изглеждаше, както го бяха оставили. Значи Ели не бе правила опити да го подклажда сама.

– Ели? – извика тя. А после и по-силно: – Ели?

В отговор получи точно каквото очакваше: нищо. Но тогава усети отново влагата и разбра, че вятърът бе сменил посоката си. Дори нещо повече, осъзна, че реката се намираше много по-близо, отколкото бе предполагала.

След не повече от три секунди, пристегнала чантичката на кръста си, Алекс тичаше презглава надолу по пътеката.

До нея достигна клокочещият звук на вода, течаща между скалите. След още десет крачки през един обрасъл с трепетлика участък се откриха разпенените бързеи на реката. При вида на толкова много вода разсъдъкът ù се замъгли. Идеше ù да се втурне напред и да натопи лице вътре, не, идеше ù да се гмурне цялата и да пие до насита.

„Спокойно, само по-спокойно.“

Тя отви капачката на шишето, напълни го с вода, пусна вътре една пречистваща таблетка, зави капачката обратно и силно го разклати. След седем минути можеше да пие, колкото ще.

Реката течеше широка – шейсет, седемдесет стъпки – с множество спускания и водопади, които се редуват в продължение на петдесетина метра, преди да се укроти в скалистите плитчини. Преплели клони, три трепетлики лежаха напречно на течението от нейната страна на реката, където брегът беше доста по-стръмен, а земята – нестабилна. Повалените дървета служеха като бент, образувайки дълбок вир, но не в центъра, а вдясно на реката, така че водите ù се вливаха в оформилия се отляво естествен каменен канал. Четвърто дърво бе надвиснало над реката. Някъде по средата стволът му се разделяше, образувайки V-образно разклонение, чийто по-дебел и здрав край стърчеше над вира.

На това място седеше Ели, стиснала въдицата с две ръце и сгушила глава между раменете си заради студа. Краката ù висяха на петнайсет стъпки над водата. Отворената кутийка със стръвта лежеше в мрежата от по-тънки клончета от лявата ù страна. А глокът, затъкнат в кобура, кротуваше вдясно от нея.

Щом я забеляза, Ели ù хвърли поглед, който Алекс с лекота разчете: „Моля те, не се сърди.“ За своя изненада Алекс не беше ядосана, но се безпокоеше как ще свали Ели оттам, без и двете да свършат в реката. Не беше трудно да пропълзи по дънера, но дървото беше хлъзгаво заради покрилия го скреж и леденостудено. Усещаше как мускулите на бедрата ù се свиват при допира със замръзналата кора. Изобщо не умираше от желание да разбере доколко стабилно е това нещо. Всяко изпукване, всяко разклащане изопваше нервите ù до крайност и тя очакваше с ужас да чуе фаталното ХРЯС.

Спря на около шест стъпки от мястото, където седеше Ели.

– Наистина ли смяташ, че ще клъвне? Много е студено.

– Дядо казва, че рибата също огладнява. – Сякаш за да докаже гледната си точка, Ели дръпна въдицата, нави влакното с макарата и разгледа малкото оранжево топче, закрепено на кукичката.

– Какво е това? Не ми прилича на червей.

– Яйчна торбичка – отвърна Ели.

– Наистина ли? – Алекс би могла да запише на гърба на кибритена кутийка всичко, което знаеше за риболова, което определено бе пропуск в познанията ù за горските пущинаци. – Нещо като суши ли?

Забеляза, че Ели се замисли, след което детето рече:

– Нещо такова. И все пак се съмнявам, че би искала да го опиташ. – Ели я стрелна с угрижен поглед. – Не съм имала намерение да го крия от теб.

– Знам. – Тя отви капачката на шишето и отпи една глътка. Водата беше толкова студена, че направо мозъкът ù замръзна, а когато ледената течност опари гърдите ù, преди да избухне в стомаха, дъхът ù пресекна. Никога през живота си не бе вкусвала нещо по-прекрасно и тя отпи още една глътка, а после и още една, въпреки болката. Ако не беше Ели, щеше да продължи да пие. Това, да подаде бутилката, ù струваше усилие на волята. – Пий – рече на момичето. – Преди да тръгнем, ще напълним шишетата.

– Благодаря – отвърна признателно Ели. Тя отпи две огромни глътки, пресушавайки почти изцяло шишето, след което погледна уплашено към Алекс.

– Продължавай – каза Алекс. – Не се тревожи. Нали имаме цяла река?

– Аха. – Ели изпи и последната капка вода от шишето. – Благодаря.

– Няма защо – отвърна тя. – Е, как върви? Стръвта в кутийката ли я носеше?

– Ъхъм. Добре върви.

– Откъде знаеш, че това място е подходящо?

– От дядо ми.

– Защото е вир ли?

– Ъхъм. Каза ми, че винаги трябвало да хвърляш от долната страна на бента, а не от горната... – Ели продължи да бърбори, но Алекс я слушаше само с половин ухо, докато се напъваше да измисли как да повдигне въпроса и да ù каже: „Виж, следващия път, когато решиш да се поразходиш, би ли ми казала и, между другото, стой далеч от глока“.

– И тогава са готови за ядене – завърши разпалено Ели.

„Готови за ядене.“ Последните думи привлякоха вниманието ù. Устата на Алекс се изпълни със слюнка, спазъм сви стомаха ù. Ако Ели наистина успееше да хване една или две риби... Едва не простена на глас.

– Знаеш ли как да ги сготвиш?

– Разбира се. Ти не знаеш ли? Нали баща ти те е научил на всичко.

– Не и на това.

– О! Ами изчистваш люспите. С нож. А след това разпаряш стомаха, за да извадиш червата.

– Гадост. – Отвращението ù бе искрено.

– Не е чак толкова зле – отвърна Ели небрежно. – А червата ги пазиш за стръв.

– Значи си го правила? – Алекс беше дълбоко впечатлена.

– Ами, да. – Изражението на Ели граничеше с върховно самодоволство. – После промушваш пръчка през устата на рибата чак до другия ù край, изпичаш я на огъня и накрая си я хапваш като царевица на... Алекс? Добре ли си?

– Аз... – започна Алекс, но тогава миризмата се появи отново, остър повей, от който косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.

– Алекс, какво... – Ели плъзна поглед до една точка над рамото на Алекс и очите ù се разшириха. – О!

Алекс знаеше какво е видяло момичето. След време щеше да реши, че всички тези приказки за храна бяха станали причина за последвалите събития. И че историята можеше да се развие другояче, ако не се беше размечтала за риба, печена на шиш.

С блъскащо в гърдите сърце Алекс се обърна, но вече знаеше какво има там.

Едно куче.

18

На няколко крачки от десния бряг на реката стоеше едно проскубано, изпосталяло, окаляно и нещастно на вид коли. От протритата каишка на кучето висеше къс наръфано въже. Щом забеляза, че Алекс го наблюдава, животното размаха напред-назад мръсната си опашка и изскимтя.

– Ах – възкликна Ели. – Трябва да си е прегризало въжето. Или пък може някой да го е изгубил. Сигурно е много изплашено и гладно.

Алекс си помисли, че Ели вероятно има право. След оня разговор за дивите кучета миналата вечер отначало се уплаши, че колито може също да е подивяло. Но това куче изглеждаше опасно, колкото и Ласи[10].

– Здравей, момиче. – Нямаше представа дали е момиче, или не, но ù хрумна, че кучето няма да е чак дотам придирчиво по въпроса. – Как си? Какво търсиш тук?

Кучето размаха опашка във въздуха, след което залитайки, пристъпи първо напред, а после назад.

– О, Алекс, изглежда, че е ранена. – Дървото под Алекс се разтресе, когато Ели се примъкна напред, за да погледне по-отблизо. – Има кръв.

Наистина имаше. Засъхнало, ръждивочервено петно личеше на задницата на колито.

– Някой я е прострелял. – Ели остави въдицата, завъртя се полека и пое бавно към Алекс – Трябва да ù помогнем. Ела тук, момиче, всичко е наред, нищо лошо няма да ти направим. Всичко е наред. – Движението бе едва доловимо, но може би все още я преследваше споменът за онова кафяво петно, изгубило се в гората преди четири дни, тъй като Алекс стрелна поглед към гъстия храсталак току зад колито и тогава стомахът ù се преобърна.

А там зад гъстия къпинак, залегнало досами земята, дебнеше друго куче. Животното беше мръснокафяво с огромна озъбена глава. Приличаше на много едър помияр. Извънредно едър.

А от него се носеше миризма на опасност.

Навярно забелязало движението на очите ù и усетило, че нещо е на път да се обърка, колито издаде кратко, почти закачливо скимтене.

– Иска да си играят – засмя се Ели.

Сега, когато знаеше какво търси, Алекс започна да претърсва с трескави очи гората вдясно и вляво от колито. Скрити в гъсталака, успя да различи още две кучета: мърлява хрътка на петна и проскубана немска овчарка, едното ухо на която приличаше на мръсна дрипа.

Четири кучета. Четири. Нямаше повече от седмица от началото на онзи кошмар, а ни едно от тия кучета не личеше някога да е било нечий домашен любимец.

– Какво правиш? – попита Ели, когато Алекс я изтласка назад. Момичето изпищя, след което нещо цопна във водата. – Алекс, заради теб кутията с екипировката падна...

– Назад – рече Алекс, опитвайки се да влее възможно най-много настойчивост в гласа, без направо да изкрещи. – Там има още кучета, Ели. Върви, върви.

– Какво? Не виждам... – ахна Ели.

– Върви. – Усетила, че момичето започва да отстъпва сантиметър по сантиметър, Алекс пое подире му все така възседнала дънера, с ръце, впити в ствола на дървото, и очи, приковани в кучетата отсреща. Забеляза, че останалите три животни също се измъкнаха от плетеницата шубраци и бодливи храсти. Колито бе престанало да маха с опашка, а закачливият израз на лицето му бе заменен от друг, твърде близък до ярост. Кучетата бяха нащрек с вирнати уши и разширени ноздри, които душеха въздуха. Душеха за тях.

– Махайте се. – Гласът на Алекс потрепери и тя си помисли: „Боже, звуча като вечеря.“ А после, придавайки повече твърдост на гласа си, додаде: – Веднага! Отивайте си, марш оттук!

Но кучетата не си отидоха. Вместо това размениха погледи помежду си. Алекс почти долавяше безмълвната дискусия, усети как въздухът оживява от мисли. Тогава четири чифта хвърлящи искри очи се насочиха отново към тях, а хрътката и огромният помияр почнаха да душат по брега.

– Какво правят? – попита пискливо Ели. – Отиват ли си?

– Не. Търсят откъде да заобиколят.

– Защо?

– За да могат да ни нападнат от две страни. – Помиярът и хрътката поеха надолу по реката, като се хлъзгаха на мократа шума. Крепеше я надеждата, че кучетата може да се изтърколят и да счупят крак или да се измокрят и, обезкуражени, да се откажат. Ала видът им не бе на животни, които лесно се отказват. Тогава се сети за засъхналата кръв по тялото на колито. „Пистолетът.“

– Ели. – Тя изви шия и погледна през рамо. Лицето на момичето бе изгубило цвета си и то плачеше тихичко с едри сълзи, капещи по страните му. – Ели. Глокът. Вземи го.

Очите на Ели се разшириха още повече, но тя кимна отсечено като кукла на конци. Започна да се отдалечава на малки подскоци, също като дете, залитащо по греда. Всеки подскок изтръгваше от гърдите на Алекс приглушено възклицание и тя изсъска през зъби:

– Не толкова бързо. Имаме време, внимавай.

– Почти стигнах! – проплака Ели. Тя се добра до V-образното разклонение, но вместо да се завърти, протегна дясната си ръка да вземе глока, който лежеше в своето гнездо от клони...

Алекс съзря бедата, малко преди да се случи.

– Ели, не, спри!

Прекалено късно.

Ели блъсна пистолета с ръка – добре премерен здрав удар, който запрати оръжието право в реката. Детето изпищя силно: „Не!“. Опита се да сграбчи пистолета, но тялото ù се олюля и с нов писък тя се хвърли напред и обгърна дънера с ръце. Алекс наблюдаваше с ням ужас как пистолетът се превърта във въздуха, един, два три пъти, и накрая пада във водата с едно приглушено, мокро ЦОП – звук, който неведнъж бе чувала като дете, докато хвърляше камъчета в едно езерце, седнала на люлка, направена от автомобилна гума. Безпомощна и премаляла, забеляза как водата поглъща оръжието. Поглъща баща ù.

– Съжалявам. – Зъбите на Ели лъснаха в скована, разтеглена от ужас усмивка. Обгърнала дървото с две ръце, тя додаде: – Съжалявам. Загубих равновесие. Много съжалявам, аз...

Трябваше да намери нещо друго, което да използва като оръжие. Алекс плъзна поглед по дървото, търсейки нещо подходящо, каквото и да е. В този миг забеляза, че кучетата прекосяват реката, като преминават внимателно по камъните и не изпускат из очи нито тях, нито целта, към която се бяха отправили. Трябваше да побърза.

– Нали имаш нож? – Ели се задъхваше от ужас. – Не можеш ли да го използваш?

– Нямам достатъчно размах. – Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката ù и тогава край.

Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата – дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели – ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.

Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката ù, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката ù около дънера се охлаби; усети как брадичката ù среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.

– Алекс!

– Нищо ми няма – отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата ù бе изтръпнала от болка. Пръстите ù се сключиха в желязна хватка около клона.

– Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай. – Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире ù. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“

– Алекс, докъде... докъде искаш да стигна?

Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.

– Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.

– Но какво си намислила? Какво ще правим?

Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.

– Почти стигна – обади се Ели. – Размърдай си задника.

Накрая Алекс така се тръшна на клона, че усети вибрацията да преминава през цялото ù тяло. Клонът простена и се огъна под тежестта ù, подобно на лък с опъната тетива, и Алекс затаи дъх в очакване на момента, в който ще се счупи, а главата ù ще срещне острия ръб на скалата отдолу...

Клонът се олюля и проскърца като нечия стъпка в обитавана от духове къща, но не се счупи.

– Ели, ще ми направиш ли малко място? – попита тя, след като си отдъхна облекчено.

– Да. – Когато Ели се затътри нататък, дървото в ръцете на Алекс потрепери, а върху кората се появиха вълнички и процепи. Този път дървото възнегодува с остро изскърцване – звук, който се чува, когато се опитваш да отвориш набъбнала от влагата дървена врата в горещ летен ден.

– Това е достатъчно. – Може би дори повече от достатъчно, но така поне имаше достатъчно място за маневриране. Тогава погледна наляво и видя, че огромният помияр вече е преминал от другата страна и измерва с очи дънера. После се озърна надясно и с вледеняващ кръвта страх забеляза, че хрътката се намира вече на половината път до разклонението, само на двайсет стъпки от тях. – Ели, дръж се здраво, ама много здраво.

– Алекс? Какво смяташ да правиш?

Не ù отговори. Вместо това обви крака около клона и сключи глезени отдолу. Лявата ù ръка обгърна дървото, а дясната се отпусна надолу, стиснала здраво импровизираната тояга.

На десет стъпки от нея, точно на разклонението, хрътката се поколеба. Намираше се достатъчно близо, за да забележи, че ирисите на кучето са мътнокафяви, а бялото около тях е кървясало. Черните бърни се разтеглиха с ръмжене и разкриха пожълтелите му зъби. След това животното пропълзя още една стъпка напред, после още една и още една...

Алекс замахна.

Тоягата разсече въздуха със свистене. Хрътката я видя, направи опит да се извърти и да я захапе, но беше твърде късно. Назъбеният край на тоягата фрасна кучето в ребрата със сила, достатъчна да ги строши, след което животното заскимтя и задраска с нокти по кората на дървото, опитвайки да се задържи отгоре. С нестихващ вой кучето се изтърколи от дървото и разцепи водата с мощен плясък, който вдигна висок гейзер, сякаш корона от лед.

„Да!“ Във вените ù се вля силно въодушевление. Алекс се извърна да погледне през рамо и тогава видя черната глава на кучето, лъщяща като мазна кожа, да се носи на повърхността, но течението беше силно, а животното се намираше вече на цели двайсет стъпки надолу и продължаваше да набира скорост. От краката на Ели се стичаше вода.

– Добре ли си?

– Да. – По лицето на Ели се четеше смесица от надежда и смъртен ужас. – Мъртво ли е? Дали ще се удави?

– Не. – Тогава Алекс проследи с поглед хрътката, която се опитваше да се добере до брега и десет секунди по-късно излезе в плитчините отдясно. По хълбоците ù се стичаше вода, разлетяла се в ореол от пръски около животното, когато то се изтръска. А в следващия миг вече взимаше на подскоци височината към брега. – Ето го, връща...

– Алекс! От лявата ти страна! Внимавай!

Овчарката се придвижваше по дънера на дървото, докато колито наблюдаваше в безопасност от сушата. Тогава вниманието ù привлече движение отдясно и ето че там стоеше огромният помияр. Животното предпазливо постави лапа върху дънера, след което направи крачка напред, а после и още една.

„Не!“ Кучетата настъпваха от две страни и тя си даваше сметка, че няма да може дълго да ги държи на разстояние. Ако Ели не беше изгубила глока, тогава би могла да...

В този миг от гората се стрелна нещо – то беше толкова бързо и препускаше с такава скорост, че Алекс успя да различи само неясно кафяво петно, което скоро придоби очертанията на още едно куче.

„Не, не, стига толкова.“ Тогава обаче долови миризмата му и се сепна. „Я, чакай малко. Това не е ли...“

– Мина! – нададе радостен вик Ели. – Мина!

19

Хрътката усети, че нещо не е наред. Тя понечи да се обърне, но беше твърде късно.

Мина се блъсна в кучето, влагайки в атаката цялата мощ на тялото си, при което хрътката се изтърколи. С квичене тя се преметна непохватно презглава, приземявайки се по гръб с ритащи във въздуха крака и изложена на показ шия. Мина стрелна напред глава като змия и в мига, в който челюстите ù се сключиха на врата на хрътката, квиченето пресекна. Останало с прегризан гръклян, кучето не издаде нито звук повече. Краката му продължиха да ритат безпомощно във въздуха, докато накрая с едно рязко завъртане на главата Мина не изтръгна гръкляна на животното. От врата му изригна мощен фонтан от кръв...

– Алекс, внимавай! – изпищя Ели.

Сепната, Алекс се извърна и видя, че към нея се носи огромна черна сянка. Помиярът се хвърли напред с разтворени челюсти и ако Алекс не бе вдигнала дясната си ръка тъкмо навреме, това щеше да бъде краят. Тоягата попадна в зиналата паст на кучето, то стисна челюсти и разтърси гневно глава.

Останала без дъх, Алекс пусна тоягата и усети, че залита, при което светът около нея се наклони застрашително на една страна. Направи отчаян опит да се залови за дънера, сподирена от крясъка на Ели, но ръцете ù се изплъзнаха.

Строполи се в реката, а от сблъсъка с водата въздухът излетя от дробовете ù с болезнено свистене. Бучащата вода, толкова студена, че кожата ù пламна, я погълна цялата и тогава пред очите ù се мерна остър ръб и тя удари главата си в прикована за дъното скала. Изплашена и зашеметена, отвори уста в несъзнателен, импулсивен опит да поеме въздух. Леденостудена вода нахлу в устата ù и започна да пълни гърлото ù. В пристъп на ужас Алекс усети как мускулите на гърлото ù се свиват, стягат и схващат, а потокът вода към дробовете ù спира, както когато завърташ кранчето на чешмата. Водата вече я нямаше и тя престана да се дави.

Сега обаче се задушаваше.

Зрението ù лумна в аленочервено. Загубила ориентация, с пламнали бели дробове, тя започна да бълва вода в дива, задушаваща паника, и се устреми към една далечна светлинка, която реши, че трябва да е повърхността. Зарита отчаяно с крака, тъй като водата теглеше надолу натежалите ù ботуши и впиваше алчни пръсти в дрехите ù, опитвайки се да я завлече на дъното.

Разсече с тяло повърхността на водата и усети върху лицето си режещия допир на въздуха. Закашля се, отметна глава назад и с широко отворена уста вдиша една-единствена мъчителна глътка въздух. С бучаща в ушите кръв, но с прояснено зрение, тя осъзна, че се бе завъртяла с лице към течението и сега се носеше с шеметна скорост надолу по реката. Порой от камъни и клони изникна на пътя ù, устремили се право към лицето ù. Нямаше време да се обърне по гръб, никакво време!

Реката я тласна в лабиринта от камъни. В момента на сблъсъка усети силна експлозия в лявото си рамо, от което болката плъзна чак до върховете на пръстите ù, сякаш от електрошок, но това беше и мигът, в който осъзна две неща.

Заседнала сред скалите в почти хоризонтално положение, усещаше как реката я засмуква и тегли нататък, но с изненада установи, че лежи в плитчините, в не по-дълбока от две педи вода, вперила поглед в небето...

И в помияра.

20

Вода се стичаше по хълбоците на помияра. Кръв бликаше от нараненото му рамо, което бе ударил в някой камък или случаен клон. Но животното беше там, живо, с устремени към лицето ù остри зъби, бели и смъртоносни.

Алекс се притисна с писък към скалата и вдигна единствената си здрава ръка – дясната – за да предпази лицето си. И тъкмо този инстинкт, първичен и елементарен, спаси живота ù. Неспособна да се изправи на крака, тя запълзя по гръб и усетила, че кучето се навежда над нея, зачака с неестествено разтеглен във времето ужас животното да забие зъби в костта ù и да я строши... А може би щеше да я захапе за гърлото или да я притисне на дъното, докато не се удави. Но когато ръката ù не се счупи, тя осъзна, че кучето бе пропуснало и сега устата му бе затъкната с подгизналия от вода ръкав на суичера. За миг натискът върху ръката ù намаля, то беше пуснало ръкава и се опитваше да заеме позиция за нова атака...

В полезрението ù се мярна Мина. Помиярът веднага забрави за Алекс и мигом се завъртя на другата страна, необичайно подвижен за куче с неговите размери. Кучетата се нахвърлиха едно върху друго – зъби срещаха зъби в едно ръмжащо кълбо от козина и мускули.

„Хайде, ставай, ставай, ставай!“ Алекс се изтръгна от вцепенението си и пое лазешком по хлъзгавата скала, опитвайки се да се изправи на крака. Първо се опря на коляно, а после се изтласка на крака, но едва не падна отново. Устата ù беше пълна с кръв, главата ù пулсираше от болка, не усещаше лявата си ръка. Разпенената вода се блъскаше в краката ù, опитвайки се да я завлече обратно.

В този миг Ели нададе пронизителен, смразяващ писък. Обзета от ужас и все още зашеметена от падането, Алекс забеляза, че овчарката бе стигнала до V-образното разклонение на дънера. Тогава видя как животното прави предпазлива крачка напред, а после още една. На третата крачка обаче то се подхлъзна и размаха яростно опашка, опитвайки се да запази равновесие.

„Падни! – помисли си Алекс ожесточено. –Падни!“ Ала животното не падна. В следващия миг вече стоеше изправено, а Алекс си даде сметка, че никога няма да успее да стигне до Ели навреме.

Хвърли поглед назад към кучетата в мига, в който те се откъснаха едно от друго. Мина дишаше учестено, гръдният ù кош се издуваше и свиваше като мях на гайда. Кръв се стичаше от рана на шията ù, а когато Мина заотстъпва назад, Алекс забеляза, че кучето накуцва, като гледаше да не натоварва левия си хълбок. Помиярът също беше в кръв, но по-едър и мускулест, и Алекс си помисли, че Мина щеше да изгуби битката с него.

В този момент Ели изпищя отново и за един кратък, но фатален миг Мина отклони вниманието си. Кучето завъртя глава, за да подири с поглед своята стопанка...

Помиярът не пропусна този шанс.

Той наведе глава и се хвърли в атака, забивайки рамо в гръдния кош на по-дребното куче, което се преметна презглава. Като извиваше тяло в напразни опити да се превърти във въздуха, Мина се пльосна с мощен плясък във водата право по гръб. Ала преди още да успее да се изправи, помиярът бе вече до нея, оголил извити като ятагани остри зъби. В последния миг Мина успя да се изправи, но помиярът бе преценил правилно дъгата на своята атака. И челюстите му се сключиха около предния крак на Мина. Чу се силно и остро хрущене и тогава животното нададе пронизителен, неестествено човешки писък, след което останало на три крака, се опита да запази равновесие.

– Не! – изкрещя Алекс. Парализата я напусна, тя грабна един камък с големината на юмрук и го метна.

Камъкът уцели кучето в ребрата. Помиярът изскимтя леко – повече от изненада, отколкото от болка – и се завъртя, за да застане лице в лице с новия си нападател.

„О, боже!“ Алекс усети как вътрешностите ù омекват. Посегна за нов камък, като не смееше да откъсне очи от помияра. „Ако ме нападне, ако не улуча...“

В следващия миг неочаквана, натрапчива воня изпълни ноздрите ù. Дъхът ù пресекна. Тогава помиярът от другата страна на потока се закова сепнато на място, повдигна подобната си на чук глава и я завъртя нагоре по течението. Значи той също го беше надушил. Алекс забеляза, че ушите на кучето се присвиха плътно към черепа, а опашката му хлътна между задните крака. Помиярът отстъпи крачка назад, а после и още една, след което прецапа през плитчините и се запрепъва нагоре по десния бряг на реката.

Алекс не можеше да помръдне. Пазейки равновесие на три крака, Мина стоеше нащрек с настръхнала козина по гърба, но в следващия миг кучето обърна глава наляво и заръмжа с оголени зъби.

„Познавам тази миризма – помисли си Алекс, при което гърдите ù се изпълниха с ужас. – Божичко, наистина я познавам!“

Тази воня ù напомняше за лятото, горещо и знойно. Това беше смрад на отровен асфалт и на прегазено животно, подпухнало от разложение. Зловонието беше плътно като мъгла – смърдеше на гниеща плът и размазани на каша черва – и беше толкова силно, че се събра на топка в устата ù и полепна по езика.

Плъзна поглед наляво.

И тогава видя мъжа.

21

Той стоеше сред дърветата, почти на същото място, където се бяха появили кучетата. Беше с къса коса, подстригана по войнишки, и много мръсен: с окъсани дрехи и покрита с чернилка и кръв кожа. От него се носеше воня на смърт и разложение.

Дивите кучета бяха ужасени. Алекс надушваше страха им. Помиярът се бе шмугнал в гората, ала колито продължаваше да стои на високия бряг едва на двайсет стъпки от мъжа. С ниско приведена глава и оголени зъби, кучето се бе оттеглило досами реката, ала нямаше накъде повече да отстъпва. А на дървото, само на десет стъпки от Ели, овчарката стоеше като истукан.

Ели заговори първа:

– Помогнете ни! Моля ви, помогнете!

Мъжът отвори уста и за един кратък миг Алекс реши, че всичко може да се оправи – надежда, която бързо се изпари.

От устата му се разнесе неопределен рев, който звучеше толкова примитивно, че косъмчетата по гърба на Алекс настръхнаха. И тогава той тръгна напред, нападаше, с протегнати ръце, с хищнически извити пръсти и с онзи ужасен рев, който изобщо не спираше.

Алекс успя да си помисли само: „Божичко, не. Ели!“

Мъжът се спусна право към колито. Беше невъобразимо бърз и гъвкав като пантера. Колито незабавно отскочи вдясно, при което се озова на самия ръб. Едната от задните му лапи пропадна надолу и кучето се подхлъзна. В следния миг ръката на мъжа се стрелна напред и сграбчи сплъстената козина на животното. От гърлото на колито се изтръгна висок, смразяващ кръвта вой, когато четирите лапи се отделиха от земята и мъжът започна да го засилва, да завърта безпомощното животно около себе си, като използваше собствената му тежест по начина, по който гюлетласкачите набират скорост.

Тогава той запрати кучето право в едно дърво. Чу се ужасяващ тътен, след което животното издаде едно глухо „ъгх“ и се строполи в безжизнена купчина като чувал с брашно. С пяна на уста побеснелият мъж се изправи за миг над зашеметеното животно. После се наведе, улови с ръце двете челюсти на животното и дръпна свирепо, с което ги разчекна.

Костта изхрущя, звучаща като раздиране на парче плат. Кучето издаде дълбок, гърлен писък, когато челюстта му се строши на две.

Ели изпищя.

С вледенено от ужас сърце Алекс видя как мъжът се навежда над зашеметеното кървящо животно. За миг ù хрумна откачената мисъл, че се кани да го целуне. Ала вместо това той вдигна животното в своята огромна мечешка прегръдка – буквално го долепи към гърдите си – и стисна.

След серия от звуци на пукане и трошене ребрата на кучето бяха изпочупени. Огромни мехури аленочервена кръв избиха на устана на животното, ала то не издаде нито звук, нито дори стон, тъй като не бе в състояние. Мъжът изцеждаше от него последните глътки живот, изкарвайки въздуха от смазаните му бели дробове.

Най-неочкавано мъжът се засмя. Смехът му беше радостен и налудничав и от него по гърба на Алекс полазиха ледени тръпки. Като продължаваше да се смее, мъжът бръкна в устата на колито и изтръгна езика му.

– Алекс? – извика Ели с треперещ глас, опитвайки се да се обърне на мястото си. – Алеееекс?

Не можеше да се обади – не смееше. Притиснала се към нея, Мина трепереше. Алекс видя как мъжът заби зъби в стегнатия мускул, от който все още капеше кръв, откъсна едно парче и задъвка, а после мигновено го изплю.

А когато Ели нададе писък на ужас и погнуса, Алекс си помисли: „Не, не, скъпа, пази тишина!“.

На дървото над Ели овчарката се размърда. Опита се да се върне заднишком по клона, ала под въздействие на паниката се движеше прекалено бързо. Алекс чу как ноктите ù дращят силно по дървото, след което овчарката се подхлъзна странично. Кучето полетя надолу, отскачайки от един заоблен камък наблизо, преди ефектно да се пльосне по корем във водата. Миг по-късно главата му изскочи на повърхността и то заплува с все сили към далечния бряг на реката, въпреки че течението го теглеше надолу, към Алекс и Мина.

Шумът от плясъка във водата накара обезумелия мъж да вдигне поглед. На гърдите му се бе образувала яка от кръв. На брадата му лъщяха още незасъхнали петна. Алекс не смееше да помръдне; сега вече разбираше защо зайците стояха толкова неподвижно. „Не бива да ме вижда, не бива да ме забелязва.“ Тогава видя, че мъжът отправя поглед надолу по течението към овчарката, която бе излязла на брега на по-малко от десет стъпки от самата нея. В краката ù Мина издаде предупредително ръмжене, при което тревога скова сърцето ù. Но овчарката, която в момента мислеше само как да избяга, се изкатери по брега, без да им обръща никакво внимание, и се изгуби в гората.

Алекс премести поглед назад – и тогава усети как ù призлява. Мъжът беше отново нащрек. Ели, която продължаваше да виси на дървото, най-сетне проумя ситуацията. Вече се стараеше да изглежда незабележима, розова и неподвижна, ала напразно. Мъжът знаеше, че тя е там, и Алекс светкавично прозря намерението му да се докопа до момичето.

Нямаше да успее да се добере до брега навреме. А беше прекалено далече, за да хвърли камък по него. Затова стори единственото възможно нещо.

– Ехо! – Тя прецапа през плитчините, излезе на левия бряг на реката и заизкачва баира. – Ехо, насам, ехо!

Планът успя. Мъжът завъртя към нея своите плувнали в кръвоизливи очи и вонята на леш и горещо лято отново заля Алекс. Лицето му се изопна и той тръгна към нея с разтворена уста, със засъхнала кръв и остатъци от плът между зъбите.

Мина се изстреля от мястото си с бързина, каквато Алекс не бе очаквала от куче, разполагащо само с три здрави крака – ей сега беше тук, а вече е там. Кучето направи скок и увисна на дясната ръка на мъжа. Надавайки силен рев, той разтърси животното, което никак не беше малко, повдигайки го от земята. С нестихващ вой мъжът се изви първо на едната, а после на другата страна, но Мина се държеше упорито, докато тялото ù се мяташе насам-натам като знаме на силен вятър. Мъжът изпъна назад свитата си в юмрук лява ръка и с дивашки рев се готвеше да опише удар в широка дъга. Целеше се в главата на Мина, ала кучето забеляза опасността и пусна дясната ръка на мъжа. В мига, в който задните ù крака докоснаха земята, с едно почти неуловимо движение Мина отскочи отново, разтворила широко челюсти, и увисна на лявата му ръка. Захапало китката на мъжа, кучето стисна с все сила зъби и тогава се чу рязко хрущене.

Мъжът издаде висок хриплив крясък и заотстъпва бързо назад – блъсна се в едно дърво, извиваше се, мяташе се и се въртеше в някакъв безумен, паникьосан танц.

В следващия миг Алекс чу непогрешимия пукот на изстрел, последван от властна заповед:

– Повикай кучето си!

Отвъд реката Алекс зърна още един мъж, който излизаше от гората с вдигната нагоре пушка. Този беше доста по-млад, по-близо до нейната възраст, с лице, покрито с мръсотия, и мазни кестеняви къдрици, залепнали за челото.

– Повикай го! Направи го веднага! Побързай!

– Мина! – извика Алекс, след което додаде отчаяно: – Мина, ела тук, пусни, пусни!

Невероятно, но свърши работа. Мина отскочи назад и се спусна към нея, след което се обърна и се притисна към Алекс, сякаш искаше да застане между нея и разбеснелия се мъж. Алекс се отпусна на колене и прегърна кучето, сключвайки ръце на тила му.

– Добро момиче, стой тук, стой!

Подивелият мъж изрева. Чертите му се изопнаха, от окървавеното лице очите светеха като фарове, неземни и безумни.

– Джим! – изкрещя мъжът с пушката. – Джим, ела тук, насам!

Подивелият мъж – Джим – се обърна рязко към него. Миризмата на смърт и умопомрачение се излъчваше от всяка пора на тялото му и го обгръщаше с плътна и душна воня, осезаема като дим. Джим отметна глава назад и нададе свръхестествен, зловещ вой, който я прониза чак до мозъка на костите: звук, който никога нямаше да забрави.

– Боже, прости ми – рече младият мъж и натисна спусъка.

Куршумът улучи Джим между очите и изскочи от другата страна в миш-маш от кръв, мозък и кости. Ръцете на Джим се отпуснаха сковано и безжизнено от двете му страни, сякаш беше марионетка, останала внезапно без своя кукловод, след това краката му се подгънаха и той полетя от брега на реката. Главата му се удари в един камък, след което течението подхвана тялото и го повлече надолу. И ако кракът му не бе попаднал сред потока от камъни, носен от реката, водата сигурно щеше да го изхвърли в плитчините. А когато няколко мига по-късно водата пламна във виненочервен въртоп, който прерасна в огромен черен водовъртеж, зрението на Алекс се замъгли, а мислите ù се разбъркаха.

– Алекс? – Гласът на Ели звучеше, сякаш идваше от много далече. – Алекс, добре ли си?

„Не, не, май не съм.“ Алекс започна да пропада във водовъртежа, който я засмукваше и теглеше все по-надолу и по-надолу. „Мисля, че губя съз...“

22

Когато се събуди, светлината си бе отишла, обгръщаше я тежък и душен мрак, главата ù се пръскаше от болка. Не можеше да помръдне, не виждаше, така че си помисли: „Това беше. Свърши се и сега умирам“. Изпусна дълга, тиха въздишка.

– Алекс? – Металически звън проряза мрака, а после и лъч бяла светлина, след което усети ръцете на момичето да се увиват около врата ù. – Алекс?

– Ели – въздъхна тя облекчено. Опита се да освободи ръцете си от огромната фланелена блуза, с която беше облечена, и да се измъкне от спалния чувал. Физическото усилие ù причини главоболие, но тя не му обърна внимание. – Здрасти – рече тя и прегърна момичето по-силно. – Добре ли си?

– Аз с-съм добре. – Ели кимна с глава към врата ù и от очите ù закапаха сълзи. – Толкова... толкова ме беше с-страх, че може да си умряла...

– Ей, добре съм, и двете сме добре. – В този момент осъзна, че като изключим блузата и гащите, не носеше нищо друго и кожата ù беше подгизнала от пот. В ъгъла светеше мътночервеното око на газов нагревател и тя си помисли: – „Палатка. Намирам се в палатка.“

Тогава спомените ù се върнаха: глутницата диви кучета, реката, онази задушаваща воня на смърт, Джим и...

– Ели, къде сме?

– В палатката на Том. Не помниш ли?

– Не. Всъщност спомням си онзи тип с пушката...

– Това е Том.

– Том.

– Да, Том Идън. Той те донесе в палатката и се погрижи за главата ти. Каза, че в армията човек се научавал на доста неща.

– Главата ми... – Плъзна ръка по косата си и напипа груба четвъртита превръзка, под която нещо я бодеше: шевове. Сигурно изобщо не е била на себе си, след като не е усетила нищо. – Колко време съм спала? Какъв ден е днес?

– Четвъртък. Спа непробудно цял ден вчера чак досега.

– Два дни?

– Ъхъм. Том каза, че имаш сътресение. И че било цяло чудо, дето не си изгубила съзнание много по-рано. Той е отвън, приготвя вечерята. А аз влязох да проверя дали случайно не си се събудила.

– Къде са дрехите ми?

– Ето тук. – Ели насочи светлината надясно. Туристическите панталони и бельото бяха нейни, но не и останалите неща – тревистозелено поло, комплект дълго черно термобельо и чифт вълнени чорапи, оставени върху туристическите ù обувки. Фланелената блуза, с която беше облечена, вероятно също беше на Том, което я навеждаше на цял куп мисли – и най-вече на заключението, че той я е съблякъл, така да се каже, от горе до долу. Но Алекс предпочиташе да не мисли за това, а още по-малко да се мъчи да си спомни.

– Хубаво – рече тя. – Кажи му, че идвам след малко.

Първа я забеляза Мина. Тя размаха опашка и се изправи. Въпреки че левият ù крак беше стегнат в шина, тя се приближи, подскачайки до Алекс, която се отпусна на колене и взе кучето в прегръдка.

– Добро момиче – похвали я тя. – Такова добро момиче.

– Радвам се да те видя отново. – Щом вдигна поглед, Алекс видя Том, който стоеше до огъня и разбъркваше нещо цвъртящо в чугунения тиган. – Как се чувстваш?

Въпроси напираха на устните ù, ала в мига, в който улови уханието на пържещо се месо и цвъртяща мазнина, устата ù се напълни със слюнка и думите се изпариха.

– О, боже мой, мирише страхотно. Какво е това?

– Ракун с бял боб. Има и чай.

– Ракун. – Забеляза, че Ели закрива уста с ръка, прикривайки кикота си, след което премести погледа си на Том. – Ти ли го хвана?

– Определено не е дошъл с „Федерал Експрес“[11]. Освен това кучето има нужда от месо... Слушай, седни, преди да си се строполила.

– Ели спомена, че според теб съм... имала сътресение. Не трябва ли да спиш, ако имаш сътресение?

– Е, предполагам, че имаш нещо друго предвид – отвърна той и Алекс реши, че Том Идън има много хубава усмивка, особено с тази трапчинка отляво. Всъщност май не беше много по-голям от нея. Най-вероятно беше на... деветнайсет? Двайсет? Запита се дали няма някакъв деликатен начин да изясни този въпрос, а после се запита защо изобщо се пита.

– Как е главата ти? – поинтересува се Том.

– Сякаш някой ме е халосал с тухла.

– И още как. Имам малко ибупрофен, но първо трябва да хапнеш нещо. – Посочи с ножа в ръката си. – Хапчетата са в онази платнена торба ей там и можеш да облечеш това яке. Ще ти е малко възголемичко, но все е по-добре от нищо. Съжалявам за суичера ти, но беше толкова съдран, че го използвах за шината на кучето.

Шубата беше доста по-добре от нищо: тъмносива на цвят с дължина, стигаща точно на средата между дупето и коленете. Платът беше с дъх на мускус, който излъчваше миризма на сигурност, все едно си обгърнат от силни ръце, които знаеш, че никога няма да те пуснат.

Том ù подаде едно канче и туристическа алуминиева чиния с връх.

– Знам, че си гладна, но недей да бързаш. Нали не искаш да го върнеш обратно?

Стомахът на Алекс се свиваше от глад, но тя дори не посегна към храната, въпреки че Ели вече нагъваше лакомо.

– Слушай, не искам да бъда неблагодарна, а ти наистина застреля онзи тип...

– Онзи тип се наричаше Джим и беше мой много добър приятел. Но няма защо.

– О, съжалявам. И благодаря. Искам да кажа, затова че ни спаси. – А после, решена да стигне докрай, додаде: – Но въпреки всичко не те познавам и не помня какво се случи, след като ти... след като ти застреля приятеля си.

– Ами, тогава ти припадна. Почти в самата река и се наложи да те извадя. А след като се уверих, че още дишаш... Ели, какво стана после?

– Помогна ми да сляза от дървото, Том – отвърна Ели, чиято брадичка беше омазана със сос. Тя се усмихна доволно на Алекс: – Том ми позволи да нося пушката му.

– С което се справи много добре – обади се Том.

– Понеже ти трябваше да носиш Алекс, от чиято глава шуртеше кръв.

– Точно така. – Том спря погледа си отново на Алекс. – След това те заших, разпънах палатката, свалих мокрите дрехи на Ели, а после двамата с нея свалихме и твоите мокри дрехи, след което... Наистина ли държиш да продължа?

– Не... да. – Тя обви ръце около себе си. – Да не би да си, знам ли, нещо като медицинска сестра? Или пък студент по медицина? Откъде знаеш толкова много неща?

– В армията получаваш някои основни познания по военна медицина, а ако се навърташ покрай медиците и стига да искаш, можеш да научиш и нещо повече.

– Ясно. Но щом си в армията, какво търсиш тук?

– Взех си отпуск от мисията в Афганистан. А тук бяхме на лагер – аз, Джим, неговият чичо Стан и баща му, Ърл. Джим беше командир на отряда ми, но не мога да ти кажа къде лагерувахме, защото ще трябва да те убия.

– Това не беше особено смешно – рече тя, сдържайки усмивката си.

– Да, имаш право.

– Но къде е Стан? Ами Ърл?

– Виж, ще се радвам да отговоря на всичките ти въпроси, но след като се нахраним. – Но тъй като тя остана права, той постави канчето и чинията на земята и додаде: – Поне седни.

– Защо?

– Защото, като изгубиш пак съзнание и паднеш в огъня, ще се наложи да гася косата ти, пък и имам слабост към това поло.

Този път тя се усмихна, след което седна по турски.

– Сега доволен ли си?

– И още как. – Трапчинката пак се появи. На светлината на лагерния огън кожата му сияеше в оранжево. – Ели каза, че си била голям инат.

– Така ли каза? – Алекс стрелна момичето с престорено гневен поглед. – А спомена ли нещо за себе си?

– Спомена, че преди си я смятала за голяма досадница.

– Всъщност – започна Алекс, придърпвайки чинията си, – така си беше.

– Ехо, аз също съм тук – обади се Ели със задоволство в гласа.

– Смятам, че предвид случилото се, на всекиго от нас е простено да има някой и друг лош ден – отвърна Том.

Алекс гребна пълна лъжица с боб и месо. Ухаеше толкова хубаво, че още малко и щеше да припадне.

– Имаш ли представа какво се случва?

– Първо ще се нахраним – отвърна Том. – А после ще поговорим.

Въпреки съвета на Том, как да не бърза с храната, особено като се има предвид, че киселините бяха на път да издълбаят дупка в стомаха ù. Ракунът беше жилав и имаше дъх, но тя беше прекалено премаляла от глад, за да се оплаква. Тъпчеше в устата си лъжица подир лъжица, като прокарваше храната с чай, докато накрая лъжицата не удари на метал, а канчето се оказа празно. От дясната ù страна Мина изскимтя жаловито и Алекс постави чинията пред кучето, за да я оближе.

– Ето. Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давала.

– Това куче яде колкото цял кон. – Том напълни канчето ù отново. – Ако си в състояние, утре сутрин може да тръгнем на път. Ели каза, че си искала да стигнеш до хижата на рейнджърите.

Тя кимна, сръбна глътка чай и я остави да се разлее по езика ù, наслаждавайки се на сладостта и аромата. „Руски какво беше там...“ – помисли си тя. Вкъщи майка ù беше любителката на чая.

– Това беше единственото, което ми хрумна. Като изключим идеята да се върна при колата, само че тя едва ли ще запали.

– Да, бих се обзаложил на това.

– Знаеш ли какво се случи?

– С Джим или по принцип?

– Да. – Опита се да се пошегува, но после реши, че в ситуацията няма нищо смешно. Ели дойде да се сгуши при нея и тя прегърна момичето, като в същото време Мина, привършила с чинията, се излегна досами лявото бедро на Алекс.

Забеляза, че Том плъзна поглед към Ели, сякаш се двоумеше какво да каже:

– Имам някои предположения, но не всичко се връзва, особено що се отнася до... – Вдигна ръка към главата си. – Нали знаеш, онова, което се случи с Джим и с баща му.

На светлината на лагерния огън очите му, които денем изглеждаха сиво-сини – сети се тя изведнъж – сега бяха черни. Тогава си спомни с тревога за мъртвата жена с очила на верижка и празни очни ябълки. Искаше да попита за Джим, но имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

– Ти почувства ли го? Енергийния срив?

– Така ли го наричаш?

Тя кимна.

– Усети ли се тук в долината?

– И още как. Имах чувството, че главата ми ще експлодира.

Това беше лошо. Планината се намираше на повече от трийсет километра оттук. Надмогвайки болката в главата си, тя направи някои изчисления, но бързо съжали за това. Ако Енергийният срив бе ударил в кръг, то значи явлението бе засегнало целия район на Уакамау, та дори и отвъд него.

– Твоята електроника също ли е извън строя?

– Всички прибори с флаш памет.

– И кое може да доведе до такива последствия?

– Всъщност. – Том сведе очи към огъня, след което отново срещна погледа ù. – Не знам със сигурност. Все пак се намираме в гората и няма как да се доберем до каквато и да е информация. Но знам, че военните постоянно провеждат всевъзможни тестове. Така че въз основа на този факт, а и на някои други неща, които знам – просто събирам две и две – стигнах до заключението, че е било ЕМИ – електромагнитен импулс. Вероятно повече от един. Не е възможно един-единствен ЕМИ да изпържи нечий мозък. Всъщност мисля, че дори двайсет не би трябвало да имат такъв ефект. Но това е само на теория. Досега никой не го беше прилагал на практика.

– Тогава какъв ефект би трябвало да има един ЕМИ?

– Гледала ли си „Бандата на Оушън“?

Алекс се замисли.

– Да не е онзи филм с Брад Пит и Клуни? Та той е направо древен.

– Майка ми го харесва. Всъщност харесва Джордж Клуни. Както и да е, случилото се прилича малко на този филм. Помниш ли дистанционното? Джунджурията, която използваха, за да спрат тока?

Алекс си спомни как Дон Чийдъл покрива чатала си.

– Имаше някакви рентгенови лъчи.

– Точно така, ето как действа едно такова дистанционно – генерира мрежа от рентгенови лъчи. Но за тази цел е нужна много повече енергия, отколкото използваха във филма, да не говорим, че истинската машинария е твърде голяма, за да се побере в микробус. Но всъщност не рентгеновите лъчи предизвикват спиране на тока, както показаха във филма. А ЕМИ: електромагнитният импулс.

– Искаш да кажеш, нещо като мощна енергийна вълна? Това ли се случи с нас?

– Така мисля. Това е единственото логично обяснение. Трябват ти само няколко електромагнитни импулса, задействаш ги някъде отвисоко, така че да се разпространят по магнитното поле на Земята, и в крайна сметка всеки електронен уред с флаш памет изгаря. От строя излизат също и електропреносната мрежа и комуникационните честоти... пълен Енергиен срив, както сама каза. Твърди се, че имало начин да предпазиш оборудването си, но пак казвам, това е само теория. Все едно да изградиш чадър срещу радиоактивни частици с надеждата, че съоръжението ще ти помогне да преживееш бъдеща атомна война, но без предварителни експерименти, доказващи, че това е възможно.

– Затова ли прегря айподът ми? – попита Ели.

– Вероятно. Тъкмо затова светодиодните уреди не работят за разлика от електрическите фенерчета с добре познатите стари батерии. Дори да успеем да открием стар лампов радиоапарат – или някой ретро камион, или автомобил с радио – мога да се обзаложа, че няма да има никакви емисии, или поне не наоколо. Ако наистина става дума за ЕМИ, дори без електрическо захранване компютрите пак щяха да бъдат изпържени. Както всъщност и сателитите, намиращи се в ниска орбита.

– Един момент, един момент. – Алекс притисна пръст към дясното си слепоочие, където усещаше силна пронизваща болка. – Защо трябва да е навсякъде? Може да е, както каза преди, само над Уакамау. И това не е малък район, но...

– Да си виждала самолети след – Том махна с ръка – след Енергийния срив?

Алекс сви устни.

– Не. Но това не значи нищо. – Лъжа: районът на Уакамау беше затънтено място, но въпреки това преди Енергийния срив бе виждала множество дантелени бели следи от реактивни двигатели, избродирани на синия небосклон от самолети, летящи на голяма надморска височина.

– Помните ли 11-и септември?

– Аз не – отвърна Ели. Тъй като гласът ù звучеше унило и леко отчаяно, Алекс прегърна момичето още по-силно. – Тогава не съм била родена.

– А аз не съм била много по-голяма, отколкото е сега Ели. Помня само онова, което видях по телевизията, и също, че директорът свика извънредно събрание на училището.

– Аз пък бях на десет и това, общо взето, е всичко, което помня – рече Том. – Но тогава баща ми беше отвъд океана. Веднага след това всички самолети в Съединените щати бяха приземени. Дни наред имаше забрана за всички самолети да навлизат в нашето въздушно пространство. Баща ми не можа да излети. Цяла седмица не успя да се прибере вкъщи.

– Е, и?

– Казвам само, че не сме виждали никакви самолети. Енергийният срив стана преди шест дни. Така че или има забрана за летене, или самолетите не могат да летят.

– Значи, сме били нападнати? – Мислите на Алекс се стрелнаха към леля Хана, която беше съвсем сама в апартамента им край езерото Мичигън. „Всъщност, ако е пострадал само тукашният район, значи тя е добре.“ – Също както на 11-и септември?

Том кимна.

– Или е станала някаква голяма злополука. Военните постоянно тестват най-различни оръжия. Това са единствените идеи, които ми хрумват.

– Затова ли луната беше синя? – попита Ели. – Алекс спомена, че небето изглеждало необичайно. Това ли е истинската причина?

Том повдигна заинтригувано вежди.

– Какво си забелязала?

– Само това, че звездите светят някак матово. – Предпочиташе Ели да не бе повдигала този въпрос. Достатъчно трудно ù беше да проумее казаното от Том. Затова му разказа накратко, след което додаде с неохота: – Залезите изглеждат странно. Твърде червени са. Може ли това да се дължи на няколко електромагнитни импулса?

Том разпери безпомощно ръце.

– Твоето предположение е също толкова логично, колкото и моето. Някои неща се връзват. Други не. Например залезите. В Ирак и Афганистан също са с наситеночервен цвят, но това се дължи на прахоляка и пясъка.

Дали прахът не беше причина също и за матовия блясък на звездите? В това имаше логика. Но какво би могло да вдигне толкова много прахоляк? За нея 11-и септември беше по-скоро впечатление, отколкото реален спомен. Тогава тя беше малка и атаката не бе оставила ярък отпечатък в съзнанието ù. Не помнеше почти нищо друго освен гледката на рушащите се кули и стълбовете пепеляв дим. „Пепел и дим...“ Внезапно изпита силното желание да включи компютъра и да въведе в търсачката залез, дим и червен. А на глас рече само:

– Тоест, не знаем нищо със сигурност.

– Не и докато не получим повече информация – отвърна Том. – Знам само, че един електромагнитен импулс, излъчен на подходяща надморска височина над географския център на Съединените щати, е в състояние да засегне цяла Северна Америка.

– Един-единствен?

– Това обяснява защо няма самолети и защо електронните ни уреди не работят.

– Но какъв може да е източникът?

– Сещам се за два варианта – отвърна мрачно Том. – Едното е ядрено оръжие, детонирано на голяма надморска височина...

– Ядрено оръжие ли? – В съзнанието на Алекс изникнаха облаци с формата на гъба на хоризонта, огнени стихии и радиоактивно натравяне. Пепел и дим. – Ако над Уакамау е избухнала ядрена бомба, не трябва ли да има облак?

– Зависи къде е била взривена – отвърна Том. – Ако е станало на достатъчно голяма надморска височина, може дори да не сме забелязали пламъка.

– Това не ми харесва – потръпна Ели. – А какъв е вторият вариант?

– Електромагнитна бомба, създадена с цел да предизвика електромагнитен импулс.

И двете алтернативи звучаха достатъчно отчайващо. По същия начин се бе почувствала, когато Барет бе изложил плюсовете и минусите на лъчетерапията: „Възможно е да настъпи обгаряне или увреждане на мозъчния ствол, но поне костният мозък няма да бъде засегнат“.

– Кое от двете мислиш, че е станало? – попита Алекс.

Том сви рамене.

– Или едното, или другото. Или пък и двете. Нямам представа. Северна Корея има бомби, Ирак произвежда ядрени оръжия, Израел вече разполага с такива, а не бива да изключваме от сметките и Русия. Освен това не е толкова трудно да се създаде електромагнитна бомба. Схемите ги има в интернет. Сигурен съм, че нашите военни разполагат с тях. Проблемът обаче е, също както и с ядреното оръжие, бомбата да бъде транспортирана до целта. Ако говорим на едро, значи става дума за ракети. Но в такъв случай се увеличава рискът да бъдат забелязани. Ще последва контраатака, преди да е станало прекалено късно. Ако нещата се развият възможно най-зле, ще изстрелят всичко, с което разполагат. Това се нарича „взаимно ядрено унищожение“, с други думи говорим за патова ситуация, в която няма победител. Тоест, ако ни нападнете, ще ви издухаме в каменната ера заедно с целия свят.

– Откъде знаеш всичко това? – поинтересува се Ели. – Не можеш да бъдеш сигурен.

Изведнъж Том придоби уморен вид.

– Знам достатъчно. Аз съм експерт по обезвреждане на взривни устройства.

– Какво значи това? – попита Ели.

– Това означава – отвърна Том Идън – че аз съм този, когото изпращат да се погрижи бомбата да не избухне.

– Значи не си свършил работата си, Том – каза Ели и избухна в сълзи.

23

– Не може да е вярно. – Очите на Ели бяха подути, а върхът на носа ù зачервен, но иначе лицето ù изглеждаше изпито и бледо на светлината на електрическото фенерче на Алекс. Момичето не спираше да трепери, въпреки че в палатката беше достатъчно топло и Мина лежеше свита на топка до него. Ели мушна спалния чувал под брадичката си и рече: – Не може да бъде сигурен.

Алекс почна отчаяно да търси нещо окуражително, което да каже, като се питаше дали неувереността ù се дължи единствено на полученото сътресение на мозъка. Накрая взе да приглажда назад влажната коса на момичето.

– Ели, това са само предположения.

Но пред себе си трябваше да призне, че в догадките на Том имаше известен смисъл, въпреки че ЕМИ не можеше да обясни абсолютно всичко. „Освен ако не ставаше дума за повече от един, може би за поредица електромагнитни импулси, и то в комбинация с нещо друго. Само че какво?“

– Ами децата, които видяхме? Възможно ли е тези... тези...

– Електромагнитни импулси?

– Да. Тези импулси могат ли да предизвикат такова нещо? Да те накарат да полудееш и да започнеш да ядеш хора?

– Не знам, Ели.

Очите на Ели светнаха като фарове.

– Докато ти спеше, Том спомена, че в момента не било безопасно да се върнем у дома, а още по-малко да отидем в някой от големите градове. Каза също, че ако става дума за нещо наистина голямо, нямало да има ток и вода, както и начин да намериш храна, тъй като нищо нямало да работи. Хората щели да изпаднат в паника и вероятно да станат агресивни един към друг.

Алекс понечи да отговори, ала в този миг ципът на палатката се отвори и вътре се появи главата на Том:

– Как е настроението? – попита той.

– Онези неща не са верни – обяви Ели не особено убедено.

– Тъкмо си говорехме за теб – обясни Алекс.

– Затова, значи, ми горяха ушите. – Том влезе странично вътре. Палатката беше двуместна и много тясна. Алекс усещаше Том зад гърба си, долавяше миризмата му – ухание на горяща дървесина и толкова силен дъх на мускус, че почувства леко замайване. – Какво има? – попита той.

– Питахме се... – започна Алекс и го погледна през рамо, при което лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго. Светлокестенявата му коса, гъста и чуплива, беше разрошена, а бузите му – поруменели, сякаш току-що се е спуснал по някоя ски писта. Освен това миришеше така хубаво. Пулсът ù се учести, усетила силна вълна на привличане. – Казал си на Ели, че не било разумно да се връщаме.

Том плъзна бърз поглед към Ели.

– Ще говорим за това утре сутрин. Сега Ели трябва да се наспи.

– Добре – отвърна Алекс, схванала намека.

– Не ме оставяй – обади се Ели и постави ръка на рамото на Алекс. – Не искам да си лягам.

– Без възражения, момиченце – ухили се Том. – Утре тръгваме рано. Мина ще остане тук с теб, а ние ще бъдем отвън, нали така? Изобщо няма да се отдалечаваме, освен това моята уинчестър[12] е тук, а за Алекс имам една мозберг[13]. Всичко ще е наред.

– Щом като всичко е наред, защо са ти тези пушки?

На лицето на Том се изписа такова объркване, че Алекс едва не се засмя.

– Ели, обещавам всичко да е наред – рече тя. – А пушките са само за всеки случай.

– Може би и аз трябва да имам пушка.

– Не, не мисля така. Пушките са прекалено тежки, а твоите ръце са съвсем мънички – отвърна с облекчение Алекс, защото поне това бе истина. – Ние ще те пазим.

– Обещаваш ли?

– Честна дума. Ако имаш нужда от нас, трябва само да извикаш и ние ще те чуем.

– Не мога да викам силно – възрази Ели.

– Знам как да поправим това. – Тя мушна ръка под суичера си и извади оттам сребърната свирка, сгрята от топлината на тялото ù. – Ето, просто надуваш тази свирка и, мога да се обзаложа на десет долара, ще те чуят в съседния щат.

Ели събра косата си и Алекс промуши верижката през главата на момичето. Детето обви внимателно свирката с ръце, сякаш беше яйце от червеношийка.

– Кой ти я даде?

Алекс преглътна мъчително. Почувства погледа на Том върху себе си.

– Родителите ми. Бях малко по-малка от теб. Подариха ми я на първия ми лагер сред природата.

– Имаш много умни родители – заключи сериозно Ели.

– Всъщност Том е прав. Стана прекалено късно – отвърна Алекс. – Хайде, ще те завия.

24

Докато седяха отвън край огъня, Том рече:

– Справи се много добре.

Алекс положи усилие да се усмихне.

– Просто е изплашена. – Направи пауза. – Също като мен.

– Тогава ставаме трима – каза Том и пое ръката ù. Жестът беше толкова естествен и непретенциозен, нито намек за съблазън. Тя не трепна, въпреки че сърцето ù отново заби в онзи ритъм тупа-лупа-тупа-лупа. Ръцете му бяха загрубели, но топли и силни. Беше приблизително на нейната възраст, но по някакъв странен начин изглеждаше доста по-голям. Може би така ставаше, когато си ходил на война.

– Опитай се да се отпуснеш – рече той. – Ако не беше ти, Ели отдавна щеше да е мъртва.

– Не знам дали си забелязал, но всъщност ти ни спаси живота – отвърна тя.

– Така е. Но аз имах пушка.

– Значи извадихме късмет.

– Да, така е. За разлика от Стан и Ърл.

– Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Той се поколеба, след което рече:

– Още не мога да го проумея. След... Енергийния срив Стан се строполи мъртъв на земята. Просто се строполи.

– Като дядото на...?

Том поклати глава.

– Не, не мисля, че е било като дядото на Ели. Стан беше мъж в добро здраве, на четирийсет и нещо, струва ми се. Може да е имал пейсмейкър или някакво друго механично устройство в тялото си, но се съмнявам. А Ърл току-що бе навършил шейсет и пет. Знам това, защото Джим все разправяше как щял да организира голямо парти за баща си, щом се върнел от Афганистан.

– Той кървеше ли?

– Джим ли? Да, но и с мен беше така. С Ърл също.

– Как умря Ърл? – Но предусетила какъв ще бъде отговорът, додаде: – Джим ли беше?

Том стисна ръката ù с въздишка, след което я пусна.

– Отначало Джим беше добре, но после главоболието му се върна, по-силно и от преди, след което паметта му започна да отслабва. На втората сутрин не знаеше за какво служи лъжицата. Това състояние продължи само секунда, но беше наистина зловещо, а след това към лъжицата се добавиха много други неща. Като че ли паметта му беше пълна с дупки.

Божичко, колко познато ù звучеше това.

– Колко време мина преди – препъна я думата, – преди да се промени?

– Всичко отиде по дяволите в края на втория ден. Бяхаме се разположили на лагер, най-вече защото Джим бе спрял да говори и само гледаше в една точка, също като мъжете, оцелели след избухването на самоделно взривно устройство или пък виждали неведнъж как други хора биват разкъсани. Бойна умора, следвоенен шок... нали знаеш. Бях отишъл за вода и тогава чух изстрелите. Но докато се върна, всичко беше приключило. Успях да гръмна два пъти с пушката, но каква полза от това?

Гласът му пресекна. Тя зачака търпеливо.

– Предполагам, че Ърл е бил убит, защото се е поколебал или защото е стрелял напосоки. Джим беше бърз, преди да изгуби разсъдъка си. А после, ти го видя с очите си, беше вече побъркан и бърз. Навярно Ърл не е могъл да повярва, че собственото му дете иска да го убие. След това, което се случи, не можах да си тръгна. Все се надявах, че Джим ще дойде на себе си. Отне ми известно време, докато хвана следите му. В каквото и да се бе превърнал, вътре в него все още живееше частица от стария Джим. Знаеше как да прикрива следите си. Това беше част от обучението ни. Тогава на пътя си взех да намирам разни животни. Личеше си, че нещо е минало през тях, нали се сещаш какво имам предвид? – Алекс кимна и той продължи: – Тогава чух виковете на Ели и... – Той разпери ръце. – Останалото го знаеш.

– Съжалявам, че се наложи да застреляш приятеля си – рече тя.

Преди Том да отклони погледа си, тя зърна внезапна искра в очите му.

– Знаеш ли кое не ми е ясно? Защо не аз или Ърл? Защо Стан умря? И защо – от всички нас – само Джим?

– Не е бил само Джим – отвърна тя.

– Да, Ели ми разказа за онези деца. Но пак не разбирам защо.

– Ами ако има нещо общо с възрастта?

– Какво имаш предвид?

Идеята току-що ù бе хрумнала и затова не беше сигурна къде ще я отведе.

– Аз съм на седемнайсет, почти осемнайсет. Ти си на...

– Двайсет. През декември ставам на двайсет и една.

– Джим по-голям ли беше, или по-малък от теб?

Той се замисли за момент.

– Не беше много по-голям от мен. Може би на... двайсет и четири – двайсет и пет.

– Може би тогава при по-възрастните промяната протича по-бавно?

– Може би. – Том се почеса по главата. – Но това не обяснява смъртта на Стан. С теб сме по-малки от Джим, но сме приблизително на една и съща възраст с онези подивели деца, които сте срещнали. Явно не е само възрастта, защото ние с теб сме добре. Също както и Ели.

„Засега.“ Не го беше споменал, но и бездруго се подразбираше. Мълчанието ù продължи още миг. Огънят изпука. Лумна дъжд от искри, а после угасна. Уханието на Том, този разнороден мирис на мускус, докосна едно местенце дълбоко в гърдите ù. Но това я накара да се замисли за нещо друго.

„Кучетата надушиха Джим също като мен. А аз надуших онези деца за разлика от Ели. Но какво означава това?“

– Какво ще кажеш за обонянието? – попита тя.

Том изглеждаше объркан.

– Какво обоняние?

– Ами, Джим... той оплакваше ли се, че усеща странни миризми, преди да се промени?

– Не – отвърна Том. – Не помня такова нещо.

Тази нощ луната беше зелена.

25

Шумът ги застигна два дни по-късно, все още на няколко километра от хижата. Отначало Алекс реши, че може да е едър качулат кълвач, тракащ по ствола на някое дърво. Ала щом се приближиха, осъзна, че никое животно не издаваше звука, който се чуваше. Накъсано боботене на механичен чук: тапа-тапа-тапа-тапа.

Кучето беше нащрек, замръзнало на трите си здрави крака.

– Какво е това? – попита Ели. Изпитваше умора от няколко километра насам, ала Том бе настоял да продължат. А когато момичето отказа да помръдне от мястото си, той я взе на ръце и без да се оплаква, заизкачва с мъка почти отвесния криволичещ участък от пътеката. Сега обаче Ели се измъкна от ръцете му, разцъфнала в широка усмивка. – Но това е машина. Том, това е двигател!

– Шшшт. – Извил глава настрани, той се заслуша съсредоточено. – Мисля, че...

– Тя е права – прекъсна го Алекс, затаила дъх. Стоеше напълно неподвижно, всеки нерв от тялото ù потрепваше като куче, застанало нащрек, а натрупаната през последните десет километра умора – все нагоре по хълма – се изпари. – О, боже, звучи като генератор. Може би все някак са успели да оправят нещата, не само тук, а навсякъде.

– Ето, видя ли? – засия тържествуващо Ели. – Видя ли, че грешиш.

– Това не ми харесва. – Том не се усмихна. – Първо, не всеки генератор използва компютър, което означава, че някой е трябвало да пусне превключвателя на ръчен режим на работа. Но вече е минало твърде много време – осем дни от Енергийния срив.

– И какво от това? – попита Ели.

– Ами генераторът е работил прекалено дълго, което е невъзможно за повечето генератори без презареждане с гориво на около четири часа.

– Вероятно са били подготвени и разполагат с достатъчно гориво. А може да са пуснали генератора наскоро или пък да го включват само от време на време. Какво значение има? – попита Алекс.

– Все още има достатъчно дневна светлина – отвърна Том. – Защо да го пускат, ако не е наложително?

Тъй като не можа да измисли задоволителен отговор, Алекс рече:

– Слушай, там има някой и този някой разполага с електричество. И това е... – Изведнъж забеляза напрегнатото изражение на лицето на Том. – Какво има?

– Не чувате ли?

– Какво да чуваме? – намръщи се Ели.

– Вслушайте се внимателно, освен шума на двигателя има и друго. – Том затвори очи. – Ето пак.

Алекс затвори очи, съсредоточи се и тогава го долови: нисък, глух и ритмичен звук. Но не беше механичен, ами...

– Песен – ахна Ели. – Това е музика.

Този път Алекс трябваше да признае, че нещо не беше наред. Разполагат с ограничени ресурси, презареждат с гориво на всеки четири часа и накрая харчат тока, да въртят плочи? Ако теорията за ЕМИ на Том беше вярна, то ставаше дума за грамофон; сиди плеърите не би трябвало да работят за разлика от старите грамофони. Ами касетофоните?

„Но Том може да греши или просто апаратите са били заземени.“

– Щом като си пускат музика – каза Ели, – тогава, Том, теорията ти е грешна.

– Дано да е така, Ели – отвърна търпеливо Том. – Наистина се надявам. Но ето какво ме тревожи, скъпа. Намираш се насред гората. Доколкото ти е известно, електричество няма никъде, а ти обявяваш свободно, че имаш. И харчиш тока, за да слушаш музика.

– Том – обади се Алекс – те са рейнджъри все пак. Може би искат да привлекат внимание. Нали знаеш, да покажат на хората, че са на линия.

– Ами ако не е така? – попита Том. – Ами ако онези, които и да са те, се опитват да привлекат внимание от лоши подбуди?

Тримата се спогледаха. Тогава Ели наруши тишината:

– Имаш предвид нещо като капан?

– Но това е нелепо – обади се почти едновременно с нея Алекс, след което се замисли: „Щом като Джим помнеше на какво е бил обучен, ще помнят ли тогава рейнджърите как се пуска грамофон? Или касетофон? Ами генератор?“

Том не каза нищо.

Всички до един, включително и Мина, стояха заслушани в боботенето на генератора и в едва доловимата неразбираема песен. Ели се размърда на мястото си и рече:

– Няма ли да отидем?

– Тръгваме – отвърна най-сетне Том, след което премести ремъка на уинчестъра, който досега носеше презглава, на рамото си, откъдето можеше бързо да грабне оръжието. – Отсега нататък ще трябва да ходиш сама. Знам, че си изморена и пътеката е стръмна, така че ще вървим бавно. Но ръцете ми трябва да бъдат свободни.

– Всичко е наред – рече Алекс на Ели, щом го последваха. Въпреки това пусна момичето и кучето да минат в средата, а когато Ели не гледаше, преметна мозберга на дясното си рамо и провери отново предпазителя. За всеки случай.

Няколко часа по-късно Алекс се примъкна по-близо до Том и попита:

– А сега какво?

Том само поклати глава. Нощта бе паднала, разкривайки мъглява плеяда от звезди, сякаш пайети върху черно кадифе. Луната щеше да изгрее едва след няколко часа – което беше добре, защото този странен зелен цвят приличаше на стара рана, която не ти дава мира. Без луна на небосклона те можеха да останат незабелязани, въпреки че в момента клечаха на не повече от шейсет ярда от надвисналите останки на една противопожарна кула вдясно от тях. Кулата тънеше в мрак.

За разлика от хижата. Разположена на каменисто плато, цялата хижа грееше, а от всеки един прозорец на ниската правоъгълна сграда струеше ярка светлина. Приличаха на масленожълти правоъгълници, пръснати по земята. Алекс виждаше ъгъла на едно кресло, поставено с гръб към прозореца, както и кула от книги, наредени върху ниска масичка за кафе. През отворените прозорци се лееше музика и те слушаха как Мик Джагър оплаква своето непостигнато удоволствие, само за да отстъпи пред крясъците на Робърт Плант за някакви очи, пламтящи в яркочервено. Имаше толкова много светлина, че прозорците на сградата далече вдясно блестяха. Вероятно гараж: Алекс зърна парче чакълеста настилка.

– Погледни кучето – прошепна ù Том.

Послуша го. Мина се взираше в хижата по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. „Не по начина, по който реагираха ония подивели кучета, когато надушиха миризмата на Джим“ – помисли си тя. А после, чувствайки се леко глуповато и надявайки се, че Том няма да забележи, предпазливо подуши въздуха. Единственият мирис, който долови, беше на пушек, примесен с креозот. Камина или може би външно огнище, но това беше всичко. Никаква миризма на смърт, което все още нищо не значеше. Боже, превърнала се беше в копой.

– Щом кучето не е разтревожено, може би всичко е наред – каза Том. – Отивам да проверя.

– Почакай – спря го с ръка Алекс. – Трябва да дойда с теб.

– Ще се оправя. Участвал съм в много разузнавателни акции.

– Там нямаше ли някой, който да ти пази гърба? Ако остана тук, ще бъда прекалено далече, за да уцеля нещо с мозберга.

– Повярвай ми, наложи ли се да стреляш по хора, ще бъда безкрайно щастлив, ако се намираш възможно най-далече от мен.

Тя настръхна.

– Не ме подценявай. Не за първи път хващам оръжие.

– Казвам само, че има минимални шансове да се появи нещо, по което да стреляме.

– Щом е така, защо изобщо водим този разговор?

– Винаги ли си толкова опърничава?

– Да, винаги – обади се Ели.

– Хей – възрази Алекс.

– Това не е нито Ирак, нито Афганистан – рече Том. – Само ще хвърля едно око. Освен това някой трябва да остане тук с Ели.

– Поне вземи кучето.

– Том, Алекс е права. Мина е обучена да търси бомби.

– Вие двете гледате твърде много филми. Там няма никакви бомби – отвърна той, но все пак взе кучето със себе си.

Видяха как мракът поглъща първо Мина, а после и Том. Робърт Плант бе спрял да крещи на висок глас сънищата си. На негово място сега звучеше блусарска китара и се нижеха рими за някакъв фукльо. Алекс не знаеше песента. Взираше се така упорито, за да долови и най-слабия признак на движение – навън или вътре в къщата – че очите ù сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.

– Алекс?

Не изпускаше Том из очи, когато той се стрелна надясно, на безопасно разстояние от струящата през прозорците жълта светлина, която се изливаше върху скалите, и се насочи към гаража.

– Какво?

– Съжалявам.

– За какво?

– За това, че те нарекох „опърничава“. Тоест, това е вярно само понякога.

– Присмял се хърбел на щърбел.

– Какво?

– Няма значение. – Тя се обърна и стрелна момичето с широка усмивка, която вероятно щеше да остане незабелязана в мрака. – Всичко е наред.

– Просто не исках да бъда сама... О, погледни, ето го, ето го!

Том изникна от тъмнината вдясно от тях. Беше приклекнал ниско долу с глава, приведена под нивото на прозореца. Мина беше само тъмно петно, почти невидима. Двамата се шмугнаха под левия прозорец, след което изчезнаха. Алекс наблюдаваше как Том повдига леко глава, за да надникне вътре, след което отново се скрива и приведен се промъква до предната врата. Видя го как се стрелва бързо, преминавайки вдясно, и напрегнато зачака да чуе гърмежа на изстрел. Такъв не последва. Миг по-късно Том и кучето се вмъкнаха в постройката. Забеляза ясно как той влиза в стаята вляво и спира за миг, за да погледне книгите. После посяга към нещо, а миг по-късно Били Джоуел замлъква, след което не се чува нищо друго освен ломотенето на генератора. След още една минута, която ù се стори като двайсет, на вратата изникнаха тъмните силуети на Том и Мина. Тогава той им махна с ръка.

– Да вървим – рече на Ели, след което улови китката на момичето, понечило да хукне напред. – Първо аз.

– Защо?

Долови със слуха си как Ели подбелва очи, но не се усмихна.

– Защото съм опърничава и ако Том е пропуснал нещо, не могат да стигнат до теб, без да минат през мен.

Хижата беше пуста и студена.

– Който и да е бил тук, се е изнесъл набързо – каза Том. Посочи към масичката за кафе. До книгите имаше две препълнени чинии с вкаменени спагети и три канчета с недопито белезникаво кафе. В единия от ъглите беше свряна червена дървена закачалка с два кожуха – единия мъжки, среден размер, а другия дамски, малък размер – и рейнджърска шапка в цвят каки. Тъкана черга лежеше пред каменното огнище, а в сивата пепел вътре се валяха няколко обгорели цепеници.

– Ама че бъркотия – подхвърли Ели.

– Къде може да са отишли? И защо? Нищо не разбирам – каза Алекс. Чувстваше се неспокойна, по кожата ù пъплеха мравки. В хижата се долавяше миш-маш от миризми: на гниеща храна, сивкава пепел, препарат за миене на съдове, металическия дъх на засъхнала мръсотия и дори острия аромат на ментова дъвка, скътана най-вероятно в някой от онези кожуси. Но никаква смрад на мъртво животно, нито на мъртва плът, което беше добре. И все пак обстановката беше доста необичайна. Погледът ù пробяга по библиотеката, пълна с евтини романи, и по касетофона с ретро вид до нея, който се крепеше на разнебитена масичка от борово дърво, отрупана с касети. Най-вероятно компилации, помисли си тя, съдейки по касетата, която все още се намираше в замлъкналия сега плеър. След като дни наред бяха разчитали единствено на няколкото електрически фенерчета и на лагерния огън, сега изкуствената светлина ù се стори прекалено ярка и болезнена за очите, причини ù физическо страдание. Шумът от генератора бе притихнал до приглушено боботене.

– Храната е стара, но генераторът все още работи. Освен осветлението какво друго зарежда с енергия?

– Не много неща – отвърна Том. Когато се обърна, за да посочи зад себе си, дървеният под изскърца. – Хладилникът, доколкото знам. Касетофонът. В кухнята видях телевизор, така че на покрива вероятно има сателитна чиния. Но това е без значение, тъй като сигурно не работи. В кухнята има печка на дърва – една от онези прастари чугунени чудесии с фурна – както и ръчна помпа за вода. Тоалетни и душове няма. Сигурно има външен клозет.

– Няма душ? – попита Ели дълбоко смаяна.

– Само едно дървено корито в кухнята до печката и голяма стара гъба. По-бодро, хлапе. Амишите също се къпят така. Хващам се на бас, че в момента хорицата в Орен правят тъкмо това.

– Да, ама аз не съм от амишите, нито пък съм от Орен – изсумтя Ели.

– Ами отоплението? – обади се Алекс. – Печките гълтат доста електричество.

– Да, права си. В спалните няма камини, но има отдушници. Така че някъде тук трябва да има преносими печки. Всъщност пералня и сушилня не намерих.

– Искаш да кажеш, че перат дрехите си на ръка? – каза Ели. – На ръка?

– Вероятно. – Том се почеса по главата. – Тук има нещо много странно. Хижата ми се струва прекалено опразнена.

– Няма дори радио. Нали знаеш, ако стане нужда, да повикаш помощ. – Когато Том поклати глава, Алекс понечи да изтъкне, че това е някакво жалко подобие на рейнджърска хижа, но накрая каза само: – Но защо са оставили генератора да работи, когато са заминавали?

– Вероятно, за да могат да намерят обратния път – предположи Ели. – Навън е много тъмно.

– Не може да не знаят пътя, миличка – обади се Том.

– Тогава сигурно са оставили лампите да светят, за да може такива като нас да открият хижата и да се приютят вътре.

Том и Алекс се спогледаха уплашено.

– Боже, как не се сетих за това – рече Том.

Алекс си представи как лумва внезапна светлина, последвана от бумтежа на експлозия. „Спокойно, това тук не е Афганистан.“

– Навсякъде ли провери? Тук вътре е чисто, нали? Ами навън?

– Доколкото видях.

– Ами гаражът?

– Надникнах едва за миг. Имаше само купчина инструменти, може би един-два снегохода, но със сигурност видях един джип и... сега като се замисля...

– Какво?

В очите на Том се четеше странен израз.

– Там имаше и един доста стар камион.

– Един момент. Не беше ли споменал, че по-старите камиони и автомобили може би се движат? – А когато Том кимна, додаде: – Защо не са го взели тогава?

– Може да няма гориво – предположи Ели.

– Напротив, до гаража видях подземна помпа.

– Е, и? Може да не са успели да напълнят резервоара.

– Или просто камионът не е толкова стар, колкото предполагам. Зърнах го само за момент. – Том се замисли за миг, след което рече: – Вижте, ако беше капан, досега да се е случило, каквото е имало да става. Повечето взривни устройства се задействат посредством опъната жица, а що се отнася до мобилните телефони, те не могат да бъдат използвани, тъй като не работят. Освен това отворих всяка врата, всеки шкаф, дори килера. От друга страна обаче...

– Какво?

Том кимна към отворените прозорци.

– Ако искаш да осветиш дадена цел, това е начинът. Но предполагам, че досега трябваше да са ни застреляли.

Алекс не намираше кой знае каква утеха в тази догадка.

– Навън няма никого.

– Така смятаме ние.

– Може да са отишли някъде за малко – подхвърли Ели, която седеше по турски на пода до Мина.

– Мина щеше да ги надуши – рече Алекс. „Също както и аз.“

– Може да се върнат да проверят дали някой не е налапал въдицата – сви рамене Ели.

– Тя е права – отвърна Том и прокара ръка през косата си. – Може изключването на генератора да е вид сигнал.

– Или просто да избухне, щом го изключиш – допусна Ели.

– Можеш ли да провериш? – Алекс попита Том.

Той кимна.

– Но се питам дали изобщо трябва да оставаме тук.

– Искаш да се върнем обратно? Навън? – не повярва Ели. На ярката, ослепителна светлина кожата ù изглеждаше жълтеникава, а мръсните петна по бузите, врата и ушите ù – оловносиви. Русата ù коса бе лишена от блясък и сплъстена от прах и мръсотия, а аноракът „Хелоу Кити“ бе станал почти черен. Алекс си помисли, че самата тя едва ли изглежда по-добре, и внезапно идеята за дълга гореща вана я накара да прималее от копнеж. – Не искам да се върна в гората – заяви Ели.

– Няма нужда да отиваме далече. Бихме могли да се настаним в противопожарната ку... – Очите на Том се разшириха. – По дяволите.

Този път Алекс настоя да вземе уинчестъра.

– Кучето не може да се качи заедно с теб, а уинчестърът има обхват.

– Докато успееш да видиш откъде се гърми, аз ще съм мъртъв. – Но Том нямаше по-добро предложение. В крайна сметка откри, че кулата представлява нещо повече от платформа с покрив и също беше изоставена.

Тогава и тримата се съгласиха. Взаимно си даваха кураж. Единствената предпазна мярка, която взеха, беше да спрат генератора – задача, с която се нагърби Том, докато Алекс, Ели и кучето чакаха на безопасно разстояние. Не се чу никакво БУМ и, след като толкова време се бяха оправяли без електричество, в крайна сметка изпитаха облекчение да се отърват от досадното боботене и ослепителната изкуствена светлина.

Въпреки умората, бяха прекалено развълнувани, за да заспят, а също и твърдо решени да сложат хижата в ред. Алекс отмъкна няколко фенера, а Том донесе цял наръч дърва, които взе от едната от общо две камари, наредени грижливо под навеса на гърба на хижата, и запали огън в дървената печка. Кучето се строполи до нея и задряма на часа. Алекс сипа вода от помпата в няколко големи тенджери и ги сложи на печката да заврат, след което с помощта на Ели събра пръснатите наоколо мръсни чинии и ги добави към купчината в умивалника. Докато Ели разглеждаше спалните, Алекс направи бърза проверка на хладилника и на килера. В хладилника имаше плодове – портокали и ябълки – а също и яйца, кутия мляко, масло, най-различни зеленчуци плюс един бонус: два пакета телешка кайма, все още прясна, както и връзка кренвирши. Във фризера намери пържоли, месо за готвене и две кутии сладолед – шоколадов и с ядки. Килерът беше натъпкан като камарата с дърва за огрев, преливаше от купища консервирана храна: кутии със сушени плодове, мляко на прах и полуготови яйца; опаковки говежда пастърма; пакети със захар, брашно и сода бикарбонат, както и бурканчета с бакпулвер; кутии с овесена каша, жито и ечемик; зрял фасул; две торби домати; лук и чесън; и, разбира се, суха храна под формата на полеви порциони. Имаше такова изобилие, такова разнообразие от храна, че на Алекс ù се зави свят.

Докато преравяше съдържанието на един претъпкан със свещи и кибритени кутийки рафт, приседнала на ниско столче, на вратата се появи Ели.

– Намерих цял куп дрехи, сапун, шампоан, кър... – Очите на момичето се разшириха, щом светлината на електрическото фенерче пробяга по рафтовете на килера. – Майчице! Можем да изкараме тук цяла вечност.

– Е, не чак толкова дълго – отвърна Алекс. – Но определено са били добре подготвени за зимата.

– Еха! – Ели се спусна към най-долния рафт. Когато се изправи, държеше в ръце пакетче шоколадови пръчици. – Може ли да направим бисквитки?

Лицето на момичето сияеше от въодушевление и Алекс не успя да сдържи усмивката си.

– Разбира се, но не тази вечер. Нека първо да поизчистим, а после ще измислим нещо за хапване. А утре ще видим за бисквитките. Покажи ми сега какво си намерила.

– Хей, за малко да забравя – каза Ели, щом напуснаха кухнята и оставиха там спящата Мина. Минаха покрай Том, който изгребваше пепелта от камината във всекидневната. – Открих мазето.

Том спря с лопата в едната ръка и метла в другата.

– Какво мазе? Къде? Не видях никакво мазе.

– В спалнята – отвърна Ели, като едва не изсумтя. После дръпна Алекс за ръката и додаде: – Хайде, ела да видиш.

– Хм, много необичайно място за изба – каза Том. Намираха се в по-малката от двете спални и стояха скупчени около сгъната на две малка черга, разкриваща водещ към избата капак на панти, който се отваряше на пода на помещението. Ели бе издърпала капака встрани с помощта на металната халка, закрепена направо за дървото. – И как точно го откри?

– Просто го чух – отвърна Ели. – Като стъпих върху него, дървото изскърца, тогава отметнах чергата и го видях.

– Не мога да повярвам, че не съм го забелязал – каза Том.

– Може би чувам по-добре от теб – отбеляза Ели.

– Ти си по-тежък – каза Алекс на Том. – А и тук всичко скърца. Всъщност, за да го откриеш, трябва да знаеш, че е там. – Насочи фенерчето си в тъмния проход. Светлината се плъзна по тясно дървено стълбище, опасано с тухлени стени. Най-отдолу видя, че подът е от излят бетон. От мястото си усещаше хладния въздух, който идеше отдолу, и тогава долови миризмата – на влажна скала, мокра пръст и...

Пое рязко глътка въздух.

– Какво има? – попита Том.

Миризмата беше едва доловима, но не можеше да се сбърка с нищо. „Вероятно сега няма никого долу, мирисът е съвсем слаб.“ Въпреки това имаше неприятно предчувствие.

– Мисля, че не бива да слизаме долу.

– Защо не? – смръщи вежди Том.

– Аз слизах вече долу – заяви Ели.

Том се извърна към момичето.

– Слизала си долу без...

– Вижте, това е просто едно голямо помещение с няколко кутии, едната от които метална. – Като видя смаяното изражение на Том, Ели въздъхна. – Само погледнах. Нищо не съм пипала. Хайде, ще ви покажа.

– Ели! – извикаха едновременно Том и Алекс, щом Ели пое заднишком надолу по стълбите.

– Почакай – додаде Том. – Отивам да взема...

– А казваше, че аз съм била упорита – рече Алекс.

– Не, казах, че си опърничава. – Том се завъртя на пети и се отправи към всекидневната. – Слез долу заедно с нея. Аз отивам за пушката. И не пипайте нищо.

– Не съм толкова глупава – измърмори Алекс, но той беше излязъл.

А миризмата бе още там.

Ели чакаше в подножието на стълбите.

– Ето, видя ли? – рече тя, щом Алекс слезе при нея. – Като изключим кутиите, е напълно празно.

Всъщност не беше съвесем празно. Лъчът на фенерчето ù се плъзна по тезгяха, поставен успоредно на близката стена вдясно. В единия му край имаше стегнато със скоба ръждясало желязно менгеме, а отгоре на работната повърхност – капан за мишки. Нямаше обаче никакви инструменти с изключение на една фина телена намотка, закачена на талашитено перфорирано табло. До тухлената стена вдясно от тезгяха се виждаха наредени една върху друга куп неугледни кутии. На една от тях с черен маркер беше изписано „Коледна украса“. На друга – „Риболовни принадлежности“. Една от кутиите беше отворена и Алекс видя крайчето на черен плат. Тук миризмата на смърт се усещаше не по-силно отпреди, а и Ели все пак щеше да спомене, ако се бе натъкнала на някой и друг труп.

Алекс чу проскърцването от стъпките на Том, след което мракът отгоре беше разкъсан от лъча на електрическото му фенерче, което бе насочил надолу.

– Какво има там? – извика той.

– Точно каквото казах – отвърна Ели.

– Тезгях, кутии. – Насочвайки фенерчето си наляво, Алекс пропъди мрака оттам – и се вцепени.

Вратата на металния шкаф – тъмнозелен, широк, разположен почти директно срещу стълбите – беше открехната. Отворът не беше голям, може би шест инча, и все пак, когато мина малко по-наляво, лъчът на фенерчето ù улови отблясъка на метал, отражението на оптически мерник.

– Алекс?

– Том – рече тя и се усмихна. – Том, това е сейф за оръжие!

– Какво? – Чу го как трополи забързано по стълбите. – Почакай...

– Значи, имаме още пушки? – попита Ели. – Това е добре, нали?

– Така мисля. – Алекс пристъпи напред, наведе се към сейфа и обви ръка около металното резе.

– Хубаво, че е отворен. Иначе, трябваше да търсим комбина...

Зад нея Том извика:

– Алекс, недей, спри!

Зад нея се чу трясък, когато от мрака изригна яркооранжева светлина и пушката гръмна.

26

Гърмежът беше оглушителен, толкова силен, че Алекс си помисли, че главата ù ще се пръсне. Ушите ù писнаха от болка. Свистящият куршум разсече въздуха точно на мястото, където бе стояла само преди секунда. Гърлото ù се стегна от задушливата миризма на изгорял барут, обгорен плат и силно нагорещен метал, устата ù се напълни със слюнка, от очите ù потекоха сълзи. С тялото си усети ледения хлад на бетона. През ума ù мина мисълта, че Ели крещи, но звукът стигаше до нея някак притъпен; беше почти оглушала и едва си поемаше въздух. Том я бе блъснал в гръб, поваляйки я на земята, и сега лежеше проснат върху нея. И не мърдаше.

– Том? – Не чу гласа си, но усети как думата вибрира в гърлото ù. Все още полузашеметена от гърмежа, тя се опита да се обърне. „Боже, дано не е мъртъв!“ – Том? – В следния миг той постави ръка върху нейната и в гърдите ù нахлу вълна на облекчение. Долови ниското боботене на гласа му, но не можа да различи думите. – Какво?

– Бомба капан. – Устните му бяха на ухото ù. – Добре ли си?

– Да, така мисля. Ами ти?

– Добре съм.

Усети как тежестта на тялото му изчезва. Звънтенето в ушите ù бе изтъняло до високо пищене, което ù позволи да долови лая на кучето от спалнята над главите им. Главата ù щеше да се пръсне от болка, а когато седна на пода, мракът наоколо се завъртя.

Том насочи лъча на фенерчето си към нея.

– Сигурна ли си, че си добре?

– Да. – Тя заслони очите си с ръка от силната светлина и тогава съзря Ели, която седеше свита на няколко крачки от нея с широко отворена уста и стичащи се по страните ù сълзи.

– Алекс, добре ли си? – Момичето плачеше и крещеше едновременно. – Добре ли си?

– Тя е добре. – Том вдигна Ели на ръце и я притисна към гърдите си. – Шшшт, спокойно, скъпа.

– Но тя едва не умря! – кресна Ели. Тя сграбчи с ръце ризата на Том и зарева: – Щеше да умре заради мен! Ако не бях толкова любопитна, ако ви бях изчакала, тя нямаше да...

– Ели, вината не е твоя – отвърна Том. – Не ти докосна сейфа. А Алекс. Не си направила нищо лошо. Освен това Алекс е добре. Ето, виж!

Алекс си помисли, че бе извадила голям късмет. Силният гърмеж бе разместил покривалото, разкривайки ловната пушка, закрепена между две кутии с насочено към сейфа дуло. Искрата от изстрела бе запалила плата, който все още изпускаше миризма на изгоряла вълна. Тъй като вече знаеше какво търси, Алекс с лекота забеляза свързаната със спусъка жица и я проследи до капана за мишки. Втора жица, изрязана от намотката на талашитеното табло, се виеше от задействания вече капан нагоре по тухлената стена, после по голите греди на тавана и накрая към горната панта на вратата на сейфа. А когато я бе отворила докрай, навитата около пантата жица се бе обтегнала, освобождавайки предпазното резе на капана, след което лостът на капана бе щракнал, а рязко опънатата жица бе задействала спусъка.

Алекс усети ръката на Том на рамото си и се обърна.

– Какво ще кажеш да се качим горе и да отпразнуваме факта, че сме живи? – каза той.

Когато Алекс най-сетне се появи в кухнята заедно с Ели, Том бе приготвил угощението: хамбургери с всички възможни гарнитури, огромна салата и пържени картофки.

– Еха – рече Алекс. – Мислех, че умееш да правиш само ракун. Къде си се научил да готвиш?

– За твое сведение обичам да готвя – ухили се той. – Майка ми е фантастичен готвач, също както и баща ми.

– Но едва ли си предвидил десерт.

– Всъщност. – Той извади кутията с бисквити „Орео“, която криеше зад гърба си. – Та-дам! Открих ги зад един чувал с кучешка храна. Има още една кутия, както и пакет „Маломарс“[14]. Май някой не е искал да дели с другите.

– Имали са куче? – учуди се Алекс и се запита: „Какво ли се е случило с него?“.

– Много мило от твоя страна, Том – рече Ели с приглушен глас. Лицето ù беше доста бледо. Никакви уверения от страна на Алекс не бяха помогнали; детето винеше единствено себе си за случилото се в мазето. Не бе продумала почти нищо, докато Алекс я съблече, изкъпа в дървеното корито, което бяха замъкнали в една от задните спални, и накрая ù облече една дамска памучна блуза и навити до прасците дънки. – Но май не съм много гладна.

– Аз пък умирам от глад. – Алекс се отпусна в един стол, взе си хамбургер и загреба пълна лъжица с майонеза.

Том се ухили.

– Нищо не възбужда апетита така добре, както едно преживяване на косъм от смъртта. Ели, вземи си, каквото пожелаеш.

– Не съм гладна – повтори Ели. Момичето наблюдаваше неуверено Мина, която се бе спуснала към купата, оставена на пода от Том, и сега буквално засмукваше храната през носа си. – Май е най-добре да си легна.

– Както искаш, скъпа. – Том сложи маруля и домат в хамбургера си, след което изцеди отгоре щедро количество кетчуп. – Можеш да правиш, каквото пожелаеш. Алекс, би ли подала майонезата?

– Разбира се – отвърна Алекс, опитвайки се да сдържи усмивката си. Но уловила предупредителния поглед на Том, тя се постара да си наложи най-безизразната физиономия, на която бе способна. Можеше веднага да познае, когато някой използва методите на реверсивната психология; ненапразно бе зяпала толкова време килима на психиатъра си. Алекс постави бургера си върху щедро количество маруля и тогава видя, че Ели се отпусна в един стол.

– Горчица – рече тихичко детето. – И малко сос, моля.

– Една или две лъжици? – попита Том.

– Две.

Том ù отсипа пестеливо от соса.

– Ще ти сложа и малко домат... Ето, стана добре. Опитай. Там, откъдето го взех, има и още.

Продължиха да се хранят мълчаливо, което я изпълни с такова спокойствие и почти трогателно усещане, защото това беше нещо толкова естествено, и Алекс си помисли, че Том беше напълно прав. Храната беше изключително важна. След като толкова дълго бяха гладували, сега вкусването на храна – с всичките ù аромати и възбуждащи апетита вкусове – беше истински празник.

Тишината ù даде възможност да обмисли случилото се в мазето. Като оставим настрана глупостта, която бе проявила – перспективата за допълнително оръжие бе пресушила дори последната капка здрав разум у нея – вонята на смърт, колкото и слаба да бе тя, имаше две възможни обяснения. Или рейнджърите бяха претърпели промяна, или долу бе тършувал някой друг засегнат от Енергийния срив смахнат. И в двата случая ставаше ясно защо рейнджърите бяха изчезнали толкова бързо оттук.

Но защо им беше да залагат капан? Тя отхапа от хамбургера си и започна бавно да дъвче, обмисляйки въпроса от всички страни. В капана би могъл да се хване само човек, който знае къде се намира сейфът с оръжието. Том го бе пропуснал, а Ели бе открила избата по чиста случайност. Затова може да се предположи, че само някой от рейнджърите ще знае за местонахождението на сейфа и изобщо за съществуването на избата.

Да допуснем, че рейнджърите са били двама. В такъв случай единият може да се е променил, а другият не. Тогава дали капанът не беше заложен от онзи, който е останал нормален, с надеждата да убие другия, който се е променил? Или...

„Един момент. Том спомена, че Джим е запазил отчасти същността си, след като е откачил. Ами ако полуделият рейнджър е заложил капана, за да спипа другия, който е останал нормален?“

– Вкусен ли е бургерът? – попита Том.

– Моля? – Алекс вдигна поглед, осъзнала, че е спряла да дъвче. – Супер е – рече тя с пълна уста и преглътна.

След това се замисли отново: „Онези подивели деца се бяха променили още първия ден. Джим беше по-голям на възраст и се е променил на втория ден, но се беше превърнал в същото чудовище като тях. А сега към сметката вероятно щеше да се добави и един рейнджър, като по този начин ставаха черима души, претърпели промяна“.

Всъщност петима. Защото и тя се бе променила, макар и не по същия начин като другите.

Все още не.

27

Том вдигна поглед от големия умивалник, в който миеше съдовете. Кацнал на перваза над мивката, един фенер „Коулман“ излъчваше, съскайки, ослепително бяла светлина.

– Заспа ли?

– Около трийсет секунди, след като ми каза, че никога вече нямало да заспи – отвърна Алекс, след което взе една кърпа и започна да бърше подадената ù мокра чиния. – Всъщност мисля, че се успокои благодарение на Мина и на това, че ти хрумна да свалиш матраците и да приготвиш легла пред камината. Къде си се научил така да се оправяш с децата?

– Дванайсет години помагах за четирите си малки сестри. – Том извади шепа вилици от сапунената вода, изтърка ги и ги изплакна.

– Четири? Майчице! Какво толкова лошо си направил?

Том ù подаде приборите, за да ги посуши.

– Родителите ми се разделиха, когато бях на осем. След това баща ми се ожени повторно и с мащехата ми почнаха да бълват бебета. Но какво пък. Децата са сладки.

– Къде е семейството ти сега? – попита тя.

– На възможно най-лошото място.

– Какво имаш предвид?

– Живеят в Мериленд, на границата с окръг Колумбия. – На светлината на фенера лицето му изглеждаше мрачно и лишено от цвят, с изключение на тъмните сенки под очите. – По-близо до кота нула от това, здраве му кажи.

– А казваш, че аз гледам много филми. Мисля, че си прекалено мнителен. Все още не знаем със сигурност какво става.

– Имаш право – въздъхна той. – Като изкараш повечко време в някоя военна зона, ставаш изключително черноглед. Извинявай. Е, разкажи ми за твоите родители?

Изобщо не ù хрумна да го съобщи по-деликатно:

– Те са мъртви.

– Съжалявам – рече той натъжено.

– Недей. Нямаше откъде да знаеш.

– От колко време си сама?

Въпросът я изненада. След първоначалния шок и неудобство – въпреки че не можеше да си обясни защо хората се чувстваха неловко, като изключим онази напълно естествена реакция „по-добре ти, отколкото аз“ – обикновено се интересуваха как са починали родителите ù. Притесняваше я начинът, по който я питаха, сякаш изпитват глад за лоши новини. Като например когато се спират, за да видят някоя катастрофа или да погледат как хранят лъвовете в зоопарка.

– От две-три години, но всъщност не съм сама. Живея с леля си близо до Чикаго. – Направи пауза. – Наистина ли смяташ, че в градовете не е безопасно?

– Зависи. – Замълча за миг, загледан в мътната вода в умивалника. – Мисля, че има начин да разберем.

Постоянният леденостуден вятър, който духаше от северозапад, от Канада, фучеше толкова силно между гредите на наблюдателната кула, че караше метала да бучи. Загърната в тежкия рейнджърски кожух, Алекс трепереше колкото от стенанията на метала, толкова и от студ. Наситената смарагдова светлина на намаляващата полупълна луна бе окъпала пейзажа в мрачни сиво-зелени оттенъци. Цветът напомни на Алекс за океана в разгара на лятото, когато цъфтят водораслите.

На самия връх на кулата, седемдесет стъпки над земята, имаше квадратна кабина, опасана с тераса от четирите страни. Вътре в кабината имаше висока до кръста маса, върху която откриха два уреда, единия в пластмасова защитна обвивка, а другия във военна, наглед тъмна, метална правоъгълна кутия с шест закопчалки. Под пластмасовата обвивка имаше дигитално, захранвано с батерии радио за предаване на къси вълни, което беше също толкова безжизнено, колкото и собствената им елетроника. Алекс държеше фенерчето си насочено към металната кутия, докато Том се опитваше да разбие покритите с ръжда закопчалки.

– Не исках да казвам нищо в присъствието на Ели – рече той и напъна последната закопчалка. – Почти бях решил да изчакам до утре, на разсъмване. Всичко изглежда по-добре на дневна светлина, но този момент е не по-малко подходящ от всеки друг.

– Какво е това? – Основният корпус на апарата беше светлосив, а лицевата му страна –сиво-зелена на цвят, също като луната, и осеяна с копчета – част от тях от типа на плъзгачите, които могат да превключват от една настройка на друга, а останалите приличаха на кръглите бутони на газовата печка на леля Хана. В средата имаше голям контролен бутон, отговарящ за черен циферблат, покрит с бели цифри и разграфен на деления. Алекс прочете удебелените сребристи букви ХИЙТКИТ, а над тях с доста по-дребен шрифт: SB – 101.

– Предполагам стар любителски радиоприемник. Виждал съм да използват такива в ловните хижи. – Том посочи навитите на ролка жици, които бяха свързани към акумулатор за кола. – Трябва ти само преобразувател като този тук, за да не изпържиш радиото, и това е всичко.

– Дали ще проработи?

– Би трябвало. Радиото е старо, което ще рече суперздраво. Работи с тръбни проводници, а не с транзистори. Това, разбира се, предполага, че някой трябва да предава.

– Е, не може да сме единствените нормални хора в целия свят – рече тя. – Сигурно има и други стари радиоприемници като този тук и дори акумулаторите да не работят, все има всякакви други батерии. Но дори и при най-лошия сценарий, ако се окажеш прав и цяла Северна Америка е засегната, нали има и други страни. Все някъде трябва да има някой.

Радиото работеше. Том занули честотата, след което започна бавно да върти стрелката на големия циферблат, като работеше с изключителна предпазливост, подобно на касоразбивач, който се ослушва за издайническото щракване на заключващия механизъм. Тъй като нямаше високоговорители, двамата трябваше да използват един и същ комплект слушалки, като Том бе усилил дотолкова звука, че статичният шум трополеше като дъжд по ламарина. Имаше много статичен шум, твърде много, каза Том, особено в такава безоблачна нощ, което означаваше, че трябва да има множество атмосферни смущения.

– Какво значи това? – попита Алекс.

– Шшт. – Той местеше голямата стрелка, като въртеше внимателно копчето с два пръста. – Мисля, че...

През статичния шум Алекс долови неясен говор, различавайки една-единствена дума: ... контрол...

– Чакай, чакай! – извика тя. – Ето там!

– Чух го, чух го. Един момент. – Радиото издаде внезапно накъсано пращене. – Ето тук – рече Том. – Струва ми се...

– ... огнени стихии ... – изпращя гласът по радиото. – ... лантическото крайбрежие...

– Какво? – възкликна Алекс.

– ... аварии в мрежата... базирани на земята... вторични ядрени последици...

– О, боже – обади се Том.

– Какво? Ядрени ли каза? Какво означава това? – питаше Алекс. – Разбираш ли какво говори?

– Мисля, че да.

– Е, казвай!

– Успокой се. – Свободната ръка на Том намери ледената ù длан и я хвана. – Знам, че искаш веднага да разбереш всичко, но нека видим какво още можем да научим. Щом този човек предава, сигурно има и други, и то от най-различни страни, така ще получим по-пълна картина.

Картина ли? На какво? Нима в деня на страшния съд може да има надежда? Не искаше да чака, искаше да чуе отговора сега. И все пак тя стисна зъби и се съсредоточи върху откъслечните думи, които долитаха до тях през статичния шум:

– ... на възраст под... деца... паника...

От слушалките се отрониха още няколко думи, накъсани от ефирни смущения – думи, които като фантоми, изтъкани от безплътен въздух, рисуваха картината на един кошмар. Когато сигналът заглъхна, те прихванаха друг, този път от Англия, а после и още един, от Африка.

Когато всичко свърши, очите ù бяха сухи, но Том стискаше ръката ù до болка.

– Затова луната е зелена. – В кухнята, седнала до печката на дърва, Алекс бе обгърнала с ръце канчето с чая, който отдавна бе изстинал. Само преди два часа си похапваха бисквитки „Орео“, а сега светът бе в пламъци. Всъщност половината страна, но и това бе достатъчно. – Сега си спомних. По история на света учихме за Кракатау. След избухването на вулкана залезите били кървавочервени, а луната синьо-зелена заради огромното количество пепел във въздуха. Учителят ни каза, че такова било небето в онази известна картина на Мунк „Викът“. Нарисувал го е по този начин, просто защото е бил там точно след избухването на Кракатау. – Тя хвърли поглед към Том. – Същото е, нали?

– Може би – поколеба се Том. – Ако онова, което чухме, е вярно. Но може и да не е.

– Том, чухме го няколко пъти от хора от различни страни – в това трябва да има поне зрънце истина.

– Освен ако всички не повтарят една и съща история.

– Но в тази история има логика, нали? Чисто и просто прекъсваш електричеството и комуникациите с няколко електромагнитни бомби. Бум. Токът спира, нищо не работи. Онзи човек от Англия каза, че в цял свят имало достатъчно такива бомби, за да бъде опустошена почти всяка страна.

– Но това може да са само слухове. Хората се паникьосват. Не могат да бъдат сигурни без сателитите.

– С които е свършено. Нали ти беше човекът, който каза, че това ще се случи. Вече няма и Космическа станция. Без компютри те не могат да се върнат тук, а и там горе нищо не работи. Така че или са се задушили, или са замръзнали – и сега се носят в орбита в онази огромна, мъртва консервна кутия; ще останат там горе, докато орбитата им не се разпадне и не изгорят в атмосферата.

– И все пак може да не е навсякъде – заинати се Том. – Уловихме само пет сигнала.

– Което си е чист късмет. Освен това преди няколко дни ти спомена за този сценарий. Как го нарече? Взаимно ядрено унищожение? Е, беше прав, браво на теб.

– Знаеш, че не съм искал да се оказвам прав.

– Може би, но чуй ме добре. – Алекс се изсмя горчиво. – Ти го предрече.

– Не всичко. – На светлината на фенера лицето на Том изглеждаше восъчно бяло. Устата му образуваше черна ивица. – Не съм си и помислял дори, че биха могли да хвърлят електромагнитните бомби над хранилищата за ядрени отпадъци.

– С един удар два заека.

– Не, хранилищата не могат да избухнат като ядрена бомба.

– Голяма разлика, няма що. Но не си единствената откачалка във вселената. Имах един много странен учител по физика, който беше страшно вманиачен на тема края на света, особено след земетресението в Япония, когато реакторите във Фукушима започнаха да излизат от строя. Освен това няма нищо за разбиране. Просто пускаш бомбите над складовете, водата, охлаждаща горивните пръти, се изпарява, прътите се разтопяват и отделят радиоактивни изпарения и тогава БУМ! Също като Чернобил през осемдесетте. Знаеш ли колко бързо прегрява ядрото?

– Не.

– Само няколко секунди след аварийното спиране на реактора. – Очите ù засмъдяха и тя усети изгаряща паника в гърдите си. – Нали ти казах, че беше пълна откачалка. Цели два дни стояхме на урока за Чернобил. Температурата се покачила за около четирийсет секунди и радиоактивните пари нараснали до такава степен, че избухнал първият котел. Четирийсет секунди. Пожарът продължил седмици наред и това довело до още по-голяма радиация. Ето какво става там някъде, отново и отново и отново, само дето последиците са хиляди пъти по-разрушителни, защото хранилищата са по-големи. Хайде, кажи нещо. Нали ти си специалистът по взривни вещества; ти си човекът, който разбира от огнени стихии и ударни вълни, причинени от ядрени експлозии. Всичко се разтопява или изпарява и това е само през първия ден.

– Алекс...

– Защото без електричество няма как да се охлаждат останалите реактори, както и горивните пръти в хранилищата, които не са ударени...

– Алекс, успокой се.

– Което означава, че те също ще избухнат: всяка атомна централа и хранилище за отпадъци в страната, в целия свят, навсякъде.

– Хей. Спри! – Той стана от стола си. – Няма смисъл да продължаваш.

– Не ми пука! Луната е зелена, Том. Зелена! – Имаше чувството, че крещи – думите режеха като с нож гърлото ù – но от устата ù излизаше само едно пресипнало силно хриптене. – Това е краят на света! Въздухът е пълен със зараза, прах и пепел и хората са мъртви. Строполиха се мъртви, когато избухнаха електромагнитните бомби, а онези, които не са, също ще умрат. От глад или от радиационно отравяне, или просто ще се избият помежду си – помниш ли онези деца? Ами Джим? Все още нямаме обяснение какво се случи с тях, дали и други хора ще се променят, или кога и ние самите...

– Но с нас всичко е наред. Ние не сме мъртви, не сме се променили и няма да се променим.

– Не знаеш със сигурност.

– Напротив, знам. – Той коленичи пред нея и хвана ръцете ù. – Погледни ме, чуй ме добре. Не вярвам в бог, но вярвам в съдбата.

– Какво искаш да...

– Млъкни и ме слушай. Оцелявал съм в престрелки, каквито не можеш да си представиш. Не знаеш колко често съм смятал, че с мен е свършено, колко често съм си казвал: „Това беше, този път ще умра“. Но все пак се върнах у дома. Върнах се тук. – Вдигна ръка и я постави на тила ù. – Върнах се навреме, за да ви спася.

– Това беше късмет.

– Не късмет, а съдба. Бях на правилното място в правилния момент. Отказвам да повярвам, че преминахме през всичко това само за да умрем – заяви яростно той. – Сега сме живи. В безопасност сме. И няма да позволя нищо да се случи нито на теб, нито на Ели, и това е обещание.

„Съдба или не, това обещание няма как да го спазиш. В главата ми има чудовище, което може да има нещо друго наум.“ И все пак искаше да му повярва. Цялата трепереше, разтърсваха я дълбоки вътрешни тръпки, толкова силни, че се уплаши да не се разпадне на парчета.

– Но к-къде ще о-отидем? Н-не можем да се върнем. К-къде?

– В момента не се налага да ходим никъде. Ще измислим нещо. Хайде, аз съм до теб, успокой се. – По някакъв начин той я бе издърпал от стола и сега двамата седяха на пода – Алекс бе увила ръце около врата му, всеки мускул на тялото ù бе напрегнат като навита пружина – след това той я притисна към гърдите си и двамата взеха да се олюляват напред-назад. – Всичко е наред, аз съм до теб – рече той, прегърнал я силно. – Спокойно. До теб съм, Алекс, до теб съм.

И тогава тя заплака – за Джак и Ели, за бедната вярна Мина и за мъртвите си родители, които бе изгубила завинаги; за леля си, която никога вече нямаше да види. Плака за Том, но най-вече за малките му сестри, които живееха недалеч от окръг Колумбия, тоест на възможно най-лошото място. Плака дори за астронавтите, които се носеха по своята обречена орбита под една чужда и студена луна.

Плака също и от страх. Колкото и лошо да беше положението, помисли си тя, щеше да става все по-лошо.

Щом имаше един Джим, една Руса конска опашка и едно баскетболистче, можеше да се появят и други. Да не говорим, че някой от тях би могъл да се окаже следващият.

28

Измина една седмица, а после и втора, и трета. Те си почиваха, правеха оглед на провизиите си и се хранеха добре – дори и кучето. Прекарваха времето, като четяха книги от завидната колекция на рейнджърите, излизаха на кратки разходки около хижата и хвърляха фризби на Мина, чиято пострадала лапа определено се възстановяваше. Генератора не включваха изобщо, тихото жужене ги изнервяше, а и рейнджърите им бяха оставили ветроупорни фенери и много свещи. След онази първа нощ разказаха на Ели всичко, което бяха научили, и Алекс остана изненадана от спокойствието, с което малкото момиче прие новините. Може би когато нямаш семейство, при което да се върнеш, някак по-лесно приемаш факта, че целият свят е обхванат от пламъци. Или просто Ели бе решила, че сега те са нейното семейство, което не беше далеч от истината.

Спяха пред камината в предната стая, като Ели се свиваше между Алекс и Том, които се редуваха да пазят през нощта. Том не спеше много, защото или не можеше, или не смееше. През повечето нощи Алекс се сепваше, след като часове наред бе седяла на пост, и виждаше Том, все още буден, да седи заедно с кучето до прозореца, облегнал се на възглавниците. От време на време виждаше как тъмният силует на главата му се обръща и той ги поглежда, тогава Алекс долавяше повей на сигурност и непоклатимост и знаеше, че той ще ги пази въпреки всичко. Често го виждаше да се сепва в съня си и тогава се сещаше за историите, които бе чувала, за мъже, завърнали се от война и измъчвани от кошмари. Но така и не го попита. Предпочиташе да си мисли, че просто проявява уважение към правото му на уединение.

Но това беше лъжа. Един път, когато Том и Ели бяха навън, тя отвори черния несесер и втренчи поглед в найлоновите торбички, библията и неразпечатаното писмо. Нямаше никаква представа какво да прави сега с всички тия неща. Предвид последните събития, нищо чудно да се наложи да я мъкне със себе си през остатъка от живота си, което вероятно означаваше, че няма да е задълго. Би могла да каже на Том за тумора и сигурно щеше да го направи. Имаше му доверие, а и двамата разчитаха един на друг. Предполагаше, че човек, който е бил на война и е обезвреждал бомби, е достатъчно добре запознат с кошмарите и чудовищата. Ала всеки път, щом понечеше да му каже, я пробождаше все същото познато чувство на страх. Веднъж научили за тумора, хората се променяха. Личеше си, че се чувстват неловко, отбягваха погледа ù и се отдръпваха далеч от нея с явно облекчение. Нещо по-лошо, тя знаеше точно какво си мислят: „По-добре тя, отколкото аз“.

Страхът наистина я спираше, но имаше и нещо друго. Вярно, че Том се бе озовал на правилното място в правилния момент, но семейството му се намираше в Мериленд. Споменал беше, че трябва да се върне на служба през декември. Тогава защо бе дошъл чак до Мичиган само за да кръстосва планината с командира на отряда си? Нима в Афганистан не го е виждал достатъчно? Нямаше никакъв смисъл. Ако ще се връщаш на бойното поле, няма ли да предпочетеш да прекараш това време със семейството си? Така и не го попита, но от начина, по който я гледаше, хващаше ръката ù понякога или докосваше рамото ù, от грижите и търпението, с които се отнасяше към Ели, личеше, че той се страхува. Да не ги изгуби? Вероятно. А може би страхът се коренеше много по-дълбоко – в нещо, което вече бе изгубил. Въпреки цялата си сила, способности и кураж Том също криеше тайни.

Но имаше и други моменти: когато погледите им се срещаха и тя долавяше един по-дълбок, разнороден аромат, и тогава сърцето ù трепваше. Понякога се унасяше в мисли какво би било усещането, ако той притиснеше устни към нейните. А понякога стигаше още по-далеч и се питаше какво би било, ако наистина даде воля на чувствата си, и дали и Том не си мисли за същото.

Ала тя не предприе нищо. Не каза нищо. Дори не попита. В главата ù дебнеше чудовище. Да си мълчи за това, не беше нито честно, нито правилно, но истината би отблъснала всекиго, дори Том.

Така че тя закопча несесера, пъхна го в раницата и реши да не мисли повече за това.

В края на първата седмица от ноември – шест седмици след Енергийния срив – тримата още не се бяха променили, за разлика от времето. Том изтрополи вътре с наръч дърва за огрев и съобщи новината, в чиято достоверност Алекс се увери още щом се показа навън и погледна на север. Денят беше сив и ветровит, така че тя успя да вдъхне аромата му – онзи мирис на хладен метал – и зърна плътното покривало на купестите тъмносиви облаци.

Този път свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно.

– Сняг.

– Ъхъм. Може би ще завали по-скоро, отколкото очакваме – отвърна Том. – Трябва да вземем решение.

– Дали да заминем, или да останем. – През отворената врата на кухнята чуваше как Ели сгъва прането в предната стая и говори на Мина. – Не знам, Том. Защо да не останем? Засега никой не ни е безпокоил, пък и нали в града още не е безопасно.

Всяка вечер двамата с Том притихваха приведени над старото радио на върха на наблюдателната кула, опитвайки се да съберат възможно най-много информация. В повечето случаи се чуваше само статичен шум, но от малкото съобщения, които бяха прихванали, научиха, че и двете крайбрежия на практика бяха мъртви зони, обхванати от пожари или заразени с радиация, или и двете. Навред цареше пълен хаос и, както изглежда, от правителството не бе останало почти нищо, поне тук, в Съединените щати. От известията, които се получаваха, разбраха, че Стан не бе единственият починал на място; много хора, десетки милиони, бяха загинали в първите няколко мига. Но знаеха, че това не е всичко от неясните разкази за канибали, побъркани зомбита и внезапно обезумели деца. Всъщност децата се оказаха много.

– Имаме предостатъчно дърва – рече Алекс. – А също и вода и храна.

– Засега, да. Но напролет ще имаме нужда от още храна.

– Можем да ходим на лов. В избата е пълно с патрони. Освен това имаме достатъчно пушки, а също и един лък.

– Но останалите провизии постепенно ще се изчерпат. Така че или се научаваме сами да си правим свещи, сапун и дрехи, или напускаме хижата и парка и тръгваме да търсим каквото ни трябва. А това може да отнеме страшно много време, след което обаче възниква съвсем немаловажният проблем как ще съберем достатъчно провизии и ще ги докараме тук. Ами ако някой от нас се разболее?

– Нали имаше познания по военна медицина?

– Много добре знаеш, че не е същото като да си лекар. Но дори да бях, пак щях да имам нужда от медикаменти. Затова се налага да заминем. Въпросът е кога. Можем да останем тук до пролетта или да тръгнем веднага, докато все още можем, и преди да се появи някой и да ни вземе всичко, което имаме.

– Но още никой не е дошъл.

– Засега. Хората са отчаяни. Биха могли да се доберат дотук пеша, също като нас, и тогава какво? Ще отбраняваме хижата? Или ще ги поканим вътре?

– Том, тръгнем ли си оттук, не се знае какво може да се случи. В страната няма правителство, няма никой, който да поддържа реда, с изключение може би на военните – но кой знае те какви ги вършат! – Тогава ù хрумна нещо друго. – Ами, да, ти също служиш в армията. Къде е най-близката база?

– На юг. В Уисконсин. Тук, в Юпер, се намира базата „Сойер Еър Форс“, но наскоро я затвориха и я превърнаха в неголямо летище и в доста мижав музей. Просто няколко самолета на постоянна експозиция. Повечето от оригиналните сгради са запазени, но в момента там няма разквартирувани войници.

– Тогава може би трябва да тръгнем на юг.

Том поклати глава.

– Сега военните са много по-загрижени за собствената си безопасност, отколкото за нашата. Повярвай ми. Освен това разполагат с много оръжие и с хора, които не се притесняват да го използват.

– Така няма да ме убедиш, че трябва да заминем.

– Слушай, наистина смятам, че е наложително, но мисля, че трябва да се отправим – той се поколеба – на север.

– На север ли? Том, започва да вали сняг. И бездруго там вече е голям студ.

– Точно в това е въпросът. Хората ще се придвижват на юг и на запад, а не на север. Ще тръгнат натам, където е най-топло.

– Том, на север от нас е само Горното езеро.

– Не и ако тръгнем към Минесота.

За миг тя онемя.

– Към Минесота ли? Искаш да отидем в Минесота? Том, дотам има стотици километри.

– Според картата на рейнджърите точно осемстотин километра ни делят от границата.

– Границата. С Канада ли имаш предвид? Но това са глупости. Нима искаш да тръгнем на север към Канада в началото на зимата?

– Там ще има по-малко хора. Тоест, повече територия, върху която да се разпрострат онези, които са останали. Ще има риба в езерата и дивеч в горите, стига да не сме в планината. А напролет ще започнем да садим.

– Том, чертаеш големи планове за това какво можем и какво не можем. Но аз не разбирам нищо от фермерство и съм сигурна, че това важи и за теб.

– Нямам предвид да садим декари с пшеница и царевица. А просто да си намерим някое сигурно местенце, където да отглеждаме толкова, колкото ни е нужно. Можем да се справим. Толкова хора го правят. Родителите ми винаги са имали градина. Алекс, ако онова, което чухме, е вярно, едва ли някой вече ще отскача на покупки в кварталната бакалия. Това означава, че трябва да свикнем сами да се грижим за себе си. Не казвам, че ще е лесно. Смятам дори, че ще бъде по-трудно, отколкото можем да си представим. Но не ни чака нищо хубаво, ако отказваме да погледнем истината в очите.

– Да, знам – рече тя с леко раздразнение. – Добре, да приемем, че си прав. Дори идеята ти да беше добра – а аз не смятам така – трябва да помислим също и за Ели. Двамата с теб бихме могли да се справим, но как очакваш едно дете да измине пеша такова разстояние, да спи на открито в снега. От рейнджърите разполгаме само с два чифта зимни обувки и ски за дълги преходи, но нито едните, нито другите стават на Ели. А това означава, че ще трябва или да я носим, или да измислим някаква шейна. Дори в най-добрия случай няма да изкараме така повече от два месеца, и то при положение, че не вали сняг. Освен това ще останем без храна.

– Алекс, ужасно много хора вече са мъртви – рече той тихо. – Умряха преди седмици, още в първите няколко минути.

– Ако приемем, че слуховете са верни.

Той не обърна внимание на възражението ù.

– А това ще рече много изоставени къщи и купища провизии, при условие, че някой не ни изпревари.

– И все пак е твърде далече. Помисли само колко време ни беше нужно, за да стигнем до тук. – Но тогава, забелязала промяната на лицето му, попита: – Какво?

– Мисля, че имаме возило.

– Какво? – зяпна от смайване тя.

– Камиона в гаража. Много е стар. Но не е изключено да върви. Просто трябва да... – Вместо да довърши изречението, той сви рамене.

– О, боже – възкликна тя. – Значи, имаме транспорт? Защо не каза веднага?

– По няколко причини. Щом завали сняг и натрупа повече от двайсет-трийсет сантиметра, със сигурност ще заседнем, дори и с вериги, тъй като няма да има никакви снегорини. Другият проблем е горивото. Тук имаме малко, но подземните резервоари работят само с електрическа помпа. Без електричество няма гориво.

– Но по пътя ще срещнем много изоставени камиони и коли. Ще източим от тях, колкото ни трябва. Том, с камион осемстотин километра са нищо работа. Ще стигнем за десет, най-много дванайсет часа. Можем да отидем, където си пожелаем.

– При нормални обстоятелства, да. Но искаш ли да се обзаложим, че пътищата са задръстени от коли? Всички автомобили са спрели да се движат по едно и също време. Ако онова, което чухме по радиото, е вярно, тогава много хора са издъхнали на място, също като Стан. Това ще рече купища тела. А там, където има трупове, ще има и мършояди, и не говоря само за диви кучета. Ще има също и ракуни, опосуми, лисици, вълци, може би и мечки. А цялото това стълпотворение от коли означава, че през половината време ще трябва да разчистваме пътя. Накрая ще се натъкнем на нещо, което не можем да преместим, и тогава ще се наложи да продължим пеша.

– Ами ако избягваме главните пътища?

– Помниш ли „Война на световете“ на Спилбърг? Помниш ли какво се случи, когато минаха с автомобила покрай всички онези хора без коли? Първо едва не ги убиха, а после изгубиха колата и всичко останало. Така стоят нещата в реалния свят, Алекс. И точно това ще се случи, ако вземем камиона. Там, навън, не е останало нищо от онова, което смяташ за цивилизовано. Светът е различен.

Алекс добре разбираше какво има предвид той. Тя също бе гледала този филм.

– Ако не заминем, защото ни е страх, хижата ще се превърне в наш затвор.

След кратко мълчание Том каза:

– Ами ако по пътя срещнем още от онези?

Веднага разбра за какво говореше той.

– Може вече да са умрели. Навън е студено. Сигурно са измръзнали до смърт. – А наум си рече: „Но щом един умопобъркан рейнджър е успял да заложи такъв капан, значи може да са доста по-умни, отколкото изглеждат“. Предполагаше се, че там някъде има още много подивели деца. Но все пак тревожните новини по радиото, подхранвани от слухове, не бяха факти. Въпреки че вярваха на всичко останало. Тогава защо и това да не е вярно?

– Джим – напомни ù той – ми се изплъзваше цели два дни. Така че ако има и други превъртели деца и възрастни, не бих пренебрегнал и тях.

– Може би не бива да пренебрегваме и себе си – възрази тя.

– Може би – отвърна той – но онези хора по радиото дадоха да се разбере, че оцелелите се боят от деца, тоест от нас. Това ще рече, че ние сме врагът. Ние сме опасността. Ще бъде жив късмет, ако не ни застрелят още щом ни видят.

Ели не се разочарова толкова, колкото бе очаквала Алекс, дори когато Том я накара да седне и ù обясни, че всичко може да се промени, щом се озоват сред хората. За Ели Том беше войник също като баща ù. Веднъж вече ги беше спасил, така че щеше да го стори отново.

През следващите два дни Алекс направи повторен оглед на всички провизии, взе решение какво ще носят и, ако се стигнеше дотам – в случай че изгубят камиона или затънат в снега – кой какво ще носи. Том ремонтираше камиона, а Ели вървеше като сянка подире му и му подаваше инструменти. А когато Том завъртя стартера, бяха възнаградени с няколко пристъпа на металическо ръмжене и давене, след което камионът премина към дрезгаво боботене. Том и Ели си дадоха пет, след което момичето извика радостно на Алекс:

– Вече имаме транспорт!

След вечерята, състояща се от пържоли на скара и печени картофи, Том попита:

– Какво знаеш за лова, залагането на капани и всичко останало?

Алекс му подаде чиния, която да подсуши.

– Ами мога да стрелям, гърмяла съм по чинийки и знам как се слагат примки.

Том направи гримаса.

– Много добре, ако обичаш хамбургери. Какво ще кажеш за стрелбата с лък? – А когато Алекс поклати глава, той додаде: – Утре ще излезем с лъка. Знаеш ли как се сменя гума? Или как се борави със скоростния лост?

– Защо ми задаваш всички тези въпроси?

– Защото – отвори шкафа и постави вътре подсушените чинии – ако нещо се случи с мен или по някаква причина се разделим, трябва да можеш да правиш всички тези неща.

Тя го изгледа продължително.

– С теб нищо няма да се случи. – Всъщност имаше много по-голяма вероятност нещо да се случи с нея. Отново се запита кога ще му каже.

– Повярвай ми, аз също предпочитам да не ходим никъде, но искам да дадете най-доброто от себе си.

– С тази логика ще трябва да научиш Ели как се държи пушка. Ако нещо може да се случи с теб, значи, може да се случи и с двама ни. И тогава тя ще остане сама. – Като видя, че той не е въодушевен от идеята, Алекс додаде: – Не е необходимо да носи пушка, но трябва да умее да стреля.

– Добре. Има един „Браунинг Букмарк“[15]. Подходящ е за начало. – Сгъна внимателно кърпата и добави: – Да тръгнем след два дни?

– Звучи разумно – кимна тя.

29

– Но нали имам друг нож – каза Алекс. Беше ранна утрин, два дни по-късно. Небето бе все така мрачно, почти кобалтовосиньо на север, където сигурно валеше сняг. Намираха се в предната стая, а екипировката и провизиите им бяха вече натоварени в каросерията на форда. Алекс погледна надолу към Том, който продължаваше да бърника из ботуша ù. – Изобщо няма да се сетя за него.

– Хубавото на скрития в ботуша нож е, че на никого не му хрумва да търси там, освен ако не решиш да навиеш панталоните си или да ги натъпчеш в ботушите, но ти няма да го направиш. – Той дръпна силно десния крачол на туристическите ù панталони. – Как го чувстваш?

– Сякаш нещо е закачено на ботуша ми. Том, нали мозбергът е у мен, както и беретата от сейфа. А при теб са уинчестърът и зиг зауерът, освен това разполагаме с един браунинг и с лък.

– С който, между другото, се справяш много добре.

– Също като Урю[16] – обади се Ели, появила се на вратата. В ръцете си носеше цял куп зелени вълнени завивки: одеяла за кучето.

– Като какво? – попита Том.

– Кого – поправи го Алекс. – Става дума за Куинси. Аниме.

– И манга – додаде Ели.

– Аха, аз пък съм чувал за „Хелсинг“[17] – отвърна Том.

– И би трябвало – каза Ели. – Там всички използват най-различни оръжия. С изключение на Алукард. Той харесва и оръжията, и да реже главите на хората.

– Какво да кажа? Човекът е мой тип.

– Страхотно – Алекс подбели очи. – Том, аз не мога да се бия с нож.

– И с малко повече късмет няма да ти се наложи. Всъщност най-много сама да се намушкаш, така че гледай да не го използваш.

– Тогава за какво ми е?

– Питай гадняра, когото ще наръгаш, когато най-малко очаква.

– Но нали каза, че съм щяла сама да се намушкам.

– Освен ако първият ти удар е толкова добър, че не се налага да го повтаряш. – Той се изправи и додаде: – Хайде, успокой се. Само се шегувам.

– На нея май не ù е смешно – обади се Ели.

– Просто за всеки случай – каза Том.

– Много често взе да го повтаряш – отвърна Алекс.

– Защото е вярно. – Плъзна взискателен поглед по тялото ù, след което поклати глава. – Нещо липсва – рече той и се потупа по джобовете. – Дай ми една секунда... аха... – С тези думи извади пистолет, затъкнат в кобур. – Знаех си, че ще ми потрябва.

Алекс веднага го позна, още преди да извади глока с треперещи пръсти. Пълнителят липсваше, но нямаше никаква грешка.

– Пистолетът на татко... Том, къде... как ...?

– Супер, значи, си го поправил! – възкликна Ели. – Том ме накара да обещая да си мълча. Върнахме се да го търсим на сутринта, след като ти... нали знаеш. Том каза, че нямало да се събудиш и че Мина щяла да те пази, така че просто му показах мястото, където го изпуснах.

– Влязла си във водата? – попита смаяно Алекс.

– Не аз – отвърна Ели. – Там беше дълбоко и много студено. Но въпреки това Том успя. Отне му само четири опита.

– Не исках да знаеш, преди да съм успял да го разглобя, почистя и да го приведа в работещ вид. Ели ми каза, че е на баща ти. Предположих, че си го искаш обратно, а и пистолета си го бива. Ето. – Подаде ù пълнителя на глока. – Резервният пълнител е в чантичката ти и освен това добавих още няколко в багажа.

– Благодаря. – Алекс внимателно пъхна пълнителя на мястото му. – Наистина съм ти благодарна, Том.

– Знам. – Задържа дълго погледа си върху нея, след което додаде: – Най-добре зареди един патрон в гнездото, преди да сложиш предпазителя.

– За всеки случай – рече тя.

– А аз няма ли да получа нож? – попита Ели.

Том и Алекс се спогледаха, след което тя каза:

– Ти си виновен.

– Е, добре – отвърна Том. – И за теб има, Ели, само че ти ще получиш обикновено джобно ножче.

– Какво? – нададе вик момичето. – Това не е честно. Откъде накъде тя ще има боен нож, а аз не?

– Освен това искам във всеки един момент да го държиш на колана си, в калъф и с вдигнат предпазител.

– Дори не мога да го използвам? – разочарова се Ели. – Защо ми е тогава?

– В случай че се наложи да одереш някой заек или да си издялкаш прът за въдица, ще ти покажа как. Правим го по същата причина, по която те научих да стреляш. За всеки случай.

– Да, да – отвърна Ели. – Щом като е за всеки случай, защо изглеждате така, сякаш отивате на война?

Никой от двамата не успя да отговори на този въпрос.

Натовариха се в камиона, като сложиха Ели посредата. Том пъхна ключа в стартера и спря за миг:

– Още не е късно да се откажем.

– Не, да тръгваме. – Ели се обърна, за да надникне през задния прозорец на кабината. – Сигурен ли си, че Мина ще е добре там? Дори в онази щайга пак е ужасно студено.

– С цял куп одеяла и дебела козина? Едва ли.

– Добре. Не трябва ли да заключим предната врата?

– По-добре да остане така – отвърна Алекс и погледна към Том. – Не е изключено да се появи някой друг, който има нужда от подслон.

– А може рейнджърите да се върнат – подхвърли Ели.

– Възможно е.

– Да тръгваме – рече Том и завъртя ключа. Двигателят зацепи с гърлен рев, след което Том включи на първа предавка. – Кажи чао на къщата.

– Чао, къщичке – повтори Ели, след което замълча за миг и додаде: – Е, кога ще пристигнем?

Алекс и Том се втренчиха в Ели, след което се спогледаха и избухнаха в смях.

И с това добрите времена свършиха.