Плажът

Пролог САМО ФАКТИТЕ

Зная неща, които не бих искал да зная.

Истинският убиец психопат не е обикновен злодей. Не прилича на малолетен крадец, който влита с насочен пистолет в някой магазин, сетне се паникьосва и изпразва пълнителя в злочестия продавач на алкохол. Няма нищо общо и с мъжа, който нахлува в офиса на своя брокер и му отнася главата с един изстрел. Нито пък със съпруга, удушил половинката си заради истинска или въображаема изневяра.

Убийците психопати не се водят от мотиви, като любов, страх, гняв или омраза. Те не изпитват подобни емоции.

Те не изпитват нищо. Повярвайте ми.

Гейси, Бънди, Деймър, ЗИУ1 и всички други звезди от лигата на извратеняците са невъзмутими и спокойни в занаята си. Движи ги сексуалната възбуда и тръпката от самото убийство. Ако си въобразявате, че сте забелязали разкаяние в очите на Тед Бънди, след като си призна за убийствата на тридесет млади жени, то случилото се е единствено във вашето въображение, защото това, което отличава убиеца психопат от останалите убийци, е, че на него въобще не му пука. Нито за живота на жертвите му. Нито за смъртта им.

Младото момиче, което е набелязал, е само муха върху шезлонга, очакваща да бъде смазана с един удар.

Обаче убийците психопати могат да се преструват на загрижени. Те умеят да имитират човешките емоции, за да се прикриват сред нас и да подмамват плячката си. Все по-близо и по-близо. И когато я убият, започват да търсят следващата нова тръпка, по-добра от предишната, без ограничения, без табута, без задръжки.

Казвали са ми, че било „влудяващо“ да бъдеш в плен на подобен апетит и затова психопатите се издънвали.

Понякога се случва да допускат грешки.

Може би си спомняте пролетта на 2007 г., когато моделът на бански костюми Ким Макданиълс беше отвлечена от един слънчев плаж в Хаваите. Не последва искане за откуп. Местните ченгета действаха изключително мудно и арогантно — не търсеха улики, не разпитваха свидетели или информатори, които да имат представа кой е отвлякъл тази красива и талантлива млада жена.

По онова време аз бях бивше ченге, което се опитва да пише криминалета, но тъй като последната ми книга почти веднага се озова от кашоните на доставчика върху рафта за залежали романчета, аз, като третокласен автор, се заех с най-доброто, на което бях способен — писане на сензационни репортажи.

Работех като криминален репортер за „Лос Анджелис Таймс“, откъдето писателят Майкъл Конъли2 бе започнал своя възход към славата и успеха.

В онази петъчна вечер, двадесет и четири часа след изчезването на Ким, аз седях зад бюрото си, зает с дописването на поредната рутинна история с фатален край, когато редакторът ми Даниъл Арънстейн дойде при мен, каза „Дръж!“ и ми подхвърли билета за Мауи.

Тогава бях почти на четиридесет, уморен и преситен от криминални истории, но постоянно си повтарях, че постът ми във вестника може да ми предостави шанса да се докопам до някой случай или да ми подскаже блестяща идея, която за пореден път да преобърне живота ми. Самозалъгвах се, защото по този начин поддържах жива мъждукащата си надежда за по-добро бъдеще.

Най-странното беше, че когато „птиченцето кацна на рамото ми“, в началото аз така и не разбрах какво ме е споходило.

Билетът на Арънстейн до Хаваите ми даде възможност да направя отдавна бленувания пробив. Предвкусвах топли и екзотични хавайски нощи в петзвезден хотел; представях си барчета на брега на океана, пълни с полуголи момичета, надпреварващи се за вниманието ми — и всичко това за сметка на „Лос Анджелис Таймс“.

Грабнах самолетния билет и полетях към най-голямата история в кариерата ми.

Отвличането на Ким Макданиълс беше поредната гореща новина, която заемаше първите страници на вестниците. Когато се присъединих към шумната група репортери, обсаждаща полицейския кордон пред хотел „Уайли Принсес“, всички новинарски канали по света вече отразяваха събитията около трагедията.

Отначало и аз като всички журналисти смятах, че Ким най-вероятно си е пийнала повечко, била е отвлечена от неколцина лоши момчета, които са я изнасилили, убили и захвърлили някъде. Очертаваше се историята за изчезналата красавица да бъде водеща за около седмица или месец, докато някой известен фанатик или експерт от Министерството на вътрешната сигурност на САЩ не заемеше отново първа страница.

Мотивиран от обичайната развръзка и високите разходи, които трябваше да оправдая, аз се втурнах право към черното сърце на жестокия и завладяващ криминален купон.

Озовах се в центъра на зловещи събития, но не по своя воля. Станах част от сценария на изключително безмилостен убиец психопат, също подвластен на собствените си грижливо подхранвани илюзии.

Книгата, която държите в ръцете си, е истинската история на едно невиждано досега чудовище, наричащо себе си Анри Беноа. Както ми каза самият Анри: Джак Изкормвача никога не си е и мечтал за такива убийства.

Прекарах последната година в усамотено селце, далеч от Холивуд, Лас Вегас или Мауи, където описвах живота на Анри. Постоянно имаше аварии в електрозахранването, така че се снабдих с пишеща машина.

Оказа се, че нямам нужда от „Гугъл“, защото това, което не бях записал на касета или хартия, беше запечатано завинаги в мозъка ми.

В „Плажът“ се разказва за убиец, достигнал невиждани досега висоти в „занаята“ си — убиец, какъвто светът никога досега не е познавал. Позволих си някои литературни волности, тъй като не бих могъл да зная какво са си мислили Анри или жертвите му в даден момент.

Но нека това не ви тревожи нито за секунда, защото онова, което самият Анри ми разказа, беше доказано от фактите.

А фактите казват истината.

А истината ще ви разтърси до дъно, както разтърси и мен.

Бенджамин Л. Хокинс

Май 2009