Пиратът

ПЪРВА ГЛАВА

Дик почука на вратата на спалнята на Баидр. Чу се гласът му, леко заглушен:

— Влез.

Дик отвори вратата и примигна. Завесите бяха дръпнати и в стаята нахлуваше утринното швейцарско слънце. Баидр седеше зад малко бюро, с гръб към прозореца. Лицето му беше в сянка, тъй като светлината идваше отзад. Вдигна очи към Каридж.

— Да?

— Французите са тук, шефе.

Баидр погледна часовника си.

— Ранобудни са.

Каридж се усмихна.

— Те не рискуват. Не искат някой друг се добере до вас преди тях.

Баидр се засмя.

— Това е хубавото на французите. Винаги можеш да разчиташ, че не робуват на никаква вярност, освен към себе си.

— Какво да им кажа?

— Да чакат. — Подаде сноп документи на Каридж. — Знаеш ли нещо за това?

Каридж ги пое и се взря в тях. В горната част с главни букви пишеше: „Арабски кукли ООД“. В папката имаше няколко товарителници и разписки. На всяка разписка личеше печат „платено“. Погледна отново Баидр.

— Не повече от вас, освен че редовно си плащат сметките.

Баидр взе отново папката.

— Точно така. Но е крайно необичайно. Познаваш ли някой ливанец, който си плаща сметките редовно?

— Не разбирам. Те са добри клиенти. От какво можем да се оплачем?

— Още нещо — продължи Баидр — Дават премии за експресна доставка. С какво, по дяволите, са толкова важни тези кукли, че се отпускат премии за спешно изпращане? Това също е необичайно. Ливанците не биха се съгласили да плащат премии за каквото и да е, дори животът им да зависеше от това.

— Идва Коледа. Може би искат куклите да са в магазините по-рано.

— Би било допустимо, ако доставките започваха сега. Но началото е сложено през септември. — Баидр върна папката на Каридж. — Направи ми подробен анализ на тази компания.

— Разбрано, шефе. — Тръгна към вратата. — Нещо друго?

Баидр поклати глава.

— Предложи на французите кафе. Аз ще изляза след няколко минути.

Когато вратата се затвори зад Каридж, Баидр се изправи, отвори френските прозорци зад бюрото си и излезе на терасата.

В чистия утринен въздух се усещаше наближаващата зима. Баидр си пое дълбоко дъх и го задържа в гърдите си. В далечината планините се извисяваха в ясно синьозелено, снегът вече украсяваше върховете им. Баидр хвърли поглед надолу към града, който тъкмо се разбуждаше. По улиците се долавяше оживление.

Женева. Всичко беше тук. Парите, властта, дипломацията, търговията. Тъкмо тук трябваше да се спечели битката, а не на бойните полета на Близкия изток. Банките и търговските кантори на този чудноват старинен швейцарски град създаваха илюзията, че са над съперничеството и борбите, но желаят да печелят от всяка промяна на вятъра, независимо откъде духа той.

Баидр се върна обратно в стаята и се огледа. Апартаментът в хотела бе нает целогодишно и изпълняваше целта си при редките му престои. Но отсега нататък не се знаеше как ще бъде. През следващата година щеше да прекарва по-голяма част от времето си тук. Не беше достатъчно голям, достатъчно пищен за приемите, които щеше да устройва.

Колкото повече мислеше, толкова по-разумно му се струваше. Не би било прахосничество да си осигури постоянна база тук. Освен това зимният сезон в Швейцария винаги е добър. Целият свят се стичаше между Сен Мориц и Гщаат. Сигурен беше, че на Джордана ще й хареса — партитата, светският живот, зимните спортове.

Напомни си да й се обади по-късно и да й съобщи за решението си. Също и Каридж да уведоми брокера по недвижими имоти, че търси къща в Женева и вила в Гщаат. Сигурен беше, че бързо ще намери нещо. С пари нещата се уреждат лесно.

Изправи се пред огледалото и се огледа. С бялата риза и тъмен панталон изглеждаше по-скоро европеец отколкото арабин. Отиде до килера-дрешник и излезе с роба, преметната на ръката. Бързо навлече тъмнокафявата мишла и заметна на главата си бялото парче плат, поръбено с черно платно, което се спускаше до раменете му. Отново се огледа. Този път кимна доволен. Сега имаше вид на арабин. Усмихна се и се запъти към вратата. Имаше известни предимства в облика на чужденец. Особено когато предстояха преговори с французите, които смятаха, че превъзхождат всички на тази земя.

— Ние сме малка страна, мосю Дюшан, — каза Баидр на френски, — напълно затворена и лишена от излаз на морето, освен по благоволение на съседите ни, така че би трябвало много добре да схванете нашия проблем. Водата. Имаме петрол, но нямаме вода. Много пъти съм чувал моят принц да казва, че с готовност би заменил излишните ни петролни кладенци с водни. Ако имаме вода, страната ни ще разцъфти.

Дюшан погледна съдружника си и кимна с разбиране.

— Мосю Ал Фей, Франция винаги е била сред първите държави в света, които разбират трудностите на страните от Близкия изток и желанието им за самоопределение и свобода. Публично осъдихме експлоатацията на ресурсите ви и показахме, че поддържаме вашата кауза, което често ставаше в ущърб на отношенията ни с великите сили и в противоречие със световното обществено мнение. Не си ли спомняте, че по време на предишния конфликт през шейсет и седма отказахме на Израел доставка на петдесет реактивни бомбардировача Мираж?

— Спомням си. — Но не добави, че Франция не само отказа доставката на Израел, но отказа да върне на Израел и стоте милиона долара, които бяха изпратили за самолетите. Все пак не се сдържа да направи един намек. — Откакто така щедро дарихте свободата на Алжир, не преставате да бъдете в предните редици на онези страни, които признават великия принцип на арабското самоопределение.

За миг по лицето на французина пробяга израз на неудобство, но после изчезна.

— Сега Франция е готова да изпълни каквито и да е поръчки за военно снаряжение за арабските страни. Фабриките ни работят с пълен капацитет — строят самолети, бронетранспортьори, танкове, почти всичко, от което арабският свят се нуждае, за да докаже способността си да се защитава.

Баидр се усмихна вежливо.

— Радвам се. Със сигурност ще предам това на комитета. Както ви е известно, аз не се занимавам с военните доставки. Нямам нищо общо с тях. Работя в областта на индустриалното развитие. Много бих се заинтересувал, ако предлагате машина, която произвежда вода.

— Съществуват заводи, които произвеждат вода, но за съжаление изискват вода, за да действат.

Баидр се направи на наивен.

— Така ли?

— Атомни обезсоляващи заводи. Скъпи са, но вършат работа. За съжаление вашата страна няма излаз на море.

— Това е вярно, но ние имаме споразумение със съседите си — Сирия, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия — да развиваме водопроизводителни източници за общото ни благо.

— Вие представяте ли и тях? — запита французинът.

— В това отношение арабският свят за първи път е единодушен. Ние ще изграждаме заедно индустриалния и селскостопанския си потенциал. Например стигнахме до нова спогодба с „Фиат“ от Италия да произвеждаме версия на техен модел. Заводите ще бъдат пръснати в различни държави, така че работниците във всяка от тях ще бъдат облагодетелствани.

— Много похвално — каза сухо французинът.

— Естествено, на нас ще ни струва повече да произвеждаме сами тези коли, отколкото да ги внасяме. Но тъй като не се интересуваме толкова от печалбата, колкото от това да постигнем някаква самостоятелност, според нас си заслужава. В момента преговаряме и в други области като домакински прибори и телевизори. Изумително е колко много може да се постигне, когато човек желае да действа.

— Според вашите изчисления колко повече ще ви струва да произвеждате тези неща, вместо да ги купувате? — запита Дюшан.

Баидр вдигна рамене.

— Петдесет процента, сто процента. Какво значение има? Имаме парите, за да заплатим. Можем да си го позволим.

Французинът млъкна за малко. Когато заговори, сякаш не беше така самоуверен както преди.

— За нас интерес представлява индустриалната ви програма. Сигурен съм, че ще открием много проекти, които ще бъдат доходни и за двете страни. Нашата лека промишленост е на второ място в Света.

— Радвам се да го чуя. Това, което специално ме привлича, са плановете ви за атомни обезсолители на водата. Тази област със сигурност заслужава усилени изследвания и в някое от тях несъмнено бихме могли да работим заедно.

— Може би това е най-скъпият проект от всичките — бързо додаде Дюшан.

— Както ви казах, парите нямат значение. Само в моята малка страна доходът от петрол е повече от един милион долара на ден. Като умножите тази цифра по останалите арабски страни, сумата става астрономическа.

— Франция не е бедна страна. Разполагаме с толкова долари, от колкото се нуждаем. Всъщност повече от достатъчно.

— Имам представа за това, но има и други разменни средства. Тъй като не се занимавам с политика, препоръките ми ще бъдат приети, когато се направят изчисленията.

Французинът го погледна неотстъпчиво. И двамата знаеха за какво говори Баидр. Петролът беше в основата на пазарлъка, но не за пари, а с цел коопериране.

— Мосю Ал Фей — каза той, — нямам думи да изразя колко съм доволен, че открихме една област, в която можем да си сътрудничим. Бъдете сигурен, че ще дойда отново при вас с няколко съвсем конкретни предложения.

Баидр се изправи.

— Ще ви очаквам с голямо нетърпение. — Французинът също стана. Баидр се поклони официално и направи обичайния арабски жест за довиждане. — Вървете си в мир.

Щом французинът си тръгна, Каридж се върна в стаята.

— Тук започват да се тълпят — каза. — Заприлича на едно малко ООН — има германци, италианци, румънци, норвежци.

— Мълвата бързо се разнесе, нали? Каридж кимна. Бяха пристигнали едва предишния ден.

— Приличат на кучета около разгонена кучка.

Баидр се засмя.

— По-добре се обади в банката и виж дали не могат да ни услужат с няколко секретарки. А после изготви приемен график. Ще трябва да се срещнем с всички.

— Защо? Само някои от тях ще могат да ни предложат нещо.

— Знам, но няма значение. Точно сега всички са в шок заради ембаргото. Все още не им се вярва. Когато стигне до съзнанието им, ще изпаднат в паника и ще се разгневят. Едната страна на нашата дейност е да поддържаме максимален брой приятели.

— Правилно, шефе. — Каридж тръгна към вратата.

Баидр го спря.

— Дик, набери ми мисис Ал Фей. Тя е в Бейрут в дома на баща ми.

— Разбира се. — Вратата се затвори зад него, а след миг звънна телефонът. Швейцарската телефонна служба се гордее с бързината си. Джордана беше на телефона.

— Как са децата? — запита той. Джордана отговори глухо.

— Добре.

— Харесва ли им училището?

— Не знам дали им харесва или не, но ходят.

— Много ли си заета?

Последва мълчание.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Намирам се в Бейрут. Абсолютно няма какво да правя.

— Тогава вероятно не ще имаш нищо против да дойдеш тук и да ми помогнеш. Реших да взема къща в Женева и вила в Гщаат, а ще бъда много претрупан, за да се занимавам с това.

— Баидр, истина ли е?

— Защо да не е истина? Струва ми се, че в близко бъдеще ще прекарваме доста време тук. Ще дойдеш ли?

Тя се засмя.

— Със следващия самолет.

— Добре. — Усмихна се на телефона. — Обади се с кой полет и ще изпратя Джабир на летището да те посрещне.

Щом връзката прекъсна, Дик влезе в стаята. На лицето му бе изписан странен израз.

— Навън има едно момиче, което иска да ви види.

Изведнъж Баидр се ядоса.

— Много добре знаеш, Дик — обърна се към него остро, — днес имам твърде много работа, за да се занимавам с момичета. Отпрати я.

— Вече го направих, сър, — настоя Дик, — но тя се върна след няколко минути с Джабир. Той твърди, че бихте искали да я видите.

У Баидр заговори любопитството. Обикновено Джабир никога не се замесваше с жените.

— Коя е?

— Не знам, сър. Нито тя, нито Джабир ми казаха име. Искат да ви изненадат.

Баидр помисли за миг. Трябва да е нещо важно. Джабир не се включваше в никакви игри.

— Окей, ще я приема — рече. — Но съвсем за кратко. И кажи на Джабир, че го правя само заради него и това няма да се повтори.

— Да, сър.

Баидр отиде до бюфета и напълни чаша с кафе. Взе я в ръка и тръгна с нея към бюрото си. Чу, че вратата зад него се отваря и се обърна.

Една млада жена стоеше на прага почти свенливо. Баидр я погледна. У нея имаше нещо смътно познато. Беше красива, лицето й беше с почти сърцевидна форма, имаше тъмносини очи и лъскава черна коса, която падаше върху раменете й. Беше облечена с риза и джинси, както повечето млади хора, но съзря, че фигурата й е хубава. Забеляза, че някакъв страх се прокрадва в ъгълчетата на тъмносините очи. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Лайла!

Трепетна усмивка цъфна на лицето й.

— Здравей, татко — каза тя нежно. Той прекоси стаята и я прегърна.

ВТОРА ГЛАВА

— Почти деветнайсетгодишна съм, татко, а в училище не ми е интересно — обясняваше тя. — Твърде много важни неща стават и искам да се включа в тях.

Той се усмихна. В нея имаше толкова много, което му напомняше за самия него. Същото нетърпение, същото любопитство и желание за участие.

— Какво точно искаш да правиш?

Тя отговори уклончиво.

— Не съм мислила. Знам само какво не искам да правя. Не искам да бъда като сестра си. Не желая бракът и семейството да бъдат единствените цели в живота ми. Вероятно има нещо, на което съм способна.

— Говорила ли си с майка си за това?

— Знаеш я мама. Не ме разбира. Смята, че трябва да правя точно това, което ти казах, че не искам. Дядо дори е намерил човек, за когото да се омъжа.

Баидр се забавляваше.

— Дядо ти не се е променил. Предполагам, че е някой богаташ от много добро семейство?

— Естествено. — Тя се разсмя. — Дядо Риад винаги го е бивало за такива неща.

Баидр се засмя.

— Аз би трябвало да съм най-наясно по въпроса. Но, сериозно, има доста неща, които би могла да правиш. Да станеш учителка. Имаме голяма нужда от учители.

— Имаш предвид общоприетите женски професии ли? — Тя не успя да сдържи леката презрителна интонация. — И това не искам. Просто не искам да правя онова, което се разрешава на жените от поколения насам. Искам да участвам в нещо истинско, нещо, което те движи напред. Бих искала да върша същото като теб, да помагам да се приобщаваме към днешната действителност и да внушим на света да ни приема така както ние желаем.

— Не е толкова лесно. Имаш ли представа колко много хора на този свят все още ни смятат за примитивни?

— Имам — отговори бързо тя. — И тъкмо това искам да променя. Сега, след като спечелихме войната, имаме възможност да накараме Запада да признае, че не сме по-долу от него.

— Вярваш ли, че сме спечелили войната? — запита Баидр с любопитство.

— Знам, че я спечелихме. Ако не беше наложено прекратяване на огъня, веднъж завинаги щяхме да разгромим израелската армия. Тя се придвижва тъкмо към капаните, които са заложени в Сирия и Египет.

Баидр я погледна. Толкова много неща не й бяха известни. Това беше стандартното мислене, насаждано от панарабските пропагандисти. Винаги го беше забавлявало, че по-голямата част от арабите им вярваха. Това че Израел беше откъснал Трета египетска армия и след няколко дни можеше да окупира Кайро и Дамаск, въобще не им стигаше до мозъците.

— Все пак не знам какво би могла да вършиш? — каза той.

— Имам идея.

— Каква?

— Бих могла да работя за теб. — Погледна го в очите.

Беше толкова напрегната, че той не се усмихна.

— И какво точно? — запита той предпазливо.

— Бих могла да ти бъда помощничка — отвърна тя сериозно. — Мама винаги казва, че е трябвало да се родя момче. Че много приличам на теб.

— Опасявам се, че няма начин — каза той добродушно. — Всичките ми сътрудници са специално обучени за длъжностите, които заемат. Голяма част от работата е специализирана и изисква висши технически познания.

— Нямам предвид да стане веднага — додаде тя бързо. — Бих могла да започна като обикновена служителка или секретарка, докато науча достатъчно.

— Умееш ли да стенографираш и да пишеш на машина? — запита той.

— Горе-долу пиша на машина.

Той помълча, после поклати глава.

— Съжалявам, но няма да стане. Дори за тези служби имаме нужда от хора с опит.

— Бих могла да работя в приемната. Искам да започна където и да е.

— Ти си ми дъщеря. Как си представяш, че ще изглежда в очите на хората?

— Не е необходимо да се знае. Ще го пазим в тайна.

— Не. Няма да се получи. В тая област няма тайни.

Тя се оклюма.

— Не желая да се връщам в онова училище — каза твърдоглаво. — Мразя го.

— Не се налага да се връщаш. Имам друга идея.

Тя го погледна с надежда.

— Ако говориш сериозно, мога да ти уредя да следваш в Щатите, където да специализираш управление на бизнеса. След няколко години ще знаеш достатъчно, за да те назначим в организацията.

— Но това ще стане след години — възрази нетърпеливо тя. — А сега? Докато завърша университета, всичко ще е свършено.

Той се засмя.

— Едва ли. Работа има повече от достатъчно за моя и за твоя живот.

— А не е ли възможно да уча тук? — попита тя. — По такъв начин бих работила след занятията и пак ще се образовам.

— Не е същото. Тук могат да те научат само на стенография, машинопис и вероятно елементарно счетоводство.

— Това ще бъде начало. Ако установя, че ми харесва, ще отида да уча в Щатите.

— Ще си помисля.

— Няма какво да мислиш — продължи тя уверено. — Чух, че твоят човек се обажда в банката да му пратят секретарки. Докато ги чакаш, бих могла да отговарям на телефоните и да работя в приемната. Много ме бива да говоря по телефона. Наистина.

Той се разсмя.

— Ти си много решителна млада дама.

Тя го погледна в очите.

— Дори не знаеш колко много.

— Започвам да възприемам идеята. — Изсмя се тихичко, но после усмивката му изгасна. — Разбираш, че трябва да обсъдя с майка ти този въпрос.

— Защо? По-рано никога не сте ме обсъждали?

— Така ли твърди тя?

— Да. — Лайла сведе поглед за малко, след това пак го вдигна. — Защо никога не поиска да ни видиш, след като си отиде?

Баидр издържа погледа й.

— Така ли казва майка ти?

Тя кимна.

Баидр замълча. Нямаше смисъл да й разправя за многото молби да я види или тя да му гостува, на които Мариам отказваше с отговора, че не желае да има повече нищо общо с него. Лайла знаеше само, че той ги е оставил и толкова. Той дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.

— Е, не е вярно — пророни тихо. Тя не отговори.

Той долови съмнението й.

— Но сега това няма значение — добави нежно. — Ти си тук, пред очите ми.

Тя кимна, все още смълчана.

— Кажи ми — запита той с неудобство, — как е сестра ти?

— Добре. Омъжена е. Не виждам често нито нея, нито съпруга й. Нямаме много общо. Те водят светски живот. А да, Амал смята, че е бременна.

Той се усмихна.

— Искаш да кажеш, че ще стана дядо?

— Възможно е.

Той подсвирна.

— Съвсем по американски — отбеляза тя бързо.

— Кое?

— Това подсвирване. Какво означава?

Той се засмя.

— Трябва да се настроя към положението. Първо да осъзная, че съм баща на деветнайсетгодишно момиче и като гръм от ясно небе — дядо.

Лайла се засмя.

— Не разчитай на това. Амал всеки месец смята, че е бременна. Може да се окаже както другите пъти.

— Знаеш, че имаш двама братя.

— Знам. Мохамед и Шамир.

— Дори са ти известни имената им?

— Не са тайна. Вестниците непрекъснато пишат за теб. Има и снимки.

— Те са добри момчета. Ще ти харесат.

— Искам да ги видя.

— Ще стане. Скоро. — Изправи се. — Къде си отседнала?

— У една приятелка. Семейството й живее в Женева.

— Швейцарка?

— Да.

— С нея ли предпочиташ да останеш или да се преместиш тук при мен?

— Както ти искаш — отговори тя и отмести погледа си от него.

— Тогава си събери нещата — каза той. — Ще успееш ли да се нанесеш преди вечеря?

Тя вдигна глава. Очите й се усмихваха.

— Мисля, че да.

— Окей, хайде. Имам работа.

Тя скочи на крака и го прегърна.

— Благодаря ти, татко.

Той я целуна леко по челото.

— Няма нужда да ми благодариш. Все пак съм ти баща, нали?

Тя застана на прага на кафенето и обходи с очи масите. Заведението беше полупразно, само няколко чиновници пиеха бавно сутрешното си кафе, преди да отидат на работа. Тя погледна часовника си. Единайсет часът. Трябваше да дойдат всеки миг. Отиде до една маса и седна.

Незабавно изникна келнер.

— Да, госпожице?

— Кола с лимон.

Той донесе питието и се отдалечи. Тя запали цигара и отпи от колата. Беше сладка. Не толкова сладка колкото в Ливан, но по-сладка отколкото във Франция. На повърхността плуваше малко парченце лед, което не беше достатъчно, за да изстуди питието.

Двама млади мъже и една млада жена се появиха на вратата. Бяха облечени почти като нея — джинси, риза и яке. Келнерът отново довтече. След малко донесе поръчаните кафета и изчезна.

Гледаха я с очакване. Тя се озърна, преди да заговори. Остави цигарата и вдигна двата си пръста в знак V.

Останалите се усмихнаха.

— Всичко ли мина добре? — попита жената на несигурен английски.

— Идеално.

— Някакви въпроси зададе ли ти?

— Само каквито баща може да зададе — отговори тя. Ухили се. — Разбираш, че първо трябва да обсъдя с майка ти този въпрос — изимитира тя баща си.

Лицето на жената стана загрижено.

— А ако го направи?

— Няма — отговори тя доверително. — Познавам майка си. Не му говори от десет години, така че и сега няма да му продума.

— Ще работиш ли за него? — намеси се един от младите мъже.

— На половин ден. Той смята, че трябва да отида в бизнес-училище, за да науча едно-друго. Едва после ще съм способна да работя пълноценно.

— А ще се запишеш ли? — заинтересува се жената.

— Разбира се. Ако не го направя, може да заподозре нещо. Пък и ще е за кратко.

— Как изглежда? — запита жената.

Лайла се втренчи в нея така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Искаш да кажеш баща ми?

— А за кого друг говорим? — отвърна жената. — Прилича ли на героя от онези вестникарски статии, които сме чели за него? Нали разбираш, плейбой, на когото жените не могат да устоят, такива неща?

Очите на Лайла се вглъбиха.

— Предполагам — каза колебливо. — Но аз въобще не го възприемам така.

— А как?

Гласът на Лайла прозвуча хапливо.

— Възприемам го като всичко, срещу което се борим. Парите, властта, неговото себелюбие. Възприемам го като личност, която се грижи само за себе си. Той въобще не се интересува от борбата на нашия народ. Мисли само за печалбата, която тя може да му донесе.

— Наистина ли го вярваш?

— Ако не го вярвах — отговори Лайла твърдо и решително, — нямаше да бъда тук и да правя това, на което съм се съгласила.

ТРЕТА ГЛАВА

Първата мисъл, която мина през главата на Лайла, когато Джордана влезе в стаята, беше колко е красива. Висока, с руса коса с меден цвят, със загорял калифорнийски тен, със стройно тяло и дълги прекрасни крака. Тя беше всичко, което една арабка никога не можеше да бъде. За един миг разбра защо баща й е постъпил така. Старите горчилка и враждебност избликнаха, но Лайла направи всичко възможно да не проличат в погледа й, когато Джордана се приближи към нея.

— Това е Лайла — заяви гордо Баидр. Погледът на Джордана беше ясен и прям, усмивката й — искрена и топла. Тя протегна ръка.

— Толкова се радвам най-после да те видя. Баща ти ми е говорил често за теб.

Лайла пое ръката й. Здрависването на Джордана беше сърдечно, както и приветствието й.

— И аз също се радвам, че се срещаме — изрече Лайла с неудобство.

— Баидр ми каза, че имаш намерение да останеш с нас.

— Ако не ви преча.

— В никакъв случай — увери я Джордана. — Напротив, радвам се. Сега може би ще има с кого да си говоря, когато го няма. Той пътува много.

— Знам — отвърна Лайла. Погледна баща си. — Съжалявам. Малко съм уморена. Нали няма нищо лошо, ако не остана за вечеря, а си легна?

Баидр хвърли бърз поглед към Джордана, а после отново към Лайла.

— Разбира се.

— И ти не ми се сърдиш, нали? — запита тя Джордана. — Освен това сигурно има много неща, за които да си приказвате.

— Нямам нищо против — отговори Джордана.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Когато вратата се затвори зад нея, Баидр се обърна към Джордана.

— Как ти се струва? — запита.

— Мисля, че не ме харесва.

— Откъде знаеш? — В гласа му пролича изненада. — Тя дори не те познава.

— Дъщеря ти ревнува.

— Не ставай глупава — каза той раздразнен. — От какво може да ревнува? Аз я поканих да остане, нали?

Джордана го погледна. Има някои неща, които мъжете никога няма да разберат. Но си спомни с колко силно чувство за собственост имаше самата тя по отношение на баща си и какво изпита, когато го видя за пръв път с новата му жена.

— Всъщност няма значение — каза тя. — Радвам се заради теб.

Той не отговори.

— Много хубаво момиче — добави.

— Да.

— Защо така внезапно е решила да напусне училището?

— Каза, че усеща как животът минава — Отговори той. После се изсмя. — На деветнайсет години.

— Не е смешно — рече тя. — Разбирам я.

— Така ли? — Той се изненада. — Тогава вероятно ще можеш да ми обясниш защо след всичките тези години така изведнъж пожела да ме види?

— А защо не? Ти си неин баща. Момичетата имат много специално отношение към бащите си.

Той помълча.

— Би трябвало да се обадя на майка й и да я уведомя.

— Имам някакво чувство, че не бива да го правиш. Че майка й вече е в течение.

— Кое те кара да мислиш така?

— Баща ти ми каза, че е прекарала почти цялото лято с майка си и че само преди няколко седмици е тръгнала от Бейрут. Майка й вероятно знае къде е.

Той се втренчи в нея. Странно. Лайла му бе внушила, че идва от училище. Не спомена, че си е била вкъщи. Зачуди се защо е скрила, но реши да не споделя с Джордана.

— Смятам да се обадя на баща ми — каза, — ще го накарам да поговори с майка й.

Джордана се усмихна. В някои отношения беше съвсем прозрачен. Не искаше да разговаря с предишната си жена.

— Момчетата питат дали могат да дойдат, когато имаме къща. Никога не са играли на сняг.

Баидр се засмя.

— Кажи им, че ще дойдат още първия ден, когато завали сняг.

Дик Каридж се облегна на стола и свали очилата си за четене. Извади една кърпичка от кутията върху бюрото и завъртайки стола с гръб към силната лампа, започна бавно да бърше стъклата. Около прозореца се гонеха големи бели лениви снежинки.

Прекараха в Швейцария почти месец преди да завали сняг и Баидр, верен на думата си, извика момчетата да дойдат още същия ден. В момента заминаха за уикенда в Гщаат. Той остана в Женева, за да свърши натрупаната работа. Тази сутрин Баидр се обади в много добро настроение. Децата наистина се забавляваха.

Каридж се усмихна. Бащите много си приличаха, независимо от произхода си. Баидр изпитваше същото, каквото той със своите синове. Отново се извъртя към бюрото и погледна снимките на жена си и синовете си. Снимката, направена в Калифорния, внезапно го накара да се почувства много самотен. Бяха далеч от снега в Швейцария.

Чу отключването на външната врата откъм помещението, което той и Баидр използваха като канцелария, когато семейството беше в голямата къща в Женева. Погледна часовника. Беше два часът сутринта. Чу чаткане на токчета по мраморния под на входното антре. Несъмнено ходеше жена. Трябва да е Лайла. Тя единствена от семейството не отиде в Гщаат. Смотолеви нещо, че в събота има извънредни часове в училището, но не отиде на тях. Вместо това остана в стаята си до следобед, после излезе и едва сега се връща.

В нея имаше нещо особено, мислеше си той. Независимо от външната привлекателност и явното желание да помага той усещаше известна резервираност, някаква сдържаност в пресметливия й поглед. Понякога съзираше в очите й обида, особено от Джордана, макар че очевидно се опитваше да я скрие.

Стъпките стигнаха до стълбата и се заизкачваха, после спряха. Дръжката на вратата се раздвижи.

— Влез — извика той.

Вратата се отвори и Лайла застана на прага, облечена с неизменните джинси. Понякога се чудеше дали има други дрехи.

— Не исках да ви безпокоя. Под вратата се виждаше светлина.

— Няма нищо. Не ме безпокоите. В момента и без това си почивах.

Тя влезе в стаята и той забеляза как снежинките върху косата и дрехите й се топят.

— Откакто татко замина вчера сутринта, непрекъснато работите.

Той се усмихна.

— Това е единствената ми възможност да наваксам с преписките. Когато той е тук, нямам много време за тях.

— Никога ли не почивате?

— Разбира се, че го правя. Когато преди няколко месеца бяхме в Калифорния, прекарах цяла седмица със семейството си.

— Но оттогава — настояваше тя — нямате време за себе си дори през уикендите.

— За какво? — запита той. — Няма нищо, което бих искал да върша.

— Бихте могли да излезете на вечеря. Или пък на кино.

— По-скоро бих работил. Не обичам да ходя сам на такива места.

— Няма защо да сте сам. В Женева има много момичета, които чакат срещи.

Той се изсмя.

— Навсякъде има много момичета. Но вие забравяте, че съм женен мъж.

— Баща ми също е женен, но това не го спира — каза тя.

Той я погледна остро, недоумявайки какво знае.

— Има някои неща, които баща ви трябва да прави — намеси се бързо. — Това е част от работата му.

— Така ли? За него съм чувала много истории. — Той мълчеше.

— Чувала съм истории и за Джордана. — Погледът й беше предизвикателен. — Това също ли е бизнес?

Той я изгледа хладно.

— Винаги се намират хора, които клюкарстват. Повечето от тях не знаят какво говорят. Разбрах, че най-важният принос, който мога да имам към бизнеса на баща ви, е да си гледам работата.

Тя се изсмя.

— Разбирам защо татко има такова доверие във вас. Вие сте му верен.

— Той ме е наел — каза твърдо Каридж. — Уважавам го много.

— А той харесва ли ви? — запита го остро. Той отговори бързо и прямо.

— Да.

— Дори и да не ви дава свободни дни.

— Въпрос на личен избор — отвърна той спокойно. — Ако предпочитам да не ги взимам, това е моя работа.

Тя заобиколи бюрото му и погледна купчината преписки.

— Парите купуват много неща, нали? — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос. — И вие робувате на системата като всички.

— Единственият по-добър начин да си печели човек прехраната — отговори й той на арабски — е да има богат баща.

Той забеляза гневната мълния в очите й и разбра, че ударът му е попаднал в целта.

— Аз не трябва… — И спря внезапно.

— Вие какво не трябва? — запита той меко. Самоконтролът бързо замени гнева. Тя се усмихна.

— Нищо. Къде се научихте да говорите толкова добре арабски?

— Вкъщи.

Тя се изненада.

— Смятах, че сте американец.

— Аз съм американец — усмихна се той. — Но родителите ми са дошли от Йордания. Името им е било Курейджи. Преди да се родя, баща ми го променил на Каридж, тогава той отворил първия си ресторант. Сметнал, че американците по-лесно ще казват „Каридж хаус“, а не „Курейджи хаус“.

— Родителите ти живи ли са?

— Не.

— Не искаха ли да се приберат в родината си?

— Искаха.

— Може би по-добре, че не са се прибрали — додаде тя бързо. — Поне докато евреите бяха пред прага им.

Той я погледна и не отговори. Истинската трагедия беше, че те всъщност се бяха върнали. Ако не бяха го сторили, вероятно щяха още да са живи.

Тя прие мълчанието му за знак на съгласие.

— Няма винаги да бъде така. Скоро ще се отърват от евреите. Ние направихме почти същото, но ни предадоха.

— Кой?

— Някои от нашите. Хора, които мислеха само за парите си, за власт. Ако не бяха ни спрели, щяхме да пометем евреите в морето.

— Все още не разбирам кои са тези хора.

— Ще разберете — каза тя и изведнъж стана тайнствена. — Много скоро. — Усмихна се и промени темата. — Искате ли да направя кафе?

— Много мило от ваша страна. Но не искам да ви създавам главоболия.

— Нищо не ми коства. Освен това и на мен ми се пие. Американско или турско?

— Турско — отговори той, макар че далеч повече предпочиташе кафе, приготвено по американски.

— Добре — каза тя и тръгна към вратата. — Веднага се връщам.

Той се втренчи във вратата, след като тя излезе. Държеше се странно. Само ако можеше да открие какво точно мислеше. Без определена цел взе следващата папка от купчината. Беше докладът, който Баидр бе поискал за „Арабски кукли ООД“. Погледът му се замъгли и я остави отново върху бюрото. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Можеше да почака докато изпие кафето.

Мина почти четвърт час, докато тя се върна. Когато я видя, зяпна от изненада. Беше се преоблякла. Вместо вечните джинси беше с бял кафтан, обточен със златен ширит, който започваше от деколтето и продължаваше покрай копчетата, съединяващи двете части. През отворите на кафтана се провиждаше златистото й загоряло тяло и беше ясно, че не носи нищо под дрехата.

Постави сребърния поднос върху малка масичка пред канапето. Докато сипваше кафето, бялата пара се издигаше и кръжеше над малките чашки. Взря се в него.

— Можете да станете от бюрото и да дойдете за кафето — рече. — Обещавам да не кажа на баща ми.

Той се усмихна и се изправи.

— Нещо ми подсказва, че не бихте го направили.

— Точно така.

Седна на канапето до нея. Тя взе чашка и му я подаде.

— Опитайте го.

Той отпи послушно. Сладостта почти го задави. Той пиеше кафе без захар.

— Достатъчно ли е сладко?

— Идеално — отговори той с каменна физиономия. Тя се усмихна доволна. — Обичам кафето много сладко.

— Пушите ли? — запита тя.

— Имам цигари върху бюрото — каза той и понечи да стане.

Тя го спря с ръка.

— Нямах предвид такива.

— О! — възкликна той и я погледна. — Понякога. Но не когато работя.

Тя отвори малката сребърна кутия, която лежеше върху подноса до каничката с кафе.

— Не смятате ли, че сте работили достатъчно за днес?

Той погледна хубаво оформените цигари.

— Джабир ми ги даде — довери му тя. — Той има най-добрия хашиш в града. Завива ги специално за баща ми.

— Знам — отговори той.

Тя взе една цигара и драсна клечка кибрит. Задържа пламъка за малко, докато изгори сярата, а след това го поднесе към цигарата. Дръпна няколко пъти и му я подаде.

Той я погледна, но не я взе.

— Хайде — настоя Лайла. — Отпусни се малко. До сутринта работата няма да избяга.

— Е, окей — съгласи се той. Пое цигарата от ръката й и вдъхна от нея. След като дръпна няколко пъти, й я върна. — Хубава е — рече.

— Така вече е по-добре — установи тя, пушейки отново. Засмя се. — Знаеш ли, за първи път приличаш на човек.

Той взе цигарата от нея и дръпна. В главата си започна да усеща бучене.

— Как изглеждам обикновено?

Тя се облегна на канапето.

— Извънредно сериозен. Много зает през цялото време. Никакъв израз на лицето. Твърде рядко се усмихваш. Разбираш какво искам да ти кажа.

— Не съм обръщал внимание.

— Много хора не знаят как изглеждат — Извърна тя очи към него. — Знаеш ли, без тези очила ще бъдеш хубав. — Тя свали очилата от лицето му. — Иди до огледалото и се виж.

— Няма нужда. Знам как изглеждам. Всяка сутрин се бръсна.

Тя се разсмя.

— Колко е смешно.

Той се усмихна.

— Така ли?

Тя кимна.

— Знаеш ли, не си толкова лош за американец. Поначало не обичам американците. Но ти си различен. Вероятно защото родителите ти са араби.

Той не отговори.

Тя се загледа в него, после изведнъж се наведе и го целуна по устните. Това го изненада и той не мръдна.

Лайла се отдръпна и го погледна в очите.

— Какво има? Не ти ли хареса?

— Не е това — отговори стеснително. — Все пак аз съм женен мъж.

— Зная, но жена ти е на другия край на света.

— Трябва ли да има някаква разлика?

— А няма ли? — запита го тя, втренчена в него. Той не отвърна. Вместо това дръпна още веднъж от цигарата. Бученето в главата му изведнъж престана и умът му съвсем се избистри. Почувства как всичките му сетива се изостриха. Не усещаше вече умора.

— Какво точно искаш от мен?

Тя го погледна в очите.

— Искам да науча всичко за бизнеса на баща ми. И ти ще ми помогнеш.

— Мога да ти покажа, без да се налага да спиш с мен. — Не й съобщи, че Баидр го беше инструктирал да поощрява интереса й към бизнеса.

Тя не отклоняваше очи от него.

— Обаче искам да спя с теб.

Той посегна към нея, но тя го спря с ръка.

— Почакай малко.

Стана, отиде до бюрото му и изгаси лампата. Стори му се, че плува във въздуха. Обиколи бавно стаята и изгаси всички лампи с изключение на една в най-далечния край. Върна се до дивана, изправена над него разкопча копчетата отпред на кафтана и го остави да се изхлузи на пода.

Той протегна ръце към нея и я прегърна. Почти грубо притисна устни към нейните.

— Спокойно — прошепна тя. — Ти още си облечен. — Започна да разкопчава копчетата на ризата му. — Отпусни се. Нека аз да те съблека.

По-късно, когато стенеше под него, а той се възхищаваше на силата на младото й заоблено тяло и чувстваше мощта на слабините й, които го всмукваха като вакуум, я чу как почти недоловимо започна да скимти.

Той направи опит да проясни съзнанието си, за да разбере какво казва. Това беше една и съща дума, която повтаряше, докато я обхванаха спазмите на физическия и умствен оргазъм: Татко! Татко! Татко!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Въпреки късноноемврийския мраз и дъжд, които обвиваха Париж с мрачна пелена, Юсеф крачеше в добро настроение по авеню Джордж V. Зави покрай „Фукет’с“ към бюрото на Шанз Елизе. Влезе в тесния френски асансьор, затвори вратата и натисна копчето за най-горния етаж. Желязната клетка бавно се понесе към покрива.

Усмихваше се на себе си, мислейки за новия си приятел — гърче, тънко и младо, с черни къдрици около лицето и огромни тъмни очи. Момчето беше влюбено в него. Сигурен беше. Съвсем истински. Когато му предложи пари, момчето се обиди, а очите му се напълниха със сълзи. Той бързо се извини и пресуши сълзите му с целувки. А когато му обеща да се видят следващата вечер, момчето се усмихна лъчезарно.

Желязната клетка спря със скърцане на последния етаж. Юсеф излезе, затвори вратата внимателно след себе си, за да може асансьорът да тръгне отново при други повиквания. По истински френски маниер вратата на бюрото беше дървена, а името на компанията изписано с черни букви върху голямото матово стъкло: „БИРИС (Франция) ООД.“

Секретарката му, в чиито задължения влизаше да приема посетителите, вдигна поглед, щом той се появи, и се усмихна.

— Добър ден, мосю Зиад.

— Добър ден, Маргьорит — отговори той, мина покрай нея и влезе в стаята си. Затвори вратата, свали шлифера и отиде до прозореца. Независимо от дъжда по Шанз Елизе имаше много хора. На отсрещната страна на булеварда туристите вече купуваха билети за вечерното представление в „Лидо“, а магазините бяха пълни с купувачи.

Вратата зад него се отвори и без да се обръща, той подаде шлифера си.

— Нещо ново? — запита, докато жената поемаше дрехата.

— Когато пристигнах тази сутрин, на телекса имаше съобщение — отговори тя.

— Къде е?

— В папката на бюрото ви. Сложих го най-отгоре.

Той отвори папката, взе жълтия лист от телекса и бързо го прочете.

Усети внезапна болка в стомаха. Седна на стола, а по челото му изби пот. Мислите препускаха в главата му. Нещо се е случило. По някакъв начин са го разкрили. Гаденето се надигна в гърлото му и той едва успя да се добере до банята.

След като повърна, се почувства по-добре. Напълни чаша с вода от гарафата на бюрото си и я изпи на малки глътки, докато отново изпиташе телекса. Стомахът му започна да се уталожва. Възможно бе да не е това, което първо си помисли. Задуши се от собствената си вина и от страх. Баидр би могъл да има хиляда основания за решенията си, съвсем различни от онези, от които се боеше.

Трябваше да се успокои, да помисли и определи точните причини за действията на Баидр. Тогава ще знае какво да прави. Запали цигара и обърна листа с телекса наопаки върху бюрото си. Първо трябваше да изпълни получените нареждания.

Вдигна телефона.

— Намерете ми мистър Майкъл Винсънт — каза на секретарката си.

— Да, мосю Зиад — отговори Маргьорит. — Желаете ли да говорите с него?

— Не точно сега — отвърна. — Първо искам да се свържа с мосю Ясфир. На него също ще трябва да позвъните.

Той остави слушалката и се опита да подреди мислите си. Беше получил четиристотин хиляди долара предназначени за Винсънт, но му изплати само половината. Чудеше се дали ще се споразумеят да се ограничат с тази сума. Тогава щяха да се отърват само с това, което вече бяха платили. Ще направи впечатление на Баидр. Почувства се по-добре. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото му се струваха.

Телефонът върху бюрото му избръмча. Беше секретарката.

— Мосю Ясфир е на телефона.

— Къде е?

— В Женева.

Натисна копчето и заговори на арабски, така че дори някой да ги чуе, да не разбере.

— Получих нареждания да спра доставките за „Арабски кукли“. Имате ли представа защо?

Гласът на Ясфир беше спокоен.

— Не. Позовават ли се на някаква причина?

— Всъщност не. Само казват, че се води разследване на компанията.

Ясфир замълча.

— Ще трябва да телеграфирам в бюрото ни в Бейрут — рече Юсеф.

— Не — отговори студено Ясфир. — До Коледа имаме запланувани доставки по два пъти седмично. За нас това е най-важният сезон от годината.

— Не мога да постъпя другояче — наблегна Юсеф. — Ако не го направя, това ще означава да се простя с работата си.

— В такъв случай проблемът е твой, приятелю. Ако не се получат някои доставки, съдружниците ми ще изгубят над двайсет милиона долара. А това те не биха искали да се случи.

— Нищо не мога да измисля — повтори Юсеф. — Не ми се ще да изгубя комисионната. Но трябва да запазя работата си.

— Ти не схващаш същността на въпроса — каза Ясфир. — Да бъдеш безработен и жив или с работа, но мъртъв.

Изведнъж връзката прекъсна. Веднага се чу гласът на телефониста-французин.

— Желаете ли да продължите, мосю? Юсеф се втренчи за момент в апарата.

— Да — отговори веднага.

Отново почувства болката в корема и пот изби по челото му. Оброни глава в ръцете си. Нужно му бе да помисли. Трябваше да намери начин да накара Баидр да промени решението си.

Телефонът избръмча отново. Вдигна слушалката. Гласът на секретарката му беше дразнещо весел. Изумителното е, че французите смятат всеки успешно осъществен международен разговор за лична победа.

— Мосю Винсънт току-що е тръгнал от Лондон за Париж — каза тя. — Очаква се да пристигне в хотел „Джордж V“ около един часа.

— Оставете му съобщение, че трябва да го видя на обяд. Много е важно.

Затвори телефона, но почти тутакси го вдигна отново.

— Донесете ми два аспирина — нареди — а после наберете мосю Каридж в Женева.

Аспиринът не му помогна много, а линията с Женева беше заета. Юсеф погледна часовника си. Минаваше единайсет часа.

Поначало не пиеше, но този път щеше да направи изключение.

Изправи се и излезе от стаята.

— Ще се върна след малко — каза на секретарката.

Маргьорит се озадачи.

— Добре ли сте? — запита загрижено.

— Добре съм — отвърна той рязко. Излезе в антрето, вмъкна се в желязната клетка, която бавно го свали на партера. Напусна сградата и зави наляво към „Фукет’с“.

Отиде на бара. Барманът веднага се приближи.

— Добър ден, мосю Зиад. Какво обичате?

— Какво ще ми предложите за нервен стомах?

Барманът го изгледа.

— Алка зелцер. Смятам, че действа отлично.

— Не — рязко отговори Юсеф. — Нещо по-силно.

— Фернет-бранка, мосю — отговори бързо барманът. — Това е стар лек, но си остава най-добрият.

— Добре. Двоен.

— Двоен ли, мосю? — Барманът го погледна особено.

— Да. И по-скоро. — Юсеф се раздразни. Защо всичко трябва да става толкова трудно?

— Да, мосю. — Барманът се обърна и взе една бутилка. След малко тъмнокафявата течност бе налята в старовремска чашка и поставена пред Юсеф. — Мисля, че ще ви дойде много, мосю, пийте го на малки глътки.

Юсеф го стрелна с отвращение. Французите винаги държаха да правиш нещата по тяхному. Вдигна чашата и изля цялото й съдържание в гърлото си. За момент застина като парализиран, тъй като напитката с ужасния вкус изгори гърлото му. Помаха ръка пред устата си, обърна се и се затича нагоре по стълбата към тоалетната.

Майкъл Винсънт беше спокоен, когато отвори вратата на Юсеф. Усмихна се и му подаде ръка.

— Имам добри новини — каза топло. — Завърших първата редакция на сценария.

Юсеф го погледна без ентусиазъм.

— Има някои проблеми, които трябва да обсъдим, приятелю.

Винсънт веднага настръхна. Знаеше, че в речника на филмопроизводството проблеми беше съдбоносна дума. Но знаеше също, че не бива да отговаря направо.

— Няма проблеми, които да не могат да бъдат разрешени.

Юсеф се взря в американеца. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше съвсем трезвен. Защо тъкмо сега? Винаги му беше по-лесно да се справи с Винсънт, когато беше пийнал.

— Позволих си да запазя маса за обяд в ресторанта — каза.

Винсънт се усмихна.

— Отлично. Гладен съм. Не съм закусвал.

— Какво искаш да пиеш? — запита Юсеф щом седнаха край масата.

Винсънт поклати глава.

— Никога не пия на гладен стомах.

Юсеф се обърна към главния келнер.

— Нека да видим менюто.

— Имаме отлична задушена сьомга, мосю Зиад — предложи шефът.

За Юсеф нямаше значение какво яде.

— Звучи добре. — Погледна американеца. — А за теб?

— На мен също ми звучи добре.

Юсеф се прокле. Този мъж беше твърде приятен. Надяваше се, че ще пие нещо.

— Бутилка монраше — поръча на келнера. Може би малко бяло вино ще помогне.

Келнерът се поклони и се отдалечи. Двамата замълчаха. Пръв проговори Винсънт.

— Спомена за някакви проблеми?

— Да — отвърна сериозно Юсеф. Погледна Винсънт и реши да действа директно, колкото и да му беше чужд този подход. — Тази сутрин получих инструкции да анулираме договора.

Винсънт не промени израза на лицето си. После леко въздъхна.

— Мислех, че нещо подобно може да се случи. Твърде хубаво беше, за да е вярно.

— Не си ли изненадан?

Режисьорът поклати глава.

— Не. След като преди няколко седмици прочетох в „Холивудски кинопроизводител“, че друга компания, се готви следващата пролет да филмира историята на Мохамед в Мароко.

Юсеф веднага почувства облекчение. Явно такава е причината за телекса. Поне не го подозираха.

— Да — отговори с каменна физиономия.

— Няма нужда да се мръщиш така — каза Винсънт. — Ако беше работил във филмовия бизнес колкото мен, щеше да знаеш, че има и по-лошо.

— Дори и тъй да е — обади се Юсеф, — все пак предстои ни да свършим една неприятна работа. Помолен съм да постигнем споразумение по договора.

Винсънт се наежи.

— Няма какво да уреждаме. Условието в договора е твърдо. Получавам един милион долара независимо дали филмът бъде направен или не.

— Не смятам така. Доколкото разбирам, половината от хонорара ти трябва да бъде изплатен по време на снимките. Ако не започнем производството на филма, това означава, че тази част няма да се плати. Освен това единият милион долара включва двеста хиляди за непредвидени разходи при изпълнението. Ако филмът отпада, няма защо да плащаме и тази сума.

— Аз тълкувам договора по различен начин. Смятам, че мога да предизвикам изплащането на цялата сума.

— Как? — запита Юсеф с равен глас. — Ако прочетеш договора, ще откриеш, че той е изготвен според ливанските закони и каквито и въпроси да възникнат, те трябва да бъдат уредени в ливански съд. Смяташ ли, че ти, един чужденец, ще имаш някакъв шанс пред Ал Фей? Нищо няма да получиш. Всъщност дори може би няма да намериш адвокат, който да се заеме със случая против нас.

Винсънт мълчеше. Именно тази клауза в договора не му бе харесала. А по отношение тъкмо на нея те бяха непоколебими. Сега разбираше защо.

Юсеф се почувства по-сигурен.

— Приятелите нямат работа в съдебната зала — рече. — Ще бъде много по-добре ако уредим нещата помежду си. Светът е малък. Никога не можеш да кажеш кога ще ни се случи да си помогнем един на друг.

— Какво предлагаш?

— Вече си получил двеста хиляди. Изплащането на още сто хиляди довършва нашите задължения към сценария. Предлагам да спрем дотук.

Винсънт мълчеше.

— Аз се отказвам от комисионната си — добави бързо Юсеф. — Смятам, че е съвсем честно, тъй като сценарият няма да се реализира. В такъв случай всички пари ще бъдат твои.

— А разходите ми? Сто хиляди от тази сума се предполагаше да се изплатят по време на писането на сценария.

Юсеф се замисли. Това, което казваше американецът, беше вярно. От друга страна, той вече разполагаше с парите, с които да му плати, така че нямаше проблем. Особено след като Баидр знаеше, че парите са похарчени. Все пак не успя да потисне естествената си алчност.

— Ако изплатим разходите, тогава аз ще настоявам за моята комисиона.

Винсънт пресмяташе наум. Триста хиляди долара общо или четиристотин хиляди без двайсет процента. Разликата беше само двайсет хиляди долара, все пак по-добре от нищо.

— Съгласен — каза. — При едно условие.

— Какво е то? — предпазливо запита Юсеф.

— Че направите всичко възможно да ме включите в другия филм.

Юсеф се усмихна, отдъхвайки си.

— И бездруго щяхме да постъпим така — отговори.

Келнерът с виното пристигна, отвори бутилката със замах и отсипа малко на Юсеф, за да го одобри.

— Много е хубаво — потвърди Юсеф и направи знак на келнера да напълни чашата на Винсънт.

Винсънт вдигна ръка.

— Промених решението си — каза. — Донесете ми двойно уиски с лед.

ПЕТА ГЛАВА

Али Ясфир влезе в кафенето на отсрещната страна на улицата, което се падаше срещу хотел „Президент Уилсън“. Погледна часовника си. Беше почти шест часът и заведението беше пълно с хора, излезли от работа и седнали на чашка, преди да се отправят към домовете си извън града. В дъното на помещението откри една тиха маса до стената, поръча си кафе и се приготви да чака. Беше му казала, че едва ли ще успее да се измъкне преди шест. Разтвори парижкото издание на „Хералд трибюн“.

Във вестника имаше много статии за паниката в Съединените щати, причинена от петролното ембарго. В началото страната беше в състояние на объркване. Хората не можеха да повярват, че това действително се случва с тях. Но по-късно се съвзеха и започнаха да търсят начини да увеличат резервите си. Нямаше много възможности. През зимата наистина щяха да усетят лишения. До пролетта, когато осъзнаят, че ще им са нужни пет години, за да разработят отново собствените си източници на петрол, които бяха оставили да западнат поради евтиния внос, вече ще бъдат на колене и ще молят за милост.

Това щеше да стане, ако арабите успееха да запазят единството си. Вече започваха да се появяват пукнатини в бронята. Носеха се слухове, че петролните танкери, натоварени за Америка, се промъкват през залива Оман и идват не само от Иран, а също и от Обединените арабски емирства, Кувейт, дори от Саудитска Арабия. Той никога за момент не се съмняваше в слуховете. Всички тези страни бяха свързани с Америка не само с чувства, а с хладни, твърди нари. Инвестициите им в американската икономика бяха големи, но те не смееха да се намесват много от страх, че това ще доведе до пълната им загуба. Фактът, че собственият им интерес пречеше за пълната свобода на арабския свят не означаваше нищо за няколкото избраници, които управляваха тези страни. Те само използваха кризата, за да увеличат собствената си власт и богатство. Хора като Ал Фей — вероятно най-лошият от всички — би трябвало да бъдат прочистени, преди арабите да заемат полагаемото им се място под слънцето. Това, което даваха за движението, беше като някакво подаяние в сравнение със собствените им печалби.

Пророкът е казал: „Очаквайте деня на Страшния съд.“ А те не бяха готови да чакат много дълго. Вече се крояха планове властта на тези хора да се насочи срещу тях. Скоро щеше да се започне и те щяха да почувстват гнева на онези, които са предали.

Али Ясфир пиеше второто си кафе, когато младата жена влезе и застана пред него. Той безмълвно посочи с ръка стола срещу себе си.

Тя седна и келнерът се появи.

— Кока кола с лимон — поръча. Когато келнерът се оттегли, погледна Ясфир.

— Съжалявам, че закъснях, но ми беше трудно да се измъкна толкова рано.

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше важно.

— Разбирам. — Келнерът донесе питието и отново изчезна. — Какво става? — запита.

— Много неща — отговори той тежко. — Може би най-лошото е, че има опасност от заобикаляне на ембаргото.

Тя отпи от колата без да коментира, погледът й беше втренчен в лицето му.

— Съединените щати упражняват голям натиск, за да повлияят на хора като баща ти. Заплашват с конфискация на инвестициите им в Щатите.

— Не съм забелязала нещо подобно. През целия ден съм в офиса. Чета почти всяко листче, което пристига.

— Те не са глупави. Някои неща не се пишат на хартия. Но все пак заплахите съществуват и баща ти им отговаря.

— Как? Баща ми няма нищо общо с разпределението на петрола.

— Но влиянието му в Съвета е голямо. Рано или късно ще се вслушат в неговото мнение и на други такива като него.

Тя запали цигара и вдъхна дълбоко.

— Нещата всъщност не са такива, каквито изглеждат, нали?

Али Ясфир кимна.

— Може да се наложи да предприемем акция по-скоро отколкото си мислехме.

Тя бавно изпускаше дима през устата си.

— Не си ли се променила? — запита той бързо. — Все още ли вярваш в същите неща?

— Не съм се променила. Как бих могла? Все още си спомням колко жестоко постъпиха с нас израелските самолети. Пред мен са мъртвите тела и лица на моите приятели. Видях с очите си непровокираното варварство на израелците. Няма да се отметна от становището си към тях, докато всички те не измрат.

Той леко се отпусна.

— Опасявах се, че американският ти любовник може да е променил схващанията ти.

Тя твърдо срещна погледа му.

— Той не е мой любовник — каза студено. — Аз го използвам, за да имам достъп до бизнеса на баща ми.

— Тогава знаеш за нареждането да се спрат доставките от „Арабски кукли“?

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Не съм сигурна, но подозират, че Зиад взима пари и от другата страна. Сега разследват, за да разберат дали е вярно.

— За нас е много важно тези доставки да продължат. Това е главният ни източник на американски долари. Смяташ ли, че имаш достатъчно влияние над американския си приятел, за да се анулира това нареждане?

— Не знам — каза тя със съмнение. — Баща ми го инструктира да спре доставките. — Погледна го. — Ако говоря направо с баща си?

— Не. Баща ти няма представа за тях. Ако сведенията му бяха сигурни, щеше да ги спре. Той по-рано ни отказа.

— Тогава не съм наясно какво да правя.

— Вероятно би могла да убедиш американеца да докладва на баща ти, че няма проблем с доставките и че Зиад не получава пари от тях.

— Вярно ли е?

— Разбира се, че не — заяви Ясфир сопнато. — Не бъди толкова наивна. Как си мислиш, че можем да привлечем към сътрудничество свиня като него, освен чрез подкуп? Можеш да кажеш на приятеля си, че току-що си научила как „Арабски кукли“ е притежание на твои приятели и ти не би искала да ги тревожиш.

— Смяташ ли, че той ще повярва?

— Кой би могъл да каже? Ти най-добре трябва да знаеш какво влияние имаш над него.

Едва забележима усмивка се появи на устните й.

— Би могъл да го направи. Бяхме заедно поне четири пъти на ден докато баща ми беше в Гщаат. Като луд е. Не ме оставя.

— Ако това е вярно, тогава не би трябвало да имаш трудности с него.

— А ако откаже?

— Ще го заплашиш, че ще отидеш при баща си и ще му разкажеш за отношенията ви. — Забеляза изумлението на лицето й и бързо добави: — Но това е за в краен случай. Засега само го помоли. Утре ще се срещнем пак по същото време и ще ми съобщиш отговора му.

— Нещо друго?

— Засега не.

— Колко трябва да остана тук? — запита тя. — Не изкарах цялото обучение само за да стана секретарка. Кога ще имам възможност да извърша нещо истинско?

— Тъкмо сега правиш нещо много важно за нас. Но другото може да дойде по-скоро, отколкото си мислиш.

След като специалният пратеник на консулството си тръгна от офиса, Каридж погледна часовника. Седем часът. Отвори чекмеджето на бюрото и извади специалния ключ за куриерската чанта. Вероятно бе нещо много важно, щом го изпращаха в заключена дипломатическа чанта с последния самолет за деня от Бейрут.

Вътре имаше само папка с един-единствен лист хартия. Отгоре с главни червени букви беше изписано ПОВЕРИТЕЛЕН ДОКЛАД „АРАБСКИ КУКЛИ“.

Отвори папката и бързо започна да чете. Съдържанието беше кратко и отговаряше точно на въпроса. „Арабски кукли“ беше прикритие на синдиката на наркотиците. Сред притежателите му бяха американски мафиот, френски корсиканец — известен оператор на хероиновите рафинерии и двама ливанци — единият с широки връзки сред производителите на мак в Ливан и в Турция, а другият — банкер, който представяше различни федаински групировки в много от финансовите им сделки.

Ала възнаграждението, което се изплащаше за доставките, беше впечатляващо. Бяха намерили законен износител да вкарва за тях наркотиците в Съединените щати, тъй като БИРИС не само осигуряваше превозвача, но като брокер с разрешение от американската митница разтоварваше доставките и ги изпращаше директно на консигнатора в Ню Йорк. Въпреки че нюйоркският консигнатор бе добре известен американски вносител на играчки на едро, той не се съмняваше, че имат подходяща договореност за внасяне на доставките в Щатите.

Каридж вдигна телефона и поръча разговор с Директора на БИРИС в кантората на параходното Дружество в Бейрут. Имаше още нещо, което трябваше да провери.

Директорът се обади от другата страна на линията, разлигавен от радост, че лично му се обажда Изпълнителният помощник на мистър Ал Фей. За първи път разговаряше с някой по-високостоящ в йерархията от Юсеф. Беше много любезен.

Не, лично той не знаел нищо за „Арабски кукли“, само че хората там са много вежливи и че плащат навреме. Би желал всичките му клиенти да се издължават така точно като тях, но нали знаете какви са.

Дик изрази съчувствие към него и каза, че мистър Ал Фей е в течение на проблемите му и ги разбира. После попита как получават сметките — кой от агентите им ги разписва.

Директорът се извини. За съжаление никой от хората му не знаел достатъчно за тези сметки. Той имал пълно доверие на мистър Зиад, който уреждал всичко в Париж. На тях оставало само да ги придвижват. Специално внимавали клиентът да получи най-доброто обслужване. Хубави сметки като тези рядко пристигали.

Дик му благодари и затвори телефона. Недоумяваше дали Юсеф бе запознат със съдържанието на доставките. Трудно му беше да повярва, че Юсеф би действал срещу волята на Баидр. Особено след случилото се с Али Ясфир в Кан през лятото той много добре знаеше, че Баидр бе отказал да служи като преден пост на нелегалната дейност на федаините независимо колко достойни за уважение смятаха те мотивите си.

Все пак имаше само един начин сделката да е била сключена. Някой трябва да се е свързал с Юсеф. Мислеше си доколко Юсеф познава Али Ясфир. Опита да си спомни дали не ги е виждал заедно в Кан, но единственото, което му идваше наум бе, че по негова молба Юсеф предаде поканата на Баидр на Ясфир за партито на яхтата.

Тъкмо заключи папката в сейфа, когато се върна Лайла. Вдигна поглед към нея с мисълта, че още на другата сутрин трябва да позвъни на Баидр.

— Нещо случило ли се е? — запита бързо Лайла. — Имаш много сериозен вид.

— Много неща са ми на главата — И принудено се усмихна. — Как са приятелките ти?

Тя отвърна на усмивката му.

— Глупави момичета. В училище правеха добро впечатление, но сега имам чувството, че съм ги надраснала. Говорят само за момчета.

Той се засмя.

— Струва ми се нормално.

— Но те само за това мислят.

— А ти за какво мислиш?

Тя се приближи до бюрото, наведе се над него и лицето й почти докосна неговото.

— Да се любя с теб — отвърна.

ШЕСТА ГЛАВА

Баидр отговори на телефона, гласът му звучеше весело.

— Добро утро, Дик.

— Добро утро, шефе. Как е там горе?

— Направо прекрасно. На момчетата много им харесва. Трябва да ги видиш на ски. Като че са се родили с тях.

— Хубаво — каза Дик. — Налага се да поговорим по работа. Устройството включено ли е?

— Не — отговори Баидр. — Обади се след десет минути. Дотогава ще го включа.

Дик затвори телефона и провери дали неговото устройство е включено в линията. Леко побутна плъзгача и светна червена лампичка. Работеше. Изключи го. Това заглушително устройство бе специално направено, така че ако някой случайно се намесеше в линията, нямаше да чуе друго освен неразбираеми звуци.

Спомни си предишната нощ. Аферата с „Арабски кукли“ ставаше все по-странна. Възникваше и ново усложнение. Съвсем неочаквано Лайла прояви изненадващ интерес към въпроса.

Тя поведе разговора заобиколно, чисто по арабски. Лежаха голи в леглото му, пушеха хашиш, след като се бяха любили. Той усещаше как потъва в мъгла.

— Мисля си дали ще можем да се срещаме така, когато баща ми се върне — започна тя.

— Ще намерим начин.

— Няма да имаш време. Когато той е тук, ти нямаш минута свободна.

Той не отговори.

— Понякога дори си мисля, че ти повече му робуваш и от Джабир.

— Не е толкова лошо.

— Достатъчно лошо е — каза тя и очите й като че се насълзиха.

— Хайде, стига — обади се той и протегна ръка към нея.

Тя положи глава на гърдите му.

— Започвам да свиквам с теб, започвам да откривам колко си прекрасен.

— Ти самата си прекрасна.

— Искам да ти доверя нещо.

— Никакви такива.

Но тя продължи.

— Ти си първият истински мъж, с когото съм била. Всички останали бяха просто момчета. Никога не съм се чувствала с тях така, както с теб.

Той не отговори.

— И с теб ли е така? Същото ли изпитваш с жена си, както с мен?

Той си спомни жена си и синовете си, които бяха на шест хиляди мили и съвестта го загложди.

— Не е честно — възпротиви се той.

— Съжалявам, глупаво беше от моя страна. Няма повече да ти задавам такъв въпрос. — Взе цигарата от пръстите му. — Дай да си дръпна.

Наблюдаваше я как вдъхва сладкия аромат. След малко му я върна. Той я пое и постави в пепелника. Обърна Лайла по гръб и плъзна устни надолу.

Тя тихо стенеше, а ръцете й притискаха лицето му към тялото й.

— В името на Аллах, колко ми харесва. — Вдигна лицето му така, че да може да го гледа. — Знаеш ли, че ти си първият мъж, който ме лиже?

Той поклати глава.

— Никое момче, с което съм била, не ми е правило това. Но всичките бяха араби. Арабите са мързеливи любовници. Мислят само за собственото си удоволствие. Кажи ми, всички американци ли правят така?

— Наистина не знам.

— Ти искаш ли да те целуна там?

Той кимна.

— Тогава хайде — каза тя и го бутна по гръб. Взе възбудения му фалос в двете си ръце и обхвана главичката с устни. След малко вдигна глава и го погледна. — Имаш хубава пишка, знаеш ли? Дебела и прекрасна. Истински американска.

Той се изсмя на глас.

— Не се смей, наистина го мисля — каза тя сериозно. — На всички арабчета са дълги и тънки.

Той не й обясни, че може би защото момчетата са били млади и не са пораснали достатъчно.

— Само с араби ли си спала? — запита я той.

— Не, веднъж и с французин. Но беше тъмно и той толкова бързо свърши, че не успях да го видя. — Погледът й се плъзна надолу по тялото му. — Знаеш ли, ще ми липсва.

После неочаквано се засмя.

— Преди малко ми дойде много щура идея. В едно списание видях реклама за надувни кукли в истински размери. Не смяташ ли, че трябва да имам такава, която да прилича на теб? По този начин бих могла да те държа в стаята си и ако не можеш да дойдеш, ще я надувам й ще бъдеш при мен.

— Наистина е щуро. — Той се засмя.

— Обзалагам се, че ще накарам приятелите ми в „Арабски кукли“ да ми направят една — каза.

Предупредителната камбанка в главата му зазвъня високо и силно.

— Не мисля, че те се занимават с такива неща — отговори той.

— На мен могат да ми изработят. Бащата на Сам Мафрад е собственик на компанията, а той е близък приятел на бащата на майка ми.

Мафрад беше ливанският банкер, който представяше Ал-Иквах и вероятно дядо й го познаваше. Ливанските банкери са здраво свързана общност. Но следващият въпрос го накара да отхвърли каквото и да е съвпадение.

Седнала в леглото, тя запита, сякаш току-що й бе хрумнало:

— Това не е ли компанията, с чиито доставки баща ми не иска да се занимава?

Той кимна.

— Не може да го направи. Те са наши стари приятели. Много ще се разстроят.

— Тогава го кажи на баща си. Сигурен съм, че ако знае, не е изключено да размисли.

— Не, не мога. Ти му кажи. Не обича никой да го поучава как да постъпва.

Той мълчеше.

— Ти си способен да направиш нещо. Би могъл да сложиш окей на пратките.

— А баща ти? Нали ако открие, ще ме навре в кучи гъз.

— Няма да разбере. Просто не му показвай доклада. Той има толкова грижи, че няма и да се сети за това.

— Не мога да го направя.

— Защо не? Наистина ще му направиш услуга. Семействата ни са близки от години и ще му спестиш много притеснения.

— Не мога. Нямам това право.

— Тогава го направи заради мен. Ако татко открие, ще му кажеш, че аз съм те накарала. Аз само се опитвам да избягна разправии между семействата.

— Съжалявам — заяви той твърдо. Изведнъж тя се разяри. Измъкна се от леглото и застана пред него.

— Държиш се с мен, все едно съм някаква глупачка! — развихри се тя. — За ебане — ставам, а за друго не!

— Хей, почакай — каза той помирително. — Не мисля нищо подобно. Много уважавам мнението ти. Не де съмнявам, че си права, но ти ме караш да извърша нещо, за което нямам пълномощия. Но ще направя нещо друго. Утре ще предам на баща ти какво си ми казала и той ще одобри доставките.

— Нямам нужда от твоите услуги! — сряза го тя. — Не искам да му казваш нищо, разбираш ли? Нищо!

— Няма, щом не искаш.

— Това искам. Ако има нещо за казване, ще му го кажа аз.

— Окей, окей — отговори той.

Тя грабна робата си от стола и тръгна към вратата, но по средата на пътя се обърна с лице към него.

— Всички вие се страхувате от баща ми, но мен не ме е страх. И някой ден сами ще го установите!

Той дълго седя в леглото и пуши цигара след цигара. Беше повече от съвпадение. Дори семействата Риад и Мафрад да бяха в близки приятелски отношения, всичко, на което тя даваше ход тъкмо в този момент, беше някак нагласено.

Размишляваше дали да каже на Баидр или не, но реши да не го прави. Това само щеше да разкрие връзката им и той би трябвало да се прости с работата си. Колкото и либерален в някои отношения да беше Баидр, все пак той си оставаше неин баща.

Може би до сутринта тя щеше да се успокои. Междувременно той реши да предприеме нещо.

Независимо от късния час той взе телефона от нощната масичка и натисна копчето, за да не може никой в къщата да чуе разговора от друг апарат. Набра номера на частен детектив, когото компанията беше използвала няколко пъти.

Когато сложи слушалката обратно, след като размени няколко думи с човека, се почувства по-добре. Отсега нататък щом Лайла излезеше от къщи, щеше да бъде под наблюдение. До края на седмицата той щеше да има представа с кого се вижда и за всичките й приятели в Женева. Вероятно, когато всичко се сглоби, ще е в състояние да прозре действията й.

Отиде в офиса преди осем часа, когато знаеше, че няма никого наоколо и ще свари Баидр на закуска. Тъкмо беше време да му се обади. Вероятно бе включил онова устройство. Набра номера.

Баидр отговори.

— Дик?

— Да.

— Включи устройството.

Чу бучене по линията и натисна копчето. Изведнъж бученето престана.

— Сега окей ли е?

— Идеално — каза Баидр. — Какво става?

— „Арабски кукли“. — Беше лаконичен. — Те са прикритие. Страхувам се, че внасяме наркотици за тях. — Разказа му набързо всичко, което бе научил.

Баидр помълча малко.

— Как сме се забъркали в тая каша? — запита. — Сделката в Бейрут ли е сключена?

— Не, в Париж. Получих информация, че договорът е дошъл лично чрез Юсеф.

— От това се страхувах. Чух, че се среща с Али Ясфир. Но не смятах, че ще има куража да извърши нещо подобно сам. Сигурно са играли големи пари, за да го раздвижат.

Каридж се изненада.

— Вие знаете за контактите между тях?

— Да, но ми се струваше, че само Ясфир поддържа връзката. Очевидно съм сгрешил. Дадох съгласие за всичките му дребни странични сделки. Бяха повече или по-малко обичайни. Но това е нещо друго.

— Какво ще правим с тях?

— Няма много какво да се прави. Не можем да се разкрием, ще е равносилно на това да отворим кутията на Пандора. Една дума и губим целия брокераж с американските митници, както и всичките си привилегии по доставките. Трябва да се справим вътрешно. Първото, което трябва да сторим, е да извикаме Юсеф тук. Да разберем колко сме затънали.

— Ще дойдете ли да се срещнете с него? — запита Дик.

— Не. В Женева е пълно с любопитни погледи. По-добре го накарай да ме посети в Гщаат.

— Окей. Искате ли да дойда аз?

— По-добре остани там. С колкото по-малко хора се види, толкова по-добре.

Нова мисъл осени Дик.

— Чух да се говори, че Мафрад и Риад са много близки. Смятате ли, бившият ви тъст може да има връзка с тях?

— Невъзможно! — Реакцията на Баидр беше убедителна. — Риад е старомоден консерватор. Не би се сближил с мошеник като Мафрад, дори той да е тъне в злато.

— Помислих си, че може би знаете — каза Дик. Пак се сети за Лайла. Думите бяха на върха на езика му, но се разколеба. След като затвори телефона, известно време остана замислен. Щом няма връзка между семействата, защо тя толкова наблегна, че имало? Нещо не пасваше, поне засега.

Вратата се отвори и влезе секретарката му. Тя спря изненадана.

— Мистър Каридж — каза на английския си с швейцарски акцент. — Много сте подранили.

— Да. Имах важни телефонни разговори.

— Искате ли кафе?

— Да, моля. И ми донеси тетрадката си. Трябва да изпратя телекс на Зиад в Париж.

Когато тя се върна с тетрадката, той промени намерението си и реши да позвъни по телефона. Така можеше да му съобщи, че Баидр го вика, по-леко отколкото със студен телекс. Пиеше кафето си, когато Юсеф се обади.

— Шефът нареди да се свържа с теб и ако си свободен, да те помоля да отидеш в Гщаат да се видите — каза.

Нотка на загриженост пролича в гласа на Юсеф.

— Нещо специално ли е? Дик се засмя.

— Не смятам. Между нас казано, мисля, че малко му е омръзнало да играе на семеен мъж. Вероятно търси някакво извинение да се измъкне оттам.

Дик усети облекчението му.

— Ще му предложа извинение. Винсънт се съгласи да прекратим договора, без да му плащаме нещо повече от онова, което сме му дали досега. Мога да кажа, че шефът трябва да слезе от планината, за да подпише документите.

— Това ще му хареса — отбеляза Каридж.

Усещайки, че разговорът придобива поверителен обрат, Юсеф си позволи да премине към приятелски тон.

— Върху какво се гради интересът на шефа към „Арабски кукли“?

Дик продължи в същия дух:

— Наистина не знам. Не ми каза. Но ти го познаваш така добре, както и аз. Интересува се от всеки нов бизнес, който има мирис на пари. Вероятно иска да се включи.

— Според всичко, което съм чул, става дума за дребна операция. Не смятам, че е достатъчно голяма за него.

— Ако стане въпрос за това докато си там — продължи Дик нехайно, — можеш да му разкажеш.

— Добра идея. — Дик почти почувства как задейства мисълта на Юсеф. — Тук имам да свърша няколко неща. Кажи на шефа, че ще пристигна по някое време вечерта.

— Ще му предам — отговори Дик и затвори телефона.

Секретарката влезе в стаята с още една чаша кафе.

— Отвън е мис Ал Фей — каза, слагайки подноса върху бюрото му. — Пита дали ще имате време да я приемете тази сутрин?

— Нека влезе — отвърна Дик. Изглежда, Лайла е намислила нещо, мислеше си той, докато си сипваше кафе. Обикновено сутрин не идваше в офиса.

Тази сутрин тя повече от друг път имаше девически вид. Застана колебливо пред бюрото му.

— Няма да ти отнема много време.

— Не се притеснявай. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Дойдох специално, за да ти кажа, че съжалявам за снощи.

— Забрави го. Аз вече го забравих.

— Не, наистина — продължи тя настоятелно. — Държах се като разглезено дете. Нямах право да те разпитвам за тези неща. Не искам нищо да се променя между нас.

— Бъди спокойна.

— Честно?

— Честно — отговори той.

Забеляза, че си отдъхна, в очите й се таеше странно тържество.

— Довечера да дойда ли при теб? — запита тихичко.

— Ще ми е много мъчно, ако не дойдеш.

— Обещах на едни приятели да вечерям с тях. Ще свърша колкото се може по-бързо и ще се прибера.

— Ще те чакам.

Тя заобиколи бюрото, взе ръката му и я притисна до гърдите си.

— Не знам как ще изчакам до довечера — каза. Телефонът звънна. Той изтегли ръката си от гърдите й и я сложи върху слушалката.

— Страхувам се, млада госпожице — каза шеговито-сериозно, — че и двамата ще трябва да изчакаме. — Вдигна слушалката. — Момент — изрече. Покри микрофона с ръка и вдигна поглед към нея. — Както виждаш, имам работа.

Тя го целуна леко по устните и се отправи към вратата. По средата на пътя се спря, като че ли я бе осенила някаква мисъл.

— Между другото, няма да споменаваш на баща ми нищо, нали?

— Няма — отговори той, все още затиснал слушалката с длан.

— Добре. — Тя му изпрати въздушна целувка. — До довечера.

Той задържа усмивката върху лицето си, докато вратата се затвори след нея, но когато освободи микрофона, придоби загрижен вид.

Някъде дълбоко в себе си беше сигурен, че нещо не е наред. Никак.

СЕДМА ГЛАВА

Баидр вдигна телефона. Гласът на Юсеф звучеше весело.

— В хотела съм тук, в градчето, и имам нещо много специално за теб от Париж — каза. — Ще дойдеш ли да вечеряме?

— Едва ли ще мога.

— Шефе, познаваш ме. Когато казвам, че е нещо специално, наистина е така. Има невероятно тяло и е луда, абсолютно луда. Няма нещо, за което да си помислиш, и тя с удоволствие да не го направи.

— Отлага се. Друг път. Някои хора ще дойдат тук на вечеря.

— Може би сутринта.

— Също изключено. Тук в къщата имам няколко срещи сутринта.

— Тогава кога искаш да ме видиш? — запита Юсеф. — Утре на обяд?

— Целият ден съм зает. Трябва да стане довечера.

— Довечера? — загрижена нотка се появи в гласа на Юсеф.

— Да. Гостите сигурно ще си тръгнат до среднощ. Бъди тук в дванайсет и половина, да речем.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — предложи Юсеф. — Момичето ще се разочарова много. Казах й колко си страхотен.

— Купи й нещо от бижутерския магазин в хотела, предай й поздравите ми и й кажи, че аз съм толкова разочарован, колкото и тя.

— Окей, шефе. Довечера ще се видим. Дванайсет и половина, нали?

— Добре — заключи Баидр и затвори телефона. Все още седеше сред мрака на библиотеката, когато влезе Джордана.

— Момчетата си лягат — каза. — Питат дали ще се качиш, за да им пожелаеш лека нощ.

— Естествено — съгласи се той, изправяйки се. Мина покрай нея, но ръката й го спря.

— Има ли нещо? — запита тя, гледайки го в лицето.

— Защо смяташ така?

— Изглеждат разтревожен. Кой се обади?

— Юсеф. Ще дойде да се видим след като гостите ни си тръгнат.

— Аха.

— Ще дойде сам. Налага се да говорим нещо важно във връзка с бизнеса.

Тя млъкна.

— Не ти е симпатичен, нали?

— Никога не съм го харесвала — отговори тя. — Знаеш го. Прилича на повечето мъже, които те обкръжават. Събират се като хищни лешояди с надеждата да оберат огризките. Междувременно ти се подмазват, като че ли си някакъв бог. Има още един, когото срещнах два пъти — първия път на яхтата, а втория — в Калифорния, след като ти си тръгна. Али Ясфир. И той е такъв.

— Не знаех, че е бил в Калифорния — отбеляза Баидр.

— Беше. Видях го да влиза във фоайето на „Поло“ тъкмо когато си тръгвах. Беше с Юсеф. Не посмях да им обърна гръб.

Той се загледа в нея. Странно, че тя свързваше двамата. Знаеше повече, отколкото той предполагаше.

— По-добре се качи — подкани го тя. — Момчетата чакат и няма да имаш много време да се облечеш, преди да пристигнат гостите.

— Окей.

— Баидр…

Той отново се обърна.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Децата никога не са били тъй щастливи. Знаеш ли, че през последните две седмици ти прекара повече време с тях отколкото през последните три години. Радват се, че баща им е тук. И аз също.

— И аз се радвам.

— Надявам се да продължи по-дълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Отдавна не е било като сега.

Той не помръдна.

— Смяташ ли, че по-често ще имаме такива периоди? — запита тя.

— Ще видим. Винаги има много работа.

Тя отдръпна ръката си. Нарочно внимаваше лицето й да не изрази нещо.

— По-добре побързай — каза, отвръщайки се от него. — Трябва за последно да проверя подготовката на вечерята.

Загледа се в нея, докато тя прекосяваше стаята и излизаше през вратата към салона. Чак след като я изгуби от очи, излезе в антрето и се изкачи по стълбата към стаята на момчетата.

Бяха седнали в леглата си и го чакаха. Той им заговори на арабски:

— Хубаво ли прекарахте днес?

Отговориха му на същия език почти в един глас.

— Да, татко.

— Майка ви ми каза, че искате да ме видите.

Децата се спогледаха.

— Ти му кажи — рече Мохамед.

— Не — отговори Шамир. — Ти. Ти си по-голям.

Баидр се засмя.

— По-добре някой от вас да се престраши, защото трябва да отида и да се облека.

— Попитай го. — Шамир молеше настойчиво брат си.

Мохамед погледна баща си. Очите му бяха широко отворени и сериозни.

— Тук ни харесва, татко.

— Радвам се.

Мохамед се взря в по-малкото си братче, търсейки поддръжка.

— И на мен ми харесва — обади се Шамир с тънкото си гласче. Хвърли поглед към брат си на другото легло. — Сега вече можеш да го питаш.

Мохамед си пое дълбоко дъх.

— Искаме да живеем тук, татко. С теб.

— А какво ще кажете за Бейрут?

— Там не ни харесва, тате — бързо отвърна Мохамед. — Няма какво да правим там. Няма нито сняг, нито нищо.

— А училището?

— Арабският ни сега е много по-добър, татко — светкавично се намеси Шамир. — Мислехме си дали не можем… — Гласът му заглъхна. Хвърли страхлив поглед към Мохамед.

— Мислим си — поде Мохамед — дали не може ли да пренесем училището тук? За да бъдем на сняг и пак да се подготвяме.

Баидр се засмя.

— Не е толкова лесно.

— Защо? — запита Шамир.

— Не може да се пренесе цяло училище. А какво ще правят останалите ученици? Няма да имат училище, в което да ходят.

— И тях ще ги вземем — каза Мохамед. — Обзалагам се, че и на тях тук ще им хареса повече.

— Гувернантката ни твърди, че ти си способен да направиш каквото поискаш — продължи Шамир.

Баидр се усмихна.

— Е, тя греши. Има някои неща, които дори аз не съм способен да направя. И това е едно от тях.

Забеляза разочарованието на лицата им.

— Знаете ли, обаче какво ще направя? — добави.

— Какво? — попита Мохамед.

— След около два месеца имате друга ваканция — каза. — Тогава пак ще ви доведа тук.

— Но може би снегът ще се е стопил — възрази Шамир.

— Няма. Обещавам ви. — Коленичи и целуна последователно двамата. — Хайде сега, спете. Ще говоря с инструктора по ски. Може утре да ни заведе на северния склон.

— Където карат големите момчета ли? — възбудено запита Мохамед.

— Да, но трябва да обещаете, че ще бъдете двойно по-внимателни.

— Обещаваме, татко — отвърнаха двамата едновременно.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ, татко — отговориха. Той тръгна към вратата.

— Татко — обади се Мохамед зад него.

— Да?

— Забравихме нещо. Благодарим ти, татко.

Той се закова за миг.

— Аллах да ви пази, синове мои. Спете добре.

Джордана чакаше в антрето, когато излезе от спалнята им.

— Заспиват ли?

Той се усмихна.

— Почти. Знаеше ли какво искат да ме питат?

— Не. Не ми казаха, само твърдяха, че е важно. Той тръгна по коридора към техните стаи. Тя вървеше до него.

— Казаха, че искат да живеят тук. Не желаят да се връщат в Бейрут.

Тя не отговори.

— Дори ме помолиха да преместя тук училището заедно с всички деца. — Засмя се. — Човек никога не знае какви шантави идеи хрумват на децата.

— Не са чак толкова шантави — отговори тя. — Не и когато децата знаят какво искат.

— А какво е то?

Тя го погледна в очите.

— Те те обичат — каза. — Ти си им баща и никой не е в състояние да те замени. Искат да живеят с теб.

— Не си ли им обяснила, че имам много работа? Сигурно ще могат да го разберат.

— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — отвърна тя. — Как ще обясниш на едно дете, че слънцето на небето, на което се дължи животът, не може да ни огрява всеки ден?

ОСМА ГЛАВА

Въпреки студа лицето на Юсеф се покри с пот, докато той изкачваше стъпалата към вилата, мъкнейки тежкия куфар. Джабир отвори вратата.

— Ахлан — каза той.

— Ахлан фик — откликна Юсеф, като премина прага и положи куфара. Изправи се. — Би ли го доставил някъде, докато си тръгна? — запита.

— С удоволствие, сър — отговори Джабир. — Господарят ви чака в библиотеката. Ако обичате да ме последвате.

Юсеф свали палтото си и го подаде на Джабир, след това го сподири през голямото антре до двоична тежка дървена врата. Джабир почука леко.

— Влез — извика Баидр.

Джабир отвори вратата и я задържа, докато мина Юсеф, после тихо я затвори след него. Юсеф огледа библиотеката. Беше голяма старовремска стая с лавици за книги от пода до тавана. Баидр седеше зад бюро, с гръб към широките френски прозорци, които водеха към градината. Красива лампа с абажур върху бюрото хвърляше единствената светлина в стаята, но лицето му оставаше в сянка. Не стана, когато Юсеф тръгна към него.

— Вилата е красива — каза Юсеф. — Всъщност не съм очаквал нещо по-лошо.

— Удобна е.

— Трябваше да ме предупредиш за пътя насам.

— Юсеф се усмихна. — На места е заледен. Особено на завоите в подножието на планината.

— Не съм се сетил — отвърна вежливо Баидр.

— Забравих, че през нощта понякога пътят се заледява. Трябваше да изпратя някой шофьор.

— Няма значение. Справих се. — Седна на стола срещу бюрото. — Жалко, че не можа да дойдеш в хотела тази вечер. Момичето много се разочарова.

— Дрънкулката не я ли разтуши?

— Купих й златен часовник „Пиаже“. Той помогна.

Баидр го погледна. Не беше показал богато въображение. Но от друга страна какво да купиш на момиче в Швейцария освен часовник? Забеляза потта по лицето на Юсеф.

— Искаш ли кафе? Или пък нещо студено, шампанско?

— Няма ли друго? — Юсеф се засмя малко преждевременно.

Баидр дръпна кордата на звънеца зад гърба си. Джабир отвори вратата.

— Бутилка шампанско за мистър Зиад.

— Дик каза ли ти как се разбрахме с Майкъл Винсънт? — запита Юсеф, след като Джабир излезе за виното.

— Да. Как го убеди да се откаже от нас така лесно?

— Не беше толкова лесно. Но най-накрая го накарах да разбере, че няма да му се отрази добре, ако работата стигне до съд. Че ще му вържем ръцете за години наред и евентуално това би му коствало всичко, което досега е получил легално. После му обещах, че ще се опитаме да го наредим в другия филм и че ако правим нещо в бъдеще, непременно ще се обърнем към него.

— Отлична работа си го свършил — отбеляза Баидр.

Джабир се върна в стаята с бутилка „Дом Периньон“ в кофичка с лед и две чаши върху сребърен поднос.

— Радвам се, че си доволен — каза Юсеф, наблюдавайки как Джабир опитно отваря бутилката и налива на двамата. Слугата отново излезе от стаята и Юсеф вдигна чаша. Погледна Баидр. — Ти няма ли да пиеш?

Баидр поклати глава.

— Утре ще ставам рано. Обещах на момчетата да отида сутринта на ски с тях.

— Тогава наздраве — рече Юсеф. Изпразни чашата на един дъх и отново я напълни. — Нямах представа, че съм толкова жаден.

Втората чаша изпи по-бавно. Облегна се на стола, чувствайки се по-спокоен. Следващите думи на Баидр сложиха край на това спокойствие.

— Разкажи ми за „Арабски кукли“ — нареди. Юсеф усети как потта отново ороси челото му.

— Какво има за казване. Добри клиенти. Отделно от това много малко знам за тях.

Баидр го изгледа втренчено.

— Не ти прилича. Обикновено знаеш всичко за хората, с които имаме бизнес. Това винаги е било едно от задължителните ни правила.

— Не са особено значителни клиенти. Не виждам причини да се занимаваме с тях. Доставките им са малки, но плащат високо.

— Премии — каза Баидр. — Това не беше ли достатъчно да те накара да полюбопитстваш?

— Не, занимавах се е други по-важни дела.

— Не ти ли се стори странно, че се свързаха в Париж с теб вместо с бюрото ни в Бейрут? Във всеки случай това би било по-нормално за бизнес от такъв мащаб.

— Сметнах го просто за стечение на обстоятелствата — каза бързо Юсеф. — Срещнах онзи американец в бара на „Джордж V“ и той ми разправи за проблемите, които имал, за да уреди вноса на кукли в Съединените щати и аз му препоръчах да се свърже с представителството ни в Бейрут. Обясних, че така можем да му помогнем.

— Според представителството в Бейрут те са действали с договор за доставки, изпратен от теб. Не са контактували с никого от компанията.

Юсеф усети потта под мишниците си.

— Възможно е. Сигурно съм оставил инструкции за изпълнение на секретарката ми. Както ти споменах, не сметнах, че е достатъчно важно, за да се заема лично с въпроса.

— Лъжеш — каза тихо Баидр. Юсеф се изуми.

— Какво? Какво? — запелтечи, като че ли не беше разбрал.

— Казах: лъжеш — повтори Баидр. — Вече знам всичко за компанията. Постави ни в положение да внасяме наркотици в Съединените щати. По тази причина е възможно да загубим всичко, за което сме работили през всичките тези години. Сега искам да ми кажеш истината.

Баидр го наблюдаваше как посяга за цигара и я нали с треперещи пръсти.

— Кажи ми — рече меко, — колко ти плати Ясфир за тези пратки?

Юсеф се разпадна пред очите му. Сега вече и гласът му трепереше както пръстите.

— Той ме принуди, господарю! — извика. — Насила. Направих го само за да те защитя.

— Да ме защитиш ли? — запита Баидр с леден глас.

— Имаше един снимки, господарю. Заплашваше, че ще ги публикува.

— Кой ще повярва на снимки? Още повече ако идват от такъв източник? Защо веднага не дойде при мен?

— Не исках да те наранявам, господарю. Бяха снимки на жена ти. — Очите на Юсеф се изпълниха с истински сълзи.

— Носиш ли ги?

— Да, господарю. — Гласът на Юсеф беше приглушен. — Те са в един куфар, който оставих в антрето. Надянах се, че няма да се стигне дотам.

— Донеси ги — нареди спокойно Баидр.

Юсеф почти изтича от стаята и след малко се върна с куфара. Баидр тихо наблюдаваше, докато той го отваряше и вадеше портативно видео и американски телевизор с малък екран. Сръчно съедини двата уреда. Огледа стаята за контакт. Имаше един отстрани на бюрото. Включи шнура и постави касетата във видеото.

Поколеба се, гледайки Баидр:

— Все още смятам, че не бива да се подлагаш на това, господарю.

Гласът на Баидр беше почти свиреп.

— Пусни я!

Юсеф натисна копчето и екранът се изпълни с ярка светлина. Чу се щум от пренавиваща се лента. След малко първите неясни образи се откроиха в цвят. Юсеф настрои телевизора и изведнъж снимките се появиха във фокус.

Джордана и един мъж лежаха по гръб на легло и очевидно ги заснемаше камера отвисоко. Двамата бяха голи и си предаваха една цигара, докато явно наблюдаваха нещо на екран. За миг сцената потъна в мрак и от говорителя се чуха гласовете им. Джордана се наведе над мъжа. „Просто прекрасно“ — каза мъжът, гледайки я как се смъква надолу.

Баидр не продума, докато свърши касетата и екранът потъмня. После протегна ръка през бюрото и изключи. Изразът му беше неразгадаем.

— Виждал съм този мъж и преди. Кой е той?

— Един американски актьор — отговори Юсеф. — Рик Съливан. Истинското му име е Израел Соломон.

— Евреин?

Юсеф кимна.

— Допълнителна причина да не искам тези снимки да излязат наяве.

Изразът на Баидр все още не се променяше.

— Къде е станало това?

— На парти в дома на актьора в Калифорния, след като ти замина за Токио.

— Ясфир беше ли на партито?

— Не.

— А ти?

— Да. Придружавах Майкъл Винсънт и жена ти. Но си тръгнах по-рано, тъй като имах главоболие.

— Как се е сдобил Ясфир с тази касета?

— Не знам. Не ми каза.

— Има ли копия?

Юсеф пое дълбоко въздух. Ако Баидр повярваше на следващото му твърдение, можеше да се спаси.

— Каза, че имало и други, които щял да разпространи, ако нещо се случи с пратките.

— А защо ти остави тази?

Юсеф се поколеба.

— Не знам.

— Не ти ли предложи да ми я покажеш, ако има някакви проблеми?

— Не, господарю, вярвай ми — рече искрено Юсеф. — Само мисълта, че си повярвал как уж съм те предал, ме принуди да ти разкрия това. — Падна на колене пред Баидр, хвана ръката му и я целуна. — Заклевам се в живота на баща си, по-скоро бих умрял, отколкото да те предам. — Разплака се.

Баидр сведе поглед към него. Когато заговори, гласът му беше рязък.

— Стегни се, човече. Не плачи като жена. Юсеф се изправи, а сълзите се стичаха по бузите му.

— Трябва да чуя думи на прошка от устата ти, господарю — извика.

— Прощавам ти — каза тежко Баидр. Стана на крака и посочи към вратата. — Там има мивка. Измий лицето си. Не е редно да се появяваш в този вид пред слугите.

— Благодаря ти, господарю — страстно изрече Юсеф. Отново грабна ръката на Баидр и я целуна. — Светлината пак озари живота ми, след като падна товарът от душата ми.

Баидр го гледаше как влиза в банята и затваря вратата след себе си. Не вярваше нито дума от твърденията на Юсеф. Той бе определил присъдата със собствения си разказ. Никой освен самия него не е могъл да вземе касетата. Нямаше начин тя да попадне у Ясфир, щом не е бил на партито. Прекоси стаята тихо и отвори вратата.

Джабир седеше на пейка в коридора. Скочи на крака, когато видя Баидр. Баидр се приближи до него.

— Да, господарю?

Баидр заговори спокойно.

— Тази камилска фъшкия сериозно опетни името ни.

Погледът на Джабир се вледени, кожата се опъна на скулите му. Мълчеше.

— На миля надолу по пътя има един завой около планината, където скалата се спуска в стръмнина дълбока почти двеста метра. Много лошо, че колата му ще се хлъзне по заледения път.

Джабир кимна. Гласът му прозвуча като дълбоко ръмжене в гърлото му.

— Ще бъде истинска трагедия, господарю.

Баидр се върна в библиотеката. След малко през затворения прозорец чу, че се пали мотор на кола. Обърна се и през пердето успя да види как ланд ровъра на Джабир изчезва по улицата. Върна се при бюрото и седна уморен.

Не след дълго Юсеф се върна от банята. Изглеждаше почти окопитен. Дори тонът на гласа му показваше, че самонадеяността му се е възвърнала.

— Какво ще правим с това, шефе?

— Трябва ми време да помисля, преди да взема някакво решение. Тази вечер нищо не можем да свършим.

— И аз така смятам — каза колебливо Юсеф.

— Би трябвало да опитаме да си починем. По-добре се прибери в хотела.

Юсеф погледна видеокасетофона.

— Искаш ли взема касетата и да я пазя?

— Не. Остави я при мен. — Изправи се. — Ще те изпратя. Всички слуги си легнаха.

Едва когато мощният ланд ровър със загасени светлини изскочи изневиделица, неумолимо избутвайки малкия нает опел към пропастта, Юсеф се обърна като обезумял и видя Джабир, приведен мрачно над волана. Спомни си единственото нещо, което не биваше да забравя. Мисълта премина през ума му точно в същия миг, когато колата му проби неустойчивата мантинела, която служеше за ограждение на края на скалата, и излетя във въздуха. Не чу вика от страх, който изскочи от гърлото му, докато летеше надолу към забравата, но мисълта изгаряше мозъка му.

Джабир никога не си лягаше, докато Баидр беше буден.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Баидр седеше сам в обърнатата към градината ниша, където закусваха, четеше парижкото издание на „Хералд Трибюн“ и пиеше кафето си, когато влезе снобеещият английски иконом. Човекът се изкашля леко и Баидр вдигна очи.

В гласа на иконома, който точно отразяваше становището му, се долавяше неодобрителна нотка.

— Някакви господа от полицията желаят да се срещнат с ваше превъзходителство.

Баидр го погледна. Колкото и пъти да обясняваше на иконома, че не притежава ранг, който изисква да го наричат превъзходителство, човекът отказваше да се обръща към него другояче. Последният му работодател бил претендентът за испанския трон, а превъзходителство според него беше най-ниската степен, до която можеше да слезе след височество.

— Покани ги в библиотеката — каза Баидр. — Ще отида при тях след малко.

— Да, ваше превъзходителство. — Икономът излезе от стаята, изправил масивните си рамене, като че с тях искаше да изрази някакъв стаен укор.

Баидр бавно сгъна вестника и го остави на масата. Изпи последната глътка кафе, стана и отиде в библиотеката.

Полицаите бяха двама — единият в униформа, а другият — цивилен. Цивилният се поклони. Заговори на английски.

— Мистър Ал Фей?

Баидр кимна.

— Позволете да се представим. Аз съм инспектор Фрьолих, а това е моят колега — сержант Вернер.

Полицаят отново се поклони.

— Какво мога да направя за вас, господа?

— Първо, трябва да ви се извиня, че прекъснахме закуската ви, но се страхувам, че ви носим много неприятна новина. Познавате ли мистър Юсеф Зиад?

— Да. Той е директор на офиса ми в Париж. Снощи се срещнахме тук. Защо питате за него? Да не би да има някакви неприятности?

— Не, мистър Ал Фей, той въобще няма никакви неприятности. Мъртъв е — каза инспекторът.

— Мъртъв ли? — Баидр се направи на изумен. — Какво се е случило?

— Очевидно е загубил контрол върху колата си и е излязъл от пътното платно. Колата му е паднала от близо двеста метра височина и се е разбила.

Баидр се вторачи в него, после заобиколи бюрото и седна. Лицето му беше мрачно.

— Извинете ме, господа — каза. — Но за мен това е истински шок. Мистър Зиад е мой отдавнашен и ценен сътрудник.

— Разбираме, сър — отговори учтиво полицаят в цивилните дрехи. — Имаме няколко рутинни въпроса към вас, но ще бъдем колкото се може по-кратки. — Извади бележниче от джоба си и го отвори. — Споменахте, че сте се срещнали със Зиад снощи. По кое време пристигна тук?

— Около дванайсет и половина.

— Имаше ли някаква специална причина за късното му идване?

— Налагаше се да обсъдим важни въпроси от бизнеса. За съжаление съпругата ми и аз имахме гости за вечеря и това изключи възможността да се срещнем по-рано.

— Кога приблизително си тръгна?

— Мисля, около два часа.

— Мистър Зиад пи ли нещо, докато беше тук?

— Не много.

— Вихте ли били по-точен?

— Имаше бутилка „Дом Периньон“. Изпи я почти цялата. Но това не може да му се е отразило. Мистър Зиад редовно изпиваше такова количество. Беше любимото му вино.

— Имал е добър вкус — обади се инспекторът. Погледна униформения сержант. Размениха си неуловим сигнал. Инспекторът затвори бележника и се обърна към Баидр.

— Мисля, че с това нашите въпроси завършват, мистър Ал Фей — каза доволен. — Благодаря ви за съдействието.

Баидр се изправи.

— Длъжен съм да направя необходимото за погребението. Тялото му трябва да се пренесе в родината. Къде е в момента?

— В полицейската морга. — Сержантът проговори за пръв път. — Това, което е останало от него.

— Толкова ли зле е паднал? Инспекторът поклати тъжно глава.

— Събрахме каквото успяхме да открием. Идентифицирахме го по портфейла и паспорта. Самата кола се е разбила на хиляди парчета. Колко лошо, че хората не разбират какво значение има най-малкото количество алкохол по заледен път през нощта.

След като полицаите си тръгнаха, Баидр поседя малко, после взе телефона и се обади на Дик в Женева.

— Обади ми се отново с включено устройство — каза, когато Дик отговори. След малко звънна другият телефон и той го вдигна.

— Дик?

— Да.

Баидр изрече с безизразен глас.

— Полицията тъкмо си тръгна. Юсеф изхвърчал от пътя миналата нощ и се разбил.

— Господи! Какво се е случило?

— Пътят бил заледен и полицаите смятат, че е пийнал малко повечко. Беше доста разтревожен, когато си тръгна и изпи почти цяла бутилка шампанско.

Дик замълча за миг.

— Научи ли от него нещо за „Арабски кукли“?

— Твърди, че е въвлечен от Али Ясфир.

— Значи сме били прави. Призна ли си, че му е плащано?

— Не. Закле се, че не е получавал пари от тях.

— Не вярвам.

— Няма значение вече, нали? Умря и всичко свърши.

— Така ли? — отговори Дик. — Още не сме наясно какво ще направи Ясфир сега.

— Няма много възможности. Знае, че не може да ни окаже принуда.

— Надявам се. Но човек никога не е сигурен как ще постъпи този кучи син. Каква ще е следващата му стъпка.

— Когато му дойде времето, ще преговаряме с него — каза спокойно Баидр. — Точно сега имаме някои неотложни дела. Вероятно следващата седмица ще те прехвърля в офиса в Париж да поемеш работата, докато му намерим заместник.

— Добре.

— Междувременно уведоми семейството му и офиса в Париж за случилото се. Уреди също с някое погребално бюро да приберат останките му от Гщаат и да ги изпратят на близките му.

— Ще се погрижа.

— Информирай екипажа да подготви самолета за полет до Бейрут в петък. Джордана и децата си заминават.

— Това не е ли една седмица по-рано от планираното, шефе?

Гласът на Баидр стана раздразнителен.

— Просто прави каквото ти казвам. Смятам, че по-добре ще бъдат у дома. — Тресна слушалката и застина с вперен във видео касетофона очи.

Внезапно стана и заключи вратите. После извади ключа от джоба си, отключи средното чекмедже на бюрото и извади касетата. Пъхна я в машината И натисна копчето „старт“.

За момент екранът побеля, после се появиха картина и звук. Баидр седеше почти като парализиран, докато лентата се въртеше пред очите му. Там имаше всичко, което познаваше и той. Красивото й тяло, упоителните й чувствени движения, думите, тихичките животински звуци, издигащи се до необузданите викове в кресчендо. Всичко имаше там, но този път тя не беше с него. С друг. Евреин.

Екранът побеля в момента, когато възелът в стомаха му като че експлодира в агонизираща болка. Той яростно стовари юмрука си върху копчето „стоп“ и едва не счупи машината. След това погледна ръцете си и забеляза, че пръстите му треперят.

Сви ги в юмруци и започна да удря бюрото. Блъскаше и повтаряше думите: „Проклета да си! Проклета да си! Проклета да си!“, докато накрая ръцете го заболяха и отекоха.

Пак се загледа в ръцете си, а после във видеото.

— Джордана! — извика, като че ли тя беше вътре. — Затова ли се превърнах в убиец?

Екранът не му отговори. Беше тъмен. Отпусна лице върху бюрото и заплака както не бе плакал от дете. Започна да мълви една молитва, която не беше казвал от детинството си:

В името на Аллах, Благородния, Милостивия. Търся спасение в Отеца на хората, В Господаря на човечеството, В Бога на човеците. От злото, което прокрадващият се дявол нашепва в сърцата на людете.

Успокоението от молитвата се вля в тялото му. Сълзите секнаха, а обидата и болката го напуснаха. Човек твърде лесно пренебрегва мъдростта на Аллах, разкрита от Мохамед. И още по-лесно забравя, че законите на Аллах, разбулени от неговия пророк, са дадени на хората, за да живеят според тях.

Много дълго се бе опитвал да живее като неверник, но това не беше за него. Отсега нататък щеше да живее както се полага. Според единственият истински закон. Този на Аллах.

Джордана влезе в библиотеката. Гласът й все още бе изумен.

— Току-що чух за Юсеф — каза. — Не мога да повярвам.

— Той беше лайно — заяви Баидр студено. — Но сега стои пред престола на Съдника и сам ще отговаря за греховете си. Дори Аллах, най-милостивият сред всички, няма да му прости. Със сигурност ще се пече на вечния огън в ада.

— Но той беше твой приятел. — Тя не разбираше промяната, настъпила у Баидр. — Служи ти много години.

— Той служи само на себе си. Не беше приятел на никого освен на себе си.

Тя се озадачи.

— Какво се е случило между вас? Какво е направил?

Лицето му беше като непроницаема маска, очите му — безизразни.

— Предаде мен, както и теб.

Тя го зяпна.

— Сега вече съвсем не знам за какво говориш.

Погледна я така, сякаш не я виждаше.

— Тъй ли?

Тя поклати глава мълчаливо.

— Тогава ще ти покажа. — Върна се до бюрото и натисна копчето на видеокасетофона. — Ела.

Тя застана до бюрото зад него и се взря в малкия екран. За кратко беше бял и блестящ, а после се появи картина.

Сподави вик, дъхът заседна в гърлото й от шока на изумлението.

— Не! — възкликна високо.

— Да — каза той тихо.

— Няма да гледам — заяви и се обърна, за да си тръгне.

Той я сграбчи здраво за ръката, толкова силно, че тя почувства болка чак в рамото си.

— Ще останеш, жено, и ще гледаш.

Тя затвори очи и извърна глава. Пръстите му като железни нокти хванаха брадичката й и извиха лицето й към екрана.

— Ще гледаш — повтори студено. — Всичко. Да видиш целия си срам. Както направих и аз.

Докато лентата се въртеше, тя седя безмълвно. Като че ли нямаше край. Усети, че й призлява. Беше дивотия. Цялото това нещо. През всичкото време над тях е снимала камера. Само по един начин можеше да се направи. Самият Съливан я е задействал.

Спомни си всичко. Че беше излязъл от стаята, преди да започнат. Тогава е пуснал машината. И как настояваше тя да остане в горната част на огромното легло. Изглежда, камерата е била фиксирана така, че да обхваща само това място. Сигурно е извратен, по-извратен от всички, които познаваше.

Най-накрая свърши. Екранът почерня и Баидр изключи уреда. Тя се обърна и го погледна. Лицето му беше каменно.

— Помолих те да бъдеш дискретна. Не си била. Специално те предупредих за евреите. Този мъж е евреин.

— Не е! — извика тя. — Актьор е и се казва Рик Съливан.

— Знам името му. Истинското му име е Израел Соломон.

— Нямах представа.

Той не отговори. Явно не й вярваше. Внезапно тя си припомни. Юсеф беше на партито.

— Юсеф ли ти донесе касетата?

— Да.

— Това беше преди повече от три месеца. Защо е изчакал толкова дълго, за да ти я даде?

Той не отговори.

— Сигурно е бил виновен за нещо — предположи тя напосоки. — Смятал е, че ще се възползва от записа, за да се измъкне.

— Каза, че е бил притиснат до стената от човек, който му връчил касетата. И дал съгласието си, за да не те изложи.

— Не вярвам! Той беше единственият там, който е имал интерес да я вземе. Излъгал те е.

Той отново не отговори. Думите й само потвърждаваха неговото мнение.

— Има ли други копия?

— Надявам се не, заради децата ми и заради теб. Не бих искала да научат, че майка им е извършила прелюбодеяние с евреин.

За пръв път болката, която го беше завладяла, се прокрадна в гласа му.

— Знаеш ли какво си направила, жено? Ако това беше станало публично достояние, Мохамед никога нямаше да бъде обявен за наследник на трона. В момент, когато воюваме с Израел, как един арабин може да приеме, че майката на духовния му водач е извършила прелюбодеяние с евреин? Дори легитимността му би била поставена под въпрос. С това действие не само щеше да лишиш сина си от наследството, за което е предопределен, но и да причиниш и загубата на всичко, за което моят баща и аз сме се борили през целия си живот.

— Съжалявам, Баидр — промълви тя. — Ние толкова сме се отдалечили един от друг, та сметнах, че вече нищо между нас няма значение. Знаех за жените около теб. Дори приемах това положение. Сега разбирам, че дори не съм имала правото да се възползвам от възможностите, които ми даде. Вероятно ако бях арабка, щях да го знам. Но аз не съм. И никога не бих могла да живея и да се преструвам, както постъпват те — да виждат какво става, а да се правят, че не виждат, да вярват на думите, които скриват делата.

— За това вече е твърде късно. Вече наредих ти и децата да се върнете в Бейрут вдругиден. Ще останеш там в дома ни в усамотение. До януари, когато Мохамед официално ще бъде провъзгласен за принц и наследник на трона, ти няма да излизаш от къщата, няма да се виждаш с никого, няма да кореспондираш или да разговаряш с когото и да е по телефона, освен с членовете на семейството и със слугите.

— А след това?

— В деня след провъзгласяването ще получиш разрешение да се върнеш в Америка при родителите си. Ще живееш там тихо, докато получиш документите за развода ни.

— А децата?

Очите му притъмняха като син лед.

— Никога повече няма да ги видиш.

Болката в сърцето й я задуши.

— А ако откажа? — успя да запита. Той беше непреклонен като никога.

— Нямаш избор. Според ислямските закони наказанието за прелюбодеяние е убийство с камъни. Би ли искала децата ти да го видят?

— Няма да го направиш! — извика тя ужасена. Погледът му беше неумолим.

— Ще го направя.

Внезапно тя прозря истината.

— Юсеф! Ти си го убил.

— Юсеф сам се уби — отговори презрително той, посочвайки видеокасетофона. — С това.

Беше победена. Не можеше повече да сподавя сълзите си и да го гледа, падна на колене и закри лице с ръце. Тялото й се разтърси от ридания.

Той стоеше и я наблюдаваше безучастно, само тупкането на слепоочията му показваше усилието му да се самоконтролира.

Слез малко тя спря да плаче и се взря в него. Очите й бяха подути, а лицето й — изкривено от болка.

— Какво ще правя? — прошепна дрезгаво почти на себе си. — Как ще живея без тях?

Той не отговори.

Тя се изправи бавно на крака и тръгна към вратата. По средата на пътя се обърна.

— Баидр — промълви, а в очите и гласа й се четеше молба.

— Не си губи времето, жено, не моли за прошка. Върви си и благодари на Аллах за милостта му — каза той студено и непоколебимо.

Погледите им се срещнаха за миг, а после тя сведе очи. Не можеше повече да се бори. Бавно излезе от стаята.

Той заключи вратата след нея и се върна до бюрото. Дълго гледа видеокасетофона, после включи копчето „старт“. Но моментално натисна друго копче: за изтриване.

Лентата се превъртя през машината десет пъти по-бързо от нормалното. Четирийсетминутната лента мина през машината за четири минути. Чу се цъкане и той натисна „стоп“. След малко отново натисна „старт“. Този път лентата се движеше нормално. Но екранът остана празен.

Лентата беше изчистена.

Баидр натисна „стоп“. Машините правят всичко толкова лесно.

Де да имаше някакво копче, което да натиснеш и цялата лента на живота ти да се изтрие, за да започнеш отново.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато се качи на самолета, Джордана се изненада, виждайки, че Лайла и двама млади мъже също са там. Младите мъже, облечени в зле ушити костюми с издути джобове, каквито обикновено носят чиновниците от Близкия изток при пътуване в чужбина, се изправиха вежливо.

— Не знаех, че и вие ще летите с нас — каза Джордана.

Гласът на Лайла беше необичайно предизвикателен. Говореше на арабски.

— Защо, имаш ли нещо против?

Джордана се озадачи. Лайла винаги говореше с нея на английски или френски. Вероятно сега постъпваше по иначе, понеже приятелите й не знаеха тези езици така добре като нея. Постара се да не мисли за това и отвърна на арабски.

— Съвсем не. Радвам се, че си с нас. Само се изненадах. Баща ти не ме предупреди.

— Вероятно е забравил — рече Лайла.

Не е забравил, помисли си Джордана. Не беше го виждала от сутринта, когато й съобщи, че трябва да тръгват. По-късно замина за Женева и само спря в къщата, за да се сбогува с момчетата.

— Имал е други грижи — продължи тя, все още на арабски. Обърна се многозначително към двамата млади мъже.

Лайла разбра намека и ги представи.

— Мадам Ал Фей, втората жена на баща ми, това са Фуад Азис и Рамадан Сидки. Идват с мен за уикенда у дома.

— Ахлан — каза Джордана.

— Ахлан фик — отговориха те стеснително и се поклониха непохватно.

Тъкмо в този момент двете деца, гувернантката им шотландка и личната й прислужница се изкачиха по стълбичката и влязоха в самолета. Когато видяха сестра си, момчетата нададоха радостни възгласи.

— Лайла! Лайла! — завикаха и се затичаха към нея.

Тя беше почти хладна, макар че при първата им среща се бе показала много радостна и прекара двата дни почти само в игри с тях, преди да тръгнат от Гщаат.

Джордана реши, че не й се занимава с тях заради приятелите.

— Седнете, деца — каза им тя. — И не забравяйте да затегнете коланите си. Излитаме след няколко минути.

— Може ли да седнем до Лайла? — понита Шамир. — Може ли?

Тя хвърли поглед към Лайла.

— Ако сестра ви няма нищо против.

— Нямам — отговори Лайла. На Джордана отново й направи впечатление неприязнения й тон.

— Добре, но се дръжте прилично.

— Мамо — запита Мохамед, — защо говорим на арабски?

Джордана се усмихна.

— Вероятно защото приятелите на сестра ви не владеят така добре английски като нас. Така е учтиво, щом хората не разбират какво си говорим.

— Ние говорим английски, мадам — каза с чист британски акцент мъжът на име Рамадан.

— Чудесно — отговори тя. Извърна очи към Лайла, чието лице беше безизразно. — Тогава се извинявам за недоразумението. Стюардът Раул влезе в кабината.

— Капитан Хаят иска да знае дали сте готови за излитане, мадам?

— Ще бъдем, когато всички заемат местата си — каза тя и тръгна към задната седалка близо до кръглата маса, където обикновено сядаше Баидр.

Настъпи кратка суетня, докато момчетата закрепваха коланите си и останалите се настаняваха. Раул и стюардесата — хубавичка американка на име Маргарет — бързо обходиха кабината и провериха коланите на всички. Раул кимна на Джордана, после отиде в предната част. След малко големият самолет се придвижи по пистата.

След като се издигнаха и надписът „затегни коланите“ изчезна, Джордана се изправи. Направи знак на Раул, който се приближи.

— Би ли приготвил леглото в кабината на мистър Ал Фей. Искам да легна и да си почина.

— Да, мадам. — Веднага направи знак на стюардесата и я изпрати да изпълни молбата.

Момчетата се катереха върху Лайла, която изглеждаше нервна и сякаш едва ги понасяше.

— Не пречете на сестра си — направи им рязка забележка Джордана. — Може да е уморена.

Децата послушно се върнаха по местата си.

— Не се чувствам много добре — обясни Джордана. — Ще отида да си полегна.

Лайла кимна, но не отговори. Проследи с очи Джордана, която тръгна към задната част на самолета и влезе в кабината. Наистина не разбираше какво баща й е харесал у нея. На дневна светлина не беше така хубава, както първо й се бе сторило. Без грим лицето й изглеждаше уморено, с тъмни кръгове под очите, а косата й беше твърда и не толкова руса, както й се беше видяло. По-добре, че отива да легне. Това улесняваше нещата.

През пътеката хвърли поглед към Фуад и Рамадан. Фуад сведе очи към часовника си, сетне отново ги отправи към нея.

— След половин час — обяви той.

Тя кимна и се облегна. Затвори очи. Още половин час чакане беше нищо в сравнение с цялото време, нужно за подготовката.

На Джордана й се стори, че току-що е затворила очи, когато в съня си чу, че плаче дете. Размърда се неспокойно с надеждата, че то ще млъкне. Но звуците не спираха и постепенно в съзнанието й се загнезди мисълта, че плаче някое от нейните деца. Седна в леглото и се заслуша.

Беше Шамир. Но не беше обичайният му плач или хленч. В гласа му имаше някаква особена нотка. На страх.

Тя бързо стана от леглото и оправи роклята си. Отвори вратата, излезе от кабината и тръгна по тясното коридорче към предния салон. На вратата се спря като закована. Умът й не можа да побере онова, което видя. Трябва да е някакъв кошмар, помисли си като обезумяла. Съвсем сигурно.

Скупчени зад кухнята, в малкото пространство, което Каридж използваше за офис, когато пътуваше, бяха децата, гувернантката им, прислужницата й и екипажът — Раул и Маргарет. Раул се държеше с една ръка за преградата, за да пази равновесие, кръв се стичаше по лицето му от рана на бузата. Пред тях бяха застанали Лайла и двамата и приятели.

Но Лайла беше такава, каквато Джордана никога не я беше виждала. В ръката си държеше тежък автомат, от колана на джинсите й висяха две гранати. Двамата мъже бяха дори още по-тежко въоръжени. Освен гранатите, които също висяха на коланите им, те имаха автоматични скорострелни оръжия.

Шамир пръв я забеляза.

— Мамо! Мамо! — извика той, отскубвайки се от прегръдката на гувернантката и втурвайки се към нея.

Лайла посегна да го хване, но той се оказа по-бърз. Джордана се наведе напред и детето скочи в прегръдките й. Бузките му бяха мокри от сълзи.

— Удариха Раул и му потече кръв! — извика той.

— Стига, всичко е наред — каза тя успокоително и го притисна.

Лайла посочи с пистолета.

— Хайде при другите.

Джордана я зяпна.

— Ти да не си полудяла? — извика тя гневно.

— Не чу ли? — отвърна Лайла. — Хайде при другите!

Вместо това Джордана се обърна и тръгна обратно по коридора към кабината. Лайла се движеше така безшумно, та Джордана не разбра, че е зад нея, докато внезапният удар на пушката не я просна на пода на тясното коридорче. При падането изпусна детето от ръцете си.

Момчето веднага се разплака. Хвърли се към сестра си.

— Няма да удряш майка ми, лошо момиче такова!

С пълно безразличие Лайла повали и него с един шамар. Детето се свлече до майка си, която го прегърна.

Мохамед се разрева от далечния край на салона. Отскубна се от гувернантката, изтича и коленичи до майка си. Джордана го прегърна с другата си ръка.

— Тези деца са твои братя — каза тя, не обръщайки внимание на парещата болка в кръста, докато се опитваше да седне. Вдигна очи към Лайла. — Ще отговаряш пред Бога за греховете си.

— Млък! — Устните на Лайла се свиха така, че гласът й излезе като ръмжене. — Те не са мои братя. Те са деца на една американска курва!

— В Корана е написано, че бащата свързва братята и сестрите — възрази Джордана.

— Не ми цитирай Свещената книга, кучко! — изсъска Лайла. — Свързани са истинските братя и сестри, а не онези, които си успяла да убедиш баща ми, че са негови. Мама ми разказа всичко.

— Все пак вършиш предателство спрямо баща си — допълни Джордана.

Лайла се изсмя.

— Баща ми предаде верността, която чувствах към него. Той предаде собствения си народ и се превърна в съучастник и оръдие в ръцете на евреите и империалистите.

Колко е странно, мислеше си Джордана, че не изпитва страх за себе си, а само за децата.

— Всичко ще се уреди — шепнеше им. — Не плачете повече.

— Станете! — изрева Лайла.

Джордана се изправи с мъка поради пронизващата болка. С автомата Лайла им направи знак да тръгнат напред. Държейки Шамир с една ръка и Мохамед с другата, тя мъчително се придвижи през салона.

— Предай децата на гувернантката — изкомандва Лайла.

Джордана я погледна.

— Прави каквото ти казвам! Бързо! Или сега и на тях ще им пусна кръвчица!

Безмълвно Джордана предаде децата на бавачката им. Те впериха в нея уплашени очи. Потупа ги по раменете успокояващо.

— Не се бойте. Всичко ще се оправи.

За малко да изстене от болка, усещайки мушването на дулото на пушката в кръста си. Когато се обърна, забеляза особен израз на наслада в очите на Лайла. Сви устни. Нямате да я дари с удоволствието да я чуе как стене.

— Ти иди напред в пилотската кабина с Рамадан — сръчка я Лайла.

Младият мъж я накара да върви пред него. Когато отвори вратата на пилотската кабина, той силно я блъсна. Тя се препъна и падна на колене, а той скочи в малкото пространство зад нея.

Капитан Хаят, вторият пилот Боб и бордният инженер Джордж се обърнаха изненадани. Джордж се пресегна над главата си, за да потърси нещо, което да му послужи за оръжие.

С неочаквана бързина Рамадан го удари отстрани по лицето с приклада и го събори от седалката. Кръв рукна от счупения му нос.

— Да не сте посмели да се опитате да извършите някоя глупост — каза с британския си акцент, — или ще избия всички в самолета.

Анди Хаят вдигна очи към него, а после към бордния инженер.

— Добре ли си, Джордж?

Джордж кимна, притискайки носа си с кърпичка. Джордана се изправи на крака.

— Къде е комплектът за първа помощ?

— В шкафчето над седалката на Джордж.

Тя свали металната кутия и я отвори. Бързо свали опаковката на няколко пакетчета с марля и ги подаде на Джордж. Хвърли поглед към капитана.

— Раул е с разрязана буза. — Тръгна да се връща към салона.

— Почакай! — Рамадан й препречи пътя. — Още не си свършила тук. — Обърна се към капитана. — Ние сме трима на борда и сме въоръжени с автомати и гранати. Така че поемаме ръководството на самолета, разбирате ли?

Хаят попита озадачено:

— Как трима?

— Лайла е с тях — му отговори Джордана.

— Лайла? — Хаят подсвирна. — Ей, проклет да съм. Това вече е върхът. Да те отвлече дъщерята на шефа ти.

— След като вече разбрахте какво е положението, ще следвате моите инструкции така, както аз ви ги давам — каза Рамадан.

Хаят погледна Джордана. Тя кимна. Той се обърна към младия мъж.

— Добре — отвърна.

— Първо, ще съобщите в Бейрут, че има промяна в полета и ще поискате въздушен коридор от Ливан до Дамаск.

Хаят си записа нещо в бележника до себе си.

— Ясно.

— Когато навлезем във въздушното пространство на Сирия, ще им кажеш, че има нова промяна в плановете и ще поискаш коридор над Иран до Техеран.

Хаят го стрелна с очи.

— Нямам достатъчно гориво, за да стигна до Техеран.

— Не се безпокой — каза поверително Рамадан. — Няма да стигнем дотам.

— Тогава къде отиваме? — запита капитанът. Рамадан извади някакво листче от джоба на сакото си. Подаде го на пилота.

— Ето къде отиваме.

Капитанът го погледна и му го върна.

— Вие сте луди — заключи той. — Там няма място, където да кацне самолет с тези размери. Само планини са.

— Има място — увери го Рамадан. — Ще ти го покажа, когато наближим.

— Има ли съоръжения за сляпо кацане? — попита Хаят.

— Не — отговори Рамадан. Засмя се нервно. — Говори се, че си един от най-добрите пилоти. Естествено, че Ал Фей не взема друго, освен най-доброто. За теб няма да е трудно, ще имаш видимост и ще можеш да кацнеш.

— Да се надяваме, че си прав — измърмори Хаят. Посегна към копчето на радиото. — По-хубаво да се обадим в Бейрут.

— Чакай малко! — Рамадан грабна другия чифт слушалки от масата на бордния инженер и притисна едната до ухото си, без да вдига пръст от спусъка на оръжието, което стискаше под мишница. — Сега вече можеш да се обадиш. И помни, нито дума за отвличане или ще те убия както си седиш. Не искаме никой да знае. Засега.

Хаят мрачно го погледна и кимна.

— Сега мога ли да се върна и да помогна на Раул? — запита Джордана.

— Разбира се. — Рамадан сякаш се отпусна. — И като отидеш там, им предай, че държа всичко тук под контрол.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Около четири часа следобед Баидр влезе в кабинета на Дик. Беше в банката по обяд, а след това проведе няколко срещи. Озърна се.

— Къде е Лайла?

Дик го погледна изненадан.

— Сутринта замина за Бейрут.

— За Бейрут ли?

По израза му Дик отгатна, че недоумява.

— Мислех, че знаете. Замина с Джордана и децата. Каза ми, че вие нямате нищо против, тъй като ще пътува с двама свои приятели. Искала да се прибере вкъщи за уикенда.

— Сигурно остарявам. Чудно, че не си спомням. Влезе в своя кабинет и затвори вратата след себе си. Дик се загледа подир шефа си и някакво необяснимо опасение започна да се прокрадва у него. Не беше в стила на Баидр да забравя каквото и да е. Телефонът звънна, той вдигна слушалката. Заслуша се малко, после натисна едно копче и влезе в кабинета на Баидр.

Баидр го стрелна иззад бюрото.

— Да?

Дик овладя гласа си да звучи спокойно.

— На линията е нашият човек на бейрутското летище. Там е от един часа и самолетът още не е пристигнал.

Баидр вдигна слушалката и закри микрофона с ръка.

— Кога трябваше да кацне?

— Около един и половина.

Баидр леко побледня. Отстрани ръката си от микрофона.

— Ал Фей на телефона — каза. — Свържи се с авиоконтрольора и разбери дали са се обадили. Няма да затварям.

Погледна Дик и отново затисна микрофона.

— Дано нищо не се е случило.

— Не се тревожете — успокои го Дик. — Анди е твърде добър пилот, за да се случи нещо лошо.

По линията отново се чу глас. Баидр се заслуша, а след това сякаш се поотпусна.

— Окей, благодаря много.

Затвори. Лицето му имаше озадачен израз.

— Не разбирам. Авиоконтрольорът в Бейрут казал, че пилотът поискал въздушен коридор за Дамаск.

Дик не отговори.

— Позвъни в Дамаск и разбери дали са кацнали там.

— Веднага, шефе. — Дик се върна в своя офис и вдигна телефона. Нужни му бяха двайсет минути, за да се свърже с пътническия авиоконтрол в Дамаск. Заслуша се, кимна, обади се още веднъж и се върна в кабинета на Баидр.

— Кацнали ли са там? — запита Баидр. Дик поклати глава.

— Не. Казаха ми, че са осигурили на самолета коридор Багдад — Техеран.

Баидр кипна.

— Хаят е полудял! Само да ми се обади! — После се поуспокои. — Поръчай разговори с тези летища и да видим какво можем да открием.

— Вече го направих — отвърна Дик.

— Добре. Веднага щом научиш нещо, ми кажи. — Облегна се на стола и видя как вратата се затвори след Дик. Имаше една-единствена причина за промяната на полета. Джордана. Опитваше се да отведе децата далеч от него. Ядоса се на собствената си глупост. Не биваше да й вярва, че ще изпълни заръката му. След всичко, което се случи.

След половин час Каридж се появи отново. Лицето му беше мрачно.

— Не са кацнали в Техеран, а от Багдад докладваха, че с радар не са ги уловили да навлизат в иракска територия. Проверих и в Дамаск — оттам казаха, че не са получавали съобщение за неприятности или за каквото и да е, откакто са прелетели над тях около два часа този следобед.

— Самолетът не може да изчезне току-така, без да остави някаква следа. — Баидр помълча малко. — Смятам, че е по-добре да обявим търсене.

— Преди да го направим, тук отвън има един човек, с когото смятам, че трябва да поговорите — рече Дик.

— Кажи му да си върви — отряза го Баидр. — Съзнанието ми е заето с по-важни неща от бизнеса!

— Мисля, че онова, което има да съобщи, би могло да има някаква връзка с изчезването на самолета.

Баидр се втренчи в него.

— Покани го.

Дик отвори вратата.

— Заповядайте, мистър Дюпре. — Влезе мъж със среден ръст и в невзрачен сив костюм. Дик го придружи до бюрото.

— Мистър Дюпре, мистър Ал Фей.

Дюпре се поклони.

— За мен е чест, мосю.

Баидр кимна, но не отговори. Гледаше въпросително Дик:

— Каква връзка има той със самолета?

— Вероятно никаква — бързо изрече Дик. — Но по-добре първо да ви обясня.

Баидр кимна.

Дик преглътна. Явно се чувстваше неудобно.

— Мистър Дюпре е частен детектив. Използвали сме го няколко пъти досега при поверителни дела и е доказал, че напълно можем да му имаме доверие. Поради някои забележки, които направи Лайла, в началото на седмицата на своя глава го наех да я следи.

— Защо? — запита резервирано Баидр. Дик го погледна в очите.

— Защото в деня, когато спряхте доставките на „Арабски кукли“, тя поиска от мен да ги продължим. Когато отказах — тъй като щях да наруша заповедите ви — тя ми каза, че семействата на Риад и Мафрад отдавна били близки и че дядо й щял да се разтревожи. Заяви ми че мога да продължа доставките, без вие никога да научите. — Пое дълбоко въздух. — Когато вие ми съобщихте, че семействата не са в приятелски отношения, реших да науча каквото мога за нея.

Баидр се обърна към частния детектив.

— Какво открихте?

Мистър Дюпре извади от вътрешния си джоб някакви книжа и ги разгърна. Постави едното копие върху бюрото пред Баидр, даде едно и на Дик, а третото задържа.

— На този лист са записани имената на всички, с които вашата дъщеря е контактувала през седмицата, а също часовете и местата, където са се състояли срещите.

Баидр хвърли поглед към листа. Едно име изпъкваше над всички: Али Ясфир. Лайла се беше виждала с него пет пъти през седмицата, а само предния ден — два пъти. Няколко други имена се повтаряха, но те не му бяха известни. Вдигна очи към частния детектив.

— Страхувам се, че дъщеря ви е поддържала връзки с опасни личности, мосю — заяви детективът. — Почти всички имена в списъка са на известни арабски терористи или партизани и като такива те са били под зоркото наблюдение на швейцарската полиция. Става дума за млади хора, а мъжът на име Ясфир, изглежда, им е оказвал финансова подкрепа. Ето защо швейцарската полиция си отдъхнала, когато Фуад Азис и Рамадан Сидки, двамата, които минават за най-опасни, тъй като и двамата са специалисти по използване на бомби и оръжия, се качили на самолета заедно с дъщеря ви и напуснали страната. Бъдете сигурен, че никога повече няма да им бъде дадена входна виза.

Баидр разучаваше списъка.

— Има ли още нещо?

— Само следното, мосю — отговори Дюпре: — позволих си да се обадя в училището, което е посещавала дъщеря ви в Монтрьо. Надявах се да получа информация от няколко момичета, с които е била по-близка. Но те нищо не можаха да ми кажат освен че не са я виждали от май месец, когато напуснала училището в компанията на един господин на име Ясфир, който се представил за ваш съдружник. Обяснили на училищното ръководство, че идват при вас на филмовия фестивал в Кан. Оттогава тя не се е връщала там.

Баидр погледна Дик, после отново частния детектив.

— Благодаря ви много, мосю Дюпре. Оказахте ни голяма помощ.

Детективът въздъхна.

— Ех, тези днешни деца. — Разтвори ръце по типично галски маниер. — Аз самият имам дъщеря — тийнейджър. Човек никога не знае как ще постъпят. — Поклони се. — Ако има още нещо, което бих могъл да направя за вас, мосю Ал Фей, не се колебайте да ми се обадите. — Поклони се на Дик и излезе от кабинета.

— Не ми харесват предположенията, които ми идват, а на вас? — обади се Дик.

— Не — Баидр въздъхна дълбоко. — Сега поне ни е ясно, че нищо не се е случило със самолета, само дето не знаем къде е.

— Това е голяма машина. Не могат дълго да крият самолет с тези размери.

— Може би. — Тонът на Баидр не беше убеден.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Да чакаме? — изненада се Дик.

— Да. — Баидр го погледна. — Ще видим какъв ще е следващият ход на Ясфир. Сега знаем. Скоро той ще се свърже с нас, за да ни каже какво иска.

Стояха в края на малка горичка и гледаха сребристия боинг 707. Девет души пълзяха върху самолета и го камуфлираха, за да не се вижда от въздуха. Друг самолет можеше да го забележи само ако прелетеше на не повече от шест метра от него.

Джордана се обърна към Хаят, който бе застанал наблизо и гледаше самолета.

— Приземихте го великолепно, капитане. Благодаря ви.

— В един момент беше много рисковано. Мислех, че ще налетим на онези дървета в края на пистата. — Обърна се отново към машината. — Защо според вас са направили такава писта на подобна височина? Ако се съди по вида й, се използва поне от три години.

— Не знам, капитане — отвърна тя. Мъжът на име Фуад пристъпи към тях.

— Окей. Да тръгваме. — Говореше английски с американски акцент. С дулото на оръжието посочи гората.

Джордана отиде при децата, които стояха между гувернантката си и прислужницата й Магда. Момчетата наблюдаваха с голям интерес камуфлирането на самолета. Тя ги хвана за ръце и зачака.

Пред тях имаше двама войници, облечени в груби, зле ушити униформи. По дрехите им нямаше никакви опознавателни знаци от коя армия са. При сигнал, даден от Фуад, те поеха напред. Още няколко войници се приближиха и тръгнаха отстрани, а други — зад тях. Всички те ги държаха на мушка.

Джордана мълчаливо крачеше с децата. Лайла и Рамадан не се виждаха никъде. Те първи бяха слезли от самолета — няколко минути след кацането — и бяха изчезнали.

Гората се сгъстяваше, а клоните на дърветата и храстите закачаха и разкъсваха дрехите им. Джордана се опитваше да предпазва децата, но след десет минути лицата и ръцете им бяха издрани. Тя извика на гувернантката:

— Ан, ако ти, Магда, Маргарет и аз вървим напред, а децата точно зад нас, няма да се драскат толкова.

Гувернантката кимна и другите жени ги настигнаха и образуваха полукръг, в центъра на който бяха децата.

— Няколко минути по-късно излязоха от гората на тесен кален път. Там чакаха два джипа с шофьори.

— В колите — изкомандва Фуад. — Жените и децата в първата, мъжете във втората.

След малко колите поеха по пътя. Той беше тесен и неравен, с много дупки и завои, така че ту влизаше, ту излизаше от гората, но непрекъснато се изкачваше нагоре в планината. След десетина минути въздухът захладя.

Джордана погледна към небето. Беше тъмно. Свечеряваше се. Обърна се към децата и съжали, че не беше се сетила да вземе палтата им. Но те бяха останали в самолета, както и всичко друго.

След пет минути излязоха от гората и се озоваха на едно сечище. В края на сечището се издигаха няколко порутени дървени сгради. Бяха заобиколени от ниска стена с монтирани върху нея картечници. До всяка картечница имаше по двама войници. На всеки ъгъл бяха закачени прожектори.

Когато навлизаха в лагера, Джордана вдигна очи към войниците, а те я изгледаха с нескрит интерес. Няколко от тях подхвърлиха неприлични забележки, но те не стигаха до слуха й поради шума от моторите на колите.

Джиповете спряха пред най-голямата сграда. Шофьорът направи на пътниците знак да слязат.

Двама мъже излязоха от сградата и застанаха да ги наблюдават. Рамадан, вече облечен в униформа, беше единият. Джордана трябваше да се взре повторно, за да разпознае другия. Отначало униформата я беше подвела. Вторият войник беше Лайла.

Лайла се приближи към нея. В униформа изглеждаше някакси по-едра и по-груба. Всичко красиво, което Джордана беше виждала у нея, се губеше под резките й маниери.

— Ти и децата заедно с другите жени ще заемете една барака — каза Лайла. — Мъжете — друга. Вечерята ще ви бъде донесена след час. След като се нахраните, лампите се загаснат за през нощта. След стъмване не се разрешава никакво пушене. От небето понякога огънче на цигара е забележимо от мили разстояние. Всяко нарушение на правилата ще бъде строго наказвано. Разбрахте ли?

— Няма да се отървеш лесно — каза Джордана.

— Когато баща ти научи, нито на земята, нито на небето ще намериш място, където да се скриеш.

Лайла я изгледа презрително.

— Баща ми ще направи каквото му кажат — ако иска някога отново да ви види живи.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Обади се едва на следващата сутрин. Гласът му звучеше на пресекулки по линията, която пукаше.

— Имаме важни въпроси да обсъждаме — рече. — Твърде важни, за да ги разискваме по телефона. Смятам, че една среща ще бъде от взаимна полза.

Гласът на Баидр беше хладен.

— Не е изключено.

— Къде ще ви бъде удобно?

— Аз съм в офиса.

— Едва ли идеята е добра. Моите уважения, но там съществуват много възможности да ни подслушват.

— Ще бъдем сами.

— Само Аллах знае колко подслушвателни устройства са скрити в стените на сградите — каза Ясфир.

— Къде предлагате?

— Взаимно приемливо място, може би някоя пейка в парка срещу вашия хотел.

— Кога ще сте там?

— Мога да дойда след петнайсет минути.

— Ще бъда там. — Баидр затвори телефона. Натисна едно копче на бюрото си. Дик влезе в кабинета.

— Той иска да се срещнем в парка отсреща. Смятащ ли, че нашият специалист по електрониката ще успее да улови оттук разговора с телескопичен микрофон?

— Не знам. Ще опитаме.

— Повикай го тогава. Имаме само петнайсет минути.

Техникът се яви в кабинета след по-малко от десет минути. Баидр го заведе до прозореца и му показа отсрещния парк.

— Ще можете ли да ни запишете оттам?

— Възможно е — отговори човекът. — Това се влияе от много неща. От уличния шум. От движението. Ще ни е от голяма полза, ако останете на едно място.

— Не знам — отговори Баидр. — Много ще зависи от другия.

— Ще опитам. Ще видим какво ще се получи.

Човекът работеше бързо. Проверяваше усилвателите, когато Дик отвори вратата и подаде глава.

— Време е.

Неохотно Баидр се подготви да тръгне. Предпочиташе да изчака още няколко минути, за да разбере дали електронният подслушвател ще заработи, но се страхуваше да не закъснее. Прекоси преходното помещение и стигна до вратата. Джабир се изправи, готов да го последва.

Баидр му направи знак.

— Чакай тук — каза.

Джабир отново седна. Щом вратата се затвори след Баидр, Дик го повика.

— Господарят ти ще бъде в парка отсреща — заяви. — Проследи го, но от разстояние и гледай да не те забележи. Боя се за него.

Джабир кимна и безмълвно напусна офиса. Когато той излизаше от хотела, Баидр вече пресичаше улицата. Джабир застана близо до ъгъла, откъдето можеше да го наблюдава.

След като пресече улицата, Баидр влезе в малкия парк. На първата пейка седеше стара жена, увита добре, за да се предпази от студения есенен вятър, и хранеше гълъбите. Баидр се настани на далечния край на друга пейка. Погледна нагоре и надолу по пътеката. Нямаше жива душа — дори чиновниците, които идваха тук за кратък отдих през обедната почивка липсваха. Запали цигара.

Петнайсет минути по-късно вече пушеше четвъртата цигара и недоумяваше дали Ясфир не го е пратил за зелен хайвер, когато старицата внезапно стана от пейката. Той с любопитно я проследи с очи, докато тя пристъпваше по тротоара извън парка и се качваше на едно такси. Чудно, че толкова зле облечена жена можеше да си позволи такси. В този момент му хрумна една мисъл. Погледна пейката, на която бе седяла. Под торбичката с фъстъци, които беше оставила, имаше лист обикновена бяла хартия. Очите му обходиха напечатаното на машина послание:

Беше подписано БРАТСТВО НА БОРЦИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ПАЛЕСТИНА.

Баидр бавно се изправи и тръгна към офиса си в хотела. Когато отвори вратата, Дик го очакваше.

— Какво стана? Не видяхме никого и не се чу нищо.

— Никой не дойде — каза Баидр. — Само това намерих — Подаде листа на Дик, който го последва в кабинета.

Мина зад бюрото и се отпусна тежко на стола. Дик продължи да чете, докато специалистът по електрониката събра нещата си и си тръгна.

— Те са луди — заяви Дик, когато свърши. — Няма начин да се съгласите с тези условия.

Уморено Баидр кимна в знак на съгласие. Нямаше начин да изпълни третото и последно условие. Петдесет процента от компаниите му не бяха на негово име. В най-добрия случай чистата стойност на неговия дял беше около двайсет процента.

— Аз го знам и ти го знаеш, но на тях не им е известно. И как да преговаряш с някого, с когото не разговаряш? Когото не виждаш?

— Трябва да го открием. Може би има средство.

— Добре, ще го открием, но това, което ме безпокои, е какво ще стане с децата и Джордана.

— Тогава какво можем да направим? — запита Дик.

— Първо ще уредим този депозит да се внася всеки ден и пратките да продължат както те искат. Така ще спечелим време.

— Тези доставки могат да причинят смъртта на стотици хора в Съединените щати. Не бих искал това да тежи на съвестта ми.

— Нито пък аз. Трябва да намерим начин да спираме доставките от другата страна.

— Как планирате да стане?

— Имам един приятел в Ню Йорк — Пол Гитлин. Той е адвокат, човек с голяма морална сила и силно развито чувство за справедливост. Сигурен съм, че ще разбере в какво положение се намирам и ще се отнесе с уважение към доверието, което му оказваме. Той ще намери начин да спира доставките там и заедно с това да ни защити.

— А после?

— Ще използваме времето си, за да открием къде държат семейството ми и ще го измъкнем. — Стана от стола и тръгна към прозореца. — Уреди банковите депозити и поръчай разговор с Ню Йорк — каза, без да се обръща.

— Да, сър — отговори Дик, тръгвайки към кабинета си.

— Дик?

Дик се извърна.

Баидр го гледаше. По лицето му имаше бръчки, които Дик по-рано не беше забелязвал.

— Обади се на „Униджет“ и ми наеми самолет. Ще взема баща си от Бейрут и заедно ще отидем да се видим с принца. Вероятно има начин да ни помогне.

Старият принц прочете листа и свали очилата си с треперещи пръсти. Сбръчканото му като на сокол лице под гутрата съчувствено се вдигна към Баидр и баща му.

— Тази организация ми е известна — каза. — Това е отцепническа група, изгонена от Ал Фатах поради нихилистични цели.

— Чувал съм, ваше височество — обади се Баидр. — Смятах, че с вашето застъпничество бихме могли да съберем достатъчно подкрепления и да ги принудим да се покажат.

— И тогава как ще постъпиш? — запита принцът.

— Ще ги унищожа! — отговори яростно Баидр. — Те са крадци, изнудвани и убийци. Те унижават и позорят каузата, на която претендират, че служат.

— Всичко, което казваш, сине мой, е вярно. Но ние нищо не можем да сторим.

— Защо не? — запита Баидр. Правеше всичко възможно, за да сдържа гнева си. — Става дума за вашия наследник, за наследника на трона ви, чийто живот е в опасност.

Очите на стария човек бяха слаби и сълзяха, но мислите му бяха ясни и точни.

— Той още не е мой наследник. И няма да бъде, докато аз не го провъзглася.

— Така че вие не ни предлагате никаква помощ? — попита Баидр.

— Не мога официално — отговори принцът. — Както и никой друг държавен глава, при когото би могъл да отидеш. Тази организация, която се нарича Братство, получава достатъчна подкрепа от някои среди. Дори Ал Фатах смята да ги остави да правят каквото искат. — Вдигна листа и го подаде на Баидр.

Баидр го пое безмълвно.

— Неофициално можете да откриете къде тези демони държат семейството ти и можеш да поискаш от мен колкото хора и колкото пари са необходими, за да ги освободиш.

Баидр се изправи с натежала душа.

— Благодаря за благодеянието ви, ваше височество — каза чинно. Беше сигурен обаче, че няма смисъл. Без официална помощ никога нямаше да ги открият.

Докато му подаваше ръката си, старият принц въздъхна.

— Ако бях млад — каза, — щях заедно с теб да ги търся. Бог да ти помага, сине мой. Ще се моля на Аллах за спасението на твоите обични.

Когато излязоха от големия палат на ослепителното слънце, Дик ги очакваше в лимузината с климатична инсталация. Видя ги, че вървят към колата.

— Какво каза? — запита.

— Той нищо не може да направи — отговори бащата на Баидр.

Когато колата тръгна, Баидр се загледа през прозореца.

— Безнадеждно е — каза тихо. — Никой нищо не може да стори. Никой не иска да ми помогне.

Дик мълча дълго. Толкова години преживени рискове. Цялата работа, всички усилия, за да стигне той дотук, щяха да отидат на кино. Но има някои неща, които са по-важни от работата. Като живота на невинни деца. Спомни си за своите две и си представи как би се чувствал, ако те бяха в такова положение. Всъщност това реши въпроса.

Обърна се към Баидр така, че да го гледа.

— Знам за едни, които ще ви помогнат — продума.

— Кои?

Дик изговори тихо:

— Евреите.

Баидр се изсмя горчиво.

— Защо ще искат да ми помогнат? Аз съм по рождение техен враг.

Шамир се взря в сина си.

— Хората не се раждат врагове. Това е нещо, на което се научават по-късно.

— Каква е разликата? — отвърна саркастично Баидр. Обърна се към Дик. — Защо биха ми помогнали? — запита отново.

Дик го погледна право в очите.

— Защото аз ще ги накарам — каза тихо. Баидр замълча. После изпусна лека, уморена въздишка.

— За тях ли работиш?

Дик кимна.

— Да.

— Не си евреин — каза Баидр. — Тогава защо?

— Родителите ми се върнаха да живеят в Йордания — започна да разказва Дик. — Един ден мъж на име Али Ясфир ги посетил и поискал от тях да позволят неговата организация да използва селото като база. След няколко месеца, през които изнасилили три момичета и се погаврили с много други, селяните поискали да ги изгонят. Но федаините отговорили с убийства. Лично Али Ясфир водел хората си от къща на къща и систематически прочистил селото. Само едно малко момченце и две момичета успели да избягат. Те ни разказаха истината, докато федаините шумно прокламираха последното зверство на евреите. Двете момичета с очите си видели как Али Ясфир собственоръчно заклал майка ми и баща ми.

— И сега, след като си ме предал — каза Баидр с горчивина, — смяташ, че те ще ми помогнат?

Дик открито издържа погледа му.

— Не по тази причина. А тъй като и двамата вярваме, че арабите и евреите могат да живеят и работят в мир. Хора като Али Ясфир убиват тази възможност. Те са нашите врагове. И трябва да бъдат унищожени.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Баидр се втренчи в двамата мъже на вратата. Ако не друго, приличаха на араби повече отколкото той и баща му. Възрастният беше висок. Покривалото на главата почти скриваше лицето му с изключение на големия орлов нос, а прашната му джелаба се влачеше по земята. Младият мъж беше тъмнокос и мургав, с големи мустаци над устните. Носеше избеляла риза и панталон в цвят каки.

Баидр и баща му се изправиха, докато генерал Ежнев им ги представяше.

— Доктор Ал Фей, мистър Ал Фей — генерал Бен Езра.

Генералът се загледа в Шамир, а после се усмихна.

— Мина много време, приятелю.

Внезапно Шамир побледня. Почувства как вътрешно се разтреперва. С ъгълчето на окото си стрелна Баидр с надеждата, че той няма да забележи нервността му. Баидр се взираше в генерала.

— А това е твоят син — каза генералът. — Аллах беше добър към теб. Хубав мъж.

Шамир се успокои.

— Радвам се да те видя, генерале.

Баидр погледна баща си.

— Познавате ли се?

Баща му кимна.

— Веднъж в пустинята пътищата ни се пресякоха. Преди много години.

Генерал Ежнев заговори бързо.

— Ще повторя официалното положение, господа, за да се разбере ясно. В момента съществува много деликатно прекратяване на огъня и по тази причина не смеем да извиним каквото и да е официално действие, което би включвало навлизане във вражеската територия. Подобна постъпка би разрушила искрено полаганите усилия да се поддържа мира, за който Израел така дълбоко мечтае.

Спря да си поеме дъх.

— Но нищо не бихме могли да сторим срещу индивидуални действия на някои лица, докато не сме известени за тях. Достатъчно ясен ли съм?

Другите кимнаха.

— Добре — каза. — Генерал Бен Езра, разбира се, е частно лице. Той се пенсионира от израелската армия преди много години. Както и този млад човек с него. Бивш първи сержант в сирийската армия, той беше взет като затворник на Голанските възвишения и беше освободен под гаранция по молба на генерала. Отговаря на името Хамид. Сириецът се поклони с уважение.

— Имам чест.

— Честта е наша — отговориха Баидр и баща му.

— А сега, господа, аз трябва ви напусна — каза генерал Ежнев. — За съжаление имам задължения на друго място.

Когато вратата се затвори след него, те насядаха около малката кръгла масичка. Изпод джелабата си Бен Езра измъкна няколко свитъка с карти. Разтвори ги върху масата.

— Преди една седмица, след пристигането ви в Тел Авив, ми съобщиха за вашия проблем. На своя глава се заех да изследвам възможностите за спасителен план. Знаех обаче, че първо трябва да открием местоположението на лагера, в който държат затворниците. За да се извърши това, поисках Хамид да бъде освободен под моя гаранция. Преди много години, когато и двамата бяхме млади, дядото на Хамид и аз служихме заедно в Британската армия и според семейната традиция Хамид беше възпитан като професионален войник. Известно ми беше, че преди войната Хамид последно е служил като инструктор в един лагер, където Братството тренираше женските части, подобни на тези от Ал Фатах. Той беше разрушен.

Погледна Баидр, а после продължи със същия равен тон.

— Дъщеря ви Лайла прекара три месеца в този лагер. Хамид ми докладва, че е била добър войник, много по-сериозна в старанието си и много по-идеалистична в разбиранията си от останалите. След разрушението на лагера Хамид я придружил до Бейрут, където останал, докато решил да се върне в Сирия и да постъпи на военна служба, понеже не съществували повече възможности за наемници при федаините.

Баидр погледна Хамид.

— В такъв случай вие познавате дъщеря ми?

— Да, сър.

— Тя говореше ли за мен?

— Не, сър.

— А за какво говореше?

— Най-вече за освобождаването на Палестина — отвърна Хамид. — Според нея не само евреите задържат освобождението, но също така и богатите араби от върхушката, които искат да разпрострат властта си над земята и народа.

— Смятате ли, че ме е причислявала към тази категория?

Хамид се поколеба, а после кимна.

— Да, сър, мисля, че да.

Баидр се обърна към Бен Езра.

— Извинявайте, генерале, но аз все още се опитвам да разбера какво се е случило.

Генералът кимна. Сведе поглед към картата и посочи едно място.

— Смятаме, че открихме единия лагер, където биха могли да бъдат. Казвате, че самолетът ви е Боинг 707?

— Да.

— В такъв случай съм сигурен, че сме го намерили — каза с победоносна нотка в гласа си. — Има един стар лагер, строен от сирийците и изоставен преди десетина години. Разположен е право на север от границата с Йордания, на запад от вашата държава. Когато са го строили, са планирали да го използват като база за гигантски бомбардировачи, но след като не успяха да купят самолетите, целият план пропадна. Но пистата все още си стои и в околността се носеха слухове, че лагерът е завзет от Братството. Съществува обаче една голяма трудност: пистата е в планините на едно плато, разположено на седемстотин метра височина, а самият лагер се намира на сто и петдесет метра по-високо. Има само два начина да се проникне дотам. Единият е по въздух, но шумът от самолетите ще бъде за тях по-ясен от предупреждение и те ще екзекутират заложниците, преди да успеем да стигнем до тях. Другият начин е пеш. За да не ни заловят, ще трябва да се установим поне на петдесет мили от лагера, денем да се крием, а нощем да се придвижваме по много тежък терен. Трябва да прекараме две нощи в усилено ходене и да атакуваме през третата. Според размера на лагера изчислявам, че там вероятно има стотина души. Дори да успеем да освободим пленниците, все пак ще остане проблемът да ги отведем в безопасност, преди да тръгнат да ни преследват.

Вдигна поглед към останалите.

— Казах каквото имах. Някакви въпроси?

— Откъде знаем, че отиваме където трябва? Или пък, че ще бъдат там, когато се доберем?

Генералът заговори решително.

— Не знаем. Но поемаме риска. Точно сега това е единствената възможност, която имаме. Освен ако ви е известно някое друго място, където може да се приземи Боинг 707.

— Не знам за друго място.

— Тогава вие трябва да решите да тръгваме или не.

Баидр погледна баща си за миг, а после отново генерала.

— Казвам да тръгваме.

Генералът се усмихна.

— Добре речено. Тъй като това е неофициална акция, ще се наложи да съберем доброволци. Между петнайсет и двайсет души. По-голямата бройка ще ни направи твърде трудноподвижни и видими. Трябва да се плащат добри пари за подобна опасна операция.

— Ще платя колкото поискат.

— Добре. Познавам десет мъже, за които съм сигурен.

— Бих искал да се включа — обади се Хамид. — Веднъж вече съм бил в този лагер. Познавам разположението му.

— Прието — каза генералът мрачно. — Въпреки че си бил изтеглен оттам.

— Моят принц обеща да ми даде колкото души ми потрябват — обяви Баидр.

— Добри ли са?

— В личната му охрана има само войници-планинари от Йемен.

— Те ще свършат работа — съгласи се генералът. — Йеменските планинари минават за най-добрите бойци в целия ислямски свят. — Ще ни е нужна екипировка — оръжия, гранати, преносими ракетохвъргачки, храна, вода и други припаси, както и самолети, за да ни прекарат до началния пункт. Ще бъде скъпо.

— Ще имате всичко.

— И още нещо. Ще имаме нужда от хеликоптер, за да ни вземе оттам. Ще планираме пристигането му на пистата според атаката.

— Готово — заяви Баидр. Генералът кимна.

— Колко време ще е нужно за подготовка? — запита Баидр.

— Три дни, ако дотогава успеете да доведете хората си.

— Ще бъдат тук — отговори Баидр. Обърна се към баща си. — Ще бъдеш ли така добър да се видиш с принца и да поискаш помощта, която ни обеща? Бих искал да остана тук с генерала и да подготвим всичко.

Шамир кимна.

— Ще го направя.

— Благодаря ти, татко.

Шамир му хвърли поглед.

— Те са мои внуци. — Обърна се към Бен Езра. — Сърдечна благодарност, приятелю — каза. — Изглежда, Аллах отново те прати при мен в момент на нужда.

— Не ми благодари, приятелю — заяви Бен Езра на арабски. — Струва ми се, че и двамата сме благословени.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

— Мамо, татко кога ще дойде да ни вземе?

Джордана се взря в личицето на Шамир, което се подаваше от края на одеялото, вдигнато до брадичката му. Надзърна и към Мохамед на другото легло. Той вече спеше, очите му бяха плътно затворени, а лицето му бе притиснато към твърдата възглавница. Тя отново се обърна към Шамир.

— Скоро, миличкото ми, скоро.

— Иска ми се да дойде утре — каза Шамир. — Тук не ми харесва. И хората не са добри.

— Татко ще дойде скоро. Затвори очи и заспивай.

— Лека нощ, мамо.

Тя се наведе и го целуна по челото.

— Лека нощ, миличко. — Изправи се и се върна обратно в другата стая, с която разполагаха. Слаба лампа блещукаше в центъра на малката маса, където се хранеха. Останалите три жени седяха около масата и се взираха в лампата. Нямаше какво да правят, нито какво да четат. Дори разговорът не вървеше. След две седмици престой вече нямаше за какво да си говорят, а поначало и нищо не ги свързваше.

— Децата заспаха — каза тя само за да чуе гласа си.

— Благословени да са малките — обади се гувернантката Ан. Останалите дори не повдигнаха глави.

— Боже мой! — възкликна Джордана. — На какво приличаме! Толкова одърпани жени като нас няма.

Този път те вдигнаха погледи.

— Трябва да решим — заяви тя енергично. — Утре бихме могли да направим нещо за себе си. Сигурно в тоя проклет лагер има някъде игла и конец.

— Дори и да има — отговори стюардесата Маргарет, — вероятно няма да ни дадат. Всички дрехи, от които се нуждаем, са на самолета, но няма да изпратят някой да ни ги донесе.

— Трябва да настояваме.

— Няма да помогне — каза Маргарет. Погледна Джордана. — Не мога да разбера защо мистър Ал Фей не изплати откупа и не ни измъкне оттук.

Джордана се обърна към нея.

— Откъде знаеш, че не го е направил? И че ни държат повече, отколкото се налага?

— Просто не мога да си обясня — продължи Маргарет. Покри лице с ръце и се разплака. — Тук е толкова ужасно. Не ни пускат навън освен до тоалетната и тогава пазачът стои пред отворената врата и наблюдава. Не ни дават да говорим с мъжете. Дори не знаем как са те. Може и да са ги убили вече.

— Живи са — каза Джордана. — Онзи ден видях как един човек им носеше храна.

В този момент стюардесата престана да плаче.

— Съжалявам, мисис Ал Фей. Не исках да си го изкарвам на вас. Сигурно просто много ми се е насъбрало, това е всичко.

Джордана кимна съчувствено.

— Смятам, че на всички много ни дойде. Истински ад е да не си в течение какво става. Те го знаят и по тази причина ни държат изолирани.

Отиде до закования с дъски прозорец и надникна през един тесен процеп. Не виждаше нищо освен тъмнината на нощта. Върна се до масата, седна на празния стол и също се взря в мъждукащата лампа.

Загуби представа за времето. След половин, един или два часа — не знаеше колко — вратата на стаята внезапно се отвори. Тя и останалите се втренчиха изненадано в двамата войници, застанали на прага. Единият войниците я посочи.

— Ти — каза той грубо на арабски — ела с нас.

— Аз ли? — запита тя изумена. Това се случваше за пръв път. Дори всекидневните записи се правеха в стаята. Даваха й малка изрезка от „Хералд Трибюн“, на която бяха отпечатани датата и заглавието и нищо повече. Тя ги прочиташе в микрофона и след това добавяше по няколко думи за себе си и за децата. После отнасяха магнетофона и микрофона. Само предполагаше, че тези ленти служеха да уверят Баидр, че са живи и че са добре.

— Да, ти! — повтори той.

Останалите я изгледаха с очи, изпълнени със страх.

— Не се безпокойте — каза тя бързо. — Може би информацията, която чакаме, е дошла. Скоро ще се върна и ще ви разкажа всичко.

Надигна се от стола и пое към вратата. Войниците застанаха от двете й страни и мълчаливо тръгнаха с нея към стаята на командирите. Отвориха й вратата, после я затвориха след нея, а те останаха отвън.

Стоеше и мигаше от неочакваната яркост на светлината. Тук нямаше малки газени лампи. Някъде зад сградата се чуваше, че работи генератор. Електричество. От някакво радио се разнасяше арабска музика.

Лайла и Рамадан седяха край маса с още един мъж, когото тя не разпозна, докато той не се изправи и обърна, за да я поздрави.

— Мадам Ал Фей — изрече и се поклони. Тя се вторачи в него.

— Мистър Ясфир!

Той се усмихна.

— Виждам, че си спомняте името ми. Чувствам се поласкан.

Тя не отговори.

— Вярвам, че сте настанени удобно — каза той с равен глас.

— Съжалявам, че не не сме в състояние да отвърнем с равна щедрост на вашето гостоприемство, но правим каквото можем.

— Мистър Ясфир — заяви тя студено, — защо просто не оставите тези глупости и не минете направо към целта!

Погледът на Ясфир стана суров.

— Почти бях забравил, че сте американка. — Пресегна се назад и взе от бюрото един лист. — Ще прочетете това изявление пред микрофона.

— А ако откажа?

— Ще бъде много жалко. Вижте, съобщението, което трябва да прочетете пред микрофона, е последният ни опит да спасим живота ви и този на вашите деца.

Тя отмести поглед към Лайла. Пред нея имаше до половина пълна бутилка кока кола. Обърна се отново към Ясфир.

— Ще го направя.

— Ето тук. — Той й посочи далечния ъгъл на стаята, където беше подготвен магнетофонът върху масичка между два стола. Взе микрофона и й го подаде.

— Говорете бавно и ясно — каза. — Важно е всяка дума върху лентата да се разбира. — Натисна „старт“. — Хайде.

Тя погледна листа и започна да чете на глас.

— Баидр, чета ти това известие, тъй като то е последно предупреждение и те искат аз и ти да сме наясно но въпроса. Току-що се разбра, че всички доставки, направени според споразумението с теб, са били конфискувани в Съединените щати. Смята се, че ти си отговорен за загубите и в резултат на това ти е наложена глоба — допълнителна сума от десет милиона, която да се изплати по сметката не по-късно от понеделника, след като получиш тази лента. Ако не го направиш, както и ако продължават да се конфискуват доставките, това ще представлява нарушение на споразумението и ще се наложи да се премине към незабавно привеждане в изпълнение на най-строгото наказание. Само ти можеш да предотвратиш екзекуцията на семейството си. — Тя спря и с ужас загледа Ясфир.

Той й направи знак да продължава да чете.

— Вече се знае, че си молил за помощ принца, както и други арабски владетели. Вярваме, досега си се уверил, че арабският свят е с нас. Съветваме те да престанеш да си губиш времето в търсене на помощ, която няма да получиш.

Ясфир грабна микрофона от ръката й и заговори.

— Това е последното ни съобщение. Други предупреждения няма да има. Само действие. — Натисна „стоп“.

— Не може да е вярно — каза тя. Той й се усмихна.

— Разбира се, че не — отговори той. — Но вашият съпруг е много труден човек, както сигурно знаете. Нужно е да бъде убеден в сериозността на нашата заплаха. — Изправи се на крака. — Вероятно сте изморена — каза. — Мога ли да ви предложа някакво питие?

Тя не му отговори и седна. Идваше й твърде много и преставаше да схваща. Беше нещо повече от отвличане, намесваха се и политически отсенки, за които не беше мислила по-рано. Струваше й се, че няма начин Баидр да може да изпълни всички изисквания, които му се поставяха.

Щеше да умре. Сега го разбираше. Необяснимо защо това беше без значение за нея. Дори и да живее, вече нямаше за какво. Самата тя бе разрушила всички възможности да притежава любовта на Баидр.

Студени тръпки я побиха. Децата. Не бяха сторили нищо, за да понесат това на собствения си гръб. Те не биваше да плащат за греховете на родителите си.

Изправи се.

— Мисля, че сега мога да пийна нещо — каза. — Случайно да имате някакво вино?

— Да. — Той се обърна. — Лайла, донеси бутилката с вино.

Лайла се загледа в него, а после бавно стана.

Неохотно отиде до съседната стая и се върна с виното. Постави го върху масата и тръгна към стола си.

— Две чаши, Лайла — каза той.

Тя отиде до бюфета и се върна с две прости чаши. Остави ги до виното и седна.

— Нямаме тирбушон — обясни.

— Няма значение — рече Ясфир. Взе бутилката и отиде до мивката в ъгъла на стаята. Рязко чукна гърлото с тапата о порцелана. Гърлото се отчупи. Направи го толкова опитно, че се разляха само няколко капки от виното. Върна се усмихнат и напълни двете чаши. Взе ги, обърна се към Джордана и й подаде едната.

Тя се загледа, очарована от червения цвят на виното в чашата. Не помръдна. Цветът й напомни за кръв. За нейната. За тази на децата й.

— Вземи — рече той грубо.

Гласът й превъзмогна вцепенението, което я беше обзело.

— Не — извика изведнъж и блъсна чашата в ръката му.

Чашата отхвръкна към гърдите му и изцапа костюма и ризата му с червеното вино. Той огледа себе си, после нея и очите му се изпълниха със силен гняв.

— Кучка! — кресна и я удари през лицето.

Тя падна на пода. Странно, че не усещаше болка, а само тъпа вдървеност. Стаята се завъртя пред очите й. Видя как лицето му се навежда над нея и ръката му посяга. Затвори очи и като че болката експлодира в лицето й — първо от едната страна, после от другата. В далечината се чуваше смехът на Лайла.

Експлозиите спряха и тя усети, че нечии ръце раздират дрехите й. Чу разкъсването на плата, докато някой дърпаше предната част на роклята й. Отвори очи. Изведнъж стаята се изпълни с войници.

Ясфир стоеше над нея с лице, зачервено от напрежение, до него беше Лайла, някаква необяснима радост блестеше в очите й. Бавно обърна глава. Двамата войници, които я бяха довели, наблюдаваха, до тях стояха двамата стражи, които пазеха вратата на стаята им, а зад тях още войници, които не беше виждала. Всички лица й изглеждаха едни и същи, всички имаха яростно похотлив вид. Само Рамадан не бе помръднал. Той седеше на стола си, а върху лицето му беше изписано отвращение.

Изведнъж тя установи, че е гола. Плъзна ръце, опитвайки да се прикрие от нахалните им погледи. Лайла се изсмя отново.

— Уличницата крие това, което едно време толкова гордо показваше. — Коленичи и грабна китките на Джордана, раздалечи ги от тялото й и ги стисна. Изгледа войниците. — Кой ще бъде първият, който ще се възползва от курвата на баща ми?

— Съпругата на баща ти! — извика Джордана, борейки се да се измъкне от хватката на Лайла. — Оженихме се по законите на Корана пред очите на Аллах!

Внезапно в стаята настана тишина, някаква промяна настъпи у войниците. С неудобство те се спогледаха, а после бавно се изтеглиха към вратата.

— Страхливци! — кресна им Лайла. — Страхувате се да проявите мъжествеността си с тази курва ли?

Войниците не се обърнаха назад. Един по един излязоха от стаята. Остана само Ясфир, вторачен в тях. После той също се обърна, върна се до масата и седна. С треперещи пръсти вдигна чашата с вино до устните си и я пресуши на един дъх.

Лайла отпусна рязко китките на Джордана и се изправи на крака. Стрелна с очи двамата мъже край масата, а после се отдалечи в ъгъла на стаята. Отпусна се в стола до магнетофона тихичко, без повече да ги поглежда.

Най-после Рамадан се раздвижи. Коленичи до Джордана, пъхна една ръка под раменете й и я подпря. Внимателно я изправи на крака.

Тя напразно се опитваше да се прикрие с парцалите от разкъсаната рокля. Той я поведе към вратата, взе един войнишки шинел, който висеше на стената, и я наметна с него. Отвори вратата и извика на войниците отвън.

— Придружете мадам Ал Фей обратно до стаята.

— Благодаря ви — прошепна тя. Той не отвърна.

— Няма ли надежда за нас? — запита тя. Въпреки че и този път той не отговори, някаква лека промяна в израза на очите му й даде чакания отговор.

Погледна го в лицето.

— Не ме е грижа какво ще стане с мен. Децата ми. Моля ви, не ги оставяйте да умрат.

— Аз съм само един войник, който трябва да се подчинява на заповедите — каза той не без съчувствие. — Но ще направя каквото мога.

Тя впери очи в неговите, кимна и се обърна. Усещаше слабост и леко се препъваше. Единият от войниците подхвана лакътя й, за да я подкрепя. Колкото и да бе странно, докато приближаваха стаята, чувстваше, че силата й се възвръща.

Имаше някаква надежда. Може би неголяма. Но все пак я имаше.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Хамид сведе надолу нощния бинокъл. От мястото си сред дърветата около лагера успя да определи кое е бунгалото на жените. Мъжете вероятно бяха в съседното. Внимателно, безшумно, той се спусна по ствола на дървото.

Бен Езра го погледна.

— Е?

— Открих къде са затворниците. В центъра на лагера. Трябва да минем през всички други бунгала, за да стигнем до тях. В първото са мъжете, във второто — жените. Всяка къщичка се охранява от двама войници отпред и двама — отзад. Командирското помещение е в голямата постройка точно срещу входа. В момента пред него са паркирани три джипа.

— С колко души смяташ, че разполагат?

Хамид изчисляваше бързо. Дванайсет оръдия, монтирани върху стените, винаги по двама души дежурни на оръдие. Ако дежурят по дванайсет часа, тогава само за оръдията са нужни четирийсет и осем души. Осем стражи за помещенията на затворниците. Плюс другите, които видя.

— Деветдесет, стотина може би.

Бен Езра кимна замислен. За нападение можеше да използва най-много осемнайсет мъже. Трябваше да остави двама души да охраняват пистата, която бяха превзели преди по-малко от час. Там имаше седем войници от Братството. Вече всички бяха мъртви. Йеменците поискаха разрешението му да завладеят пистата и той им го даде. Твърде късно си спомни, че йеменците може би не вземат затворници.

Искаше Баидр и Каридж да останат на пистата, но Баидр настоя да дойде с него, затова се наложи там да стоят двама от доброволците, от които нямаше желание да се лиши. Погледна часовника си. Десет часът. В четири сутринта големият хеликоптер, осигурен от Баидр щеше да ги чака на пистата. В него щеше да бъде доктор Ал Фей с пълен лекарски екип. Всичко трябваше да протече с точност до секунда, за да могат да се доберат до пистата преди преследвачите.

Атаката беше предвидена за два часа, а към пистата бе нужно да тръгнат не по-късно от три. За един час трудно щяха да стигнат пеша, особено при положение, че не знаеха какво е състоянието на осемте пленници. Надяваше се, че ще бъдат достатъчно здрави да се справят без помощ. Ако се наложеше някой от тях да бъде носен, не разполагаха с хора за това.

Отново погледна часовника си. Четири часа до сигнала. Взря се в Хамид.

— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш вътре и да разположиш пластичните бомби?

— Ще се опитам.

— Първите удари искам да попаднат върху тези четири големи прожектора. После върху джиповете.

Хавид кимна.

— Искам всички часовникови механизми да са нагласени на два нула нула.

— Ще бъде направено — отговори Хамид.

— Имаш ли нужда от помощници?

— Бих могъл да взема един човек — отвърна учтиво Хамид.

Бен Езра се обърна и погледна войниците. Бяха професионалисти, добре обучени. От тях наистина не можеше да се лиши, имаше работа за всекиго. Очите му се спряха на Джабир. Той не беше млад, но излъчваше ненатрапваща се компетентност. Привлече вниманието му и го посочи.

— Хамид има нужда от един мъж да му помогне за пластичните бомби — каза Бен Езра. — Желаеш ли да отидеш?

Джабир хвърли поглед към Баидр.

— За мен ще бъде чест, ако охранявате господаря ми в мое отсъствие.

Бен Езра кимна.

— Ще го охранявам все едно, че е мой. — По-късно щеше да се сети за тази своя мисъл. Той действително беше негов.

Извика евреина-ефрейтор, който отговаряше за групата.

— Разположи ракетохвъргачките и ги насочи към стената под картечниците. Следващата цел за поразяване е сградата на командването.

Евреинът отдаде чест и се оттегли. Направи знак на капитана от Йемен.

— Избрах твоите войници да поведат нападението. Още при първите взривове на пластичните бомби ще изловите колкото се може повече от картечарите. След това, без да чакаш резултата, ще ме последваш през портала и ще разгърнеш хората си около помещенията на войниците, докато ние търсим заложниците.

Капитанът козирува.

— Благодарим за честта, с която ни удостоявате. Ще преследваме задачата си до смърт.

Бен Езра отговори на поздрава.

— Благодаря, капитане.

Извърна се и отново огледа стените на лагера. На бледата лунна светлина те се открояваха призрачно бели. Отново се обърна. Мъжете вече се пръскаха, заемаха позиции, готвеха се за атаката. Тръгна бавно към Баидр и Каридж и приседна до тях.

— Как върви? — запита Баидр.

Бен Езра изгледа сина си. Колко странно, помисли си. Бихме могли да бъдем толкова значими един за друг. И все пак пътищата Господни водят извън границите на разбираемото. След толкова много години да се съберат заедно в един чужд свят, да преодоляват границите на омразата, всеки за себе си да отговаря на общите нужди.

Старецът потъна в мисли.

— Как върви? — повтори въпроса си Баидр. Погледът на Бен Езра се проясни. Бавно кимна.

— Върви — отговори. — От този момент нататък сме в ръцете Господни.

— Кога ще нападнем?

— В два нула нула. — Гласът му прозвуча строго. — Не желая да ни пречиш по никакъв начин. Не си военен и не бих искал да те убият. Ще чакаш тук, докато изпратя да те доведат.

— Семейството ми е там — каза Баидр.

— С нищо няма да им помогнеш, ако си мъртъв.

Баидр се облегна на дървото. Генералът беше забележителен старец. През двете нощи на дълго и мъчително ходене по най-тежкия терен, който беше виждал, генералът се движеше пъргаво и бързо като всички останали. Нито веднъж Баидр не го видя уморен. Как го наричаха евреите? Пустинния лъв? Прозвището напълно отговаряше на истината.

Бен Езра се обърна към израелския ефрейтор.

— Остават петнайсет минути до началото. Предай.

Войникът незабавно изпълни заповедта. Генералът изглеждаше угрижен.

— Хамид и Джабир още не са се върнали.

Баидр се изправи. Погледна към лагера. Всичко беше тихо.

От една страна се чу шумолене сред дърветата.

След малко се показаха Хамид и Джабир.

— Защо се забавихте толкова? — запита сърдито генералът.

— Трябваше да се справим със стражите — обясни Хамид. — Плъпнали са там като мухи. Смятам, че съм сбъркал в оценката си. Вероятно има сто и петдесет души.

— Това не променя нищо — заяви Бен Езра. — Дръжте се близо до мен, когато навлизаме. Щом изгърмят ракетите, евреите ще дойдат да ни помогнат с пленниците.

— Да, сър. — Хамид се огледа. Баидр беше далеч и нямаше да чуе. — Зърнах дъщеря му. Беше в зданието на командването. С нея имаше още двама мъже. Единият беше Али Ясфир. Другия не го познавам.

Бен Езра направи физиономия. Независимо дали я харесваше или не, тя му беше внучка.

— Предай да не стрелят по момичето, ако е възможно — каза.

— Да, сър. — Хамид се затича и изчезна сред дърветата.

Оставаха десет минути. Бен Езра пъхна ръце под джелабата и откачи колана си. Сръчно го затегна върху дрехата.

На кръста си напипа ятагана и го извади от ножницата. Изящно изкованата стомана блесна на лунната светлина. Бен Езра отново се почувства млад. Оръжието, без което никога не беше влизал в бой, висеше на хълбока му. Всичко беше наред.

Лайла взе нова бутилка кока кола и я отнесе на масата.

— Кога се връщаш? — запита тя Али Ясфир.

— Сутринта.

— Иска ми се да дойда с теб. Тук полудявам. Няма какво да правя.

— Едно момиче на сто и четирийсет мъже и му е скучна?

— Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш — Тросна му се Лайла.

— Скоро всичко ще свърши. Тогава отново ще се върнеш в Бейрут.

— А какво ще стане с тях, когато свърши? — Той вдигна рамене. — Налага ли се? Дори и ако баща ми се съгласи с всичко, което искаме?

— Прекалено много са. Винаги могат да ни идентифицират.

— А децата, и те ли трябва да умрат?

— На теб какво ти е станало? Смятах, че ги мразиш. Заради тях губиш цялото си наследство.

— Децата не мразя. Джордана и баща ми да. Но не и децата.

— Децата също могат да ни познаят.

Тя поседя мълчалива за малко, после се изправи.

— Ще изляза, за да глътна малко въздух — каза.

След като вратата се затвори след нея, Ясфир се обърна към Рамадан.

— Ако не се върна навреме, известно ти е какви са заповедите.

— Да — отговори Рамадан.

— Тя първа трябва да си отиде — нареди Ясфир. — Тя, повече от всички останали, ще ни отведе до бесилото. Прекалено много знае за нас.

Нощният въздух беше свеж и разхлади лицето й. Лайла тръгна бавно към стаята си. Толкова неща се случиха, които не беше очаквала. Нямаше романтика, нито пък каквито и да е силни усещания, каквито си беше представяла. Всичко беше толкова досадно. Скука и празни дни и нощи.

Нямаше чувството, че допринася за освободителната кауза. Отдавна се беше отказала да свързва това, което ставаше тук, с борбата за освобождение на палестинците. Всички войници бяха наемници. И то много добре платени. Като че ли никой от тях не го беше еня за каузата. Интересуваха се само от заплатата си. Съвсем не бе онова, за което говореха момичетата и момчетата в училище. Тук думата свобода означавате друго нещо.

Спомни си, че веднъж Хамид се беше опитал да й го обясни. Но тогава тя отказваше да разбере. Струваше й се много отдавна, а бяха изминали само шест месеца. Защо тогава се чувстваше толкова млада, а сега — като стара?

Спря при входа на бунгалото си и огледа лагера. Беше тихо. Нещо я безпокоеше, но не можеше да си даде сметка точно какво. Очите й доловиха някакво движение върху стената. Единият от картечарите се протягаше. На бледата лунна светлина видя как ръцете му се изпънаха към небето. А после изведнъж се хвърли с главата надолу към лагера. След малко гръмна пушка. Застинала от изненада, тя наблюдаваше как небето сякаш се разтваря и огньовете на ада се изливат върху тях.

Тази мисъл й мина след като се затича. Разбираше какво я бе обезпокоило. Тишината. Беше твърде тихо.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Децата се разбудиха и се развикаха от ужас. Малката къщичка се тресеше от експлозиите, които сякаш се разразяваха навсякъде около тях. Джордана скочи от походното легло, притича до тях и ги притисна към себе си.

Чу, че една от жените в съседната стая крещи, но не успя да разбере коя. През пролуките между дъските, с които бяха обковани прозорците, проблясваха червени и оранжеви светлини.

Още една експлозия разтърси нощта и като че цялата къщичка потрепера конвулсивно. Много странно, че не я беше страх. За първи път, откакто бяха отвлечени, се чувстваше сигурна.

— Какво става, мамо? — запита разплаканият Мохамед.

— Татко е дошъл да ни вземе, миличко. Не се плаши.

— Къде е той? — обади се Шамир. — Искам да го видя.

— Ще го видиш — успокои го тя. — Само след няколко минути.

Ан, гувернантката, се появи на прага.

— Добре ли сте, мадам? — извика оттам.

— Добре сме! — изкрещя Джордана в отговор, заглушавайки шума. — А вие?

— Една треска се заби в ръката на Магда, но иначе сме наред. — Спря, докато още една силна експлозия разтърсваше бараката. — Имате ли нужда да ви помогна за децата?

— Не, добре сме — каза Джордана. Спомни си нещо от един военен филм, който някога беше гледала. — Кажи на жените да залегнат на пода с ръце върху главите си. Така ще са в по-голяма безопасност.

— Да, мадам — отговори Ан с обичайната си шотландска невъзмутимост и изчезна от прага.

— На пода, момчета — изкомандва Джордана, повличайки ги със себе си. Изпружиха се от двете й страни, а тя простря ръцете си върху им и ги притисна към себе си.

Тътенът от експлозиите намаляваше. Сега все по-често чуваше изстрели, примесени с олелията, която вдигаха тичащи и крещящи хора. Стисна децата здраво и зачака.

Лайла бягаше из лагера, който се изпълни с мъже, объркано търчащи напред-назад. Атаката като че ли идваше от всички страни.

Само един човек сякаш имаше определена цел. Видя как Рамадан с пунша в ръце тича към бараката на жените.

Изведнъж си спомни за автоматичния пистолет, който носеше на колана си, и го извади. Тежестта на студената стомана в ръката й я успокои. Вече не се чувстваше така самотна и беззащитна.

— Рамадан! — извика тя след него.

Той не я чу, продължи на бегом и изчезна зад ъгъла на бараката. Без да знае защо, Лайла се стрелна след него.

Вратата беше отворена и тя влезе. Втурна се вътре и замръзна от ужас. Скупчени пред стената на задната стая, жените бяха заобиколили Джордана и момчетата. Рамадан, застанал на тесния праг между стаите, тъкмо вдигаше автомата си за стрелба.

— Лайла! — изпищя Джордана. — Те са твои братя!

Рамадан се завъртя, а оръжието се насочи към Лайла. Едва когато Лайла забеляза пълното безразличие върху лицето на Рамадан, проумя истината. За Ал-Иквах тя не означаваше нищо повече от братята си. Тя отричаше кръвната връзка, но Ал-Иквах — не. За тях Лайла представляваше само инструмент, който можеше да бъде отстранен, когато престанеха да се нуждаят от нея.

Държеше тежкото автоматично оръжие пред себе си с две ръце. По рефлекс пръстите й се свиха около спусъка. Едва когато пълнителят се изпразни и Рамадан тежко рухна на земята, тя проумя, че е натиснала спусъка.

Разглеждайки тялото, забеляза, че Джордана бързо обърна лицата на децата, за да не гледат кръвта, която бликаше от тялото на Рамадан.

Изведнъж усети как чифт силни ръце я хванаха изотзад, притискайки китките към тялото й. Започна настървено да се бори, за да се освободи.

— Лайла, престани! — отсече познат глас в ухото й.

Извърна глава, за да види кой е.

— Хамид! — възкликна изненадана. — Откъде се взе?

— За това по-късно. — Издърпа я заднишком от вратата. Отпусна хватката, но все още я държеше с една ръка и я повлече към една дупка, отворена в стената около лагера.

Когато стигнаха края на гората, бутна я да падне на земята. Тя вдигна очи и го погледна.

— Какво правиш тук?

Той отново натисна главата й надолу.

— Не си ли спомняш първото, на което те научих? — запита той рязко. — Сниши главата си.

— Ти не ми отговори на въпроса — възрази тя тихо.

— Дойдох да те взема.

— Защо, Хамид, защо?

— Защото не исках да те убият, ето защо — каза той дрезгаво. — Винаги си била лош войник.

— Хамид, ти ме обичаш — изрече тя и нотка на учудване се прокрадна в гласа й.

Той не отвърна.

— Защо никога не си ми го казвал?

Той се обърна и я изгледа.

— Какво право имам да обичам момиче като теб?

Бен Езра се разхождаше, даваше нареждания на войниците си, а ятаганът проблясваше над главата му.

Озърна се гневно наоколо. Съпротивата като че ли отслабваше. Огледа се за Хамид, но не го забеляза никъде. Изруга го на глас. Не понасяше войници, които толкова се задълбочаваха в битката, че забравяха заповедите. Беше му наредил да стои близо до него.

Даде знак на ефрейтора-евреин.

— Събери хората си! — След малко стрелна с очи Джабир. — Доведи господаря си! — изкрещя му. — Ще изведем заложниците!

От другата страна на лагера някой откри огън. Забеляза, че натам се затичаха няколко йеменци. Кимна мрачно на себе си. Беше направил правилния избор. Те бяха великолепни бойци.

Баидр пръв влезе в колибата. Щом видя синовете си, сърцето му подскочи. Отпусна се на коляно, за да ги вземе в прегръдките си, когато те се завтекоха към него с викове: „Татко! Татко!“.

Целуна единия, после другия и усети върху устните си солта на собствените си сълзи.

— Тате, ние не се изплашихме, честна дума — каза Мохамед. — Знаехме, че ще дойдеш.

— Да — обади се Шамир с тънкото си гласче. — Мама ни го повтаряше всеки ден.

Той вдигна поглед към нея. Очите му се замъглиха от сълзи. Изправи се на крака полека.

Джордана не помръдна, втренчена в него.

Безмълвно той й подаде ръка.

Бавно, почти неуверено тя я пое.

Той впери очи в нейните. Гласът му беше дрезгав.

— За малко да не успеем.

Тя се усмихна плахо.

— Никога и за миг не съм се съмнявала.

— Можеш ли да ми простиш? — запита той.

— Лесно е. Аз те обичам — каза тя. — А ти ще ми простиш ли?

Той се усмихна. Изведнъж той отново се бе преобразил в онзи, отдавнашния Баидр, в когото се бе влюбила.

— Лесно е — отговори той. — И аз те обичам.

— Изтегляй се! — провикна се евреинът-ефрейтор от вратата зад тях. — Нямаме на разположение цяла нощ!

Бен Езра беше застанал близо до входа на лагера.

— Има ли още някой? — запита генералът.

— Тук сме всички — отговори ефрейторът. Обърна се към капитана на йеменците.

— Поставени ли са ариергарди?

— Да, сър — отговори капитанът. — Четири души с автомати ще пазят известно време. Ние няма да ги чакаме. Ще отстъпят по същия път и след няколко дни ще ги вземем оттам, където кацнахме. — Бен Езра кимна. Това е то добър войник.

— Колко пострадали имаме?

— Един мъртъв, няколко повърхностни рани, това е всичко.

Бен Езра се обърна към евреина.

— Двама мъртви.

— Имаме късмет — каза сериозно генералът. — Спипахме ги по бели гащи! — Погледна към пътя. Отвлечените надаваха радостни възгласи. Летците бяха в добра форма, също и жените. Образуваха малка групичка и се опитваха да говорят едновременно. — По-добре ги накарайте да тръгват — каза Бен Езра. — На нашите приятели няма да им е нужно много време, за да установят колко сме малобройни и тогава ще ни подгонят по петите.

Евреинът тръгна. Бен Езра го извика.

— Виждал ли си сириеца?

Войникът поклати глава.

— Не съм го виждал, откакто влязохме след взривяването на ракетите. Беше пред мен и изведнъж изчезна.

Бен Езра се озадачи. Някакси не се връзваше. Освен да е убит и да лежи някъде, където не са успели да го намерят. Не, това не беше възможно. Сириецът беше много добър войник. Рано или късно щеше да се появи. Бен Езра се обърна и тръгна по пътя. Погледна часовника си. Три часът. Точно според плана.

Ако хеликоптерът дойдеше навреме, сутринта щяха да закусват в палата на принца.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Дик Каридж вървеше бавно из лагера. През отворения портал видя как другите поеха по пътя към пистата. Но той още не беше готов за тръгване. Имаше да свърти още нещо.

От време на време се чуваха изстрели от различни краища на лагера. Йеменците си гледаха работата. Бавно и предпазливо Дик отваряше една по една вратите на бараките. Никаква следа от него.

Все пак трябваше да е някъде тук. Не бе възможно да се е измъкнал преди атаката. Никой не можеше да напусне лагера, без да го забележат. Освен това чу как Хамид обясни на генерала, че го е видял петнайсет минути преди да започне всичко.

Обърна се, за да погледне отново в бараката на командирите. Пред нея бяха трите изгорели джипа. Замислен тръгна натам.

Веднъж вече бе прегледал бараката, но може да е пропуснал нещо.

Предпазливо приближи до вратата. С автоматичния пистолет в ръка застана от едната й страна и я разтвори. Изчака малко. Отвътре не се чуваше никакъв звук.

Влезе. Първата стая беше в пълна бъркотия. Ракетите бяха пробили дупки в стените. Хартии и мебели бяха пръснати из стаята, като че ли беше минал ураган.

Влезе в другата стая. Озърна се бавно. Невъзможно. Просто нямаше къде да се скрие. Тръгна да излиза, но спря.

Косата му настръхна. Той беше тук. Инстинктът му го подсказваше. Нямаше значение, че не го откриваше. Той беше тук.

Обърна се и отново обходи с очи помещението. Нищо. За момент застина, после отиде до пейката, където забеляза няколко газени лампи.

Счупи ги и бързо разля газта из стаята, после взе един стол, сложи го пред отворената врата и седна на него с лице към стаята. От джоба си извади кибрит, драсна една клечка, подържа я, докато се възпламени цялата кутия, и я хвърли в стаята.

Огънят бързо плъзна по пода, а после започна да обхваща и стените. Пушекът изпълни помещението, но той продължаваше да седи. Ставаше все по-горещо, ала той не мърдаше.

Изведнъж чу някакъв слаб звук отвътре. Опита се да се взре през пламъците, но не забеляза нищо. Звукът се чу отново, някакъв скърцащ звук, като че ли се отваряше врата с ръждясали панти. Погледна и към другата стая, но нямаше други врати.

Нещо на пода се размърда. Дик се изправи на крака. Част от дървения под като че се раздвижваше. С безшумни котешки стъпки той се приближи.

Спря до края на дървения капак. Извади носната си кърпичка, запуши с нея носа и устата си, за да се предпази от дима. Внезапно капакът се отметна настрани, един мъж седна отгоре му и се разкашля.

Агентът на Израел доволно кимна на себе си. Беше дошъл заради този мъж. Човек не бива да се страхува от идеалисти, а само от онези, които компрометират идеалите. Този човек носеше покварата. Бавно, съзнателно, преди онзи да разбере, че той е там, Дик изпразни в него пълнителя на автомата си.

После тръгна и без да се обръща назад, излезе от бараката и се отправи към пътя, оставяйки мъртвия Али Ясфир да лежи в огнения си ковчег.

Беше изминал четвърт миля надолу по пътя, когато ги настигна. Тъкмо отминаваше един завой, когато те се показаха от гората. Спряха и се втренчиха.

— Лайла! — извика Дик.

Хамид се обърна към нея. Забеляза странния й израз, но не продума.

— Дик… — започна тя с усилие. — Аз…

Звукът на изстрел я прекъсна. Лицето на Дик се изкриви в гримаса на изненада. След това изведнъж от ъгълчето на устата му шурна кръв и той бавно се строполи на пътя.

Хамид реагира незабавно. Бутна Лайла на земята, просна се по корем в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. След малко забеляза мъжа сред дърветата. Внимателно насочи дулото на автомата си между двете дървета, откъдето щеше да мине. Изчака го да дойде в центъра и тогава натисна спусъка. Автоматът почти разряза човека на две.

Обърна се към Лайла.

— Хайде! — каза дрезгаво. — Да се махаме!

Дик стенеше.

— Не можем да го оставим тук — каза Лайла. — Ще умре!

— Той така или иначе ще умре — отвърна Хамид безчувствено. — Хайде да вървим.

— Няма. Трябва да ми помогнеш да го отведем при другите.

— Да не си луда? Знаеш ли какво ще се случи с теб, ако се върнеш? Ако не те обесят, остатъка от живота си ще прекараш в затвора!

— Не ме е грижа — настояваше тя. — Ще ми помогнеш ли или не?

Хамид я погледна и кимна. Даде й автомата.

— Ето, носи това. — Наведе се, вдигна Дик на раменете си. — Давай да вървим. След няколко минути и други ще последват онзи.

Бен Езра погледна часовника си. Беше почти четири часът.

— Къде се бави този проклет хеликоптер? Едва бе изрекъл думите, когато в далечината се чу шум на самолет. Той се взря в небето, но след като луната беше залязла, не се виждаше нищо освен тъмнината на нощта.

След десет минути звукът се чу над главите им. Малко по-късно отмина планинския хребет и заглъхна.

Пукотът на пушечни изстрели долетя откъм пътя през гората. Дотича ефрейторът-евреин.

— Напредват по пътя след нас.

— Задръжте ги. Хеликоптерът ще кацне всяка минута.

Но огънят от картечниците ставаше все по-наситен, а хеликоптерът не кацаше. От време на време се долавяше пърпоренето на моторите му, но след това шумът се отдалечаваше.

Ефрейторът се върна.

— По-добре да побързаме, генерале — каза. — Този път наистина слизат с тежката си артилерия.

— Върни се обратно — отсече Бен Езра. Пак погледна към небето. — Знаеш ли какво мисля? Че тоя проклет глупак горе се е заблудил и не може да ни открие в тъмнината.

— А ако запалим огън? — предложи Баидр. — Той ще го привлече.

— Добра идея — отсъди генералът. — Но нямаме с какво да направим толкова голям огън. Ще ни трябва един час, за да съберем достатъчно съчки, а впрочем те няма и да горят. От росата всичко е твърде мокро.

— Знам нещо, което ще гори.

— Кое?

Баидр посочи боинга 707 под защитната дегизировка.

— Той ще гори страхотно.

— Сериозно ли говориш? — запита Бен Езра. Пукотевицата наближаваше.

— Дойдох да прибера семейството си и тъкмо това ще направя.

Обърна се към капитан Хаят.

— Анди, как би го подпалил?

Пилотът го изгледа.

— Не се шегувам, Анди — рязко каза Баидр. — Животът ни зависи от това!

— Да отворим резервоарите на крилата и да ги възпламеним — каза Хаят.

— Отворете ги — нареди Баидр.

Анди и вторият пилот притичаха до самолета. Изкачиха се в кабината. Тръгнаха към двете крила. Върнаха се след по-малко от десет минути.

— Сега сме готови — рече Анди. — По-добре се отдалечете от пистата в случай, че самолетът избухне.

Бен Езра изкрещя заповедите. Почти за пет минути се придвижиха до другия край на пистата.

— Всички долу — изкомандва той и даде сигнал на стрелците.

Автоматичните оръжия зареваха и затракаха. След малко се чу някакво съскане, след това нещо като стенание и огромният самолет избухна. Огнен гейзер се издигна на трийсетина метра нагоре към небето.

— Ако и това не видят, значи са слепи — каза печално Хаят.

Баидр забеляза израза на лицето му.

— Не тъжи. Това са само пари — отрони. — Ако се измъкнем оттук, ще ти купя друг.

Хаят се усмихна апатично.

— Ще стискам палци, шефе.

Баидр отправи мрачен поглед към небето. Зад тях стрелбата приближаваше. Отиде до Джордана.

— Добре ли си?

Тя кимна, а децата се държаха за нея. Всички гледаха към небето.

— Струва ми се, че го чувам! — извика Мохамед.

Заслушаха се. Слабият звук на мотори се приближаваше към тях и непрекъснато се усилваше. След две минути беше над главите им и хеликоптерът се отрази в светлината на горящия самолет. Бавно започна да се спуска.

Припламванията на изстрелите бяха стигнали почти до пистата, докато войниците задържаха настъплението според плана.

Хеликоптерът кацна. Първият, който слезе, беше бащата на Баидр. Двете момченца се затичаха към него.

— Дядо!

Той ги прегърна, а Баидр и Джордана се отправиха към него. Всички се насочиха към хеликоптера. Качваха се бързо, а само няколко души все още задържаха партизаните.

Баидр стоеше в подножието на рампата до Бен Езра.

— Всички ли се качиха? — запита генералът.

— Да — отговори Баидр.

Бен Езра сви ръце около устата си.

— Насам, ефрейтор! — извика гръмогласно, така че да го чуят из цялото поле.

Още един резервоар с гориво избухна в самолета, окъпвайки цялата местност с ярка като дневна светлина. Баидр видя как войниците заднишком излизат от гората, а пушките им все още стреляха към дърветата.

След малко бяха вече в подножието на рампата. Първият от тях се обърна и заизкачва стъпалата. Бен Езра го сръчка одобрително със сабята.

Жълтата светлина от горящия самолет заля и края на гората. Баидр гледаше натам и му се стори, че някой го вика. И тогава изведнъж я забеляза да тича откъм гората. Зад нея някакъв мъж носеше на раменете си друг.

Машинално един войник насочи оръжието си към нея. Баидр удари пушката така, че дулото й се обърна към небето.

— Стой! — изкрещя.

— Татко! Татко! — викаше Лайла.

Баидр се затича към нея.

— Лайла! Насам! — извика.

Тя се обърна, спусна се и се хвърли в прегръдките му. Един войник се втурна към тях.

— Трябва да изчезваме оттук, сър!

Баидр посочи към Хамид.

— Помогни му — каза на войника.

Обърна се и прегърнал дъщеря си с една ръка, се изкачи в самолета. Хамид и войникът, понесли Дик, ги следваха. Бен Езра тръгна по рампата и застана пред отворената врата.

Хамид и войникът бяха положили Дик върху носилка, а доктор Ал Фей и медицинският екип закачаха системите за плазма и глюкоза.

— Вдигай! — изрева Бен Езра.

Отгоре големите перки се завъртяха лениво, а Хамид се върна при генерала. Зад гърба му видя как партизаните тичат по полосата.

— Ако бях на ваше място, генерале, не бих стоял там — каза той с уважение.

— Къде, по дяволите, беше цяла нощ? — извика гневно Бен Езра, докато хеликоптерът се издигаше тежко.

— Просто изпълнявах заповедите ви, сър — отговори Хамид, гледайки го право в очите. Махна с ръка към Лайла, коленичила край Дик. — Направих така, че нищо лошо да не й се случи.

— Беше ти заповядано да седиш до моя… — Гневът в гласа на стареца се уталожи, замести го нотка на изненада. — О, Боже! — изхлипа. Ятаганът падна от внезапно обезсилената му ръка. Колебливо пристъпи към сириеца и започна да се свлича.

Хамид го прихвана с протегнатите си ръце. Усети как кръвта на стареца шурти през тънката бедуинска роба. Хамид залитна и едва не падна, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха.

— Застреляха генерала! — извика той.

Баидр и баща му се оказаха до него още преди да изрече думите. Внимателно положиха Бен Езра върху носилка. Ал Фей го претърколи на една страна, разкъсвайки бързо робата.

— Не се тревожи, приятелю — прошепна генералът. — Погрижи се за младия човек там.

— Младият човек ще се оправи! — отвърна почти сърдито Шамир.

— И аз също — каза тихичко Бен Езра. — След като видях сина си, вече не се страхувам да умра. Ти постъпи правилно, приятелю. Отгледал си мъж.

Шамир почувства, че сълзите замъгляват погледа му. Коленичи и приближи устните си до ухото на стария човек.

— Твърде дълго му позволих да живее в лъжа. Време е да научи истината.

Лека усмивка се появи върху устните на умиращия войн.

— Каква е истината? Ти си неговият баща. Той трябва да знае само това.

— Ти си му баща, не аз! — настоятелно прошепна Шамир. — Той трябва да знае, че твоят Бог го е довел на тоя свят!

Бен Езра вдигна очите си, които вече се изцъкляха. Обърна ги към Баидр, а после пак към доктора. Гласът му беше съвсем слаб и той събра всичката си сила в последния дъх. Издъхна в мига, когато от устните му се отрониха думите:

— Има само един Бог…