Пиратът

ПЪРВА ГЛАВА

Струйките от душа се сипеха върху главата му като игли и заглушаваха шума от четирите големи реактивни двигателя. Парата замъгли стените на тясната кабина. Той бързо разтърка скъпия сапун и върху тялото му се образува благоуханна пяна, която той изплакна и обърна водата от гореща на леденостудена. Умората незабавно го напусна и той се разсъни. Спря водата и излезе от кабината.

Както обикновено Джабир чакаше с тежкия хавлиен халат и плътни кърпи, метнати през рамо. Наметна господаря си с пешкирите.

— Добър вечер, господарю — меко каза той на арабски.

— Добър вечер, приятелю — отвърна Баидр, силно търкайки тялото си с кърпите. — Колко е часът?

Джабир погледна тежкия сейко от неръждаема стомана, подарък от господаря му.

— Деветнайсет часът и петнайсет минути френско време — гордо заяви той. — Господарят добре ли си почина?

— Да, благодаря ти — обади се Баидр, като остави кърпите и се загърна в халата, който Джабир му поднесе. — Къде се намираме?

— Над Ламанша — отговори Джабир. — Капитанът искаше да ви съобщя, че в двайсет часа и четирийсет минути ще бъдем в Ница.

— Добре — каза Баидр.

Джабир държа вратата на малката баня отворена, докато Баидр влезе в своята кабина. Въпреки че господарското помещение беше голямо и заемаше почти една трета от вътрешността на боинга 707, въздухът беше тежък и наситен с острия мирис на хашиш и амилнитрит.

Баидр спря за момент. Миризмите не му пречеха, докато ги използваше, но по-късно му бяха противни.

— Тук вони — отбеляза той. — Много лошо, че не можем да отворим прозорец и да проветрим. Сигурно ще е неудобно на девет хиляди метра височина.

Джабир не се усмихна.

— Да, сър. — Той бързо излезе от кабината, пусна всички вентилатори, после взе парфюмиран спрей и напръска стаята. Върна се при Баидр. — Господарят реши ли кой костюм да облече?

— Още не — отвърна Баидр. Гледаше огромното двойно легло, което заемаше почти половината от кабината.

Двете момичета лежаха прегърнати, голите им тела сияеха на меката златиста светлина на кабината. Спяха дълбоко. Баидр си спомняше случилото се преди часове толкова ясно, все едно, че всичко ставаше сега.

Стоеше изправен до леглото и ги гледаше как се любят. Главата на всяка се намираше между краката на другата. Яростно се поглъщаха с устни и езици, когато изведнъж се претърколиха и полукълбата на двата бели задника блеснаха пред очите му. Той усети как възбудата му нараства и като сведе поглед, видя ерекцията си силна и пулсираща. Бързо загреба от масата няколко ампули и коленичейки над момичето, допря пениса си до отвора на ануса й. Провря силната си ръка под корема й и я придърпа здраво към себе си. Плъзна длан надолу, докато напипа хълмчето й. Езикът на другото момиче ближеше клитора й и докосваше върховете на пръстите му. Той яростно дръпна момичето към себе си и със силен напор влезе дълбоко в ануса й.

За момент момичето застина от неочакваното насилие, а след това отвори уста, за да извика. Докато си поемаше дъх, той счупи две ампули пред лицето й. Вместо да изкрещи, тя изпита огромно удоволствие и безумен спастичен оргазъм. Секунда по-късно той счупи една ампула и за себе си и изпадна в оргазъм, който сякаш продължи безкрайно. Стаята се завъртя пред очите му и той потъна в тъмнина. Следващото му съзнателно действие беше, когато се събуди и отиде под душа.

Сега стоеше до леглото и пак ги гледаше. Този път обаче не почувства нищо. Беше му минало. Той ги използва и те изпълниха предназначението си. Така по-лесно понесе скуката от дългия полет от Лос Анжелис. Вече не си спомняше имената им. Тръгна към вратата на кабината. От прага се обърна към Джабир.

— Събуди ги и им кажи да се облекат — каза и затвори вратата след себе си.

Мина през тесния коридор покрай двете кабини за гости и влезе в главния салон. Дик Каридж, изпълнителният му помощник, беше в офиса си в предната част на салона, седнал зад бюрото до телефоните и телекса. Както обикновено младият адвокат беше облечен официално: с бяла риза, връзка, тъмен костюм. Баидр не си спомняше да го е виждал без сако.

Каридж се изправи.

— Добър вечер, шефе — каза тържествено. — Добре ли си починахте?

— Да, благодаря — отговори Баидр. — А ти?

Младият адвокат направи гримаса, най-многото, което можеше да си позволи.

— Не успях да се науча да спя в самолет.

— Ще се научиш — усмихна се Баидр. — Има време.

Каридж не се усмихна.

— Щом не съм се научил за две години, страхувам се, че никога няма да се получи.

Баидр натисна копчето за стюарда.

— Има ли нещо особено?

— Всичко е тихо — отговори Каридж. — Уикенд, нали знаете.

Баидр кимна. Беше събота. Не очакваше никаква суетня. Докато тръгнат от Лос Анжелис, беше станало един сутринта.

Раул, главният стюард, дойде откъм кухнята.

— Да, сър?

— Кафе — каза Баидр. — По американски. — Стомахът му още не беше съвсем готов за силното кафе от филтър, което стюардът предпочиташе да прави. Той отново се обърна към Каридж: — Установи ли връзка с яхтата?

Каридж кимна.

— Говорих с капитан Петерсен. Всичко е готово за партито довечера. Ролсът и моторницата ще бъдат на летището. Той твърди, че ако морето е спокойно, моторницата ще ви закара до Кан за двайсет минути. Колата ще тръгне един час по-рано заради натовареното движение около филмовия фестивал.

Стюардът се върна с кафето. Докато пълнеше чашката, Баидр запали цигара. Сръбна от кафето.

— Искате ли да хапнете нещо? — запита стюардът.

— Не точно сега, благодаря — отвърна Баидр. Обърна се към Дик: — Жена ми на яхтата ли е?

— Капитанът ми каза, че била във вилата. Но Юсеф се е върнал от Париж и вече е на яхтата. Той ме помоли да ви съобщя, че за довечера е подготвил изненада.

Баидр кимна. Юсеф Зиад беше шеф на парижкото бюро. Във всяка страна Баидр имаше свой представител. Умни, очарователни, образовани мъже, които обичаха парите и досега с властта.

Главната им задача беше да намират хубави момичета за партитата, които Баидр уреждаше заради бизнеса.

— Свържи ме по телефона с мисис Ал Фей — нареди.

Отиде към трапезарията и седна пред кръглата махагонова маса. Раул отново напълни чашата му. Баидр мълчеше и пиеше кафето. След малко телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Чу се гласът на Каридж.

— Мисис Ал Фей не си е у дома. Току-що говорих със секретарката й. Предаде ми, че е на кино и оттам направо ще отиде на яхтата.

— Благодаря — каза Баидр и затвори. Не беше изненадан. Не очакваше Джордана да си е вкъщи поне не когато се провеждаше филмов фестивал или пък някъде течеше парти. Тя беше там, където имаше действие. За момент се раздразни, но след това му мина. Все пак нали тъкмо това първо го бе привлякло към нея. Тя беше американка, а не арабка. Американките не си стоят у дома. Веднъж се беше опитал да го обясни на майка си, но тя не успя да разбере. Все още изпитваше разочарование, че след развода с първата си жена не се бе оженил за арабка.

Телефонът иззвъня отново. Той вдигна слушалката. Беше пилотът — капитан Андрю Хаят.

— С ваше разрешение, сър — каза пилотът. — Ако останем достатъчно дълго в Ница, бих желал да предам самолета за поддръжка на Ер Франс.

Баидр се усмихна на себе си. Така капитанът вежливо искаше да разбере колко наземно време да даде на екипажа.

— Смятам да останем до сряда. Времето достатъчно ли е, Анди?

— Да, сър.

— Полетът беше чудесен, Анди. Благодаря ти.

— И аз ви благодаря, сър. — Когато свършваха разговора, гласът на пилота звучеше доволно. Баидр натисна копчето за Каридж.

— Запази стаи за екипажа в „Негреско“ до вторник.

— Да, шефе. — Каридж се поколеба. — А ще поканим ли на партито момичетата?

— Не — гласът на Баидр беше безизразен. Юсеф вече беше уредил този въпрос.

— Какво ще правим с тях?

— Настани ги в „Негреско“ заедно с екипажа — нареди той. — Дай на всяка по петстотин долара и билет за връщане до Лос Анжелис.

Затвори телефона и се загледа през прозореца. Почти се беше стъмнило и далече под него светлините на френското крайбрежие започваха да блещукат. Чудеше се какво ли прави Джордана. Беше изминал почти месец, откакто я видя в Бейрут с децата. Бяха се уговорили да се срещнат в Южна Франция за рождения й ден. Мислеше си за диамантената огърлица от фирмата „Ван Клееф“ и се чудеше дали ще да й хареса. Не знаеше. Всичко живо вече ходеше по джинси и с изкуствени бижута. Вече нямаше нищо истинско, дори и в чувствата им един към друг.

Джордана стана от леглото и се отправи към банята, взимайки всичките си дрехи със себе си.

— Защо е цялото това бързане, скъпа? — чу се мъжки глас от леглото.

Тя се забави на вратата на банята и се обърна, за да го погледне.

— Съпругът ми пристига — каза. — А аз трябва да стигна навреме на яхтата и да се преоблека за партито.

— Самолетът му може да закъснее — обади се мъжът.

— Самолетът на Баидр никога не закъснява — отвърна тя твърдо. Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Наведе се над бидето, пусна крановете и нагласи топлата и студена вода, докато получи желаната температура. Отвори чантичката си, извади пластмасова сапунерка и собствения си сапун и започна да се мие разкрачена над бидето. Някой ден няма да се измия, мислеше си тя. Чудно дали ще познае, когато легнем заедно.

Отхвърли мисълта, смеейки се на себе си. Мъжете бяха тъй завладени от идеята за неудържимата сила на неотразимите си пениси, та не бяха в състояние да си представят, че жената, в която проникват, няма да изживее оргазъм след оргазъм. Почти можеше да преброи на пръстите на двете си ръце колко пъти бе стигала до това върховно удоволствие. Но имаше нещо, в което беше сигурна. Ако учредяха академична награда за изиграване на оргазъм, всяка година тя щеше да я печели.

Спря водата и се изправи. Докато се подсушаваше, водата бълбукаше надолу в канала. Френските хотелски бидета издаваха един и същи звук, независимо дали си в Париж, в Кан или в провинцията. Глъг, глъг, пауза, глъг, глъг, глъг. Вече суха, сложи малко парфюм на върха на пръстите си и леко го разтърка по мекото като коприна лонно възвишение. След това бързо се облече и излезе от банята.

Мъжът седеше гол в леглото и играеше с пениса си, който отново бе възбуден.

— Виж какво се случи, скъпа.

— Браво на тебе — отбеляза тя.

— Хайде да го духаш — каза той. — Няма да си тръгнеш току-тъй.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, скъпи. Закъснявам.

— Може би по-късно на партито? — предложи той. — Ще намерим някое тихо кътче, далеч от всички.

Тя срещна погледа му.

— Ти няма да идваш на партито.

— Но, скъпа — запротестира той. — Защо не? Цяла седмица бях на яхтата с тебе.

— Тъкмо по тая причина — отговори тя. — Баидр не е глупак.

— Тогава кога ще те видя? — запита той, а пенисът му вече бе започнал да спада.

Тя вдигна рамене.

— Не зная. — Отвори чантата си и извади малък плик, пълен със стофранкови банкноти. — Това би трябвало да покрие сметката ти в хотела и разноските — каза. — Ще ти остане и нещичко, с което ще се оправиш, докато завържеш друга връзка.

Гласът на мъжа прозвуча обидено:

— Но, скъпа, ти да не смяташ, че е било само заради парите?

Тя се изсмя.

— Надявам се, че не. Ще ми е отвратително да си мисля, че дотолкова не ме бива.

— Никога няма да намеря жена като теб — промълви той тихо.

— Виж какво — отбеляза тя. — Наоколо е пълно с жени. А ако имаш нужда от препоръки, само им кажи, че за мен си най-добрият.

Преди той да отговори, тя вече бе излязла от стаята. Докато чакаше асансьора в коридора, тя погледна часовника си. Беше осем без петнайсет. Имаше достатъчно време, за да стигне до яхтата и да вземе гореща вана, преди да се облече за партито.

ВТОРА ГЛАВА

Когато излезе от таксито, Юсеф забеляза белия ролс ройс с подвижен покрив на Джордана, паркиран пред хотел „Карлтон“. Докато плащаше, се озърна за нея, но забеляза само шофьора й Ги, който разговаряше с други свои колеги. Обърна се и влезе във фоайето.

Беше денят преди официалното откриване на фестивала и вече бяха разлепени всички афиши, бяха поставени и стендовете на разпространителските фирми. Той се спря за момент и се взря в тях.

Най-набиваща се на очи беше огромната реклама, която висеше над цялото фоайе с надпис „Александър Солкинд представя «Тримата мускетари»“. Той бавно прочете имената на актьорите: Майкъл Йорк, Оливър Рийд, Ричард Чембърлейн, Ракел Уелч, Чарлтън Хестън, Фей Дънауей. Вярно, съставът беше само от звезди. Дори той, киноман от детските си години, беше впечатлен. Обърна се към рецепцията.

Ели, главният администратор, се усмихна и поклони.

— Мосю Зиад, колко е хубаво, че отново ви виждам.

Юсеф отвърна с усмивка.

— Винаги ми е приятно да бъда тук, Ели.

— И какво мога да направя за вас, мосю Зиад? — запита дребният мъж.

— Тук съм, за да се срещна с мистър Винсънт — отговори Юсеф. — Той пристигна ли?

— Очаква ви в малкия бар — упъти го Ели.

— Благодаря — каза Юсеф. Понечи да тръгне, но се спря, и като че ли се току-що се бе сетил, попита: — Между другото, виждал ли си мадам Ал Фей?

Без колебание Ели поклати глава.

— Не съм. Бихте ли искали да я потърся?

— Не е важно — отвърна Юсеф. Обърна се и пое към малкия бар близо до асансьорите.

Ели вдигна телефона зад плота и прошепна някакъв номер. Отговори операторът в слизащия асансьор. След малко той сложи обратно слушалката и се обърна към Джордана.

— Мосю Ели предлага мадам да слезе от асансьора към улица Канада. Изпратил е човек да ви поеме от мецанина.

Джордана погледна оператора. Лицето на мъжа беше безизразно, асансьорът вече спираше на мецанина. Тя кимна.

— Благодаря.

Излезе и се отправи по коридора към далечния край на хотела. Верен на думата си Ели бе изпратил човек да я чака в малкия старомоден и подобен на клетка асансьор, който в специални случаи все още обслужваше това крило на сградата.

Тя излезе от хотела откъм бара, прекоси терасата, после алеята до входа на хотела. Нейният шофьор Ги я видя и се спусна към вратата на ролса. Преди да слезе по стълбите, тя се обърна и се впери очи към фоайето. През цяла тълпа от хора пред рецепцията улови погледа на Ели. Кимна му в знак на благодарност. Без да промени израза на лицето си, той наведе глава и се поклони леко.

Ги държа вратата на колата, докато тя влезе. Джордана не разбираше защо Ели я бе спрял, но за нея беше достатъчно, че го е сторил. Този администратор вероятно беше най-умният служител на Ривиерата. А може би и най-дискретният.

Малкият бар беше претъпкан, но масата на Майкъл Винсънт беше далеч от останалите и се намираше между бара и входа. Когато Юсеф влезе, той стана на крака и протегна ръка.

Юсеф я пое.

— Съжалявам, че закъснях. Движението по Кроазет е направо ужасно.

— Няма проблеми — отговори Майкъл. Удивително беше да чуеш такъв мек глас от гигант с ръст метър и деветдесет и три. Той махна към младите жени, седнали на масата с него. — Както виждате, бях зает по най-прекрасния начин.

Юсеф се усмихна. Познаваше ги. Бяха от групата, която бе довел от Париж.

— Сюзан, Моник — измърмори той, докато сядаше.

Почти незабавно те станаха. Известни им бяха сигналите. Това беше бизнес-среща. Трябваше да се върнат в стаите си и да се приготвят за вечерното парти.

Келнерът дотича с бутилка „Дом Периньон“ и я показа на Юсеф, за да получи одобрението му. Юсеф кимна. Келнерът бързо отвори бутилката и му сипа в чаша, за да го опита. Юсеф отново кимна, а келнерът погледна Майкъл Винсънт.

— Аз ще остана на уиски — каза продуцентът-режисьор.

Келнерът допълни чашата на Юсеф и се оттегли. Юсеф я вдигна.

— Вярвам, че сте настанени добре. Едрият мъж се усмихна.

— Най-хубавият апартамент в хотела и питате дали го харесвам? Бих искал да зная как го постигнахте. Когато се обадих преди две седмици, в града нямаше нито една свободна стая по време на филмовия фестивал. А вие се обаждате един ден предварително и като по магия намирате.

Юсеф се усмихна тайнствено.

— Да речем, че не сме хора без влияние.

— Пия за това — каза американецът. Той допи уискито и направи знак за второ.

— Мистър Ал Фей ме помоли да ви предам, че оценява трудностите, които е трябвало да преодолеете, за да дойдете. Той с нетърпение очаква да се срещнете.

— Както и аз — каза Винсънт. Поколеба се за момент, после продължи: — Прекалено хубаво е, за да повярва човек.

— Кое? — запита Юсеф.

— Всичко — отговори Винсънт. Трябваха ми повече от пет години, за да събера парите за „Гайди“ и да го заснема, а вие идвате тук с десет милиона долара и питате дали се интересувам да направя филм за живота на Мохамед.

— За мен не е изненадващо — каза Юсеф. — Същото ще е и с вас, когато се срещнете с мистър Ал Фей. Той е човек с много силна интуиция. След като видя филмите ви за големите философи — Мойсей, Исус Христос и Ганди, — какво по-естествено от това да се обърне към вас — единственият творец, способен да вдъхне живот на тази история.

Режисьорът кимна.

— Ще имаме проблеми.

— Разбира се — потвърди Юсеф. — Те винаги изникват.

Винсънт се намръщи.

— Няма да е лесно да получим разрешение. Във филмовия бизнес работят много евреи.

Юсеф се усмихна.

— Ще се безпокоим за това, когато стигнем дотам — отбеляза той меко. — Може би мистър Ал Фей ще купи някоя от големите компании и сам ще разпространява филма.

Винсънт пое една глътка от уискито.

— Този ваш мистър Ал Фей трябва да е страхотен човек.

— И ние така мислим — каза Юсеф тихо. Разглеждаше филмовия режисьор и си мислеше дали той би се чувствал по същия начин, ако знаеше колко внимателно е бил избиран, преди Баидр да се спре на него. Досието му върху бюрото на Баидр съдържаше всичко, което Винсънт беше извършил след детската си възраст. Нито една подробност от личния му живот не бе останала неизвестна. Момичета, жени, алкохол, дори членството му в тайното общество на Джон Бърч, както и в други подмолно антисемитски групировки. Всичко беше там. Чак до анализа защо е персона нон грата във филмопроизводството. Трудно беше да се скрие антисемитизмът в индустрия, където чувствителността бе тъй остра както в киното. Бяха изминали пет години, откакто „Ганди“ беше създаден, а на Запад той изобщо не беше пускан. Оттогава този човек не бе успял да осъществи нито един свой проект. През последните няколко години живееше от подаяния на приятели и с обещания. Както и с бутилка уиски.

Юсеф не му спомена, че преди да стигне до него, Баидр бе разговарял с много други. Но всички отклониха предложението. Не защото не бяха съгласни, че Пророкът представлява добра тема за филм, а понеже смятаха, че в този момент целта е повече пропагандна отколкото философска. Всички го знаеха прекрасно. Опасяваха се тъкмо от евреите, които държаха киното като в клещи, и не смееха да им се противопоставят.

Той се взря в часовника си и се изправи.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Има някои по-важни дела, които трябва да свърша.

Винсънт го стрелна с очи.

— Естествено, разбирам. Благодаря ви, че се отбихте при мен.

— Удоволствието беше мое — Юсеф го погледна. — Яхтата ще бъде в залива пред хотела. От десет и половина нататък на кея на „Карлтон“ ще има много моторни лодки, които могат да ви превозят до яхтата. По което и да е време след този час ще бъдете добре дошли.

Келнерът се появи със сметката. Юсеф я подписа, а Винсънт стана на крака. Двамата мъже си стиснаха ръцете, Юсеф напусна бара, а Винсънт си поръча още едно уиски.

Когато излезе от хотела, Юсеф забеляза, че колата на Джордана я няма. Сведе очи към часовника „Пиаже“ на китката си. Минаваше осем. Спусна се надолу по стъпалата и сви към „Мартинес“.

Любопитните вече се събираха. Всяка вечер през следващите няколко седмици щеше да има неистови сцени, когато хората се стичат отвсякъде, за да зяпат знаменитости и филмови звезди. Той мина бързо през тълпата, без да поглежда наляво и надясно. Оставаше му още поне един час, преди да се върне на лодката и да се срещне с Баидр.

Фоайето на „Мартинес“ не беше така претъпкано както на „Карлтон“. Отиде направо до асансьора и се качи на последния етаж. След като излезе от асансьора, тръгна по коридора към ъгловия мезонетен апартамент. Натисна звънеца. Отвътре се чу мек приглушен звън. Почака малко, а после нетърпеливо натисна звънеца отново.

През затворената врата се чу дрезгав и плътен глас.

— Кой е?

— Аз съм. Отвори.

Чу как се сваля веригата, а след това вратата се отвори и се показа висок и рус млад мъж. Той свирепо се втренчи в Юсеф.

— Закъсня — обвини го. — Обеща, че ще дойдеш преди час.

— Казах ти, че имам малко работа — обясни Юсеф, мина покрай него и влезе. — Трябва да работя, за да живея, нали знаеш.

— Лъжеш! — Докато младият мъж затваряше вратата, гласът му звучеше гневно. — Бил си с Патрик.

— Обясних ти, че Патрик е в Париж — възрази Юсеф. — Не го искам тук.

— Той е тук — настоя твърдо младият мъж. — Следобед го видях в самолета. Беше с онзи англичанин — собственик на универсални магазини.

Юсеф мълчеше и сподавяше яда, който се надигаше в него. Беше дал на Патрик изрични указания да стои в хотела и да не излиза до утре.

— Кучка такава! — изруга той. — Като го видя, Ще го подредя аз него!

Той стигна до масата, където бяха строени бутилки. В кофичката с лед имаше отворено шампанско „Дом Периньон“. Сипа си една чаша и се обърна към младия мъж.

— Искаш ли вино, скъпи?

— Не — младият човек беше мрачен.

— Хайде, Жак — каза Юсеф помирително. — Не се дръж така. Знаеш какви планове имам за теб.

Жак го погледна за първи път, откакто беше влязъл.

— Кога ще се срещна с нея? — запита той.

— Довечера. На яхтата — отвърна Юсеф. — Всичко е уредено.

— С теб ли ще тръгна? — поинтересува се Жак. Юсеф поклати глава.

— Не. Ти дори не ме познаваш. Ако тя заподозре, че сме приятели, нямаш пукнат шанс. Така съм наредил, че ти да придружаваш принцеса Мара на партито. Тя ще те представи на домакинята.

— Защо Мара? — запротестира Жак. — Знаеш, че не мога да я понасям.

— Но тя ще постъпи така, както й кажа — отговори Юсеф с равен глас. — По някое време вечерта ще отведе Джордана настрани и ще й разправи колко добър си в леглото и какъв страхотен член имаш.

Жак го погледна.

— И това ще накара дамата да се влюби в мене?

— Не — отговори Юсеф. — Зависи от тебе. Джордана все още е достатъчно американка, за да й на прави впечатление, когато жена с такъв опит като Мара те препоръчва. Освен това Джордана е луда по мъжките членове.

По-младият мъж помълча, после пристъпи до масата и си наля чаша шампанско.

— Надявам се, че си прав — каза и отпи. — Но какво ще стане, ако там има някой друг, от когото тя се интересува?

— Имаше — обясни Юсеф. — Разбрах го от екипажа на яхтата. Но доколкото познавам Джордана, тя се е освободила от него, тъй като не иска да има усложнения, когато съпругът й е тук.

— А ако не ме хареса? — запита Жак.

Юсеф се усмихна и остави чашата си. Отиде до младия мъж и развърза колана на хавлията му. Тя се разтвори. Юсеф взе пениса на Жак в ръката си и леко го погали.

— Двайсет и пет прекрасни сантиметра — измърмори той. — Как няма да го хареса?

ТРЕТА ГЛАВА

Щом самолетът спря на западния край на летището близо до склада, телексът веднага започна да трака. Дик Каридж освободи колана и отиде до машината. Изчака го да спре и тогава скъса съобщението, седна на бюрото и разтвори тетрадката с кодовете, която винаги носеше със себе си.

Баидр го погледна, а след това се обърна към двете момичета. Те вече бяха разкопчали коланите и се изправяха. Той стана заедно с тях и се усмихна.

— Надявам се, че ще бъдете доволни от престоя си на Ривиерата.

Русото момиче отвърна на усмивката му.

— Много сме развълнувани. Тук сме за първи път. Единственото, за което съжаляваме е, че няма да ви видим.

Той разпери ръце.

— Работа. Винаги работа. — Мислите му бяха насочени към съобщението. Трябва да е важно, след като телексът работи през уикенда. — Но ако имате нужда от нещо, обадете се на Каридж, той ще уреди всичко.

— Непременно — каза тъмнокосата. Тя протегна ръка официално. — Много ви благодарим за чудесното пътуване.

Баидр й се усмихна.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Раул се приближи.

— Колата очаква дамите.

Баидр се загледа в жените, които последваха стюарда до изхода, и се обърна към Каридж. След малко младият човек свърши дешифровката. Откъсна страница от бележника и я подаде на Баидр.

Баидр невъзмутимо прочете съобщението, после внимателно го скъса на парченца. Каридж направи същото с изрезката от телекса и постави късчетата в плик. Върна се обратно до бюрото и изпод него издърпа обикновено на вид кошче за боклук с капаче с разрез. Отвори кошчето и хвърли хартиите в него, затвори го и натисна едно малко копче отстрани. За миг копчето светна червено после отново потъмня. Той отвори контейнера и надзърна вътре. От хартиите беше останала само сива къдрава пепел. Той кимна и се върна при Баидр.

— Кога бихте желали да се видите с мистър Ясфир? — запита.

— Довечера. Покани го на партито.

Каридж кимна и отново се върна при бюрото. Баидр се облегна назад на стола и се замисли. Винаги се случваше така. Колкото и внимателно да планираше почивките си, винаги изникваше нещо, което му попречваше. Но това беше важно и трябваше да се свърши. Абу Саад беше финансовият агент на Ал Иквах — една от най-силните федаистки отцепнически групировки и сумите, които минаваха през ръцете му, бяха астрономически. Помощи се получаваха от владетелите на богатите с петрол емирства и монархии като Кувейт, Дубай и Саудитска Арабия, които държаха образът им в мюсюлманския свят да остане непроменен. И с типична близкоизточна предпазливост част от парите се слагаше настрана за инвестиции на съхранение в случай, че движението се провали. Вероятно не повече от петдесет процента от получените суми отиваха за борбата за освобождение.

Баидр леко въздъхна. Действията на Аллах са странни. За арабския свят свободата винаги е била изплъзваща се мечта. Сигурно е писано така и да си остане. Със сигурност имаше и хора като него, на които Той се усмихваше, но за други животът беше само тежко съществуване и борба. Но дверите на рая са отворени за всички, които вярват. Някой ден те ще стигнат до тези двери. Може би.

Той се изправи на крака и отиде до бюрото.

— Извади огърлицата от сейфа — обърна се към Каридж. Пусна обшитата с кадифе кутийка в джоба на сакото си и се отправи към вратата на самолета. Погледна назад към Каридж.

— Ще се видим на яхтата в единайсет часа.

Каридж кимна.

— Да, сър.

Джабир го чакаше в подножието на рампата.

— Колата ви очаква да ви отведе до моторницата, господарю.

Голямата черна лимузина ролс ройс беше на пистата до самолета. До колата беше застанал Раул и мъж в униформата на френските митнически служби, В знак на бегъл поздрав мъжът докосна фуражката си.

— Имате ли нещо да декларирате, господине?

Баидр поклати глава.

— Не.

Митничарят се усмихна.

— Мерси, мосю.

Баидр се качи в колата. Джабир затвори вратата след него, а после влезе и седна до шофьора. Моторът беше запален, колата направи завой и се понесе към западния край на летището.

Моторницата „Сан Марко“ беше там, завързана за разнебитения стар кей. Двама моряци и помощник-капитанът на яхтата очакваха Баидр. Докато той излизаше от колата, помощник-капитанът му козирува.

— Добре дошли отново, мистър Ал Фей.

Баидр се усмихна.

— Благодаря ти, Джон.

Един от моряците подаде ръка, Баидр я пое и се качи в моторницата. Джабир го последва, а сетне моряците. Баидр отиде напред и застана пред контролните уреди.

Помощник-капитанът му подаде жълта мушама и шапка.

— Да не си намокрите дрехите, сър. Има вятър и малката прави много пръски.

Безмълвно Баидр протегна ръце, а морякът му помогна да навлече мушамата. Джабир също си взе мушама и я облече, както направиха и моряците. Баидр се обърна към контролните уреди и натисна стартера. С рев, който огласи нощта, двигателят се съживи. Баидр погледна на зад през рамо.

— Потегляме.

Морякът кимна и издърпа привързващото въже. Вълнообразно като змия въжето отскочи от колчето и морякът отблъсна лодката от кея.

— Всичко е чисто, сър — каза той изпънат и нави въжето в краката си.

Баидр включи амбреажа и голямата моторна лодка леко се придвижи напред. Даде малко газ и насочи лодката към открито море. Тя се плъзгаше по водата без никакво усилие. Баидр седна и закопча колана за седалката.

— Затегнете коланите — каза той. — Ще я пришпоря.

Зад гърба му се чу шум от движение, а след това гласът на помощник-капитана надвика рева на мотора.

— Всичко е готово, сър.

Баидр натисна газта докрай. С внезапни тласъци лодката като че ли се издигаше над водата, а пръските откъм носа образуваха над главите им искряща дъга. Вятърът брулеше лицето му и докато поемаше дъх, той оголваше зъбите си в гримаса. Един поглед към скоростомера му показа, че вече се движат със скорост от четирийсет възела. Почти се изсмя с глас, когато леко обърна кормилото и насочи лодката към Кан. Пръстите му контролираха силата на триста и двайсет коня, вятърът и водата шибаха лицето му. В някои отношения беше по-хубаво от секс.

Телефонът започна да звъни в апартамента на Али Ясфир. Пълният ливанец се заклати към телефона, вдигна слушалката и каза: — Ясфир.

Гласът на американеца пукаше в ефира. Той послуша за момент, после кимна.

— Да, естествено. С голямо удоволствие. С нетърпение очаквам да се срещна с негова светлост. — Затвори телефонната слушалка и се дотътри обратно при приятелите си.

— Готово — обяви той доволен. — Довечера ще се срещнем на яхтата му.

— За теб това е добре — обади се слабият тъмнокос французин на дивана. — Но то все още не разрешава нашия проблем.

— Пиер е прав — каза американецът със спортна риза в ярки цветове. — Моите хора в Америка имат по-сериозен проблем.

Али Ясфир се обърна към него:

— Ние разбираме и правим всичко възможно, за да го разрешим.

— Но не го правите достатъчно бързо — продължи американецът. — Налага се да търсим и други източници.

— По дяволите! — разгорещи се Пиер. — А беше време, когато преработвателните заводи вървяха по мед и масло.

— И нямаше недостиг на суровини — добави Али. — Фермерите преживяваха благополучно. Реколтата беше добра. Доставките за заводите тук не спираха. Струва ми се, Тони, че ние носим товара от неуспеха на вашата снабдителна система. Двете големи доставки от Франция бяха заловени в Съединените щати.

Лицето на американеца стана сурово.

— Информация изтича някъде оттук. Иначе федералните власти никога нямаше да ги хванат. Трябва да открием друг канал за влизане в страната.

— Откъм Южна Америка — предложи французинът.

— Няма да помогне — каза Тони категорично.

— Така действахме последният път и товарът бе заловен. Ако първопричината е тук, значи сме в беда.

Али се втренчи във французина.

— Във вашата организация вероятно има изтичане на информация.

— Невъзможно — възпротиви се французинът. — Всеки, който работи за нас, е проверен два пъти.

— Май нямаме избор — каза Али. — Не можем да продължаваме да финансираме операцията ви, ако стоката не стига до пазара.

Французинът помълча малко, докато размисляше.

— Да не избързваме — рече най-накрая. — Тази седмица тръгва нова доставка. Да видим какво ще стане.

Али Ясфир погледна американеца. Той кимна. Али се обърна към французина:

— Добре, Пиер. Ще почакаме и ще видим.

След като французинът си отиде, Тони се взря в Али.

— Какво мислиш?

Али сви рамене.

— Откъде да знам какво да мисля?

— Възможно е той да ни е предал — каза Тони.

— Стоката все още стига до Западното крайбрежие. Плащаме възнаграждения на тая сган там само и само да върви работата.

— Тяхната стока от Индокитай ли идва? — запита Али.

Тони кимна.

— И е по-евтина от нашата.

— Али поклати глава.

— С основание. Ако ни финансираше ЦРУ, разходите щяха да бъдат по-малки.

— Това е само част от проблема — каза Тони. — В Щатите сега кокаинът е на мода. А тъкмо тук сме слаби.

— Проучваме въпроса — осведоми го Али. — Имам известни връзки в Богота и самият аз отивам там другата седмица.

— Момчетата ще се зарадват да го чуят. По-добре да останем в бизнеса с теб, отколкото да търсим нови партньори.

Али се изправи. Срещата бе приключила.

— Дълго време ще бъдем заедно в бизнеса.

Отиде до вратата заедно с американеца. Стиснаха си ръцете.

— В началото на следващия месец ще се видим в Ню Йорк.

— Надявам се, че дотогава нещата ще потръгнат.

— Сигурен съм — отговори Али. Затвори вратата след него, заключи я и постави веригата. Отправи се направо към банята, където усърдно изми ръцете си и ги изсуши. След това отиде до вратата на спалнята и почука леко.

Вратата се отвори и на прага застана младо момиче. Имаше модерния за Сан Тропе вид — матова кожа, тъмни очи и дълга черна коса, облечено в риза и джинси с капси.

— Събранието свърши ли? — запита. Той кимна.

— Искаш ли да пиеш нещо разхладително?

— Имаш ли кола?

— Сигурно — отговори той. Отиде до кухнята и извади от хладилника кока-кола. Наля в чаша и й я подаде.

Тя я изпи жадно.

— Кога тръгваме? — запита тя.

— Резервацията е за утрешния самолет до Бейрут — отговори той. — Но може и да се забавим.

Тя го стрелна въпросително. Погледът му се впи в нейния.

— Довечера имам среща с баща ти.

В очите й се появи уплаха.

— Нали няма да ме издадеш? — Тя остави чашата. — Обещаха ми, че той няма да узнае. Иначе нямаше да напускам училището в Швейцария.

— Това няма нищо общо с тебе — увери я той. — Баща ти не подозира нищо. Имаме общ бизнес.

— Какъв бизнес? — В тона й се четеше подозрение.

— Баща ти се занимава с много от нашите инвестиции. Има достъп до сфери, където иначе не бихме проникнали. Освен това той е в състояние да купува суровини и материали, които ние не можем.

— Той наясно ли е, че е за каузата?

— Да.

На лицето й се изписа особен израз.

— Той симпатизира на движението — бързо добави Али.

— Не му вярвам! — разпалено каза тя. — Баща ми не симпатизира на друго освен на парите и властта. Страданията на хората и справедливостта не означават нищо за него.

— Баща ти е арабин! — заяви твърдо той. Тя се втренчи в него.

— Не е! По-скоро е западняк отколкото арабин. В противен случай нямаше да се разведе с майка ми и да се ожени за тази жена. Същото е и с бизнеса му. Колко време прекарва със собствения си народ, в собствената си страна? Две седмици на година? Няма да се изненадам, ако открия, че търгува дори с евреите. На Запад той има много приятели, които са евреи.

— По свой начин баща ти е направил много за каузата — Али се усети, че защитава човек, когото никога не беше виждал. — Битката ни не може да бъде спечелена само от войници.

— Битката ни ще бъде спечелена от онези, които желаят да пролеят кръвта си и да дадат живота си, а не от хора като баща ми, чиито единствен интерес в живота е в евентуалните печалби. — Тя сърдито изприпка до спалнята и тръшна вратата след себе си.

Той почука.

— Лайла — каза нежно. — Лайла, искаш ли да поръчам нещо за вечеря?

Гласът й едва се чу от стаята.

— Върви си. Остави ме на мира. Не съм гладна!

През вратата се долавяха слаби звуци от ридания.

За момент той постоя нерешително, после отиде в своята спалня да се преоблече за вечеря. Младите имат много идеали. За тях всичко е черно или бяло. Помежду им нямаше никакви нюанси. Това е и добро, и лошо.

Но той не беше в бизнеса заради мимолетни преценки. Каузата не се нуждае само от идеали. Младите никога не са знаели, че за да се постигне нещо, са необходими пари. Пари, с които се купуват униформите им, пари, с които се хранят, пари за оръжие и подготовка. Съвременната борба, дори партизанската съпротива, излиза скъпо. Това беше истинската причина, за да я внедрят. Бяха използвали негодуванието към баща й до момента, когато беше готова физически да се отдаде на движението Федаин. Не само заради онова, което тя лично можеше да извърши. Имаше много други момичета, които биха се справили със същата работа.

Но нито едно от тях нямаше баща, който да е сред най-богатите хора на света. Усети как въздъхна. Два дни по-късно тя щеше да се намира вече в тренировъчен лагер сред ливанските планини. Веднъж да стигне дотам и да бъде под техния контрол, вероятно Баидр Ал Фей ще се вслушва повече в някои планове, които по-рано бе отхвърлял. Тя щеше да окаже повече въздействие отколкото насочен към главата му пистолет.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Имате връзка със Съединените щати, мистър Каридж — каза на английски телефонният оператор на хотела.

— Благодаря — отвърна Дик. Чу се виене, после няколко прищраквания и най-после глас.

— Ало — каза Дик.

Доловиха се още прищраквания, а после бръмчене.

— Ало, ало — повтаряше той. Изведнъж линията се изчисти и той чу гласа на съпругата си.

— Ало, Марджъри? — извика.

— Ричард, ти ли си? — гласът й звучеше несигурно.

— Разбира се, че съм аз, Ричард — рязко каза той, необяснимо защо раздразнен. — А кой мислиш, че е?

— Чувам те толкова отдалече — отговори тя.

— Далече съм — потвърди той. — В Кан.

— Какво правиш там? — запита тя. — Мислех, че си на работа.

— За Бога, Марджъри, наистина работя. Казах ти, че шефът планира да прекара уикенда тук заради рождения ден на жена си.

— За чий рожден ден?

— На съпругата си — изкрещя той. — Както и да е, Марджъри. Как са децата?

— Добре са — отговори тя. — Само Тими е настинал. Не го пуснах на училище. Кога се връщаш?

— Не зная — каза той. — Шефът има доста работа тук.

— Но ти обеща, че този път е само за три седмици.

— Натрупаха се разни неща. Не съм виновен аз.

— Бяхме по-добре, когато работеше за „Арамко“. Поне тогава се прибираше всяка вечер.

— Но и печелех много по-малко — отвърна той. — Дванайсет хиляди на година вместо четирийсет.

— Но ми липсваш — рече тя и гласът й потрепери като че щеше да се разплаче.

Той омекна.

— Ти също ми липсваш, скъпа. И децата.

— Ричард — обади се тя.

— Да, мила?

— Наред ли е всичко при теб?

— Добре съм — увери я той.

— Все се безпокоя. Струва ми се, че непрекъснато летиш, че не се застояваш на едно място достатъчно, за да си починеш.

— Научих се да спя в самолета — излъга той.

— Добре съм. — Със свободната си ръка се пресегна за цигара и я запали. — Във всеки случай ще бъда тук до сряда. Дотогава ще бъда много зает.

— Радвам се — каза тя. — Скоро ли ще се прибереш?

— Веднага, щом бъде възможно.

— Обичам те, Ричард.

— И аз те обичам. Целуни децата от мен.

— Непременно — обеща тя. — Довиждане.

— Довиждане, скъпа. — Той остави слушалката и всмукна дълбоко от цигарата. Огледа хотелската стая. Стори му се особено празна и някак стерилна. Навсякъде по света хотелските стаи си приличат. Така са измислени, че да не се чувстваш у дома си.

Искаше му се да е по-подобен на Баидр. Където и да попаднеше, той сякаш плуваше в свои води. Непознатите стаи и непознатите места катове ли не му влияеха. Разбира се, той си имаше къщи и апартаменти в повечето големи градове. Ню Йорк, Лос Анжелис, Сан Франциско, Париж, Лондон, Женева, Бейрут, Техеран. Но дори и да беше в хотел, успяваше да преобрази стаята според собствения си стил.

Вероятно защото беше прекарал целия си живот в чужбина. Още като момче баща му го пратил на училище в Англия, по-късно в колеж в Щатите — първо Харвардския институт за бизнес, а след това Станфорд. Странно, животът му е бил планиран, преди още да се роди. Като първи братовчед на царуващия емир и единствен мъжки потомък на фамилията, съвсем естествено беше да му поверят и своя бизнес. С развитието на отдаване под наем на петролните находища, парите потекоха към хазната. Фамилните инвестиции бяха прехвърлени на Баидр, тъй като арабите не можеха да се доверят на западняци. Освен основните различия във философията и религията, съществуваше много дълга история на колониално потисничество. Баидр бе започнал като богат, а по-късно стана още по-богат. Само от комисиони доходът му надвишаваше пет милиона долара годишно, а той контролираше и един международен инвестиционен фонд от над петстотин милиона долара. А най-любопитното от всичко беше, че ръководеше бизнеса си без централизирана организация. Във всяка държава беше наел по една малка група служители, които докладваха директно на него. Най-накрая взимаше решенията сам. Той единствен знаеше всичко. Сега, след две години работа, Дик придобиваше представа за обхвата на операцията и въпреки това откриваше, че всеки ден носи ново развитие, което го изненадваше.

Първият път, когато установи, че Баидр вероятно е замесен в Ал Иквах беше, когато видя, че телеграмата е подписана от Абу Саад — финансовият представител на групировката. Винаги беше смятал, че Баидр с присъщия му консерватизъм не одобрява действията на федаините и че по негово мнение те по-скоро вредят, отколкото помагат на арабската кауза. Но изглежда, имаше бизнес с тях. Каридж беше достатъчно умен, за да проумее, че трябва да съществува някаква причина. Ставаше нещо, за което само Баидр беше в течение. Недоумяваше какво би могло да бъде. Нямаше място за предположения. С времето щеше да разбере. Когато Баидр бъде готов да го разкрие.

Каридж погледна часовника си. Беше почти десет часът. Трябваше да се облича и да отиде на яхтата. Баидр искаше той да е наблизо, когато се сключват сделки.

Баидр спря при вратата, съединяваща двете самостоятелни спални. Остана за малко замислен, след това отиде до нощното шкафче и взе обшитата с кадифе кутийка за скъпоценности. По дебелия килим шумът от чехлите му не се чуваше. Единствено шумоленето на арабската джелаба от сатениран памук съпроводи влизането му в стаята й.

Вътре беше съвсем тъмно — светлина проникваше само през отворената врата. Видя свитото й тяло, скрито под чаршафите. Затвори вратата тихо, отиде до леглото и седна. Тя не помръдна. След малко заговори:

— Джордана…

По нищо не пролича да го е чула.

— Будна ли си? — прошепна той. Отговор не последва. Той се наведе напред и постави кутийката с накита на възглавницата до главата й, след това се изправи и се упъти към вратата. Когато посегна към дръжката, лампата изведнъж светна. Той примигна и се обърна.

Тя беше седнала в леглото, дългата й руса коса бе разпиляна върху белите рамене и едрите гърди с розови пъпки. Мълчеше.

— Мислех, че спиш — каза той.

— Спях — отвърна тя. — Добре ли пътува?

Той кимна.

— Да.

— Момчетата ще се зарадват да те видят — отбеляза тя. — Ще имаш ли възможност Да прекараш известно време с тях?

— Смятам да остана до сряда — съобщи й той. — Утре можем да ги заведем на Капри и да изкараме там няколко дни.

— Това ще им хареса — отбеляза тя. — Отметна завивката и стана от леглото. Пеньоарът й лежеше върху един стол и тя го взе. В огледалото откъм далечния край на стаята забеляза, че той я наблюдава.

— Трябва да се облека за гостите — рече тя и се извърна към него, докато обличаше халата си. Той не отговори.

— По-добре и ти се облечи.

— Ще се облека — отвърна той.

Наблюдаваше я, докато тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си, после отново се обърна към леглото. Черната кадифена кутийка все още лежеше върху възглавницата. Тя дори не беше я забелязала.

Отиде до леглото, взе я, после тихо влезе в собствената си спалня. Натисна звънеца за Джабир. Джабир се появи на секундата.

— Да, господарю?

Баидр му подаде кутийката.

— Дай я на капитана да я прибере в сейфа. Сутринта ще я върнем.

— Да, господарю — отговори той, слагайки кутийката в джоба си.

— Приготвил съм синия смокинг от шантунг за тази вечер. Това удовлетворява ли ви?

Баидр кимна.

— Отлично.

— Благодаря ви — каза Джабир. Поклони се и излезе от стаята.

Баидр се взираше във вратата, която слугата бе затворил след себе си. Невъзможно. Не е могла да не забележи кутийката със скъпоценностите на възглавницата до главата си. Беше предпочела да не й обърне внимание.

Изведнъж се извърна и отново влезе в стаята й. Тя седеше пред тоалетката и се наблюдаваше в огледалото. Видя отражението му и се обърна. Дланта му я удари през лицето. Тя падна от стола на пода, а ръката й помете парфюма и подбраните бурканчета с козметика от тоалетката. Гледаше го с очи, разширени повече от изненада, отколкото от страх. Докосна бузата си и почти усети следите от пръстите му. Не направи опит да стане.

— Беше глупаво от твоя страна — каза почти хладно. — Сега няма да мога да дойда на партито по случай собствения ми рожден ден.

— Ще дойдеш — отговори той мрачно. — Дори ако се наложи да носиш фередже като всички почтени мюсюлманки.

Погледът й го проследи, докато той вървеше към вратата. Баидр спря и я се втренчи в нея.

— Честит рожден ден — каза и затвори вратата след себе си.

Дик стоеше близо до бара и следеше с очи шефа си на палубата. Баидр беше в компанията на Юсеф и още няколко души и със свойствената си спокойна съсредоточеност слушаше как Юсеф разказва една от своите безкрайни истории. Дик погледна часовника си. Беше почти един часът. Ако Баидр беше обезпокоен задето Джордана още не се беше появила, изобщо не го показваше.

Музиката звучеше от високоговорители, окачени по-високо от навеса над палубата. Няколко двойки танцуваха, плавните им движения се осветяваха от крушки, опънати на жици над главите им и поставени специално за партито. Други двойки седяха около банкетни маси, разположени покрай перилата, както и на коктейлни масички около дансинга. Бюфетът беше долу, на главната палуба, но Баидр още не бе дал знак за започване на вечерята.

Али Ясфир се приближи към него. Лицето на пълния ливанец лъщеше от пот, независимо че вечерта бе хладна.

— Красив кораб — отбеляза той. — Какви са размерите му?

— Дължината му е петдесет и пет метра — каза Дик.

Ясфир кимна.

— Изглежда по-голям. — Той погледна Баидр на палубата. — Нашият домакин явно се забавлява.

Каридж се усмихна.

— Винаги го постига. Не познавам друг човек, който така да владее умението да съчетава бизнеса и удоволствието.

— Очевидно удоволствието е на първо място.

Тонът на Ясфир изразяваше леко неодобрение. Каридж му отговори учтиво, но студено:

— Все пак днес е рожденият ден на мадам и този път той не възнамеряваше да се занимава с бизнес.

Ясфир прие скрития укор без коментар.

— Дамата още не я няма.

Каридж си позволи една усмивка.

— Това е неин рожден ден и знаете какви са жените. Вероятно планира ефектна поява.

Ясфир кимна дълбокомислено.

— Западните жени много се различават от арабките. Те си позволяват волности, за които нашите жени не могат и да мечтаят. Моята съпруга… — Гласът му замря, щом отправи очи към стълбата на долната палуба.

Каридж проследи погледа му. Джордана току-що бе излязла. Всички разговори заглъхнаха. Само музиката звучеше над главите им. Внезапно тя премина в бързия ритъм на „Мисирлу“.

Светлината сякаш обгръщаше Джордана, докато прекосяваше разстоянието до центъра на дансинга. Беше облечена като ориенталска танцьорка. Впит златист сутиен покриваше гърдите й, под него беше гола чак до обсипания със скъпоценни камъни колан, от който висяха разноцветни парчета прозрачен шифон, образуващи полата й. На главата си имаше коронка, а дългата й златиста коса се спускаше върху раменете й. Копринен воал забулваше лицето й така, че се виждаха само мамещите й очи. Вдигна ръце над главата си и застина за миг.

Каридж чу как ливанецът затаи дъх. Джордана никога не беше изглеждала толкова красива. Не оставаше скрито никое от очертанията на прекрасното й тяло. Тя бавно разкърши снага в ритъма на музиката. Първо пръстите й се задвижиха в такт и когато той се ускори, тя затанцува. В живота си Каридж беше виждал много танцьорки на кючек. Семейството му беше от Близкия изток и той от дете познаваше този танц. Но никога не бе наблюдавал подобно изпълнение.

Беше върхът на сексуалността. Всеки порив на тялото й му навяваше спомени за многото жени, които беше познавал, всичко се концентрираше в еротиката на танца. Той съзнателно откъсна очи от Джордана и огледа палубата.

Всички бяха подвластни на същото усещане — както мъжете, така и жените. Страстите и желанията им се разкриваха в начина, по който се взираха в нея, докато танцът отиваше към вихрената си кулминация. Всички освен Баидр. Той стоеше и наблюдаваше всяко нейно движение. Но лицето му беше безучастно, погледът зареян. Изразът му не се промени дори когато тя отиде до него и снишавайки се пред краката му, направи традиционните подканващи жестове. Музиката стигна кулминацията си, тя падна на колене, а челото й докосна стъпалата му.

За момент настъпи тишина, после избухнаха аплодисменти. Чуваха се викове „Браво!“, примесени с арабското „Асанти!“

Джордана все още не помръдваше.

След малко Баидр се наведе, пое ръцете й в своите и я изправи на крака. Когато той се обърна към гостите, те продължаваха да ръкопляскат. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина. Ръкоплясканията замряха.

— От името на моята съпруга и от мое име ви благодаря, че сте с нас на този радостен празник.

Чуха се още ръкопляскания и пожелания за щастлив рожден ден. Той почака, докато всичко отново утихна.

— Сега няма вече какво друго да кажем, освен че… вечерята е сервирана.

Все още държейки ръката й, той я поведе към стълбата и двамата заслизаха. Глъчката от разговори отново изпълни нощта, докато гостите се раздвижваха, за да ги последват.

ПЕТА ГЛАВА

Стюарди в униформи стояха до бюфета, за да помагат на гостите. Масата беше отрупана с храна — печено телешко, печен бут, пуйки и гигантска риба, уловена същия ден в Средиземно море. Средата на трапезата бе украсена с лед във формата на огромна риба, а върху него бе поставена кристална купа с пет килограма едрозърнест хайвер белуга.

Много от масите вече бяха заети от гладни гости, когато Каридж видя как Баидр се извинява и се оттегля към вратите на салона. Извърна се, стрелна с очи Каридж и кимна по посока на Ясфир, който все още чакаше на опашка при бюфета. После влезе в салона, без да се обръща назад.

Каридж се приближи до ливанеца.

— Мистър Ал Фей чака да се присъедините към него, когато ви е удобно.

Ясфир погледна трапезата, а после Каридж. Стомахът на дребния човечец се сви при вида на храната. Той неохотно посегна да остави чинията, която държеше.

Дик я взе от ръката му.

— Ще поръчам да ви донесат вечеря.

— Благодаря — каза Али.

Дик даде чинията на един стюард и му нареди да я занесе на мистър Ясфир в кабинета, а после се обърна.

— Бихте ли ме последвали?

Ясфир тръгна след него през салона и коридора, който водеше към каютите. По средата Дик спря пред затворена махагонова врата и почука. Отвътре се чу гласът на Баидр.

— Влезте.

Каридж отвори вратата и отстъпи встрани, за да даде възможност на Ясфир да влезе пръв. Самият той не прекрачи прага.

— Нещо друго, сър? — запита той.

— Включи уредбата си — каза Баидр. — Може да ми потрябваш по-късно.

— Да, сър — отговори Каридж. Пристигна стюард с вечерята на Ясфир. — Внеси я вътре — упъти го той. Когато стюардът излезе, той затвори вратата. Докато вървеше обратно по коридора, чу как се заключва.

— Извинявам се за неудобствата — каза Баидр. Ливанецът вече беше седнал и се хранеше.

— Няма проблеми — отвърна той между две хапки с хайвер. Едно черно зрънце се отрони от ъгълчето на устата му и той го избърса със салфетка.

Баидр отиде до малкото бюро и извади една папка от средното чекмедже. Положи я на масата до чинията на Ясфир.

— В съответствие с разговорите ми с вашите шефове — каза той — съм подготвил това досие относно инвестициите, обхващащи ценни книжа и недвижими имоти, които при умерена оценка би трябвало за десетгодишен период да носят възвръщаемост от дванайсет процента годишно. Включена е норма на растеж от шест процента и парични дивиденти в същия размер. Това означава, че в края на десетгодишния период ще получим парична възвръщаемост от повече от четирийсет процента или десет милиона лири стерлинги, а основният капитал ще се удвои.

— Много добре — каза Ясфир, докато устата му работеше с парче пилешко.

— Единственото, от което имам нужда, за да пусна плана в действие, е съгласието на шефовете ви — поясни Баидр.

Ясфир не посегна да разгърне папката. Върна пилешката кост обратно в чинията си и млясна учтиво с устни, за да покаже колко му е харесала храната.

— Мога ли да си измия ръцете? — запита той.

Баидр кимна. Заведе ливанеца до малката тоалетна точно до кабинета. Когато дребният човек се върна, Баидр седеше зад бюрото. Ливанецът остави папката да лежи на масата до празната чиния и се разположи на стола срещу бюрото. Баидр вежливо го чакаше да заговори.

— Човек предполага, Господ разполага — започна Ясфир.

Баидр мълчеше.

— Обстоятелствата налагат промяна в плановете ни — каза Ясфир. — Страхувам се, че няма да ни е възможно да осъществим инвестиционния проект.

Лицето на Баидр бе все тъй невъзмутимо. Той не продумваше.

— Фондовете ще имат друго предназначение — продължи ливанецът.

— Разбирам — рече тихо Баидр. — Ще уредя десетте милиона лири незабавно да ви бъдат възстановени.

— Няма да е необходимо — бързо отвърна Ясфир. — Не виждаме защо да не свършите тази работа за нас. При обичайната ви комисиона, естествено.

Баидр кимна безмълвно.

— Както знаете, с всеки изминал ден Израел става още по-силен. И още по-тираничен. Нашият народ все повече страда от неговото потисничество. Отправя зов за помощ към братята си. А времето е малко. Скоро ще трябва да преминем към действие или навеки ще ни затрият. — Ливанецът спря да си поеме дъх. — Постигнахме известна спогодба с Акционерното дружество за военни муниции за доставки в границите на шест милиона лири. Поради доверието си към вас се споразумяхме вие да бъдете нашият посредник, който ще уреди закупуването им. За целта сме готови да ви платим обичайната комисиона от десет процента отделно от разходите.

Баидр продължаваше да мълчи.

— От три милиона и четиристотин хиляди лири, които остават след покупката, определихме сумата от един милион лири за инвестиции в обработваема земя в Колумбия — кафеени плантации, естествено.

— Естествено — повтори Баидр. И двамата съзнаваха, че той е по-осведомен но въпроса. — Така остават два милиона и триста хиляди.

Ясфир се усмихна. Дребният човек беше доволен. Знаеше, че веднъж парите да бъдат прехвърлени по сметката на Баидр, нямаше проблеми да се осигури помощта му. Без значение колко богат беше, той винаги щеше да иска още.

— За баланса не сме планирали нищо — каза той. — Мислехме си, че може би вие ще подготвите ценните книжа, а ние ще ви дадем списък с някои банкови сметки в Швейцария и на Бахамските острови, които да бъдат кредитирани.

— Ясно — кимна Баидр.

— Вие, разбира се, ще получите десетпроцентовата си комисиона и за тази операция — бързо добави Ясфир. — Което означава, че ще вземете един милион лири само за да изперете парите чрез вашата сметка.

Баидр го погледна. В това се проявяваше слабостта на арабите. Корупцията и подкупите бяха станали почти неразделна част от търговията им. От десет милиона лири само шест щяха да бъдат използвани за благото на хората. А и дали беше благо, подлежеше на съмнение. Хората се нуждаеха от храна и образование, а не от оръжия. И съвсем сигурно не изпитваха потребност да обогатяват ръководителите си за своя сметка.

Ливанецът прие мълчанието за съгласие. Изправи се.

— Значи мога да информирам шефовете си, че вие ще се заемете с тази работа — каза той доволен.

Баидр го погледна.

— Не.

Ясфир зяпна от изненада.

— Не? — повтори той.

Баидр стана от стола си. Очите му бяха приковани в ниския човек.

— Парите ще ви бъдат върнати в понеделник сутринта, щом банките отворят — заяви той. — Ще предадете на вашите хора съжаленията ми, че не съм в състояние да им услужа. Нямам компетенцията да действам така. Убеден съм, че ще намерят други, по-квалифицирани в това отношение хора от мен.

— Казват, че човек често съжалява за прибързаните си решения — рече ливанецът.

— Казват също така — рязко се противопостави Баидр, — че честният човек живее, без да изпитва съжаления. — Той натисна копчето на сигналното устройство, вградено в дигиталния часовник върху бюрото му. Тръгна към вратата.

— Мистър Ал Фей — обади се Ясфир. Баидр се обърна към него.

— Да?

— Преди да започне зимата, ще има воина. — За първи път ливанецът заговори на арабски. — Когато тя свърши, ние ще контролираме Близкия изток. Израел повече няма да съществува, тъй като ние ще поставим света на колене. Старият ред се мени — сред народа се ражда нова сила. Ако сега се присъедините към нас, вие ще бъдете сред победителите.

Баидр не отговори.

— Пясъците на пустинята ще почервенеят от кръвта на враговете ни — добави Ясфир.

— И от нашата собствена — отвърна Баидр. — А когато тя се изчерпи, нищо няма да се е променило. Няколкостотин метра тук, няколкостотин метра там. Ние сме просто пионки в ръцете на великите сили. Русия и Америка няма да позволят на която и да е страна да спечели.

— Те ще бъдат длъжни да се вслушат в гласа ни — настоя Ясфир. — Ние контролираме доставките им на петрол. Ако ги спрем, те ще паднат на колене.

— Само до известна степен — отговори Баидр. — След това ще ни принудят ние да паднем на колене.

На вратата се почука. Баидр отключи и отвори.

— Моля, придружете мистър Ясфир обратно при гостите — нареди Баидр на Каридж. Обърна към ливанеца: — Ако има нещо, с което бихме могли да направим посещението ви по-приятно, ние сме на ваше разположение.

Ясфир го изгледа втренчено. Горчилката от разочарованието се надигаше като жлъчна течност към гърлото му. Но си наложи да се усмихне. Нещата бързо щяха да се променят, щом Баидр открие, че дъщеря му е при тях.

— Хатрак — каза той. — С ваше разрешение.

— Вървете в мир — каза официално на арабски Баидр. Затвори вратата след него, отиде до масата и взе папката. Погледа я малко и я хвърли в кошчето.

Това чисто и просто представляваше заговор да го въвлекат. Никога не са имали намерение да проучат тази папка. Сега вече беше сигурен. Но той знаеше също, че те никога няма да се откажат. Нямаше да се успокоят, докато не принизят света до своето равнище. Ако не успееха, щяха да го разрушат.

Изведнъж се почувства уморен, върна се при бюрото, седна и затвори очи. Видя благородния, искрен поглед на баща си, отправен към него, проникващ чак до същността му. Сцената се беше случила в детството му. Навярно е бил най-много десетгодишен.

Децата играеха на война, а той удряше другарчето си с дървен ятаган и крещеше високо:

— Умри, невернико, умри! В името на Мохамед, умри!

Усети как ятаганът бе изтръгнат от ръцете му и като се обърна, с изненада видя баща си. Другарчето му подсмърчаше и плачеше.

— Защо ме спря? — запита той сърдито. — Ахмад се правеше на евреин.

Баща му коленичи така, че лицата им бяха на едно и също ниво.

— Ти богохулстваше — рече той меко. — Използваше името на Мохамед, за да оправдаеш собствените си действия.

— Не е вярно — отвърна той. — Аз защитавах Пророка.

Баща му поклати глава.

— Ти забравяш, сине мой, че Пророкът, когото ти се опитваш да защитиш с проява на насилие, е познат и под името Пратеник на мира.

Това се случи преди трийсет години, а после други спомени изплуваха в паметта му.

ШЕСТА ГЛАВА

Бетонната писта трептеше в зноя на обедното слънце, а двумоторният самолет ДС–3 кръжеше над летището в края на пустинята и се готвеше за кацане. Щом чу свалянето на колесника, Баидр погледна през илюминатора надолу към земята. В далечния край на полосата чакаха няколко големи черни кадилака, а зад тях, в сянката на няколко палми видя камили и водачите им. Стържещият шум на предкрилките беше знак, че самолетът е в последната фаза преди кацане.

Баидр се извърна с лице към кабината. Стюардесата вече беше седнала със закопчан колан. Срещу него Джабир бе направил същото. Докато самолетът се спускаше плавно над пустинята, той закопча и своя колан.

Пясъкът стремително се движеше под илюминатора, сякаш пилотът имаше намерение да се приземи в пустинята. Тогава зърна под себе си пистата за кацане и когато колелата я докоснаха, самолетът се разтрепери. След миг пилотът удари спирачките и Баидр се почувства като залепнал за седалката. Внезапно налягането изчезна и самолетът се придвижи леко към края на пистата. Шумът от моторите намаля в кабината, стюардесата се изправи и се приближи към него.

Русата американка имаше същата безлична професионална усмивка, която стюардесите си изработват, независимо към коя компания служат. Фактът, че това беше частният самолет на баща му, като че ли не променяше навика й.

— Надявам се, че полетът ви хареса, мистър Ал Фей.

Той кимна.

— Беше приятен, благодаря.

— Летяхме успешно — каза тя. — Само осемдесет и седем минути от Бейрут дотук.

— Много добро време — съгласи се той. Самолетът спря. През прозорците той видя, че лимузините се приближават. От първата кола наскачаха няколко мъже, облечени в своего рода униформи. Всички бяха въоръжени с автомати. Притичаха и заеха определените си места около самолета. Вратите на втората лимузина оставаха затворени. Баидр не виждаше вътре поради тъмните й стъкла. Стълбичката, хваната от четирима работници по пистата, бе избутана до самолета.

Баидр издърпа колана и се изправи. Тръгна към вратата. Джабир го спря с ръка.

— Нека господарят бъде тъй добър да почака за момент.

Баидр кимна и остави слугата да се придвижи към вратата пред него. Вторият пилот беше излязъл от кабината и двамата със стюардесата стояха на изхода. Никой не отваряше. Джабир разтвори сакото си и изпод мишницата си изтегли тежък автоматичен лугер. Издърпа предпазителя и стисна оръжието, готов за стрелба.

На вратата се почука. Едно, две, три. Вторият пилот вдигна ръка. Погледна към Джабир.

— Едно, две — поясни слугата. — Те трябва да отговорят с едно, две, три, четири и тогава слизаме.

Пилотът кимна. Той потропа с юмрук по вратата. Едно, две.

Отговорът беше незабавен и точен. Пилотът освободи заключалката на вратата и тя се отвори. Двама души от охраната бяха вече на върха на подвижната стълба, а още двама стояха в подножието й.

Баидр понечи да се упъти към вратата, но Джабир отново го спря с ръка.

— С ваше позволение, господарю.

Направи една крачка към стълбата и бързо размени няколко думи на арабски с охраната, после се обърна към Баидр и кимна.

Нажежените пари от пустинята лъхнаха младия мъж още преди да стигне до вратата. Баидр излезе на слънцето и примигна от ослепителната светлина. Спусна се надолу по стълбичката и точно в този момент вратата на втората лимузина се отвори и баща му се появи.

Шамир излезе пред охраната и тръгна бавно, за да посрещне Баидр. Беше облечен в мека традиционна роба на пустинен шейх, а гутрата предпазваше главата и врата му от палещите лъчи на слънцето. Баидр изтича към баща си, пое протегнатата му ръка и я притисна към устните си с обичайния жест на уважение.

Шамир се пресегна и изправи главата на сина си. Очите му разучиха лицето на младия мъж за един дълъг миг, после той се наведе, прегърна го и целуна двете му бузи.

— Мархаб. Добре дошъл вкъщи, синко.

— Я халабик. Щастлив съм, че съм си у дома, татко. — Баидр се изпъна. Беше с една глава по-висок от баща си. Шамир вдигна поглед към него.

— Пораснал си, сине — каза той с гордост. — Станал си мъж.

Баидр се усмихна.

— Вече е хиляда деветстотин петдесет и първа, татко. Момчетата растат.

Шамир кимна.

— Ние се гордеем с теб, синко. Гордеем се с постиженията ти в американските колежи, гордеем се с наградите, които ни донесе, гордеем се, че те приеха в знаменития Харвардски университет в Бостън, в Кеймбридж и Масачузетс.

— Аз искам само да нося чест и радост на родителите си — отговори Баидр. Погледна към колата. — Как са майка ми и сестрите ми?

Шамир се усмихна.

— Добре са. Ще ги видиш много скоро. Майка ти с нетърпение те чака вкъщи, а сестрите ти и съпрузите им ще дойдат да вечеряме заедно.

Ако Баидр бе почувствал разочарование, че не бяха го посрещнали на летището, той прекрасно знаеше, че не бива да го показва. Това не бяха Съединените щати, където бе живял през последните пет години. Арабките не се появяват на обществени места, поне уважаваните дами не го правят.

— Жадувам да ги видя — каза той. Бащата хвана ръката му.

— Хайде, да влезем в колата. Там е хладно. Тя е последен модел с климатична инсталация срещу тази непоносима жега.

— Благодаря ти, татко. — Баидр вежливо почака, докато баща му влезе пръв в колата, и го последва.

Един бодигард изтича до колата, затвори вратата подире им, а после седна отпред до шофьора. Останалите от охраната се напъхаха в лимузината пред тях. Докато автомобилите се изтегляха, Баидр забеляза, че камиларите подкараха камилите към самолета, за да вземат багажа и провизиите. Колата напусна летището и зави по асфалтиран път, който водеше към планините, отстоящи на няколко мили. По пътя ги последва ланд ровър, съоръжен с картечница.

Баидр погледна баща си.

— Войната свърши преди много години — мислех, че стражи вече не са необходими.

— Все още има много бандити в планините — обясни баща му.

— Бандити ли?

— Да — каза баща му. — Онези, които минават границата и крадат, изнасилват и убиват. Някои смятат, че са израелски партизани.

— Но тук наблизо няма граница с Израел — отбеляза Баидр.

— Вярно е — отговори възрастният човек. — Допустимо е да са техни наемници. Не можем да си позволим да не бъдем бдителни.

— Някога тези бандити безпокоили ли са те? — запита Баидр.

— Не. Имаме късмет. Но чухме, че са нападали други. — Шамир се усмихна. — Хайде да си говорим за по-приятни неща. Чу ли, че след няколко седмици най-голямата ти сестра чака бебе?

Автомобилите заизкачваха планините. След няколко минути Баидр зърна първата зеленина отстрани на пътя. Кактусите отстъпиха пред ниски иглолистни храсти, после се появиха цветя, тропически растения и трева. Баща му се пресегна, натисна копчето и спусна стъклата. Застоялият, охладен въздух бе издухан и на негово място в колата нахлу свеж аромат.

Баща му дълбоко пое дъх.

— Човекът е направил много изобретения, но никое от тях не може да замени мириса на планинския въздух.

Баидр кимна. Бързо напредваха нагоре в планината. Оттатък билото бе домът им, който гледаше към морето. Мислеше си дали е останал такъв, какъвто го помнеше.

Къщата се показа щом преодоляха хребета и се спуснаха надолу. Гледайки от прозореца си, Баидр зърна белия покрив на къщата под себе си. Беше по-голяма, отколкото си я спомняше. Нови крила бяха пристроени. В далечния край на имението към морето бе изграден голям плувен басейн. Имаше още нещо, което по-рано не съществуваше. Около цялото имение бе издигната висока стена, приблизително на всеки петдесет метра върху нея се извисяваха вишки, пазени от стражи с картечници.

Самата къща бе скрита сред дървета. Баидр отново се обърна към баща си.

— Всички къщи ли са така? Баща му кимна.

— Някои имат още по-силна охрана. Повече от сто души пазят принца в лятната му резиденция.

Баидр не каза нищо. Сигурно нещо не е наред, щом се налагаше хората сами да се превръщат в затворници, за да се чувстват в безопасност. Колата сви в страничен път, който водеше към къщата.

След малко минаха под дърветата, които я забулваха отдалеч и стигнаха до огромни железни порти в стената. Вратите, задвижвани от безшумни електромотори, бавно започнаха да се разтварят. Автомобилите минаха, без да спират. След още четиристотин метра спряха пред огромна бяла къща. Един слуга притича да отвори вратите на колата. Баща му слезе пръв. Баидр го последва.

Вдигна очи към голямото мраморно стълбище, което водеше към вратата. Тя зееше. На прага се появи незабулена жена, само с кърпа на главата, облечена в дълга бяла дреха.

— Мамо! — извика той, изтича нагоре по стъпалата и я прегърна.

Набила погледна сина си, в ъгълчетата на очите й избиха сълзи.

— Прости ми, сине мой — прошепна тя. — Не можах да издържа повече, докато те видя.

Тъй като случаят не беше тържествен и присъстваха само членове на семейството, всички се храниха заедно. При официални случаи мъжете вечеряха сами, а жените след тях или пък въобще не ядяха.

През масата Баидр огледа сестрите си. Фатима беше три години по-голяма от него, с кръгло лице и наедряло от бременността тяло; цъфтеше, седнала гордо до съпруга си.

— Ще бъде момче — заяви тя. — В семейството на Салах се раждат само момчета и всички казват, че приличам на майка му, когато е била бременна с него.

Баща й се изсмя.

— Бабини деветини. В това няма нищо научно, то докато не е открит по-точен начин, нека вярваме, че е така.

— Ще ти даря първия внук — каза нарочно Фатима, гледайки сестра си Навал, чието първо дете беше момиче.

Навал не отговори. Съпругът й Омар, който работеше като доктор в болницата на тъста си, също мълчеше.

— Момче или момиче — обади се Баидр, — такава ще бъде волята на Аллаха.

С това всички се съгласиха. Шамир се изправи и каза:

— На Запад има обичай мъжете да се оттеглят в друга стая, за да запалят по една пура. Намирам, че този обичай е много приятен.

Баща му тръгна към кабинета си. Баидр и зетьовете го последваха. Слуга им държеше вратата. Шамир отвори кутията с пури върху бюрото си. Взе една и я подуши със задоволство.

— Кубински пури. Изпратиха ми ги от Лондон. Той поднесе кутията. Салах и Омар си взеха, а Баидр поклати глава. От джоба си извади пакет американски цигари. — Свикнал съм с тези.

Шамир се усмихна.

— Дори интонацията ти е станала по-скоро американска отколкото арабска.

— Но не и за американците — отбеляза Баидр. Той запали цигарата си и изчака останалите да запалят пурите.

— Какво мислиш за тях? — запита Шамир с любопитство.

— В какъв смисъл? — се заинтересува Баидр.

— Повечето са евреи — каза Салах. Баидр се обърна към него.

— Не е вярно. Пропорционално на цялото население има много малко евреи.

— Бил съм в Ню Йорк — настоя Салах. — Там гъмжи от евреи. Те контролират всичко — правителството, банките.

Баидр изгледа зет си. Салах беше набит, педантичен млад мъж, чийто баща бе натрупал състоянието си като лихвар и сега притежаваше една от големите банки в Бейрут.

— Това значи ли, че имаш вземане-даване с еврейски банки? — запита Баидр.

Лицето на Салах придоби ужасен израз.

— Разбира се, че не — отговори сковано той. — Ние работим само с най-големите банки — „Банк ъв Америка“, „Фърст Нешънъл“ и „Чейс“.

— А те не са ли еврейски? — продължи Баидр. С ъгълчето на окото си забеляза усмивката на баща си. Шамир схвана накъде биеше.

— Не — отвърна Салах.

— Тогава евреите не контролират всичко в Америка — отбеляза Баидр. — Нали така?

— За щастие — каза Салах. — Не че не биха го направили, ако имаха възможността.

— Но Америка е произраелска — обади се Шамир.

Баидр кимна.

— Да.

— Защо?

— Трябва да се опиташ да вникнеш американския начин на мислене. Те изпитват съчувствие към потиснатите. А Израел свири много успешно на тази струна в своята пропаганда. Първо срещу британците, а сега срещу нас.

— А как можем да променим това положение?

— Много просто — отговори Баидр. — Оставете Израел на мира. Той представлява само тясна ивица земя сред нас, и то не по-голяма от бълха върху гръб на слон. С какво са способни да ни навредят?

— Няма да останат колкото бълха — възрази Салах. — Бегълци от цяла Европа се стичат там с хиляди. Изметът на Европа. И те няма да се задоволят с това, което имат. Евреинът винаги иска всичко.

— Още не сме сигурни — рече Баидр. — Вероятно ако ги приемем като братя и се хванем заедно да разработим земите си, ще открием, че не са такива. Преди много време са казали, че силната сабя може да повали дъб с един удар, но не е в състояние да среже копринен шал, който плува във въздуха.

— Страхувам се, че е твърде късно — отбеляза Салах. — Виковете на братята ни, които живеят под тяхно господство, вече ечат в ушите ни.

Баидр сви рамене.

— В Америка това не е известно. Там знаят само, че една малка нация от милион души живее обкръжена от врагове, които ги превъзхождат по численост в съотношение сто към едно. Баща му кимна важно.

— Трябва доста да се мисли по този въпрос. Проблемът е много сложен.

— Не е сложен — заяви изтежко Салах. — Запомнете думите ми и след време всички ще видите, че каквото ви казвам, е вярно. И тогава ще се обединим, за да ги унищожим.

Шамир се взря в другия си зет.

— Омар, ти как смяташ?

Младият доктор смутено преглътна. Беше необикновено стеснителен.

— Аз не се занимавам с политика — отговори той. — Затова не разсъждавам по тези въпроси. В университетите в Англия и Франция, където учих, много от професорите бяха евреи. Те бяха способни лекари и добри преподаватели.

— И аз споделям мнението ти — каза Шамир. Погледна Баидр. — Вярвам, че нямаш планове за утре.

— Аз съм си вкъщи — отвърна Баидр. — Какви планове да имам?

— Чудесно — рече Шамир. — Защото утре сме канени на вечеря у негова светлост принц Фейяд. Той желае да отпразнува осемнайсетия ти рожден ден.

Баидр се озадачи. Рожденият му ден бе минал преди няколко седмици.

— Негова светлост тук ли е?

— Не е — отговори Шамир. — Почива си от семейството и задълженията в Алайх. Поканени сме утре да му гостуваме.

Баидр беше наясно, че не бива да пита за повода. В подходящ момент баща му щеше да му каже.

— С удоволствие, татко — отвърна той.

— Добре. — Баща му се усмихна. — Сега да се върнем ли при майка ти и сестрите ти? Зная, че с нетърпение чакат да им разкажеш за Америка.

СЕДМА ГЛАВА

Алайх беше малко селце в планините, на трийсет мили от Бейрут. Там не развиваха индустрия, търговия и селско стопанство. Имаше само една причина, която оправдаваше съществуването му. Удоволствията. От двете страни на главната улица, която минаваше през центъра на селото, бяха подредени ресторанти и кафенета с ориенталски танцьорки и певици от Близкия изток. Това отблъскваше западните туристи и те рядко стъпваха тук. Клиентелата се състоеше от богати шейхове, принцове и бизнесмени, които идваха, за да избягат от строгия морал и скуката на своята среда.

Тук те можеха да се отдават на всичко, което се смяташе за неприемливо у тях. Пиеха алкохол, опитваха храни и удоволствия, които суровите мюсюлмански закони им забраняваха. А вероятно най-важното беше фактът, че тук те оставаха анонимни. Без значение колко си близък с някого, правиш се, че не го познаваш, освен ако той не те заговори.

На следващата сутрин малко след десет часа лимузината на Шамир спря пред най-голямото кафене на улицата. В съответствие с ранга си принц Фейяд бе наел цялото заведение за през нощта. Не му се полагаше да се смесва с обикновената публика. Той беше абсолютен монарх на участък от хиляда квадратни мили, граничещ с четири държави — Ирак, Саудитска Арабия, Сирия и Йордания. Нямаше значение, че неговите владения навлизаха по малко във всяка от тях, тъй като те изпълняваха много важна функция. Тъкмо там представители на тези държави идваха безпрепятствено на сигурно място, за да уредят разногласията и проблемите помежду си. Бабата на Баидр беше сестра на бащата на принц Фейяд и като роднинско на кралската фамилия, семейство Ал Фей беше второто по значение в страната.

Принцът беше предоставил на бащата на Баидр правата за всички комунални услуги. Електрическата и телефонната компании бяха притежание на Шамир, в замяна на което семейството построи училища и болници, където се полагаха безплатни грижи за всеки желаещ. Започнаха богати, а след даренията почти без никакво усилие станаха още по-богати.

За рода беше голямо разочарование, че принцът няма син, на когото да предаде престола. Жени се няколко пъти и изпълни задълженията си. След като поредната съпруга не успяваше да роди желания наследник, той се развеждаше с нея. Сега, вече шейсетгодишен, отдавна беше решил, че ако волята на Аллах е била да няма пряк наследник, той ще се погрижи неговият братовчед да му осигури такъв.

Именно по тази причина преди осемнайсет години Шамир направи поклонението до Мека. Отговорът на молбите му беше раждането на Баидр. Но независимо от обещанието си Фейяд още не беше провъзгласил момчето за свой наследник. Вместо това той настояваше Баидр да получи западно образование, да живее и изучи западния свят. Шамир беше доволен в много отношения. Синът му щеше да стане доктор като него и щяха да работят заедно.

Но принцът имаше различни идеи от неговите. Други можеха да станат доктори. Баидр трябваше да получи образование за по-важни дела — търговия, инвестиции. Само чрез все по-сложни търговски похвати богатството на страната, тоест неговото и на фамилията, щеше да продължава да расте. Той притежаваше обичайното за арабите недоверие към западноевропейците, с които въртеше бизнес: чувстваше, че го смятат за посредствен, почти инфантилен поради липсата му на познания. И тъй, бе решено Баидр да не ходи в Англия и да следва стъпките на баща си, а да се учи в Америка, където бизнесът се смяташе за уважавана професия.

Шамир гледаше с гордост сина си, докато слизаше от лимузината. Облечен бе в традиционни арабски дрехи, гутрата се спускаше върху врата му, а робата прилепваше към високото му сухо тяло — видът му беше представителен. Волевата брадичка, издаденият нос и синьо-черните очи, разположени дълбоко над високите скули, матовата кожа говореха за силата и характера на младия човек. Принцът щеше да бъде доволен. Може би сега той ще обяви Баидр за свой приемник.

Вътрешно помоли Аллах за прошка заради земните си надежди и суета. Достатъчно чудо бе, че насред пустинята го бе дарил със син. Това трябваше да му е достатъчно. Да бъде волята на Аллаха.

Той направи жест към Баидр, който изкачваше след него стъпалата към кафенето. Майордомът на принца беше на вратата с двама въоръжени телохранители. Той позна Шамир. Поклони се и изрече обичайния поздрав:

— Асалаам алейкум.

— Алейкум асалаам — отговори Шамир.

— Негова светлост очаква с голямо нетърпение пристигането на любимия си братовчед — каза майордомът. — Заръча да ви заведа при него веднага щом дойдете. Той е в своя апартамент горе.

Последваха майордома през празното кафене до стълбата в дъното на голямото помещение. В заведението беше тихо. Обикновено заетите келнери сега стояха на групички и клюкарстваха, а музикантите от оркестъра близо до сцената пушеха и си говореха. Певци и танцьорки не се забелязваха. Нищо нямаше да започне, докато принцът не дадеше сигнал.

Апартаментите над кафенето бяха отредени за много специални клиенти и техните гости, които след нощните забавления биха се почувствали твърде уморени, за да се приберат по домовете си, а тук можеха да опитат и други удоволствия, които управата на кафенето им осигуряваше. Майордомът спря пред вратата и почука.

— Кой е? — запита момчешки глас.

— Доктор Ал Фей и синът му са тук, за да видят негова светлост — отговори майордомът.

Вратата бе отворена от младо момче, облечено в копринени риза и панталон. Около очите му имаше силен грим, а на бузите — руж, ноктите му бяха дълги и лакирани.

— Моля, флесте — изфъфли той на английски.

Баидр и баща му пристъпиха напред. Във въздуха се усещаше слаб мирис на хашиш. Стаята беше празна.

— Моля, седнете — каза момчето, сочейки диваните и столовете. Остави ги и отиде в друга стая.

Баща и син се спогледаха безмълвно. Момчето се върна.

— Негофа сфетлост ще дойде след малко. Какфо още мога да напрафя за фас? Нещо сласко? Или пък ласхладително? Имаме и английско уиски, ако предпочитате.

Шамир поклати глава.

— Не, благодарим.

Вратата отново се отвори и се появи принц Фейяд. Беше изцяло облечен в кралските си одежди. Главата му бе заметната с бял муселин. Прекоси стаята до братовчед си.

Шамир и Баидр станаха и направиха обичайните поклони на уважение към своя монарх. Фейяд шеговито тупна прострените ръце на Шамир.

— Така ли се срещат братовчеди, които отдавна не са се виждали? — Той положи длани върху раменете на Шамир, целуна го по двете бузи, после, все още засмян, се обърна към Баидр. — Това ли е малкото момченце, което плачеше, когато отиваше на училище?

Баидр усети, че се изчервява.

— Това беше много отдавна, ваша светлост.

— Не чак толкова — каза принцът и пак се усмихна. — Мисля, че тогава беше шестгодишен.

— Сега е на осемнайсет — обади се Шамир. — И истински мъж, хвала на Аллах.

— Алхамду лилах — откликна принцът. Изгледа Баидр, който се извисяваше е една глава над двамата. — Синът ти е висок. По-висок от всички в твоето семейство, доколкото си спомням.

— Дължи се на начина на хранене, ваше превъзходителство — обясни Шамир. — Храната в Америка е обогатена с витамини и минерали. Младото поколение расте по-високо от родителите си.

— Какви чудеса вършите вие, учените — каза принцът.

— Аллах върши чудесата — отбеляза Шамир. — Ние сме само инструменти в ръцете му.

Принцът кимна.

— Много имаме да си говорим, братовчеде — каза той. — Но това може да почака до сутринта. Тази вечер ще се радваме на удоволствието, че отново сме заедно. — Той плесна с ръце. — Приготвил съм ви апартамент, така че имате възможност да се освежите след пътуването. В среднощ ще се съберем долу в кафенето, където за нас се готви угощение.

Шамир се поклони.

— Извънредно сме благодарни за гостоприемството ти и за любезността.

Младото момче отново се появи.

— Покажи апартаментите на моите братовчеди — изкомандва принцът.

Момчето се поклони.

— С удоволствие, ваше превъзходителство.

Стаята на Баидр бе отделена от тази на баща му с голяма всекидневна. Той остави баща си и отиде в своята спалня, която бе луксозно обзаведена с тежки коприни и атлаз. Диваните бяха отрупани с плюшени възглавници. Щом се озова вътре, на вратата се чу тихо почукване.

— Влез — извика той.

В стаята пристъпи млада прислужничка. Тя наведе глава почтително.

— Мога ли да направя нещо за господаря? — запита тя тихо, извръщайки очи встрани, както му беше редът.

— Нищо не ми идва наум.

— Да приготвя на господаря гореща вана, за да отмине умората от пътуването?

— Няма да е лошо — отвърна той.

— Благодаря, господарю — каза тя и отиде в банята.

Баидр замислено се загледа след нея. Сега знаеше, че си е у дома. В Америка обслужването не беше такова.

Звуците на цимбали и барабани изпълниха кафенето. На малката сцена се завъртя една танцьорка, разноцветните шалове се носеха във въздуха около нея, сребристият метал по сутиена й отразяваше светлините на прожекторите. Компанията на принца наблюдаваше внимателно от маса във форма на подкова, разположена близо до сцената.

Принцът седеше в центъра на масата, Шамир на почетното място от дясната му страна, а Баидр — от лявата. На малки столчета зад принца имаше няколко млади момчета, всички гримирани така грижливо както младежа, който ги бе посрещнал в апартамента му. Зад тях бе изправен майордомът, който следеше обслужването на келнерите и останалата прислуга. Близо до всеки гост бе поставена бутилка с шампанско в кофичка и чашите им бяха непрекъснато доливани. Масата бе отрупана с повече от петдесет вида ордьоври и местни деликатеси. Гостите ядяха с пръсти, а след всяка хапка един слуга внимателно избърсваше ръцете им с топла влажна кърпа. До вратата и около стените стояха дузина души от личната охрана на Фейяд, които не откъсваха очи от принца.

Музиката стигна до кресчендо и за финал танцьорката падна ничком. Принцът пръв изръкопляска. Като по команда келнерите грабнаха бутилките с шампанско от кофичките, коленичиха пред сцената, изтеглиха тапите и ги метнаха високо над главата на танцьорката. Принцът лениво взе една банкнота от купчинката пред себе си, смачка я в шепа и я хвърли на сцената пред танцьорката.

С плавно, грациозно движение тя я взе и я мушна в колана си точно под пъпа. Отново се поклони и усмихвайки се, съблазнително се оттегли гърбом от сцената.

Принцът направи знак на майордома и му прошепна нещо на ухо. Майордомът кимна. Махна на момчетата, седнали зад принца, а после на оркестъра да засвири отново.

При първите звуци на музиката на сцената излязоха четири момичета и започнаха да танцуват. Постепенно светлините помръкнаха, докато залата потъна в почти пълна тъмнина, нарушавана само от малките сини прожектори, които следваха танцьорките. Музиката ставаше все по-бърза, прожекторите губеха по някоя танцьорка, а после я откриваха в момент, когато се извиваше още по-възбуждащо отпреди. Танцът продължи повече от петнайсет минути. Накрая момичетата сякаш в екстаз налягаха на сцената и светлините изгаснаха.

За кратко в залата беше тихо и тогава за първи път принцът започна да ръкопляска ентусиазирано. Танцьорките — все още на пода — се заизправяха на крака. Баидр гледаше в недоумение. На сцената не бяха по-раншните танцьорки. На местата им се оказаха момчетата, дотогава седели зад принца.

Този път принцът не мачкаше банкнотите. Хвърляше парите с шепи към сцената, докато гърмяха тапите на шампанското.

Баидр погледна баща си. Лицето на Шамир беше безизразно. Чудеше се какво ли си мисли баща му за тази вечер. Банкнотите, които принцът така безгрижно мяташе към танцьорите, бяха от по сто лири — повече, отколкото един среден работник, получаваше годишно.

Принцът се втренчи в Баидр и проговори на френски:

— Хубаво е, прекрасно, нали? — Баидр впи очи в неговите. Те бяха зорки и преценяващи.

— Да. — Той се поколеба за момент и попита също на френски: — Всички ли са педерасти?

Принцът кимна.

— Харесват ли ти? Избери си някого да си направиш удоволствието.

Баидр все още се взираше в очите възрастния мъж. Поклати глава.

— Благодаря, не. Без мен. Предпочитам жени.

Принцът се изсмя високо и се обърна към Шамир.

— Синът ти е хубавец и има здрави вкусове — каза. — Съвсем по американски.

Шамир погледна сина си и се усмихна гордо. Баидр се досети, че е издържал успешно първия тест на принца.

Беше пет часът сутринта и зората се разпукваше над планините, когато Баидр пожела на баща си лека нощ и отиде в спалнята си. Завесите бяха спуснати и в стаята беше тъмно. Протегна ръка, за да включи осветлението.

Друга ръка го спря. Гласът на жената беше нежен и в него се долавяше лек египетски акцент.

— Ще запалим свещи, ваша светлост.

Докато тя се отдалечаваше от него, слаб мирис на мускус стигна до ноздрите му. Той застана неподвижно в тъмнината, опитвайки се да разгледа жената, но не виждаше нищо, докато не драсна клечката кибрит и тя заблещука. Тъмни очи под гъсти мигли му се усмихнаха и тя се обърна към свещта.

Меката жълта светлина заля стаята. В лицето на жената той разпозна една от танцьорките, които бяха на сцената по-рано вечерта. Единствената промяна в костюма й беше сутиенът. Гърдите й вече не бяха в сребристи метални чашки. Вместо това бяха покрити с прозрачен копринен плат, през който ясно се виждаха тъмните зърна. Тя отново се усмихна.

— Приготвила съм топла вана в случай, че ваше превъзходителство се чувства уморен.

Той не отговори.

Тя плесна с ръце. Още две жени изникнаха от ъглите на стаята, където стояха в мрака. Те бяха по-леко облечени и от първата. Извънредно тънки воали обгръщаха гърдите им и падаха върху краката им от ханша надолу. Докато пристъпваха към Баидр, минаха покрай светлината и той ясно видя очертанията на голите им тела и обезкосмените им лонни възвишения. Само долната част на лицата им беше прикрита с фереджета.

Първата жена отново плесна с ръце и още една жена се появи от далечен ъгъл. Тя пусна грамофон и тихата музика изпълни стаята. С ритъма новодошлата започна леко да се полюшва.

Две жени го хванаха за ръцете и го поведоха към леглото. С леки и бързи движения го съблякоха. Той все тъй не продумваше.

Първата запали цигара и му я подаде. Той дръпна. Слабият сладникаво-пикантен мирис на хашиш се носеше към ноздрите му и той почувства как го облива топлина. Всмукна още веднъж дълбоко и й върна цигарата.

Погледна я.

— Как се казваш?

— Надя, ваша светлост — отговори тя, покланяйки се.

Той й се усмихна, усещайки как в него се надига сексуално желание. Изпъна се на леглото.

— Трябва ли да се къпем? — запита той. Тя се засмя.

— Както предпочете ваша светлост.

Той се взря в тях. Усети хашиша в слабините си. Погледна надолу към фалоса си — дълъг, източен и твърд, а после вдигна очи към първата жена.

— Искам ви всичките — каза.

ОСМА ГЛАВА

Събуди се от слънчевата светлина, която заливаше стаята, а Джабир стоеше до леглото му с чаша горещо турско кафе, от което се вдигаше пара. Отпи една глътка. Опари му устата.

— Кое време е? — запита той.

— Пладне е, господарю — отговори слугата. Баидр се озърна. Не знаеше кога са си отишли жените. Последният му спомен беше за стихийна плетеница от топли тела. Беше легнал странично.

Едната натри цялото му тяло с някакво мазило и после всичките започнаха да го изблизват — ануса му, тестисите, зърната на гърдите, фалоса, корема му, докато желанието му стана толкова силно, че най-накрая течността избликна от него като изтощаващ гейзер.

Баидр сръбна още една глътка от врялото кафе и поклати глава.

— Баща ми буден ли е?

— Да, господарю. Заедно с принца е и двамата ви чакат за закуска.

Пийна още от кафето и се надигна от леглото.

— Кажи им, че ще взема душ и веднага идвам.

Пусна студена вода, после гореща, после пак студена. След миг се разсъни. Опипа с пръсти брадата си и реши, че може да се обръсне по-късно. На излизане от банята Джабир му подаде риза и панталон.

Когато влезе в стаята, принцът и баща му все още седяха около масата за закуска. Майордомът тъкмо отнасяше използваните чинии.

Баидр целуна баща си, после ръката на принца. След жеста, с който емирът го подкани да се разположи, той седна.

— Ще искаш ли нещо за ядене? — запита любезно принцът.

— Не, благодаря — отвърна Баидр. Би било неучтиво да яде, след като те са свършили.

— Тогава кафе — каза принцът.

Икономът се забърза да напълни чашата му. Баидр го опита. Беше гъсто и сладко. Чакаше тихо, изпълнен с уважение. Въпреки че пердетата бяха спуснати и в стаята не проникваше слънчева светлина, принцът беше със слънчеви очила, от които очите му не се виждаха. Той изчака докато Баидр остави чашата си.

— Баща ти и аз обсъждахме бъдещето ти.

Баидр наведе глава.

— Аз съм ваш слуга. Принцът се усмихна.

— На първо място ти си мой братовчед, от моята кръв. — Баидр мълчеше. Не трябваше да отговаря.

— Светът бързо се мени — каза принцът. — От раждането ти се случиха много неща. И според тора плановете ни трябва да се променят. — Той рязко плесна с ръце.

Икономът се оттегли от стаята и тихо затвори вратата след себе си. Останаха сами.

Принцът изчака малко. Гласът му се сниши до шепот.

— Знаеш, че винаги съм гледал на теб като на свой наследник и вярвах, че някой ден ти ще заемеш мястото ми, за да ръководиш нашата страна.

Баидр погледна баща си. Лицето на Шамир не издаваше нищо. Отново се обърна към принца.

— Но времената се промениха — продължи емирът. — Има други, много по-важни неща, пред които сме изправени. Под пясъка на пустинята на целия Близък изток приливът на бъдещето тече и обещава богатства, каквито не сме сънували. Изворът на това богатство е петролът — източник на енергия за съвременния индустриализиран западен свят. А нашата малка държава е разположена над най-големите петролни залежи, които съществуват.

Той спря да си поеме дъх, вдигна чашата с кафе до устните си, за да опита топлата сладка течност.

— През последния месец сключих договори с няколко американски, британски и европейски компании да разработят находището. За правата на експлоатация те се съгласиха да ни платят десет милиона долара. Ако се открие петрол, ще получаваме от тях допълнителни суми за всеки кладенец, както и възнаграждение за петрола, който се изнася. Ангажираха се и да изградят рафинерии, а също и да подпомогнат развитието на страната. В това е заложено много, но все пак не съм спокоен.

— Не разбирам — каза Баидр. Всъщност той разбираше. По тази причина го бяха изпратили да изучи методите на западния свят.

— Смятам, че ти е ясно — продължи рязко емирът. — Но нека продължа мисълта си. Въпреки че светът отхвърли империализма и колониализма като начин на живот, съществуват други начини да се поробят една държава и нейния народ. Като бъдат направени икономически зависими. Нямам намерение да позволя на Запада да постигне това, но ако го оставим да плати за нашето развитие, това ще е благоприятно за плана ми.

Баидр кимна. У него се зароди ново уважение към принца. Зад всичките му странни привички си личеше, че е мислещ човек.

— Как бих могъл да помогна? — запита той. — Аз съм на вашите заповеди.

Принцът погледна Шамир и одобрително поклати глава. Шамир се усмихна. Принцът отново се обърна към Баидр:

— Имам нужда от човек, който да проникне в западния свят и да вземе тези богатства, които те така скъпернически ни отпускат, да ги използва по западен начин, за да придобие още повече богатства. И ако ти се заемеш с тази задача, за която си обучен и ще получиш още по-солидна подготовка, обещавам, че първородният ти син ще стане мой наследник и следващ принц.

— Не са ми необходими обещания от моя повелител — каза Баидр. — С радост ще изпълня неговите желания.

Емирът се изправи и прегърна Баидр.

— И собственият ми син не би могъл да стори повече за мен.

— Благодаря на ваше превъзходителство за доверието. Моля се само премъдрият Аллах да прецени, че това начинание е подходящо и да ме направи достоен за него.

— Ще стане според волята на Аллаха — каза принцът. Той се върна на мястото си. — Ще се върнеш в Америка, за да учиш. Само че сега образованието ти ще бъде в ръцете на някои хора, които ми бяха препоръчани от американските петролни компании. Няма да посещаваш обикновени училища. Ще се специализираш и ще завършиш образованието си след три години.

Баидр кимна.

— Разбирам.

— Остава ни още само едно нещо, което трябва да уредим — продължи принцът. — Сватбата ти.

Баидр го гледаше изненадан. Това не беше очаквал.

— Сватбата ми ли? — повтори той. Принцът се усмихна.

— Не бива да се изненадваш. Според сведенията, които получих за изминалата нощ, ти би трябвало да ме дариш с много синове.

Баидр мълчеше.

— Баща ти и аз обсъдихме въпроса много внимателно и след като поразсъждавахме, ти избрахме булка, с която твърде ще се гордееш. Тя е млада и красива и произхожда от едно от най-добрите семейства в Ливан. Нарича се Мариам Риад, дъщеря е на известния банкер Мохамед Риад.

— Аз познавам девойката — допълни бързо баща му. — Наистина е много красива. И много благочестива.

Баидр се взря в баща си.

— На колко години е?

— На шестнайсет — отговори Шамир. — Въпреки че никога не е била в чужбина, е високообразована. В момента учи в Американския девически колеж в Бейрут.

— Шестнайсет е рано за женитба.

Емирът се разсмя.

— Аз добре съм преценил. Вероятно в Америка момиче на шестнайсет е младо. Но по нашите земи то е зряло за брак.

По обратния път към Бейрут Баидр мълчеше в колата. Чак когато приближиха града, Шамир го заговори.

— Какво има, сине?

— Нищо, татко.

— Разочарован ли си, че няма да наследиш принца?

— Не.

— Значи е мисълта за предстоящата ти сватба?

Баидр се поколеба.

— Аз дори не познавам момичето. Преди днешния следобед не бях чувал за нея.

Шамир го погледна.

— Смятам, че те разбирам. Чудиш се защо правим всичко възможно да те образоваме по западния начин на живот, а когато става дума за сватбата ти, постъпваме според нашия обичай? Това ли е?

— Мисля, че е това. В Америка поне първо се запознаваш с момичето и преценявате дали се харесвате.

— И тук се случва да е така, синко — каза тихо Шамир. — Но ние не сме обикновени хора. Нашите отговорности надхвърлят личните ни чувства.

— Но ти и мама сте се познавали, преди да се ожените. Всъщност израснали сте заедно.

Шамир се засмя.

— Вярно е. Но женитбата ни е била уговорена още докато сме били деца. Ние бяхме в течение и то ни сближи още повече.

— Ти би ли се оженил за някоя друга, ако е било уговорено? След като си наясно, че обичаш мама?

Шамир помисли малко, а после кимна.

— Да. Нямаше да ми е приятно, но не бих имал избор. Човек трябва да прави каквото се налага. Такава е волята на Аллаха.

Баидр погледна баща си и въздъхна. Волята на Аллах. Отнасяше се за всичко. Човек почти няма избор.

— Бих искал да видя момичето — каза той.

— Вече е уредено — отговори Шамир. — Поканихме семейството й да прекара уикенда с нас в планината. Пристигат вдругиден.

Внезапна мисъл осени Баидр.

— Ти си знаел отдавна, нали?

— Не отдавна — отвърна баща му. — Едва миналата седмица принцът ми съобщи решението си.

— Мама осведомена ли е?

— Да.

— Одобрява ли?

— Женитбата ли? Да.

— Ти като че ли се колебаеш — отбеляза Баидр.

— Майка ти винаги е мечтала да станеш принц — разсмя се Шамир. — Жените не всякога са практични.

— Ти също ли беше разочарован, татко?

Шамир впери очи в очите на сина си.

— Не. — Спомни си нощта, когато синът му се роди. — Ти винаги си бил и ще си останеш моят принц.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Както повечето ливанки Мариам Риад беше ниска, не повече от метър и петдесет и два и имаше големи тъмни очи. Носеше черната си коса по последна парижка мода, вдигната на главата си, което създаваше илюзия за по-висок ръст.

Кожата й беше бледоматова. Мариам имаше склонност към напълняване, но непрекъснато се бореше с нея чрез диети за голямо разочарование на родителите си, които предпочитаха закръглени арабки. Говореше свободно френски, английски с неудоволствие, мразеше да посещава Американския девически колеж и непрекъснато натякваше на родителите си, че е трябвало да отиде в швейцарско или френско училище като децата на другите заможни семейства.

На това недоволство баща й противопоставяше един отговор. Момичетата не се нуждаят от образование, защото след като се омъжат, ще гледат само къща и деца. С горчивина гледаше как братята й заминаваха да учат в чужбина, докато тя оставаше вкъщи, без дори да й се разрешава свободата, на която се радваха многото й приятелки от колежа. След часовете тя беше длъжна да се прибира направо у дома, не й позволяваха срещи и не можеше да излиза, освен ако не е придружавана от някого, и то със съгласието на баща си.

В лимузината по пътя към дома на Баидр баща й я оглеждаше доволен.

— Е, дъще — каза той тежко в своя стил — сигурно разбираш защо родителите ти се грижиха за тебе така. Вероятно сега ще ни оцениш по-добре.

Тя извърна глава от прозореца.

— Да, татко — потвърди покорно.

— Смяташ ли, че щеше да бъдеш избрана за тази женитба от самия принц, ако не беше учила в чужди училища? — запита той. — Не — отговори си сам. — Той търсеше истинска арабка, а не някоя покварена от чуждото влияние.

Тя хвърли поглед на майка си, която мълчеше. Майка й никога не говореше в присъствието на баща й.

— Да, татко — повтори тя.

— Сега искам да си припомниш доброто възпитание — продължи баща й. — Най-вече, дръж се с уважение и благоприличие. И никакви от онези лекомислени обноски, които си научила от приятелките си в колежа.

— Да, татко — отегчено каза тя за трети път.

— Тази женитба ще бъде най-важната за държавата — поясни баща й. — Всички знаят, че първородният ти син ще стане наследник на принца.

Тя стрелна баща си с крайчеца на окото си.

— А ако имам само момичета?

Баща й се стресна.

— Ти ще имаш синове! — извика той, като че ли искаше да й внуши, че така ще бъде. — Чуваш ли ме? Ще имаш синове!

— Ако Аллах позволи — продума тя и скришом се усмихна.

— Да бъде Неговата воля — каза майка й автоматично.

— Такава е волята на Аллаха — заяви той убедено. — Иначе защо Той уреди тази женитба?

Мариам бе дълбоко впечатлена от това, което видя, докато колата минаваше през портите на голямото имение. Баща й, който беше сред най-богатите хора в Бейрут в сравнение с Шамир бе направо скромен. Тук имаше безброй слуги и стражи. Тя като че попадаше в съвсем различен свят.

Поради важността на събитието семейството бе облечено в традиционно облекло, но в куфарите си всички носеха дрехи по последна парижка мода. С тях щяха да се нагласят за тържествената вечеря.

— Сложи фереджето си — каза майка й, когато колата спря и един слуга се приближи, за да отвори вратата.

Мариам бързо покри лицето си така, че се виждаха само очите й. Поглеждайки нагоре към стълбите, тя видя, че доктор Ал Фей слиза към тях. Едно стъпало зад него вървеше Баидр. Дъхът й спря. Те също носеха традиционно облекло и нещо в държането на годеника й говореше за пустинен произход. Само истински шейх можеше да изглежда така.

Баща й излезе от колата. Шамир се приближи към него с протегнати ръце.

— Ахлан, Ахлан.

— Ахлан фикум. — Двамата мъже се прегърнаха и целунаха по двете бузи.

Шамир се обърна и представи сина си. Баидр направи движение с ръка в израз на покорство и уважение, поздравявайки бъдещия си тъст с добре дошъл. Сетне протегна ръка по западен обичай.

Здрависаха се и застанаха гърбом към колата. Мисис Риад излезе и Шамир я приветства. След малко слезе и Мариам.

Баща й я заведе при доктора.

— Спомняш ли си доктор Ал Фей?

Тя вдигна поглед за миг, после сведе очи, както се полагаше. Кимна и се поклони почтително. Шамир пое ръката й.

— Дете мое — каза той. — Бъди добре дошла. Нека нашият дом стане завинаги твой.

— Благодаря — прошепна тя. — Да бъде волята на Аллаха.

Шамир направи знак и Баидр се приближи. Тя скромно сведе очи надолу, така че видя само върховете на обувките му под развяващата се джелаба.

— Мариам — обърна се той към нея, — да ти представя моя син Баидр — бъдещия ти съпруг.

Тя се поклони, преди да погледне нагоре, и след това вдигна глава. За момент се стъписа. Никой не й беше казвал, че очите му са сини. Сърцето й се разтуптя и тя почувства как се изчервява под фереджето. Много неща не й бяха казали за него. Толкова висок. И толкова красив. Тя сведе поглед и едва чу думите му за добре дошла, тъй като учестените удари на сърцето й кънтяха в ушите й. За пръв път в живота си беше искрено благодарна на родителите си, че не я бяха изпратили да учи в чужбина. Влюби се безнадеждно.

Вечерята беше строго официална. Шамир бе поръчал френският готвач да дойде от дома им в Бейрут, за да я приготви. Вместо обичайните ливански мезета, ордьоврите бяха пастет от гъши дроб и едрозърнест ирански хайвер. На мястото на традиционния мулукиех, заек с ориз, основните ястия бяха петел, задушен с вино, и овнешки бут. Десертите обаче бяха типични — баклава и още двайсетина други видове сладки баници.

По време на цялата вечеря сервираха шампанско — единственото изключение от мюсюлманския закон. Жените — с дълги парижки рокли, а мъжете — в смокинги водеха обикновен, учтив разговор, докато двете семейства се опознаят.

Към края на вечерята мистър Риад се изправи на крака.

— Ако ми е позволено — заяви той много важно, — бих искал да предложа тост за нашия изискан домакин, прекрасния доктор Ал Фей. Дано Аллах излее върху него и семейството му своята благодат.

Той вдигна чаша и пийна от шампанското.

— И още един тост — добави бързо, все още държейки чашата си. Усмихна се към Баидр. — За моят бъдещ зет, когото вече смятам за свой син, и за моята дъщеря. Дано Аллах благослови съюза им с много синове.

Всички се засмяха, а Мариам усети, че се изчервява. Не посмя да погледне Баидр, който седеше срещу нея на масата. Баща й продължи:

— И въпреки че между нашите семейства не е възниквал въпросът за зестрата, аз не бих искал да пренебрегвам този древен и почитан обичай. Как другояче човек би могъл да покаже привързаността към дъщеря си и високата оценка за нейния съпруг?

Шамир се изправи, възразявайки.

— Не, Мохамед, фактът, че ни даряваш дъщеря си, е достатъчно богатство.

— Мили мой докторе — банкерът се усмихна, отхвърляйки протеста му. — Би ли ми отказал това просто удоволствие?

— Разбира се, че не. — Шамир отново седна.

— Сине мой — каза Риад, обръщайки се към Баидр. — В деня на вашата сватба в моята банка в Бейрут ще бъде открита сметка на твое име, възлизаща на един милион ливански лири. Парите са твои, за да правиш каквото с тях каквото желаеш.

Преди да стане и да благодари на бъдещия си тъст, Баидр хвърли поглед към Мариам през масата. Лицето й беше пламнало и тя не вдигаше очи. Той се обърна към банкера.

— Уважавани татко — започна бавно, — нека Аллах бъде свидетел на щедростта и добротата ти. Има само още едно нещо, за което бих искал да те помоля, и то е да ме удостоиш с твоите напътствия, за да мога мъдро да използвам подаръка ти.

— Ще ги имаш — отговори бързо Мохамед. Беше доволен. Всичко се развиваше според плановете му. Беше сигурен, че тази сметка щеше да бъде едва началото на бизнеса, който неговата банка щеше да осъществява с фамилията Ал Фей.

Шамир се надигна. Вечерята бе свършила. Той погледна Баидр.

— Би било добре да покажеш градината на годеницата си — каза той, — а в това време ние ще отидем в библиотеката, за да отдъхнем.

Баидр кимна, заобиколи масата и държа стола на Мариам, докато тя се изправяше. Усмихна й се.

— Те като че ли искат да се отърват от нас.

Тя направи знак на съгласие. Той я хвана за ръка и двамата се запътиха към вратата за градината.

Докато излизаха, мисис Риад се извърна към Набила.

— Нали са красива двойка? — запита тя.

Докато стигнаха басейна в края на градината, никой от тях не продума. Тогава заговориха почти едновременно.

Мариам млъкна. Отрони:

— Съжалявам.

— Моя е грешката — каза бързо Баидр. — Какво искаше да кажеш?

— Нищо важно — махна с ръка тя. — А ти какво се канеше да кажеш?

Засмяха се, всеки се чувстваше неловко от другия. Той я погледна.

— Чудех се какво ли си мислиш. За това, че ще се женим.

Тя сведе очи. Не отвърна.

— Не е нужно да ми отговаряш — рече той припряно. — Не беше честно от моя страна. Нямаш голям избор, нали?

Тя вдигна поглед.

— А ти?

Той на свой ред не отговори. Ровеше из джобовете си и извади пакет цигари. Поднесе й го.

— Пушиш ли?

Тя поклати глава.

Той запали и всмукна дълбоко. Изпускаше дима бавно.

— Малко старомодно е, не смяташ ли?

— Да.

— Докато бях в Америка, почти бях забравил как е тук.

— Винаги съм искала да отида в чужбина — каза тя. — Но баща ми не ме пускаше. Хареса ли ти там?

— Да. Там хората се държат по-просто. Почти винаги знаеш какво мислят.

Тя се поколеба.

— Там имал ли си приятелка?

— Не интимна. Но съм се срещал с много момичета. А ти?

— Баща ми е много строг. Почти не ми позволяваха да излизам. Дори се стигна до голяма разправия, когато поисках да отида в колежа.

Двамата отново млъкнаха. Той гледаше горящия край на цигарата си. Този път тя проговори първа.

— Имаш сини очи.

— Да — рече той. — Баща ми казва, че това се среща в рода от времето на свещените войни. Оттогава в семейството сегиз-тогиз се появяват сини очи.

Тя се извърна и се взря в морето. Промълви съвсем тихо:

— Сигурно за теб съм голямо разочарование след всички момичета, които си срещал на Запад.

— Не е вярно — бързо възрази той. — Никога не съм ги приемал насериозно. Те са твърде празноглави. Не са като нас.

— Но все пак те са красиви. И високи.

— Мариам — каза той. Тя се обърна към него. — Ти също си много красива.

— Така ли? — запита тя. — Наистина ли го мислиш?

— Да, мисля го. — Той я хвана за ръката. — Все още ли ти се иска да отидеш в чужбина?

— Да.

Той се усмихна.

— Тогава ще прекараме медения си месец в Европа.

Точно тъй и направиха. Ожениха се в края на юли, а месец август пътуваха из Европа. Когато през септември Баидр върна Мариам обратно в Бейрут и я остави, за да продължи образованието си в Америка, тя вече беше бременна.

ДЕСЕТА ГЛАВА

След вечеря танците на горната палуба се подновиха. Както обикновено, щом храната беше сервирана, Баидр изчезна. Имаше навика да върши работата си, докато всички се хранеха и когато свършеха, той отново излизаше и се присъединяваше към гостите. Така никой не усещаше отсъствието му.

Джордана се седна на една маса и се разположи така, че да забележи появата на Баидр в салона. Той все още й се струваше особен, дори след деветгодишен брак. В него имаше нещо, което не разбираше. Понякога изпитваше чувството, че въобще не се интересува от нея, но той изневиделица я хващаше натясно и тя осъзнаваше, че кажи-речи е прозрачна за него.

Както тази вечер. Тя забеляза кутийката от „Ван Клееф“ върху възглавницата си, но по някаква необяснима причина, която дори на нея не й бе известна, реши да се направи, че не я е видяла. Вероятно основанието беше, че не бе способна да извини непрекъснатите му заминавания и връщания, придружени с пореден подарък. За разлика от отношението си към американците, с които по-рано бе общувала, на него тя не можеше да вмени вина. Той си беше такъв и нямаше да се промени. Реагираше прямо и остро. В душата му дивакът вилнееше в тъмнината.

Но собствената й реакция я изненада. В насилието му имаше нещо успокоително. Тя сякаш беше дете, което предизвиква някой от родителите си да го накаже, за да се увери в любовта му. По този начин греховете й се опрощаваха и тя си мислеше как отново да спечели вниманието му. Щом той затръшна вратата след себе си, тя се изправи и се погледна в огледалото. Отпечатъкът от ръката му се червенееше върху страната й. Натисна копчето, повика секретарката си, поиска лед й остана в стаята си около час, притискайки ледената торбичка към лицето си, докато подутината изчезна.

Тъкмо тогава реши как да се облече. Щеше да бъде като мюсюлманка, щом той предпочиташе така. Съпруга, хурия, робиня. Нали това Аллах обещава отвъд портите на рая?

Вдигна чаша шампанско до устните си, наблюдавайки вратата на салона. Баидр още не беше излязъл.

— Джордана, скъпа — изливаше възторга си един глас в ухото й. — Танцът ти беше великолепен.

Тя се обърна и разпозна гласа.

— Мара — извика и поднесе страната си за обичайната целувка. — Ти си повече от любезна.

— Не, скъпа — каза бързо принцесата. — Вярно е. Беше най-еротичният танц, който някога съм виждала. Ако бях мъж, щях да те обладая на място. — Засмя се и добави: — Всъщност аз пак бих могла.

Джордана се разсмя заедно с нея.

— Това беше най-големият комплимент, Мара.

Принцесата се наведе към ухото на Джордана.

— Извърши нещо невероятно. Забеляза ли младия мъж, когото доведох? Хвръкна му чивията. За малко да му се пръснат панталоните.

Джордана я погледна. Не беше в стила на Мара да бъде толкова възторжена.

— Наистина ли, скъпа?

— Разбира се — отговори Мара. — Той умира да го запозная с теб. Може ли за момент?

Над рамото на принцесата Джордана зърна Каридж, който излизаше от приемната заедно с мистър Ясфир.

— Не Точно сега — каза. — Баидр ще излезе всеки момент.

Ясфир си проправи път направо към нея.

— Мадам Ал Фей. — Поклони се.

— Мистър Ясфир — официално отвърна тя.

— Бих искал да изразя благодарността си за прекрасната вечер и да поднеса извиненията си, че тръгвам толкова рано, но на брега ме чака неотложна работа.

Тя подаде ръка.

— Аз също съжалявам.

Той целуна ръката й.

— Вероятно следващия път ще имаме възможността да се опознаем по-добре — изрече тя.

— Ще очаквам този случай — каза той. — Приятна вечер, мадам.

Ясфир се отдалечи по палубата към стълбата, водеща към моторницата, която щеше да го отведе на брега. Тя забеляза, че Каридж се приближава към Юсеф. Юсеф и американският филмов режисьор Майкъл Винсънт сподириха Каридж към приемната и надолу по коридора към кабинета на Баидр.

— Още една среща ли? — запита Мара. Джордана безмълвно сви рамене и вдигна чашата си с шампанско.

Принцесата седна на стола до нея.

— Един от съпрузите ми беше същият. Забравих точно кой. Срещи една след друга. Такава скука, разведох се с него.

Джордана й се усмихна.

— Баидр може да е всичко, но не и скучен.

— Не знаех. Но някои съпрузи не разбират, че в живота има и други неща освен бизнес.

Джордана не отговори. Пиеше шампанското на малки глътки. Изведнъж настроението й се развали. Напоследък като че ли нищо не им вървеше.

— Хайде, скъпа — настоя принцесата. — Да те запозная с младия мъж. Той ще се почувства щастлив, а може и да те разсее за малко.

— Къде е той?

— Ето там. Високият рус мъж, застанал до стъпалата.

Джордана го погледна.

— Изглежда млад.

Принцесата се засмя.

— Той е млад, скъпа. На двайсет и пет и е издръжлив като бик. Не си спомням друг мъж като него, освен Руби, когато беше млад.

— Жиголо ли е? — запита Джордана.

— Естествено, скъпа — отвърна Мара. — Като всички красиви млади мъже. Но така животът е по-лесен, когато се умориш от тях. Даваш им няколко франка и те изчезват. Никакви усложнения.

— Омръзнал ли ти е? Затова ли се отказваш от него?

Мара се засмя.

— Не, скъпа. Той направо ме изтощава. Не мога да издържам. Непрекъснато забива в мене прекрасния си голям пенис, а аз вече не съм толкова млада. Изтощена съм.

— Поне си откровена.

Мара се засегна.

— Винаги съм честна. Сега да те запозная ли?

Джордана надзърна към приемната. Каридж се връщаше сам. Юсеф и Винсънт бяха останали с Баидр. Тя вдигна рамене.

— Добре — каза. — Доведи го.

Баидр поднесе чаша уиски с вода на Винсънт и му направи знак да седне. Щом Баидр се настани срещу американеца, Юсеф дискретно се оттегли в ъгъла на стаята.

— Отдавна се възхищавам от вашата работа, мистър Винсънт — започна Баидр.

— Благодаря ви, мистър Ал Фей. Наистина съм поласкан.

— Сигурен съм, че не само аз ви се възхищавам — продължи Баидр и реши да пристъпи направо към въпроса. Все пак човекът беше американец и нямаше нужда да го усуква. — Затова реших да ви попитам дали бихте се интересували да направите филм за живота на пророка Мохамед. Някога мислили ли сте за това?

Режисьорът пийна една глътка.

— Честно казано, мистър Ал Фей, никога.

— Съществува ли някаква специална причина?

Винсънт поклати глава.

— Просто никога не ми е идвала такава идея. Вероятно защото ние, американците, знаем твърде малко за Мохамед.

— Но за четиристотин милиона души не е така — каза Баидр.

Винсънт кимна.

— Сега вече зная. Мистър Зиад много внимателно ми го обясни. Той ми даде и няколко биографии на Мохамед и трябва да призная, че те много ме заинтригуваха.

— Смятате ли, че може да стане филм?

— Да, и то много добър.

— И да има успех на Запад? Би ли могъл той да помогне на западния свят да разбере, че нашата цивилизация се гради върху морал, доста подобен на тамошния?

— Дали ще има успех ли? Нямам представа. Ще има проблеми във връзка с разпространението му — отговори режисьорът. — А що се отнася дали ще бъде разбран, бих казал, да. Естествено, при условие, че филмът стигне до екран.

Баидр кимна.

— Ясно. Но да предположим, че това е възможно. Каква е първата стъпка, която трябва да предприемем, за да бъде създаден филмът?

— Всички филми започват със сценарий.

— Вие сте писали сценариите за другите си филми. Бихте ли се заели и с този?

— Бих го написал, ако бях по-осведомен, но се страхувам, че нямам достатъчно познания.

— Ако получите помощта, от която се нуждаете, тогава бихте ли размислили?

— Стига да съм сигурен, че когато сценарият бъде завършен, по него ще се снима филм.

— А ако аз гарантирам, че филмът ще бъде направен?

Винсънт погледна Баидр и дълбоко си пое дъх. Ако даде съгласието си, а после филмът бъде изоставен, в кинопроизводството с него ще е свършено. Евреите ще се погрижат за това. Но ако го направи, и то успешно, дори те ще го представят в киносалоните си. Тях не ги интересуваше какъв е филмът, стига да носи пари в касата.

— Аз съм скъпчия — каза той. — Не се давам евтино.

— Това вече го зная, мистър Винсънт. Дали хонорар от един милион долара плюс процент от печалбата ще е малко?

Музиката, която се носеше от високоговорителите беше бавна и романтична, а дансингът се пълнеше, когато Жак взе чашата с шампанско от ръката й, постави я върху масата и поведе Джордана. Усмихваше й се.

— Дълго чаках точно такава музика, за да ви поканя на танц.

Джордана почувства, че шампанското я замайва. Усмихна му се и тя.

— Чудесно.

Той я притегли към себе си.

— Вие, американците. Само толкова ли можете да кажете? Чудесно.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Американци ли? Аз не съм американка. По роклята ми не си ли личи?

— Не говорете — каза той. — Просто танцувайте. — Придърпа главата й на рамото си, а с другата си ръка притисна ханша й плътно към себе си. Движеше се много бавно в ритъм с музиката, за да усети тя надигащата се в него възбуда.

След малко погледна надолу към нея. Очите й бяха затворени. Той отпусна ръката, с която я държеше, измести я към перилото така че никой да не види какво правят и започна да трие дланта й о твърдия си като скала член.

— Имам копчета на панталона — прошепна, — а не цип. Разкопчай ги.

Тя го зяпна с широко отворени очи.

— Вие сте луд! — промълви. — Хората ни наблюдават!

— Никой не ни гледа! — нареждаше той ядосано. — Ние сме с гръб към тях. След твоя танц мастурбирах вече два пъти. Този път трябва да те почувствам!

Все още вперила поглед в очите му, пръстите й напипаха копчетата и ги освободиха. Той не носеше гащета и фалосът му изпълни ръката й. Притисна главата й към гърдите си, така че тя да гледа надолу.

— Изтегли го! — изкомандва той.

Дланта й обхващаше не повече от една трета от цялата му дължина. В приглушената светлина тя виждаше лъскавата червена главичка, която се издигаше над кожичката. Усети, че влагата намокря дланта й.

— По-бързо!

Тя вече не чуваше музиката. Единственият ритъм беше този на ръката й, която се движеше назад-напред, напред-назад по цялата му дължина.

— Сега! — измърмори той. — През парапета в морето! — Той го извади напред.

Вперила поглед надолу тя видя струята сперма, която бликаше от потрепващия пенис. След това свърши. Вдигна очи към лицето му.

— Благодаря — каза той усмихнат. Извади кърпичка от вътрешния си джоб. — Изтрий си ръцете.

Тя взе кърпичката, разтърка я в дланта си и му я върна.

Той поклати глава.

— Изсуши и мен.

Тя го избърса и той прибра члена си в панталона.

— Можеш да хвърлиш кърпичката — каза. Кърпичката падна в морето и те тръгнаха към претъпкания дансинг.

— Трябва отново да те видя — прошепна той. — Къде мога да ти се обадя?

— Ти няма да ме търсиш. Аз ще ти позвъня.

— Аз съм в „Мартинез“. Ще се обадиш ли? Обещаваш ли?

Тя кимна. Музиката секна точно когато тя видя, че Баидр, следван от Юсеф и американския режисьор, се приближават към върха на стълбата.

— Съпругът ми — промълви. Понечи да се отдалечи от него, но той я държеше здраво за ръка.

— Утре? — попита той тихо.

— Да! — Тя изтегли ръката си и през дансинга си проправи път към Баидр. Лицето й беше зачервено и тя се чувстваше превъзбудена, все едно, че току-що беше пушила хашиш.

— Скъпи! — възкликна тя. — Какво прекрасно парти за рождения ми ден. Дали някога бих могла да ти се отблагодаря?

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Минаваше среднощ и на Лайла й доскуча в стаята. Застана на прозореца с изглед към Кроазет. В топлата вечер тълпите все още сновяха назад-напред. Светлините на рекламите по централните островчета все още препоръчваха филмите, които щяха да бъдат показани по време на предстоящия фестивал и във въздуха се усещаше оживено, весело настроение.

Извърна се от прозореца. Стигаше й толкова. Трябваше да излезе и да се разтъпче, иначе щеше да полудее. Взе джинсовото яке и ключа и се измъкна в коридора. Чакайки асансьора, се облече. Когато се озова извън сградата, изглеждаше също като останалите млади жени, които се разхождаха нощта по джинси и ризи.

Насочи се към „Карлтон“, спря, купи си сладолед на ъгъла на улица Канада, после пресече платното откъм страната на плажа, където имаше по-малко навалица. Седна върху наклонения бетонен парапет около еспланадата срещу хотела и започна да наблюдава хората, които влизаха и излизаха от него.

Свърши сладоледа, изяде сладката фунийка до последната трошичка и след това си изблиза ръцете. Чу шум от моторница и се обърна, за да погледне.

Голяма рива спираше на пристана на „Карлтон“.

Беше празна, с изключение на двама униформени моряка с бели тениски и дочени панталони. Единият от тях скочи на кея и завърза въжето за едно колче. След миг другият моряк се изкатери до него. Двамата застанаха безгрижно, пушеха и си говореха.

Погледът й се плъзна покрай моторницата. Яхтата на баща й беше хвърлила котва на няколкостотин метра от залива. Светлините на горната палуба, където беше забавата, блещукаха в нощта. До брега слабо достигаше музика. Тя извади цигара и я запали.

Отново се обърна към хотела. Там нищо не се случваше. Дръпна от цигарата. Една малка кола откъм Кроазет забави и спря срещу нея. Шофьорът се наведе през седалката, свали стъклото и й извика нещо.

Не чу какво й каза, но знаеше какво иска. Поклати глава презрително, изправи се и се обърна с гръб към него. В отговор шофьорът натисна клаксона и отмина, с трясък включвайки на скорост.

Импулсивно се спусна надолу по стъпалата към брега и се отправи към вълнолома. Моряците заостриха вниманието си автоматично, но като я видяха, се отпуснаха и продължиха да пушат. Гледаха я как се приближава.

Тя спря в горната част на кея и впери очи в тях. Мълчеше.

— Добър вечер — извика й високият моряк.

— Добър вечер — отговори. Разглеждаше ривата. Беше голямата, добре оборудвана с радиотелефон и стереоуредба. Не се съмняваше, че е на баща й. Той умираше за всякакви американски играчки.

— Няма ли работа тази вечер? — закачливо попита по-ниският моряк на френски.

Тя не му обърна внимание. Високият се засмя.

— Слез тук долу — каза. — Ще ти платим по десет франка за по едно бързо чукане.

Тя се втренчи в него и насмешливо запита, посочвайки към яхтата.

— Какво става? Много скъпи ли са ви момичетата там?

Високият моряк беше непоколебим.

— Двайсет франка от всеки. Това е най-многото.

Тя му се усмихна.

— За теб може и без пари, ако ме отведеш ей там.

Двамата моряци се спогледаха, а после се обърнаха към нея.

— Не можем — каза високият.

— Страхувате се да не си загубите службата ли? — присмя им се тя. — Какво толкова важно става там?

— Рожден ден на съпругата на шефа — шейх Ал Фей — обясни по-дребният.

Тя закачливо разкопча джинсовото си яке и го остави отворено. Сложи ръце под едрите си гърди и ги задържа така, че да ги видят.

— Погледнете тези цици — каза тя. — Как би ви се отразило по едно от тези сладурчета в устата?

Те поклатиха глави почти тъжно.

— Двайсет и пет франка — отсече накрая високият.

— Съжалявам — рече тя. — Бързо закопча копчетата. Понечи да ги загърби. — Изпуснахте шанса си.

— Утре — викна високият след нея. — Ела на старото пристанище. Тогава ще те вземем.

— Утре няма да съм тук.

— Почакай! — нададе възглас високият. Бързо каза на другия нещо, което тя не успя да чуе, а после се обърна към нея. — Окей. Отиваме, ще обиколим яхтата и се връщаме. Съгласна ли си?

— Съгласна. — Тя слезе долу до вълнолома, а по-високият моряк скочи в лодката. Ревът на мотора изпълни нощта. Ниският протегна ръка, за да й помогне да се качи. Тя пристъпи вътре без неговата подкрепа, отиде към задната част и седна.

Ниският моряк освободи въжето и се метна в движещата се моторница. Извъртя се към нея.

— По-добре ела напред. Тук отзад пръските ще те намокрят.

Тя му се усмихна.

— Не ме е грижа — каза. — Обичам водата.

Докато ривата набираше скорост, той дойде и се настани до нея. Пресегна се и разкопча две копчета на блузата й. Мазолестата му ръка грубо хвана гърдата й.

— Страхотни — възхити се той. — Фантастични.

— Защо бързаш толкова? — запита тя. — Има много време.

Той се наведе и впи лакомата си уста в зърното й. Зъбите му стръвно хапеха кожата й. Тя го отблъсна.

— Почакай — каза сърдито. — Като свърши пътуването.

Той я загледа, а лицето му почервеня. Тя му се усмихна нежно.

— Няма да те излъжа, не се безпокой. — Свали якето си и му го подаде. — За гаранция можеш да го държиш.

Той стоеше, държеше якето, глупаво втренчен в нея.

— Каква игра играеш?

Преди тя да отговори, радиотелефонът иззвъня. По-високият моряк го вдигна. Някакъв глас ядосано изпука. Морякът затвори и ги погледна, докато обръщаше лодката в широка дъга.

— Трябва да се върнем на пристанището — съобщи той. — Капитанът ни е ядосан. Там някакви хора чакат да ги отведем на яхтата.

— По дяволите! — възкликна ниският. Върна й якето. — Облечи се!

— Казах ти, че не биваше да го правим — рече високият.

— Мамка му! — изръмжа по-ниският.

Лайла безмълвно закопча якето. Взря се към пристанището, където някакви хора стояха, облечени в натруфени вечерни дрехи. Морякът изгаси мотора и лодката се залюля към кея.

С един скок, хванал въжето в ръка, дребният моряк се озова върху кея и го завърза. По-високият остана в моторницата.

Бяха двама мъже и две жени. С любопитство я изгледаха, докато тя излизаше от лодката, но не продумаха. Тя се изкачи на горната част на кея, преди да се извърне. Ниският моряк с пресилено внимание помагаше на дамите да се качат на ривата. Изведнъж вдигна очи към нея.

— Такъв е животът — извика му тя отгоре усмихната.

Мъжете бяха вече в моторницата, започна бавно да се отдалечава. По-високият моряк скочи в лодката и отново се обърна към Лайла. Засмя се и разпери ръце с типично галски жест на безпомощност.

Лайла тръгна по кея към брега, когато той внезапно изникна изпод сенките на вилите.

— Какво ти става? — извика той. — Да не си полудяла? Можеше да издадеш всичко!

Тя се стресна.

— Не те видях да слизаш от лодката.

— Когато отидох в апартамента и установих, че те няма — продължи Али Ясфир, — за малко да си загубя ума. Знаеш, че не биваше да излизаш от стаята.

— Доскуча ми — обясни Лайла.

— А, така значи, доскучало ти — повтори той саркастично. — Затова си излязла и щеше да се повозиш на моторницата?

Тя го гледаше.

— А защо не? — запита тя. — Кой има по-голямо право на това? Все пак тя е на баща ми.

Четири часът сутринта минаваше, когато последните гости се качиха на лодките, за да се приберат на брега. Джордана пожелаваше лека нощ на принцеса Мара и Жак, когато Юсеф прекоси палубата и стигна до Баидр, който стоеше сам.

— Да задържа ли момичетата? — запита той, сочейки към двете актриси до Винсънт.

Баидр поклати глава.

— Искате ли да остана на яхтата?

— Не. Ще ти се обадя сутринта в хотела.

— Окей. — Юсеф се усмихна. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Когато Джордана се извърна от стълбичката, Баидр беше изчезнал. Тя бавно влезе в салона. Един стюард се приближи.

— Да направя ли нещо за мадам?

— Нищо, благодаря — отвърна тя. — Между другото, виждал ли си мистър Ал Фей?

— Вярвам, че се е прибрал в стаята си, мадам — каза стюардът и излезе от салона.

По коридора тя стигна до своята спалня. Светеше само лампата отстрани на леглото, нощницата и пеньоарът й бяха приготвени. Тя бавно се съблече. Изведнъж се почувства сломена и изтощена. Мястото на лицето, където я беше ударил, отново я заболя.

Отиде в банята, отвори шкафчето с лекарства и извади бурканче с перкодан. Налапа две таблетки и ги преглътна с вода. Погледна се в огледалото. Мислеше да свали грима си, но за това бяха необходими много усилия.

Върна се в спалнята и облече нощницата. Мушна се в леглото уморено и след като изгаси лампата, се отпусна върху възглавниците. Светлина проникваше изпод вратата на неговата стая. Той беше още буден. Спусна клепачи и болката започна да се успокоява. Беше почти заспала, когато внезапно вратата се открехна. Тя отвори очи.

Баидр застана в рамката на вратата, напълно облечен. Задълго не продума.

— Искам утре децата да са на яхтата в девет сутринта — заяви накрая.

— Добре, Баидр — каза тя. — Ще се погрижа. Ще бъде хубаво. Отдавна не сме прекарвали заедно с децата.

Гласът му беше студен и равен.

— Говорех за синовете си, а не за теб.

Тя млъкна.

— Ще се приберем в неделя.

— Дотогава не можете да отидете до Капри и да се върнете.

— Няма да ходим до Капри. В понеделник рано сутрин трябва да съм в Женева. Ще отидем само до Сен Тропе и Поркрол.

Той затвори вратата след себе си и стаята отново потъна в тъмнина. Тя погледна светещия циферблат на часовника върху нощната си масичка. Беше почти пет.

Пресегна се за цигара и я запали. Твърде късно е да заспива тук, ако трябва да доведе децата на яхтата в девет часа. Уморено запали лампата и натисна копчето, за да извика прислужницата си.

Можеше сега да се облече и да отиде във вилата. В седем часа децата щяха да са будни. Щеше да се наспи, когато заминат.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Майкъл Винсънт влезе в трапезарията на хотела. Очите му бяха подпухнали от липса на сън, а и от злоупотреба с уиски, бяха му се появили бръчки. В утринната слънчева светлина се озърна за Юсеф. Откри го на маса близо до прозореца.

Юсеф беше гладко обръснат. Очите му бяха бистри. На масата до кафето му лежеше бинокъл.

— Добро утро — усмихна се той.

— Добрутро — измърмори Винсънт, сядайки. Примигна. — Как го правите? Сигурно е било шест часът, когато си легнахте. Едва девет и половина е и свиквате съвещание.

— Когато шефът е наоколо, никой не спи — каза Юсеф. Взе бинокъла и го подаде на режисьора. — Вижте сам. Вече е навън с водни ски.

Винсънт погледна през бинокъла, нагласяйки фокуса, докато яхтата се видя ясно. Наблюдаваше как ривата плува в залива. Зад нея беше Баидр, хванал се за въже за теглене с една ръка, а с другата придържаше малко момченце, седнало на раменете му.

— Кое е момчето? — запита Винсънт.

— По-малкият син на шефа, Шамир — отговори Юсеф. — На четири години е и е кръстен на дядо си. По-големият — принц Мохамед — е на ски оттатък ривата зад баща си. Той е на десет години.

Винсънт, който следеше Баидр, не беше забелязал втората моторница. Той пренагласи бинокъла и се загледа в момчето. Десетгодишният Мохамед беше истинско копие на баща си — слаб и силен — и също се държеше за въжето с една ръка.

— Принц Мохамед ли? — запита той. — Да не би Баидр да е…

— Не — бързо отвърна Юсеф. — Баидр е първи братовчед на принц Фейяд, царуващият принц в момента. Тъй като той няма мъжка рожба, е определил синът на Баидр да наследи трона.

— Впечатляващо — отбеляза Винсънт. Свали бинокъла, тъй като келнерът се приближи до масата. — Не е ли много рано да си поръчам водка с доматен сок?

— Не и тук — Юсеф се усмихна. — Водка с доматен сок.

Келнерът кимна и изчезна. Юсеф се наведе към режисьора.

— Извинявайте, че ви обезпокоих толкова рано, но шефът се обади тази сутрин — налага се да замина с него за няколко дни, та реших, че е важно да сключим сделката.

— Смятам, че всичко беше съгласувано снощи — каза Винсънт.

Келнерът се върна с питието. Юсеф изчака той да си тръгне и Винсънт да отпие първата си глътка.

— Почти всичко — каза той меко. — Освен комисионната за агента.

— Аз нямам агент — бързо го прекъсна Винсънт. — Винаги водя преговорите сам.

— Този път имате — продължи Юсеф. — Разбирате ли, въпрос на обичай. А ние сме велик народ с обичаи.

Винсънт започваше да разбира, но искаше да го чуе от Юсеф.

— И кой е моят агент?

— Най-големият ви поклонник — рече Юсеф учтиво. — Човекът, който ви предложи за тази работа. Аз.

Винсънт замълча за миг, после пак отпи от водката. Усети как ума му се прояснява.

— Обичайните десет процента ли? — запита той.

Юсеф поклати глава, все още усмихвайки се.

— Така е според западния обичай. Според нашия е трийсет процента.

— Трийсет процента? — Тонът на Винсънт изразяваше изумление. — Това е нечувано.

— Не е нечестно, като се има предвид хонорарът за филма. Един милион долара е нечувана сума. По една случайност зная, че е пет пъти повече от онова, което сте взели за последния си филм. А вие нямаше да получите предложението, ако аз не знаех, че филмът е отдавнашна мечта на Баидр и че той би трябвало да се обърне към вас, за да осигури участието ви.

Винсънт изучаваше лицето на Юсеф. Арабинът все още се усмихваше, но очите му бяха съвсем сериозни.

— Петнайсет процента — предложи той.

— Аз имам много разходи — каза Юсеф. Разпери ръце, за да изрази съжаление. — Но вие сте мой приятел. Няма да се пазаря с вас. Двайсет и пет процента.

— Какви разходи? — полюбопитства Винсънт. — Мислех, че работите за Баидр. Той не ви ли плаща щедро?

— Достатъчно за добро съществуване. Но човек трябва да мисли за бъдещето. Имам голямо семейство, което издържам, а трябва да отделям някой и друг долар настрана.

Винсънт започна да рови из джобовете си за цигари. Юсеф го изпревари. Отвори златна табакера И я поднесе на режисьора.

— Красива табакера — отбеляза Винсънт, вземайки цигара.

Юсеф се усмихна. Постави я на масата пред режисьора.

— Ваша е.

Винсънт го зяпна от изненада. Въобще не разбираше този човек.

— Тя е от чисто злато. Не може да ми я подарявате току-така.

— Защо не? Нали я харесахте?

— Това още не е достатъчна причина — запротестира Винсънт.

— Вие имате свои закони, ние имаме наши. Да правиш подарък е един вид благословия.

Винсънт поклати глава примирително.

— Окей. Двайсет процента.

Юсеф се усмихна и протегна ръка.

— Съгласен.

Стиснаха си ръцете. Винсънт сложи цигарата в устата си, а Юсеф я запали със златна запалка „Дюпон“. Винсънт дръпна от цигарата, после се засмя.

— Не смея да се възхитя от запалката ви, иначе и нея ще ми подарите.

Юсеф се усмихна.

— Бързо свиквате с нашите обичаи.

— Налага ми се — отговори Винсънт, — ако ще снимам този филм.

— Съвсем вярно — отбеляза сериозно Юсеф. — Ще работим много тясно по филма и когато бъде готов, смятам, че ще успея да ви покажа как двамата можем да натрупаме доста пари.

Винсънт вдигна чашата си и отпи.

— По какъв начин? — запита.

— Сумите, които ще ви поискат да платите за обслужване и за материали, ще бъдат много по-големи, отколкото ако ги поискат от мен — каза Юсеф. — Заедно ние ще спестим на шефа много пари, а в същото време ще открием разумни облаги за усърдието си.

— Ще го запомня — каза Винсънт. — Вероятно ще ви се обаждам доста често.

— На ваше разположение съм.

Винсънт хвърли поглед през масата.

— Кога смятате, че договорът ще е готов за подпис?

— След около седмица. Ще го съставят в Лос Анжелис, а ние тук ще го получим по телекса.

— Защо в Лос Анжелис? В Париж няма ли добри адвокати?

— Естествено, че има, но вие трябва да разберете шефа. Той винаги иска най-доброто. А най-добрите филмови адвокати са в Холивуд. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам — каза. — Закъснявам. Шефът иска да взема момичетата и да ги заведа на яхтата.

Винсънт се изправи заедно с него. Беше озадачен.

— Момичетата ли? А мисис Ал Фей няма ли да се възпротиви?

— Мисис Ал Фей реши да остане във вилата, за да даде на шефа възможност да прекара повече време със синовете си.

Стиснаха си ръцете и Юсеф излезе във фоайето. Колко много имаше да учи за тези хора. Не бяха така семпли както изглеждаха на пръв поглед. Келнерът дойде и той си поръча още една водка с доматен сок. Би могъл да започне деня както трябва.

Когато излезе от ресторанта, актрисите и Патрик чакаха във фоайето с багажа си. Юсеф нареди на Ели хората му да занесат багажа до кея и да го предадат на борда на ривата.

— Вие вървете напред — каза им той. — Ще ви настигна след минутка. Трябва да се обадя по телефона.

Изкачи се на малката площадка с телефоните и набра номера на Жак в „Мартинез“. Телефонът звъня десет пъти, докато се обади сънлив глас.

— Аз съм, Юсеф — рече. — Събудих ли те?

— Да — гласът на Жак беше кисел.

— Шефът ме накара да отида с него на яхтата за няколко дни. Тръгвам сега. Исках да зная дали стана работата с нея.

— Тя трябва да ми се обади.

— Мислиш ли, че ще се обади?

— Не знам. Не беше трудно да я накарам да ме изцеди.

— Тогава ще ти се обади — доволен каза Юсеф. — Първата стъпка, за да го пъхнеш между краката й, е да го сложиш в ръцете й.

— Кога ще се върнеш? — запита Жак.

— В неделя вечер. Шефът заминава за Женева през нощта. Ако дотогава не ти се е обадила, аз ще дам вечеря в чест на американския режисьор и пак ще я видиш.

— Няма да има нужда да идвам отново с принцеса Мара, нали? — попита Жак. — Не мога да понасям тази жена.

— Не. Този път ще дойдеш сам. — Юсеф излезе от кабината и връчи на телефонистката няколко франка бакшиш. Потърси табакерата в джоба си, после си спомни, че я подари. Изруга се, след това се усмихна, докато слизаше по стъпалата към улицата. Сделката не беше лоша. Тристадоларовата табакера му спечели последните пет процента. А петдесет хиляди долара не е сума за пренебрегване.

Тя стоеше до прозореца и гледаше морето, когато той влезе в стаята й.

— Готов ли е багажът? — запита той.

— Да — отговори тя, без да се обръща към него.

— Яхтата на баща ми отплува.

Той се приближи до прозореца и надзърна. Яхтата се обръщаше и се отправяше в открито море по посока на Естерел. Небето и водата бяха в един и същ син цвят, а слънцето светеше ярко.

— Днес ще бъде топло — отбеляза той. Тя не го погледна.

— Той караше водни ски със синовете си.

— С братята ти ли?

В гласа й имаше злоба.

— Те не са ми братя! Негови синове са. — Извърна се обратно към стаята. — Някой ден ще го разбере.

Али Ясфир мълчеше и я гледаше как прекосява стаята и потъва във фотьойла до леглото. Тя запали цигара. Не можеше да проумее колко много прилича на баща си. Слабото силно тяло не беше на майка й. Както повечето арабки, майка й беше пълна.

— Спомням си, че когато бях малка, той ни взимаше със сестра ми и карахме водни ски с него. Беше много добър и за нас беше голямо удоволствие. А след като се разведе с майка ми — нищо. Дори не е дошъл да ни види. Изхвърли ни като стари обувки.

Независимо от всичко Али откри, че защитава Баидр.

— Баща ти имаше нужда от синове. А майка ти не беше в състояние да му роди повече деца.

— Всички мъже сте еднакви. Може би някой ден ще разберете, че ние не сме просто същества, създадени за ваше удобство — каза Лайла презрително. — Дори сега жените работят повече за каузата отколкото мъжете.

По този въпрос той не искаше да спори с нея. Не беше негова работа. Трябваше да я заведе в Бейрут и оттам в планините — в тренировъчния лагер. Там щеше да спори колкото си иска. Натисна копчето за носача.

— С кой самолет ще летим? — запита тя.

— До Рим с Ер Франс, а после — с МЕА до Бейрут.

— Колко неприятно — каза тя. Изправи се, отиде до прозореца и се взря навън. — Чудя се какво ли ще си помисли баща ми, ако разбере, че съм била тук?

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Баидр погледна ръчния си часовник.

— Имаме четири часа, докато отворят борсата в Ню Йорк — каза той.

— Така че нямаме достатъчно време да рефинансираме десет милиона лири стерлинги, мосю Ал Фей — отбеляза швейцарският банкер Брьон.

— А е твърде късно, за да анулираме поръчките.

Джон Стърлинг-Джоунс — британският му съдружник кимна в знак на съгласие.

— Няма да е възможно. Предлагам да преосмислите положението си, мистър Ал Фей.

Дик Каридж наблюдаваше шефа си от далечния ъгъл на стаята. Баидр не промени израза на лицето си, макар че знаеше какво му предлага британският банкер. Съвсем лесно беше да вдигне телефона и да съобщи на Абу Саад, че е съгласен с новото им предложение. Но направеше ли го, те щяха да имат власт над него. А той нямаше намерение да го позволи. Не и след всичките години, за които бе изградил независимостта си. Сега никой не можеше да го купи. Дори неговият царуващ принц.

— Решението ми остава непроменено, мистър Стърлинг-Джоунс — каза тихо Баидр. — Нямам намерение да влизам в оръжейния бизнес. Ако желаех, щях да го сторя преди години.

Англичанинът не отговори. Баидр се обърна към швейцареца.

— Колко мога да покрия оттук? — запита той. Швейцарецът погледна към бюрото си.

— Имате свободен балансов кредит от пет милиона лири, мистър Ал Фей.

— А заемен кредит?

— При сегашните обстоятелства ли? — запита швейцарецът.

Баидр кимна.

— Никакъв — осведоми го той. — Освен ако не промените решението си. Тогава, естествено, ще можете да теглите всякакви суми каквито поискате.

Баидр се усмихна. Банкерите винаги са едни и същи.

— Ако желаех, нямаше да се нуждая от вашите пари, мосю Брьон. — Той бръкна в джоба си и извади чекова книжка: — Бихте ли ми услужили с писалката?

— Разбира се, мистър Фай. — Швейцарецът му я подаде с претенциозен жест.

Баидр опря книжката в ъгъла на бюрото и бързо попълни чек. Подаде го на банкера обратно с писалката.

Банкерът взе чека.

— Мосю Ал Фей, — каза той изненадано, — ако изплатим този чек за пет милиона долара, сметката ви ще се изпразни.

Баидр се изправи.

— Точно така, мосю Брьон. Можете да я закриете. До един час ще чакам в хотела си копие от трансферното авизо до банката ми в Ню Йорк. — Той тръгна към вратата. — До обяд ще получите и инструкции за това как да разполагате със сметките на другите гаранти, които са под мой контрол. Надявам се, че ще отделите същото внимание на закриването на тези сметки, каквото отделихте при отварянето им.

— Мосю Ал Фей! — Гласът на банкера се извиси до писък. — Никой никога не е теглил от банката четирийсет милиона лири в един ден.

— Сега някой ги изтегли — Баидр се усмихна и направи знак на Каридж, който го последва през вратата. Поеха към улицата.

Почти бяха стигнали изхода, когато Стърлинг-Джоунс ги настигна.

— Мистър Ал Фей!

Баидр се извърна да го погледне.

— Да, мистър Стърлинг-Джоунс?

В бързината си англичанинът започна да заеква.

— Мосю Брьон и аз преразгледахме положението ви. Какви банкери сме, ако не отпуснем заем на един толкова стар и ценен клиент? Ще имате заема от пет милиона лири.

— Десет милиона. Не виждам причина да харча от собствените си пари.

Англичанинът се вторачи в него за момент, но после, кимна.

— Десет милиона лири.

— Много добре, мистър Стърлинг-Джоунс. — Обърна се към Дик: — Ти се върни с мистър Стърлинг-Джоунс и прибери чека, който току-що им дадох. Аз отивам на събранието на „Арамко“, ще ме намериш там.

— Да, сър.

Баидр кимна учтиво на банкера и без да се сбогува, излезе на тротоара, където го чакаше лимузината. Шофьорът скочи от мястото си, за да му отвори вратата.

Баидр се разположи на удобната седалка и въздъхна с облекчение. Банкерите не знаеха, че всичко беше блъф. Нямаше начин да закрие сметките на попечителите, без да има съгласието на шефовете. Но чекът за пет милиона долара ги накара да забравят тази подробност.

Той запали цигара. Утре това вече нямаше да има значение. Банката „Чейс Манхатън“ в Ню Йорк щеше да му даде седемдесет процента от пазарната стойност на основния капитал като допълнителна гаранция. Той щеше да върне тази сума на швейцарската банка, тъй като лихвеният процент на нюйоркската банка беше по-нисък. Така стоковата му наличност ще възлезе само на три милиона лири и ако се окаже необходимо, ще покрие сумата от собствената си сметка.

Всъщност положението не беше чак толкова лошо. Може би дължеше едно благодарствено писмо на Али Ясфир. Поради оттеглянето на поддръжката им, той приключи като акционер, който държи контролния пакет от акции на една малка банка в Ла Джола в Калифорния, на една застрахователна компания със седалище в Ричмънд в щата Вирджиния и на една финансова компания за жилищни заеми с четирийсет клона във Флорида. Само трите компании притежаваха авоари, от които поне двайсет милиона в брой с годишна лихва от десет милиона долара, след като бъдеха обложени с данъци.

Внезапно реши да не ходи на събранието на „Арамко“. Нямаше какво да прави там. Производствените и продажбени квоти за годината бяха изпълнени. Вместо това той нареди на шофьора си да го върне обратно в хотел „Президент Уилсън“, където държеше апартамент.

Вдигна телефона и позвъни в „Арамко“, извини се, че отменя съвещанието в последния момент и помоли щом Каридж се появи, да го изпратят в хотела. После се обади на пилота си на летището и му нареди да се приготви незабавно за излитане към Щатите.

Влезе в спалнята, съблече сакото си и се опъна на леглото. Почти незабавно от малката си стаичка зад тази на Баидр се появи Джабир.

— Господарят ще желае ли вана?

— Не, благодаря. Искам само да полежа тук и да помисля.

— Да, господарю. — Джабир се обърна, за да си тръгне.

Баидр го извика отново.

— Къде е момичето? — Почти беше забравил, че бе довел Сюзан, дребната червенокоса френска актриса, която Юсеф му представи в Кан.

— Тя излезе по магазините, господарю — отговори Джабир. — Каза, че ще се върне скоро.

— Добре. Внимавай никой да не ме безпокой поне един час.

— Да, господарю. Да дръпна ли завесите?

— Хубава идея. — Когато слугата се оттегли, Баидр затвори очи. Трябваше да свърши толкова много неща, толкова много да мисли, а времето му беше изключително малко. Трудно му бе да повярва, че тъкмо вчера следобед кара водни ски заедно със синовете си.

Прекара целият ден с момчетата. Ходиха по плажове, търсиха миди, каквито не намериха, наеха водни колела в Сен Тропе, спускаха се с шнорхели в Поркрол, направиха си пикник на остров Левант. След като вечеряха, гледаха филмчета на Уолт Дисни, които той пазеше за тях във филмотеката на яхтата. Там имаше и други филми, но те не бяха за деца.

Едва в събота вечер по обратния път към Кан той осъзна нещо, което го безпокоеше.

Бяха в салона и гледаха „Снежанка и седемте джуджета“, когато това му хрумна. Той огледа напрегнатите им лица, които следяха филма. Вдигна ръка, даде знак на стюарда, който играеше ролята и на прожекционист. Филмът спря и лампите в салона светнаха.

Момчетата обърнаха очи към него.

— Още не е време за лягане, татко — каза Мохамед.

— Не, не е — отвърна той на арабски. — Сега ми дойде мисълта, че бяхме много заети, прекарахме си хубаво, а нямахме време да поговорим.

— Добре, татко — съгласи се момчето. — За какво ще си говорим?

Баидр го изгледа. Мохамед му бе отговорил на английски.

— Хайде да си говорим на арабски — каза им той с мила усмивка.

В погледа на момчето пролича някакво неудобство, но то кимна.

— Да, баба — отговори то на арабски. Баидр се обърна към малкия си син.

— Съгласен ли си, Шамир?

Малкият кимна, но не каза нищо.

— Изучавате ли Корана? — запита той. И двамата потвърдиха.

— Стигнахте ли вече до предсказанията?

Отново безмълвно кимнаха.

— И какво научихте? — запита ги той.

— Научих, че има само един Бог — смънка по-голямото момче. — И че Мохамед е Неговият пророк. — От отговора на детето Баидр разбра, че то е забравило уроците си.

Отстъпчиво той се извърна към Шамир.

— А ти какво научи?

— Същото — бързо отговори малкият на английски.

— Смятах, че ще си говорим на арабски — каза меко той.

Малкият го погледна в очите.

— Трудно е, татко.

Баидр замълча. Шамир придоби угрижен вид.

— Нали не ми се сърдиш, татко? Знам думите на френски — не е ли същото?

— Не ти се сърдя, Шамир — каза той нежно. — Много добре.

Малкият се усмихна.

— Тогава може ли да си догледаме филма?

Той кимна и даде знак на стюарда. Лампите в салона изгаснаха и на екрана отново се появи картината. След няколко минути те пак се зареяха в приключенията на Снежанка. Но очите на Мохамед се насълзиха.

Той привлече детето до себе си.

— Какво има, сине мой? — запита той на арабски.

За миг момчето го погледна в лицето и сълзи се стекоха по бузите му. Опита се да заглуши хълцанията си.

Баидр се почувства безпомощен.

— Кажи ми, сине.

— Татко, аз говоря толкова лошо — каза момчето на арабски със силен английски акцент. — Усещам, че се срамуваш от мен.

— Никога няма да се срамувам от теб, момчето ми — каза, държейки детето до себе си. — Напротив, много се гордея.

Момчето се усмихна през сълзи.

— Наистина ли, татко?

— Наистина, сине мой. Хайде сега, гледай си филма.

След като децата си легнаха, той стоя дълго в затъмнения салон. В стаята влязоха Юсеф и двете французойки. Юсеф запали лампите, преди да разбере, че Баидр е там.

— Съжалявам, шефе, — извини се той. — Не знаех, че сте тук.

— Няма нищо — каза Баидр, изправяйки се. — Бях тръгнал към стаята си да се преоблека. — През главата му мина някаква мисъл. — Ти беше ли тук, когато Джордана и децата пристигнаха от Бейрут? — запита той на арабски.

— Преведох ги през митницата.

— Учителят им по арабски беше ли с тях? Юсеф се замисли за момент.

— Като че не. Май беше само гувернантката.

— Защо ли Джордана не го е довела?

— Не зная, шефе. Тя никога не споделя с мене.

Лицето на Баидр беше невъзмутимо.

— Освен това Джордана и аз нямаме много възможности да разговаряме. Тя винаги е заета. Тук има толкова забавления.

— Предполагам. Сутринта ми напомни да телеграфирам в Бейрут. Искам баща ми да изпрати учител със следващия самолет.

— Да, шефе.

Баидр тръгна към стаята си.

— Добре ли е да вечеряме в „Мускарден“ в Сен Тропе? — запита Юсеф.

— В „Мускарден“ — чудесно. — Баидр пое по коридора към стаята си. Остави всичко в ръцете на Юсеф. „Мускарден“ е най-хубавият ресторант в Сен Тропе, а Юсеф не се задоволяваше с нищо по-долу от най-доброто.

На следващата сутрин, преди да излети самолетът му за Женева, Баидр се обади на Джордана от летището.

— Какво стана с учителя по арабски? — запита той. — Мислех, че е дошъл с вас.

— Беше болен и нямаше време да потърся друг.

— Нямало време ли? — запита той саркастично. — Можеше да се обадиш на баща ми. Той щеше да намери и да го изпрати незабавно.

— Не смятах, че е важно. Все пак те са в лятна ваканция. Не би трябвало да учат.

Гласът му охладня от гняв.

— Не е важно ли? Кое ти дава правото да решаваш кое е важно и кое не е? Даваш ли си сметка, че Мохамед ще управлява четири милиона араби, а дори не може да говори на собствения си език?

Тя не отговори.

— Осъзнавам, че съм оставил твърде много неща в твоите ръце — заяви той. — Телеграфирах на баща си да изпрати учител и след като се върнат през есента, ще отидат да живеят в дома на родителите ми. Сигурно там ще бъдат възпитани както трябва.

За момент тя замълча. Когато проговори, в гласа й се чувстваше обида.

— А с мен? — запита. — Какви са ти плановете за мен?

— Никакви — отвърна рязко той. — Прави каквото искаш, по дяволите. Когато имам нужда от теб, ще те уведомя.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Джордана беше пияна, в живота не й се беше случвало да се напива така. Беше в особеното пиянско приповдигнато състояние, което се случва след дълбока депресия, състояние, което й позволяваше да се гледа отстрани, като че ли излизаше от тялото си. Беше много весела, много чаровна, остроумна и блестяща едновременно.

След като Баидр й се обади сутринта, настроението й се развали. Двете същества, които тя искрено обичаше на тоя свят, бяха двамата й сина. Някога смяташе, че и Баидр така е обичала. Но сега не знаеше какво да мисли за него. Вероятно защото не беше наясно какви са чувствата му към нея.

За първи път се зарадва от поканата на Юсеф. Не харесваше Юсеф, нито пък който и да било от редовните му раболепни служители или пък временните му сводници. Не разбираше необходимостта на Баидр да се обгражда от подобни мъже, когато само ако щракнеше с пръсти, щеше да получи всяка жена, която пожелаеше. За нея той все още беше най-вълнуващият и привлекателен мъж, когото беше срещала.

Когато Юсеф й обясни, че дава скромна вечеря в чест на Майкъл Винсънт — човекът, който щеше да режисира филма на Баидр „Пратеникът“, тя се съгласи, че ще се постъпи добре, ако играе ролята на домакиня. Особено след като Юсеф й намекна, че Баидр ще бъде много доволен от тази й проява.

Скромната вечеря на Юсеф беше за двайсет души в „Ла Бон Оберж“ насред пътя между Кан и Ница. Като домакиня тя седеше начело на масата, а Винсънт — почетният гост — от дясната й страна. Юсеф беше от лявата. След като Баидр не присъстваше, мястото на отсрещния край на масата остана знаменателно празно. По средата между две хубави жени се бе разположил Жак — русото жиголо, което принцеса Мара й представи вечерта на рождения й ден. Без да иска, тя се чудеше с коя ли от двете е.

Вечерята, поръчана от Юсеф, беше изключителна. Непрекъснато сервираха бутилки „Дом Периньон“. Още от първата глътка тя усети, че виното ще я хване. Но тази вечер не я беше грижа. Майкъл Винсънт беше блестящ мъж, макар че не пиеше друго освен уиски, но беше американец, с когото си разказваха вицове, които никой от присъстващите на масата не би схванал докрай.

Насред вечерята тя установи, че Жак непрекъснато я следи. Всеки път, щом се взреше в сътрапезниците си, очите му се опитваха да уловят погледа й. Но седяха твърде далеч един от друг, за да влязат в разговор.

Юсеф предложи след вечерята да отидат на дискотека, за да се забавляват. Тогава тя вече беше достатъчно пийнала и си помисли, че идеята е прекрасна. Обожаваше танците. Пиеха уиски почти час, когато вдигна поглед и съзря Жак, изправен пред нея.

Той се поклони почти официално.

— Може ли да танцуваме?

Тя се заслуша в музиката, бурно парче на Ролинг Стоунс. Погледна Винсънт.

— Извинете ме — каза.

Той кимна и се обърна да говори с Юсеф, седнал от другата му страна. Тя затанцува още преди да стигне до дансинга.

Жак се обърна с лице към нея и започна да танцува. За миг тя го изгледа критично. Действително рокът не беше в стила на французите. Танцуваше със сковани бедни движения, които у французин минаваха за студени. По-добре би сторил, ако се придържаше само към балните танци. Но скоро забрави за него и потъна в собствения си ритъм. Гласът му се извиси над музиката.

— Казахте, че ще ми се обадите. Тя вдигна очи към него.

— Така ли?

— Да.

— Не си спомням — призна. Наистина не помнеше.

— Лъжете — рече той обвинително.

Без да продума, тя се врътна и тръгна към масата. Той я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Простете — заяви искрено. — Моля ви танцувайте с мен. — Тя се втренчи в него за миг, а след това се остави той да я отведе обратно на дансинга. Музиката се смени от рок на балада. Той я прегърна и притисна здраво към себе си.

— През последните три дни не бях в състояние нито да ям, нито да спя — довери й той.

Тя беше сдържана.

— Нямам нужда от жиголо.

— Аз би трябвало да зная по-добре от всички — каза той. — Такава красавица като вас. Искам ви за себе си.

Тя го изгледа скептично. Той я притисна, за да почувства колко е твърд.

— Усещате ли колко много ви искам? — запита. Тя затвори очи и отпусна глава на рамото му.

Позволи си да изпита удоволствие от натиска му. Алкохолното замайване прие оптимистичен оттенък. Може би той все пак казваше истината.

Това, което не успя да забележи, беше усмивката, която си размениха Жак и Юсеф.

Грубата памучна материя в цвят каки на безформената униформа, състояща се от риза и панталон, дращеше кожата й, докато вървеше след петте други нови жени към помещението на командващия офицер. Коравите кожени ботуши тропаха тежко по дървения под. Жълтата светлина на газените лампи хвърляше мъждиви отблясъци в стаята.

Командващият офицер седеше до масата в далечния край на стаята, от двете й страни се бяха разположили униформени войници. Тя изучаваше някакъв лист върху масата и не вдигна поглед, докато те не спряха пред нея.

— Мирно! — изръмжа сержантът.

— Ан-наср! Победа! — извикаха те, както ги учеха от първата вечер още щом пристигнаха преди няколко дни.

Когато изпъна раменете си назад, Лайла почувства как сутиенът здраво притисна гърдите й. Сутиенът също беше ушит от груб памучен плат. Тя гледаше право напред.

Командващият офицер бавно се изправи. Лайла забеляза, че пагоните на блузата й имаха звезди, равнозначни на чин полковник. Жената ги огледа за малко, а после с изненадващо силен глас внезапно извика:

— Идбах ал-баду!

— Убий врага! — изкрещяха в отговор.

Тя кимна, а на устните й се появи сянка на усмивка на одобрение.

— Свободно — обяви с по-нормален тон.

Грубият памучен плат зашумя, когато жените заеха по-непринудена стойка. Командващият офицер заобиколи бюрото и застана пред него.

— От името на Братството на палестинските борци за свобода ви приветствам с включването ви в нашата свещена война. В борбата, с която ще освободим нашите народи от оковите на Израел и от робството на империализма. Сигурна съм, че всяка от вас е направила много жертви, за да дойде тук, отделила се е от любимите си, отлъчила се е от всички близки, но аз мога да ви обещая едно. В края на борбата е свободата, която е по-велика от всичко. По тази причина вашата борба едва започва. Вие сте призвани да правите още по-големи жертви. Може да се наложи да отдадете честта, тялото си, дори живота си, за да спечелим свободата, към която се стремим. Тъй като ние ще победим.

Тук ще се научите на много неща. Да боравите с оръжия. С картечници, с пистолети, с ножове. Да правите бомби — малки и големи. Да убивате с голи ръце. Да се биете. След като знаете всичко това, заедно с нашите мъже ще можем да пометем ционистите обратно в морето и да възстановим земята на нейния истински собственик — нашият народ.

Всяка от вас вече е дала свещената клетва за вярност към каузата. От този момент нататък ще забравите истинските си имена и никога повече няма да ги използвате в този лагер. Ще отговаряте само на бойните имена, които са ви определени, и в случай, че непредвидено попаднете в плен, няма да издадете имената на другарите си. Отсега нататък единствената ви вярност ще бъде към вашата кауза и към братята ви по оръжие.

Командващият офицер спря за миг. Жените мълчаха и внимателно поглъщаха думите й.

— Следващите три месеца ще бъдат най-трудните за вас. Но накрая ще бъдете в състояние да поемете напред и да заемете място до Фатма Бернауи, Мириам Шакашир, Айда Иса и Лайла Халед, други жени като нас, които доказаха, че са равни на братята си в борбата.

Тя заобиколи масата и отново застана между двамата мъже.

— Желая ви късмет.

— Мирно! — излая сержантът.

— Ан-наср — извикаха те, изпъвайки се.

— Идбах ал-баду! — нададе вик командващият офицер.

— Идбах ал-баду! — изкряскаха в отговор. Командващият офицер отдаде чест.

— Свободно.

Без ред те последваха сержанта навън в нощта.

— Хайде в помещенията си, момичета — каза сухо той. — Утре денят ви започва в пет сутринта.

Той се обърна и тръгна към мъжката част на лагера, а те се отправиха към своята малка сграда. Лайла се приближи до високата млада жена, която спеше на съседното до нейното легло.

— Не беше ли прекрасна командващата? — запита Лайла. — За пръв път разбирам, че животът ми има смисъл.

Жената я изгледа така, сякаш идваше от друга планета.

— Радвам се, че така мислиш — каза тя с вулгарно звучащ глас. — Дойдох тук единствено, за да съм близо до моя приятел. Но не мога дори да приближа до него и вече толкова съм се настроила, че няма да се изненадам, ако тази вечер се намеря в леглото ти и изближа путката ти.

На десет хиляди метра над Атлантическия океан в тъмносиньото небе, осеяно със звезди, Баидр спеше, докато самолетът му се надпреварваше с времето по пътя си към Ню Йорк. Изведнъж той се сепна и се събуди. Седна в леглото с очи, пълни със сълзи.

Избърса ги с пръсти, протегна ръка, взе цигара и я запали. Май че беше лош сън. Но имаше предчувствие за нещо лошо, някакъв особен предусет легна на сърцето му.

Момичето до него се размърда.

— Какво има, скъпи? — запита тя сънено.

— Нищо — каза той. — Спи.

Тя замълча и след малко бръмченето на моторите го унесе. Изгаси цигарата и отново заспа.