Пепеляшките

Понеделник

Оставеше ли мислите да се реят свободно, незнайно защо, винаги се сещаше за болничния картон. Най-вече през нощта.

Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън.

Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой.

И все пак.

Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си. Огромното й туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги.

Все още му се повдигаше от спомена за миризмата й.

Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия й глас:

— Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико!

Сграбчваше го и го стискаше здраво.

Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял.

Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.

Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, тя щеше да бъде жива.

— Не трябваше да се раждаш! — ревеше право в лицето му. — Ти си зло, зло, зло!

Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.

Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше тя? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?

Болничният картон.

Посети болницата, в която я лекуваха, и прочете картона й. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен. Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.

Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше — никога не беше сигурен, но вярваше, — че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка.

И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.

Внимателно погали гърба й. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които й беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото й като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът.

— Време е, кукло. Започваме.

Нежното й лице се разтвори в красива, сънлива усмивка.

— Започваме утре — прошепна той.

После се претърколи по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой.

Вторник

Точно в средата на лятото, когато нямаше намерение да спре да вали, изчезна първото дете. Беше вторник; странен ден, който би могъл да премине не по-различно от всички останали, но в крайна сметка щеше да се запомни като променил завинаги живота на някои хора. Хенри Линдгрен беше един от тях.

В третия вторник на юли Хенри обслужваше извънредно експресния влак от Гьотеборг за Стокхолм. Откакто се помнеше, той работеше като кондуктор в железницата и не знаеше съдбата си в деня, в който щяха да го принудят да се пенсионира. Самотен, какъвто беше, как щеше тогава да прекарва времето си?

Може би неговият нюх към детайлите му помогна по-късно да си спомни младата жена, която щеше да изгуби детето си по време на пътуването. Младата червенокоса жена със зелена ленена риза и сандали, от които стърчаха пръстите на краката й с нокти, лакирани в синьо. Ако Хенри и жена му имаха дете, може би то щеше да изглежда точно така, защото и косата на жена му беше от червена по-червена.

Малкото момиченце на червенокосата обаче изобщо не приличаше на майка си, забеляза Хенри, докато перфорираше билетите им малко след като потеглиха от гьотеборгската гара. Косата на детето беше тъмнокестенява и се стелеше на толкова изящни къдрици, че изглеждаше изкуствена. Стигаше до раменете, падаше напред и сякаш образуваше рамка около малкото личице. Кожата на детето беше по-тъмна от кожата на майката, но очите му бяха големи и сини. Тук–там се виждаха лунички по носа и придаваха на лицето не чак толкова кукленски вид.

Хенри й се усмихна, щом стигна до тях. Жената също му се усмихна, но срамежливо. Стори му се изморена. Беше извърнала очи и гледаше през прозореца; с глава — отпусната на гърба на седалката.

— Лилиан, събуй си обувките, ако ще си качваш краката — чу жената да казва на детето точно когато той се обърна, за да перфорира билета на следващия пътник.

След малко, застанал отново с лице към тях, детето беше изритало лилавите си сандали и сви крака. Сандалите останаха непокътнати дори след изчезването му.

По време на пътуването от Гьотеборг до Стокхолм цареше голям хаос. Повечето пътници бяха посетили втория по големина град, за да видят един от най-големите световни артисти развихрен на „Улеви“1. После бяха взели предобедния влак, обслужван от Хенри.

Първият проблем се появи в пети вагон, където двама младежи повърнаха на седалките. Оправдаха се с махмурлука от вчерашните събития на стадиона, така че Хенри трябваше да се затича за почистващ препарат и мокри парцали. Почти по същото време две девойки се сбиха в трети вагон. Блондинка обвиняваше брюнетка, че й е откраднала гаджето. Хенри напразно се опита да ги помири, нещата не се успокоиха, докато не подминаха Шьовде. Тогава, най-сетне, всички скандалджии заспаха и кондукторът изпи чаша кафе с Нели, която работеше във вагон-ресторанта. Щом закрачи обратно, той забеляза, че червенокосата и дъщеря й Лилиан също са заспали.

От този момент нататък пътуването доста се успокои, докато не наближиха Стокхолм. Началник-влакът Арвид Мелин направи съобщението малко преди да стигнат до Флемингсберг, на няколко мили2 от столицата. Машинистът беше получил индикация за нередност в сигнализацията в крайния участък към стокхолмската Централна гара и затова щяха да пристигнат с около пет или вероятно десет минути закъснение.

Хенри забеляза, че когато влакът спря във Флемингсберг, червенокосата слезе внезапно, сама. Той я наблюдаваше плахо през прозореца от ъгълчето в шести вагон, запазено за персонала.

Видя я да прави решителни крачки на перона, към другия край, където имаше по-малко хора. Червенокосата извади нещо от дамската си чанта, навярно мобилен телефон. Кондукторът предположи, че детето все още спи. Поне бе заспало, след като с гръм и трясък подминаха Катринехолм. Хенри въздъхна. Какво, за бога, правеше — седеше и шпионираше красиви жени ли?

Той извърна поглед и започна да решава кръстословица от последния брой на списание „Целогодишно“. Неведнъж щеше да се чуди какво би се случило, ако не бе изпуснал от очи жената на перона. Без значение колко души се опитваха да го убедят, че няма как да знае, че не бива да се укорява. Хенри беше и остана напълно сигурен, че силното му желание да реши една кръстословица е опропастило живота на една млада майка. Нямаше как да поправи стореното.

Все още решаваше кръстословицата, когато чу гласа на Арвид от високоговорителите. Всички пътници трябваше да се върнат по местата си. Влакът беше готов да продължи към Стокхолм.

По-късно никой не си спомняше да е видял млада жена да тича след влака. Но със сигурност е било така, защото само след няколко минути Хенри получи много спешно позвъняване в купето на персонала. Младата жена, седяща на място шест във вагон две до дъщеря си, останала на перона във Флемингсберг, когато влакът потеглил; в момента се намирала в такси на път за Стокхолм. Значи малката й дъщеря продължаваше пътуването сама.

— Мамка му — изпсува Хенри, когато затвори слушалката.

Никога не успяваше да възложи задача, без да се обърка нещо. Никога нямаше минутка спокойствие.

Така и не счетоха за необходимо да спрат на най-близката гара, защото вече наближаваха крайната спирка. С бързи крачки Хенри се запъти към втори вагон и реши, че сигурно червенокосата, която наблюдаваше на перона, е изпуснала влака, понеже позна дъщеря й, която седеше сама.

Докладва по мобилния телефон на отдел „Комуникации“, че момичето още спи, затова не е нужно да го стряскат с вестта за отсъствието на майка му, преди да пристигнат. Щом не получи възражения, Хенри обеща лично да се погрижи за малката, когато влакът спре. Лично. Дума, която дълго щеше да звучи в главата му.

Точно когато влакът подмина гара Юг, момичетата от трети вагон отново започнаха да се карат и да крещят. Пътник приплъзна встрани междинните врати и тогава се чу трясък от счупено стъкло; нямаше как, Хенри трябваше да остави спящото дете. Стресиран, той потърси Арвид по радиовръзката.

— Арвид, яви се незабавно в трети вагон! — крещеше кондукторът.

Колегата му не издаде нито звук.

Влакът спря с характерното си пуфтене, звучащо почти като тежкото, усилно дишане на стар човек, преди Хенри да успее да разтърве момичетата.

— Курва! — крещеше блондинката.

— Путка! — не падаше по-долу приятелката й.

— Какво поведение! — възмущаваше се възрастна дама, станала току-що, за да свали чантата си.

Хенри се провря бързо между хората, които бяха започнали да се редят на опашка в коридора, за да слязат, и извика през рамо:

— Сега ще направите каквото ви казвам, момичета, незабавно напуснете влака!

Крещеше, като едновременно продължаваше да върви към втори вагон. Надяваше се детето да не се е събудило. Почти беше стигнал.

Едва не събори няколко души в краткото си лутане; впоследствие можеше да се закълне, че се е отделил за не повече от три минути.

Но това не променяше нещата.

Когато се върна във вагона, спящото дете беше изчезнало. Само лилавите сандали стояха на пода. А на перона се тълпяха хората, които Хенри Линдгрен беше обслужил от Гьотеборг до Стокхолм.

Алекс Рехт работеше като полицай повече от четвърт век. Затова не без известно самочувствие можеше да твърди, че разполага със солиден опит и че през годините е придобил значителна професионална компетентност и нелоша интуиция. Той често чуваше да говорят за доброто му седмо чувство.

Малко неща бяха по-важни за един полицай от точно доброто седмо чувство. То определяше кадърността му, различаваше добрата от лошата закваска. Никога не заместваше фактите, а ги допълваше. Когато картите лежаха на масата, когато частите на пъзела бяха налице, следваше анализ на видяното и свързване на фрагментите в едно цяло.

— Мнозина са призвани, но малцина са избрани — беше казал баща му в речта си след назначаването му.

Всъщност той бе искал синът му да стане свещеник като всички останали първородни синове в рода им. Затова трудно се примири с желанието на Алекс.

— И в полицейската професия има призвание — беше отвърнал Алекс, за да го умилостиви.

След месеци премисляне бащата бе приел с уважение избора на сина си. Може би последвалото решение на брат му да стане свещеник поуталожи страстите. Алекс щеше да му бъде благодарен цял живот.

Рехт обичаше да работи с хора, които точно като него считаха професията за призвание. Хора с добра интуиция и добре развито чувство за отсяване на факти от безсмислици. Навярно, мислеше си той в колата на път към стокхолмската Централна гара, навярно поради това не можеше истински да харесва новата си колежка Фредрика Бергман. Не му се струваше призвана, нито пък особено надарена да бъде полицай. Но от друга страна, и не очакваше тя да се задържи особено дълго в професията.

Наблюдаваше я скришом, докато пътуваха. Фредрика седеше с неестествено изправен гръб. Известно време Алекс мислеше, че тя има военни в рода си. Дори се беше надявал да е така. Но колкото и да тършува из документите й, не откри и ред, който да намеква, че е прекарала сред военни повече от час. Последва въздишка. Значи чисто и просто беше гимнастичка, защото този дяволски изправен гръб не отиваше на никоя нормална жена, не правила нищо по-забавно в живота си, освен да учи в университет.

Алекс се изкашля дискретно и си помисли, че трябва да каже нещо за случая, преди да пристигнат. Все пак Фредрика не беше изпълнявала подобен род задачи. Погледите им се срещнаха за кратко; после той отново се взря в пътя.

— Днес движението е натоварено — промърмори.

Като че ли имаше дни, в които центърът на Стокхолм е празен.

През дългите години, прекарани в полицията, Алекс беше разследвал относително голям брой отвличания на деца. Именно те го бяха направили все по-склонен да приеме израза — „Децата не изчезват, а ги изгубват“ — за истина. Почти винаги беше така, почти винаги, зад всяко изгубено дете стоеше един загубен родител. Някой развей прах, който според Алекс изобщо не би трябвало да създава деца. Не беше задължително да има вредни навици или проблеми с алкохола. Можеше да е и работохолик, който се среща с приятели прекалено често и до прекалено късно, или чисто и просто не се грижи за детето си достатъчно добре.

Ако децата заемаха мястото, което заслужаваха, в живота на възрастните, щяха да изчезват по-рядко. Поне до този извод беше стигнал Рехт.

Гъсти черни облаци бяха надвиснали от небето; слаб тътен предупреждаваше за гръмотевична буря, когато двамата слязоха от колата. Беше необичайно влажно и задушно. В подобен ден всички искаха просто да завали и да загърми така, че въздухът да се пречисти. Матова светкавица проблесна някъде над Стария град. Бурята наближаваше.

Алекс и Фредрика бързаха към главния вход на гарата. Третият член на разследващия екип, Педер Рюд, бе предупредил по телефона, че е на път. Малко успокоение. На Рехт нямаше да му хареса да започне само с канцеларска мишка като Фредрика.

Минаваше три и половина, когато те застанаха на перона на седемнадесети коловоз. Там беше пристигнал влакът, превърнал се по-късно в предмет на разследване на местопрестъпление. Не се знаеше след колко време щеше да тръгне отново; железницата бе предупредила: закъсненията следват едно след друго. На перона се мяркаха само няколко души, които не носеха полицейска униформа. Алекс предположи, че червенокосата жена, която изглеждаше бледа, но все пак се държеше, и която седеше на пластмасов сандък с надпис „Пясък“, е майката на изчезналото дете. Той почувства интуитивно, че непознатата не е от онези родители, които губят децата си. Бързо преглътна. Ако детето не беше изгубено, значи беше отвлечено. А тогава нещата се усложняваха.

Наложи си да запази спокойствие. Все още знаеше прекалено малко, за да няма предразсъдъци.

Младеж в полицейска униформа се запъти към тях на перона. Ръкува се стегнато, но с влажна длан, погледна втренчено, но без фокус. Представи се кратко и ясно: Йенс. Алекс предположи, че се е дипломирал наскоро и това е първият му случай. Получеше ли новобранец първото си назначение, липсата на опит беше плашеща.

През първата половин година на Рехт винаги му личеше, че изпитва объркване и на моменти чиста уплаха. Алекс се чудеше дали младежът, с когото току-що се здрависа, не е на границата да изпадне в паника. Вероятно се питаше и какво, по дяволите, той самият прави там. Комисарите никога, или рядко, ходеха на разпит. Или поне не в толкова ранна фаза.

Тъкмо щеше да започне да разяснява собственото си участие, когато Йенс го изпревари; говореше бързо и накъсано.

— Получихме сигнала повече от тридесет минути след пристигането на влака — докладва с писклив глас той. — Почти всички пътници бяха напуснали перона. Освен онези.

Махна с ръка към малка група хора, застанала почти зад жената, за която Алекс реши, че е майката на детето. Комисарят погледна часовника си. Четири без двадесет. Детето бе изчезнало преди около час и половина.

— Влакът е претърсен изцяло. Няма го. Става дума за детето — шестгодишното момиченце. Потънало е вдън земя. Сякаш никой не го е видял. Или поне онези, с които говорихме. Но багажът е там. Не е взело нищичко със себе си. Дори и сандалите. Стояха на пода до седалката.

Първите капки дъжд зачукаха по козирката над тях. Гръмотевиците се приближаваха. Алекс си помисли, че едва ли е имало по-лошо лято.

— Майката на момичето ли седи ей там? — попита Фредрика и кимна дискретно към червенокосата.

— Да, тя е — потвърди младият полицай. — Сара Себастиансон. Каза, че не смята да си тръгва, преди да открием дъщеря й.

Алекс въздъхна. Естествено, че червенокосата е майката на детето. Самият той намираше въпроса за излишен, знаеше, че е така, чувстваше го. Фредрика бе лишена от подобна интуиция. Тя питаше за всичко и още повече се съмняваше, което го дразнеше. Така не се работеше. Дано самата Фредрика възможно най-скоро осъзнае погрешния си избор на професия.

— Защо не са алармирали полицията през този половин час? — не спираше да задава въпроси тя.

Алекс веднага наостри уши. Най-сетне нещо уместно.

Йенс се протегна. Досега бе отговорил на всички въпроси на новопристигналите по-възрастни колеги.

— Всъщност историята е малко странна — започна той и Алекс забеляза как отвърна поглед от Фредрика. — Влакът се позабавил във Флемингсберг, майката слязла, за да звънне на някого. Оставила детето, защото спяло.

Алекс кимаше замислено. Децата не изчезват, а ги изгубват. Може би беше направил погрешен извод за червенокосата Сара.

— Значи, някакво момиче се приближило към нея, тоест към Сара, на перона и я помолило да й помогне с болното й куче. Но тогава влакът тръгнал, без Сара. Тя веднага се обадила в железницата, някой й съдействал на гарата във Флемингсберг и съобщил, че детето й е останало във влака и че тя незабавно може да вземе такси до Стокхолм.

Алекс слушаше, сбърчил чело.

— Детето било изчезнало, когато влакът пристигнал; кондукторът и останалите служители го търсели. Хората обаче се запрепирали да слизат, почти никой не искал да помогне. Охранител от „Секуритас“, който обикновено обикалял около „Бъргър Кинг“ един етаж по-долу, се включил в издирването. После пристигнала майката, Сара, ето я там, с таксито и разбрала, че дъщеря й е изчезнала. Продължили да търсят, мислели си, че момиченцето се е събудило и е слязло първо. Никъде не я открили. Тогава се обадили в полицията. Но и ние не я намерихме.

— А високоговорителите използвани ли са? — попита Фредрика. — Имам предвид, ако е успяла да измине цялото разстояние от перона до салона.

Йенс кимна покорно и поклати глава. Да, бяха я викали. Полицаи и доброволци продължаваха да претърсват гарата.

Местното радио щеше да направи съобщение и да помоли намиращите се в центъра на Стокхолм да се оглеждат за момичето.

Щяха да говорят и с таксиметровите шофьори. Ако детето си беше наумило да тръгне нанякъде, няма да е стигнало далече.

Но все още никой не го бе забелязал.

Фредрика кимаше бавно. Алекс наблюдаваше майката, седнала на синия сандък. Изглеждаше покрусена. Съсипана.

— Да я повикат и на други езици — каза полицайката.

Мъжете я погледнаха с вдигнати вежди.

— Много от хората тук не говорят шведски, но може да са забелязали нещо. Съобщете на английски. Може би и на немски, и на френски. А защо не и на арабски.

Алекс кимаше одобрително и с поглед насърчаваше Йенс да изпълни предложението на Фредрика. Той се втурна, навярно адски стресиран от мисълта, че веднага трябва да открие някого, който говори арабски. Валеше като из ведро; гърмежите отекваха над гарата. Ужасен ден в средата на едно ужасно лято.

Педер Рюд се появи забързан на перона точно когато Йенс си тръгна, и се втренчи в якето на Фредрика — бежово, с двуредно закопчаване. Нима изобщо не й минаваше през ума как да сигнализира, че е цивилен полицай? Той поздрави любезно колегите, които подмина, като махна с полицейската си значка, за да разберат, че е от екипа. Почти му се прииска да побутне някои от младоците по гърба. Харесваше годините, прекарани в патрулката, но сега беше изключително щастлив да премине на страната на разследващите.

Алекс му кимна, щом се видяха; в погледа му се четеше благодарност, че Педер е дошъл.

— Връщах се от среща в западните предградия, когато получих съобщението за изчезналото дете. Отбих се за Фредрика и веднага дойдохме тук — обясни той кратко на новодошлия. — Не възнамерявам да остана, исках само да взема глътка чист въздух — продължи Алекс, като гледаше убедително колегата си.

— Искаш да кажеш, че ти се е приискало да се поразтъпчеш, а не да седиш като закован зад бюрото? — ухили се Педер и получи отегчено кимване в отговор.

И двамата, независимо от значителната разлика във възрастта им, бяха на едно и също мнение: колкото и високо да се намираш в йерархията, винаги е от полза да се натопиш в истинските лайна. Нищо не отдалечаваше някого от реалността толкова, колкото седенето зад бюро.

Макар и да споделяха възгледите си, двамата не посмяха да ги коментират, защото предположиха, че Фредрика няма да се съгласи.

— Добре — продължи Алекс. — Ще направим следното: Фредрика ще започне с разпита на майката, а ти, Педер, ще поговориш с персонала на влака. Разбери и дали някой от позабавилите се пътници не разполага с допълнителна информация. Всъщност не бива да нарушаваме правилото за разпит по двойки, но не смятам, че в момента имаме време за това.

Фредрика остана много доволна от разпределението на задачите, но й се стори, че на лицето на Педер се изписа известно недоволство. Може би породено от факта, че тя, а не той трябваше да разговаря с майката на изчезналото дете. Вероятно Алекс също го беше забелязал, защото каза:

— Единствената причина Фредрика да разпита майката, е, защото е жена. Това улеснява нещата.

Педер се оживи почти веднага.

— Така, среща по-късно в Сградата — дрезгаво добави Алекс. — Аз тръгвам натам.

Фредрика въздъхна. Единствената причина Фредрика да разпита… Винаги едно и също. Всяко решение за възложените й задачи трябваше да бъде обосновано. Тя беше чуждо тяло в чужда вселена. Присъствието й постоянно се поставяше под въпрос и изискваше постоянно разяснение. Толкова възмутена беше, че забрави да отбележи, че Алекс й гласува доверие не само да разпита майката, но и да го направи сама. На практика броеше дните до раздялата с групата на Алекс Рехт. Смяташе да довърши стажа си и да се махне. Имаше и други служби, в които компетенцията й щеше да е желана, макар и не толкова необходима.

Ще погледна през рамо и после никога няма да се обръщам назад, помисли си тя и си представи деня, в който щеше да излезе от Сградата на полицията, наричана от колегите „Сградата“ с главно „С“, разположена на Кунгсхолмен3.

След това се съсредоточи върху непосредствената си задача. Върху изчезналото дете.

Фредрика поздрави любезно Сара Себастиансон и се изненада от силата на ръкостискането й. То не се връзваше нито с безпокойството, нито с умората, изписана по лицето на майката. Забеляза, че през цялото време жената дърпаше ръкавите на блузата си. Движението приличаше на навик, нещо, което тя често прави. Сякаш искаше да прикрие ръцете си.

Може би се опитва да скрие някакви рани, помисли си Фредрика. Ако мъжът й я бие, разследващите трябваше бързо да разберат.

Наложи се да започне обаче с други въпроси.

— Ако искате, можем да влезем вътре — предложи полицайката. — Да не стоим навън на дъжда.

— Няма проблем — отвърна Сара с плътен глас.

Фредрика се замисли за миг и после каза:

— Ако искате да останете тук заради дъщеря ви, мога да ви уверя, че всички наоколо ще я забележат.

При това, прииска й се да добави, няма гаранция, че детето ви ще се появи тук и сега, но си замълча.

— Лилиан — рече Сара.

— Моля?

— Дъщеря ми се казва Лилиан. И искам да остана тук.

Подчерта желанието си с поклащане на глава. И отказа предложението за кафе.

Фредрика знаеше, че трудно скъсява дистанцията по време на работа. Понякога тя напълно се проваляше. В това отношение беше класически канцеларски плъх. Обичаше да чете, да пише и да анализира. Но разпити и разговори под всякаква форма я смущаваха и затрудняваха. Понякога с истинско възхищение наблюдаваше как Алекс протяга ръка и я слага на нечие рамо, докато разговаря. Фредрика никога не би го направила, а още по-малко би искала някой да я потупа по рамото или да я докосне по ръката. Изпитваше физическа неприязън, когато колега се опитваше „да разведри обстановката“, като я тупне по гърба или пък я сръга в кръста. Никак не се ласкаеше от подобен род физически контакт. Всички го бяха разбрали, или почти всички.

Фредрика зъзнеше на перона, когато гласът на Сара прекъсна дълбоко личните й мисли.

— Защо сандалите й бяха там?

— Моля?

— Сандалите на Лилиан стояха на пода до седалката. Трябва да е била силно уплашена от нещо, иначе никога не би тръгнала боса. Не би мълчала, щеше да помоли за помощ.

— Дори ако се е събудила и е открила, че е съвсем сама? Може би е слязла от влака наистина уплашена?

Сара поклати глава.

— Лилиан не е такава. Не сме я възпитали по този начин. Научили сме я да действа и да разсъждава практично. Би се обърнала към човека от съседната седалка. По време на пътуването разговаряхме бегло, например, с жената от другата страна на пътеката.

Фредрика използва шанса да насочи разговора в друга посока.

— Казвате „научили сме я“.

— Да?

— Казвате „не сме я възпитали“ по този начин. Себе си и съпруга си ли имате предвид?

Сара прикова поглед към нещо над рамото на Фредрика.

— С бащата на Лилиан сме разделени, но да, заедно сме я възпитавали.

— Имате ли съвместно попечителство? — попита полицайката.

— Още не сме свикнали с раздялата — бавно каза Сара. — Липсва ни рутина. Понякога Лилиан остава при него през почивните дни, но през другото време живее с мен. Ще видим как ще продължим в бъдеще.

Сара си пое дълбоко дъх и когато изпусна въздуха, долната й устна потрепери. Пепелявият цвят на кожата й контрастираше с червената коса. Беше скръстила дългите си ръце на гърдите. Фредрика се взираше в лакираните пръсти на краката й. В синьо. Странно.

— Карали ли сте се при кого да живее Лилиан? — попита полицайката предпазливо.

Сара трепна.

— Мислите, че Габриел я е отвлякъл? — попита тя и погледна Фредрика право в очите.

Стажантката предположи, че бившият съпруг се казва Габриел.

— Нищо не мислим — побърза да отговори тя. — Трябва да проуча всички възможни сценарии… Да се опитам да разбера какво може да й се е случило. Лилиан.

Раменете на Сара леко увиснаха. Жената прехапа долната си устна и се вторачи в земята.

— Габриел и аз… ние имахме… или имаме… своите пререкания. Веднъж преди доста време се карахме за Лилиан. Но той никога не я е наранявал, никога.

Фредрика отново забеляза как Сара дърпа ръкавите на блузата си. Бързо прецени, че тук и сега тя нямаше да разкаже дали е била малтретирана от бившия си съпруг. Фредрика щеше да провери за евентуални жалби в полицията, когато се върнеше в службата. А с бившия съпруг трябваше да разговарят при всички обстоятелства.

— Можете ли да разкажете по-подробно какво се случи на перона във Флемингсберг? — попита Фредрика с надеждата, че е насочила разговора в по-приятна посока за словоохотливостта на Сара.

Жената кимна няколко пъти, без да пророни и дума. Полицайката се надяваше да не започне да плаче, защото трудно щеше да го понесе. В личния си живот успяваше, но не и в професионалния.

— Слязох от влака, за да проведа един разговор — бавно започна Сара. — Обадих се на един приятел.

Фредрика се разсейваше от дъжда. Приятел ли?

— А защо трябваше да слизате?

— Не исках да събудя Лилиан — бързо отвърна червенокосата.

Дори прекалено бързо. При това на полицаите, с които беше разговаряла по-рано, бе казала, че слязла от влака, защото седели в така наречения „тих вагон“.

— Толкова изморена беше — шепнеше Сара. — Често пътуваме до Гьотеборг на гости на родителите ми. Мисля, че се разболява, защото иначе никога не спи през цялото пътуване.

— Разбирам — каза Фредрика и помълча, преди да продължи. — Значи не е било, защото не сте искали Лилиан да чуе разговора?

Сара се предаде почти веднага.

— Да, не исках да го чуе — бавно отвърна тя. — С приятеля ми… срещнахме се съвсем наскоро. Би било глупаво, ако Лилиан разбере за съществуването му още сега.

Защото тогава ще разкаже на баща си, който вероятно пребива от бой майка й дори след развода, тайно си помисли Фредрика.

— Говорихме само няколко минути. Дори по-кратко, струва ми се. Казах му, че скоро ще пристигнем и може да намине по-късно, когато Лилиан си легне.

— Добре, и какво се случи после?

Сара се изправи и въздъхна тежко. По стойката й Фредрика забеляза, че се кани да заговори за нещо, което наистина й навяваше лоши спомени.

— Всичко беше напълно непонятно — вяло продължи Сара. — Толкова шантаво. — Морно поклати глава. — Една жена се приближи към мен. Или по-скоро момиче. Доста високо, слабо, изглеждаше изтормозено. Размахваше ръце и крещеше, че кучето му е болно. Предполагам, че дойде при мен, защото стоях малко по-встрани от останалите на перона. Каза, че с кучето слезли с ескалатора до коловоза, когато то изведнъж се строполило и започнало да се гърчи.

— Да се гърчи ли? Кучето?

— Да. Така каза. Кучето лежало и се гърчело, а тя се нуждаела от помощ, за да го качи с ескалатора. Имах куче допреди няколко години. Наистина забелязах уплахата й. Така че й помогнах.

Сара млъкна и Фредрика се замисли, потривайки ръце.

— А не ви ли мина през ума, че рискувате да изпуснете влака?

За първи път по време на разговора гласът й се изостри, а погледът — пламна.

— Когато слязох, попитах кондуктора колко ще се забавим. Той каза — най-малко десет минути. Най-малко.

Сара вдигна ръце и разпери дългите си тънки пръсти. Десет пръста, десет минути. Леко трепереше. Долната й устна пак заподскача.

— Десет минути — шепнеше тя. — Затова помогнах на момичето да качи кучето с ескалатора. Мислех си, знаех, че трябва да успея.

Фредрика дишаше спокойно.

— Видяхте ли влака, когато тръгна?

— Тъкмо се бяхме изкачили с кучето — поясни с треперещ глас майката. — Тъкмо пристигнахме горе, когато се обърнах и видях как влакът бавно се отдалечаваше от гарата.

Жената дишаше тежко и гледаше полицайката.

— Не повярвах на очите си — една самотна сълза се стече по бузата й. — Беше като във филм на ужасите. Втурнах се надолу по ескалатора, затичах се като луда след влака. Но той не спря. Не спря!

Макар и Фредрика да нямаше деца, думите на Сара силно я разтревожиха. Чак почувства болка в стомаха.

— Служител на гарата във Флемингсберг ми помогна да се свържа с влака. И взех такси за Централна гара.

— Какво се случи с момичето с кучето междувременно?

Сара изтри очи.

— Беше странно. Като че ли просто се забърза нанякъде. Намести кучето върху някаква пощенска количка, останала случайно до ескалатора, и изхвръкна през вратите. Повече не ги видях.

Двете жени се умълчаха за миг, всяка потънала в собствените си мисли. Гласът на майката пръв разчупи тишината.

— Знаете ли, всъщност не се притеснявах кой знае колко, след като се обадих. Беше налудничаво да се шашкам само защото Лилиан ще пропътува сама нищожното разстояние от Флемингсберг до Централна гара.

Сара навлажни устните си и за първи път отприщи плача си.

— В таксито дори се бях облегнала назад. Почивах със затворени очи. Почивах, докато някоя откачалка отвличаше момиченцето ми.

Фредрика разбра, че не е способна да я утеши. Но пряко сили го направи като никога: протегна длан и погали Сара по ръката.

После усети, че дъждът е спрял. Изминал беше още един час от изчезването на Лилиан.

Йелена не си представяше, че ще е толкова сложно да си тръгне от Флемингсберг с автобус.

— Няма да хващаш мотрисата, няма да се качваш в такси, няма да караш кола — бе наредил мъжът за последно сутринта, когато за стотен път прегледаха плана в детайли. — Ще се качиш в автобус. За Шерхолмен4, после ще се прибереш с метрото. Разбра ли?

Йелена не спираше да кима.

Как да не е разбрала. При това щеше да даде най-, ама най-доброто от себе си. Поне десетина пъти й подскочи под лъжичката. Надяваше се всичко да е минало както трябва. Нямаше друг начин. Мъжът щеше да се вбеси, ако не успееше да отмъкне детето от влака.

Погледна часовника си. Изминал беше повече от час. Автобусът закъсня, после трябваше да чака и в метрото. Скоро щеше да се прибере и да разбере. Плъзна потни длани по дънките. Никога не можеше да бъде съвсем сигурна дали е постъпила правилно. Не и докато всичко не приключеше с хвалби или порицания. Напоследък почти винаги Йелена постъпваше правилно. Справи се добре дори на уроците по шофиране и на упражненията по правоговор.

— Хората трябва да разбират какво казваш — често повтаряше той. — Говориш неясно. И трябва да престанеш с тези тикове на лицето. Плашещо е.

Беше се борила истински, докато мъжът я признае.

Сега само едното й око леко потреперваше, и то само когато се чувстваше нервна и несигурна. Успокоеше ли се, всичко изчезваше.

— Добре, момиче — бе казал мъжът и я погали по бузата.

Йелена се беше зарадвала вътрешно. Надяваше се да я похвали и сега, когато се прибереше.

Влакът най-сетне стигна нейната спирка. Тя трябваше да положи усилия да не се втурне от вагона и да се спре чак вкъщи. Налагаше се да върви спокойно и дискретно, така че никой да не я забележи. Беше забила поглед в земята и увиваше с пръсти кичур коса.

Изливащият се дъжд навън влоши зрението й. Но нищо, все пак го забеляза. Погледнаха се за части от секундата. Стори й се, че го видя да се усмихва.

Педер Рюд наблюдаваше доста скептично трогателните опити на Фредрика да покаже състрадание. Тя докосна Сара Себастиансон със същата неприязън, с която би докоснала адски противно куче, само защото е на добър приятел. Такива като нея нямаха място в полицията, там човек трябва да може да общува с хора. С всякакви хора. С всички хора. Педер въздъхна раздразнено. Идеята за стаж на цивилни очевидно не беше никак добра.

— Налага се да внесем нови познания в службата — бяха се изказали високопоставени клечки.

Щом се удадеше случай, Фредрика не пропускаше да разкаже какво е учила в университета, но честно казано, на Педер хич не му пукаше. Тя използваше прекалено много и прекалено дълги думи. Усложняваше нещата. Мислеше, а не чувстваше. Чисто и просто във вените й не течеше полицейска кръв.

Педер нямаше друг избор, освен да се възхищава на упоритата съпротива на колегите си срещу мястото, отредено на цивилните в организацията на полицията. И то, без да имат адекватния професионален опит. Без да имат уникалната компетентност, с която могат да се сдобият само ако изучават полицейската професия от „а — бе“. Няколко години в патрулката също не биха навредили. Арести на пияници. Разговори с мъже, които бият жените си. „Доставка по домовете“ на подпийнали младежи и срещи с родителите им. Разбиване на апартаменти с предали богу дух самотни души, започнали да се разлагат.

Педер поклати глава. Едва ли точно сега трябваше да се замисля за некомпетентните колеги.

Той прегледа внимателно информацията, която беше получил от разпитите на персонала на влака. Кондукторът Хенри Линдгрен бе прекалено разговорлив, но имаше нюх към детайлите и нелоша памет. Влакът тръгнал от Гьотеборг в 10:50 часа. В Стокхолм пристигнал с осем минути закъснение в 14:07 часа.

— Аз не отговарях за престоя във Флемингсберг — подчерта Хенри. — Арвид и Нели се заеха с това.

Мъжът печално гледаше влака, който все още не помръдваше от перона. Всички врати бяха отворени и зееха отстрани като големи черни дупки. Повече от всичко на света му се искаше момиченцето да изскочи из някоя от тях. Все едно, че се е загубило, заспало е отново и се е събудило. Но с убеждение, присъщо само на възрастните, Хенри знаеше, че това няма да се случи. Единствените, които влизаха и излизаха, бяха полицаите и криминалистите. Целият перон беше ограден; върху мократа земя продължаваше интензивното търсене на следи.

Буца заседна в гърлото на кондуктора; невъзможно беше да я преглътне.

Педер продължи разговора:

— Казахте, че сте наглеждали детето, какво се случи след това?

Полицаят забеляза как събеседникът му се сви, сякаш за миг остаря, както си стоеше, когато трябваше да разкаже какво го е накарало да се отдели от момиченцето.

— Трудно е да огрееш навсякъде едновременно — започна отчаяно Хенри. — В повечето вагони беше голяма дандания. Неочаквано се наложи да оставя детето, за да отида в трети вагон. Но извиках Арвид по радиостанцията. Високо, няколко пъти, той обаче така и не отговори. Не мисля, че изобщо ме е чул.

Педер предпочете да не коментира реакцията на Арвид. Вместо това попита:

— Значи тръгнахте, без да помолите някого от пътниците да я държи под око?

Хенри разпери драматично ръце.

— Отидох само до съседния вагон! — възкликна той. — И си мислех, да, мислех си, че веднага ще се върна. И се върнах.

Не овладя гласа си.

— Нямаше ме по-малко от три минути, върнах се в мига, в който влакът спря и хората започнаха да слизат. Но тя вече беше изчезнала. И никой не можеше да си спомни да я е видял да става и да тръгва.

Продължи да говори, сякаш някой го е хванал за гушата:

— Но как е възможно? Никой нищо да не забележи?

Педер имаше цял куп отговори на подобни въпроси. Накарайте само десет души да свидетелстват за едно и също престъпление и те ще ви разкажат десет различни версии на случилото се: в каква последователност е станало и с какво са били облечени престъпниците.

Странна в случая бе реакцията на Арвид Мелин. Първо е допуснал влакът да потегли от Флемингсберг, без Сара Себастиансон да успее да се качи, а след това не е отговорил на повикванията на Хенри.

Педер бързо се насочи към пейката, на която седеше началник-влакът. Изглеждаше много нервен. Когато полицаят се приближи, той вдигна поглед и каза:

— Може ли да тръгваме след малко? Имам работа.

Педер се настани до него демонстративно бавно, погледна го и отговори:

— Изчезнало е дете. Какво е по-важно от това, да помогнете да го открием?

Арвид не обели и дума повече, освен конкретните отговори на конкретните въпроси.

— Какво казахте на пътниците, които ви попитаха колко дълго влакът ще остане във Флемингсберг? — Педер беше сериозен, сякаш разговаряше с ученик от гимназията.

— Не си спомням точно — промърмори служителят.

На Педер му се стори, че този почти тридесетгодишен мъж отговаря така, както очакваше да отговорят децата му, когато станат тийнейджъри.

„Къде отиваш? — Излизам! — Кога ще се прибереш? — По-късно!“

— Спомняте ли се, че сте разговаряли със Сара Себастиансон? — отклони мислите си ченгето.

Арвид поклати глава.

— Почти не — отвърна той.

На Педер му се прииска хубавичко да го поразтърси, но началник-влакът продължи:

— Много хора ме питаха едно и също. Мисля, че говорих с нея, с майката на детето. Тя би могла да бъде по-отговорна — гласът му заглъхна и чак сега Педер забеляза колко възмутен всъщност беше. — Може да сме казали, че влакът спира за десет минути, но и никой не е обещавал, че няма да тръгне по-рано. Всички, всички, искат да пристигнат възможно най-бързо. Защо е напуснала перона? Ако беше останала, щеше да чуе, когато извиках по високоговорителите.

Арвид ритна една празна кутия от кока-кола, търкаляща се на земята. Тя се удари гневно във влака и се плъзна по перона.

Полицаят подозираше, че сънят и на Арвид Мелин, и на Хенри Линдгрен ще остане за дълго неспокоен, ако не откриеха момичето.

— Така и не забелязахте, че Сара Себастиансон е останала? — бавно попита той.

— Не, изобщо не забелязах — натърти Арвид. — Погледнах само перона, както обикновено. Беше празен и тръгнахме. После Хенри ми каза, че ме е викал по радиостанцията, но не съм го чул… защото бях забравил да я включа.

Педер вдигна очи към мрачното небе и затвори бележника си.

Набързо щеше да разпита останалия персонал и хората на перона. Фредрика навярно можеше да му помогне, ако беше приключила с майката.

С крайчеца на окото си той забеляза как двете жени си размениха още няколко думи и се разделиха. Сара изглеждаше много унила. Преглътна. В съзнанието му изплува собственото му семейство. Какво щеше да направи той самият, ако някой се опиташе да нарани децата му?

Стисна по-здраво бележника. И се забърза. Трябваше да чуе още доста, а Алекс не обичаше да чака.

Върнаха се в Сградата със служебната кола на Педер. И двамата бяха потънали в собствените си мисли, докато автомобилът се носеше по мокрия асфалт. Паркираха в подземния гараж и продължиха мълчаливо с асансьора към етажа на разследващия отдел. Работеха до колегите от Окръжната и Националната полиция, а и до тези от стокхолмската. Никой всъщност не искаше да го каже на глас, но екипът на Алекс Рехт служеше до голяма степен на двама господари. Или по-скоро на трима. Специално подбраната група от професионалисти с различно образование и опит, на хартия бе част от стокхолмската полиция, но в действителност се изявяваше и на окръжно, и на национално ниво. Политическо решение на нещо, което не би трябвало да представлява проблем.

Фредрика потъна изморена в стола зад бюрото. Нима другаде би могла да разсъждава по-добре? Осъзнаваше колко наивна е била в увереността си, че специалните й познания ще бъдат търсени и тачени в полицейските среди. За нищо на света не можеше да разбере всеобщото и изначално полицейско презрение към висшето образование. Нима наистина беше презрение? Или чисто и просто страх? Тя не можеше да го определи точно. Знаеше само, че не й понасяше.

Пътят й към разследващия екип на Алекс Рехт бе преминал през длъжност на следовател в Съвета за борба с престъпността и през няколкогодишна експертна позиция в социалната администрация. Фредрика беше кандидатствала в полицията, за да обогати практическия си опит.

И нямаше да остане. Все пак се чувстваше спокойна в ситуацията, в която се намираше. Имаше много връзки, вратите на различни институции й бяха отворени. Само трябваше да запази самообладание и не след дълго щеше да се появи нова възможност.

Много добре съзнаваше как я приемаха колегите от полицията. Струваше им се надута и недостъпна. Като човек без чувство за хумор и естествено възприятие.

Не е вярно, мислеше си Фредрика. Не съм студена, просто точно сега съм дяволски объркана.

Приятелите й щяха да я опишат като мила и състрадателна. И изключително лоялна. Но само най-близките й. А ето че сега се намираше на работно място, където се очакваше да се държи доста непринудено. За нея това бе напълно немислимо.

Не беше чак толкова безразлична към колегите си. Просто предпочиташе да ги държи на разстояние.

— Да не би да съм душеприказчик — беше възразила на приятел, поставил под въпрос нежеланието й да влага чувства в работата. — Аз съм следовател. И не е важно каква съм, а с какво се занимавам. Аз разследвам, нека някой друг да утешава. — Иначе край с мен, мислеше си Фредрика. Ако трябва да дарявам всяка жертва с утеха, какво ще остане от мен.

Не можеше да си спомни дали някога е проявявала желание да работи в полицията. Като малка винаги беше мечтала да се занимава с музика, да стане цигуларка. Музиката беше в кръвта й. Мечтите таеше в сърцето си. Много деца надрастват най-ранните си копнежи за това, какви искат да станат, когато пораснат. Но с Фредрика не беше така, нейните стремежи се развиваха и конкретизираха. Заедно с майка си бе преглеждала музикалните училища и двете преценяваха кое би било най-подходящото за нея. Още в началото на гимназията тя беше композирала първите си музикални творби.

Но малко след като навърши петнадесет години, обстоятелствата се бяха променили. Завинаги, както щеше да се окаже. Дясната й ръка бе тежко пострадала в автомобилна катастрофа на път за вкъщи от едно каране на ски и след година рехабилитация бе станало ясно, че няма да устои на усилията във всекидневните часове за свирене.

Добронамерени лекари казваха, че е извадила късмет. Късмет. Чисто теоретично и с проява на здрав разум Фредрика разбираше какво са имали предвид. Беше отишла в планината с приятелка и семейството й. Майката на приятелката й останала парализирана от кръста надолу след катастрофата. Синът починал. Вестниците бяха нарекли нещастието им „Трагедията във Филипстад“.

Но за Фредрика то никога не получи друго наименование, освен Катастрофата, която в мислите си считаше за повратна точна в живота си. Една беше преди, друга бе станала след това. Съществуваше ясна граница между Преди и След. Фредрика се съмняваше в късмета. Все още, почти двадесет години по-късно, тя се чудеше дали някога ще приеме живота си След.

— Толкова други неща можеш да правиш — казваше баба й без много емоции, когато Фредрика изпаднеше в онова ужасно отчаяние, породено от чувството за отнетата й възможност да получи мечтаното бъдеще. — Би могла например да работиш в банка, толкова ти върви математиката.

Родителите й обаче не казваха нищо. Майка й беше концертиращ пианист, така че музиката бе издигната на пиедестал във всекидневието на семейството. Фредрика всъщност беше израснала зад кулисите на многото големи сцени, на които майка й бе свирила и като солистка, и като част от по-голяма формация. Понякога Фредрика също бе превръщана в част от тази по-голяма формация. На моменти й се бе струвало, че попада във вълшебство.

Затова и с майка си бе водила по-ползотворните разговори.

— Какво ще правя сега — беше й прошепнала една вечер преди матурата, без да спре да рони сълзи.

Споделяше с нея като с човек, който обичаше музиката.

— Ще откриеш нещо друго, Фредрика — бе отвърнала майка й и я бе погалила по гърба. — Ти си толкова силна, имаш такава воля и хъс. Ще откриеш нещо друго.

Така и стана.

История на изкуството, музиката, религията. Университетът предлагаше какви ли не курсове.

— Фредрика ще стане професор по история — гордо заявяваше баща й през първите години.

Майка й мълчеше; баща й бе този, който винаги разказваше надлъж и нашир за големите успехи, които си представяше, че ще пожъне детето му.

Но Фредрика не стана професор. А криминалист със специалност „Престъпления срещу жени и деца“. Така и не защити дисертация; след пет години в университета се чувстваше, меко казано, отегчена от теорията.

В очите на майка си можеше да прочете, че не това са очаквали от нея. Никой не предполагаше, че ще напусне академичните среди. Майка й не изрази директно разочарованието си, но не скри и изненадата си. Фредрика толкова искаше да притежава това качество: никога да не се разочарова, само да се изненадва.

Криминалистката знаеше що е то наслада и леност, заблуда и страст. И когато остави принтера да разпечата жалбите за физическо насилие, подадени от Сара Себастиансон срещу бившия й съпруг, се замисли, както неведнъж преди това, защо някои жени остават при мъжете си, които ги бият. От любов и страст? От страх от самотата и отчуждението? Но Сара Себастиансон не бе останала. Не съвсем. Поне според това, което Фредрика прочете в документите пред себе си.

Първата жалба срещу съпруга си Сара подала, когато дъщеря им била на две години. Тя, за разлика от много други жени, беше посочила, че мъжът й никога дотогава не й е посягал. В случаите, когато жената сама подаваше жалбата, се повтаряше една и съща история. Сара нямаше такава. За да направи първото си оплакване, отишла сама в местното полицейско управление с големи синини върху дясната страна на лицето.

Мъжът й отрекъл всички обвинения, дори посочил, че има алиби за вечерта, в която Сара твърдяла, че е малтретирана. Фредрика сбърчи тъмните си вежди. Доколкото можеше да разбере, Сара никога не се е опитала да оттегли жалбата си, както правеха повечето жени. Но и жалбата й не бе довела до повдигане на обвинение. Доказателствата били отхвърлени, защото трима приятели на съпруга й потвърдили, че е играл покер до два часа във въпросната нощ, а после преспал у единия от тях.

След две години Сара Себастиансон бе направила повторно оплакване. В него твърдяла, че междувременно не била малтретирана, но когато Фредрика се зачете в степента на уврежданията и ги сравни с онези от първия път, беше почти убедена, че Сара лъже. Счупена ръка, пукнато ребро, навехнат опашен прешлен. Била и изнасилена. Лицето й останало без поражения.

Изглеждаше невероятно, според Фредрика, мъжът й да не я е докосвал две години и изведнъж жестокостта му да ескалира по описания начин.

И този път не се бе стигнало до обвинение. Съпругът доказал с оригинални билети и с показания на независими свидетели, че е бил в командировка в Малмьо по време на случилото се. Подозрението за престъпление не можело да се потвърди, разследването било прекратено.

Фредрика бе, меко казано, обезпокоена от прочетеното. Някак си не можеше да събере частите на пъзела. Сара Себастиансон не беше направила впечатление на лъжкиня. Никак даже. Не беше разказала за насилието, макар навярно да съзнаваше, че полицията рано или късно ще го разбере, но това едва ли можеше да се нарече лъжа. Документираните наранявания също бяха в най-висока степен действителни и неподправени. Значи бившият съпруг трябваше да поеме вината, но как, по дяволите, бе успял да си създаде алибита? Очевидно беше преуспяващ бизнесмен, дванадесет години по-голям от Сара. Купил ли ги беше? Толкова много?

Фредрика продължи да прелиства разпечатките. Двойката се разделила малко след втория побой и само няколко седмици по-късно Сара се върнала в полицията, за да подаде нова жалба.

Бившият й съпруг не я оставял на мира. Следвал я с колата си, чакал я пред апартамента и пред работата й. Оспорвал с довода, че Сара възпрепятствала всеки негов опит да установи сносен контакт с дъщеря си. Класика в жанра. Продължили така няколко месеца — още жалби за заплахи, безпокойство и тормоз, но повече не я докоснал. Или поне не било написано.

Последното оплакване беше с дата 11 ноември 2005 г., когато, според разпечатка от „Телиа“5, й се обадил повече от сто пъти за една нощ. Само в този случай обвинението срещу него можело да бъде доказано. Забранили му да я посещава.

Фредрика се чудеше. По време на разпита Сара беше казала, че са се разделили съвсем наскоро, но от току-що прочетената история излизаше, че не живеят заедно от юли 2005 г., когато Сара беше подала втората жалба за физически тормоз. Какво се е случило от 11 ноември 2005 г. насам? Фредрика прегледа набързо данните в регистъра на населението и въздъхна, когато се натъкна на отговора. Разбира се, бяха се събрали отново.

Времевият порядък беше повече от ясен. На 17 юли 2005 г., две седмици след втората жалба за побой, Сара и Габриел Себастиансон се бяха регистрирали на различни адреси. Без да обявяват развод, просто се бяха разделили. На 20 декември 2005 г., само две седмици след като му бяха забранили да я посещава, се бяха регистрирали отново на един и същ адрес. И от тогава насам ни вест, ни кост.

Фредрика се чудеше как живееха. Каква беше връзката им в момента. Беше разбрала повече от добре, че Сара Себастиансон не искаше бившият или настоящият й съпруг да разбере, че е продължила живота си и е срещнала друг мъж.

Фредрика отгърна нов лист от тефтера си. Възможно най-бързо трябваше да разговаря със Сара за отминалия или продължаващ тормоз.

Без съмнение трябваше да разпита съпруга й, който засега оставаше неоткриваем. А също и новия й „приятел“, както го наричаше тя. Фредрика затвори бележника и забързано излезе от стаята. Останало беше време за чаша кафе преди срещата на разследващия екип за обобщение на фактите около изчезналата Лилиан. Може би Фредрика щеше да успее да се свърже и с майката на Габриел Себастиансон. Навярно тя знаеше къде е синът й.

Алекс Рехт ръководеше доста рутинирано срещата в Лейонкюлан6. Винаги когато се събираха там по работа, Педер чувстваше известно учестяване на пулса. Името на единствената конферентна зала в отдела бе измислено от самия екип. Педер го харесваше и беше напълно убеден, че Фредрика няма пръст в това. Тя бе лишена от подобна фантазия и финес.

Наближаваше шест часът, повече от четири часа нямаше и следа от Лилиан Себастиансон. Като се вземеше под внимание фактът, че беше изчезнала в централната част на Стокхолм, а и крехката й възраст, това бе много време. Без никакво съмнение ставаше въпрос за отвличане. Лилиан беше прекалено малка, за да тръгне сама нанякъде, и при това боса.

— Едва ли трябва да подчертавам, че сме поставени в сериозна ситуация — каза Алекс строго и погледна събранието.

Никой не отговори и той седна зад масата.

Освен него присъстваха Фредрика, Педер и асистентката на екипа Елен Линд. Имаше както представители на патрула, за да докладват за резултатите от издирването в района на Централна гара, така и криминалисти.

Алекс започна с въпроса, докъде е стигнало разследването. Отговорът беше колкото кратък, толкова и разочароващ: доникъде. Почти никой не бе откликнал на мегафонните призиви на гарата, разговорите с таксиметровите фирми също не бяха довели до някакъв резултат.

Техническата експертиза на вагона беше също толкова „постна“.

Вземането на пръстови отпечатъци бе затруднено, не бяха открити и следи, които да показват откъде е излязло момичето. А ако си представеха, че са я носили и дори може би е спяла, когато се е отдалечавала, нещата се усложняваха още повече. Никъде не намериха и капка кръв. Единственото, на което се бяха натъкнали и доказали, беше стъпка от обувка на пода съвсем до мястото на детето.

Алекс слушаше с интерес подадената информация от персонала на влака, че подът се чисти между пътуванията, което означаваше, че намерената следа трябва да е била съвсем прясна. Обувка с номер 46.

— Добре — намеси се припряно Алекс. — Да видим какво ще ни кажат и други пътници от влака. — Изкашля се. — Между другото, медиите научиха ли вече? Все още нищо не съм чул и видял?

Въпросът всъщност беше насочен директно към Елен, прессекретаря на групата. Тя отговори:

— Новината се разпространи бързо по радиото, както пожелахме, и разбира се, в интернет. Телеграфната агенция също пусна съобщение преди повече от час. В новините на Националната телевизия и на Канал четири трябва да имат коментар. Може да очакваме и публикации във всички големи вестници утре сутрин. В съобщението, изпратено до медиите, бе изрично подчертано, че желаем възможно най-бърз контакт с всички, пътували във въпросния влак от Гьотеборг.

Алекс кимна, сравнително доволен. Никак не му беше чужда практиката да се обръща към медиите с молба за помощ. Същевременно знаеше, че поднасянето на фактите можеше да доведе и до катастрофа. Беше краят на юли, дъждовното лято преваляше, милиони шведи бяха в отпуск, в редакциите на вестниците вероятно бе настъпила пълна суша за новини. Не му се мислеше за утрешните заглавия, ако не откриеха момичето до вечерта. А също и за телефонните обаждания. Прекалено много хора си въобразяваха, че точно те притежават информацията, без която полицията няма да се справи.

— Ще изчакаме с пресконференцията — каза замислено Рехт. — Ще изчакаме и с публикуването на снимката. Както знаете, момиченцето е останало без възрастен придружител за много кратко време — продължи той този път към разследващите. — Стояло е без наблюдение по-малко от четири минути. Само минута след спирането на влака кондукторът се е върнал до мястото, но го е заварил празно.

Алекс се обърна към Педер:

— Какво е впечатлението ти от проведените разпити? Какви чувства породиха у теб хората, с които разговаря?

Педер въздъхна и заразгръща малкия си тефтер.

— Не разговарях, така да се каже, с някой заподозрян — отвърна той с провлачен глас. — Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул. Момичето просто е изчезнало. Единственият с по-странно поведение е може би началник-влакът Арвид Мелин, който дал знак за тръгване от Флемингсберг и пренебрегнал обажданията на колегата си за съдействие. Но, често казано… Не, не бих си и помислил, че Арвид М-някой си е замесен. Изглежда напълно отнесен, а това със сигурност е улеснило похитителя на Лилиан, едва ли обаче съзнателно е допринесъл за изчезването й. Не ми се вярва, наистина. Няма и съдебно минало.

— Добре — съгласи се Алекс.

Фредрика сбърчи чело.

— Не споделям мнението, че Арвид Мелин е странната птица в тази история. Може ли просто ей така да допуснем, че по чисто съвпадение Сара е изпуснала влака във Флемингсберг? Какво знаем за жената, която я е задържала?

Алекс наклони глава.

— Ти самата какво мислиш? — попита той.

— Естествено, зависи от това, как гледаме на изчезването на момичето. Ако допуснем, че е било планирано и планът е включвал то да пристигне само в Стокхолм, за да бъде лесна плячка, трябва да заподозрем и жената с кучето — отвърна Фредрика.

— Права си — позабави отговора си Алекс. — Но как тогава извършителят е знаел, че и избраният да пази Лилиан ще бъде възпрепятстван да изпълни задачата си?

— Разбира се, че не е знаел — отвърна Фредрика. — Естествено, досетил се е, че Сара Себастиансон ще овладее ситуацията и ще се свърже с персонала на влака, виждайки го да се отдалечава от нея. Но може би е сметнал, че ще е по-лесно да отвлече момичето от някого другиго, отколкото от собствената му майка. Сигурно е щял да го направи дори и в присъствието на Хенри Линдгрен.

— Значи искаш да кажеш, че приоритет номер едно е бил Сара да изпусне влака и затова случилото се във Флемингсберг не е случайно стечение на обстоятелствата? — каза Алекс.

— Точно така — потвърди Фредрика.

— Хммм — измънка шефът.

— Едва ли — намеси се Педер.

Алекс кимаше нетърпеливо към него.

— Струва ми се малко пресилено — каза Педер с колеблива физиономия.

— И каква е алтернативата? — попита Фредрика. — Че всичко е било случайно?

— Каквото повикало, такова се обадило — продължи колегата й поучително.

Стажантката не вярваше на ушите си и тъкмо щеше да възрази, когато Алекс я прекъсна.

— Да обобщим наличната информация и ще продължим с дискусията — предложи той.

После кимна на Педер да продължи.

Той изчака демонстративно няколко секунди Фредрика да започне да протестира, но за негово разочарование тя си замълча. Затова пък звънна мобилният телефон на Елен, което я накара да излезе. От небрежните си бележки Педер започна да информира колегите си за останалите оскъдни факти. Никой не беше обърнал внимание на случилото се във Флемингсберг и никой не беше забелязал Лилиан да напуска влака.

— Разпитите не помогнаха кой знае колко — заяви той и изведнъж се почувства неудобно.

Алекс поклати помирително глава.

— В сегашната ситуация е невъзможно да решим кое е важно и кое — не — въздъхна той. — Фредрика, моля те, запознай ни с историята на Сара и съпруга й.

Фредрика обичаше да прави презентации. Говореше ясно и конкретно и на предишните й работни места винаги я хвалеха. В полицията обаче си мислеше, че всички я смятат за високомерна и прекалено формална.

Тя набързо разказа за впечатлението, което й беше направила майката, и за нейното описание на случилото се във Флемингсберг. Сподели и за собствените си проучвания и теорията си, че съпругът все още е голям проблем.

Алекс, разбира се, взе думата след нея.

— Говори ли с бившия съпруг? — попита той.

— Казва се Габриел и погледнато чисто технически, все още са женени, така че не е бивш, а по-скоро настоящ — започна Фредрика. — Не, не го открих. Живее в малка къща, във вътрешен двор на пъпа на Йостермалм7. Разговарях с майка му точно преди да започне срещата; от нея научих, че е в командировка. Предполагаше, че през целия ден ще е в Упсала. Звънях му, но телефонът му е изключен. Във всеки случай трябва да бъде уведомен за случилото се с дъщеря му, така че му оставих съобщение.

— Как живее той днес? Сам ли? — продължи Алекс и отбеляза нещо в тефтера си.

— Не успях да попитам Сара или майка му. Но естествено, ще проуча.

Алекс размишляваше мълчаливо. Баща, който вероятно не спираше да тормози бившата си съпруга, събуждаше интереса в разследване на изчезнало дете. За да не кажем направо, го взривяваше. Десетилетия полицейски труд подкрепяха подобна безспорна хипотеза.

— Как са уредени родителските права? — попита той Фредрика и се облегна на стола с ръце на тила.

— Според Сара Себастиансон тя и съпругът й не са се карали за това, но бабата не пропусна да подчертае тревогата си, че синът й не се среща с детето по-често. Останах с впечатлението, че е доста информирана за всекидневието му. Например намекна, че вечерта, в която се обадил на Сара сто пъти, бил, по думите й, „направо луднал от безпокойство за момиченцето“. Твърдеше, че Сара завела Лилиан на кратка екскурзия, без да каже на Габриел.

— Значи все пак са се карали за детето, поне преди — бавно заключи Алекс. — Съществуват ли каквито и да било опасения Сара да изопачава истината, да лъже, че мъжът й я тормози и малтретира?

Фредрика отметна решително глава.

— Не — каза категорично тя. — Не виждам такава възможност. Не и с толкова добре документирани телесни повреди.

— Няма ли нещо странно в цялата тази каша? — попита Педер и погледна Алекс, който кимна.

— Как не. Но не мога да определя точно какво.

И впери поглед във Фредрика.

— Разговаря ли с потърпевшата за тази история?

— Не, нямах представа за жалбите й, преди да се върна тук. По-късно тази вечер отново ще й се обадя и ще я попитам.

Някакво тракане наруши тишината, след като Фредрика млъкна. Прастарият климатик не разхлаждаше толкова, колкото шумеше.

— Но както и да е — упорстваше Педер и търсеше с очи подкрепата на Алекс. — Бащата като че ли се оказва най-прясната ни следа, искам да кажа, ако е такъв, какъвто го представя Сара.

Алекс забеляза как лицето на Фредрика се опъна, когато Педер намекна, че Сара Себастиансон може би е излъгала полицията.

— Определено — съгласи се той. — Независимо какво мисли Сара, бащата се превръща в приоритет в това разследване, докато не получим доказателства да го вкараме в графа „безинтересни“.

Фредрика си отдъхна и малко поотпусна рамене. Алекс често я смяташе всъщност за много привлекателна, когато се усмихваше и не излъчваше напрежение. Жалко само, че й се случваше доста рядко.

— Добре — продължи той. — Спомена, че майката си има ново гадже. Представлява ли интерес?

— Все още не знам нищо сигурно за него. Казва се Андерш Нюстрьом, Сара го познава съвсем отскоро, засега знае само кога е роден и къде живее. Не е регистриран на адреса, на който се срещат, а мобилният му номер е без абонамент. Не отговаря на позвъняванията ми, няма и гласова поща.

— Но с що за типове се среща това момиче? Едните я бият, другите едва ги познава — въздъхна Педер и се размърда на стола.

Фредрика го зяпна, но не каза нищо.

Алекс й направи знак да продължи.

— Сара му се обадила от перона и решили да се видят тази вечер, след като Лилиан си легне, което щяло да рече — около девет и половина. Позвъних на трима със същото име, родени в същата година като приятеля на Сара, всички са с чисто съдебно минало. На срещата тази вечер ще науча повече.

— Значи ще се видите още довечера? — учуди се Алекс.

И не успя да продължи, защото Фредрика дискретно започна да ръкомаха от мястото си.

Алекс сподави въздишката си.

— Да? — попита я търпеливо той.

— Жената с кучето — отвърна Фредрика със същото търпение.

— Да? — пак попита Алекс.

Фредрика си пое дълбоко дъх.

— Как се вписва жената с кучето в сценария, ако допуснем, че бащата е отвлякъл момичето?

Алекс се усмихна малко сковано.

— Ако бащата го е направил, то жената с кучето може да се е появила случайно?

Алекс погледна стажантката с изпитателен поглед и после решително каза:

— Няма да забравим жената във Флемингсберг, Фредрика. Но точно сега даваме приоритет на друга информация. Не без основание.

За сетен път той вдигна поглед към групата и се изкашля.

— С удоволствие ще те придружа до Сара — каза и кимна към Фредрика.

Тя мигновено повдигна вежди. Педер също се поизправи.

— Не поставям под съмнение компетентността ти — побърза да поясни шефът, — но все пак може би е добре да споделиш отговорността за тези разпити с още някого. Новото гадже на Сара може да се окаже истинско чудовище и затова имам чувството, че ще е по-добре да отидем двамата.

Педер сияеше насреща му. За момент дори му се стори, че ще го потупа по гърба. Разследването можеше да се превърне в истински кошмар, ако не поддържаха баланса в групата.

От мястото на Фредрика не се чу и звук. Така или иначе, беше излишен, намръщеното й лице достатъчно ясно загатваше мислите й.

Елен прекъсна срещата със силно чукане по вратата.

— Само да съобщя, че централата вече е приела няколко обаждания — кратка бе тя.

— Чудесно — каза Алекс, — чудесно.

Не след дълго, ако детето не се появеше на бял свят, ще трябва да се замисли дали да поиска подкрепата на Националната полиция за преглед на получените съобщения. Засега Рехт сложи край на срещата.

— Напук на шибаните обстоятелства — каза на излизане от стаята той, — все пак трябва да призная, че имам добро предчувствие относно случилото се. Вероятно е само въпрос на време да открием момичето.

Мъжът подготви пакета, пъхна го в дискретна хартиена торба и остави Йелена сама в апартамента.

— Ще се върна по-късно — беше единственото, което й каза.

Йелена се усмихна на себе си. Не я свърташе между кухнята и всекидневната. Внимаваше да не се приближава до банята.

Телевизорът работеше. С няколко кратки изречения споменаха новината за изчезнало от влак дете. Йелена почти се подразни.

Само почакайте, помисли си тя. Скоро ще разберете, че това не е някаква си нищожна новиничка.

Тя нервно прокара пръсти през косата си. Мъжът не би харесал жеста й, щеше да го приеме за доказателство, че не разчиташе на способността му да планира и реализира замислите си. И все пак. Много неща бяха заложени на карта, немислима беше каквато и да била издънка.

Йелена влезе в кухнята с намерението да си направи сандвич. Точно когато щеше да отвори вратата на хладилника, ги забеляза на пода, съвсем под масата за хранене. Кръвта й кипна, пулсът й заподскача. Сърцето й заби толкова силно, че й се стори, че ще се пръсне в гърдите й, когато се наведе и вдигна малките гащички от пода.

— Не, не — шепнеше в паника тя. — Не, не, как можах да го направя?

Мозъкът работеше на автопилот, и то както трябваше. Да се отърве от гащичките, веднага. Инструкциите на мъжа не биваше да се тълкуват погрешно.

Всичките дрехи трябваше да се съберат. Всичките. Доплака й се от страх, когато сви гащичките на малка топка и ги сложи в стара пазарска торба. Дано той не се спре по пътя да прерови пакета. Йелена се изстреля като светкавица от апартамента и се втурна надолу към мазето с боклука на приземния етаж. Вратата заяждаше, както винаги. Тежка беше за отваряне. Йелена открехна единия контейнер и хвърли торбата. На връщане сърцето й щеше да изскочи, тя вземаше по две стъпала наведнъж.

Щом се прибра, тръшна вратата зад себе си и заопипва ключалката. За да не прерасне сърцебиенето в необуздана тревожност, Йелена трябваше няколко пъти да си поеме дълбоко дъх. После заситни към банята и не спря да преглъща, докато не я отвори. Облекчението, когато светна лампата, беше неописуемо.

Поне тук всичко беше наред. Момичето лежеше голо във ваната, където го бяха оставили.

Педер Рюд прелистваше разсеяно малкия си тефтер. Едва разчиташе написаното в него. Той си повя за кратко с бележника, за да се разхлади в душния кабинет, и остави мислите си да се реят свободно. Животът можеше наистина да те изненада по най-неочакван и неприятен начин. Това бе осъзнала майката на Лилиан Себастиансон днес. Педер всъщност споделяше мнението на Алекс: случаят изглеждаше сравнително елементарен за капацитета на разследващия екип.

Звънът на мобилния телефон прекъсна размишленията му. Педер се усмихна, когато видя, че го търси брат му. Джими се обаждаше поне веднъж на ден.

— Слушаш ли ме? — ядосано попита гласът по телефона след размяната на няколко напълно безсмислени изречения.

— Слушам, слушам — побърза да подметне Педер.

Чу тихия смях отсреща, почти като сподавен детски кикот.

— Мамиш ме, Педа, мамиш ме. Не слушаш.

Педер трябваше да се усмихне. Не, не слушаше. Поне не толкова внимателно, колкото обикновено, когато двамата разговаряха.

— Нали ще дойдеш скоро, Педа?

— Да — обеща той. — През уикенда.

— Много ли има дотогава?

— Не, не много. Само няколко дни.

Разговорът приключи както винаги: с големи обещания за целувки и прегръдки и похапване на марципанова торта, когато се видят.

Иначе Джими звучеше добре. Още утре мама и татко щяха да го посетят.

— Можеше да се случи на теб, Педер — не си спомняше колко пъти му беше повтаряла майка му.

Когато беше малък, тя обгръщаше с ръце лицето му, докато говореше.

— Можеше да се случи на теб. Можеше ти да паднеш от люлката онзи ден.

Педер все още имаше много ярки спомени от деня, в който брат му бе паднал от голямата люлка, окачена от баща им на една от брезите в градината. Той си спомняше кръвта, протекла върху камъка, където се беше приземил Джими, силния мирис на прясно окосена трева, брат му, който лежеше върху нея, сякаш е заспал. Педер никога нямаше да забрави как се втурна към него в опит да хване малката му главица, която не спираше да кърви.

— Не трябва да умираш! — беше извикал и си помисли за заека, който бяха погребали в голяма скръб месец по-рано. — Не трябва да умираш!

Донякъде Господ го бе чул, защото Джими остана при тях. Но не остана същият, и въпреки че тялото му растеше толкова, колкото и тялото на Педер, той си беше едно дете.

Педер разгърна отново тефтера. Човек наистина не подозираше какви изненади може да му сервира животът. Все пак Педер вярваше, че знае за това повече от останалите. Не само заради случилото се с брат му, а и поради горчивия опит, натрупал по-късно в живота си. За да не кажем съвсем наскоро. Не му се щеше дори да си помисля за това.

Фредрика го изтръгна от вглъбеността му, когато я чу от коридора.

Преди около седмица, разбира се, поверително, Алекс му беше казал, че й липсват такт и усет към професията. Едва ли би могъл да го формулира по-добре. Тя, честно казано, си беше пълна дупка. При това, изглежда, нямаше и истински мъж до себе си, който хубавичко „да я пооправя“ от време на време, но Педер бе предпочел да не обсъжда това с Алекс.

Странно, но шефът му не се интересуваше от подобен род мисли и коментари. Не искаше да говори за нищо друго, освен за работа. Сигурно след известно време, вече работили по-дълго заедно, щяха да излязат на бира някоя вечер? Нещо му заподскача под лъжичката. Малко полицаи имаха честта дори само да си го помислят — да пият бира с Алекс Рехт.

Педер истински се дразнеше, че Фредрика не виждаше, а затова и не признаваше величието на Рехт сред колегите. С такова скептично изражение си седеше с кокетното сако — между другото, винаги беше със сако — и тъмната коса, сплетена на невиждано дълга плитка, която мяташе като кашмик на гърба си, че на Педер му идваше да повърне. Дразнеше го нещо в позата й, надутото й бърборене, което бълваше и което той не можеше да понася. Не, Фредрика не беше полицай, а така наречена висшистка. Много мисли, малко действия. Нито едно ченге не работеше така.

Педер се ядосваше, че отново са го пренебрегнали заради нея, като не му наредиха да разговаря със Сара Себастиансон. Яд го беше и че никога не разполагаше с допълнително време, което да посвети на работата си. Личният му живот все още отнемаше прекалено много от енергията му, за да му останат сили да действа ефективно.

И все пак. Не се ли криеше убеденост в гласа на Алекс, че случаят с изчезналата Лилиан скоро ще бъде разрешен? Нима беше рядкост мъж, обиден на жена си, да посегне на децата? Следователно изчезването на момиченцето не биваше да се приема като кой знае колко голям или важен проблем. Така че беше разбираемо защо Фредрика трябваше да посети Сара в дома й. Дори беше добре, че се наложи тя, а не той да го прави, защото тя, а не той се нуждаеше от подобряване на познанията си.

Пред себе си обаче едва смееше да признае, че въпреки непрестанната критика, която отправяше към нея, я намираше за изключително привлекателна. Имаше идеална кожа и големи, красиви сини очи. На тъмния фон, без да си криви душата, те постигаха драматичен ефект. Беше с тяло на девойка, току-що навършила двадесет, но фигурата и погледът й загатваха за по-зряла жена. А гърдите — за особено зряла.

Понякога мислите за нея отприщваха перверзното му съзнание. Педер силно подозираше, че студентските съвети и кръчми създаваха истински добри секспартньори. Почти беше убеден, че Фредрика не правеше изключение. Присви устни, когато я видя да минава по коридора. Отклони поглед, щом мимоходом надникна в стаята му. Чудеше се дали беше добра в леглото. Навярно ставаше.

В мансарден апартамент в Йостермалм приключваше напрегнатият работен ден на Фредрика Бергман в компанията на любовника й. От много отдавна тя познаваше Спенсър Лагергрен. Всъщност не обичаше да си припомня общо от колко години, но в редките случаи, когато си позволяваше да го прави, започваше винаги от първата нощ, която бяха прекарали заедно. Тя — на двадесет и една, той — на четиридесет и шест.

Връзката им в действителност беше доста свободна. През изминалите години се беше случвало ту да остане сама, ту да забърше ново гадже. Започнеше ли да се среща с друг, Фредрика се въздържаше да се среща със Спенсър. Доста мъже и жени въртяха по двама едновременно. Фредрика не беше от тях.

Спенсър винаги запълваше празнините и прекрасно го съзнаваше. Със съпругата му Ева се бяха оженили в един слънчев ден преди почти тридесет и пет години и той никога нямаше да я напусне заради друга жена. С Фредрика се срещаха само за една-две вечери през седмицата. На нея това й харесваше. Беше двадесет и пет години по-голям от нея. Здравият разум й казваше, че подобно уравнение е невъзможно. Чистата математика пък й подсказваше, че ако наистина посветеше живота си на Спенсър, ако наистина избереше да живее с него, нямаше да мине много време, преди отново да се окаже сама.

Така че беше доволна да се срещат спорадично и приемаше ролята на втората, а не на първата жена в живота му.

Именно затова и не страдаше, че връзката им не се задълбочава и развива. Ето защо се нуждаеше от Спенсър Лагергрен. Или поне в това се убеждаваше.

— Не мога да извадя тази коркова тапа — каза той със сбърчено чело, борейки се с бутилката вино, която бе донесъл.

Фредрика не му обърна внимание. По-скоро би умрял, отколкото да й позволи да я отвори. Той отговаряше за виното, тя — за музиката. И двамата обожаваха класическата музика. Понякога Спенсър правеше опити да я накара да му изсвири нещо на цигулката, която все още притежаваше. Но Фредрика отказваше.

— Вече не свиря — отсичаше ясно и категорично тя.

И с това разговорът приключваше.

— Може би малко хладка вода ще помогне? — мърмореше Спенсър на себе си.

Сянката му играеше върху кухненските плочки, докато крачеше напред-назад с бутилката. Беше тясно, през цялото време рискуваше да я настъпи по пръстите на краката, застанал на две крачки от нея. Фредрика обаче знаеше, че никога нямаше да го направи. Спенсър не постъпваше така с жените, освен когато изразяваше не дотам съвременните си възгледи във феминистки дебати. А тогава го правеше по брилянтен начин, така че почти винаги приключваше дискусията като победител. Имаше чувство за хумор, излъчваше топлина, беше приятен и начетен, с особен интелект. Всичко това го превръщаше не само в нейните, но и в очите на много други жени, в един много привлекателен мъж.

Фредрика забеляза, че той най-накрая спечели борбата с бутилката под звуците на Шопен в изпълнение на Артур Рубинщайн. Тя се промъкна изотзад и го прегърна предпазливо. Изморена, облегна глава на гърба му, обори чело върху тялото, което познаваше почти толкова добре, колкото своето.

— Умора или изтощение? — попита я тихо Спенсър, докато наливаше виното.

Фредрика се усмихна.

Знаеше, че и той го направи.

— Изтощение — прошепна тя.

Спенсър се завъртя в прегръдката й и й подаде чаша вино. За части от секундата Фредрика докосна с чело и гърдите му, преди да поеме чашата.

— Извинявай, че днес толкова закъснях.

Спенсър каза тихо „наздраве“ и се наслади на първата глътка.

Фредрика не обичаше особено много червено вино, преди двамата да се срещнат. Сега не можеше без него повече от няколко последователни дни. Добрият професор безспорно й беше създал някои лоши навици.

Той нежно я погали по бузата.

— Нали последния път аз закъснях — успокои я Спенсър.

Устните й пак загатнаха усмивка.

— Само че вече е единадесет. Ти изобщо не закъсня толкова при последната ни среща.

По някаква причина — може би от чувство за вина или пък от умора — тя се просълзи.

— Но, скъпа… — започна Спенсър, забелязал блясъка в очите й.

— Извинявай — измърмори Фредрика, — не знам какво ми става. Аз…

— Уморена си — сигурен беше той. — При това мразиш работата си в полицията. А това, скъпа моя, е истински лоша комбинация.

Фредрика отпи от виното.

— Знам — съгласи се тихо тя, — знам.

Спенсър обгърна кръста й с ръка.

— Утре не ходи на работа. Ще останем тук двамата.

Тя въздъхна едва доловимо.

— Изключено е — отвърна. — В момента работя по нов случай. Става въпрос за изчезнало малко момиченце. Затова и толкова закъснях, цяла вечер разпитвах майката и новото й гадже. Прекалено ужасна история, за да бъде истинска.

Спенсър я придърпа по-близо. Фредрика остави чашата и го прегърна с две ръце.

— Липсваше ми — прошепна му тя.

Подобен израз нарушаваше правилата, установени между тях от само себе си, но точно сега Фредрика нямаше сили да спазва всички тези споразумения.

— И ти ми липсваше — измънка Спенсър и я целуна по челото.

Учудена, тя го погледна право в очите.

— Какво съвпадение? — усмихна се той.

Малко след един часа те решиха да се опитат да поспят. Както винаги, Спенсър не срещна особени затруднения. Фредрика не беше чак такава късметлийка.

Широката спалня допираше средата на голямата стена на всъщност единствената истинска стая в апартамента. Като цяло нямаше много мебели: два изтъркани фотьойла в английски стил и една красива маса за шах. Непосредствено до малката кухня се намираше по-малка маса за хранене с два стола.

Апартаментът беше собственост на бащата на Спенсър. Спенсър го беше наследил след смъртта му преди почти десет години. Оттогава с Фредрика се срещаха само там. Логично, тя никога не бе ходила в дома му. Двамата рядко си уговаряха среща на друго място — това се случваше само когато Фредрика дискретно придружаваше Спенсър на някоя конференция в чужбина. Тя подозираше, че някои от колегите му знаят за връзката им, но честно казано, изобщо не й пукаше. При това Спенсър заемаше толкова висок пост, че рядко се конфронтираше с директни въпроси.

Фредрика се сви на кълбо в прегръдката му. Той дишаше тежко във врата й и вече спеше дълбоко. Фредрика внимателно прокара пръст по космите на голата му ръка. Не можеше да си представи живота без него. Подобни мисли бяха неописуемо опасни и тя го знаеше. Но от време на време й минаваха през главата. И то винаги в най-тъмния час на нощта, когато се чувстваше най-самотна.

Фредрика се обърна внимателно по гръб.

Посещението у Сара Себастиансон беше напрегнато, откъдето и да го погледнеш. Естествено, заради самата нея, разбира се. Жената беше напълно неуравновесена. Но и Педер помогна с каквото можа. Щеше да се пръсне от кеф, когато Алекс реши Фредрика да не тръгва сама. Видя го как се изпъчи и как лицето му грейна в пресилено широка усмивка.

Не поставям под съмнение компетентността ти, беше казал Алекс.

Тя обаче знаеше прекалено добре, че го правеше. Очакванията към нея бяха свръх занижени, защото беше жена с висше образование, и то млада. Колегите й мислеха, че дори не знае как работи копирната машина. Фредрика чувстваше раздразнението на Алекс, когато тя се осмеляваше да представя и налага нови тези.

Както когато изказа мнението си за жената във Флемингсберг, например.

На Фредрика й беше трудно да я игнорира от разследването. Беше, меко казано, ужасно, че никой не е накарал Сара да опише непознатата, още по-малко пък да направи фоторобот. В колата, обратно към работата след посещението при майката на изчезналото дете, Фредрика отново беше опитала да повдигне въпроса, но измореният Алекс решително я бе прекъснал.

— Повече от очевидно е, по дяволите, че бащата на детето е истинска откачалка — бе казал възмутено той. — По нищо не личи, че има и други като него в кръга от познати на Сара, които биха искали да наранят детето й или да я заплашат, като й вземат Лилиан. А и никой не е поискал откуп или нещо подобно.

Фредрика отвори уста, за да подчертае, че извършителят би могъл да е някой, с когото Сара не е общувала до момента, или дори не е знаела, че са в конфликт, но Алекс сложи край на разговора:

— Ще ти бъде от полза да уважаваш компетентността и опита, които притежаваме в нашата организация. Издирвал съм изчезнали деца в продължение на десетилетия, така че, повярвай ми, знам какво правя.

Беше се възцарила пълна тишина. Нямаше смисъл Фредрика да упорства.

Тя погледна влюбено спокойното лице на Спенсър. Грубите черти, посивялата вълниста коса. Красив, дори стилен. Без никога да бъде сладникав. Тя беше престанала да мисли как спи толкова добре нощ след нощ, изневерявайки на съпругата си. Предполагаше, че всеки си живее своя живот според взаимното съгласие за лична свобода в брака. Двамата нямаха деца. Или не се бяха постарали да имат. Фредрика не знаеше със сигурност кое беше по-вярно.

Всъщност не трябваше точно на нея да й е толкова трудно да се справи с Алекс Рехт. Не и след четиринадесет години, прекарани с човек, чиито възгледи бяха почти като извадени от машината на времето от средата на ХІХ век. Не и след четиринадесет години с някого, който все още не й разрешаваше да отвори бутилка вино. Фредрика се усмихна тъжно. Все пак Спенсър я уважаваше много повече от Алекс.

— Какво чак толкова ти дава, та не вярваш, че можеш без него? — питаха я приятели, щом се сетеха през годините. — Защо продължаваш да го виждаш, нима ще излезе нещо от това?

Отговорът се променяше с времето. В началото всичко беше невероятно вълнение и страст. Забранено и благотворно за двамата. Приключение. Но после връзката се беше задълбочила в определените рамки. Двамата споделяха общи интереси и ценности. Спенсър постепенно се беше превърнал в нейна опора. Фредрика сменяше градове и държави, за да завърши образованието си и после колебливо да се пробва на различни работни места, а той винаги я чакаше да се върне при него. Независимо дали след по-дълго, или по-кратко влюбване. Превърнеше ли се провалът във факт и картонената кула рухнеше, Спенсър неизменно се появяваше. Винаги горд, но непрекъснато отегчен от брака си и неспособен да напусне съпругата си, която според слуховете имаше собствени забежки.

Безброй много пъти през годините семейното положение на Фредрика бе обсъждано от близките й. Тя знаеше, че е изненадала родителите си не само с избора си на професия.

Нито майка й, нито баща й биха повярвали, че дъщеря им ще остане незадомена до тази възраст. Да не говорим за баба й по майчина линия.

— Все ще намериш някого — казваше тя както винаги и я потупваше по рамото.

Измина доста време обаче, откакто Фредрика го чу за последно. Съвсем наскоро тя бе отпразнувала тридесет и петия си рожден ден с близки приятели в архипелага, а все още живееше без мъж и деца. Сигурно баба й щеше да получи инфаркт, ако научеше, че внучката й понякога споделя леглото на професора си от университета.

Баща й държеше тайни увещателни речи за ценното в това „да си седнеш на задника“, „да не ламтиш за прекалено много“. Едва когато го разбереше, Фредрика щеше, както брат й правеше вече всяка неделя, да заеме мястото си на семейната маса, придружена от собственото си семейство. Година след като навърши тридесет и констатира, че все още е неомъжена (или „сама“, както се изразяваше баща й), тези неделни обеди се превърнаха в такова ментално мъчение, че тя започна да ги отбягва.

Легнала в тъмнината до мъжа, когото вярваше, че въпреки всичко обича, Фредрика знаеше, че в деня, в който роди деца, Спенсър навярно ще се отдръпне. Не защото искаше, а защото децата нямаха място във връзката им.

Отдавна не бяха говорили за това, но след дълги размисли Фредрика все повече започваше да разбира и да приема, че може би няма да открие мъжа, с когото да създаде семейство; затова трябваше да направи друг избор. Не можеше да бави решението до безкрай, трябваше да го вземе. Да има деца, и то сама, или да остане без деца. Тя почувства неочаквана болка в опита да си представи цял един живот, без да стане майка. Направо й се стори несправедливо и неестествено.

Съществуваха няколко варианта. Най-немислимият беше да направи Спенсър баща, като спре да пие противозачатъчни.

По-приемливият — да отиде в Копенхаген и да си купи възможността да стане майка в клиника за оплождане. Най-реалистичният беше да си осинови дете.

— По дяволите, изпрати документите — беше казала приятелката й Юлия преди няколко месеца. — Винаги можеш да се откажеш, да обясниш, че решението е било прибързано. Разполагаш с океан от време да си помислиш; адски се бавят, докато те одобрят. Няма какво да се мотаеш.

Отначало беше приела предложението направо несериозно. При това, подтикващо към един вид капитулация. В деня, в който изпратеше молбата за осиновяване на дете, Фредрика щеше наистина да е загърбила надеждата да създаде семейство по любов. Нима беше стигнала дотам?

Отговорът дойде с мълчанието на Спенсър, когато не отговори на позвъняванията й нито на мобилния, нито в работата. След денонощие, прекарано в мълчание, Фредрика беше започнала да звъни в различни болници. Откри го в кардиологичното отделение на университетската болница в Упсала. Сполетян от тежък инфаркт. Бяха му сложили пейсмейкър. Фредрика плака цяла седмица и после, с ново разбиране за смисъла на живота, тя бе изпратила документите.

Тя го целуна нежно по челото. Спенсър се усмихна в съня си. И Фредрика му отвърна с усмивка. Още не му беше разказала за плановете да осинови момиченце от Китай. Нали приятелката й я бе успокоила: разполагаш с океан от време.

Последното, което си помисли, преди да заспи, беше дали и Лилиан разполагаше с толкова? Дали и тя имаше океан от време, или дните й бяха преброени?

Сряда

Жената от екрана говореше толкова бързо, че Нора аха да изпусне новината. Беше ранна утрин и апартаментът й тънеше в мрак. Светеше само телевизорът, но щорите бяха спуснати и тя бе почти сигурна, че ако някой стоеше на улицата и надничаше, нищо нямаше да види.

За Нора това беше изключително важно. Знаеше, че е осъдена да се чувства несигурна, но и че с някои малки неща можеше да подобри съдбата си. Едно от тях бе просто да се скрие. Защитените лични данни я правеха по-малко видима, загасената лампа, дойдеше ли вечерта, също й помагаше. Кръгът й от приятели беше ограничен. От роднините контактуваше рядко само с баба си, и то винаги от уличен телефон и винаги от друг град. Харесваше работата си, защото пътуваше доста.

Новината я завари в кухнята. Нора беше отворила вратата на хладилника и си правеше сандвич. Светлина оттам бе достатъчна, за да вижда какво прави, друга лампа не й трябваше.

Гласът на говорителката разцепи тишината и я жегна точно когато се бореше с ножа за кашкавал.

— Шестгодишно момиченце е изчезнало вчера във влака от Гьотеборг за Стокхолм — звучеше монотонно гласът от екрана. — Полицията моли всички, пътували с въпросния влак, тръгнал от Гьотеборг в десет часа и петдесет минути, или намирали се на Централна гара някъде около…

Нора пусна ножа и се втурна към телевизора.

— О, боже мой! — прошепна тя и почувства ударите на сърцето си. — Започнал е.

Нора дочака края на новините, преди да спре телевизора и да потъне в дивана. Думите, които току-що беше чула, бавно се загнездиха в съзнанието й, една по една. Заедно образуваха изречения, а те пораждаха безмилостно ехо от едно минало, което бе направила всичко по силите си, за да забрави.

— Влакът, кукло — нашепваше ехото. — Нямаш представа какви неща забравят някои хора в него и как всички останали не обръщат внимание. Тези, които нищо не забравят, а само пътуват. Защото човек това и прави във влака, кукло. Пътува. Без нищо да забелязва.

Остана на дивана, докато огладня и се сети за сандвича. Едва тогава реши какво да стори. Отново включи телевизора и избра телетекста. В съобщението за изчезналото дете Нора откри номера на полицията. Вкара го в телефона си. Щеше да се обади по-късно. Не от мобилния, разбира се, а от улицата.

Тя погледна предпазливо през щорите. Само да можеше да спре да вали.

Алекс Рехт отвори очи малко след шест, почти час преди да звънне будилникът. Внимателно, за да не събуди съпругата си Лена, той стана и се изниза от стаята към първата чаша кафе за деня.

Утрото озаряваше дома, но слънцето вече се беше наместило зад гъстите облаци. Алекс сподави въздишката, докато пълнеше филтъра с кафе. Не, не си спомняше откога не е имало по-гадно лято. Само след няколко седмици го чакаше остатъкът от отпуска му. Рехт имаше чувството, че просто ще го пропилее, ако времето не се оправи.

Скептичен към прогнозата, Алекс отвори външната врата, видя, че все още не е заваляло, и набързо притича да вземе сутрешния вестник. Разгърна го още преди да влезе. Заглавието за изчезването на Лилиан Себастиансон грабна вниманието му от първата страница. Шестгодишно дете е изчезнало вчера… Чудесно, дори по-големите всекидневници бяха публикували новината.

С кафето и вестника в ръка той се запъти към кабинета през мрачното антре, боядисано в синьо. Лена беше избрала цвета. Алекс се бе примирил.

— Няма ли да се затвори още повече от тъмния цвят? — беше я попитал колебливо той.

— Може би — бе отвърнала жена му. — Но по-скоро ще изглежда добре!

Алекс беше разбрал, че едва ли ще я обори, и бе капитулирал доста бързо. Жребият определи синът му да боядисва и помещението стана прекрасно. И тясно. Но никой не обели нито дума.

Рехт седна зад бюрото в гигантския си стол, приличащ на малък фотьойл на колелца. Беше го наследил от дядо си и никога нямаше да го изхвърли. Алекс потупа със задоволство подлакътниците. Освен че беше красив, столът бе и удобен. Скоро щеше да му празнува тридесетгодишен юбилей. Тридесет години. Толкова дълго бе седял на един и същи стол. А и без стола това си беше доста време. Дори бракът му с Лена не бе толкова дълъг.

Облегнат назад, Алекс затвори очи.

Не се чувстваше отпочинал. Спа неспокойно. За първи път от няколко години сънува кошмари. И колкото и да му се искаше да обвинява времето, той знаеше, че причината се крие другаде.

Рехт беше наясно, че с неговия опит в полицията го смятаха почти за легенда. Общо взето, му се струваше заслужено. Не малко разследвания и случаи бяха минали през бюрото му и повечето в крайна сметка беше разрешил. Никога сам, но много често точно той ръководеше разследването. Така беше и сега. Само че годинките вече му тежаха. Говореше се за намаление на пенсионната възраст на полицаите до шестдесет и една години. Първоначално идеята му се стори тъпа, но сега мислеше различно. Едва ли институция като полицията щеше да се облагодетелства от множество престарели и уморени служители. Трябваше й нова кръв.

Алекс не си спомняше колко съкрушени хора е срещал през годините. Сара Себастиансон бе последната, но тя все още се бореше с истинското отчаяние. Впечатли го начинът, по който жената се опитваше да се държи. Рехт не се съмняваше, че вътрешно майката се разкъсваше от безпокойство и мисли за детето си, но се заставяше да не го показва.

Сякаш си мислеше, че ако само за секунда — една-едничка секунда — покажеше страха, който изживява, земята ще се разцепи под краката й и дъщеря й никога повече няма да се върне. Дори все още не се бе обадила на родителите си.

— Утре ще позвъня, ако Лилиан не се върне дотогава.

Следващият ден настъпи и доколкото знаеше той, Лилиан все още липсваше. Алекс погледна мобилния си телефон. Нямаше пропуснати обаждания, нито пропуснати новини.

Други важни познания трябваше да излязат на преден план, що се отнасяше до изчезването на дете. Повечето жертви, с малки изключения, винаги се появяваха отново на бял свят. Рано или късно. „Късното“ рядко превишаваше няколко дни. Например случаят с изчезналото момченце миналата година на остров Екерьо. Бяха го включили в разследването точно поради многото подобни случаи в кариерата на Алекс Рехт. Малчуганът, май петгодишен, се измъкнал незабелязано от семейната вила, докато родителите му се карали, и после просто избягал толкова далече, че да не може да се върне.

Открили го заспал под един смърч на няколко мили от дома му, извън радиуса, в който предполагали, че ще го намерят. Завели го при родителите му рано сутринта и последното, което Алекс чул на тръгване от вилата, бил поредният лют семеен скандал за това, кой е виновен за изчезването на момчето.

Имаше, разбира се, и случаи, в които трудно можеше да остане равнодушен. Срещал беше деца, подложени на такива гадости, че не приличаха на себе си, веднъж завърнали се отново при родителите си. Алекс си спомняше най-вече едно момиченце, което винаги изплуваше в съзнанието му, щом ново дете изчезнеше. Не се знаело къде било от няколко денонощия, когато наблюдателен шофьор го открил в някаква канавка. Детето останало в безсъзнание повече от седмица, след като най-напред било откарано в болница, без да може да разкаже за подробностите около отвличането си или за случилото се.

Не било и нужно. Раните по тялото ясно свидетелствали за жестокостта на похитителя и въпреки че лекари, психолози и всеотдайните родители направили всичко по силите си, за да го излекуват, нямало лек и думи на земята, които да заличат душевната болка.

Момиченцето пораснало в тъга и униние, винаги встрани от заобикалящия го свят както вкъщи, така и в училище. Проблемът се задълбочавал. То така и не завършило гимназия. Преди да навърши осемнадесет години, избягало от дома си и започнало да проституира. Колко ли пъти не го връщали при родителите му, но то пак изчезвало. Преди да стане на двадесет години, вече порасналото момиче починало от свръхдоза хероин. Алекс си спомняше как бе плакал в кабинета си, когато научи новината.

Снощи беше почувствал неистова нужда лично да се срещне със Сара Себастиансон и затова придружи Фредрика Бергман до дома на майката. Рехт се опасяваше, че колежката му го е приела като доказателство за съмненията в компетентността й. Донякъде беше вярно, но не затова поиска да я последва. Не, просто трябваше да добие по-ясно впечатление за случая. И го направи.

Първо си поговориха малко насаме със Сара; после дойде новото й гадже Андерш Нюстрьом. Проверката на личните му данни не бе намекнала за нищо нередно, но Фредрика все пак го разпита накратко в кухнята, докато Алекс продължи разговора със Сара насаме във всекидневната.

Чутото го обезпокои.

Сара нямаше врагове. Поне, за които да знаеше.

От друга страна, нямаше и особено много приятели.

Майката на изчезналата Лилиан му разказа за тормоза на бившия й съпруг, но това вече не било проблем и тя нито за секунда не вярвала, че той е отвлякъл дъщеря им. Затова предпочела да не споменава за миналото си пред Фредрика по време на първата им среща.

По думите й, тя не искала да отклони полицейското разследване към безполезни следи.

Алекс не повярва на разказа й. Първо й обясни като педагог, без да изглежда директно арогантен, че не й влиза в работата да преценява следите в разследването, доколкото в момента съществуваха такива: а те бяха повече от една. Второ, той не вярваше, че телефонът на бившия й съпруг я оставяше на мира. След кратко увещание жената най-накрая показа ръцете си, които очевидно се опитваше да скрие под ръкавите на блузата. Точно както Фредрика беше предположила, те носеха следи от физическо насилие. Много и без съмнение болезнени, особено на лявата ръка. Кожата беше червено-оранжева, виждаха се белези от мехури, на път да заздравеят. Със сигурност беше изгаряне.

— Опари ме с ютията точно преди да се разделим — бе промълвила Сара с празен поглед, който се опитваше да задържи някъде зад гърба му.

Алекс внимателно хвана ръката й и каза тихо, но отчетливо:

— Трябва да докладвате в полицията, Сара.

В този миг жената обърна глава и го погледна право в очите.

— Тогава го нямаше тук.

— Моля?

— Не сте ли чели докладите? Никога не е тук, когато се случи нещо подобно. Винаги се намира някой, който да разкаже, че е бил другаде.

И отново бе отклонила поглед зад него.

Раните на Сара Себастиансон го жегнаха здраво. За голямо разочарование и обезпокоение бившият не се бе обадил нито веднъж. За втори път в рамките на един ден Алекс изпрати патрулка до дома му и получи един и същ отговор: все още било тъмно и никой не реагирал на почукванията. Фредрика щеше отново да телефонира на майка му на следващия ден, а и в службата му също. Някой трябваше да знае къде е.

Седнал в стария стол на дядо си, Алекс чувстваше как гневът се надига у него. Имаше няколко основополагащи правила, с които беше израснал и които се беше научил да съблюдава в почти петдесет и пет годишния си живот. Никога не посягай на жени. Никога не посягай на деца. Бъди честен. Грижи се за по-възрастните.

Алекс потръпна, когато се сети за раната от изгарянето.

Защо някои хора се държаха така с близките си?

Той се възмущаваше от политическия вятър, който духаше в страната, в дискусиите на тема „мъжкото насилие над жените“. Други подобни формулировки бяха направо немислими. Например веднъж негов колега беше казал на една конференция: „Склонността на имигрантите да не следват закони, наредби и правила, струва на обществото огромни суми“. Този израз му костваше работата. „Не може да се говори така“, разсъждаваха висшестоящите, „хората ще си помислят, че всички имигранти избират да живеят извън обществените норми, а това не е вярно.“

Не, мислеше си Алекс, не беше вярно. Точно както и че всички мъже бият жените си. А и че всички родители бият децата си. Някои мъже бият жените си. Много други обаче не го правят. Ако не се разсъждаваше така, проблемът никога нямаше да бъде разрешен.

Снощи нямаше основание за среща на екипа. Рехт разговаря с Педер и му докладва за положението, след като с Фредрика тръгнаха от апартамента на Сара. Алекс не беше нито глупав, нито можеше да бъде заблуден лесно. С почти детинска усърдност Педер се опитваше да му покаже колко е старателен. Рехт се притесняваше, че това ще му направи мечешка услуга в напрегната ситуация. Същевременно не искаше да го спира. Задоволството на Педер от работата му беше за пример, а и той влагаше толкова много енергия.

Щеше да бъде приятно, ако и Фредрика покажеше подобни качества, мислеше си Алекс.

Погледна часовника. Наближаваше седем часът. Трябваше да се облича и да поема към града. Беше привилегия да живее на остров Ресарьо: толкова близо до града и все пак достатъчно далеч. Не би заменил вилата за нищо на света.

Истинска находка, бе казала любимата му Лена, когато я купиха преди няколко години. Алекс стана от стола и се върна в кухнята през същия син коридор. Влезе под душа, а миг по-късно първите сутрешни капки дъжд започнаха да барабанят по перваза.

Почти на всеки час имаше влак от Гьотеборг за Стокхолм. Родителите на Сара Себастиансон бяха избрали да тръгнат още в шест часа. Едва ли беше първото им пътуване по спешност от едното до другото крайбрежие, но определено поводът бе един от най-сериозните. Много пъти се бе налагало набързо да зарежат дома и работата си, за да се грижат за Лилиан, докато Сара се опитваше да излекува физическите си наранявания. Родителите й не отстъпваха от отказа си да имат вземане-даване със зет си още след първия побой. Те по всякакъв начин се опитваха да вдъхнат сили на дъщеря си, да я накарат да стои далеч от него. Молеха я да се върне на западното крайбрежие. Но тя постоянно отказваше. Нямало да позволи на Габриел да съсипе живота й, беше им обяснила веднъж. Сара бе напуснала Гьотеборг преди петнадесет години и никога нямаше да се върне там. Никога. Сега живееше в Стокхолм.

— Но, скъпа Сара — беше казала майка й със сълзи на очите, — ами ако те пребие? Мисли за Лилиан, Сара. Какво ще стане с Лилиан, ако умреш?

Но Сара не се размекваше от сълзите на майка си и продължаваше да отказва.

Беше ли постъпила правилно?

Седнала до кухненската маса първата сутрин след изчезването на дъщеря си, тя се питаше дали е допуснала огромна грешка, толкова голяма, че да не може да се опише. Сара се чудеше дали наистина Габриел е отвлякъл Лилиан. Дявол знае какви ги вършеше този мъж.

Той никога не бе посягал на Лилиан, но колко пъти момиченцето се е събуждало в някоя съседна стая от вика от болката на майка си. Понякога малката ставаше от леглото и разплакана тръгваше към мястото, откъдето е чула виковете.

Все още сцената беше пред очите на Сара: тя лежеше на пода, неспособна да се изправи от болка от ритниците на Габриел. А той вбесен, се беше надвесил над нея. И изведнъж тънкото гласче на Лилиан:

— Мамо. Татко.

Габриел се бе обърнал като в транс.

— Нима — прошепнал бе той — малката любимка на татко е будна?

Беше пресякъл набързо кухнята, вдигна детето и го изнесе от стаята.

— Мама просто падна много лошо, скъпа — беше го чула Сара да казва. — Ще я оставим малко да си почине и пак ще стане като нова. Искаш ли да ти прочета приказка?

Сара беше изкарала основен курс по психология в университета и знаеше, че много от мъжете, които биеха жените си, горчиво съжаляваха след това. Но не и Габриел. Той никога не се извини, дори не си даде вид, че случилото се по някакъв начин е ненормално или погрешно. Напротив, гледаше раните и синините й с такава неприкрита неприязън, че й се искаше да умре на място.

Границата на изтощението беше съвсем близо. Нощта, тази първа нощ без Лилиан, й се стори безмилостно дълга.

— Опитайте се да си починете — беше я посъветвал Алекс Рехт. — Знам, че ви звучи невъзможно, но всъщност точно сега най-добре ще помогнете на Лилиан, ако сте силна. Защото, когато момиченцето се върне, ще има нужда от отпочиналата си майка, която да се грижи за него. Нали?

Сара се бе опитала да послуша съвета му. Да поспи. Да се подготви за завръщането на дъщеря си. Хвана се като удавник за сламка за последната му фраза: „Защото, когато момиченцето се върне…“. Не ако момиченцето се върне, а когато момиченцето се върне.

Легнала в леглото, Сара бе разбрала почти веднага, че е допуснала грешка, като отпрати Андерш вкъщи.

Тя чувстваше оставането му при нея като предателство към Лилиан; сякаш присъствието му по някакъв начин щеше да намали шансовете на дъщеря й да се върне. В два часа сутринта Сара позвъни на родителите си. Баща й остана безмълвен; тя го чу да диша в телефона.

— Винаги сме знаели, че ще загубим едната от двете — най-сетне каза дрезгаво той. — Бедата беше неизбежна с този зъл човек в живота ви.

След тези думи Сара изпусна слушалката и се свлече на пода. Разплакана, тя драскаше с нокти по паркета в кухнята.

— Лилиан — ридаеше Сара, — Лилиан.

Някъде отзад, от слушалката, долавяше отчаяния глас на баща си.

— Веднага тръгваме, Сара. Веднага тръгваме с майка ти.

Сара обгърна с ръце чашата с кафе. Беше приятно, че независимо от лошото време, все пак се развидели доста рано. Тя спа по-малко от час. Опитваше се да се убеди, че това не я правеше лоша майка. Нима майка, която изобщо не се безпокоеше, трябваше да бъде по-лоша от тази, която се безпокоеше прекалено много. Сара се изненада от собствените си мисли. Наистина ли съществува граница на гнева, ако детето ти изчезне? Надяваше се, че не. Молеше се да не е така.

В този миг звънецът на вратата прониза тишината. Сара тъкмо беше спряла радиото. Тя чу новината за изчезването на дъщеря си и по телевизията, и по радиото. Като че с думите си говорителката я беше завила с голямо, топло одеяло. На някого му пукаше. Някой искаше да помогне да открият детето й. Но след третата или четвъртата емисия одеялото се беше превърнало в примка на шията, постоянно напомняща за липсата на Лилиан, за която Сара знаеше прекалено добре.

Отново входният звънец.

Тя се замисли. С бърз поглед към часовника видя, че наближава осем и половина. Беше говорила с дежурния полицай час по-рано и той я информира за развитието на случая.

Все още нямаше новини.

Сара надникна предпазливо през шпионката с надеждата да види Фредрика Бергман или Алекс Рехт. Но не бяха те. Вместо тях стоеше мъж, който приличаше на пощальон. И носеше някакъв пакет.

Учудена, тя отвори вратата.

— Сара Себастиансон? — попита непознатият.

Тя кимна. Помисли си, че навярно изглежда ужасно: изморена и изтерзана, в положението, в което се намираше.

— Имам пратка за вас — рече непознатият и й подаде пакета. — Доставка в дома ви, а не в някоя поща. Един подпис, моля?

— Добре — отвърна несигурно Сара и пое пратката. — Благодаря!

— И аз ви благодаря! — усмихна се мъжът. — Приятен ден!

Сара не си направи труда да отговори на последното му пожелание, вместо това дръпна вратата и я заключи. Внимателно разтърси пакета. Беше съвсем лек. Нищо не се чу, докато го клатеше. Липсваше подател. Кутията беше достатъчно голяма, за да побере едно устройство за дискове или нещо подобно. Сара я обърна и я завъртя. Първо плахо, после по-решително.

— Незабавно трябва да се обадиш в полицията, ако се случи нещо неочаквано и непредвидено — беше я предупредил Алекс Рехт снощи. — Трябва да докладваш всичко, Сара. Странни телефонни разговори или странни позвънявания на вратата. Дори и да не ни се вярва, може да става въпрос за чисто отвличане на Лилиан, а в такъв случай похитителят навярно ще се опита да се свърже с теб.

Застанала с пакета в ръце, Сара се замисли дали това бе нещо необичайно. Родителите й щяха да пристигнат всеки момент, дали да не ги изчака?

Може би от недоспиване, или подтикната от отчаяние и любопитство, тя реши, както си стоеше, веднага да отвори пратката. Внимателно я сложи на кухненската маса и приближи мобилния телефон.

Щеше да отвори пакета и после да се обади на Алекс Рехт или на Фредрика Бергман. Ако изобщо имаше защо. Можеше да е нещо, което е забравила, че е поръчала.

Сара разкъса тиксото, което съединяваше горната част. Обви с пръсти ъглите и ги дръпна нагоре. Показа се подложка от парченца стиропор под формата на сърчица. Сара сбърчи чело. Какво ли беше това?

Тя размести внимателно сърчицата. Отначало не видя какво са й изпратили. Очите търсеха нещо познато, за да могат да разберат. Коса. Средно дълги и къдрави, кестеняви кичури. Онемяла, Сара ги погали, после забеляза и какво лежеше под тях. На мига разбра чия коса държеше в ръцете си и нададе животински вой. Не спря, докато родителите й не пристигнаха малко по-късно и не се обадиха на полицията и на Бърза помощ. Тогава крясъците, които вече я бяха накарали да прегракне, преминаха в объркано и бездънно в отчаянието си ридание. Защитната стена, която така усърдно беше издигнала срещу все по-влудяващата я паника, беше рухнала. Какво бе сторила, за да заслужи всичко това? Какво, за бога, бе сторила?

Родителите на Сара Себастиансон алармираха полицията малко след девет сутринта. Алекс Рехт беше уведомен незабавно за спешния разговор и заедно с Фредрика Бергман пое с бясна скорост към апартамента на Сара. С неприкрито задоволство стажантката забеляза леката унилост на Педер, задето тя, а не той трябваше да отговори на повикването.

Алекс и Фредрика изпратиха картонената кутия с отблъскващото съдържание на Националната криминално–техническа лаборатория в Линшьопинг и се върнаха в Сградата. И двамата намериха известна утеха в тишината, възцарила се в колата по време на краткото пътуване от Сьодермалм до Кунгсхолмсгатан. Плъзнаха се по Западния мост и под тях се разкри Стокхолм — почти потънал в есенен мрак. Надвесилите се над столицата облаци се оглеждаха във водната шир под тях.

Фредрика си мислеше, че оцветяват водата в сиво, което донякъде разваляше иначе прекрасната гледка.

Алекс се изкашля:

— Моля? — попита Фредрика.

Той я погледна и поклати глава.

— Нищо не съм казал — тихо отвърна Рехт.

Трябваше да мине известно време, преди той да си признае, че е шокиран от току-що видяното. Пакетът превръщаше случая от на пръв поглед рутинно разследване на двама възрастни, преживели тежък развод, в който общото им дете неизбежно беше буфер, в разследване, чиято развръзка все повече се заплиташе.

Лудата паника на Сара Себастиансон, завладяла целия апартамент, съвсем не му спести напрежението, а виковете през сълзи на майката, целящи да успокоят дъщерята, бяха още по-стресиращи. Алекс успя веднага да констатира, че Сара Себастиансон се намираше отвъд границата, до която човек чисто и просто можеше „да се успокои“. Стори му се най-разумно да изчака линейката и после, след успокоителна инжекция, да провери съдържанието на кутията.

От реакцията на Сара бе разбрал, че косата е на Лилиан. Или поне приличаше на нейната. Анализите щяха да го установят най-точно. Под косата се намираха дрехите, с които дъщеря й е била облечена, когато е изчезнала. Дълга до коляното зелена пола и малка бяла тениска със зелено-розова картинка на гърдите. Имаше и два ластика за коса. По незнайна причина бельото липсваше.

Алекс се почувства зле, когато видя дрехите. Някой трябваше да я е съблякъл. От всичките малоумници най-много го отвращаваха онези, които посягаха на деца.

Нямаше петна от кръв или каквито и да било други следи по дрехите. Поне не видими, но това, разбира се, щеше да се изследва внимателно в лабораторията, която щеше да провери и за евентуални чужди секрети по тях.

Алекс си мислеше, че разбира много добре какво се целеше с доставката на пакета. Някой искаше хубавичката да сплаши Сара. Съдейки от истеричната й реакция, подателят беше пожънал успех. По-нататък Рехт щеше да я разпита както за пакета, така и за доставчика му, но в състоянието, в което се намираше майката в момента, всички форми на разговор и разпит бяха немислими.

Скоро, помисли си Алекс. Скоро.

Стисна здраво кормилото, здраво.

— Разбра ли нещо от позвъняването в службата на бившия съпруг? — попита той Фредрика.

Тя се сепна.

— И да, и не.

Поизправи се на седалката. Беше търсила работодателя на Габриел Себастиансон по-рано сутринта.

— Според работодателя му Габриел Себастиансон в момента е в отпуск и никой не знае къде се намира. Не е на работа от понеделник.

Алекс си подсвирна.

— Интересно — рече той. — Особено след като очевидно не е казал на бившата си съпруга, макар да имат дете. При това не беше ли уведомил възрастната си майка, че е в командировка?

— Точно така — потвърди Фредрика. — Поне тя така ми обясни. Но, честно казано, старицата не ми направи особено добро впечатление.

Алекс сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Независимо от твърденията й, че той й е казал за командировката, това не означава директно, че казва истината. Толкова е предана на сина си, че навярно не би се противила кой знае колко, за да излъже заради него.

Полицаят се замисли над думите й. Бяха близо до службата. Фредрика се чудеше как така винаги се возеше и никога не шофираше, когато пътуваше с колегите си мъже. Вероятно дори и това беше, защото не е завършила Полицейската академия; тя никога не беше карала патрулка и затова я считаха за лош шофьор.

— Отиди в дома й — строго нареди Алекс, като напълно забрави да отпразнува мига, в който Фредрика за първи път призна, че е действала под напора на чувствата. — Виж се с майката на бившия съпруг. Само за кратко.

— Добре — каза Фредрика.

Двамата минаха през вратите на гаража и продължиха надолу през тунела.

— Все още ли обсъждаме само вероятността бащата да е отвлякъл момичето? — тихо попита Фредрика, страхувайки се, че отново ще събуди гнева на шефа си, задето поставя под съмнение работните му хипотези. — Един баща ще скалпира ли собствената си дъщеря и ще изпрати ли косата на майка й?

Въпросът й го накара да се замисли за раната от изгаряне с ютия върху ръката на Сара Себастиансон.

— Нормалните бащи не постъпват така — отвърна сухо Алекс. — Но Габриел Себастиансон не е нормален баща.

Педер Рюд се чувстваше разочарован. Спешното позвъняване от дома на Сара Себастиансон изненада напълно целия разследващ екип и точно тогава — в кулминацията на ситуацията — повикаха Фредрика, а не него. Той трябваше да продължи да приема обажданията на гражданите. Струваше му се недостойно и много изнурително да прахосва време за нещо толкова маловажно в сравнение с посещението при майката на отвлеченото дете за нов разпит.

Несъмнено му помогна аналитикът Мац Далман от Националната полиция, прикрепен към разследващия екип по настояване на Алекс веднага след разговора с родителите на Сара. С неговите практически методи лесно можеше да се отсее ценната информация. Беше елементарно например да се изясни кои обаждания касаеха по-ранен час. Всички, които твърдяха, че са видели Лилиан Себастиансон на Централна гара в два без петнадесет, можеха автоматично да се изключат, тъй като по това време тя все още не е била изчезнала. По-късните обаче бяха по-нелепи. Жена, пътувала със същия влак, твърдеше, че забелязала нисък мъж да носи спящо дете на перона. Но ако похитителят носеше обувки номер 46, то със сигурност не беше прекалено нисък. По-скоро обратното. Разбира се, в случай че стъпките изобщо имаха нещо общо с изчезването на Лилиан.

Педер се облегна на стола зад бюрото си и въздъхна отчаяно. И нощта не беше преминала кой знае колко забавно. Прибра се към десет, макар да си бе казал, че ще се прибере по-рано; Юлва седеше на кухненската маса и пиеше чай. Тя стоеше вкъщи по цял ден, но Педер все я заварваше седнала и изморена. Незнайно защо, това го подразни, трябваше да се овладее, за да не каже нещо грубо и злонамерено. Заповтаря си същата мантра, която непрестанно се въртеше в главата му през последните десет–единадесет месеца:

Тя е уморена и болна. И такава ще си остане. Ако сме спокойни и предпазливи, може би ще се подобри. Всичко може да се промени единствено към добро.

Само преди почти година Педер се числеше към онези, които истински се наслаждаваха на живота си — във всяко едно отношение. Според него друго не можеше и да бъде, ако човек се радваше на добро здраве и беше доволен от всекидневието си. Ходенето на работа му доставяше удоволствие. Нямаше повод да се оплаква, кариерата му най-сетне бе започнала да се раздвижва, с Юлва се разбираше прекрасно, стопляше го мисълта за семейството, което бяха на път да създадат. Беше чисто и просто един уверен, обикновен, позитивен и хармоничен човек. Щастлив и себераздаващ се. Поне за такъв се смяташе той самият.

Обратът настъпи с раждането на близнаците — две момченца. Животът такъв, какъвто го познаваше Педер, изчезна и никога повече не се върна. Децата веднага бяха сложени в кувьоз, а Юлва потъна в непрогледен мрак, наричан родилна депресия. Битието на Педер се промени: изпълни се с тревога и безпокойство, с лекарства и продължителни болнични, с постоянни разговори с майка му все по-често да наглежда децата. При това се налагаше да оцелее в това безкрайно тъжно всекидневие с пълната липса на секс. Рюд чувстваше инстинктивно, че нито се е молил, нито заслужаваше подобно съществование.

— Юлва е толкова депресирана, че не изпитва нужда за физически контакт с теб — меко му обясни възрастният лекар. — Трябва да проявиш търпение.

И той наистина го прояви. Опитваше се да мисли, че жена му е безнадеждно болна, почти както мислеше за Джими и невъзможността да се подобри. Педер и майка му, която не биваше да бъде забравяна, въртяха цялата къща. Юлва проспа септември, октомври и ноември. Плака през целия декември, освен на Бъдни вечер, когато се беше стегнала заради семейството. През януари се чувстваше малко по-добре, но той трябваше да продължава да бъде търпелив. През февруари депресията пак я налегна и остана тъжна до края му. През март отново се пооправи, но тогава вече беше прекалено късно.

Сьодермалмската полиция, към която Педер се числеше по онова време, организира голямо пролетно тържество и той прекара половината нощ в прегръдките на колежката си Пиа Нурд.

Чудесно облекчение. Изправящо косата от грях. Вбесяващо непростимо. И все пак — в света на Педер — напълно разбираемо.

По-късно се разкайваше жестоко. Но постепенно, в такт с подобряването на Юлва и нарастването на деня, той започна да си прощава. Заслужил беше малка физическа наслада там и тогава след кошмарния период, който беше преживял. Доста солидарни колеги, които знаеха тайната му, го подкрепяха. Намираха го за естествено да изневерява. Не прекалено често, но понякога. Съжаляваха го и му отреждаха по-добра съдба. Та той, мамка му, нямаше още тридесет и пет години. Срещна се с Пиа още няколко пъти. Но белята вече беше станала.

Меракът му обаче рязко сепна, когато тя му зададе въпроса дали смята да напусне Юлва. Нима беше напълно луда? Да напусне Юлва заради някаква си разгонена колежка? Пиа очевидно не разбираше какво е важно в живота, мислеше си той, и я разкара с едно съобщение по телефона.

Малко след това получи повишение, напусна патрулната полиция и стана криминален инспектор доста преди много други. Включиха го в почти легендарния екип на Алекс Рехт и Педер напълно потъна в новата си служба. Вкъщи Юлва, за негова неприкрита радост, започна да говори за живота, който ги очакваше през есента, когато той щеше да си вземе отпуск по бащинство, а децата по-късно щяха да тръгнат на детска градина. Дори всички заедно прекараха последната седмица на май в Майорка. Там той се люби с Юлва за първи път от десет месеца, а после нещата бавно започнаха да се връщат към нормалното им състояние. Или поне нормалното за Педер.

— Само не бързай — предупреждаваше го майка му. — Юлва е все още уязвима.

Всъщност искаше му се да я поправи, че жена му се намираше все още на границата на неузнаваемостта, но седмицата в Майорка му вдъхна нова надежда. Юлва бавно започна да разкрива познатите му страни. Ако й разкажеше за Пиа Нурд, всичко щеше да рухне отново, разсъждаваше Педер. Пък и не заслужаваше ли и той малко да се позабавлява.

Сега вече беше краят на юли. Два месеца след Майорка. Педер все още пазеше телефона на Пиа, в случай че отново залинееше. Надяваше се да не му се налага да го използва, но човек никога не знаеше.

На моменти просто не можеше да приеме кризата в живота си и тогава чашата преливаше. Вечерта, когато прави секс с Пиа, се чувстваше точно по същия начин. Проблемите обаче не стихваха, дори в онази нощ беше възникнал още един.

— Досега ли работи? — попита го Юлва.

Педер изтръпна. Какво чуваха ушите му? Нима това беше обвинение?

— Да, едно дете е изчезнало.

— Видях — продължи жена му, като вдигна поглед от чашата за чай. — Не знаех, че си зает с този случай.

Той си взе бира от хладилника и чаша от шкафа.

— Детето изчезна този следобед и оттогава участвам в разследването. Затова научаваш точно сега.

Студената бира охлади дланта му, когато Педер напълни чашата.

— Можеше да се обадиш — не се отказваше Юлва.

Той се ядоса.

— Но аз се обадих — процеди й през зъби и отпи една глътка.

— Да, в шест — рече уморено жена му. — И каза, че ще закъснееш, но най-много до осем. А сега вече е десет. Не разбираш ли, че се притесних?

— Не мислех, че те интересува къде съм — сухо отвърна той и съжали в същата секунда.

Понякога, когато беше изморен, изръсваше някоя подобна глупост. Засече погледа на Юлва над бирената чаша и забеляза сълзите, напиращи в очите й. Тя стана и излезе от кухнята.

— Юлва, за бога, извинявай — извика след нея Педер.

Извини й се тихо, за да не събуди децата; трябваше да й върне доброто настроение. Винаги се налагаше да задоволява нечии чужди капризи пред своите.

Сега седеше зад бюрото, разяждан от тревога и гузна съвест. Честно казано, когато се прибра, Педер изобщо не разбра какво чак толкова лошо се е случило. Та нали й се обади. Не позвъни отново само защото не искаше да събуди децата. Или поне се опитваше да се убеди, че точно това е причината.

Нощта премина ужасно. Момчетата се събудиха, плакаха и най-накрая се укротиха на спалнята между родителите си. Единият заспа в прегръдката на Педер. Сякаш така се поуспокои.

Докато шофираше към къщи снощи, той се надяваше Юлва да е будна и да желае секс. Сега всичко му се струваше толкова наивно. Случи й се един-единствен път след почивката в Майорка. Едва ли можеше да го сподели с най-близките си приятели в сауната след тренировката по хокей с топка в четвъртъците.

Мамка му, колко унизително, мислеше си Педер. Да не прави секс със собствената си съпруга.

Но унижението беше само в главата му, със сигурност.

Юлва беше най-жизнерадостният човек, когато се срещнаха преди шест години. Тогава за нищо на света не можеше да си представи, че един ден щеше да я мами. Едва ли обаче ставаше дума за предателство, когато въпросният човек не желаеше секс почти една година. Една година беше много дълго време в представите на Педер.

Юлва, Юлва, къде изчезна, по дяволите?

Номерът на Пиа Нурд тръпнеше в телефона му.

Тя със сигурност щеше да поиска да се срещнат, ако само се обадеше и звучеше наистина приятно, а и се разкаеше, че са скъсали. Педер се поизправи на стола. Наложеното му въздържание го влудяваше, говореше си наум. Ставаше безразсъден и обезсърчен. Щеше да работи по-добре, ако се разсееше малко.

Непохватно извади телефона. Изчака няколко сигнала, докато тя отговори.

— Ало.

Дрезгав глас, топли спомени. Безумни спомени. Педер рязко затвори телефона. Преглътна с усилие и прокара пръсти през косата си. Трябваше да се стегне. Не беше най-подходящият момент отново да загуби почва под краката си. Просто не биваше да го прави. Вместо това реши да се обади на Джими, за да провери как се чувства той.

В този момент Елен, асистентката, подаде глава през вратата.

— Алекс се обади и каза да се погрижиш снимката на момичето да стигне до медиите за разпространение. Така и не са я получили вчера.

Педер веднага се изправи.

— Разбира се, няма проблем.

Алекс Рехт се чувстваше стресиран, когато отново събра екипа след посещението при Сара Себастиансон. Стъпката от обувка номер 46 на неизвестно лице, забелязана до местата на Сара и Лилиан във влака, беше потвърдена. Иначе не разполагаха с никакви други технически доказателства, които да улеснят работата им. Шефът се надяваше, че кутията, изпратена на Националната криминално-техническа лаборатория, ще ги насочи нанякъде.

Същевременно пратката за Сара Себастиансон беше изключително плашеща. Всичко беше така изпипано, че изглеждаше напълно налудничаво. И какво точно целеше?

— Фредрика, опитай се да разбереш от майката на Габриел Себастиансон всичко; всичко, което знае — нареди й сериозно той.

Стажантката кимна стегнато и направи кратки записки в бележника, с който не се разделяше. Алекс нямаше да се учуди, ако един ден се появеше с диктофон в ръката.

— Пакетът променя нещата — отбеляза той. — Сега вече знаем със сигурност, че Лилиан не е изчезнала случайно и не по своя инициатива. Някой, който я е познавал и очевидно е искал да причини нещо лошо на майка й, я държи съзнателно в плен. Досега…

Алекс се изкашля и продължи:

— Все още не сме разговаряли със Сара, но по време на вчерашната ни среща не спомена да има други врагове, освен бившия си съпруг. Докато не получим информация, която да ни отведе в друга посока, например от телефонни обаждания на граждани или нещо подобно, ще работим по тезата, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето.

Алекс закова поглед към Фредрика, която мълчеше.

— Някакви въпроси?

Никой не каза нищо, но Педер седеше неспокойно на мястото си.

— Как върви с телефонните обаждания? — попита го Алекс. — Нещо, което да използваме?

Педер поклати глава.

— Не — измънка той и погледна анализатора от Националната полиция, който също седеше на масата. — Не, не можем да споделим нищо конкретно. Разполагаме с известна информация, но активността няма да се подобри, преди снимката да се появи по телевизията и във вестниците.

Алекс кимна.

— Надявам се вече поне да е изпратена?

— Разбира се — не закъсня с отговора си Педер.

— Добре — избоботи шефът, — добре. Все някой трябва да е видял нещо. Направо не е за вярване никой във влака да не е забелязал как си е тръгнала Лилиан.

Пое си дъх и после добави:

— И естествено, нито дума за пратката до Сара. Само Господ знае какви заглавия ще видим, ако се разбере, че похитителят е скалпирал момичето.

Млъкна за момент. Климатикът ръмжеше и съскаше.

— Добре — добави след малко Алекс. — Следващата среща е следобед, когато Фредрика се върне от посещението при майката на Габриел Себастиансон. Реших да отиде сама, подозирам, че ще получим повече информация, ако въпросната дама не си помисли, че пристига цяла делегация. Педер ще продължи да следи обажданията и да се надяваме, че скоро ще получим становището на лабораторията относно пакета. Педер трябва да се свърже и с куриерската фирма, която го е доставила. Помолих родителите на Сара да направят списък с познатите на дъщеря им. Ще разговаряме с тях в опит да получим информация за местонахождението на Габриел Себастиансон. И днес ни чака много работа.

Срещата приключи и групата се разпръсна. Само асистентката Елен остана още миг да допише нещо в бележника си.

Фредрика Бергман разбра, че майката на Габриел Себастиансон и баба на Лилиан живее на остров Юршхолм, чак когато седна в колата и разтвори картата. Скъпи къщи, просторни дворове, безбройни детски целувки. Тя се замисли за момент, че Сара Себастиансон не изглеждаше да има потеклото на съпруга си.

Фредрика си направи собствена равносметка за първите работни часове. Липсваха й рутина и напътствия. Алекс беше много кадърен и компетентен, никак не й бяха убягнали качествата му. Тя разбираше също много добре всеобхватния му и солиден опит, който на нея й липсваше. Но честно казано, презираше неспособността му да приема нови идеи. Преди всичко в ситуации, подобни на сегашната. „Висящите конци“ продължаваха да си висят, без Фредрика да виждаше конкретни опити да бъдат или „отрязани“, или „завързани“. Предполагаха, може би напълно погрешно, че собственият му баща държи момичето в плен и поради това детето не го грозеше никаква конкретна опасност. Сега знаеха с пълна сигурност, че изчезването на Лилиан не е случайност. Защо тогава Алекс решаваше, че случилото се във Флемингсберг все още не представлява интерес?

И как, по дяволите, можеше да се допусне анализатор от Националната полиция да присъства на срещата, без да получи подобаващо представяне? В разговор с нея и Педер Алекс го беше нарекъл „анализатора“. Толкова необмислено, че Фредрика почти се изчерви. По-късно щеше да поеме нещата в свои ръце и щеше да представи поне себе си.

Не й се искаше да го признае, но наистина шефът й гледаше на нея по по-различен начин в сравнение с Педер само защото беше жена. Преди всичко вярваше, че на нея гледат по различен начин — като на бездетна жена. Да не говорим за изолацията, на която я подлагаше университетското й образование. Там поне имаше допирни точки с анализатора от Националната полиция.

Фредрика мислеше да се обади на Спенсър съвсем набързо, преди да слезе от колата. Но се отказа. Той й беше намекнал, че може да се видят още този уикенд. По-добре да го оставеше да работи на спокойствие, за да може да отдели време и за нея.

— Виждате се само когато той реши — няколко пъти беше повторила приятелката й Юлия. — Кога си можела да се обадиш и просто да предложиш спонтанна среща, както прави той?

Въпроси и твърдения от този род я дразнеха. Условията бяха зададени предварително: Спенсър беше женен, но не и Фредрика. Или трябваше да го приеме заедно с последиците — например, че той винаги щеше да е по-малко достъпен за нея, отколкото тя за него, — или да не го направи. Ако откажеше, трябваше да си потърси друг любовник или приятел. Същото важеше и за Спенсър. Ако не приемеше, че Фредрика от време на време ще има връзка с други мъже и после ще се връща при него, щяха да са се разделили отдавна.

Не ми дава всичко, мислеше си както винаги, но на фона на липсата на друг в момента, ми дава достатъчно.

Връзката им може би не беше стандартна, но беше истинска и практична. И нито унижаваше, нито правеше за смях някого от тях. Взаимно споразумение, което не излъчваше отявлен победен. Дали обаче излъчваше победител — Фредрика не искаше да се задълбочава в подобни разсъждения. Докато сърцето й копнееше, за нея всичко щеше да бъде наред.

Възрастна жена, за която предположи, че е майката на Габриел, стоеше на стълбите, когато тя наби спирачка и спря в края на чакълената площадка за обратен завой пред къщата. Жената й направи знак да свали стъклото.

— Бъдете така добра и паркирайте колата си ето там — каза тя и посочи любезно с дългия си, тънък пръст към свободно място до два автомобила, за които Фредрика предположи, че принадлежат на къщата.

Стажантката паркира и излезе на чакълената площадка. Вдъхна влажния въздух и почувства дрехите си да залепват за тялото. Докато се отдалечаваше от колата към Теодора Себастиансон, Фредрика се огледа несъзнателно наоколо. Градината беше по-голяма в сравнение с останалите, покрай които мина, напомняше на парк, разположен в края на пътя. Тревата беше впечатляващо зелена и приличаше на трева върху игрище за голф. Стена ограждаше цялата градина. Портата, през която влезе, беше единственият отвор. Фредрика се почувства като в затвор, като неканен гост. Големи дървета, чийто вид не разпознаваше, растяха в близост и непосредствено зад фасадата. Незнайно защо, все пак не можеше да си представи, че някога тук са играли деца. На поляната до оградата се извисяваше група чудесни овошки, а малко по-нататък, близо до мястото, където стажантката паркира колата си, се намираше оранжерия с необичайни размери.

— По принцип напълно задоволяваме нуждите си през лятото, що се отнася до зеленчуците — обясни възрастната жена в отговор на учуденото изражение, изписано на лицето на Фредрика, когато видя оранжерията. — Бащата на мъжа ми беше голям градинар.

Нещо в гласа на непознатата я накара да реагира. Тънкото ехо и няколкото натъртени съгласни. Ехото трудно можеше да се обясни; беше неприсъщо за гласа на един толкова дребен човек.

Стажантката подаде ръка, когато стигна до стълбата, и се представи.

— Фредрика Бергман, следовател от полицията.

Жената пое ръката й и я стисна неочаквано силно, точно както Сара вчера на Централна гара.

— Теодора Себастиансон — опита се да се усмихне тя.

Фредрика забеляза как усмивката застари хлътналото й лице.

— Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да намина — каза тя.

Теодора кимна със същия благосклонен жест, с който указа мястото за паркиране. Усмивката й изчезна, лицето й се изглади.

С почти еднаквия им ръст свършваха приликите между двете. Посивялата и навярно доста дълга коса на Теодора беше опъната в строг кок високо на тила. Очите й изглеждаха смразяващо сини като очите на сина й. Фредрика ги беше видяла на паспортната снимка, извадена от регистъра.

Теодора безпогрешно контролираше езика на жестовете си; ръцете й бяха скръстени една връз друга върху корема, точно където блузата докосваше сивата пола. Сметановият цвят на блузата се освежаваше единствено от брошката, закачена под малката й остра брадичка. Семпли перли красяха ушите й.

— Естествено, аз съм дълбоко обезпокоена за малката ми внучка — каза Теодора с толкова безличен глас, че Фредрика нямаше как да й повярва. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна на полицията.

Тя протегна ръка и с просто движение покани полицайката да влезе. Фредрика направи три бързи крачки в просторното антре и чу домакинята решително да затваря вратата след тях.

За кратко всичко притихна, докато очите й свикнат с мижавата светлина в антрето без прозорци. В същия миг на Фредрика почти й се стори, че е влязла в музей от началото на века. Турист отвъд Европа навярно не би се поколебал да плати солидна сума, за да гостува във вилата на семейство Себастиансон. Усещането, че си попаднал в друга епоха, се подсилваше още повече с влизането във всекидневната. Всеки детайл: тапетите, рамките, гипсовата замазка на тавана и мебелите, както и декорацията — картини и полилеи, бяха избрани с такава изискана прецизност, че да придадат на дома усещането за безвремие.

От учудване Фредрика не успя да си спомни дали по-рано е виждала подобен разкош. Дори и у родителите на баща си, най-близките й представители на буржоазията, беше значително по-скромно.

Теодора Себастиансон бе застанала точно зад гърба й и наблюдаваше с лошо прикрито задоволство удивлението й от обстановката.

— Баща ми остави в наследство огромна порцеланова колекция; куклите на най-горната лавица са част от нея — заваляше съгласните домакинята, докато гледаше как Фредрика се взира към високата витрина, на която сякаш бе отредено почетно място, съвсем до прекрасния черен роял.

Мислите на полицайката незабавно отлетяха към майка й. Знаеше, че ако само затвореше очи, щеше за миг да се върне във времето преди Катастрофата и да се види седнала до майка си на рояла.

— Чуваш ли мелодията, Фредрика? Чуваш ли как играе, преди да докосне сетивата ни?

Теодора проследи погледа й и погали с пръсти рояла.

Тази жена вече е на път да ми се изплъзне, помисли си Фредрика. Трябва да се овладея, едва ли щях да съм тук, ако сама не бях поискала.

— Сама ли живеете в тази голяма къща? — попита тя.

Теодора се засмя суховато.

— Да, в моя случай никога няма да стане дума за старчески дом.

Фредрика се усмихна за кратко и се изкашля.

— Тук съм всъщност, защото се опитахме да открием сина ви, но не успяхме.

Домакинята слушаше, без да помръдва. После изведнъж се обърна и каза:

— Да ви предложа ли чаша кафе?

Фредрика Бергман отново изгуби контрол върху посоката на разговора.

Педер Рюд се опитваше да свърши поне десет неща едновременно, което неумолимо му създаваше напрежение и хаос в работата. От печата върху кутията, стигнала до Сара Себастиансон, той успя да открие фирмата доставчик на пакета. Изпълнен с очаквания, Педер се бе забързал към дискретния й офис, който също се намираше на Кунгсхолмен. Логично беше някой от служителите да е приел пакета и да може да даде информация за подателя.

Надеждите му се разбиха почти веднага.

Пакетът бил пуснат анонимно предишната вечер след края на работното време на офиса. Персоналът го открил на гишето за самообслужване, работещо без прекъсване. В плик, залепен отгоре, бил посочен адресът на получателя и часът на доставка; имало и пари в брой за услугата. За съжаление камерата до гишето не работела отдавна и затова липсвала снимка на подателя. Пликът с парите и адресните данни бил изпратен естествено веднага за експертиза, но Педер се съмняваше, че върху тях ще открият следи от извършителя.

Рюд изпсува и потегли обратно към Сградата, за да вземе Алекс и да посетят отново Сара Себастиансон.

Съвсем неочаквано обаче му позвъни Юлва. Звучеше разстроена и настояваше да обсъдят случилото се снощи. Педер обясни, че ще й се обади по-късно, защото в момента е зает. Дразнеше го и се стресираше, че жена му го търси по телефона. Тя изведнъж издълбаваше пропаст помежду им. Сякаш живееха в собствени светове дори и когато бяха заедно. Понякога изглеждаше, че момчетата са единствената им спойка.

Сара спеше, когато пристигнаха в дома й; не беше удобно да я будят. Повиканият лекар й бе дал значителна доза успокоителни. Педер я загледа легнала на ръба на леглото. Бледо лице в прегръдката на рошава червена коса. Ръка, покрита с лунички, изкарана над завивката. Голямата рана върху другата бе започнала да зараства. Синина на прасеца. Злото можеше да бъде и пъстроцветно, констатира изморен той.

Алекс поговори в кухнята тихо с родителите, които се надпреварваха да разказват за миналите злини на зет си. Бяха направили списък с имена, интересни за полицията. Кратък. Сара нямаше много познати заради неприятния си съпруг.

— Така и не успя да си намери приятели — отбеляза майка й. — Почти нито един.

Двамата предупредиха полицаите за свекървата на Сара. Бяха я срещали само веднъж — на сватбата, но впечатлението от нея не се забравяше току-така.

— И през огън ще мине заради сина си — въздъхна бащата. — Не е напълно с акъла си тази жена.

Педер взе списъка с имена и телефонни номера, някои извадени от мобилния телефон на Сара. Докато шефът му шофираше обратно към полицейското управление, той прозвъни доста от тях. Всички реагираха по един и същ начин. О, не, пак ли! Нима този път е толкова зле, че полицията се обажда? Какви ги е надробил сега този ненормалник? Не, никой не беше разговарял с него, никой не знаеше къде е.

— Опитайте се да говорите с майка му — посъветва го мъж, добър приятел и на Сара, и на Габриел в миналото.

Педер пъхна мобилния телефон в джоба на якето си и вяло се сети за Фредрика.

— Представях си, ако трябва да бъда напълно искрена, че синът ми ще срещне друго момиче — каза Теодора и така наруши тишината, възцарила се, след като Фредрика Бергман прие кафето.

Полицайката вдигна с интерес вежди над ръба на чашата, която бе допряла до устните си.

Теодора залепи поглед върху нещо зад Фредрика. За секунда гостенката щеше да се изкуши да се обърне, ала вместо това отпи още една глътка. Кафето беше прекалено силно. Баба й по майчина линия би продала и собствените си внуци, само за да й сервират в чудесните малки чашки.

— Разбирате — поколеба се Теодора, — имахме известни очаквания към Габриел. Да, всъщност не по-различни от очакванията на всички останали родители към децата им, но той даде да се разбере доста рано, че иска да върви по собствен път. Именно затова избра и Сара.

Тя отпи дискретно от чашката и я върна на масата пред себе си. Фредрика попита предпазливо:

— Имате ли някаква представа как в действителност се държаха един с друг Сара и Габриел?

Разбра, че е сгрешила, но малко по-късно. Теодора изпъна гръб на стола.

— Ако ме питате като баба на Лилиан, осведомена относно гнусните лъжи, които снаха ми разпространява наляво-надясно за сина ми, то отговорът ми е да. Струва ми се, че го споменах още когато говорихме по телефона.

Нямаше как по-ясно да го каже: или намалявате темпото, или разпитът ще да приключи незабавно.

— Разбирам, че темата е чувствителна — поде Фредрика дрезгаво, — но става въпрос за много сериозно разследване и…

Теодора я прекъсна, като се наведе над масата, която ги разделяше, и впери стоманените си очи в нея.

— Изчезнала е моята внучка — не вашата, а моята — най-любимото ми същество на света. Смятате ли — изсъска тя, — смятате ли дори за миг, че е нужно да ми обяснявате колко сериозна е ситуацията?

Фредрика си пое дъх и отказа да отклони поглед, въпреки че чувстваше как трепери.

— Никой не се съмнява, че се притеснявате — отвърна със спокойствие, което изненада и самата нея. — Въпреки това е желателно да отговорите на въпросите ни, за да разберем, че действително искате да ни съдействате.

После й разказа за пакета, получен от Сара Себастиансон същата сутрин. Беше непонятно тихо в стаята, когато свърши, и за първи път, откакто бе дошла, успя да забележи, че думите й са развълнували Теодора.

— Не твърдим — продължи Фредрика, като натърти на отрицанието, — че синът ви по някакъв начин е замесен в това. Но трябва — повтарям, трябва — да го открием. Нито можем, нито искаме да пренебрегнем информацията за него, станала наше достояние. За брака му със Сара. Невъзможно е и да го зачеркнем от списъка с интересни лица, ако не разговаряме с него.

Нямаше никакъв списък с интересни лица, но като цяло Фредрика остана доволна от изложението си. Ако досега не беше спечелила вниманието на старицата, сега вече го бе направила.

— Ако знаете къде се намира, в момента ви се удава добър случай да го кажете — добави Фредрика тихо, но ясно.

Теодора бавно поклати глава.

— Не — проговори най-сетне толкова недоловимо, че полицайката едва я разбра, — не знам къде е. Единственото, което знам, е, че трябваше да бъде в командировка вчера. Каза ми го по телефона в понеделник. Говорихме, че ще дойдат с Лилиан на вечеря, когато Сара се върне от едно от всичките пътувания, на които заставяше бедното дете да я придружава.

Фредрика я наблюдаваше.

— Разбирам — каза и също се наведе над масата. — Проблемът е — поясни и леко се усмихна тя, — че според работодателя на Габриел, той е в отпуск от понеделник.

Почувства ускорения ритъм на сърцето си, когато видя Теодора да пребледнява.

— И затова не спираме да се чудим защо е излъгал собствената си майка — продължи тя с мек глас. После малко се понапери. — Нима има още нещо, което искате да ми кажете?

Теодора остана безмълвна доста дълго. После рече:

— Габриел няма навик да лъже. Отказвам да нарека думите му лъжа, докато той сам не признае, че е точно така.

Старицата стисна устни и бавно си възвърна цвета на лицето. После се облещи към Фредрика.

— Разследвате ли по този начин и майката на Лилиан? — попита тя и присви очи.

— При подобен род обстоятелства разследваме всички в непосредствена близост с детето — лаконично отвърна полицайката.

Теодора сключи пръсти пред себе си на масата и се усмихна ехидно и надменно.

— Скъпа моя — рече важно тя, — би било голям пропуск, ако не разгледате добрата Сара под лупа.

Фредрика се протегна.

— Както казах, разследваме всички, които…

Старицата вдигна ръка и я прекъсна:

— Повярвайте ми, вие и колегите ви ще спестите много време, ако се концентрирате повече върху познатите на Сара, които влизат и излизат от апартамента когато им хрумне.

Фредрика мълчеше и тя продължи:

— Може би не знаете, но ми се ще да твърдя, че Габриел беше повече от търпелив във връзката си със Сара.

Жената издаде такъв звук с езика си, който Фредрика никога не би могла да повтори, дори и да искаше.

— Беше подложен на истинско унижение — продължи старата буржоазка и за учудване на гостенката едва сдържа сълзите си.

Погледна през прозореца към мрачното небе и набързо изтри крайчетата на очите си. Когато отново вдигна лице към Фредрика, беше позеленяла от яд:

— Тя и ужасните й лъжи. Сякаш Габриел не страда достатъчно, та се опитва да доопропасти живота му, като го обвинява във физически тормоз.

После Теодора се засмя толкова неочаквано и пискливо, че Фредрика трепна.

— Ако това не е злоба, тогава кажете ми вие какво е?

Полицайката притихнала гледаше театъра на възрастната жена, или както там можеше да се определи поведението й.

— Знаехте ли, че Сара е имала добре документирани физически наранявания в случаите, когато е алармирала полицията за побой от страна на сина ви?

Теодора спря, преди да продължи със следващата тирада.

— Естествено, че знаех — отвърна тя и се втренчи във Фредрика, сякаш въпросът й беше ненужен и неуместен. — Някой от другите й ухажори вероятно е изгубил търпение.

После се протегна през масата и взе чашката с кафето, което полицайката едва беше опитала.

— Чакат ме и други занимания, както навярно разбирате — започна да се извинява Теодора. — Така че, ако нямате други въпроси…?

Фредрика бързо извади визитната си картичка от вътрешния джоб и я остави на масата.

— Можете да се свържете с мен по всяко време — каза уверено тя.

Теодора кимна безмълвно, но и двете знаеха, че никога нямаше да го направи.

Когато отново се озоваха в мрачното антре, Фредрика попита:

— Габриел държи ли някоя своя вещ тук?

Теодора отново стисна устни.

— Естествено. Този дом е и негов. Има собствена стая на горния етаж. — Старицата продължи, преди Фредрика да каже каквото и да било: — Ако нямате разрешение за обиск, ще ви помоля незабавно да напуснете.

Фредрика й благодари набързо. Едва когато застана на стълбите и Теодора затвори вратата след нея, се сети какво беше забравила да попита:

— Между другото, кой номер обувки носи синът ви?

Елен Линд имаше една тайна. Беше влюбена. Но незнайно защо, се чувстваше гузна. Някъде там, мислеше си тя и гледаше през прозореца, един болен човек държеше в плен едно дете, а майка му седеше вкъщи и минаваше през всичките мъки на ада. Елен имаше свои деца. Дъщеря й наближаваше четиринадесет години, а синът й — дванадесет. От няколко години Елен живееше сама с тях и не можеше да опише с думи какво значеше това за нея. Понякога, когато седеше в службата, можеше да почувства как само мисълта за децата й я стопляше. Животът им беше хубав и интересен и рядко, само рядко, наминаваше баща им. Елен чакаше с нетърпение деня, в който децата й, вече пораснали, щяха да разберат колко грешки е допуснал той през годините. Но на тази възраст нямаше по-голяма радост от обаждането му. Не питаха често за него, но щом се появеше, Елен констатираше, че спираха с въпросите къде е бил и защо не се е обаждал няколко седмици или месеци.

От общи познати научи, че имал ново гадже и че набързо, но не и неочаквано, успели да направят дете. Подобни мисли я караха да скърца със зъби. Защо създаваше нови, след като не се грижеше за тези, които имаше?

Но най-вече мислеше за новата си любов. Интересът й към акции и фондове ги беше събрал малко непредвидено. В работата си Елен все още не познаваше никого, който да споделя увлеченията й, но в личния си живот имаше доста приятели; те не се сдържаха с добрите си съвети и напътствия. За нея всичко беше един вид лотария.

Никога не залагаше големи суми и внимаваше да не рискува печалбата. През изминалата пролет животът й и животът на децата й се беше обогатил повече, отколкото се бе осмелила да си пожелае. Истински успешно и при това доста дръзко залагане се бе изплатило толкова добре, че за първи път успяха да отидат на двуседмична почивка в чужбина в началото на лятото. Предпочетоха Алания в Турция и отседнаха в петзвезден хотел. All inclusive, разбира се. Храна и напитки в изобилие. Екскурзии и плаж през деня. Забавления вечерта. Елен беше почувствала как откъсването от всекидневието й се отрази дяволски добре. Тя и децата, точно както винаги.

Елен не беше флиртаджийка. Дори бе малко срамежлива, несвикнала да приема комплименти. Не защото беше грозна, наистина не беше, а по-скоро защото не излъчваше нищо особено. Избираше умерени цветове. Гардеробът й не беше фантастичен, но не беше и скучен. Лесно се засмиваше с красивата си усмивка. Очите й бяха присвити, а косата права. Може би бюстът й се беше уморил от кърменето на две малки деца, но Елен се обличаше така, че бе невъзможно да се забележи.

И ето че една вечер в бара на хотела в Алания той я попита дали може да я почерпи нещо.

Елен обичаше да си спомня точно този миг и всеки път се изчервяваше. Той изглеждаше страшно добре; очите му блестяха очарователно. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и откриваха черни косми. При това беше толкова почернял и толкова висок. Чисто и просто невероятно стилен.

Елен не беше лесна плячка, ама никак, но този мъж веднага я плени. Ласкаеше и флиртуваше, но никога прекалено. Не и дотам, че да го вземат за бройкаджия. Двамата намериха толкова общи теми за разговор! Елен прие не една чаша вино с чувството, че времето просто чезнеше. Веднага след полунощ го помоли да я извини, защото децата, които се забавляваха сами, искали да се приберат в стаята и Елен трябваше да ги придружи.

— Ще се видим ли утре? — беше я попитал той.

Елен беше кимнала нетърпеливо — толкова, че го разсмя. С удоволствие щеше да се срещне с него отново и се радваше, че интересът е взаимен.

Сякаш се беше разколебала, когато дойде време да си тръгват. Бяха се опитали да открадват по няколко мига всеки ден, и то винаги, когато децата правеха нещо друго. Той я целуна два пъти — най-голямата интимност, която си бяха позволили. В крайна сметка Елен се осмели да го попита последната вечер:

— Ще се видим ли в Стокхолм, когато се приберем?

Той бе извърнал поглед встрани от нея.

По дяволите, веднага й мина през ума.

После се беше поизправил.

— Работя много. Страшно много — рече й той и уточни: — Много бих искал да се срещнем пак, но наистина нищо не мога да ти обещая.

Елен го увери, че не й трябват обещания, ама никак даже. Просто иска да знае дали изобщо имаше шанс да се видят отново. Имаше, уверил я бе на свой ред той, видимо облекчен от това, че не му поиска никакви гаранции. При това той не живееше в Стокхолм, но често го посещаваше във връзка със служебните си ангажименти. Щеше да й се обади на път за столицата следващия път.

След седмица дъждовното лято се превърна във факт. В един от тези прогизнали дни обаче той се обади и оттогава Елен не спираше да се усмихва. Толкова наивно, но все пак чудесно облекчение. Единственият облак, надвиснал над щастието, беше, че за съжаление двамата се виждаха толкова рядко, колкото й беше намекнал, и че не проявяваше никакъв интерес към децата й. Но Елен разбираше дори и това. Ако веднага го превърнеше в част от живота на децата си, връзката им щеше да стане прибързано прекалено сериозна. Затова, убеждаваше се Елен, беше по-разумно да се срещат в хотелска му стая, както винаги й предлагаше той. Двамата излизаха и хапваха в някой скъп ресторант и после се прибираха в стаята му. След първата прекарана нощ заедно Елен беше наясно. Нямаше да изпусне този мъж току-така. Беше прекалено съвършен, за да е истински.

Тя погледна календара на бюрото си. Преброи седмиците след почивката в Турция. Оттогава бяха изминали пет. През това време Елен и новата й любов се бяха срещнали четири пъти.

Според нея началото изглеждаше доста обещаващо, с оглед на това, че не живееха в един и същ град; така мислеше и приятелката й, която се грижеше за децата, докато Елен бе на среща.

— Толкова се радвам за теб — беше й признала тя.

Елен се надяваше ентусиазмът на приятелката й да се задържи, защото й се струваше, че скоро отново ще й трябва детегледачка. Тъкмо се беше протегнала към мобилния, за да се обади на любимия си, когато телефонът на бюрото й звънна. От командния център я помолиха да приеме информация за изчезналото момиче Лилиан. Елен се съгласи веднага и долови тънък женски глас в слушалката.

— Става въпрос за онова, изчезналото дете — каза непознатата.

Елен изчака.

— Да? — попита след миг.

— Мисля… — жената замълча. — Мисля, че може би знам кой го е направил.

Отново тишина.

— Мисля, че може да е един мъж, с когото се срещах — каза тя плахо.

Елен сбърчи чело.

— Какво ви кара да мислите така? — бавно попита тя.

Чуваше дишането на жената отсреща, как сякаш се колебаеше да продължи.

— Беше толкова неприятен — обясни тя. — Толкова безумно… луд. — Нова пауза. — Не спираше да говори за това, че ще направи нещо подобно.

— Извинете — прекъсна я Елен. — Не мисля, че разбирам. За какво е говорил?

— Да постави всичко на мястото му — шепот. — Говореше, че ще постави всичко на мястото му.

Обадилата се звучеше така, сякаш е избухнала в плач.

— Какво искаше да постави на мястото му?

— Каза, че съществуват жени, извършили такива неща, заради които не заслужават децата си — плахо добави гласът. — Тях щеше да постави на мястото им.

— Ще им отнеме децата ли?

— Така и никога не разбрах думите му, не исках да го слушам — каза жената и Елен вече беше съвсем сигурна, че тя плачеше. — А как силно удряше, толкова силно. Крещеше, че трябва да спра да сънувам кошмари, че трябва да се боря. Трябва да му помогна да постави нещата на мястото им.

— Извинете, не мисля, че ви разбирам — отвърна Елен предпазливо. — Кошмарите и всичко, за което говорите.

— Каза — подсмърчаше жената, — че трябва да спра да сънувам, да спра да си спомням миналото. Каза, че съм слаба, ако не успея. Каза, че трябва да бъда силна, за да мога да участвам в борбата.

Жената млъкна за момент, преди да добави:

— Каза, че съм неговата кукла. Никога не би се справил сам, сега сигурно има нова кукла.

Елен се чувстваше толкова объркана, че всъщност не знаеше какво да отговори. Реши да се опита да върне разговора там, където ставаше дума за деца.

— Имате ли деца? — попита тя жената.

Непознатата морно се засмя.

— Не, нямам. И той нямаше.

— Затова ли щеше да вземе нечии други?

— Не, не, не — запротестира жената. — Нямаше само да ги вземе, не ги искаше за себе си. Най-важно беше да накаже жените, да отнеме децата им.

— Но защо искаше да отнеме децата им? — поколеба се Елен.

Жената мълчеше.

— Ало?

— Не мога да говоря повече, вече казах прекалено много — изскимтя непознатата.

— Кажете ми как се казвате — помоли я Елен. — Няма от какво да се страхувате, ние можем да ви помогнем.

Не беше сигурна, че историята на обърканата жена ще повлияе на разследването, но във всеки случай беше напълно сигурна, че тя се нуждаеше от помощ.

— Не мога да ви кажа името си — шепнеше. — Не мога. И не ми говорете, че можете да ми помогнете, защото никога не сте го правили. Както и да е: жените не трябва да задържат децата си, защото не ги заслужават.

Но защо, чудеше се Елен. После продължи високо:

— Разкажете ми къде го срещнахте. Как се казва.

— Не мога да ви кажа повече, не мога.

Елен си помисли, че жената възнамерява да затвори, и направи опит да я спре, като попита:

— Но защо се обадихте, щом не искате да кажете кой е?

Въпросът накара отсрещната страна да се поколебае.

— Не знам как се казва. А жените не заслужават децата си, защото, когато не обичат всички деца, не трябва изобщо да имат и свои.

После затвори и Елен остана озадачена, със слушалка в ръката. Определено смяташе, че не е научила нещо особено ценно. Липсваше име, а и жената не обясни защо мислеше, че познатият й е отвлякъл точно това дете. Елен поклати глава, постави слушалката върху телефона и накратко записа за полученото обаждане, което прибави към останалите. Не биваше да забравя да спомене за разговора пред разследващия екип.

Разследващият екип вече очакваше Фредрика в Лейонкюлан, когато тя се върна в Сградата след посещението си при Теодора Себастиансон. Отдавна беше минало обед и в отчаян опит да покачи нивото на кръвната си захар, Фредрика дъвчеше шоколадовата вафла, която откри на дъното на чантата си.

Алекс Рехт се беше усамотил в един ъгъл на залата. Лицето му изглеждаше напрегнато. Беше дълбоко обезпокоен. Случаят с изчезването на Лилиан Себастиансон сякаш се беше развил в нова посока, която той не бе успял да предскаже. Началните резултати показваха, че дрехите и косата действително са на момиченцето. Но като цяло липсваха всякакви доказателства. Нямаше и един пръстов отпечатък по кутията, нито вътре, нито отвън. Липсваха следи от кръв или нещо друго. А и посещението в куриерската фирма, доставила проклетия пакет, не беше дало никаква информация.

Малко след появата на Фредрика Педер се промъкна през вратата зад нея. За трети път за съвсем кратко време Алекс постави началото на срещата.

Фредрика разказа за посещението при бабата. Отначало Алекс, меко казано, се беше поколебал да я остави сама да проведе толкова важен разпит, без да е придружена от по-опитен колега, но с развитието на разказа й разбра, както и Педер, че едва ли би могъл да изпрати друг при една толкова ексцентрична старица.

— Какво е трайното ти впечатление от нея? — попита Алекс.

Фредрика наклони глава.

— Всъщност не съм сигурна — призна си най-накрая тя. — Усещам, че лъже, но не знам за какво и колко. Не знам дали самата тя вярва, че синът й никога не е удрял Сара, както не знам и дали лъже, че знае нещо, или чисто и просто защитава сина си, независимо какви би ги свършил той.

Алекс кимаше замислено.

— Имаме ли основание да го обявим за издирване? Да го арестуваме задочно?

— Не, за съжаление не — подчерта Фредрика. — В такъв случай трябва да бъде за физическо насилие над съпругата. Нямаме никакво доказателство, което да го свързва със случката на гарата, както и никакви свидетелски показания, които да намекват, че е бил там. Знаем единствено, че е в отпуск и вероятно е малтретирал съпругата си в миналото.

Алекс отвори уста, за да каже нещо, но Фредрика добави:

— Както и че носи четиридесет и пети номер обувки и че майка му е пълна кукувица.

Алекс беше толкова изненадан от езика на стажантката, че съвсем загуби контрол.

— Четиридесет и пети номер — прозвуча като ехо гласът му.

— Да — потвърди тя. — Поне според майка му. Така че никак не е изключено да има и някой чифт с по-голям номер.

— Браво, Фредрика, браво! — живна Алекс.

Лицето й стана кървавочервено от неочакваната похвала, а Педер изглеждаше така, сякаш искаше да посегне на живота си. Или на живота на Фредрика.

— Навярно можем да го издирваме за проява на насилие? — предложи той в опит да привлече вниманието на масата.

Сякаш не беше чул какво каза Фредрика няколко секунди по-рано.

— Определено — кимна Алекс. — Няма да го изключим от списъка, преди да го открием. Обявете го за издирване заради тормоз над съпругата му.

Педер кимна облекчено.

Фредрика го зяпаше с празен поглед.

Елен се намеси:

— Преди малко се обади една жена — започна несигурно тя.

Алекс чешеше разсеяно пъпка от комар. Проклетите насекоми, не плъзваха ли все по-рано и по-рано с всяка изминала година?

— Да?

— Да — въздъхна Елен. — Не знам какво да кажа. Отказа да спомене името си, а информацията й е, как да се изразя… хаотична. Но накратко, тя си мислеше, че познава похитителя на Лилиан.

Всички впериха поглед в Елен, която махна леко възпиращо с ръка.

— Както казах, звучеше объркано. И уплашено. Но остана много неясно защо. Мисли, че е един мъж, с когото имала връзка и който я биел.

— Както Габриел Себастиансон настоящата си съпруга — вмъкна Алекс.

Елен продължи да кима.

— Има и още нещо — каза замислено тя. — Говореше, че сънувала кошмари, които го вбесявали, и…

— Какво? — прекъсна я Педер.

— Да, каза нещо такова. Сънувала кошмари и това го ядосвало. Изглежда, водил някаква борба, в която искал и тя да участва.

— Борба за какво? — попита Фредрика.

— Не стана ясно — въздъхна Елен. — Както казах, пълен хаос. Нещо, че някои жени не заслужавали децата си. Че тя била куклата му, че по някакъв начин използвал кукли. Въобще пълна бъркотия.

— Не каза ли името му? На мъжа, който я е биел? — позабави се Алекс.

— Не — отвърна Елен. — И както казах, отказа да спомене и собственото си име.

— Ти помоли ли техническия отдел да проследи разговора? — попита Алекс.

Елен се поколеба.

— Не, всъщност не — призна си тя. — Стори ми се толкова странен, толкова несериозен. А и винаги се намират ненормалници, които да се обаждат при такива случаи. Но мога да се обадя на техниците веднага след срещата — добави тя.

— Добре — каза Алекс. — Предполагам, че си права в преценката си, но няма да навреди да провериш кой се е обадил.

Тъкмо щеше да продължи, когато Фредрика направи знак, че има нещо да добави.

— А ако жената не е никак объркана, а е просто уплашена? — добави тя.

Алекс сбърчи чело.

— Ако е била подложена на тормоз, може би се е обаждала на полицията и по-рано, но в друга връзка, и то без да почувства, че е получила помощ. В такъв случай едва ли ни долюбва особено, а и навярно все още се страхува от бившия си. И ако е така…

— Ей, ей, почакай! — прекъсна я Педер раздразнено. — Как така „не ни долюбва“? Едва ли е грешка на полицията, че почти всяка булка, която звъни, за да натопи мъжлето си, го приема обратно пак, и пак, и пак…

Фредрика вдигна уморено ръка.

— Педер, не казвам това — остана спокойна тя. — А и не смятам, че точно сега трябва да водим дискусия как работи полицията, за да преодолее насилието над жените. Ако обаче, казвам ако, действително е била малтретирана и не се е почувствала защитена от нас, то навярно е много уплашена. И би било глупаво да пренебрегнем разговора.

— Нека обмислим цялата ситуация — намеси се Алекс. — Не е ли малко странно, че се обажда и казва това едва сега?

Настъпи пълна тишина.

— Имам предвид, какво е известно на медиите всъщност? Да, изчезнало е малко дете. Това е всичко. Информацията за пратката с косата все още не е разпространена, а и фактически нищо не намеква, че момичето е пострадало повече от което и да било дете, обявено за изчезнало в рамките на по-малко от година.

Всеки от екипа се замисли върху думите на Алекс.

— Все пак стигам до извода, че не е знаела много-много какво говори — обобщи той. — Това не пречи, разбира се, да проследим обаждането. Не можем да изключим вероятността да е имала връзка с Габриел Себастиансон.

— Но въпреки всичко нещо в историята й е напомнило за бръщолевениците на бившия й — инатеше се Фредрика. — Напълно си прав, Алекс. Известна е прекалено малко информация. Сигурно обаче е разпознала някой детайл, който я е накарал да реагира и който отличава тази история от другите за изчезнали деца. А не може и тук да замесваме Габриел Себастиансон от само себе си…

Шефското търпение свърши, похвалите към Фредрика потънаха в забрава.

— Сега продължаваме — прекъсна я рязко той. — Винаги има различни нишки в едно разследване, Фредрика, но досега сме се хванали само за една, която също е малко неясна.

После се обърна към анализатора от Националната полиция, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.

— Обадиха ли се други свидетели? Други пътници?

Запитаният кимна енергично. Да, много, ама много — не спираха да звънят. Почти всички, които бяха пътували във втори вагон със Сара и Лилиан Себастиансон. Никой от тях не си спомняше обаче да е чул или видял нещо. Всички говореха за спящото дете, но никой не се сещаше някой да е влязъл и да го е взел.

— Сара спомена в първия ни разговор, че с дъщеря й са разговаряли с жена от другата страна на пътечката. Тя обади ли се? — попита Фредрика.

Анализаторът извади няколко листа от една папка.

— Ако е била точно срещу тях — каза той и измъкна един лист, — то би трябвало да е седяла на място четиринадесет. А никой не е звънял — нито от четиринадесето, нито от тринадесето място.

— Да се надяваме, че ще го направи — измърмори Алекс и разтърка брадичката си.

Погледът му търсеше прозореца. Някъде там отвъд се намираше Лилиан Себастиансон. Вероятно в компанията на садистичния си баща, който не подбираше средства, за да сплаши бившата си съпруга. Дай боже, скоро момичето да се появи на бял свят.

В този миг звънна мобилният телефон на Елен и тя се изниза от стаята, за да отговори.

— Педер — решително каза Алекс, — искам да се захванеш с издирването на Габриел. Искам също с Фредрика още веднъж да разпитате възможно най-много от роднините и приятелите на семейство Себастиансон. Опитайте се да разберете къде може да се намира той.

Или, мислеше си Фредрика, може би направо да получим информация, насочваща към нови следи.

Предпочете да не го казва на глас.

Алекс тъкмо щеше да сложи край на срещата, когато Елен подаде глава през вратата:

— Господ чу молитвите ни — каза лаконично тя. — Обадила се е жената, седяла до Сара и Лилиан във влака.

Най-накрая, помисли си Алекс. Най-накрая светлина в тунела.

Педер Рюд прие Ингрид Странд в стаята за посетители на етажа на рецепцията. Денят бе започнал толкова хаотично, че едва успяваше да събере мислите си. Остана доволен, че колега ще му помага в разпита на новата свидетелка. Иначе рискуваше да пропусне нещо. Ингрид Странд можеше да добави последното парче от пъзела, което им бе нужно, за да разрешат случая, и затова трябваше да е нащрек.

Радваше се, че точно той ще провежда разпита с потенциално най-важния им свидетел. За малко да си помисли, че и тук ще наврат Фредрика, но за щастие Алекс се беше осъзнал и възложи задачата на него.

Ингрид Странд търсеше погледа му. Колегата му Юнас правеше същото. Педер се бе втренчил и в двамата.

Поизкашля се.

— Извинете, докъде стигнахме? — попита той и вдигна глава.

— Ами доникъде — отвърна възрастната дама, която седеше срещу него.

Педер вкара в действие леко разкривената си усмивка, която разтапяше и най-сериозните старици. Ингрид Странд малко поомекна.

— Извинете ме — каза той гузно. — Имахме толкова напрегнат ден.

Свидетелката кимна и се усмихна, за да покаже, че приема извиненията му. Разговорът можеше да продължи.

Педер я погледна крадешком. Беше приятна на вид. Спокойна баба, в хармония със себе си. Донякъде напомняше за собствената му майка.

Изведнъж нещо притисна гърдите му. Все още не беше позвънил на Юлва. Постоянно, постоянно тази гузна съвест.

— Значи сте седели до Сара и Лилиан Себастиансон във влака, от другата страна на пътеката? — трябваше да започне отнякъде той.

Ингрид кимна стеснително и се поразмърда.

— Да — отвърна тя, — и много бих искала да обясня защо не се обадих досега.

Педер се наведе напред целият в слух.

— С удоволствие ще изслушаме къде сте били — усмихна се той.

Ингрид му отвърна с усмивка, която след миг избледня.

— Нали разбирате — каза тихо и сведе поглед тя. — Грижих се за майка си, която е много зле. Да, естествено, вече е стара, младостта й отмина. Но преди няколко дни се разболя неочаквано и трябваше да дойда тук, в Стокхолм.

По говора й Рюд разбра, че свидетелката едва ли живееше в столицата.

— Аз и съпругът ми живеем в Гьотеборг от почти четиридесет години, но родителите ми останаха тук. Баща ми почина миналата година, а сега изглежда е ред на майка ми. Брат ми пое грижата за нея в момента. Каза, че ще се обади, ако се случи нещо.

Педер кимна бавно.

— Много сме ви благодарни, че отделихте време, за да дойдете — рече търпеливо той.

Юнас кимна в съгласие и отбеляза нещо в тефтера си.

— О, естествено, че щях да дойда, особено след като чух какво се е случило. Знаете ли, вчера прекарах кажи-речи целия ден при майка си. Почти не излязох от стаята й, спах на близкия стол. Смятахме, че ще се влоши доста бързо, поне такова беше предчувствието ни. Но както ви казах, брат ми ме отмени и аз седнах за малко в стаята за роднините, за да погледам телевизия. Тогава… да, тогава чух, че момиченцето е изчезнало, и веднага си помислих, че трябва да се свържа с вас. Та нали седях до нея и майка й. Обадих се възможно най-бързо.

Лек трепет раздвижи тялото й, преди да продължи.

— Може би трябваше да разбера, че нещо не е наред — въздъхна жената. — Имам предвид, защото разговарях с момиченцето и очарователната му майка по време на пътуването. Детето заспа скоро, но с майката си бъбрихме доста. И естествено, забелязах, че тя не се върна на мястото си, след като тръгнахме от Флемингсберг. По-възрастният кондуктор дойде и застана до детето. Не исках да се меся, стори ми се, че изглеждаше доста оправен и че „си разбираше от работата“, както е модерно да се казва. А и както споменах — имах да мисля за свои неща.

За да я предразположи, Педер кимна одобрително.

— Понякога наистина е така — каза той любезно, — наистина потъваме в собствените си мисли.

Очите на Ингрид бяха пълни със сълзи, когато срещна погледа му.

— Едва ли можех да допусна, че ще се случи нещо подобно — прошепна тя. — Влакът спря в Стокхолм, за където и пътуваше, и всеки започна да става и да си приготвя багажа. А кондукторът, той така и не се върна. Мина ми през ума да направя нещо, но някак си не можех да допусна, че никой няма да се погрижи за детето.

Жената въздъхна и една сълза се стече по бузата й.

— Тъкмо щях да сляза от вагона, когато видях, че малката се е събудила. Оглеждаше се наоколо, малко сънливо. Изправи се на седалката и се вторачи. После той се появи като изневиделица. И повече не я видях. Мярнах само гърба му.

Педер не спираше да я наблюдава.

— Някакъв мъж е дошъл при нея? — повтори Юнас, който бе мълчал досега.

Ингрид Странд кимна и изтри сълзите си.

— Да, точно така. И се движеше толкова уверено, че изобщо не допуснах… Единствената ми мисъл беше, че всичко е наред. Защото после, когато слязох от влака, отново я видях на перона.

Педер седеше като закован. Устата му бе напълно пресъхнала.

— Носеше я с една ръка — шепнеше свидетелката. — Тъкмо бяха слезли от другата врата, когато и аз се озовах на перона. Момиченцето се беше отпуснало. Всичко ми се стори нормално, сигурно познаваше този, който бе дошъл да я посрещне.

Ингрид примигна няколко пъти.

— Видях го само в гръб. Беше висок. Висок и тъмен. С къса коса и зелена риза, като една на зет ми, с която ходеше на село. А и я галеше по гърба, като баща. Спомням си ръката му, носеше масивен златен пръстен.

Педер си водеше записки. Дали мъжът беше толкова висок, че да носи 46-и номер обувки?

— Видях, че шепнеше нещо в ухото й — продължи Ингрид Странд вече с по-сигурен глас. — Видях го да говори с нея. И тя го слушаше, въпреки че се беше отпуснала в ръцете му.

Стана тихо, съвсем тихо. Педер вдишваше и издишваше бавно. Юнас се размърда и потърси погледа му. Ако Ингрид Странд имаше да разкаже още нещо, беше по-добре да си мълчат.

Раменете й се отпуснаха, лицето й помръкна.

— И през ум не ми мина, че нещо не е наред, когато ги видях — каза приглушено тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Беше повече от ясно, че момичето го познава. Помислих си, че трябва да е баща й.

Пиа Нурд чакаше в стаята на Педер, когато той се върна. Остана като закован на прага, с поглед, вперен в нея. Подсмихваше му се и той почувства как стомахът му се сви, когато отмести глава и косата й с цвят на ръж покри сърцевидното й лице.

— Здравей — поздрави го Пиа.

— Здравей — отвърна Педер и влезе.

Изглеждаше толкова объркан. Мамка му!

— Видях, че имам пропуснато обаждане — каза Пиа и се усмихна. — Сигурно съм отговорила точно когато си затворил.

Да, това беше целта.

Не знаеше как да реагира, остана по средата на стаята пред Пиа. По дяволите!

— Но може би си зает в момента? — започна да го подпитва тя.

Прекалено любезно.

Педер поклати глава. Отдалечи се с бързи крачки от нея и седна на безопасно разстояние зад бюрото.

Поизправи се. Поизкашля се. Контрол, Педер, контрол.

— Да, наистина — отвърна той прекалено делово. — Точно сега работя върху много важен случай. Нямам много време за… знаеш, бъбрене между колеги. Моментът не е толкова подходящ за чаша кафе, така да се каже.

Знаеше, че преувеличава. В полицията винаги имаше повод за пиене на кафе. Но отказът означаваше, че наистина си изправен пред много сериозна ситуация. Може би някой е застрелял краля или пък терористи са взривили парламента. Тези престъпления обаче бяха приоритет на тайните служби.

Тайните служби. Мокрият сън на всяко ченге. Само да можеше да се докопа до тях някой ден.

Изведнъж Елен Линд нахлу, търсейки Педер, и ги прекъсна.

— Идваш ли? Алекс настоява да му докладваш за разпита възможно най-бързо — каза тя стреснато. После хвърли учуден поглед към възхитителната Пиа, която виждаше за първи път, и пак обърна очи към Педер.

— Веднага идвам — бързо отвърна той.

Елен излезе, без да затвори вратата.

— Може да изпием по бира след работа? — предложи Пиа с усмивка.

Педер й се ухили в отговор. Забрави я, забрави я, забрави я.

— Ще ти звънна — обеща й.

Погледна я още веднъж и излезе, облекчен, че ще избегне да застане лице в лице с олицетворението на греха си, но болезнено осъзнал похотливите си мисли, щом тя се появеше. Забрави я, забрави я, забрави я.

Още с раждането й съдбата беше благосклонна към Елен Линд. Не само че я бе надарила с превъзходно здраве, но и с редица таланти. Един от тях беше да забелязва кога проблясват искри между двама души.

Така беше разбрала, че майка й си има любовник, и затова не се изненада от последвалия развод на родителите й. Така за съжаление бе разкрила и неверния си съпруг, което по-късно я превърна в самотна майка. И сега, благодарение на таланта си, успя да забележи за части от секундата, че красивата жена в стаята на Педер не е просто колега.

Не беше кой знае каква изненада, че Педер изневеряваше на жена си, но Елен почти побесня от гняв. С резки движения тя започна да подрежда хартиите по бюрото си. За жена му знаеше, че страда от проточила се и трудноизлечима родилна депресия.

Прекалено добре познаваше тази страна на мъжкия свят, за да не разбере какво се е случило. Педер беше изпаднал в самосъжаление и е започнал нова, краткотрайна връзка. Елен не разбираше как подобни мъже успяваха да се поберат в кожата си. И как се намираха жени, които да им се връзват на акъла предвид тъпите обстоятелства.

От друга страна, и тя не беше за пример в любовта. Гаджето й току-що се беше обадило, че има проблем в службата и трябва да го разреши. Елен трудно бе успяла да скрие разочарованието си. Сякаш не разбираше, че всъщност никак не е толкова просто да се опитваш да съчетаеш новата си любов с ролята си на самотен родител, грижещ се за две деца.

По време на въпросния разговор тя беше доловила съвсем нов начин на изразяване. Гласът му намекваше, че Елен се превръща в едно мрънкащо дете, когато започва да недоволства. Просто съвсем рязко бе променил тона и едва ли не й се накара. Дискретно, но все пак много ясно.

— Трябва да имаме разумни очаквания един към друг. Безпокои ме, че си толкова скована, толкова ограничена в гъвкавостта си, Елен.

Тя първо се беше учудила. После си помисли просто да затвори. Най-накрая бе решила да пренебрегне неприятната му реплика и да приключи разговора с „Може да се чуем по-късно през седмицата“.

Нима трябваше да е толкова трудно — толкова трудно — да намери мъж, с когото да има нормална и хармонична връзка.

Сама на пътя, защитена от дъжда и странно тъмното небе, Йелена се движеше на север с колата, която тя и мъжът бяха купили точно за целта. Толкова се вълнуваше, че едва седеше на мястото си. Най-накрая щеше да се случи. След цялото планиране, цялото очакване, най-накрая беше на път да се случи. Усмивка играеше на изпитото й лице, балонът на щастието, което никога нямаше да пресъхне, търсеше вниманието й и се молеше да понесе тялото й. Но мъжът й беше дал извънредно ясни инструкции, точно както винаги.

— Нека не се радваме предварително, кукло — й бе прошепнал и покри лицето й със силните си ръце. — Няма да празнуваме нищо — нищо, — преди крайния резултат. Запомни го, кукло. Сега нямаме право на грешки. Не и когато сме толкова близо до целта.

Беше го погледнала предано право в очите и обеща, и се закле във всичко свято никога да не го разочарова.

— Обичаш ли ме? — беше я попитал той.

— Да — бе прошепнала с копнееща страст Йелена. — Обичам те ужасно много!

Беше сграбчил лицето й още по-здраво.

— Попитах дали ме обичаш, кукло. На този въпрос се отговаря най-просто с една дума. Никога не използвай повече, отколкото е нужно. Това може да ни изиграе лоша шега.

Йелена се беше опитала да кимне между грубите му ръце, нетърпелива да му угоди.

— Знам, знам. Но сега, когато сме сами… Исках да ти кажа колко много те обичам, а не че просто те обичам.

Мъжът я беше стиснал още по-здраво, чак до болка. Бавно я вдигна към гърдите и лицето си. Йелена бе застанала на пръсти, за да не увисне във въздуха.

— Хубаво е, че искаш да го кажеш, кукло — прошепнал бе той. — Но нали говорихме за това. Най-важното е, не какво казваш, а какво правиш! Ако не чувствам колко ме обичаш и трябва да ми го казваш, то тогава любовта и пет пари не струва. Нали?

Йелена се беше опитала да кимне, но той толкова здраво бе притиснал главата й, че тя не успя. Надяваше се да задържи напиращите сълзи в очите си. Защото иначе вечерта щеше да отиде по дяволите. И щеше да я боли. Как щеше да я боли!

— Разбираш ли какво казвам?

Вече не я стискаше толкова, така че тя успя да кимне.

— Говори — бе настоял с нормален глас той.

— Разбирам — побърза с отговора Йелена. — Разбирам.

За неин ужас пак я бе стиснал силно.

— Добре, кукло — отново бе понижил глас мъжът. — Защото, ако не разбираш, ако не мога да разчитам на теб, тогава за какво си ми. Разбираш ли и това?

Йелена разбираше. Толкова добре разбираше.

— Тогава няма какво повече да го обсъждаме — бе казал спокойно той и пусна лицето й, така че краката й отново да докоснат пода.

Дишането й се бе поуспокоило, но вратните мускули все още бяха стегнати.

— Нали си моя кукла? — бе прошепнал мъжът и се наведе да я целуне.

— Да — бе отвърнала тихо тя, истински облекчена, че е простил грешката й.

— Прекрасно, кукло. Прекрасно.

После я беше завлякъл не грубо, но все пак решително към спалнята.

Йелена стисна здраво волана при спомена как се бяха сдобрили в леглото, и двамата изпълнени с поразително силна радост, че са направили първата крачка.

Мъжът, разбира се, беше прав. Тя рискуваше да изгуби концентрация, ако се въодушевяваше прекалено. Но приключеха ли… тръпки я побиха при тази мисъл. Не би могло да бъде друго, освен фантастично. Не би могло.

Колата се движеше плавно по пътя. Нищо, че Йелена нямаше шофьорска книжка. Не срещна жива душа. Празно беше и напред, и назад. Чувстваше се съвсем сигурна в ролята, която в момента играеше. В края на краищата точно този момент беше толкова по детски елементарен. Трябваше да действат, както бяха решили. Или както мъжът беше решил. Той знаеше най-добре и Йелена му бе оставила цялото планиране.

Убедена беше, че щеше да се изтощи до край, ако се беше намесила. Преглътна и се концентрира върху шофирането.

Изхвърли ембриона, помисли си. Нямаше нищо по-важно точно сега. Само трябваше да изчака подходящия момент.

Фредрика Бергман приключи работния ден с изготвянето на един списък. Беше напълно готова. Изобщо не й бе хрумнало, че денят ще премине по този начин, когато снощи предпочете да пийне повечко вино и да поспи по-малко.

Тя бегло погледна часовника. Беше седем и половина. Фредрика не обядваше преди четири часа, но скоро пак щеше да огладнее.

Мобилният телефон завибрира. Ново съобщение. Фредрика се учуди, когато видя, че е от Спенсър. По принцип той никога не й пишеше.

Стана й топло на душата. Всеки имаше своята половинка. Нейната беше Спенсър Лагергрен. Поне понякога.

И ето че миналата нощ отново изплува в съзнанието й. Какво всъщност й струваше връзката със Спенсър? Една приятелка веднъж й бе обърнала внимание, че той я устройваше и затова никога не срещаше някого, с когото да се обвърже сериозно. Фредрика бе възразила; твърдеше, че изобщо не е вярно. Спенсър представляваше остров на утехата, някой, към когото тя се обръщаше, когато липсата на близост ставаше непоносима. Ако бяха заедно, едва ли щеше да бъде по-малко самотна, по-скоро щеше да е отчайващо самотна.

Върна се към списъка, съзнавайки, че не след дълго същите мисли щяха да я връхлетят отново.

Защо нито един друг свидетел не можеше да потвърди разказа на Ингрид Странд? Защо никой друг не бе видял момичето на перона в прегръдката на висок мъж?

Алекс обясни, че това са чисто и просто вид всекидневни впечатления, на които хората не реагираха и затова не си ги спомняха. Баща носи детето си, кой би го разтълкувал като нещо впечатляващо?

До известна степен Фредрика можеше да приеме този аргумент. Разбираше също, че причина точно Ингрид Странд да си спомня това, е контактът й с детето по време на пътуването. Но все пак. Дискретно се беше посъветвала с анализатора Мац, когото Алекс сякаш все още нямаше интерес да представи по-отблизо на групата. Наистина ли не бяха получили други подобни показания?

Мац, който обработваше съобщенията едно по едно и ги сортираше в база данни, бе присвил устни и поклати глава, докато ровеше из тях. Не, нямаше друго обаждане, което да потвърди разказа на Ингрид Странд.

Фредрика не поставяше под въпрос показанията на свидетелката пред полицията. Просто се чудеше накъде са поели Лилиан и баща й, ако изобщо него го беше видяла Ингрид да напуска перона. Защо никой не ги е забелязал по-късно?

Същият въпрос бе поставен на различни таксиметрови фирми и на собственици на магазинчета в района на гарата, без да получат в отговор дори намек. Никой не можеше да се сети да е срещал висок мъж с дете, приличащо на Лилиан. Това, разбира се, не означаваше, че никой не ги е видял, а само, че никой не можеше да си спомни нещо подобно. Това смущаваше Фредрика, защото толкова много хора би трябвало да ги забележат.

Алекс не звучеше чак толкова обезпокоен, че Лилиан е напуснала гарата, без никой да разбере как.

— Дайте малко време на хората. Рано или късно все някой ще си спомни нещо. Дайте им време.

Фредрика потръпна неволно. С колко време всъщност разполагаха?

Всичко зависеше естествено от това, кой и защо беше отвлякъл момичето. Фредрика бе осъзнала до известна степен с отчаяние, че единствена в екипа все още допускаше някой друг да е похитителят, освен Габриел Себастиансон.

Назначеният прокурор беше приел, общо взето, версията на Алекс и Педер и се съгласи, че навярно бащата е взел Лилиан от влака. Разбира се, Ингрид Странд не бе видяла лицето на мъжа, носещ момичето, но информацията й като цяло подкрепяше това подозрение. Същевременно не беше престъпление да вземеш дъщеря си от влака. Не съществуваше присъда, която да ограничава правото на Габриел Себастиансон да общува с детето си, въпреки че, естествено, беше желателно да каже на майката къде имаше намерение да го заведе. Обръснатата коса обаче без затруднения можеше да се категоризира като насилие, разсъждаваше прокурорът. Но тъй като нищо не свързваше бащата с изпратената коса и дрехите, не можеше да се изключи, че в действителност с детето се е случило нещо съвсем различно, колкото и пъти прокурорът да акцентираше, че това е малко вероятно.

След половинчасово колебание заключението му гласеше: детето е похитено без знанието на майката, било е малтретирано и пратката за Сара Себастиансон би могла да се приеме единствено като заплаха. Това беше достатъчно извършеното престъпление да се определи като потенциално отвличане, а Габриел Себастиансон — като основателно заподозрян. Следователно можеше да бъде обявен за издирване и Алекс трябваше да уведоми колегите си в цялата страна.

Двамата с Педер изглеждаха крайно облекчени, когато напуснаха кабинета на прокурора. На две крачки след тях Фредрика бе сбърчила чело.

Тя поглеждаше към списъка с познати и роднини на Сара Себастиансон, с които щеше да се срещне на следващия ден. Педер, не чак толкова изненадващо, бе изпаднал в луда радост, когато Фредрика с щедра ръка му предаде щафетата с разпитите на познатите на Габриел. Той направо триумфираше, сякаш е спечелил от тотото.

Но Фредрика не преставаше да се съмнява.

Вече не поставяше под въпрос, че Сара съзнателно или несъзнателно имаше или е имала връзка с извършителя. Не беше убедена и в набедеността на Габриел Себастиансон. Фредрика мислеше за жената, с която Елен беше разговаряла предобед. Жената, живяла с мъж, който я биел и за когото смяташе, че е отвлякъл Лилиан. Имаше минимален шанс той в действителност да се окаже Габриел Себастиансон, но дори и в това Фредрика не преставаше да се съмнява. Нямаше други жалби срещу него, а би трябвало да има, ако него имаше предвид анонимната жена. Или поне ако се работеше по хипотезата, че тя е съобщила за този, когото издирваха. Алекс и Педер нетърпеливо бяха отхвърлили опитите на Фредрика да разнищва допълнително получените съобщения и я помолиха „да се концентрира върху конкретни и реалистични сценарии“, а не да си измисля нови.

Фредрика се смееше, макар да не й беше до смях. Измислени сценарии. От къде им хрумна?

С помощта на анализатора Мац тя все пак беше разбрала как се проследява телефонен разговор. Жената се беше обадила от уличен телефон в центъра на Йоншьопинг. Дотам водеха следите. До Йоншьопинг. Фредрика бързо провери дали Габриел Себастиансон имаше някакви допирни точки, но не откри нито една.

Беше й повече от ясно, че полученото обаждане нямаше нищо общо с бащата. Тогава оставаше въпросът дали въпреки всичко информацията не беше ценна. Макар че и Елен го каза: винаги се обаждаха известен брой откачалки, когато полицията молеше обществото за помощ.

Фредрика сбърчи чело. Може би Алекс имаше право, липсваше й нюх към професията. Но от друга страна, пое си дълбоко дъх, от друга страна, ако човек изхождаше от описанието на Алекс и Педер за същността на полицейската работа, то би трябвало свършеното до момента от нея да влезе в същата графа, и то в най-, ама в най-екстремна ситуация.

Защото в края на краищата и жената с кучето на перона във Флемингсберг, и жената, обадила се на Елен, не представляваха нищо повече от едно предчувствие. А от това поне би трябвало колегите й да разбират.

Предчувствие. Ставаше й зле само при произнасянето на тези думи.

Фредрика сложи внимателно ръка на стомаха си, докато с другата записваше какво ще свърши утре.

Да посети гарата във Флемингсберг.

Диалог, помисли си Фредрика. Точно сега не можеше да го води с никого другиго, освен със стомаха си.

Педер Рюд се чувстваше по-спокоен, когато по-късно си тръгна от работа. Дори беше в отлично настроение. Затова реши да не си разваля вечерта, като се прибере вкъщи при сърдитата си съпруга, а да изпие по една бира с някои колеги.

Усещаше странно облекчение. Разбира се, всички знаеха през цялото време, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето, но сега, когато донякъде вече бе потвърдено, щяха да спрат да се „борят“ с въпроса „кой“ и можеха да се концентрират върху въпроса „къде“. Къде се намираше детето?

Напушваше го смях, щом се сетеше за Фредрика, която се хващаше като удавник за сламка за всяка информация и следа, касаещи разследването. Не съвсем като хрътка, но по-скоро като много изморен, малък мопс с прекалено къси крака и с прекалено сплескан нос. Отново не можа да сдържи смеха си. Мопс, ето какво беше. А мопсовете не биваше да си играят с големи кучета като Педер и Алекс.

Краката му сами го отведоха към бара. Вървеше прекалено изпъчен, когато влезе. Като по случайност и Пиа Нурд беше там. Видя, че някои от пичовете я познаха и му се ухилиха. И той не закъсня. Без коментар, момчета.

Педер обичаше да се осланя на случайността, която много пъти го беше ощастливявала. Юлва бе по-скептична и затова предпочиташе да планира всичко, което можеше да се планира. Не бе нейното амплоа да живее за мига. Именно това запали искрата помежду им и поддържаше жаравата, мислеше си той.

Беше забавно и предизвикателно да живееш с някого, който имаше други навици и следваше други порядки.

Но това си имаше и своите недостатъци.

Случайността така или иначе съществуваше и невинаги можеше да се избегне. Колкото и иронично да звучеше, точно тя до голяма степен бе опропастила живота им. Педер не обичаше да се впуска в подобни разсъждения, особено когато пиеше бира и се отпускаше, но фактически беше съвършено прав. Семейните им проблеми се дължаха до голяма степен на случайността. Разбира се, в пълен синхрон с неспособността на Юлва да ги разреши.

И двамата бяха загубили и ума и дума, когато акушерката им каза след ултразвука, че ще имат близнаци.

— Но… — Юлва бе започнала да заеква — никой в родовете ни няма близнаци.

Акушерката им обясни. Двуяйчните близнаци можеха да са плод на генетична предразположеност. Докато еднояйчните бяха чиста случайност.

Педер се беше заредил с необичайна енергия и сила, след като чу за „случайните близнаци“. Но Юлва, осъзнал го бе по-късно той, започна да чезне още щом чу словосъчетанието за първи път.

— Не така си представяхме всичко — не спираше да повтаря тя по време на бременността. — Никой не го е очаквал.

Педер си спомняше, че се учуди, защото той изобщо не бе имал подобна ясна представа „как ще бъде“.

Един от колегите му прекъсна мислите му, като го потупа по гърба.

— Добре ли е в групата на Рехт? — попита с очи, в които повече от ясно се отразяваше завистта му.

Педер изпита задоволство. Да вървят по дяволите мрачните му мисли, тук му беше мястото да се зареди с енергия.

— И още как — подсмихна се той. — Алекс е толкова печен. С такъв хъс за работа — невероятен.

Колегата му кимна смирено и Педер почувства как почти се изчерви. Кой би могъл да повярва, че само след няколко години в патрулната ще стои тук и ще говори за самия Алекс Рехт като за „Алекс“?

— Провървя ти, Педер — каза колегата му. — Поздравления!

Педер разпери великодушно ръце и благодари за похвалата.

— Мой ред е да почерпя — почти извика той и в миг още повече колеги го наобиколиха.

Заля го поток от въпроси. Всички бяха крайно любопитни как се справяха в екипа на Рехт. Педер се почувства толкова доволен от цялото това внимание и предпочете да не обсъжда безспорните недостатъци на новата си длъжност. Например, често им липсваха ресурси и трябваше да наемат и куцо, и сакато. Както и че работеше сам много по-различно отпреди, а и Алекс Рехт невинаги оправдаваше фантастичната си репутация.

Не след дълго започнаха да обсъждат и другите членове на отбраната група. Почти веднага разговорът се насочи към Фредрика Бергман.

— Значи — започна един от колегите му от сьодермалмската полиция — имаме и една така наречена цивилна служителка. С по-голяма отрепка едва ли съм работил. През цялото шибано време дърдори за база данни, структури, рисува фигури и чертае линии. Голяма уста, ви казвам.

Педер погълна нетърпеливо започнатата бира и кимна.

— Самата истина! — възкликна той. — А не притежава и грам чувство за отсяване на същественото. Крепи няколко дини под една мишница, направо абсурд да се работи по този начин.

Друг колега го погледна с премрежен поглед и се подсмихна с половин уста.

— Но сигурно радва окото, тази Фредрика?

Педер също се ухили.

— И още как — намеси се той. — Едва ли ми приляга да го кажа, но… ами прекрасна гледка е.

Ентусиазиран смях заскача от лице на лице и компанията си поръча по още една бира.

Стана единадесет часът, преди Педер дискретно да се измъкне от бара в компанията на Пиа Нурд. Главата му беше замаяна от алкохола и липсата на сън, но чувството му не можеше да се изтълкува погрешно: това беше още един от редките моменти в живота на един мъж, в които той имаше право да легне с друга жена, освен със своята.

Когато малко по-късно Пиа затвори входната врата на апартамента си след двамата, в тялото му не се побираше нито частица гузна съвест. Само алкохол и сласт. Непреодолима сласт. Устрои й кралско посрещане.

Теодора Себастиансон беше останка от отдавна отминала епоха; знаеше го и не се противеше. Понякога почти й се струваше, че няма място във времето, в което живееше.

Собствената й майка никога не се бе преструвала относно смисъла на живота. Да се образоваш, да се омъжиш и да се увековечиш. Последното ставаше чисто и просто чрез секс. Образование, съпруг и деца; Светата троица на жените. Кариерата не се побираше в тесните рамки на това триединство, а не беше и нужно, защото мъжът трябваше да издържа жена си. Единствената цел на образованието бе да можеш да водиш разговор с образовани хора.

Както беше споменала пред Фредрика Бергман, Теодора решително бранеше мнението си, че синът й можеше да намери далеч по-добра партия от Сара. Беше чакала търпеливо зад кулисите с надеждата детето й да се вразуми и да напусне съпругата си, докато все още имаше шанс. За нейно раздразнение това така и не стана, а междувременно Сара роди първата й внучка.

Самата Теодора бе изпитала строгостта на живота и в действителност не възразяваше спрямо отчаяните и основателни опити на сина си да контролира жена си. Всъщност, за разлика от довереното на Фредрика Бергман, тя притежаваше много добър поглед върху живота на младите и турбуленцията, в която от време на време попадаше връзката им. Но не можеше да направи нищо друго, освен да оплаква неспособността на Сара да угоди на мъжа си.

Снаха й със сигурност никога не се беше опитала да скрие коя е. А пък и Теодора бе наясно, че главната причина синът й да се ожени за нея, бе един конфузен и позакъснял протест срещу горките му родители. Със същата яснота определяше и лоялността си, когато снаха й търсеше помощ от полицията и ситуацията наистина ставаше критична. Тогава охолният живот, който Габриел можеше да предложи, изглеждаше, меко казано, неуместен.

Глупаво беше от страна на Сара, много глупаво, да си въобразява, че добра майка като Теодора ще разочарова сина си или внучката си при каквито и да било обстоятелства. Старицата мислеше най-вече за Лилиан, повтаряше си го, когато вдигна телефонната слушалка и се обади на двама стари довереници на съпруга си, които дължаха на семейство Себастиансон големи суми и големи услуги.

Най-лесно беше да спаси Габриел, като му създаде алибито, от което се нуждаеше и което заслужаваше. По-сложно беше да го напътства в живота. След втория скандал и сблъсъка с полицията Теодора проведе сериозен разговор със сина си. Нямаше кой знае какъв проблем с опита му да моделира Сара, но на полицейската намеса трябваше да се сложи край. Тя смущаваше семейството и за в бъдеще щеше да става трудно на майка му отново и отново да изчиства името му. Особено след като скандалите му със Сара оставяха толкова очевидни следи, а и снаха й не разбираше, че трябва да премълчава проблемите, които винаги се решаваха в семейството.

Но Габриел беше получил забрана да посещава собствената си съпруга, защото й се обадил прекалено много пъти за една вечер, и на Теодора съвсем й бе прикипяло. Синът й или трябваше да се сдобри със Сара, което първоначално не й се бе сторило добра идея, или трябваше да престане с опитите си да направи добър човек от нея и да поиска развод. Развод и еднолично попечителство.

Теодора не знаеше как точно се беше справил, но ненадейно той и съпругата му отново се бяха помирили. Макар и не за дълго. Сара беше продължила да усложнява нещата и скоро бе последвала нова раздяла.

Този път обаче беше успяла много изкусно да се отърве от единствената внучка на Теодора.

Цялото й тяло се тресеше. Очевидно нямаше граници в опитите на снаха й да съсипе семейство Себастиансон. А и като майка, не й беше убягнало как Сара се отнасяше с детето си. Без строгост, но и без особена майчина грижа. Върнеха ли й го, щеше да се бори с всички сили синът й да получи единствен правото да възпитава момиченцето. Снаха й в крайна сметка щеше да се изправи срещу враг, когото нямаше да може да победи нито с обаждания в полицията, нито със заплахи. Трябваше да й даде урок какво се случва, когато човек с начина си на живот върви към собственото си опропастяване в опит да завлече и детето си.

Що се отнасяше до чувствата й към снаха й и внучката й, Теодора лъжеше с лекота заради сина си, независимо дали беше вчера, или по време на днешния разговор с Фредрика Бергман. Много жалко, че Габриел не бе успял да й каже, че е в отпуск, защото това значително би улеснило бъдещите й лъжи.

Теодора въздъхна.

— Ще се върнат — каза той.

Теодора се сепна. Не очакваше да чуе гласа му.

— Боже мили, как ме изплаши!

Габриел прекрачи прага на бащината библиотека. Майка му бе останала там, след като Фредрика Бергман си тръгна. Изправи се и се запъти бавно към него.

— Трябва да знам, Габриел — натъртваше думите с ниския си тон. — Трябва да знам със сигурност. Имаш ли изобщо нещо общо с изчезването на Лилиан?

Погледът му мина покрай нея и се насочи към прозореца.

— Мисля, че се задава буря — каза дрезгаво.

Някога, като много по-малка, Нора имаше един враг: тъмнината. Сега, вече пораснала, не се страхуваше. Тъмнината й бе станала приятел и тя чакаше с нетърпение всяка вечер и всяка нощ. Същото важеше и за тишината. Приемаше я с отворени обятия, нуждаеше се от нея.

Защитена от тях, Нора набързо събра дрехите в куфара. Както винаги, през лятото небето не искаше истински да почернее, но тъмният му кадифено-син цвят беше достатъчен. Подът скърцаше под босите й крака, когато тя се движеше в стаята. Звукът я плашеше. Смущаваше я тишината, а Нора не искаше да бъде смущавана. Не сега. Не и когато трябваше да се концентрира. Всъщност този път не беше сложно да си събере багажа. Не трябваше да взема всичко. Заминаваше само за няколко седмици.

Баба й се беше зарадвала да чуе гласа й, когато Нора й се обади.

— Скъпо дете, нима ще ми дойдеш на гости? — беше възкликнала възрастната жена, когато внучката й каза, че възнамерява да я посети в провинцията.

— Ако може.

— Естествено, тук винаги си добре дошла. Знаеш го много добре.

Тя винаги я беше подкрепяла. Прекрасната й баба. Единствената светлина в детството й, което постоянно пораждаше неприязън, щом Нора се върнеше в мислите си към него.

— Ще ти се обадя, когато си запазя билет и знам по-точно кога ще пристигна, бабо — бе прошепнала в слушалката тя и почувства как преграква.

— Добре, Нора — отговори баба й и затвори.

Нора се опита да мисли трезво, докато си събираше багажа. Реши да пътува с червените обувки на висок ток. С тези, с които мъжът едно време казваше, че изглежда евтино, но сега обичаше да носи в знак на своята независимост. Може би допусна грешка, като не спомена името си пред полицията, но наистина не й се искаше да позволи на някого да счупи черупката, в която така успешно бе успяла да скрие съществуването си.

Куфарът беше събран и Нора се чувстваше готова да напусне апартамента.

Остави багажа на пода и седна на ръба на леглото. Часът беше почти десет. Трябваше да се обади на баба си, за да потвърди пристигането си, както бе обещала.

Тъкмо започна да набира номера, когато някакъв звук от антрето отвлече вниманието й. Само един, после стана тихо. Примигна. После отново го чу, скърцането на нечии стъпки.

Устата й пресъхна от страх, когато той внезапно се появи на вратата. Парализирана и сразена от прозрението, че това е краят на всичко, Нора просто остана да седи на ръба на леглото. Все още не беше набрала целия номер.

— Здравей, кукло — прошепна той. — Заминаваш ли някъде?

Без да усети, телефонът се изплъзна от ръката й, а Нора притвори очи с надеждата, че злото ще изчезне. Последното, което успя да види, бяха червените обувки до куфара.

Четвъртък

Доктор Мелкер Холм винаги е харесвал нощната смяна в Спешното отделение. Първо, той беше човек, който обичаше движението, нещо да се случва; второ, допадаше му неимоверно много нощното спокойствие, което неизменно настъпваше след по-бурните часове.

Може би предчувстваше, когато застъпи смяната, че тази нощ ще бъде различна. Наоколо гъмжеше от безпокойство и всички се суетяха повече от обикновено. Сериозна катастрофа с няколко автомобила бе отнела страшно много време, а в чакалнята седяха отегчени няколко по-малко спешни пациенти.

Мелкер долови стъпките на сестра Ане, преди да чуе гласа й. Тя имаше необичайно къси крака и затова правеше необичайно ситни, но бързи крачки. Инак не бе забелязал друг дефект във внушителната й фигура. Макар и да не слушаше или да не разпространяваше клюки, Холм напълно неволно беше подочул, че сестра Ане умее да се възползва от красотата си.

Той не си позволяваше обаче да обръща внимание на вулгарни жени, които се предлагаха на работното си място. Същевременно гласуваше доверие именно на сестра Ане. Имаше нещо изначално стабилно у нея. Можеше да й се разчита. А Мелкер ценеше малко лични качества повече от благонадеждността.

Сестра Ане застана на вратата няколко секунди след като я беше чул.

— Мисля, че е добре да дойдете, докторе — каза тя и Мелкер забеляза напрегнатите черти на лицето й, които не беше виждал преди.

Без да задава въпроси, той стана и я последва.

За негово учудване сестрата прекоси забързано цялото отделение и излезе навън през вратите. Едва тогава докторът успя да каже:

— Съжалявам, но какво става?

Сестра Ане обърна глава към него и стъпките й загубиха част от увереността си.

— Една жена се обади — поясни тя. — Съобщи, че заедно със съпруга си пътува с кола към Спешното. Каза, че ще ражда за първи път и се опасява, че няма да стигнат навреме. Детето щяло да се роди в колата. Искаше да излезем и да я посрещнем.

Сестра Ане облиза устните си и потърси с обезпокоен поглед входа на отделението. Познаваше въпросителната в очите на Мелкер и отново се обърна към него.

— Каза, че са наблизо, не успях да открия гинеколога и си помислих…

Мелкер я прекъсна с едно кимване.

— Разбирам. Но тях ги няма. А освен това какво ще правят в Спешното отделение? Трябваше да ги насочиш към Родилното.

Сестра Ане се изчерви.

— Не исках да ви занимавам с глупости — каза припряно тя. — Само че… Да, гласът й. Нещо в гласа й ме накара да повярвам, че е много по-спешно, отколкото се оказа.

Мелкер кимна отново, този път благосклонно.

— Разбирам какво си си помислила и съм абсолютно на твое разположение. Но ако се обадят отново, моля те, препрати ги към Родилното отделение.

После се завъртя и тръгна към кабинета си. По чиста случайност погледна часовника си. Току-що беше минало полунощ. Започнал бе нов ден.

Малко след един часа Мелкер отново долови стъпките на сестра Ане в коридора. Дори му се стори, че тя тичаше, когато внезапно застана на вратата, мокра от дъжда и с широко отворени очи.

— По дяволите, докторе, трябва да дойдете на минутата — каза и бързо повтори: — на шибаната минута.

Мелкер Холм се изненада от езика й, който никак не подхождаше на работната атмосфера в Спешното отделение, и се втурна след нея по коридора навън към паркинга.

— Натам, към по-отдалечения — изкомандва сестрата.

Точно под входа на Спешното отделение, близо до паркинга за посетители, по средата на тротоара лежеше малко момиченце. Беше чисто голо и празният му, изцъклен поглед се взираше невиждащо в нощното небе, от което се изливаше дъжд като из ведро върху бледото, беззащитно телце.

— Мили боже! — промълви Мелкер, застанал на колене, за да провери пулса, макар с един поглед да виждаше, че детето е мъртво.

— Не посмях да я докосна — плачеше сестра Ане. — Не посмях, когато видях, че е мъртва.

По-късно щеше да й завиди за пресните сълзи, които толкова естествено се смесиха с дъжда, защото неговите щяха да пресъхнат за няколко дни.

— Излязох, за да проверя дали обадилата се двойка не чака на паркинга, така и не позвъниха отново — долавяше разказа на сестрата. — О, мили боже, ей така си лежеше. Просто ей така.

Мелкер Холм се наведе и погали детето по бузата, нищо друго не му оставаше. Тогава погледът му се прикова към челото, където забеляза някаква неясна дума, написана с разкрачени букви. Някой беше белязал тялото.

— Веднага трябва да се обадим на полицията, за да можем да я приберем на топло — каза той.

Алекс Рехт тъкмо се канеше да отвори входната врата, за да тръгне на работа, когато му позвъниха от полицията в Умео.

— Обажда се главен инспектор Хюго Полсон от Областната полиция в Умео — чу се мощен глас отсреща.

Алекс се поспря.

Хюго Полсон въздъхна.

— Струва ми се, че открихме вашето момиченце, онова, което изчезна на Централна гара — каза той бавно. — Лилиан Себастиансон.

Открихме? По-късно щеше да си спомня за този миг като за един от малкото в кариерата си, в които времето беше спряло. Не чу дъжда, който барабанеше по прозореца, не забеляза Лена, която го наблюдаваше само от няколко метра, не каза нищо в отговор на думите на Хюго Полсон. Времето спря и земята под краката му се продъни.

Как, по дяволите, можах да го пропусна?

Хюго Полсон продължи, след като не получи отговор.

— Открили са я пред Спешното отделение на болница в Умео в един часа през нощта. Мина доста време, преди да установим коя е, защото едно друго момиченце се беше загубило тук при нас, нали разбирате, и първо искахме да проверим дали не е то.

— Лилиан не се е загубила — каза Алекс, без да се замисля.

— Не, разбира се, че не е — поядоса се Хюго Полсон. — Но както и да е, сега вече знаете къде е. Или по-точно казано — къде вероятно е. Някой все пак трябва да я идентифицира.

Алекс кимаше бавно на себе си, застанал в антрето в очакване времето да тръгне отново.

— Ще ви се обадя възможно най-бързо с нареждане за по-нататъшни действия — каза след малко.

— Добре — отвърна Хюго Полсон. После бавно добави: — Не знам дали има значение, но дрехите на момичето така и не бяха открити. А главата му беше обръсната до кожа.

Фредрика Бергман получи по мобилния си телефон съобщението, че издирването на Лилиан се е превърнало в разследване на убийство. Самият Алекс й се обади. По гласа му тя разбра, че е шокиран. А нейните емоции бяха напълно изчерпани. Рехт я помоли да се върне при Теодора Себастиансон, а след това да разпита възможно най-много от хората, чиито имена и телефони им бяха дали родителите на Сара. Трябваше да изяснят как детето се е появило точно в Умео.

Фредрика едва изчака да приключи разговорът и да вдигне очи към поредния летен дъждовен ден, преди да заплаче. Почувства се наистина облекчена, че беше сама в стаята и вратата бе затворена.

Как, за бога, момичето изведнъж се оказа мъртво?

От всички въпроси, които бушуваха у нея, един настояваше за повече внимание:

Какво, по дяволите, правя тук, помисли си тя. Каква е тази работа, как започнах да се занимавам с това?

Точно в този момент беше готова да се обади на Алекс и да му каже: Прав си. Не ставам. Прекалено слаба съм, прекалено емоционална. Никога през живота си не съм виждала мъртвец и мразя приказки без щастлив край. По-лошо от това няма накъде. Предавам се. Нямам място тук.

Докосна с пръсти белега на дясната си ръка. С времето беше избледнял до бяла резка, но все още всеки можеше да го забележи. За Фредрика това не беше само всекидневно напомняне за Катастрофата, а и за живота, който бе останал само една химера. Който никога нямаше да живее.

Изтри сълзите от крайчетата на очите си и си издуха носа. Не изгонеше ли тези мисли от главата си, нямаше да има сили да работи в състоянието, в което се намираше. Чувстваше се изморена и съсипана. До отпуска й оставаха само няколко седмици. Фредрика поклати упорито глава. Не сега, каза си тя, не сега. Точно сега щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на разследването, ако просто станеше и си тръгнеше. Но по-късно, когато случаят се изяснеше…

Тогава си тръгвам.

Още веднъж си издуха носа. Стисна салфетката в ръка и я хвърли към кошчето. Не го уцели, но остави парчето хартия да лежи на пода.

Защо не искаше да й се проясни?

Мислите режеха като светкавици съзнанието й, както беше седнала зад бюрото, въпреки че едва бе станало осем часът. Фредрика първа трябваше да признае, че не бе участвала в особено много разследвания, но все пак аналитичният й опит беше доста солиден. С оглед на това, докъде бе стигнало разследването с изчезването на Лилиан Себастиансон, не трябваше да се затрудни със сглобяването на пъзела. И все пак нещо липсваше. Тя го усещаше с цялото си същество, но не можеше да го нарече с думи. Дали не бяха пропуснали нещо? Трябваше ли по-рано да го забележат и да го премислят?

Но, разсъждаваше Фредрика наум, все още не бяха открили мотива за отвличането. Ако извършителят беше Габриел Себастиансон, защо го е направил? Липсваше неприятен спор за родителски права, липсваше и информация някога да е докосвал с пръст момичето.

След срещата с майка му, у Фредрика не остана никакво съмнение, че той е малтретирал Сара. Цялото семейство пораждаше крайна неприязън. Фредрика седна зад компютъра, за да направи списък с въпроси към Теодора Себастиансон. Само споменът за кокалестите й пръсти, с които бе посочила къде да спре колата, я вцепеняваше. Старицата бе права, имаха си трески за дялане. Въпросът беше само защо жена като Сара е избрала да стане част от тях. За разлика от свекърва си тя изглеждаше семпла, непретенциозна и мила. Настъпеше ли моментът, без съмнение, и срещата с Габриел щеше да бъде интересна.

Изведнъж мобилният й телефон звънна и прекъсна писането, с което току-що се беше заела. Търсеше я мъжки глас.

— С Фредрика Бергман ли разговарям?

— Да, аз съм. А вие кой сте? — обади се Фредрика.

— Казвам се Мартин Ек, работя в Сат Ком. Говорихме накратко преди две вечери, когато ми се обадихте и попитахте за Габриел Себастиансон — отвърна мъжът.

Сат Ком, фирмата, в която безследно изчезналият се беше издигнал през последните десет години и сега участваше в ръководството й.

Фредрика веднага се понамести.

— Да? — каза тя.

— Ами — започна Мартин Ек с облекчение в гласа, че го помни. — Казахте да ви позвъня, ако се чуя с него, така че си запазих визитката ви.

— Разбирам — продължи Фредрика и притаи дъх. — И ето че ви се е обадил?

Мартин Ек замълча. Фредрика дори си помисли, че се колебае дали да не затвори.

— Не се е обадил.

Раменете й леко увиснаха.

— Но мисля, че открих нещо, което ще ви е интересно да видите — бързо добави той.

— Добре — съгласи се Фредрика предпазливо и приготви лист хартия и химикалка. — Какво точно сте открили?

Нова пауза.

— Наистина бих желал по-скоро да дойдете тук и да го видите с очите си — каза мъжът сериозно.

Фредрика се поколеба. Нямаше нито време, нито желание да посещава офиса на Габриел Себастиансон. Педер трябваше да се заеме с това, защото той получи задачата да проучи приятелите на заподозряния.

— Не искате ли да кажете за какво става дума? — попита тя. — Точно сега сме затрупани от работа.

Мартин Ек дишаше тежко от другата страна.

— Открих нещо в компютъра му — най-сетне изплю камъчето той.

После въздъхна още няколко пъти, преди да продължи:

— Снимки. Отвратителни снимки. Никога не съм виждал нещо толкова налудничаво. Наистина, наистина ще оценя усилията ви, ако дойдете. И то възможно най-бързо.

Фредрика преглътна.

— Ще помоля колегата си да се свърже с вас веднага. Става ли?

— Добре.

Тъкмо щеше да затвори, когато Мартин Ек добави:

— Но не губете време, моля ви.

Пустиня.

Жажда.

Болка. Цялата глава се пръсва от болка.

Педер Рюд се бореше с махмурлука и умираше за сън, когато Алекс му се обади с новината, че някакво момиче, най-вероятно Лилиан Себастиансон, е открито мъртво в Умео. Помоли го да отиде до дома на Сара Себастиансон, за да се погрижи тя или някой от най-близките роднини на Лилиан да хване самолета в десет. И Алекс щеше да пътува с него. Среща на летището. Не забрави също да го инструктира с всички средства да проучи откъде ни в клин, ни в ръкав изникна това Умео.

Първата реакция на Педер беше, най-образно казано, обвита в паника.

Как, по дяволите, е възможно детето да е мъртво?

Беше изчезнало от две денонощия, а бащата беше обявен за издирване и заподозрян в съучастничество след показанията на дамата, седяла до Сара и Лилиан във влака. Нима Габриел Себастиансон се беше умопобъркал? Нима е убил собствената си дъщеря и я е изхвърлил пред някаква болница?

Последва и втора реакция: Къде, мамка му, се намираше той всъщност?

Педер се опитваше, донякъде отчаяно, да преодолее махмурлука, който напълно парализираше мисълта му. Трябваха му няколко дълги секунди, за да осъзнае, че е заспал у Пиа Нурд. Мамка му, трудно щеше да го обясни на Юлва.

Пиа се беше събудила от позвъняването на телефона и го наблюдаваше, легнала на една страна. Чисто гола, с лице, излъчващо предпазливост. От краткия разговор бе разбрала, че е станало нещо много сериозно.

— Намерили са я — каза Педер и се изстреля прекалено бързо от леглото.

Подът се люлееше под краката му, главата го болеше, очите го сърбяха. Седна на ръба на спалнята и зарови глава в ръцете си. Трябваше да започне да мисли, да се стегне. Прокара пръсти през косата си и се протегна към мобилния телефон. Беше пропуснал едно позвъняване от Джими и единадесет от Юлва. Предупреди я, че ще закъснее, но не и че нямаше да се прибере. Кога всъщност й се бе обадил? Спомените му от предишната вечер бяха объркани, невъзможно бе да ги разграничи. Дали изобщо й се беше обадил? В съзнанието му бегло изплува нещо такова. Полугол, той се озова в тоалетната на Пиа. С едната ръка се подпираше на мивката, за да стои изправен, а с другата пишеше съобщение на мобилния телефон.

Не се побираше в собствената си кожа. Кашата беше пълна. Едва ли можеше да бъде по-лошо. Ако и сега не беше стигнал дъното, време беше да се откаже.

— Трябва да тръгвам веднага — каза грубо и пак се надигна.

Краката го поведоха от спалнята, през антрето, към банята. Колко беше пил? Беше ли броил бирите?

Едва успя да си вземе душ, преди мобилният телефон пак да позвъни. Педер се втурна и се подхлъзна на мокрите плочки. Пиа се затича към антрето с телефона в ръка.

Търсеше го Фредрика.

— Обадиха се от офиса на Габриел Себастиансон — лаконична бе тя. — Настояват незабавно да се срещнат с някого от нас. Открили нещо в компютъра му. Някакви отвратителни снимки.

Педер се върна в банята, за да не мокри пода в антрето на Пиа, но се наложи пак да излезе, защото нямаше сигнал. Опита се да се подсуши с една ръка с хавлията, докато говореше.

— Значи — започна той, — първо Алекс ме помоли да се погрижа Сара Себастиансон да разбере за случилото се. После мога да отида и до офиса на Габриел.

Чу, че Фредрика се напъва да каже нещо, затова побърза да я изпревари:

— А, между другото, какви са тези снимки? Не можем да бърникаме в компютъра му без заповед за обиск от прокурора.

Колежката му нахакано даде да се разбере — сякаш не можеше да не се надува, — че напълно съзнава, че полицията не може да ровичка в компютрите на хората просто ей така, но фактически информацията можеше да се приеме като показание в много важно разследване. А и никой закон не забраняваше на полицията да отиде на място, за да провери нещо, което някой друг е надушил и…

— Добре, добре — прекъсна я Педер с досада. — Дай ми номера им, за да се обадя и да се разберем нещо.

— Добре — Фредрика също звучеше малко изморено.

— Нищо ли не казаха за съдържанието на снимките? — подпита Педер.

— Не, само, че са отвратителни.

— А ти самата какво ще правиш, ако смея да попитам? — не пропусна да полюбопитства ченгето.

— Алекс ме помоли да се върна при майката на Габриел. А имам и няколко други задачи…

— Не трябваше ли аз да продължа с разпитите на лицата от обкръжението на бащата? — подразни се Педер.

— Очевидно не точно сега — отсече Фредрика.

Педер затвори с набръчкано чело и се върна в банята.

Пиа се появи на вратата. Все още беше чисто гола. Той зърна отражението й в огледалото. Нима все още му се струваше толкова красива при цялата тази бъркотия? Стори му се дори, че гърдите й бяха леко увиснали. Или главата му беше замаяна от махмурлука. Все тая, след малко щеше да напусне апартамента й.

Имаше причина да не поиска да се обърне и да срещне погледа й.

— А сега какво? — попита Пиа и скръсти ръце.

— Имаш ли парацетамол? — каза Педер и започна да си мие зъбите. С нейната четка.

Без да му отговори, Пиа отвори шкафчето над мивката и извади една опаковка от някаква кутия. Педер я взе цялата; щеше да му е необходима през деня.

— Нима няма да кажеш нещо?

Ядосан, той хвърли нетърпеливо четката в мивката.

— Не разбираш ли как се чувствам точно сега? — избухна Педер. Стори му се, че главата му ще се пръсне в момента, в който повиши глас. — Момичето е мъртво, убито! Не загряваш ли, че само за това мисля сега?

Пиа се облещи насреща му.

— По-добре тръгвай, Педер.

Той излезе от банята, без да изчака по-нататъшни реплики. Седна на пода и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Беше изневерил на жена си.

Излагаше се пред работодателя си във вида, в който се намираше.

На всичкото отгоре вероятно беше предал и малката Лилиан.

А сега Пиа Нурд искаше да го накара да вярва, че е предал и нея. Защо просто не го оставеше на мира?

Протегна се. Трябваше да се концентрира. Трябваше да стане и да си тръгне. После щеше да мисли как да стигне до апартамента на Сара Себастиансон. За шофиране и дума не можеше да става.

Надигна се от пода, облече се, обу си обувките и набързо напусна апартамента.

Миг по-късно застана на мокрия тротоар с влажна коса и се обади за такси. После примигна няколко пъти и погледна към небето.

Изведнъж се закова на място.

За първи път от толкова време слънцето като че щеше да успее да пробие облаците. Най-сетне лято.

Йелена се връщаше в Стокхолм. Със самолет. Беше се отървала от автомобила според плановете. За първи път имаше възможност да лети. Очарована, тя се наведе напред и погледна през илюминатора. Невероятно, помисли си. Дяволски невероятно.

Но тревогата бързо я застигна отново. Мъжът мразеше тя да проклина. В началото я наказваше доста строго. Или не я наказваше; порицаваше беше думата, която той обичаше да използва. И то само за нейно добро.

Йелена се усмихна от мястото си. Запознанството с мъжа беше най-доброто нещо, което някога й се е случвало. Тя обгърна с ръце облегалките на седалката. Всъщност той беше единственото добро нещо в живота й. Беше безумно щедър. И умен. Обичаше да го гледа как работи и планира. Толкова красив бе в тези моменти. Възхити я дори само това, че се беше сетил как да баламосат онази тъпа крава във Флемингсберг, за да изпусне влака.

Освен това, помисли си Йелена, точно във Флемингсберг всъщност извадиха и голяма доза късмет.

Мъжът, разбира се, никога нямаше да се съгласи с нея, но Сара Себастиансон им се сервира като на сребърен поднос с решението си да слезе от влака, за да позвъни. Според предварителния план Йелена трябваше да я примами на перона, като почука на прозореца до мястото й и с жестове и ръкомахания да я измъкне навън. И ако не беше успяла, щяха да се опитат да отвлекат Лилиан на следващия ден, когато майка й трябваше да я остави при баща й.

Но нищо от това не им се наложи да правят.

Йелена всъщност не знаеше защо мъжът избра точно нея. Беше извадила късмет. Той със сигурност разбираше, че много други момичета щяха да пожертват и дясната си ръка, за да участват в борбата му. Без съмнение беше имал богат избор. И не пропускаше да го отбележи.

— Можех да взема когото си поискам, кукло — шепнеше й всяка вечер, преди да заспят. — Можех да избера, когото си поискам, кукло, но се спрях на теб. Ако ме разочароваш, ще те сменя.

Йелена не можеше да опише с думи страха, който изпитваше от намеците, че е заменима. Откакто се помнеше, я подхвърляха къде ли не. С неприязън си спомняше годините преди да срещне мъжа, затова и рядко го правеше. Само в сънищата й миналото не я оставяше на мира. Тогава се връщаха всичките гнусотии, всеки детайл. Понякога не спираше да сънува и се събуждаше от собствените си крясъци, седнала в леглото.

— Не искам, не искам, не искам.

Мъжът не трепваше от кошмарите й. Просто я дръпваше отново да легне и прошепваше:

— Ти самата си господарка на съня си, кукло. Трябва да го разбереш. Ако не го направиш, ще продължиш да сънуваш това, което не искаш. А ако продължаваш така, кукло, да сънуваш неща, които не искаш, ако не положиш достатъчно усилия, значи си слаб човек. Знаеш мнението ми за слабите кукли, нали?

В началото се беше опитала да му възрази, да му обясни, че дава най-доброто от себе си, но сънищата упорстваха. В началото плачеше.

Тогава той лягаше върху нея, толкова й тежеше, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Кукло, няма нищо, нищо по-безполезно от плача. Опитай се да го разбереш. Мисли, че трябва да го разбереш. Не искам да виждам нещо подобно отново. Никога. Разбираш ли?

Йелена кимаше, изнемогвайки под тежестта му.

— Отговори така, че да те чуя, кукло.

— Разбирам — прошепваше бързо тя. — Разбирам.

— Ако не разбираш — продължаваше той, — тогава хубавичко ще ти дам да разбереш.

Пръстите му се вплитаха в косата й, Йелена го виждаше как свива юмрук.

— Разбираш ли?

— Разбирам — отговаряше тя с облещени от страх очи.

— Може би ще разбереш по-добре, ако хубавичко те понатупам, както в началото?

Без да иска, Йелена започваше да трепери под него и да върти глава върху възглавницата.

— Не, не — шепнеше тя. — Недей, моля те.

Той сваляше свитата ръка и я погалваше по бузата.

— Тогава, кукло — казваше с нежен глас, — не се жалвай. Аз и ти не се жалваме.

Тя дишаше тежко, все още притисната от туловището му. В очакване на следващото му действие.

— Никога не трябва да се страхуваш от мен, кукло. Никога. Всичко, което правя, кукло, го правя за твое добро. За наше добро. Знаеш го, нали?

Тя кимаше между вдишването и издишването.

— Да, знам го.

— Добре — прошепваше той и се претъркулваше настрани. — Защото, когато започнем борбата си, когато започнем да будим проклетите грехове от дрямката им, тогава няма място за грешки.

Алекс Рехт успя само да прекоси Сградата съвсем набързо, преди да тръгне за Арланда8. Срещна Фредрика и разбра за обаждането от фирмата на Габриел Себастиансон, после разговаря с Педер, който току-що беше тръгнал от апартамента на Сара Себастиансон. Той потвърди, че тя ще отпътува за Умео заедно с родителите си, за да идентифицира момичето. Алекс напомни и на двамата, че трябва да се опитат да изяснят какво можеше да свързва семейство Себастиансон с този северен град.

Миг по-късно вече седеше в таксито на път за летището. Не очакваше да остане дълго в Умео, вероятно щеше да се прибере още вечерта. Малко неохотно беше изпратил Педер с някакъв дежурен свещеник да съобщят на Сара за смъртта на детето й. Едва ли това беше най-добрият избор, но му се стори още по-немислимо да изпрати Фредрика.

Хора без чувства едва ли оправдаваха доверието да ги нагърбваш с такава отговорна задача като оповестяване на нечия смърт.

Алекс отпусна глава на облегалката в таксито. Тялото на Лилиан Себастиансон беше открито пред Спешното отделение в Умео около един часа през нощта. Доколкото беше разбрал, медицинска сестра и лекар са я видели просната по гръб на тротоара, гола и мокра от дъжда. На челото й някой бе написал „нежелана“.

Намереното дете беше мъртво. Не се бе наложило да го съживяват. Причината за смъртта все още не беше установена, но направените изследвания показваха, че е било мъртво около денонощие, преди да го открият.

Това от своя страна означаваше, че след отвличането не беше живяло повече от няколко часа. Няколко часа. Ако знаеха, че разполагат само с толкова малко време…

Но в това се криеше и проблемът. Не го знаеха. А и нямаха основание да го очакват. Или може би имаха?

Алекс усети голямата буца в гърлото си и преглътна, за да се отърве от нея. Мислите му отлетяха към собствените му деца. С треперещи пръсти той извади мобилния си телефон и набра номера на дъщеря си Виктория. Тя вдигна след петия сигнал и Алекс чу веднага, че я е събудил.

— Колко се радвам, че ми отговори — каза той с дрезгав глас.

Дъщерята, която беше свикнала баща й да я търси понякога в странни часове, не беше много словоохотлива и след края на разговора така и не разбра защо всъщност й се беше обадил. Нямаше значение. Тя знаеше от опит, че рано или късно щеше да разбере защо. Може би не и преди следващото му позвъняване, но щеше.

Алекс пъхна щастлив и облекчен телефона във вътрешния си джоб. Както всички родители, така и той някъде дълбоко в себе си беше желал поне едно от децата му да тръгне по неговия път. Или ако не точно по неговия, то поне по подобен. Но това не се беше случило.

Виктория стана ветеринарен лекар. Дълго-дълго Алекс се бе вкопчил в надеждата, че големият й интерес към конете ще я превърне в конен полицай, но с приближаването на матурата осъзна, че такъв шанс почти липсваше.

Не можеше да твърди, че беше против. Самият той бе предпочел друга професия пред очакваната. По-скоро таеше надежда, че Виктория, която външно беше копие на майка си, в душата си ще бъде копие на баща си. Но не беше. Алекс винаги се пръскаше от гордост, когато мислеше за нея, макар да усещаше, че й го показва прекалено рядко. Той често забелязваше лутащо се безпокойство в уверения й поглед.

— Доволен ли си от мен, татко? — нашепваше то. — Доволен ли си от това, в което ме превърна?

Буцата отново заседна в гърлото му. Беше неизразимо доволен, че думата „доволен“ в случая звучеше банално. Не забравяше, че беше доволен и от двете си деца: както от Виктория, така и от по-малкия й брат Ерик. Синът му, вечно устремен нанякъде. Алекс знаеше, че е строг, когато наричаше по-малкото си дете мечтател, макар то да нямаше още двадесет и пет години, но всъщност нищо не го караше да вярва, че синът му някога ще се укроти. Едва ли щеше да го направи, като го гледаше как живее.

Малко след матурата му се беше сторило, че Ерик ще се насочи към попрището на военен. Всъщност не това беше голямата му мечта — синът му да работи в отбраната, но ако на него му харесваше, Алекс по никакъв начин нямаше да се противи. Синът му обаче заряза офицерското образование, което беше започнал, и вместо това реши да стане пилот. И въпреки че никой не разбра как, Ерик влезе в някакво пилотско училище в Сконе9. Междувременно след някаква случка и за нескрито учудване на родителите си, той заряза и това образование и напусна страната; заживя в Колумбия с някаква жена, която срещнал на курса по испански, който очевидно беше посещавал вечерно време. Жената била с десет години по-голяма и току-що се била разделила със съпруга си. Алекс и Лена не знаеха точно какво да направят, така че го оставиха да замине без особени дискусии.

— И тя ще му омръзне — бе казала съпругата му в опит за успокоение.

Алекс само беше поклатил отчаяно глава.

Новините за живота на сина му от другата страна на земното кълбо пристигаха както от него самия чрез писма и телефонни разговори, така и от Виктория.

Връзката с жената, както се очакваше, беше приключила, но никой не се изненада, че е намерил друга и останал за по-дълго. Вече две години живееше там и оттогава не се беше срещал със семейството си.

Трябва да му отидем на гости, мислеше си в таксито Алекс. Да му покажем, че се интересуваме от него. Дано тогава реши да се върне. Дано тогава се окаже, че не сме го изгубили завинаги.

Той погледна разсеяно през прозореца. Слънцето грееше. Устата му беше пресъхнала. Точно този глупав ден ли лятото бе избрало за свое начало!

Стокхолм го обгърна, окъпан в светлина, пред дома на Сара Себастиансон. Педер Рюд се чувстваше ужасно. Тръпки побиваха тялото му. Неистовият рев на майката все още ечеше в главата му. Горката жена, мислеше си той. Не можеше, не искаше, отказваше да си представи, че нещо подобно можеше да се случи и на него. Неговите деца никога нямаше да изчезнат. Те бяха негови и ничии други. Най-тържествено си обеща отсега нататък да ги пази.

Педер се сепна от вратата, която се отвори зад него. Бащата на Сара внимателно пристъпи на тротоара и застана съвсем близо до Сградата. Педер можеше да се закълне, че човекът се беше състарил само за петнадесетте минути, които бяха минали, откакто двамата със свещеника влязоха в апартамента. Посивялата коса му се стори безжизнена, а погледът му беше изпълнен с такова отчаяние, че полицаят не посмя да го погледне в очите. Още повече се срамуваше, задето отново трябваше да повика такси, неспособен да шофира в състоянието, в което се намираше.

— Кажете ми — каза възрастният мъж, без да му даде шанс самият той да наруши тишината, — кажете ми, съществува ли вероятност всъщност това да не е нашето малко момиченце?

Педер преглътна, стомахът му се сви, когато видя, че възрастният мъж плаче.

— Едва ли — отвърна дрезгаво. — С помощта на снимки успяхме почти сигурно да я идентифицираме. А и това, че няма коса… За съжаление вероятността е нищожна.

Пое си дъх.

— Разбира се, не можем да твърдим със сигурност коя е, преди да сте я видели, но както казах, не се съмняваме.

Бащата на Сара кимаше бавно. Сълзите се ронеха като тежки дъждовни капки върху черната му блуза, а мокрите петна ставаха все по-големи и увисваха като тежък товар върху вече изморените му рамене.

— През цялото време с жена ми предчувствахме, че краят ще бъде лош — прошепна той и Педер се приближи с една крачка.

После пъхна ръце в джобовете. Но се усети и ги извади.

— Знаете ли — продължи мъжът, — Сара е едничкото ни дете. И веднага разбрахме, да, веднага разбрахме, още когато срещна този мъж, че нещата не вървят добре.

Гласът му трепереше, погледът му се рееше някъде в далечината.

— В деня, в който ни го представи, казах на жена си, че не е подходящ за нашето момиче. Но те бяха толкова влюбени. Тя беше толкова влюбена. Въпреки че той почти веднага започна да я наранява. Да не говорим каква вещица е майка му.

Педер сбърчи чело и се намеси:

— Но според това, което прочетох в докладите на полицията, тормозът е започнал няколко години по-късно. Значи не е вярно?

Старецът поклати глава.

— Не я биеше, но я тормозеше по друг начин. Имаше любовници, например, през цялото време. Почти от началото. Някои вечери изчезваше, без да каже къде, не се прибираше през почивните дни. А тя винаги го приемаше. Връщаше се при нея отново и отново. Така се роди и Лилиан, което я остави с вързани ръце.

Изведнъж мъжът спря да диша, немощното му тяло потрепери. Едва издиша поетия въздух, усилието приведе раменете му, а сълзите рукнаха надолу по бузите.

— Когато се роди внучката ни, си помислихме, че това е краят. Всичките ни приятели ни поздравяваха, но… Поставено бе началото на нещо друго, и все пак… След случилото се нямаше връщане назад, оставаше само лошият край.

— Мислите ли — започна Педер предпазливо, — мислите ли, че Габриел Себастиансон има пръст в случилото се с Лилиан?

Мъжът вдигна очи и го стрелна с поглед.

— Този човек е самият дявол — каза с уморен, но стабилен глас той. — Злобата му към Сара е безгранична. Нищо не може да я възпре.

После сякаш се наклони напред и полицаят се втурна, за да го задържи. Старецът увисна в ръцете му, ридаещ като дете.

Малко по-късно Педер се отправи към офиса на Габриел Себастиансон, който се намираше на значително разстояние от центъра. Рюд трябваше да преглътне няколко пъти, за да не заплаче и той самият; едва тогава осъзна, че все още не се е обадил на Юлва.

Стисна мобилния си телефон. Мамка му. Налагаше се просто да почака. Вече закъсняваше за срещата с колегата на Габриел.

Мартин Ек го посрещна пред главния вход на Сат Ком. Педер не пропусна да забележи, че мъжът изглеждаше стресиран и нервен. Не че беше кой знае какъв гений в разбиране на чувствата на останалите. Но Ек си беше направо нервен. Много нервен.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза той и му стисна ръката.

Педер усети обилната пот по дланта на Мартин и видя как той дискретно я избърса в панталоните на костюма си. Очарователно.

Заговориха се отново, щом се качиха в асансьора към етажа, на който се намираше ръководството на фирмата. Полицаят се притесни от тясното пространство и прекалената близост. Надяваше се да не вони на алкохол.

— Сутринта влязох в офиса му. — Мартин гледаше пред себе си като кон с капаци. — Трябваше да открия важен тримесечен отчет, а Габриел не отговаряше на мобилния си телефон. Звънях му всъщност доста дълго. Но напразно.

Педер остана с впечатлението, че Ек се опитва да му обясни защо е влязъл в компютъра на колегата си, което изобщо не беше необходимо.

— Разбирам — наложи се да отговори полицаят и с облекчение излезе от тесния асансьор, когато вратите се плъзнаха настрани.

Мартин като че малко се поотпусна и набързо му показа офиса на фирмата, докато стигнат до неговата стая. Посрещнаха го няколко повдигнати вежди и Педер се замисли дали не беше редно да се представи на служителите. После реши, че това може да почака.

Щом влязоха в стаята, Мартин кротко кимна към стола за посетители, а той самият седна зад бюрото. Скръсти ръце и леко се изкашля.

Зад него Педер забеляза редица от снимки в разноцветни рамки. Излъчваха топлина и хармония. Ченгето предположи, че мъжът срещу него имаше три деца, вероятно всичките под десет години, и симпатична съпруга. Ако снимките представяха истината, то Мартин Ек живееше в щастлив брак и обичаше съпругата си достатъчно много, за да иска да е пред очите му всеки ден. Педер почувства как потъна в стола. Той беше позор за мъжкото съсловие. Нямаше ли и Алекс цял куп семейни снимки в кабинета си?

— Значи влязох в стаята на Габриел за доклада — пак започна Ек и го застави да се концентрира върху обясненията му. — Имаме право да го правим — добави той, — когато се налага. А и шефът ни ми разреши.

Педер кимна отново, този път малко по-нетърпеливо.

— Не открих доклада. Търсих в шкафа му, имаме сейфове за специални материали, а момичето на рецепцията държи универсалния ключ за всеки от тях.

Още една изкуствена пауза.

— Когато и там не го намерих, реших, че сигурно има копие в компютъра си, което можех да разпечатам.

Мартин се поразмърда на стола, така че закри цялото си семейство. Полицаят му беше изключително благодарен.

— Тогава открих снимките — почти шепнеше Ек. — Искате ли веднага да ги видите?

Педер беше обсъдил въпроса накратко с Алекс. Ако снимките имаха криминален характер, отношението към компютъра беше изключително важно. Не биваше да излезе, че полицията по непристоен начин си е набавила информация за това, какво запаметява Габриел Себастиансон на работния си харддиск. Но ако информацията се представяше от трета страна, която по собствена инициатива се бе добрала до нея, нямаше основание Педер да откаже да разгледа снимките. И все пак той инстинктивно не изгаряше от желание да го прави.

— Не поискахте да кажете нещо повече за тях по телефона — каза Педер бавно, — може би сега ще ми разкажете накратко какво изобразяват, преди да ги погледнем?

Мартин Ек се поприсви. Очите му се насочиха към по-малка снимка пред него на бюрото, на която може би беше най-малкото му дете. Той се изкашля отново — пребледнял и сериозен. Погледът му сковано срещна погледа на Педер. После отговори само с две думи:

— Детска порнография.

Фредрика Бергман излезе с бясна скорост от града и се насочи към Флемингсберг. Мислеше си дали по този начин не признава вината си за служебна грешка. Алекс изрично я беше помолил да се свърже с най-близките роднини и приятели на Сара и да разговаря с тях. Трябваше да започне с Теодора Себастиансон и да се опита да разбере как Умео се вписваше в картината. И дума не беше обелил за пътуване до Флемингсберг и посещение на някаква гара, която никой от разследващите не смяташе за интересна.

Но ето че, напук на всичко, Фредрика пътуваше натам.

Тя паркира пред прокуратурата, в непосредствена близост до гарата. Слезе от колата и се огледа. Жилищните сгради в пъстри цветове, които самата Фредрика бе посещавала само няколко пъти по време на следването си, се открояваха в далечината от другата страна на пероните. Близо до тях се намираше болницата. Сви я стомахът, когато погледна табелките, указващи посоката към нея, и в мислите й неволно се появи Спенсър.

Можех да го загубя. Можех да остана сама.

Стана й топло в кратката разходка от колата до гарата. Съблече си сакото и нави ръкавите на блузата. Колко често само си мислеше за Спенсър напоследък. Не трябваше ли по-скоро да мисли за молбата за осиновяване, която беше изпратила преди известно време? Добрият Спенсър като че ли изведнъж бе започнал да я преследва ден и нощ.

Фредрика сякаш губеше равновесие. Нима само си въобразяваше, или наистина връзката им се беше променила от началото на лятото? Срещаха се по-често и усещането беше… различно.

Но в какво точно се криеше то, не беше ясно.

Повече от десет години успях да се предпазя от илюзии и да не превръщам познанството ни в такова, каквото не е, мислеше си Фредрика. Та сега ли да започвам да усложнявам нещата.

Влезе в гарата и се огледа. Надолу към всеки перон имаше ескалатор. В дъното се намираха стълбите към първия, където спираха влаковете в посока север. Там сигурно се е намирала Сара Себастиансон, мина й през ума.

Фредрика се запъти към момичето, което седеше на гишето за билети до изходите към втори и трети перон, и показа легитимацията си. Представи се и разказа накратко за какво е дошла. Момичето в тясното пространство веднага се изправи. По сериозното изражение на Фредрика беше разбрало, че е важно да отговаря точно на зададените въпроси.

— Бяхте ли на работа във вторник? — попита Фредрика.

За нейно облекчение момичето кимна. Значи нямаше да се мотае много.

— Спомняте ли си да сте видели една жена и едно болно куче в този ден?

Момичето първо сбърчи чело, но после пак кимна енергично.

— Да. Да, спомням си. Да не би да имате предвид едно високо и доста кльощаво момиче? С голяма немска овчарка?

Сърцето на Фредрика щеше да се пръсне, когато си спомни как Сара Себастиансон описа жената, която я беше задържала на гарата.

— Да — каза тя и положи усилие да овладее възбудата си. — Описанието отговаря на тези, с които вече разполагаме. Какво си спомняте за това момиче? Спомняте ли си по кое време се появи?

Служителката се усмихна.

— Абсолютно — отговори почти триумфиращо и й напомни за младшия полицай, който пръв ги посрещна с Алекс на Централна гара във връзка със съобщението за изчезналата Лилиан. — По-късно от новините научих за отвлеченото от влака момиченце. Жената с кучето беше тук точно когато той пристигна от Гьотеборг и спря на перона. Почака там известно време. Спомням си, защото аз помогнах на майката да се свърже с гарата в онзи следобед.

Фредрика се усмихна. Отлично.

— За къде щеше да пътува? — попита тя. — Ако се сещате, разбира се.

Момичето от гишето се озадачи.

— Жената, чието дете изчезна ли?

— Не — търпеливо отрече Фредрика. — Жената с кучето.

— Не знам, щеше само да слезе на перона, за да посрещне някого. Попита къде ще пристигне влакът от Гьотеборг.

— Аха — възкликна Фредрика припряно. — И какво се случи после?

— Видях, че на кучето му имаше нещо. Едва се държеше на краката си, стопанката му направо го влачеше за каишката. Почти го буташе пред себе си. Мярнах ги да слизат по стълбите и после я чух да вика. Жената с кучето, имам предвид.

Последва кратка пауза.

— Само след няколко минути тя се появи отново, придружена от някаква червенокоса, която й помагаше. Първо си помислих, че са заедно, но след като влакът потегли, червенокосата едва не изпадна в истерия и се втурна към перона. През цялото време крещеше „Лилиан“.

Фредрика почувства как нещо заседна в гърлото й. Изкашля се.

— И как реагира жената с кучето?

— Набута го върху една количка за пощата, намираща се наблизо — поясни продавачката на билети и посочи през стъклото.

Фредрика се огледа, но не видя никаква количка.

— Всъщност никога по-рано не съм я виждала тук — добави момичето, — но си помислих, че момчетата са я оставили.

Разследващата си пое дъх.

— Както и да е, тогава разбрах, че двете жени не се познават. Но и не видях друг да придружава жената с кучето. Реших, че този, когото тя чакаше, никога нямаше да се появи, а пък и трябваше да побърза, защото на кучето му беше зле. Въпреки че то през цялото време се чувстваше така.

Фредрика кимаше бавно, но вътре у нея нарастваше убеждението, че жената с кучето е слязла на перона единствено за да задържи Сара Себастиансон и тя да изпусне влака.

— Мислите ли, че непознатата с кучето има нещо общо с изчезването на детето? — полюбопитства момичето с билетите.

Полицайката се усмихна насила.

— Не знаем — каза набързо. — Просто трябва да се доберем до всички, видели нещо. Можете ли да опишете подробно жената с кучето, ако ви изпратя график?

Момичето се протегна и стана сериозно.

— Абсолютно — отговори решително то.

Фредрика разбра как да се свърже с продавачката на билети и също помоли за телефонния номер на контролния център на железниците. После й благодари за отделеното време и я предупреди, че още днес ще я потърси.

Тъкмо излизаше, когато момичето извика:

— Почакайте!

Фредрика се обърна.

— Какво стана с детето? Открихте ли го?

Съществуват снимки, по-красноречиви от хиляди думи. Но има и такива, които човек не иска да погледне, защото не желае да прибегне до думите, с които следва да ги опише. Именно такива бяха качени в компютъра на Габриел Себастиансон. Педер Рюд погледна една от тях, за да се увери, че няма да вдигне много шум за нищо.

Веднага съжали и щеше да съжалява до края на живота си.

Снимките бяха скрити в папка, наречена „Доклади, второ тримесечие, версия три“, и точно тя беше привлякла вниманието на Мартин Ек. Той не беше открил никъде доклада, който търсеше, и бе отворил въпросната папка, натъпкана с гнусотии, които нито един нормален човек нямаше да поиска да види при каквито и да било обстоятелства.

На връщане в таксито Педер позвъни на колегите си, за да добавят още една причина за издирването на Габриел Себастиансон: детска порнография. Скоро щеше да бъде арестуван задочно и издирван в цялата страна. Обработката на снимките — как щеше да стане, кой щеше да издържи вида на подобна гадост — трябваше да изясни дали Габриел Себастиансон е виновен за сексуално насилие над деца, или просто се беше задоволил само да го наблюдава. Някъде в себе си Педер таеше и нарастващ страх, че ще се натъкнат и на снимки с малката Лилиан, но все още не беше събрал сили дори да помисли за това.

Звънна и на Алекс, който тъкмо беше слязъл от самолета в Умео, и му докладва за последните събития.

— Все още не знаем накъде ще задуха вятърът — рече шефът замислено. — Но нещо ми подсказва, че все пак се придвижваме крачка напред.

— Нима вече не сме сигурни кой е извършителят? — подразни се Педер.

— Сега нямаме право на грешка — предупреди го Алекс. — Докато не открием Габриел Себастиансон, трябва да сме отворени и за нови изненади. Фредрика ще попритисне познатите на Сара, да видим дали ще се появят други евентуални заподозрени. А ти ще направиш същото, но с кръга на Габриел. Всичките му кирливи ризи трябва да излязат наяве.

— Нима обвиненията в детска порнография и физически тормоз над съпругата му не са достатъчни? — настояваше Педер.

Алекс млъкна нарочно.

— Открием ли го, Педер, не трябва да имаме съмнения. Никакви, разбра ли?

— Да — каза той и затвори.

После се обади на Фредрика и погледна през прозореца на таксито. Слънцето не спираше да напича. Странно.

Не успя да потисне възбудата си, когато Фредрика отговори.

— Хванахме го! — каза развълнувано и притисна телефона до ухото.

— Кого? — попита Фредрика разсеяно.

Педер се изненада и се подразни.

— Бащата — натърти, но избягна да спомене името на Габриел Себастиансон в таксито.

— Добре — каза Фредрика.

— За порнография с малолетни — триумфираше Педер, докато гледаше как го наблюдава шофьорът в огледалото за обратно виждане.

— Какво? — учуди се Фредрика.

— Чу какво казах — отвърна той и се облегна доволен назад. — Ще говорим по-късно в Сградата. Къде си, между другото?

Фредрика първо замълча, но после рече:

— Проверих нещо. След петнадесет минути ще съм в офиса. И аз имам новина.

— Едва ли е от калибъра на моята — захили се ченгето.

— До след малко — отсече Фредрика и затвори.

Педер остана доволен, когато разговорът приключи. Това се казваше добре свършена работа. Всъщност разследващият екип се беше представил много добре. Вярно, с изключение на смъртта на момичето. Без съмнение това беше провал на полицията. Но все пак. Сега смъртта на Лилиан изглеждаше сякаш неизбежна, като че целта беше не да се спаси детето, а само да се открие убиецът. Успокояваше го единствено мисълта, че привидно се бяха справили доста бързо с такова страховито престъпление. Скоро, много скоро щяха да открият Габриел Себастиансон. Педер щеше да настоява да присъства на всички разпити. Вероятно Фредрика нямаше да го конкурира точно в това.

Ето че телефонът му звънна отново.

Рюд бързо го измъкна от джоба си.

Осъзна какво беше забравил чак когато видя кой го търси. Все още не се беше чул с Юлва.

Алекс Рехт беше ходил в Умео само веднъж. Почти не бе стъпвал на север от Стокхолм. Беше гостувал на роднините на Лена в Йеливаре, а в младежките си години — и на едно гадже в Хапаранда. Така че пътуванията му се брояха на пръсти.

След разговора с Педер настроението му значително се подобри, ако трябваше да го сравнява с настроението си в самолета. Новината, че колегите на Габриел Себастиансон са открили детска порнография в компютъра му, на практика не променяше нещата кой знае колко, но във всеки случай потвърждаваше вече известното. Срещу бащата съществуваха доста улики, така че невинността му беше почти изключена. Все още го нямаше никакъв, беше тормозил съпругата си и в компютъра му бе открита детска порнография.

За Алекс ситуацията беше доста ясна.

Мотивът може би го разколебаваше. Притесняваше го, че все още не се беше срещнал с Габриел, че все още не беше успял да добие впечатление за него. Нима беше някакъв луд, напълно загубил разсъдъка си, и по хладнокръвен начин планирал и извършил убийството на собствената си дъщеря? Или имаше нещо друго? Нима мразеше Сара толкова дълбоко, че да я накаже с убийство на детето им?

Самият главен инспектор Хюго Полсон, с когото Алекс разговаря по-рано през деня, го посрещна на летището. Двамата се здрависаха мъжки и Хюго го поведе към паркинга. Алекс коментира, че летището било по-голямо, отколкото си го спомнял, а Хюго измърмори под носа си нещо подобно: „Понякога паметта ни изневерява на нас, възрастните“. После останаха мълчаливи, докато се отправяха към Умео.

Рехт поглеждаше крадешком към Хюго Полсон. „Възрастни“, така ги беше нарекъл той. Алекс се съмняваше, че някой от тях можеше да мине за такъв. Всъщност приличаха на връстници. Косата на колегата му май беше с един нюанс по-сива и малко по-оредяла, но като цяло изглеждаха еднакво млади и запазени.

— Децата ни държат млади, Алекс — често казваше Лена.

Той дискретно забеляза, че Хюго не носеше венчална халка. Може би нямаше и деца?

— Рехт, немско име? — попита севернякът в опит да го заговори.

— Отчасти. Еврейско е.

— Еврейско ли? — като ехо попита колегата и го погледна, сякаш беше много странно да имаш еврейска фамилия.

Алекс се усмихна леко.

— Да, дълга история. Дядо ми по бащина линия взел фамилията на майка си, когато се родил — Рехт. Баща му обаче не бил евреин и затова семейството не спазвало еврейските традиции. Така че еврейската жилка е от дядо ми.

Би могъл да се закълне, че Хюго, изглежда, си беше отдъхнал, макар и да не се върна към темата. Вместо това каза:

— Случаят е в папка в жабката. Можеш да го погледнеш, стига да си подготвен за снимките.

Алекс кимна и извади папката. Внимателно я отвори, сякаш с благоговение, и извади куп снимки. Отново кимна. Беше Лилиан, без никакво съмнение.

Гърдите му плувнаха в пот. Сара Себастиансон и родителите й щяха да пристигнат със следващия полет, беше ги забавил хаосът на път към Арланда. Щяха да потвърдят само чисто формално самоличността на намереното дете. Алекс отново погледна снимките, докато ровеше из болезнената купчина. Всъщност идентифицирането беше излишно и жестоко. Нямаше колебание, че детето е Лилиан.

Алекс се раздвижи на седалката. Старият сааб беше със захабени, твърди седалки, от които му се схвана гърбът, въпреки че изобщо не бяха пътували дълго.

— Мисля да отидем направо в болницата — предложи Хюго Полсон. — Ще се срещнем с лекаря, който ще направи първоначалния оглед на трупа, за да установи как е умряло момичето. Предполагам, че след идентифицирането съдебните медици от Стокхолм ще поемат случая?

— Да, ще го поемат — потвърди Алекс. — Не споменахте ли, че е била мъртва от почти денонощие, когато са я открили?

— Точно така — каза Хюго. — Около един часа през нощта.

Значи беше останала жива по-малко от двадесет и четири часа след като бе изчезнала от влака. И определено вече е била мъртва, когато майка й беше получила пакета с косата и дрехите.

— Разпитахте ли хората, които са я открили? — попита Алекс.

Хюго кимна. И лекарят, и медицинската сестра бяха разказали за случилото се. Докладвали бяха почти в детайли, без да дадат повод за подозрение, че биха могли да са замесени по някакъв начин.

— Съществува ли нещо, което да намеква, че детето е убито тук, в Умео? — плахо продължи Алекс.

Въпросът беше важен, защото щеше да определи кое полицейско управление носеше формалната отговорност за разследването. Местопрестъплението, а не мястото на откриване на жертвата бе водещо в този порядък.

— Трудно е да се каже — отвърна Хюго. — Момичето е лежало известно време под дъжда, около половин час, и се опасяваме, че много важни следи може да са отмити.

Алекс отвори уста, за да каже нещо, но колегата му продължи:

— Миришеше странно, момичето де, на нещо като ацетон. Допускаме, че някой се е опитал да я измие, но е бързал и е трябвало да спре. Ноктите й бяха изрязани почти до кожа.

Алекс въздъхна тежко. Не без основание тези детайли все повече го убеждаваха, че Габриел Себастиансон имаше пръст във всичко това.

Някой се бе опитал да изчисти всички следи от детето. Някой беше изрязал ноктите, за да не може да се изстърже нищо под тях. Очевидно убиецът беше интелигентен.

Но защо, за бога, я беше изхвърлил пред болницата в Умео? Нямаше съмнение, че е искал да я открият. Но защо?

Той ни се подиграва, мрачно си помисли Алекс. Подиграва ни се, като хвърля жертвата право в краката ни. Вижте, казва той, вижте колко мога да се приближа. И пак не ме виждате.

Хюго посочи през прозореца.

— Това е болницата, пристигнахме.

Фредрика Бергман позвъни на Шведската железница веднага щом приключи разговора си с Педер. Тя се представи за следовател от полицията и каза, че се обажда по повод изчезналото дете от гьотеборгския влак преди два дни. Мъжът, с когото разговаряше, веднага разбра за какво ставаше дума.

— Имам само един кратък въпрос — започна Фредрика.

— Да? — отвърна мъжът и зачака.

— Чудя се на какво се е дължало закъснението. Защо влакът е трябвало да спре във Флемингсберг?

— Да — не беше много словоохотлив служителят от железницата, — в крайна сметка то продължи не повече от няколко минути…

— Разбирам — прекъсна го Фредрика, — но всъщност не ме интересува колко минути е продължило. Искам просто да разбера причината.

— Смущение в сигнализацията — отвърна мъжът.

— Добре, и какво, така да се каже, е предизвикало това смущение? — продължи тя.

Мъжът отсреща въздъхна.

— Вероятно е дело на безразсъдни младежи, играли върху релсите. Както всяка година на това място. Мотаят се наоколо и смущават приемниците. Често повредата не е голяма, както във Флемингсберг; няколко минути и всичко се оправя.

Фредрика преглътна.

— Значи вид саботаж е предизвикал закъснението?

— Точно така — отвърна мъжът, — а може и някое животно да е попаднало на предавателя, но ми се струва малко вероятно, защото проблемът е възникнал съвсем близо до гарата.

Фредрика кимна.

— Благодаря засега — каза тя и запомни името на мъжа. — Сигурно ще ви потърся пак с още въпроси или с официално искане за писмен разказ на случилото се.

Щом приключи разговора, тя стисна здраво волана.

Дори не посмя да си помисли какво е пропуснал разследващият екип с пренебрегването на толкова очевидно важна следа.

Можеше да се окаже, че Габриел Себастиансон е действал заедно с жената във Флемингсберг. Фредрика преглътна. Всъщност не й се вярваше, но така щеше да го представи на останалите. Иначе никой нямаше да й позволи да продължи.

В действителност тя се чувстваше всичко друго, но не и въодушевена. Цялата история беше отчайваща, от начало до край. Зрението й се замъгли, когато се замисли дали Сара Себастиансон ще намери достатъчно сили, за да идентифицира мъртвото си дете.

Отдавна, още преди няколко години, Алекс не можеше да си спомни точно кога, тъщата му беше приета в болница. Диагнозата — неизлечим рак на черния дроб и панкреаса, беше довела Лена до отчаяние. Как щеше да се справи баща й отсега нататък? Как двете им деца щяха да растат без баба?

Алекс беше приел спокойно промяната за децата. Естествено, че баба им щеше да им липсва, но колко повече щеше да липсва тя на тъста му.

— Сега трябва да наглеждаме татко — беше казала Лена вечерта, в която им съобщиха новината.

— Разбира се — бе отвърнал Алекс.

— Не, повече от това — беше продължила Лена. — Повече от „разбира се“, Алекс. Точно в такива моменти хората се нуждаят най-много, най-много от подкрепа и любов.

Споменът за болестта на тъща му потисна Алекс, който чакаше в приемната на Соня Лундин в Университетската болница в Умео. Хюго Полсон седеше до него.

Соня Лундин беше съдебният лекар, направил първия оглед за причината за смъртта на Лилиан Себастиансон.

— Отначало се колебаехме кой съдебномедицински център да се погрижи за тялото — обясни тя със сбърчено чело. — Нали не знаем точно къде е извършено престъплението — тук или в Стокхолм.

Алекс не откъсваше очи от Соня Лундин. Тя беше прекалено висока за жена, а и изглеждаше доста строга. Всъщност подобен външен вид му харесваше. Понякога си мислеше, че и Фредрика Бергман е такава. Жалко само, че издишаше в други отношения.

— Но на база на предишни случаи решихме поне да направим първоначален оглед на трупа, за да не бавим предварителното разследване на полицията — продължи докторката. — Ето докъде сме стигнали.

Тя докладва набързо за получения резултат.

— По нищо не личи да е използвано насилие или, доколкото мога да видя с невъоръжено око, да е имало сексуална намеса — започна Соня и Алекс почувства как донякъде си отдъхна с облекчение.

Лундин забеляза това и вдигна ръка.

— Налага се изрично да подчертая обаче, че сексуалната принуда не може да бъде изключена, преди да се направи по-обстоен преглед.

Алекс кимна. Естествено, че разбираше.

— Отначало не ми стана ясно какво е причинило смъртта — пак сбърчи чело Соня Лундин. — Но тъй като беше обръсната, изведнъж се сетих какво би могло да е и я огледах внимателно.

— И какво беше? — попита Хюго.

— Рана в средата на черепа. И друга, много по-малка, от убождане във врата.

Хюго и Алекс повдигнаха вежди.

— Разбира се, не мога да кажа окончателно, преди да се направят обстойни проби и изследвания, но според първоначалния оглед на трупа някой се е опитал да прободе момичето в главата и след като не е успял, е инжектирал отровата във врата, което я е убило.

Хюго погледна лекарката напрегнато:

— Това обичаен подход ли е?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Соня. — А и не е ясно защо изобщо се е опитал първо да прободе главата.

— Можете ли да кажете каква е отровата? — попита Алекс.

— Не, трябва да се вземат проби, за да разберем — поясни специалистката и вдигна ръце.

Хюго се поразмърда:

— Лилиан била ли е в съзнание, когато са я уболи? Имам предвид…

Соня Лундин леко се усмихна. Приятна усмивка.

— Разбирам какво имате предвид, но за съжаление не мога да отговоря на въпроса ви. Може да са й дали успокоително — трудно е да се каже при сегашната ситуация.

Миг тишина. Хюго леко се изкашля, Алекс, седнал, въртеше около пръста си венчалната си халка. После и той се прокашля, малко по-високо от Хюго.

— И в каква последователност трябва да работим сега?

— Колегата ви знае по-добре от мен — отвърна Соня Лундин и кимна към Хюго.

— Ще изчакаме майката, бабата и дядото да разпознаят трупа на момичето — категоричен бе той. — Ако днес не открием нищо, което да свързва случая с Умео, ще изпратим тялото още тази вечер в Солна, където ще се извърши пълна аутопсия. Кога казахте, че кацат роднините й?

Алекс погледна часовника си.

— След малко повече от час.

Фредрика забеляза с голяма радост, че Педер беше прекалено зает с някакви свои неща, за да я попита къде е била и защо все още не е посетила майката на Габриел Себастиансон.

Със сетни усилия той се опитваше да подготви информация за прокурора, когато Фредрика влезе в стаята му.

— Ще прибегнем до задочен арест — каза ченгето с очи, облещени от прилив на адреналин.

Иначе видът му беше отчайващ. Какви ги беше вършил снощи? Изглеждаше направо подивял.

Фредрика предпочете да не коментира напълно откровената му неугледност.

— Ще получим и разрешение за обиск от прокурора — продължи той. — Така че позабързай се към възрастната му майчица. Не каза ли, че той има стая в дома й?

Стажантката се спря. Тя ли го беше казала?

— Да — потвърди след малко, — има.

— Добре, значи ще получим разрешение да претърсим жилището му в Йостермалм, стаята при родителите му и офиса — каза Педер.

— И какво ще търсим, искам да кажа, официално? — попита Фредрика.

— Детска порнография, а неофициално — всяко шибано нещо, което може да ни подскаже накъде е офейкал. Току-що говорих с Алекс, вероятно в главата на детето е инжектирана отрова. Какво по-налудничаво от това.

Фредрика преглътна. Още един нелеп детайл, който не заемаше естествено място в света на представите й.

— Ще получим подкрепление — добави Педер. — Още следователи ще помогнат да разпитаме техни познати.

— Добре — предпазливо каза Фредрика.

Мислеше да попита кой замества Алекс при отсъствието му, но се въздържа от въпрос — предпочиташе да остане без отговор. И все пак в крайна сметка го зададе.

— Алекс каза, че съм аз — заяви Педер с такъв триумф, че на Фредрика й се догади.

Само това и беше чакал, да го попита, за да й отговори. Типично колко наивно се хвана в капана му.

— Но той се връща още тази вечер — добави Рюд, — освен ако не открием нещо, което да забърква Умео в цялата тази каша. — После продължи:

— Тръгвам за фирмата на Габриел, един от новите колеги ще ме придружи, за да го представя. Очевидно нашият заподозрян е бил доста близък с част от колегите си, може пък да им е доверил нещо интересно. Ти междувременно ангажирай колегата от подкреплението с кръга от познати на Сара Себастиансон.

Фредрика тъкмо щеше да коментира думите му, когато той експлодира:

— Мамка му какъв удар! Три паралелни обиска, не всеки ден те изправя пред подобно предизвикателство — Педер беше толкова възбуден, че Фредрика се замисли дали не е взел нещо, което да го държи свеж.

— Убито е дете — каза тя с монотонен глас. — Съжалявам, че не споделям еуфорията ти.

После излезе от стаята, за да потърси новата си колежка.

Първо му мина през ума да последва Фредрика и веднъж завинаги да я постави на мястото й. Коя, по дяволите, беше тя, че да го мъмри? Но после се спря. Все пак тя имаше право дотолкова, доколкото разследваха убийство. Но всъщност Фредрика, а не той омаловажаваше този факт. Не биваше да пада до нивото й. И определено не трябваше да й позволява да разваля доброто му настроение. Беше оцелял след разговора с Юлва, или по-скоро след тирадата й, така че нямаше да допусне някаква си тъпачка да му се прави на интересна.

Педер потръпна, когато се сети за обаждането на жена си. Тя бе, меко казано, извън кожата си: колегите му, на които беше звъняла през нощта, не й бяха казали къде е. Дори си помислила да го обяви за изчезнал. Истински й беше благодарен, че не го бе сторила, а вместо това беше заспала на дивана. Хубавичко щели да си поговорят, когато се прибере — така й обеща, но същевременно я предупреди за развитието по случая с изчезналото дете. Навярно и тази вечер щеше да закъснее.

Педер не искаше да признае, но Юлва беше почти потресена и смекчи тона след новината за убитото дете. Изведнъж прояви повече разбиране към работата му. Но не звучеше напълно убедена в това, че е работил цяла нощ. Чисто и просто трябваше да се научи да лъже по-добре. Или да престане да чука Пиа Нурд.

Честно казано, той не смяташе, че ще изпълни нито едното от двете, но амбициите никога не бяха излишни.

Джими го потърси по телефона. Звучеше разстроен и угрижен. Щеше да има курс по готварство с останалите от дома и искаше да знае дали Педер вярваше, че всичко ще мине добре.

— Естествено, че ще мине добре! — окуражи го с онзи допълнителен ентусиазъм в гласа, който Педер използваше само когато разговаряше с брат си. — Та ти можеш всичко!

— Сигурен ли си? — попита Джими, все още не напълно убеден.

— Сигурен съм — проеча гласът на Педер.

Спомените отново изплуваха. От времето, когато всичко беше различно: когато Джими се осмеляваше, а Педер се страхуваше.

— Мога да стигна до облаците, Педа! Мога да се люлея по-високо от всички!

— Не вярвам, не вярвам, не вярвам!

— Да, мога, Педа, по-високо от всички в махалата!

Ако Джими беше пораснал и беше здрав, помисли си Педер, щеше ли той да бъде по-силният от двамата? Или щеше да омекне с времето?

Педер отново се концентрира върху работата. Брат му беше единственото същество на цялото земно кълбо, което той в зряла възраст никога не бе разочаровал. Но и на никого не дължеше повече, отколкото на него. А и може би никого не обичаше по-безусловно.

Резюмето за прокуратурата беше почти готово. Няколко прости ръкостискания и всичко щеше да бъде тип-топ. Щом оставеше новия колега в офиса на Габриел Себастиансон, Педер щеше да последва Фредрика към дома на родителите му. Не всеки ден му се удаваше възможност да тършува из истинска богаташка вила.

Няколко часа след бруталното събуждане мислите му някак се съживиха. Беше поел доста течности и няколко хапчета. Замисли се дали да шофира към местата за обиск. Май не биваше. Но кой ще провери полицай, изпълняващ служебните си задължения? Кой би извадил такъв малшанс? Във всеки случай не и Педер Рюд. Беше напълно убеден.

Елен Линд много се разстрои. Не беше допускала друга развръзка, освен Лилиан Себастиансон в крайна сметка да се върне при майка си; сега, когато стана ясно, че е убита, Елен беше направо потресена. Потърси любимия си по мобилния телефон, въпреки че вчера се бе държал толкова неприятно, но попадна на секретаря.

— Това е номерът на Карл, моля, оставете съобщение след сигнала, за да ви потърся по-късно.

Елен въздъхна. Може би щяха да се видят за кратко по-късно вечерта? Шансът да намери кой да гледа децата в последната минута беше почти минимален, но все пак някога трябваше да сложи край на тази бъркотия. Нуждаеше се от него. Искаше да усети, че има право да се чувства така. Да почувства, че понякога може да го желае. Нима искаше толкова много?

Остави съобщение и неволно заплака, когато му каза какво се е случило. Бедното момиче, захвърлено пред болницата. Чисто голо в дъжда.

Вперила празен поглед в екрана на компютъра, Елен едва ли знаеше какво прави. Беше занемяла от възхищение, като виждаше Педер и Фредрика да тичат напред-назад по коридора, през цялото време затрупани от новостите в разследването.

Алекс й беше оставил ясни инструкции по телефона, преди да тръгне за Умео; не трябва и дума да обелва за развитието по случая с Лилиан, преди майката официално да потвърди, че това е дъщеря й. При никакви обстоятелства да не навлиза в подробности. Да не споменава нищо за скалпираното дете и за детската порнография, открита в компютъра на бащата. Докато следеше новините по интернет, Елен забеляза, че съобщението за намереното дете е на първа страница на всички електронни издания.

Мац, анализаторът от Националната полиция, прекъсна мислите й с почукване на вратата.

— Съжалявам, че те безпокоя — започна той любезно.

Елен се усмихна.

— Няма нищо. И без това само седях и… мислех.

Усмивката му беше половинчата.

— Педер спомена, че сме получили разрешение от прокурора за ТТП и ТТН на Габриел Себастиансон. Знаеш ли нещо?

Елен не отговори веднага и Мац незабавно й поясни:

— Тайно теле подслушване, тайно теле наблюдение.

Елен не сдържа смеха си.

— Благодаря, знам значението на съкращенията. — После продължи: — Винаги отнема повече от час, преди да започнем със самото подслушване; попитай техниците, ако те интересуват подробности. А и Теле-2 трябваше да предостави списъци със стари разговори от мобилния телефон на заподозряния за последните две години. Тях обаче не знам кога ще ги видим…

— Получих ги преди час — прекъсна я Мац. — Проверих дали е звънял през последните два дни. От изчезването на детето е провел само три по-дълги разговора: с майка си, с някакъв юрист и с номер в чужбина, който не мога да проследя. Само по кода разбирам, че е звънял в Швейцария. Получил е и няколко съобщения.

Елен го погледна учудено.

— Швейцария ли?

Мац кимна.

— Да, но както казах, не знам с кого. А ако майката продължава да твърди, че тези дни не е виждала сина си, просто лъже. Проверих регистрираните връзки. Телефонът на Габриел Себастиансон е бил включен близо до дома на родителите му доста често от вторник насам. Дори за последно е засечен в шест сутринта.

Елен подсвирна.

— Не си губи времето — каза тя замислено.

— Ама никак — съгласи се Мац.

Фредрика шофираше с бясна скорост към дома на семейство Себастиансон.

Този път не предупреди за посещението си. Не изчака и Теодора Себастиансон да й покаже с пръст къде да паркира, когато пристигна. Вместо това заби рязко спирачка съвсем пред главния вход и де факто излезе от колата почти в движение. С три крачки полицайката взе стълбите и натисна звънеца два пъти. Нямаше резултат, така че го натисна още веднъж. Само след миг усети опипване на ключалката от вътрешната страна и вратата се отвори.

Теодора, меко казано, се ядоса, когато видя Фредрика.

— И какво, за бога, трябва да означава всичко това? — изрева немощната старица с учудващо силен глас. — Нахлувате с гръм и трясък в имота ми и едва не счупвате вратата с грубостта си!

— Първо, не знам дали вашият дом може да се опише с понятието „имот“; второ, не съм направила нищо, освен да натисна звънеца два пъти, и трето…

Самата Фредрика се изненада от острия си отпор на атаката на Теодора и направи изкуствена пауза.

— И трето, опасявам се, че имам много лоши новини. Ще бъдете ли така любезна да ми разрешите да вляза?

Старицата я беше зяпнала. Фредрика не падаше по-долу. И този път домакинята бе закачила голяма брошка на блузата си точно под брадичката. Сякаш украшението бе предназначено да държи главата й изправена.

— Открихте ли я? — бавно попита тя.

— Наистина предпочитам да вляза — повтори Фредрика със смекчен тон.

Теодора поклати глава.

— Не, искам да ми отговорите сега.

Погледът й остана като закован.

— Да, открихме я — потвърди Фредрика, след като първо прецени какво означава да съобщиш на толкова възрастна жена за нечия смърт, стоейки на прага й.

Теодора остана за дълго напълно неподвижна.

— Влезте — най-сетне промълви тя и се отмести крачка встрани, за да пропусне Фредрика.

Този път полицайката не обърна внимание на интериора, докато преминаваше краткото разстояние от входната врата до гостната.

Домакинята бавно седна на стола до масата за чай. Фредрика се почувства облекчена, когато не й предложи нищо за пиене. Възможно най-дискретно се настани на стола отсреща и подпря брадичка върху сключените си пръсти.

— Къде я открихте?

— В Умео — отвърна Фредрика.

Теодора потръпна.

— В Умео? — повтори тя, искрено учудена. — Какво по… Сигурни ли сте, че е тя?

— Да — потвърди Фредрика, — за съжаление. Майката и родителите й скоро ще го потвърдят официално, но сме напълно сигурни, че е Лилиан. Имате ли някаква връзка с Умео? Знаете ли дали Сара Себастиансон или вашият син имат?

Теодора бавно отпусна ръце в скута си.

— Както вече ви изясних, нямам точна представа как точно живее снаха ми — сопна се тя. — Но доколкото знам, нито тя, нито синът ми, нито пък аз имаме някаква особена връзка с Умео. Или връзка изобщо, ако мога така да се изразя.

— Нямате там нито приятели, нито познати?

— Скъпа моя, дори не съм била в Умео — каза Теодора. — А и не познавам някого, който да е бил там. От семейството ми, имам предвид. Възможно е Габриел да е пътувал по работа, но честно казано, не знам.

Фредрика изчака за миг.

— Впрочем чували ли сте се с вашия син? — след това попита по-решително тя.

Теодора веднага се поизправи.

— Не. Наистина не съм.

— Сигурна ли сте? — настоя стажантката.

— Напълно.

Жените се гледаха право в очите и мереха силите си над масата за чай.

— Мога ли да погледна стаята му?

— Ще ви отговоря, както ви отговорих първия път — каза Теодора с половин уста. — Няма да припарите и до квадратен сантиметър от този дом без заповед за обиск.

— Имам такава — отвърна Фредрика и чу няколко коли да натискат спирачки в чакъла пред къщата.

Ококорените очи на Теодора Себастиансон издадоха неподправената й изненада.

— Всъщност едва ли помагате на сина си, като не съдействате на полицията в преследването на убиеца на внучката ви — добави Фредрика и стана.

— Ако имахте собствени деца, щяхте да знаете, че никога, никога не можете да ги разочаровате — каза Теодора с пресипнал глас и се наведе напред към нея. — Ако Сара Себастиансон го беше разбрала, то Лилиан никога нямаше да се превърне в жертва. Къде беше тя, нещастницата му с нещастница, когато Лилиан изчезна?

Беше попаднала в капан, заложен от някого, който наистина е желаел да й причини зло, помисли си Фредрика.

Мълчеше. Мълчанието продължи само няколко секунди, но все пак успя да забележи умората в очите на старицата. И уязвимостта й. И пак си помисли: тя страда много повече, отколкото показва.

После я последва до вратата, за да пусне чакащите полицаи.

Педер Рюд стоеше в средата на всекидневната на Теодора Себастиансон и не вярваше на очите си. Цялата къща беше обзаведена като музей и предизвикваше едно относително голямо физическо отвращение. Още повече го притесняваше и това, че малката крехка вещица седеше и го наблюдаваше от единия край на стаята. И мускулче не беше трепнало на лицето й, откакто се поздравиха на вратата и той обясни какво ще прави с колегите си. Просто се бе настанила във фотьойла, поместен в един ъгъл.

Педер обиколи набързо приземния етаж. Нямаше и следа от Габриел Себастиансон. И все пак знаеше, че е бил тук. Наскоро. Чувстваше присъствието му по начин, който не можеше да обясни.

— Кога видяхте сина си за последно? — направи пореден опит Рюд, след като бе завършил обиколката си и се върна във всекидневната.

— Госпожа Себастиансон няма да отговаря на никакви въпроси, засега — долови груб глас точно зад гърба си.

Обърна се.

Някакъв непознат неочаквано се беше появил в стаята. Много висок и широкоплещест. С груби черти на лицето и тъмен цвят на кожата. Неволно и мигновено вдъхващ му респект.

Мъжът протегна ръка и се представи като адвоката на семейство Себастиансон. Педер стисна дланта му и обясни накратко защо полицията извършва обиск.

— Престъпление с детска порнография ли? — възкликна Теодора и направо рипна. — Нима напълно сте си изгубили ума?

Със ситни, леки стъпки тя прекоси стаята и застана до двамата мъже.

— Мислех, че търсите Габриел?

— Както обясних, когато дойдохме, точно това и правим — отвърна Педер спокойно. — Ще използвам случая да ви съобщя, че синът ви се издирва в цялата страна. Помагайки му, рискувате да извършите престъпление, в зависимост от обвинението. Адвокатът ви може да го потвърди.

Погледът й обаче отново бе станал безизразен; Теодора изглеждаше така, сякаш не го слушаше. Педер потисна въздишката и излезе.

С широки крачки тръгна нагоре по стълбите към следващия етаж. Стаята на Габриел се намираше съвсем наблизо.

— Как върви? — повиши неспокойно глас Рюд. — Открихте ли нещо?

Нисичката колежка, присвита на пода, погледна под леглото и после стана.

— Стаята изглежда съвсем чиста — констатира тя. — Но са пълни глупости, че не е идвал. Леглото е нехайно оправено, чаршафът е все още намачкан. Почти съм сигурна, че е спал тук миналата нощ.

Педер кимна със сериозно изражение на лицето.

— Трябва да има лаптоп.

— Без съмнение — съгласи се един от колегите му. — Но не е ли по-вероятно да го е взел със себе си, където и да се е дянал?

— Естествено — каза изморен Педер. — А снимки или нещо подобно?

— Нищо — отвърна жената, с която първо беше говорил.

— Добре — обобщи Рюд, — все пак сме убедени, че тук е прекарал нощта?

Колегите му кимнаха.

— Добре — измънка той. — Добре. Ще се обадя на другите, за да проверя какво са открили в офиса му и в скромното му жилище в Йостермалм.

Но първо позвъни в полицията и получи потвърждение от Елен, че Мац е успял да свърже Габриел Себастиансон с дома на родителите му чрез регистрирани разговори по мобилен телефон. Същевременно все още липсваше съществена информация от очевидци, въпреки че снимката на детето беше публикувана във всички вестници и в останалите медии. Още някой обаче беше видял Лилиан на перона в Стокхолм веднага след като влакът спрял, така че тази информация беше потвърдена. Но иначе? Не, нищо ново.

После Педер се свърза с екипа, който обискираше офиса на Габриел Себастиансон. Компютърът беше иззет, а съдържанието му щеше да бъде обработено възможно най-бързо, след като намереха доброволци, способни да понесат подобна гадост. Кореспонденцията обаче щеше да се обработи отделно, и то значително по-скоро. Шефът на заподозрения също беше потвърдил, че той притежава служебен лаптоп, но човекът нямаше никаква представа къде се намира Габриел. Както и очакваха, екипът не откри и следа от детска порнография в офиса, освен видяното в компютъра.

Педер се опита да се свърже и с новия следовател, който трябваше да разпита колегите на Габриел Себастиансон. Той обаче бил зает и щял да му се обади след около час.

Педер не знаеше как точно да се отнесе към информацията, натрупана до момента. Потвърждението, че Габриел Себастиансон съзнателно избягва полицията, беше добре дошло. Добре дошло беше и разкритието, че майка му лъжеше, за да го защити. Знаеха къде е прекарал последните денонощия и това също беше плюс.

Но в същото време…

Защо беше постъпил толкова глупаво да държи детска порнография в стационарния си компютър, а не в преносимия? Защо се беше скрил при майка си, след като логично трябваше да се досети, че полицията ще го потърси първо там? И ако той беше убил Лилиан, дали го е направил в дома на родителите си? Бабата беше ли участвала?

Педер инстинктивно знаеше, че противно на логиката можеше да се е случило точно това. Но дали бе възможно Габриел да задържи малката Лилиан без знанието на майка си? Освен ако не се допуснеше, че момиченцето е било упоено или нещо подобно? Навярно не.

Педер се огледа наоколо. Нима наистина между тези стени беше умряла Лилиан? И ако беше така, Рюд щеше ли веднага да получи разрешението на прокурора да преобърне къщата с главата надолу, за да провери къде точно е извършено убийството. В последния разговор шефът му съобщи, че според констатация в болницата, момиченцето е умряло от отрова, инжектирана във врата му. Подобно убийство едва ли щеше да остави много следи.

След миг Педер намали темпото. Мац, анализаторът, беше казал, че мобилният телефон на Габриел не е мърдал на север от Стокхолм, с изключение на едно-единствено място. Затова пък доста беше пошарил на юг. Ако приемеха, че през цялото време е носил телефона си, как, за бога, тялото на Лилиан щеше да се озове в Умео?

Отново го повали умората. Умът му отказваше и главата пак започна да го боли.

В този момент се обади екипът, претърсващ жилището в Йостермалм. В интерес на истината, не бяха открили нищо по-странно, освен голям кашон със секс играчки. Ако това определение „по-странно“ изобщо беше подходящо. Същевременно обаче бяха конфискували няколко диска без обозначено съдържание. Кой знае, може пък в тях да се крие нещо.

— Някакви следи от детето? — печално попита Педер.

— Имала е стая — отвърна колегата, — но нищо, което да доказва, че е била тук напоследък. Всъщност изглежда така, сякаш не е имало никого. Никакъв боклук в кофата под мивката; хладилникът е като опустошен. Или никой не е идвал от известно време, или някой го е изпразнил наскоро.

Педер беше по-склонен да приеме последното. Любопитстваше дали телефонът в малкото жилище беше използван през последните дни, но пък нали шефът му каза, че Габриел е работил както обикновено през цялата минала седмица и че за последно е бил в офиса в събота.

Нещо след това го е накарало да изчезне. Взел си е отпуск и е излъгал майка си, че заминава в командировка. Защо всъщност е постъпил така нелепо? Повече от ясно беше, че майката е прекалено предана на сина си. Но не изключваше ли тази преданост престъпления като детска порнография и убийство?

Педер се върна при колегите си в стаята на Габриел и каза, че възнамерява да отиде до жилището в Йостермалм. После излезе. През това време Теодора Себастиансон и адвокатът й се бяха заключили във всекидневната и Педер не счете за необходимо да им съобщи, че си тръгва.

Изпълни го странно и поразително чувство на облекчение, щом се озова на чакълестата алея, където бе паркирал. За кратко се вгледа във внушителната фасада. После насочи поглед към приличащия на парк имот. Точно на това петънце от земното кълбо времето отдавна беше спряло.

Йелена пъхна нервно ключа. Ръцете й трепереха леко винаги когато се чувстваше въодушевена или нервна. Точно сега беше и двете. Беше успяла. Направила бе всичко според инструкциите на мъжа. Стигна с колата до Умео, отърва се от ембриона по почти същия начин и на почти същото място, както той бе пожелал, а на връщане взе самолета. Незабелязана от никого, беше изпълнила тайната си мисия. Сигурна бе, че никога през живота си не се е справяла по-добре.

Хвърли се в обятията на тишината, когато тръшна вратата след себе си.

Йелена се подпря, докато се събуе и подреди обувките си точно до неговите — така искаше мъжът — да образуват редица в тясното антре.

— Ехо — направи опит за поздрав тя и продължи навътре. — Вкъщи ли си?

Още няколко крачки. Не беше ли странно тихо?

Предчувстваше голяма беда.

Изведнъж сякаш изскочи от сянката. Йелена по-скоро усети, отколкото видя големия юмрук, който срещна лицето й.

Не, не, не, помисли си тя, когато полетя назад, падна по гръб и си удари главата в стената.

Болката и ужасът пулсираха в тялото й, което се беше научило, че стигнеше ли се дотук, най-добре бе да не оказва никаква съпротива. Въпреки това нападението беше толкова изненадващо и зловещо, че Йелена почти се напика от страх.

Той бързо се приближи към нея и я изправи на крака. Кръв се стичаше от крайчеца на устата й, виеше й се свят. Стрели от болка се забиваха в гърба й.

— Проклета курва, тъпа, нещастна идиотка! — съскаше между притиснатите челюсти, а в очите му кипеше невиждан досега гняв.

— О, не, не, милост, помощ — тихо и объркано говореше на себе си тя.

— Трябваше да лежи като ембрион — каза мъжът, докато държеше лицето й толкова близо, че Йелена можеше да разграничи всяка частичка от неговото. — И не само това, не само това — какво, по дяволите, правеше на тротоара? Нима наистина нищо не схващаш?

Всяка от последните думи изрева с такава сила, че самата тя онемя.

— Аз… — започна Йелена, но мъжът я прекъсна.

— Мълчи! — извика той. — Мълчи!

И когато направи нов опит да обясни, да поясни, че не е имала време да аранжира ембриона точно както те — както той — беше планирал, не и на точно избраното място, мъжът й изрева още веднъж да мълчи и после й затвори устата с удар в лицето. Два удара. Коляно в стомаха. Страничен ритник я повали на пода. Чу се пукане на ребра точно както замръзнали клонки пращят в гората през зимата. Скоро спря да долавя рева му и да усеща ударите му. Беше почти в безсъзнание, когато той разкъса дрехите й и я повлече към спалнята. Йелена започна да скимти, виждайки го да вади кутийката с клечките за зъби. Напъха чорап в устата й, за да млъкне, и после запали първата клечка.

— Някакви предпочитания, кукло? — шепнеше той и държеше огънчето пред облещените й очи. — Мога ли да разчитам на теб?

Тя кимаше отчаяно в опит да извади чорапа от устата си. Мъжът я сграбчи за косата и се наведе към нея. Клечката гореше.

— Не ми е много ясно — каза той и плъзна клечката по нежната кожа, където шията опираше в гърдите. — Никак не ми е ясно.

После наклони клечката и остави палавия пламък да ближе плътта й.

Алекс Рехт и Хюго Полсон се срещнаха със Сара Себастиансон и родителите й в така наречената „стая за близки“ около час след като бяха разпознали Лилиан. Стените бяха в топли цветове. Фотьойлите и диваните — удобни. Липсваха картини, графики или снимки. Имаше обаче кошница с плодове.

Алекс погледна печално Сара Себастиансон. За разлика от деня, в който тя получи кутията с косата и непотвърденото известие за смъртта на дъщеря си, сега изглеждаше, сякаш се владее. С акцент върху „изглеждаше“. През толкова години работа Алекс беше срещал достатъчно страдащи и опечалени хора, за да знае, че тя трябваше да извърви много дълъг път, за да се върне към това, което можеше отново да заприлича на всекидневие. Мъката имаше толкова много лица, минаваше през различни етапи. Някой, не си спомняше кой, беше казал, че тя е точно толкова непоносима, колкото да вървиш върху тънък лед. Понякога се чувстваш доста добре, понякога изведнъж политаш и падаш в най-тъмната бездна на злото.

Точно в този момент Сара Себастиансон като че ли стоеше върху малък, но стабилен къс лед. Стори му се, че я вижда от разстояние. Сякаш част от нея витаеше из облаците, а другата беше там. Очите й бяха все още зачервени и подути от плач, в едната си ръка държеше късче салфетка. От време на време го повдигаше и докосваше носа си. Иначе лежеше неподвижно в скута й.

Родителите й седяха мълчаливи, с празни погледи.

Хюго наруши тишината. Първо с предложението за кафе. После с предложението за чай. И сетне с обещанието, че разговорът няма да се проточи.

— Малко ни е странно защо Лилиан е попаднала тук, в Умео — започна Алекс колебливо. — Семейството ви има ли някаква връзка с града или областта?

Пак настана пълна тишина, но след миг самата Сара отговори.

— Не, не познаваме никого тук — каза тихо тя. — Никого. И Габриел не познава.

— Никога ли не сте идвали? — пак попита Алекс и пак с поглед към Сара.

Тя поклати глава. Главата й се клюмаше като откачена ту наляво, ту надясно.

— Само веднъж. С най-добрата ми приятелка Мария прекарахме тук лятото след матурата — прошепна Сара и после се изкашля. — Но това е било преди колко — седемнадесет години. Бях на писателски курс в пансион малко извън града, където изкарах и стаж като асистентка на един от учителите. Но както казах, това беше за кратко, може би общо три месеца.

Алекс я гледаше замислено. Въпреки умората и тъгата, които почти бяха изпили лицето й, можеше да различи лек, лек трепет в ъгълчето на окото, докато говореше. Нещо я тормозеше, нещо, което нямаше нищо общо с Лилиан.

Долната устна помръдваше, брадичката изпъкваше напред. Не проявяваше ли все пак известно упорство, въпреки сълзите, които напираха под клепачите и се събираха в каналчетата, като рискуваха да прелеят?

— Запознахте ли се с някого тогава? Някое момче? — попита полицаят отнесено.

Сара поклати глава.

— Не. Срещнах приятни хора в курса, някои от тях живееха в града, така че продължихме да се срещаме и след като останах да работя тук. Но знаете как се получава, всички се връщат по родните си места и Умео просто остава в миналото. С повечето всъщност не поддържам връзка.

— А имахте ли врагове? — попита Алекс приятелски.

— Не — отрече Сара и затвори за миг очи. — Не, нито един.

— А приятелката ви?

— Мария ли? Не, и тя нямаше. Или поне доколкото си спомням. Отдавна не подържаме връзка.

Алекс се облегна на стола и кимна на Хюго да задава въпроси, ако желае. И двамата таяха подозрения относно писателския курс, затова за всеки случай Хюго записа имената на участниците, които Сара успя да си спомни. За нищо друго не можеха да се хванат, що се отнасяше до причината детето да се появи в Умео.

Явно засега разследващите в Умео бяха склонни да приемат, че момичето е убито в Стокхолм, и да прехвърлят задачата си на екипа на Алекс.

Същевременно северняците бяха събрали информация около откриването на Лилиан. Телефонният разговор, който пръв примамил медицинската сестра Ане да излезе на паркинга, беше от мобилен телефон със зареждаща се карта без регистрация; засечен на три мили на юг от Умео. След него телефонът така и не продължил да работи. Двойка с жена в напреднала бременност така и не пристигнала в болницата в онази нощ, затова следователите предположили, че разговорът целял единствено да примами някого на паркинга. Някой е искал детето да бъде открито, и то незабавно.

Толкова много неща озадачаваха Алекс. А и той чувстваше, че на мястото, на което се намираше сега, не можеше да мисли съвсем ясно. Възможно най-бързо трябваше да се върне в Стокхолм, за да може спокойно да направи равносметка. Нещо силно го терзаеше. Историята беше твърде накъсана. Липсваше логическа връзка.

Дрезгавият глас на Сара Себастиансон прекъсна мислите му.

— Никога не съм съжалявала, че я родих — прошепна тя.

— Моля? — попита Алекс.

— На челото й пишеше „нежелана“. Но това не е вярно. Никога не съм съжалявала, че я родих. Беше най-хубавото нещо в моя живот.

Фредрика прекара остатъка от деня в опит да разпита възможно най-много от приятелите, познатите и колегите на Сара Себастиансон, посочени от самата нея и родителите й. Списъкът се беше удължил с още имена след първото позвъняване. С някои от тях разговаря новата й колежка.

Мненията за Сара бяха единодушни. Всички я смятаха за топъл и добър човек, оптимист. А почти всички, дори онези, които не й бяха толкова близки, бяха останали с впечатлението, че личният й живот беше доста объркан. Съпругът й бе строг и безпардонен, студен и мнителен. Понякога Сара накуцвала в работата, понякога носела блуза с дълги ръкави, макар и посред лято. Спорно беше колко пъти човек може да падне и да се удари по погрешка.

Никой от хората, с които Фредрика и колежката й разговаряха, не пожела да нарече Сара безотговорна майка и разпасана съпруга, описана така от Теодора Себастиансон. Напротив, една от истински близките й приятелки разказа, че още в началото Габриел й изневерявал с други жени. По време на разговора жената сподели разплакана:

— Вярвахме, че ще го разкара, че ще събере сили да го напусне. Но след известно време забременя. И тогава разбрахме, бяхме почти убедени, че никога няма да го направи. Никога няма да се отърве от него.

— Но го е направила? — прекъсна я Фредрика със сбърчени вежди. — Предстои им развод.

Приятелката заплака още по-силно и поклати глава.

— Никой от нас не си прави такива илюзии. Такива като него винаги се връщат. Винаги.

Единственото, което впечатли Фредрика по време на разговорите, беше, че с тези, които Сара наричаше „приятели от много отдавна“, се е запознала в зряла възраст. Не й бе останал нито един приятел от тийнейджърските години в Гьотеборг. Съдейки по списъка, на западното крайбрежие тя поддържаше връзка само с родителите си.

— Веднъж Сара разказа, че трябвало да скъса с почти всички, когато срещнала Габриел — поясни приятелката й. — Всички ние ги познавахме в пакет: Сара и Габриел, но тези, които я познаваха отпреди, така и не успяха да приемат избраника й.

Събраната информация от проведените разговори доказваше, че единственият враг на Сара бе съпругът й.

Изтощена, Фредрика се върна в Сградата с топъл хотдог в ръка. Искрено се надяваше Алекс да се е прибрал. А ако още го нямаше, тя щеше да се възползва и да се затвори в стаята си за кратка почивка. Искаше й се да опъне крака и да послуша музиката, която майка й, й бе препоръчала и Фредрика си беше записала на емпетройка.

— Нещо за медитация — бе я посъветвала майка й с усмивка, убедена, че дъщеря й, подобно на самата нея, възприемаше музиката като жизненонеобходима част от всекидневието, не по-малко важна от храната и съня.

Първо налетя на Педер.

— О, хотдог! — възкликна той.

— Ммм — отвърна Фредрика с пълна уста.

За нейно учудване колегата й я последва и се настани в един от столовете за посетители. Очевидно почивката и музиката щяха да почакат.

— Как мина денят ти? — попита я изморен той.

— И добре, и зле — сдържано отвърна Фредрика.

Все още не беше разказала за самоволното си пътуване до Флемингсберг. Не беше докладвала и за решението си да изпрати художник график по-късно през деня, за да направи скица на жената с кучето, която беше задържала Сара Себастиансон, за да изпусне влака.

— Открихте ли нещо друго при обиска на офиса, дома му и дома на родителите му? — предпочете да попита Фредрика.

Педер не отговори веднага, но после каза:

— Да, открихме. Но е дяволски странно, честно казано.

Фредрика седна зад бюрото си и го погледна. Умората все още му личеше. На моменти тя нескрито го презираше. Беше като дете, настойчив и болно амбициозен да покаже способностите си.

Но точно този следобед, когато всички бяха засегнати от случилото се през последните денонощия, Фредрика го видя в друга светлина. И той можеше да бъде човек. Човек, който се чувства зле.

Тя набързо излапа остатъка от хотдога.

Педер колебливо постави неголям куп книжа върху бюрото й.

— Какво е това? — попита Фредрика.

— Разпечатка на имейли от служебния компютър на Габриел Себастиансон.

Фредрика вдигна вежди.

— Получих я преди час — поясни Педер, — точно когато се върнах от срещата с чичото на Габриел Себастиансон. Среща, която като цяло само ми изгуби времето.

Фредрика изкриви устни в усмивка. И тя беше имала няколко такива срещи през деня.

— Какво пише в имейлите?

— Прочети ги — подкани я Педер, — защото не мисля, че съм напълно сигурен, че съдържат това, което предполагам.

— Добре — отвърна Фредрика и започна да разгръща листовете.

Педер остана на мястото си. Искаше му се тя да започне да чете, докато я наблюдаваше. Неспокойно и настървено.

Фредрика започна от най-горния лист.

— Това е диалог — поясни Педер, — започнал някъде през януари.

Фредрика кимна и продължи да чете.

Писмата бяха между Габриел Себастиансон и някого с прякор Дългия чичо. С оскъдните си познания за герои от детски книжки Фредрика предположи, че е кръстен на чичото от поредицата „Малката Анна и Дългия чичо“.

Габриел Себастиансон и Дългия чичо обсъждаха различни видове вино и планираха различни дегустации. След като прочете две страници, Фредрика беше готова всеки момент да повърне.

— О, мили боже, мили боже — прошепна Фредрика и преглътна отново и отново.

— Нали не обсъждат дегустация на вина? — поколеба се Педер.

Фредрика поклати глава.

— Не — отвърна тя, — не, наистина не вярвам.

— Червено грозде, това момичета ли са? А синьото са момчета…

— Вероятно.

Стомахът й я преряза остро.

— Мамка му — каза тихо и с ръка на уста продължи да чете.

Бързо заразгръща разпечатаните листове.

От прочетеното стана ясно, че от началото на годината Габриел Себастиансон беше ходил на четири „дегустации“.

— Как определят къде да се срещнат? — попита Фредрика.

— Не знам — отвърна Педер с морен глас. — Но се обадих на един приятел, за когото знам, че се занимава с подобни гадости в Националната полиция. Каза, че го правят по всички възможни начини; не е изключено да е и чрез съобщения с нерегистрирана, предплатена карта на мобилен телефон.

— Отвратително — възмути се Фредрика и продължи да чете с неохота.

— Виж последната страница — настоя Педер малко нетърпеливо.

Фредрика прескочи с удоволствие определени пасажи, докато стигне малко преди края.

Фредрика рязко вдигна поглед и се втренчи в Педер.

— Но… на двадесети юли изчезна Лилиан — сбърчи чело тя.

Педер кимна, без да каже нищо.

Погледаха се още малко. После Фредрика разрови листовете. Нямаше друг имейл след току-що прочетения.

— По думите на работодателя му, Габриел Себастиансон си е взел отпуск от понеделник до сряда тази седмица — каза тя замислено. — Подал е молба малко преди това, казал е, че му се налага да отсъства по лични причини.

— Според засечения му мобилен телефон, той се е намирал близо до Калмар10 малко след десет вечерта в деня на изчезването на Лилиан. Телефонът е останал изключен от сутринта, но преди полунощ отново го е използвал.

— И на кого се е обадил?

— На майка си — каза Педер.

Фредрика пак се ококори насреща му.

— Да предположим, че малкото им, как да го наречем… „мероприятийце“… е било в Калмар — започна тя и Педер кимна, за да покаже, че мислят еднакво. — Вярно е, че отнема почти пет часа, за да стигнеш дотам.

— Значи трябва да е тръгнал към единадесет, за да успее до четири, за началото — допълни Рюд.

— Точно така — оживи се Фредрика и остави листовете. — Имаме ли информация кога телефонът е напуснал града?

— Не, не са регистрирани позвънявания след осем часа сутринта — замисли се Педер.

— Добре, все тая — вметна стажантката. — Поне знаем, че в десет се е намирал в Калмар и се е обадил на майка си. Можем да предположим, че тогава мероприятието е било приключило и той е пътувал към къщи.

Тя погледна партньора си.

— В такъв случай не може да е взел Лилиан от влака — Фредрика съобщи извода, до който току-що бяха стигнали. — Не и ако по това време е бил в колата на път за Калмар.

Педер се обърна.

— Или — каза той — е станало така: решил е да закъснее за „мероприятийцето“ и е взел Лилиан.

Фредрика поклати глава.

— Разбира се — каза тя. — Може и така да се е случило. Но не става ли прекалено сложно? Първо е трябвало да вземе Лилиан и да я натовари в колата. После да кара до Калмар и… да посети някакъв откачен клуб, или не знам как да го нарека. След което да се върне в Стокхолм с Лилиан, да я скалпира, да изпрати косата на майка й, да я убие и да се погрижи някой да я закара и да я изхвърли пред входа на болницата в Умео? Според данни на Теле-2 телефонът не е работил на север от столицата през този период.

Педер се поизправи. Фредрика забеляза, че новата информация го уплаши.

— Да — призна той, — естествено, че звучи заплетено, ако се изложи по този начин.

Помисли за кратко и после удари с юмрук по бюрото на стажантката.

— Мамка му — изпсува той, — всичко се променя дяволски бързо в цялата тази каша! Как, да му се не види, е успял? Не може да бъде! Може да е дал телефона си на някого?

Фредрика наклони глава и се втренчи някъде зад колегата си. Стори й се, че чу Алекс по коридора.

— Или може би — каза тя бавно, — може би двете истории нямат нищо общо.

Алекс Рехт си тръгна от Умео веднага след четири часа. Тялото на Лилиан Себастиансон щеше да отлети за Стокхолм по-късно вечерта.

— Дано да откриете този злодей, преди да убие още деца — мрачно каза Хюго Полсон на сбогуване с Алекс.

— Да убие още деца ли? — повтори Рехт.

— Да, защо да спира? Ако забележи, че може да се измъкне, имам предвид? — попита колегата му.

Последните думи едва ли успокоиха Алекс.

Той кацна в Стокхолм около час по-късно и отиде направо в службата. Фредрика, Педер, Елен, анализаторът от Националната полиция и още двама души, които Рехт никога не беше виждал преди, но предположи, че са следователи, прикрепени към групата през деня, го чакаха в Лейонкюлан.

— И така, скъпи приятели — рече той и седна на стола. — От къде да започнем?

Беше станало късно. Щеше му се срещата да е кратка и ефективна. Искаше му се по-скоро да се прибере и да премисли всичко на спокойствие.

— Какво знаем? Ако започнем от тук…

Членовете на екипа вече бяха обсъдили по телефона повечето информация, събрана през деня. Алекс обаче не знаеше за имейлите и разговорите на Габриел Себастиансон. Видя, че Педер и Фредрика си размениха няколко бързи погледа, докато помоли някого — без да го подбира, искаше само да не се мотае — да го информира за развитието на случая. После и той щеше да разкаже за скромното си прекарване в Умео, ако имаше още нещо за казване.

Педер седеше мълчалив, но след миг започна да докладва. Раздаде копия на писмата между Габриел Себастиансон и Дългия чичо на всички присъстващи. После добави, за искрено учудване на Алекс, и една диаграма, на която бяха отбелязани две времеви линии.

Шефът погледна Фредрика.

Това трябва да е нейна идея, помисли си той.

Беше познал, съдейки по доволното изражение на лицето й.

Идеята не е никак лоша, само необичайна. Но понякога е хубаво да има нещо необичайно, констатира Алекс.

— Значи — започна Педер и посочи диаграмата, — ние, всъщност аз и Фредрика, оформихме две възможни теории на база на получените досега данни.

Представи накратко своята. После даде думата на Фредрика, която започна да говори от мястото си.

— Алтернатива на попритиснатата от времето, но напълно възможна теория Габриел да се е върнал с Лилиан до Калмар, е, че става въпрос за две коренно различни истории, две отделни престъпления.

Алекс сбърчи чело.

— Добре, ще поясня — не се забави Фредрика. — Знаем, че Габриел Себастиансон е малтретирал Сара; знаем, че гледа в офиса си порно с деца, а и от имейлите можем да заключим, че е отявлен педофил. Участва в педофилска мрежа, за която не знаем нищо, и то доста активно от началото на годината. Изведнъж организират извънредно събитие в Калмар. Веднага си взема отпуск и напълно логично, предпочита да излъже майка си за причината, като й казва, че заминава в командировка. Същевременно й обещава да дойде на вечеря с Лилиан, когато двете със Сара се върнат от Гьотеборг.

Фредрика направи кратка пауза, за да се увери, че всички следят мисълта й. Никой около масата не изглеждаше объркан.

— Така — продължи тя и толкова се развълнува, че чак се изчерви. — Значи във вторник той тръгва за Калмар някъде предобед. Малко след два часа изчезва Лилиан. Това е и причината, поради която започват да го търсят час по-късно. Мобилният му телефон е изключен. Точно тогава Габриел Себастиансон е зает и няма да се освободи до десет вечерта, когато отново включва телефона си.

Стажантката млъкна нарочно.

— Господинът току-що е извършил престъпление, смятано за едно от най-отвратителните в обществото ни, и то, когато дъщеря му изчезва и полицията започва да го търси. Навярно вече знае, че сме се добрали до данните за тормоза върху съпругата му, и вероятно, че сме получили противоречива информация от майка му и от колегите му за това, къде се намира той. Времето напредва, часове го делят от завръщането в дома му. Логично е чисто и просто да се паникьоса. Не иска да се прибира и да говори с полицията. Знае, че не е взел Лилиан, но същевременно наистина няма никакво желание да обяснява къде е бил, докато дъщеря му е изчезнала. — Фредрика си пое дъх, преди да продължи. — Същевременно се насажда на пачи яйца, когато възрастната му майка, свикнала да му измисля алибита, този път е малко затруднена, тъй като я е излъгал за местонахождението си. Естествено, че все пак се обажда на нея, никой друг не би го подкрепил така безусловно. Трудно е да се прецени как планират да действат двамата и доколко точно Габриел се разкрива пред майка си, но вероятно решават да се осланят на предположението, че Лилиан скоро ще излезе на бял свят, а дотогава могат да останат в сянка.

— Да, ако тя се беше появила, полицията нямаше да се интересува къде е бил — допълни Алекс.

— Правилно — съгласи се Фредрика и отпи глътка вода след дългото си експозе.

В стаята настана пълна тишина.

Алекс разгърна и прочете част от имейлите, раздадени от Педер.

— По дяволите! — каза тихо и остави копията.

После се наведе над масата.

— Някой добрал ли се е до информация, която да опровергава хипотезата на Фредрика? — бавно попита Рехт.

Никой не отговори.

— В такъв случай съм склонен да вярвам — продължи Алекс, без да се препира, — че приятелят ни Габриел, когото така трескаво търсим, вероятно не е отвлякъл Лилиан.

Погледна Педер, който се беше настанил до Фредрика.

— Съгласен съм, че не е невъзможно да е успял да вземе дъщеря си и да стигне до Калмар в един и същ ден, но както Фредрика посочи, трябва дяволски да се е поизпотил.

Шефът поклати глава.

— В такъв случай обаче — започна Педер, — какво да правим с показанията на Ингрид Странд? Жената, седяла до Сара и Лилиан във влака. Нали беше видяла някого да отнася детето…

— … някого, който „трябваше да е баща й“ — допълни Алекс спокойно. — Знам, кашата е пълна. На кого иначе Лилиан би позволила да я носи? Освен ако не е била под въздействието на някакъв транквилант. Пробите ще покажат.

Фредрика преглътна.

— Била ли е… — започна тя. — Лекарят докладва ли дали върху нея е било оказано насилие?

Алекс поклати глава.

— Не точно, ще ни съобщят утре сутрин.

Поседя за миг мълчалив. Независимо дали Габриел Себастиансон можеше да бъде свързан с изчезването на Лилиан, на бюрото му съвсем неочаквано беше кацнала информация за педофилска мрежа. Май не беше компетентен по въпроса, дали не трябваше възможно най-бързо да го придвижи до Окръжната, а защо не и до Националната полиция.

— Нима това означава, че се връщаме в изходна позиция? — поколеба се Педер.

Алекс се усмихна.

— Не — отвърна замислено. — Означава само, че информацията, с която разполагаме, не се свързва според началните ни предположения. Но до голяма степен, както споменахме, поне за момента, Габриел Себастиансон може да бъде изключен като главен заподозрян.

Педер въздъхна и Алекс вдигна пръст.

— Но — добави той — не знаем дали това означава, че Габриел не е познавал този, който е взел дъщеря му. Като имаме предвид в какви среди се движи, това е напълно допустимо.

Фредрика вдигна предпазливо ръка, за да вземе думата.

Шефът кимна насреща й.

— Но знаем — бавно допълни тя, — че похитителят на Лилиан е имал вземане-даване със Сара, а не, доколкото ни е известно, с Габриел Себастиансон. Косата беше изпратена на адреса на майката, а не на Габриел.

— Смяташ, че убиецът е свързан по-скоро с майката, отколкото с бащата ли? — разтълкува думите й Алекс.

— Да — пряма бе Фредрика.

— Имаме ли допълнителна информация, която да го потвърждава? — попита шефът и погледна присъстващите.

Фредрика отново помоли за думата.

— Да — отвърна тя и се изчерви. — Днес се разходих за кратко до Флемингсберг.

Алекс и останалите изслушаха краткия й разказ за наученото от служителката на гарата там. Накрая Фредрика увери всички, че нищо не смята за доказано, но изрично подчерта, че съвпадането на прекалено много събития не може просто да е чиста случайност.

Шефът запази мълчание, но после сбърчи чело.

— Всъщност би трябвало да те уведомя, че нямаш право да действаш на своя глава, след като ясно съм те помолил да свършиш нещо друго, но засега от мен да мине.

Фредрика въздъхна с облекчение.

— Ако приемем информацията ти за вярна, в смисъл че фактически показва една детайлно планирана акция и Сара е била изкупителната жертва, то действително си имаме работа с истински звяр — бавно констатира Алекс. — При това много интелигентен и жънещ успех. Само се чудя защо не откриваме нещо, което да разплете загадката? Защо Сара не знае кого би могла да ядоса чак толкова?

— Защото сигурно не е обърнала внимание — вмъкна Педер. — Ако Лилиан е отвлечена от истински психопат, поне така изглежда, то едва ли е нужно причината да бъде логична за другиго, освен за самия извършител.

— Трябва отново да прегледаме цялата информация — напрегнато каза Алекс. — Сигурно някъде сме пропуснали нещо. Кога ще бъде готова скицата на жената с кучето?

— Навярно вече е готова, но трябва да дадем възможност и на момичето на гишето за билети да направи допълнителни корекции по-късно тази вечер.

— Добре, тогава продължаваме — рече Алекс и благодари на Фредрика с леко кимване. — Тя направи опит да каже нещо, но той я прекъсна. — Само да добавя новото от разговора ми със Сара и родителите й в Умео.

Стажантката кимна, не по-малко любопитна от останалите.

Алекс почувства, че ги разочарова. Предаде разговора по време на срещата със Сара Себастиансон и родителите й след края на формалното разпознаване. Забеляза, че Фредрика го гледаше много внимателно, докато разказваше за краткия престой на майката в Умео след матурата.

Щом приключи, Фредрика първа коментира думите му.

— Днес говорих с много от приятелите и колегите на Сара и дълго мислих върху това, че по принцип тя не е запазила нито един от старите си приятели.

— Така е — намеси се Алекс. — Доколкото разбрах, е скъсала с тях, когато е срещнала мъжа си.

— Точно така — оживи се Фредрика, — затова, когато сега се опитваме да установим социалната й мрежа, започваме от доста късен етап в живота й. Тоест губим поглед върху нещата, случили й се, преди да срещне Габриел.

— Нима мислиш, че това е възможно? Някой, жаден за отмъщение, може би в продължение на десетилетия, да се окаже убиецът на Лилиан?

— Имам предвид, не можем напълно да изключим, че би могло да е така — поясни Фредрика. — И че, ако е така, то в настоящата ситуация нямаме никаква възможност да го разберем, защото търсим в напълно погрешен отрязък от време.

Алекс кимна замислено.

— Добре, приятели — каза той, — да оставим тази вечер мислите ни да си починат. Приберете се по домовете си и разпуснете с нещо приятно. А утре ще започнем с повторно преглеждане на материала. Целият. Дори информацията, която сме задраскали. Става ли?

Алекс сам се учуди на себе си, че използва думата „приятели“ два пъти по време на срещата. Усмихна се, щом се сети за това.

Елен Линд беше малко разочарована на път за вкъщи. Работеше здраво още от изчезването на детето, какво от това, че само асистираше, шефът й не трябваше да забравя да спомене и нейните заслуги. Понякога Алекс проявяваше небрежност. Да не говорим как се държеше с горкия анализатор. Дали изобщо знаеше, че се казва Мац?

Всички подобни мисли обаче изчезнаха, щом извади мобилния си телефон и видя, че има няколко пропуснати позвънявания от любимия. На секретаря й той беше оставил кратко и ясно съобщение, че с удоволствие ще я посрещне в хотел „Англез“, където щеше да преспи. Не беше пропуснал да се извини и за лошото си държание, когато говориха за последно.

Сърцето й щеше да изскочи от радост.

Същевременно обаче изпитваше лека нотка на раздразнение. Не й харесваха приливите и отливите във връзката им.

В крайна сметка племенницата й, не без солидно възнаграждение, се съгласи да гледа децата. Тя и без това живееше у тях и я отменяше, щом на Елен й се наложеше да работи до късно.

— Нима наистина ти е нужна детегледачка? — чудеше се племенницата й, която съвсем наскоро се беше дипломирала.

Елен се сети за Лилиан Себастиансон и отвърна категорично:

— Да.

После се забърза към къщи, за да успее поне да каже „лека нощ“ на децата и да се преоблече.

Племенницата гледаше леля си, която се размотаваше само по бельо, търсейки подходящо облекло.

— Изглеждаш като прясно влюбена тийнейджърка — изкикоти се тя.

Елен се усмихна и се изчерви.

— Да, знам, че може би е малко нелепо, но винаги съм толкова щастлива, когато ме покани на среща.

Момичето й отвърна с топла усмивка.

— Облечи червената блуза. Хубава си в червено.

Миг по-късно Елен седеше в таксито на път за хотела. Не усети умората, преди да се настани на задната седалка. Само работа и напрежение през изминалите дни. Надяваше се Карл да няма нищо против да изслуша разказа й за неприятните събития, защото наистина имаше нужда да сподели с някого.

Той я посрещна във фоайето. Щом я видя, лицето му грейна в усмивка.

— Не мога да си представя, че се виждаме два пъти за една седмица — промълви Елен, когато се прегърнаха.

— Понякога е по-лесно — отвърна Карл и я притисна до себе си.

Погали я по гърба, направи й комплимент за избора на блуза и й каза, че сияе, макар да се чувства изтощена от работа.

Часовете преди да заспят, минаха като в мъгла. Пиха вино, похапнаха, говориха дълго и сериозно за случилото се и се любиха нежно, преди да решат да се опитат да поспят.

Елен лежеше опусната върху ръката му и тъкмо щеше да заспи, когато прошепна:

— Толкова съм щастлива, че се срещнахме, Карл.

Почувства гальовната му усмивка във врата си.

— И аз.

После той обгърна с ръка лявата й гърда, целуна рамото й и прошепна:

— Даваш ми всичко, от което се нуждая.