Песента на гладиатора

Глава осма

На другата сутрин Клавдия стана рано и веднага отиде в малката канцелария между атрия и градината на перистила. През нощта се беше разразила буря, цветните лехи и настилката бяха подгизнали от влага, небето още изглеждаше мрачно и сиво. Клавдия пресметна, че бурята трябва да се е разразила поне около час преди изгрев слънце. Наоколо се събираха роби да започнат всекидневната си работа, оправяха градината и почистваха храната от триклиния. Вилата се бе превърнала във военен лагер: постовите бяха удвоени, по каналите патрулираха войници, въоръжени с лъкове стрелци бяха разположени на пост по покривите и долните етажи на постройката. Германците на Елена прекараха часове в безпаметно пиянство, но отново бяха в състояние да патрулират в градините. Бяха си устроили лагер край портите и сега се забавляваха, като дразнеха редовните войници. Клавдия чуваше виковете и изблиците на смях дори от канцеларията.

Тя влезе вътре, заключи вратата и припряно прибра оттам табличка за писане, няколко стилуса52, ленти готов пергамент, мастилници, пемза за триене и съд с пясък за поливане на написаното. Грижливо ги прибра в торбичката и отиде в кухнята да измоли малък кърчаг разредено с вода пиво, чиния с вчерашен хляб, твърдо сирене и зрели сливи. След като хапна, върна се в стаята си, спусна резето на вратата, изчисти един ъгъл и се настани там с кръстосани крака, като постави масичката за писане върху скута си. Нагласи мастилницата на пода, подостри един писец, натопи върха му и започна да записва проблемите, които трябваше да реши.

Клавдия начерта линия и написа ново заглавие:

После загриза края на стилуса и се загледа в стената. Смъртта на философа, както и подпалването на „Печалния дом“, бяха ключ към разгадаването на толкова много загадки. Клавдия натопи стилуса и продължи.

Клавдия си спомни как ровеше из развалините. Бе усетила някакъв сладникав дъх, но го беше отдала на случайно съвпадение с пожара. Кой беше подпалвачът? Гай Тулий беше с нея, но боговете само знаят къде са били всички други. Клавдия спря. Около пожара имаше нещо, което й убягваше, което не можеше да постави на точното му място. Спомни си за подозренията си към Нарцис, въздъхна и се върна към задачата си.

Клавдия взе нов писец, прокара линия и продължи по-нататък:

Клавдия затвори очи. Логиката предполага някаква връзка, помисли тя, но къде са доказателствата?

Клавдия остави писеца, облегна се назад и протегна крака, за да облекчи изтръпването. Спомни си яростната дискусия в съвещателната зала след като изведоха пленниците. Константин беше раздразнен, че майка му е поела цялата отговорност за отбраната на вилата. Подкрепиха го неговите офицери и дори Руфин кимаше в знак на съгласие. Елена обаче остана спокойна и сдържана, като твърдеше, че според правилата едно нападение се извършва тайно от малка група, която, ако бъде изненадана, може да се разгроми. Нападателите са били принудени да се придвижват из гориста местност през най-тъмната част на нощта. Тези условия били най-благоприятни за нейните германци. Накрая, и по този въпрос Елена не желаеше да отстъпи, във вилата е имало предател. Ако нападателите са били предупредени, щели да се изтеглят и да изчакат друг подходящ ден. В края на краищата тя осуетила нападението и изпратила ясен отговор на Лициний. Последваха остри спорове, но Елена беше победителката на деня.

После Константин постави един въпрос, който вълнуваше Клавдия. Ако „Печалният дом“ е бил опожарен от предател, запалил другите сигнални огньове, кой е липсвал от вилата през нощта? Гай Тулий отиде да провери и след малко, докато Елена още спореше със сина си, се върна да докладва, че никой не е излизал, въпреки че не можеше да е сигурен, тъй като повечето постови са били убити по време на нападението.

Писецът на Клавдия се плъзгаше по пергамента. Тя го посипа с пясък и си приготви нов лист. Чу гласове отвън и разбра, че вилата се раздвижва. Стана, протегна се, после пак се сви в ъгъла и се настани удобно. Взе поставката за писане и изписа последното заглавие.

Клавдия прехапа устната си. След няколко дена Муран щеше да се сражава със Спицерий, а ако победеше, щеше да се изправи срещу Мелеагър. Тя изписа това съдбовно име и няколко пъти го подчерта. В нея се надигна ненавист, не толкова пламенна, а по-скоро студена и пресметлива. Имаше чувството, че е въоръжен с меч боец, който изучава противника си, наблюдава къде е слабото му място и се пита къде да го порази. Остави писеца, за да се отвлече от мислите си, опита се да прегледа какво е написала, но продължи да се връща към онази ужасна среша. Позна ли я Мелеагър? Руфин каза, че е във вилата от известно време. Дали той не беше нейният нападател? Онзи, който остави онази груба рисунка на стената?

Клавдия изведнъж почувства, че се задъхва, сякаш някой притиска гърдите й. Изправи се, нави парчетата пергамент в свитък и ги пъхна в квадратната торбичка на колана си. Излезе от канцеларията и тръгна по коридора. Мина покрай един от стражите и спря, като мислеше за маслената лампа, хвърлена в стаичката й. Кому беше позволено да влиза в императорските покои? Край нея забързано мина роб с две купи вода; такива можеха да минават безпрепятствено. Това ли беше направил нападателят? Да се е престорил, че е от дворцовата прислуга или роб? Продължи да върви и се озова в градината на перистила. Слънцето полека се издигаше, изсушаваше мократа настилка, изпълваше прекрасната градина със светлина, която блестеше в басейна и се отразяваше в мраморните колони. Цветните лехи започваха да се съживяват, заслепяващи окото с багри, от храстите наоколо ясно долитаха песните на птици. Клавдия си намери суха пейка и седна с лице към изгряващото слънце. Остана така с полуотворени очи, попиваща заобикалящата я красота.

— Добро утро, Клавдия! — Атанасий с още сънено, отпуснато лице седна до нея. — Извинявай, ако съм те стреснал. Събудих се рано след всичките вълнения през миналата нощ. Какво се случи всъщност?

Клавдия му разказа за нападението, като се опитваше да предаде колкото е възможно по-неопределено подробностите. Загърнал робата около раменете си, Атанасий усмихнат я слушаше, сякаш разбираше, че тя няма да му каже много.

— Търся Септим — обясни той, когато тя привърши. — Изобщо не съм го виждал. Малко съм разтревожен. Къде ли може да бъде?

Клавдия замълча; наистина искаше да бъде сама.

— О, понякога излиза да скита! — Атанасий шеговито я побутна с лакът. — И той обича да остава сам. Какво прекрасно място! Сещам се за дебата и как после ти разговаря с онзи роб.

Клавдия застина.

— Знаеш го — гласът на Атанасий си остана все така спокоен. — Който отговаря за „Печалният дом.“ Миналата вечер на пиршеството се опитах да се сприятеля с Юстин и, казано честно, той също се опитваше да стори същото. Каза нещо твърде любопитно за този роб…

— За Нарцис?

— А, да, Нарцис. Юстин мисли, че го е виждал преди, в Капуа, бил роб на доста голямо християнско семейство. Главата на семейството бил погребален агент. Юстин е сигурен, че Нарцис е работил при него.

Клавдия се опита да потисне тръпката си.

— Има и нещо друго. Следобеда, когато Дионисий умря…

— Когато беше убит — поправи го Клавдия. — Дионисий беше убит.

— Е, да, беше убит. Тогава аз отидох в „Печалният дом“. Капаците на прозорците от двете страни бяха затворени, а вратата се заключваше отвътре. Според християнската традиция добро и свято дело е да се помолиш за мъртвите. Исках да коленича край трупа на Дионисий и да кажа няколко молитви. Бях изненадан, че вратата е заключена, затова чуках, докато кокалчетата на ръката ме заболяха. Вратата скоро се отвори и се показа Нарцис с много виновен вид. Твърдеше, че бил заспал. Казах му да се отдръпне и влязох. Огледах се, но не видях нищо нередно. Старецът беше увит в дрипите си, проснат на една плоча. Обаче в това помещение имаше нещо… Бил съм в Египет, Клавдия, посещавал съм некропола на западния бряг на Нил. Ходил съм в техните магазини за балсамиране; там миришеше по същия начин.

— Забеляза ли нещо друго?

Атанасий затвори очи.

— Голям сандък в другия край, нищо повече. След като свърших молитвите, си тръгнах.

— Забеляза ли нещо нередно, Атанасий? Моля ти се, помисли!

— Само труповете. Дионисий изглеждаше ужасно, със зяпнала уста и полуотворени очи. Беше подгизнал от кръв. Едно видях: вървите и запушалката, използвани от убиеца, бяха скупчени на пода под плочата. Когато снощи Юстин се опитваше да се държи приятелски, казах му как съм ходил в „Печалният дом“, за да му отдам почит и че нямам нищо общо с пожара. Юстин не го възприе, обаче каза, че също е ходил там да се помоли. Този път „Печалният дом“ бил заключен отвън, а робът Нарцис спял под сикоморовото дърво с кана пиво до него. Юстин също поискал да види трупа и Нарцис не се зарадвал особено на тази идея.

Атанасий се изправи.

— Помниш ли стиховете на Ювенал? — Атанасий се засмя. — На едно място той се пита: „Кой ще пази пазачите?“

— После? — отвърна Клавдия.

— В този случай, малка моя — Атанасий се наведе към нея, — трябва да запиташ: кой шпионира шпионите?

Философът си тръгна.

— Клавдия?

Клавдия се извърна. На входа на градината на перистила стояха Гай Тулий и Бур. Германецът носеше рунтавата си кожена наметка, Гай бе сложил кожен нагръдник, около китката му беше навит коланът на меча, носеше походни ботуши. Под рамото си стискаше шлем, на който бяха прикрепени пурпурно червените императорски пера. Той махна с ръка.

— Клавдия, августата ми заповяда да те потърся. Тя стана и отиде при тях.

— Ще идем да огледаме пътеката към брега. Августата беше категорична. Ти ще ни придружиш. Каза, че имаш остри очи и навярно ще видиш нещо, което ние може да пропуснем.

— Е, в гората няма да види нищо! — изръмжа Бур.

— Искаш ли да вземеш наметката си? — началникът на гвардията не обърна внимание на намесата на германеца. — Преди да тръгнем, искам да ти покажа нещо — като се завъртя на пети. Гай Тулий отмина. Клавдия и Бур нямаше какво друго да направят, освен да тръгнат след него. Те заобиколиха двореца и тръгнаха към „Печалният дом“. Гай не спря там, заведе ги в доста дива горичка от сикомори — запусната част от градината където подивели къпини и коприва стигаха чак до защитната стена. Той си проправи път през тях, а зад него Бур разчистваше пътеката за Клавдия. На едно място Клавдия спря и клекна да огледа купчинка овчи и телешки кости с изсъхнали остатъци от месо, висящи по тях. Наблизо се въргаляше смачкана на топка мръсна кърпа, а под един трънен храст кана за вино от печена глина.

— Някой е пирувал тук. Гай се върна и застана над нея.

— Прислужниците винаги се измъкват нанякъде, за да изядат храната, която са отмъкнали, но това не е важно. Хайде, ела…

Стигнаха до малка просека точно пред стената Гай посочи здравия подсилен сирийски лък на земята, празен колчан и край него делвичка от печена глина почерняла от огъня.

— Намерих ги тази сутрин — обясни той, — или по-скоро хората ми и аз. Решихме да претърсим наоколо за нещо подозрително. Винаги има възможност някой от нападателите да се е промъкнал и скрил тук.

Клавдия прекоси и вдигна лъка. Дървото и тетивата бяха прогизнали, както и колчана и делвичката, която още вонеше на катран и огън.

— Трябва да е тук от известно време — прошепна тя. — Какво мислиш, Гай?

Върху гладко избръснатото лице на началника на стражата личеше напрежението от миналата нощ, под очите му имаше тъмни сенки от недоспиване.

— Искам августата да ни се беше доверила — отвърна той, сякаш говореше на себе си. — Не се засягай, Бур! — пое дълбоко дъх. — Струва ми се, опитвам се да убедя сам себе си. Подозирам, че лъкът, колчанът и делвата са били използвани от предателя. „Печалният дом“ не е бил сигнален огън, но в нощта, когато беше унищожен, предателят е използвал суматохата да изстреля запалени стрели във въздуха.

Клекнала на земята, Клавдия разглеждаше лъка и стената, после се обърна назад натам, откъдето бяха дошли. Казаното от Гай беше разумно, но въпросът кой е подпалил сигналните огньове оставаше.

— Бур! — Тя махна с ръка на наемника. — Няма да минем през горите. Не, не, Гай — вдигна ръка тя, — аз ще обясня на августата. Искам да пратиш най-добрите си мъже в горите, Бур. Искам да стоят настрана от мястото, където стана сражението. — Клавдия направи жест с ръка. — Кажи им най-грижливо да огледат местността в ляво от пътеката, когато тръгнете.

— Какво да търсят там? — попита Бур.

— Белези от лагеруване, може би двама или трима са живели в гората. Трябва да са оставили лагерен огън, да са изкопали малка яма за нужник. Може да са били войници, или дори странстващи медникари или пътуващи търговци. Да търсят ями за огън, остатъци от дрехи или храна.

Бур кимна и забърза обратно.

— А аз? — усмихна се Гай. — Имаш ли заповеди за мен?

— Да, Гай, всъщност имам.

Клавдия замълча. Над тревата долетя гласът на Атанасий.

— Търси го! — простена Гай. — Като ги знаеш философите, Септим вероятно спи някъде.

— Искам да намериш Тимотей! — заяви Клавдия. — Искам да говориш с него за скитника от гората.

— Старецът, когото намериха мъртъв край вилата?

— Същият! — потвърди Клавдия.

Гай тръгна, а Клавдия се върна, за да огледа пак лъка, колчана и малката делва, използвана да се пренесе огънят. Вече искрено бе озадачена и заинтригувана защо Нарцис е трябвало да лъже. Каза й, че излязъл от „Печалният дом“, нахранил се, пил доста и заспал малко по-надалеч. Сега мислеше, че лъже и се питаше защо. Наред с това, мрачно помисли тя, имаше още въпроси към новия си приятел.

Малко по-късно Гай се върна заедно с Тимотей, който ситнеше край него. Домоуправителят изглеждаше доста зле; занемарен, небръснат, туниката му беше покрита с петна.

— Седни на тревата.

— Мокра е! — възпротиви се Тимотей — Да не си забравила, че снощи валя, Клавдия?

Тя сви рамене и седна на една мраморна пейка, като покани Гай да седне до нея.

— Скитникът от гората — започна тя. — Старикът, когото намерили мъртъв край вилата малко, преди императорът да пристигне.

— Точно така — съгласи се домоуправителят, примигвайки изморено. — Не помниш ли, Гай, дойдох и те заварих край него. Старецът беше голям досадник — Тимотей се обърна към Клавдия. — Скиташе из горите и често идваше във вилата да проси остатъци от храна. Селяните наоколо добре го знаеха, макар тук да не са останали много селяни — тъжно добави той. — Разбрах, че нападателите ни са убили всеки, който не успял да избяга. Трябваше да разпънем онези пленници — той вдигна пръсти до устните си. — Разпънати! — повтори той. — Християнин съм, не биваше да казвам това, нали?

— Разкажи ми за горския скитник! — настоя Клавдия.

— Един от стражите намерил стареца на пътеката — Тимотей се потупа по лявата страна. — Навсякъде тук имаше синини. Понякога се напиваше, помислих, че е паднал или е получил удар. Така ли е, Гай?

Той се съгласи:

— По друго време щяхме да хвърлим този труп в шубраците, но аз изпитах съжаление към него. Вилата има погребален ров точно зад източната стена. Накарах да отнесат трупа в „Печалният дом“ и да го завият в саван — той добави иронично: — нашият Тимотей като християнин твърдеше, че е благочестиво деяние да погребем мъртвия, да кажем молитва и да направим възлияние на гроба.

— Ти християнин ли си, или някой от семейството ти е християнин? — заинтересува се Клавдия.

— Прегледай докладите, Клавдия. Не съм вземал участие в гоненията, но семейството ми не симпатизира на християните. Все пак — Гай потупа Тимотей по рамото, — ето един, когото харесвам. Тимотей е добър човек. Както и да е, моят човек докладва, че го е намерил и Тимотей ме помоли за помощ. Накарах да пренесат скитника; тялото му беше мръсно, а главата окървавена.

— Възможно ли е да е бил убит? — запита Клавдия. Гай направи гримаса:

— Не е изключено. Но кой може да поиска да убие един старик? Помня само, че вонеше по-лошо и от кучешка бърлога. Императорът пристигна рано следобед, току след като намерихме тялото — Гай поклати глава. — Отнесоха го в моргата и сетне започна бъркотията около убийството на Дионисий.

— Тимотей, ти каза… — Клавдия замълча, искаше да бъде колкото е възможно по-точна, — … каза, че скитникът е бил досадник.

— Ами такъв беше, особено през последните дни, преди да умре. Господарке, не знам дали е паднал или е бил нападнат. Накарах да вземат тялото, защото се почувствах виновен. Старикът идваше да хлопа по портите и да разправя, че искал да се види с императора. Казах му да се измита — Тимотей замислено я погледна. — Навярно е трябвало да съм по-любезен? Ние всъщност не огледахме трупа му, нали, Гай? Войникът го зави в саван, парче зебло в действителност, качи го на носилка и го отнесе.

— Има ли още нещо? — подхвърли Гай.

Клавдия се обърна към развалините на „Печалния дом“.

— Какви хора носеха там?

— Когато се случи да умре някой гост — отвърна Тимотей. — Държим трупа на всеки, който има семейство, докато някой от близките или роднините не дойде да го поиска. Колкото до останалите — той разтърка очите си, — обикновено това са прислужници, роби от домакинството. Оставят ги там, а после ги изгарят — той се изправи: — А сега, господарке, аз си имам задължения, както и Гай.

Двамата си тръгнаха. Клавдия стана и отиде до сикомората, под която през нощта на пожара беше стоял императорът. После се върна да огледа разпръснатите по втвърдената земя остатъци от метал. Забеляза как тук-там бяха копали по земята, но почвата пак беше отъпкана.

— Клавдия! — тя се изправи, отръска прахта и надникна над един храст. Видя как Нарцис се разхожда нагоре-надолу и кърши ръце: — Клавдия!

— Точно който ми трябва! — прошепна тя. Примъкна се иззад храста, тихо пристъпи на пръсти до Нарцис и силно го бутна по рамото. Той се обърна рязко.

— Търсех те, Клавдия!

— И аз те търсех! — върна му усмивката тя. — Ела, седни и да поговорим — потупа го рамото. — Мислех, че съм добра актриса, Нарцисе, но твоята способност да играеш е равна на моята.

— Какво искаш да кажеш? — заекна той. — Клавдия, не е време за шеги. Искам да знам къде да ида да живея. Докога ще останеш във вилата?

— Това сега няма значение — Клавдия посочи градинската пейка. — Искам да поговорим за горския скитник. Не, Нарцисе, не започвай да трепериш и да плачеш! Познаваше ли старика?

— Разбира се! — тихо продума той, избягвайки погледа й. — Всички го познаваха. Но аз се страхувам, Клавдия, и се питам какво стана миналата нощ?

— Знаеш какво стана, Нарцисе — вилата беше нападната. Сигналните огньове? Ти си човекът, който ги е видял, нали? — Забеляза как той започна да се изчервява. — А онзи горски странник, как мислиш, дали е бил убит? — сграбчи китката му и заби нокти в нея. — Недей да лъжеш, Нарцисе! Ти си огледал трупа, както оглеждаш всички трупове, които донасят в „Печалният дом“. Някои не смееш и да пипнеш, но други? Не упражняваш ли уменията си да балсамираш върху тях?

Нарцис отказа да отговори.

— Знаеш ли какво? — продължи тя. — Струва ми се, че ми наговори доста лъжи за доста неща.

— Аз…

— О, не започвай отново с представлението! Ти си балсаматор от Сирия, който бил замесен в някакъв бунт и бил продаден в робство. Нали така?

Нарцис съгласно кимна.

— Бил си изпратен в Италия и… Клавдия го удари през лицето.

— И дойдох тук.

— Пак ще те ударя, ако лъжеш. Ти ми стана симпатичен, но всъщност не те познавам. Бил си известно време в тази вила, нали? Познаваш хора като Тимотей. Също така познаваш и мен и имаш много голям дълг към мен, затова казвай истината.

— Пристигнах в Италия — бавно започна Нарцис. — Бях пратен да ме продадат в Тарентум.

— Капуа! — прекъсна го Клавдия. — Не забравяй за Капуа, Нарцисе…

— Е, да — припряно продължи той. — Бях продаден на един селянин, който реши, че няма да му бъда от полза и се озовах на пазара за роби, откъдето ме купи едно християнско семейство.

— Аха! — засмя се Клавдия. — И ти си християнин, нали, Нарцисе? Сигурна съм, че си кръстен — тупна го по рамото. — Направи грешка. Питаше се дали арианите имат по-различни погребални обреди в сравнение с ортодоксалните. Странно, помислих си, как така един езичник роб, човек, опознал погребалните обреди на Египет, знае толкова много за ортодоксалните християни и арианите? Виждаш ли — Клавдия се вторачи в него, — ти трябва да си направил и други неволни грешки — продължи тя доволна. Не смяташе да поставя под съмнение всичко, казано от Нарцис, но последната й забележка наистина го подплаши. — Та какво казваш? — подкани го тя.

— Новият ми господар беше погребален уредник. Бе добър човек, с голямо семейство, момчета и момичета. Живееха във вила на края на града, красиво място, господарке, с цветни и овощни градини, маслинови горички и лозе. Правеше собствено вино, беше чудесно на вкус. Толкова бях щастлив! Каквото господарят искаше исках го и аз. Приех Белия Христос. Вярвах във всичко, в което вярваше господарят. Той често ме използваше като пратеник, като довереник. Възхищаваше се от познанията ми за балсамирането. Смееше се, тупваше ме по рамото и казваше, че под ръцете ми и най-ужасният труп става привлекателен. В деня на сабата54, точно преди вечерята, във вилата се събираха християни. Свещениците им, вече ръкоположени, както те го наричат, идваха да празнуват agape, Евхаристията55, както те наричат празника на любовта: разчупването на хляба и пиенето на вино. Те вярват, че това са тялото и кръвта на Христос.

Господарят ми беше много богат. Беше покровител на ораторската школа в града; нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това, да покани оратори във вилата си за agape. След като церемонията свършваше, ние вечеряхме под звездите, а въздухът ухаеше от аромата на глициниите. Ораторите се забавляваха, обсъждайки един или друг въпрос. При други случаи господарят водеше цялото си семейство в школата, за да присъстват на речите на ораторите — Нарцис скри лице в ръцете си. — Какво идилично време! Вергилий трябва да го е възпял в поезията си!

— После? — настоя Клавдия.

— О, там срещах кого ли не. Ораторската школа в Капуа беше прочута; идваше дори Крис, за да подобри речта си и да се обучава как да се представя пред публика. Мислеше се за нов Цицерон. Обичаше да цитира „За Милон“, „Против Катилина“ и други речи на големия оратор. Не съм твърде сигурен — изви очи нагоре Нарцис, — но мисля, че Крис трябваше да напусне — поради някакъв скандал заради плащането на таксите, или в неговия случай заради неплащането им.

— А Гай Тулий?

Нарцис поклати глава отрицателно:

— Разговарял съм с него. Прекарвал е повечето от времето си в Галия или Британия. Езичник до мозъка на костите и не разбира за какво е цялата тази врява. Никога не съм се срещал с него, докато не пристигнах тук.

— А домоуправителят Тимотей?

— Никога не е идвал, но разбрах, че имал брат там.

— Какво стана с него?

— Изчезна при преследванията. Тимотей не знае дали е избягал, арестуван ли е бил или е убит — Нарцис сви рамене. — Никой не знае! Останалите от ораторите бяха там. Атанасий, Дионисий и другите. Тогава бяха млади, учеха изкуството как да говорят пред публика и ги обучаваха да произнасят реч с морско камъче в устата, или да говорят без бележки. Когато се връщам назад, си спомням как всички се надуваха като петли на гумно. Юстин се смяташе за новия Демостен.

— Образован човек си, Нарцисе, знаеш всички имена.

— Господарят ми беше много учен. Той ме образова, накара ме да изчета библиотеката му.

— И как свърши всичко?

— Да, всичко свърши! — уморено заключи Нарцис. Харесвах това семейство, господарке. Господарят ми обеща да ме освободи, имаше планове да ме направи партньор. Можехме да завладеем целия този град. Би трябвало да видиш складовете му. Имаше всичко необходимо за най-хубавите погребения: маски, ветрила, ковчези, дори музиканти. Диоклециан сложи край на всичко. Издаде едикта си, християните отново бяха обявени извън закона, а писанията и символите им забранени — Нарцис се разплака и захълца тихичко. Клавдия забеляза, че е свил юмруците си, а вените на ръцете му изпъкваха като върви. Този човек може да убива, помисли тя. Ами Тимотей? Имал брат в Капуа, който изчезнал. А Крис? При него въпросът стоеше по-иначе. Той беше всеизвестен със своята стиснатост и с това, че не обича да плаща дълговете си.

Както хълцаше, Нарцис й заприлича на дете, което пролива сълзи повече защото е ядосано, отколкото от скръб. Той изтри очи с опакото на ръката си:

— Семейството на господаря беше издадено. Посред нощ дойдоха войници, намериха препис от християнските писания, Chi и Rho, знака на рибата, чието име е съставено от буквите, които, както знаеш, означават Иисус Христос, Син Божи, Спасител на света. Аз треперех в тъмнината, докато войниците тикаха символа в лицето на господаря и искаха да се отрече от него. Той отказа, както и цялото семейство. Тогава ги отведоха, вързаха ги, изблъскаха ги навън и ги натовариха на една талига. Както разбираш, на мен не обърнаха внимание, бях роб, аз не съществувах. Останах да бродя като дух из празната къща. Останах там около четири дни. Хората идваха да питат какво се е случило. Не можех да повярвам! Видях го в очите им: аз бях предателят, аз бях предал своя господар. Затова избягах и се скрих в околностите.

— Как оцеля?

— Знаех за християнската общност, някои имена и места. Тъй като се криех и бягах да спася живота си, те ме приеха като един от тях, но бях изправен пред много опасности. Християните можеха да ме заклеймят като предател, властите да ме погнат като избягал роб. Ако ме заловяха, можех да очаквам кръста или да ме хвърлят на някоя мечка на арената. Един от селяните, който ме подслони, ми разказа как властите са сложили ръка върху имуществото на господаря. Аз също бях включен в него, но липсвах. Търсели ме — Нарцис вдигна ръце нагоре. — Господарке, кълна се, че не съм ги предавал, но знаех, че ако ме заловят, ще ме изтезават. Спотайвах се в околностите, две или три години, после отидох на север и намерих подслон в катакомбите. Поддържах гробовете на мъртвите. Годините бързо минаваха. След време презвитер Силвестър ми обърна внимание и аз му изповядах цялата си история.

— Сигурна съм в това! — едва се усмихна Клавдия. — И Силвестър направи така, че да дойдеш тук?

— Да, господарке, заради Константиновия едикт за веротърпимостта56. Новият ни император заявяваше съвсем ясно: избягалите роби трябва да признаят положението си и да се предадат на властите. Силвестър ми обясни, че не може да стори нищо за мен, но може да смекчи удара. Щял да ми намери прилична работа и аз наистина бях представен на Крис и пратен тук.

— Значи, не си живял тук пет години? — усмихна се Клавдия.

— Не, разбира се.

Клавдия изпитателно го погледна. Вярваше, че Нарцис казва истината или поне част от нея. Сега разбра и щедростта на августата към този сирийски балсаматор. Елена знаеше и навярно бе научила всичко за предишния живот на Нарцис.

— Шпионин си, нали? — попита Клавдия. — Това е било едно от условията на Силвестър. Всичко, което научиш, да се донася на Тимотей или на някой като мен; ето защо тогава в градината сам дойде при мен. Силвестър не прави нищо, без да определи цената му, която винаги е една и съща: напредъка на християнската общност. Добре е да си имаш шпионин във вила „Пулхра“!

— Само осведомител! — възрази Нарцис. — Знам какво видях в онази нощ, имам предвид сигналните огньове. Дадох на Силвестър клетва за вярност и я спазвам. Тогава, седнал под звездите, не разбирах, че онова, което виждам, е толкова важно.

— Кой предаде господаря ти?

Клавдия преднамерено бе променила посоката на разпита и за миг долови промяната в очите на Нарцис, неговия остър, пресметлив поглед.

— Хайде, хайде! — продължи тя. — Сигурно си направил някакви разследвания. Хората приказват. Имена! — рязко произнесе тя. — Трябва да си подочул някои имена?

— Дионисий, Септим! — Сега гласът на Нарцис прозвуча мрачно.

— Поруга ли трупа му?

— Плюх му в лицето.

— Какво друго направи, Нарцисе? Огледа ли стареца, онзи скитник из горите?

— Аз…

Клавдия заплашително вдигна ръка:

— Бил е убит, нали?

— Така мисля — отвърна поглед Нарцис. — Да, така мисля. Беше покрит с мръсотия и прах, встрани от главата му течеше кръв. Имаше гъста чорлава коса. Черепът му беше разбит, но пак повтарям, може да е било нещастен случай.

— Ти упражняваш уменията си, нали? — поднови въпросите си Клавдия. Ти си балсаматор, обучен в традицията на египетските погребални обреди, да извлича мозъка и вътрешностите на трупа, вярно ли е? Това и си направил със скитника, както преди си се упражнявал с трупове на роби.

— Никой не знае! — призна Нарцис. — Чувствах, че трябва да го правя, за да им помогна в пътуването към отвъдното и да поддържам уменията си. Какво лошо съм сторил? Кой го е грижа за някакъв стар роб?

— Заравял си останките в гората, нали? Видях местата, където ги криеш. Нещо повече, имал си сандък в „Печалният дом“ и в него си пазел смола и други запалителни вещества. Там е било твоето малко царство, затова и никога не си го напускал. Заключвал си вратата и си спял под близката сикомора, където и си бил, когато избухнал пожарът. Помислил си, че ще те обвинят и през нощта си избягал. Бил си ужасен при мисълта, че могат да разберат какво си криел там и какво си правел. Сега всичко това е в миналото, Нарцисе. През онази нощ видя ли нещо подозрително?

— Бях изплашен — защити се той. — А пък и всички онези оратори, които идваха да видят трупа… Никога не бях го очаквал. Взех кана пиво и набързо я гаврътнах. Когато се събудих, пожарът… — той скочи на крака. — Имам задължения…

— Не, нямаш, Нарцисе. Вече не си роб, а свободен човек — тя сграбчи китката му. — Имам да ти задам и други въпроси, но засега ще почакат. Не бягай.

Клавдия се отпусна на слънчевата светлина и се захвана да обмисли казаното от Нарцис. Бавно, но сигурно тя подреждаше парченцата на мозайката, обаче се изправи, когато чу дрънкането на оръжие. Минаваха Бур и група наемници, повели със себе си млад човек. Косата му беше разчорлена, носеше черна туника, пристегната с връв през кръста. Бур се държеше меко с него, сложил огромната си лапа върху рамото му, но младият мъж очевидно бе изплашен и ако германецът го пуснеше, щеше да побегне като заек.

— Намерихме! — германците заобиколиха Клавдия и младежът, когото съпровождаха, падна на колене пред нея.

— Какво намерихте? — примижа Клавдия към тях.

— Следи от лагерни огньове, двама-трима мъже са били известно време на лагер в гората. Шише вода, остатъци от храна и дрехи.

— А този кой е?

Младият мъж коленичи, зъбите му тракаха, очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Говори! — потупа го Бур по рамото. — Кажи на господарката какво си видял.

Младежът заломоти на диалект, който Клавдия трудно схващаше, и затова го накара да заговори по-бавно и да повтори каквото каза. Той продължаваше да се тресе от страх и едва когато Клавдия му протегна една монета заговори по-бавно. Тя разбра, че е селянин от близък чифлик, побягнал, след като нападнали дома на господаря му. Връщал се от нивата, когато забелязал подредени в три редици фигури да тичат към главната порта на чифлика. Останал вкопан от страх на мястото си, като чул дрънкането на оръжия и далечни писъци. Бур го бутна с пръст по рамото: — Не, не това! Кажи на господарката какво си видял. Младежът обясни, как в нощта, когато „Печалният дом“ изгоря, бил на нивите с надежда да хване някакъв дивеч. Описа точно нивата, където бе ходила Клавдия: самотна угар под лунната светлина, заобиколена от дървета. Канел се да я прекоси, когато видял запален огън в тъмнината. Седнал и загледал трепкащите му пламъци, сетне решил да се върне и да каже на господаря си, но на другата сутрин намерили там само догорели останки от жарава и не й обърнали внимание, защото помислили, че е дело на криещи се в горите бракониери.

Клавдия благодари на младия човек, даде му монетата и го освободи. Очакваше Бур също да тръгне, но германецът остана на мястото си и се оглеждаше наоколо.

— Къде е отишъл? — внезапно попита той. — Онзи, който се движи толкова тихо?

— За кого говориш? — изпитателно запита Клавдия.

— За Гай! — обясни Бур. — Искам да се извиня — той впери очи в Клавдия. — Гай е добър войник, но силно се тревожи, че императрицата не му се доверява. Трябва да му обясня.

Той щракна с пръсти и продължи търсенето си.

Клавдия стана, протегна се и реши да се върне във вилата. Вече наближаваше един страничен вход, когато чу някой да произнася името й. В един портик стоеше Силвестър и й махаше с ръка.

— Надявах се да те срещна.

Клавдия се облегна на една колона и усети колко прохладен е камъкът.

— Как се чувстваш? — гласът на Силвестър звучеше загрижено — Имам предвид Мелеагър. Не се плаши от него, Клавдия. Божията справедливост е като куче, което винаги намира плячката си. Тук си сред приятели. Между другото, Мелеагър си тръгна, замина за Рим.

Клавдия усети облекчение и дълбоко пое дъх. Ужасно се страхуваше да не би отново да срещне този гладиатор.

— Толкова неочаквани неща се случиха! — поклати глава Силвестър.

— Ти ли замисли всичко това? — уморено запита Клавдия.

— Как бих могъл да планирам такъв хаос? — отвърна Силвестър, загледан над рамото й в пространството. Тя се обърна и забеляза, че край тях бързо минава Юстин.

— Е? — попита тя. — Всички са тук: Тимотей, Нарцис, Атанасий.

— Никога не съм мислил, че ще ни съпътстват убийство или предателство! — продума Силвестър.

— Защо го направи? — продължи Клавдия. — Защо покани оратори от Капуа, а не от друг някой град? В градовете по цяла Италия има подобни школи.

— Капуа беше избрана по две причини. Първо, Атанасий е навярно нашият най-голям оратор. Второ… — Силвестър я хвана за ръка и я отведе по-навътре в сянката, — римският епископ Милтиад има роднини, кръвни родственици, заловени при последните гонения. Те също бяха от Капуа. Той мислеше, че дебатът може да извади тези въпроси на преден план, че може да се появят нови сведения, някакво изясняване на случилото се преди толкова години. Толкова много хора умряха в Капуа, Клавдия, но това е в миналото — Силвестър въздъхна. — Милтиад мисли, че този дебат ще покаже, че арианската школа е свърталище на предатели и изменници, но разбира се, в живота не е толкова просто. Аз го предупредих. Гоненията свършиха, но кръвната вражда продължава.

— Знам, че Нарцис е от твоите хора. И с Тимотей ли е така?

— Разбира се. Добър човек, и много предан на вярата. Тимотей дори се пита дали трябва да служи в един езически дом.

— Теб всъщност не те е грижа, нали? — възкликна Клавдия. — Ти и Милтиад, вие двамата събрахте на едно място хора, чийто живот е изпълнен със сенки и призраци. Сигурно си знаел, че тези сенки ще се появят на повърхността. Цялото това съперничество, всичката тази злоба.

— Грижа ме е! — заяви Силвестър — Очистването, пречистването е много добро средство за събуждане на добродетелите. Вярата, нашата религия трябва да възтържествува. Казах, че има две основания този дебат да се състои. В действителност има и трето, което е основно и което породи всичко това — той сви пръсти в юмрук. — Ние имаме Елена — августата, а скоро ще имаме и нейният син. Не можеш ли да видиш, Клавдия, истинската причина за този дебат? Ние се радваме на деленията, на горчивината, на съперничеството. Ние ги харесваме. Искаме августата да се намеси, да стане една от нас, да подкрепи римския епископ. Не е достатъчно Елена само да подкрепя християнската религия. Виж между християните има повече противоречия, отколкото са бълхите в едно куче, но Рим сплотява всичко в едно цяло. Ние искаме един ден хората да разберат, че едно нападение срещу църквата ще бъде нападение срещу империята, а нападение срещу империята ще бъде нападение срещу нас.

Клавдия впи поглед в този умен свещеник, който криеше хитрите си ходове зад благо изражение и доброжелателен поглед.

— Значи, затова е всичко! — прошепна тя. — Ти искаш Елена да подкрепи римския епископ, независимо дали е прав или не: ти гледаш на себе си и своите като на властващи наред с императора цезари — духовната сила в империята. Елена ще управлява в полза на Милтиад и каквото каже императрицата, ще бъде закон. Римският епископ и императорът ще бъда едно неотделимо цяло. Християнството ще стане държавна религия, а Милтиад — нейния първосвещеник. Един ден ти ще помажеш императора, но няма да спреш дотук, нали така Силвестре? Всичко трябва да се доведе до край; навярно един ден именно римският епископ ще решава кой да носи пурпура, кой да сияе с диадемата.

— Блянове — усмихна се Силвестър, — блянове за слава, Клавдия, за това, че царството Божие ще се установи на земята. Елена постигна разбирателство с нас. Ние искаме закон, който ще ни свърже. Искаме тя да управлява в наша полза, докато учението ни стане равнопоставено на императорски едикт. — Той продължи припряно: — Едно нещо със сигурност не беше планирано или очаквано, нападението срещу вилата. Ти какво научи?

Клавдия вдигна очи към резбованото на върха на колоната лице със свити устни и издути страни, чиято глава бе окръжена с лозови листа. Тя вяло се запита колцина във вилата разбират напълно сложните ходове на Силвестър.

— Клавдия? — настоя Силвестър.

— Нападението е дошло от Лициний — опомни се тя. — Той е изпратил една галера на италианския бряг, но вече е имал агенти в околностите край вилата. Те са запалили сигналните огньове, след като получили сигнал оттук. Горите са гъсти и агентите на Лициний са могли да се спотайват в безопасност там, докато изчакват договорения сигнал. Има обаче нещо, за което те не са знаели, не са пресметнали — онзи странник, който бродел из тези места. Мисля, че той е разбрал за чужденците и е отишъл във вилата, за да съобщи какво е видял. За негово нещастие нашият предател или неговите съучастници са научили какво ломоти човечецът и го убили. Знаеш останалото: подпалват пожарите, галерата идва и войските слизат на сушата. Доволен ли си, Силвестре?

— От нападението срещу императора ли? Не, разбира се.

— Знаеш какво искам да кажа — иронично каза Клавдия. — Сега Константин има причина за война. И това ли е част от твоя блян, от хитроумния ти замисъл? Константин да потегли на изток и там да издаде едикти за веротърпимост? Тогава ти с твоите агенти ще се захванете да подбуждате размирици в източните провинции, нали така, и ще подготвите пътя за вашия Спасител?

Силвестър само се изсмя, вдигна ръка в поздрав и отмина.

Юстин, водачът на арианската школа, видя унесените в разговора си Клавдия и Силвестър. Той наистина се почуди за какво толкова могат да разговарят двамата, но бързаше да стигне до нужниците. Там с радост установи, че няма никой, освен котката на вилата, кльощава твар, която избяга през един полуотворен прозорец. Юстин се намести в отдалечения край, тъжно загледан в мозайките върху стената отсреща. Не се чувстваше добре, стомахът му се бунтуваше, обилната храна и виното от миналата вечер не му понасяха. Не трябваше да приема поканата да участва в този дебат. Бяха го хванали в клопка. Пристигна тук, защото очакваше спорове, но Атанасий се показа в пълния си блясък, Силвестър имаше свое ухо край августата и сега Юстин бе застигнат от призраци от миналото. Атанасий беше не само блестящ оратор, но и с неопетнено минало. В края на краищата, Атанасий успя да избяга на север, след като Диоклециан започна преследванията. Далеч от Капуа. А останалите попаднаха в мрежата.

Мислите му се лутаха. Все още погълнат от проблемите, които го обсаждаха, Юстин се почисти с гъбата, прикрепена на върха една пръчка, и влезе в малката умивалня да измие ръцете и лицето си. Излезе от нужниците и вече отминаваше ниската постройка от червени тухли със стълби, водещи към вратата на едно подземие когато откъм стълбите до него долетя някакъв глас.

— Юстине, Юстине!

Той спря и помисли, че сградата трябва да е свързана с хипокауста, навярно бе склад за гориво.

— Юстине!

Чу някакво поскърцване, тръгна в дясно и впери очи в стълбището. Вратата в дъното беше отворена.

— Юстине!

Гласът беше настойчив, сякаш човекът долу бе открил нещо. Юстин толкова беше потънал в проблемите си, че бе забравил за Дионисий или това, че Септим липсваше. Бързо слезе по стълбите и влезе, когато видя, че в мрака на сводестото помещение проблясва светлик от лампа. В другия край до една колона имаше човек. Юстин спря и нападателят му го удари отзад по главата.