Пепеляшките

Краят на септември

Есента запълзя, без изобщо истинското лято да беше настъпило. Но едва сега престана да вали. Небето се извисяваше безоблачно над страната, докато вечерите все повече и повече захладняваха и все по-рано и по-рано се превръщаха в нощи.

Алекс Рехт се върна на работа през третата седмица на септември. Спря се на прага на кабинета си и се усмихна. Чувстваше се добре отново тук.

В стаята за почивка го посрещнаха с торта и кафе. Шефът държа кратка реч. Той се кланяше и благодареше, стиснал подарените му цветя.

По-късно, останал сам в стаята си, бе поплакал малко. Наистина беше фантастично да се върне на работа.

Ръцете му бяха заздравели, противно на всички очаквания, казаха лекарите и му обещаха, че и двете ще възвърнат пълната си подвижност.

Може би за хиляден път Алекс погледна белезите върху горната част и върху дланите си. Тънка кожа в пъстър десен от различни розови нюанси ги покриваше и стигаше малко над китките.

Алекс се учудваше, че не може да си спомни дали е изпитал болка, докато горяха. Иначе всичко беше пред очите му: как кухнята на Арон Стейн се превърна в ад от пламъци, как убиецът не помръдна от стола, горящ с детето в скута си. Рехт се виждаше как се хвърля в огъня и изтръгва момченцето от ръцете му. В главата си чуваше екота на собствените си викове:

— Пазете се, по дяволите! Вън, за бога! Момчето гори!

Да, гореше. И то така, че Алекс не помислил, че и той се е подпалил. Завлачил детето до антрето и се претърколил върху му, за да потуши огъня. Педер пък на свой ред се хвърлил върху Алекс с един голям чаршаф в опит да обгърне немирните му ръце. Огънят съскал и пращял, горял и бумтял.

Някои от спецполицаите продължили към кухнята, „въоръжени“ с килима от антрето, с килима от банята и с няколко хавлии, за да се пазят от огъня. Оказало се невъзможно да се доберат до масата, където Арон Стейн горял като факла. Не издал нито звук, докато пламъците го поглъщали. Именно тази сцена, както по-късно стана ясно, се връщаше в кошмарите на повечето от присъстващите. Непомръдващият горящ мъж до кухненската маса.

Съсед чул цялата глъчка и дотичал с пожарогасител. Така овладели положението, докато пристигнат пожарната и линейката, но убиецът вече бил мъртъв, а малкото дете — тежко обгоряло. Пожарникарите открили Алекс в тоалетната, където бил пъхнал пострадалите си ръце под течаща вода.

Рехт трудно си спомняше случилото се по-късно. Знаеше, че е останал упоен няколко дни; че е изпитал силна болка, когато се е събудил. Но с началото на рехабилитацията всичко беше надминало очакванията.

Докато беше в болнични, вестниците не спираха да пишат. Безбройни репортажи разнищваха убийствата на децата и на Нора в Йоншьопинг. Чертаеха се времеви диаграми; карти със стрелки и точки разказваха историята отново и отново.

Алекс ги беше прочел всичките. Най-вече защото нямаше по-добро четиво, както твърдеше той.

Съдбите на Нора и Йелена се повтаряха в различни версии. Вестниците търсеха така наречените роднини на момичетата, роднини, които всъщност не бяха имали контакт с нито една от тях, но които с удоволствие щяха да се видят в пресата.

Стари съученици разказваха за странни случки от ученическите години; бивши учителки и работодатели бяха интервюирани и цитирани в статиите.

Проучваше се работата на полицията. Можела ли е да реагира по-рано? Да открие извършителя по-бързо? Различни експерти се произнасяха по въпроса. Повечето смятаха, че полицията е усложнила „едно много просто разследване“, докато други изтъкваха пътя на логиката: напълно правилно бащата на Лилиан Себастиансон се беше превърнал в главен заподозрян в началната фаза на разследването. Макар това да беше погълнало доста ценно време.

Нападението срещу Арон Стейн в жилището му в Мидсомаркрансен обаче не се размина с единодушните критиките на обединените експерти. Повечето твърдяха, че полицията е трябвало да се върне още от вратата, усещайки миризмата на бензин, и да не се появява отново без противопожарни одеяла и пожарогасители. Други смятаха, че не е трябвало да си разменят повече от дума с Арон Стейн, а да се опитат да го обезвредят с изстрел през прозореца, до който и без това е седял.

Никой обаче от изказалите се в медиите не беше присъствал на акцията. За разлика от Алекс. До деня на смъртта си той щеше да твърди, че не биха могли да постъпят по друг начин. Ако се бяха появили на вратата и после отстъпили, за да вземат пожарогасител, щяха да изложат на риск живота на момчето. Още от мига на влизането си в блока те можеха да следват само един път. Напред.

По-скоро интересни, отколкото дразнещи му се сториха само подробните репортажи за извършителя. Там вестниците бяха успели да направят обстойни проучвания и да се доберат до по-добър базов материал, което подобряваше качеството на написаното. От текстовете му беше станало ясно, че журналистите не знаеха на кой крак да застанат. Невъзможно бе да се предаде трагичната история на Арон Стейн, без същевременно разказът да събуди известно разбиране. Не прошка, застраховаха се писачите, а разбиране.

Арон всъщност беше един от онези, които никога не са имали шанс, мрачно разсъждаваше Алекс.

Още като пеленаче бил малтретиран от психично болната си баба, която по-късно посветила години наред да го унижава, да обърква представата му за добро и лошо и да му пречи да развие поне елементарно чувство за състрадание. На училище ходел с раздърпани дрехи и гневно изражение. Вонял на цигарения дим на старицата. Децата го дразнели, наричали го малкото момиче на баба. Бил толкова слаб, косата му била толкова дълга, че трудно можело да се разбере дали е момче, или момиче. Така мислели всички. Но злостните закачки се дължали най-вече на вонята му и на мърлявия му вид. Кръстили го Пепеляшка.

Социалните служби най-сетне се намесили, когато навършил петнадесет години, и така заживял с приемни родители. Баба му го обвинявала без задръжки за смъртта на майка му, нейната дъщеря, и обяснявала на социалните служби, че за нищо на света не можела да разбере как смятат, че такъв като него може да се превърне в нормален и пълноценен човек.

В началото изглеждало, сякаш бабата грешала. Арон се дипломирал успешно, започнал да учи психология и заживял самостоятелно. Но поводи за безпокойство не липсвали. Учителката му в предучилищна възраст била свидетел, че още като много малък той изпитвал голямо удоволствие да причинява болка на животните. Трудно му било да си намери приятели и да общува. Все пак бил разговорлив и открит. Като пораснал, дори го смятали за красавец и това подсилвало социалната му позиция.

Трудно се нагаждал към едно или друго работно място, затова често-често си сменял работата. Заради непрекъснатото му местене тези, с които общувал, го смятали за неспокойна душа.

Когато срещнал Нора, Арон се върнал в Умео, където бил израснал, и работил в болницата. Вестниците разказваха как раздялата им сякаш отприщила някаква психоза, защото точно тогава той отишъл посред нощ в дома на старата си баба и я изгорил жива в леглото.

Останалото беше, както се казва, история. Съвсем наскоро Алекс беше разговарял с родителите на момчето заложник на Арон Стейн. Детето се възстановяваше бавно. Раните му бяха далеч по-сериозни от неговите.

Но поне беше живо и родителите му му бяха благодарни. Времето щеше да покаже дали и синът им щеше да чувства същата благодарност.

Въпреки сериозната работа по залавянето на извършителя, много въпроси бяха останали без отговор. Не можаха да установят къде точно Арон е убил децата. Вероятно с Лилиан се е справил в апартамента на Йелена, а с Натали — в своя, но така и не го доказаха. Разследването не внесе и яснота защо Нора е убита точно в този момент. Йелена Скорц твърдеше по време на разпитите, че не знае нищо по въпроса.

Иначе тя беше изписана от болницата и седеше под ключ в ареста, в очакване на съдебен процес. Отрекла бе всички обвинения, но съществуваха технически доказателства, според които Лилиан е пребивавала в апартамента й. В торбичка в помещението за боклук откриха гащичките на момичето. Как са попаднали там, Йелена отказа да обясни. Алекс не можеше да реши дали я съжалява, или не.

Той включи компютъра си и плъзна пръсти по календара. Всъщност щеше да поработи броени седмици, преди с Лена да погостуват на сина си в Южна Америка. Щеше да бъде чудесно и вълнуващо пътуване, не можеше да си го представи другояче.

Някой почука дискретно на вратата му.

Фредрика застана колебливо на прага.

— Влез — покани я Алекс с топъл глас.

Тя се усмихна и седна на стола за посетители.

— Само исках да видя как си. Добре ли си?

Алекс кимна и се усмихна.

— Не се оплаквам. А ти добре ли си?

Беше неин ред да кимне. Да, и тя беше добре.

— Как мина отпуската? — попита Рехт с искрен интерес в гласа.

Фредрика се изненада. Както лятото, така и отпуската й се струваха безвъзвратно отлетели, просто минало. Въпросът събуди мили спомени от седмицата, прекарана със Спенсър в малък пансион в Скаген16.

Стажантката се усмихна, но погледът й беше някак мътен.

— Прекарах чудесна отпуска — отвърна тя, като натъртваше всяка сричка.

Думите извикаха образа на Спенсър, седнал върху пясъка и зареял поглед в морето. С вятър в лицето и присвити очи, за да се пази от слънцето.

— Най-доброто, което мога да ти дам, Фредрика — беше й казал той.

— Знам.

— Просто, за да не чувстваш, че те заблуждавам.

— Не бива да се безпокоиш. Никога не съм се съмнявала в теб.

После бяха поседели на пясъка, загледани в морето, чиито високи вълни се надпреварваха към брега и обратно, докато Фредрика колебливо и неспокойно наруши тишината.

— Като спомена заблуждавам, ми се струва, че има друго, за което трябва да поговорим…

Алекс се изкашля, когато Фредрика започна да изглежда отнесена.

— Благодаря за диска, който ми изпрати — каза той. — И аз, и Лена много го харесахме. Слушаме го почти всеки ден.

Фредрика се усмихна широко и очите й блеснаха.

— Радвам се. Аз самата го обожавам.

После млъкнаха.

Алекс се поразмърда от неудобство и реши да зададе малко по-подходящ въпрос, но стажантката го изпревари.

— Кога ще се върне Педер?

Шефът й се позамисли.

— На първи ноември — отговори след малко.

Фредрика трябваше отново да се усмихне.

С общи усилия двамата с Педер бяха завършили разследването, започнало с изчезването на Лилиан Себастиансон от влак на Централна гара.

Едно приятно сътрудничество, породило взаимното им уважение и раздялата като добри колеги, когато Педер бе излязъл в бащинство в началото на август.

Тогава се чуха за последно. Фредрика мислеше да му звънне, но така и не го направи. Може би, защото го приемаше точно като колега, а не като приятел. А сега сякаш беше минало прекалено много време, за да изглежда естествено. При това из коридорите се шушукаше дискретно, но недвусмислено; Педер се е разделил с жена си „пробно“, както се казваше, но вече е говорил с приятел юрист да подготви подялбата на имуществото и развода.

Трагично е, смяташе Фредрика.

Алекс беше на същото мнение.

Никой обаче не го назова с думи, а го остави да виси във въздуха.

В настъпилата тишина Алекс отново опита да зададе въпроса, на който искаше да получи отговор.

— А ти, Фредрика? Ще останеш ли при нас?

Тя се поизправи и го погледна право в очите.

— Да — потвърди спокойно. — Ще остана.

Алекс се усмихна насреща й.

— Радвам се — отвърна й искрено той.

Поредното разбирателство, което не се нуждаеше да бъде назовано с думи. Фредрика се замисли съвсем за кратко дали случаят е подходящ да намекне, че дори и с удоволствие да оставаше, то някои неща трябваше да се променят. По-точно отношението към компетентността й и оценката на произхода й. Вестниците бяха обърнали внимание на нейната намеса в разследването, което изкара наяве конфликта между цивилните и униформените полицаи. Фредрика беше отказала две покани за участие в различни дебати. Не изпитваше необходимост да излага личните си възгледи по телевизията.

Реши, че въпросът може да почака. Беше първият работен ден на Алекс след пожара и не бе уместно да го вкарва в такава сериозна дискусия.

Трябваше обаче да обсъди с него нещо друго.

— Трябва да ти съобщя, че излизам в майчинство от края на април.

Алекс трепна, както си седеше. Фредрика захапа долната си устна, за да не избухне в смях.

— В майчинство ли? — проеча Алекс учудено.

— Ще ставам майка — каза Фредрика и почувства как бузите й пламнаха от гордост.

— Поздравления! — отвърна шефът й спонтанно. Гледаше я. — Нищо не се забелязва — изпусна се неволно той.

Фредрика не спираше да се усмихва, което даде картбланш на Алекс да каже още нещо не на място.

— Срамна сватба?

Сега тя беше наред да трепне и Алекс замаха с контузените си ръце, за да покаже, че си взема думите назад. Фредрика се закикоти, без да може да спре. „Срамна сватба“. И такава ли съществуваше. Да видим докъде ще стигне, помисли си тя и отвърна:

— Не, за съжаление. Сигурно се досещаш, че бащата на детето е вече женен.

Алекс я зяпаше и се усмихваше нелепо в очакване този път Фредрика да вземе думите си назад. Но тя така и не го направи.

Рехт извърна поглед към гледката през прозореца.

Добре ще ми се отрази Южна Америка, помисли си единствено той.