Пиратът

ПЪРВА ГЛАВА

Юсеф влезе в ресторанта край плажа през вратата откъм пътя. Изглеждаше не на място, облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка, пробивайки си път покрай полуголите мъже и жени на брега. Примигна, когато отново излезе на ярката слънчева светлина. Обходи масите с бърз поглед. След миг го зърна, седнал близо до покритото с палмови листа плажно барче. Разговаряше задушевно с хубав чернокож младеж.

Когато сянката на Юсеф падна върху него, Жак вдигна очи.

— Юсеф, каква приятна изненада. Не те очаквахме — рече той на френски, ставайки на крака.

Юсеф не отговори на усмивката му.

— Виждам — отговори студено. — Кажи на приятелчето си да се измита.

Жак се навъси.

— Какво право имаш…

Юсеф не го остави да довърши.

— Мой си, курво такава! — изръмжа той. — Сега му кажи да изчезне или отново ще те захвърля в парижките бордеи, където те и намерих! Нали преспиваше със случайни туристи за по десет франка!

Чернокожият се изправи, сви ръце в юмруци и мускулите на раменете му се изопнаха.

— Искаш ли да те отърва от него, Жак?

Юсеф гледаше Жак. След малко Жак сведе клепачи.

— По-добре си върви, Джерард. — Не погледна към черния.

Джерард присви устни презрително.

— Пачавра! — каза рязко на Жак и им обърна гръб. Седна на пясъка на няколко крачки и покри очи с едната си ръка, като че ли не им обръщаше внимание.

Келнерът се приближи, щом Юсеф се разположи на стола, който черният току-що бе освободил.

— Мосю?

— Кола с много лед. — Обърна се към Жак, който тъкмо сядаше. — Къде е тя?

Жак не го погледна.

— Откъде, по дяволите, да знам? — отвърна намусено. — Вече почти два часа я чакам тук.

— Длъжен си да знаеш! — изръмжа Юсеф. — За какво, по дяволите, си мислиш, че ти плащам толкова пари? Да се ебеш с малки негърчета на плажа ли?

Келнерът постави кока колата на масата и си тръгна. Юсеф я взе и жадно отпи.

— С нея ли беше снощи? — запита.

— Да.

— А снимките? Направи ли ги?

— Как да ги направя? — на свой ред запита Жак. — Тя изобщо не дойде до апартамента ми. Остави ме в дискотеката в три и ми определи среща на плажа днес по обяд.

— Цялата нощ ли беше с черния?

— А какво да правя? — отбранително отвърна Жак. — Да се пазя за нея ли?

Юсеф бръкна във вътрешния, джоб на сакото си и извади новата си златна табакера. Отвори я бавно и внимателно издърпа цигара. Потупа цигарата върху капака.

— Не е много умно от твоя страна — каза, докато слагаше цигарата в уста и я палеше. — Никак не е разумно.

Жак го погледна.

— Как можех да направя снимки, когато тя въобще не дойде в моя апартамент? Не се получава. Винаги се чукаме където тя избере. — Надзърна над рамото на Юсеф в посока към морето. — А, ето я, идва.

Юсеф се обърна. Голямата моторница „Сан Марко“ се бе насочила към брега. Той бръкна в сакото си и хвърли ключ на масата пред Жак.

— Резервирал съм апартамент за тебе в „Библос“. Всичко е там. В стаята са инсталирани микрофони, а в съседната стая ще те чака фотограф, за да го пуснеш. Там ще я заведеш. Не ме интересува как ще го постигнеш, там ще я закараш. Разполагаш само с тази нощ.

Жак го зяпна.

— Защо е цялото това бързане?

— В джоба си имам телеграма от съпруга й. Утре следобед ще бъде на самолета за Калифорния.

— А ако не иска да остане? Какво трябва да сторя — да я фрасна по главата ли? Ако стане като снощи, ще си тръгне в три часа, ще се качи на „Сан Марко“ и хайде обратно в Кан.

Юсеф се надигна и се втренчи в Жак.

— Ще се погрижа моторът на „Сан Марко“ да се повреди. Останалото зависи от теб. — Той погледна морето през рамо. „Сан Марко“ навлизаше бавно в плитчината. — Иди до водата, любовнико — каза саркастично, — и помогни на дамата да слезе на брега.

Безмълвно Жак стана от стола и тръгна към брега. Юсеф го проследи с очи за момент, после се обърна и през ресторанта излезе на пътя, където беше паркирал колата си.

Влезе в колата и постоя, преди да запали. Само Джордана да не го мразеше. Тогава всичко това нямаше да е необходимо. Но той знаеше колко пъти се бе опитвала да настрои Баидр срещу него, понеже се чувстваше засегната от отношенията им. Все пак той беше просто служител, а тя — съпруга на шефа. Ако се стигнеше до открит конфликт, той не таеше никакво съмнение кой ще е победителят. Тя щеше да спечели без никакво усилие. Но ако Жак успееше тази вечер, това никога нямаше да се случи. Заплахата да представи на Баидр доказателство за нейната недискретност щеше да е достатъчна, за да я държи в ръцете си. Юсеф знаеше, че най-добрият съюзник е победеният враг.

Джордана отвори очи в момента, когато затихна грохотът на моторите. Погледна часовника си. Четирийсет минути, откакто тръгна от Кан. При натовареното движение щеше да вземе пътя за час и половина с кола. Така беше не само по-бързо, но в морето нямаше вълнение и спа през целия път.

Седна, взе горнището на бикините и ризата. Преди да закопчае сутиена се погледна. Гърдите й, както цялото й тяло бяха загорели до златистокафяво, а зърната й бяха станали тъмновиолетови вместо нормалния им розовочервен цвят.

Хареса се. Гърдите й все още бяха твърди. Не бяха започнали да провисват като у много други жени на нейната възраст.

Инстинктивно хвърли поглед през рамо, за да види дали двамата моряци на щурвала я наблюдават. Прилежно бяха извърнали очи настрани, но беше сигурна, че я виждат в огледалото за обратно гледане, монтирано пред тях над предното стъкло. Усмихна се. За да ги подразни, тя възбуждащо вдигна гърдите си с ръце, а зърната им се втвърдиха. След това закопча сутиена.

Приближи се водно колело с две момичета по монокини. Огледаха с нескрита надежда и любопитство седемдесет хиляди доларовата моторница. Отново се усмихна на изписаното върху лицата им разочарование, когато се увериха, че тя е единствената пасажерка. Беше съвсем очевидно. Колелото бавно се насочи встрани.

— Ало! — извика някой от другата страна на лодката.

Обърна се. Беше Жак, приближил с малка лодка с извънбордов двигател. Русата му коса бе съвсем изсветляла от лятното слънце, а в контраст с нея тенът му изглеждаше още по-тъмен. Тя махна.

— Дойдох да те закарам на брега — извика той. — Знам как мразиш да си мокриш краката.

— Идвам — отговори тя. Обърна се към моряците: — Чакайте ме тук — каза им на френски. — Ще ви извикам, когато съм готова за тръгване.

— Да, мадам — отвърна морякът на щурвала. Другият пристъпи да й помогне да се прехвърли.

Тя му подаде голямата плажна чанта, която винаги носеше със себе си. Вътре бяха обувките й, дрехи за вечерта, уоки-токи за връзка с лодката, както и козметика, цигари, пари и кредитни карти.

Морякът се протегна и издърпа лодката по-близо до моторницата. Метна чантата в ръцете на Жак, а после подаде ръка на Джордана, докато тя прекрачваше. Щом тя седна, той пусна лодката.

Тя се настани с лице към кърмата, а Жак — до румпела на двигателя.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя.

— Няма нищо — усмихна се той. — Добре ли спа?

— Много добре. А ти?

Той направи физиономия.

— Не много добре. Бях твърде — как го казваш? — възбуден.

Тя го погледна. Не го разбираше напълно. Мара й бе казала, че е жиголо, но няколкото пъти, когато му даде пари, той й ги върна обидено. Това не е бизнес, заявяваше. Влюбен бил в нея. Но някак не се връзваше. Живееше в скъп апартамент в „Мирамар“ от дясната страна на Кроазет в Кан, караше съвсем нов ситроен SM и винаги разполагаше с пари. Няколкото пъти, когато тя речеше да плати с чек, той не й позволяваше, за разлика от много други, които приемаха подобен жест спокойно — независимо дали бяха жиголо или не. Неведнъж го забеляза да заглежда момчета, но когато тя беше наблизо, не го правеше открито. По едно време беше съвсем сигурна, че е бисексуален и че вероятно истинският му любовник го е изпратил да прекара лятото на Лазурния бряг, но това не я безпокоеше. Отдавна беше стигнала до заключението, че бисексуалните мъже са най-добрите любовници.

— При наличието на всички онези таланти в дискотеката? — засмя се тя. — Човек би си помислил, че имаш някакви проблеми.

— Нямам такива — отговори той и си спомни за нощта, прекарана с Джерард. Почувства как се възбужда от представата за черния мъж над себе си. Беше издърпал кожичката на гигантския му черен стълб и се разкри тъмночервената издута главичка. Спомни си как легна по гръб по женски и вдигна крака, а после силната болка, докато големият пенис навлизаше в ануса му. Скимтя като жена, а после завика, когато стигна до оргазъм и спермата му бликна по плътно прилепените им кореми.

— Погледни — каза той гласно, измъквайки възбудения член от плувките си. — Виждаш ли как ми действаш? И то в момента, когато те видя. През нощта се изпразних три пъти.

Тя се засмя.

— Никой ли не ти е казвал, че е вредно? Можеш да се изхабиш, като го правиш толкова често.

Той не се усмихна.

— Кога ще прекараш една цяла нощ с мен? Веднъж да се любим, без да имам чувството, че едното ти око гледа към часовника, и напълно да се отдадем на удоволствието един от друг.

Тя отново се засмя.

— Много си ненаситен. Забравяш, че съм омъжена жена и имам отговорности. Всяка вечер трябва да съм си у дома, за да видя децата си, когато се събуждат сутрин.

— Толкова ли е страшно, ако не си там? — намуси се той.

— Тогава няма да изпълня единственото задължение, което съпругът ми предявява към мен — каза тя. — А това няма да сторя.

— Твоят съпруг хич не го е грижа. Иначе през тези три месеца щеше да дойде да види теб и децата — отбеляза той.

— Това, което прави или не прави съпругът ми, не е твоя работа — заяви тя студено.

Той веднага разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Но аз те обичам. Полудявам от желание към теб.

Тя бавно кимна и се отпусна.

— Тогава гледай реално на нещата — каза тя. — И ако продължаваш да си играеш с члена си, по-добре обърни към морето, преди да сме се разбили на брега.

— Ако го направя, ще ми го духаш ли?

— Не — сряза го тя. — Сега съм в настроение по-скоро за една чаша студено вино.

Беше замаяна от алкохола. „Папагайо“ беше претъпкан. Мигащите светлини действаха като стоп-камера за очите й, тежкият ритъм на рока измъчваше слуха й. Пийна още една глътка от бялото вино и погледна към масата. Бяха четиринайсет души, всички си крещяха един на друг, за да се чуят сред шумотевицата в дискотеката.

Жак говореше с една англичанка, седнала от дясната му страна. Беше актриса, току-що завършила филм с Питър Селърс и дошла с една група от Париж за уикенда. Джордана ги подбра следобед от плажа. Компанията се оформи в „Л’Ескал“, където пиха коктейли и вечеряха. Около среднощ отидоха в дискотеката.

Събра ги, защото Жак я дразнеше. Позволяваше си твърде много. В някои отношения беше като жена и вероятно си въобразяваше, че светът се върти около неговия член. Започваше да й досажда. Освен, че се срещаха, към него нямаше никакви задължения. От скука изпуши една цигара с марихуана. Обикновено никога не пушеше сред хора. Но когато в тоалетната англичанката й предложи да си дръпне от цигарата, тя остана, докато я довършиха заедно.

Все пак вечерта не беше толкова лоша. Струваше й се, че през живота си не се е смяла така. Всички бяха изключително забавни и остроумни. Сега й се искаше да танцува, но останалите бяха заети в разговори.

Стана от стола и отиде сама на дансинга. Проби си път през множеството и започна да танцува. Отдаде се на музиката, на щастието, че е в Южна Франция, където никой не обръщаше внимание, ако сама жена или сам мъж танцуваха. Затвори очи.

Когато ги отвори, висок красив негър танцуваше пред нея. Той улови погледа й, но не каза нищо. Беше го забелязала още през деня на плажа, по-късно, докато пиеха коктейли в бара на „Ласкал“, ето го и тук. Седеше на маса недалеч от тяхната.

Тялото му се движеше с фантастично гъвкави плавни извивки под ризата — отворена до кръста и завързана на възел над черните джинси. Тя започна да танцува в такт с него.

След малко го заговори:

— Американец сте, нали?

Произношението му беше южняшко.

— Как разбрахте?

— Не танцувате като французин — те само се кълчат нагоре-надолу, а англичаните скачат и се навеждат.

Той се засмя.

— Никога не съм мислил за това.

— Откъде сте?

— От един от селските щати — отговори, — от Джорджия.

— Никога не съм била там — каза тя.

— Нищо не сте пропуснали — отбеляза той. — Тук повече ми харесва. Това никога не би могло да се случи там.

— Все още? — запита.

— Да, все още — потвърди той. — Там нищо няма да се промени.

Тя замълча.

— Казвам се Джерард — представи се той на френски.

Тя се изненада. Той говореше френски като парижанин и без никакъв акцент.

— Френският ви е добър.

— Би трябвало да бъде — отвърна той. — Пратиха ме на училище тук осемгодишен. Върнах се, когато убиха баща ми — бях на шестнайсет, но не успях да свикна там. Тръгнах обратно за Париж в минутата, щом събрах достатъчно пари.

Тя знаеше колко се плаща за френските училища — никак не беше евтино. Семейството му сигурно имаше пари.

— С какво се занимаваше баща ви?

Гласът му беше равен.

— Беше сводник. Вреше си носа навсякъде. Но беше черен, а на белите това не им харесваше, затова го убиха насред улицата и обвиниха един минаващ наблизо негър. Обесиха негъра и всичко си отиде по реда.

— Съжалявам.

Той вдигна рамене.

— Баща ми казваше, че някой ден ще му видят сметката. Не се оплакваше. Поживя си хубаво.

Музиката изведнъж спря и оркестърът напусна естрадата, след което по уредбата пуснаха бавно парче.

— Радвам се, че си поговорихме — каза тя и тръгна към масата си.

Той я хвана за ръката и я спря.

— Не се връщайте там.

Тя не отговори.

— Имате вид на жена, която бързо взема решения, а там са само аутсайдери — каза той.

— Какво имате предвид? — запита тя.

— Действие. Това съм го наследил от баща си. Аз също решавам бързо. Защо не се срещнем навън?

Тя пак не отговори.

— Забелязах как се чувствате — продължаваше той. — Трябва да се чупите от онази тълпа там. — Изведнъж й се усмихна. — Досега правили ли сте го с черен мъж?

— Не — отговори. Никога не беше се любила с черен.

— Аз съм дори по-добър, отколкото се твърди за нас — заяви той.

Тя погледна към масата. Жак все още разговаряше с англичанката. Вероятно въобще не бе забелязал, че е станала. Обърна се към Джерард.

— Окей — съгласи се. — Но имаме само около час. Тогава трябва да се прибера.

— Един час е достатъчен — изсмя се той. — За един час ще ви заведа на пътешествие до луната и обратно.

ВТОРА ГЛАВА

Когато излезе, той беше застанал на кея срещу дискотеката и наблюдаваше как последните художници събират нещата си от тротоара. Обърна се, щом чу звука от обувките й с танкови подметки по тротоара.

— Лесно ли се измъкна? — запита.

— Да — отговори тя. — Казах им, че отивам до тоалетната.

Той се захили.

— Имаш ли нещо против да повървим? Живея нагоре по улицата след „Льо Горий“.

— Така ще стигнем най-бързо — каза тя, крачейки до него.

Независимо от късния час все още имаше навалица от хора, които се движеха напред-назад. Това беше главното им забавление. Гледаха се едни други и се наслаждаваха на красивите яхти, привързани към кея. За мнозина това беше единственото, което можеха да си позволят, след като платят извънредно високите цени за квартира и храна. Французите нямат милост към туристите от която и било националност, дори и към сънародниците си.

Свърнаха в уличката след „Льо Горий“, откъдето се носеше миризма на пържени яйца и картофи и тръгнаха нагоре по тесния тротоар. Към средата на квартала спряха пред вратата на една от старите къщи, на чийто партер имаше бутик. Той отвори с тежък старовремски железен ключ и натисна копчето за осветлението.

— На втория етаж.

Тя кимна и го последва по старото дървено стълбище. Жилището му беше първото на площадката. Неговата врата имаше по-модерна брава. Той отключи и задържа вратата, за да мине тя.

Джордана пристъпи. Вътре беше тъмно. Вратата зад нея се затвори и чу лекото щракане на бутона за електричеството. Стаята се изпълни с мека червена светлина, която идваше от две лампи от двете страни на леглото, разположено до отсрещната стена. Огледа се с любопитство.

Мебелите бяха евтини и изтъркани, каквито французите предоставят на летовниците. В ъгъла на стаята имаше мивка, а под нея биде на въртяща се ос. Клозетът беше зад една тясна врата, в своего рода килер. Нямаше вана, душ или пък кухня — само една нагревателна плоча върху шкаф до гардероба.

Той проследи погледа й.

— Не е нищо особено — каза, — но е подслон.

Тя се изсмя.

— Виждала съм и по-лошо. Трябва да се радваш, че тоалетната чиния не е в стаята.

Той отиде до бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади цигара и я запали. Когато й я подаваше, сладникаво парливият мирис на марихуаната стигна до ноздрите й.

— Нямам нищо за пиене.

— Окей — каза тя и дръпна. — Хубава трева.

Той се усмихна.

— Един приятел тъкмо се върна от Истанбул и ми я даде. Остави ми и страшно хубав кокаин. Вземаш ли?

— Понякога — рече тя и му върна цигарата. Гледаше го как пуши. Остави плажната торба и пристъпи към него. В главата си усещаше жужене, а между краката си мокрота. Тревата наистина беше добра, ако с едно всмукване се постигаше такъв ефект. Дръпна възела на ризата му.

— Ще разговаряме ли или ще се чукаме? — запита. — Имам само един час.

Той постави цигарата в пепелник, дръпна прозрачната блуза от раменете й и се показаха голите й гърди. Взе едната в ръката си, стисна зърното между палеца и показалеца си, докато изведнъж тя усети болка.

— Бяла кучка! — каза усмихнат.

Усмивката й беше също така насмешлива като неговата.

— Чернилка!

Натисна я с ръце да застане на колене пред него.

— По-добре се научи да се помолиш малко, преди да поискаш един черен хуй в топлата си малка путка.

Тя развърза ризата и дръпна ципа на джинсите му. Отдолу той не носеше нищо и като издърпа панталона надолу до коленете му, фалосът му изскочи. Хвана го с ръка и го поднесе към устата си.

Ръката му задържа лицето й.

— Трябва да се помолиш — каза рязко.

Тя вдигна поглед към него.

— Моля те — прошепна.

Той се усмихна и отпусна ръце, давайки й възможност да го поеме в устата си, после бръкна в отвореното чекмедже и извади шишенце, пълно с кокаин. Към капачката със синджирче бе прикрепена миниатюрна лъжичка. Опитно загреба и смръкна с всяка ноздра. След това погледна надолу към нея.

— Твой ред е — каза.

— И така ми е хубаво — прошепна тя, целувайки и лижейки тестисите му. — Нямам нужда.

Той я хвана за косата и дръпна главата й назад.

— Бяла кучка! — Изправи я на крака, напълни една лъжичка и я поднесе под ноздрите й. — Ще правиш каквото ти казвам. Смъркай!

Тя смръкна и прашецът проникна в носа й. Почти в същата секунда той напълни лъжичката за другата й ноздра. Този път смръкна, без той да я кара. Почти веднага почувства как носът й леко се сковава, след това прашецът сякаш експлодира в мозъка й, а силата му се смъкна направо в половите й органи.

— Господи! — възкликна. — Дива работа. Та аз само го помирисах.

Той се изсмя.

— Още нищо не си видяла, малката. Ще ти покажа някои номера с този прах, на които баща ми ме е научил.

След миг бяха голи върху леглото и тя се смееше. Никога не се бе усещала тъй добре. Той взе друга лъжичка, втри кокаина във венците си и я застави да направи същото. Облиза зърната на гърдите й, докато се намокриха от езика му и ги напръска леко с белия прах, а после започна да ги разтърква с уста и пръсти.

Никога не ги бе виждала да наедряват и се втвърдяват дотолкова. След малко вече си мислеше, че ще се пръсне от мъчително удоволствие. Започна да стене и да се гърчи.

— Наеби ме — молеше се, — еби ме!

— Още не — смееше се той. — Това е само началото. — Изви краката й назад и напръска кокаин върху клитора й, а после пъхна главата си между краката й.

След миг тя крещеше както никога. Всеки оргазъм като че ли я възбуждаше още по-силно. Протегна ръка надолу и като хвана фалоса му, се извъртя така, че успя да го налапа. Започна да го смуче лакомо. Искаше й се да го погълне целия, да се задави до смърт с този красив инструмент.

Неочаквано той се отдръпна от нея. Тя го загледа задъхана. Беше коленичил между краката й, а фалосът му се издигаше над нея. Той взе стъкълцето и посипа от праха, докато блестящата мокра главичка сякаш се покри със захар. След това разтвори широко краката й и бавно навлезе в нея.

Усети като че дробовете я заболяха. Толкова голям беше. Мина й през ума, че няма да може да го поеме. Но в следващия миг той беше целият в нея и за малко остана неподвижен. Тя изтръпна чак до корема. Той започна да се движи бавно, в началото леко, с дълги плавни тласъци, а после ускори темпото, докато започна да я блъска като с механичен чук.

Някъде отдалече се чуваше как крещи, тъй като оргазмите един след друг я разкъсваха. Никога не беше свършвала така. Никога. Тя, която винаги си мислеше, че за такова сексуално удоволствие хората само са чели или само говореха. Като някаква игра, която играеха със себе си, за да скрият истинските си усещания. Ако ли пък беше вярно, казваше си, че е извън възможностите й да го почувства. За нея сексът беше триумфът й над мъжа, дори и да получеше някакво удовлетворение, смяташе го за чиста случайност. Но сега беше съвсем различно. Сега тя участваше, изпитваше удоволствие, тя даваше, взимаше и всичко беше толкова пълно.

Най-накрая усети, че не може повече.

— Спри! — извика. — Моля те, спри!

Тялото му се отпусна върху нейното, все още беше твърд в нея. Погледна го. В неясната червена светлина леката пот, която покриваше лицето и гърдите му, лъщеше като мед. Когато се усмихна, белите му зъби блеснаха.

— Добре ли си, бяла госпожо?

Тя бавно кимна.

— Свърши ли?

— Не — отговори той. — Това е единственото, което баща ми не ми е заръчвал. Достатъчно е да го използваш, докато направиш жената щастлива, а ти можеш да се въздържиш.

Тя се втренчи в него, а после внезапно и необяснимо се разплака.

Той я наблюдава известно време, после безмълвно стана от леглото и отиде до мивката. Наведе се, обърна бидето към стаята и пусна водата. Изправи се и я погледна.

— Ако искаш топла вода, трябва да се източи няколко минути — обясни й.

Отвори малко шкафче над мивката и извади хавлия и бърсалка, които провеси на водопроводните тръби. Опита водата с пръст.

— Готова е за теб — каза. Тя го погледна безмълвно.

— Каза, че имаш само един час, нали? — запита той.

Тя кимна, сядайки.

— Не зная дали ще мога да вървя.

Той се усмихна.

— Веднъж като се раздвижиш, ще бъдеш окей.

Тя стана от леглото. Прав беше. След първата крачка силата в крайниците й се възвърна. Приклекна над бидето, взе сапуна и бърсалката от протегнатата му ръка. Бързо се изми. Хладката вода я освежи. Взе хавлиената кърпа и се изсуши, започна да се облича, докато той се миеше.

— Съжалявам, че ти не успя — каза тя.

— Не се безпокой — отвърна той. — Обещах ти едно пътуване до луната и исках да го изживееш.

— Наистина — потвърди тя. — Никога няма да го забравя.

Той се поколеба.

— Може да го направим някой друг път пак?

— Може — съгласи се тя. Вече облечена, бръкна в плажната торба и извади пари. Издърпа няколко едри банкноти и му ги подаде. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Той взе парите.

— Няма да се затрудня да ги използвам. Но не си длъжна.

— Иначе не ти дадох много — каза тя.

— Даде ми много, госпожо — каза той. — Остави всичките си приятели и дойде с мен. И това не е малко.

Нещо в тона му й направи впечатление.

— Познаваш ли ме?

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава защо ме покани?

— Видях те на плажа — отговори той. — След като онзи човек изпрати Жак да те посрещне.

— Познаваш ли Жак? — запита тя.

— Да — призна той. — Миналата нощ бях с него.

Тя замълча за момент.

— Да не би Жак…

Той кимна.

— Жак по-скоро е жена.

— А ти?

— Аз обичам да еба — отвърна той. — За мен няма разлика, стига да има дупка, в която да го вкарам.

— Познаваш ли мъжа, който разговаряше с Жак?

— Никога по-рано не съм го виждал. Беше с тъмна коса и говореше френски с арабски акцент. Чух го да казва, че Жак трябвало да направи нещо до днес, тъй като утре заминаваш за Калифорния и че Жак не бивало да се безпокои, защото той е нагласил работите така, че „Сан Марко“ да не може да те отведе обратно в Кан.

Изведнъж в главата й всичко се проясни. Единствен Юсеф знаеше, че тя заминава утре. По поръка на Баидр беше дошъл от Париж да уреди заминаването й.

Преди много време беше чула, че някога Юсеф и принцеса Мара са имали връзка. А Мара й подхвърли Жак. Не разбираше само каква полза би имал Юсеф. Освен ако — ако не смяташе да го използва пред Баидр срещу нея.

Обзе я необичайно чувство на страх. Всъщност Юсеф никога не я беше харесвал, но това не бе достатъчно обяснение. Просто не можеше да проумее. Знаеше само, че тази вечер трябва да се прибере във вилата.

Но тук имаше проблем. След полунощ в Сан Тропе нямаше таксита. А беше освободила шофьора си Ги за през нощта.

Погледна Джерард.

— Имаш ли кола?

— Не.

— По дяволите! — лицето й стана загрижено.

— Имам велосипед — каза той. — Ще те закарам, ако седнеш зад мен.

— Колко си прекрасен! — възкликна тя и се усмихна. Във внезапен изблик на облекчение го прегърна и целуна по бузата.

— Ще бъде страхотно.

Смутен той свали ръцете й.

— Не бъди толкова сигурна, госпожо. Да видим дали ще мислиш така, след като те закарам.

ТРЕТА ГЛАВА

Пътуваха вече два часа след излитането от Париж. Стюардите се приготвяха да сервират обяд. Джордана се обърна назад към Юсеф.

— Смятам сега да поспя малко.

Юсеф разкопча колана и се изправи.

— Ще им кажа веднага да приготвят седалките. — Хвърли поглед към Даяна, секретарката на Джордана. Тя дремеше до прозореца, на седалката съседна на неговата. Недовършеното й питие стоеше в подноса пред нея. Отиде при главния стюард, застанал близо до кухнята.

— Мадам Ал Фей би искала да почива.

— Но ние тъкмо ще сервираме… — запротестира стюардът.

— Тя не е гладна.

— Да, мосю — бързо се съгласи стюардът. Напусна мястото си и се върна в помещението с перденцата, което разделяше първа от втора класа.

Юсеф се извърна и изгледа Джордана. Очите й бяха напълно скрити зад големи тъмни очила, но нито една бръчица по лицето й не подсказваше да е бодърствала предишната вечер. Тя разглеждаше списанието на Ер Франс, положено в скута й, и пийваше бяло вино от чашата.

Потисна една прозявка.

Беше изтощен. Беше буден от четири часа сутринта, когато Жак му се обади от Сен Тропе, за да му каже, че е изчезнала.

„Сан Марко“ все още бил в пристанището, а в цялото селище нямало и следа от нея. Жак обиколил всички ресторанти и дискотеки, които все още били отворени. Юсеф прекъсна телефонната линия разгневен.

Нищо не можеше да направи, освен да чака до сутринта, когато отиде във вилата, за да я вземе за летището. Не успя да заспи отново. Всичките пари, които даде на Жак, всичките планове, които кроеше, отидоха за нищо. Дори не изпита удовлетворение, когато се обади в гаража на фирмата „Ситроен“ да приберат колата от Жак.

Когато пристигна във вилата около девет часа Джордана закусваше. Не каза нищо за вечерта, нито пък спомена как се е прибрала. Случайно откри чрез един от охраната, че е пристигнала в такси с регистрационен номер на Кан около пет часа сутринта.

В лимузината на път към летището й обясни подробностите за полета. Разполагаха с последните четири седалки на първокласното отделение. Две бяха за нея. Той и секретарката й ще заемат местата точно отзад. Беше резервирал и първите три места от втора класа в случай, че искаше да почива — можеше да легне там. Специални грижи бяха положени за багажа й. Щеше да бъде качен в кабината, така че нямаше да се наложи да го чака в Лос Анжелис. При пристигането щеше да ги посрещне специален митничар, за да се прехвърлят бързо на хеликоптера, който да ги отведе в Ранчо дел сол.

Според разписанието самолетът на Ер Франс полет 003 трябваше да се приземи в четири часа следобед лосанджелиско време, а вечерята в Ранчо дел сол бе определена за осем часа. Ако всичко вървеше по график, щеше да има достатъчно време да се преоблече.

Стюардът се върна.

— Приготвено е за мадам.

— Благодаря — каза Юсеф. Върна се обратно на мястото си.

— Всичко е окей — каза й.

Тя кимна и се изправи. От чантата си извади Малко бурканче. Изтърси две таблетки в дланта си. Бързо ги глътна с вино.

— За да съм сигурна, че ще заспя.

— Разбира се.

— Моля те, събуди ме поне час и половина преди кацането.

— Ще имам грижата — отговори той. — Приятна почивка.

Тя се втренчи в него за момент.

— Благодаря.

Той видя как изчезна зад завесите и се отпусна дълбоко на седалката. До него Даяна се размърда, но не отвори очи. Той погледна часовника си, а после навън през прозорчето. Оставаха още единайсет часа. Този път не потисна прозявката си. Затвори очи с надеждата, че ще заспи.

В Ер Франс бяха си свършили добре работата. Временни завески като онези около втория екипаж пилоти или като за супердългите полети без междинно кацане бяха поставени около местата й. Перденцата на прозореца бяха спуснати. Беше тъмно, тя се изтегна и дръпна одеялото върху себе си.

Лежеше спокойно и чакаше хапчетата да подействат. Изтощението обхвана тялото й и тя почувства болезнения му протест. Все още усещаше друсането върху велосипеда с мотор, Докато в ранната утрин пътуваха към Кан. Накара Джерард да я остави на гарата в центъра на града. Там винаги имаше таксита.

Предложи му още пари, но той отказа.

— Даде ми достатъчно — възпротиви се.

— Благодаря ти — каза тя.

Той включи колелото на скорост.

— Потърси ме, когато се върнеш в Сен Тропе.

— Непременно. И отново ти благодаря.

Той взе каската, която й беше дал, и я окачи на задната седалка.

— Довиждане.

— Довиждане. — Той запали мотора и потегли. Тя го видя как зави зад ъгъла, към морето, след това отиде до първото такси от редицата и се качи.

Беше вече светло и минаваше пет часът, когато влезе в спалнята си във вилата. Вече стегнатите й куфари бяха поставени до стената — незатворени, в случай че в последната минута поискаше да сложи още нещо. Бележка от секретарката й стоеше до лампата на нощното шкафче. Взе я. Беше лаконична в стила на Даяна.

Отново погледна часовника. Ако искаше да закуси с момчетата в седем часа, нямаше смисъл сега да ляга. По-добре да поспи в самолета.

Отиде в банята, отвори шкафчето с лекарствата и извади бурканче. Лапна един дексамил и го глътна с вода. Щеше да я държи будна поне докато самолетът излети от Париж.

Започна бавно да се съблича. Гола застана пред голямото огледало на стената в тоалетната стая. По гърдите й имаше леки следи, където Джерард я беше стискал, но на слаба светлина не се забелязваха. През деня щеше да ги покрие с фон дьо тен за тяло. Коремът й беше съвсем плосък, а по бедрата и ханша нямаше грам излишък. Постави ръка върху венериния хълм и като раздели меките руси косми, се огледа критично. Вагината й беше отекла и надута, изглеждаше леко зачервена и раздразнена. Леки тръпки преминаха по тялото й, като си спомни как я беше любил. Никога не бе и мечтала, че ще свърши толкова пъти. Обърна се отново към шкафчето с лекарствата и извади пакет масенжил. От една промивка нямаше да я заболи, поне щеше да й подейства успокоително. Докато приготвяше разтвора, й хрумна още нещо.

А ако черния беше заразен от венерическа болест? Имаше такава възможност, особено при положение че е бисексуален. Някъде беше чела, че най-висок процент от хомосексуалистите страдат от венерически инфекции. Отново отвори шкафчето с лекарствата. Този път глътна две таблетки пеницилин. Сложи бурканчето в ръчната си чанта, за да не забрави да взема през следващите няколко дни.

Дексамилът започна да й действа и след като приключи промивката, веднага влезе под душа. Редуваше гореща — студена, гореща — студена, гореща — студена три пъти, както знаеше от Баидр. Когато спря душа, се чувстваше освежена, сякаш бе спала цяла нощ.

Седна пред тоалетката и бавно започна да се гримира. После се облече и слезе долу за закуска в стаята на момчетата.

Изненадаха се, като я видяха. Обикновено тя не закусваше с тях. Напротив, те идваха в стаята й, след като се беше събудила, което се случваше следобед.

— Къде отиваш, мами? — запита Мохамед.

— Отивам при татко ви в Калифорния.

Лицето му светна.

— И ние ли идваме?

— Не, скъпи. Заминавам за кратко. Ще се върна след няколко дни.

Той явно се разочарова.

— Татко ще се върне ли с теб?

— Не знам — отговори тя. Това беше самата истина. Не знаеше. Баидр настояваше само тя да отиде. Не споменаваше нищо за по-нататъшните си планове.

— Надявам се да дойде — обади се Шамир.

— И аз се надявам — отвърна тя.

— Искам да ни чуе колко хубаво говорим арабски — рече малкият.

— Ще му кажеш ли, мамо? — запита Мохамед.

— Ще му кажа. Татко ви ще бъде много горд.

Двете деца се усмихнаха.

— Кажи му и че ни липсва — допълни Мохамед.

— Ще му кажа.

Шамир я погледна.

— Защо тати не се връща вкъщи като другите бащи? Татковците на моите приятели се прибират всяка вечер. Той не ни ли обича?

— Татко обича и двама ви, но е извънредно зает. И трябва да работи много. И той иска да дойде и да ви види, но не може.

— Искам да се прибира вкъщи като всички татковци — настоя Шамир.

— Днес какво ще правите? — запита Джордана, за да смени темата.

Лицето на Мохамед засия.

— Гувернантката ще ни изведе на пикник.

— Сигурно ще бъде много весело.

— Да — каза той. — Но е по-весело, когато с татко караме водни ски.

Тя изгледа синовете си. В сериозните им лица и големите им тъмни очи имаше нещо, от което сърцето й се сви. В някои отношения бяха малки подобия на баща си и понякога си мислеше, че много малко зависи от нея. Момчетата се моделират като бащите си. Понякога се чудеше дали Баидр се интересува от друго освен от бизнеса си.

Гувернантката влезе в стаята.

— Време е за урока по езда — каза със сухия си шотландски тон. — Учителят дойде.

Те скочиха от столовете и побягнаха с радостни възгласи към вратата.

— Момент, момчета — обади се гувернантката.

— Не забравихте ли нещо?

Двете момчета се спогледаха, засрамиха се и се върнаха при майка си. Поднесоха бузите си за целувка.

— Имам една идея — каза Шамир, като вдигна очи към нея.

Тя погледна малкия и се усмихна. Знаеше какво следва.

— Да?

— Когато се върнеш, да ни зарадваш с подарък — обясни сериозно той. — Нали идеята е хубава?

— Прекрасна. Какъв подарък имаш предвид?

Той се наклони и прошепна нещо в ухото на брат си. Мохамед кимна.

— Нали знаеш бейзболното кепе, което татко си слага на яхтата? — запита той.

Тя кимна.

— Ще ни купиш ли такива?

— Ще се опитам.

— Благодаря мамо — казаха двамата едновременно. Тя отново ги целуна и те се спуснаха навън, без да поглеждат назад. Постоя още малко до масата, после стана и се върна в стаята си. В девет часа, когато Юсеф пристигна с лимузината, тя го очакваше.

Шумът от моторите и хапчетата започнаха да оказват ефект. Затвори очи и се замисли за Юсеф. Какво се опитваше да направи? Дали действаше на своя глава или по поръка на Баидр? Странно, че Баидр го нямаше вече почти три месеца. За пръв път бяха разделени за толкова дълго. Не беше заради друга жена. Добре го разбираше. Дълго преди да се оженят, знаеше за жените около него. Също както той знаеше за кратковременните й връзки.

Не, имаше нещо друго. По-сериозно и по-важно. Никога нямаше да узнае, освен ако той не й кажеше.

Въпреки че в много отношения той бе възприел западния начин на живот, а тя беше станала мюсюлманка, все пак ги разделяха хиляда години различни философии. Независимо, че Мохамед бе дарил на жените повече права, отколкото някога са имали, не им беше дал пълна равнопоставеност. Всъщност всичките им права бяха подчинени на това да доставят удоволствие на мъжа.

В отношенията им имаше една пределно ясна страна. И двамата знаеха това. Нямаше нещо, което да й принадлежи и той да не може да й го отнеме, ако пожелае, включително и децата.

Студена тръпка мина през тялото й. После отхвърли мисълта. Не, никога не би го направил. По много причини той все още имаше нужда от нея. Както сега, когато искаше тя да се появи до него в западния свят, за да не го смятат за чужденец.

Това беше последната представа на Джордана, преди да заспи.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Обедните слънчеви лъчи се процеждаха през дърветата над лоджията извън салона на хотела в Бевърли хилс Поло и образуваха нежни очертания върху розовите покривки. Баидр седеше в сянката на една беседка, закътана от слънцето. Каридж и двамата японци бяха срещу него. Той ги наблюдаваше как довършват обяда си.

Поставиха ножовете и вилиците в чиниите си педантично по европейски маниер, за да покажат, че са привършили.

— Кафе? — запита той.

Кимнаха. Той даде знак на келнера и поръча четири кафета. Предложи им цигари, които те отказаха. Баидр запали и ги загледа.

По-възрастният каза нещо на японски на съдружника си. По-младият се наведе през масата.

— Мистър Хокайдо пита дали ще имате време да размислите върху нашето предложение.

Баидр се обърна към младия, макар да знаеше, че Хокайдо разбира всяка дума.

— Размислих по него.

— И? — Младият мъж не успя да въздържи нетърпението си.

Баидр долови сянка на разочарование, която премина по лицето на по-възрастния и бързо изчезна.

— Няма да стане — рече. — Споразумението е твърде едностранчиво.

— Не разбирам — обади се младият. — Готови сме да построим десетте танкера на цената, която вие предложихте. Единственото ни желание е да използвате нашите банки за финансиране.

— Виждам, че не разбирате — продължи тихо Баидр. — Вие говорите за продажба, а аз се интересувам от формирането на цялостен консорциум. Не виждам защо трябва да се състезаваме при купуването на известна собственост. Успехът ни ще дойде, ако вдигнем цената, която в края на краищата ще платим. Например вземете сделката с Ранчо дел сол. Една от вашите групировка току-що го купи.

— Била е друга, не нашата — каза бързо младият. — Не бях осведомен, че се интересувате от това.

— Не се интересувам — отговори Баидр. — Но в този район има един друг терен, на който сме хвърлили око, а вашата групировка също се е насочила към него. Крайният резултат е, че първоначалната цена почти се удвои и който и от нас да го вземе, губи преди да е започнал.

— Вие чрез вашата банка в Ла Джола ли преговаряте? — запита младият японец.

Баидр кимна.

Младият се обърна към Хокайдо и бързо заприказва на японски. Хокайдо слушаше внимателно, кимаше, а после отговори. Младият отново преведе на Баидр.

— Мистър Хокайдо изразява съжалението си, че се намираме в съревнование за този имот, но казва, че преговорите са започнали, преди да влезем в контакт помежду си.

— Аз също съжалявам. Затова се обърнах към вас. За да постигнем помирение. Никой от нас не желае парите на другия. Всеки от нас има предостатъчно за себе си. Но ако работим заедно, бихме могли да си помагаме в други отношения. По тази причина говорихме да ни построите танкери.

— Но дори и тук усложнявате нещата — каза младият. — Ще построим десетте танкера, които искате, но откъде да ви намерим веднага десет танкера? На пазара няма.

— Това ми е известно, но вашата параходна компания разполага с повече от сто танкера. За вас ще бъде проста работа да ги прехвърлите на нашата компания, като запазите за всеки от тях правото на петдесет процента собственост. Така всъщност вие не губите ползата от тях.

— Губим петдесет процента от дохода, който ни носят — обясни младият мъж. — Не виждаме с какво се компенсира тази загуба.

— Петдесетте процента от дохода на допълнителните танкери, които строите, покриват повече от достатъчно загубите ви — отсече Баидр. — Вашето правителство ще погледне благосклонно на петдесетте процента от чуждите инвестиции, които аз осигурявам.

— Нямахме спънки, за да бъдат одобрени чуждите ни инвестиции — продължи младият.

— Условията в света се променят — спокойно заяви Баидр. — Рецесията в западния свят би се отразила на положителното салдо на плащанията ви.

— В момента нищо подобно не се задава на хоризонта — възпротиви се младият мъж.

— Човек никога не знае. Една промяна в световните доставки на гориво би довела до пълен застой на технокрацията. Тогава пред вас ще изникнат два проблема. Единият — намаляване на купувачите и вторият — неспособност да поддържате степента на продуктивност.

Младият човек отново заговори на Хокайдо. Възрастният човек бавно кимаше, докато слушаше. После се обърна към Баидр на английски.

— Ако се съгласим с вашето предложение, ще използвате ли танкерите за доставка на петрол за Япония?

Баидр кимна.

— Изключително?

Баидр отново кимна.

— Колко петрол бихте гарантирали? — запита Хокайдо.

— Изцяло зависи от моето правителство колко ще разреши. Мисля, че при сегашните обстоятелства би могло да се постигне удовлетворително споразумение.

— Бихте ли могли да осигурите клауза за най-облагодетелствана държава?

— Бих могъл.

Хокайдо помълча за момент. Следващите му думи бяха много ясни и точни.

— Накратко, мистър Ал Фей, всъщност вие твърдите, че ако сега ви дадем пет кораба на половин цена и построим още пет с ваши пари, вие ще бъдете така добър да използвате тези кораби да носят в нашата страна петрол, който ние ще купуваме от вас.

Баидр не отговори. Лицето му беше като маска. Изведнъж японецът се засмя.

— Сега разбирам защо ви наричат Пират. Вие сте истински самурай. Но все пак трябва да представя всичко това на моите съдружници в Япония.

— Естествено.

— Бихте ли дошли в Токио, ако решим да продължим преговорите?

Японците се изправиха. Баидр също стана. Мистър Хокайдо се поклони и подаде ръка.

— Благодаря за изключително приятния и информативен обяд, мистър Ал Фей.

Баидр стисна ръката му.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, и за търпението ви.

Когато японците тръгнаха, Каридж направи знак за сметката.

— Не разбирам от какво се оплакват — каза той и се засмя. — Ние плащаме обяда. — Подписа чека и добави: — Майкъл Винсънт ни чака в бунгалото.

— Добре. Кога пристига Джордана? — запита Баидр.

— По разписание в четири часа — отговори Дик. — Преди обяда проверих. Има петнайсет минути закъснение. Трябва да потеглим от хотела не по-късно от три и половина.

Минаха през тъмното фоайе на хотела и отново излязоха на слънце. Поеха по пътеката, която водеше към бунгалата им. Стъпките им отекваха по розовата настилка.

— Провери ли какво става с Ранчо дел сол? — попита Баидр.

Каридж кимна.

— Всичко е готово. Наехме частна къща за вас близо до главната сграда с изглед към игрището за голф. Хората от банката са получили регистрация в самия клуб. Вечерята е в отделна зала. Първо ще сервират коктейли. Така че ще имаме възможност да се опознаем.

— Някой да е отказал?

— Не. Всички ще дойдат. И те очакват да ви видят с такова любопитство, каквото и вие изпитвате към тях.

Баидр се разсмя.

— Какво ли биха си помислили, ако се появя в традиционен костюм?

Каридж също се засмя.

— Ще изгубят ума и дума. До мен стигнаха приказки, че ви смятат за прост дивак. Те са големи сноби. Всички са бели англосаксонски протестанти. Никакви евреи, никакви католици, никакви чужденци.

— В такъв случай вероятно ще харесат Джордана — каза Баидр. Тя беше родена и израснала в Калифорния, така че пред нея номерата им не минаваха.

— Непременно — отговори Каридж.

— Въпреки всичко няма да е лесно. Забелязах липса на какъвто и да е ентусиазъм по отношение на новия бизнес и откакто управляваме банката, изпуснахме няколко важни сделки.

— Според докладите им те хвърлят вината върху контролираните от евреите банки в Лос Анжелис.

— Твърде лесно извинение, за да ме задоволи. Винаги се отнасям с подозрение, когато ми кажат нещо, което смятат, че ще приема. Оплескаха офертата с ранчото Стар и позволиха на японците да ни притиснат до стената с продажната цена.

— Казаха, че японците действали чрез банките в Лос Анжелис.

— Не е особено сполучливо. Бяха в изгодно положение. Трябваше да уредим всичко преди онези от Лос Анжелис да научат за сделката. А сега ни изпързаляха да извървим целия път до Токио и обратно.

Стигнаха бунгалото. Каридж отвори вратата и влязоха. Хладната тъмна стая с климатична инсталация действаше добре след ослепителната горещина на слънцето.

Винсънт се изправи, неизменната чаша с уиски беше на масичката пред него.

— Баидр, хубаво е, че се виждаме отново.

— Винаги е хубаво да те види човек, приятелю. — Стиснаха си ръцете, Баидр заобиколи малката масичка до дивана и седна.

— Как върви сценарият?

— Затова исках да те видя. Отначало си помислих, че ще е лесно. Като филмите ми за Мойсей и Исус — винаги има някакви чудеса, до които прибягваме за визуално пресъздаване. Например разделянето на Червено море пред евреите, възкресението. В настоящия случай обаче не е така. Заради вашия пророк не стават никакви чудеса. Той е просто човек.

Баидр се засмя.

— Вярно. Просто човек. Като всички нас. Ни повече, ни по-малко. Това разочарова ли ви?

— От кинематографична гледна точка да — отговори Винсънт.

— Струва ми се, че така посланието на Мохамед ще звучи по-убедително и драматично. Че един обикновен човек разнася откровението на Аллах сред хората. А какво ще кажете за преследването на арабите-неверници и подигравките от страна на евреи и християни, за изгонването и бягството му от Медина? А за борбата му да се завърне в Мека? Разбира се, че в това има достатъчно драматични моменти за няколко филма.

— За мюсюлманската общност вероятно да, но много се съмнявам, че на западния свят ще допадне идеята, според която християните са били злодеите на вселената. Казахте, че искате този филм да бъде показан по цялото земно кълбо, нали?

— Да.

— Тук е нашият проблем. — Той вдигна чашата и пресуши уискито. — Трябва да го разрешим преди да започнем работата по сценария.

Баидр мълчеше. Истината в Корана беше толкова очевидна, защо все изникваше този проблем? Неверниците не желаеха дори да я чуят. Ако само веднъж отвореха умовете и сърцата си за посланието на Мохамед, светлината щеше да ги озари. Той погледна замислено режисьора.

— Ако си спомням добре вашата версия във филма ви за Христос, него го разпъват римляните, а не евреите, не е ли така?

Винсънт кимна.

— Това не противоречи ли на истината? — запита Баидр. — Всъщност нали именно евреите осъждат Христос да бъде разпнат?

— Съществуват различни версии — каза Винсънт. — Защото самият Христос е евреин и е бил предаден от един от апостолите си — Юда, — също евреин и тъй като равините от храмовете на правоверните са го мразели заради заплахата, която представлявал за властта и авторитета им, много хора смятат, че именно евреите са подтикнали римляните да го разпънат на кръст.

— Но във филма езичниците-римляни са виновниците, нали?

— Да.

— Ето и отговорът — каза Баидр. — Ще построим филма около конфликта на Мохамед с кураишите, който довежда до бягството му в Медина. В действителност борбата на пророка не е с евреите, които вече са приели принципа на един бог, а с трите големи арабски племена, които почитали много богове. Тъкмо те, а не евреите го довеждат до бягството му от Мека.

Винсънт го гледаше.

— Помня, че съм чел това, но никога не съм виждал събитията в такава светлина. Смятах, че арабите винаги са го поддържали.

— Но не и в началото — каза Баидр. — Племето кураиш се е състояло от езичници-араби, които почитали много богове и всъщност по-скоро към тях, а не към евреите и християните Мохамед насочил отначало учението си за истинския Аллах. Тъкмо тях той първо нарекъл неверници.

— Ще опитам от тази гледна точка — каза Винсънт. Напълни чашата си отново и се взря в Баидр. — Сигурен ли сте, че няма да ви е интересно да напишем сценария заедно?

Баидр се изсмя.

— Аз съм бизнесмен, а не писател. Оставям това на вас.

— Но вие знаете историята много по-добре от всички.

— Прочетете отново Корана. Може би тогава ще разберете как виждам аз нещата. — Изправи се. — Юсеф пристига следобед и идущата седмица ще се съберем всички. Сега, ако ме извините, отивам на летището да посрещна съпругата си.

Винсънт стана.

— Мисля, че ми показахте правилния път. Веднага ще седна да работя според новото виждане.

Стиснаха си ръцете и Винсънт си тръгна. Баидр се обърна към Каридж.

— Какво мислиш? — запита той.

— Ако смея да си кажа мнението, шефе, смятам, че би трябвало да му платите и да забравите тая работа. Единственото, в което можете да сте сигурен относно този филм, са загубите.

— Коранът учи, че човек може да се облагодетелства разнородно от действията си, да търси не само печалбата, но и доброто.

— Вярвам, че сте прав, но на ваше място много бих внимавал, преди да продължа с филма.

— Ти си необикновен млад човек. Понякога не си ли мислиш и за друго освен за долари и центове?

Каридж издържа погледа му.

— Не и когато работя. Не мога да си представя, че сте ме наели заради изисканите ми обноски.

— Предполагам, че не — отбеляза той. — Но съществуват неща по-важни от парите.

— Не на мен се пада да вземам решения — каза Дик. — Не и когато се отнася до вашите пари. — Започна да прибира някои документи в куфарчето си. — Мое задължение е да съм сигурен, че вие съзнавате всички рискове. Останалото е ваше дело.

— И ти смяташ, че работата с филма носи риск?

— Голям.

Баидр се замисли за малко.

— Ще го имам предвид по-нататък. Отново ще е върнем към него, когато сценарият бъде готов и платим.

— Да, сър.

Баидр тръгна към вратата на спалнята.

— Благодаря, Дик — каза тихо. — Не бих искал някога да си помислиш, че не оценявам онова, което се опитваш да правиш за мен.

Дик се изчерви. Баидр не го хвалеше често.

— Няма нужда да ми благодарите, шефе.

Баидр се усмихна.

— Ще взема набързо един душ и след няколко минути съм готов. Обади се да докарат колата пред бунгалото.

— Готово, шефе. — Каридж вдигна телефона, преди Баидр да затвори вратата.

ПЕТА ГЛАВА

Както обикновено полетът от Париж закъсня с един час. Наум Баидр проклинаше авиолиниите. Всички са еднакви. Никога нямат точна информация за пристигането, тя идва толкова късно, че няма какво да правиш, освен да седиш на летището и да чакаш самолета да се приземи.

Телефонът звънна в малката стая на ВИП-а и стюардесата вдигна слушалката. За момент се заслуша, а после се обърна към тях.

— Нула нула три каца в момента. След няколко минути ще бъде на ръкава.

Баидр стана. Тя се изправи иззад бюрото и отиде при тях.

— На изхода ще ви посрещне мистър Хансен и ще уреди бързо формалностите за мисис Ал Фей.

— Благодаря — каза Баидр.

Около мястото за пристигане се събра тълпа. Посрещна ги мистър Хансен — набит мъж в униформа на Ер Франс. Той бързо ги преведе надолу по стълбите през митническата зона. Униформен паспортен служител се присъедини към тях и всички влязоха в залата за пристигане в момента, когато Джордана слизаше от самолета.

Баидр кимна одобрително. Джордана имаше безпогрешна интуиция. Нямаше помен от обичайните джинси и прозрачни дрехи, които предпочиташе да носи в Южна Франция. Напротив — беше модерно облечена млада калифорнийска съпруга. Костюмът Диор с прилична дължина на полата, шапката със спусната периферия и лекия грим подхождаха точно за обществото, в което им предстоеше да бъдат. Тръгна напред, за да я поздрави.

Тя поднесе страна за целувка.

— Изглеждаш великолепно — каза той.

— Благодаря. — Тя се усмихна.

— Удобно ли пътува?

— Спах през целия път. Подредиха ми специално място.

— Хубаво. Очаква ни тежка програма.

Зад нея се появи Юсеф с поизмачкан тъмен костюм и секретарката й. Баидр се ръкува с тях, а представителят на Ер Франс взе паспортите им, за да бъдат извършени формалностите. Баидр заведе Джордана настрани от хората, за да поговорят насаме.

— Съжалявам, че не успях да се върна това лято — рече той.

— Ние също. Особено момчетата. Помолиха ме да ти предам нещо.

— Какво?

— Искаха да ти кажа, че се справят много добре с арабския. За да не се срамуваш от тях.

— Наистина ли? — учуди се той.

— Така мисля. Говорят на арабски и с прислугата, независимо дали някой ги разбира или не.

Той се усмихна доволен.

— Радвам се. — Погледите им се срещнаха. — А ти? Ти какво прави?

— Нищо особено, както обикновено.

— Изглеждаш много добре. — Тя не отговори. — Тази година имаше ли много партита?

— Винаги има.

— Нещо вълнуващо?

— Нищо специално. — Тя се взря в него. — Отслабнал си. Станал си на вейка.

— Трябва да се храня повече — каза той. — Никога не бих се върнал в Близкия изток в този вид. Ще решат, че съм изпаднал в затруднено положение.

Тя се усмихна. Знаеше за какво намеква. За успеха на човек арабите съдеха по дебелината му. Винаги се отнасяха по-почтително към пълен мъж, отколкото към слаб.

— Яж хляб и картофи — каза тя. — И повече агнешко.

Високо се изсмя. Знаеше, че той има западен вкус. Не обичаше храни, съдържащи скорбяла, както и мазнини. Предпочитате бифтеци.

— Ще го имам предвид.

Хансен се приближи към тях.

— Всичко е окей — съобщи той. — На пистата ви чака кола, за да ви отведе до летището за хеликоптери.

— Тогава можем да вървим — каза Баидр. Направи знак на Юсеф да се приближи и му заяви: — Винсънт е в хотел „Бевърли Хилс“. Прекарай уикенда с него и се опитай да разбереш как точно стоят работите. Ще се свържа с теб в понеделник.

Юсеф се опита да скрие разочарованието си. Мразеше да го държат настрани от нещо важно.

— Смятате ли, че има проблем с Винсънт?

— Не зная, но ми се струва, че за три месеца трябваше поне да е започнал.

— Оставете това на мен, шефе — поверително каза Юсеф. — Ще му припари под краката.

— Ще стигнем дотам за около половин час — съобщи пилотът на хеликоптера, щом се издигнаха във въздуха.

— Какво облекло за довечера? — запита Джордана. — Колко време ще имаме?

Баидр погледна часовника си.

— Коктейлите са в осем, а вечерята — в девет. Официално облекло.

Джордана го погледна. Известно й беше колко мразеше той вечерното облекло.

— Полагаш всички възможни усилия.

— Точно така — призна той. — Искам да направя добро впечатление. Имам усещането, че са засегнати, понеже съм поел контрол върху банката.

— Убедена съм, че като се запознаят с теб, ще преодолеят това отношение.

— Надявам се — каза сериозно Баидр. — Но не съм сигурен. Тези хора държат на своя затворен кръг.

— Ще си променят отношението. Познавам ги много добре. С изключение на тия от Пасадена. Но и те не са по-различни от останалите. Ще отидат там, където са и парите.

Когато пристигнаха, огромният букет червени рози от името на президента на банката Джоузеф Е. Хъчинсън и съпругата му Доли, изпратен на Джордана, доказваше, че е права, или поне отчасти.

На вратата леко се почука и се чу тихият глас на Джабир:

— Седем и петнайсет е, господарю.

— Благодаря ти — отвърна Баидр. Изправи се до малката масичка, където четеше последните доклади от банката. Щеше да има време за още един душ, преди да облече смокинга. Той бързо свали ризата и панталоните си и гол се упъти към банята, която разделяше спалнята му от тази на Джордана.

Отвори вратата тъкмо когато тя се изправяше, кожата й блестеше след благоуханната вана. Застана за миг и я загледа.

— Съжалявам. — Извинението му се изплъзна, преди да се замисли. — Не знаех, че още си тук.

Тя също го погледна.

— Няма нищо — каза тя с донякъде ироничен тон. — Не е нужно да се извиняваш.

Той мълчеше.

Тя се пресегна, взе една кърпа и започна да я увива около себе си. Той я спря с жест. Джордана го погледна въпросително.

— Почти бях забравил колко си красива — промълви той.

Бавно изтегли кърпата от ръката й. Пусна я на пода. Пръстите му се преминаха от бузата й през зачервеното щръкнало зърно на гърдата, покрай малката вдлъбнатина на пъпа й до леката издатина на венериния й хълм.

— Просто красива — прошепна той. Тя не помръдна.

— Погледни ме! — каза изведнъж с настоятелен тон.

Тя вдигна поглед към лицето му. В очите му имаше лека тъга.

— Джордана.

— Да?

— Джордана, какво се случи с нас, че така се отчуждихме?

Неочаквано очите й се изпълниха със сълзи.

— Не знам — прошепна тя.

Той я прегърна и притисна главата й към рамото си.

— Има толкова сгрешени неща — рече. — Не зная откъде да започна, за да ги поправя.

Тя искаше да му каже нещо, но не намери думи. Идваха от различни светове. В неговия свят жената беше нищо, а мъжът — всичко. Ако му заявеше, че има същите нужди като него, същите сексуални и обществени пориви, той би го възприел като заплаха за мъжкото си превъзходство. Щеше да си помисли, че не е била добра съпруга. И все пак тъкмо тези нужди ги сближиха в началото.

Тя притисна лице към гърдите му и тихо заплака. Той нежно погали косата й.

— Липсваше ми — промълви. Сложи ръка под брадичката й и вдигна лицето й. — За мен ти си единствена.

„Тогава защо не идва при тях? А другите жени?“ — мина й през ума.

Той й отговори, като че ли четеше мислите й.

— Те не означават нищо — каза. — Те са само, за да минава времето.

Тя все още мълчеше.

— И с теб ли е същото? — добави той.

Тя го погледна в очите. Той знаеше. Винаги е знаел. Но никога не беше го споменавал. Кимна. Устните му се свиха за миг. Въздъхна.

— Човек изгражда своя рай или ад още тук на земята. Както аз изграждам моя.

— Не ми ли се сърдиш? — запита тя.

— Какво право имам? Присъдата ни се произнася, когато застанем пред Аллаха и тогава се четат прегрешенията ни. Достатъчно ми е да нося собствените си грехове. Ти не си като нас, така че дори нашите закони не биха могли да бъдат приложени за теб. Имам една-единствена молба.

— Каква е тя? — запита тя.

— Само да не е с евреин — каза той. — Ще се правя, че не виждам останалите, както постъпваш и ти.

Тя сведе очи.

— Трябва ли да има други?

— На този въпрос не мога да отговоря вместо теб — каза той. — Аз съм мъж.

Нямаше какво да му отвърне. Той отново придърпа главата й.

— Обичам те, Джордана.

Тя почувства как топлината му се разлива в нея и се притисна към него. С корема си усети как той се втвърдява. Спусна ръце и го обхвана. Беше корав и пръстите й се навлажниха от него.

— Баидр! — простена тя. — Баидр!

Той се вгледа в очите й, после я хвана под мишниците и я вдигна във въздуха пред себе си. Несъзнателно тя разтвори крака и ги уви около кръста му, а той бавно я спусна върху себе си. Тя пое дъх, когато усети, че влиза в нея. Като че ли пъхна нажежена пръчка в сърцето й. Прав, той я крепеше и започна бавно да се движи в нея.

Горещината се разля в тялото й и тя не можа да се спре. Притисната към Баидр като маймуна, започна спастично да се извива, разтърсвана от оргазъм след оргазъм. Мислите лудо препускаха в главата й. Не беше правилно. Не биваше така. Не трябваше да получава това. Не беше наказанието, което търсеше.

Тя отвори очи и го изгледа с безумен поглед.

— Искам да ми причиниш болка — каза.

— Какво?

— Да ме заболи. Моля те. Както последния път. Не заслужавам нищо повече.

За миг той застина, после бавно я пусна на пода и откопчи ръцете й от себе си. Внезапно гласът му стана студен.

— По-добре се обличай, иначе ще закъснеем.

Обърна се и влезе в стаята си. След малко тя се разтрепери. Взе хавлията и се изруга. Нищо не можеше да направи както трябва.

ШЕСТА ГЛАВА

Жегата от палещото бяло слънце като че се отразяваше в назъбените скали и пясъците на пустинята, които се простираха пред тях. Тук-там случаен изсъхнал шубрак се поклащаше мудно на топлия вятър. Пукотът на картечница някъде напред изведнъж секна.

Лайла лежеше неподвижно в малкото убежище. Усещаше как потта се събира под мишниците й, между гърдите и краката й. Внимателно се претърколи по гръб. Въздъхна с облекчение. Болката в гърдите й, на които се бе опирала о земята, утихна. Присви очи към небето и се замисли колко ли дълго ще лежи тук. Сирийският наемник, който отговаряше за тренировките им, й каза да не мърда оттам, докато останалите от взвода не я настигнат. Хвърли поглед към тежкия мъжки хронометър. Трябваше да са тук поне преди десет минути.

Стоически се насили да изчака. Може и да беше само тренировъчно упражнение, но куршумите, които използваха, бяха бойни и вече една жена беше убита, а три други — ранени. След последното упражнение в лагера въпросът с черен хумор беше кой ще спечели най-много от ликвидирането на федаините — те или израелците?

Искаше й се да запуши, но не смееше да мръдне. Струйка дим в чистия въздух щеше да привлече огъня. Зад дупката чу някакъв шум.

Тихо се обърна по корем и изви глава, за да погледне, като в същото време придърпа пушката към себе си. Малко по малко се промъкна до върха на укритието и се надигна.

Удари я една тежка ръка, която нахлупи стоманената каска и обшивката върху ушите й. През болката чу грубия глас на инструктора.

— Глупава женска! Казано ти беше да държиш главата си надолу! Щях да те забележа от сто метра.

Той се прекатури запъхтян в дупката до нея. Беше нисък и дебел, як мъж, на когото не достигаше нито дъх, нито търпение.

— Какво става тук горе? — запита той.

— Откъде да знам? — тросна се тя сърдито. — Нали ми нареди да не си подавам главата.

— Предполагаше се, че ти си авангардът.

— Ти ми обясни как да направя така, че да разбера какво става, без да си подавам главата от укритието? — саркастично каза тя.

Той млъкна. Без да продума, извади пакет цигари и й предложи. Тя взе една, а той запали цигарите и на двамата.

— Мислех, че не бива да пушим — отбеляза.

— Пичка ти майчина — каза той. — Уморих се да играя тия тъпи игри.

— Кога ще дойде взводът?

— Едва когато се стъмни. Решихме, че за тях няма да е безопасно да се придвижат по-рано.

— Тогава защо дойде тук?

Той я погледна унило.

— Някой трябваше да ти съобщи за промяната в плана.

Тя се втренчи в него. Можеше да изпрати някой от другите, нямаше нужда да идва лично. Но тя знаеше защо го е направил. Досега тя като че ли беше единствената жена от взвода, която не беше минал.

Това не я обезпокои особено. Можеше да се справи с него, ако се наложеше. Или пък ако искаше. В някои отношения всичко бе много улеснено. Всички традиционни мюсюлмански забрани бяха вдигнати. На жените им казаха, че в борбата за свобода тяхно задължение е да дават утеха и облекчение на мъжете. В новото свободно общество никой нямаше да ги сочи с пръст. Ето още един начин как жената можеше да помогне за спечелване на борбата.

Той откачи манерката от колана си и развъртя капачката. Отметна глава назад и остави водата да се излива на тънка струйка бавно в гърлото му, а после й я подаде. Тя сипа малко на пръстите си и бавно изтри лицето си.

— Да не ме чуе Аллах, но е горещо — каза той. Тя кимна, връщайки му манерката.

— Голям късметлия си — отбеляза. — Аз съм тук вече от два часа. А докато се стъмни, ти ще седиш по-малко от мен.

Отново се обърна по гръб и издърпа надолу козирката на каската да я пази от слънцето. Можеше поне да се нагласи удобно, докато чака. След малко усети погледа му. През притворените си клепачи виждаше как я е зяпнал. Забеляза тъмните кръгове от пот под мишниците, на кръста и на дъното на панталона си. Като че бе маркирала интимните си места.

— Ще се опитам да си почина — обяви тя. — Тази горещина ме скапа.

Той не отговори. Тя погледна нагоре към небето. Струваше й се, че яркосиният му цвят е характерен за края на лятото. Странно. Досега винаги го беше свързвала с края на лятната ваканция и връщането в училище. Един спомен изникна в съзнанието й. Беше ден, подобен на този, със същото синьо небе, когато майка й каза, че баща й ще иска развод. Заради онази американска кучка. А след спонтанен аборт тя не можеше повече да има деца, така че нямаше да му роди син. Този следобед Лайла и по-голямата й сестра играеха на плажа, когато изведнъж се появи икономката Фарида. Изглеждаше странно развълнувана.

— Незабавно се върнете в къщата — рече. — Баща ви тръгва и иска да се сбогува с вас.

— Добре — каза тя. — Само да си сменим мокрите бански.

— Не — възрази рязко Фарида. — Няма време.

Баща ви бърза.

Тя се обърна и се заклатушка обратно към къщата. Те тръгнаха след нея.

— Мислех, че татко ще поостане — каза Амал. — Защо заминава?

— Не знам. Аз съм само прислужница. Не ми се полага да питам.

Двете момичета се спогледаха. Фарида винаги знаеше всичко. Щом твърди, че не знае, значи не искаше те да знаят.

Спря пред страничната врата на къщата.

— Избършете краката си от пясъка — изкомандва ги. — Баща ви чака в предния салон.

Те бързо изтриха краката си и се втурнаха през къщата. Баща им ги чакаше близо до предната врата. Джабир вече пренасяше куфарите в колата.

Баидр се извърна и изведнъж се усмихна. Но очите му бяха странно тъжни. Когато се спуснаха към него, той приклекна на едно коляно, за да ги прегърне.

— Радвам се, че дойдохте навреме — каза. — Страхувах се, че ще тръгна, без да ви кажа довиждане.

— Къде отиваш, татко? — запита Лайла.

— Трябва да се върна в Америка по важна работа.

— Аз си мислех, че ще останеш — каза Амал.

— Не мога.

— Но ти ни обеща да ни заведеш на водни ски — запротестира Лайла.

— Съжалявам. — Гласът му някак се разтрепери и ненадейно очите му се насълзиха. Привлече ги към себе си. — Бъдете добри момичета и слушайте майка си.

Нещо не беше наред. Усещаха го, но не им беше ясно какво е.

— Когато се върнеш, ще ни заведеш ли на водни ски? — запита Лайла.

Баща й не отговори. Вместо това ги притисна здраво. Внезапно ги пусна и се изправи. Лайла вдигна поглед и си помисли колко е хубав. Никой от другите бащи не беше като него.

На прага зад него се появи Джабир.

— Става късно, господарю. Трябва да побързаме, за да хванем самолета.

Баидр се наведе и ги целуна — първо Амал, после Лайла.

— Момичета, разчитам на вас да се грижите за майка си и да й се подчинявате.

Те кимнаха безмълвно. Той се упъти към вратата, а те го последваха. Беше по средата на стълбите към колата, когато Лайла извика след него.

— Дълго ли няма да те има, татко?

Той като че ли се поколеба за миг, но в следващия беше вече в колата и вратата се захлопна, без той да отговори. Те се загледаха след автомобила, а после се прибраха в къщата.

Фарида ги чакаше.

— Мама в стаята си ли е? — запита Амал.

— Да — отговори Фарида. — Но си почива. Не се чувства добре и помоли да не я безпокоят.

— Ще слезе ли за вечеря? — обади се Лайла.

— Не смятам. Сега, момичета, се изкъпете и изтрийте всичкия пясък от себе си. Дали майка ви ще дойде на вечеря или не, искам ви на масата чисти и свежи.

Едва по-късно разбраха какво се е случило. След вечеря дойдоха родителите на майка им и щом баба им ги видя, се разплака.

Разтревожена, тя ги притисна към пълните си гърди.

— Бедните ми малки сирачета — нареждаше тя. — Какво ще стане с вас сега?

Дядо Риад веднага се разсърди.

— Тихо, жено! — изръмжа. — Какво искаш да направиш? Да изплашиш децата до смърт ли?

Амал веднага се разплака.

— Самолетът на татко ми се е разбил! — вайкаше се тя.

— Виждаш ли? — с тържествуващ глас натякна дядото. — Какво ти казах? — Той отстрани жена си и вдигна голямото момиче в прегръдките си. — Нищо не се е случило на татко ти. Добре е.

— Но нана каза, че сме сирачета.

— Не сте сирачета — отрече той. — Все още си имате майка и баща. И нас.

Лайла гледаше баба си. Тежкият грим на възрастната жена се беше размазал по бузите й.

— Тогава защо нана плаче?

Старият човек се почувства неудобно.

— Разстроена е, защото баща ви си отиде. Ето защо.

Лайла сви рамене.

— Няма значение. Татко все тръгва нанякъде. Но всичко е наред. Той пак се връща.

Дядо Риад се взря в нея. Не продума. В салона влезе Фарида.

— Къде е господарката ти? — запита той.

— В стаята си — отговори Фарида. Обърна се към децата. — Време е за лягане.

— Точно така — каза бързо дядо Риад. — Хайде в леглата. Ще се видим сутринта.

— Ще ни заведеш ли на брега? — запита Лайла.

— Да — отговори дядо й. — Сега правете каквото Фарида ви казва.

Когато тръгнаха, Лайла чу дядо си:

— Предай на господарката си, че ще я чакаме в салона.

Фарида се възпротиви неодобрително.

— Господарката е много разстроена. Тя няма да слезе.

Тонът на дядо й не търпеше възражения.

— Ще слезе. Кажи й, че е важно.

По-късно, когато си легнаха, чуха силни гласове, които идваха от долния етаж. Изпълзяха от леглата и открехнаха вратата. Гласът на майка им беше рязък и гневен.

— Посветих му живота си! — викаше тя. — И това е благодарността, която получавам! Да ме остави заради някаква американска кучка с руса коса, която му е родила проклет син!

Гласът на дядо им беше по-тих, но все пак го доловиха.

— Нямаше избор. Такова беше нареждането на принца.

— Ти го защитаваш! — укори го майка им. — Вместо собствената си кръв и плът ти защитаваш несправедливостта. Интересуваш се само от банката и парите си. Докато влоговете им са при теб, не те е грижа какво ще стане с мен!

— И какво става с теб? — изръмжа дядо. — Липсва ли ти нещо? Ти ставаш милионерка. Не ти взе децата, както му позволява законът. Остави ти имота и къщите — тук и в Бейрут плюс отделна сума за момичетата. Какво искаш още?

— Моя ли е вината, че не можах да му родя син? — извика Мариам. — Защо винаги жената е виновна? Не му ли родих деца, не му ли бях предана, макар и да знаех, че по света се влачи с курви от друга вяра? В името на Аллаха, кой от нас живя праведно? Във всеки случай аз, а не той.

— Волята на Аллах е, че един мъж трябва да има син — отвърна баща й. — След като ти не му го роди, той не само че има право, но негово задължение е да се сдобие с наследник.

Гласът на Мариам вече заглъхваше, но все още звучеше напрегнато.

— Може да е волята на Аллах, но един ден ще си плати. Дъщерите му ще разберат, че ни предаде, и в очите им ще бъде едно нищожество. Повече няма да ги види.

— На това място гласовете стихнаха и момичетата вече не чуваха какво се говори долу. Полека затвориха вратата и се върнаха в леглата си. Всичко беше много странно и не схващаха напълно какво става.

На следващия ден, докато бяха на плажа, Лайла ненадейно се обърна към дядо си, който седеше на стол под чадър и четеше вестник.

— Ако татко толкова е искал син — рече тя — защо не ми е казал? С радост щях да стана момче.

Дядо Риад остави вестника.

— Не е толкова лесно, дете.

— Вярно ли е това, което мама казва? — запита тя. — Никога ли няма да го видим вече?

Той помълча, преди да отговори.

— Майка ти беше разгневена. С времето ще го преглътне.

Но не се получи така. Годините минаваха и момичетата постепенно започнаха да възприемат отношението на майка им към бащата. А след като баща им не се опита да се сближи с тях, те най-накрая се убедиха, че тя е права.

Когато слънцето взе да преваля и лятната синевина започна да помръква, въздухът захладя. Лайла се изви настрани и погледна сириеца.

— Колко още остава?

— Около половин час — отговори той усмихнат.

— Ще имаме достатъчно време. — Протегна ръка към нея.

Тя бързо се дръпна.

— Недей!

Той я зяпна.

— Какво ти става? Да не би да си лесбийка?

— Не — каза тя тихо.

— Тогава не бъди толкова старомодна. Защо мислиш, че дават хапчета на момичетата?

Тя отвърна на погледа му. В гласа й се прокрадна презрение. Всички мъже бяха еднакви.

— За да се предпазвам аз, а не за твое удобство — отвърна.

— Той й отправи победоносна — поне по негово мнение — усмивка.

— Хайде, ела — обади се и отново протегна ръка. — Може би ще ти покажа как да изпиташ удоволствие.

С бързо движение тя го сръга с пушката в корема.

— Съмнявам се — изрече тихо. — Може да си ме научил как да използвам това оръжие, но аз вече зная да се чукам.

Той сведе очи, а после ги вдигна към лицето й. Разсмя се от сърце.

— Не съм се съмнявал и за минута — изрече бързо. — Само се тревожех да не загубиш тренинг.

СЕДМА ГЛАВА

Лайла с мъка изпълзя по назъбената, покрита с пясък скала, докато стигна заграждението от бодлива тел. Спря задъхана. След малко се обърна и се взря в бледо осветената нощ. Соад — едрата египтянка и Айда — ливанката бяха на сантиметри зад нея.

— Къде е Хамид? — запита тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? — изруга египтянката. — Смятах, че е стигнал горе преди нас.

— Джамила одраска коляното си, като се катереше по скалите — каза Айда. — Видях го, че я превързва.

— Това беше преди един час — саркастично додаде Соад. — А досега сигурно е изтъркал путката й като кожа на прашка.

— Какво да правим? — запита Лайла. — За да прекосим, са ни необходими ножици за бодлива тел.

— Мисля, че Фарида има — каза Айда.

— Предайте й назад — нареди Лайла. Съобщението премина бързо по редицата жени зад нея. След малко ножиците, прехвърлени от ръка на ръка, стигнаха до Лайла. Соад й ги подаде.

— Боравила ли си с такива по-рано?

— Не — отговори Лайла. — А ти?

Соад поклати глава.

— Няма да е трудно. Последният път наблюдавах Хамид как го прави.

Тя пое ножиците и полека долази до заграждението с бодлива тел, после се извъртя по гръб. Бавно вдигна ножиците над главата си. Излъсканите метални остриета блеснаха на лунната светлина. Навярно само за част от секундата, но незабавно картечницата напред затрака и куршумите засвистяха над главите им.

— По дяволите! — възкликна с възмущение Лайла, залягайки. Не смееше да помести дори главата си, за да погледне към другите. — Къде сте? — извика.

— Тук сме — обади се Соад. — Не мърдаме.

— Трябва да се изтеглим — каза Лайла. — Забелязали са ни.

— Ти се изтегляй. Не тръгвам наникъде, докато не спре картечницата.

— Ако изпълзим, спасени сме — стрелят на метър от главите ни.

— Те са араби — отбеляза саркастично Соад. — Не познавам арабин, който да стреля точно. Оставам тук.

— Аз пък потеглям. Ако искаш, можеш да си стоиш тук цяла нощ.

Предпазливо се обърна по корем и запъпли като рак покрай телената ограда. След малко чу дращещи звуци зад себе си. Погледна назад. Останалите жени я следваха.

Почти половин час по-късно спря. Картечницата все още стреляше, но куршумите вече не летяха над главите им. Бяха излезли извън обсега им.

Този път не рискува. Натърка с пръст остриетата на ножиците, така че да не отразяват светлината. Отново се обърна по гръб и достигна телената мрежа. Беше по-твърда, отколкото си мислеше. Шумът от рязането се носеше в тишината на нощта, но изглежда, никой не чуваше. След няколко минути направи в първия ред отвор колкото да се провре. През отвора излази към следващия ред. Оставаха още два реда и тогава щяха да са вън от опасност.

Въпреки студа тя се изпоти. С мъка се захвана с втория ред. Беше от двойна тел и бяха нужни почти двайсет минути, за да я пререже. Последният ред беше изплетен от тройна тел, трябваха й четирийсет минути, за да се справи.

Просна се по гръб задъхана, ръцете и раменете я боляха. След малко погледна към Соад.

— Ще залягаме, докато се доберем до белите колчета. Вероятно са на двеста метра. Оттам нататък сме извън всякаква опасност.

— Окей — отговори Соад.

— Помнете — главите долу — напомни Лайла. Отново се претърколи по корем и започна да се влачи напред. Двеста метра по корем й се сториха като хиляда мили.

Най-накрая на няколко метра пред себе си видя белите колчета, набити в земята. В същото време чу мъжки гласове.

Лайла вдигна ръка с дланта назад, за да даде знак на жените да мълчат. Срамота щеше да е да ги забележат тъкмо сега. Всички се свиха на земята.

Гласовете идваха отляво. На лунната светлина тя различи трима войници. Единият палеше цигара, а другите двама седяха зад картечница. Кибритената клечка, изхвърлена от войника, описа пламтяща дъга и падна близо до лицето на Лайла.

— Тия курви са още там — каза войникът с цигарата.

Един от другите двама се изправи и раздвижи ръцете си, за да се сгрее.

— Хамид ще се окаже с няколко замръзнали путки в ръцете си.

Войникът с цигарата се изсмя.

— Може да ми подхвърли някои и на мен. Ще му покажа как да ги затопли.

— Хамид не се отказва от нищо — обади се седналият. — Той е като паша с харем.

Чу се леко бръмчене. Войникът с цигарата взе уоки-токито. Лайла не разбра какво говори по него, но чу какво обясни на другарите си, след като прекъсна връзката.

— Беше първи пост. Открили са ги, а после ги изпуснали. Смятат, че са тръгнали насам.

— Бабина им трънкина — каза единият от другите. — При тази лунна светлина виждам на половин миля напред. Нищо няма.

— Въпреки това си отваряй очите. Ще се изложим, ако няколко момичета ни направят на маймуни.

Лайла се усмихна злобно. Тъкмо това щеше да стане. Протегна ръка назад и потупа Соад по рамото. Беззвучно размърда устни:

— Чу ли?

Соад кимна, също и жените зад нея. Всички бяха чули.

Лайла направи широк и бърз жест с ръка. Те разбраха. С пълзене щяха да опишат кръг около платформата на картечницата. Раздвижиха се бавно, почти без да дишат.

Отне им близо час, докато заобиколят белите колчета и се разположат точно зад картечницата. Тогава Лайла даде сигнал.

С вик жените се изправиха на крака и нападнаха. Ругаейки, войниците се обърнаха и се оказаха срещу дулата на оръжията на жените.

— Пленихме ви — каза Лайла. Изведнъж ефрейторът се усмихна.

— Предполагам — призна той.

Лайла позна, че той беше онзи, който запали цигарата. Каза тържествуващо:

— Може би сега ще си промените мнението за жените-войници.

Ефрейторът кимна.

— Може би.

— А сега какво да правим? — запита Соад.

— Не знам — каза Лайла. — Смятам, че трябва да се обадим и да докладваме за пленниците. Обърна се към ефрейтора. — Дай ми твоето уоки-токи.

Той й го подаде. Усмихваше се.

— Мога ли да изляза с едно предложение?

— Щом желаеш — отговори Лайла делово.

— Ние сме ваши пленници, нали? Лайла кимна.

— Защо не ни изнасилите, преди да докладвате? Обещаваме, че няма да се оплачем.

Жените се разхилиха. Лайла се ядоса. Арабските мъже са най-отвратително самомнителните нерези. Натисна копчето за свръзка на уоки-токито. Но преди да получи отговор, Хамид и Джамила се приближиха: имаха вид като че се бяха разхождали цял следобед в парка.

— Къде, по дяволите, бяхте? — кресна тя на Хамид.

— Точно зад вас.

— Защо не ни помогнахте?

Той вдигна рамене.

— За какво да ви помагаме? Вие се справихте добре.

Тя погледна Джамила. Лицето на пълната палестинка изглеждаше разведрено и на Лайла й беше ясно защо. Обърна се към Хамид.

— Как минахте през бодливата тел?

— Лесно — отговори той с широка усмивка. — Изровихме си малък изкоп и проебахме пътя си оттам.

Докато можа, Лайла запази сериозен израз, а после се разсмя. Сирийският наемник имаше странно чувство за хумор, но все пак беше забавен. Подаде му уоки-токито.

— Хайде, обади им се — каза. — Може би ще ги накараш да ни изпратят камион. Мисля, че всички имаме нужда от гореща баня.

Парата се издигаше над покривите на бараките с душове. Гласовете на жените заглушаваха шума на течащата вода.

Всяка кабинка имаше по четири душа, тъй като бяха строени за обществени нужди, така че четири жени се събираха заедно. А понеже кабините бяха само две, винаги се нареждаше опашка от жени, които чакаха да се освободи място. Лайла обичаше да изчаква докато повечето жени свършат да се къпят, затова не бързаше. Облегна се на прозореца и запуши цигара, заслушана в говора на жените.

Бяха изминали вече почти три месеца, откакто дойде в лагера и през цялото време от сутрин до вечер ги тренираха. Каквато и тлъстина да е имало по тялото й, тя отдавна се беше стопила. Сега беше слаба, коремът и мускулите на хълбоците й бяха стегнати, гърдите й бяха като две ябълки. Лъскавата й черна коса, подстригана късо за удобство, когато пристигна, сега стигаше до раменете й.

Всяка сутрин преди закуска имаха два часа гимнастика и тренировка. След това идваше обучението на жените за работа с оръжия — как да ги използват и как да се отбраняват. Научиха как да употребяват ръчните и пластичните гранати, техниката на подготовка и укриване на пощенски пратки с експлозив, както и боравене с транзисторни апарати с часовников механизъм. Следобедите прекарваха в тренировки по ръкопашен бой и за въоръжена схватка. По-късно имаха политически лекции. Политическата подготовка беше важна, тъй като всеки от тях бе предполагаем мисионер на новия ред в арабския свят.

Политическите лекции биваха следвани от уроци по военна тактика, диверсия и саботаж, партизанска война и подривна дейност.

Целият последен месец тренираха на полето. Всички теоретични познания бяха приложени на практика. Лайла постепенно чувстваше как мускулите й заякват. Все по-рядко се възприемаше като жена. Целта, заради която тренираше, я беше обсебила, беше определила битието й. Чрез нея и други подобни на нея щеше да дойде новият свят. На моменти си спомняше за майка си и сестра си. Те бяха в Бейрут, все още живееха в стария свят — сестра й с дребнавите си грижи около семейството и социалните проблеми, а майка й продължаваше да страда и негодува от начина, по който беше отхвърлена от баща й, но не правеше нищо конструктивно с живота си. За миг Лайла затваряше очи и си представяше онзи ден в Южна Франция преди идването й тук. Мислеше как баща й и синовете му караха водни ски в залива пред хотел „Карлтон“. Баща й не беше се променил, откакто го видя за последен път преди девет години. Все още бе висок и хубав, пълен със сила и живот. Само ако можеше да разбере, само ако знаеше доколко е способен да помогне да се освободи арабския свят от империализма на Израел и Америка. Само ако знаеше за нуждата, страданията, гнета, който изпитваха неговите братя, нямаше да стои бездейно и да позволи това да се случи. Но само си мечтаеше да бъде така. Разбира се, той знаеше. Положително знаеше.

Но просто не го беше грижа. Богатството му бе дошло по рождение и единственият му стремеж беше да го увеличи. Той обичаше лукса и властта, която се проявяваше само като си мръднеше пръста. А ужасната истина е, че не беше сам. Шейховете, принцовете и кралете, банкерите и богаташите бяха едни и същи, независимо дали са араби или не. Те се интересуваха само от себе си. Каквито и облаги да произтичаха от техните начинания, те си оставаха инцидентни. Все още милиони селяни във всички арабски страни живееха на границата на глада, докато управниците им пътуваха в кадилаци с климатични инсталации, в частни самолети, поддържаха палати и къщи из целия свят и надуто говореха за освобождението на своите народи.

Рано или късно това трябваше да стане. Войната срещу чужденците беше само първата крачка. Втората и вероятно по-трудната щеше да бъде борбата срещу собствените им потисници — срещу хора като баща й, които ограбваха всичко и не деляха богатството си с никого.

Един от душовете се освободи и Лайла преметна голямата груба хавлиена кърпа върху разделителната преграда и пристъпи под вдигащата пара вода. Топлината премина през нея като успокоителен балсам. Усети как напрегнатите й мускули се отпускат. Бавно и лениво започна да се сапунисва, допирът на пръстите върху собствената й кожа й доставяше чувствено удоволствие.

В това отношение приличаше на баща си. Отново си го представи на водните ски, с изопнати мускули — цялото му същество се радваше на физическото усилие, на умението и равновесието.

Тя насапуниса меката окосменост на лонното възвишение, докато тъмните къдрички се покриха с бяла пяна. След това издаде бедрата си напред така, че водата да бие директно там. Топлината проникна в тялото й. Леко, почти несъзнателно тя се погали. Оргазмът и образът на баща й на ските, с изпънати бедра, я връхлетяха едновременно и я изненадаха. Преди да успее да се спре, друг оргазъм я разтърси. Сепна се, обзе я яд, а после отвращение от себе си. Изпитваше отвращение дори само от представата. Бързо спря горещата вода и застана като вдървена под ледената струя, докато тялото й посиня от студ. Излезе от клетката и уви хавлиената кърпа около себе си.

Истинска лудост. Никога по-рано не бе имала подобни мисли. Но то беше в кръвта й. Майка й го беше казвала много пъти. Била като баща си. Той бил подвластен на тялото си — страстта и похотта му никога не можели да бъдат задоволени. Майка им беше разказвала истории за него и жените. Не бил мъж, способен да се задоволи само с една почтена жена. Лоша кръв, заявяваше майка й като предупреждение.

Изсуши се и след като завърза кърпата около себе си, се върна в бараката.

Соад, която спеше на леглото до нейното, беше почти облечена.

— Какво ще правиш тази вечер?

Лайла понечи да вземе една роба.

— Нищо. Смятам просто да остана в леглото и да почета.

Соад започна да се черви.

— Имам среща с Абдула и един негов приятел. Защо не дойдеш?

— Наистина нямам желание.

Соад я погледна:

— Хайде. Ще ти се отрази добре, ако излезеш.

Лайла не отговори. Припомни си Соад в първия й ден тук. Дошла, за да бъде близо до приятеля си, и разказваше на всички как не можела да дочака мига да бъде с него. Но след като той не се появи, тя не се разстрои. Взе насериозно разкрепостяването на жената. В тази армия жените имаха равни права, изчука се с целия лагер и изобщо не се церемонеше. „В Кайро не е така“ — казваше тя с груб смях.

— Искам да знаеш нещо — сериозно започна Соад. — Ако дойдеш, ще ти отстъпя Абдула. Той е най-добрият ебач в лагера. Аз ще отида с приятеля му.

Лайла я стрелна с очи.

— Няма да дойда.

— За какво се пазиш? — запита Соад. — Дори да не го искаш за себе си, това е част от задълженията ти. Командващият офицер не ни ли каза, че ние отговаряме за утехата и облекчението на нашите мъже? Не мога да си представя по-добър начин да съчетавам задължения и удоволствие.

Лайла се разсмя. Умът на Соад работеше в една посока.

— Фантастична си — каза й тя. — Но нито един от тези мъже не ми харесва.

— Никога няма да разбереш, докато не ги изпробваш — възрази Соад. — Мъжете могат да те изненадат. Понякога най-големите любовници имат нищо и никакъв вид.

Лайла поклати глава.

Озадачен израз се изписа на лицето на Соад.

— Ти девствена ли си?

Лайла се усмихна.

— Не.

— Тогава си влюбена — заключи тя.

— Не.

Соад се отказа.

— Не те разбирам.

Това беше най-вярното, което Соад някога беше казвала. Но как да я накара да проумее, че в живота има други неща, по-важни за нея от секса?

ОСМА ГЛАВА

Бяха минали десет минути от сутрешната тръба, когато вратата на казармата неочаквано се отвори и Хамид се провикна от прага: „Мирно!“

Настъпи бъркотия, докато жените застанаха пред леглата си, всички облечени до различна степен.

Хамид отстъпи и влезе командващият офицер.

Наблюдателните й тъмни очи обхванаха цялото помещение с един поглед, след това тя отиде в средата, последвана от Хамид. Фактът, че някои жени бяха полуголи, като че ли не й направи никакво впечатление.

Застана мълчаливо, а после проговори. Гласът й беше ясен и безстрастен.

— Днес е последният ви ден. Обучението завърши. Ние свършихме работата си. Лагерът ще бъде затворен, а на вас ще ви бъдат посочени задълженията на други места.

Спря за момент. Жените не мърдаха, нито пък сваляха очи от лицето й.

— Гордея се с вас — продължи тя. — С всички. Имаше някои, които гледаха на нас с презрение и скептицизъм. Казваха, че от жените, особено от арабките, не стават добри войници, че са годни само да готвят, да чистят и да се грижат за децата. Ние им доказахме, че грешат. Вие сте членове на Ал-Иквах. В нашата армия вие сте равни на мъжете. Вие получихте същото обучение като мъжете и се справихте така добре, както всеки от тях.

Жените мълчаха. Командващият офицер продължи:

— Имате точно един час, за да приберете личните си вещи и да сте готови за тръгване. Ще се срещна с всяка от вас поотделно, за да ви връча новите назначения. Тези назначения не подлежат, повтарям, не подлежат на обсъждане между вас. Те засягат само вас и са строго секретни. Каквото и да е обсъждане на тези назначения ще се смята за измяна и се наказва със смърт, тъй като неуместните откровения могат да причинят смъртта на много от нашите другари.

Тя се упъти към вратата и от прага се обърна с лице към тях.

— Ан-наср, поздравявам ви. Нека Аллах ви пази. — Вдигна ръка за поздрав.

— Ан-наср! — извикаха те, отговаряйки на поздрава. — Идбах ал-баду.

След като вратата се затвори след нея, помещението се изпълни с гласовете им.

— Сигурно се задава нещо голямо.

— Това е с един месец по-рано, отколкото ни бяха казали.

— Не е случайно.

Лайла не коментираше. Отвори шкафчето си и започна да вади дрехите, които носеше при пристигането си. Тихомълком подреди униформата и работните дрехи на спретната купчинка върху леглото си. Дори събра сутиените, гащите, обувките, ботушите и чорапите на отделно купче.

Отвори малкия куфар, с който беше дошла. Извади сините джинси, купени във Франция тъкмо преди да тръгне, и ги обу. Тъкмо тогава установи колко се беше променило тялото й. По-рано те й бяха впити, а сега — халтави около кръста и седалищните й части. Дори ризата й падаше свободно и тя нави ръкавите, които като че ли се бяха удължили. Завърза ризата на кръста си и пъхна крака в меките сандали. Прибра гребена си, четката и козметиката, а след това внимателно провери шкафчето. Беше празно. Затвори куфара.

Седна на леглото и запали цигара. Останалите жени още разискваха какво да вземат и какво не. Соад я погледна.

— Ти си със собствените дрехи? — Лайла кимна.

— Командващият офицер каза лични вещи. Това са единствените неща, които са мои.

— А униформите? — запита една от другите.

— Ако искаха да ги вземем, щяха да ни кажат.

— Смятам, че Лайла е права — каза Соад. — Обърна се към шкафчето си. — Мисля, че нямам нищо против да си облека моите дрехи за разнообразие. — След малко зяпна от изумление. — Нищо не ми става. Всичко е толкова голямо.

Лайла се засмя.

— Не е толкова лошо. — Изгаси цигарата си. — Помисли си с каква радост ще си купиш нови неща.

Когато излизаше от сградата, слънцето се показваше над планината. Утринният въздух беше свеж и чист. Тя пое дълбоко дъх.

— Готова ли си? — чу гласа на Хамид зад себе си.

Обърна се. Беше се облегнал на стената, а вечната цигара висеше от устата му.

— Готова, както винаги ще бъда — отговори. Той я изгледа продължително.

— Не си като другите и го знаеш.

Тя не отвърна.

— Нямаше нужда да идваш. Ти си богата. Би могла да имаш каквото поискаш. — Наемникът я наблюдаваше с преценяващ поглед.

— Бих ли могла? Откъде знаеш какво искам?

— Не вярваш на всички тези празни приказки, нали? — Той се изсмя. — Минал съм през три войни. Всеки път е едно и също. Лозунгите, виковете, заплахите, обетите за отмъщение. А като засвяткат куршумите, всичко свършва. Обръщат се и се разбягват. Остават само политиците.

— Вероятно някой ден ще бъде различно — каза тя.

Той извади друга цигара от джоба си и я запали от фаса на предишната.

— Какво мислиш, че ще стане, ако си възвърнем Палестина?

— Хората ще бъдат свободни — отговори тя.

— Свободни от какво? Свободни да гладуват като нас, останалите? При всичките пари, които сега се стичат в арабските страни, хората пак гладуват.

— Това също ще трябва да се промени.

— Хюсеин, петролните шейхове, дори баща ти и неговия принц, смяташ ли, че доброволно ще поделят състоянието си с масите? Поне сега трябва да направят нещо. Ако спечелим и върху тях не се упражни натиск, тогава какво? Кой ще ги принуди да дадат богатството си? Никой, те само ще станат още по-богати.

— Зависи от хората дали ще ги променят.

Хамид се изсмя с горчивина.

— Почти съжалявам, че тази работа приключи. Беше добра. Сега ще трябва да си търся друга.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя. — Няма ли да ти дадат назначение?

— Назначение ли? — захили се той. — Аз съм професионалист. На мен ми плащат. Хиляда ливански лири на месец за тази работа. Не зная къде другаде бих могъл да получавам толкова пари.

— Сигурно в армията има място за теб?

— За сто и петдесет ще си скъсам задника от работа — каза той. — Предпочитам Братството. Там плащат повече. Те като че ли винаги имат много пари за пръскане.

— Не вярваш ли в това, което вършим? — запита го тя.

— Разбира се — отвърна той. — Само че не вярвам в ръководителите ни. Те са твърде много, подредили са се с отворени джобове и всеки от тях се опитва да стане победител.

— Не може всички да са такива.

Той й се усмихна.

— Още си млада. Ще се научиш.

— Какво се е случило? — поинтересува се тя. — Защо е тази внезапна промяна в плановете?

Той вдигна рамене.

— Не зная. Заповедта дойде снощи и командващият офицер беше така изненадана както всички нас. Не е спала цяла нощ, за да подготви всичко.

— Тя е изключителна жена. Нали?

Хамид кимна.

— Ако беше мъж, може би щях да имам по-голямо доверие във водачите ни. — Погледна я насмешливо. — Знаеш, че ми дължиш нещо.

— Така ли? — озадачи се тя. — Какво? Той показа казармата зад себе си.

— В този взвод има четиринайсет момичета. Единствено теб не съм минал.

Тя се засмя.

— Съжалявам.

— И трябва — каза той полусериозно. — Тринайсет не е хубаво число. Ще се случи нещо лошо.

— Едва ли — засмя се тя. — Приеми, че тепърва ти предстои.

Той се ухили.

— Хайде да се договорим. Ако някога пак се срещнем — без значение къде, — ще го направим.

Тя протегна ръка.

— Съгласна.

Стиснаха си ръцете. Той впери очи в нейните.

— Знаеш ли, за момиче не си лош войник.

— Благодаря — каза тя. Той погледна часовника си.

— Смяташ ли, че са готови?

— Би трябвало — отговори тя. — Никоя от тях няма за прибиране кой знае какво.

Той хвърли цигарата, обърна се и отвори вратата на казарменото помещение.

— Окей, момичета — извика със служебен тон. — Строй се, ходом марш!

Минаха почти два часа, преди да ги въведат в щаба на командващия офицер. Докато чакаха, пред очите им разтуриха лагера. Мъже и камиони изнасяха всичко — легла, дрехи, оръжия — извън сградата. Най-накрая лагерът заприлича на призрачно селище. Вратите и прозорците бяха отворени, пясъкът от пустинята навяваше, нетърпелив да завземе онова, което му принадлежеше.

Жените стояха пред главната квартира и наблюдаваха как натоварените камиони заминават. Сградата на щаба щеше да бъде разглобена последна. Когато ги въведоха, вече изнасяха мебелите.

Викаха ги по азбучен ред и Лайла беше първа.

Тя затвори вратата след себе си, пристъпи до бюрото на командващия офицер и стегнато поздрави:

— Ал Фей се явява по ваша заповед.

Някак не беше същото, когато си с джинси, а не в униформа.

Командващият офицер отвърна уморено на поздрава.

— Свободно. Ан-наср — каза тя. Сведе поглед към листа пред себе си. — Ал Фей, това ли е истинското ти име?

— Да, госпожо — За първи път Лайла се обръщаше към нея като към жена. Командващият офицер беше уморена.

— Ти ще се върнеш в къщата на майка си в Бейрут — отрони тя. — Ще се свържем с теб и ще ти дадем указания за следващото назначение.

— Това ли е всичко, госпожо? Нищо друго?

— Засега това е всичко. Не се безпокой, ще ти се обадим.

— Но как ще разбера? Няма ли някакво кодово име или друг начин, за да съм сигурна…

Командващият офицер я прекъсна.

— Когато те повикат, ще разбереш — отвърна й. — Засега задачата ти е да се прибереш в къщи и да чакаш. Не бива да влизаш в каквито и да е политически групировки или да се сближаваш с такива, независимо колко симпатизират на нашата кауза. Ще си мълчиш и ще поддържаш нормални връзки със семейството си. Разбираш ли?

— Да, госпожо.

Командващият офицер я погледна за миг. Като че ли щеше да каже още нещо, но се спря.

— Пожелавам ти късмет — рече. — Свободно.

Лайла поздрави, обърна се стегнато и излезе от стаята. Мина през външния кабинет. Останалите жени я изгледаха с любопитство, но тя не продума.

Навън чакаше камион. Хамид й го посочи с ръка.

— Вашата лимузина ви очаква.

Лайла кимна, изкачи се безмълвно отзад и седна на една пейка. За по-малко от половин час камионът се напълни.

Възцари се особено мълчание. Изведнъж всички се превърнаха в непознати, обвързани от заповедите, и се страхуваха, че неволно могат да издадат нещо.

Соад наруши мълчанието.

— Знаете ли — каза с дрезгавия си египетски изговор, — това място наистина ще ми липсва. Не беше чак толкова лошо, а аз се начуках по-добре от когато и да било.

При тези думи всички се засмяха и веднага се разприказваха. Толкова неща имаше да си припомнят и да се шегуват — случайности, грешки, дори тежки моменти. Половин час мина, а камионът още не тръгваше.

— Какво чакаме? — обърна се една от жените към Хамид.

— Командира — отговори той. — Ще излезе след минута.

Оказа се прав. След малко тя се появи на прага зад него. Щом я видяха, жените млъкнаха.

За първи път я виждаха без униформа. Беше облечена с френски вълнен костюм, но той не й беше по мярка. Жакетът беше твърде къс, а полата — твърде дълга. Ръбовете на чорапите й бяха изкривени и вървеше несигурно на обувки с високи токове, които беше обула, за да изглежда по-снажна. Присъствието й на командир, осезаемо докато носеше униформа, някак беше изчезнало. Дори лицето й изглеждаше пълно и неуверено.

Ако беше още малко по-пълна, помисли си Лайла, нямаше да се различава от майка ми. Или от която и да е жена от семейството. Хамид отвори вратата и тя влезе в камиона до шофьора. Хамид изтича отзад и се качи при жените.

— Окей — извика на шофьора.

Когато се придвижиха към пътя и спряха след редицата от други камиони, изнасяха последните мебели. След малко и последният камион наду клаксона, за да сигнализира, че е готов. Тогава първият тръгна и след малко всички се отправиха надолу по пътя към брега. На завоя около южния склон на планината хвърлиха последен поглед към лагера. Беше празен и изоставен, все едно, че не е съществувал. Жените отново се смълчаха. Нямаше повече шеги. Всички бяха заети със собствените си мисли.

Нямаше час откакто пътуваха, когато чуха експлозии някъде зад тях в местността на лагера. След малко доловиха бученето на самолети, които изведнъж се оказаха над главите им. Някъде напред един камион избухна в пламъци.

Хамид се изправи в задната част на камиона.

— Израелски бомбардировачи! — изкрещя на шофьора. — Излез от пътя!

Но сред тътена и шумотевицата шофьорът не го чу. Вместо това натисна газта и се удари в предния камион. В същото време друг самолет прелетя над конвоя.

Във въздуха свистяха куршуми. Уцелиха още един камион и той избухна. Жените се развикаха, опитвайки се да слязат от камиона.

— Отстрани! — викаше Хамид. — Залегнете в канавките!

Лайла се движеше автоматично. Падна на земята, претърколи се и се хвърли към банкета, свличайки се в канавката с главата надолу.

Още един самолет изрева над тях. Този път тя видя пламтящите следи от ракетите. И други камиони експлодираха сред облаци дим.

— А защо не отвърнем на огъня? — провикна се някой.

— С какво? — друг извика в отговор. — Всички картечници са в камионите!

Още една жена скочи в канавката до нея. Лайла я чу, че плаче. Не вдигна глава да погледне. Прелиташе друг самолет.

Този път един снаряд удари камиона, в който бяха доскоро. Той се пръсна на хиляди парчета и викове от силна болка изпълниха въздуха. Отломките, които падаха около нея, бяха парчета метал и части от човешки тела.

Тя се сгуши още по-дълбоко в канавката, мъчейки се да се зарови във ронливата земя. Трябваше някак да избегне смъртта от тези летящи чудовища.

Самолетите отново изреваха, пронизителното свистене на реактивните им мотори се носеше след тях и още снаряди се изсипаха върху конвоя. След това изчезнаха така внезапно, както бяха дошли — устремиха се високо в небето и направиха завой на запад. Боядисаните сини звезди отстрани на самолетите блеснаха на слънчевата светлина.

За момент беше тихо, а после околността се изпълни със стоновете на ранените. Вопли, писъци и викове за помощ. Лайла бавно подаде глава от канавката.

На пътя няколко души се раздвижиха. Обърна се да погледне жената, която се беше хвърлила до нея. Беше Соад.

— Соад — прошепна тя. — Добре ли си?

Египтянката бавно се извърна.

— Мисля, че съм ранена — отговори с необичайно мек глас.

— Хайде да ти помогна — каза Лайла и припълзя към нея.

— Благодаря — прошепна Соад. Опита се да вдигне главата си, а после плавно се свлече обратно на земята. Кръвта шурна от носа и устата й, оцветявайки пръстта под нея, а очите й се разтвориха широко и застинаха втренчени.

Лайла я погледна. За пръв път виждаше някой да умира, но нямаше нужда да й се казва, че Соад е издъхнала. Лайла усети как я полазиха студени тръпки. Наложи си да извърне очи встрани и се изправи.

Препъвайки се, излезе от канавката. Земята беше покрита с най-различни отломки. Пред нея лежеше откъсната ръка с диамантен пръстен, който искреше на светлината на слънцето. Тя я подритна и отиде при камиона.

От него не беше останало нищо освен извити железа и счупени дъски, я наоколо лежаха разкъсани и обезобразени тела. Тя взираше тъпо, после заобиколи откъм предната част. Тялото на командващия офицер беше проснато наполовина върху шофьора, а другата му половина стърчеше извън отворената врата. Полата й се беше вдигнала неприлично над пълните бедра.

С ъгълчето на окото Лайла забеляза някакво движение. Един войник беше намерил ръката и издърпваше от пръста диамантения пръстен. Когато успя, той захвърли ръката, внимателно разгледа диаманта и го пъхна в джоба си. Усети погледа й и вдигна очи. Тя не проговори. Той се усмихна глупаво.

— Мъртвите нямат нужда от нищо — каза. После се скри зад камиона.

Гаденето се вдигна до гърлото й, тя се преви се надве и мъчително повърна на пътя. Усети, че отмалява и започна да се свлича, когато една силна ръка прихвана раменете й.

— Леко — каза Хамид. — Леко.

Беше свършила, но се чувстваше слаба и трепереше. Обърна се към него и притисна лице към рамото му.

— Защо? — извика. — Защо постъпиха така с нас? Ние нищо не сме им направили.

— Война е — каза Хамид.

Тя вдигна поглед към лицето му. На бузата му имаше кръв.

— Знаели са, че ще има нападение, затова ни изкараха.

Хамид не отговори.

— Тогава е глупаво — каза разгневено, — да тръгнем с всички камиони заедно по пътя. Да им предоставим такава мишена.

Хамид се втренчи в нея безизразно.

— Затова ли ни тренираха? За да бъдем избити като животни?

— Няма да бъде представено така, когато слушаме радиото тази вечер — каза той. — Предполагам, че геройски сме свалили поне шест израелски реактивни самолета.

— Какво говориш? — запита тя объркана. — Ти луд ли си? Не сме дали дори един изстрел.

Той обясняваше тихо:

— Точно така. Но сто милиона араби не са били тук, за да видят.

— Евреите. Тези скотове. Ние бяхме беззащитни и въпреки всичко ни нападнаха.

— Според радиото вчера сме спечелили голяма победа — продължи той. — В Тел Авив един автобус с ученици е бил хвърлен във въздуха, убивайки трийсет деца. Допускам, че по този начин са искали да ни покажат, че не го одобряват.

— Братството има право — заяви тя. — Единственият начин да ги спрем, е да ги изтребим.

Той я погледна безмълвно, после бръкна в джоба си, извади цигара и я запали. Изпусна дима през носа си.

— Хайде, малката, да си тръгваме. Нямаме работа тук, а ни чака дълго ходене.

— Можем да останем и да помогнем да ги погребем.

Той посочи зад себе си. Тя се обърна и видя мъже, които ровеха из боклуците.

— В момента са заети — търсят дали няма да открият нещо. По-късно ще се сбият за това, което са намерили. А после ще се бият само за теб. Ти си единствената оцеляла жена.

Тя се вторачи в него безмълвно.

— Не смятам, че имаш желание да дадеш утеха и успокоение на двайсет или трийсет мъже едновременно.

— А откъде знаеш, че няма да ни последват?

Той се наведе бързо и взе нещо, което лежеше в краката му. За пръв път тя забеляза, че имаше автомат, а в колана му беше затъкнат пистолет.

— Ти очаквал ли си това?

Той сви рамене.

— Казах ти, че съм професионалист. Бях ги сложил под пейката и ги грабнах, преди да скоча от камиона. Пък и имах някакво предчувствие. Не ти ли споменах, че тринайсет е лошо число?

ДЕВЕТА ГЛАВА

От единия ъгъл на стаята Баидр наблюдаваше Джордана. Чувстваше се доволен. Изборът му беше правилен. Джордана осигуряваше точно баланса, който му беше необходим. Сега тя пожелаваше лека нощ на семейство Хъчинсън. Беше впечатлила съпругите и това несъмнено щеше да се отрази на отношенията му с управниците на банката. Сега бяха един екип.

Разбира се, новото предложение за подялба на печалбата помогна много. Никой не възразяваше петнайсет процента от печалбата да се разпределят сред служителите на стоково дивидентна база. Има нещо, което обединява всички хора — алчността.

Джо Хъчинсън се приближи до него.

— Радвам се, че успяхме да се срещнем — каза той със сърдечния си калифорнийски глас. — Наистина е хубаво да знаеш, че човекът, с когото работиш, мисли по същия начин като теб.

— Аз също съм много доволен, приятелю — отговори Баидр.

— И жените изключително си допаднаха — отбеляза Хъчинсън, хвърляйки поглед към съпругата си. — Вашата госпожа покани Доли да й гостува следващото лято в Южна Франция.

— Чудесно — Баидр се засмя. — Заповядайте и вие. Ще прекараме весело.

Калифорниецът намигна и се ухили.

— Чух за френските мацки — каза. — Вярно ли е, че по плажовете всички се разхождат без сутиени?

— По някои плажове.

— Ще дойда, бъдете сигурен. През войната не успях да стигна до Европа. Бях в противовъздушната артилерия в Северна Африка и единствените момичета, които видях, бяха местни курви. Никой уважаващ себе си мъж не би ги докоснал. Или имат трипер, или пък някой туземец те чака зад ъгъла, за да те намушка с нож.

Очевидно Хъчинсън не осъзнаваше, че говори за арабски страни. В съзнанието си не правеше връзка между обитателите на Северна Африка и мъжа, който стоеше пред него.

— Лоши времена бяха по време на войната — каза Баидр.

— Вашето семейство пострада ли?

— Не точно. Нашата държава е малка и предполагам, че никой не е сметнал за важно да се сражава срещу нея. — Не спомена, че принц Фейяд бе подписал споразумение, което предвиждаше, че ако Германия спечели войната, тя ще отговаря за цялостната разработка на петролните находища в Близкия изток.

— Какво мислите? — запита Хъчинсън. — Дали ще има нова война в Близкия изток?

Баидр го погледна право в очите.

— Колкото вие знаете, толкова и аз.

— Е, все пак ако нещо стане — настоя Хъчинсън, — надявам се да ги сразите. Крайно време е някой да постави тези евреи на мястото им.

— Нямаме много евреи клиенти, нали? — запита Баидр.

— Не, сър — отговори ентусиазирано банкерът. — Просто не ги насърчаваме.

— Не смятате ли, че това е причината да изпуснем сделката с Ранчо дел сол? — продължи Баидр. — Защото хората, които се занимават с разработката, са евреи?

— Сигурно — каза бързо Хъчинсън. — Искаха да въртят бизнес с еврейските банки в Лос Анжелис.

— Интересно. Някой ми каза, че подбили цената. Банките от Лос Анжелис им отпуснали заема при изгодни условия, а ние сме искали пункт и половина повече.

— Евреите нарочно са го направили така, за да подбият цената ни — поясни Хъчинсън.

— Следващият път направо намалете цената. Искам банката ни да бъде конкурентоспособна. Това е единственият начин да привлечем големи инвестиции.

— Дори и ако са на евреи.

Гласът на Баидр се изостри.

— Не се смущавайте. Говорим за долари. Американски долари. За три години тази сделка можеше да ни донесе два милиона при изгодни лихвени условия. Ако бяхме намалили с един пункт, пак щяха да бъдат милион и половина. Не бих искал да пропускаме такива суми.

— Но евреите при всяко положение щяха да подбият цената.

— Вероятно — каза Баидр. — Но просто трябва да помним, че отсега нататък ние ще бъдем заемодател, който предлага на равностойни начала.

— Окей — съгласи се Хъчинсън. — Вие сте шефът.

— Между другото — продължи Баидр, — все още ли е твърда последната сума, която ми споменахте за Лижър сити?

— Да, дванайсет милиона долара. Японците изкуствено я покачиха.

— Тогава заковете на тази цифра.

— Но почакайте. Ние нямаме толкова пари в наличност — запротестира Хъчънсън.

— Казах да спрете на нея, а не да купувате. Смятам, че до края на седмицата е възможно да имаме партньор.

— Задържането ще ни коства десет процента — тоест милион и двеста хиляди. Ако партньорът не се появи, ги губим. По този начин годишната ни печалба отива на кино. На ревизорите няма да им хареса.

— Ще рискувам. Ако се случи най-лошото, аз самият ще повиша цената. — Ако всичко се развиеше както трябва, нямаше да се наложи нито той, нито банката да повишават цената. Японците щяха да авансират шест милиона, а останалите шест щяха да дойдат от неговата близкоизточна групировка, която банката в Ню Йорк беше готова да финансира, и така той щеше да ги получи три пъти. На банката се падаше лихва от сумата и от чистата стойност, той щеше да вземе активите от своя дял в японския консорциум, а притежавате активи и в близкоизточната групировка. Изглежда, парите имат необикновената сила да се самозахранват и да се множат.

Най-накрая Хъчинсънови си отидоха. Джордана се върна в стаята. Отпусна се изтощена в един стол.

— Господи — възкликна, — не ми се вярва!

Той се усмихна.

— Какво не ти се вярва?

— Че на света все още има хора като тях. Мислех, че вече са изчезнали. Спомням си ги от времето, когато бях дете.

— Ще разбереш, че всъщност хората не се променят.

— Мисля, че се променят. Ти се промени. Аз се промених.

Погледите им се срещнаха.

— И не непременно за добро, нали?

— Зависи как разбираш нещата. Не смятам, че бих могла да се върна към онзи начин на живот. Нито пък ти да се прибираш и да си стоиш вкъщи.

Той замълча. В известно отношение беше права. Нямаше начин да се върне назад и да заживее като баща си. Толкова много неща ставаха в света.

— Пуши ми се — каза тя и го погледна. — Дали Джабир няма от неговия хашиш?

— Сигурен съм, че има — отвърна Баидр и плесна с ръце.

Джабир се появи от съседната стая.

— Да, господарю?

Баидр бързо заговори на арабски. След малко Джабир се върна със сребърна кутия за цигари. Отвори я и я поднесе на Джордана. Цигарите бяха красиво завити, с коркови филтри. Тя внимателно взе една. Той се извърна и протегна кутията към Баидр, който също си взе. Джабир я постави върху масичката за кафе пред Джордана и запали клечка кибрит. Поднесе пламъка на такова разстояние, че до цигарата стигаше само върхът му, но не и нагорещената му част. После запали цигарата на Баидр по абсолютно същия начин.

— Благодаря — каза Джордана. Джабир се поклони в знак на почит.

— Моите уважения, господарке. — И излезе тихо от стаята.

Джордана пое дима дълбоко. Почувства успокоителното му действие.

— Хубаво е — отбеляза тя. — Като че ли никой не ги прави като Джабир.

— Семейството му отглежда хашиш в стопанството си недалеч оттам, където е роден баща ми. Арабите го наричат нещото, от което са изтъкани сънищата.

— Прави са. — Тя внезапно се засмя. — Знаеш ли, замаях се. Вече не усещам умора.

— Нито пък аз. — Баидр седна на стола срещу нея, остави цигарата в пепелника, наведе се напред и пое ръката й. — Какво ти се иска да правим?

Тя го погледна в лицето. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Искам да се върнем назад — промълви, — когато се срещнахме за първи път, и да започнем всичко отначало.

Той помълча малко, а след това заговори.

— И аз — каза нежно. — Но не можем.

Тя се втренчи в него, а сълзите се рукнаха по страните й. Зарови лице в шепи.

— Баидр, Баидр — ридаеше. — Какво стана с нас? Къде сгрешихме? Едно време толкова се обичахме.

Той придърпа главата й към гърдите си и се загледа мрачно в пространството. Гласът му тихо отекна в ушите й.

— Не знам — отрони, сещайки си колко красива беше първия път, когато я видя.

Спомни си мразовитата заслепяваща светлина, Която се отразяваше в снега и белите сгради около Избирателните пунктове. Беше януари 1961 година. Най-великата страна в света избираше своя нов президент — един млад мъж на име Джон Ф. Кенеди. Шест месеца по-рано никой в Близкия изток не беше чувал името на младия мъж. После той внезапно бе издигнат за кандидат на Демократическата партия, а върху бюрото на Баидр се появи телеграма от принца: „Каква е политиката на Кенеди по отношение на Близкия изток?“

Отговорът беше лаконичен: „Произраелска. Не се знае много повече.“

На следващия ден телефонният разговор беше също така кратък. Обади се самият принц.

— Намери начин да внесеш един милион долара за кампанията на Никсън — каза принцът.

— Няма да е лесно — отговори Баидр. — Съединените щати имат особени закони за даренията на кампаниите.

Принцът лукаво цъкна с език.

— Навсякъде политиците са едни и същи. Сигурен съм, че ще намериш начин. Мистър Никсън и мистър Айзенхауер много добре се отнесоха към нас, когато през петдесет и шеста англичани и французи искаха да поемат контрола върху Суецкия канал. Поне би трябвало да покажем, че сме благодарни.

— Ще го уредя — отговори Баидр. — Но искам да предложа да направим символично дарение и за кампанията на Кенеди, за всеки случай.

— Защо? — запита принцът. — Смяташ ли, че има някакви шансове?

— Според предвижданията не, но това е Америка. Човек никога не знае.

— Оставям на теб — заяви принцът. — Вече започвам да мисля, че си повече американец отколкото арабин.

Баидр се засмя.

— Американците не смятат така.

— Как са жена ти и дъщерите ти?

— Добре са. Говорих с тях снощи. В Бейрут са. По-хубаво се върни вкъщи — каза принцът.

— Все още се надявам на наследника, който ми обеща. Не искам да чакам много. Не се подмладявам.

— Аллах те закриля — отвърна Баидр. — Ще живееш вечно.

— В рая, надявам се — тихият смях на принца прозвуча като ехо в слушалката, — а не на земята.

Замислен Баидр затвори телефона. Принцът никога не казваше нищо случайно. Чудеше се дали не е чул, че след раждането на второто момиче Мариам не можеше повече да забременява. Ако беше чул, нямаше да пита за наследник.

Би настоявал Баидр да се разведе и да се ожени повторно. Според мюсюлманския закон имаше право да получи развод, щом жена му не е способна вече да ражда. Баидр се колебаеше. Не че обичаше Мариам. Подобно нещо между тях не съществуваше и колкото по-дълго бяха женени, толкова по-малко неща ги свързваха. Тя беше твърде провинциална, въобще не й хареса нито Европа, нито Америка. Беше истински щастлива в собственото си обкръжение, в свят, който й беше близък. Това действително представляваше проблем, мислеше си Баидр. Твърде много беше арабка. Мисълта, че трябва да се ожени за друга арабка, просто не му допадаше.

Може би принцът беше прав. Вероятно прекалено се беше американизирал. Тъй като определено предпочиташе западните жени пред своите сънароднички. В тях имаше живот, стил, представителност, свобода на поведението, каквито арабките не притежаваха.

Баидр намери способ да направи даренията. И двете. Имаха много приятели сред бизнесмените в двете партии. Символичната помощ даде резултат и се получи специална покана от изборния комитет. Принцът отклони поканата поради влошено здраве и определи Баидр за свой специален представител на изборите.

Баидр се намираше в сектора за представители на чужди държави и много близо до самата изборна трибуна. Чувстваше се извънредно неприятно в мразовития студ, независимо от топлото бельо под официалния фрак, бисерносивите жилетка и панталон. Цилиндърът, дълбоко нахлупен, за да не го отвее силният вятър, не допринасяше особено да държи главата му топла.

Озърна се. Някои други дипломати и съпругите им се бяха подготвили по-добре от него. Бяха по-възрастни, а вероятно бяха присъствали и друг път на подобна церемония. Наблюдаваше ги как си сръбваха от малки сребърни шишенца, съвсем явно се виждаха и много термоси.

Погледна часовника си. Беше почти дванайсет и четвърт. Закъсняваха. Церемонията трябваше да започне в дванайсет. Бръкна в джоба си за тъмните очила. Очите му се бяха уморили от примижаването срещу слънцето и снега, но промени решението си. Никой от останалите не беше с такива очила. Настана оживление. Когато започнаха ръкоплясканията, той вдигна очи. Избраният президент се приближаваше към трибуната.

В него имаше нещо много младежко и уязвимо, докато вървеше с твърда крачка, а вятърът развяваше косата му. Като че ли студът не го безпокоеше. Единствен той от всички на трибуната не носеше нито палто, нито шапка.

След малко един свещеник излезе напред и произнесе молитва. Гласът му беше напевен и монотонен като на всички свещеници, независимо от вярата им, а младият президент стоеше изпънат, със сключени ръце и почтително сведена глава. Аллах не би настоявал за толкова дълга молитва в студено време, помисли си Баидр.

Когато свещеникът свърши, друг мъж пристъпи напред. Беше възрастен, белокос, а лицето му изглеждаше изсечено от същия гранит като сградата зад гърба му. Баидр чу шушукания наоколо. Човекът беше Робърт Фрост — един от най-големите американски поети.

Старецът започна да говори, дъхът му вдигаше пара в мразовития зимен въздух. Баидр не различаваше, думите. След малко поетът засече. Сякаш се бе сблъскал с някакъв проблем.

Друг мъж застана до него и протегна шапка над катедрата. Очевидно слънцето бе заслепило стареца и той не можеше да прочете написаното на листа пред него. Из сектора се разнесе шепот. Мъжът, който държеше шапката, беше Линдън Джонсън — бъдещият вицепрезидент. Старецът каза нещо, избраният вицепрезидент отстъпи назад и поетът започна да рецитира стихове по памет. Гласът му кънтеше от микрофоните, но Баидр вече не слушаше. Бе забелязал едно момиче на трибуната три реда зад президента.

Изглеждаше висока, но не можеше да определи със сигурност. Трибуната беше издигната, за да виждат всички и да бъдат наблюдавани. Беше гологлава, с дълга права руса коса и златиста кожа. Ясносините й очи бяха разположени над високи скули, а плавните линии на страните завършваха с почти квадратна брадичка. Докато слушаше напрегнато поета, устните й бяха полуотворени и разкриваха равни бели зъби. Когато той свърши, тя се усмихна, засмя се и ентусиазирано изръкопляска. Кой знае защо, Баидр си помисли, че е от Калифорния.

После президентът положи клетва. Самата церемония трая може би миг, след което той се приближи до катедрата и започна речта си. Баидр се заслуша внимателно.

Имаше едно изречение, което го накара да се замисли дали президентът не е чел Корана. Би могло да е взето от тази свещена книга. „Учтивостта не е белег на слабост, а искреността винаги е предмет на доказване.“

Когато президентът замлъкна, Баидр потърси с поглед момичето, но го нямаше. Опита се да го открие в тълпата, която се изтегляше от трибуната, но никъде не я забеляза.

Лицето й обаче все изникваше пред очите му, Докато следобед си почиваше в апартамента на хотела. Няколко пъти проследи изборната церемония по телевизията с надеждата да я зърне отново, Но всеки път камерата снимаше от друг ъгъл.

Имаше само още един шанс. Върху бюрото на Баидр бяха пръснати покани за четири бала в чест на изборите и на всеки от тях бе обещано, че ще присъства и президентът. Вероятно тя е от екипа му, мислеше си той. Но каква беше? Това бе въпросът.

Отговорът беше прост. Трябваше да отиде на четирите бала. Ако президентът можеше да го направи, значи и той можеше.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Баидр си позволи да прекара само по един час на всеки бал. И четирите си приличаха — претъпкани и шумни, дансингът беше пълен с хора — пияни и трезви, танцуващи, разговарящи или просто разхождащи се безцелно. Единственото общо между тях беше, че ги уреждаха демократите, които се радваха, че звездата им отново бе изгряла след осем години мрак. По-късно Баидр започна да недоумява дали в страната изобщо са останали републиканци.

На първия бал пристигна тъкмо когато президентът преди секунда си беше тръгнал. Погледът му обиколи внимателно залата. Никога не си беше представял, че във Вашингтон има толкова много блондинки, но нито една от тях не беше онази, която търсеше. Отиде до бара и си поръча чаша шампанско.

Един мъж се приближи до него и го хвана за ръката.

— Видя ли го? — запита възбудено.

— Кого? — на свой ред попита Баидр.

— Как кого, президента — отвърна мъжът обидено. — За кого друг мога да питам?

Баидр се усмихна.

— Видях го.

— Страхотен, нали? — Мъжът се усмихна и се отдалечи, без да дочака отговора.

Баидр остави чашата си и реши да отиде на следващия бал. Хубаво, че не беше далеч, тъй като улиците бяха заледени. Докато се добере дотам, президентът пак си беше тръгнал. Баидр огледа залата и след като видя, че момичето го няма, дори не се задържа да изпие чаша вино.

Пристигна на третия бал по средата на един танц. Хората се бяха скупчили около дансинга и се опитваха да надникнат през тълпата.

Баидр си проправи път. Потупа по рамото един мъж.

— Какво става?

— Президентът танцува там с някакво момиче — каза мъжът, без да се извръща. В срещуположната част на дансинга светкавиците на фотоапаратите прищракваха. Баидр се насочи натам. Докато вървеше, чу как една жена каза с неодобрение:

— Защо не танцува с Джаки?

Чу отговора на мъжа, пълен с досада:

— Той е длъжен, Мери. Това е политика.

— Тогава защо винаги с хубаво момиче? — тросна се жена му. — Не го виждам да танцува с някоя от нас, които работихме толкова много за кампанията.

Баидр беше на края на дансинга. Фотографите се катереха един връз друг, за да снимат президента. За кратко Баидр беше прикован до един стълб, но после успя да се промъкне покрай тях.

Около президента и партньорката му имаше много малко свободно място. Всъщност останалите двойки въобще не танцуваха, а само се движеха в полукръг и зяпаха президента. Баидр също се загледа. Президентът танцуваше с неговото момиче.

Обзе го гадно чувство на разочарование. От начина, по който си говореха и се смееха, личеше, че се познават доста добре. Надеждата да открие някой, който би ги запознал, се разби на пух и прах. Човек не може да помоли президента на Съединените щати да го представи на момиче. Освен това беше подочул някои истории за президента. Очевидно се изявяваше много мъжествено пред жените.

Докато се взираше, музиката секна и двойката се оттегли от дансинга. Незабавно я заобиколи тълпа. Фотографите пак снимаха. Президентът се обърна към момичето. Усмихнат й каза нещо. Тя кимна, а президентът се извърна и си тръгна. Хората го последваха и след миг момичето остана почти само.

Той дълбоко си пое дъх и се приближи до нея.

— Мис?

Отблизо беше още по-красива отколкото отдалеч.

— Да? — отвърна вежливо. Гласът й беше нисък и с интонация от западните щати.

— Какво изпитвахте, докато танцувахте с президента на Съединените щати?

— Странен въпрос.

— Как се казвате?

— Да не сте репортер?

— Не — отговори той. — Добре ли познавате президента?

— Задавате доста много въпроси за човек, който твърди, че не е репортер.

Той се усмихна.

— Сигурно. Просто не мога да измисля друг начин да ви задържа да не си тръгнете.

За първи път тя го погледна право в очите.

— Мога да ви подскажа — рече. — Защо не ме поканите да танцуваме?

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Казваше се Джордана Мейсън — родена и израснала в Сан Франциско. Така че бе прав в едно. Че е момиче от Калифорния. Майка й и баща й бяха разведени от детската й възраст. И двамата родители се бяха оженили повторно, но отношенията помежду им оставаха добри. Джордана беше в близки отношения с баща си, въпреки че живееше с майка си. Беше деветнайсетгодишна, в предпоследния курс на Бъркли и една от организаторките на движението „Студенти за Кенеди“. Това беше и причината да бъде поканена на церемонията.

Беше хванала окото на кандидата на един митинг в Сан Франциско. Хората му, които отговаряха за пресата, направиха голям удар благодарение на снимките му със студентите и той й обеща, че ако спечели, ще й изпрати покана.

Не беше чак толкова наивна да повярва, че ще си спомни за обещанието. Сигурна бе, че мисълта му е заета с много по-важни неща. Така че се изненада, когато една сутрин поканата пристигна по пощата.

Възбудено възкликна пред майка си.

— Не е ли прекрасно?

Майка й прие вестта хладно. Цялото семейство бяха твърди републиканци.

— Надявам се, че са ти осигурили придружителка — каза майка й.

— Мамо — провикна се Джордана, — вече е шейсета, а не хиляда и деветстотната година. Аз съм голямо момиче. Мога сама да се грижа за себе си.

— Сигурна съм, скъпа — отговори майка й спокойно. — Но дали са ти ангажирали квартира? А кой ще плати самолетния билет?

— Предполага се да уредя сама тези неща. Поканата е само за изборната церемония. В нея се казва, че ще имам място на същата трибуна като Президента.

— Все пак не ми харесва — навири нос майка й. — Смятам, че е по-добре да обсъдиш този въпрос с баща си.

Тя се отби в бюрото на баща си в Административния център. Той не беше по-ентусиазиран от майка й, но прояви разбиране колко много означава тази покана за нея. Предупреди я за репутацията на Кенеди, макар и да знаеше, че тя е способна да се справя сама. Освен това беше сигурен, че сега, след като човекът беше станал президент, ще промени навиците си. Съгласи се да й купи билет, но поиска тя да поговори отново с майка си дали няма някои приятели, на които да гостува. Хотелите във Вашингтон бяха известни като гнезда на порока, пълни с всякакви чернокожи политици от Юга и с чужденци, които се опитват да пробутат съмнителни стоки. Най-накрая откриха, че всичките им приятели са републиканци и за Джордана беше по-добре да отиде на хотел, отколкото някой от тях да разбере, че член от тяхната фамилия е преминал в противниковия лагер.

Това научи Баидр по време на първия танц. След като свърши музиката, тръгнаха да търсят празна маса, за да седнат и да си поприказват. Намериха място в една малка зала, в която се влизаше от главната. Келнерите сновяха като луди, за да изпълнят поръчките, които се сипеха от всички страни.

Баидр лесно разреши проблема. Привлече погледа на отговорника на салона, размахвайки ръка, в която беше скрил десетдоларова банкнота. След малко на масата им се появи бутилка „Дом Периньон“.

— Това е скъпо вино — отбеляза Джордана. — Сигурен ли сте, че можете да си го позволите?

— Смятам, че да — каза Баидр незаангажиращо. Той вдигна чашата си. — За най-красивото момиче във Вашингтон.

Тя се засмя.

— Откъде знаете? Не сте видели всичките.

— Видях достатъчно.

Тя опита виното.

— Великолепно е. Казват, че калифорнийското шампанско е хубаво като френското, но не и колкото това.

— Калифорнийското шампанско не е лошо.

— Обзалагам се, че никога не сте го опитвали — обвини го тя.

Той се изсмя.

— Посещавах Харвардския университет, а след това учих няколко години в Станфордския.

— С какво се занимавате?

— Бизнесмен съм.

Тя го изгледа със съмнение.

— Изглеждате малко млад за това.

— Сега възрастта няма значение — каза той. — Кенеди е само на четирийсет и три, а е президент.

— Вие не сте на четирийсет и три — отбеляза я. — На колко години сте?

— Достатъчно съм възрастен — отговори той и отново напълни чашите. — Кога се прибирате?

— Утре сутрин.

— Не си отивайте. След като ви открих дяволски трудно, не бива да изчезнете така бързо.

Тя се засмя.

— В понеделник трябва да бъда на лекции. — На лицето й се изписа озадачение. — Какво искате да кажете с това, че сте ме открили дяволски трудно?

— Видях ви следобед на церемонията по избора. Останахте в съзнанието ми, затова реших да посетя всички балове, докато ви намеря. Уверен бях, че ще бъдете на някой от тях.

— Честно?

Той кимна.

Тя погледна чашата си.

— Трябва да се връщам.

— Но не и утре — каза той. — Има цял уикенд, преди да се върнете.

— Тук е много студено. Никога не съм мръзнала през целия ми живот. Нямам дрехи за такова време.

— Ще се погрижим за това. Тази вечер можем да тръгнем за Акапулко. Там е топло.

— Има ли самолет толкова късно? — запита тя.

— Винаги има самолети.

— Това е лудост — каза тя усмихната. — А как ще бъда уверена, че ще има връзка за Сан Франциско? Нали знаете мексиканските линии?

— Гарантирам — обеща той поверително. — Какво ще кажете?

Тя го изгледа скептично.

— Не знам. Не съм сигурна.

— В какво?

— Защо го правите. Дори не ме познавате.

— Ето начин да се опознаем.

Тя се взря в него.

— На какво разчитате вие?

Той отвърна на погледа й спокойно.

— На удоволствието от вашата компания.

— Само на това? Нищо друго?

— Не е ли достатъчно? — засмя се той. — Не съм сексуален маниак, ако ме мислите за такъв. Нямате абсолютно никакъв повод за тревога.

— Но аз дори не знам името ви.

— Не е проблем. — Той извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде.

Тя сведе поглед към нея.

— Баидр Ал Фей. БИРИС инкорпорейтид, Уол стрийт 70, Ню Йорк — прочете тя на глас. — Какво означава БИРИС?

— Името на моята компания — обясни той. — Близко източно развитие и Инвестиционни съдружници.

— Не сте американец?

— Не. Вие за такъв ли ме взехте?

— Взех ви за евреин — каза тя.

— Защо?

— Не знам. Може би така изглеждате?

— Много хора правят същата грешка — каза той излеко. — Арабин съм.

Тя млъкна. Отново сведе очи към картичката.

— Нещо не е наред ли? — запита той бързо.

— Не. Просто размишлявах, това е. — Тя го погледна. — Никога не съм вършила нещо подобно.

— Винаги и за всичко има първи път.

— Може ли да помисля и да ви отговоря сутринта?

— Разбира се, но наистина ще е срамота да пропуснем цял ден на слънце.

Тя отново се поколеба.

— Наистина ли? Без никакви условия?

— Никакви условия.

Тя вдигна чашата шампанско до устните си и я пресуши.

— Стаята ми е в този хотел горе. Ще се кача да си стегна багажа. Ще бъда готова след петнайсет минути.

— Добре — каза той и направи знак за сметката. — Така ще имам време да телефонирам на няколко места и да уредя полета. Ще вземем моите вещи на път за летището.

Отново валеше сняг, докато лимузината бавно си напредваше път към летището. Джабир седеше тихо на мястото до шофьора и пушеше.

— Надявам се, че няма да закъснеем за полета — отбеляза тя.

— Няма — обеща Баидр.

— Смятате ли, че времето ще ни попречи да излетим?

— Излитал съм в много по-лошо време. Летището беше съвсем празно, когато влязоха.

Джабир и шофьорът бяха зад тях с багажа.

— Не виждам никакви пътници — каза тя, когато се отправиха към изхода за отвеждане към самолета. — Сигурен ли сте, че има полет?

— Има полет — усмихна се той. Чак когато стигнаха рампата и заизкачваха стъпалата към реактивния лиър, тя установи, че влиза в частен самолет. Спря на върха и го погледна. Той кимна в знак на потвърждение.

Стюардът ги чакаше вътре точно зад вратата.

— Добър вечер, мадам. Добър вечер, мистър Ал Фей. — Обърна се към Джордана. — Позволете да ви посоча мястото ви.

Поведе Джордана към удобен лежащ стол и пое палтото й. После се наведе и затегна колана.

— Удобно ли се чувствате, мадам?

— Много, благодаря.

— Благодаря ви, мадам — изрече той и се отдалечи.

Баидр седна до нея и също закопча колана си. След малко стюардът се върна с бутилка „Дом периньон“ и две чаши. След кимване на Баидр той напълни чашите и отново се отдалечи.

Баидр вдигна чашата си.

— Добре дошла на борда на „Звездата на Изтока“.

— Не ми казахте, че ще летим с ваш самолет — Каза тя.

— Не ме попитахте. Само се поинтересувахте дали съм сигурен, че ще има полет.

Тя пийна от шампанското.

— Хубаво е. Знаете ли, че едно момиче може да се пристрасти към такова нещо.

— Мога да измисля и по-лоши неща — Баидр се усмихна.

Самолетът се понесе към полосата. Тя машинално стисна ръката му.

— При излитане винаги съм нервна.

Той се усмихна и нежно задържа ръката й.

— Няма за какво да се безпокоите. И двамата пилоти са много способни.

От прозореца тя погледна падащия сняг.

— Но видимостта не е добра.

— Не е и нужно — отговори той. — Движим се с помощта на радар и уреди. Моторите заработиха на бързи обороти, а след малко самолетът беше вече във въздуха. Когато се издигнаха над снега и облаците в обсипаната със звезди нощ, тя се обърна и забеляза, че ръката й е още в неговата.

— Вие сте странен човек — каза меко. — Често ли правите подобни неща?

— Не — отвърна той. — На мен също ми е за пръв път.

Тя помълча и отпи от шампанското.

— Защо избрахте мен? — запита. Очите му бяха сини като нощното небе.

— Мисля, че се влюбих във вас в мига, в който ви видях.

Стюардът се върна, отново напълни чашите и изчезна. Тя пак отпи, а после се засмя. Видя въпросителния му поглед.

— Помислих си нещо много смешно — промълви.

— Кажете ми.

— Във всички филми, които съм гледала, шейхът идва, яздейки откъм пустинята, грабва момичето на белия си кон и изчезва в нощта. В известен смисъл не постъпвате ли и вие така?

— Сигурно — усмихна се той. — Вижте, аз имам намерение да се оженя за вас.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Живяха заедно три години, преди да се оженят. Това стана едва след раждането на първия им син Мохамед.

През тези три години бяха неразделни. Където и да обикаляше по света, тя го придружаваше. Освен когато се връщаше в Близкия изток. Там тя не ходеше.

— Не преди да се оженим — казваше. — Не искам да се отнасят с мен като към метреса.

— Можем да се оженим — отговаряше той. — Според мюсюлманския закон имам право на четири жени.

— Чудесно — отвръщаше тя саркастично. — Ожени се и за още три арабки.

— Въпросът не е в това, Джордана — започна той. — Не искам други. Искам да се оженя за теб.

— Тогава се разведи.

— Не.

— Защо не? — запита тя. — Не я обичаш. Не се виждаш с нея. А за мюсюлманин разводът е лесен, нали? Ти самият го каза.

— Оженихме се но заповед на принца. Нуждая се от позволението му да се разведа, а той няма да го даде, за да се свържа с неверница.

— Баидр, аз те обичам — каза тя. — Искам да бъда твоя съпруга. Но твоя единствена съпруга. Разбираш ли? Така съм възпитана. Трябва да имаш една съпруга.

Той се усмихна.

— Наистина не е толкова важно. Само ти гледаш така на въпроса.

— Тогава окей — отсече тя, за да сложи край. — Аз гледам на нещата по този начин. Няма да се променя.

Той не отговори. Всъщност не гореше от желание да се ожени отново. Не че имаше други жени. Откакто беше с нея, много малко рядко му се случваше да е с друга. И то само, когато бяха разделени. Когато бяха заедно обаче, никога не изпитваше потребност от друга жена.

В началото родителите й бяха ужасени от постъпката й. Едва след като Баидр вложи значителни комисиони по сметка на доведения й баща, те започнаха да ги навестяват.

Впоследствие, когато се намираха в Сан Франциско, понякога вечеряха с родителите й. Но вечерите винаги бяха в строго семеен кръг. Никой не желаеше да обяснява, че Джордана живее в грях, и при това с арабин.

Баидр купи вила в Южна Франция и там оставаха колкото се може повече време през лятото. Джордана научи добре френски. Обикна Ривиерата. Там беше весело и шумно и всеки идваше, за да си гледа удоволствието. Хората не се интересуваха от частния им живот, а само дали имаха пари, за да му се радват.

През зимата живееха в Ню Йорк и отскачаха често до Акапулко. Там той купи къщата, в която бяха прекарали заедно първия си уикенд. Понякога ходеха и на ски, но той не обичаше студа и тя не можеше често да го закара на такива места. На всеки три месеца Баидр се връщаше в родината и стоеше там две седмици. Докато го нямаше, Джордана посещаваше семейството си в Сан Франциско. Но винаги щом изтечаха двете седмици, тя отиваше да го посрещне в Ню Йорк, Лондон, Париж или Женева в зависимост от това къде той имаше работа.

Веднъж обаче, когато се върна в апартамента в Ню Йорк, тя не го очакваше.

— Виждал ли си мадам? — запита иконома, който пое шапката и палтото му на вратата.

— Не, сър — отговори икономът. — Доколкото знам, мадам е все още в Сан Франциско.

Той я чака цял ден и най-накрая след вечеря се обади у майка й в Сан Франциско.

— Скъпа, започнах да се безпокоя — каза той.

— Кога се връщаш вкъщи?

Гласът й звучеше уморено.

— Няма да се върна.

— Какво искаш да кажеш, че няма да се върнеш? — запита той изумено.

— Точно това, което казах. Аз съм на двайсет и една години и трябва да си уредя живота. Няма да се върна.

— Но аз те обичам.

— Не е достатъчно — заяви тя. — Уморих се да живея откъснато. Смятам, че две години са достатъчни за всяко момиче. Време е да порасна.

— Има ли друг?

— Не, знаеш много добре. След като те срещнах, не е имало друг.

— Тогава какво става?

— Не ти ли идва наум, че може да ми е втръснало да живея по този начин? Омръзна ми да играя на мисис Ал Фей, при положение че не съм такава. — Тя се разплака.

— Джордана…

— Не се опитвай да ме разубедиш, Баидр. Не съм като арабките, които познаваш. Просто не мога да го приема. Имам мозък в главата.

— Не искам да те разубеждавам. Просто искам да размислиш.

— Размислих, Баидр. Няма да се върна.

Той почувства как гняв се надига в него.

— Не очаквай, че ще хукна след теб — каза. — Веднъж го направих.

— Сбогом, Баидр.

Телефонът млъкна в ръката му. Погледна слушалката, после я трясна ядно. Няколко минути се взира в пространството, след това позвъни отново.

Този път вдигна майка й.

— Може ли да говоря с Джордана? — запита.

— Тя избяга в стаята си — отвърна майка й. — Ще я извикам.

Баидр почака, докато майка й се върне на телефона.

— Каза, че не иска да говори с вас.

— Мисис Мейсън, не разбирам какво става. Има ли й нещо?

— Съвсем нормално, Баидр — отговори тя спокойно. — Бременните жени се разстройват много лесно.

— Бременна ли? — извика той. — Тя е бременна?

— Разбира се — отвърна мисис Мейсън. — Тя не ви ли каза?

Седем месеца по-късно той стоеше до леглото й в болницата. Държеше сина си на ръце.

— Изглежда точно като теб — отбеляза тя стеснително. — Има същите сини очи.

Спомни си какво веднъж беше казал баща му.

— Всички новородени деца имат сини очи — заяви той. — Ще го наречем Мохамед.

— Джон — отсече тя — на дядо ми.

— Мохамед — повтори той, — на Пророка. — Погледна надолу към нея. — Сега ще се омъжиш ли за мен?

Тя се взря в очите му.

— А първо ще се разведеш ли?

— Не мога да имам за единствена съпруга неверница. Ще смениш ли вярата си?

— Да — отговори тя.

Той взе детето и го притисна към себе си. Бебето се разплака. Баидр погледна Джордана с горда бащинска усмивка.

— Нашият син ще бъде принц — заяви той.

Старият принц вдигна очи, щом Баидр влезе в стаята. Той махна с ръка и младото момче, което седеше в краката му се изправи и излезе от стаята.

— Как си, сине мой? — запита старецът.

— Нося ви новини за наследник на трона, ваше височество — каза той. — Роди ми се син. С ваше разрешение ще го нарека Мохамед.

Стадият човек го стрелна остро.

— Детето на една неверница метреса не може да претендира за наследник на трона на Пророка.

— Аз ще се оженя за тази жена — заяви Баидр.

— Тя ще приеме ли вярата?

— Вече я прие — отговори Баидр. — Сега тя знае Свещения Коран по-добре от мен.

— Имаш моето разрешение да се ожениш за тази жена.

— Моля за още едно благоволение от страна на ваше височество.

— Какво е то?

— Не е пристойно наследникът на трона да е потомък на втората съпруга в къщата. Искам вашето разрешение първо да се разведа.

— Трябва да съществуват основания — каза принцът. — Коранът забранява развод поради суета или от каприз.

— Има основания — отговори Баидр. — След раждането на последното ни дете първата ми жена не може да ражда повече.

— Чух такива приказки. Вярно ли е?

— Да, ваше височество.

Принцът въздъхна.

— В такъв случай се дава разрешение. Но уреждането трябва да е справедливо и съобразено със Светите писания.

— Ще бъде повече от справедливо.

— Когато се ожениш за тази жена, искам да я доведеш, както и сина си, за да ме посетят.

— Ще бъде както пожелаете, ваше височество.

— Всичко е според волята на Аллаха — пророни старият човек. — Когато синът ти стане на десет години, той ще бъде провъзгласен за мой наследник. — Наведе се и Баидр целуна ръката му. — Сега върви си в мир, сине мой.

На сватбата Джордана изненада приятно него и родителите му, като се обърна към тях на арабски. Без негово знание тя бе наела учители за един ускорен курс, така че сега говореше езика, макар и с приятен лек американски акцент и арабският звучеше почти музикално. Баидр си спомняше колко очаровани бяха майка му и сестрите му от косата й, как я докосваха, галеха и отбелязваха мекотата и златистия й цвят. Спомняше си и колко горд беше баща му, когато взе в ръце първия си внук.

— Моят малък принц — каза нежно Шамир.

След сватбената церемония направиха поклонение до Мека не с камили през пустинята, както баща му и майка му едно време, а със самолет, благодарение на който пътуването отне часове вместо дни. Двамата застанаха в спокойната тишина на площада, облечени като другите поклонници в бели широки роби и когато се чу повика за молитва, се проснаха ничком на земята пред Кааба — светия дом на Аллах.

По-късно в самолета на път към резиденцията на принца, той се обърна към нея на арабски.

— Сега ти си истинска мюсюлманка.

— Аз съм такава от момента, в който се срещнахме за първи път — отговори тя. — Просто не съм го знаела.

Той пое ръката й.

— Обичам те, жено моя.

По арабски обичай тя издигна ръката му до устните си и я целуна.

— И аз те обичам, господарю мой.

— Щом твоят син ще бъде мой наследник — каза старият принц — ще построиш дома си близо до моя, за да го гледам как расте и се развива.

Баидр забеляза изумения поглед в очите на Джордана над фереджето, което носеше при официални срещи. Той поклати глава, за да не се обади тя.

— Ще живееш в къща зад оградата на палата, за да бъдеш предпазен от злото — продължи принцът.

— Но работата ми, ваше височество — запротестира Баидр, — тя ме държи в чужбина през повечето време.

Принцът се усмихна.

— В такъв случай ще уредиш да се връщаш по-често. — Не е добре мъжът да бъде задълго разделен от семейството си.

През нощта в спалнята им Джордана заговори по въпроса.

— Той не може да иска това — рече тя. — Тук няма какво да правя. Ще полудея.

— Няма да е задълго. Ще му доставим това удоволствие за известно време, а после ще му кажа, че си ми необходима в работата и той ще разбере.

— Няма да го направя! — извика тя. — Не съм арабка, на която може да се заповядва като на робиня!

Гласът му се вледени. Тя не познаваше Баидр в този облик.

— Ти си мюсюлманска съпруга — заяви той — и ще правиш каквото ти се каже!

Може би тогава нещата помежду им започнаха да се променят. Баидр удържа на думата си. Но се наложи да изминат шест месеца, преди да убеди принца, че домът им трябва да бъде другаде.

Но злото вече беше сторено. И за двамата.

Невидима преграда се издигна между тях и любовта им и колкото и да се опитваха, не успяваха да я срутят.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Джордана не можеше да заспи. С широко отворени очи тя се взираше в тъмнината, вслушваше се в спокойното дълбоко дишане от другия край на огромното легло. Нищо не се бе променило. Дори тревата на Джабир вече не бе способна да ги сближи.

Преди да се оженят, се любеха с топлота, изживяваха прекрасни нежни моменти, въпреки че той не разрешаваше някои действия. Целуваше гърдите и корема й, но не й правеше орален секс. Много пъти тя се опитваше да го доведе дотам и макар на самия него да му харесваше, когато тя поемаше члена му в устата си, никога не й позволи да се окаже в превъзхождащо положение и да контролира движенията им. Без думи я накара да разбере, че нещата, които искаше от него, бяха под мъжкото му достойнство. Един мъж никога и по никакъв начин не бива да бъде подвластен на жената.

Въпреки всичко това нямаше значение. Той беше добър любовник. Но скоро след като се ожениха, тя забеляза известна промяна. Сексът се превърна във формалност. Влизаше в нея без подготовка и свършваше бързо. В началото тя го отдаваше на претрупаността му от работа. Принцът изискваше все повече и повече от него. Бизнесът му се разпростря във всички страни на западния свят и организацията му ставаше все по-сложна. Постепенно Баидр събра персонал от млади хора, които също като него произхождаха от Близкия изток и бяха обучени според западните порядки. Тези хора от екипа му работеха в страните, които познаваха най-добре, и задължението им беше ежедневно да следят неговите инвестиции. Самият Баидр пътуваше от един до друг град, за да взема крайните решения и да координира различните варианти, та да се извлекат максимални доходи.

За да се печели време, реактивният Лиър бе сменен с Мистер 20, след това със Супер Каравел и най-накрая с Боинг 707 интерконтинентал. Сега можеше да прелита дълги разстояния, без да спира, но дори и така пътуванията му ги разделяха все повече и повече. Все се налагаше да бъде на някакво друго място, все изникваше нещо неотложно, което само той бе в състояние да разреши. Летата във Франция останаха на заден план и гигантската яхта, която беше купил, за да й се радват двамата, все по-често се полюшваше бездейна в пристанището.

Скоро след раждането на Шамир, вторият им син, те като че ли изобщо престанаха да се любят. Една нощ, когато тя отчаяна протегна ръка към него, той я хвана и я положи върху одеялото над тях. Каза й със леден тон:

— Непристойно е една съпруга да посяга първа.

Унизена тя се разплака, а след това се разгневи. Щракна лампата, седна в леглото и взе цигара. Старателно я запали и дръпна дълбоко, опитвайки да се успокои.

— Какво има, Баидр? Не мога ли да искам вече нищо от теб?

Той не отговори.

— Има ли друга?

Той отвори очи и я изгледа втренчено.

— Не.

— Тогава какво?

Той помълча малко, след това стана от леглото.

— Уморен съм — изсумтя той. — Искам да спя.

Тя впери очи в неговите.

— А аз искам да се чукаме — му каза направо. — Има ли нещо лошо в това?

— Достатъчно е, че постъпваш като курва — отвърна той. — Няма защо и да говориш като такава.

— Вероятно познаваш тоя род жени — продължи тя язвително. — Достатъчно време прекарваш с такива.

Лицето му притъмня от гняв.

— Каквото правя не е твоя работа.

— Аз съм твоя съпруга, а ти от месеци не си бил с мен. Какво означава твърдението ти, че не е моя работа?

— Съпругата е длъжна да се прекланя пред волята на мъжа си.

— Това, че се ожени за мен, не ме прави същество от втора ръка — сопна се тя. — Аз също имам права и чувства.

— Забравила си Писанията — сряза я той. — Ти си моя съпруга, моя собственост и имаш право само на онези привилегии, които аз ти позволявам.

Тя го зяпна.

— Тогава искам развод. Няма да живея така.

— Отхвърлям искането ти — заяви той. — Ще живееш както аз ти заповядам.

— Не сме в средните векове — опъна се тя. — Нито пък в Близкия изток, където можеш да ме заключиш в харем. Утре си отивам вкъщи и ще подам молба за развод.

Погледът му беше леден.

— Ако постъпиш така — каза тихо, — повече никога няма да видиш децата си. Знаеш, че имам власт.

Обида и негодувание прозвучаха в гласа й.

— Не можеш да направиш такова нещо!

— Мога и ще го направя — отсече решително той.

Сълзите изпълниха очите й. Тя бе неспособна да говори.

Той я изгледа, а после й рече без никакво съчувствие:

— Развод няма да има. Твърде е рисковано. Няма да позволя възкачването на трона на сина ми да се осуети от скандал. Не и след като направих тъй голяма жертва, за да го постигна.

Тя го погледна недоумяваща.

— Какви жертви си направил?

— Преглътнах гордостта си и поисках разрешение да се оженя за една неверница, независимо от съветите, които ми даваха. Но исках трона за сина си. Беше обещан.

— Но аз приех вярата ти, нали? — извика тя.

— На думи, но не и в сърцето си. Ако наистина я беше приела, щеше да знаеш мястото си и да не задаваш въпроси за действията ми.

Отчаяна тя закри лицето си с ръце.

— О, Боже! — простена.

— Кой Господ викаш? — запита той с жестока нотка в гласа. — Твоя или моя?

Тя свали ръце и го погледна.

— Бог няма, има Аллах. — Тя помълча малко, после сведе очи. — И Мохамед, неговият пророк — прошепна.

Той дълбоко си пое дъх и тръгна към вратата.

— Помни го.

— Баидр — Гласът й го задържа. — Какво искаш да сторя?

Той се втренчи в нея.

— Давам ти свободата да правиш каквото желаеш при положение, че сме женени, но да спазваш две условия. Първото е дискретност. Няма да вършиш нищо, което би опетнило дома ни. За обществото бракът ни трябва да остане такъв, какъвто е бил винаги.

— А второто?

— Ще избягваш евреи. Това няма да изтърпя.

Тя помълча, а после кимна.

— Ще стане така както желаеш.

Той отиде в другата стая, оставяйки вратата отворена зад себе си. След малко се върна с жълта метална кутия в ръцете си. Затвори вратата, приближи се до леглото и я изгледа. Отвори кутията и я постави върху нощната масичка. Тя видя жълтите ампули.

— Знаеш, че не понасям амилнитрит.

— Не ме интересува какво обичаш и какво не обичаш — каза той грубо. — Говориш и постъпваш като курва и ще бъдеш третирана като такава.

Разкопча горнището на пижамата си и го свали, а сетне дръпна връвта на панталона. Той се свлече на пода и Баидр го прекрачи.

— Свали нощницата — изкомандва. Тя не помръдна.

Той бързо се наведе и като сграбчи предницата й, я разкъса. Гърдите й останаха голи и той обхвана едната в ръката си.

— Това ли искаш? — запита. Тя не отговори.

Той я стисна още по-силно. Без да ще, Джордана затаи дъх от болка. Погледът й се вдигна първо към очите, а после към ръката му. Държеше бързо втвърдяващия се фалос насочен към нея.

— Това ли искаш?

— Баидр! — извика тя.

Напъха го в устата й. Тя се задави и се разкашля. Гласът му беше присмехулен.

— Не го ли искаш, неверна блуднице? — Отдръпна лицето й от себе си и се втренчи в очите й. — Сигурно повече искаш така?

Просна я на леглото и вкара три пръста дълбоко във вагината й. Действието му беше тъй бързо и неочаквано, че й изтръгна стон от болка. Той енергично започна да движи пръстите си, а със свободната си ръка издърпа една ампула от кутията.

Когато я счупи под носа й, тя сякаш почувства експлозия в мозъка си. Сърцето й като че ли щеше да се пръсне в гърдите и въпреки волята си започна да усеща как спазми на оргазъм разтърсват тялото й.

Внезапно той отдръпна пръстите си и я обърна по корем.

— Застани на четири крака като невярна кучка, каквато си! — нареди й той.

Тя не мръдна.

Отворената му длан я шибна по задника. Тя извика. Ръката му изплющя отново и отново по тялото й. Тя започна да се гърчи и стене. Беше лудост. Аз съм луда, мислеше си. Не бива да понасям това. Но започвате да й харесва топлината, която се разливаше в слабините й.

— Като кучка, жено! — заповяда той.

— Да, да — скимтеше тя на колене, с навирен задник. Опря се на лакти, а гърдите й натежаха надолу. Усети го, че се настанява зад нея и се изви да го погледне.

— Не ме гледай, невярна кучко! — изкрещя й той и грубо дръпна косата й така, че да се извърне от него.

Цялото й тяло се разтрепери, дори коленете й се тресяха. Веднъж бе видяла как една кобила трепери в очакване да я възкачи жребец. Сега разбра как се е усещало животното. След това си спомни как гигантският щръкнал член на жребеца се заби в кобилата и как тя грохна на колене от настървението му.

Баидр я дръпна за косата, докато вратът й се огъна назад и счупи втора ампула под носа й. Оргазмът отново започна.

Чу кога пръска друга ампула, този път за себе си. Тогава усети как той навлиза твърдо в нея и осъзна неистовите пориви на тялото му о бутовете си.

Изкрещя веднъж от болка и от силата на оргазма, докато той проникваше в нея. А после, също като кобилата, бе повалена от стихийността му.

Лежеше настрани в леглото, докато болката и треморът постепенно се уталожваха. Той също мълчеше. Не помръдваше. Помежду им нямаше никаква връзка.

След малко той се обади:

— Сега, жено, разбираш ли положението си?

Очите й се насълзиха.

— Да — прошепна.

Оттогава беше така. Не беше любовен акт, нито пък жестокост. Чисто и просто утвърждаване на властта му над нея.

По-късно през онова лято тя за пръв път си хвана любовник. После беше лесно. Но с много малко от тях постигаше удовлетворение. Все пак имаше нещо, което получаваше. Дали беше истинско или не, дали го разбираха или не, дали им плащаше или не, всички те я любеха.

А точно това Баидр никога не правеше.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Събуди я бръмченето на електрическата самобръсначка. Джордана се извъртя в леглото. През отворената врата към банята го видя застанал пред огледалото, с хавлия увита около стройния кръст. Познат й беше този съсредоточен вид. Бръсненето като че го поглъщаше изцяло.

Тя седна в леглото и взе цигара. Беше особен уикенд. Особен, защото имаше моменти, когато сякаш възстановяваха някогашната си близост. Но при всеки от случаите единият или другият биеше отбой или пък правеше нещо, с което разрушаваше усещането.

Този уикенд се любиха два пъти. Първият път тя провали акта, като накара Баидр да й причини болка.

— Нарани ме — помоли и още докато изричаше думите почувства как той се отдръпва от нея.

Вторият път беше предишната нощ, след като пушиха от цигарите на Джабир. Тогава тя беше готова. Хашишът я отпусна, олекна й. Искаше само да се любят красиво и просто. Искаше той да бъде както при запознанството им.

Но съвсем не стана така. Той я облада грубо и изведнъж проникна в нея. Три пъти влезе и излезе, а на четвъртия свърши. Изненадана от бързината, тя се взря в лицето му. Беше безизразно, като че ли той не изпитваше нищо. Не забеляза нито радост, нито удоволствие.

В следващия момент я остави, обърна се в леглото и заспа. Тя дълго не успя да се унесе и си мислеше за първия път, когато я бе обладал без любов и я бе накарал да почувства, че не е нищо друго освен уред за лично негова употреба и удобство. Внуши й, че така ще бъде занапред и наистина така беше до този уикенд.

След първата несполука тя се надяваше, че ще има друг опит, и то по-успешен. Но не се получи. Каквото и да бе търсил у нея в началото на уикенда, сега нямаше значение за него. Тя се чудеше дали щеше да има друг случай.

Той излезе от банята, мокър от душа, и я изгледа.

— Тази сутрин тръгваме за Лос Анжелис — каза безучастно. — Какви са плановете ти след това?

Държеше се все едно, че бяха непознати.

— Колко е хубаво, че те виждам — рече тя. — Очаквах те пак.

Той озадачено я стрелна с очи.

— Какво каза?

— Нищо. Нямам никакви планове.

— Във Франция ли се връщаш?

— А ти? — запита тя. — Няма да е лошо да видиш децата. Нямаше те цяло лято и им липсваш.

— Не мога — отговори той с нетърпящ възражение тон. — Точно сега имам доста работа. Освен това възнамерявам да прекарам известно време с тях в Бейрут през есента. Ще бъда там поне шест седмици.

— Няколко дни означават много за тях.

Той се раздразни.

— Казах, че нямам време. — Отиде до гардероба и извади една риза. — Може би незабавно трябва да потегля за Япония.

— Никога не съм била в Япония. Казват, че е интересно.

Той закопчаваше ризата си.

— Токио е лудница — отвърна незаангажиращо. — Движението е ужасно и навсякъде е така претъпкано, че не се диша.

Тя се предаде. Не я искаше със себе си. Там тя не му трябваше.

— Мисля да остана няколко дни в Лос Анжелис. Ще се срещна с приятели, а може да отида до Сан Франциско да посетя семейството ми.

Той обу панталона си.

— Не е лоша идея. Но направи така, че да се върнеш във Франция до началото на следващата седмица. Не желая момчетата да остават твърде дълго сами.

— Ще го уредя. — С четирима слуги, двама бодигардове и гувернантката децата съвсем не бяха сами.

Телефонът звънна и той го вдигна. Заслуша се известно време, след това кимна доволен.

— Добре, Дик — заяви. — Обади се на самолета и кажи, че тръгваме веднага щом стигнем до летището на Лос Анжелис.

Затвори.

— Тръгваме за Токио веднага. Ако искаш, можеш да използваш бунгалото ми.

— Няма да е лошо.

— Юсеф е в хотела заедно с Винсънт. Ако имаш нужда от нещо, обади му се.

— Благодаря.

Той обу обувките си и се упъти към вратата.

— След колко време мислиш, че ще си готова да тръгнеш?

— Скоро.

Той кимна и излезе.

За малко тя остана неподвижна. После изгаси цигарата и стана от леглото. Изправи се пред огледалото, съблече нощницата, захвърли я на пода и погледна голото си тяло.

Физически си беше същата. Може би гърдите й бяха малко по-големи след раждането на децата, но бяха останали твърди и тялото й имаше мускулатурата от младите й години. Трябваше да е доволна. Но не беше. Богатството и удобствата, които то носеше, не бяха достатъчно. В живота бе нужно нещо повече, отколкото просто да стои и да чака да бъде използвана.

Телефонът в стаята на Юсеф зазвъня. Той не мръдна, надявайки се, че ще спре. Беше изтощен. Миналата вечер младият американец, когото бе срещнал в бар „По“ направо го съсипа. Оказа се ненаситен. Накрая Юсеф едва се движеше. Даде му петдесет долара и го отпрати.

Мъжът бе погледнал към петдесетдоларовата банкнота, после отново към него.

— Искаш ли пак да ти се обадя?

— Няма да съм тук. Сутринта заминавам.

— Бих искал да те видя.

Юсеф разбра какво точно искаше да види. Още една петдесетдоларова банкнота.

— Ще ти се обадя, когато дойда пак.

— Аз нямам телефон, но можеш да оставиш съобщение за мен при бармана.

— Окей — каза Юсеф.

Мъжът си тръгна, а Юсеф потъна в мъртвешки сън. Сега проклинаше телефона, който не спираше да звъни. Ако Баидр беше в града, щеше да скочи и да отговори, но снощи той бе заминал за Япония.

Апаратът в спалнята престана да звъни, но задрънча този във всекидневната. Юсеф захлупи една възглавница върху главата си и се опита отново да заспи, но след малко зазвъня пак в спалнята.

Проклинайки, Юсеф вдигна слушалката.

— Ало — изръмжа дрезгаво. Някой изрече на френски, но с много силен арабски акцент.

— Мосю Зиад?

Юсеф машинално отвърна на арабски.

— Да?

Гласът премина на родния им език.

— Не сме се срещали лично, но сме говорили по телефона. И двамата присъствахме на партито на яхтата на Ал Фей, вечерта на рождения ден на мадам Ал Фей. Името ми е Али Ясфир.

— Аблан ва салан — каза Юсеф, вече напълно разбуден. Беше чувал за Али Ясфир.

— Алан фик — откликна официално Ясфир.

— С какво мога да ви услужа? — запита Юсеф вежливо.

— Ако кажете някакъв час, бих искал да се видим във връзка с важни въпроси от общ интерес.

— Къде сте?

— Тук, в Лос Анжелис. Вероятно бихме могли да обядваме заедно?

— Добре. Къде бихте желали да се срещнем?

— Където и да е. Където ви е удобно.

— Един часа. Зала „Поло“, тук в хотела.

Затвори телефона. Знаеше резултатите от последната среща на Баидр с Ясфир. Освен това беше убеден, че Ясфир знаеше, че той знае. Щом Ясфир търси контакт с него, сигурно се готви нещо голямо. Обикновено Ясфир не играеше на дребно.

Отново посегна към телефона.

— Добро утро, мистър Зиад — поздрави бодро телефонистът.

— Бихте ли ме свързали със стаята на мистър Винсънт? — Нямаше начин да бъде на два обяда едновременно. Винсънт щеше да почака.

Според арабския обичай стигна се до същината чак когато поднесоха кафето.

— Разбрах, че вашата компания започва да внася много неща в Съединените щати.

Юсеф кимна.

— Вярно е. Изумително е да открие човек колко различни стоки произвеждаме в Близкия изток, които американците купуват.

— Разбрах също, че на вас се пада отговорността да откриете малките фабрики в Близкия изток, чиято продукция смятате да изнасяте за Америка.

Юсеф кимна.

— Аз също представям някои производители, които желаят да продават продукцията си в Съединените щати. В момента работим с партньори от Европа, но имаме много проблеми с тях.

Юсеф млъкна. Той познаваше проблемите. Много доставки биваха залавяни от Федералното бюро по наркотиците. В Близкия изток се носеха слухове, че някои важни личности били разочаровани от поведението на Ясфир.

— Имам сведения, че развивате голяма част от дейността си в Южна Америка — каза той.

— Вярно е — Ясфир кимна. — Но това влиза в експанзионистичната ни програма. Както винаги търсенето на другите ни продукти е много високо.

— Бих желал да ви услужа — каза меко Юсеф. — Мистър Ал Фей обаче вече е определил политиката ни и се съмнявам дали би променил мнението си след моя съвет.

— Сигурен съм, че мистър Ал Фей не се занимава с подробности за всеки продукт, който внасяте. Предполагам, че за това се осланя на вашите повече от способни ръце.

Вярно беше. Нямаше нужда Баидр да е в течение. Дреболии на стойност хиляди долари се пренасяха и без знанието му какви точно са.

— Ако намерим начин да работим заедно, можем да сключим една много доходна сделка. — Али Ясфир се усмихна. — Наясно сте какви суми носи нашата стока. Понякога милион долара за доставка, която не заема повече място от кашон с кукли от Египет. Ще се радвате на десетпроцентно възнаграждение за услугите си. И няма никакъв риск.

Ясфир го погледна. Това бяха много нари. С неохота поклати глава. Мразеше да пропуска нещо.

Независимо от твърденията на Ясфир, беше много рисковано. Все някога информация щеше да изтече. И тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

— Съжалявам — каза. — Тъкмо сега нямаме възможност. Операцията ни едва започва. Вероятно по-нататък, ако се разраснем и сме по-подготвени.

Али Ясфир кимна. Беше доволен. Рано или късно Юсеф щеше да се съгласи. Просто беше въпрос на завишаване на сумата, докато се стигне до такава, която не би отказал.

— Помислете си. Ще поговорим отново, когато се върнете в Париж.

— Добре — каза Юсеф. — Дотогава вероятно положението ще се промени.

Али Ясфир вдигна чашката си с кафе.

— Мистър Ал Фей пътува за Япония, нали? Юсеф кимна. Не си представяше, че толкова отблизо следят стъпките на Баидр.

— Преговорите му с японците са много енергични — отбеляза Ясфир.

— Почти нищо не знам за тях — бързо каза Юсеф.

Ясфир се усмихна.

— Още по-важна от дребния бизнес, за който стана дума, би била връзката с него. Ние високо го ценим.

— Както всеки — добави Юсеф.

— И все пак смятаме, че той би могъл да упражни повече влияние за нашата кауза — продължи Ясфир. — Ако беше по-настъпателен, би имал по-голямо въздействие върху онези, които като него разсъждават по-консервативно.

Юсеф не отговори. Ясфир беше прав. Това беше много по-важно от пренасянето на наркотици.

— Ако намерите начин да го приобщите към нашата кауза — добави Ясфир, — ще прекарате остатъка от дните си в разкош и Аллах ще ви благослови за помощта, която оказвате на потиснатия народ.

— Мистър Ал Фей не е личност, на която лесно може да се влияе.

— Но е човек — отговори Ясфир. — Ще се намери способ. Рано или късно.

Юсеф направи знак за сметката и я подписа. На излизане от ресторанта налетяха на Джордана.

— Мислех, че ще обядваш с мистър Винсънт — рече тя. — Имах намерение да се отбия при вас, за да му кажа, че ще се радвам, ако дойде на партито довечера.

— Аз ще му кажа — заяви Юсеф. — Вероятно ще отидем заедно.

Тя забеляза Али Ясфир, застанал недалеч от тях. Той се поклони.

— Мадам Ал Фей — каза той. — Радвам се да ви видя отново.

Юсеф забеляза озадачения израз на лицето й.

— Спомняте си мистър Ясфир — поясни бързо. — Той беше на партито за рождения ви ден на яхтата.

— Разбира се — отговори тя. — Как сте, мистър Ясфир?

Той отново се поклони.

— Добре съм, а вие сте още по-красива, отколкото ви помня. Но трябва да ви се извиня. Вече закъснявам за една среща.

Тя го проследи с очи, докато той прекосяваше фоайето, после от ново се обърна към Юсеф.

— Надявам се, че Баидр си няма работа с този човек — каза.

Юсеф се изненада. За пръв път я чуваше да споменава нещо за бизнес-партньорите на Баидр.

— Не смятам — отговори той. Но любопитството му надделя. — Защо мислите така?

Като че ли було се спусна над очите й.

— Не знам — отговори. — Може и да е женска интуиция. Но в него усещам нещо опасно.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джордана обходи с очи голямата затъмнена гостна и взе чашата си с вино. Останалите гости се бяха разположили върху дивани и столове в стаята, погълнати от филма, който се прожектираше на отсрещната стена. Не беше веселото холивудско парти, което очакваше. Беше много тежкарско и тъпо.

Погледна към другия край на стаята, където домакинът седеше сам на бара, с гръб към екрана. Като че ли в момента, в който започна филмът, той загуби интерес към гостите си. Вероятно това представляваше привилегия на кинозвездата. От много години Рик Съливан беше филмова звезда в това, което се нарича голямо кино. Участвал беше във филми на Сесил Б. Де Мил и в по-ново време на Майкъл Винсънт, но вече не беше на мода. Всъщност Съливан бе играл главната роля във филма на Майкъл за Мойсей и това беше поводът за тази вечеря. В Холивуд се бе разчуло, че Майкъл ще прави нещо значително и Съливан си помисли, че не е лоша идея да му напомни, че все още съществува.

Не че имаше нужда от парите. Или пък от работата. През последните пет години участваше в един от най-гледаните телевизионни сериали. Но за самочувствието му телевизията не бе равностойна на игралните филми.

Не обичаше многолюдни партита, затова списъкът с гостите бе ограничен до шестнайсет души. Естествено, агентът му и човекът, който се занимаваше с рекламата му, бяха тук, както и един от водещите холивудски журналисти. Останалите присъстващи бяха общи приятели на него и Винсънт, няколко актьори и актриси, които не бяха толкова важни, че да представляват заплаха за положението му на звезда на вечерта.

Съливан се извърна от бара и забеляза изражението на безгранична скука върху лицето на Джордана, докато тя гледаше към екрана. Тя въобще не беше такава, каквато бе предполагал.

Кой знае защо очакваше по-възрастна жена. Вероятно защото допускаше, че на мъж с толкова пари, колкото според слуховете имаше съпругът й, би му се полагала жена на години. Обходи с поглед стаята и се спря върху мъжа на име Зиад. Беше се разположил до Винсънт на голямото канапе. Първо реши, че вероятно той е любовник на жената, но после отхвърли тази мисъл. Съвсем явно мъжът беше хомосексуалист. Вероятно изпълняваше ролята на пазач.

Вечерята беше приятна, разговорът вървеше от само себе си, изпълнен с всеобщи ласкателства. Всеки обичаше всеки — типични холивудски приказки за маса. В края на вечерята той обяви, че има копие на известния филм на Майкъл Винсънт и че ще им го прожектира. Майкъл се зарадва, а гостите изглеждаха доволни, докато влизаха във всекидневната и заемаха места пред екрана.

Рик взе чашата с питието си, отиде при Джордана и седна на стола до нея. Вдигна поглед към екрана, но почти веднага го отмести. Беше една от началните сцени, когато младият Мойсей за първи път се изправя срещу Фараона. Филмът беше правен преди около двайсет години, а той мразеше да гледа филми, където бе по-млад. Твърде много му напомняха за възрастта.

Забеляза, че тя го наблюдава и се усмихна печално.

— Не обичам да се гледам. Смятам, че това е върхът на суетата.

— Предполагам, че е проблем — каза тя учтиво.

— Изглежда, и вие не се интересувате от филма.

— Вече съм го гледала — отговори тя искрено. — Но и тогава не беше сред любимите ми.

Той се засмя.

— Какви филми харесвате?

Тя се замисли за малко.

— Съвременни. Такива, каквито се правят сега.

— Нямате предвид порнографските филми?

— Никога не съм била на такъв.

Той я погледна.

— Искате ли да видите един?

Тя срещна очите му.

— Предполагам. Но не мога и да си представя да отида в някое от онези гадни кина, където ги прожектират.

— Няма нужда да го правите. Ще ви уредя прожекция.

— Може да се окаже интересно. Кога смятате да го направите?

— Какво ще кажете за сега? — запита той. Забеляза недоумяващия й поглед, който бързо обходи стаята. — На друго място, разбира се.

— А останалите?

— Няма да ни усетят. Филмът е два часа и половина. Ще се върнем, преди да е свършил.

Никой не ги видя, когато излизаха от стаята. Тя го последва в коридора, а после в апартамента му. Той затвори вратата след себе си. Направи нехаен жест.

— Надявам се, че нямате нищо против да го гледате в спалнята ми?

— Съвсем не — каза тя, — но не забелязвам екран.

Той се засмя и натисна едно копче на стената. Чу се бучене на машини и от тавана към края на леглото се спусна платформа. Върху платформата имаше огромен телевизор, насочен надолу.

— Прехвърлил съм филмите на видео — обясни той. — Единствената пречка е, че трябва да се гледа от леглото.

— Не изглежда да е неудобно.

— Ще пусна касетата — каза — и ще се върна след малко.

— Окей.

Той тръгна към вратата, но спря и посочи към нощната масичка.

— В сребърната кутия има цигари с най-фина колумбийска трева, а розовото стъклено шишенце, около което има златни лъжички, съдържа най-добрия кокаин в града.

— Прекрасно — усмихна се тя. — Тогава мога ли да те помоля да донесеш бутилка студено бяло вино. Наркотиците винаги ме обезводняват.

Когато се върна, тя се бе изтегнала гола върху леглото и държеше цигара. Филмът вече беше започнал. Той бързо се съблече и седна на леглото до нея. Взе стъкленицата и лъжичка.

— Какво ще кажеш за малко от това? Направо ще полетиш.

— Звучи добре.

Той пое по една голяма доза във всяка ноздра, а после й подаде лъжичката. Видя как очите й светнаха, когато наркотикът й подейства.

— Как е? — запита той.

— Страхотно. — Тя се протегна към него. — Ти си голям мъж.

— И аз така мислех, докато видях онзи малкия на екрана. Той наистина е голям.

Тя се изкикоти.

— Не вярвам. Сигурно е педал. — Загледа се към екрана очарована. — О, не! — възкликна. — Не е възможно това момиче да го поеме целия в устата си. Трябва да е някакъв трик.

— Не е трик — каза той. — Откакто излезе този филм, тя направи цяло състояние, учейки дамите от Бевърли Хилс как да й подражават. Просто трябвало да си отпуснеш гърлото, твърди тя.

Джордана се наведе и започна леко да го лиже.

— Ще бъда щастлива, ако поема половината от твоя.

Той се изсмя на глас и тя го стрелна въпросително.

— Знаеш ли, когато те видях за първи път, си помислих, че си много почтена дама.

— Аз съм много почтена дама. — Усмихна се престорено. — Никога досега не съм гледала филм с ебане. — И се наведе над него.

— Прекрасно — каза той, наблюдавайки я, и се пресегна встрани от леглото, за да натисне невидимото копче за запис на видеото. Не й каза, че единствените филми, които обичаше да гледа със себе си, бяха тези, заснети на леглото му със скрита камера. — Направо великолепно.

След известно време на Юсеф му доскуча. Като че ли филмът никога нямаше да свърши. Безцелно се озърна из стаята. Изведнъж забрави филма. Джордана я нямаше. Също така и домакинът. Ядоса се на себе си. Не беше ги видял да излизат. Стана от мястото си. Винсънт го погледна. — Отивам до банята — обясни тихо. Безшумно излезе от стаята и застана в коридора.

Къщата беше голяма. Можеха да са в която и да е от половин дузината спални. Надникна в кабинета, в трапезарията, в стаята за закуска, във вътрешния двор, но никъде ги нямаше.

Раздразнен отиде в банята и изми лицето и ръцете си със студена вода. Глупак. Трябваше да предположи, че тя ще офейка с него. Той беше едър, привлекателен мъж и най-вече филмова звезда. Съвсем не беше като жиголата, които намираше на Ривиерата.

Излезе от банята и тръгна по коридора към всекидневната. Тъкмо тогава дочу бръмченето на някаква машина, идващо иззад една врата. Спря се и помисли, че може да е климатичната инсталация Понякога американците инсталират уредбата в килери. Но после чу неясен шум от говор, като че ли гласове се носеха от микрофон. Натисна дръжката. Вратата не поддаде. Беше заключена.

Бързо се огледа, за да се увери, че коридорът е празен. Юсеф знаете много хватки, включително как да използва пластмасови кредитни карти.

След малко заключената врата се отвори и Юсеф зяпна от изненада пред малкия монитор на записващия видеокасетофон. Копчето за звук беше намалено, но образът беше цветен и ярък като ден. Джордана беше гола, легнала по гръб, лицето й изкривено от спазмите на оргазъм. Като че ли се взираше право в камерата, а краката й бяха обхванали здраво кръста на мъж, който подскачаше, като че яздеше див кон. Слабото ехо на издиханието й се изви в говорителя, когато мъжът започна да се изпразва в нея. Той бавно се претърколи на една страна и излезе от нея мокър и вече спадащ. Обърна се към Джордана и се усмихна, а ръката му се спусна встрани от леглото. Преди образът да изчезне, Юсеф има време да разпознае лицето на домакина.

За момент замръзна, но после се раздвижи бързо. Познаваше уредбата. На яхтата Баидр имаше инсталирана същата система, но само възпроизвеждащото устройство, без записващо. Юсеф натисна копчето, което освобождаваше видеокасетата, и я извади. Пъхна я под сакото си и излезе обратно в коридора. Дръпна вратата и чу как ключалката щракна.

Упъти се към фоайето. Един слуга стана от стол близо до входната врата и я отвори, когато Юсеф се приближи.

— Господинът тръгва ли си? — запита той.

— Не. Искам само да подишам свеж въздух.

— Много добре, сър — каза слугата, затваряйки вратата зад него.

Юсеф отиде до колата. Шофьорът се измъкна от предната седалка.

— Куфарчето ми още ли е в багажника? — запита Юсеф.

— Да, сър. — Шофьорът пристъпи към задната част на колата и отвори багажника. Извади куфарчето и го подаде на Юсеф. Той бързо пъхна видеокасетата вътре и го заключи. Върна го на шофьора.

— Напомни ми да го взема, когато се приберем довечера в хотела.

— Да, сър.

Юсеф видя как го слага в багажника и се върна обратно в къщата. Усещаше как сърцето му силно тупка. Това дори надхвърляше плановете му, надеждите му. Сега въпросът беше просто кога да използва касетата.

Седна на мястото си до Винсънт и вдигна поглед към екрана. Винсънт се обърна към него и прошепна.

— Рик направи фантастичен Мойсей, нали?

— Да — отговори Юсеф. — Как разбра, че така добре ще изпълни ролята?

Винсънт се обърна усмихнат към него.

— Нямаше как да сбъркам — отвърна. — Преди да започне да играе във филми, той се казваше Соломон, но промени името си на Съливан. Как може един Соломон да изиграе лошо Мойсей?

Юсеф гледаше финалната сцена с Мойсей, който изпълваше целия екран. Разбира се. Чудеше се как не беше забелязал. Имаше физиономия на евреин.

В задната част на стаята се чу шум. Джордана и Рик се връщаха. С крайчеца на окото си зърна, че седнаха на бара и останаха там. Видя как Рик хвърля поглед през рамо към екрана и нещо й казва. Тя се засмя и взе чашата с вино, която барманът постави пред нея.

Юсеф почувства как в него се надига вълна от омраза.

„Смей се, кучко! — мислеше си свирепо. — Край. Смей се. Кучка, дето се чука с евреи!“

Сега знаеше как точно ще постъпи с касетата. Баидр ще му е вечно благодарен, като е защитил името му и е запазил тайната, че жена му е изневерила с евреин.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Лайла погледна майка си.

— Мамо, няколко пъти ти казах. Хамид е само приятел и толкоз. Няма нищо сериозно помежду ни. Не възнамерявам да се омъжа за него. Той е просто приятел.

Мариам въздъхна тежко.

— Не знам какво ти става. Той е един най-обикновен сириец, дори не е от добро семейство. Не разбирам какво намираш у него.

Лайла запали цигара.

— Нужно ми е да си приказвам с някого.

— Има сума свестни момчета, с които можеш да дружиш. Моят баща ми каза, че индустриалецът Фаваз говорил с него. Синът му вече е на възраст за женене и се интересува от теб.

— Кой? — запита Лайла. — Фаваз или синът му?

— Не бъди непочтителна. Дядо ти ти мисли само доброто.

— Както и на теб, нали? — остро каза Лайла.

— Не беше негова грешката — заяви отбранително Мариам. — Никой от нас не знаеше какъв е баща ти. Ние направихме каквото бяхме длъжни. Никой не може да ни упрекне.

— Аз пък не виждам също някой да сочи баща ми с пръст — отбеляза Лайла. — Очевидно никой не се интересува какво вършиш, стига да имаш достатъчно пари.

Мариам поклати глава вбесена.

— Точно както винаги съм твърдяла — приличаш повече на баща си отколкото на мен. Виждат нещата само така, както желаеш да ги видиш. Не биваше да ти позволявам да ходиш на училище в Швейцария. Единственото, на което те научиха, е да отговаряш на майка си. Сестра ти не е такава.

— Сестра ми е глупачка! — сряза я Лайла. — Интересуват я само домът, децата и проблемите със слугите.

— Това е всичко, от което жената трябва да се интересува — каза Мариам. — Какво още има?

Лайла посочи прозореца.

— Там има цял свят, мамо. Не виждаш ли? Толкова години сме потискани, народът ни е поробен и е станал за посмешище. Братята ни стенат от игото на евреите в Палестина. А ти ме питаш какво още има.

— Това са проблеми, които мъжете трябва да решават — отвърна Мариам. — А на нас се полага да си гледаме нашата работа.

— Няма смисъл — каза възмутено Лайла. Тръгна към вратата. — Излизам.

— Къде отиваш? Отново ли на среща с Хамид?

— Не. Просто излизам и толкова.

— Тогава защо бързаш? Почти е време за вечеря.

— Не съм гладна. Не ме чакай.

Мариам видя как вратата се затвори зад нея. След няколко минути я чу, че пали мотора на колата пред къщата. Стана от стола и се приближи до прозореца тъкмо в момента, когато малкият мерцедес с подвижен покрив зави в улицата.

Лайла беше като баща си. Никой не можеше да говори с нея. Спомни си деня от миналия месец, когато изникна на вратата заедно с приятеля си — сириецът Хамид. Бяха толкова одърпани и мръсни, че в началото слугинята, която беше нова, не ги пусна в къщата. Най-накрая с неохота извика господарката си.

Мариам се изуми от вида на дъщеря си. Кожата й беше потъмняла и обрулена, като че ли се беше пекла с дни на слънцето в пустинята, по тялото й нямаше грам тлъстина. Беше станала тънка и плоска като момче.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Нищо, мамо — отговори спокойно Лайла.

— Ама, погледни се. Цялата си в дрипи. И като че ли от месеци не си се къпала.

— Добре съм, мамо — настоя Лайла.

— Откъде идваш? Мислех, че още си в училището.

— Пътувахме на автостоп дотук — отговори Лайла.

— Защо? Само трябваше да звъннеш по телефона. Щяхме да ти купим билет.

— Ако исках билет, щях да се обадя. Исках да се върна така.

Чак сега Мариам забеляза Хамид, застанал на Прага. Погледна го, а после дъщеря си.

— Това е приятелят ми Хамид — обясни Лайла. Сириец.

Хамид пристъпи напред. Докосна челото си с пръст.

— Ташарафна.

— Хазали шараф — отвърна автоматично тя. Не добави останалите обичайни думи за добре дошъл.

— Срещнах Хамид на пътя — каза Лайла. — Връща се в Дамаск.

Мариам не отговори нищо.

— Много ми помогна — продължи Лайла. — Ако не беше той, щях да си имам сума неприятности.

Мариам отново се обърна към сириеца.

— Влез — каза — и се чувствай добре дошъл в нашия дом.

Той отново се поклони.

— Благодаря, госпожо, но имам приятели, при които ще отседна.

Тя не възрази. Изглеждаше много груб и прост. Както повечето сирийци.

— Радвам се, че вече си у дома — рече той на Лайла. — Сега трябва да тръгвам.

Лайла му подаде ръка.

— Ще ми се обадиш ли, преди да заминеш от Бейрут?

Той кимна и си стиснаха ръцете. Въпреки официалното им държане Мариам усети, че между тях има близост.

— Ще ти се обадя — обеща той.

Това се случи преди месец, а той все още не беше тръгнал от Бейрут. С какво се занимаваше, тя не знаеше. Но й беше известно, че той и Лайла се виждат почти всеки ден в хотел „Фениция“. Приятели й казаха, че ги забелязали да седят в кафенето и да пият кока кола.

Лайла паркира колата на улицата и влезе в кафенето през външната врата. Не обичаше да минава през натруфеното фоайе, пълно с тълпи американски и европейски туристи и багажите им. Той седеше на обичайното място в ъгъла, близо до прозореца. Пред него беше неизменната кока кола с резенче лимон. Вдигна очи, щом тя седна срещу него. Без да й поръчват, келнерката донесе още една кока кола.

Той изчака, докато момичето се отдалечи.

— Утре потеглям — заяви. Тя го погледна. Лицето му не изразяваше нищо.

— Вкъщи ли? — запита тя.

— Също би могло — отговори той. — Тук нищо не става, а получих писмо от мой братовчед. Възможно е да постъпя като сержант в армията, където ще ми признаят стажа, ще има и премиални. Приемат ветерани с опит.

— Не разбирам — започна тя. — На мен никой не ми се е обадил, а вече мина почти месец.

Той вдигна рамене.

— Може да си мислят, че съм убита заедно с другите — добави тя.

— Знаят, че си тук. Когато отидох да взема последната си заплата, им казах.

— Тогава защо не ми се обаждат? Вече полудявам от чакане. Майка ми непрекъснато ми натяква, че нищо не върша.

— Имат други грижи. Носеше се слух, че Ал-Иквах иска баща ти да се занимава с чуждите инвестиции.

— Знам. Той им отказа. Това беше преди да тръгна от Франция. — Всмукна от колата през сламка. — Те са луди. Баща ми няма да си мръдне пръста, за да помогне на някой друг освен на себе си.

— Отново ще ходят при него. Смятат, че е важна клечка.

— Дано успеят. Има само един начин да го накарат да им помогне. Като го изправят пред дулото на оръжие.

— Защо говориш така?

— Познавам баща си. Той все още смята, че с пари всичко се постига.

— Както и да е, утре тръгвам. Работата в армията е по-добра от нищо.

— Може би трябва да отида и да говоря с тях. Не ме обучиха, за да стоя в къщата на майка ми.

— Недей — каза той бързо. — Заповедта беше да чакаш, докато се свържат с теб.

Тя го погледна.

— Трябва ли да заминеш?

— Трябва да правя нещо. Парите ми са на свършване.

— Аз имам пари.

— Не.

Тя помълча, взирайки се в чашата си, а после вдигна очи към него.

— Надявах се, че ще ни изпратят заедно на някоя мисия.

— Аз не съм такъв тип — каза той. — На мисии обикновено пращат студенти. Хората им обръщат по-малко внимание.

— Ти не си толкова възрастен. Все още можещ да минеш за студент — каза бързо тя.

— Сигурно — засмя се той. — На тъмно.

— Ако се върнеш в сирийската армия, те вече няма да те пуснат.

— Предполагам, че и аз няма да поискам да си тръгна. С всичките тези строежи и начина, по който се подготвя Египет, има вероятност нещо да се случи. А ако има война, може да ме повишат в офицерски чин.

— Това ли искаш?

— Не.

— Тогава какво ли е желанието ти?

— Просто да имам много нари — усмихна се той. — Като баща ти.

— Престани да ми говориш за него — сряза го тя и изведнъж се ядоса. — Където и да отида, все същото чувам. Баща ми това, баща ми онова. Дори майка ми не спира да приказва за него.

— Чете ли днешния вестник? — запита той.

— Не.

— Трябваше. Може би тогава щеше да разбереш защо толкова много говорят за баща ти.

— Какво е направил?

— Току-що е подписал най-голямата сделка за петролни танкери с Япония. Купил десет кораба, а му строят още двайсет. Само супертанкери. Това ще е най-голямата арабска линия за петрол в света.

— За слава на Аллаха — каза тя саркастично. — И още колко ще забогатее?

— Поне върши нещо. Няма защо гърците и всички останали да монополизират износа от пристанищата ни.

— А това как ще помогне на палестинците? — поинтересува се тя.

Той млъкна.

— Съжалявам — рече тя бързо. — Не исках да се караме. Ставам нервна от безделие.

— Всичко е наред.

Тя го погледна.

— Искаш ли да дойда в стаята ти?

— Окей — каза той и се усмихна. — Но имаш ли нещо против, ако първо отидем на кино? Филмите, които се прожектират в Дамаск, са почти отпреди десет години.

Баидр остави чашката и усети, че главата му забуча от топлото саке. Щом докосна масичката, гейшата, застанала на колене точно зад него, незабавно напълни миниатюрната чашка. Баидр я погледна. Не беше свикнал на пиене. От време на време по чаша шампанско, но не повече. Макар че изпи само три от тези напръстничета, той чувстваше въздействието им.

— Достатъчно — заяви, изправяйки се. Беше леко замаян. Щом протегна ръка, гейшата веднага му се притече на помощ. Усмихна й се.

— Да спя — каза.

Тя го погледна неразбиращо.

— Спи ми се — повтори той. Събра дланите на двете си ръце, постави ги отстрани на лицето си, затваряйки очи.

— Хай! Хай! Да спиш.

Той кимна.

Все още прихванала ръката му под лакътя, тя плъзна паравана, който разделяше стаите. Поведе го към спалнята. Леглото беше много ниско и като понечи да седне, той почти се прекатури назад. Стори му се много смешно и се разсмя. Тя се засмя с него.

— Почти паднах.

— Хай, хай — каза тя, пресегна се зад гърба му и дръпна колана, който придържаше робата му. Внимателно я свлече от раменете му и след като я смъкна, той се търкулна на леглото.

— Уморен — измърмори във възглавницата. Обърна се по корем и захлупи лице. Някъде отдалече като че чу шумоленето на кимоното й. Долови лекото ухание на пудра, което се носеше над кожата му като лек облак.

Ръцете й бяха като нежни перца, които леко галеха гърба му по протежение на гръбначния стълб, от врата до опашната кост. След малко започна да го масажира със затоплена мазнина. Той въздъхна доволен.

Ръцете й се спуснаха надолу, обхващаха и милваха бутовете му. После той усети как бавно ги раздели и с лекота пъхна пръста си в него. Напипа простатната му жлеза и започна да я масажира с кръгови движения.

Почти заспал почувства как се втвърдява и се извъртя встрани. Нежно, но неотстъпно, тя го задържа така, че да не мърда. Другата й ръка, потопена в топлата мазнина, взе да гали пулсиращия му фалос.

Той се опита да се раздвижи, но не успя. Тогава осъзна, че в стаята има две гейши. Втората се приближи от другата страна на леглото и коленичи пред него. Отгоре му вече сновяха четири ръце, а не две. Нямаше част от тялото му, която да не е докосвана, разтърквана и милвана едновременно.

Натискът върху простатата и тестисите, нарастващата бързина на движението на ръката върху пениса му дойдоха твърде много. Усети, че се сгърчва. Напрежението стана почти непоносимо. От устата му се изплъзна стон. Вдигна клепачи.

Дребната японка, все още облечена с кимоното, му се усмихна мило. След това отвори уста и леко очерта кръг около тестисите му. Като че експлодира, за миг се почувства близо до смъртта, докато спермата бликаше като фонтан. Спазмите следваха един след друг, докато изтече всичко и той усети сладостна приятна празнота.

Видя как дребната гейша се изправи на крака и тихо се отдалечи. Други ръце придърпаха меките чаршафи около него. Той затвори очи и потъна в сън без сънища.

Когато се събуди, му се стори, че е спал само няколко минути. Но навън беше светло, а Джабир се беше надвесил над леглото му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господарю — рече той, — но пристигна телеграма и мистър Каридж каза, че е много важно.

Баидр бавно седна и пое жълтия лист. Съобщението беше лаконично и само той и принцът можеха да го разберат.

Вече се разбуди напълно. Знаеше, че това няма нищо общо със сина му. Много отдавна се бяха разбрали за значението на тъй формулираното съобщение.

Война. Война с Израел. Този път щяха да си отмъстят за поражението през 1967 година. Или пък така си мислеха. Обзе го тъга.

Беше твърде скоро. Прекалено скоро. Сигурно в началото щяха да отвоюват някоя малка победа, дао израелците бяха твърде опитни. Ако войната продължеше повече от седмица, това означаваше още едно поражение за арабите.

Дори и принцът беше съгласен с него по този въпрос. Но предстоеше много работа. Ако светът сметнеше, че арабите са съюзени, те вероятно щяха да постигнат нещо повече от дребна победа. Но не на бойното поле, където умираха хора, а в банките и в заседателните зали, където беше животът им.