Песните на далечната Земя

VII. КАКТО ИСКРИТЕ ИЗЛИТАТ НАГОРЕ

47. Полет

Казваше се Карина, беше осемнайсетгодишна и макар че за пръв път излизаше нощем с лодка с Кумар, не можеше да се каже, че за пръв път лежеше в прегръдките му. Всъщност тя водеше в състезанието за многооспорваната титла да е негово любимо момиче.

Слънцето бе залязло преди около два часа, но вътрешната луна — толкова по-ярка и по-близка от изчезналата луна на Земята — бе изгряла почти пълна и брегът, отдалечен на половин километър, се къпеше в студената й синя светлина. Малък огън гореше при тъмната ивица палмови дървета, където веселието все още продължаваше. От време на време се чуваше далечна мелодия, надделяла тихото боботене на реактивния двигател, пуснат на ниски обороти. Кумар вече бе постигнал първата си цел и не бързаше за никъде. Въпреки това, като добър моряк, той често се надигаше, за да даде някои инструкции на автопилота и да огледа хоризонта.

Кумар беше прав, помисли си Карина блажено. Нещо много еротично имаше в лекото ритмично люлеене на лодката, особено когато се усилваше от надуваемия дюшек, върху който лежаха. Дали после щеше да се люби със същата чувствена наслада и на сушата?

А Кумар за разлика от доста млади тарнани, които би могла да назове, бе удивително нежен и мил. Не беше от онези мъже, които мислят само за себе си; удоволствието му не бе пълно, ако не бе споделено. Когато е с мене, помисли си Карина, имам чувството, че съм единственото момиче в неговия свят, макар прекрасно да зная, че не е така.

Тя смътно разбираше, че се отдалечават все повече и повече от селището, но това не бе от значение. Желаеше този миг да продължи вечно и едва ли би се разтревожила, ако лодката се отправеше с пълна скорост в безлюдния океан без никаква суша по пътя си, чак докато обиколи планетата. Кумар знаеше какво прави — той мислеше за всичко. Част от удоволствието й идваше от пълното доверие, което той вдъхваше; в неговите прегръдки тя забравяше всякакви тревоги и проблеми. Бъдещето не съществуваше — само безкрайното настояще.

Все пак времето течеше, вътрешната луна се бе издигнала високо в небето. След упоението от страстта устните им все още лениво изследваха териториите на любовта, когато импулсите на хидроджета затихнаха и лодката спря.

— Ето че сме тук! — възкликна Кумар развълнувано.

А къде ли е това «тук»? — помисли си Карина мързеливо, когато телата им се разделиха. Струваше й се, че часове са изминали, откакто за последен път се бе сетила да погледне към брега… дори предполагаше, че той все още се вижда.

Тя бавно се изправи, преодолявайки лекото люлеене на лодката — и се загледа с широко отворени очи в Приказната земя, която доскоро бе само едно тъжно блато, оптимистично, но неточно наречено «Заливът Мангроув».

Тя не за първи път виждаше внушителни технологични комплекси, разбира се; централата за ядрен синтез и главният репликатор на Северния остров бяха много по-големи и впечатляващи. Но този ярко осветен лабиринт от тръби, резервоари и кранове — тази комбинация от всевъзможни корабостроителни и химически съоръжения, всички работещи безшумно и изправно под звездите без нито едно човешко същество наоколо — наистина предизвикваше зрителен и психологически шок.

Когато Кумар хвърли котвата, се чу плисък, стряскащ в пълната тишина на нощта.

— Хайде! — усмихна се той закачливо. — Искам да ти покажа нещо.

— Безопасно ли е?

— Разбира се — идвал съм тук много пъти.

Но не сам, сигурна съм, помисли си Карина. Ала преди да успее да каже и дума, той вече беше прескочил борда.

Водата едва стигаше до кръста и все още бе запазила толкова много от дневната топлина, че беше почти неприятна. Когато стъпиха на пясъчния бряг, хванати ръка за ръка, зарадва ги освежителният хладен полъх на нощния бриз. Двамата се измъкнаха от безредно къдрещите се малки вълни като новите Адам и Ева, получили ключа за механизирания рай.

— Не се тревожи — каза й Кумар. — Познавам пътя. Доктор Лоренсън ми обясни всичко. Но аз открих нещо, което съм сигурен, че той не знае.

Вървяха по укрепен, плътно изолиран тръбопровод, вдигнат на метър над земята, и оттук Карина за пръв път дочу далечното бумтене на помпите, отпращащи охлаждащия флуид през лабиринта от водопроводи и топлообменници, които ги заобикаляха.

Скоро стигнаха до прословутия резервоар, в който бяха намерили скорпиона. Водата едва се виждаше, повърхността бе изцяло покрита от объркана маса водорасли. На Таласа нямаше никакви влечуги, но като гледаше дебелите гъвкави стебла, Карина се сети за земните змии.

Двамата преминаха покрай редица канали и шлюзове, всички затворени в момента, и стигнаха до обширна открита площ, доста отдалечена от главната инсталация. Когато излязоха от централния комплекс, Кумар усмихнато махна към обектива на насочена към тях камера. По-късно не можа да се разбере защо е била изключена точно в решаващия момент.

— Това са ваните за замразяване — обясни Кумар, — всяка е по шестстотин тона. Деветдесет и пет процента вода, пет процента келп. Какво смешно има?

— Не смешно, а необикновено — отговори Карина, все още усмихвайки се. — Представи си само! Те ще носят нашата океанска гора по целия си път сред звездите. Кой би могъл да си представи такова нещо! Но ти нали не затова ме доведе тук?

— Не — каза Кумар тихо. — Гледай…

Отначало там, където той сочеше, тя не можа да различи нищо. После постепенно умът й разтълкува образа, трептящ далече, далече, докъдето едва стигаше погледът й, и тя разбра.

Това бе познат феномен, разбира се. Хората създаваха такива чудеса по световете вече повече от хилядолетие. Но да го видиш със собствените си очи, беше повече от зашеметяващо — това бе грандиозно.

Сега, след като се приближиха към крайните резервоари, тя го видя по-ясно. Тънкият сноп светлина — не по-широк от два сантиметра! — се извисяваше към звездите, право и точно като лазерен лъч. Проследи го с поглед, докато изтъня и се изгуби, изкушавайки я да намери точката на изчезването му. И очите й продължаваха да се взират нагоре замаяно, докато се спряха до самия зенит, на самотната ярка звезда, която светеше неподвижно, а всичките й по-слаби нейни другарки се движеха равномерно покрай нея на запад. Като някакъв космически паяк «Магелан» бе спуснал нишка ефирна паяжина и скоро щеше да вдигне плячката, която желаеше от света под себе си.

После, когато се изправиха до самия ръб на ледения блок, Карина изживя още една изненада. Повърхността на блока бе изцяло покрита от проблясващ слой златно фолио, напомнящо й за подаръците, които децата получаваха за рождения си ден или за годишния фестивал в чест на първото кацане.

— Изолация — поясни Кумар, — и наистина златна, дебела около два атома. Без нея половината от леда ще се разтопи още преди да успеят да го вдигнат до щита.

Изолация или не, но когато Кумар я поведе по замразената плоча, Карина почувствува, че студът я хапе по босите крака. След десетина крачки двамата стигнаха до средата й, а оттам, проблясваща с особено неметално сияние, се извисяваше лентата ако не до самите звезди, поне на тридесет хиляди километра — до стационарната орбита, на която беше паркиран сега «Магелан».

Краят й влизаше в цилиндричен барабан, отрупан с инструменти и контролни уреди, които явно изпълняваха ролята на подвижна роботизирана кука на кран, приютила се върху товара си след дългото спускане през атмосферата. Цялото устройство изглеждаше удивително просто, дори безвредно — измама, разбира се, както повечето продукти на изпитаните прогресивни технологии.

Внезапно Карина потръпна, но не от студа под краката й, който сега почти бе забравила.

— Сигурен ли си, че е безопасно тук? — запита тя тревожно.

— Разбира се. Те винаги вдигат в полунощ, точно до секундата, а дотогава има още много часове. Гледката е прекрасна, но не мисля, че ще останем толкова дълго.

Кумар приседна на колене и приближи глава към чудната лента, която свързваше в едно кораба и планетата.

Ако се скъса, помисли си Карина развълнувано, дали ще се раздалечат?

— Слушай! — прошепна той.

Тя не знаеше какво трябва да чуе. Понякога, по-късно, когато се примири със съдбата, тя се опитваше да възобнови вълшебството на този миг. Никога не бе сигурна, че е успяла.

В началото й се стори, че чува най-ниските тонове на гигантска арфа, чиито струни бяха опънати между световете. Тръпки пропълзяха по гърба й и тя усети как настръхват косите на тила й — в онзи инстинктивен отговор на страха, заробил се в праисторическите джунгли на Земята.

После, когато свикна, долови цял спектър от променящи се полутонове, покриващи обхвата на слуха до границите за ясно чуване — и безспорно отвъд тях. Те се преплитаха и преливаха един в друг както непостоянните, но вечно повтарящи се звуци на океана.

Колкото повече слушаше, толкова повече това й напомняше за безкрайното разливане на вълните по самотните пясъчни брегове. Имаше чувството, че чува океана на Космоса — миещ крайбрежията на всички свои светове, — един звук, ужасяващ със своята безсмислена безполезност, с екота си през мъчителната празнота на Вселената.

А сега тя долови и други елементи в тази необикновено сложна симфония. Дочу внезапно кънтящо дрънкане, като че ли гигантски пръсти бяха дръпнали лентата някъде по хилядите й опнати километри. Метеорити? Положително не! Може би някакви електрически изпразвания в кипящата атмосфера на Таласа? И — дали това не беше само чисто въображение, нещо, създадено от собствените й несъзнателни страхове? — понякога й се струваше, че дочува приглушените стенания на демонични гласове или призрачните викове на всички болни и гладуващи деца, умирали на Земята през Кошмарните векове.