Пепеляшките

Петък

В апартамента беше тъмно, когато Йелена се събуди. Тя отвори очи и откри, че лежи по гръб. Единият й клепач обаче не помръдваше. Йелена тъкмо се зачуди защо беше натежал така, и болката я връхлетя. Чувстваше я отвътре, но сякаш я притискаше и отвън. Неспособна да й се противопостави, неспособна да я понесе. Пронизваше тялото й, та чак я караше да се тресе. Кожата със съсирена кръв залепваше за чаршафа при всяко завъртане.

Йелена почти веднага се пречупи под напора на плача. Знаеше, че мъжът не беше вкъщи. Както винаги след порицанието.

Сълзите можеха спокойно да се стичат по бузите й.

Само ако я беше оставил да довърши, ако я беше изслушал, преди просто да я нападне.

Каква ярост!

Невиждана досега.

Как можеше да постъпи така, мислеше си Йелена, докато сподавяше плача си в изцапаната възглавница.

Макар тази мисъл да й беше забранена. Не трябваше да поставя под съмнение мъжа, такива бяха правилата им. Наказваше я единствено за нейно добро. Не го ли разбереше, връзката им беше осъдена на разпад и унищожение. Колко пъти трябваше да й го обяснява?

И все пак.

Йелена беше жена, която малко по малко беше загубила вяра както в себе си, така и в обкръжаващия я свят.

Беше сама, и то, защото го заслужаваше. Затова се беше превърнала в човек, чувстващ се благодарен и обичан, когато някой като мъжа я пожелаеше.

Все пак беше съхранила малко сила, която той все още не беше успял да унищожи. А и едва ли възнамеряваше; останала без мощ, Йелена никога нямаше да може да му стане съюзник във войната, която им предстоеше.

Гола в леглото, сама и изоставена с рани, зейнали по цялото тяло, тя използва тази последна капчица сила, за да дръзне да почувства соления вкус на протеста. Като по-млада, в годините, когато тя и мъжът правеха всичко, за да забрави, цялото й същество беше изтъкано от протест. Той обаче й го отне. Осъдителният протест, на който се посвещаваше. Обясни й още първия път, когато я взе с колата. Можеше да протестира и по друг начин. Ако искаше и й стискаше, той щеше да й помогне да продължи.

Йелена не желаеше нищо повече от това.

Но пътят към съвършенството, посочен от мъжа, за да участва тя в борбата, беше толкова ужасно по-дълъг, колкото Йелена изобщо не можеше да си представи. Дълъг и болезнен. Все някъде изпитваше болка. Най-много, когато я гореше. Случи се само няколко пъти, точно в началото на връзката им.

Но ето че сега се повтаряше.

Йелена изгаряше от треска. Гръдният кош я болеше, когато дишаше; изгарянията бяха повече, отколкото смееше да си помисли. Болката я докарваше до полуда.

Отчаяна мисъл се въртеше в главата й.

Някой трябва да ми помогне. Някой трябва да ми помогне.

С усилие на волята тя се плъзна по крайчеца на леглото и бавно запълзя навън от стаята. Търсенето на помощ също нарушаваше правилата, но този път беше напълно убедена, че ще умре, ако никой не се погрижи за нея.

Мъжът винаги се връщаше — рано или късно — и й помагаше. Но сега Йелена нямаше време да го чака. Силата я напускаше прекалено бързо.

Само да успея да се добера до входната врата.

Някъде вътре у нея паниката растеше. Какво щеше да означава това предателство за връзката им? Щеше ли да остане нещо от нея, ако сега действаше зад гърба му?

Мъжът, разбира се, никога нямаше да приеме проявата на подобна независимост — да се измъкне от апартамента в състоянието, в което се намираше. Щеше да я намери и да я убие.

Време е, помисли си Йелена, когато трепереща и изправена на колене, обви с пръсти бравата. Трябва да помисля.

С усилие опита да вдигне и другата ръка, за да отключи. Да отключи и да отвори вратата. И тук спомените й секваха.

Вратата се отвори и твърдият мрамор посрещна лицето й при удара.

Алекс Рехт започна деня си с изпращането на Фредрика за Упсала, където да разпита бившата приятелка на Сара Себастиансон, Мария Блумгрен, участвала в писателския курс в Умео.

После седна зад бюрото си с чаша кафе в ръка. Притихнал и сам.

По-късно щеше да му мисли, когато случаят се превърнеше в див звяр, оставящ без ума и дума целия разследващ екип чрез упорито и настоятелно демонстриране на волята сам да избира пътя си. Сякаш живееше свой живот с единствената цел да обърка и заблуди разследващите.

— Не смей да ме командваш — шепнеше на Алекс. — Не смей да ми показваш пътя, по който да вървя.

Рехт седеше като закован на стола. Макар и да беше спал само няколко часа, той се чувстваше изпълнен с енергия. При това изпитваше гняв. В цялата ситуация имаше нещо много дразнещо. Косата беше изпратена с куриер на майката. Детето беше изхвърлено на паркинг пред голяма болница. При това някой се беше обадил, за да е сигурен, че жертвата ще бъде открита. И то, без да остави нито една следа. Поне не и лична, под формата на пръстов отпечатък, например.

— Никой на тази земя не е невидим и определено не е безгрешен — мърмореше си Алекс решително, когато вдигна телефонната слушалка и избра номера на Центъра по съдебна медицина в Солна.

Съдебният медик, който прие разговора, звучеше учудващо млад. В представата на ченгето кадърните лекари трябваше да са навършили поне петдесет години, а и винаги леко се притесняваше, когато му се налагаше да работи с някой по-млад.

Напук на предразсъдъците лекарят му се стори много компетентен, изразяващ се с термини, разбираеми дори за обикновените полицаи.

На Алекс това му стигаше.

Колегата от Умео беше прав в предварителната преценка. Лилиан Себастиансон беше отровена със свръхдоза инсулин, инжектиран директно в тялото чрез убождане високо на тила.

Алекс остана неприятно изненадан и гневът му се изостри.

— Не съм виждал подобно нещо — каза угрижено лекарят. — Но това е един ефективен, и как да се изразя, клиничен начин да умъртвиш някого. При това щадящ жертвата.

— Била ли е в съзнание, когато са я инжектирали?

— Трудно е да се каже — поколеба се лекарят. — Открих следи от морфин в кръвта й, навярно някой се е опитал да я държи спокойна. Но не мога да се закълна, че не е била в съзнание, когато е получила смъртоносната инжекция.

След малко той продължи:

— Трудно е да се каже и каква полза е видял убиецът, та се е опитал да инжектира инсулина право през черепа или тила. Концентрацията е била толкова висока, че инжекцията е щяла да бъде смъртоносна дори през ръката или крака.

— Мислите ли, че е лекар? Убиецът, имам предвид? — тихо попита Алекс.

— Едва ли — беше краткият отговор. — Бих определил убождането по-скоро като аматьорско. И както казах, защо се е опитал да забие иглата право в главата? Сякаш като символ на нещо.

Алекс се замисли над думите му. Символ? Как така? Причината за смъртта се оказа точно толкова странна, колкото целият случай.

— Яла ли е нещо след отвличането?

Лекарят малко се забави.

— Не. Не, липсват подобни признаци. Стомахът й беше напълно празен. Но ако е била упоена през цялото време, не е толкова странно.

— Можете ли да кажете къде е било тялото? — попита Алекс изморено.

— Както констатираха още в Умео, било е поне частично почистено със спирт. Търсих следите на този, който го е направил, под ноктите на жертвата, но не открих нищо. Тук-там забелязах остатъци от особен вид талк, което показва, че е докосвана с гумени ръкавици, такива, каквито се използват в болниците.

— Могат ли да се намерят някъде другаде, освен там?

— Трябва да направим още няколко проби, преди да съм напълно сигурен, но вероятно става въпрос за истински болнични ръкавици. А такива лесно се намират, ако познаваш някого, който работи в болница; в аптеките обаче не се продават.

Алекс кимна замислено.

— Но ако убиецът е имал достъп до спринцовка, спирт и ръкавици… — започна той.

— … То навярно поне един от съучастниците има нещо общо със здравеопазването — допълни съдебният лекар.

Полицаят млъкна. Какво каза току-що събеседникът му…

— През цялото време говорите за няколко души, свързани с убийството.

— Да — отвърна лекарят.

— Но от къде имате тази информация? — продължи Алекс.

— Наистина съжалявам, но мислех, че са ви казали още в Умео — извини се лекарят.

— Какво?

— Тялото на момиченцето не е наранено, с изключение на темето. Не е била изложена на грубо физическо насилие. Не е била изнасилена.

Алекс въздъхна облекчено.

— Но — подчерта лекарят — по ръцете и краката й имаше ясни синини. Вероятно заради оказаната съпротива, някой се е опитал да я усмири. Две от ръцете, които са я държали, са много малки, може би женски. Но в горната част на тялото синините са големи, вероятно причинени от много по-големи ръце. Може би мъжки.

Нещо присви полицая в гърдите.

— Значи са двама? — каза след малко той. — Мъж и жена?

Лекарят се поколеба.

— Възможно е, но не мога да бъда напълно сигурен. — После продължи: — Синините са се появили няколко часа преди детето да умре. Може би, когато са бръснели главата му.

— Жената я е държала, а мъжът я е бръснел — бавно продума Алекс. — А Лилиан се е съпротивлявала, така че ги е принудила да се сменят. Жената е продължила да я бръсне, а мъжът — да я държи.

— Да, може би — каза лекарят.

— Може би — прошепна Алекс.

Снимката на жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг, беше вече разпространена в медиите, когато Фредрика стигна до Упсала. Чу съобщението по радиото, щом спря пред жилището на Мария Блумгрен.

— Полицията издирва жена, която трябва да е била в…

Фредрика изключи двигателя и слезе от колата. Медиите бяха започнали да следят случая с изключително внимание. Все още не знаеха всички отблъскващи детайли, но рано или късно, естествено, щяха да ги разберат. И щеше да настъпи пълен ад.

В Упсала беше много по-топло, отколкото в Стокхолм. Фредрика си спомни, че разликата я впечатляваше още когато учеше тук. Летата бяха по-топли, а зимите — по-студени.

Сякаш се озоваваше в съвсем друга част на света.

Срещата с Мария Блумгрен я откъсна от мислите й. Стори й се, че с непознатата все пак идваха от едно и също място.

Дори малко си приличаме, помисли си стажантката.

Тъмната коса, сините очи. Мария като че беше с малко по-пълни бузи, малко по-висока и с малко по-тъмна кожа. Бедрата й бяха по-едри и по-закръглени.

Раждала е, веднага си помисли Фредрика.

При това изглеждаше и по-сериозна. Не се усмихна, преди да види легитимацията й. Едва тогава го направи, но толкова сдържано, че се видя само проблясъкът на зъбите.

От друга страна, нямаше и повод за усмивки. Алекс Рехт беше уведомил Мария Блумгрен по телефона за какво ставаше дума. Тя беше отвърнала, че не смята, че има нещо интересно за разказване, но естествено, ще сътрудничи на полицията.

Двете седнаха около кухненската маса. Стени, боядисани в пясъчно жълто, бели мозаечни плочки, кухненски шкафове от „Квик“11. Масата за хранене беше елипсовидна, а столовете около нея — твърди и бели. С изключение на стените, почти цялата кухня беше в бяло. Домът беше педантично чист като болница.

За разлика от дома на Сара Себастиансон, помисли си Фредрика. Беше й някак трудно да си представи, че двете жени някога са били най-добри приятелки.

— Искате да знаете за лятото в Умео? — направо попита Мария.

Фредрика затърси лист хартия в дамската си чанта. Мария ясно демонстрира готовността си да говори с полицията, но не искаше нещата да се проточат.

— Може да започнем с това, как се сприятелихте със Сара. Как се запознахте?

Полицайката забеляза първо безспорно колебание по лицето на домакинята. После едва уловимо раздразнение. Очите й помръкнаха.

— Сближихме се в гимназията — каза тя. — Родителите ми се разведоха и трябваше да сменя училището. Сара и аз попаднахме в една и съща група по немски, имахме един и същ учител три години.

Мария докосваше вазата с красиви цветя, поставена на масата. На Фредрика й направи впечатление, че дори не й предложи чаша вода.

— Не знам какво ви интересува — позамлъкна Мария. — Сара и аз набързо станахме близки приятелки. Родителите й тогава също бяха в криза, караха се често. Та ситуацията ни сближи. Всъщност и двете бяхме момичета за пример: услужвахме с химикалки на другите в час и не харесвахме връстниците си, които се държаха лошо.

Мария вдигна поглед и Фредрика видя насълзените й очи.

Съжалява, помисли си Фредрика. Затова е толкова резервирана. Съжалява за приятелството със Сара.

— В девети клас Сара се промени — продължи приятелката й. — Нуждаеше се от допълнителен бунт. Започна да се гримира, да пие алкохол и да ходи с различни момчета.

Мария поклати леко глава.

— Мисля обаче, че й писна и всичко премина много бързо, едновременно с подобряването на отношенията между родителите й. Май се бяха разделили за известно време, не съм сигурна. Както и да е, всичко вървеше добре. Преместихме се в гимназията и се погрижихме да сме в един клас. Вече бяхме решили какви искаме да станем след матурата: преводачки в ООН.

Мария се засмя искрено, щом се сети за това, и Фредрика се усмихна.

— Имахте талант за чужди езици?

— Да, и още как, учителите ни по немски и английски не спираха да ни хвалят.

После пак стана сериозна.

— Но се появи нов конфликт в семейството на Сара. Родителите й смениха църквата и Сара трудно прие новите правила, които изведнъж започнаха да важат вкъщи.

— Църквата ли? — учудването на Фредрика прозвуча като ехо.

Мария повдигна вежди.

— Да, църквата — повтори тя. — Родителите й бяха петдесетници, нищо странно. Но някаква група се отцепила и се обединила в шведско крило на някаква американска секта. Наричаха се Децата на Христос или нещо подобно.

Фредрика слушаше с нарастващ интерес.

— В какво се състоеше конфликтът с родителите й? — попита тя.

— Ох, всъщност беше доста глупаво — въздъхна Мария. — Те бяха доста либерални, нищо, че бяха вярващи. Не възразяваха, че излизаме, или нещо подобно. Но през годините в сектата се промениха, станаха някак по-крайни. Много по-строги, що се отнасяше до дрехите, музиката, купоните и така нататък. Сара не приемаше тази промяна. Отказваше да участва в различните им мероприятия, което беше разбираемо за тях, въпреки че пасторът се опитваше да ги застави да бъдат по-твърди в родителския контрол. Но Сара не спря до тук, искаше още повече да разшири границите.

— С още повече алкохол и флиртове?

— С още повече алкохол, флиртове и секс — въздъхна Мария. — Всъщност не й беше никак рано, мисля, че започна през втората година в гимназията, доколкото си спомням. Но беше обезпокоително, че флиртуваше само за да ядосва родителите си.

Фредрика кръстоса крака под масата. Самата тя не беше имала връзка, преди да навърши осемнадесет.

— Както и да е — продължи Мария, — Сара срещна наистина добро момче в началото на трети курс. А пък аз станах гадже с най-добрия му приятел, така че общувахме непрекъснато в една и съща компания.

— Родителите й как приемаха това, че имаше гадже?

— Отначало, разбира се, не знаеха. А после… Да, после, мисля, че бяха доста добре настроени. Сара се успокои, а те нямаха никаква представа колко момчета беше сменила преди това. Ако го знаеха, струва ми се, че нещата щяха да изглеждат по друг начин.

— И какво стана? — попита Фредрика, истински заинтригувана от историята.

— Заредиха се Коледа, зима и пролет — продължи Мария, която беше умел разказвач и разбираше кога насреща й стои добър слушател. — Изведнъж Сара започна да се колебае относно връзката си с момчето. Оставаха все по-дълго един без друг, така че малката ни компания се събираше рядко. Аз скъсах с приятеля му и тогава и Сара пожела да се разделят.

Мария си пое леко дъх.

— Гаджето й не беше много въодушевено. Никак не искаше да късат. Звънеше й непрекъснато и упорстваше. Но после си намери доста бързо нова мацка и остави Сара на мира. Всичко това се случи само седмици преди матурата, а двете вече се бяхме записали за курса по творческо писане в Умео. Тръпнех от нетърпение. Матурата, курсът, приемът в университета.

Тя си прехапа долната устна, докато разказваше.

— Нещо обаче безпокоеше Сара — каза бавно Мария. — Първо си помислих, че е заради разправиите с гаджето й, но те преминаха. После си помислих, че отново е започнала да се кара с родителите си, ала и това не беше. И все пак имаше нещо. Ето защо много се засегнах, че не ми се доверяваше.

Фредрика отбеляза нещо в тетрадката си.

— После заминахте? — снижи глас тя, след като осъзна, че Мария е млъкнала.

Събеседничката й трепна.

— Да, точно така — каза тя. — После заминахме. Сара повтаряше през цялото време, че всичко щяло да се нареди, само да тръгнем. А и в цялата тази бъркотия ми съобщи, че вече била решила да остане в Умео до края на лятото и нямало да се прибираме заедно. Адски ми докривя, почувствах се обидена и предадена.

— Не знаехте, че е търсила и работа за лятото?

— Не, нямах никаква представа. И родителите й не знаеха, обади им се чак след седмица-две. Опита се да звучи така, сякаш тази възможност е възникнала на място, но това беше чиста лъжа. Още с тръгването ни Сара знаеше, че ще остане там цялото лято.

— Обясни ли нещо? — попита Фредрика замислено.

— Не — отвърна Мария и поклати глава. — Каза само, че е прекарала тежка година и се нуждаела от смяна на обстановката, така че не било нищо лично.

Мария се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше сериозна.

— Но аз не успях да го преодолея напълно — продължи тя с лека нотка на упорство. — След курса се прибрах вкъщи, сама. Планирахме да живеем заедно в Упсала, започнехме ли да учим там, но след случилото се реших да живея сама в студентско общежитие. Сара много се ядоса и сметна, че съм я предала. Но тя първа постъпи така с мен. И после…

Настъпи кратка тишина. Голяма червена кола мина покрай къщата. Фредрика я проследи с поглед, докато чакаше Мария да продължи.

— И после нещата никога не се оправиха — каза тихо тя. — Не и както трябваше, не и каквито бяха. Естествено, общувахме доста и в Упсала, споделяхме интереси и определени мнения, но… Не, никога не стана както преди.

Странно безпокойство обзе стажантката. С колко свои приятели се беше разделила през годините? Тъгуваше ли за тях, както Мария, изглежда, тъгуваше за Сара?

— Ако се върнем отново за малко към престоя ви в Умео? — забърза Фредрика.

Мария примигна.

— Как беше там? Случи ли се нещо особено?

— Как беше… Ами, добре. Живеехме в нещо като пансион, запознахме се с нови хора.

— Поддържате ли все още връзка с някого?

— Не, не, изобщо. За мен всичко приключи, щом се прибрах вкъщи. Курсът беше минал, щях да продължа да работя през остатъка от лятото. И после да се преместя в Упсала.

— А Сара? Разказа ли нещо особено, когато се прибра?

Мария сбърчи вежди.

— Не, почти нищо.

— Имаше ли някого толкова близък като вас?

— Не, май не. Е, имаше приятели, но никой чак толкова близък. Сякаш с преместването в Упсала искаше да загърби доста неща. Придаваше му голямо значение. Но в Упсала си намери доста приятели. Преди да се запознае с Габриел, иначе след това отново стана доста самотна.

Фредрика „клъвна“ веднага.

— Общувахте ли със Сара след запознанството й с Габриел?

— Да, точно тогава като че ли бяхме започнали да се сближаваме отново. Бяха изминали няколко години след Умео, скоро ни предстоеше да завършим и да си търсим работа. Щяхме да навлезем в нова фаза от живота си, вече истински пораснали. Но Сара срещна Габриел и всичко пак се обърка. Той тотално я обсеби. В началото се опитах да поддържам връзка с нея, за да…

Мария млъкна и всякакво съмнение напусна Фредрика.

Мария плачеше.

— За да…? — тихо попита разследващата.

— За да я спася — не спираше да плаче жената. — Ясно виждах колко бой ядеше в тази връзка. А и забременя. Тогава скъсахме окончателно и до ден-днешен не сме се чували. Не издържах да я виждам с него. И честно казано, не ми понасяше как се самоунищожава в компанията му, без да повдигне и пръст, за да се измъкне.

Инстинктивно Фредрика не беше съгласна с Мария, че Сара Себастиансон не беше повдигнала и пръст, за да се освободи от Габриел, но си замълча. Вместо това каза:

— Сега определено се е измъкнала. Дори е стигнала до отчайваща самота.

Мария избърса няколко сълзи от бузата си.

— Как изглежда?

Фредрика, която тъкмо приготвяше нещата си, преди да стане и да си тръгне, вдигна глава.

— Кой?

— Сара. Чудя се как изглежда днес.

Фредрика леко се усмихна.

— С много червена и дълга коса. Красива, ако мога така да я определя. А ноктите на краката й са лакирани в синьо.

Сълзите отново бликнаха от очите на Мария.

— Както преди — прошепна тя. — Точно както винаги.

Педер Рюд размишляваше за живота по принцип и в частност за брака си с Юлва. Чешеше се неспокойно по челото както всеки път, когато беше изнервен. Плахо се почесваше и по слабините. Тази сутрин със сигурност го сърбеше навсякъде.

Нервно забърза по коридора за втората сутрешна чаша кафе. После отново се шмугна в стаята си. За по-сигурно затвори вратата. Искаше за миг да остане на спокойствие.

Снощи беше изживял истински кошмар.

— Приберете се по домовете си и разпуснете с нещо приятно — беше ги посъветвал Алекс.

Приятна не беше точната дума, която Педер щеше да използва, за да опише вечерта. Момчетата спяха, когато се прибра. Дни наред той закъсняваше, не беше играл и прекарвал време с тях.

А и Юлва. Разговорът беше започнал като между „възрастни хора“, но само след няколко реплики жена му бе напълно вбесена.

— Не мислиш ли, че разбирам какви ги вършиш? — бе изкрещяла тя. — Не мислиш ли?

Колко пъти ли я беше виждал да плаче през последната година? Колко?

Имаше едно-единствено оръжие, с което да се брани, и се срамуваше почти до смърт, когато се замислеше как го беше използвал.

— Схващаш ли с колко шибан случай се занимавам в момента? — изкрещял бе в отговор Педер. — Колко кофти се чувстваш, когато убиват деца в цяла Швеция и самият ти си баща? А, схващаш ли? Нима е толкова дяволски странно понякога да преспиваш в службата? А?

Победи, разбира се. Юлва нямаше конкретни доказателства за подозренията си и беше толкова омаломощена от тежката година, че не вярваше напълно на собствената си интуиция. В края на скандала тя седеше на пода, плачеше и молеше за прошка. А Педер я прегърна в скута си, погали я по косата и каза, че й прощава. После се запъти към момчетата и поседя мълчалив в тъмнината между леглата им. Татко се прибра, деца.

Лицето му пламна от последната мисъл.

Свиня.

Беше се превърнал в една свиня.

Цялото му тяло се тресеше. Господи!

Аз съм лош човек, мислеше си Педер. И лош баща. Ужасен баща. Отвратителен съпруг. И…

Елен Линд го прекъсна с упорито почукване по вратата. Знаеше, че е тя, макар да беше затворено. Тя чукаше по специален начин.

Отвори, преди да успее да й извика: „Влез“.

— Извини ме, че нахлувам така, но се обади следовател от Йоншьопинг, който искаше да говори с някого от групата на Алекс. Алекс нареди ти да го поемеш, защото в момента говори по телефона с Умео.

Педер зяпаше объркано Елен.

— Добре — каза той и вдигна телефонната слушалка.

Изчака Елен да прехвърли разговора.

Някакъв женски глас се обади отсреща. Звучеше уверено и приятно; предположи, че говори с жена на средна възраст.

Представи се като Анна Сандгрен и каза, че е криминален инспектор от Областна полиция Йоншьопинг, отдел Разследване на престъпления.

— Аха — рече Педер, просто за да не мълчи.

— Извинете, не разбрах името ви — продължи Анна Сандгрен.

Педер се размърда.

— Казвам се Педер Рюд — отвърна той след малко. — Криминален инспектор съм от стокхолмската полиция и участвам в специалния разследващ екип на Алекс Рехт.

— Сега ми стана по-ясно — продължи Анна Сандгрен със същата напевна интонация. — Обаждам се по повод една жена, която открихме мъртва вчера сутринта.

Педер слушаше. Същата сутрин научиха и за намерената мъртва Лилиан Себастиансон.

— Баба й се обади и съобщи, че е изчезнала. Твърдеше, че внучката й, й е позвънила в сряда следобед и й е казала, че ще й отиде на гости. Очевидно е живяла под защитена самоличност, след като си е изпатила от минала връзка, и е търсила закрила при старата си баба, когато е ставало напечено.

— Добре — внимаваше Педер и чакаше обяснение какво общо имаше всичко това с него.

— Така и не се обадила вечерта, както обещала — продължи Анна Сандгрен, — затова старицата се обърнала към полицията и помолила да я посетим, за да проверим дали не й се е случило нещо. Изпратихме патрулна кола, която докладва, че всичко било спокойно. Но бабата се заинатила и настояла да влезем в апартамента. И когато го направихме, открихме внучката убита в леглото. Удушена.

Педер сбърчи чело. Все още не му ставаше ясно защо точно той трябваше да проведе този разговор.

— Поразтърсихме се из апартамента и открихме мобилния й телефон. В него имаше само няколко номера и не беше използван кой знае колко. Но единият от запаметените номера бе вашият.

Анна Сандгред млъкна.

— Нашият ли? — повтори Педер, без да разбере какво имаше предвид колежката му.

— Проверихме всички номера в телефона й и един от тях беше посоченият в медиите от стокхолмската полиция за показания по повод изчезналото дете, което се появи в Умео.

Педер се опъна като струна на стола.

— Вижда се само, че номерът е вкаран в телефона, но не го е набрала от него. Все пак сметнахме, че трябва да споделим това с вас. Особено след като не разполагаме с кой знае какви данни.

Педер преглътна. Йоншьопинг. В каква връзка се споменаваше този град в разследването?

— Знаете ли кога е настъпила смъртта? — попита той.

— Вероятно само няколко часа след като се е обадила на баба си и й е казала, че смята да я посети — отвърна Анна Сандгрен. — Съдебният лекар ще предостави по-точни данни, но според първоначалния оглед трябва да е починала някъде около десет часа в сряда вечерта. Купила си е билет за влака по интернет, за да пътува до баба си, която живее в Умео, и щяла да…

— В Умео ли? — прекъсна я Педер.

— Да, в Умео. Трябвало е да тръгне от Йоншьопинг същата сутрин, в която я открихме мъртва. Това ще рече вчера.

Сърцето му заби по-бързо.

— Бабата знае ли кой е? Този, заради чийто тормоз е получила защитена самоличност?

— Историята е много объркана — отчаяно въздъхна колежката му. — Но накратко, изглежда, се е случило следното: Нора, убитата жена, се събрала с някакъв мъж, докато живеела в малко село до Умео преди шест-седем години. Връзката бързо се оказала доста объркана. Пък и самата Нора не била съвсем наред. Страдала от депресия и била в болнични, детството й не било никак леко, преминало по различни домове за сираци. И двамата й родители били починали.

Педер си пое дъх.

— Всъщност трябва да говорите директно с бабата. Свързахме се с нея само по телефона, но след известието за смъртта, жената се разстрои много. Поне разбрах, че никога не е срещала въпросния мъж. Един ден на Нора просто й писнало и избягала от селото. Успяла да получи защитена самоличност, без да може да даде данни за мъжа, който я малтретирал, защото имала достатъчно добре документирани рани. Не мисля, че полицията е положила някакви конкретни усилия, за да го открие. Ние не бихме го направили, ако не разполагаме дори с име.

— И ние — изпусна се Педер.

— Значи сега поне знаете за случилото се — каза Анна Сандгрен в опит да приключи разговора. — Естествено, ще ви държим в течение на разследването тук, но засега не разполагаме с нито една следа от извършителя. — Жената се засмя малко сухо. — Или — каза тя иронично — май малко преувеличих. Всъщност имаме една-едничка следа: пресен отпечатък от обувка, който открихме в антрето на Нора. Мъжка обувка, марка „Еко“, номер четиридесет и шест.

Фредрика Бергман се върна в Сградата на обед. Озадачи се, щом мина покрай Лейонкюлан и видя Алекс да седи сам на масата. Беше сбърчил сериозно чело и премяташе химикалката върху лист хартия пред себе си.

Най-сетне се пробуди, помисли си Фредрика. Отначало загуби почва под краката си и залитна в погрешна посока, но ето че е открил верния път.

— Среща ли имаме? — попита тя високо.

Алекс се стресна.

— Не, не — бързо отвърна той. — Само седя и мисля. Как беше в Упсала?

Фредрика поизчака с отговора.

— Добре — рече след малко. — Но нещо с този курс по писане не ми харесва.

— Какво?

— Трябва да се е случило нещо на него, или по-скоро преди, което е накарало Сара Себастиансон да остане много по-дълго от приятелката си.

Алекс се взираше замислено пред себе си.

— Бих искала да отида в Умео — продължи Фредрика и пристъпи вътре.

— В Умео ли? — повтори шефът й учуден.

— Да, и да се срещна с тези, които са организирали курса, за да ги попитам дали знаят какво се е случило със Сара Себастиансон. — Фредрика добави, преди Алекс да успее да отговори: — А и мисля да говоря с нея още веднъж. Ако има сили и ако се е върнала в града.

— Върнала се е — каза Алекс. — Сутринта, заедно с родителите си.

— Знаеше ли, че родителите й са дълбоко религиозни?

— Не — позабави се Рехт. — Не, не знаех. Представлява ли интерес за случая?

— Може би — отвърна стажантката. — Може би.

— Аха — възкликна шефът. — Ако искаш, можеш да влезеш, да седнеш и да ми разкажеш повече.

Той се усмихна колебливо, когато Фредрика прекрачи прага и се озова в стаята. Седна от другата страна на масата.

— Къде е Педер? — попита тя.

— На път за Умео — отвърна колегата й точно зад нея.

Беше се промъкнал потайно с някакъв сак, преметнат през рамо. Като малчуган, помисли си Фредрика. Малчуган, който тренира футбол.

Тя повдигна вежди.

— Случило ли се е нещо?

Педер се огледа с леко раздразнение.

— Среща ли имаме?

Алекс се засмя.

— Не, всъщност нямаме. Но след като така и така сте тук…

Педер потъна в стола. Вече беше успял да говори с Алекс, така че уведоми Фредрика с едно изречение.

— Открита е убита жена в Йоншьопинг, вкарала в телефона си нашия номер за показания. Баба й живее в Умео.

Фредрика не повярва на ушите си.

— В Йоншьопинг ли?

— Съвършено вярно. Разбира се, не е ясно защо е държала номера ни в мобилния си телефон, особено след като така и не го е използвала, но…

— Как да не го е използвала! — прекъсна го Фредрика.

Алекс и Педер я зяпнаха.

— Нима не помните? Нали Елен разказа за някаква жена, пожелала да остане анонимна, която предполагала, че познава извършителя и че е живяла с него.

Алекс изведнъж се напрегна.

— Точно така — снижи глас той. — Точно така. Но как го свързваш с жената в Йоншьопинг?

— Разговорът е засечен от уличен телефон там — обясни Фредрика. — Мац, анализаторът, го провери.

— От кога знаеш това? — възмути се Педер.

— Нали го задраскахме като безинтересен — защити се Фредрика също толкова възмутено. — А пък и тогава Йоншьопинг едва ли беше актуален за разследването.

Алекс вдигна ръка, за да ги успокои.

— Освен това тази информация се намира в базата данни на Мац — добави стажантката припряно.

Педер сведе поглед.

— Не съм се сетил за него — призна си той.

После погледна към Алекс.

Той се поизкашля сухо няколко пъти.

— Добре, добре — съгласи се Рехт. — Да предположим, че се е обадила убитата. Имаме ли записан разговора с нея?

Фредрика кимаше с нетърпение.

— Елен беше изготвила кратка бележка, мисля, че и тя е в базата данни.

Педер стана разгорещено.

— Отивам да говоря с Мац — каза той и се запъти към вратата, преди Алекс и Фредрика да успеят и дума да обелят.

Фредрика въздъхна дискретно.

— Почакай — извика Алекс и Педер се върна.

— Очевидно и Фредрика има повод да замине за Умео, но не виждам никакъв смисъл да изпращам и двама ви точно сега.

Подчинените му го слушаха внимателно.

— Вече доста хора се обадиха за жената с кучето във Флемингсберг — продължи Алекс. — Аз и анализаторът, как…

— Мац — вмъкна Фредрика.

— Точно така, аз и Мац прегледахме съобщенията; две непременно трябва да вземем под внимание. Обадил се е някой, който дава коли под наем. Мисли, че жена, приличаща на тази на скицата, е използвала услугите му. Една жена пък твърди, че преди няколко години е била приемна майка на издирваната. Остави непотвърдените й лични данни.

Настъпи тишина. Фредрика и Педер се поглеждаха крадешком.

— Май е по-добре — каза Алекс бавно, като натъртваше всяка сричка — Фредрика да замине за Умео, за да се погрижи за горката стара баба и учителя по писане. А, ти, Педер, ще се заемеш с фирмата за коли и приемната майка.

Двамата си кимнаха в съгласие.

— Нещо друго, което трябва да знам за мъртвата жена в Йоншьопинг? — попита стажантката.

Педер пъхна под носа й една бележка.

— Тук е записано съобщеното по време на телефонния разговор — кратък бе той.

Фредрика хвърли набързо едно око на текста.

— Обувки „Еко“, номер четиридесет и шест — каза тя бавно.

— Не таяхме кой знае какви надежди — призна Алекс, който също беше прегледал записките на Педер, — но нали съвпадението е интересно?

Фредрика продължи да чете със сбърчено чело.

— Добре, значи се разбрахме — заключи Рехт.

Фредрика погледна колебливо след тях, когато двамата мъже забързано напуснаха стаята.

Хаос, помисли си тя. Тези мъже живеят в епицентъра му. Но всъщност не мисля, че биха могли да дишат някъде другаде.

Точно в този момент шефът й се обърна.

— Между другото — провикна се той. Педер и Фредрика слушаха. Елен подаде глава от стаята си. — Свързах се с Националната полиция за информацията, която получихме от имейлите на Габриел Себастиансон — каза той. — Без съмнение Дългия чичо е голяма клечка в тези среди. В момента колегите подготвят масивна акция срещу него и мрежата му и много се зарадваха на разкритията ни. Предавам ви поздравите и благодарностите им.

Педер Рюд беше придобил известна представа за полицейския свят, преди да кандидатства в колежа преди почти десет години.

Първо, полицията беше такова място, където наистина се случваше нещо. Второ, полицейската професия беше важна. И трето, хората се възхищаваха на полицаите.

Педер държеше особено на третото. Да бъде уважаван. Не че му липсваше. Не, по-скоро ставаше дума за друг вид уважение, което пробиваше повърхността.

Естествено, бе заслужил и него. Единственото малко странно бе, че откакто напусна редовата полиция и престана да носи униформа, хората започнаха да го възприемат не толкова на сериозно и отношението им към него се промени.

Впечатлението му се потвърди, например, и от посещението при мъжа, даващ коли под наем, който се беше обадил в полицията, че е разпознал момичето, задържало Сара Себастиансон във Флемингсберг. Мъжът го гледаше много скептично, докато Педер не извади легитимацията си. Тогава стана малко по-любезен, но все още не беше истински доволен.

Рюд направи обща преценка на мястото. Доста малък офис насред Сьодермалм12. Табелките по прозореца примамваха както с коли под наем, така и с шофьорски курсове. Не толкова честа комбинация. При това по нищо не личеше, че вътре протичаше някакво обучение.

Мъжът видя, че полицаят се оглежда наоколо.

— Шофьорските курсове се провеждат един етаж по-долу — сопна се той. — Ако това те интересува.

Педер се усмихна.

— Само гледам — поясни той. — Хубаво местенце за коли под наем, нали?

— Защо питаш?

Смотан тъпанар, помисли си Рюд раздразнено, но продължи да му се усмихва и каза:

— Просто ми се струва, че конкуренцията наоколо не е толкова голяма. Повечето фирми за коли под наем са собственост на по-големите бензиностанции и често се намират на няколко километра от центъра.

Мъжът продължи да мълчи и да се мръщи, така че Педер реши да не хаби повече енергия, за да изглежда любезен.

— Обадил си се, защото мислиш, че си видял тази жена — продължи строго той и постави на плота, който го делеше от служителя, скица на непознатата от Флемингсберг.

Мъжът я погледна внимателно.

— Да, прилича на тази, която беше тук.

— Кога? — попита Педер.

Мъжът сбърчи чело и разгърна един голям календар пред себе си.

— Тя ли е убила детето? — попита нетактично той. — Затова ли я издирвате?

— Не е заподозряна в нищо — бързо отвърна Педер. — Само трябва да се срещнем с нея, защото има вероятност да е видяла нещо, което би било интересно да знаем.

Мъжът кимна, докато търсеше в календара.

— Тук — каза той и постави дебелия си пръст точно по средата. — Тогава дойде.

Педер се наведе напред. Служителят обърна календара. Пръстът му сочеше вляво. Седми юни.

Педер увеси нос.

— Как може да си толкова сигурен, че е било точно в този ден? — поколеба се той.

— Защото на същата дата трябваше да ми извадят с операция един мъдрец — каза мъжът, като изглеждаше много доволен от себе си, докато барабанеше с пръст по нечетлива бележка встрани. — Тъкмо щях да затварям и да тръгвам към болницата, когато тя дойде.

Той се наведе върху тезгяха с блеснали очи и изпълни Педер с неприязън.

— Изплашено до смърт лайненце — продължи мъжът с дебел глас. — Стоеше и се взираше наоколо като някакво животинче, осветено от дългите фарове на кола. От онези, които никога не бягат, макар да са на крачка от опасността. Така изглеждаше. — Той се захили дебелашки.

Педер не обърна внимание на отношението му, макар да подозираше, че то носеше информация, която трябваше да запомни.

— Каква кола нае и за колко дълго? — попита го вместо това.

Мъжът се поколеба.

— Неее — каза след малко и го погледна объркано. — Как така каква кола е наела? Нямаше да наема кола.

— Така ли? — Педер погледна глуповато събеседника си. — А какво искаше тогава?

— Искаше шофьорска книжка. Но все още не предлагахме курсове, така че я помолих да се върне първата седмица на юли. Така и не дойде.

Мозъкът на ченгето работеше на високи обороти.

— Искала е шофьорска книжка? — повтори той.

— Да — потвърди служителят и затвори със замах календара.

— Не си ли каза името? — попита Педер, макар и да знаеше отговора.

— Не, трябваше ли? Не можех да я регистрирам. Все още не бях оправил всички документи.

Педер въздъхна.

— Само това ли си спомняш от срещата ви? — инстинктивно се почуди той.

— Нищо повече от казаното — отвърна дебелакът и погали с едната ръка брадата си, а с другата — шкембето си. — Имаше вид на дяволски уплашена, беше бледа и измъчена. Косата й сигурно беше боядисана, изглеждаше неестествено тъмна. Почти черна. А някой я беше и понатупал.

Изведнъж Педер заслуша по-внимателно.

— Имаше синини по лицето — продължи мъжът и посочи лявата си буза. — Не пресни, а такива, които, така да се каже, бяха поотлежали. Доста неприятна гледка. Сигурно я е боляло.

В офиса стана тихо. Вратата зад Педер се отвори и влезе клиент. Мъжът му махна с ръка да почака.

— Тръгвам — каза Педер. — Спомняш ли си нещо друго?

Отсрещният зачеса трескаво брадата си.

— Не, освен че говореше странно.

— Говореше странно? — повтори полицаят.

— Ммм. Някак несвързано. Навярно се дължеше на побоя. Тогава женските се научават да си държат езика зад зъбите.

Щом Педер и Фредрика напуснаха Сградата на полицията, Алекс беше обладан от същото чувство, както когато децата живееха у дома и излизаха, за да прекарат вечерта у някой приятел. Тогава ставаше толкова тихо и спокойно.

И други работеха в коридора на Рехт, но все пак отсъствието на двамата беше осезаемо, а това понякога му се отразяваше доста добре.

Жена му го потърси на мобилния телефон.

— Сега какво ще стане с отпуската? — попита тя. — Имам предвид случая, по който работиш? Обадиха се от туристическото бюро и поискаха да потвърдя пътуването и да го платя.

— Ще има отпуска, ще видиш — беше всичко, което Алекс каза.

— Сигурно ли е?

— Нима някога съм лъгал за подобни неща?

Засмя се и тя му отвърна по същия начин.

— Късно ли ще се прибереш днес?

— Навярно да.

— Може да си направим барбекю? — предложи Лена.

— Може да отидем до Южна Америка?

Самият Алекс се учуди на думите си. Но не си ги взе обратно, а ги остави да висят помежду им.

— Какво каза? — попита след малко Лена.

Рехт почувства как гърлото му се сви.

— Казах, че трябва да отидем на гости на сина ни, който живее там. Някой път. Да почувства, че все още сме част от живота му.

Съпругата му замълча за момент.

— Наистина трябва — каза после тихо тя. — Може би през есента?

— Може би през есента.

Родителската любов е толкова различна, помисли си Алекс, когато разговорът приключи. Толкова значима, толкова неподкупна. Понякога си мислеше, че точно заради нея бракът му с Лена продължаваше почти тридесет години. Как иначе можеше да си обясни преодоляването на всеки неуспех, на всеки период на униние и сиво всекидневие?

Въпреки че беше началник, и до него достигаха клюките, които кръжаха по коридорите. Знаеше какво се говори за Педер — че имал любовница от сьодермалмската полиция. Той самият никога не беше изневерявал на жена си, но все пак лесно можеше да си представи как възникваше подобна ситуация.

Ако истински, ама истински ти е писнало. Ако истински, ама истински си смачкан от цял куп неприятности.

Но не и когато си баща на невръстни деца, както Педер. И определено не с колега, и то толкова нескопосано, та всички да разберат. Беше недостойно и безотговорно.

Алекс усети нотка на раздразнение. Младите бяха толкова разглезени. Знаеше, че звучи старомодно и малко назадничаво, но смяташе, че има за какво да възразява срещу светогледа и очакванията им от живота, който трябваше да бъде едно безкрайно плаване без насрещен вятър, без завет.

Светът се беше превърнал в гигантско игрище, където всеки можеше да играе навсякъде. Можеше ли Алекс да постъпи така, както бе постъпил синът му? Щеше ли да отиде в Южна Америка? Не, нямаше. И още по-добре, защото, ако имаше подобна възможност, душата му нямаше да намери покой. И щеше да свърши като Педер.

Стана му гадно, че мисли така. Не беше негова работа да съди живота на колегата си. И все пак. Мислеше за жена му и децата му. Защо той самият не постъпваше така?

Позвъняването на Педер го изтръгна от меланхолията. Имаше някаква енергия в гласа му, нещо му казваше, че Рюд харесва работата си. Алекс нямаше как да не признае, че поне това одобряваше.

Но този път младият колега звучеше недоволен.

— Единственото ново засега е, че се е опитала да се сдобие с шофьорска книжка — каза сърдито Педер. — Ако изобщо е тя.

Алекс веднага го прекъсна.

— Знаем, че е бита редовно, което засилва подозренията, че наистина сме открили жената, която търсим. А и мъжът — твърдо заяви Рехт и продължи още по-усърдно: — Замисли се само, Педер. Убитата в Йоншьопинг е живяла под защитена самоличност, след като е скъсала с насилника си. В разговора с Елен е споменала за някаква борба, за това, че този, с когото е живеела, искал да накаже някои жени. Да допуснем, че въпросният ненормалник си е намерил нова партньорка и помощничка. Поредното момиче, кривнало от правия път — или по-точно, загубило вярната посока — и незнайно защо, паднало си по него. Ако, казвам ако убиецът от Йоншьопинг е похитителят на Лилиан, то знаем, че някой е трябвало да му помогне, за да я закара, жива или мъртва, в Умео, защото едва ли би могъл да се намира на две места едновременно. В такъв случай е било належащо партньорът му да се сдобие с шофьорска книжка.

Педер замълча и се замисли.

— Да обиколя ли фирмите за шофьорски курсове в Сьодермалм със скица в ръка, така и така съм тук? — попита той. — Може да е отишла някъде другаде, след като този й е тръшнал вратата.

— Добре, само да не забравим жената, която подозира, че става въпрос за момичето, което е отглеждала като приемна майка.

— Ще се заема и с двете — бързо отвърна Педер. — Новини от Фредрика?

— Не — въздъхна Алекс. — Мисля, че пътува към Сара Себастиансон за допълнителна среща. Щеше да се обади, преди да продължи към Арланда.

Шефът му беше готов да затвори, когато Педер каза:

— Има още нещо.

Рехт изчака.

— Защо му е да отива в Йоншьопинг и да убива това момиче точно сега? Трябва да е бил достатъчно зает с Лилиан. Защо му е притрябвало толкова внимание накуп?

Алекс кимна на себе си.

— И аз мислех за това — започна колебливо той. — Изглежда, е кроял нещо. Първо е задържал и влака, и Сара във Флемингсберг, после е изпратил кутията с косата и дрехите. Убийството в Йоншьопинг навярно е било част от ритуала, макар и да не е видно точно сега.

— Съгласен съм — каза Педер, — но нещо не е наред. Като че ли по-скоро убийството в Йоншьопинг е било инцидент. Дори не е избърсал пода след себе си. През цялото време е полагал такова старание и изведнъж оставя следи.

— Направил го е и във влака — възрази Алекс.

— Защото е бил принуден — продължи Педер. — Едва ли е било уместно да бърше пода, а пък не е можел да се разхожда по чорапи или бос. Тогава хората наистина са щели да го забележат. При това във влака е било относително безопасно сред многобройните отпечатъци.

— Значи допускаш, че е убил жената в Йоншьопинг, за да й затвори устата?

— Да — отвърна Педер след кратко мълчание. — Според мен това е единственото разумно обяснение.

Алекс се замисли.

— Добре, но от къде е знаел?

— Какво е знаел?

— От къде е знаел, че има причина да й затвори устата?

— Да, от къде — отвърна Педер угрижено. — Как е разбрал, че вече се е обадила в полицията? Или можем да предположим, че е щял да я претрепе във всички случаи?

Елен Линд се чувстваше щастлива и жизнерадостна. Още я топлеше споменът за изминалата нощ.

— Може би ме обича — мърмореше си тя.

Толкова се радваше на отминалата им среща. Толкова внимателно я беше слушал, докато му разказваше за злощастния случай с Лилиан; Елен изпитваше нужда да изговори натрупаното. Макар и да нямаше собствени деца, той, изглежда, проявяваше разбиране колко тежка е задачата на всички замесени.

После обсъдиха филмите, които щяха да гледат заедно. Нещо й подскачаше под лъжичката. Досега не бяха ходили заедно на кино. Общуването им беше географски ограничено до хотела, в който Карл отсядаше точно във вечерта на срещата им; съдържанието също беше рутинно: вечеряха, говореха си, правеха секс и спяха.

Хубаво е да поразнообразим, мислеше си Елен и се усмихваше закачливо на себе си.

Ако успееше да го замъкне на кино, тогава сигурно нямаше да представлява проблем да го накара да се срещне и с децата. Обичаше ли я наистина, то трябваше да разбере, че те влизат в пакета.

Елен се усмихна, когато извади мобилния си телефон. Току-що беше изпратила съобщение и чакаше отговор. Но дисплеят показваше, че няма нови есемеси.

На раздяла сутринта тя го беше попитала кога ще се видят отново. Той се бе поколебал малко, преди да отговори:

— Скоро, надявам се. Да видим кога ще ми се отвори възможност.

— Кога ще ми се отвори възможност — тихо повтори Елен и изкриви усмивка. — По дяволите, винаги той трябва да поставя условията.

Слънцето най-накрая беше успяло да сгрее Стокхолм, установи Фредрика Бергман, когато паркира забързано пред блока си. Изкачи стълбите на две, на три с ключ в ръка и сякаш влезе в апартамента за по-малко от три секунди. Не й трябваше кой знае колко много багаж за една нощ в Умео.

Куфарът й лежеше на най-горната полица в дрешника. Калъфът с цигулката се мъдреше зад него. Фредрика се опита да не го гледа, да не си спомня. Но и този път не се случи нещо по-различно. Бързината на мисълта надви силата на волята. Думите минаха през главата й толкова болезнено автоматично, както винаги.

Можех да бъда друга, можех да бъда другаде днес.

Майка й беше засегнала темата преди известно време.

— Лекарите не казаха, че никога няма да можеш да свириш, Фредрика — проговорила бе с нежен глас тя, — а само, че няма да можеш да свириш професионално.

Фредрика бе поклатила глава заинатено, с изгарящи сълзи в крайчеца на очите. Щом не можеше да свири толкова, колкото преди, не искаше да свири изобщо.

Телефонният секретар примигваше, когато тя влезе в кухнята. Малко учудена пусна съобщението.

— Здравейте, казвам се Карин Меландер — представи се дрезгав глас, вероятно на по-възрастна жена. — Обаждам се от Центъра за осиновяване във връзка с молбата ви. Би било добре да ми се обадите, когато е удобно, на нула-осем…

Фредрика занемя, докато жената съобщаваше номера. Цифрите се разхвърчаха из стаята, нахлуха в главата й и изчезнаха в нищото.

По дяволите, помисли си тя. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Паниката и стресът винаги задействаха разума й. Така стана и сега.

Фредрика се върна бързо в дрешника и започна да си събира багажа. Бикини, сутиен, блуза. Поколеба се дали да вземе още един панталон, нима наистина щеше да остане повече от една нощ? А пък и да останеше, какво пречеше да ходи с един и същ панталон два дни подред? Мозъкът й работеше прекалено целенасочено, за да може да обърне внимание на подобни дреболии. Щеше да вземе панталона.

Опита се да контролира мислите си, докато събираше тоалетните принадлежности. Незнайно защо, Спенсър не излизаше от ума й.

Трябва да му кажа, говореше си наум. Наистина трябва да му кажа.

Куфарът беше готов и вратата хлопна след нея.

Въздух, обадиха се пак мислите й. Трябва ми въздух.

Нагорещеният асфалт лъхаше топло към краката й, когато Фредрика застана на тротоара.

По дяволите, какво чак толкова? Ако се разкайва за осиновяването, може просто да прекрати процедурата.

Преглътна с усилие.

Погледът към заглавните страници на вестниците в будката до съседния блок я накара да се опомни.

„Кой уби Лилиан?“ — крещеше заглавието.

Върху този въпрос трябва да се съсредоточа, помисли си полицайката и стисна зъби. Върху Сара Себастиансон, която току-що е загубила детето си.

Чудеше се кое е по-лошо: да си имал дете и да си го загубил, или никога да не си имал.

Фредрика не очакваше самата Сара да й отвори, затова се изненада, когато вратата се приплъзна и двете се оказаха очи в очи. Не се бяха срещали, след като откриха трупа на Лилиан.

Затова трябваше да каже нещо. Фредрика отвори уста, но после я затвори. Нямаше никаква представа какво се очакваше да каже.

Аз съм една нещастница, помисли си уморено тя. Следователно не ми се полага да имам деца.

Пое си дълбоко дъх. Още веднъж се опита да проговори.

— Наистина съжалявам.

Сара кимна сковано.

Червената коса обгръщаше като пламък главата й. Жената сигурно беше на ръба на силите си.

Фредрика направи няколко колебливи крачки, за да влезе. Осветеният коридор й се стори познат, всекидневната се намираше вляво. Направо беше кухнята, където разпита новото гадже на Сара първата вечер. Имаше чувството, че е било много отдавна.

Родителите на Сара застанаха зад дъщеря си. Като войска, готова да нападне. Фредрика ги поздрави и им подаде ръка. Нали се бяха срещали и преди. Тогава, когато кутията с косата… да, точно тогава, да.

Посочиха й накъде да върви. Поканиха я да седне във всекидневната. Диванът й се стори твърд. Сара се настани в голям фотьойл, а майка й — на страничната облегалка. Бащата предпочете дивана, доста близо до Фредрика.

Всъщност не й се искаше родителите да присъстват. Беше погрешно и против всички правила на изкуството да провеждаш разпит. Нещо инстинктивно й казваше, че някои неща не можеше да бъдат споменати в тяхно присъствие. Същевременно обаче и Сара, и родителите й демонстрираха, че или ще говори с всички заедно, или Фредрика можеше да си тръгне.

Голям старинен часовник се извисяваше в единия ъгъл на стаята. Полицайката се опита да си спомни дали го е забелязала преди. Часът беше два.

Доста ефективна съм, помисли си тя. От Упсала — в службата, от там — вкъщи, дори събрах багаж.

Бащата на Сара се изкашля, за да отбележи, че не използва времето си особено добре.

Фредрика отгърна нова страница в тетрадката, която държеше в ръката си.

— Ами — започна тя внимателно, — има само още няколко въпроса, свързани с престоя ти в Умео.

Сара не я разбра и тя поясни:

— Когато си била там на курс по творческо писане.

Разпитваната кимна бавно. Подръпна ръкавите на блузата си. Синините вече не трябваше да се виждат. Изведнъж Фредрика беше готова да се разплаче. Преглътна няколко пъти и се престори, че чете записките си.

— Предобед се срещнах с Мария Блумгрен — каза след миг тя и вдигна поглед към Сара.

Тя обаче не реагира.

— Помоли ме да те поздравя.

Сара продължи да се взира във Фредрика.

Може би е на успокоителни, помисли си полицайката. Изглежда напълно упоена.

— Сара и Мария не поддържат връзка от години — грубо поясни бащата. — Казахме го на шефа ви още в Умео.

— Знам — бързо отвърна Фредрика. — Но по време на срещата ми с Мария възникнаха няколко въпроса.

Настоятелно се опитваше да улови празния поглед на събеседничката си.

— Ходила си с едно момче пролетта, преди да заминете — каза тя.

Сара кимна.

— Какво се случи, след като скъсахте?

Сара се размърда.

— Какво да се е случило — каза тя бавно. — Нищо особено. Беше ми сърдит и се държеше лошо известно време, но се примири, след като и той разбра, че не сме един за друг.

— Никога ли след това не те потърси? След лятото или може би се е появил в Умео?

— Не, никога.

Фредрика се замисли.

— Останала си на север по-дълго от Мария — продължи тя. — Защо?

— Намерих си работа за лятото — забави се с отговора Сара. — На която не можех да откажа. Но Мария се ядоса. Завиждаше ми.

— Според Мария, си знаела още когато сте тръгнали за Умео, че няма да се върнеш в Гьотеборг след края на курса, намерила си работата още преди да заминете.

— Значи лъже.

Сара сякаш изстреля отговора си, и то с такава острота, че Фредрика съвсем излезе от кожата си.

— Лъже ли?

— Да.

— Защо ще лъже за подобно нещо след толкова много време? — предпазливо попита тя.

— Защото изпитваше завист, че аз получих подобен шанс, а не тя — напери се Сара. — Никога не успя да го приеме. Дори го използва като причина да не живеем заедно в Упсала, както бяхме планирали. — Сара се сви във фотьойла. — Или беше разбрала всичко погрешно — добави уморено тя.

— Мария разказа, че имала лятна работа, която я чакала в Гьотеборг — поясни Фредрика. — Ти нямаше ли?

Сара изглежда недоумяваше.

— Имам предвид, нямаше ли други планове до края на лятото? Курсът в Умео е щял да продължи само две седмици.

Сара зашари с поглед.

— Когато получих шанса да работя там, не можех просто да го изпусна — снижи глас тя. — Дадох му приоритет пред всичко останало.

Майка й се размърда неспокойно на облегалката.

— Всъщност сега си спомням, че срещнах случайно Йориан. Той държеше пансиона, където обикновено работеше през лятото. Спомена ми, че си отказала да работиш при него, когато ти е предложил, защото нямало да си в града.

Лицето на Сара помръкна.

— Не ме интересува какво е разправял старчокът — изсъска тя.

— А и не трябва — прекъсна ги бащата. — Пък и паметта ни изневерява в момент като този. За всички е разбираемо, нали?

Знае, помисли си Фредрика. Забелязва, че Сара се опитва да скрие нещо, но не му е известно точно какво. Досеща се обаче, че трябва да остане скрито, и затова й помага.

— Добре — каза стажантката и се опита да седне малко по-удобно на дивана. — Как беше, когато пристигна? Как точно ти получи тази работа?

— Търсеха помощник на учителя — обясни Сара. — Харесаха как пиша и затова получих тази възможност.

— Винаги е писала добре — вмъкна баща й.

— Не се съмнявам — искрена бе Фредрика. — Но си мислех, че може би е имало някаква конкуренция в групата. Всеки е минал по този път…

— Никой не се засегна особено — прекъсна я Сара и подръпна един кичур. — Още когато пристигнахме, съобщиха, че ще им е нужна помощ до края на лятото и ако проявяваме интерес, трябва да ги уведомим.

— И после избраха теб?

— И после избраха мен.

Стана тихо. Стрелката на часовника се премести, цъкайки още малко напред. Навън облаците бяха затулили слънцето.

— Лъже — възмути се Фредрика по телефона, когато тръгна за Арланда и се обади на Алекс, за да му докладва.

Той я изслуша и после каза:

— Не казвам, че не си на прав път, Фредрика. Но Сара е изключително уязвима точно сега, при това родителите й бдят над нея като орли. Виж какво ще покаже пътуването до Умео и ще решим как да действаме по-нататък.

— Не мога да избия от главата си момчето, което й е било гадже — продължи Фредрика. — Мария Блумгрен разказа, че леко е превъртял, когато Сара е скъсала с него.

— Трябва да е бил повече от леко превъртял, щом е таял гнева си петнадесет години и е отмъстил с убийството на детето й — въздъхна Алекс.

— Добрах се до личните му данни — продължи Фредрика. — Обадих се и помолих Елен да го вкара в регистъра; очевидно се е занимавал с всичко по малко след гимназията.

— Например? — попита колебливо шефът й.

— Осъждан е за побой над новото гадже на бившата му приятелка — отвърна Фредрика. — Както и за кражба на коли.

— Със сигурност има престъпно минало, но не такова като на някого, извършил нещо толкова добре планирано като отвличането на Лилиан — възрази Алекс.

— И все пак — заинати се Фредрика.

Рехт въздъхна.

— Добре де, къде живее този младеж днес?

— Изглежда, често се мести, но в момента е в Норшьопинг. Напуснал е Гьотеборг след последното си излизане от затвора.

Алекс въздъхна отново.

— Йоншьопинг, Норшьопинг, Умео — каза той гневно. — Това разследване се превръща все повече и повече в един голям цирк. Прекалено се разраства.

— Сега поне се раздвижи! — подчерта Фредрика.

— Добре — съгласи се Алекс. — Ще проверя Педер докъде е стигнал; беше на път за Нюшьопинг, за да говори с жената, която съобщи, че се е грижела за непознатата от Флемингсберг.

— Нюшьопинг! — възкликна Фредрика. — Значи е в същата посока.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Да, в същата е — каза той. — Ще му звънна веднага. Елен има ли данни за онова момче?

— Да — потвърди Фредрика.

— Добре, обади се, щом кацнеш — каза Алекс.

Той остана със слушалката в ръка. За първи път, откакто се беше присъединила към екипа му, Фредрика Бергман показваше някакъв ентусиазъм за работа. В началото само седеше и изглеждаше смутена, готова да възразява. Сега дори му се стори, че сякаш харесваше това, което правеше.

Не му се искаше да го признае, но беше факт, че Фредрика първа видя следите, на които се крепеше разследването в момента. Не че другите нямаше да ги надушат без помощта й, но тя беше по-бърза. На раз два пресяваше ценната информация, за чието разбиране Алекс се нуждаеше от повече време.

От друга страна, ако виновникът се окажеше Габриел Себастиансон, Фредрика щеше да го открие последна в екипа. А това едва ли беше добре.

Гледаше схемата на случая, която беше направил, и чувстваше как настроението му се скапва.

Независимо как бяха стигнали до настоящия етап на разследването.

Всъщност, какво знаеха със сигурност?

Алекс мислеше, че почти със сигурност можеха да кажат, че извършителите са били двама, а не само един. Заради жената с кучето във Флемингсберг и мъжа с обувките „Еко“. Зачете бележките на Елен от телефонния разговор с жената от Йоншьопинг. Нора. Ако беше същата. И въздъхна разочаровано. Майната му, щеше да приеме, че е същата.

Елен беше отбелязала, че жената й се сторила объркана. Била е уплашена и е бързала, когато се е обадила.

Свидетелката беше предположила, че по-рано е имала връзка с извършителя. Който здравата я е биел. Алекс несъзнателно го свърза с разказа на Педер след посещението при онзи с колите. Жената от Флемингсберг също е имала следи от бой. После Елен беше нахвърлила откъслечни цитати. Непознатата бе споменала, че мъжът водел някаква борба и искал жената да бъде част от нея. Жените трябва да се накажат, те не заслужават децата си. Нима? Алекс продължи да чете. Жените не трябва да запазят децата си, защото, щом не обичат всички деца, не трябва да имат и свои.

Чиста заповед, помисли си мрачно Рехт.

Не разбираше какво чете. Как така „щом не обичат всички деца“? Естествено, че никой не обичаше всички деца еднакво. Обичаше най-вече собствените си, разсъждаваше Алекс.

Той прочете отново резюмето на Елен. Жените трябва да се накажат, жените не трябва да запазят… Жените? Преряза го през стомаха.

— Грешиш, Фредрика — измърмори на себе си.

Гневът на убиеца не е бил насочен само срещу Сара Себастиансон. Не и ако думите на жената от Йоншьопинг бяха истина. Гневът е бил насочен към повече жени. Жени, които не са обичали еднакво всички деца. И ако жената от Йоншьопинг говореше истината, то извършителят се е опитвал да осъществи плана си и преди, но не го е завършил окончателно.

Какво е това безумие, помисли си Алекс. И кои са другите жени?

Няколко години бяха изминали, преди Магдалена Грегешдотер да започне да се чувства добре в Стокхолм. Затова със съпруга й бяха отложили децата за по-късно, докато тя свикне на новото място.

— Никакви деца, докато не усетя, че имам собствена среда, на която да се опра — заявила бе Магдалена.

Съпругът й Турбьорн, естествено, се беше съгласил. Не само защото винаги го правеше, а защото разбираше, че е по-добре бъдещата майка да се чувства готова да свие семейно гнездо.

И все пак не стана точно както си го представяха. Когато най-сетне започнаха да работят по въпроса, се оказа, че не могат да имат деца. Първо опитваха цяла година сами — о, как мразеха думата „опитваха“, — а после последва цяла година с изследвания. След което още една с „опити“. Общо единадесет инвитро процедури. В крайна сметка Магдалена зачена, но извънматочно.

— Вече пет пари не давам — плачеше в болничното легло тя. — Не мога повече.

И Турбьорн не издържаше, затова си взеха отпуск и тръгнаха на околосветско пътешествие за половин година. После решиха да си осиновят дете.

— Но то няма да е истински ваше — бе казала майката на Турбьорн.

Единственият случай в живота на Магдалена, когато й се беше приискало да удари друг човек.

— Естествено, че ще е наше — изсъскала бе тя, като натъртваше всяка сричка.

И стана тяхно. Взеха Натали от Боливия в един мартенски ден и оттогава Магдалена не спираше да се събужда с усмивка на лицето. Кажеше ли го на висок глас, звучеше нелепо, но си беше чиста истина. И то дотам, че не изпитваше ни най-малко притеснение от приближаващия четиридесети рожден ден.

— Красива си — прошепнал бе Турбьорн същата сутрин в ухото й.

— Как да не съм, все още съм млада — отвърнала бе тя.

Хората с малки деца се подмладяват, мислеше си Магдалена. А невръстната Натали нямаше още една годинка, така че според тази логика майка й беше особено млада.

Впоследствие Магдалена нямаше да си спомни защо изведнъж бе почувствала, че трябва да погледне Натали. Детето растеше, но продължаваше всеки ден да спи навън в количката. Магдалена първо поразходи Натали, докато малката заспи. После остави количката на тяхното място пред блока. Беше защитено от хорските погледи с доста висок жив плет, който Турбьорн бе укрепил с малка оградка.

Затова Магдалена никак не се притесняваше да остави Натали да спи навън. Вратата винаги стоеше отворена, а бебешката камера не се изваждаше от количката. С нея майката долавяше най-малката птичка, която се приближаваше, най-малкия странен звук. Може би подобен звук изведнъж събуди вниманието и безпокойството й. Може би той я накара да прекоси с бързи крачки кухнята и да се запъти към площадката.

Мярна количката през стъклото на вратата и забави ход.

Лек повей се промуши през отвора и размърда дългите ленени завеси. Листенце от цвете падна от една саксия и залъкатуши по пода. По-късно тези два детайла най-ясно щяха да изплуват в съзнанието й и да си останат там.

Магдалена се надвеси над количката. Беше празна. Изправи се като в транс и насочи поглед към плета, към всичко наоколо.

Наблизо нямаше никого.

Къде беше Натали?

Педер Рюд обикаляше от шофьорска школа на шофьорска школа в Сьодермалм. На още двама души жената от скицата им се стори позната, но не посмяха да го потвърдят. И все пак Педер беше до голяма степен сигурен, че говореха за един и същ човек, защото разказите им си приличаха доста. Първо, жената е изглеждала доста нервна. Второ — имала синини по лицето и ръцете. И трето — искала да разбере как възможно най-бързо може да се сдобие с шофьорска книжка. И двамата управители й предложили интензивен курс, но щом разбрала, че трябва да кормува в друг град и да прекара няколко дни в пансион, веднага се отказала. Отвърнала, че й е невъзможно да отсъства от работа. И си тръгнала.

За какво, по дяволите, й е притрябвала тази шофьорска книжка, недоволстваше в мислите си Педер. Да закара трупа до Умео, докато малоумното й гадже се отправи за Йоншьопинг, за да загаси стар пожар?

Педер хвърли поглед на часовника, когато седна в колата, готов да потегли за Нюшьопинг на срещата с позвънилата, която се смяташе за приемна майка на жената от Флемингсберг. Нямаше време за губене.

Юлва беше казала, че ще заведе децата на плажа Смедсуд в Кунгсхолмен. Всъщност на Педер му се прииска да поспори дали идеята й е наистина добра. Той винаги се боеше, когато жена му оставаше сама с децата, а идеята й за плажа едва ли бе добре премислена. Но от друга страна, Юлва беше последният човек в семейството, който можеше да бъде набеден, че се държи безотговорно.

Педер не смееше да погледне мобилния си телефон. Ако видеше, че има пропуснат разговор от Юлва или от Пиа, щеше да кривне от пътя. Започна да се замисля дали не е болен. Не беше ли чел интригуващи статии за мъже с прекалено силно либидо? Нормално беше не всички да имат толкова силно влечение. Проблемът беше, че ако не се бяха родили близнаците, това никога нямаше да се случи. Къде беше изчезнал предишният му живот? Какво беше станало с него?

Двамата с Юлва бяха правили опити за дете почти година, преди най-сетне това да се случи. И щастието беше голямо. Чувстваха се уплашени, но щастливи.

— Да му се не види — беше казал Педер след теста за бременност на Юлва. — Някой расте тук.

И бе положил топла ръка на оголения й корем в опит да си представи как изглежда животът там вътре. Двамата правеха секс до полуда преди този дяволски ултразвук. Дотогава на Юлва всичко й беше наред. Не можеше да му се насити. Веднъж дори му се беше обадила да се прибере посред обед.

— Трябва да е от хормоните — беше се подхилквала тя, щом се облякоха.

Мисълта, че жена му ще му се обади на обед, за да правят секс, беше толкова нереална, че Педер чак избухна в нелеп смях. Всъщност изобщо не ставаше дума за секс. По-скоро жадуваше за близост, искаше да се чувства желан. Искаше и той да желае. Но когато му звънеше в службата, Юлва винаги му опяваше за други странни нужди. Нужди, които му беше трудно да задоволи, когато трябваше и да работи. Неговите потребности бяха спрели да съществуват. Една вечер той се прибра от работа, след като се беше занимавал с убити при грабеж пенсионери. Простреляни в лицата. В тази нощ Педер потърси близостта й, но Юлва се беше въртяла като червей.

— Трябва ли да лежиш толкова близо, Педер? Не мога да спя, когато дишаш в лицето ми.

Той се бе поотдръпнал. Юлва можеше да спи. И колкото и да стискаше клепачи, не беше успял да мигне. Нито тази нощ, нито следващата.

Като голям беше плакал само няколко пъти и мислеше, че си ги спомня всичките.

Плака, когато почина дядо му. Плака, когато се родиха близнаците. Плака две седмици след като откри простреляните пенсионери. Като дете пред майка си.

— Никога няма да има край — шепнеше и намекваше за проблемите с Юлва. — Никога няма да има край.

— Всичко ще се промени — бе отвърнала майка му. — Всичко ще се промени, Педер. Злото има естествена граница. Все съществува повратна точка, когато човек знае със сигурност, че не може да стане по-зле, а само по-добре.

Така говореше тази, която някога бе вярвала, че ще възпита две силни момчета да станат истински мъже, а после бе принудена да приеме, че едното ще си остане едно голямо дете.

Педер чувстваше някак си в момента, че е преминал границата на злото, за която говореше майка му. Преди всичко, след като възобнови връзката си с Пиа. Нещо беше на път да приключи, чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Бракът му. Нямаше подобно намерение, а и не беше убеден, че по този начин ще се измъкне от ада си. Но така де, рискът съществуваше.

Най-вече, ако продължаваше да се среща с Пиа.

Пътят до Нюшьопинг му се стори много по-кратък, отколкото си го представяше. Доста бързо стигна. Зарови поглед в картата. Вероятно беше пропуснал отбивката.

Рюд тъкмо паркира пред точния адрес, когато мобилният му телефон звънна. Педер отговори, докато излизаше от колата. Все още беше топло, въпреки че слънцето се инатеше още веднъж да се потули зад прекалено гъстите облаци. Полицаят огледа квартала, в който се бе озовал. Къщи на средната класа. Нито прекалено нови, нито прекалено очукани коли. Малко нови велосипеди и един куп добре запазени. Деца, на вид здрави и чисти, играеха малко по-нагоре по улицата. Място за всеки швед, зависим от сигурността като от наркотик.

Гласът на Алекс прекъсна импулсивния му анализ на обстановката.

— Пристигна ли? — попита той.

— Да — отвърна Педер. — Тъкмо излизам от колата. Случило ли се е нещо?

— Не, само си помислих, че още пътуваш. Просто така. Може да поговорим по-късно.

С крайчеца на окото полицаят забеляза да се отваря входната врата на къщата, към която се беше запътил.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Да — отговори Алекс. — Ще продължа да шлифовам скромната си теория и ще ти се обадя по-късно. Въпреки че има още нещо.

Педер се засмя.

— Теория ли? — прозвуча като ехо. — Трябваше да потърсиш Фредрика вместо мен.

— Това и ще направя. Но както казах, има още нещо. Бивше гадже на Сара Себастиансон живее в Норшьопинг. Криминален тип, с когото е дружала, преди да замине на онзи писателски курс в Умео. Можеш ли да поговориш накратко с него, преди да се върнеш в Стокхолм?

— В Норшьопинг ли? — поколеба се Педер.

— Да — позабави отговора си Алекс, — на път ти е…

— Добре — съгласи се Рюд. — Само ми дай предисторията и ще изпълня всичко.

Алекс прозвуча облекчен:

— Фредрика ще ти се обади по-късно — обеща той. — Успех засега!

— Благодаря — каза Педер и затвори телефона.

Усмихна се на дамата, която стоеше на стълбите на къщата, и се приближи към нея.

Биргита Франке сервира домашно приготвени канелени кифлички и кафе. Педер не успя да си спомни кога за последно беше ял толкова вкусни кифлички. Взе си две наведнъж.

Жената му направи доста сериозно, но същевременно приятно впечатление. Гласът й беше строг, погледът — топъл. Косата й бе посивяла, но лицето й младееше. Беше ниска и закръглена, учила направо от живота, предположи Педер.

Полицаят я помоли дискретно да си покаже документите за самоличност и тогава видя, че току-що е навършила петдесет и пет години. Той я поздрави и още веднъж похвали кифличките й. Тя благодари и се усмихна. Малки бръчици се появиха около очите й. Отиваха й.

— Обадили сте се в полицията заради портретната скица, която публикувахме — рече най-после Педер, за да сложи край на празните приказки за кифлички и обзавеждане.

— Да — кратко отвърна Биргита. — Да, обадих се. И първо наистина бих искала да разбера дали я издирвате.

Педер отпи още една глътка кафе, погледна завесите и за първи път от години се сети за баба си.

— Нито я издирваме, нито я подозираме в нещо — каза той. — Но все пак бихме искали да говорим с нея, защото имаме причина да вярваме, че тя разполага с информация, решаваща за случая. Не мога да навляза в повече подробности.

Биргита кимна замислено.

Жената неволно му напомни за майката на Габриел Себастиансон. Старата вещица имаше много да учи от Биргита, що се отнасяше до общуването с хората.

Изведнъж домакинята стана от масата в кухнята и излезе в антрето. Педер я чу да отваря някакво чекмедже. Върна се, прегърнала голям албум, остави го пред полицая и отгърна няколко страници.

— Ето — каза жената и посочи снимките. — Тук започна всичко.

Педер ги погледна: Биргита като по-млада, мъж на нейната възраст, напълно непознат за полицая, и една девойка, която с малко фантазия би могла да заприлича на жената от Флемингсберг. На две от снимките се виждаше и един младеж.

— Моника дойде при нас, когато беше на тринадесет — започна да разказва Биргита. — Тогава беше малко по-различно да си приемен родител. Не чак толкова деца, колкото днес, се нуждаеха от друг дом, а и хората все още вярваха, че с малко любов и толерантност всички проблеми се решават.

Биргита въздъхна леко и приближи чашата с кафе.

— Но с Моника не беше така — пак въздъхна жената. — Тя беше, както я наричаше съпругът ми, увредена, не напълно здрава. На снимките изглежда почти като всички останали. Русокоса, с красиви очи и нежни черти. Но отвътре беше пълна руина. Грешно програмирана, както би се изразил един компютърджия днес.

— В какъв смисъл? — попита Педер и запрелиства албума.

Следваха още снимки с Моника и приемните й родители. Тя не се усмихваше на нито една от тях. Но Биргита имаше право. Очите и лицето й бяха наистина красиви.

— Беше израснала в такъв ужас, че впоследствие не можахме да разберем как се наехме да й станем приемни родители — добави Биргита и се хвана за главата. — Макар да мога откровено да твърдя, че не получихме цялата информация за нея, преди катастрофата да стане факт. Тогава всичко се изясни. Още кафе? — попита тя след малко.

Педер вдигна глава от албума.

— Да, благодаря — каза, без да се замисля. — Къде е съпругът ви, между другото?

— На работа — отвърна Биргита. — Ще се прибере след няколко часа; ако искате, останете да вечеряте с нас.

Рюд не можеше да не се засмее.

— Не, няма да мога, за съжаление.

Биргита му отвърна с усмивка.

— Жалко. Защото изглеждате много приятно момче.

Тя протегна ръка към каната с кафе и сипа и на двамата.

— Докъде бях стигнала? — продължи домакинята и сама се сети. — Да, точно така, до произхода на момичето.

Биргита пак стана и отиде в антрето. Върна се с една папка.

— Тук с мъжа ми събрахме цялата информация, която имахме за приемните ни деца — гордо каза тя и постави папката пред Педер. — Разбирате, със съпруга ми не успяхме да създадем собствени деца, така че решихме да станем приемни родители.

Жената изглеждаше много доволна, когато му разгръщаше папката.

— Ето — поясни Биргита, — това е информацията, която получихме от социалната служба, когато щяхме да я доведем тук. Останалата информация беше засекретена, така че нямам копия.

Педер отмести фотоалбума и се зачете в документите от социалната служба.

Педер прочете още две страници за прогресивния провал на момичето в училище. В момента, в който беше заживяла у семейство Франке, вече имаше досие в полицията като заподозряна в кражби.

Рюд спонтанно насочи мисълта си към мъртвата жена в Йоншьопинг. Не беше ли израснала и тя в различни приемни домове?

— Хм — промълви Педер, когато приключи с четенето. — Искате да кажете, че е имало допълнителна информация, която е трябвало да получите, освен тази?

Биргита кимна и отпи малко кафе.

— Мислехме й доброто — каза тя и потърси погледа му. — Вярвахме, че можем да бъдем опората в живота, от която се нуждаеше. И Господ ни е свидетел, че опитахме. Но напразно.

— Грижехте ли се и за други деца заедно с нея? — попита Педер, сещайки се за младежа от снимките.

— Не — отвърна Биргита. — Ако имате предвид момчето от снимките, то това е племенникът ми. Беше на възрастта на Моника и предполагахме, че ще се радват да общуват. При това щяха да ходят в едно и също училище.

Жената леко се усмихна.

— Разбира се, нищо не излезе — каза тя. — Племенникът ми беше подреден и организиран още тогава. Не я понасяше, наричаше я луда и откачена.

— Защото е крадяла ли?

— Защото се страхуваше от странни неща — поясни Биргита. — Трудно общуваше с хората, избягваше ги, ту беше силно ядосана и реагираше остро, ту рухваше безпомощно и само плачеше. Сънуваше ужасни кошмари от миналото си, събуждаше се посред нощ и крещеше. Плувнала в пот. Но никога не казваше какво е сънувала, можехме само да предполагаме.

Педер почувства умора. Такава беше обратната страна на полицейската работа — почти никога не разговаряше със или за безгрижни и безпроблемни хора.

— Колко дълго живя тук? — попита Педер.

— Две години — отвърна Биргита. — За по-дълго и дума не можеше да става. Почти не ходеше на училище, изчезваше за определени периоди и се появяваше, без да разкаже къде е била. Имаше и известни криминални прояви. Продължаваше да краде, употребяваше хашиш.

— Гаджета? — попита Педер.

— Не ни ги представяше, но разбира се, че имаше.

Полицаят сбърчи чело.

— Каква беше информацията, която така и не сте получили, преди да я вземете?

Биргита се сви.

— Че първоначално е била осиновена — отвърна тя спокойно.

— Моля?

— Жената, посочена за нейна майка в доклада, който току-що четохте, не е биологичната й майка. Моника е била осиновена.

— Но как, за бога, тази жена е била одобрена за осиновяване? — изненада се Педер.

— Защото е било, както е описано в доклада; проблемите на осиновителката са започнали със смъртта на съпруга й. Или може би много по-рано, но дотогава е живяла съвсем нормален живот с дом, работа, кола. После всичко бързо се е обърнало с главата надолу. Като млада майката вероятно се е движела в не дотам социално пристойни среди и точно в тях навлязла отново, когато останала сама с момичето и без работа.

— А Моника къде е родена? — попита Педер.

— Някъде от Прибалтика е — отвърна Биргита и поклати глава. — Не си спомням точно коя от страните, а и в точните обстоятелства около осиновяването.

Мозъкът на Педер преработи цялата информация възможно най-бързо.

— Кой ви разказа това? Че е била осиновена?

— Една секретарка в социалната служба — въздъхна Биргита. — Макар така и да не го видях на хартия. Истински провал за службата. Трябвало е да се занимаят с този случай много по-рано. Може да се каже, че момичето е преживяло двойно разочарование: първо от биологичната си майка, после от осиновителката си.

Биргита се поколеба.

— А може би и от още някое приемно семейство, но това не е сигурно.

Педер прочете отново доклада. После разгърна от тук от там албума. Куп снимки на малкото семейство — най-различни. На Коледа и на Великден. Ваканции и пътувания през уикенда.

— Опитахме — продължи Биргита Франке с треперещ глас. — Опитахме, но просто не се получи.

— Знаете ли какво се случи с нея след това? — продължи Педер. — След като ви напусна?

— Първо прекара половин година в някакво лечебно заведение, от което бяга поне десетина пъти. Веднъж дори дойде тук. После се опитаха с друго приемно семейство, но и там се провали. Докато изведнъж стана пълнолетна и оттогава нямах никаква вест от нея. Искам да кажа, преди да видя снимката във вестника.

Педер затвори внимателно албума пред себе си.

— Как я разпознахте? — попита той. — И аз виждам някои прилики с момичето на снимките, но…

Рюд поклати глава.

— От къде знаете, че е тя?

Очите на Биргита станаха напълно безизразни.

— Колието — каза тя и се усмихна. — Все още носи колието, което й подарихме, когато взе първо причастие, точно преди да се премести.

Педер грабна скицата на жената от Флемингсберг. Не беше обърнал внимание, но бе напълно вярно: около шията й имаше колие. Сребърен лъв, окачен на доста дебело сребърно синджирче.

Биргита отвори отново албума и го заразгръща до средата.

— Виждате ли? — попита тя и посочи една снимка.

Полицаят видя. Същото колие. Присъствието му на снимката го беше убедило. Беше тя.

— Беше напълно обсебена от зодии — продължи Биргита. — Затова й го подарихме. Отначало изобщо не искаше да взема първо причастие, но я съблазнихме с лагер в архипелага, казахме й, че ще получи и хубав подарък. Помислихме си, че подобна почивка ще й се отрази добре. Но и на лагера се сбила. Крадяла от другите, както се изясни след известно време.

Биргита беше готова да отсервира кафето.

— Всъщност точно тогава чашата преля — каза тя. — Ако крадеш на лагер след първото причастие, значи нямаш капка чест в душата си. Разрешихме й обаче да запази колието, което толкова много харесваше.

Педер преписа данните на Моника от доклада на социалните служби. Моника Сандер. Но после му хрумна нещо друго.

— Мога ли да го взема и да си направя копие? — попита той и леко размаха документа.

— Естествено — каза Биргита. — Може да го върнете по пощата. Важно ми е да знам кои приемни деца са живели тук.

Педер кимна, в знак, че разбира. Взе листовете и бавно се надигна от стола.

— Ако се сетите още нещо, можете да ми се обадите — добави любезно той и остави визитката си на масата.

— Обещавам — отвърна Биргита. После рече: — Като се замисля, никога не сме вярвали, че ще чуем за нея по толкова отвратителен повод.

Педер се спря.

— Как би могла да бъде въвлечена в подобна поредица от неприятности?

— Това се чудим и ние — каза Рюд. — Това се чудим и ние.

Фредрика Бергман пристигна в Умео късно следобед. Чувстваше се изморена, когато самолетът кацна. Включи си мобилния телефон и видя две нови съобщения. За съжаление едва на следващия ден щеше да се срещне с бабата на Нора и с учителя по писане на Сара Себастиансон. Часът наближаваше пет и половина. Полетът закъсня. Фредрика вдигна рамене. Всъщност за никъде не бързаше. Ако утре успееше с всички срещи, щеше да е доволна.

Тя не успя да се обади на Педер, за да разкаже за бившето гадже на Сара Себастиансон, както беше обещала на Алекс. Надяваше се, че колегата й все пак е получил нужната му информация, за да проведе разпита.

Макар и изморена, Фредрика се чувстваше странно въодушевена. Разследването най-сетне се бе разгърнало и по някакъв странен начин на нея й се струваше, че се движеше в правилната посока. Съвсем за кратко полицайката се замисли къде ли можеше да се намира в момента Габриел Себастиансон, първият главен заподозрян. Вероятно майка му му беше помогнала да напусне страната. Фредрика потръпна леко, щом се сети за дома на Теодора Себастиансон. Целият имот беше направо отблъскващ.

Вечерното слънце галеше асфалта, когато Фредрика напусна терминала на летището. Докато чакаше Алекс да й отговори, си позволи да затвори очи и да се стопли на лъчите. Лек полъх я погали.

Пролетно време, помисли си тя. Не лято, а пролет витае във въздуха.

Нито Алекс, нито Педер вдигнаха телефоните си, така че Фредрика грабна решително куфара и се запъти към най-близкото такси. Беше си запазила стая в „Градския хотел“. Навярно можеше да се поглези с чаша вино на верандата, докато си направи план за утре? А защо не и да помисли за съобщението от Центъра за осиновяване, оставено на телефонния секретар?

Почти я обзе паника, щом си спомни разговора. Нима в крайна сметка трябваше да вземе някакво отношение? Наистина ли щеше да започне да планира живота си на самотна майка? Идеше й да заплаче неутешимо.

Вместо това тя се насили да си поеме дълбоко дъх. Така и не разбра защо обаждането я ядоса толкова. Реакцията й беше напълно необоснована. Беше нелепо да поставя на нож ситуацията точно там и точно тогава: на тротоара след терминала в Умео. Фредрика се огледа объркано наоколо. Беше ли идвала тук някога? Не мислеше. Поне не можеше да си спомни.

Стигна до таксито и телефонът й звънна. Двамата с шофьора набързо хвърлиха куфара в багажника, преди Фредрика да се настани на задната седалка и да отговори.

— Изчезнало е още едно дете, бебе — каза Алекс с напрегнат глас.

Фредрика изведнъж се концентрира. Въздухът отзад й се стори недостатъчен. Натисна копчето, за да отвори прозореца.

Шофьорът отпред запротестира.

— Не можеш да свалиш прозореца просто ей така! — ядоса се той. — Нали има климатик в колата!

Фредрика му направи остър знак да млъкне.

— От къде знаем, че има нещо общо с нашия случай? — попита тя Алекс.

— Около час след изчезването на детето полицията е забелязала пакет в градинката точно пред входа на Сградата; вътре са открили дрешките и памперса на бебето. Отрязали са и кичурче от косата, на което майката е била сложила шнола.

Фредрика не знаеше какво да каже.

— Какво, по дяволите… — започна тя и се изненада, че проклинаше. — Какво ще правим сега?

— Ще работим денонощно, докато открием извършителя — отвърна Алекс. — Педер трябва вече да е пристигнал и точно сега да говори с бившето гадже на Сара Себастиансон в Норшьопинг, а после тръгва незабавно за Стокхолм. Аз самият отивам с колата да се срещна с майката на бебето.

Фредрика преглътна няколко пъти.

— Провери дали има някаква връзка с Умео — каза тя с тънък глас.

— Естествено — отвърна Алекс.

Фредрика долови нов звук, шефът беше стигнал до колата си.

— Сякаш този път бърза, ако е същият — рече тя бавно.

Чу как Алекс се спря.

— Какво имаш предвид? — попита я той.

— Сара Себастиансон получи косата на дъщеря си ден след изчезването й. А сега ти казваш, че косата и дрехите са оставени на родителите едновременно с изчезването на детето.

Алекс замълча.

— Мамка му — прошепна той.

Фредрика затвори очи, с телефон, притиснат до ухото. Защо похитителят изведнъж се разбърза? И защо отвлече още едно дете толкова скоро след предишното? И… ако дрехите и косата са предадени на родителите, значи ли това, че детето е вече мъртво?

Какво го кара да постъпва така, замисли се Фредрика. Какво, по дяволите, го кара да постъпва така?

На връщане към Стокхолм Педер Рюд се движеше със скоростта на светлината. Точно когато стигна до Норшьопинг, Алекс му съобщи, че е изчезнало друго дете. И двамата бяха на мнение, че все пак разпитът на бившето гадже на Сара Себастиансон трябва да се проведе. Съществуваше минимален шанс той по някакъв начин да е замесен в отвличането на Лилиан Себастиансон и сега да е взел ново дете, за да изглежда, сякаш Лилиан е станала по-скоро жертва на сериен убиец, отколкото на бившето гадже на майка си.

Но в мига, в който Педер го съзря, настроението му се скапа. За нищо на света момчето, с което се срещна в Норшьопинг, не можеше да отвлече, да скалпира и да убие малко дете. Естествено, че беше осъждан, а и си призна, че е бил учудващо дълго сърдит на Сара след раздялата, но стъпката от гнева до това да умъртви детето й повече от петнадесет години по-късно, беше безкрайно дълга.

Педер въздъхна уморено. И този ден не премина така, както си го представяше. Беше изключително щастлив, че не той, а Фредрика замина за Умео. Не само защото нямаше да му стигнат силите, а и защото сега, когато напрежението се покачваше с изчезването на второто дете, тя нямаше да му се пречка.

Чувстваше се безкрайно недоволен от това, как се развиваше случаят. Изглежда, прекрачваше границата, отвъд която можеше да го отведе фантазията му. Ясно му беше какво правеше, докато работеха над хипотезата, че собственият баща на Лилиан Себастиансон е причината тя първо да изчезне, а после да бъде открита мъртва. Виновникът в подобни случаи почти винаги беше близък на жертвата. Почти винаги. Безспорен факт, който насърчаваше здравото мислене на всеки разумен полицай. А и точно тогава липсваха други обстоятелства, които да отвличат вниманието. Нямаше други изчезнали деца, нямаше други хора, с които Сара Себастиансон да е била в конфликт.

Фредрика доста рано размърда мисълта си. Беше оградила Сара като родителя, който би трябвало да е имал връзка с убиеца, и създаде друга хипотеза, освен тази за Габриел Себастиансон. Фактът, че никой не я послуша, бе отнел, за съжаление, ценно време на разследването. Педер знаеше, че е права, но никога нямаше да го признае на глас. Най-малко заради Фредрика.

Същевременно не беше убеден, че наистина съществува вероятност да избавят Лилиан Себастиансон от смъртта. Не го вярваше. Самата Сара не подозираше, че на света съществува някой, който толкова я ненавижда, че бе готов да убие дъщеря й, за да я накаже.

Как тогава разследващите можеха да разберат какво се е случило?

Ето че беше изчезнало още едно дете. Педер усещаше нещо парещо в стомаха си. Едно бебе. Кой нормален човек можеше да нарани едно бебе? Отговорът естествено беше прост; и през ум нямаше да мине на никой здравомислещ да умъртви малко дете или бебе.

Стана му гадно, но за съжаление вероятно разследващият екип нямаше да открие и да спаси и това дете.

Педер стовари юмрук върху волана.

Какво, по дяволите, правеше? Естествено, щяха да положат максимални усилия, за да открият детето. Но ето че въздухът пак започна да не му достига. За съжаление, беше смущаващо ясно, че ако убиецът възнамерява да приключи и с дете номер две за по-малко от двадесет и четири часа, то разследващите нямаше да успеят с времето.

Ще го открием, когато той поиска да го открием, мислеше си Педер отчаяно. Там, където го остави, и когато пожелае да ни го покаже.

Полицаите можеха да бъдат герои, но можеха да бъдат и безпомощни. Рюд се замисли какво реално беше свършил през деня. Вярваше, че се е добрал до личните данни на жената, помогнала на мъжа с обувките „Еко“. Но каква всъщност беше ролята й? Беше се държала странно с едно куче на гарата във Флемингсберг. Може би, за да забави Сара Себастиансон. Беше се опитала да си набави шофьорска книжка. Може би, за да закара мъртвата Лилиан в Умео. Прекалено много „може би“, за да се чувства убеден.

Педер преглътна. Ако беше тази, за която си мислеха, ако играеше ролята, която подозираха, то в такъв случай беше абсолютно важно за разследването да я открият и да говорят с нея.

Алекс беше решил името и снимката на Моника Сандер веднага да бъдат публикувани в пресата с молба да се обадят в полицията. Тя или някой, който я познаваше. И знаеше къде се намира. Сара Себастиансон също щеше да види снимката и името, винаги съществуваше вероятност тя да потвърди, че тази жена я е задържала. Това се отнасяше и за родителите на другото изчезнало дете.

Но и Педер, и Алекс бяха убедени, че едва ли Моника Сандер е била движещата сила зад изчезването на децата. Ако описанието, което приемната майка й беше направила, отговаряше на истината, то планът бе прекалено прецизен и сложен, за да можеше самата Моника да го е измислила и изпълнила както трябва. Въпреки това, тя почти сигурно е била ключова фигура в замисъла.

Педер поклати глава. Имаше нещо, което трябваше да съобрази, което трябваше да помни.

Преглътна няколко пъти. Беше жаден, но нямаше време да спре, за да си купи нещо за пиене. Трябваше да стигне възможно най-бързо до Стокхолм и да се заеме с новото разследване, да види къде е възможно да го закачи за старото.

Сигурно имаха допирни точки. Неслучайно косата и дрехите на бебето бяха сложени в кутия и оставени на двора или някъде наоколо. Подробностите за изчезването на Лилиан Себастиансон все още не бяха известни на пресата, разследващият екип ги беше държал в тайна.

Всъщност само една мисъл се въртеше в главата му, когато Рюд наближи Стокхолм и видя силуета на „Глубен“13 далеч на изток. Трябваше да намерят Моника Сандер. Веднага.

Медицинските сестри в Отделение 4 на Каролинската университетска болница в Солна14 бяха инструктирани да бъдат много предпазливи в манипулациите с пациентката, намираща се сама в стая 3. Младата жена беше докарана в Спешното отделение с линейка в един часа през нощта. Съседът й се събудил от странен шум на стълбището и погледнал през шпионката на вратата, за да види дали не са крадци. Вместо това обаче забелязал момичето от съседния апартамент проснато пребито на стълбите; краката й били в апартамента, а останалата част от тялото — отпусната върху твърдата мраморна площадка.

Съседът веднага извикал линейка и после останал до крехката жена, която била почти в безсъзнание, когато медицинският екип я вдигнал на носилката и я изкарал от блока.

Попитали го как се казва жертвата.

— Йелена или нещо подобно — отвърнал съседът. — Но тя не е собственичка. Истинският собственик не живее тук от години. Жената, която току-що изнесохте, е последната от многото наематели. Някакъв мъж също живее тук понякога, но и неговото име не знам.

Никакво друго име не било окачено на вратата на апартамента. Пребитата жена отговорила несвързано, когато някой от линейката я плеснал по бузата и я попитал как се казва. Придружаващата медицинска сестра все пак твърдяла, че доловила нещо. Сякаш била отвърнала „Хелена“.

После почти веднага изпаднала в безсъзнание.

В Спешното отделение раните й били преценени като много сериозни. Изследванията показали четири пукнати ребра, натъртени скули, премазани челюсти и счупени пръсти. Цялото й тяло било в синини, направили й рентгенови снимки на черепа и констатирали, че има оток на мозъка от ударите, които изтърпяла, и решили първо да я оставят в Интензивното отделение.

Най-възмутителни обаче били не многобройните синини, рани и счупвания; това, което накарало персонала да се почувства истински зле, били изгарянията. Тялото й сякаш било обгорено на двадесетина места с горяща клечка кибрит. Болката сигурно била толкова непоносима, че тръпки побивали медицинските сестри, които се редували да наглеждат пациентката.

Към десет часа жената, приета под името Хелена, започнала да идва в съзнание, но била унесена от морфина, който й дали заради болките. Главният лекар в Интензивното отделение преценил, че състоянието на пациентката вече позволявало тя да бъде преместена в обикновено отделение, затова я закарали в номер 4.

Сестра Моа Нилсон трябваше да я наблюдава. Задачата й не беше кой знае колко трудна. Тя гледаше с голямо състрадание крехката женица, чието лице бе превърнато в мозайка от синини. Невъзможно беше да се каже как е изглеждала в действителност. Нямаше и лична карта. И все пак на Моа й се струваше, че разбира донякъде как е живяла жертвата. Ноктите й бяха изгризани до дъно, малки аматьорски татуировки красяха ръцете й. Косата й беше червена, но си личеше, че е боядисана. И то май за последно съвсем наскоро. Сухи, оклюмали кичури се стелеха на възглавницата около главата й. Червеното беше толкова ярко, че сякаш лицето й почиваше в локва кръв.

Колегите на Моа непрекъснато наминаваха, за да видят как се справя жертвата, но положението остана непроменено, докато количката с вечерята не обиколи отделението. Тогава изведнъж пациентката отвори много бавно окото, което не беше подуто.

Моа остави списанието, което разглеждаше.

— Хелена, намираш се в Каролинската университетска болница — каза тихо тя и седна на ръба на леглото на младата жена.

Тя мълчеше. Изглеждаше много, много уплашена.

Моа погали внимателно ръката й.

Жената прошепна нещо.

Сестрата се наведе по-близо със сбърчено чело.

— Помогнете ми — шепнеше жената. — Помогнете ми.

Събота

Спенсър Лагергрен имаше много добри страни, но на Фредрика Бергман винаги й беше липсвал елементът на спонтанност и изненада във връзката им. До известна степен това можеше естествено да се обясни с факта, че той беше женен; следователно, пространството за спонтанност бе ограничено. Но почти изцяло се дължеше на доста скованата му фантазия, точно що се отнасяше до изненади. Спенсър винаги се осланяше на случайността, ако трябваше да разчупи рутината.

Всяко правило обаче си имаше изключения.

Фредрика леко се подсмихна, когато набързо се опита да вдигне тъмната си коса в някаква прическа. Представяше си, че ще прекара нощта в Умео самотно, с чаша вино и бележник. Вечерта не беше обещала нищо друго. Но изведнъж Фредрика долови глас зад себе си, както си седеше спокойно на хотелската веранда и пиеше чаша прекалено скъпо вино.

— Извинете, свободно ли е тук?

Толкова се учуди, когато чу Спенсър, че брадичката й буквално увисна и току-що отпитата глътка протече от устата й.

Спенсър сбърчи чело.

— Всичко наред ли е? — смути се той, дръпна една салфетка от масата и започна да я бърше.

Фредрика се изчерви и се засмя на случилото се едновременно с наместването на косата.

Изненадата на Спенсър беше направо възхитителна. Имаха ясно споразумение, което по принцип гласеше, че връзката им по никакъв начин няма да включва някакви особени задължения или обещания за взаимна подкрепа. Така ролята му в живота й беше недвусмислена. И все пак беше дошъл. Вероятно не само заради нея, но и заради себе си.

— Не трябва да се изпуска шансът — каза Спенсър, когато вдигнаха наздравица миг след пристигането му. — Не всеки ден човек има повод да посети Умео и да отседне в луксозен хотел като този.

Смаяната Фредрика се беше опитала едновременно да благодари и да обясни. Чудесно бе да го види отново толкова скоро, но дали той съзнаваше, че утре я очаква работа през целия ден, а после щеше да лети обратно? Да, съзнаваше. Желанието му да я види обаче беше надделяло. А и бе чул по телефона колко тъжно и разстроено звучи тя.

Фредрика предполагаше, че съпругата на Спенсър, Ева, знае за връзката им. Това поне би обяснило как той с такава лекота можеше да отсъства от вкъщи за нощ или две всяка седмица. А и Ева не бе останала по-назад в любовните си афери през годините.

Понякога Спенсър засягаше темата защо не се развежда. Бракът му се влияеше от редица чувствителни взаимоотношения — като тези с тъста му, например, — което правеше развода немислим. А и не забравяше да добави, че фактически, по някакъв странен начин, въпреки всичко, той и съпругата му бяха донякъде силно свързани помежду си. Връзка, която, разбира се, колкото и да се подлагаше на изпитания, навярно никога нямаше да се скъса.

А това, мислеше си Фредрика, не представляваше никакъв проблем, защото тя изобщо не бе сигурна дали щеше да й хареса да споделя непрекъснато всекидневието си с него.

Беше приятна и запомняща се вечер. Вино на верандата, посещение на близкия ресторант, където млад пианист увенча безгрижието с музика на живо. В момента, в който Фредрика, опиянена от виното, изпаднала в транс, седеше и не сваляше очи от пианиста, Спенсър беше протегнал ръка през масата и внимателно погали белега върху нейната. Учуден и питащ. Фредрика беше продължила да гледа мъжа на пианото, избягвайки да срещне погледа му. Без обаче да се отдръпва.

Стана сериозна, когато пусна четката за коса в чантата и си оправи сакото. Единственото притеснение, свързано с изненадата на Спенсър, беше, че все още не набираше кураж да му разкаже за разговора с Центъра по осиновявания.

Трябва да знае, мислеше си Фредрика. Няма значение каква е връзката ни, трябва да му кажа. Скоро.

Беше девет часът, когато Фредрика излезе от хотела и пое към адреса, на който живееше ръководителят на писателския курс, посетен от Сара Себастиансон преди много години. Раздялата със Спенсър бе сравнително прост ритуал. Никога не знаеха със сигурност кога ще се видят отново, но това нямаше значение; важното беше, че със сигурност знаеха, че го искат. А когато стане, тогава.

Фредрика проведе кратък разговор с Алекс по телефона, преди да излезе от колата и да звънне на учителя по писане. Медиите са полудели, докладва шефът й; а и тя не беше пропуснала да го забележи по заглавните страници на вестниците. Труп на бебе обаче нямаше, което радваше всички засегнати, макар и да знаеха, че вероятно разполагаха с прекалено малко време.

— Докладвай веднага щом научиш нещо ново — каза Алекс точно преди да затвори. — Снощи и тази сутрин проверихме някои следи, но честно казано…

Фредрика си го представяше как поклаща глава.

— Честно казано, ударихме на камък — въздъхна той.

Тя излезе от колата и почти се затича към входната врата на малката къщичка, която й заприлича на къщата на вещицата от приказката „Хензел и Гретел“. Сладка и привлекателна, с очарователни орнаменти, които изглеждаха почти като нарисувани на фасадата. Наоколо царяха спокойствие и тишина. Удивителни овошки, китни градинки. Никакви деца, никакви тийнейджъри. Пенсионерска работа, мина й през ума, преди вратата пред нея да се отвори и да се озове очи в очи с висок мъж с гъста рижа коса.

Фредрика примигна учудено.

— Магнус Сьодер?

— Същият — отвърна мъжът и подаде ръка.

Фредрика си отдъхна, щом позна гласа от телефона, и пое ръката му. Усмихна се сковано и погледна в строгите му очи. Нима изглеждаше агресивен?

Магнус Сьодер, пенсионер отскоро, с петна от кафе по плетената на ръка жилетка, беше толкова различен от образа в представите на Фредрика, че тя почти се изчерви. Незнайно защо, си беше въобразила, че ще е малко по-млад, малко по-мургав и малко по-привлекателен. И по-дребен. Винаги се изнервяше, щом се почувстваше като мравка пред някого, когото не познаваше.

Магнус я поведе през цялата къща към задния двор, където имаше фантастична веранда. Не й предложи нито нещо за пиене, нито за ядене, а само седна срещу нея и я загледа.

— Както ви казах по телефона, спомням си съвсем малко от онези години — каза кратко той. И преди Фредрика да му отвърне, Магнус продължи: — Бивш алкохолик съм и периодът, за който питате, не беше най-добрият в живота ми.

Фредрика кимна бавно.

— Както се опитах да ви обясня — каза тя, — нямам кой знае какви въпроси.

Магнус Сьодер разпери ръце.

— Поразрових се из бумагите от онази година — въздъхна той. — Нямам навика да изхвърлям стари материали.

После сложи една зелена папка на масата между него и Фредрика. Придружаващото тупване я накара да подскочи.

— Кой ви интересуваше? — попита малко сопнато домакинът.

— Сара Лагерос — бързо отвърна Фредрика и се поздрави, че е запомнила моминското й име.

Магнус се взираше мълчаливо в някаква страница от папката.

— Даа — каза след малко.

Фредрика сбърчи чело.

— Даа — повтори той. — Ето я тук. Живяла е в Гьотеборг, нали?

— Точно така — отвърна стажантката.

— А сега е загубила детето си? Онова, за което говореха по телевизията?

— Точно така.

Магнус издаде някакъв неопределен звук.

— Всъщност имам само няколко въпроса — продължи Фредрика и заоправя блузата си, защото й се стори, че старецът зяпа в деколтето й.

Той леко се усмихна и вдигна поглед. Без да каже нищо.

— Пише ли в документите ви, че Сара е останала да работи в пансиона след края на курса?

Мъжът запрелиства папката.

— Да. Беше решено да остане цялото лято. Винаги оставаше някой — аз и колегата ми, той живее в Сидни сега; между другото, се нуждаехме от помощ в администрацията.

— А как избирахте кой да остане? — попита Фредрика.

— Или го решавахме предварително, или избирахме някого от курсистите, който показваше, че е талантлив. Всички искаха да останат, беше един вид привилегия.

— А в случая със Сара Лагерос?

Магнус отново погледна в папката.

— Свърза се с нас предварително — отвърна той. — Писмото е ето тук. Пише, че с удоволствие би работила в Умео през лятото, и прилагаше някои неща, написани отпреди. Справяше се добре, затова й дадохме шанс.

— Мога ли да видя писмото?

Магнус й подаде папката.

Беше напълно безинтересно. Сара чисто и просто си търсеше лятна работа.

— Не изтъкна ли други причини, поради които иска да остане? — попита Фредрика.

— Не и доколкото си спомням — въздъхна учителят. Физиономията на стажантката го накара да продължи: — Значи, честно казано, спомням си това момиче, Сара. Но тя беше една от всичките помощници през лятото. Живееше сама в пансиона и дружеше с бивши курсисти. Изобщо не се сещам да съм разговарял особено много с нея. Особено за лични неща. Обсъждахме работата и писането.

Магнус се протегна за папката и Фредрика автоматично му я върна. Млъкна за миг, докато я прелистваше. После изведнъж се изправи.

— Така беше, да — каза тихо той. И погледна Фредрика. — Един-единствен път се скарахме за някаква дата.

Стажантката сбърчи въпросително чело.

— Момичето, Сара, съобщи неочаквано, че непременно трябвало да отсъства от работа един ден, а точно в този ден бяхме планирали семинар и се нуждаехме много от помощта й. Сара обаче упорстваше и твърдеше, че ни била предупредила много преди това. Още тогава бях зле с паметта, така че и да е била казала нещо, във всеки случай не си го спомнях. Направо побеснях, но ефектът беше нулев.

Магнус отново надникна в папката.

— Случи се на двадесет и девети юли.

Фредрика старателно си отбеляза датата.

— И как завърши разправията? — попита тя.

— Получи свободен ден, разбира се. Беше повече от ясно, че не можеше да отложи заплануваното. Но беше малко необичайно, на всички ни се стори така. А семинарът премина в пълен хаос заради отсъствието й.

Мъжът поклати глава.

— Никога ли не говорихте за това къде е била в онзи ден? — продължи с въпросите Фредрика.

— Не, каза само, че наистина трябвало да се срещне с някого — отвърна Магнус. — Бил в града само този ден. Не мисля, че е разговаряла с друг за това. Не споделяше лични неща. Знам, че си бях отбелязал, че е малко трудно да се общува с нея. Мислите й винаги се рееха някъде другаде.

Фредрика бавно кимна.

— Не си ли спомняте нещо друго?

Магнус се засмя за кратко.

— Спомням си, че се сблъсках с нея по-късно вечерта на същия ден. Беше пребледняла като платно. Страшно се притесних. Тя обаче каза, че ще се почувства добре, ако си почине. Мисля, че беше заради посетителя, срещата не бе минала според очакванията й. — Той вдигна рамене. — Беше пълнолетна, не можех, по дяволите, да я заставя да се свърже с полиция или с лекар.

Фредрика се усмихна малко сковано.

— Да, прав сте — каза тя.

После остави визитката си върху зелената му папка.

— В случай че си спомните още нещо — добави стажантката и стана.

— Или ако ми се прииска приятна компания — отвърна Магнус и й намигна.

Фредрика се усмихна насила още веднъж, но пак сковано.

— Сама ще намеря изхода — каза тя.

Алекс Рехт се чувстваше затруднен. Затруднен и вбесен. Естествено, беше допускал грешки през дългата си кариера в полицията. Естествено. Никой не е безгрешен. Но този път! Случаят с изчезналото дете. Почти изпитваше желание да удари някого, независимо кого, както си стоеше в стаята. Напълно беше пренебрегнал вероятността да изчезнат още деца. Всички я пренебрегнаха. Беше напълно сигурен, след като екипът му отписа Габриел Себастиансон за главен заподозрян, че случилото се засягаше единствено живота на Сара Себастиансон. И за секунда, преди вече да беше станало късно, не бе се замислил, че си имаха работа със самия дявол. А когато го направи, вече беше късно.

Нещо го жегна в гърдите, докато издишаше. Гневът бе заседнал дълбоко в гърлото му.

Алекс шареше с пръсти по календара на бюрото си. Беше събота, пети ден, откакто Лилиан Себастиансон бе обявена за изчезнала от бързия влак от Гьотеборг. Пет дни. Нищо и никакво време. И точно това смути работата на полицията — че всичко се беше развило толкова бързо. В момента, в който сметнаха, че контролират ситуацията, се оказа, че случаят вече е поел в друга посока. Алекс разсъждаваше върху израза „да изостанеш с една крачка“. Да, но той и екипът му едва ли бяха изостанали с една крачка, по-скоро с цяла миля.

Заслуша се в шума по коридора. Обикновено никой не дежуреше през почивните дни, но сега всички бяха под пара.

Анализаторът от Националната полиция не спираше да преработва информацията от обажданията на гражданите. Алекс малко се учудваше каква е ползата от вкарването на всичко това в някаква си база данни. Досега нямаше кой знае какъв резултат. До известна степен това се дължеше и на начина на работа на разследващите.

Педер например не беше уведомил анализатора за разговора за мъртвата жена в Йоншьопинг. Ако го беше направил, много по-бързо щяха да изяснят връзката със случая, който разследваха. От друга страна, Фредрика доста бързо им предостави необходимата информация. Това потвърждаваше твърдението на Алекс с все по-голямото навлизане на компютрите, че тяхното поле на действие е ограничено, ето защо винаги трябваше да има кой да съхранява данните в малката си главица. Ако екипът беше просто достатъчно добре сработен, информацията се предаваше както трябва, дори и без помощта на компютри.

Алекс въздъхна и погледна към синьото, но осеяно с облаци небе. Може би остаряваше и ставаше раздразнителен. Може би загубваше плам за работа. Или още по-лошо: може би се превръщаше в един закостенял комисар, с когото не искаше да работи нито един новобранец. Колко дълго можеше да го смятат за легенда, без да се доказва? Колко дълго можеше да се осланя на добрата си репутация?

Започна да преглежда листовете на бюрото си. Фредрика тъкмо бе потвърдила от Умео, че Сара Себастиансон е излъгала кога е решила да остане там по-дълго от приятелката си. Алекс сбърчи чело. Беше печално, че Сара е излъгала за евентуалните си връзки с Умео. Това истински го вбеси. Трябва да запали колата и лично да я посети. Изобщо не му пукаше, че точно сега бе най-трудният момент в живота й. Тя спъна работата им, а това беше недопустимо. Независимо от това, колко страдаше.

Алекс отстъпи назад няколко крачки. Всъщност тя не беше излъгала за връзката си с Умео, но бе премълчала една специфична подробност. Подробност, която самата Сара вярваше, че ще скрие от полицията, но която полицията от своя страна смяташе за важна част от пъзела.

Разследващите бяха работили съгласно тезата за нещо, случило се в Умео, което по-късно бе определило съдбата на Сара Себастиансон, но сигурно отчасти бяха сгрешили. Трябваше да се е случило, преди Сара да замине за курса през онова лято; в опит да се излекува, тя бе решила да удължи престоя си там.

Затова сега някой я наказваше, като убива детето й? Може би този, с когото е трябвало да се срещне точно в онзи ден?

Алекс извади една от неприятните снимки на мъртвата Лилиан. Защо беше белязана с думата „нежелана“? Защо някой си беше втълпил, че е дете, което никой не иска? И защо я намериха пред Спешното отделение? Имаше ли значение? Можеше ли да бъде изхвърлена на друго място в Умео? Или в който и да било друг град?

Алекс се размърда неспокойно. Естествено, питаше се дали нов труп ще се появи пред болницата в Умео.

Категорично отказа да мисли за изчезналото бебе. Надяваше се, че разговорът на Фредрика с бабата на убитата жена в Йоншьопинг ще доведе до някъде. А също и че скоро ще открият мистичната Моника Сандер. Без нея, за съжаление, в момента всичко изглеждаше безнадеждно.

Алекс дръзко се изправи зад бюрото. Трябваше да изпие чаша кафе. И да се отърси от безпокойството. Ако още отсега мислеше кога ще се появи следващото убито дете, то битката вече беше загубена.

Педер Рюд спа учудващо добре през нощта. С Юлва не си казаха почти нищо, когато той се прибра малко след десет часа. Момчетата спяха, разбира се. Педер застана тихо до леглото на едното дете и го погледа. Синята пижамка с маймунки, малкият палец в устата. Лекият трепет на лицето, може би сънуваше нещо? Бащата се усмихна нежно и погали сина си по челото.

Юлва му зададе няколко въпроса за второто изчезнало дете и той й отговори кратко. После изпи чаша вино, погледа малко телевизия и си легна. Точно когато угаси лампата, чу гласа й в тъмнината.

— Някой ден трябва да си поговорим сериозно, Педер.

Не последва отговор.

— Не може повече да живеем така — продължи Юлва. — Трябва да сме искрени в чувствата си.

И ето че той най-сетне изплю камъчето:

— Не издържам. Просто не издържам.

После добави:

— Не искам животът ми да изглежда така. В никакъв случай.

Лежеше обърнат към нея, когато го каза, и въпреки тъмнината видя как лицето й помръкна и чу как дишането й се промени. Юлва го чакаше да каже още нещо, но нямаше какво. После Педер заспа, странно облекчен и много обезпокоен, че не чувстваше нищо. Никаква тревога, никаква паника. Само облекчение.

В колата на път за работа се опита ясно да помисли за случая с изчезналото дете.

Първо се разсея, задето забрави да предупреди Джими, че няма да могат да се срещнат, както бяха планирали. Налагаше се друг ден да ядат марципанова торта, защото Педер беше зает. Никога не му бе ясно доколко Джими го разбираше. Той рядко долавяше нюансите в разговора, а и отношението на брат му към времето бе коренно различно от това на останалите хора.

Нещо го тормозеше подсъзнателно, нещо, което беше пренебрегнал. Прост, но значим детайл, който бе изчезнал от паметта му. Вестниците всеотдайно издирваха Моника Сандер по име и снимка. Скицата на лицето бе публикувана отново, този път заедно с почти десетгодишна паспортна снимка. Алекс и Педер се поколебаха дали наистина е разумно да пуснат старата фотография на Моника, която получиха от приемната й майка. Навярно с годините жената съвсем не си приличаше, а и съществуваше голям риск хора от миналото й да започнат да звънят и да дават на полицията информация, нямаща нищо общо със сегашния живот на Моника. Но така или иначе, всички трябваше да бъдат чути.

Разследването не можеше да си позволи повече пропуски. Моника Сандер трябваше да бъде открита на всяка цена.

Педер беше говорил с Алекс сутринта. Досега никой не бе съобщил нещо важно. Изведнъж се почувства уморен и обезсърчен. Докъде всъщност, си мислеха, че ще стигнат с една стара снимка, с лоша полицейска скица и име, което Моника Сандер може би отдавна не използваше?

Тогава най-накрая се сети какво беше пренебрегнал в издирването й. Педер бързо паркира колата пред Сградата и се втурна към отдела.

Алекс тъкмо се беше върнал в стаята си с чаша кафе, когато Рюд връхлетя през вратата. Едва успя да каже „добро утро“, преди новодошлият да започне да говори.

— Трябва да я издирваме с двойно име — каза той припряно.

— За кого говориш? — учуди се Алекс.

— Моника Сандер — прекъсна го Педер. — Трябва да се обадим на данъчната служба и да проверим с какво име е дошла в Швеция. Нали е била осиновена. Сигурно е научила първото си име и го използва като псевдоним или нещо подобно.

— Вече пуснахме в пресата, че я издирваме под името Моника Сандер, но…

— Да?

— Мога само да кажа, че идеята ти е много добра, Педер — похвали го Алекс спокойно. — Свържи се с Елен да се обади на данъчните.

Педер хукна от стаята и продължи забързано към Елен.

Алекс леко се усмихна. Беше фантастично да наблюдаваш човек с толкова много енергия.

В друга част на Стокхолм двама души се движеха със значително по-малко енергия. Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха коленичили всеки в своя край на голямата градина и чистеха усърдно между храстите и цветята. Дъждът беше затруднил поддръжката, но сега сякаш лятото най-сетне бе дошло. Тук-там някой облак пълзеше около слънцето, но Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха повече от доволни, щом то все пак топлеше.

Жената погледна часовника си. Наближаваше единадесет. Двамата бяха прекарали навън почти два часа. Без да се прибират. Ингеборг засенчи с длан очи и насочи поглед към съпруга си. Йоханес имаше проблеми с простатата през последните години и затова тичаше до тоалетната от време на време. Но не и този предобед. Не, и двамата бяха работили в пълно спокойствие през цялото време.

Лицето на Ингеборг грейна в усмивка, когато видя съпруга си да чисти плевелите около ревена. Все още се радваха на дома си като деца. Бяха сменили толкова много къщи. Ту прекалено скъпи, ту с мухъл в мазето или с теч на покрива.

Ингеборг гледаше голямата бяла тухлена постройка. Беше красива и просторна. Имаше достатъчно стаи за всичките деца и внуци, когато идваха на гости, без да се загубва чарът и чувството, че наистина е нечий дом. Техният дом.

— Йоханес — извика Ингеборг и наруши тишината в градината.

Викът й едва не го събори на земята и жена му започна да се смее.

— Само мислех да ти кажа, че влизам за малко и ще си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

Леко изкривена усмивка се появи на лицето му, неизменна през всичките години, откакто бяха женени. Тридесет и пет, по-точно.

— С удоволствие ще изпия чаша ягодов сок.

Ингеборг се надигна бавно и почувства лекия протест на коленете си. В младостта си никога не се беше замисляла, че тялото й един ден ще стане по-немощно и крехко.

— Какво лято — каза си тихо тя, когато влезе в къщата през отворената врата на верандата.

И сякаш изведнъж застина. По-късно всъщност нямаше да може да обясни как се случи така, че спря точно там, точно тогава. Или как още с влизането си почувства, че нещо не е наред.

Ингеборг прекоси бавно гостната, която гледаше към верандата, и продължи по коридора, свързващ четирите спални. Погледна вляво към тях, без да долови каквото и да било движение. Погледна вдясно към голямото антре, кухнята и всекидневната. И там не забеляза нищо странно или необичайно. И все пак знаеше, че някой е бил там, някой е нахълтал в дома й.

Тази мисъл я накара да поклати глава. Как можеше да е толкова глупава, нима с възрастта бе станала параноичка?

С решителни крачки Ингеборг си възвърна контрола върху разума и дома, като бързо стигна до кухнята и наля две чаши със сок — за себе си и за съпруга си.

Но точно преди да излезе с малкото подносче, се сети, че все пак е наложително да посети тоалетната. Нямаше представа как Йоханес се стискаше от няколко часа.

Банята се намираше в другия край, след четирите спални. Странно, но по-късно нямаше да си спомни как е стигнала дотам.

Спомняше си само, че остави подноса и си помисли, че трябва да отиде до тоалетната. Както и да е: трябваше да е излязла от кухнята в антрето и по коридора да е стигнала до банята. Там с ръка е натиснала бравата, отворила е вратата и е светнала лампата.

Почти мигновено видя детето. Лежеше чисто голо на постелката, свито като ембрион.

Отначало Ингеборг не разбра какво е това. Трябваше да се приближи и да се наведе. Несъзнателно докосна бебето. Започна да крещи, когато пръстите й усетиха вкочаненото студено телце.

Фредрика Бергман получи съобщението, че другото дете е намерено мъртво в дома на възрастна двойка, точно когато й сервираше чай Маргарета Андершон, бабата на убитата в Йоншьопинг Нора. Стажантката се извини и излезе на балкона.

— На постелка в банята? — повтори тя.

— Да — потвърди Алекс мрачно, — в къща в Брома. Със същия надпис на челото. Пътувам натам, Педер търси някакъв психолог.

Фредрика сбърчи чело.

— Толкова зле ли му се отрази всичко това?

Алекс се засмя малко изненадано.

— Не, не — отрече той. — Ще ни трябва по работа. На колегата му хрумна, че се нуждаем от подобен специалист и че би било добре да го уреди.

Алекс се изразяваше толкова небрежно и вяло и на Фредрика й се стори, че е пил. „Подобен специалист“ и „някакъв психолог“. Не можеше просто ей така да говориш подобни неща.

— Чел за него във вестника — поясни шефът й. — От там му дошла и идеята.

— За кого е чел във вестника? — попита Фредрика колебливо.

— Някакъв американски психолог, работещ за ФБР, ще води няколко дни лекции на група бихейвиористи в университета — обясни Алекс с леко изтънял глас. — Приятел на Педер, който ще слуша лекциите, ще се опита да му уреди среща с него.

— Добре — забави темпото Фредрика.

— При теб всичко наред ли е? — попита Алекс след малко.

— Да, всичко е наред. Връщам се в Стокхолм веднага след като приключа тук.

После млъкна за момент.

— Но защо бебето се появява в Брома? — учуди се тя след миг.

— Имаш предвид, че нарушава стереотипа ли?

— Стереотип и стереотип — измънка стажантката. — Може би просто сме си въобразили, че съществува някаква определена връзка с Умео.

— Не, не мисля — възрази Алекс. — Дори съм на мнение, че трябва да потърсим по-добър общ знаменател.

— Общ знаменател за баня в Брома и град в Норланд — въздъхна Фредрика.

— Точно така, това е второто ни предизвикателство — категоричен бе Алекс. — Да се опитаме да разберем връзката между банята в Брома и Спешното отделение в Умео. При условие че географията изобщо играе някаква роля.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, Фредрика щеше да си позволи да се засмее.

— Къде изчезна? — попита Алекс, след като тя помълча за миг.

— Извинявай, просто се замислих. Кое е първото ни предизвикателство? Каза, че връзката е второто.

— Да открием Моника Сандер. Не мисля, че ще разплетем конците, преди да разговаряме с нея.

Този път Фредрика не се сдържа и се усмихна, макар и веднага да я загриза съвестта. Беше направо ужасно да се усмихваш при току-що открит труп на бебе.

— Добре — примири се тя. — Ще направим всичко по силите си.

— И още как — въздъхна Алекс.

Фредрика прибра телефона, влезе в апартамента и започна да се извинява на домакинята.

— Съжалявам, не можех да пропусна този разговор.

Маргарета кимна, в знак, че приема извинението.

— И бебето ли открихте? — попита тя за учудване на Фредрика.

— Да — отвърна стажантката след кратка пауза. — Да, открихме го. Все още не е официално, така че е добре, ако вие…

Маргарета я прекъсна с махване на ръка.

— Ясно, на никого няма да кажа. Та нали разговарям само с Тинтин.

— Тинтин? — проеча Фредрика.

— Котаракът ми — усмихна се домакинята и с жест я покани на масата, където беше сервирала чай и пшеничен сладкиш.

Гласът на възрастната жена й допадна. Дрезгав, но плътен; мрачен, но все пак женствен. Старицата беше с набити рамене като борец, макар и да не беше дебела или пък особено яка. Просто стабилна в чистия смисъл на думата. Уверена — още една дума, с която Фредрика спонтанно я определяше.

Без да се замисля, Фредрика повтори информацията, която беше получила от полицията в Йоншьопинг за убитата Нора. Израснала в различни приемни домове, нестабилна душевно и често в болничен. Неуспешно обвързана с мъж, заподозрян, че е убил нея, Лилиан Себастиансон и бебето. Преместила се от Умео в Йоншьопинг. Заета с работа, грижи по дома, без да има семейство и особено голям кръг от познати.

Фредрика реши да започне отначало.

— Как попадна Нора в приемен дом?

Баба й изведнъж притихна. На Фредрика й се стори, че чува мъркането на Тинтин, който лежеше в коша.

— Знаете ли, и аз винаги съм се чудила — отвърна бавно възрастната жена.

После си пое дъх и отпусна старите си, сбръчкани ръце в скута. Леко заопипва подгъва на роклята си. Десенът беше в червено и кафяво. Според Фредрика — направо зимен.

— Човек се опитва да няма прекалено големи очаквания от децата си. Или поне аз и мъжът ми се опитвахме. А после, след смъртта му, продължих в същия дух. Но… Но все пак не може без очаквания. Всеки иска децата му да пораснат и да се грижат сами за себе си. Майката на Нора така и не се научи да го прави, за съжаление. А нямахме други деца.

Маргарета замълча и чак когато Фредрика вдигна поглед от бележника си, разбра, че жената плаче.

— Ако искате, можем да направим почивка — поколеба се стажантката.

Възрастната жена поклати уморено глава.

— Просто изпитвам безкрайна болка, че не ми остана нито едно от момичетата — плачеше тя. — Чувствах се ужасно, когато почина майката на Нора. Макар и да знаех какъв живот водеше, колко тежко й беше. Можеше да свърши само по един начин. Но тогава си мислех, че ще ми остане Нора. А сега и тя ме напусна.

Тинтин стана от коша и приближи масата, на която двете седяха. Фредрика бързо си отдръпна краката. Никога не беше обичала котки.

— Майката на Нора тръгна по лош път много рано — започна да разказва Маргарета. — Много рано. Всъщност още в горния курс, веднага след смъртта на баща й. Попадна в лоша компания, прибираше се ту с един, ту с друг приятел. Направо побеснях, когато реши да не продължи в гимназията, а да работи. Намери си работа в една захарна фабрика, която отдавна е затворена. Но не се справи и я уволниха. Мисля, че тогава започна да проституира и да взема твърди наркотици.

В семейството на Фредрика често се повтаряше старата поговорка, че „у всяка жена, на всяка възраст, живее една майка“. Чудеше се дали важеше и за нея. А също и какво би казала самата тя, ако собствената й дъщеря зарежеше училището, започнеше да работи във фабрика, а по-късно и да проституира.

— Кой е бащата на Нора? — попита предпазливо Фредрика.

Маргарета се засмя горчиво и изтри сълзите си.

— Да, това е въпросът. Буквално би могъл да бъде всеки. Дъщеря ми не спомена кой е, когато се роди Нора. Присъствах на раждането. Трябваше да минат няколко часа, преди да й се прииска да прегърне бебето.

Слънцето временно се скри зад облак и в апартамента се смрачи. Фредрика почти мръзнеше на мястото си.

— Нора беше най-нежеланото дете — шепнеше Маргарета. — Майка й я мразеше още в утробата, обикаляше и искаше да направи спонтанен аборт. Но не се получи. Нора се появи на бял свят.

Фредрика почувства как подът под нея почти се продъни.

— Нежелано — повтори тя бавно.

Веднага видя пред себе си снимките на убитата Лилиан Себастиансон. Някой беше написал на челото й „нежелана“. „Нежелана.“ Фредрика преглътна.

— Чувстваше ли се такава, когато порасна, имам предвид нежелана? — попита тя и се опита да не звучи прекалено настоятелно.

— Да, естествено — въздъхна Маргарета. — Първите две години живееше почти само при мен, защото майка й не я искаше, но после социалните служби се намесиха и настояха да бъде преместена в приемно семейство. „Истинско семейство“, както се изразиха.

Маргарета се хвана здраво за плота на масата.

— Момичето щеше да се чувства добре при мен — продължи старицата с остър глас. — Много по-добре, отколкото да се мести от семейство в семейство. Винаги беше добре дошла, но какво от това. Нямаше шанс да се превърне в човек, след като много други й го отнемаха.

— В Умео ли живеехте през цялото време? — попита Фредрика.

— Да, през цялото време. Невероятно е как някой можеше да живее на толкова много места в един и същ град както Нора, но така си беше. Единствено ме радваше това, че поне успя да завърши гимназия. Е, избра някаква странна програма със социален профил, но училището я научи на някакъв ред.

— Намери ли си работа след това?

— Ами как да ви кажа — въздъхна Маргарета. — И тя като майка си започна да залита встрани: да пие прекалено много, да излиза често, да общува с прекалено много мъже. Никога не успя да се задържи на работа. Непрекъснато изглеждаше измъчена и нещастна. Докато не срещна онзи мъж.

Фредрика притаи дъх.

— Спомням си кога се случи това, защото в същата година брат ми се ожени за трети път. Беше преди седем години.

Котаракът Тинтин се надигна от пода и се сгуши в скута на стопанката си. С уморени ръце тя започна да гали козината на гърба му.

— Първо си помислих, че най-сетне е попаднала на някого, който си струваше — размърда паметта си Маргарета. — Накара я да спре да пие и да прекрати дрогата. Като за начало беше фантастично, почти като в приказката за Пепеляшка. Бедното момиче намира своя принц и се спасява от мизерния си живот. Но после… всичко се промени. И честно казано, направо се ужасих.

Фредрика сбърчи вежди.

— Така и не се срещнах с него — набра изведнъж кураж Маргарета. — По-добре да ви го кажа веднага, за да не се надявате да измъкна куп снимки или нещо подобно.

— И без тях информацията ви е достатъчно важна — побърза да я увери Фредрика, но вътре у нея разочарованието растеше. Надяваше се да напусне дома на Маргарета поне с някаква улика за заподозряния.

Старицата се протегна. Фредрика забеляза, че й харесваше да бъде център на вниманието.

— Срещна мъжа в ранната пролет през онази година. Не знам със сигурност как са се запознали, струва ми се, че й помогна случайно в някаква конфузна ситуация на улицата.

— Нора също ли проституираше?

— Не, не — подразни се Маргарета, — не беше задължително, за да е част от подобна среда.

Фредрика леко се поколеба, но замълча. Искаше й се старицата по-бързо да разкаже историята си. Желанието й беше удовлетворено почти незабавно.

— Веднага ми сподели за него. Каза, че бил психолог, много талантлив и красив. Обичал да й повтаря, че е „избрана“, „специална“ и че заедно ще постигнат нещо голямо на този свят. Превърна се в нов човек. Известно време си мислех, че е попаднала в някаква секта. Разбира се, добре беше да вкара малко ред в живота си, но точно тогава се намираше в много тежка депресия и посланието на мъжа към нея беше принципно: „Вземи се в ръце, ще успееш, само да поискаш“. И когато по-късно не се оправи достатъчно бързо… — Маргарета замълча. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Когато по-късно не се оправи достатъчно бързо, търпението му се изчерпа и й причини нещо ужасно.

По бузите й отново започнаха да се стичат едри сълзи. Стигаха до брадичката й и закапаха върху козината на Тинтин.

— Молех се да го напусне — плачеше жената. — И тя в крайна сметка го направи. След като я изгори жестоко. Напусна го, щом се прибра от болницата.

— Изгорил я е? — прошепна Фредрика.

— С кибритени клечки — отвърна Маргарета. — Вързал я здраво за леглото и ги палел една след друга.

— Не отидохте ли в полицията? — упорстваше Фредрика, почувствала се зле от разказа на Маргарета.

— Естествено, че го направихме, но не помогна. Затова Нора трябваше да се премести от града под защитена самоличност.

— Имате предвид, че не е бил осъден за постъпката си, въпреки тежките последици за внучката ви.

— Не знаехме кой е — рече Маргарета с остър, треперещ глас. — Разбирате ли? Нора дори не знаеше името му. Беше й казал само да мисли за него като за мъжа. Не се срещаха никъде другаде, освен в апартамента на внучката ми.

Фредрика се опита да асимилира чутото.

— Тя не знаеше как се казва, къде живее, къде работи?

Маргарета кимна безмълвно.

— Но какво й е обещал, че ще постигнат заедно, какво й е казал, че ще направят?

— Ще накажат всички жени, неспособни да обичат децата си и предпочели да се отърват от тях — шепнеше бабата. — Точно така беше постъпила майката на Нора — беше се опитала да я отхвърли, а после отказа да я обикне.

Казват, че Стокхолм е една от най-красивите столици на света. Но Алекс Рехт не можеше да го разбере от прозореца на кабинета си. Нямаше представа колко минути е седял, загледан навън. Обичаше да го прави, когато размишляваше. А след като Фредрика току-що бе докладвала по телефона за срещата си, той несъмнено имаше върху какво да мисли.

— Наказва ги, както ни каза и Нора — беше извикала по телефона стажантката, за да я чуе, въпреки лошото покритие. — Наказва ги, защото по някакъв начин са наранили децата си. Защото при някакви обстоятелства са ги отхвърлили. Момичетата го следват, защото самите те са си изпатили. Това е отмъщение, Алекс.

— Но — възрази той объркано — не разполагаме с данни някой от родителите да е причинил злина на детето си. Нито Лилиан Себастиансон, нито бебето са били малтретирани в дома си. — После изтръпна. — Освен ако Габриел Себастиансон не е блудствал дори със собствената си дъщеря — добави бързо Алекс.

Фредрика запротестира.

— Пак щеше да има проблем. Наказва майките, а не бащите. Майките са допуснали някаква грешка.

— Но ако една майка предпочете да не спаси дъщеря си от опитите за насилие на бащата, трябва да се сметне за съучастник в престъплението, нали?

Фредрика се замисли.

— Може би. Тогава остава въпросът как ги открива.

— Как ги открива ли?

— Как иначе ще знае, че точно Лилиан Себастиансон е в беда? Никой не е съобщил за нещо подобно. А бебето? Как е научил за тормоза над него, ако изобщо някой го е тормозил?

Алекс почувства как сърцето му започва да бие по-силно.

— Трябва да сме пропуснали някого, намиращ се в близост до тези семейства — каза той.

— Или пък не точно в близост — предположи Фредрика. — Навярно се намира в периферията на живота им, така че да не можем да го видим.

— Може би работи в училище?

— Но мъртвото бебе никога не е ходило на училище — възрази Фредрика.

Алекс барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото.

— Педер върна ли се от психолога? — попита Фредрика.

— Не — отвърна шефът й и поклати глава. — Но мисля, че ще се срещнат всеки момент.

— Струва ми се, че отново трябва да говорим със Сара Себастиансон. И с майката на бебето — каза Фредрика.

Алекс се взираше гневно през прозореца. Трябваше да се сложи край на странностите.

— Нужно е да действаме по-твърдо — рече той. — По-сериозно. Пък всичко да върви по дяволите, ако не намерим общ знаменател.

Това обаче не беше никак лесно, констатира Алекс, след като приключи разговора с Фредрика. Какво всъщност знаеха? Какво не знаеха? Той обобщи последната информация. Педер трябваше да научи всичко преди срещата с американския психолог. Нямаше нищо лошо да допринесеш с нови идеи, но Рехт беше скептичен към въвличането на нови действащи лица в разследването.

Погледна документите пред себе си. На празен лист се беше опитал да измисли някаква схема, в която да формулира различни хипотези. Резултатът не беше толкова добър, колкото се надяваше, но докато не се наложеше да го показва на другиго, можеше да му служи като опора за размишленията му.

Отмъщение, беше казала Фредрика.

Отмъщение ли? Нима търсеха темата?

— Добре — каза си тихо той. — Добре, да помислим спокойно и трезво. Какво знаем? И какво трябва да научим?

Знаеха, че са убити две деца на различна възраст. Знаеха, че нямат нищо общо. Едното дете, Натали, беше осиновено, а другото — не. Родителите на осиновеното дете привидно живееха в хармонична връзка, докато майката и бащата на Лилиан Себастиансон се бяха разделили в очакване на развод. При това семейството на Натали произхождаше от средната класа, докато бащата на Лилиан беше по-заможен, макар майка й да не бе чак толкова.

Разследващият екип се опитваше с всички сили да открие възможните пресечни точки на двете семейства някъде в миналото, но досега без особен резултат.

Алекс написа на някакъв лист: Наказва майките. Вероятно защото по някакъв начин са предали децата си. Вероятно защото са ги отхвърлили.

Майките трябваше да бъдат във фокус, не децата. Греховете на майките бяха довели до смъртта на децата им. Главата на Алекс щеше да се пръсне от думите „защото са ги отхвърлили“. Как можеше да се каже, че Сара Себастиансон „е отхвърлила“ Лилиан? И ако беше така, защо не майката, а детето беше наказано със смърт?

Друга неясна подробност бяха местата, на които откриха децата. Едното лежеше пред Спешното отделение в Умео, другото — в баня в Брома. Изборът на местата беше странен по няколко причини. На тях беше трудно да се отървеш от някакъв труп. А и някак нелогично. Нито едно от децата нямаше видима връзка с мястото, на което бе открито.

Единственото, помисли си Алекс, единственото общо за двата случая е начинът на действие както при самото отвличане, така и при убийството.

Първо детето изчезва, после дрехите и косата се изпращат на майката и малко след това детето се изхвърля на необичайно място, където да го открият лесно.

— Не разбирам — говореше сам на себе си Рехт. — Всъщност нищичко не разбирам.

Точно тогава някой почука на вратата и един от младите разследващи, прикрепен към екипа му, подаде глава.

— Минах покрай Магдалена Грегешдотер и мъжа й съвсем за кратко, както ми наредихте — докладва той.

Алекс трябваше леко да разтърси глава, за да разбере за какво говореше колегата му. Той ги бе последвал с Педер при родителите на Натали предобед, когато им съобщиха за смъртта на детето им. Те веднага изпаднаха в шок и отчаяние и Рехт реши някой от екипа да се върне по-късно, за да разговаря с двойката. Ето че нареждането беше изпълнено.

— Показахме им снимка на къщата и им казахме къде е лежала Натали — разследващият говореше толкова бързо, че Алекс трябваше истински да се напрегне, за да следи мисълта му. — Майката, Магдалена, знаеше точно къде се намира адресът.

— Как така? — попита Алекс.

— Там е отраснала. Живяла е в този дом, докато завърши гимназия, и после се е преместила. Разбирате ли, хладнокръвното копеле е оставило мъртвото й бебе в стария дом на родителите й, продаден преди повече от петнадесет години.

Педер Рюд кипеше от гняв в колата. Беше събота по обед, а се намираше в такова задръстване по посока Кунгсхолмен. Почивен или делничен ден — нямаше никакво значение, станеха ли тежки катастрофи, веднага опашките от коли нарастваха.

Почти му се замая главата, щом се замисли за изминалата седмица. Изобщо не бе допускал, че случаят с изчезналата Лилиан Себастиансон ще прерасне в подобен ужас. Две убити деца за толкова кратко време. Беше ли работил някога над подобен случай?

Смърдящите коли, които минаваха на една боя разстояние от неговата, го стряскаха. Но повече се изнервяше от това, че за последния час не беше свършил почти нищо. Единствената добра идея за целия ден бе да издирват Моника Сандер под името й, преди да бъде осиновена. А то беше Йелена Скорц.

Педер беше разпитал накратко и родителите на Натали Грегешдотер, както и бабите и дядовците по бащина и майчина линия. Никой не се сети за някого, който да им мисли злото.

— Помислете си наистина добре — беше настоял Педер. — Върнете се назад в миналото. Потърсете и най-малката несправедливост, останала неизяснена.

Не, не, никой от тях не си спомни и най-малката, незначителна подробност.

После всичките му разпити бяха прекъснати внезапно от новината за намереното тяло на Натали в банята в Брома. Първо се наложи да се върне при родителите й, после го изпратиха да охранява началния оглед на мястото, където беше открит трупът. И този път нямаха представа за местопрестъплението.

Поне им се изясни как убиецът отнемаше живота на жертвите си, а това ги ориентираше приблизително какво търсеха. Повиканият съдебен лекар констатира почти веднага, че Натали има малък белег по средата на главата, който вероятно бе от смъртоносна инжекция. По-късно аутопсията го беше потвърдила, но първоначално разследващият екип работеше по тезата, че и това дете е убито от свръхдоза инсулин, този път инжектиран в главата през фонтанелата. Това ли се беше опитал да направи и с Лилиан, но не бе успял да пробие черепната кост?

Имаше и други прилики. Натали също беше открита гола и почистена с някакъв алкохол. На челото й се мъдреше същият надпис: „нежелана“. Тя обаче лежеше свита като ембрион, а не по гръб като Лилиан. Педер се чудеше дали това бе от значение.

Озадачаваше го и думата „нежелана“. Току-що бе обсъдил въпроса с Алекс. Думите „нежелана“ и „отхвърлена“ непрекъснато се споменаваха в разследването, но привидно нито едно от децата не беше нито нежелано, нито отхвърлено.

Опашката от коли бавно се нижеше напред, бавно чезнеше. Педер се чувстваше ужасно. Идеята да опита да се свърже с американския психолог му се беше сторила толкова уместна. А приятелят му наистина се оказа добра връзка. Или поне така му се стори. Но впоследствие беше започнал да се колебае. Сякаш бе пропилял времето да шофира до университета и обратно. Приятелят му се надяваше психологът да им отдели малко време след лекцията, но той се беше държал много студено и отблъскващо. Макар и полицията да работеше върху случай от подобен смущаващ характер, психологът намекна твърде нелюбезно, че е доста нескромно от страна на Педер да мисли, че може да се появи и да му задава въпроси. Личеше му, че действително не желае да се ангажира с някакъв странен, местен полицейски случай, а иска по-скоро да се отправи към вила „Шелхаген“ за обед.

За съжаление беше потвърдил всичките предразсъдъци на Рюд както за психолозите, така и за американците. Глупави, мудни и необщителни. Неприятни типове. Направо изхвърли визитката му и се махна. Идиот.

Най-сетне задръстването се отприщи. Педер натисна по-силно педала на газта и се насочи право към полицията.

Точно в този момент звънна мобилният му телефон.

Рюд зяпна от учудване; търсеше го американецът.

— Наистина съжалявам, че трябваше да ви отблъсна толкова брутално — започна да се извинява той. — Нали разбирате, ако бях предложил на вас и колегите ви услугите си, нямаше да остане нито един студент, който да не си помисли, че това се отнася и за него. А честно казано, целта на лекциите ми не е тази.

Педер, който не разбра дали психологът му се обаждаше, за да му помогне, или само за да му се извини, седеше в пълно мълчание и се маеше какво да отговори.

Психологът продължи:

— Опитвам се да кажа, че с удоволствие ще ви помогна. Навярно мога да дойда в работата ви след този проклет обед, на който съм принуден да присъствам?

Педер се усмихна.

Алекс наистина не знаеше какво да каже, когато Педер му съобщи, че психологът, с когото се беше свързал, е обещал да намине по-късно през деня. После реши обаче, че идеята е доста добра. Всеки, който можеше да им помогне, беше добре дошъл. При това и Фредрика се връщаше от Умео след около час.

Алекс преобръщаше малките си скици. Поне бяха напипали модела. Убиецът отвличаше и убиваше деца, които после изхвърляше на места, свързани по някакъв начин с майките им. И то с бясна скорост.

Защо само няколко дни деляха изчезванията на децата, чудеше се Алекс. Убиецът поемаше голям риск с извършването на две тежки престъпления толкова бързо едно след друго. Три, ако се броеше и жената в Йоншьопинг. Имаше, разбира се, истински психопати, които не очакваха нищо друго, освен да попаднат в пандиза. А може би „очакваха“ не беше точната дума, по-скоро го искаха. Дали обаче убиецът, когото сега преследваха, беше от тях?

Алекс се насочи към местата, където бяха открити децата. Нямаше значение, че не знаеха точно какво е направила Сара Себастиансон или кого е срещнала в Умео. Важното беше да са единодушни, че мястото е важно за нея и може да даде обяснение защо детето й е изхвърлено точно там, а не в Стокхолм.

Истината често е по-проста, отколкото човек предполага. Алекс го бе научил с годините. Затова още в началото беше естествено да се фокусират върху Габриел Себастиансон. Но този път всичко бе различно. Този път истината сякаш се намираше безкрайно далече. Не близък роднина щеше да отговаря за случилото се, а колкото и необичайно да звучеше — сериен убиец.

Колко серийни убийци си срещнал всъщност през годините си в полицията, Алекс, шепнеше призрачният глас в главата му.

Елен прекъсна мислите му, когато почука силно на отворената врата.

— Алекс! — извика толкова високо тя, че шефът й чак подскочи.

— Какво има пък сега? — измърмори Рехт.

— Обаждат се от Каролинска — Елен беше под пара.

Алекс повдигна питащо вежди.

— Мислят, че при тях има жена на име Йелена Скорц.

За миг Алекс Рехт се поколеба дали да не отиде до университетската болница сам и да поговори с жената, за която болничният персонал предполагаше, че е издирваната Йелена Скорц. После обаче реши, че няма да бъде честно спрямо Педер. Все пак негова беше заслугата, задето изобщо успяха да я идентифицират. Затова предпочете да отидат заедно. Почувства се въодушевен. Тъкмо беше научил, че Сара Себастиансон почти е разпознала Йелена Скорц като жената, задържала я във Флемингсберг. Сара не искаше да го твърди с пълна сигурност, защото снимката, която й показали, беше прекалено стара, но предполагаше, че е същото момиче.

Педер изпадна в пълен екстаз, когато влезе в Сградата и научи, че трябва незабавно да тръгне за Каролинска, за да проведе — по възможност — първия разпит на Йелена Скорц, или Моника Сандер, както се казваше според регистъра на населението.

Той направо скочи към колата с Алекс по петите си и я подкара по-бързо от разрешеното към Солна.

Педер никога не беше шикалкавил какво най-много харесваше в полицейската професия. Живееше и гореше за уникалния прилив на адреналин, който можеше да се произведе от пробива в едно разследване. Виждаше, че и шефът му чувства същото, макар да имаше много по-дълъг опит.

Донякъде се дразнеше, че Фредрика оставаше безразлична. Докато всички се въодушевяваха, тя по-скоро се депресираше. Единствено можеше да попита: „Нима наистина е така?“ и „Не би ли могло да бъде иначе?“. Този път отчасти заслугата беше нейна разследването да се намира във фаза на пробив, така че можеше поне да направи усилие леко да се усмихне на новината. Приятно беше с колеги, които се усмихват.

Алекс и Педер не знаеха какво да очакват, когато пристигнаха в Каролинска. Естествено, беше им известно, че жената, предполагаемата Моника Сандер, е пребита до смърт и все още се намира в шоково състояние. Но нито една достигнала до тях информация не ги бе подготвила за гледката, когато прекрачиха в стаята на малтретираната.

Цялото й лице представляваше една подутина, осеяна със синини и рани. Продълговати сини резки се открояваха на шията. Лявата ръка беше гипсирана нагоре от лакътя, а дясната — превързана в областта на предмишницата. Почти цялото й чело беше с лепенки, чак до линията на косата.

Горката, мина му през ума на Педер. Горкото, бедно момиче.

Млада медицинска сестра бдеше над нея. Лицето й изглеждаше сериозно. Педер предположи, че не само той се е ужасил от размера на причиненото насилие.

Някой се изкашля дискретно зад тях. Двамата се обърнаха бързо.

Мъж с гъста посивяла коса и черни мустаци, облечен в лекарска престилка, се появи на прага. Представи се като Морган Тюлин, лекаря на Моника.

— Педер Рюд — каза Педер и пое ръката му.

Той прецени ръкостискането като вдъхващо доверие. Стабилно. Стори му се, че и Алекс е на същото мнение.

— Не знам колко информация сте получили за състоянието й? — попита лекарят.

— Не много — призна Рехт и погледна крадешком към развалината в леглото.

— Добре — каза Морган Тюлин любезно, но делово, — тогава считам за мой дълг да ви информирам. Както сами виждате, тя все още е много изтощена. Ту се буди, ту заспива много неспокойно, а и трудно говори, когато направи опит. Цялата челюст е наранена, до тази сутрин езикът й беше толкова подут, че почти запълваше устната кухина.

Педер преглътна и лекарят продължи:

— Полицията вече идва заради побоя и се опита да я разпита кой й е причинил това, но тя не успя да даде свързан и разбираем отговор. Според мен все още е в шок, а и болкоуспокояващото, което й даваме, подсилва това състояние. Освен раните, които сами виждате, има и редица наранявания по ребрата. Не изглежда да е била подложена на сексуално насилие, но е лошо изгорена на много места по тялото.

— Изгорена? — проеча Педер.

Морган Тюлин кимна.

— С кибритени клечки е изгорена на двадесетина места, дори по вътрешната страна на бедрата и гърлото.

Стаята започна да се смалява, въздухът да се изчерпва и Педер поиска да се прибере у дома. Ентусиазмът му изведнъж се изпари. Изморен, полицаят втренчи поглед в някакво зелено растение, поставено до единствения прозорец на помещението.

— Ще останат само козметични белези, но не и такива, които да я болят, ако говорим обективно. За психически увреждания е все още рано да се говори, вероятно трябва да измине дълъг път, преди да се възстанови. Много дълъг.

Не мръдна ли цветето по някакъв странен начин? Нима полъх от отворения прозорец го духна така дискретно? Педер го следваше с поглед ту напред, ту назад, преди да се изкуши да се върне в действителността от настъпилата в стаята тишина. Защо лекарят спря да говори? Алекс се изкашля.

— Извинете — рече тихо той. — Извинете, просто толкова много неприятности през последните дни…

Гласът му звучеше странно. Какво точно каза?

Морган Тюлин го потупа по рамото. Алекс вдигна една вежда, но нищо не добави.

— Трябва да ви съобщя още нещо, сигурни ли сте, че имате сили да го чуете?

Педер толкова се смути, че му се прииска да се скрие зад проклетата саксия.

— Естествено, ще изслушам всичко, което имате да ни кажете — отвърна той, като направи опит да звучи авторитетно.

Морган Тюлин го погледна колебливо, но беше достатъчно милостив, за да си замълчи.

— Има и няколко стари рани — каза лекарят. — Едва ли е малтретирана за първи път.

— Нима?

— Не е, наистина не е. Рентгеновите снимки на повечето пръсти показват белези от зараснали от само себе си фрактури. И двете ръце са били чупени, има белези по ребрата, а и такива от предишни изгаряния. Преброихме почти около десетина, така че този път насилието е било значително по-голямо от предишното.

Двамата полицаи стояха и кимаха, когато Морган Тюлин приключи. Лекарят също кимна, за да отбележи края, а Педер му отвърна, за да покаже, че е разбрал всичко. Алекс пък вероятно поклати глава, защото и другите го бяха направили.

Тогава жената изведнъж се раздвижи.

Тя скимтеше тихо и направи опит да се изправи. Сестрата веднага се приближи и внимателно я върна обратно. Ако не мърдаше, щяха да вдигнат единия край на леглото и да я сложат да седне.

Педер се забърза, за да помогне. Не само заради леглото, а и заради повода да се приближи до жената. Видя, че тя едва си отваря очите, но въпреки това внимателно го следеше, като прекосява стаята и като помага да сгънат леглото.

Морган Тюлин се отдалечи с думите:

— В кабинета съм, ако имате още въпроси.

Педер се замисли къде да седне. Беше прекалено интимно и натрапчиво да го направи на ръба на леглото. Но пък фотьойлът в другия край изглеждаше доста далеч. Затова решително го издърпа по-близо до леглото и скъси разстоянието до жената. Алекс остана до вратата.

Педер представи себе си и шефа си с малко име и фамилия и каза, че са от полицията. Забеляза как погледът на жената веднага се промени и помръкна. Полицаят направи жест с ръце, за да я успокои.

— Само искаме да говорим с теб — каза предпазливо той. — Нуждаем се от помощта ти. Ако не можеш или пък не искаш да ни отговаряш, няма проблем. Веднага ще си тръгнем.

Въздържа се да добави: „И ще се върнем някой друг път“.

— Можеш да кимнеш, ако разбираш какво казвам.

Жената го погледна мълчаливо, но после кимна.

— Да започнем с това — как се казваш?

Педер чакаше, но жената мълчеше. Сестрата й помогна да изпие глътка вода. Педер почака още малко.

— Йелена — прошепна тя.

— Йелена? — повтори ченгето.

Жената кимна.

— А фамилията ти?

Нова пауза. Още вода.

— Скорц.

Лек повей от отвора на прозореца го погали по бузата. Педер се опита да не се усмихва, да не показва радостта си. Наистина беше тя. Най-накрая бяха открили Моника Сандер.

Поколеба се как да продължи. Изобщо не беше сигурно, че тази жена — Моника Сандер — е жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг. Но нали трябваше да узнаят. Педер потъна в мисли. Чудеше се най-вече защо не го е измислил, преди да дойдат в болницата.

Реши да подхване разговора по друг начин.

— Кой ти причини това? — тихо попита той.

Жената в леглото плъзгаше гипса си напред-назад върху чаршафа. Може би вече беше започнал да я сърби.

— Мъжът — прошепна тя.

Педер се наведе напред.

— Извинявай, „мъжът“?

Сестрата до леглото видимо се подразни, но си замълча.

— Мъжът — повтори жената, като видимо се опита да говори ясно. — Просто така… го… наричам.

Педер не откъсваше очи от нея.

— Мъжът? — повтори той.

Йелена кимна бавно.

— Добре — предпазливо продължи полицаят. — В такъв случай сигурно знаеш къде живее?

— Срещаме се… само… мен — отвърна завалено тя.

— Срещате се само при теб? — повтори Педер.

Пак кимване.

— Значи не знаеш къде живее?

Йелена поклати глава.

— Навярно знаеш къде работи?

Тя отново поклати глава.

— Пси… хо… лог.

— Казал е, че е психолог?

Жената изглеждаше облекчена, че той най-накрая я е разбрал.

— Но не знаеш къде работи?

Пак поклати глава с дълбоко нещастен вид.

Педер се замисли.

— Знаеш ли каква кола кара?

Сега пък тя се замисли. Може би се опита да сбърчи чело, но лицевите мускули не се подчиняваха. Педер си помисли, че сигурно много я боли.

— Различни — прошепна след малко Йелена.

Полицаят чакаше.

— Почти никога… съща…

Този път беше ред на Педер да изглежда учуден. Копелето си джиткаше с крадени коли или вземаше под наем при нужда.

— Служеб… на… кола…?

— Предполагаш, че са различни служебни коли?

— Той каза… така…

Лъгал е за всичко останало, защо колата да правеше изключение, помисли си Педер раздразнено.

— Къде го срещна — полюбопитства той. — Имам предвид, за първи път?

Въпросът предизвика почти незабавната реакция на жената в леглото. Тя извърна поглед, сякаш ядосана. Педер изчака за миг и започна да отстъпва.

— Може би не ти се говори точно за това? — продължи внимателно той.

Поклащане на глава.

Алекс се поразмърда, все още, без да проговори.

Педер реши да се хване за думите на анонимната, която се бе обадила в полицията от Йоншьопинг. Как не се беше сетил в началото, че убитата жена трябваше да бъде безспорната изходна точка в разговора им.

Започна малко несигурно.

— Предполагаме, че мъжът, отнесъл се така с теб, е постъпвал по подобен начин и с други жени.

Йелена Скорц уморено облегна глава на възглавницата, без да губи интерес да го следи с поглед.

— Смятаме, че се опитва да вербува различни жени за някаква борба.

Тя не сведе очи, но дори Педер, който нямаше лекарско образование, забеляза, че Йелена пребледня. Сестрата се размърда неспокойно и потърси погледа му. Той обаче отбягна нейния.

— Много, много е важно да го открием — продължи Рюд, като се опита да не звучи прекалено строго. След кратко мълчание той обясни: — Изключително важно е да го открием, преди да отвлече и да убие още деца.

Жената изведнъж заскимтя и започна да се върти безпомощно в леглото.

— Не, знаете ли… — възрази сестрата и погали Йелена няколко пъти по косата. Нежно-нежно, така че да не изпитва болка.

Педер обаче се почувства много доволен от реакцията на Йелена. Сега вече знаеше, че по някакъв начин тя е замесена. Поне в изчезването на Лилиан Себастиансон.

Педер седна на ръба на леглото. Йелена отказа да го погледне.

— Йелена — настоя меко той, — мислим, че те е принудил да се забъркаш в това.

Не беше искрен, но за момента нямаше значение. Главното беше тя да се успокои, както и стана.

— Нужна ми е възможно най-подробна информация — умоляваше я Педер. — Как намира тези деца? Как ги избира?

Йелена дишаше странно тежко. Все още не ги гледаше — нито Педер, нито сестрата.

— Как ги избира?

— Майките.

Отговорът беше толкова тих, че едва я чу какво каза. Но все пак Рюд я разбра отлично.

— Добре — рече той и изчака с надежда жената да продължи.

Щом тя млъкна, Рюд веднага я попита:

— Отпреди ли познава тези жени? Как ги открива?

Йелена бавно завъртя глава, така че отново да насочи погледа си право към него. Педер направо изтръпна, щом я видя колко е мрачна.

— Човек не избира… — процеди през зъби тя. — Човек обича… всички… Или… никого.

Педер преглътна няколко пъти.

— Какво не избира? — попита той. — Не разбирам, какво не избира?

— Децата — прошепна Йелена изтощена и главата й отново застина на възглавницата. — Човек… трябва… да обича… всички.

После млъкна и затвори очи, а Педер разбра, че разговорът е приключил.

В коридора на разследващия екип вреше и кипеше, което направо порази Фредрика, когато се появи. Откри Алекс и Педер в Лейонкюлан. Анализаторът от Националната полиция, Мац, също беше там — не му ли бе писнало? Имаше и още някого, когото Фредрика не познаваше. Тя го поздрави.

— Фредрика Бергман.

— Excuse me?15

Объркана, тя повтори името си с малко по-англосаксонско произношение. Мъжът остана доволен и се представи: Стюарт Роуланд. После седна отново на стола, дискретно поставен в единия ъгъл на стаята.

Педер скочи, щом видя Фредрика да поздравява мистичния Стюарт Роуланд, и обясни на английски кой е посетителят им.

— Доктор Роуланд е психолог, профайлър — поясни Педер с глас, който почти трепереше от страхопочитание. — Обеща да ни помогне с познанията си по време на срещата.

Все едно, че е дошъл папата от Рим, помисли си Фредрика.

В същия момент Педер се обърна дискретно към нея и заговори на шведски:

— Наистина се надявам да не се чувстваш неудобно, че първата част на срещата ще протече на английски?

Бузите й пламнаха, щом Фредрика разбра, че той не се шегува.

— Щом е на английски, немски, френски или испански, ще се справя отлично — отвърна тя с половин усмивка.

Педер примигна в пълно недоумение.

— Браво — отсече той и седна веднага.

Алекс ги наблюдаваше от разстояние ухилен.

— Фредрика, радвам се, че успя да се върнеш за срещата. Предлагам да седнеш, за да започнем.

До този момент тя нямаше представа, че чакаха само нея, и седна. Елен леко й се усмихна и затвори вратата с крак.

Всяко разследване си имаше своя съдбовен момент. Алекс беше сигурен, че в ужасната каша, в която се бяха забъркали, започваха да се виждат проблясъци. Сам себе си убеждаваше, че не липсваха още кой знае колко факти. Повечето лежаха на масата.

Той поглеждаше дискретно към професора по психология, когото Педер едва ли не беше отвлякъл от университета. Облечен в кафяво сако с велурени кръпки по лактите и върху джобчето на гърдите и с гигантски мустак, възцарил се като катерича опашка под носа му, професорът изглеждаше така, сякаш се е довлякъл от снимачната площадка на британски филм.

От друга страна, Алекс наистина не можеше да си позволи да бъде придирчив. На този етап всяка помощ беше добре дошла.

— Добре — каза той и погледна присъстващите.

Настроението му изведнъж помръкна. Алекс преглътна трудно. Многото нерви едва ли спомагаха за формулирането на гениални теории. Рехт хвърли поглед към Фредрика. Тя, разбира се, щеше да бъде изключение. Изглежда, можеше да мисли върху каквото и да било когато и да било, само да й кажеха, че е важно. А по-важно от това нямаше накъде.

После Алекс продължи на английски:

— Да приветстваме специално професор Роуланд с добре дошъл на тази среща — надяваше се да е прозвучал достатъчно формално. — Много се радваме, че е тук.

Професорът кимна снизходително и се усмихна под мустак.

Алекс трябваше да обсъди посещението с шефове си, преди да му разреши да присъства. Положението, без съмнение, беше отчайващо, но все пак не можеха да пренебрегнат правилата и разпоредбите за поверителност.

Надяваше се, че всички около масата са наясно с това, когато включи шрайбпроектора. Заедно с анализатора, чието име най-накрая беше научил — Мац, Алекс бе подготвил много нагледна картина на целия материал, известен досега на разследването, включително информацията, която Фредрика беше предала по телефона.

Рехт направи образцово експозе, като избягваше да поглежда към чуждестранния гост. Само предположи, че е по-забавно да се работи във ФБР, отколкото в стокхолмската полиция.

Сякаш прочел мислите му, професорът се обади спонтанно:

— Трябва да отбележа, че случаят е много интересен.

— Наистина ли? — попита Алекс и се почувства неочаквано поласкан.

— Да — отвърна професор Роуланд. — Но от вашата схема, за съжаление, се опасявам, че не разбирам точно с какво ви е необходима помощта ми. Какво не е ясно?

Алекс се втренчи в собственото си творение. Нямаше ли прекалено много неясноти?

— Съвсем очевидно е — без ни най-малко колебание, — че едно и също лице е отвлякло и убило двете момиченца — започна професорът. — Същевременно, ако жената, която сте идентифицирали в болницата, наистина е негов партньор, за което може би всички ще се съгласим след проведения разпит, то последният случай трябва да е само негово дело. Действал е без нея. Въпросът е дали нещо се е объркало в първия случай. Серийните убийци рядко започват кариерата си с извършването на две толкова тежки престъпления, които привличат такова внимание, в рамките само на няколко дни.

Професорът направи пауза, за да провери дали всички го разбраха и дали изобщо одобряваха това, че се изказваше.

Алекс наклони глава.

— Значи, според вас, професор Роуланд, това, че жената се е измъкнала от апартамента след побоя и е успяла да се добере до болницата, го е принудило да действа по-бързо?

— Напълно съм убеден — категоричен бе професорът. — Вероятно жертвата е била наказана за нехайното си отношение към част от плана за първото убийство. Причиненото насилие показва, че убиецът наистина е бил вбесен, див и необуздан, когато я е удрял. Реакцията му на свой ред намеква, че жената е пренебрегнала нещо, без да разбира огромното му значение за него, което е чисто символично.

Алекс седна и остави професора да води „представлението“.

— Трябва да си изясним нашата представа за дуото — продължи Стюарт Роуланд, като натъртваше на всяка сричка. — И двете жени, попаднали под властта на мъжа, са били слаби, в смисъл че са водили труден и уязвим живот, въпреки ранната си възраст. Вероятно той ги е привлякъл, защото мъже като него никога не са им обръщали внимание.

Мислите на Фредрика полетяха към разказа на бабата на Нора, Маргарета, за срещата на внучката й с онзи мъж; било като в приказката за Пепеляшка, но по-късно щяло да опропасти живота й.

— Почти сигурно си имате работа с много харизматичен и решителен тип — продължи професорът. — Възможно е да е бил военен. Важното е, че е добре образован. А и изглежда добре. Точно с това привлича тези изоставени момичета и ги кара да го боготворят до степен, до която са готови да направят всичко за него. Дори и да е психолог — и двете жени споменават, че така им е казал, — съвсем не се превръща в по-слаб актьор.

— Но първата жена го е напуснала — възрази Фредрика и отново се сети за Нора в Йоншьопинг. — Намерила е сили да се измъкне и да започне отначало.

— Така е — съгласи се професорът, — но не е била съвсем сама. Силната й баба я е подкрепяла. Убиецът със сигурност си е извлякъл поука от този първи път — ако изобщо е бил първи. Подходящата жена трябва да бъде слаба и напълно сама. Не трябва да има нито един влиятелен човек в живота й. Единствено той трябва да доминира над нея и да й диктува как да живее.

Професор Роуланд се размърда на твърдия стол. Личеше си, че обича да говори, и щом никой не го прекъсна, той продължи:

— Вярвал е, че има пълен контрол над последната жена, Йелена, но тя все пак е успяла да го изненада, като го изостави. Жената е важна за него както прагматично, така и ментално. Тя му се възхищава, подсилва представата му за себе си като за гений. И… — Професор Роуланд стана сериозен и размаха пръст. — И, скъпи приятели, той е гений. Нито една от жените не знае как се казва, къде живее, къде работи, дори каква кола има. Никога не са го наричали друго, освен мъжът. Може да бъде всеки. В най-добрия случай ще откриете пръстовите му отпечатъци в апартамента на пребитата жена, но не съм съвсем сигурен. С оглед на това, колко добър стратег изглежда, всъщност не бих се учудил, ако си е отрязал пръстите.

Разнесе се спонтанен шепот и Алекс нетърпеливо изшътка.

— Как така да ги е отрязал?

— О, не е трудно — усмихна се професор Роуланд. — Нито пък чак толкова необичайно. Много от търсещите убежище го правят, за да затруднят вземането на пръстови отпечатъци. Така могат да кандидатстват и в други страни, ако получат отказ от първата.

Настъпи тишина. Алекс се беше надявал, че точно пръстовите отпечатъци или пробите от ДНК от апартамента на жената ще разплетат случая, при условие че мъжът имаше съдебно минало. Рехт веднага се изправи.

— Почакайте малко, нима искате да кажете, че е осъждан?

— Ако не е, то вероятността да откриете пръстовите му отпечатъци в апартамента се увеличава — поясни професор Роуланд. — Ако обаче е осъждан, а аз предполагам, че е, бих се учудил много на несъобразителността му да остави конкретни следи.

Фредрика се замисли върху думите на професора, че извършителят сякаш е ускорил темпото на работа, след като жената се е измъкнала от апартамента.

— Можем ли да си направим извода, че ще изчезнат още деца? — сбърчи чело тя.

— Със сигурност — отвърна професор Роуланд. — Дори мисля, че можем да допуснем, че си е изготвил списък с деца за отвличане. Не изчаква с вземането на решения, а вече има ясна представа как да действа.

— Но как ги открива? — избухна Педер възмутен. — Как ги избира?

— Открива не децата — поясни професорът, — а майките им. Наказва тях, а децата са само средство. Отмъщава си заради някого другиго. Поставя нещата на мястото им.

— И все пак не отговорихте на въпроса — поколеба се Педер. — А и какво го кара да постъпва така?

— Не отговорих — съгласи се гостът, — или не отговорих съвсем точно. И двете жени са наказани по един и същ начин; отвлякъл е и е убил децата им, като ги е изхвърлил на познато за тях място. Значи можем да предположим, че имат подобни грехове. И отговорът на какво го кара да постъпва така, е отмъщението.

Професор Роуланд нагласи очилата си и прочете високо части от схемата на Алекс.

— Наказва жените, защото не обичат еднакво всички деца. Наказва ги, защото, ако не обичат всички деца, то не трябва да имат собствени. — Професорът сбърчи чело. — Трудно е да се узнае какво точно има предвид — въздъхна той. — Сякаш тези жени — напълно или отчасти несъзнателно — са причинили зло или на собствените си деца, или на нечии други. Още веднъж, не смятам, че самите жени си спомнят за деянията си. Със сигурност не са нарушили закона. Но не и според него.

— А жената в болницата? — вмъкна Фредрика.

Останалите я погледнаха и кимнаха одобрително.

Професорът разпери ръце.

— Думата, с която бележи децата — „нежелана“, — ясно разграничава темата, особено сега, когато ни е известно миналото на двете му последователки, но все пак не знаем точно в какво се цели и точно как се е срещнал с жените, загубили децата си. Знаем обаче, че трябва да е наясно с миналото им, защото и двете деца са изхвърлени на места, посетени от майките преди десетилетия.

Професор Роуланд отпи от изстиналото си кафе.

Фредрика попита нерешително:

— Местата, на които са открити децата, биха ли могли да имат нещо общо с така нареченото престъпление?

— Може би — отвърна професорът. — Но струва ми се, че първото изхвърляне не е било точно според представите на извършителя. Нали работите над хипотезата, че жената, която в момента се намира в болницата, е карала колата, докато мъжът е пътувал за Йоншьопинг, за да затвори устата на Нора. Това навярно е самата истина, ето защо не можем да заключим, че Лилиан наистина е открита така, както е планирал убиецът й. Той е възложил реализирането на важна част от плана на жената в болницата и затова за кратко е изгубил контрола върху ситуацията.

Алекс и Педер се спогледаха. По дяволите секретността, помисли си шефът.

— Първото дете е лежало по гръб — каза той. — Второто е открито в ембрионална поза.

— Наистина ли? Много интересно. Сигурно това е пропуснатият детайл, коствал толкова много на партньорката му.

— Но как подобна дреболия ще има толкова голямо значение? — попита Фредрика.

— Не трябва да забравяме, че независимо от острия ум и интелигентност на противника, той съвсем не е рационален. На вас и на мен хич не би ни пукало дали детето ще лежи по гръб, или пък ще е свито като зародиш, фокусът ни би попаднал върху това, да се отървем от тялото възможно най-дискретно. Но неговият фокус е друг. Той аранжира труповете, иска да разкаже нещо.

Отново настъпи тишина. Климатикът бръмчеше в единия ъгъл. Никой нищо не каза.

— Има две празнини в теорията ви — обобщи Роуланд. — Не знаете как убиецът е установил контакт с жените, но почти сигурно е станало много отдавна. Конкретната роля на избора на местата също е неясна, проучете по-отблизо дали жените са имали някаква особена връзка с тях, неизвестна досега. Не знаете и точно за какво ги наказва, но все пак е свързано с неспособността им да обичат еднакво всички деца. Поровете се в миналото им. Може да са работили с деца, да са били замесени в някакъв инцидент.

Алекс гледаше през прозореца. Нови облаци се стелеха над столицата.

— Имате посърнал вид — каза професор Роуланд и се усмихна. — Но вярвам, че много скоро ще намерите решението. Същевременно не забравяйте, че е логично да съществува причина точно той да се превърне в толкова болен човек. Когато го заловите, вероятно ще откриете, че е имал изключително тежко детство, без един или без двама родители.

Алекс се усмихна вяло.

— Само още нещо — бързо се намеси и Педер преди края на срещата. — С Нора се е запознал преди около седем години. Това означава ли, че е убивал и преди това? А защо му е отнело почти десет години, преди да си намери нова сподвижница?

Професор Роуланд го погледна.

— Отличен въпрос — каза бавно той. — Предлагам да започнете с него. Къде се е намирал в годините между първата и втората жена?

Срещата не продължи дълго, след като професор Стюарт Роуланд напусна Лейонкюлан, съпроводен до изхода от Елен. Всичките членове на разследващия екип: стари, нови и наети, седяха като на тръни около масата.

Фредрика се почувства така, сякаш гледа интересен филм, и с всяка фибра на тялото си предусещаше приближаването на развръзката, без да знае какъв ще бъде краят. Поканата на професор Роуланд беше чудесна идея. Не трябваше да забрави да поздрави Педер за инициативата.

За щастие стажантката забеляза, че всички в залата са еднакво въодушевени. Събирането на толкова много енергия в събота беше добър знак за разследването.

Алекс предложи да се концентрират върху две главни следи. С приоритет щяха да проучат бивши затворници, освободени през тази година или в началото на предишната. Шефът призна, че не знаеха точно какво търсят, но все пак съществуваха индикации поне за възрастта на извършителя, а вероятно беше и образован. Можеше да е психолог, както бе казал на Нора и Йелена. За да получат по-добра представа за точния период, се налагаше отново да разпитат Йелена Скорц за първата им среща. Трябваше да разберат и дали всичко е наред с ръцете и пръстите му.

Другата приоритетна следа беше миналото на Сара Себастиансон и на Магдалена Грегешдотер. Кога се бяха свързали с местата, на които децата им са открити мъртви?

Разпределението на задачите бе направено с две изречения: Педер щеше да се заеме с лицата, които отговаряха на критериите им и които бяха освободени наскоро. Фредрика щеше да проучи миналото на двете жени. Алекс сложи тежката си ръка върху рамото й.

— Наистина ще ни улесни, ако ти, която обичаш причинно-следствените връзки, откриеш такава между една баня в Брома и едно убито дете.

Докато Рехт говореше, очите му не спираха да мигат уморено.

Стажантката нямаше причина да бъде недоволна от поставената й задача. Напротив, харесваше й. Тя се усмихна малко тъжно, замислена върху думите на Алекс. „Ти, която обичаш причинно-следствените връзки…“. Беше се научила, че в подобни ситуации думите са излишни. По-добре беше да си мълчи.

Фредрика затвори очи и зарови глава в ръцете си.

Спешно отделение в град, който Сара Себастиансон е посетила преди петнадесет години.

Баня в къща, в която Магдалена Грегешдотер е живяла преди повече от двадесет години.

Фредрика си повтори няколко пъти думите. Спешно отделение в град, който…

Но се отказа и вместо това се облегна на стола. Имаше чувството, че я втресе. Нещо им убягваше. Нещо важно.

Думите на Алекс отново проечаха в главата й. Наистина ще ни улесни, ако… откриеш такава между една баня в Брома и едно убито дете.

После чу гласа на професор Роуланд. Значи можем да предположим, че са наказани за един и същ грях.

Една мисъл бавно започна да се оформя в главата й. Уплашена да не я забрави, Фредрика потърси лист и химикалка. Пулсът й щеше да изскочи, щом започна да пише.

Естествено.

Само трябваше да си поиграе с думите и те се нанизваха една след друга.

Общ знаменател за една баня в Брома и едно място в Норланд. Това беше казала с горчив смях, когато обаждането на Алекс я изкара на балкона на Маргарета Андершон в Умео. Тогава шефът й беше допълнил: нещо, свързано с опит за връзка между баня в Брома и спешно отделение в Умео.

Естествено. Чак сега Фредрика осъзна какво са пропуснали и не са проверили. Не Умео беше от значение в случая, а самото Спешно отделение.

Грешните въпроси получаваха безпогрешно грешен отговор. Второто дете бе открито в баня, затова изглеждаше странно първото наистина да е трябвало да лежи пред болница. Тогава бебето можеше да бъде оставено и на тротоара пред къщата, в която е открито. Следователно този, който беше изхвърлил Лилиан Себастиансон в Умео, бе допуснал повече от една грешка. И скъпо бе платил за това.

Фредрика почувства облекчение, когато пъзелът най-накрая беше нареден. Не децата бяха свързани с местата, на които бяха открити, а майките им. Значи Алекс беше сгрешил, когато я помоли да намери връзка между една баня в Брома и едно убито дете. Имаше право обаче преди това: съществуваше връзка между банята в Брома и жената, живяла по-рано в този дом. По подобен начин трябваше да има връзка между университетската болница в Умео и…

Фредрика вече беше протегнала ръка към телефонната слушалка, преди да довърши мисълта си. Само трябваше да поговори с още един човек, за да си изясни какво действително е задържало Сара Себастиансон в Умео през онова толкова далечно лято.

В събота вечер Педер все още киснеше в службата. Лято и облачно време. Хладно и влажно. И всичко с главата надолу.

Той отново усети как се лута между крайности. Не беше говорил с Юлва през целия ден и сега се тревожеше, че не изпитва никакви угризения. Беше започнал деня с чувството за безполезност и непродуктивност в работата, но изведнъж му се стори, че кариерата му на практика се изкачваше към върха си. Поканата на американския професор беше направо изстрел в целта. Преди всичко за разследването, но и за самия него. Педер се чувстваше пълноценен, зареден.

Колата му почти сама стигна до Каролинска. Този път Рюд не предупреди за посещението си. Ако не го приемеха сега, щеше да се върне на следващия ден.

Опита се да съжали Йелена Скорц, сполетяна от толкова много нещастия през относително краткия се живот. Но същевременно непоколебимо вярваше в така наречената свободна воля. Това, че е живяла ужасно, нямаше никакво значение, дори и гадното детство имаше давност. Но позволеше ли си човек да се отдаде на лудости като убийството на деца, и пет пари не струваше в очите на Педер. Йелена не правеше изключение. Дори напротив: мрачният и гневен поглед, изписан на обезобразеното й лице, когато обясняваше защо жените трябва да бъдат наказани, се беше запечатил в паметта му.

Знаела е какво върши, когато е спряла Сара във Флемингсберг, ядосано си помисли Педер. Дяволски добре е знаела.

И все пак полицаят омекна, когато стигна до болницата и я видя. Определено не одобряваше и подобно насилие.

Медицинска сестра стоеше отстрани и помагаше на Йелена да пие със сламка. Жената подскочи, щом го чу зад гърба си.

— Как ме изплашихте — каза тя и се засмя, когато видя легитимацията му.

Не беше медицинската сестра от сутринта.

Педер й отвърна с усмивка. Йелена не помръдна.

— Бих искал да поговоря малко с нея, ако има сили — каза той. — Идвах и преди обед.

Сестрата сбърчи чело.

— Да, не знам… — започна тя.

— Набързо — припряно рече Педер, — и то само ако самата Йелена пожелае.

Сестрата се обърна към нея.

— Ще можеш ли да поговориш с полицията? — попита я неспокойно.

Йелена не отвърна.

Педер се приближи бавно към леглото.

— Имам още няколко въпроса — каза тихо той. — И то само ако можеш.

Йелена продължи да мълчи, но го погледна и не поклати глава, за да протестира. Педер го разтълкува като тихо съгласие.

— Нужно ми е да разбера откога познаваш мъжа — попита той.

Йелена леко завъртя глава на възглавницата. Нима се разкайваше, че му се е измъкнала? Да не би да чувстваше, че го е предала с напускането на борбата? В такъв случай нямаше да обели и дума пред разследващия екип.

— От… Нова година…

Говореше толкова тихо, че Педер едва чуваше какво казва.

— От Нова година — поясни сестрата с прекалено отчетлив глас.

Педер кимна нетърпеливо.

— Как се срещнахте? Моля те, разкажи ми…

Той се молеше. Толкова рядко го правеше.

Две самотни сълзи бавно започнаха да се стичат по контузените й бузи. Педер преглътна. В работата трябваше да спазва дистанция, но и винаги да балансира между студенината и човещината.

— На улицата — тихо отвърна Йелена, но с толкова ясен глас, че и полицаят, и сестрата я чуха какво казва.

И въпреки това сестрата отвори уста отново да разясни. Педер й направи знак да мълчи.

— На улицата — повтори бавно той. — Нима… Нима си проституирала, преди да го срещнеш?

Йелена възприемаше по-лесно въпросите, на които трябваше да отговаря само с да и не. При тях можеше да кима или да клати глава. Този път Йелена кимна.

Сводник ли е, помисли си Педер. Така ли ще го открием?

Йелена изведнъж стана много сънлива. Сестрата започна да се суети. Полицаят се надигна, за да си върви. Беше получил нужната му информация.

Спря се на вратата, за да благодари за помощта и да каже довиждане.

— Само още един въпрос, Йелена — добави той.

Тя обърна глава и го погледна.

— Ръцете му отличаваха ли се с нещо? Бяха ли наранени или нещо подобно?

Жената преглътна няколко пъти. Педер забеляза, че изпитваше голяма болка.

— Изгорени.

Рюд сбърчи чело.

— Изгорени… — повтори Йелена. — Той… каза… те… изгорени.

Чувстваше се напълно изтощена. Педер я зяпаше така, сякаш очите му щяха да изскочат. Просто не можеше да е истина.

— Каза ли, че ръцете му са изгорени?

Отново кимване.

— И така ли изглеждаха?

Ново кимване.

Педер се замисли. Трудно можеше да се концентрира.

— Къде — започна той. — Как…

Изкашля се.

— Къде имаше белези: от горната или долната страна?

— От долната.

— Стари ли бяха белезите?

Йелена поклати изморено болната си глава.

— Нови — прошепна тя. — Нови… когато… се срещнахме.

Мамка му. Имаше ли нещо, за което да не е помислил?

Педер отново преглътна.

— Йелена, ако има нещо, каквото и да било, което искаш да ни кажеш, можеш да го направиш точно, ама точно по всяко време. Благодаря.

Той се обърна, за да излезе, когато Йелена промълви нещо.

Погледна я въпросително.

— Кукло — прошепна, вече спряла да плаче. — Наричаше… ме… кукло.

На Педер му се стори, че тя сякаш направи опит да се усмихне.

Жена, представила се като Соня Лундин, се обади по телефона на Фредрика Бергман.

За миг стажантката се обърка. Не разпозна нито гласа, нито името.

— Работя като съдебен лекар в Умео — поясни жената. — Направих повечето обстойни изследвания на момиченцето, открито мъртво тук при нас.

Фредрика се смути, че не разпозна името й. Но от друга страна, Алекс отговаряше за тази част от разследването.

— Знам, че не сме контактували преди — продължи Соня Лундин, в отговор на безмълвния въпрос на полицайката. — Търсих колегата ви Алекс Рехт, но ме насочиха към вас, защото той провеждал някакъв много важен телефонен разговор. Някой от вас ме е търсил във връзка с някаква епикриза.

Изведнъж сърцето на Фредрика заби двойно по-бързо.

— Може да говорите и с мен — повиши глас тя. — Точно аз ви търсих.

Беше искрено благодарна, че Алекс е зает, защото разговорът изобщо не го касаеше.

— Всъщност — поколеба се Соня Лундин — подобни данни са защитени от наредби за поверителност.

— Да, естествено — бързо отвърна Фредрика.

— Но с оглед на характера на престъплението, а и на не чак толкова специфичното ви запитване, не виждам никаква причина да не ви отговоря — заключи лекарката решително.

Фредрика затаи дъх.

— Епикризата на лицето, за което питате, е при нас — продължи Соня Лундин.

Фредрика примигна. Това го знаеше.

— Можете ли да ми съобщите някаква дата? — попита бавно тя, като се опасяваше да не прекрачи границата, искайки прекалено много информация.

Соня Лундин помълча за миг.

— Двадесет и девети юли хиляда деветстотин осемдесет и девета година — отвърна тя. — Пациентката е била изписана на същия ден. Но за съжаление не мога да ви кажа защо е била тук, освен ако…

Фредрика я прекъсна:

— Засега не ми е необходима повече информация. Много ви благодаря за помощта.

Започна да се свечерява. Небето изглеждаше почти като есенно, когато слънцето се скри зад облаците. Така и нямаше да стане лято. Очите на Алекс отново си почиваха от гледката през прозореца. Вечерта му се струваше по-различна. По-вълнуваща.

Педер нахлу в кабинета му и прекъсна прекрасната му замечтаност. Алекс се усмихна. Докато Фредрика непрекъснато се измъкваше, предприемайки малки пътувания, и драматично поднасяше разкритията си на оперативките, то Педер редовно докладваше какво е направил и докъде е стигнал.

— Познавали са се от Нова година — заяви той и потъна, без покана, в креслото за гости на Алекс.

— Кои?

— Йелена и така нареченият мъж.

— И от къде знаеш?

Педер леко се протегна.

— Нали казах, че ще отида до Каролинска — почти се сопна той. Алекс не отговори и Рюд продължи: — Взел я е от улицата, била е проститутка.

Шефът му въздъхна и си подпря с ръка брадичката.

— Не беше ли и другото момиче такова? Онова, убитото в Йоншьопинг? — попита Педер.

Алекс сбърчи чело.

— Не мисля — поколеба се той. — Попитай Фредрика, но не мисля. Движела се е обаче в подобна среда, така че сигурно пак са се срещнали на улицата.

Педер разпери ръце.

— А къде другаде — каза той. — Какво би правила на улицата, ако не е проституирала?

— Хм, откъде да знам — намръщи се Алекс. — Баба й твърди така. Ако е искала да поукраси истината, никой не би могъл да й забрани. Но може и да е била права. В регистрите ни няма Нора, която да се свързва с проституция.

— Как обаче се вписва тя във всичко това? — попита Педер. — Не разбирам защо той, по средата на един критичен етап, тръгва за Йоншьопинг, за да убие бившето си гадже.

— Бивше гадже, което някога, преди много години, е посветил в плановете си — напомни му Алекс.

— Сигурно — съгласи се Педер. — Сигурно. И все пак… Кой, мамка му, би го сметнал за нужно?

— Прав си, но предлагам да не го обсъждаме в момента — категоричен бе Алекс. — Говорих с полицията в Йоншьопинг. Не са открили нито една следа от извършителя, освен стъпката от обувка „Еко“. Това няма да ни доведе доникъде.

— Не предполагахме ли в един момент, че той може би знае докъде сме стигнали с разследването? — започна Педер.

— Случайни съвпадения, може би — прекъсна го Алекс. — Тогава и ние самите не знаехме, че жената се е обадила и е съобщила за него.

Педер мълчеше. След малко каза:

— Нищо няма да открият, защото е изгорил пръстите си.

Алекс се ококори насреща му.

— Шегуваш ли се?

Педер поклати глава.

— О, господи! — простена Рехт. — Що за откачалка е този?

Педер бързо отвърна:

— Да не би да е сводник?

Алекс се спря.

— Сводник ли?

— Така среща момичетата си.

Шефът наклони глава.

— Предположението ти не е за подценяване — каза бавно той. — Ама никак. А и сводниците, както знаем, имат различен произход.

— Просто ще съсредоточа усилията си в тази посока — заяви Педер.

— Добре — съгласи се Алекс със същия решителен тон и добави: — Провери за мъже, осъждани за нарушаване на правата на жените или изобщо за насилие върху жени. Може би не му е за първи път.

Педер кимна нетърпеливо.

После и двамата се умълчаха, нямаха сили да се изправят и да се заемат със задачите си.

— Каза, че я наричал кукла — наруши тишината Педер.

— Кукла? — повтори Алекс.

Мъката трудно се понася.

А мъката по изгубеното дете е не само тежка, тя е зловеща като нощ.

Фредрика си го повтаряше наум, когато слезе от колата пред жилището на Сара Себастиансон. След разговора в Умео нямаше причина да чака, а тръгна направо към дома й. Чудеше се дали не е прекрачила границата, като посещава жената в събота вечер. Предвид обстоятелствата обаче постъпваше правилно. Без всякакво съмнение.

Опита се да не изпитва гняв. Да прояви разбиране и преди всичко да убеди себе си, че Сара има основание да се държи по този начин.

Но вътре у нея раздразнението бушуваше. През цялото време им липсваше важно парченце от пъзела, а Сара го държеше хладнокръвно в ръцете си. Не само беше усложнила разследването около смъртта на дъщеря си, ами и бе попречила на работата около отвличането и смъртта на Натали Грегешдотер.

Фредрика натисна звънеца и инстинктивно си пожела с цялото си сърце Сара да е сама в апартамента. Иначе трябваше да помоли родителите й да излязат.

Сара отвори след второто позвъняване. Толкова бледа и изпита изглеждаше, с тъмни кръгове под зачервените си очи, че гневът и раздразнението на Фредрика веднага се изпариха. Реалността кацна пред нея: тази жена наистина изживяваше най-големия кошмар в живота си. Нямаше защо толкова да я критикува.

— Съжалявам, че се появявам, без да предупредя — започна полицайката с тих, но твърд глас, — но трябва да поговорим.

Сара Себастиансон отстъпи назад, за да влезе Фредрика, и я покани във всекидневната. В стаята сякаш доста хора бяха преспали на пода, голяма част от нея беше покрита с матраци. Вероятно родителите на Сара все още бяха тук, макар и за облекчение на Фредрика да не се виждаха в апартамента.

— Сама ли си? — попита тя.

Сара кимна бавно.

— Мама и татко са на пазар — отвърна с тънък глас тя. — Скоро ще се върнат.

Фредрика дискретно извади бележника си.

— Открихте ли го? — неочаквано попита домакинята.

— Имаш предвид… — започна Фредрика малко объркано.

— Имам предвид Габриел — отвърна Сара и когато Фредрика срещна погледа й, тя направо застина.

В очите й проблясваше чиста омраза.

— Не — каза Фредрика, — не сме. Но го издирват в цялата страна и е арестуван задочно. — Преглътна и направи кратка пауза. — Той вече не е заподозрян в отвличането и убийството на Лилиан — добави тихо тя. — На практика е невъзможно да е Габриел.

Сара я погледна дълго.

— И аз не вярвам, че е убил дъщеря ни. Но се отвратих, че е държал детска порнография в компютъра си, затова определено искам да го заловите и да го затворите до края на проклетите му дни.

Фредрика не се и замисли да се впусне в разговор какво наказание би било актуално за Габриел Себастиансон, когато го откриеха, ако изобщо го откриеха. Затова предпочете да си замълчи. Но направи опит да утеши Сара:

— Нищо не доказва, че е блудствал с Лилиан.

Сара се взираше с празен поглед пред себе си, после рече с повишаващ се тон:

— Казаха ми същото. Но нима това е гаранция, че никога не би й посегнал, негодникът му с негодник.

Тя изрева последните думи толкова високо, че Фредрика се зачуди дали наистина беше добра идея да дойде сама, без да предупреди, но после промени мнението си. Посещението беше много важно за разследването.

— Сара — каза решително тя, — трябва да поговорим за Умео.

Сара изтри самотните сълзи, стекли се по бузите й.

— Вече разказах за Умео — промълви тя.

— Чудя се дали имаш представа защо Лилиан е била оставена точно пред болницата? — попита Фредрика.

— Не, ни най-малка — отвърна Сара, без обаче да поглежда Фредрика.

— В полицията мислим, че не е било случайно — твърдо продължи стажантката. — Смятаме, че е свързано с теб, че убиецът го е знаел и затова е изхвърлил Лилиан точно там, а не на друго място.

Сара се беше ококорила насреща й неразбиращо.

— Има ли нещо, което не си ни разказала? — продължи да настоява Фредрика. — Нещо, което си сметнала за незначително, не толкова определящо за разследването и затова си предпочела да го премълчиш? Нещо лично, за което не ти се говори?

Сара сведе поглед и поклати глава. Фредрика беше готова да въздъхне.

— Сара, знаем, че имаш картон в университетската болница в Умео — подчерта тя, — и сме напълно убедени, че съществува връзка между престоя ти там и факта, че Лилиан е оставена на това място.

— Направих аборт — прошепна Сара след дълго мълчание.

Фредрика я погледна, без да отклони очи. Точно това подозираше, но се нуждаеше от потвърждение.

— Забременях, преди да скъсам с приятеля си през онази пролет, и не можах да кажа за това вкъщи. Реших да махна детето в Умео, на писателския курс. Не беше особено трудно да се уреди. На учителя обясних, че ми е нужен свободен ден, за да се срещна с един познат, а вместо това отидох в болницата.

Коя беше връхната точка на самотата? Тайният аборт би трябвало да се приближава до нея. Но по-важното беше дали заради него Сара заслужаваше да бъде наказана толкова жестоко.

— Наистина съжалявам, че се налага да те върна в миналото — каза Фредрика, — но това ще улесни разследването.

Сара кимаше и плачеше тихо.

— Някой изобщо научи ли за случилото се в Умео?

Сара рязко отметна глава.

— Никой — плачеше тя. — Дори Мария, с която бях на курса. Не казах на никого. Сега го споменавам за първи път.

Фредрика почувства болка. Сякаш всекидневната на Сара изведнъж стана много по-тясна.

— И затова се погрижи да останеш в Умео по-дълго от Мария? — попита стажантката.

— Да, не можех да го направя, докато тя беше в града — обясни Сара и изведнъж направо грохна. Но после се поизправи. — Ще бъде ужасно, ако родителите ми разберат — каза с треперещ глас тя.

— Мога да те уверя, че всичко ще си остане между нас — избърза да я успокои Фредрика, като искрено се надяваше да удържи обещанието си. После отново попита: — Не си го разказвала на никого? Дори на приятеля си? Никой не знаеше или не подозираше нищо?

Сара поклати глава.

— Не казах на никого — беше категорична тя. — На никого.

И все пак някой знаеше, помисли си Фредрика. Някой зъл човек знаеше.

После, без да се замисля, тя се наведе и сложи топла длан върху рамото на Сара. Почти като душеприказчик, какъвто беше казала, че не иска да бъде.

Елен Линд нямаше гузна съвест, че си тръгна за вкъщи по-рано от другите. Работата й все пак не беше от най-голямо значение за разследващия екип.

Още от дете никога не се бе набивала на очи. Беше израснала в сянката на по-големите си и много по-успяващи брат и сестра. Красивите й и богати родители също не я бяха пощадили. Непланираното дете изтърсак, за разлика от другите — желаните. Дори името й го нямаше в рода, за разлика от имената на брат й и сестра й.

Самотата бързо се беше загнездила в душата й и никога не я беше напуснала. Изглеждаше някак различна. Дори на външен вид. Имаше други пропорции, по-обли черти на лицето. Брат й и сестра й бяха високи, красиви и още от малки излъчваха аристократизъм. Но не и Елен.

Комплексите си обаче беше оставила в миналото. Сега, вече зряла жена със собствено семейство, тя гледаше на родителите си, на брат си и сестра си само като на далечни роднини.

Опитът я беше научил да не се засяга и от отблъскващото отношение на колегите си. Беше свикнала да я пренебрегват, да остава встрани. Всичко това Елен сподели дискретно с Фредрика — с нея всичко беше дискретно — още когато стажантката дойде в групата; двете обаче така и не станаха по-близки. Елен малко съжаляваше, защото беше убедена, че можеха да бъдат идеални приятелки.

Но нито работата, нито Фредрика запълваха мислите й, когато се прибра вкъщи тази събота вечер. Мислеше за Карл и за децата си. Най-вече за Карл.

Безпокоеше се, че не отговори на съобщенията й: нито вчера, нито днес. Мълчеше и на позвъняванията й. Не беше включил и секретаря си, само монотонен компютърен глас нареждаше сричка по сричка: „Абонатът не може да бъде избран в момента, моля, обадете се по-късно“.

Сякаш беше потънал вдън земя.

Елен се опита да не се притеснява. Толкова хубаво си прекараха последния път. Знаеше, че е уязвима във връзките след проваления брак. Беше станала леко параноична, а на брачния пазар едва ли се котираше по-лошо качество. Чувстваше как нещо я прорязва в гърдите, как я натиска. Няколко дълбоки вдишвания сякаш я облекчиха, но миг по-късно се обади стомахът.

Елен знаеше, че е идиотско. Мълчанието имаше напълно естествено обяснение. Не можеше да очаква, че Карл винаги ще й е подръка.

Опита се леко да се присмее на себе си.

Този път наистина беше „хлътнала“. За първи беше истински влюбена.

Съдебната лекарка, която беше направила аутопсия на бебето Натали, най-сетне успя да се свърже с Алекс. Съобщи му, че начинът на действие изглежда почти еднакъв с този, по който е била убита и Лилиан Себастиансон. Инжектиран инсулин през фонтанелата. Без пръстови отпечатъци, без следи от ДНК по тялото на детето.

Но талкът, открит по Лилиан, тук липсваше.

— Това само по себе си е малко странно — разсъждаваше съдебната лекарка. — Означава, че убиецът изведнъж не е сметнал за нужно да носи ръкавици по време на убийството.

— Няма нищо странно — отсече Алекс. — Нашият човек всъщност не се притеснява от пръстовите отпечатъци; само бившата му партньорка се е нуждаела от ръкавици. А тя не се е занимавала с второто дете.

— Защо не са му нужни ръкавици? — учуди се лекарката.

— Изгорил е собствените си ръце, за да не оставя пръстови отпечатъци.

— Каква лудост! — прошепна лекарката най-вече на себе си.

Алекс я попита дали има да съобщи още нещо. Долови притихването и замислеността й.

— Не — отвърна след малко тя. — Нищо. Или може би напротив.

Алекс чакаше.

— Не открихме следи от упойващо вещество при бебето, както при Лилиан Себастиансон.

Алекс се замисли.

— Спяло, е когато го е взел от количката — разсъждаваше той. — Вероятно не се е наложило да го упоява.

— Съвършено вярно — съгласи се лекарката. — Съвършено вярно. — После добави: — Нямам какво още да кажа за бебето. Не е изпитало друго насилие, освен смъртоносната инжекция, не открих нито нови, нито стари следи или наранявания по тялото.

— Стари ли? — повтори Алекс със сбърчено чело.

По телефона почти усети как лекарката се изчерви, когато отговори:

— Има толкова много откачени родители. Беше добре да проверя…

Алекс се усмихна малко тъжно.

— Да, така е.

В началото се беше учудвал колко често убийците се навъртаха в непосредствена близост до жертвите си. Отне му години да проумее как беше възможно това. Донякъде разбираше, че човек под афект загубваше разум и посягаше на друг човек. Но чак да го пребиеш до смърт, и то често напълно съзнателно? При това причините в повечето случаи бяха повече от странни.

— Светът е полудял — беше прошепнал на съпругата си една вечер, когато, женени отскоро, тъкмо се канеха да заспят.

И точно тогава тя беше избрала да му каже, че чакат първото си дете. Едва ли обаче по този начин бе променила представата му за света; той си оставаше луд.

Колкото и да се опитваше да накара случаят с Лилиан Себастиансон да заприлича на един от всичките случаи с изчезнали деца, които е имал в кариерата си, колкото и да му се искаше да е приключил по начин, за който трудно да си спомня след това, знаеше, че изчезването и смъртта й са уникални и никога нямаше да ги забрави.

Погледна часовника си. Не беше сигурен до колко часа ще стоят.

Струваше ли си да будуват цяла нощ? Как щяха да посрещнат утрешния ден? Сътрудниците му трябваше да издържат докрай.

Неочаквано съдебната лекарка се изкашля дискретно. Звукът го извади от размислите и го смути.

— Извинете — бързо каза тя.

— Съжалявам, но не разбрах последните ви думи.

Жената се поколеба.

— Това, че инжектира отрова в главите на децата — започна бавно тя.

— Да?

Колебанието й продължи.

— Не знам, може би напълно греша и може би наистина няма нищо общо със случая, но… В някои страни това е напълно легален начин за извършване на късен аборт.

— Моля? — вдигна вежди Алекс.

— Да, фактически е по-сигурно.

Рехт замълча и съдебната лекарка продължи:

— Практикува се на доста места, където е разрешен много късен аборт. В такива случаи той е по-скоро раждане. Подаде ли се главата на детето, се инжектира отрова направо през черепа, така че по дефиниция то да е мъртвородено, когато излезе.

— Господи! — възкликна Алекс.

— Или поне така е било — заключи лекарката. — Но както казах, това едва ли значи нещо в нашия случай.

Мислите се гонеха в главата му.

— Значи — отвърна той. — Значи.

Алекс се върна с нов прилив на енергия към материалите по разследването пред себе си.

Атмосферата в Лейонкюлан беше магическа, докато говореше американският психолог. Всъщност Рехт отдавна не беше срещал някого, който имаше да каже нещо толкова смислено. На практика психологът изложи цялата структура за това, как трябваше да продължи работата на екипа.

Алекс грабна доклада, който току-що бе получил от работната група, претърсила апартамента на Йелена Скорц. Трудно, ама много трудно бяха успели да „издоят“ от прокурора разрешение за обиск. Направените признания не се считаха за достатъчно доказателство за намеса в убийството на Лилиан Себастиансон. Наложи се Алекс да подчертае, че независимо от степента на доказване на съучастието й, поне беше признала, че заподозреният е влизал в жилището й. Това стигаше за обиск.

Но както каза психологът, и той не улесни идентифицирането на убиеца. Откриха, разбира се, много пръстови отпечатъци, но почти всичките, след проверка в регистъра на Националната полиция, се оказаха на самата Йелена. Те фигурираха в системата от предишни арести и обвинения в кражби и продажби на крадени вещи.

Останалите ги нямаше в регистъра. А самият извършител се беше измъкнал безследно.

Алекс се почувства зле от снимките, направени в спалнята, където Йелена сигурно беше лежала след побоя. Кървави чаршафи, кървави стени, кървав под.

Полицаите, извършили обиска, не бяха открили нито една типично мъжка вещ. Иззеха само една четка за зъби от тоалетната. Алекс беше напълно сигурен, че пробите от ДНК върху нея щяха да са на Йелена. Липсваха и мъжки дрехи.

Само две неща, иззети от апартамента, можеха да се опишат като интересни. Космите по пода на банята. С малко късмет щяха да се окажат на Лилиан Себастиансон и да сложат край на притесненията относно намесата на Йелена. Чифтът тъмни обувки, номер 46, бяха другата вещ. Безупречно подредени в коридора.

Отначало Алекс нищо не разбра. Как можеше някой със стратегията и интелигентността на убиеца да допусне такава грешка?

После осъзна, че съществуваше само един отговор, и тогава пулсът му се покачи почти опасно бързо.

Естествено — естествено — трябваше да се е върнал в апартамента след побоя. Направил го е и е открил, че Йелена я няма. Не му е било чак толкова трудно да предположи, че полицията така или иначе ще я свърже с престъпленията, особено ако допуснеше, че е видял обявата за издирването й във вестниците.

— Мамка му — изрева Алекс и удари с юмрук по бюрото. Вгледа се в снимката на обувките, които сякаш се хилеха насреща му. Толкова нагло, че коленете му омекнаха. Знаел е, че рано или късно ще успеем да идентифицираме Йелена и да локализираме апартамента, помисли си Алекс. И е оставил обувките за поздрав.

Беше почти седем и половина; Фредрика Бергман се чудеше дали да посети Магдалена Грегешдотер още същата вечер, или да изчака до утре. Все пак предпочете първо да се върне в службата и да го обсъди с Алекс.

Толкова развълнувана беше, че трудно можеше да седи мирно в колата. Тонколоните бяха увеличени до дупка. „Лебедово езеро“. За части от секундата Фредрика се върна в живота си преди Катастрофата. Музиката, която я караше да се чувства жива, заниманието, на което се отдаваше със страст.

И ето че долови гласа на майка си:

— Свири така, че хората да могат да танцуват на музиката ти, мисли винаги за Невидимия танцьор.

Почти й се стори, че го вижда да танцува в „Лебедово езеро“ върху капака на колата. За първи път от много време тя почувства, че живее. Не можеше да опише с думи колко невероятно бе усещането.

Изпаднала в еуфория, Фредрика изпрати съобщение на Спенсър, когато паркира пред полицията, и отново му благодари за чудесната нощ. Пръстите й искаха да напишат нещо по-нежно. Но разумът както винаги победи и телефонът се плъзна в чантата без обяснения в любов. Чувството обаче оставаше; нещо беше различно, нещо се беше променило.

Напоследък прекрачихме границите, помисли си тя. По-често се срещаме и описваме с думи колко много значим един за друг.

Някои колеги все още работеха, когато Фредрика стовари чантата и сакото си в малката си стая. В полицейския свят успехът се мереше по квадратните метри на работното място. Носеха се слухове, че Тайните служби планират да се местят от голямата сграда и да подслонят персонала си в съвсем нова с общо офисно пространство. Стажантката се подсмихна, щом се опита да си представи какъв отпор щеше да срещне подобно предложение в собствения й отдел. Чуваше колегата си Хокан да крещи с всички сили в знак на протест:

— Да работя в общ офис ли? Аз? Аз, който чакам от двадесет и две години да се преместя в съседната стая!

Настроението й беше, меко казано, добро, но щом след няколко секунди застана на прага на Алекс, Фредрика почувства как цялото й желание и енергия се изпариха.

— Случило ли се е нещо? — попита почти механично тя, когато видя намръщената му физиономия.

Веднага съжали за въпроса. Две деца бяха убити за по-малко от седмица, а тя питаше дали се е случило нещо. Каква нелепица!

Но Алекс не беше от хората, които обръщат внимание на думите. Фредрика боравеше добре с тях без чужда помощ.

— Има ли резултат от внезапното ти посещение? — попита вместо това той.

Беше го изненадала неведнъж през последните дни. Шефът й вече очакваше много от нея.

— Мисля, че знам в какво са съгрешили жените и защо ги наказва — каза тя.

Алекс вдигна вежди.

— И аз имам теория — усмихна се той. — Да видим дали ще съвпадне с твоята?

Педер започна със списъка от мъже, освободени след присъда за насилие над жени след ноември миналата година. Бяха прекалено много. Ограничи ги колкото бе възможно във възрастта от четиридесет до петдесет години.

Направи му впечатление обаче, че наказанията на повечето са били доста кратки. Нора беше имала връзка с него преди седем години, какво е правил след това? Имаше ли други жени с подобен опит, останали все още неразкрити? Или още по-лошо: имаше ли други деца, загубили живота си при подобни обстоятелства? Педер почти изпадна в паника. Защо не се сети по-рано? Защо сметнаха, че това е първата му жертва?

След малко се успокои. Ако някой полицай беше работил над подобен случай през последните двадесет години, несъмнено той щеше вече да се е свързал със стокхолмските си колеги. Освен ако убиецът е опитал, но се е провалил? Може само да е отвличал, без да убива?

Педер поклати неудовлетворено глава. Смело трябва да концентрират усилията си, да степенуват следите по важност. Той отбеляза отхвърлените алтернативи. „Хубаво е да подредиш приоритетите си!“ — щеше да каже Фредрика, ако го видеше.

Само че той реши да помоли Алекс да възложи задачата на друг. За себе си искаше да останат само важните следи.

Пак погледна към списъците. Прекалено много лица с прекалено кратки присъди. Ако се придържаше към постигнатото съгласие в екипа, че: убиецът по някаква причина се е потулил, след като е загубил контрол над Нора и вместо нея е вербувал Йелена; вероятно се е намирал в регистрите им отпреди и е бил осъждан за грубо насилие, поради което е прекарал в затвора повечето години след изчезването на Нора; вероятно е бил напълно луд; вероятно е бил сводник — не би трябвало да останат много имена. Но как можеше да пресее подобна информация?

Педер заудря бясно по клавиатурата.

Полицейските регистри не са създадени за подобен тип разследвания, помисли си ядосано той.

Първата обработка на данни направи с чужда помощ. Но сега помощта, в лицето на Елен, вече си беше отишла и щеше да се появи отново едва на следващия ден. Може би и той трябваше да направи същото: да приключи с работата, да се прибере вкъщи и да спи.

Тази мисъл обаче го разтревожи. Честно казано, никак не му си прибираше, като знаеше, че ще бъде посрещнат от шамарите на разклатения си брак. Децата му липсваха, но майка им истински го тормозеше.

— Какво да правя? — шепнеше Педер. — Какво, по дяволите, да правя?

Пиа Нурд не му се обаждаше, откакто напусна апартамента й. Беше й благодарен за това. Адски се срамуваше от поведението си онази сутрин. И се плашеше от чувството, че сякаш са минали няколко години, а не само няколко дни.

Педер погледна прилежните записки. Прочете ги отново и отново.

Отвори шкафа и извади диаграмата с времевите линии, която беше направил заедно с Фредрика, за движението на Габриел Себастиансон в деня на отвличането на дъщеря му. После отвори чекмеджето на бюрото, взе празен лист и започна да прави нова схема.

Всичко става прекалено бързо, мислеше си той, докато чертаеше. Прекалено малко хора трябва да запомним прекалено много неща за прекалено кратко време; затова и постоянно пропускаме детайлите.

Родителите на Магдалена Грегешдотер бяха продали къщата в Брома преди повече от петнадесет години. Ако убийството на Натали беше свързано с бащиния дом на майка й, то убиецът трябва да е имал връзка с жената — колкото и неразбираема да е сега — преди продажбата.

Така. Убиецът е бил първо в Стокхолм. Магдалена се е запознала с него вероятно като е извършила „престъплението“, за което сега я наказва. После се е преместил — временно или постоянно — в Умео. Останал е там достатъчно дълго, за да срещне както Сара Себастиансон, така и вече мъртвата Нора от Йоншьопинг.

Педер се поколеба, после обаче реши да отсее още веднъж обемистия си материал. Издирваният вероятно беше извършил престъплението, за което по-късно е излежал присъда, или в Умео, или някъде наоколо.

Рюд прегледа списъка и добави последната точка: Не беше задължително да е прекарал в затвора седем години. Може да е лежал в психиатрична болница.

В този момент Алекс почука на вратата му.

— Ще дойдеш ли на кратко заседание в Лейонкюлан, преди да се разотидем?

— Разбира се — отвърна Педер и изпрати поръчката си по имейла на Елен.

Тя щеше да се погрижи за това на следващия ден.

— Аборт ли? — учуди се Педер.

— Да — отвърна Фредрика.

Уморените му очи изведнъж се ококориха.

— Нима Магдалена Грегешдотер също е правила аборт? Нали помните, психологът каза, че жените вероятно са извършили едно и също „престъпление“…

Фредрика не спираше да кима.

— Да, спомням си — отвърна тя. — Но все още не ми се е удала възможност да разговарям с нея. Ще го направя утре преди обед.

— Може ли да е лекарят, направил абортите им? — замислено попита Педер.

— Не трябва да изпреварваме събитията — предупреди ги Алекс и вдигна ръка. — Първо трябва да сме сигурни, че Магдалена наистина е направила аборт. И ако е така, трябва да си изясним защо се е промъкнал и е оставил мъртвото дете върху пода на банята в дома на родителите й, а не в болницата.

— В миналото жените сами са правели аборт — започна Педер, но и Фредрика, и Алекс го прекъснаха бързо.

Наложи се да отстъпи.

— Трябва — Алекс боравеше с фактите — да се запитаме защо не ни оставиха да научим това по-рано.

— Точно защото разсъждаваме, както ти току-що посочи — откровена бе Фредрика.

Педер и Алекс се спогледаха с неразбиране.

— Нали току-що каза: „Защо не ни оставиха да научим това по-рано?“ — поясни тя. — Оставиха, а не само да научим. Ако изхождахме, че фактите са нещо, което самите ние откриваме чрез задаването например на правилните въпроси, нямаше да зависим чак толкова от информацията на другите.

Колегите й бързо се стрелнаха с погледи. И леко се усмихнаха.

— Или? — попита Фредрика изведнъж по-неуверена.

Алекс се разсмя високо за първи път от няколко дни.

— Има нещо вярно в думите ти — рече развеселено той.

Фредрика се изчерви.

— Самата Сара не пожела да разкаже за аборта и ние предположихме, че ако е била по-специално свързана с болницата, а не само с Умео, е щяла спонтанно да ни го каже — замисли се Алекс и отново стана сериозен. — А сме сгрешили. Трябваше да бъдем по-настоятелни в по-ранна фаза, да я притиснем здраво, макар и да ни изглеждаше неразумно.

После събра листовете си.

— Ще продължим утре. Късно е, а и днес стигнахме доста далече. Дори прекалено.

— Точно затова ми се ще да не се прибирам — раздразни се Педер.

— Разбирам, че ви е тежко, но трябва и да разтоварим малко — категоричен бе Алекс. — Ще се видим утре сутрин. Обадих се и предупредих всички, че сме на работа. Ще почиваме някой друг път.

Фредрика погледна през прозореца към скучно сивото и облачно лятно небе.

— Винаги можем да си вземем отпуск, стига да дойде лятото — каза сухо тя.

Ден последен

Елен Линд дойде първа в неделя и първа си тръгна. Обичаше да работи така.

Изпрати есемес на дъщеря си още с пускането на компютъра. Поне стотина пъти беше попитала децата дали наистина нямат нищо против да останат сами вкъщи, без никой да ги наглежда. Точно толкова пъти те я увериха, че няма за какво да се притеснява.

Поръчката на Педер оглавяваше списъка. Елен отвори имейла му. Мили боже, какво си въобразяваше този човечец, тя не можеше да претърси целия регистър! Все още ли не беше разбрал, че не снима в поредния епизод на някое американско криминале, а се намира в истинската полицейска действителност?

И все пак реши да опита. Обади се в Националната полиция и помоли за помощ. Жената отсреща й отвърна ядосано и раздразнено:

— Оох, и в неделя ли трябва да работя?

Елен си замълча. За нея ситуацията беше изключително екстремна. И въпреки направо гротескните обстоятелства, тя трябваше да признае, че й се струваше доста забавно.

Затова пък в личен план чувството на неудовлетвореност, задето Карл така и не й се обаждаше, скапваше настроението й. Елен беше оставила телефона включен през цялата нощ с надеждата, че ще й звънне. Не виждаше ясна причина да се съмнява в любовта му, по-скоро смяташе, че вероятно се е случило нещо. Ако не се обадеше до довечера, Елен щеше да започне да звъни по болниците.

И в същото време…

В същото време нещо не беше наред. Едва доловимо чувство на безпокойство бавно се загнездваше у Елен. И колкото и да се опитваше, тя не можеше да го прогони.

Доскуча й; Елен се приближи до факса и го разчисти от получените през нощта съобщения. От тях малка купчинка беше за Фредрика от университетската болница в Умео. Елен сбърчи чело, щом я запрелиства. Беше медицински картон на някаква си Сара Лагерос. Придружен с кратко съобщение.

Изведнъж на Елен й стана любопитно. Какво всъщност беше пропуснала, когато снощи си тръгна първа?

Главата на Фредрика Бергман тежеше като олово, когато се събуди в неделя сутринта. Тя се протегна сънливо към будилника. Щеше да звънне след десет минути. Опита се да зарови още по-дълбоко глава във възглавницата. Трябва да си почина, трябва да си почина.

Когато час по-късно излезе от апартамента, Фредрика се сети, че все още не е отделила специално внимание на съобщението от Центъра по осиновявания. Или поне не достатъчно. Оправда се с това, че решението беше прекалено сериозно, за да бъде взето паралелно с ангажираността й в едно толкова тежко и трудоемко полицейско разследване.

Тя предпочете да се съсредоточи върху работата си. Тръгна направо към дома на Магдалена Грегешдотер, като се обади от колата, за да я предупреди. Подчерта, че трябва да говори с нея насаме.

Отвори й висока тъмнокоса жена, когато Фредрика натисна звънеца.

— Магдалена? — попита тя, осъзнавайки, че няма ни най-малка представа как изглежда майката на Натали.

— Не — отвърна жената и протегна студената си длан. — Аз съм Естер, сестра й.

Естер я покани във всекидневната.

Пълен ред, помисли си Фредрика. Това семейство категорично отхвърля всички тенденции към безредие. В нейния свят това си беше за съчувствие.

Стажантката остана сама в средата на стаята. Толкова домове се отваряха, когато човек позвънеше в тях в качеството си на полицай. С какъв огромен капитал от доверие се ползваше работодателят й вместо обикновените шведи. Мисълта беше почти зашеметяваща.

Но ето че Магдалена Грегешдотер се появи и Фредрика се върна в действителността.

Направи й впечатление, че тя доста се различаваше от Сара Себастиансон. Беше жена, която никога нямаше да лакира пръстите на краката си в синьо и чието държание и излъчване свидетелстваха за съвсем различен произход и много повече опит от този на рунтавата Сара. Ако разкажеше, че е направила аборт в банята на родителите си, Фредрика трудно щеше да й повярва.

— Да поседнем? — любезно предложи тя.

Или поне се надяваше, че така прозвуча. Фредрика много добре знаеше колко недодялана можеше да бъде в определени ситуации.

Седнаха. Магдалена на края на дивана, Фредрика — на гигантски фотьойл. Пъстрият му мотив ярко противоречеше на цвета на стените. Полицайката се замисли дали й се струваше красиво, или ужасно.

— Открихте ли… нещо?

Очите на Магдалена се молеха.

— Имам предвид… в разследването. Открихте ли някого?

Някого. Тази вълшебна дума, която преследваше всеки полицай. Да откриеш някого. Да го задържиш. Да му потърсиш отговорност.

— Не конкретно лице, но работим по теория, която смятаме, че ще се окаже доста плодовита за разследването — обясни бавно Фредрика.

Магдалена кимаше ли, кимаше. Добре, добре, добре.

— И именно заради това съм тук — продължи стажантката, която така или иначе беше получила възможността да започне разговора. — Всъщност имам само един въпрос към вас — каза тя и улови мътния поглед на събеседничката си.

Млъкна нарочно, за да се увери, че разполага с пълното внимание на Магдалена.

— Той е доста личен, нелепо е, че трябва да ви го задам, но…

— Ще отговоря на всички въпроси — прекъсна я Магдалена с твърд глас. — На всички.

— Добре — рече Фредрика и се почувства странно успокоена. — Добре.

После въздъхна дълбоко.

— Чудя се дали някога сте правили аборт.

Магдалена ококори очи.

— Аборт ли? — повтори тя.

Фредрика кимна.

Домакинята продължи да я гледа.

— Да — отвърна дрезгаво тя. — Но беше много отдавна. Преди почти двадесет години.

Фредрика чакаше напрегнато.

— Беше точно когато се преместих от вкъщи. Излизах с мъж, почти петнадесет години по-голям. Беше женен, но обеща да напусне съпругата си заради мен.

Магдалена избухна в саркастичен смях.

— Разбира се, не го направи. Вместо това изпадна в пълна паника, когато му казах, че съм бременна. Крещеше, че трябва да го махна, веднага. — Тя поклати глава. — Нямаше за какво да го моля. Естествено, че го махнах. И повече не се срещнахме.

— Къде направихте аборта? — попита Фредрика.

— В болница „Сьодер“ — бързо отвърна Магдалена. — Но беше доста рано, та трябваше да почакам няколко седмици.

Фредрика забеляза как погледът й отново помътня.

— Толкова странно беше. Нали разбирате, направиха неуспешен опит, без да го установят. Прибрах се вкъщи с убеждението, че детето го няма, докато то в действителност все още беше в мен. Няколко дни по-късно се разболях сериозно и пометнах. Тялото, така да се каже, довърши аборта, като изхвърли плода. Мисля си, че затова никога не успях да забременея отново. Просто останах стерилна след последвалата инфекция.

Жените замълчаха. Фредрика преглътна, търсейки думите, необходими да формулира решаващия въпрос:

— Къде беше довършен абортът? — тихо попита тя.

Магдалена сбърчи чело в неразбиране.

— Къде загубихте детето? — прошепна Фредрика.

Домакинята разкриви лице и сложи ръка на устата си, за да не извика.

— В банята на родителите ми — заплака тя. — Загубих го там, където бе оставена Натали.

Тази неделя Педер Рюд пристигна ядосан на работа. Единственото хубаво нещо беше, че успя да зарадва Джими по телефона, на път към службата.

— Торта скоро, Педа? — ликуваше Джими по телефона.

— Торта скоро — потвърди Педер. — Може би още утре.

Ако има повод за празнуване, добави тихо на себе си.

Лошото му настроение не се подобри, след като видя, че Елен все още не е успяла да му предостави извлеченията от регистрите, за които я беше помолил.

— Ще отнеме време, скъпи Педер, имай малко търпение — помоли го тя.

Всъщност не понасяше точно тази фраза, но с Елен можеше да си каже всичко и искаше отношенията им да останат такива. Затова предпочете да се върне в стаята си, преди да изтърси нещо глупаво.

Нощта не беше минала така спокойно, както предишната. Педер спа на дивана, което не се бе случвало никога. Дори му мина през ума да отиде при Джими, но се отказа, защото това само щеше да обърка и обезпокои брат му.

Педер осъзнаваше, че липсата на сън помрачава разума му. Затова не размени нито дума с Юлва, преди да излезе от вкъщи и да започне работния ден с две чаши силно кафе.

Той седна пред компютъра и започна наслуки да се рови в различни регистри, но откри, че задачата му е неизпълнима. Нямаше пълен достъп, а някои не го пускаха изобщо.

Педер отвори шкафа с документите, които беше събрал досега. Повтори едни и същи въпроси, както правеха всички напоследък. Какво знаем? Какво не знаем? И какво непременно трябва да научим, за да разрешим този случай?

Мислеха си, че знаят защо; някой наказваше жените, защото са направили аборт в миналото. Това съвпадаше и с думите: жени, които не обичат еднакво всички деца, не трябва да имат изобщо. Първо го беше разтълкувал, че мъжът някак си искаше да срещне всички жени, които буквално не обичаха еднакво всички деца, но сега бе наясно, че е сгрешил.

Това, което разследващият екип не знаеше, беше как убиецът избираше тези жени измежду останалите в цяла Швеция, които също са направили аборт и по-късно отново са се сдобили с деца. Да не би самият той да е баща на „отхвърлените“? Струваше му се невероятно. Бил е, или се е намирал, в периферията на живота на абортиралите жените. Можеше, например, да е лекар. Освен ако не ги е открил пост фактум в стари регистри или нещо подобно. В такъв случай не би било нужно изобщо да ги познава, когато са правили аборт.

Педер въздъхна. Имаше безброй възможности, между които да избира.

Отново върна нахъсан поглед към записките си.

Доста неща в тях намекваха, че издирваният можеше да бъде свързан с определена медицинска среда, например болница. Както заради следите от талк върху ръкавиците, така и заради лекарствата, до които, изглежда, имаше достъп. Успокояващи, но и направо смъртоносни.

Педер мислеше. Лекарствата сами по себе си не бяха нещо странно. Почти сигурно ги имаше във всички болници в Швеция. Но не всички болници имаха служители, излежали в затвора тежки присъди.

Нима подобно нещо изобщо се контролираше? И ако се правеше, възможно ли бе мъжът, когото търсеха, да работи в болница под фалшива самоличност?

Не му се вярваше. Все пак сигурно имаше някакъв контрол. Освен ако смяната на името не беше направена съвсем легално.

Педер въртеше и сучеше около фактите. През цялото време изразът: „Това трябва да може да се провери“ ехтеше в главата му. Като мантра, като спасителен пояс, за който да се вкопчи. Някъде там в неизвестното се намираше мъжът, когото търсеха. Само трябваше да го открият…

Рюд нямаше представа от колко време седеше потънал в мисли, когато Фредрика се обади и потвърди предположението им — и Магдалена Грегешдотер е направила аборт преди много години. Връзката с банята в Брома му се стори както трагична, така и очарователна.

Половин час по-късно стажантката влезе в стаята му. Изглеждаше променена: облечена в дънки и кадифено сако, под което се виждаше семпло боди. Косата й беше опъната в стегната опашка и беше почти без грим. В очите на Педер изглеждаше учудващо красива.

— Имаш ли време? — попита тя.

— Естествено — отвърна й Рюд.

Фредрика седна от другата страна на бюрото. В ръката си държеше цял куп листове.

— Получих картоните на жените по факс — каза тя и размаха копията. — Откогато са правили аборт.

Педер веднага се съживи.

— И ти ли мислиш, че убиецът работи в болница?

— Или работи, или е работил в здравеопазването — отвърна Фредрика. — И ми се струва, че точно там се е срещнал с жените. Не е задължително да е било лице в лице, но все пак си мисля, че е било. Мисля си също, че и поради това днес не си го спомнят: не е играл важна роля по време на лечението им.

— Останал е в периферията — измърмори Педер.

— Точно така — съгласи се Фредрика.

Тя хвърли половината листове на бюрото му.

— Да ги прегледаме заедно, докато чакаш Елен? Кой знае, може пък тук да се крие разковничето.

В стаята на Елен ставаше все по-топло и по-топло. Тя усещаше как дезодорантът й постепенно отстъпва на избилата пот. Съзнаваше, че това е признак за нервността й. В такива моменти Елен винаги се потеше.

Защо не се обаждаше Карл? И защо бе решила да чака до вечерта, преди да започне да звъни на различните болници? Вечерта й се струваше неописуемо далеч.

Почти й се плачеше от безпокойство. Какво чак толкова се е случило? Елен погали с пръсти букета, който й беше изпратил преди няколко дни. Можеше да го дари с толкова много любов, защо трябваше да усложнява нещата така?

Станала съм лабилна, помисли си тя и се усмихна на това, в което все по-трудно се убеждаваше: че е случайност.

После почувства как безпокойството и тъгата й прераснаха в чисто раздразнение. Карл не се обаждаше — добре, но защо и децата не отговаряха на съобщенията й? Нима не разбираха, че майка им се притеснява?

Наближаваше обед и тя беше напълно убедена, че не спят. Вдигна телефонната слушалка и набра домашния номер. След двадесет сигнала никой не отговори.

Елен усети силен сърбеж от безпокойство. В единадесет часа те със сигурност не спяха, но едва ли са излезли? Или може би от стрес тя беше забравила някои от извънучилищните им занимания? Тренировка по гимнастика или футбол?

Опита се да поработи. Все още чакаше справката за Педер. След малко пак набра домашния номер. И пак никой не вдигна. Звънна на мобилните телефони и на двамата, но същата работа.

Елен седеше мълчалива зад бюрото си. Безпокоеше се за децата. Безпокоеше се, че Карл не се обаждаше. Погледна цветята пред себе си.

Замисли се за нещата, които си бяха доверили. Спомни си, че й каза колко много държи на нея; че тя му дава всичко, от „което се нуждае“.

Чак тогава осъзна как стояха нещата. Изведнъж се изпариха и безпокойство, и раздразнение; Елен изпадна в пълен ужас.

Алекс Рехт едва успя да затвори слушалката, преди Педер и Фредрика да прекрачат прага на стаята му и да застанат пред бюрото. Като двама ученици. Не успя да сдържи усмивката си.

— Предполагам, че сте чули добрите новини?

Педер и Фредрика се спогледаха.

— Че сме го задържали? — поясни шефът.

И двамата се ококориха насреща му.

— Но как е възможно? — възкликна Фредрика.

— Много лесно — отвърна любезно Алекс. — Опитал се е да лети за Тайланд от Копенхаген, но е бил спрян от Паспортния контрол. Едва успяхме с помощта на Интерпол да блокираме паспорта му.

— Извинявай, но за кого говориш? — попита Педер объркано.

Алекс сбърчи чело.

— За Габриел Себастиансон, за кого другиго?

Фредрика изпусна тежка въздишка, преди да се наложи да седне на стола за посетители.

— Помислихме си, че имаш предвид убиеца на Лилиан и Натали — каза тя тихо.

— Не, съвсем не — подразни се Алекс. — Него дори не сме го идентифицирали.

Двамата пак насочиха поглед един към друг.

— Напротив, може и да сме — възрази Педер.

Алекс му махна да седне. Фредрика тъкмо се канеше да каже нещо, когато Елен връхлетя в стаята.

— Извинете — каза тя със сподавен глас, — но трябва за малко да си отида до вкъщи. Няма да се бавя.

— Случило ли се е нещо? — попита загрижено Алекс. — Наистина си ни нужна тук сега…

— Да, знам — въздъхна Елен, — но децата не отговарят на нито един телефон, а не остават често сами вкъщи. Обадих се и на баща им, на приятели, с които е възможно да са. Никой не ги е виждал. Отивам само да се уверя, че всичко е наред. И добре да поиздърпам ушите им, задето не отговарят на притеснената си майка.

— Добре, но побързай — каза Алекс.

И той самият беше отглеждал деца. На мястото на Елен щеше да постъпи по същия начин. И без съмнение щеше да им издърпа ушите. Ама хубавичко.

— Кажи им, че следващия път ще изпратиш мен — провикна се той след нея.

После отново насочи вниманието си към Фредрика и Педер.

— Мислим, че е психолог, точно както е казал на Нора и Йелена — започна стажантката с очи, искрящи от нетърпение.

— И смятаме, че в качеството си на психолог се е срещнал със Сара и Магдалена — продължи Педер.

Алекс се надяваше да спрат да се изчакват. Това би го объркало.

— Всъщност е доста обичайно да предложат на жените, направили аборт, разговор с психолог — поясни Фредрика. — А и в картоните на двете е отбелязано, че са го приели.

Педер заразгръща листовете, които държеше в ръката си.

— В картона на Магдалена Грегешдотер е отбелязано, че е разговаряла със студент по психология, стажувал в болница „Сьодер“. Поради травмата, причинена от неуспешния аборт, по-късно е разговаряла и с истински психолог. Но в началото, когато са сметнали, че абортът е направен добре, е разговаряла с момче, което все още е било без диплома. Казвало се Давид Стенман.

Алекс сбърчи чело. Давид?

— Сара Себастиансон е направила аборт няколко години по-късно в Умео. И тя е разговаряла с някого във връзка с манипулацията — посочи Фредрика. — Според картона е бил психолог, но за съжаление не е записано име, само два инициала: ДС. Обадих се в болницата в Умео и получих потвърждение, че лицето е същото.

Алекс гледаше ту към единия, ту към другия.

— Елен успя ли да ти даде списък с интересни лица в собствените ни регистри? — попита той Педер.

— Не. Междувременно го потърсихме в гражданския регистър, но не открихме никакъв Давид Стенман.

— Затова пък се натъкнахме на нещо в криминалния — вмъкна Фредрика. — Изпратиха ни по факс копие от досието му. Осъден е на психиатрично лечение в началото на двехилядната година за умишлен палеж, пуснали са го тази есен. Взети са под внимание смекчаващи вината обстоятелства: загиналата в пожара е била баба му, при която очевидно е израснал при отвратителни условия. Например, горяла го е с кибритени клечки за наказание, когато е бил непослушен.

— И сега той наказва други по същия начин — вметна Алекс тихо.

— Да — отвърна Педер. — Има доста интересни подробности. Например, никой не е искал той изобщо да се ражда. Майка му е била наркоманка и самата тя се е опитала да направи аборт с игла за плетене.

— Оттам и омразата му към жените, които си позволяват да избират, и по този начин, в очите на нашия убиец, съгрешават — бавно заключи Алекс и се наведе над бюрото. — Щом сте го открили в криминалния регистър, трябва да сте разбрали и ЕГН-то му? Може би е сменил името си?

— Точно това е направил, когато са го пуснали — намеси се Фредрика и сложи разпечатка от компютър върху бюрото на шефа си. — Сменил го е с Арон Стейн. В регистъра е посочен адрес в Мидсомаркрансен. А ето и негова стара паспортна снимка. — Фредрика сложи още един лист пред Алекс.

Той почувства как сърцето му заби по-учестено, когато съзря на снимката един доста стилен мъж.

— Какво ще кажеш? — попита Педер с леко безпокойство.

— Мамка му, май сме открили извършителя, какво друго да кажа? — отвърна Алекс мрачно. После допря дланите си една в друга. — Добре — рече решително той. — Добре. Предлагам да продължим в същия дух. Педер получава задачата да се свърже с колегите от патрула. Искам незабавно да отидем на адреса и да го арестуваме. Дано да имаме късмет да не е разбрал, че сме го надушили, и да се е покрил. — Алекс се изкашля и продължи:

— Погрижете се да откриете цялата достъпна информация за него в неделя. Свържете се пак с Магдалена Грегешдотер и Сара Себастиансон, ако е необходимо. Попитайте ги дали си го спомнят. Трябва да бъдем крайно предпазливи. Да избегнем всякакви дупки в разследването. Трябва да проследим всяка негова крачка, откакто е на свобода. И да не забравите светкавично да докладвате на прокурора. Намерете горкия дежурен днес. Чака го доста работа. И прегледайте списъка, който ще получите от Елен по-късно. Искам да изключим възможността, че има друг в нашите архиви.

Фредрика и Педер кимаха нетърпеливо, и двамата кипящи от ентусиазъм. Дори стажантката направи впечатление, че е развълнувана.

— Потърсихме и се свързахме с лицето му за контакт в психиатрията — каза тя. — Приятелят ни Арон Стейн се е държал безупречно след изписването, дори е успял да си намери работа. Във фирма за почистване. Не бих се учудила, ако същата фирма случайно е обслужвала някоя болница през последната половин година. В такъв случай ще знаем как се е добрал до лекарствата и хирургическите ръкавици. — Фредрика се усмихваше, докато говореше. Гласът й беше напрегнат, жестовете на тялото — енергични.

Носи го в себе си, помисли си Алекс. Не бях прав. А и тя. Лъже себе си, като казва, че й липсва хъс.

Бързи стъпки в коридора ги прекъснаха. Елен мина покрай кабинета на Алекс и пъхна зачервеното си лице в отвора на вратата.

— Аз съм пълно ку-ку — въздъхна тя. — Забравих ключовете за колата.

Спря, когато видя развеселените им физиономии.

— Случило ли се е нещо?

Въпросът й предизвика всеобщ смях. От облекчение, констатира Алекс.

— Всъщност мислим, че е в ръцете ни, Елен — каза той и се усмихна.

— Напълно ли сте сигурни? — прошепна тя и пребледня.

— Хмм — поколеба се Алекс, — не сто процента, но поне, доколкото е възможно на този етап, да.

Подаде й листа с разпечатана паспортна снимка.

— Да ти представя… — започна той, но млъкна. — Как му беше името? — попита раздразнено.

Фредрика и Педер се подсмихнаха.

— Ако не слушаш какво ти говорим, ще си потърсим друг шеф — въздъхна Педер и драматично размаха ръце.

Никой не видя реакцията на Елен, която направи две крачки към бюрото и се взря в мъжа на снимката. Никой не забеляза как бузите й поруменяха и как се опита да прикрие сълзите, които замъглиха погледа й. Но всички я чуха, когато прошепна:

— Благодаря ти, мили, мили боже.

Настана пълна тишина.

Тя насочи треперещ пръст към снимката.

— Известно време си мислех… Мислех, че може би е той, когото аз… — Засмя се. — Какво ли не му хрумва на човек — подсмръкна тя и се усмихна между сълзите.

Изведнъж мобилният й телефон звънна. Синът й говореше бързо и припряно.

— Мамо, веднага трябва да си дойдеш.

— Случило ли се е нещо, момчето ми? — попита Елен, все още с усмивка на устните.

— Мамо, ела веднага — повтори синът й нервно. — Той казва, че трябва да дойдеш веднага. Побързай. Никак не ми изглежда добре.

Слънцето напичаше от ясносиньото небе в деня, в който изчезна последното дете. Сигналът пристигна точно с приключването на последните приготовления по залавянето на Арон Стейн.

Алекс се втурна по коридора и откри Фредрика и Педер в Лейонкюлан, където Педер се издокарваше с една бронежилетка. Фредрика седеше наведена над някакви листове със сбърчено чело.

— Отвлякъл е още едно дете — отсече Алекс. — Четиригодишно момченце е изчезнало преди половин час от детска площадка в Мидсомаркрансен близо до блока на Стейн. Родителите са се обадили, след като са открили дрехите му и нещо подобно на кичури коса, хвърлени зад дърво в края на площадката.

— Но нали апартаментът му е под наблюдение — възмути се Педер. — Нали докладваха, че са го видели през прозореца и че все още не са го видели да напуска жилището?

— Но го е направил — сухо отвърна Алекс, — защото още едно дете липсва.

— Сигурно не е стигнал особено далече — каза Фредрика, шарейки с пръсти върху някаква хартия на масата.

— Не, не вярвам да е — рече Алекс стреснат. — Но този път наистина доста е бързал. Дрехите са били хвърлени на купчина. Едва ли е скалпирал момченцето, просто го е подстригал от тук от там.

— Знае, че сме по петите му — каза Педер мрачно и пъхна оръжието в колана си.

Фредрика погледна пистолета, но не отговори.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще действаме по план — решително отвърна Алекс. — Трябва да проникнем в жилището и да открием следа, която да ни подскаже накъде е поел с момчето. Няма да стигне далеч, както казахме. Всички пътища навън от града са блокирани, уведомени са всички патрули.

Фредрика сбърчи чело.

— Предполагам, че сме говорили с родителите на детето — каза тя. — За причината за отвличането, имам предвид.

— Естествено — отвърна Алекс. — Двама следователи ги разпитват в момента. Пък и този път знаем какво търсим. Майката трябва да разкаже кога и къде е направила аборт, а после трябва да сме там, когато той пристигне с детето.

Фредрика кимна, но бръчката на челото й не искаше да изчезне.

— Дано не е късно. Ако бърза толкова, колкото го описа, то може би детето е вече мъртво. Не бива да изключваме и това.

Алекс преглътна трудно.

— Не — каза той, — не, не бива. Но можем здравата да се напънем, за да не допуснем подобен край.

Педер размишляваше.

— Но ако изхождаме от там, че знае, че го търсим — започна той колебливо.

— Да?

— Ако е толкова луд, колкото предполагаме, тогава ще съкрати процедурата с момчето, макар и да претупа замисленото. Ако все пак обаче има малко разум, няма да гледа да се отърве толкова бързо от жертвата си.

— А ще я използва, за да си купи свободата — вмъкна Алекс.

— Точна така — потвърди Педер.

Настъпи тишина.

— Между другото, някой разбра ли какво стана с Елен? — попита Фредрика.

Алекс поклати глава.

— Настоя да тръгне сама; каза, че ще се оправи, но все пак изпратих една патрулка. Нещо там не ми хареса.

Ентусиазирани слънчеви лъчи се промъкнаха в Лейонкюлан и пръснаха топлина. Малки валма прах се затъркаляха по пода. Климатикът заработи, сякаш някой кашляше.

Чу се приближаването на бързи стъпки. Младеж от разузнаването връхлетя като хала.

— Охраната, която следи домашния адрес на Стейн, се обади току-що — докладва той с висок и възбуден глас. — Прибрал се е.

— Кой? — попита Алекс раздразнено.

— Арон Стейн. Току-що се е прибрал в апартамента.

— Ами детето? — попита Педер.

— Носел го е голо в скута си. Сякаш е знаел, че го наблюдаваме, без изобщо да му пука.

За броени часове Елен Линд напълно сериозно си беше втълпила, че причината Карл да не й се обажда, е само една — той е издирваният убиец. А децата й не отговаряха, защото ги е отвлякъл.

Но беше сгрешила.

За нищо на света не можеше да разбере как е допуснала личният и професионалният й живот да се оплетат до такава степен. Кога всъщност беше загубила контрол над фантазията си? Кога работата се бе превърнала в толкова голяма част от съществуването й, та не можеше да я разграничи от другите важни неща?

Трябва хубавичко да си помисля, разсъждаваше Елен. Трябва да реша кое наистина е важно.

Децата не бяха отговорили, защото съседите ги поканили на вкусен обед. Телефоните забравили вкъщи. Какво чак толкова странно в това?

Всичко беше заради Карл.

Елен погледна към него, седнала на пода във всекидневната. Децата незабавно се бяха оттеглили в стаите си още с влизането й.

— Седеше на стълбите, когато се прибрахме от обеда — обясни дъщеря й и кимна към Карл, настанил се на най-долното стъпало с опънати напред крака. — Говори с него, изглежда напълно объркан.

Елен първо се беше поколебала.

Трябваше ли да го пуска в дома си?

Една патрулка се приближи и забави ход. Елен го покани да влезе, но остави вратата отворена. Патрулката не помръдваше.

Карл потъна в стария й честърфийлдски диван и първото, което направи, беше да избухне в плач. Елен предпочете да седне на пода малко по-встрани. За известно време двамата не помръднаха от местата си.

Животът беше толкова чудно непредсказуем. Кой би допуснал, че този строг и владеещ се мъж, който винаги подбираше добре думите си и който винаги изглеждаше силен и напет, ще рухне по толкова безсрамен начин? Елен нито знаеше, нито имаше какво да каже в подобни случаи и предпочете да мълчи. Чу сина си да говори по телефона през затворената врата на спалнята, а после дъщеря си да вади китарата.

— Женен съм.

Елен трепна, когато Карл наруши тишината.

— Женен съм — повтори той.

— Но… — започна Елен.

— Казах, че не съм, но те излъгах. Вече петнадесет години съм женен за една и съща жена, с която имаме две деца. И къща в Бурос.

Елен поклати бавно глава.

Едно почукване на отворената врата прекъсна разговора. Униформен полицай влезе във всекидневната.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Елен кимна.

— Защото, ако е така, мислим да продължим — замънка ченгето.

— Няма проблем — каза тя с монотонен глас. — Всичко е наред.

Полицаят излезе, вратата се затвори. Дъщерята свиреше акордите на някаква песен, синът се смееше и пищеше по телефона. Странно как животът си тече, все едно нищо не се е случило.

— Затова не исках да се срещна със семейството ти, Елен — продължи Карл с малко поомекнал глас. Издуха си носа в платнена носна кърпичка, на която някой беше бродирал инициалите му. Нима съпругата му беше толкова сръчна? — Бях толкова отчайващо несигурен относно връзката ни — въздъхна той. — Нас двамата. Какво беше това? Имаше ли нещо? Можеше ли да продължи? И дали щях да имам куража?

Гръдният кош на Елен ту се издигаше, ту се свиваше в опитите й да диша, без да се задави.

— Кураж за какво? — попита тихо тя. — Да направиш какво?

— Това, което направих сега. Да напусна семейството си.

По-късно Елен щеше да си спомни, че нито веднъж не отвърна очи по време на разговора.

Карл започна до говори по-бързо:

— Знам, че обърках всичко; знам, че се държах лошо. И разбирам, че сигурно си се чудела къде изчезнах, когато не отговорих на позвъняванията ти. Но все пак трябва да те попитам… — Отново тишина. Нарушавана от Ерик Клептън на китара и заливане от смях по телефона. — Все пак трябва да те попитам дали вярваш… Дали вярваш, че може да се получи.

Елен срещна тъмния му поглед. За миг го изгледа така, както го беше направила първия път. Цялата кипяща от живот. Но това беше тогава. Какво можеше да излезе от това, което виждаше сега пред себе си?

— Не знам, Карл — прошепна тя. — Наистина не знам.

Вратата беше открехната, когато спецчастите приближиха жилището на Арон Стейн. Алекс и Педер стояха на разстояние с извадени оръжия. Фредрика беше останала в централата. Шефът й никога нямаше да се нагърби с отговорността за цивилен, невъоръжен персонал в такава критична ситуация.

— Арон Стейн — извика Алекс с предизвикателен глас.

Никакъв отговор.

Трясък отвори напълно вратата.

Нямаше никого — нито вдясно, нито вляво.

Отрядът нахлу в апартамента и продължи напред.

Мрачно антре. Тъмни, голи стени.

Остра миризма удари Алекс в носа.

Бензин. Миришеше на бензин.

Завариха го в кухнята. Седеше напълно спокойно на стола с упоеното голо дете в скута си, окъпано в бензин, и със запалка в ръка.

Скупчилите се полицаи притихнаха. Чуваше се „Спокойно“, „Спираме тук“, „Трябва да запазим дистанция, целият под на кухнята е залят с бензин“.

Не посмяха да прекрачат прага.

Дори и Алекс.

Макар че прибра оръжието и започна да тъпче на едно място около дъската, която маркираше края на антрето и началото на кухнята; краят на замисленото от Алекс и началото на замисленото от Арон Стейн.

Двамата се спогледаха за миг. Арон Стейн се усмихна.

— Най-сетне се срещнахме, Александър — с тези думи той наруши тишината.

— Най-сетне — не възрази Алекс.

Убиецът закрепи за миг детето на коленете си. Спецчастите следяха всяко движение. Той отново се усмихна.

— Струва ми се, че можем да се разберем без куп излишно насилие — продължи с наклонена глава Арон Стейн. — Не можеш ли да помолиш приятелите си да изчакат в антрето, а, Алекс? За да си поговорим на спокойствие.

Звучеше като учител. Говореше му, сякаш е дете, ученик. Това го ядоса. Арон Стейн нямаше на какво да го учи. Трябваше добре да му се изясни.

Педер направи крачка напред зад Алекс. Оръжието беше в ръката му. Шефът му махна да се отдръпне, после даде знак и на останалите да се оттеглят в коридора, към изхода. И от там можеха да го прикриват, а и щяха да са по-незабележими.

Арон ги наблюдаваше. Кривеше устни в усмивка, но очите му горяха.

— Нали има нещо особено в огъня? — прошепна той и заопипва запалката. — Разбрах го още много малък.

Алекс изчакваше. По-късно щеше да се чуди защо.

Арон бе вперил поглед в него и в мъжете отзад.

— Ще ви дам момчето, ако ми позволите да напусна страната.

Алекс кимаше бавно.

— Добре.

— Ще направим следното — продължи убиецът с нежен глас. — Аз и момчето излизаме от апартамента, качваме се в кола и потегляме. Без вие да ни следвате. Когато се отдалеча достатъчно, ще ви се обадя и ще ви кажа къде да го откриете.

Слънчевите лъчи танцуваха по прозореца зад Арон и жертвата му. Полицаят ги последва с поглед, после отново го насочи към откачалката.

— Не — каза той.

Мъжът отсреща потрепна.

— Не? — повтори.

— Не — беше ред на Алекс. — Момчето няма да напусне апартамента.

— Тогава ще умре — последва спокоен отговор.

— Ще умре и ако го вземеш със себе си — възрази Алекс със същото спокойствие в гласа. — Затова не можем да ти позволим да го направиш.

Арон се ядоса.

— Но защо да го убивам? Казах, че искам да го заменя срещу безпрепятствено напускане на страната.

— И аз ти отговорих „добре“. Но в такъв случай замяната ще стане тук. Даваш ми момчето и ние си тръгваме от апартамента.

Първо се чу високият му смях, после толкова рязкото му ставане от стола, че Алекс неволно направи крачка назад. Подкреплението за миг се приближи, спря и изчака. Напълно абсурдно чувство за сигурност премина през тялото му, когато усети енергията от движението на колегите зад гърба си. Сякаш присъствието им по някакъв начин промени ситуацията.

— Нима не съм показал как действам? — попита Арон и повиши глас. — Нима не съм показал с каква прецизност изпълнявам задачите си?

Алекс долови разликата в гласа му и се притесни. За всеобщата сигурност беше важно ситуацията да не ескалира.

— Забелязали сме начина ти на действие — каза той бавно. — И естествено, сме много впечатлени.

— Не ме ласкай — изсъска Арон.

Но ефектът беше налице.

Той седна отново. Детето беше отпуснато, тежко, при това доста хлъзгаво от всичкия този бензин. Алекс забеляза тясната следа от стичане на бензин под носа на жертвата. Арон се размърда, за да хване по-добре телцето.

Главата на полицая натежа от миризмата. Той отвори уста, за да каже нещо, но беше прекъснат.

— Ще напусна апартамента заедно с детето, иначе няма да има замяна — каза тихо Арон.

— Би трябвало да ни дадеш шанс да преговаряме — заяви Алекс и клекна. — И на двамата ни е пределно ясно какво искаме да постигнем; аз искам момчето, а ти — свободата си.

Алекс разпери ръце.

— Би трябвало да можем да се споразумеем.

— Да, наистина — притихна Арон.

За миг млъкнаха. Слънцето се скри зад облаците. Апартаментът попадна в сянка.

— Но без момчето да напуска апартамента? — обади се Арон след малко.

Алекс поклати глава.

— Да, без да го напуска.

Огледа се. Единственият изход беше през вратата. Чувство на внезапно безпокойство се прокрадна през бензиновите изпарения и се вкопчи в него. Защо Арон не беше седнал с момчето във всекидневната? Там поне имаше възможност да избяга през вратата на балкона? Защо се беше набутал в един ъгъл?

Арон отговори на тихия му въпрос.

— Така си и мислех — каза той и се усмихна. — Никога не сте и възнамерявали да ме оставите да напусна апартамента.

Запалката блесна, преди Алекс да успее да отговори, и за миг цялата кухня лумна в пламъци.