Песента на гладиатора

Глава единайсета

Клавдия седеше в градината. Сутрешната мъгла все още се стелеше като воал, наоколо пърхаха птици и търсеха трошици и семена сред дългите стръкове трева. Кръчмарският котарак Калигула — един истински убиец, се промъкна крадешком, но птиците усетиха опасността и Калигула трябваше да се задоволи с възможността да се покатери на едно дърво, откъдето дрозд пропя своето предупреждение. Клавдия наблюдаваше котарака и се питаше дали и смъртта е такава, прокрадваща се от мрака, за да подири плячката си. Миналата вечер смъртта беше посетила тази кръчма и бе отнесла Спицерий; не седеше ли сега притаена в ъгъла, докато бедният Муран се блъскаше в капана? Даций изпитваше откровено удоволствие, като подигравателно подтикваше Муран да повтори обещанието си и той го стори, разбира се. Жребият вече беше хвърлен, новината обикаляше целия Рим, връщане назад нямаше, най-сетне Полибий успя да принуди Даций и шайката му да се върнат на улицата и едва тогава чудовищността на стореното се стовари върху Муран.

— Ти предложи сам да се бориш два пъти в един ден! — заекна Океан, докато давеха мъката си във вино.

Полибий убеждаваше Муран да се откаже, но гладиаторът бе упорит. Обляната в сълзи Попея попита какво значи всичко това и Океан й обясни. Игрите щяха да започнат с екзекуцията на престъпници, после следобеда щеше да има „венацио“. Муран се бе съгласил да се изправи срещу някой свиреп звяр и Даций избра бик, свирепо, смъртоносно животно, в което се съчетаваха скоростта, пъргавината, силата и решимостта да убие всеки, изпречил се на пътя му.

Клавдия седеше, скрила лице в ръце, и се опитваше да овладее треперенето си. Беше виждала тези бикове от Испания и Северна Африка с играещи под пригладената кожа мускули, с мощни крака, които издържаха и най-безжалостното натоварване и най-вече с техните широко разположени, остри и смъртоносни рога. Един див бик може да се придвижва бързо като вятъра и да се извърта като подхвърлена на пода монета. Преизпълнен с вино и усещане за собствената си значимост, Океан не им спестяваше подробности и описваше как бикът може да напада, да маневрира и да използва рогата си, както един изкусен войн, обучен да си служи с меч, може да работи с две остриета. Все пак, това беше само половината от опасността. Муран трябваше да се сражава, да остане невредим и след половин час да излезе на арената, за да се изправи срещу Мелеагър. Точно това беше капанът! Клавдия осъзна колко примитивен, но действен беше той! Полибий каза, че е същото, като да натовариш с тежести един бегач: смъртта на Спицерий и нейното въздействие върху Муран, уловката и обвиненията, превземките на Агрипина, а сега и перспективата за свиреп сблъсък, още преди Мелеагър да е застанал срещу противника си.

Клавдия се овладя и пое дълбоко дъх. Призляваше й от страх и ярост, а имаше и още нещо, срещу което не смееше да се изправи лице в лице. За миг беше съзряла татуировката върху китката на Даций и си спомни какво бе казал Спицерий на Муран. Ако беше вярно, тогава Мелеагър и изродът от покрайнините бяха съюзници, дори близки приятели. Те възнамеряваха да убият Муран и бяха заложили стръвта, за да могат да залагат на бъдещето. Муран щеше да умре и приятелчетата на Даций, Мелеагър и Агрипина щяха да имат възможността да се тъпчат с повече деликатеси, да се наливат с повече вино и да труфят телесата си с по-изящни дрехи и дрънкалки. Всичко е било замислено още от самото начало. Спицерий е бил набелязан да умре, а Муран беше вторият вол, предназначен за кланицата. И все пак? Клавдия тропна с крак. Трябва да се противопостави на това, собствената й омраза и желание за мъст пулсираха в нея. Искаше Муран да се бие с Мелеагър, не можеше да си представи по-добър отмъстител за себе си и нещастния Феликс, по-подходящ за победител, който ще възстанови справедливостта. През последните няколко дена Клавдия беше взела решението си. Мелеагър трябваше да умре. Муран трябваше да го убие. Нямаше друг изход и ако той не го направеше, тя щеше да го стори. Помисли си за Агрипина, подобна на разглезена котка, хранена с каймак, преструваща се на жертва с вайканията и оплакванията си, с нейните жалостиви погледи, с които се опитваше да събуди съчувствие и да си спечели подкрепа.

— Кучка! — задъха се Клавдия. — Мръсна кучка! Продажна уличница! Ще започна с теб!

Калигула пристъпи напред и започна да се търка в краката й. Клавдия почеса котарака между ушите, докато мислеше за другите загадки. Свещения меч? О, усмихна се тя печално, въпросът тук беше да се залови виновника така, че да няма съмнение във вината му. А убийствата? Клавдия присви очи и се загледа в един по-смел от другарите си кос, който подскачаше по тревата. Убийствата навярно не бяха такава загадка, някои дребни неща започваха да будят подозренията й. Знаеше къде е Тимотей и безмълвно се закле да не изпуска Нарцис от очи.

Вратата на кръчмата се отвори зад нея и Калигула се втурна да се възползва от пролуката.

— Клавдия? — под портика стоеше Полибий със зачервени очи, още махмурлия. — Пристигнаха, посетителите ти дойдоха!

Тя влезе след чичо си в кръчмата, където един мъж седеше изгърбен близо до вратата. От другата й страна се бяха скупчили няколко души.

— Салуст? Издирвача Салуст?

Мъжът отметна качулката си и развърза връвта на робата си. Клавдия винаги бе считала лицето на стария човек за впечатляващо. То изглеждаше съвсем обикновено — беше небръснат, със сълзящи очи. Чорлавата бяла коса стърчеше непокорно, мъжът носеше бедняшка туника, сандалите бяха купени на вехто от някой войник. Бледо лице с чип нос, тъмнокафяви като на кутре очи, доверчиви и енергични, лице, което не можеше да свържеш с издирвач и затова най-добрата маска именно за такъв човек.

— Е, Клавдия! — гласът на Салуст прозвуча почти като шепот. Тя стисна ръката му. — Радвам се да те видя. Откога не сме се срещали?

— От няколко месеца. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Полибий ще донесе на мен и момчетата ми по кана пиво и сладкиш с круши. Нали знаеш, ние ядем малко.

Клавдия седна редом с Издирвача. Въпреки външния си вид или навярно именно заради него, Салуст беше най-опитният сред всички мъже и жени, които наблюдаваха и докладваха. През последната гражданска война бе застанал на погрешната страна. Максенций го беше използвал и когато Константин влезе в Рим, той трябваше да се крие. Беше дълга история, но Салуст, който познаваше Полибий от времето, когато двамата служеха във войската, беше помолил за помощ и Клавдия се обърна към презвитер Силвестър. Салуст беше помилван, върнаха му конфискуваното имущество и той стана непоколебим приятел и съюзник на Клавдия. Незабавно се зае отново с разследванията си, подпомаган и насърчаван от голямото си семейство — синове, зетьове, роднини и родственици от всякакъв вид.

Салуст работеше не за държавата, а за частни лица. Ако някой не платеше дълга си или се откажеше от залога си, ако имаше избягал роб, дете в неизвестност или изчезнали драгоценни предмети, Салуст и неговите издирвачи скоро слагаха всичко на мястото му. При безредиците, последвали гражданската война, бе изгубил част от богатството си и енергично се зае да възстанови загубеното. Вече притежаваше просторна къща в града съвсем близо до Палатина62, както и вила за отмора в Кампаня. Салуст обаче обичаше да се прави на бедняк, на безличен човечец, който може да си седи в някоя кръчма и да остане напълно незабелязан.

Известно време Клавдия бъбреше за „Магариците“ и градината на Полибий, но Салуст с натъжен вид я насочи към това, което се бе случило през миналата нощ и прошепна, че той и семейството му вече знаят за смъртта на Спицерий и самохвалството на Муран.

— Е, господарке? — той пресуши чашата си и погледна към групичката родственици, заети да пълнят стомасите си с крушов сладкиш.

— Толкова са незабележими! — прошепна Клавдия.

— Винаги са такива! — заяви Салуст. — Ние така си вършим работата. Кажи сега, господарке, за какво си искала да ме видиш.

— А! — Клавдия се премести по-наблизо до него. — Исках да обсъдим три неща с теб: любовни дарове за спомен, един свещен меч и град Капуа. Сега… — замълча, когато на вратата се почука. Стана, отвори я и видя пред себе си един медникар с провесена от врата му табла. Щеше да затвори вратата веднага, но той вдигна ръка и показа груб пръстен с изображение на риба.

— Търся една жена на име Клавдия.

— Аз съм.

— Ти ли си? — той втренчено се вгледа в нея. — Знаеш ли пътя?

— През гробището до посветената на Сервилий гробница! — отвърна с договорените думи Клавдия.

— Той ти изпрати това — медникарят й подаде свитък, помаха с ръка и изчезна.

Клавдия се извини на Салуст и отиде в градината, където разгъна свитъка и прочете съобщението на Силвестър. Толкова се изненада, че го прочете отново.

— Какво е това? — възкликна тя, загледана в грижливо изписаните букви.

Силвестър описваше загадката около осквернения гроб с останките на мъж и жена на име Луций и Клавдия, невключени в списъците като християни, но мъченически загинали за тази вяра. Очевидно били бездетна двойка, чието имущество било отнето в полза на държавата, но сега, според едикта за веротърпимостта, то било върнато на църквата. Клавдия се сети за собствените си подозрения и се върна при Салуст.

— Както казах — усмихна се тя, докато сядаше — любовни дарове за спомен, един свещен меч и град Капуа.

Салуст внимателно изслуша разказа за проблемите, пред които Клавдия бе изправена и зададе някои въпроси, докато тя разказваше. Час по-късно той и спътниците му си тръгнаха и обещаха да направят каквото могат. Кръчмата започваше да се пълни и Клавдия също закуси. Нарцис слезе долу, седна в един ъгъл и престорено усмихнатата Януария побърза да се настани до него. Малко по-късно Муран тежко изтропали по стълбите, оплаквайки се от сухота в устата и главоболие. Искаше да остане сам и да помисли за случилото се предишния ден. Изръмжа някакъв поздрав, но заяви, че бърза, хапна набързо малко натопен в мляко хляб, изпи глътка пиво, целуна Клавдия по челото и едва ли не побягна през вратата на кръчмата. Отегчен от Януария, Нарцис се премести по-близо до Клавдия.

— Господарке! — плачливо започна той. — Сега какво ще правим?

— Ще седим и ще охкаме! — отвърна Клавдия, подражавайки на гласа му. — Защото имаме меко легло, свобода, кесия с пари, хубаво ядене и красиво момиче, което ни се усмихва.

— Извинявай.

— Не се извинявай! — рязко изрече Клавдия. — Върви в конюшните и ми оседлай коня. Връщаме се във вила „Пулхра“.

— Тогава аз ще вървя пеш, не обичам конете.

— Както намериш за добре! — заяви Клавдия. Предпочиташе да прави нещо, вместо да седи и да се остави страховете да я надвият.

Клавдия приготви плаща, колана и кесията си, зави малко хляб и изсушено месо в една кърпа, взе една кожена торба от кухнята и се сбогува. Нарцис не възрази на предложението й; той тръгна редом с нея, като й описваше как му прилошава от коне, а после я запита защо иска да се върне във вилата и подчерта, че там сега няма да има никой. Тимотей и останалите вече трябваше да са в императорския дворец на Палатина.

— Добре, надявам се, че са там! — промърмори Клавдия и се върна към собствените си мисли и списъка с подозрения, който си бе нахвърлила миналата нощ в леглото, докато чакаше да заспи.

Двамата бързо преминаха по улиците, срещайки малцина ранобудни пътници, които искаха да се възползват от предимството на хубавото време и полупразните улици. През по-голямата част от пътя си вървяха след кохорта лековъоръжени легионери, маршируващи към едно от малките укрепления на подстъпите към Рим. Нарцис забеляза, че по пътищата сякаш имаше повече войска от обикновено, а Клавдия се запита дали Константин не е решил да отмъсти на своя съперник от Изтока. Беше доволна, че се е измъкнала от „Магариците“. Муран се беше изложил на голяма опасност, но тя не желаеше да влошава положението с някой прибързан съвет и с острия си език. Настани се колкото й бе възможно по-удобно на седлото и леко се унесе, докато оставиха зад себе си пълните улици с техните шумове и миризми, и се насочиха по главния път, който минаваше през Флавиевата порта. Минаха край лобното място и Клавдия се замисли за тайнственото съобщение от Силвестър. Беше сигурна, че Салуст ще й помогне. До нея Нарцис тихичко си тананикаше любовната песничка, на която го научи Януария, и удряше с тоягата си къпинака и бурените покрай пътя.

Напредваха бързо, отстъпвайки встрани само пред императорските вестоносци, които трополяха по пътя с военен ескорт. Скоро напуснаха главния път и поеха по криволичещите селски пътеки край постове, охраняващи главния подстъп към вилата, сега ограничени до двама-трима наклякали край запаления огън мъже, които се интересуваха повече от закуската, отколкото от пътника с императорски пропуск. Когато стигнаха до вилата, един прозяващ се страж им отвори портата и ги пусна в настлания с плочи двор. С викове и протести срещу тях излезе някакъв помощник домоуправител, но протестите му замряха на устните, когато позна Клавдия и пропуска, който носеше. Той изслуша с удивление искането й да събере цялата прислуга и останалите от стражите колкото е възможно по-скоро на двора. Опита се да възрази, но се ухили при вида на една сребърна монета и се разбърза. Клавдия знаеше, че след заминаването на двора от вилата прислугата ще се наслаждава на свободата си и ще гледа да върши възможно по-малко работа, ще безделничат и ще се чудят какви забавления да си измислят, за да разсеят скуката. Скоро всички се събраха на двора, обзети от любопитство към посетителката и онова, което щеше да им каже: момичета от кухнята, слуги, градинари и перачки. Клавдия им нареди да я заобиколят. Отвори кесията си, извади пет сребърни монети оттам и им обеща, че всеки, който намери някакво бойно оръжие, както тя го назова, в местността южно от вилата, ще получи щедра награда.

— Какво искаш да кажеш с това „бойно оръжие“? — извика помощник домоуправителят.

— Ще разбереш, когато го видиш! — отговори Клавдия. Беше седнала на една обърната с дъното нагоре бъчва, която се клатеше под нея. Махна с ръка на Нарцис и му нареди да я закрепи.

— Всички сте чули за нападението срещу вилата и откъде са дошли нападателите. През гората има пътека, която води надолу. Искам да тръгнете по нея, без да се отдалечавате на повече от стотина стъпки от стените, и да претърсите наоколо за каквото и да е бойно оръжие, кама, копие, стрела, меч или щит. Всичко, което предизвиква подозрения. Сега знаете какво имам предвид — тя направи знак с ръка. — Вдясно на пътеката от главната порта има гора, дървета, храсти. Не търсете там. Искам да се подредите в редица и да претърсите земята в ляво от пътеката. Както казах, не отивайте на повече от двеста стъпки.

— А какво ще стане, ако не намерим нищо? — извика един градинар.

— Пак ще бъдете възнаградени! — засмя се Клавдия. — Ще оставя малко пари, за да си направите пиршество. О, между другото — добави тя остро, — не ми трябва оръжие от оръжейницата и подхвърлено под някой храст! Не съм толкова глупава — гласът й стана още по-твърд. — Тук съм по заповед на императрицата. Онези, които изпълнят волята й, ще бъдат възнаградени.

Остави заплахата да виси във въздуха.

Помощник-домоуправителят скоро ги организира с подкрепата на някои от стражите. Денят беше хубав, те почти нямаше какво да правят и горяха от желание да спечелят наградата. Когато тръгнаха, Клавдия отиде в подземието и до „Печалният дом“ и внимателно ги огледа, преди да се върне в кухнята с Нарцис, следващ я като призрак по петите. Двамата приседнаха отвън в едно малко дворче и си разделиха храната. Клавдия ядеше и слушаше Нарцис да й описва как ще работи в „Магариците“, преди да се върне към балсаматорския занаят.

— Ще имаш много клиенти — сухо отбеляза Клавдия, — особено сред онези, които живеят покрай Флавиевата порта, макар и да не съм сигурна, че ще ти плащат.

Нищо обаче не можеше да отклони Нарцис и той ентусиазирано обясни как Полибий би могъл да му заеме парите и дори да стане негов партньор в начинанието. Той бърбореше толкова бързо, че Клавдия се запита да не би да е нервен заради онова, което тя може би знае. Тя разклати виното в чашата си. Беше го измолила от виночерпеца, който бе твърде зает „да тръгне с другите и да се занимава с детински игри“, както й заяви. Клавдия забеляза една муха да се носи по повърхността на питието. Тя я извади и изтри още някои петна от не особено чистата чаша. Разбърка виното с пръст, но не го изтри и той остана да лепне. Клавдия го потри, огледа втвърдяващите се белезникави зрънца и се сети как миналата вечер седеше край трупа на Спицерий.

— Точно така! — възкликна тя.

— Какво?

— Няма значение! — отвърна Клавдия и, облегната на зида, се загледа в белите гълъби по червения покрив на кулата срещу двора.

Ставаше все по-горещо и те се преместиха в градините, за да се насладят на прохладата под сенките на дърветата край един бълбукащ шадраван. Помощник домоуправителят ги намери там; беше разгорещен, покрит с прах и съвсем не доволен от намереното.

— Нямаше кой знае какво — изръмжа той. — Най-добре е сама да видиш.

Останалите прислужници се бяха събрали в двора пред конюшните и бяха оставили находките си на едно платно, проснато на плочите. Имаше останки от ремъци, катарама, ножница, глава на дротик и дори доста очукана дръжка на меч, както и парчета кожа и други останки от оръжия. Клавдия основно ги прегледа. Някои трябва да бяха стояли там с години, но други очевидно бяха останали от последното нападение. Тя провери дали бяха претърсили добре определеното от нея място. Със зачервени лица, изпотени, прислужниците високо я убеждаваха, че са минали през орловата папрат и копривата, но са намерили много малко. Клавдия им благодари, подаде им обещаните пет сребърни монети и добави още една. Освен това разпореди помощник домоуправителят да наточи вино и да извади храна от складовете и да почерпи за сметка на вилата всички участвали в претърсването.

Пладне отдавна бе превалило, но независимо от мърморенето на Нарцис, Клавдия реши, че доста се е захладило и вече може да се върнат в града. Пътуваха без никакви произшествия заедно с керван търговци на вино, които бяха чули за игрите и сега бързаха за Рим с надеждата да си осигурят добра печалба. „Магариците“ беше почти пуста. Клавдия се качи в стаичката си, извади малка табличка за писане и, сякаш правеше списък за пазар, описа всичко, което бе открила. Сетне поспа малко и слезе долу, за да се присъедини за вечеря към мълчаливия Полибий. Чичо й оповести мрачно, че Муран е решил да прекара нощта в гладиаторската школа, за да може да тренира за предстоящото единоборство.

Настроението в кръчмата бе променено. Виното не се услаждаше на хората, възбудата бе преминала в раздразнение. Много от посетителите тайничко подозираха, че Муран е бил вкаран в капан и че възможностите му да победи са много малки. Клавдия знаеше, че трябва да изчака. Беше разчитала Издирвача Салуст бързо да открие нещо, но той се промъкна в кръчмата едва на другата вечер. Въпреки топлото време, все така се гушеше в плаща си и настоя да говори с Клавдия в градината, където никой не можеше да ги види или чуе. Едва тогава свали плаща и й подаде един вързоп.

— Струва ми се, че ти търсеше това… — усмихна й се, смигна и стана. — Няма да оставам; в края на краищата може да обвинят момчетата ми и мен, че сме ограбили гроб — усмивката му се разшири. — Подозренията ти се оказаха правилни.

— А другата работа? — запита Клавдия.

— Боя се, че ще ми трябва повече време. Всички са възбудени от идващите игри. Трудно е да отсееш зърното от плявата и да откриеш истината.

Клавдия му благодари и Издирвача си тръгна, като се отби в кръчмата за каничка пиво. Клавдия провери дали Нарцис не се навърта наблизо и отиде в стаичката си. Там отвори вързопа, видя какво съдържа, после го скри под леглото си и забърза към кухнята, където Нарцис помагаше на Попея. Тя го накара да отиде на Палатина с един от кухненските помощници и да съобщи на домоуправителя Тимотей, че неотложно трябва да го види по въпрос, който засяга императрицата. Когато Нарцис започна да протестира, влезе Полибий.

— Мисля, че трябва да отидеш! — заяви Полибий — Това е най-малкото, което можеш да сториш за някого, на когото дължиш толкова много.

Като мърмореше под нос, Нарцис взе дрехата си, обу сандалите и тръгна с малкото момче от кухнята, когото всички наричаха „Извинявай“, защото това беше единственото, което можеше да каже, докато се промъкваше през тълпата да обслужи някой клиент.

— Развълнувана си! — Полибий повдигна с ръка брадичката на Клавдия. — Лицето ти е поруменяло, очите ти светят.

— Чичо, ще те помоля за една услуга. Какво предлагаш на гостите си днес?

— Същото като вчера и като миналата седмица — направи гримаса Полибий. — Риба, наденици, зеленчуци, но поднасяме и плодове.

— Искам да поднесеш на мен и гостите ми нещо вкусно в градината. Нарцис и домоуправителят Тимотей ще оценят по достойнство готвенето ти. Освен това искам ведро пясък и кухненски нож.

Заинтересуван, Полибий я заля с поток от въпроси, но Клавдия само се засмя, поклати глава и излезе.

Пладне дойде и отмина, докато Нарцис доведе зачервения и потен Тимотей в „Магариците“. Клавдия сърдечно поздрави домоуправителя, запозна го с всички, а после, като смигна на чичо си, отведе гостите в зеленчуковата градина. Полибий беше проснал една завивка върху земята; ведрото с пясъка и кухненския нож бяха скрити зад каменната пейка. Тимотей мърмореше, сипеше въпроси и протестираше, че са го отклонили от работата му, но един бокал с най-доброто вино на Полибий и блюдо току-що приготвена риба поуспокоиха малко гнева му. Нарцис обаче ставаше все по-подозрителен. Клавдия се запита дали някой от кръчмата не го е предупредил за приготовленията.

Известно време говориха за идващите игри. Тимотей разказа, че хвалбите на Муран са станали известни в целия дворец.

— Правят се облози — обясни той, — и хората вече купуват най-добрите места. Собственикът на гладиаторската школа посети Руфин, за да организира игрите. Разправят на всеки в Рим кои важни персони ще присъстват, говори се за борба до смърт и че който падне — добави той мрачно, — няма да стане. О, между другото августата ти праща най-топлите си поздрави, както и Крис. Бур каза, че не е забравил какво си направила за него, въпреки че императрицата — подчерта той, — все още би искала да знае какво ще направиш за нея.

— Е, сега, щом се нахранихте, мога да ви кажа новината! — Клавдия седна с кръстосани крака и ослепително се усмихна на Тимотей. — Разбирате ли, аз намерих свещения меч.

Вложи цялото си актьорско умение, за да остане сериозна. Нарцис едва не се задави с една слива и беше принуден да я изплюе, а бокалът се изплъзна от ръката на Тимотей. Клавдия ловко го подхвана и го остави на тревата край себе си. Нарцис затрепери, сякаш внезапно обзет от пристъп на треска, лицето на Тимотей изгуби цвета си.

— Няма да припаднеш, нали? — попита иронично Клавдия. — В това и двамата сте много добри, припадането имам предвид. О, и моля ви, не скачайте; колкото по-малко научат хората, толкова по-добре.

Клавдия стана, отиде в градината и донесе пакета, който Издирвача й донесе. Разгъна платното и всички се вторачиха в легионерския меч. Излъсканото острие блестеше синкаво в слънчевата светлина, рубинът върху дръжката от слонова кост излъчваше скрития си огън. Клавдия вдигна меча и го претегли в двете си ръце.

— Струва ми се, че това може да е мечът! — заяви тя с равен глас. — Както го държа, прилича на легионерски меч, говоря за тежестта му. Острието е излъскано и изглежда доста старо, въпреки, че ръкохватката е нова, поради което върхът малко натежава, имам предвид слоновата кост и рубинът.

— Къде… къде… — гласът на Тимотей секна.

— Къде ли? Къде? — подразни го Клавдия. — Тук, тук! Разбрах, че ти си откраднал меча, Тимотей, но ти все пак си набожен християнин — започна да прегъва един по един пръстите си: — Не би могъл да го продадеш, защото това ще е светотатство и извънредно опасно. Не би могъл да го задържиш за себе си, защото би било егоистично и също опасно. Трето, не би могъл да го предадеш на църквата, защото те веднага щяха да го върнат на императрицата.

— Сетне? — издума Нарцис, сякаш се задушаваше.

— Стигнах до логичното заключение! — засмя се Клавдия. — Ако това е мечът, с който блаженият Павел е приел мъченическата смърт, какво по-добро място от светилището биха намерили за скривалище? От паметника, издигнат над гробницата му по пътя към Остия, на същото това място, където апостол Павел е бил екзекутиран? И така, върнах се в Рим преди теб и можах да подготвя всичко. Видях се с един стар човек, мой приятел — Издирвача Салуст. Той има буквално цял легион роднини и за него беше много просто да организира хората, които да наблюдават най-знаменитите, свети за християните, места край града, а най-внимателно да наблюдават гробницата на блажения Павел. Салуст сам я наблюдаваше! Ти за първи път се беше върнал в Рим след открадването на меча. Тайно го беше измъкнал от вила „Пулхра“ и аз разбрах, ще се опиташ да се отървеш от него възможно най-бързо.

— Мислех, че са ме…

— Наблюдавали? — подхвърли Клавдия. — Разбира се, че те наблюдаваха, както ти заповяда на Нарцис да наблюдава мен.

Тимотей с мъка преглътна.

— Знаете ли какво? — Клавдия сложи меча на земята до себе си, зави го с платното, наведе се и се взря в Тимотей и Нарцис. — Ако някога трябваше да се върна към театъра и да организирам собствена трупа, щях да ви поканя вас двамата да се присъедините към нея. Какво представление! Сигурно ще ме попитате как открих всичко това? Как го разбрах? О, не се плаши, Тимотей! Няма да заповядам да те арестуват!

Двамата облекчено се усмихнаха. Клавдия се изправи и донесе ведрото с пясъка и острия кухненски нож.

— Някога — засмя се Клавдия — имало един много набожен домоуправител християнин на име Тимотей, който искрено вярвал в учението на Христос. Като бивш езичник, той особено много почитал апостол Павел, който, както научих, пръв занесъл учението на Христос сред другите народи. Павел проповядвал в Антиохия, там вашата секта за първи път била наречена християни, нали така? Между другото, Тимотей е верен служител и на императрицата; той я обожава. Благодарение на нея и нейния син на християните беше позволено да излязат от катакомбите. Императрица Елена проявява подчертан интерес към християните — дали не е покръстена или скоро ще се покръсти? Освен това всичко християнско много я интересува. Цялата империя е претършувана, защото августата дири Честния кръст, свещения трънен венец, копието, проболо ребрата на Христос, забитите в китките му гвоздеи. Една от големите гордости на Елена е свещения меч, с който отсекли главата на Павел и който цял бил изпръскан с кръвта му. Тя урежда голям дебат във вила „Пулхра“ и решава да изложи меча на показ.

Разбира се във всеки дворец може да се случи да изчезне нещо, затова тя избира това подземно помещение, където окаченият на верига меч ще виси над пясъчна яма. Ако някой се опита да го пипне, ще го издаде пясъкът, в който ще затънат краката му. Веригата така е окачена, че човек трябва да се протегне с някакъв прът, за да я придърпа и да откачи меча. Помещението няма прозорци и се охранява от германските стражи на августата, а тежката врата се заключва с два различни ключа. Единия държиш ти, другия — Бур.

Клавдия взе чашата на Тимотей и я тикна в ръцете му.

— Хайде! — подкани го тя. — Пий! И ти, Нарцисе! — Замълча, загледана през клоните на едно дърво. — Както казах, Тимотей, ти си набожен християнин, ти също си имаш скрупули.

— Какви са те? — намеси се Нарцис.

— Много добре знаеш: съмнения, колебания. Мисълта, че една толкова свята християнска реликва е притежание на езичници и че е изложена на показ да я гледат хора като Крис или, което е още по-лошо, от последователи на Арий като Юстин и цялата им шайка, теб по-скоро те отблъскваше, нали, Тимотей? За теб това е било богохулство, някаква форма на прегрешение. Затова си решил не да я откраднеш, а да я изнесеш далеч от погледа на простолюдието и да я върнеш на по-свято място. Искал си да го направиш по такъв начин, че никой да не бъде обвинен или наказан, но си имал нужда от помощ. Сега знам, както и ти си знаел, че Нарцис е християнин. Той получава мястото си във вила „Пулхра“ поради влиянието на могъщия Силвестър. Нарцис е твой приятел, нали, Тимотей, човек, на когото се доверяваш? А тъй като си домоуправител на двореца, ти също имаш влияние.

— Да не искаш да кажеш, че двамата сме го откраднали? — подскочи Нарцис.

— Разбира се, че го казвам. Както споменах, Тимотей е пълен със скрупули. Моли се да получи божие напътствие. Как да вземе меч, който толкова хитроумно е охраняван? Аз мисля, че боговете отвръщат на молитвите ни по особен начин; отговорът в този случай е бил Бур.

— Той няма нищо общо с това! — неясно промърмори Тимотей.

— Точно така! — потвърди Клавдия. — Но той е бил отговорът на твоята молитва. Бур и неговите стражи са извънредно суеверни. Те никога не влизат в подземието или някъде наблизо до свещения меч. Затова, Тимотей, ти скрояваш плана си. Преструваш се, че кракът те боли и предишния ден влизаш в помещението с тояга, която оставяш скрита в някоя пукнатина или край стената. Помня, че един от стражите те попита как е кракът ти и ти набързо го отпрати. Както и да е, на следващия ден ти се връщаш. В това време Бур и пазачите му вече са свикнали с навиците ти, те на драго сърце те пускат да влизаш и излизаш оттам. Ти бързо започваш да действаш. Вземаш един от столовете, поставяш го край пясъка, вземаш тоягата си, покатерваш се на стола и придърпваш веригата. Откачаш меча, слизаш, скриваш тоягата и връщаш стола на старото му място.

— А меча? — попита Тимотей.

Клавдия взе кухненския нож и дълбоко го заби във ведрото с пясъка.

— Зариваш го в пясъка.

— Но те щяха да забележат!

— О, недей да ми казваш, че повърхността на пясъка би била нарушена! Ти вече си се подготвил за тази вероятност. Виж как острието на кухненския нож потъва навътре — Клавдия натисна ножа, докато дръжката му почти изчезна. — Помня как застанах върху пясъка — продължи тя. — Песъчинките бяха много дребни и фини. Краката ми затънаха чак до над глезените. Ти би могъл или първо да забиеш меча до ефеса, или да го скриеш и да го покриеш с пясък. Може дори да си се упражнявал няколко дни преди това. А после си се престорил, че припадаш. Ръката ти и рамото ти попадат върху пясъка, така че ако някой забележи нещо нередно, ще го помисли, че е от падането ти. Бедният Тимотей, поразен от уплах! Разбира се, Бур и стражите му стават любопитни и поглеждат вътре. Виждат какво се е случило и вдигат тревога. Е, но човекът, който трябва да се справи с кризата, лежи припаднал в подземието, а августата още не е пристигнала. Навсякъде цари объркване и слисване, хората търчат насам-натам, загубили ума и дума, но по някаква случайност… — Клавдия се наведе напред и потупа ръката на Нарцис — наблизо се оказва един роб от „Печалният дом“, който е и християнин, и добър приятел на изгубилия свяст домоуправител. Искам да попитам, какво си правил там, Нарцисе?

Той отвори уста да отговори, но само въздъхна и отвърна очи.

— Сам ми разказа — продължи Клавдия, — че задълженията ти са били в „Печалният дом“. Какво си правил край подземието? Изчаквал си, нали така? Помогнал си да внесат носилката и си стъпил на пясъка, убеждавайки се, че мечът е скрит. Нещо повече, кой би могъл да забележи, че докато изнасят бедният Тимотей, ти си взел тоягата му и си го измъкнал навън вместо него? Хората няма да търсят някаква тояга, а меч!

— После какво? — попита Тимотей и изтри потта от челото си.

— Бур и момчетата му се въртели като ято врабчета в буря; убедени, че мечът е свят и че твоят бог е дошъл да си го поиска. Гай Тулий е езичник и циник. Той претърсва подземието, но не открива нищо. Всъщност, не е заинтересуван, нали така? Не носи отговорност за него — какво представлява за него една християнска реликва?

Малко по-късно вече оправилият се Тимотей се връща във вече неохраняваното подземие, взема меча и го скрива другаде — Клавдия замълча, сякаш слушаше песента на една птица от клоните над нея. — Ти си много хитър! — добави тя. — Но мен ме заинтригува Нарцис, оказал се толкова близо до подземието; това ми подсказа нещо, както и логиката. Искам да кажа, мечът е изчезнал, но никой не е видял, че го изнасят, значи е бил оставен в подземието. Въпросът е къде.

— Заподозря ли ме? — попита Нарцис.

— О, да, много сериозно те заподозрях, Нарцисе. Помниш ли нощта на пожара, когато „Печалният дом“ изгоря до основи? Ти всъщност си спял дълбоко в сянката на сикомората. Каза, че много си бил пиян. Сега си свободен човек, но тогава беше роб. Всички други прислужници във вила „Пулхра“, да не говорим за робите, могат да ядат и пият едва след пиршеството. Но ти, по собственото ти признание, си бил пиян като който и да е от гостите на Константин. Поразпитах този — онзи в кухните, но никой не си спомни да ти е давал питие.

— Аз му дадох! — призна си Тимотей.

— Да, сигурно си бил ти! — изсмя се Клавдия. — Малка награда за помощта на Нарцис. Какво му даде? Намерих костите — апетитно, тлъсто парче от скопен петел, сочно печено и кана от най-доброто фалернско вино. Подходяща награда за роб, който толкова много ти е помогнал, който е бил подкупен да мълчи, а след като вече те познавам, Нарцисе, който непрекъснато е хленчел колко се притеснява. Тимотей е отишъл в кухните на вилата и ти е донесъл някои деликатеси и препълнена чаша вино. Ти имаш добър апетит, Нарцисе. Виждала съм те да ядеш. Бил си нервен, възбуден, бързо си ял и пил и също толкова бързо си се напил. Заспал си. Когато си се събудил, трябва да си помислил, че имаш кошмари. „Печалният дом“ горял, щели да започнат разпити и някои да си зададат разни въпроси — какво става, как един роб, който е натоварен да се грижи за „Печалният дом“, вместо това си пълни корема и пие от най-доброто вино?

— Какво ще направиш? Тимотей свали ръце от лицето си.

— Какво ще направя ли? — сви рамене Клавдия. — Слушай, Тимотей, най-доброто и безопасно място за този меч е при императрицата. Ще се обадиш, че заминаваш за кратко, ще идеш право във вила „Пулхра“ и ще закачиш меча обратно на мястото му. Не, не, много е глупаво! — Клавдия почеса брадичката си. — Ще го занесеш обратно във вилата и ще накараш да претърсят градините. Ти ще го намериш, ще го връчиш на императрицата и ще получиш нейните благодарности, както и щедро възнаграждение. — Този мързеливец — тя посочи Нарцис — ще ти помогне. Вие ще бъдете героите на деня!

И двамата въздъхнаха с облекчение. Тимотей стана, протегна се, за да се разкърши, и се приведе към Клавдия. Взе лицето й между двете си ръце и леко я целуна по челото.

— Питах се — направи гримаса той, — наистина се питах за теб, Клавдия. Само по начина, по който ме гледаше, можех да преценя, че знаеш, че нещо не е наред. Както ти каза, често виждах меча да виси там. Понякога ми се струваше, че съзирам по него да блести светата кръв на блажения Павел. Разбрах колко лесно е да се кача на един от онези столове и да го взема. Използвах тоягата, за да измеря дълбочината на пясъка. Беше мек и много дълбок. Бур и германците му никога не влизаха там. Затова убедих Нарцис да ми помогне. Казах му какво искам, че бих могъл да направя живота му много приятен и той се съгласи. Не съм замислял — допълни той и се вторачи в своя другар по престъпление, — нито да го напия, нито пък съм си представял, че „Печалният дом“ ще бъде подпален.

— Какво друго можем да направим? — изви плахо глас Нарцис.

— О, струва ми се, че много можеш да ми помогнеш! — засмя се Клавдия. — Първото обаче е да отнесеш този свят меч във вила „Пулхра“ и когато го намериш, бързо да се върнеш на Палатина и да покажеш на августата какво си открил. Кажи й, че в сънищата си бил измъчван от видения.

Двамата станаха.

— О, Нарцисе, направи още нещо за мен. По пътя до вила „Пулхра“ и обратно се опитай да се сетиш какво си видял в онази нощ.

— В коя нощ?

— В нощта, когато „Печалният дом“ изгоря до основи. Всичко, едно по едно, всичко, което си видял! Трябва да отидеш с Тимотей във вилата, но когато пратя Извинявай при вас, двамата незабавно трябва да дойдете тук.

Клавдия ги съпроводи с поглед докато тръгваха. Тимотей грижливо бе завил меча в платното.

— Накарай Полибий да ти даде торба — подвикна тя — кожена торба. Не бива да се разделяш с нея нито когато вървиш, нито когато яздиш!

Тимотей вдигна ръка и изчезна в кръчмата. Клавдия се отпусна на тревата и се загледа през клоните. Тимотей щеше да направи, каквото му каза, но Нарцис…

— Не съм приключила с теб! — прошепна Клавдия. Усети, че клепачите й натежават, а когато се събуди, разбра, че край нея стои някой, фигура, която тъмнееше срещу слънчевата светлина.

— Аз съм, аз съм, господарке!

Издирвача Салуст се приведе над тревата. Клавдия се извини, потривайки лицето си.

— Спиш от поне два часа — извика откъм портика Полибий. — Не исках да те безпокоя, но след като спа толкова…

Клавдия вдигна ръка. Подкани Салуст да се настани удобно, после отиде до нужника и малкото умивално помещение край него. Изми ръцете и лицето си, отпъждайки съня от очите си, и лениво се запита как ли пътуват Тимотей и Нарцис до вила „Пулхра“. Излезе и се върна при Салуст.

— Оставих момчетата в кръчмата — Издирвача придърпа чиния с хляб, отхапа от него и продължи с останалите от Тимотей и Нарцис плодове. — Значи, върна си свещения меч? — той се засмя. — Беше много лесно, трябва да ти кажа. Аз наблюдавах мястото! Имам някои приятели там и можех да влизам и излизам, когато поискам. Тимотей се държеше като попарена с вряло мляко котка, беше извънредно нервен. Промъкна се през една странична порта в тъмни доби, когато мислеше, че никой не пази, но когато стигна до святото място, при гробницата на онзи християнин — как му беше името? А, да, Павел! — го гледаха повече хора, отколкото ако беше актьор в пиеса. Гробницата е зад пътя. Тимотей отиде колкото е възможно по-близо, изкопа дупка и го зари.

— Не го питах за подробности — призна Клавдия. — Беше толкова облекчен, че не знаеше как по-бързо да се измъкне. Нали ще си мълчиш?

Салуст вдигна ръка:

— Клавдия, Клавдия! Ако казвам на полицията всичко, което научавам, ще изпоарестуват половината Рим! Е, имам новини за теб. Ти беше права. Спицерий е бил убит. Не знам как, но едно е ясно — кучката, която го е отровила, никак не го е обичала.