Песните на далечната Земя

57. Гласовете на времето

Когато Кумар Лоренсън се роди, звездолетът «Магелан» се бе отдалечил само на няколко светлинни часа от Таласа, но баща му вече спеше и чу новината едва триста години по-късно.

Той плака при мисълта, че в лишена от сънища летаргия бе проспал целия живот на първото си дете. Някой ден, когато се почувствуваше готов за изпитанието, той щеше да види записите, които го очакваха в банките памети. И щеше да наблюдава как синът му се превръща в зрял мъж, щеше да чуе гласа му, отправящ през вековете поздрави, на които той никога нямаше да отговори.

И щеше да види (нямаше как да избегне това) как постепенно остарява отдавна мъртвото момиче, което бе държал в прегръдките си само преди седмици. Нейното последно «сбогом» щеше да дойде до него от сбръчканите устни, отдавна превърнати в прах.

Мъката му, макар и пронизваща, щеше постепенно да стихне.

Светлината на ново слънце изпълваше небосвода пред него. И скоро в света, който вече притегляше звездолета «Магелан» в последната му орбита, щеше да се роди още едно дете.

Един ден болката щеше да изчезне, но споменът — никога.