Плажът

8.

Един мъж се бе изправил на ръба на скалистата дига край морето и се взираше в тъмната вода и розовеещите облаци, докато първите лъчи на зората огряваха източния бряг на Мауи.

Казваше се Анри. Разбира се, това не беше истинското му име, а просто името, което използваше в момента. Беше тридесет и няколко годишен, със средно дълга руса коса, светлосиви очи, висок метър и осемдесет и два на бос крак, както бе в момента. Ходилата му бяха заровени в пясъка.

Бялата ленена риза се спускаше свободно върху сивите му памучни панталони. Той наблюдаваше чайките и слушаше крясъците им, когато се стрелкаха към вълните.

Анри си помисли, че писъците на тези птици предвещават поредния идеален ден в рая. Но още преди да е започнал, идеалният ден бе отишъл по дяволите.

Той обърна гръб на океана и пъхна цифровия си бележник в джоба на панталоните. Закрачи по наклонената пътека към частното си бунгало, а вятърът изду широката му риза като платно.

Когато стигна, отвори стъклената врата, прекоси предната веранда и малкото коридорче с под от светло дърво и влезе в кухнята. Наля си чаша силно хавайско кафе, излезе пак на верандата, отпусна се в шезлонга до джакузито и се замисли.

Това място — хотел „Хана Бийч“ — беше на върха в списъка му с любими места: допускаха се само избрани посетители, беше приятно и уединено, нямаше телевизор и дори телефон.

Заобиколен от хиляди акри тропическа гора, дискретният комплекс от сгради бе кацнал върху крайбрежен остров — идеален рай за много богатите.

Тук човек можеше да си почине напълно, да се отпусне и бъде такъв, какъвто е в действителност, да осъзнае човешката си същност.

Телефонното обаждане от някакво място в Източна Европа прати отпускането му по дяволите. Разговорът беше кратък и основно — монологичен. Хорст му бе съобщил една добра и една лоша новина. Тонът му бе подразнил усещането на Анри за свобода с изтънчеността на острие, плъзгащо се леко върху жизненоважен орган.

Беше казал, че работата на Анри е приета добре, но имало проблеми.

Дали бе избрал подходящата жертва? Защо смъртта на Ким Даниълс е останала достояние само на тесен кръг хора и не е предизвикала шум? Къде е пресата? Дали наистина те бяха получили всичко, за което бяха платили?

— Свърших идеална работа — сряза го Анри. — Как можеш да го отричаш?

— Внимавай как се държиш, Анри. Всички сме приятели, нали?

Да. Приятелство на чисто търговска основа, като едната приятелска страна контролираше парите. А сега Хорст му казваше, че другарчетата му не били достатъчно ощастливени. Искали повече.

— Използвай въображението си, Анри. Изненадай ни.

Разбира се, те щяха да платят още за допълнителните услуги и след известно време перспективата за повече пари разсея донякъде лошото настроение на Анри, но не повлия върху презрението му към Воайорите.

Искаха повече?

Така да бъде.

Когато довърши и втората си чаша кафе, новият му план вече бе начертан. Извади мобилния телефон от джоба си и започна да набира.

9.

Тази нощ снегът се сипеше бавно над дома на Ливън и Барбара Макданиълс в Каскад Тауншип — заобиколеното от гори предградие на Гранд Рапид, Мичиган. В спретната и удобна къща с три спални две момчета спяха дълбоко, сгушени под юрганите си.

По-надолу по коридора Ливън и Барбара лежаха с опрени гърбове, притиснали ходилата си в широкото семейно легло, което вече двадесет и пет години им служеше вярно.

Нощното шкафче на Барбара бе затрупано със списания, започнати и недочетени книги с меки корици, сгънати списъци и бележки и безброй, шишенца с витамини, струпани около бутилката й със зелен чай. Не се притеснявай, Ливън, и моля те, не пипай нищо. Аз знам мястото на всяко нещо.

Нощното шкафче на Ливън до лявата му страна съдържаше спретната купчина годишни доклади, екземпляра с бележките му на „Срещу всички причини“, химикал и бележник и няколко постижения на електрониката — телефони, лаптоп, електронен будилник, показващ метеорологични данни, — всички подравнени на десет сантиметра от ръба и свързани към контакта зад лампата.

Снегът бе обгърнал къщата в бяла тишина. Наруши я телефонен звън, който събуди внезапно Ливън. Сърцето му заби учестено и тревожен въпрос изникна тутакси в съзнанието му, все още замъглено от съня: какво става?

Последва още един звън и този път Ливън грабна слушалката.

Погледна към часовника. Показваше три и четиринадесет сутринта… В този миг разбра. Беше Ким. Тя беше пет часа преди тях и той реши, че нещо е объркала с часовите пояси.

— Ким? Скъпа? — каза Ливън.

— Ким си отиде — произнесе мъжки глас в ухото на Ливън.

Гърдите му се стегнаха и той не можа да си поеме дъх. Дали не получаваше инфаркт?

— Извинете? Какво казахте?

Барб седна в леглото и запали лампата.

— Ливън? — попита. — Какво става?

Съпругът й вдигна ръка с жест дай ми секунда.

— Кой се обажда? — попита, докато масажираше с длан гърдите си, за да намали болката.

— Разполагам само с минута, така че ме слушайте внимателно. Обаждам се от Хаваите. Ким изчезна. Попадна в лоши ръце.

Ледената вълна на страха се разпростря от главата до пръстите на краката му. Ливън стисна телефона и се заслуша напрегнато в ехото от мъжкия глас: Ким попадна в лоши ръце.

В това нямаше никакъв смисъл.

— Не ви разбрах. Пострадала ли е?

Отговор не последва.

— Ало?

— Чувате ли какво ви казвам, господин Макданиълс?

— Да. Кой се обажда, моля?

— Ще го кажа само веднъж.

Ливън дръпна края на тениската около врата си и се опита да подреди мислите си. Дали мъжът лъжеше, или казваше истината? Той знаеше името му, телефонния номер, че Ким е на Хаваите. Откъде е научил всичко това?

— Какво става, Ливън? Ливън, за Ким ли се обаждат? — попита трескаво Барб.

— Вчера сутринта Ким не се появи на снимките — каза гласът. — От списанието пазят мълчание. Все едно нищо не се е случило. Надяват се, че тя ще се появи.

— Обадиха ли се в полицията? Някой уведомил ли е полицията?

— Сега ще затворя — рече мъжът. — Но ако бях на ваше място, щях да се кача на следващия самолет до Мауи. Заедно с Барбара.

— Почакайте! Моля ви, почакайте! Откъде знаете, че е изчезнала?

— Защото аз го направих, сър. Аз я видях. Аз я харесах. Аз я взех. Желая ви приятен ден.

10.

— Какво искате? Кажете ми какво искате!

Ливън чу изщракване, последвано от сигнал „свободно“. Той натисна бутона за идентификация и прочете: „неизвестен“.

Барб го дръпна за ръката.

— Ливън! Кажи ми! Какво се е случило?

Барб обичаше да казва, че в семейството тя пали пожарите, а съпругът й ги гаси и с времето всеки бе приел падащата му се роля. И така, Ливън й разказа какво му бе казал непознатият. Опитваше се да прикрие паниката в гласа си и се придържаше към фактите.

Барб усети страха му, лицето й се изкриви от ужас. Гласът й стигаше до него приглушено, все едно идваше от много далече.

— Повярва ли му? Той каза ли ти къде е тя? Каза ли ти какво се е случило? Господи, за какво говорихте?

— Каза ми само, че си е отишла…

— Тя никъде не ходи без мобилния си телефон — задъха се Барб в астматичен пристъп.

Ливън скочи от леглото, треперещата му ръка събори нещата от шкафчето, като разпиля по килима хапчета, книги и списания. Откри инхалатора в безпорядъка, подаде го на жена си и я загледа, докато тя вдишваше дълбоко.

По лицето й се стичаха сълзи.

Мъжът протегна ръце, а тя се отпусна на гърдите му, разтърсвана от ридания.

— Моля те… просто й се обади.

Ливън грабна телефона от килима, набра номера на Ким и започна да брои позвъняванията, вперил поглед в часовника, докато усилено смяташе. На Хаваите беше едва десет вечерта.

После гласът на Ким прозвуча в ухото му.

— Ким! — извика той.

Барб притисна длани към страните си, а в погледа й се изписа огромно облекчение… но Ливън осъзна грешката си.

— Беше гласовата поща — каза на съпругата си и се заслуша в записаното от дъщеря си съобщение: „Оставете номер и аз ще ви се обадя. Чаоооо“.

— Ким, татко е. Добре ли си? Искаме да те чуем. Не се тревожи за часа. Просто се обади. Всички тук сме добре. Обичаме те, скъпа. Татко.

— О, господи, о, господи! — хлипаше Барб, докато притискаше инхалатора към лицето си.

— Не знаем нищо, Барб — опита се да я успокои съпругът й. — Може да е бил някой малоумник с тъпо чувство за хумор…

— О, господи, Ливън! Обади се в стаята й в хотела.

Седнал на ръба на леглото и забил поглед в надипления килим, Ливън се обади на справки. Записа си номера, прекъсна линията, след това се свърза с хотел „Уайли Принсес“ в Мауи.

Когато операторът отговори, Ливън помоли да го свържат с Ким Макданиълс. Чуха се шест далечни позвънявания в стаята, намираща се на повече от девет хиляди километра, след което се включи телефонен секретар: „Моля оставете съобщение за госта на стая 314. Или натиснете 0 за оператора“.

Болките в гърдите му се върнаха с нова сила и Ливън едва смогваше да си поеме дъх. Заговори в слушалката:

— Ким, обаждат се мама и татко. Важно е.

Натисна 0 и от другия край на линията най-после се разнесе мелодичният глас на хотелския оператор.

Ливън го помоли да позвъни в стаята на Каръл Суийни — секретарката от агенцията, която придружаваше Ким на Хаваите и се предполагаше, че ще я наглежда и ще се грижи за нея.

От стаята на Каръл също не се обади никой.

— Каръл, обажда се Ливън Макданиълс, бащата на Ким. Моля те, обади се веднага щом получиш съобщението. Не се притеснявай за часа. Ние сме будни. Това е номерът на мобилния ми телефон…

След това отново се обади на оператора.

— Нуждаем се от помощ — каза той. — Моля ви, свържете ме с управителя. Спешно е.

11.

Ливън Макданиълс имаше квадратна брадичка, беше висок над метър и осемдесет, мускулест, тежък около седемдесет и пет килограма. Беше прям, решителен, разумен, роден лидер. Но сега седеше на ръба на леглото в червените си боксерки, стискаше миниатюрния мобилен телефон, който не успя да го свърже с детето му, и се чувстваше объркан и безпомощен.

Докато чакаше мъжът от охраната да отиде в стаята на Ким и да се върне, за да докладва на управителя, в съзнанието му се блъскаха образи на дъщеря му — как лежи някъде пребита или в плен на някакъв маниак, който само един господ знае какво е замислил да й стори.

Времето минаваше, вероятно бяха изтекли само няколко минути, но Ливън си представяше как прелита над Тихия океан, изкачва тичешком стълбите на хотела и се втурва в стаята на Ким. И тогава я вижда заспала дълбоко, а телефонът върху нощното шкафче е изключен.

— Господин Макданиълс, обажда се охраната. Леглото е оправено. Вещите на дъщеря ви са в стаята и изглеждат непокътнати. Бихте ли желали да уведомим полицията?

— Да. Незабавно. Благодаря ви. Бихте ли ми продиктували името си буква по буква?

До него Барб дишаше тежко, лицето й блестеше от сълзи, пръстите й нервно подръпваха сплетената й на плитка посивяла коса, от която стърчаха измъкнати кичури. Страданието й беше очевидно и тя не го криеше. Съпругата му беше такава — човек винаги знаеше какво чувства.

— Колкото повече си мисля — заговори жената през сълзи, — толкова повече се убеждавам, че това е лъжа. Ако я е отвлякъл… щеше да иска пари, а той не ти е споменал за откуп, Ливън. Тогава… защо ще ни се обажда?

— Не зная, Барб. И за мен няма никакъв смисъл.

— Кое време е там?

— Десет и половина вечерта.

— Значи… няма я от осемнадесет часа! — поде Барб и изтри сълзите си с тениската му. — Може да е излязла на разходка с колата на някое хубаво момче — опита се да измисли някакво успокояващо обяснение. — Спукали са гума, а мобилните им телефони нямат обхват или нещо такова. Сигурно се е притеснила, че не се е явила на снимките. Знаеш каква е. Нищо чудно в момента да е заседнала някъде, бясна на себе си.

Ливън бе скрил най-ужасната част от разговора. Не бе споделил с Барб какво му бе казал непознатият по телефона, че дъщеря му е „в лоши ръце“. Искаше да й спести допълнителното страдание. Нямаше да има полза, ако жена му го знае, а и нямаше сили да й го съобщи.

— Трябва да запазим самообладание и да мислим разумно — рече той.

Барб кимна.

— Естествено. И, о, да, заминаваме за там, Ливън. Но Ким ще се разбеснее като ято оси, щом разбере, че си казал в хотела да се обадят в полицията. Не ми се ще да съм на твое място, когато се ядоса.

Ливън се усмихна.

— Ще си взема душ след теб — каза Барб.

Пет минути по-късно Ливън излезе обръснат от банята, а мократа му кестенява коса стърчеше на оголеното теме. Докато се обличаше, се опита да си представи хотел „Уайли Принсес“. Беше виждал пощенски картички, запечатали идиличните разходки на младоженци по морския бряг, окъпан от лъчите на залеза. Помисли си, че може никога повече да не види Ким, и ужасът го преряза като нож.

Моля те, Господи, о, моля те, не позволявай нещо лошо да се случи на Ким.

Барб се изкъпа набързо, облече син пуловер, сиви панталони и ниски обувки. Върху измъченото лице очите й изглеждаха огромни, но вече се бе отърсила от истерията и практичният й ум работеше на пълни обороти.

— Взех само бельо и четките за зъби, Ливън. В Мауи ще си купим всичко, от което имаме нужда.

В Каскад Тауншип беше четири без петнадесет сутринта. По-малко от час бе изминал от анонимното обаждане, разтърсило спокойната нощ и изпратило семейство Макданиълс към ужасяващата неизвестност.

— Ти се обади на Сиси — заръча му Барб, — а аз ще събудя децата.

12.

Барбара въздъхна тихо и завъртя регулатора за светлината на лампата. Грег изпъшка, дръпна юргана с Човека Паяк върху главата си, но Джони се изправи в леглото. Изражението на лицето на четиринадесетгодишното момче се промени и върху него се изписа нещо подобно на очакване или вълнение.

Барбара разтърси нежно рамото на Грег.

— Скъпи, събуди се.

— Мамооооооо, нееееееееее.

Барб дръпна завивката на по-малкия си син и набързо разказа на момчетата една съкратена и доста променена версия на случилото се, в която самата тя не вярваше. Че двамата с татко са решили да отидат на гости на Ким в Хаваите.

Синовете й тутакси застанаха нащрек и я засипаха с въпроси. В този момент влезе Ливън с изопнато от напрежението лице.

— Татко, какво става? — изкрещя Грег, щом го видя.

Барб го гушна и започна да го уверява, че всичко е наред, че леля Сиси и чичо Дейв ги чакат и само след петнадесет минути ще са в леглата и отново ще заспят. Можели да останат по пижами, но трябвало да си обуят чорапите и обувките.

Джони започна да им се моли да го вземат със себе си на Хаваите — искал да кара джет и да се гмурка, — но Барб, която едва сдържаше сълзите си, каза само „друг път“ и се зае да вади чорапи, обувки, четки за зъби и електронните игри, за да не разберат момчетата колко е разстроена.

— Нещо криеш от нас, мамо. Още е съвсем тъмно!

— Сега няма време да ти обяснявам, Джони. Всичко е наред. Ние просто… трябва да побързаме, за да не изпуснем самолета.

Десет минути по-късно и след пет пресечки Кристин и Дейвид ги чакаха пред входната врата на дома си. Леденият арктически вятър откъм езерото Мичиган бе навял върху моравата им сняг, приличащ на пудра захар.

Когато завиха през алеята, Ливън видя как Сиси изтича надолу по стълбите, за да посрещне колата. Тя беше с две години по-млада от Барб, имаше същото сърцевидно лице и Ливън сякаш видя Ким.

Сиси протегна ръце, за да прегърне децата, които се спуснаха към нея, и вдигна глава към Барб и Ливън.

— Пренасочих нашия телефон към твоя, Сис. Да знаеш, в случай че ти се обадят. — Барб не искаше да навлиза в подробности пред момчетата. А и не беше сигурна, че някой ще се обади.

— Звънни ми между двата полета — каза Сис.

Дейв подаде плик на Ливън.

— Тук има малко пари, около хиляда долара, не, не, вземи ги. Ще имате нужда от тях, когато стигнете там. За таксита и каквото потрябва. Вземи ги, Ливън.

Последваха силни прегръдки и пожелания за безопасен полет, думите „обичаме ви“ отекнаха в утринната тишина. Когато предната врата на къщата на Сиси и Дейвид се затвори, Ливън каза на Барб да си закопчае колана.

Излезе на заден от алеята, после зави по Бъркет Роуд и се насочи с пълна скорост към летище „Джералд Форд“.

— По-бавно, Ливън.

— Добре.

Но кракът му не се отлепи от педала на газта. Колата летеше по заснежената магистрала, но високата скорост и шофирането задържаха съзнанието му на ръба и не му позволяваха да се срине в бездната на отчаянието.

— Когато сменяме самолетите в Лос Анджелис, ще се обадя в банката — каза Ливън. — Ще говоря с Бил Мачио, за да ми даде заем срещу къщата, в случай че се нуждаем от пари в брой.

Той видя сълзите да капят в скута на Барб, чу потракването на клавишите върху органайзера й, докато изпращаше съобщения към всички членове на семейството, приятелите, работата. Както и на Ким.

Барб се обади на мобилния телефон на дъщеря си още веднъж, докато Ливън паркираше колата. Вдигна телефона към него, за да чуе как гласът на оператора казва: „Кутията със съобщения на Ким Макданиълс е пълна. Повече не можете да оставяте съобщения“.

13.

Ливън и Барбара Макданиълс прекосиха със самолет разстоянието между Гранд Рапидс и Чикаго, а оттам отлетяха до Лос Анджелис, където почти веднага имаше връзка с полета до Хонолулу. Когато пристигнаха в Хонолулу, прекосиха тичешком летището, с билетите и личните карти в ръце, за да се качат на малкия самолет, който щеше да ги отведе до острова. Влязоха последни и се отпуснаха върху седалките точно когато вратите на малката машина се затвориха с трясък.

След четиридесет минути щяха да бъдат в Мауи.

Само четиридесет минути ги деляха от Ким.

Откакто бяха напуснали Гранд Рапидс, Ливън се бе унасял на няколко пъти в сън. Толкова много време му се губеше от среднощното телефонно обаждане, че всичко започваше да му се струва нереално.

В момента се самозалъгваха, че след време, когато всичко се изясни и се успокоят, ще се смеят на това как Ким ги бе изплашила и накарала да дойдат чак дотук. Щяха да показват на близките си снимка с Ким и изражението й „О, моля ви“ на нея и всички щяха да носят разноцветни гирлянди около врата, типични за щастливите туристи на Хаваите.

Но после страхът отново ги сграбчи.

Къде беше Ким? Защо не можеха да се свържат с нея? Защо не се бе обадила у дома или на мобилния на баща си?

— Мислех си за колелото — каза Барб, докато самолетът се издигаше над облаците.

Ливън кимна и взе ръката й.

Това, което наричаха „колелото“, беше започнало с друго ужасно телефонно обаждане, преди осем или девет години, от полицията. Тогава Ким беше на четиринадесет. Карала велосипеда си на връщане от училище, когато краят на дългия пухкав шал се закачил и увил около задната гума, задушавайки я и изхвърляйки я от седалката в крайпътната канавка.

Една жена, която минавала с колата си по шосето, спряла и намерила Ким, паднала в безсъзнание до едно дърво. Жената, Ан Клоси, се обадила на 911 и когато линейката дошла, парамедиците не могли да свестят момичето.

Лекарите констатирали, че мозъкът й е бил лишен от кислород. Тя била в кома. От болницата казаха на Барб, че дъщеря й може да не излезе от нея.

Когато най-после успя да се свърже с Ливън в офиса му, Ким беше прехвърлена в травматологията в Чикаго. Двамата с Барб пътуваха четири часа с кола и завариха дъщеря си в интензивното отделение, замаяна, но будна. Около шията й имаше ужасяваща пурпурна синина от шала, който едва не я бе убил.

Но беше жива. Не беше сто процента сигурно, че няма да има никакви увреждания, но щеше да се оправи.

— Нещо странно ставаше в главата ми — им каза тогава Ким. — Беше като сън, но по-реално. Чух отец Марти да ми говори, сякаш бе седнал на ръба на леглото.

— И какво ти каза той, скъпа? — попита я Барб.

— Каза ми: „Радвам се, че си кръстена, Ким“.

Ливън свали очилата си и избърса навлажнелите си очи с длан. Барб му подаде кърпичка с думите:

— Зная, скъпи, зная.

И сега искаха да намерят Ким, както тогава. Жива. И да е добре. Ливън се усмихна на Барб, докато и двамата си мислеха как „Чикаго Трибюн“ написа статия, озаглавена: „Момичето Чудо“. Понякога все още я наричаха така.

Момичето Чудо, което влезе в баскетболния отбор още първата година в университета. Момичето Чудо, което бе прието да следва медицина в Колумбийския университет. Момичето Чудо, което бе избрано за рекламно лице на „Спортинг лайф суимсуит“ при шанс един на милион срещу нея.

Но дали това наистина бе чудо?, мислеше Ливън сега.

14.

— Не биваше да вдигам толкова шум за тази модна агенция — рече Барб на Ливън, докато мачкаше кърпичката си.

— Тя искаше да бъде модел, Барб. Никой не е виновен. Ким винаги е решавала сама.

Барб извади от чантата си снимка на осемнадесетгодишната Ким, направена в агенцията в Чикаго. Ливън я погледна — дъщеря му бе облечена в черен пуловер с дълбоко изрязано деколте и разпиляна по раменете руса коса — истинска красавица, която можеше да събуди и най-смелите мъжки фантазии.

— Повече няма да работи като модел — заяви той.

— Тя е на двадесет и една, Ливън.

— Тя ще става лекар. Барб, повече няма защо да работи като модел. Това слага край на историята. Ще я накарам да разбере.

Стюардът ги предупреди, че самолетът ще кацне след няколко минути.

Барб вдигна щората и Ливън се вгледа през прозореца към облаците под тях — върховете им сякаш се осветяваха от розовите светлини на прожектор.

Когато малките къщи и тесните пътища на Мауи се показаха, Ливън се обърна към съпругата си — неговия най-добър приятел, неговата любима.

— Как си, скъпа? Добре ли си?

— Никога не съм била по-добре — опита се да се пошегува Барб.

Той се усмихна, привлече жена си към себе си, притисна буза о нейната и вдъхна уханието на парфюма й. Нейното ухание.

— Дръж се — рече Ливън, когато самолетът се спусна надолу. „Идваме при теб, скъпа. Мама и татко идват“ — прибави наум.

15.

Съпрузите Макданиълс излязоха от вратата на малкия самолет и се спуснаха по люлеещата се стълба до асфалта. След хладния въздух в самолета горещината навън бе задушаваща.

Ливън огледа вулканичния пейзаж — смайващо различен от тъмната нощ в Мичиган, където снегът се сипеше във врата му, докато прегръщаше синовете си за сбогом.

Свали сакото си и опипа вътрешния джоб, за да се увери, че билетите за връщане са там — включително и билетът, който бе купил за Ким.

Терминалът беше пълен с хора. Чакалнята и секцията за багажа бяха в едно и също помещение. Двамата с Барб показаха бордовите си карти на служителя в синя униформа, заклеха се, че не носят никакви плодове, а след това се заоглеждаха за табели, сочещи къде могат да потърсят такси.

Ливън вървеше бързо, нямаше търпение да стигнат час по-скоро в хотела и в последния момент избегна количка с багаж. Едва не се сблъска с малко момиче с руси плитки. То седеше сред струпания багаж и притискаше до гърдите си плюшена играчка. Детето изглеждаше толкова самоуверено, че напомни на Ливън за Ким. В гърдите му се надигна вълна на паника, главата му се замая, а стомахът му се сви на топка.

Мъжът продължи с усилие напред. Дали Ким не бе изчерпала запаса си от чудеса? Дали даденото й назаем време бе изтекло? Дали цялото семейство не бе допуснало огромна грешка, когато бе повярвало в думите на репортера от Чикаго, че Ким е такава късметлийка, че не може да й се случи нищо лошо и никой и нищо не може да я нарани?

Ливън отново отправи мислена молба към Бог да я завари жива и здрава в хотела, да се зарадва, като види родителите си, и да ги посрещне с думите: Толкова съжалявам. Нямах намерение да ви тревожа.

Ливън прегърна през рамо Барб, двамата излязоха от терминала, но преди да стигнат до редиците с таксита, видяха някакъв мъж да се приближава към тях — шофьор, който носеше табела с имената им.

Той беше по-висок от Ливън, тъмнокос, с мустаци. Беше облечен в тъмен костюм, краката му бяха обути в каубойски ботуши, навярно от крокодилска кожа, със седемсантиметрови токове. На главата си носеше шофьорско кепе.

— Господин и госпожа Макданиълс? — попита той. — Аз съм Марко. От администрацията на хотела ме наеха да ви бъда шофьор. Имате ли талони за багажа?

— Нямаме багаж.

— Добре. Колата е отвън.

16.

Семейство Макданиълс вървяха зад Марко и на Ливън му направи впечатление странната, люлееща се походка в каубойските ботуши, както и акцентът. Усещаше се нещо от Ню Йорк или може би от Ню Джърси.

Тримата прекосиха платното за пристигащи и се насочиха към отбивката на шосето за острова, където Ливън забеляза върху една пейка първата страница на местен вестник.

Сърцето му прескочи два удара и замря, когато осъзна, че лицето на Ким го гледаше под водещото заглавие.

Това беше брой на „Мауи Нюз“ и големите букви крещяха: „Изчезналата красавица“.

Мислите на Ливън запрепускаха объркано. Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае, че през единадесетте или повече часа, през които двамата с Барб пътуваха, Ким официално бе обявена за изчезнала.

Нямаше да ги чака в хотела.

Както му каза непознатият по телефона — тя си беше отишла.

Ливън сграбчи вестника с трепереща ръка, а сърцето му подскочи в гърдите, когато погледна в смеещите се очи на дъщеря си. На снимката тя беше с бански костюм, вероятно беше направена преди два или три дни.

Ливън сгъна надлъжно вестника и настигна Марко и Барбара, която тъкмо питаше шофьора:

— Дълго ли ще пътуваме до хотела?

— Около час и половина и няма да ви струва нищо, господин и госпожо Макданиълс. Разноските са за сметка на „Уайли Принсес“ и аз ще бъда винаги на ваше разположение.

— Защо го правят?

Гласът на Марко омекна:

— Ами имайки предвид ситуацията, сър.

Той отвори вратите на колата и Ливън и Барбара се качиха. Лицето на жената се сгърчи, когато взе вестника, и се разплака, докато четеше статията. Седанът се вля плавно в уличното движение.

Понесе се по магистралата и Марко им заговори, докато гледаше в огледалото за обратно виждане. Попита ги любезно дали им е удобно, дали желаят да усили климатика, или да им пусне музика. Мислите на Ливън препускаха напред — първо да се регистрират в хотела, а след това веднага да отидат в полицията. През цялото време имаше чувството, че е бил ранен на бойното поле и жизненоважна част от тялото му, без която може би няма да оцелее, е била жестоко отрязана.

Най-после седанът намали скоростта и пое по частен път, ограден от двете страни с дървета с разцъфнали пурпурни цветове. Минаха покрай изкуствен водопад и спряха пред внушителния портал с навес на хотел „Уайли Принсес“.

От двете страни на колата Ливън видя фонтани, облицовани с плочки. От водата на единия се издигаха бронзови статуи на полинезийски воини с копия в ръце, а в другия плаваха конзоли, пълни с орхидеи.

Пикола в бели ризи и къси червени панталони забързаха към колата. Марко отвори вратата си и докато Ливън заобикаляше седана, за да помогне на Барб да слезе, чу да крещят името му от различни посоки.

Към входа на хотела тичаха хора — репортери с камери и микрофони.

Тичаха към тях.

17.

Десет минути по-късно, замаяна от полета и с треперещи колене, Барб влезе в апартамент, който при други обстоятелства би сметнала за „великолепен“. Ако беше погледнала картончето зад вратата, върху което бе изписана категорията на хотела, щеше да види, че цената на една нощувка е повече от три хиляди долара.

Тя пристъпи към средата на салона, все едно беше сомнамбул — виждаше, но съзнанието й не регистрираше ръчно тъкания бежов копринен килим с извезани орхидеи, красивите дамаски на мебелите и огромните плоски екрани на телевизорите.

Отиде до прозореца и погледна красивата гледка, но всъщност търсеше Ким.

Долу се виждаше огромен басейн със сложна форма — квадрат, вписан в правоъгълник, с кръгло джакузи в плиткия край. В средата му се издигаше фонтан, оформен като висока чаша за шампанско. Струята му се плискаше върху децата, които играеха около него.

Барбара обходи с поглед редиците снежнобели шатри около басейна. Търсеше млада жена, излегнала се върху шезлонг с питие в ръка. Надяваше се да види Ким край синьо-зелената вода. Спря се на няколко момичета — някои по-слаби, други по-пълни, по-високи или по-ниски, но никое от тях не беше Ким.

Тя се взря отвъд басейна и видя покрита пътека. Дървените й стъпала отвеждаха надолу към плажа, който беше осеян с палмови дървета. Пред тях се плискаха сапфирените води на океана, отделящи острова от Япония.

Къде беше Ким?

Барб искаше да каже на Ливън: „Усещам присъствието на Ким някъде тук“, но когато се обърна, съпругът й не беше в стаята.

Тя забеляза натруфена кошница с плодове върху масичката до прозореца и приближи. Имаше картичка. Беше визитка на хотела. На гърба й бе изписано съобщение. Чу се шумът на водата в тоалетната и Ливън, бедният й скъп съпруг, се появи. Широко отворените му очи бяха пълни с болка.

— Какво е това, Барб? — попита.

Тя прочете съобщението на глас: „Скъпи господин и госпожо Макданиълс, моля ви, обадете ми се. Ние сме тук, за да ви помогнем с каквото можем“.

Визитката бе подписана: „Сузан Грубър, очаквам да се видим“, а под името бе написан номерът на хотелска стая.

— Сузан Грубър — каза Ливън. — Тя е отговорен редактор в агенцията. Сега ще я потърся.

Барб се обнадежди. Грубър бе от ръководството. Трябваше да знае нещо.

Петнадесет или може би двадесет минути по-късно хотелската стая на семейство Макданиълс се изпълни с хора.

18.

Барб седеше на един от диваните. Беше скръстила ръце в скута си и се надяваше Сузан Грубър да им каже, че Ким се е скарала с фотографа или че не е излязла достатъчно добре на снимките и са й дали почивка — или нещо, каквото и да е, което би изяснило ситуацията. Можеше да се окаже, че Ким просто отсъства, но не е изчезнала, не е отвлечена, не е в опасност.

Грубър беше представител на директора на нюйоркската агенция, имаше блестящи бели зъби и лице с остри черти. Беше облечена в синьо-зелен костюм с панталон, ръцете й бяха обсипани със златни гривни, а когато се ръкува с Барбара, пръстите й бяха студени.

Тук беше и художественият директор Дел Суон. Той имаше тъмна кожа, платиненоруса коса и обеца на едното ухо. Носеше модерни избелели джинси и тясна черна тениска. На Барбара й се стори изнервен и неспокоен, като човек, който знае повече, отколкото казва, или може би просто се чувства виновен, задето е последният, видял Ким жива.

Имаше още двама мъже. По-възрастният беше около четиридесетгодишен, носеше сив костюм и от цялото му същество лъхаше на корпоративен служител. Барб бе срещала хора като него по бизнес коктейлите в „Мерил Линч“, където работеше Ливън. Можеше да се обзаложи със стопроцентова сигурност, че той и по-младият мъж от дясната му страна са адвокати от Ню Йорк, които бяха изпратени спешно в Мауи, за да спасяват задниците на шефовете в списанието.

Барб погледна към Каръл Суийни — едра жена, секретарка от модната агенция, която бе уредила тази работа за Ким и я придружаваше по време на снимките, за да се грижи за нея. Каръл беше облечена в скъпа, но безформена черна рокля и имаше вид, сякаш е погълнала нещо огромно, което е заседнало в гърлото й.

Барб не можеше да понася присъствието й.

Старшият Костюм, Барб забрави името му веднага щом го чу, казваше на Ливън:

— Организирали сме охранителен екип, който да открие къде може да е отишла Ким.

Дори не погледна към Барб, цялото му внимание бе насочено към Ливън. Всъщност както и на всички останали. Барбара знаеше, че изглежда разстроена, объркана и безпомощна. А и едва ли някой би могъл да я вини за това.

— Какво повече можете да ни кажете? — обърна се тя към адвоката.

— Няма признаци, че нещо се е случило с нея. От полицията предполагат, че просто е заминала някъде, за да се поразсее.

Барб си помисли: Ливън, кажи им, но той я бе предупредил още преди да пристигнат: „Ще съберем информация. Ще слушаме, но не бива да забравяме, че ние не познаваме тези хора“. Което означаваше, че всеки, свързан със списанието, би могъл да има нещо общо с изчезването на дъщеря им.

Сузан Грубър опря лакти на коленете си, наведе се напред и заговори на Ливън:

— Ким е била в бара на хотела с Дел, който отишъл до тоалетната, а когато се върнал, Ким си била отишла. Никой не я е отвел. Тя си е тръгнала по своя воля.

— И това ли е всичко? — попита Ливън. — Ким е напуснала бара на хотела сама, никой не я е виждал или чувал, няма я ден и половина и от всичко това вие си правите заключението, че е напуснала снимките и е отишла някъде да се „поразсее“?

— Тя е голям човек, господин Макданиълс — отвърна Грубър. — Не за пръв път някое от момичетата захвърля работата си. Спомням си Гретхен, която миналата година изчезна от Кан и шест дни по-късно се появи в Монте Карло.

Грубър говореше така, сякаш беше в кабинета си и търпеливо обясняваше работата си на Ливън.

— На тези снимки сме изпратили осем момичета — продължи тя, като изтъкваше за колко много хора отговаря, безбройните си задължения във връзка със снимките и как трябва всяка минута да е на снимачната площадка или да преглежда заснетия през деня материал…

Върху обсипаните й със злато ръце не се виждаше брачна халка. Барбара усети как главата й ще се пръсне. Дали имаше деца? Дали изобщо някога бе познавала дете? Едва ли Сузан Грубър имаше представа какво означава да имаш дете.

— Ние всички обичаме Ким — изтърси Каръл Суийни на Барб. — Аз… имах чувството, че Ким е в безопасност тук. Вечерях с една от манекенките. Искам да кажа, че Ким е толкова добро и отговорно момиче, никога не съм и допускала, че ще има причина да се тревожа за нея.

— Нямаше ме само минута — обади се Дел Суон и се разплака.

Сега на Барб й стана ясно защо Грубър бе довела всички тези хора. Барбара бе възпитана да бъде любезна с хората, но сега, след като вече нямаше смисъл да отрича очевидното, трябваше да им го каже.

— И никой от вас не е отговорен? Затова ли сте дошли тук? За да ни кажете, че никой от вас не е отговорен за Ким?

Никой не посмя да срещне погледа й.

— Ние казахме в полицията всичко, което знаем — смънка Грубър.

Ливън се изправи, отпусна ръка на рамото на съпругата си и се обърна към хората от списанието:

— Моля ви, обадете ни се, ако научите нещо. Но точно сега бихме искали да останем сами. Благодаря ви.

— Ким ще се върне. Не се тревожете — рече Грубър, стана и преметна дръжката на чантата пред малките си гърди.

— Искате да кажете, че се надявате и се молите за това — вие, жалки и страхливи същества — заключи Барбара.

19.

Един мъж стоеше сред тълпата репортери, която обсаждаше главния вход на „Уайли Принсес“ в очакване да започне пресконференцията.

Той се бе слял с множеството и със смачканите си дрехи приличаше на човек, излязъл от спален чувал. Спортни слънчеви очила закриваха половината му лице, въпреки че слънцето вече залязваше. Върху ръждиво кестенявата му коса бе нахлупена бейзболна шапка на „Доджърс“, модел на „Адидас“, носеше овехтели панталони с големи джобове, а отпред, върху раздърпаната евтина хавайска риза, висеше идеално копие на журналистически пропуск, който го идентифицираше като фотографа Чарлс Ролинс от „Толк Уийкли“ — издание, което не съществуваше.

Видеокамерата му обаче бе скъпа, последен модел „Панасоник“, с висока разделителна способност, чувствителен стерео микрофон и обектив „Лайка“, струващ повече от шест хиляди долара.

Той насочи камерата към главния вход на „Уайли Принсес“, където семейство Макданиълс заемаше местата си зад импровизираната катедра.

Докато Ливън нагласяше микрофона, „Ролинс“ изсвири през зъби кратка мелодийка. Изпитваше истинско удоволствие от себе си, дори Ким не би го познала, ако беше жива. Вдигна видеокамерата над главата си и записа поздрава на Ливън към представителите на пресата. Помисли си, че сигурно щеше да харесва семейство Макданиълс, ако ги познаваше. Мамка му, дори вече ги харесваше. И защо да не ги харесва?

Само ги погледни.

Сладката и енергична Барбара. Ливън със сърце на заслужил и храбър генерал. И двамата са солта на шибаната земя.

Бяха съсипани от мъка и ужасени, но при все това запазваха самообладание и с достойнство отговаряха на безчувствени въпроси от рода на: „Какво бихте казали на Ким, ако в момента ви слуша?“.

— Бих й казала: „Ние те обичаме, скъпа. Моля те, бъди силна“ — изрече Барбара с треперещ глас. — И на всички, които ни слушат: моля ви, предлагаме 25 000 за информация, която би помогнала на дъщеря ни. Ако имахме милион, щяхме да го дадем…

В този момент явно дъхът не й достигна. Тя се обърна и Ролинс видя как вдиша дълбоко от инхалатор. Въпросите към родителите на супермодела продължаваха да валят: Ливън, Ливън! Поискаха ли ви откуп? Какво беше последното, което Ким ви каза?

Ливън се наведе към микрофоните и започна да отговаря търпеливо.

— Управата на хотела е осигурила гореща линия — завърши накрая и прочете номера.

Ролинс наблюдаваше как журналистите заподскачаха като летящи риби, крещейки въпроси, когато двамата Макданиълс слязоха от катедрата и се запътиха към фоайето на хотела.

Той погледна през обектива, приближи образите на съпрузите и видя някакъв мъж, донякъде знаменитост, да си проправя път през тълпата. Беше го виждал да представя книгите си по американската кабелна телевизия „Кейбъл Сателит Пъблик Афеърс Нетуърк“.

Мъжът, заинтригувал Ролинс, беше хубав, около четиридесетгодишен, журналист и много успешно продаван автор на детективски романи. Носеше панталони „Докърс“ и розова риза, закопчана до долу, с навити до лакътя ръкави. Нещо в него му напомняше на Брайън Уилямс4, предаващ директно от Багдад. Може би беше малко по-груб и напорист.

Докато Ролинс го наблюдаваше, писателят се протегна и докосна Барбара Макданиълс по ръката. Жената се спря да говори с него.

Чарли Ролинс засне интервюто му. Помисли си: Без майтап. На Воайорите ще им хареса. Ким Макданиълс стана известна по цял свят. Работата наистина се превръща в голямо събитие.

20.

Журналистът в панталони „Докърс“ и розова риза?

Това бях аз.

Когато Ливън и Барбара Макданиълс слязоха от катедрата, зърнах пролука в тълпата, която отново се затвори в кръг около тях и сякаш ги засмука от всички страни.

Спуснах се напред и докоснах жената, за да привлека вниманието й, преди да изчезне във фоайето на хотела.

Исках да взема интервю, но независимо колко пъти си виждал родители на изчезнали или отвлечени деца да умоляват за безопасното им завръщане, не можеш да останеш безчувствен към болката и страданието им.

При вида на Ливън и Барбара сърцето ми се сви. По лицата им бе изписана огромна мъка, която ме разтърси до дъното на душата ми.

А сега ръката ми стискаше нежно нейната. Тя се обърна и аз се представих, подадох й визитната си картичка и за мой късмет — беше чувала за мен.

— Вие ли сте Бен Хокинс, авторът на „Червено“?

— „Нарисувай го в червено“, да, аз съм.

Жената ми каза, че харесва книгата и устните й се извиха в усмивка, макар че лицето й остана изопнато от тревога. В този момент мъжете от охраната на хотела направиха кордон с ръце, образуваха пътека в тълпата и аз влязох във фоайето заедно с Барбара, която ме представи на Ливън.

— Бен е известен писател, Ливън. Спомняш ли си, миналата есен четохме романа му в нашия литературен клуб.

— Аз отразявам историята за „Лос Анджелис Таймс“ — казах на господин Макданиълс.

— Ако искате интервю, съжалявам, но няма да стане. На края на силите си сме и вероятно е по-добре да не говорим повече с представители на пресата, преди да се срещнем с полицията.

— Още ли не сте разговаряли с тях?

Ливън въздъхна и поклати глава.

— Някога говорили ли сте с телефонен секретар?

— Може би ще успея да ви помогна — рекох. — „Лос Анджелис Таймс“ има влияние дори и тук. Някога бях полицай.

— Наистина ли? — Клепачите на Макданиълс бяха подути, а гласът му — дрезгав и груб. Вървеше като мъж, който току-що е пробягал маратон, но внезапно лицето му се оживи и той ме погледна с интерес. Спря се и помоли да му разкажа повече.

— Работех в полицейското управление в Портланд. Бях детектив, следовател. В момента водя криминалната рубрика за „Лос Анджелис Таймс“.

Макданиълс потръпна при думата „криминална“.

— Добре, Бен. Мислиш ли, че ще можеш да ни помогнеш с полицията? Вече сме на път да полудеем.

Заедно със семейство Макданиълс прекосихме мраморното фоайе с високи тавани и разкошна гледка към океана. Открихме едно уединено място край басейна. Листата на палмовите дървета шумоляха от бриза. Покрай нас притичваха мокри деца, смееха се и нехаеха за останалия свят.

— Няколко пъти се обаждах в полицията и всеки път чувах едно и също: „Глоби за паркинг — моля, натиснете едно — заговори Ливън. — Съд по бързата процедура — моля, натиснете две“. Трябваше да оставя съобщение. Можете ли да си представите?

Погледът в очите на мъжа изразяваше безкрайна мъка. Дъщеря му бе изчезнала, а полицейското управление бе затворено. Как можеше това място да продължава да бъде ваканционен рай, докато те преминаваха през деветте кръга на ада?

— Полицията тук се занимава главно с пътни нарушения, пияни шофьори, домашно насилие и кражби — осведомих ги аз.

Помислих си, но не го изрекох на глас, че преди няколко години двадесет и пет годишна туристка бе нападната на Големия остров от трима местни хулигани, които я бяха пребили, изнасилили и убили.

Тя беше висока, руса, с миловидно лице, не много по-различна от Ким.

Имаше и още един случай, по-известен: мажоретка от университета в Илинойс, която бе паднала от терасата на хотелската си стая и бе починала намясто. Беше купонясвала с младежи, които не бяха уличени в престъпление. Имаше и още едно момиче — местна тийнейджърка, която се обадила на приятели след концерт на острова и след това никога повече не я видели.

— Вашата пресконференция ще свърши добра работа. Сега вече полицията ще трябва да се заеме сериозно със случая на Ким — уверих ги.

— Ако не ми се обадят, утре сутринта отново ще отида в управлението — рече Ливън Макданиълс. — Но в момента искаме да отидем в бара, за да видим къде е била Ким, преди да изчезне. Можете да дойдете с нас.

21.

Барът се намираше на мецанина. Откъм отворената тераса се чувстваше полъхът на тропическия вятър, примесен с вълшебното ухание на плумерия. Масите за кафе и столовете бяха подредени покрай парапета. Имаха изглед към басейна отдолу и отвъд него, където редиците палмови дървета стигаха до плажа. Голямото пиано от лявата ми страна беше все още покрито, а зад нас лежеше дълъг бар. Барманът го подреждаше — режеше лимони на тънки резенчета и вадеше купички с ядки.

— Нощният управител ни каза, че Ким е седяла на тази маса, близо до пианото — първа заговори Барбара, като нежно приглади мраморния й плот.

Сетне посочи към ниша на около десетина метра от нас.

— Това там навярно е прочутата мъжка тоалетна, където е отишъл художественият директор. По неговите думи нямало го е само минута…

Представих си как е изглеждал барът през онази вечер. Хората пият. Пълно е с мъже. В главата ми се въртяха доста въпроси. Всъщност стотици.

Започнах да анализирам историята, сякаш все още бях ченге. Ако това беше мой случай, първо щях да поискам записите от охранителните камери. Щях да пожелая да видя кой е бил в бара заедно с Ким. Наблюдавал ли я е някой, когато е станала от тази маса, и кой е платил сметката им, след като са излезли.

Дали Ким си е тръгнала с някого? Може би е отишла в стаята му?

Или е прекосила фоайето, съпроводена от възхитени погледи, докато е слизала надолу по стълбите с развети руси коси.

После какво? Тя е излязла навън и е минала покрай басейна и плажните шатри? Дали през онази нощ в някоя от тях е имало човек? И дали някой я е проследил до плажа?

Ливън лъсна внимателно очилата си — първо едното стъкло, сетне другото — и ги вдигна нагоре, за да провери дали е свършил работата добре. Когато си ги сложи, ме видя да гледам към покритата пътека зад басейна, която водеше към плажа.

— Какво мислиш, Бен?

— Всички плажове на Хаваите са обществена собственост, така че там няма монтирани камери.

Чудех се дали всичко има някакво съвсем просто обяснение. Ким е отишла да поплува? Гмурнала се е във водата и повлечена от вълна, се е удавила? Възможно ли е някой да е намерил обувките й и да ги е взел?

— Какво бихте искали да ви кажем за Ким? — попита ме Барбара.

— Искам да зная всичко — отвърнах. — Ако нямате нищо против, бих желал да записвам разговора ни.

Жената кимна, а Ливън поръча и за двамата джин с тоник. Аз отказах алкохола и вместо това помолих за чаша сода.

Историята на Ким вече бе започнала да се оформя в съзнанието ми — мислех си за това красиво американско момиче, умно и чаровно, на ръба на националната слава, как пристига на едно от най-красивите и екзотични места на земята и изведнъж изчезва без следа или причина. Не бях се и надявал да взема ексклузивно интервю от семейство Макданиълс. Не бях сигурен дали от историята на Ким би излязла книга, но тя определено беше журналистическа сензация.

Но най-вече семейство Макданиълс ми бяха допаднали. Те бяха мили хора.

Исках да им помогна и щях да го направя.

В момента и двамата бяха изтощени, но при все това не напуснаха масата. Интервюто започна.

Касетофонът ми беше нов, касетата — току-що разопакована, а батериите — заредени докрай. Натиснах бутона „запис“, но докато лентата се въртеше безшумно, Барбара Макданиълс ме изненада.

Тя беше тази, която започна да задава въпроси.

22.

Барбара подпря брадичка на ръката си и попита:

— Какво се е случило между теб и полицейското управление в Портланд? И моля те, не ми казвай, че го пише в биографията върху обложката на книгата ти. Написаното там е подбрано от издателите, нали?

От решителното й и настойчиво изражение разбрах, че ако не отговоря на въпросите й, тя няма причина да отговори на моите. Исках да бъда честен, защото тя имаше право да ме провери, а и аз държах семейство Макданиълс да ми вярва.

Усмихнах се на директния й стил на разпит, но нямаше нищо забавно в историята, която искаше да й разкажа. Когато мислите ми се върнаха назад във времето, спомените нахлуха — неспирни, болезнени и неприятни.

Докато все още живите образи проблясваха върху широкия екран в главата ми, аз разказах на двамата Макданиълс за фаталната автомобилна катастрофа, която се бе случила преди много години. Двамата с партньора ми Денис Карбоне бяхме наблизо и приехме обаждането.

— Когато стигнахме до мястото на произшествието, вече се смрачаваше. Валеше и наоколо бе притъмняло, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види, че колата бе поднесла извън шосето. Беше се блъснала в няколко дървета, прегазвайки ги като огромна двестатонна топка, след което се бе преобърнала. Обадих се по радиостанцията за помощ — продължих. — След това останах, за да разпитам свидетеля от другата кола, докато партньорът ми отиде до катастрофиралата, за да провери дали има оцелели. Свидетелят разказа как черният пикап „Тойота“ навлязъл в неговото платно, при това с висока скорост. Той се отклонил, черният пикап — също. Още не можеше да се опомни от преживяния ужас. Докато описваше как тойотата направо излетяла от пътя, каза, че натиснал спирачките докрай… Самият аз бях усетил миризмата на изгоряла гума и бях видял следата й по асфалта. В този момент пристигнаха линейката и патрулната кола. Парамедиците извадиха трупа и ми казаха, че шофьорът е загинал при удара и с него не е имало други пътници. Докато отнасяха мъртвия мъж, аз се огледах за Денис. Беше на няколко метра извън шосето и аз го улових да поглежда крадешком към мен. Стори ми се странно, сякаш се опитваше да скрие нещо…

Внезапно се разнесе буен момичешки смях. Младоженка, заобиколена от шаферките си, мина през бара и излезе навън. Тя беше хубава блондинка, двадесетина годишна. А това бе най-щастливият ден в живота й, нали?

Барбара се извърна, за да погледне компанията, сетне отново насочи вниманието си към мен. Всеки би могъл да прочете в очите й какво изпитва. И на какво се надява.

— Продължавай, Бен — подкани ме тя. — Говореше за виновния поглед.

Разказах й как се обърнах, защото някой извика името ми, а когато отново погледнах нататък, партньорът ми затваряше багажника на нашата кола.

— Не попитах Денис какво прави, защото мислите ми бяха заети с предстоящите задачи. Имах да пиша доклади, чакаше ме доста работа. Трябваше да се заемем с идентифицирането на загиналия. Вършех си съвестно работата, Барбара — казах й сега. — Мисля, че е напълно естествено да блокираш нещата, които не желаеш да видиш. Трябваше още тогава и намясто да говоря с партньора си, но не го сторих. Оказа се, че онзи кратък гузен поглед, който бях уловил, щеше да промени живота ми завинаги.

23.

Една сервитьорка приближи и попита дали бихме искали да поръчаме нещо. Зарадвах се на прекъсването. Гърлото вече ме болеше от дългото говорене и имах нужда от почивка. И преди бях споделял това, но така и не успях да преодолея срама и позора.

Особено когато с нищо не ги бях заслужил.

— Разбирам, че ти е трудно, Бен — рече Ливън. — Но ние оценяваме готовността, с която разказваш за себе си. Важно е да чуем историята ти.

— Оттук започва трудната част — казах му.

Той кимна и въпреки че Ливън беше навярно само десетина години по-голям от мен, усещах бащината му загриженост.

Втората ми чаша сода пристигна и аз я разбърках със сламката. След това подех оттам, откъдето бях прекъснал:

— Минаха няколко дни. Жертвата на катастрофата се оказа дребен пласьор на наркотици, известен като Роби Снега, а в кръвта му бе открит хероин. Тогава се обади приятелката му. Казваше се Кари Уилс. Тя бе съсипана от смъртта на Роби, но нещо друго я притесняваше. Попита ме: „Какво е станало с раницата на Роби? Беше червена със сребрист отражател на гърба. Вътре имаше много пари“.

Е, ние не бяхме открили никаква червена раница и с колегите се шегувахме доста за смелостта на Кари да съобщи в полицията за откраднати пари от наркотици.

Но момичето беше доста убедително. Тя не знаела, че Роби е пласьор на наркотици. Казваше обаче, че той щял да купи няколко акра земя край езерото, за да построи там къща за двамата. Документите за банката и пълната сума за имота — сто хиляди долара — били в раницата, защото той отивал да приключи сделката. Тя сама ги била сложила там. Думите й бяха проверени.

— И така, ти си попитал партньора си за раницата? — досети се Барбара.

— Да, попитах го. А той ми отвърна: „Със сигурност не съм виждал никаква раница — нито зелена, нито червена, нито синя или розова“. По мое настояване отидохме в гаража за конфискувани коли, разглобихме пикала на части, но не открихме нищо. После се върнахме при мястото на злополуката и на дневна светлина претърсихме цялата околност. Поне аз го направих. Според мен Дени само тръскаше клоните на дърветата и подритваше падналите листа. Тогава си спомних лукавия му и скришен поглед в нощта на инцидента. Когато се прибрах у дома след огледа, мислих дълго и анализирах. На следващия ден отидох при лейтенанта, за да поговорим неофициално. Казах му какво подозирам — че може би на мястото на катастрофата е имало сто хиляди долара в брой, за които никой не е докладвал.

— Е, нямал си друг избор — обади се Ливън.

— Дени Карбоне беше старо куче с опит в полицията. Знаех, че ако разбере за разговора ми с лейтенанта, ще ме подгони. Затова реших да рискувам и да кажа всичко на шефа си. На следващия ден от отдел „Вътрешни разследвания“ претърсиха всички шкафчета в съблекалните. Познайте какво намериха в моето?

— Червена раница — каза Ливън.

Вдигнах палец в знак, че е отгатнал.

— Червена раница със сребрист отражател, документи от банката, хероин и десет хиляди долара в брой.

— О, боже! — възкликна Барбара.

— Предоставиха ми избор. Да си подам оставката или да има процес. Щяха да съдят мен. Знаех, че няма начин да спечеля в съда. Щеше да бъде: „той каза“ и доказателството, остатъкът от което бе намерен в шкафчето ми. А най-лошото беше, че щях да бъда изкупителната жертва, защото лейтенантът беше комбина с Дени Карбоне.

Това бе един от най-лошите дни в живота ми, по-голяма част от илюзиите ми бяха разбити. Разделих се със значката, оръжието и част от самоуважението си. Бих могъл да се боря, но не исках да рискувам и да отида в затвора заради нещо, което не бях извършил.

— Много тъжна история, Бен — заключи Ливън.

— Да. След това знаете как продължи. Преместих се в Ел Ей. Постъпих на работа в „Лос Анджелис Таймс“. Написах няколко книги.

— Доста си скромен — отбеляза Барбара и ме потупа по ръката.

— Занимавам се с писане, но всъщност не съм писател.

— А какъв си? — попита тя.

— В момента се опитвам да бъда добър репортер. Дойдох в Мауи, за да разкажа историята на дъщеря ви и в същото време искам тя да завърши с щастлив край. Искам да съм свидетел на всичко, да го отразя, да бъда тук, за да споделя хубавите чувства, когато Ким се завърне жива и здрава. Ето това съм аз.

— Вярвам ти, Бен — рече Барбара и Ливън кимна в знак на съгласие.

Както вече казах, и двамата бяха много мили хора.

24.

Амстердам.

Пет и двадесет следобед. Ян ван дер Хойвел седеше в офиса си на петия етаж и чакаше времето да мине. Сградата имаше типичния за града покрив на скосени секции с триъгълно сечение. Изгледът се простираше към върховете на дърветата покрай канала, в който плаваше туристическо корабче. Вратата на офиса се отвори и влезе Миеке — хубавка девойка на двадесет години с къса тъмна коса, облечена в минипола и впито сако. Дългите й крака се подчертаваха от елегантни боти с връзки. Момичето сведе очи и промълви, че ако шефът й не се нуждае от услугите й, тя смята да си тръгне.

— Приятна вечер — пожела й Ван дер Хойвел.

Той я изпрати до вратата, заключи след нея, върна се на мястото си край дългата чертожна дъска и погледна надолу към улицата, която се извиваше покрай Кайзерсграхт Канал. Видя как Миеке се качи в реното на приятеля си и колата потегли.

Чак тогава Ван дер Хойвел включи компютъра. До телеконференцията оставаха още четиридесет минути, но той искаше да установи връзка по-рано, за да успее да запише процеса. Натисна няколко клавиша и лицето на приятеля му се появи върху екрана.

— Хорст, тук съм — рече той.

В същия момент русокоса жена на четиридесет години отпочиваше на палубата на дългата си тридесет и шест метра яхта, закотвена в Средиземно море, близо до Портофино. Тя бе изработена по поръчка от алуминий с висока степен на якост и имаше шест каюти, апартамент и видеоконферентна зала в салона, който обикновено се използваше като кино.

Жената напусна компанията на младия си капитан и слезе по стълбите до каютата си. Извади едно сако на „Версаче“ от гардероба и го облече върху горнището без гръб. После прекоси коридора, влезе в конферентната зала и включи компютъра си. Когато връзката по кодираната линия се осъществи, тя се усмихна в уебкамерата.

— Джина Праци на линия, Хорст. Как се чувстваме днес?

На разстояние четири часови пояса, в Дубай, висок мъж с брада, облечен в дрехи, традиционни за Близкия изток, излезе от джамията и забърза към малък ресторант, разположен по-надолу по улицата. Поздрави собственика и продължи през кухнята, изпълнена с уханията на чесън и розмарин.

Бутна настрани тежката завеса, слезе по стълбите до сутерена и отключи масивна дървена врата, водеща към частна стая.

В Хонконг, в квартал „Виктория Пийкс“, млад химик включи компютъра си. Беше двадесетина годишен, с коефициент на интелигентност 170. Докато софтуерът се зареждаше, мъжът се загледа през остъклената стена надолу към дългия склон, покрай върховете на цилиндричните многоетажни сгради и отвъд тях, към ярко осветените кули на Хонконг. Беше необичайно ясно за това време на годината и погледът му се рееше от пристанището към светлините на Каулун. Компютърът изписука и вниманието му се насочи към спешната среща на Алианса.

В Сан Пауло, малко след дванадесет на обяд, петдесетгодишният Рафаел дош Кампош се прибираше у дома с новото си спортно BMW Вайсман GT MF 5. Колата струваше четвърт милион долара и вдигаше сто километра в час само за четири секунди, а максималната й скорост бе 310 километра в час. Рафи, както го наричаха, беше влюбен в нея.

Той удари спирачки пред подземния гараж, хвърли ключовете на Томаш и се качи в асансьора, който се отваряше вътре в апартамента му.

Прекоси огромния салон, покрит със скъп под от бразилско черешово дърво, мина покрай модерните мебели и влезе в домашния си кабинет, откъдето се откриваше гледка към блестящата фасада на хотел „Ренесанс“ в Алмеда Кампош.

Рафи натисна бутона върху бюрото си и от центъра се издигна тънък екран. Отново се замисли за целта на тази среща. Нещо се бе объркало. Но какво? Докосна клавиатурата и натисна палеца си върху идентификационния панел.

— Хорст, дърто копеле — обърна се Рафи на португалски към водача на Алианса. — Дано новините са добри. Имаш пълното ни внимание!

25.

Швейцарските Алпи.

Хорст Вернер седеше в коженото си кресло в библиотеката. Пламъците в камината осветяваха дългия два метра макет на кораба „Бисмарк“, който бе изработил. Всяка една от стените бе покрита с лавици с книги, нямаше прозорци, а зад ламперията от черешово дърво имаше дебела седем сантиметра стоманена стена, покрита с олово.

Супер обезопасената стая на Хорст се свързваше със света посредством сложна интернет система, която му създаваше усещането, че помещението е самият център на Вселената.

В момента дванадесетте членове на Алианса влизаха в закодираната мрежа — всички малко или много говореха английски и изображенията им се виждаха върху екрана. След като ги поздрави, Хорст премина бързо към целта на срещата.

— Американският ни приятел е изпратил на Ян филм за забавление. Интересува ме реакцията ви.

Бяла светлина изпълни дванадесетте компютъра, свързани в мрежа, а след това камерата се фокусира върху джакузи. Вътре имаше младо тъмнокожо момиче, голо, с дълга черна коса, което лежеше по корем във водата, дълбока около десетина сантиметра. Беше завързана по начин, който американците наричат „овързан като прасе“5, ръцете и краката й бяха зад гърба, а въжето преминаваше през гърлото.

Върху екрана се виждаше мъж, който обаче беше с гръб към камерата. Когато се извърна леко, един от членовете на Алианса промълви: „Анри“.

Анри беше гол, седеше на ръба на ваната, а лицето му бе покрито с тънка гумена маска. Говореше към камерата:

— Виждате, че има много малко вода, но е достатъчно. Не зная кое е по-смъртоносно за Роса. Дали ще се задуши, или ще се удави. Нека погледаме и ще разберем.

Анри се обърна и заговори на хлипащото дете на испански, като едновременно превеждаше пред камерата:

— Казах на Роса да държи краката си опънати назад към главата. Обещах й, че ако издържи в тази поза още час, ще я оставя жива. Може би.

Хорст се усмихна на безочието на Анри, на начина, по който галеше момичето по главата и я успокояваше. Нещастното дете изплака немощно, очевидно бе безкрайно уморено от усилието да оживее.

— Por favor. Dejame marcher. Res palvado.

Анри заговори към камерата:

— Тя ме моли да я пусна. Казва, че съм дявол. Е, добре. Въпреки това аз я обичам. Сладко дете.

Момичето продължи да плаче, оставайки без дъх всеки път, когато краката й се отпуснеха и въжето се стегнеше около врата. Изплака: „Мамо!“, сетне главата й се отпусна, а последното й вдишване бе съпроводено от мехурчета, които се появиха по повърхността на водата.

Анри докосна врата й отстрани и сви рамене.

— Бяха въжетата. Както и да е, тя се самоуби. Красива трагедия. Точно каквато ви обещах.

Усмихваше се, докато екранът на видеото потъмня.

— Хорст, това не е ли нарушение на договора му? — попита гневно Джина.

— Всъщност в договора на Анри е записано, че не може да приема работа, която би възпрепятствала изпълнението на задълженията му към нас.

— И така. Технически той не нарушава договора. Просто си позволява волността да прояви въображение и да свърши малко работа по свое усмотрение.

— Да. Това е нов договор — разнесе се гласът на Ян по говорителите. — Не виждате ли как Анри всячески търси начини да ни покаже среден пръст? Това е неприемливо.

— Съгласен съм, че не е лесен, но нека признаем, че е истински гений — намеси се Рафи. — Трябва да работим с него. Да му предложим нов договор.

— И какъв да бъде той?

— Досега е правил за нас кратки филми като този, който току-що видяхме. Предлагам да му възложим… документален.

Ян подскочи развълнувано.

— Много добре, Рафи. Нещо като „Лице в лице с Анри“. Една година от живота му, какво ще кажете? Заплащането и премията ще са в зависимост от качеството на филма.

— Именно. И ще работи изключително за нас — додаде Рафаел. — Може да започне с родителите на манекенката на бански костюми.

Членовете на Алианса обсъдиха условията, проявиха твърдост и добавиха в договора клауза „наказания за лошо представление“. Фразата внесе оживление, след което всички гласуваха и Хорст се обади на Хаваите.

26.

Когато нощният здрач се спусна над острова, ние тримата — аз и семейство Макданиълс, все още бяхме в бар „Тайфун“. През изминалия час Барбара ме бе въртяла като на шиш. Разпитваше като професионалист. Чак когато се увери, че с мен всичко е наред, ме въведе в живота на семейство Макданиълс със страстта и вродената си дарба на разказвач, която не бях очаквал от гимназиална учителка по математика.

Ливън едва успя да вметне няколко изречения. Не че не можеше да говори. Просто сякаш не беше с нас. Виждах, че гърлото му се е стегнало от страх и тревога за дъщеря му и изобщо не успяваше да се концентрира. Но езикът на тялото бе достатъчно изразителен — свиваше ръце в юмруци, извръщаше се настрани, когато сълзите напираха в очите му, често сваляше очила и притискаше длани към очите си.

— Как разбрахте, че Ким е изчезнала? — обърнах се към Барбара.

В този момент мобилният телефон на Ливън иззвъня. Той погледна екранчето и се отдалечи към асансьора.

— Лейтенант Джаксън? — чух го да казва. — Няма да е тази вечер? Защо не? Добре. В осем сутринта.

— Изглежда, че за утре сутринта имаме уговорена среща в полицията — рече Барбара. — Ела с нас. — Взе телефонния ми номер и ме потупа по ръката. После ме целуна по бузата.

Пожелах им лека нощ и си поръчах още една чаша сода без лимон и лед. Седях в удобния стол, от който се разкриваше гледка за сто милиона долара. Попивах атмосферата на бара. През следващите петнадесет минути той се изпълни с оживление.

Красиви хора със свеж слънчев загар и прозрачни дрехи в светли тонове се отпуснаха в столовете покрай парапета, а певците заеха местата си по високите столчета край дългия бар. Навсякъде се чуваше смях, топлият бриз нахлуваше отвън, рошеше косите на жените и повдигаше крайчетата на полите им.

Пианистът махна покривалото на пианото „Стенуей“, разтвори седалката и пръстите му, за радост на тълпата, се впуснаха по клавишите в стария стил на Питър Алън, докато пееше „Рио де Жанейро“.

Забелязах охранителните камери над бара, оставих десет долара на масата, слязох по стълбите и минах покрай басейна. Под светлината на лампите водите му приличаха на синьо стъкло.

Продължих покрай плажните шатри, вероятно по същия път, по който преди две нощи бе вървяла и Ким.

Плажът беше почти пуст, а небето — достатъчно осветено, за да се види брегът. Той опасваше целия остров Мауи като ореол около луната.

Представих си как вървя зад Ким в онази петъчна нощ. Главата й навярно е била наведена, косата се е развявала около лицето, а грохотът на вълните е заглушавал всички останали шумове.

Някой мъж би могъл да се приближи зад нея с камък, пистолет или би могъл просто да я стисне за гърлото и да я задуши.

Вървях по едрия пясък. От дясната ми страна, докъдето стигаше погледът, се простираха хотели, празни шезлонги и чадъри.

След около половин километър свърнах от плажа и поех по пътеката, която опасваше басейна на хотел „Четирите сезона“ — поредния петзвезден хотел, където за осемстотин долара на вечер можеш да се настаниш само в стая с изглед към паркинга.

Прекосих блестящия мраморен под във фоайето на хотела и излязох на улицата. Петнадесет минути по-късно вече се бях върнал и слушах шума на изкуствения водопад от взетия под наем шевролет. Бях паркирал под дърветата, заобикалящи хотел „Уайли Принсес“.

Ако бях убиец, можех да изхвърля жертвата си в океанските вълни или да я метна през рамо и да я отнеса до колата си. След това щях да напусна сцената незабелязано.

Лесно като детска игра.

27.

Подкарах колата, следвайки луната до „Стела Блу“ — оживено кафене в Кихей с висок островърх таван и дъговиден бар покрай стената. Заради уикенда вътре бе пълно с местни хора, а туристи от корабите се наслаждаваха на първата си нощ в пристанището. Поръчах си на бара „Джак Даниълс“ и филе от делфин с подправки, взех питието си и се настаних на маса за двама във вътрешния двор.

На трепкащата светлина от свещта в стъклена купа се обадих на Аманда.

Двамата бяхме заедно почти две години. Тя е с пет години по-млада от мен, майстор сладкар, и както сама се описва — рокерка. Това означава, че когато й се прииска да изпусне малко пара, насъбрала се в кухнята, яхва своя „Харли Дейвидсън“ — истинска антика — и го подкарва с пълна скорост по калифорнийската магистрала. Манди е не само умна и прекрасна, но когато я погледна, разбирам за какво са всички онези рокендрол песни за туптящи сърца и „ще те обичам до края на дните си“.

Точно в този момент жадувах да чуя сладкия й глас и тя не ме разочарова — отговори при третото позвъняване. След първоначалната размяна на поздрави я подканих да ми разкаже как е минал денят й в „Интермецо“.

— Беше скапано, Бенджи. Реми за пореден път уволни Роко — рече Аманда и продължи със силен френски акцент: — „Какво трябва да ти кажа, за да те накарам да мислиш като главен готвач? Това е отвратително! Прилича на курешка на гълъб“. След което последваха най-малко дванадесет „ох и ах!“. — Тя се засмя и продължи: — След десет минути отново го назначи. Както обикновено. За капак аз загорих крем брюлето. „По дяволите, Ахмана-ах, mon Dieu. Ти ме поооодлудяваш“. — Тя отново се засмя. — А ти как си, Бенджи? Ще напишеш ли историята си?

— Прекарах по-голямата част от деня с родителите на изчезналото момиче. Те разговаряха с мен.

— О, боже! Сигурно е било доста тъжно?

Предадох накратко на Манди интервюто си с Барбара, споделих й колко много съм харесал двамата Макданиълс и че те имат още две деца — момчета, които са осиновили от руско сиропиталище.

— По-големият им син бил полужив от глад и липса на грижи, когато полицията в Санкт Петербург го намерила. По-малкият се е родил с вродени аномалии, тъй като майка му била алкохоличка. Ким решила да стане педиатър заради братята си.

— Бен, скъпи?

— Да? Да не би да прекъсва?

— Не, чувам те добре. А ти чуваш ли ме?

— Идеално.

— Тогава слушай. Бъди внимателен, ще бъдеш, нали?

Жегна ме леко раздразнение. Аманда притежаваше необикновена интуиция, но аз не се намирах в опасност.

— Да внимавам за какво?

— Спомняш ли си, когато онази вечер забрави куфарчето с всичките си бележки за историята на Донато?

— Ще ми напомниш за автобуса, нали?

— След като го спомена.

— Тогава бях омагьосан от теб, глупачето ми. Гледах в теб, когато слизах от тротоара. Ако беше тук сега, би могло отново да се случи.

— Това, което искам да ти кажа, е, че сега звучиш по същия начин, както тогава.

— Така ли?

— Да, нещо подобно. Така че бъди внимателен, става ли? Бъди винаги нащрек и се оглеждай на двете страни.

На няколко метра от мен една двойка чукна чашите си в наздравица. Държаха ръцете си през масата. Младоженци, помислих си.

— Липсваш ми — казах в телефона.

— Ти също ми липсваш. Пазя леглото топло за теб, така че се връщай по-скоро.

Изпратих въздушна целувка на момичето си в Ел Ей и й пожелах лека нощ.

28.

В 7,15 сутринта в понеделник Ливън наблюдаваше как шофьорът спира черния седан пред главния вход на хотел „Уайли Принсес“. Той се настани на предната седалка, докато Хокинс и Барбара се качиха отзад. Когато всички врати се затвориха, Ливън каза на Марко да ги закара в полицейския участък в Кихей.

По време на пътуването слушаше малко разсеяно, докато Хокинс му шепнеше в ухото как да се държи в полицията. Посъветва го да им съдейства, да се постарае да предразположи полицаите и да не се държи войнствено, защото това ще бъде в негов ущърб.

Ливън кимна, изръмжа няколко пъти „ъхъ“, но съзнанието му бе заето с други неща и ако някой го попиташе, не би могъл да опише пътя между хотела и полицейския участък. Мислеше най-вече за предстоящата среща с лейтенант Джеймс Джаксън.

Върна се към настоящето чак когато Марко паркираше колата пред малкия търговски център и изскочи навън още преди седанът да спре. Насочи се директно към помещението на полицейския участък. То беше с размерите на кутия за обувки, а входът бе заврян между студио за татуировки и пицария.

Стъклената врата бе заключена. Ливън натисна нетърпеливо бутона на интеркома и съобщи името си, след което уведоми женския глас, че има насрочена среща за осем с лейтенант Джаксън. Чу се бръмчене, вратата се отвори и тримата влязоха.

Участъкът се стори на Ливън като градски микробус. Стените бяха в избеляло зелено, подът — застлан с линолеум, а по дължината на коридора бяха подредени пластмасови столове.

В единия край на тясното помещение имаше гише с малко прозорче и спусната метална щора, до която се виждаше затворена врата. Ливън седна до Барбара, а Хокинс се настани срещу тях с бележник, стърчащ от малкото джобче на ризата му. Тримата зачакаха.

Няколко минути след осем металната щора на гишето се вдигна и коридорът се изпълни с хора, които се наредиха на опашка, за да платят глобите си за паркиране, да регистрират колите си или бог знае какво. Младежи със сплетени на расти коси, момичета със сложни татуировки, млади майки с малки ревящи деца.

Ливън усети пронизваща болка в слепоочията. Мислеше за Ким, къде е сега, дали страда и защо им се случва всичко това.

След малко се изправи и закрачи из коридора, взирайки се в убийци и въоръжени крадци, които го гледаха от залепените по стените снимки. После премина към фотографиите на изчезнали деца, някои от които състарени с компютър, за да се види как биха изглеждали сега. Явно ги издирваха от години.

— Можеш ли да повярваш? — каза зад него Барбара на Хокинс. — Тук сме вече от два часа. Не ти ли се иска просто да закрещиш?

На Ливън наистина му идеше да изкрещи. Къде беше дъщеря му? Наведе се и заговори на жената зад гишето:

— Лейтенант Джаксън знае ли, че сме тук?

— Да, сър, разбира се, че знае.

Ливън седна до Барбара, притисна челото си и се запита защо на Джаксън му е нужно толкова време, за да ги приеме. След това се замисли за Хокинс и колко бързо се бе сближил със съпругата му. Ливън се доверяваше на преценката на Барб, но както повечето жени, и тя бързо се сприятеляваше. Понякога прекалено бързо.

Той видя как Хокинс написа нещо в бележника си, а в следващия момент група цвъртящи тийнейджърки се скупчиха пред гишето. Високите им пискливи гласове се забиваха като гвоздеи в главата му.

В десет без десет гневът на Ливън се надигаше в гърдите му като клокочещата лава на някои от праисторическите вулкани на острова. Беше готов да експлодира.

29.

Седях на твърдия пластмасов стол до Барбара Макданиълс, когато чух да се отваря врата в края на дългото тясно помещение. Ливън скочи от мястото си и на практика налетя върху ченгето, преди още вратата да се затвори.

Полицаят беше едър, около тридесет и пет годишен, с гъста черна коса и кожа с цвят на кафе. Част от него приличаше на Джими Смитс, друга — на Бен Афлек, а останалата — на някой местен бог на морето. Беше облечен със сако и вратовръзка, имаше значка — златна, — затъкната в колана на зелени войнишки памучни панталони, която означаваше, че е детектив.

Двамата с Барбара се присъединихме към Ливън, който ни представи на лейтенант Джаксън.

— Каква е връзката ви със семейство Макданиълс? — обърна се той към мен.

— Семеен приятел — отвърна Барбара.

— Аз съм от „Лос Анджелис Таймс“ — осведомих го в същото време.

Джаксън се изсмя и ме огледа изпитателно.

— Познавате ли Ким? — попита ме.

— Не.

— Имате ли някаква информация за местонахождението й?

— Не.

— Познавате ли тези хора? Или сте се срещнали едва вчера?

— Току-що се запознахме.

— Интересно — промърмори лейтенантът и се подсмихна самодоволно. После се обърна към двамата Макданиълс. — Осъзнавате ли, че работата на този мъж е да продава вестници?

— Знаем това — кимна Ливън.

— Добре. Само за да сте съвсем наясно — всичко, което ще кажете на господин Хокинс, ще се озове от вашите уста директно върху предната страница на „Лос Анджелис Таймс“ Лично аз — продължи лейтенантът — не го искам тук. Господин Хокинс, седнете отвън и ако има нужда, ще ви повикам.

— Лейтенант — заговори Барбара, — двамата със съпруга ми го обсъдихме миналата нощ и ето какво решихме. Ние вярваме на Бен, а зад него е влиянието на „Лос Анджелис Таймс“. Може би ще успее да направи за нас много повече, отколкото бихме постигнали сами.

По лицето на Джаксън се изписа раздразнение, но явно се замисли над доводите им.

— Всяка дума, излязла от моята уста, първо ще бъде одобрена от мен, преди да я отпечатате във вестника си, ясно ли е?

Казах, че ми е съвсем ясно.

Офисът на Джаксън заемаше ъгъл в задната част на сградата. Имаше един прозорец, шумен климатик, а боядисаната със син латекс стена до телефона бе надраскана с номера.

Джаксън посочи столовете, където да седнат двамата Макданиълс, а аз се облегнах на рамката на вратата, докато той прелистваше бележника си за основната информация.

След това пристъпи към работа, изхождайки от предположението, според мен, че Ким е момиче от типа на Парис Хилтън, което постоянно купонясва. Попита за нощните й навици, за мъжете в живота й, дали взема наркотици.

Барбара му заяви, че Ким е отлична студентка. Че е спонсор на Християнския фонд за гладуващите деца в Еквадор. Че е дори прекалено отговорна и самият факт, че още не е отговорила на обажданията им, е изключително нетипичен за нея и достатъчно основание за тревога.

Джаксън я изслуша с отегчена физиономия.

— Да, сигурен съм, че тя е истински ангел — заключи. — С нетърпение очаквам деня, когато ще дойде някой родител и ще ми каже, че детето му е наркоман или курва.

Ливън скочи от стола, Джаксън се изправи секунда след него, ала Ливън имаше предимство. Удари с длани набитите рамене на лейтенанта и го запрати право към стената. Чу се шумен трясък, какъвто можеше да се очаква, когато осемдесет и два килограма, или приблизително толкова, живо човешко тегло се използва като топка за разбиване на стена — и по пода се посипаха табелки и снимки.

Джаксън беше по-едър и по-млад, но Ливън беше побеснял и нищо не можеше да го спре. Протегна се, сграбчи полицая за реверите на сакото и отново го запрати към стената. Последва още един ужасен трясък и главата на Джаксън отскочи от стената. Видях как той се олюля, опита да се улови за облегалката на стола си, който обаче се преобърна и лейтенантът се свлече за трети път на пода.

Беше грозна сцена още преди заключителните думи на Ливън.

Той се втренчи в проснатия Джаксън и рече:

— По дяволите, чувствам се страхотно. Кучи син!

30.

Една набита полицайка се спусна към вратата, докато аз стоях като закован и се опитвах да осъзная видяното — Ливън бе нападнал полицай, бе го ударил и съборил на земята, после го бе наругал, заявявайки накрая, че се е почувствал страхотно.

Сега Джаксън вече се бе изправил на крака, Ливън дишаше тежко, а полицайката крещеше:

— Хей, какво става?

— Всичко е наред, Мили — отвърна Джаксън. — Изгубих равновесие. Май ще се нуждая от нов стол — отпрати я той, сетне се обърна към Ливън, който му крещеше:

— Не разбра ли какво ти казах? Казах ти — миналата нощ! Обадиха ми се в Мичиган. Мъжът каза, че е отвел дъщеря ми, а ти се опитваш да изкараш Ким курва?

Джаксън оправи сакото и вратовръзката си, после вдигна стола. Лицето му бе зачервено и изкривено от гняв. Той размаха счупения стол и на свой ред закрещя на Ливън:

— Ти си луд, Макданиълс! Осъзнаваш ли какво направи току-що, тъп шибаняк? Искаш да те арестувам ли? Искаш ли? Мислиш се за корав пич? Искаш ли да разбереш колко съм корав аз? Мога да тикна задника ти в килията за това, знаеш ли го?

— Да, хвърли ме в затвора, проклет да си! Направи го, защото иначе ще разкажа на всички как си се отнесъл с нас. Що за простак и грубиян си!

— Ливън, Ливън — улови го за ръката Барбара, опитвайки се да го укроти. — Престани, Ливън. Овладей се. Моля те, извини се на лейтенанта.

Джаксън дотъркаля стола си до бюрото и седна.

— Макданиълс, не се опитвай отново да ми посегнеш. Ще имам предвид, че не си на себе си и в доклада си ще омаловажа случилото се преди малко. А сега сядай, преди да съм размислил и да те арестувам.

Ливън още беше запъхтян, но Джаксън посочи към столовете и двамата с Барбара седнаха.

Полицаят докосна тила си, разтри лакът и заговори:

— При половината от случаите, когато някое дете изчезне, поне единият от родителите знае какво се е случило. Понякога — и двамата. Исках да разбера вие от кои сте.

Ливън и Барбара го зяпнаха невярващо. Всички разбрахме. Джаксън ги бе провокирал, за да види как ще реагират.

Всичко е било изпит. И те го бяха издържали. Така да се каже.

— Разследваме този случай от вчера сутринта. Макданиълс, както ти казах, когато ми се обади — Джаксън изгледа кръвнишки Ливън, — ние се срещнахме с хората от „Спортинг лайф“, както и с администратора и персонала на бара в „Принсес“. Но не успяхме да разберем нищо от тях.

Джаксън отвори чекмеджето на бюрото и извади мобилен телефон — една от онези тънки джаджи, дето са по-умни и от теб: правят снимки, пращат имейли и те осведомяват кога ти е свършил бензинът.

— Това е телефонът на Ким. Намерихме го на плажа зад „Принсес“ Прегледахме данните и открихме доста телефонни обаждания до Ким от мъж на име Дъг Кахил.

— Кахил? — повтори Ливън. — Дъг Кахил беше приятел на Ким. Живее в Чикаго.

Джаксън поклати глава.

— Обадил се е на Ким от Мауи. Звънял й е на всеки час, докато кутията със съобщенията се е препълнила и е спряла да приема.

— Казвате, че Дъг е тук? — попита Барбара. — Че в момента е в Мауи?

— Открихме го в Макена и снощи го разпитвахме повече от два часа, докато той не поиска адвокат. Заяви, че не се е виждал с Ким, че тя не искала да говори с него. Не можехме да го арестуваме, защото не разполагаме с нищо срещу него — завърши Джаксън и върна мобилния телефон в чекмеджето. — Макданиълс, ето каква е ситуацията. Обадил ти се е непознат мъж, който ти е казал, че дъщеря ти е при него. У нас е и мобилният телефон на Ким. Но все още не знаем дали е било извършено престъпление. Ако Кахил реши да се качи на следващия самолет, ние не можем да сторим нищо, за да го спрем.

Видях как по лицето на Барбара се изписа изумление.

— Дъг не го е направил — заяви Ливън.

Веждите на лейтенанта отскочиха нагоре.

— И защо си толкова сигурен?

— Познавам гласа му. Мъжът, който ни се обади, не беше Дъг.

31.

Отново бяхме в черния седан, но този път аз седях на предната седалка до шофьора. Марко нагласи огледалото за обратно виждане, разменихме кимвания, но нямаше какво да си кажем. Разговорът се водеше на задната седалка между Барбара и Ливън.

Ливън обясняваше на жена си:

— Барб, не ти предадох съвсем точно какво ми каза онова копеле, защото нямаше смисъл да те тревожа излишно. Съжалявам.

— Аз съм твоя съпруга. Нямаш право да премълчаваш подобно нещо.

— „Тя попадна в лоши ръце“. Това беше единственото, което не ти казах, и сега нямаше да го знаеш, ако не се налагаше да го съобщя на Джаксън. Опитах се да те предпазя, скъпа, исках да ти го спестя.

— Да ме предпазиш? — разплака се Барб. — Ти ме излъга, Ливън! Ти излъга! — Ливън също се разплака и аз разбрах чак сега какво бе измъчвало нещастния баща, каква бе причината за безжизнения поглед в очите му, защо изглеждаше толкова отнесен и погълнат от мислите си. Някакъв мъж бе казал, че ще нарани дъщеря му, а Ливън не бе казал на жена си. Сега повече не можеше да се преструва, че това не е истина.

Искаше ми се да им осигуря известно уединение, затова спуснах прозореца и се загледах към плажната ивица, вече оживена от безгрижни туристи, излезли на пикник край океана. В същото време родителите на Ким страдаха безутешно. Контрастът между забавляващите се и плачещата двойка зад мен бе мъчителен и потискащ.

Отбелязах си нещо, извърнах се назад и се опитах да успокоя Ливън.

— Джаксън не е от деликатните, но той се е заел със случая. Може да е добър полицай.

Ливън ме погледна твърдо.

— Мисля, че си прав за Джаксън. Той те разнищи за пет секунди. Я се погледни. Ти си паразит! Пишеш историята си. Продаваш на вестниците нашата болка.

Почувствах обвинението като удар в корема — но предполагам, че в думите му имаше известна истина. Преглътнах обидата, защото искрено му съчувствах.

— За себе си си прав, Ливън — заговорих меко. — Но дори и да съм точно това, което каза, историята с Ким може да излезе от контрол и да ви изяде живи. Спомни си за Рамзи6. За Халоуей7. За Маккан8. Надявам се, че Ким е в безопасност и скоро ще бъде открита. Но каквото и да се случи, аз съм сигурен, че няма да сгрешите, ако ми позволите да бъда с вас. Защото няма да раздухвам пожара, нито ще си измислям каквото и да било заради сензацията. Ще разкажа историята такава, каквато е.

32.

Докато Хокинс и семейство Макданиълс вървяха между езерцата с рибки кои към хотела, шофьорът „Марко“ ги наблюдаваше. После подкара колата и се насочи на юг, по шосе Уайли-Алуани.

Докато шофираше, пъхна ръка под седалката си, извади една торба и я сложи до себе си. След това се пресегна зад огледалото за обратно виждане, където бе нагласил безжичната микровидеокамера с висока разделителна способност. Извади картата за видео паметта и я пъхна в джобчето на ризата си.

Опасяваше се, че по време на пътуването от полицейския участък камерата може да се е разместила, но дори да се бе записала само разплаканата двойка, щеше да разполага със страхотно озвучаване за друга сцена. Ливън говори за лошите му ръце? Безценно.

Потайният Марко.

Как ли щяха да се изненадат, като разберат всичко. Ако изобщо го разберат.

Той изтръпна от вълнение при мисълта за тлъстата сума в евро, която щеше да получи съгласно новия си договор, при това с възможността хонорарът му да се удвои, ако Алиансът гласува новия проект.

Ще ги накара да се разтреперят до мозъка на костите, толкова добър щеше да бъде филмът, и за целта трябваше да прави само това, което умееше най-добре. Каква по-страхотна работа би могъл да си намери?

„Марко“ видя отбивката вдясно, даде мигач и се престрои, след което влезе в паркинга на търговския център „Уайли“. Спря фолксвагена кади в най-южната секция на паркинга, далеч от охранителните камери, до взетия под наем безличен таурус.

Скрит зад тъмните стъкла на кадито, убиецът свали от себе си отличителните белези на Марко — шофьорската шапка и перуката, фалшивите мустаци, хотелската ливрея, каубойските ботуши. След това извади от торбата „Чарлс Ролинс“ — бейзболна шапка, изтъркани маратонки „Адидас“, големи слънчеви очила, журналистически пропуск и две камери.

Преоблече се бързо, напъха обратно принадлежностите на Марко, след което се върна в „Уайли Принсес“ с тауруса. Даде на пиколото бакшиш от три долара и отиде на рецепцията. Извади късмет и му дадоха стая с огромно легло и гледка към океана.

После се запъти към стълбите в другия край на зашеметяващото с размерите и великолепието си мраморно фоайе на хотела. Анри с дегизировката на Чарли Ролинс видя съпрузите Макданиълс и Бен Хокинс, седнали заедно край ниска стъклена маса, с чаши кафе пред всеки.

„Ролинс“ усети как сърцето му подскочи, когато Хокинс се обърна и го погледна. Очите му се спряха върху него за частица от секундата — може би мозъкът му на ченге сравняваше, — преди „рационалният“ му мозък, заблуден от маскировката, да накара погледа да се отмести.

Играта можеше да се раздвижи само благодарение на този поглед, но Хокинс не го позна, въпреки че няколко часа седя до него в колата. Това беше истинското вълнение — да се плъзнеш по острието на бръснача и да останеш невредим.

И така, Чарлс Ролинс, фотографът от несъществуващия „Толк Уийкли“, постави нов рекорд. Вдигна камерата „Сони“ — кажете зеле, мишлета! — и направи три снимки на Макданиълс.

Хванах ви, мамо и татко!

Сърцето му още туптеше учестено, когато Ливън се намръщи и се наведе напред, закривайки Барбара от окото на камерата.

Изпадналият в екстаз убиец изкачи почти на бегом стъпалата до стаята си. Мислите му бяха заети с Бен Хокинс — мъжа, който го интересуваше повече дори от двамата Макданиълс. Хокинс беше талантлив автор на криминални романи, книгите му бяха почти толкова добри, колкото „Мълчанието на агнетата“. Но не се бе превърнал в световна знаменитост. Защо ли?

„Ролинс“ пъхна електронната карта в процепа, зелената лампичка светна и вратата се отвори, откривайки обичайната великолепна гледка, на която той почти не обърна внимание. Беше зает да прехвърля идеите си наум. Обмисляше как да направи Бен Хокинс част от своя проект.

Въпросът беше как най-добре да се възползва от него.

33.

Ливън остави чашата си с кафе и порцеланът изтрака в чинийката. Осъзнаваше, че Барб, Хокинс и навярно цялата тълпа японски туристи, които минаваха покрай тях, са видели, че ръцете му треперят, но не можеше да се овладее.

Онзи проклет папарак бе насочил камерата си право към Барб! Освен това вътрешно още не се бе съвзел от схватката си с лейтенант Джаксън. Още усещаше раменете му под дланите си и се изчервяваше при мисълта, че в момента можеше да е в затвора, но, по дяволите, станалото — станало, и толкова.

Хубавото в цялата история беше, че може би избухването му щеше да накара Джаксън да си размърда задника и да се заеме по-сериозно с търсенето на Ким. Ако не го направи, толкова по-зле за него. Повече нямаше да разчитат единствено на полицая.

Ливън усети, че някой се приближава зад него, а Хокинс се надигна от стола си с думите:

— Ето го и него.

Ливън вдигна глава и видя мъж на около тридесетина години, облечен в синьо спортно сако и крещяща хавайска риза. Пресичаше фоайето на хотела. Изрусената му коса бе разделена на път по средата.

— Ливън, Барбара, моля, запознайте се с Еди Кеола, най-добрия частен детектив в Мауи.

— Единственият частен детектив в Мауи — поправи го Кеола, а усмивката му разкри шините на зъбите му. Господи, помисли си Ливън, та той не беше много по-възрастен от Ким. И този ли беше детективът, открил момичето Рийс?

Кеола се ръкува с Барбара и Ливън Макданиълс и се настани върху един от тапицираните шезлонги от палмово дърво.

— Радвам се да се запознаем — започна той, — простете ми, че малко избързах, но вече направих някои проучвания.

— Вече? — попита Барб.

— Започнах да действам веднага щом Бен ми се обади. Роден съм на петнадесет минути оттук и пет години работих в полицията, след като се дипломирах в хавайския университет. Имам добри служебни връзки — прибави детективът, но според Ливън, без сянка на самохвалство, просто съобщаваше факт. — Вече имат заподозрян.

— Ние го познаваме — кимна Ливън и след това разказа на Кеола, че Дъг Кахил е бившето гадже на Ким, и продължи с описание на среднощното обаждане в Мичиган, което изведнъж бе сринало света му.

Барб помоли Кеола да им разкаже за Каръл Рийс, двадесетгодишната спортистка от Охайо, която преди две години бе обявена за изчезнала.

— Открих я в Сан Франциско — обясни Кеола. — Напоследък не й вървяло, гаджето я малтретирало и така тя сама се „отвлякла“, сменила името си и всичко останало. Беше ми бясна, че съм я намерил — завърши той и поклати глава при спомена.

— Кажи ми как смяташ да действаш — подкани го Ливън.

Кеола каза, че искал да поговори с фотографа от „Спортинг лайф“ и да види дали случайно не е заснел някои външни лица по време на снимките, след което смятал да говори с охраната на хотела, да прегледа записите от охранителните камери в бар „Тайфун“ в нощта на изчезването на Ким.

— Да се надяваме, че Ким сама ще се появи — продължи младият детектив, — но ако това не стане, ще трябва да се свърши обичайната детективска работа. Вие ще бъдете единственият ми клиент. Ако възникне необходимост, ще използвам допълнителна помощ и ще работим денонощно. Задачата ни ще приключи, когато вие кажете. Мисля, че така е правилно.

Ливън обсъди хонорара с Кеола, но всъщност това нямаше значение. Мислеше за разписанието, закачено върху вратата на полицейския участък в Кихей. Понеделник до петък: 8,00 — 17,00. Почивни дни и празници: 10,00 — 16,00. След това си представи Ким, затворена в някакво тъмно мазе или дълбока яма, безпомощна и изплашена.

— Нает си. Работата е твоя — рече Ливън.

34.

Когато отворих вратата на стаята си, телефонът иззвъня.

Казах „ало“ на жената, която попита със силен акцент:

— Бен-ах Хоу-кийнс?

— Да, Хокинс е — отвърнах и зачаках да ми каже кой се обажда, но тя не се представи. — Има един мъж, отседнал в хотел „Принсес“.

— Продължавайте.

— Казва се Нилс Бьорн и би трябвало да поговорите с него.

— Защо?

Жената обясни, че Бьорн бил европейски бизнесмен, когото би трябвало да разследваме.

— Беше в хотела, когато Ким Макданиълс изчезна. Той би могъл… трябва да говорите с него.

Отворих чекмеджето на бюрото и потърсих бележник и химикал.

— И какво прави този Нилс Бьорн толкова подозрителен? — попитах, докато записвах името в открития бележник.

— Поговорете с него. Сега трябва да затварям — рече жената и връзката прекъсна.

Извадих от хладилника бутилка „Перие“ и излязох на терасата. Бях отседнал в хотел „Мариот“, намиращ се на около половин километър нагоре по крайбрежната ивица от много по-скъпия „Уайли Принсес“, но имах същата великолепна гледка към океана. Отпивах от минералната вода и мислех за непознатата информаторка. Като начало — как ме беше открила? Само семейство Макданиълс и Аманда знаеха къде съм отседнал.

Върнах се през плъзгащите врати в стаята, включих компютъра си и когато влязох в интернет, потърсих в „Гугъл“ Нилс Бьорн.

Първият материал беше статия в лондонския „Таймс“ отпреди година, в която пишеше, че Нилс Бьорн е бил арестуван в Лондон по подозрение за продажба на оръжие на Иран, но е бил освободен поради липса на доказателства.

Продължих да отварям списъка със статиите — всички бяха подобни, ако не напълно идентични с първата.

Отворих още една бутилка „Перие“ и продължих да се ровя. Попаднах на друг материал за него от 2005-а — обвинение в нападение на жена при утежняващи вината обстоятелства, юридически термин за изнасилване. Името й не беше споменато, казваше се само, че е модел, на деветнадесет години. Бьорн отново не беше осъден.

Последната спирка на пътуването из интернет през дирите на Бьорн беше „Скол“ — лъскаво светско европейско списание. Имаше негова снимка, направена по време на официална вечеря в чест на шведски индустриалец, който бе открил завод за амуниции в Гьотенберг.

Увеличих фотографията и се вгледах в лицето на мъжа, идентифициран като Бьорн. Имаше обикновени черти, светлокестенява коса, прав нос и навярно бе тридесетина годишен. Във физиономията му нямаше нищо отличително или запомнящо се.

Съхраних снимката на твърдия диск, а след това се обадих в „Уайли Принсес“ и попитах за Нилс Бьорн. Администраторът ми каза, че си е тръгнал предишния ден.

Помолих да ме свържат със стаята на семейство Макданиълс.

Разказах на Ливън за телефонното обаждане от непознатата жена, както и какво бях научил за Нилс Бьорн: че е бил обвинен в продажба на оръжие на терористична държава и изнасилване на манекенка. Но нито едно от обвиненията не е издържало в съда. Допреди два дни въпросният мъж е бил в „Уайли Принсес“.

Опитвах се да овладея вълнението си, но то се прокрадваше в гласа ми.

— Това може да е пробив — казах аз.

35.

Ливън позвъни на Джаксън. След като пет минути слуша някаква мелодия, му казаха, че лейтенантът ще му се обади. Той затвори, включи телевизора — голяма плазма, заемаща половината стена — и се заслуша в новините.

Отначало се появи уводният клип на емисията „Обедни новини на острова“ с Трейси Бейкър и Канди Кекоолани, след което Бейкър заговори за „все още изчезналия модел Ким Макданиълс“. В долния край имаше нейна снимка по бикини, а след това върху екрана се появи лицето на Джаксън и надписът: „НА ЖИВО“.

Лейтенантът говореше пред журналистите, скупчени около входа на полицейското управление.

— Барб, ела бързо! — извика Ливън, докато увеличаваше звука.

Барб седна на дивана до него тъкмо когато Джаксън казваше:

— Ние разговаряме с обекта на нашия интерес и разследването продължава. Всеки, който разполага с някаква информация за Ким Макданиълс, може да ни се обади. Гарантираме, че самоличността му ще бъде запазена в тайна. И това е всичко, което мога да ви кажа на този етап.

— Арестували ли са някого или не? — попита Барб, стиснала ръката на съпруга си.

— „Обект на интерес“ означава заподозрян. Но не разполагат с достатъчно доказателства срещу него, иначе щяха да кажат, че го разпитват. — Ливън усили още малко звука.

— Лейтенант, правилно ли сме разбрали, че разговаряте с Дъг Кахил? — попита един репортер.

— Без коментар. Това беше всичко, което имах да ви кажа. Благодаря.

Джаксън се обърна, а журналистите пощуряха. Върху екрана отново се появи Трейси Бейкър.

— Дъг Кахил, преден защитник от „Чикаго Беърс“, е бил видян в Мауи и според наши информирани източници е бил любовник на Ким Макданиълс.

Върху екрана се появи снимка на Дъг в екип на отбора и с шлем под мишница. Беше широко усмихнат, с късо подстригана руса коса, слаб, лицето му беше привлекателно и типично за младеж от Средния запад.

— Мога да допусна, че я преследва — промърмори Барб, дъвчейки долната си устна. Издърпа дистанционното от ръката на съпруга си и намали звука. — Но да я нарани? НЕ вярвам в това.

В същия миг телефонът иззвъня и Ливън грабна слушалката.

— Господин Макданиълс, обажда се лейтенант Джаксън.

— Арестувахте ли Дъг Кахил? Ако сте го направили, сте допуснали грешка.

— Преди около час се появи свидетел — местен жител, който заяви, че е видял как Кахил е преследвал Ким след снимките.

— Но нали Дъг ви каза, че не се е виждал с Ким?

— Точно така. Следователно може да ни е излъгал и затова в момента разговаряме с него. Той продължава да твърди, че няма нищо общо с изчезването на дъщеря ви.

— Има още нещо, което би трябвало да знаете — рече Ливън и разказа на Джаксън за обаждането до Хокинс и подхвърлената информация за международен бизнесмен на име Нилс Бьорн.

— Ние знаем кой е Бьорн — заяви Джаксън. — Няма връзка между него и Ким. Никакви свидетели. Нищо не открихме и върху записите на охранителните камери.

— Говорили ли сте с него?

— Напуснал е хотела още преди някой да разбере, че Ким е изчезнала. Макданиълс, зная, че не ви се вярва, но Кахил е нашият човек. Просто ни е нужно малко време, за да го пречупим и да го накараме да си признае.

36.

Анри, в ролята си на Чарли Ролинс, обядваше в „Санд Бар“ — елегантен и скъп хотелски ресторант на брега на океана. Яркожълтите чадъри светеха като факли над главите на посетителите, тийнейджъри тичаха нагоре по стълбите от плажа, а загорелите им тела лъщяха, мокри от водата. Анри се замисли — не можеше да реши кои са по-привлекателни — момичетата или момчетата.

Сервитьорът му донесе захарен сироп за чая с лед и панерче солети със сирене. Осведоми го, че салатата му ще пристигне всеки момент. Той кимна любезно и заяви, че се наслаждава на гледката и че в този миг не би желал да бъде никъде другаде.

Сервитьорът издърпа стола на съседната маса и хубава млада жена се настани на него. Черната й коса бе подстригана в къса момчешка прическа. Носеше бяло горнище от бански и розови шорти.

Анри знаеше кой се крие зад големите слънчеви очила.

— Джулия. Джулия Уинклър — заговори, когато жената остави менюто.

Тя вдигна глава.

— Извинете. Познавам ли ви?

— Аз ви познавам — рече той и повдигна камерата си, сякаш искаше да каже: „Аз съм в бизнеса“. — По работа ли сте тук?

— Бях — отвърна младата жена. — Снимките приключиха вчера. Утре се връщам в Ел Ей.

— О! Снимали сте за „Спортинг лайф“?

Тя кимна и лицето й стана тъжно.

— Останах още малко, надявайки се… С Ким Макданиълс бяхме в една стая.

— Тя ще се върне — любезно рече Анри.

— Така ли смятате? Защо?

— Имам чувството, че просто си е взела малка ваканция. Понякога се случва.

— Щом сте такъв ясновидец, къде е тя?

— Тя е извън обсега на вибрационното ми поле, но за разлика от нея, съвсем ясно и отчетливо мога да разчета вас.

— Да бе. И за какво си мисля?

— Че се чувствате тъжна и малко самотна и че бихте искали да обядвате с някого, който ще ви накара да се усмихнете.

Джулия се засмя, а Анри даде знак на сервитьора да приближи. Помоли го да настани госпожица Уинклър на неговата маса. Красивото момиче седна близо — така че и двамата да могат да се любуват на великолепната гледка.

— Чарли — представи се той и протегна ръка. — Ролинс.

— Здравей, Чарли Ролинс. И какво ще си поръчам за обяд?

— Пиле на грил със салата и диетична кола. А ето и още нещо. Чудиш се дали да не останеш още един ден. Съседката се грижи за котката ти, а тук е толкова красиво, че не ти се бърза с връщането у дома?

Джулия отново се засмя.

— Казва се Бруно. И е ротвайлер.

— Знаех го — заяви Анри и се облегна назад, докато келнерът поставяше салата пред него и вземаше поръчката на Джулия — пиле на грил и коктейл май тай.

— Дори и да остана още една нощ, никога не излизам с фотографи — осведоми го младата жена и демонстративно погледна към камерата върху масата, насочена към нея.

— Да не би да съм ви поканил да излезете с мен?

— Ще го направите.

Усмивките им преминаха в смях, после „Ролинс“ рече:

— Добре, каня ви да излезем заедно. Освен това ще ви снимам, за да не си помислят момчетата в Локсахачи, че съм си съчинил всичко това.

— Добре, но си свали очилата, Чарли. Искам да видя очите ти.

— Покажи ми своите и аз ще ти покажа моите.

37.

— Лелеееее! — изкрещя Джулия, когато хеликоптерът се спусна надолу от коралово златистото небе, а малкият остров Ланаи се приближи. Машината кацна леко върху малкото частно летище в края на огромното изумруденозелено голф игрище на хотел „Четири сезона“.

„Чарли“ скочи пръв и помогна на Джулия да слезе на земята. Тя бе вдигнала яката на якето си, къдравата й коса се бе разрошила, а бузите й бяха поруменели. Двамата се мушнаха под перките и хукнаха към очакващата ги кола.

— Това беше много скъпо удоволствие, приятел — задъхано рече младата жена.

— Нашата мечтана среща е за моя сметка, Джулия.

— Наистина ли?

— Що за човек би се поскъпил, когато е излязъл с теб?

— Аууу.

Шофьорът отвори вратите и колата се плъзна бавно по алеята към хотела. Джулия ахна, когато се озова във фоайето — цялото в мрамор и позлата. Подовете бяха покрити с дебели кадифени килими в тъмнозелено, златисто и червено. Великолепието на гледката се подсилваше от последните лъчи на залязващото слънце, които струяха през просторното помещение.

Джулия и Чарли се наслаждаваха на масажа в бамбукова хижа на брега на океана. Масажистите бяха отметнали ухаещите на плумерия чаршафи, които ги покриваха, силните им ръце втриваха кокосово масло в кожата, плъзгайки се към раменете с традиционните движения на ломи-ломи9.

Джулия лежеше по корем и се усмихваше лениво на мъжа, с когото току-що се бе запознала.

— Толкова е хубаво — промърмори, — че не ми се иска никога да свършва.

— Ще става все по-хубаво.

Няколко часа по-късно двамата вечеряха в ресторанта на партера, заобиколени от високи мраморни колони, а меката светлина бе романтичен фон за пиршеството им, състоящо се от скариди и свински пържоли в специален лютив сос от манго. Отличното френско вино беше отпуснало Джулия и тя охотно разказваше на Чарли за себе си. Сподели му за детството си, прекарано във военна база в Бейрут, за преместването си в Лос Анджелис и бързия успех на модния подиум.

Чарли поръча десертно вино, както и цялото десертно меню — цукото10, пралини, шоколадов мус, пресни банани от острова, които сервитьорът карамелизира на масата пред тях. Вкусният аромат на горена захар го накара отново да огладнее. Гледаше с копнеж момичето пред себе си, защото изящната млада жена отново приличаше на малко дете — сладка, уязвима и достъпна за него.

Четири хиляди долара щяха да бъдат добре похарчени пари, дори всичко да приключеше в този момент.

Но не приключи.

Облякоха си бански в една от шатрите край басейна и отидоха на дълга разходка по плажа. Лунната светлина къпеше в сребристо сияние пясъка и превръщаше океана във вълшебна смесица от шепот на прибоя и морска пяна.

Джулия изведнъж се разсмя.

— Хайде да се надбягваме! Този, който стигне последен до водата, е стар глупак и това ще си ти, Чарли!

Тя се затича и изписка, когато вълната я заля до бедрата, а Чарли щракна набързо няколко снимки, преди да пъхне камерата в брезентовата торба и да я остави на пясъка.

— Сега ще видим кой е стар глупак.

Спусна се към нея, гмурна се във водата и изплува на повърхността, обвил ръце около тялото й.

38.

Върнах се в хотелската си стая и проверих за съобщения, но нямаше нови обаждания от жената със силния акцент, нито от когото и да било другиго. Включих компютъра си и не след дълго изпратих на служебния имейл на Арънстейн в. „Лос Анджелис Таймс“ статия от сто и седемдесет думи.

Свършил работата си за деня, включих телевизора и видях, че изчезването на Ким бе главната тема на новините в десет.

Появи се надпис: „Извънредни новини“, а след това говорителят обяви, че Дъг Кахил е главният заподозрян за отвличането на Ким Макданиълс. Снимката на спортиста с пълна екипировка на „Чикаго Беърс“, шлем под мишница и широка усмивка като на филмова звезда, запълни екрана. Сто и тринадесет килограма здрава телесна маса и мускули.

Изводите бяха ясни. Кахил би могъл без усилие да грабне тежката петдесет килограма Ким и да я отнесе под мишница като топка за ръгби.

В този миг очите ми едва не изскочиха от орбитите си.

Кахил беше на екрана — видеоклипът бе заснет преди два часа. Докато вечерях пица с Еди Кеола, в полицейското управление в Кихей се бе развила бурна дейност.

Спортистът бе в компанията на двама адвокати, единият от които ми беше познат. Еймос Брок, елегантен и самоуверен, в перленосив костюм. Той бе име в Ню Йорк. Защитаваше известни личности и спортни звезди, стигнали твърде далеч в прекрачването на границите на закона. Самият Брок се бе превърнал в звезда и сега защитаваше Дъг Кахил.

Камерите пред полицейското управление в Кихей бяха насочени към Кахил и Брок. Адвокатът пристъпи към микрофона и заговори:

— На моя клиент, Дъг Кахил, не е предявено никакво обвинение. Всичко е безпочвена спекулация. Няма никакво доказателство, което да подкрепи нелепостите, които се изговориха по негов адрес, и тъкмо затова клиентът ми не е обвинен в нищо. Дъг ще направи изявление — само едно и сега.

Сграбчих телефона и позвъних на Ливън. Звучеше сънен, сякаш го бях изтръгнал от дълбок сън.

— Ливън, обажда се Бен. Включи телевизора на Канал 2. По-бързо.

Без да прекъсвам разговора, гледах как Кахил излезе напред и застана в средата. Беше небръснат, облечен в синя памучна риза, закопчана до горе, и отлично скроено спортно сако. Без подплънките от екипа, той бе изгубил голяма част от внушителната си осанка — приличаше по-скоро на хлапе, участващо в курс по мениджмънт на Уолстрийт.

— Дойдох в Мауи, за да се видя с Ким — започна Дъг с глас, треперещ от сълзите, които се стичаха по лицето му. — Видях я за около десетина минути преди три дни и след това повече не съм я виждал. Не съм я наранил. Обичам Ким и ще остана тук, докато я намерим.

Кахил подаде микрофона на Брок.

— Ще повторя: Дъг няма нищо общо с изчезването на Ким и ви гарантирам, че ще подведа под съдебна отговорност всеки, който разпространява уронващи репутацията му клевети. Това е всичко, което можем да ви кажем за момента. Благодаря.

— Какво мислиш за това? — попита в слушалката Ливън. — За адвоката? За Дъг?

— Дъг беше много убедителен — отвърнах. — Или наистина я обича, или е много добър лъжец.

Хрумна ми още нещо, което не споделих с Ливън. Онези сто и седемдесет думи, които преди малко изпратих на Арънстейн в „Лос Анджелис Таймс“.

Те вече бяха стара новина.

39.

Обадих се на редактора си и му казах, че Кахил се е превърнал в стръв за медиите. Обясних защо — мистериозен свидетел го видял да говори разгорещено с Ким. Отбелязах и че спортистът се представлява от Еймос Брок — нашумелия питбул сред адвокатите, защитаващи знаменитости.

— Редактираната ми статия вече е в електронната ти кутия — осведомих Арънстейн. — Ако не друго, то поне съм бърз.

След това се обадих на спортния ни шеф — Сам Полсън.

Полсън ме харесва, но не вярва на никого.

— Виж, Сам — подех аз, — бих искал да зная що за човек е Дъг Кахил. Моята история няма да се намесва в твоята.

През следващите петнадесет минути се разгоря истинска схватка — Сам Полсън защитаваше позицията си на „най-вътрешен“ човек в спортния свят, а аз, от своя страна, се опитвах да измъкна нещо, от което да разбера дали Кахил е опасен извън игрището.

Най-после Сам ми подхвърли една сламка.

— Има едно момиче, което се занимава с връзки с обществеността. Аз й намерих работата за „Беърс“. Хокинс, не се шегувам. Това, което ще ти кажа, трябва да си остане в тайна. Момичето ми е приятел.

— Разбирам.

— Преди два месеца тя забременя от Кахил. Казала на майка си за бебето. Каза съответно и на Кахил, и на мен. Даваше му шанс да постъпи правилно. Каквото и да означава това.

— Той се е срещал с Ким, когато се е случило това с другата жена, така ли? Сигурен ли си?

— Да.

— Има ли някакви прояви на грубост и насилие?

— Всички спортисти имат. Побоища по барове. Имаше някаква пикантна история, когато играеше във футболния отбор на университета „Нотр Дам“. Такива щуротии.

— Благодаря, Сам.

— Не го споменавай — каза той. — Наистина те предупреждавам — не го споменавай.

Няколко минути обмислях чутата информация, която можеше да се превърне в истинска бомба, и се питах какво би могло да означава. Ако Ким е разбрала, че Кахил й е изневерявал, това може да е било достатъчна причина, за да скъса с него. Ако той е искал да си я върне, ако е бил отчаян, спорът помежду им би могъл да се е разгорещил и да се е стигнало до неочаквани и непредвидими последици.

Обадих се на Ливън. Реакцията му ме разтревожи.

— Дъг е истински генератор на тестостерон — осведоми ме той. — Ким ми е казвала, че е много упорит и преследва целта си докрай. На игрището помита всичко наоколо. Откъде да знаем на какво е способен? Барб все още вярва в него, но що се отнася до мен, започвам да си мисля, че може би Джаксън е прав. Може би все пак са заловили точния човек.

40.

Джулия се чувстваше безтегловна като ангел в прегръдките на Анри. Дългите й крака се бяха обвили около кръста му и всичко, което той трябваше да направи, бе да повдигне колене, за да се озове в ръцете му.

Докато двамата се носеха по вълните, тя го погледна с думите:

— Чарли, това беше върхът. Наистина беше прекрасно.

— Оттук нататък ще става още по-хубаво — отново я увери той. Това беше като припев към срещата им, тя го целуна нежно, сетне целувката се задълбочи, преминавайки в дълго солено наслаждение, което караше телата им да тръпнат като пронизани от електрически ток.

Той развърза връзките отзад на шията й, разкопча и лентата на гърба й.

— Човек прави толкова много за един обикновен бял бански — промърмори Анри.

— Какъв бански?

— Няма значение — отвърна той, докато горнището се понесе по водата — бяла панделка върху тъмните вълни, която бавно се отдалечаваше. Скоро изчезна, но на момичето явно не му пукаше.

Джулия бе твърде заета да ближе ухото му, докато зърната на гърдите й се втвърдиха като диаманти, търкайки се о гърдите му. От гърлото й се изтръгна стенание, когато той я повдигна и я притисна по-силно към себе си, като триеше набъбналия си член в пулсиращата й женственост.

Мъжът плъзна ръце надолу, прокара пръсти по еластичния плат на бикините и докосна най-нежните й съкровени места, което я накара да пищи и се извива като дете.

Тя дръпна надолу с пети ластика на банския му.

— Почакай — мило я сгълча той. — Бъди добро момиче.

— Смятам да бъда страхотна — задъхано промълви тя, впи устни в неговите и отново дръпна банския му. — Умирам за теб! — въздъхна.

Той се освободи от краката й, свали долнището й и сетне излезе от водата, понесъл момичето на ръце. Лунната светлина къпеше със сребристите си лъчи мокрите им тела.

— Чарли — прошепна момичето, — не ме пускай, моя маймунке.

Той я отнесе до мястото, където бе оставил брезентовата си торба — черна скала от застинала лава. Спря, отвори ципа и извади две големи плажни хавлии.

Балансирайки с момичето на ръце, мъжът разстла едната кърпа, положи нежно Джулия отгоре й, сетне я покри с другата.

Извърна се за миг, нагласи под подходящ ъгъл камерата си „Панасоник“ върху брезентовата торба и я включи.

После се обърна към Джулия, смъкна банските си и се усмихна, когато тя възкликна:

— О, боже! О, боже!

Коленичи между краката й и започна да я ближе с език, докато тя не извика:

— Повече не издържам, Чарли, моля те, моля те!

Мъжът проникна в нея.

Писъците й се удавиха в грохота на океана, точно както си представяше този момент, а когато свършиха, той се протегна към торбата и извади ножа с назъбеното острие. Остави го върху кърпата до себе си.

— За какво ти е това? — попита Джулия.

— Трябва да съм внимателен — сви рамене Чарли. — В случай че някое лошо момче се промъкне наоколо.

Отметна назад късите й коси, целуна очите й, обви ръце около голото тяло на момичето и я притисна към топлите си гърди.

— Заспивай, Джулия — прошепна. — С мен си в безопасност.

— А оттук нататък ще става още по-хубаво, нали? — подразни го тя.

— Точно така, глупаче.

Тя се засмя и се сгуши до гърдите му, а Чарли дръпна кърпата върху очите й. Джулия си помисли, че говори на нея, когато той се обърна към обектива на камерата:

— Всички ли са щастливи?

— Напълно, напълно щастливи — въздъхна момичето.

41.

За Ливън и Барбара изтекоха поредните мъчителни двадесет и четири часа, а аз се чувствах безпомощен пред отчаянието им. Когато онази вечер си легнах, по новините показваха все същите стари клипове. Бях се унесъл в неспокоен сън, когато телефонът иззвъня.

Беше Еди Кеола.

— Бен, не се обаждай на семейство Макданиълс. След десет минути ще се срещнем пред главния вход на хотела.

Двигателят на джипа на Кеола ръмжеше тихо, когато изскочих в топлата нощ и припряно се настаних на предната седалка до шофьора.

— Къде отиваме? — попитах го.

— На един плаж, наречен „Макена Ландинг“. Ченгетата са намерили нещо. Или някого.

Десет минути по-късно Еди паркира край извития път до шестте полицейски патрулни коли, микробусите на Специалния отряд за бързо реагиране и този на съдебния лекар. Под нас се виждаше плажът във форма на полумесец — усамотен залив, ограден от висока скала от застинала лава, надвиснала над океана. В краищата й се разбиваха пенестите вълни.

Един хеликоптер бучеше над главите ни и обливаше със светлините от прожекторите си полицаите. Силуетите им чертаеха причудливи сенки върху плажната ивица.

Двамата с Кеола си проправихме път към брега и аз видях, че колата на противопожарната охрана е спряла почти до водата. Върху вълните се полюшваха гумени лодки и хората от подводния екип скачаха в океана.

Призля ми при мисълта, че трупът на Ким може да се намира на дъното, както и от вероятността тя, също като онова момиче, което Кеола бе издирвал преди време, да е била убита от бившето си гадже, от което се е опитвала да се отърве.

Кеола прекъсна унеса ми, като ме представи на детектив Паликапу — едър и широкоплещест полицай, облечен с яке с надпис „Полицейско управление на Мауи“ на гърба.

— Онези туристи там — рече Паликапу и посочи към групата деца и възрастни, скупчени в другия край на извитата скала — са видели нещо да плува през деня.

— Тяло, искаш да кажеш — уточни Кеола.

— Отначало са решили, че е голям дънер или някакъв боклук. После забелязали да го обикалят акули и ни се обадиха. Течението е завлякло това, което е останало, под шуплестата скала в заливчето, там, където се гмуркат хората ни.

Кеола ми обясни, че шуплестата скала е риф от застинала лава с подводна пещера. Добави също, че понякога хората се гмуркали в подобни места, когато имало отлив, не обръщали внимание на прилива и често се давели, понесени от подводните течения.

Това ли се бе случило с Ким? Внезапно идеята ми се стори доста приемлива.

В отбивката на пътя спряха микробуси на телевизията. Фотографи и репортери се спуснаха надолу към брега, докато полицаите опъваха жълтата отцепваща лента, за да оградят мястото.

Един от фотографите приближи до мен и ми се представи като Чарли Ролинс. Каза, че бил на свободна практика и ако съм имал нужда от снимки за „Лос Анджелис Таймс“, можел да ми ги осигури.

Взех визитката му, после се обърнах точно навреме, за да видя първите гмуркачи, които излизаха от водата. Единият носеше някакъв вързоп в ръцете си.

— Ти си с мен — рече Кеола и двамата пресякохме отцепващата лента. Стояхме на осветения бряг, когато лодката приближи.

Ярката светлина от прожекторите на хеликоптера освети тялото в ръцете на гмуркана. Момичето беше малко, може би тийнейджърка или дете. Трупът бе толкова подпухнал от водата, че не можех да определя с точност възрастта, но ръцете и краката бяха омотани с въжета.

Лейтенант Джаксън пристъпи напред и отметна косите от лицето на жертвата с ръка. Носеше гумена ръкавица.

Изпитах облекчение, че не е Ким Макданиълс и не се налагаше да се обаждам на Ливън и Барбара.

Но чувството бе краткотрайно, заменено от силна тъга. Друго момиче, нечия друга дъщеря бе варварски убита.

42.

Женски писък разцепи въздуха и заглуши рева на хеликоптера. Извърнах се и видях тъмнокожа жена, висока около метър и шестдесет, не повече от четиридесет и шест килограма, да тича разплакана към жълтата лента.

— Роса! Роса! Света Дево! НЕ!

Мъжът, който тичаше зад нея, извика:

— Исабел, не отивай там! Не, Исабел! — Улови я и я притисна в прегръдките си. Малките й юмруци заудряха гърдите му в опит да се освободи, жилите на врата й се издуха, а тялото й се разтърсваше от ридания: Не, не, не, моето момиченце, моето момиченце!

Полицаите заобиколиха двойката, а истеричният плач на жената заглъхна, докато я отвеждаха от мястото. Глутницата журналисти се спусна към родителите на мъртвото дете. Почти можеше да се види блясъкът в очите им. Жалка работа.

При тези обстоятелства аз също можех да бъда част от настървената глутница, но в момента следвах Кеола. Двамата се изкачвахме по стръмния склон към горната площадка, където се бяха разположили телевизионните камери. Кореспондентите от местната телевизия предаваха новините, докато пренасяха малкото обезобразено тяло от носилката в микробуса на съдебния лекар. Вратите се затръшнаха и те потеглиха.

— Казва се Роса Кастро — осведоми ме Кеола, докато се качвахме в джипа. — Била е на дванадесет години. Забеляза ли въжетата? Ръцете и краката й са извити и вързани зад гърба.

— Да, видях.

През половината си живот бях гледал и писал за какви ли не жестокости, но грозната картина от убийството на това малко момиче заседна в мозъка ми. Почувствах, че ми прилошава. Преглътнах надигналата се в гърлото горчилка и хлопнах вратата на колата.

Кеола завъртя стартера и потегли на север.

— Ето защо не исках да се обаждаш на Макданиълс — рече. — Ако беше Ким…

Звънът на мобилния му телефон прекъсна изречението. Той опипа джоба на сакото си, приближи телефона и каза:

— Кеола. — После продължи: — Ливън, Ливън. Не е Ким. Да. Видях трупа. Сигурен съм. Не е твоята дъщеря.

Той каза на Макданиълс, че ще се отбием в хотела им, и няколко минути по-късно джипът спря пред главния вход на „Уайли Принсес“.

Барбара и Ливън стояха отпред, а лекият вятър рошеше косите и диплеше новите им хавайски одежди. Държаха се за ръце, кокалчетата бяха побелели от стискането, а лицата им изглеждаха пребледнели от умора.

Влязохме заедно с тях във фоайето на хотела, а пътьом Кеола им обясни, без да навлиза в мъчителни подробности, че мъртвото дете е било удушено.

Барбара попита дали би могло да има връзка между смъртта на Роса и изчезването на Ким. Всъщност с въпроса си молеше за успокоение, което никой не можеше да й даде. Но аз все пак се опитах, доколкото можах. Обясних й, че серийните убийци си имат предпочитания и да има едновременно дете и жена сред жертвите им е много рядко. Рядко, но не невъзможно.

Не само казвах на Барбара това, което искаше да чуе, а се опитвах да успокоя себе си. По онова време не знаех, че убиецът на Роса Кастро има разностранен и безкраен апетит за мъчения и смърт.

Нещо повече — нито за секунда не ми хрумна, че вече го бях срещнал и бях говорил с него.

43.

Хорст вкуси от виното „Домейн де ла Романе-Конт“, продавано през 2001 година в „Сотбис“ за 24 000 долара бутилката. Каза на Ян да вдигне чашата си. Беше шега. Намираха се на 960 километра един от друг, но видеовръзката им, осъществявана през интернет, създаваше илюзията, че седят в една и съща стая.

Повод за срещата: Анри бе писал на Хорст да изтегли материал от електронната си поща в девет вечерта. Хорст бе поканил Ян, негов приятел от тридесет години, на премиерата на най-новото видео, преди да го изпрати на останалите членове на Алианса.

От компютъра на Хорст се чу предупредително писукане, той отиде до бюрото и каза на Ян, че в момента изтегля материала и ще го изпрати по имейла в офиса му в Амстердам.

Образите се появиха едновременно и при двамата.

Фонът бе окъпан в лунна светлина плаж. Красиво момиче лежеше по лице върху голяма кърпа. Беше гола, с тесни бедра, малки гърди, а косата й бе оформена в къса момчешка прическа. Черно-белите образи на формите и сенките придаваха на филма особена атмосфера, сякаш е бил заснет през четиридесетте години на миналия век.

— Красива композиция — отбеляза Ян. — Човекът има усет за тези неща.

Когато Анри се появи на екрана, лицето му бе размазано, а гласът — електронно изменен. Той говореше на момичето с игрив и ласкав глас, наричаше я „маймунке“, а понякога и по име.

— Интересно, нали? — продължи коментара си Хорст. — Явно тя изобщо не се страхува. Дори не изглежда упоена.

Джулия се усмихваше на Анри, протегна ръце и разтвори краката си за него. Той изхлузи шортите си и членът му — огромен и щръкнал — изскочи навън. Момичето закри уста и се втренчи в него.

— О, боже, Чарли! — успя само да промълви.

Анри я сгълча, че е ненаситна, но в гласа му се усещаха закачливи и игриви нотки. Двамата приятели го наблюдаваха как коленичи между бедрата й, повдига дупето й и свежда лице, докато момичето се извиваше. Тя повдигна бедра, а пръстите на краката й се забиха в пясъка.

— Чарли, моля те, повече не издържам!

— Мисля, че Анри я кара да се влюби в него — каза Ян на Хорст. — А може би той също се е влюбил? Това наистина би заслужавало да се види.

— О, нима мислиш, че е способен да изпита любов?

Двамата мъже наблюдаваха как Анри галеше и дразнеше момичето, проникваше дълбоко в нея, шепнеше й колко е красива, колко е неповторима, че му се отдава така, докато виковете й преминаха в тихи стенания.

Тя обви ръце около врата му, а Анри я взе в прегръдките си, обсипа с целувки очите, лицето, устните й. После ръката му се уголеми пред камерата, почти блокирайки образа, и отново се появи, стиснала ловджийски нож. Остави го върху кърпата до Джулия.

Хорст се наведе напред, вперил напрегнат поглед в екрана. Да, първо церемонията — мислеше трескаво, -а сега върховната жертва. Анри извърна дигитално промененото си лице към камерата и попита:

— Всички щастливи ли са?

Момичето отговори с „да“, била напълно щастлива, после екранът потъмня.

— Какво е това? — попита Ян, сепнат като от транс.

Хорст върна записа и пусна отново последните кадри. Осъзна, че е свършил. Поне за тях.

— Ян — рече той. — Нашето момче ни дразни. Кара ни да чакаме за крайния продукт. Умно. Много умно.

Ян въздъхна.

— Какъв живот си живее този тип за наша сметка!

— Искаш ли да се обзаложим? Само ние двамата?

— За какво?

— Колко още остава, преди да заловят Анри?

44.

Наближаваше почти четири сутринта, а аз не бях мигнал, измъчван от изгарящите образи на изтезаваното тяло на Роса Кастро. Мислех какво й е било сторено, преди животът й да приключи под скалата в морето.

Мислех за родителите й и за семейство Макданиълс — тези добри хора, които преминаваха през истински ад, какъвто дори Бош11 не би могъл да си представи в най-вдъхновените си моменти. Исках да се обадя на Аманда, но не го направих. Боях се, че може да се изпусна и да й кажа какво си мисля: Слава богу, че нямаме деца.

Спуснах крака от леглото и запалих лампата. Взех от хладилника кутия със сок от ананас, портокал и гуава, след което включих лаптопа.

Кутията с електронната ми поща беше пълна със спам, а от Си Ен Ен ми бяха изпратили последни новини за Роса Кастро. Прегледах набързо материала и видях, че Ким се споменава в последния параграф.

Написах името й в полето за търсене, за да видя дали от Си Ен Ен бяха изровили нещо допълнително, но нямаше нищо.

Отворих кутия с чипс — изядох един, сетне се замислих за здравето си и я затворих. Направих си кафе и отново се зарових в интернет.

Открих клипове на Дъг Кахил в „You Tube“ — домашни сценки, както и кадри от съблекалните на отбора. Имаше и едно видео на Ким, седнала в ложата по време на мач, която ръкопляскаше и викаше възторжено. Камерата ту показваше Дъг в мач срещу „Ню Йорк Джайънтс“, на който той едва не откъсна главата на куортърбека Ели Манинг, ту се връщаше към нея.

Опитах се да си представя как Кахил убива Ким. Не беше изключено толкова едър и силен мъж да се нахвърли в пристъп на ярост върху едно слабо момиче и без да иска или съзнателно, да й извие врата.

Но в сърцето си вярвах, че сълзите на Кахил бяха истински, че той обичаше Ким и съвсем логично, ако я беше убил, досега щеше да се намира на хиляди километри оттук.

Затова въведох в полето за търсене името, което непознатата жена ми бе подшушнала — търговеца на оръжия Нилс Остертаг Бьорн. Появиха се същите материали, които бях прочел и предишния ден, но този път отворих статиите, написани на шведски.

Използвайки онлайн речника, преведох думите „муниции“ и „защитни жилетки“, след което намерих друга снимка на Бьорн, правена преди три години.

Беше любителска, на мъж с обикновени, дори безлични черти, който слизаше от едно ферари в Женева. Беше облечен в елегантен костюм на райе, скъпо палто и носеше куфарче „Гучи“. Бьорн изглеждаше различен от мъжа на фотографията, направена по време на официалната вечеря на индустриалците, защото сега косата му бе руса. Светлоруса.

Отворих последния материал за Нилс Остертаг Бьорн и върху екрана се появи друга снимка — този път на мъж във военна униформа. Изглеждаше около двадесетина годишен, с раздалечени очи и квадратна брадичка. Името беше същото, но изобщо не приличаше на Нилс Бьорн, когото бях виждал на другите снимки.

Погледнах текста под снимката и разбрах, че става дума за „Персийски залив“ и „вражески огън“ — и в този миг нещо ме осени.

Аз четях некролог.

Нилс Остертаг Бьорн беше мъртъв от петнадесет години.

Отидох под душа и подложих глава под горещата струя. Опитвах се да сглобя парчетата. Дали не ставаше дума за обикновено съвпадение, при което двама мъже носеха еднакви, макар и не често срещани имена? Или някой бе използвал самоличността на мъртвец, за да се регистрира в „Уайли Принсес“?

Ако е така, дали бе възможно този мъж да е отвлякъл и убил Ким Макданиълс?

45.

Анри се събуди в меките бели завивки на елегантното легло с четири колони в хотел „Айланд Брийзис“ в Ланаи.

Джулия похъркваше тихо, сгушена до него, а топлата й буза бе отпусната на гърдите му. Лъчите на късното сутрешно слънце проникваха през тънките завеси, а безбрежните води на Тихия океан се плискаха само на петдесет метра от прозореца.

Това момиче. Тази обстановка. Тази несравнима светлина. Мечта за всеки кинематограф.

Анри отметна нежно косите на Джулия от очите й. Тя беше под магията на „Кава-Кава“12 плюс щедрата доза „Валиум“, с които бе подправил чашата й. Спеше дълбоко, но вече бе време да я събуди за финалната й изява.

Убиецът разтърси леко ръката й.

— Събуди се, събуди се, маймунке.

Джулия отвори с мъка очи.

— Чарли? Какво? Стана ли време за полета ми?

— Не още. Искаш ли да поспиш още десет минути?

Тя кимна, сетне се отпусна на рамото му.

Анри стана от леглото и се разшета — светна лампите, сложи нова памет карта в камерата и я нагласи върху скрина. Доволен, развърза копринените панделки, които придържаха завесите, и те се затвориха.

Когато я обърна по корем, Джулия измърмори нещо в просъница.

— Всичко е наред — успокои я Анри. — Аз съм Чарли — прошепна нежно, докато завързваше със здрави възли краката й към колоните в основата на леглото, а ръцете — към таблата.

Джулия въздъхна и отново потъна в сън.

Анри отиде до брезентовата си чанта и порови в съдържанието. Сложи си новата гумена маска, сините латексови ръкавици и извади ножа от калъфката.

Беше напълно гол. Остави ножа върху тоалетното шкафче, сетне коленичи зад Джулия и погали дупето й, преди да проникне отзад в нея. Тя простена в съня си, но не се събуди, а Анри продължи да я обладава със силни тласъци. Удоволствието му взе връх за миг и той й прошепна, че я обича.

След като свърши, се отпусна до нея с ръка, пъхната под тялото й, докато дишането му се успокои. Сетне възседна спящото момиче и повдигна главата й на няколко сантиметра от възглавницата, като я хвана с лявата си ръка за косите.

— Оу! — Джулия отвори очи. — Причиняваш ми болка, Чарли.

— Съжалявам. Ще бъда по-внимателен.

Изчака миг, преди да прокара леко острието по тила на Джулия, оставяйки червена линия.

Тя само трепна, но след втория разрез клепачите й се отвориха рязко. Извъртя глава, а очите й станаха огромни, когато видя маската, ножа, кръвта. Пое дълбоко дъх и извика:

— Чарли! Какво правиш?

Настроението на убиеца помръкна. До този момент бе изпълнен с любов към това момиче, а ето че сега тя му се опъваше, разваляше идеалната му снимка, съсипваше всичко.

— За бога, Джулия. Покажи малко класа.

Джулия изпищя и се замята ожесточено, като се опитваше да се освободи. Тялото й имаше по-голям обхват на движение, отколкото Анри очакваше. Лакътят й се сблъска с ръката му и ножът отскочи настрани. Джулия напълни дробовете си с въздух и нададе ужасяващ писък.

Не му оставяше никакъв избор. Не беше елегантно, но нямаше нищо по-добро. Ръцете му се сключиха около шията на младата жена и я разтърсиха. Тя се задави и започна да се мята, докато той изстискваше дъха й. Контролираше всяка последна секунда от живота й, пускаше и стискаше отново и отново — докато накрая тя утихна. Защото беше мъртва.

Анри дишаше тежко, когато се надигна от леглото и прекоси стаята, за да отиде до камерата.

Наведе обектива напред, сложи ръце на коленете си и се ухили:

— Стана по-добре, отколкото го бях планирал. Джулия изпълни финалната си сцена блестящо и с размах. Направо я обичам. Всички ли са щастливи?

46.

Анри тъкмо излизаше изпод душа, когато на вратата се почука. Дали някой бе чул писъците на Джулия?

— Почистване! — извика глас.

— Върви си! — извика той. — Не безпокой. Не можеш ли да четеш табелата?

Анри завърза колана на халата си, отиде до стъклените врати в другия край на стаята, отвори ги и излезе на балкона.

Пред погледа му се разкри истинска райска гледка. Птиците чуруликаха сред дърветата, ананасите растяха в лехите си, деца тичаха по пътеките край басейна, служителите на хотела разпъваха шезлонги. Зад басейна проблясваха сините вълни на океана, а слънцето пръскаше щедро топлина и светлина. Поредният идеален ден на Хаваите.

Нямаше сирени. Нито мъже в черно. Никаква опасност на хоризонта.

Всичко беше добре.

Анри извади мобилния си телефон, отиде до леглото и покри трупа на Джулия със завивките. Беше почистил стаята — бе избърсал педантично всички дръжки на вратите, всяка повърхност. Пусна телевизора, докато се обличаше в дрехите на Чарли Ролинс. Лицето на Роса Кастро му се усмихваше от телевизионния екран, сладко дете, сетне продължи историята на Ким Макданиълс. Нямаше новини, но търсенето продължаваше.

Къде беше Ким? Къде, къде би могла да бъде?

Анри опакова багажа си и огледа, за да провери дали не е пропуснал нещо. Остана доволен, сложи си широките тъмни очила на Чарли, нахлупи бейзболната шапка, метна брезентовата торба на рамо и напусна стаята.

На път за асансьора мина покрай количката на чистачката и подвикна на набитата афроамериканка, която работеше с прахосмукачката:

— Аз съм в 412.

— Вече мога ли да почистя? — попита тя.

— Не, не. Моля, изчакайте още няколко часа. — Той се извини за неудобството и добави: — Оставил съм нещо за теб в стаята.

— Благодаря — усмихна се жената, а Анри й смигна и се запъти надолу към великолепното като кутийка за скъпоценности фоайе, където птиците влитаха от едната страна и излитаха през другата.

Той уреди сметката си на рецепцията, после помоли да го закарат до хеликоптерната площадка. Докато една от количките за голф на хотела го возеше гладко по зелената морава, вече планираше следващия си ход. Вятърът подухваше и разпръскваше облаците към морето.

Анри даде бакшиш на шофьора и се затича към хеликоптера с шапка в ръка.

Качи се и размени кратък поздрав с пилота. После се излегна на седалката и докато машината се издигаше, направи няколко снимки на острова с фотоапарат „Сони“, както би сторил всеки турист. Но всичко беше само шоу. Великолепието на Ланаи не можеше да впечатли Анри.

Когато хеликоптерът кацна в Мауи, той проведе важно телефонно обаждане.

— Господин Макданиълс? Вие не ме познавате. Казвам се Питър Фишър — рече той с лек австралийски акцент. — Имам да ви кажа нещо за Ким. Освен това часовникът й е у мен — „Ролекс“.

47.

Хотел „Камехамеха“13 е бил построен в началото на XIX век. Ливън си помисли, че му прилича на пансион — заради малките бунгала, които го заобикаляха, и плажа, простиращ се до шосето. В далечината сърфистите се носеха по вълните в очакване на най-голямата.

Ливън и Барбара прескочиха струпаните туристически раници и се качиха по стъпалата към главната сграда. Мрачното фоайе, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия, миришеше на влага и плесен, но във въздуха се усещаше и лека миризма на марихуана.

Мъжът зад гишето имаше вид на човек, който се е къпал преди стотина години, и то в морето; очите му бяха кървясали, а мазната му коса бе сплетена в плитка, по-дълга от тази на Барб. Върху мръсната тениска с глава на бик на фона на американското знаме се мъдреше табелка с надпис: „Гюс“.

Ливън каза на Гюс, че двамата с Барб имат резервация за една нощ, а Гюс осведоми Ливън, че трябва да плати пълната сума, преди да му даде ключовете — такива били правилата.

Ливън даде на мъжа деветдесет долара в брой.

— Ако се откажете, платената сума не се връща. Трябва да освободите стаята в дванадесет, без изключения.

— Търсим гост на хотела на име Питър Фишър — рече Ливън. — Има австралийски акцент или може би южноафрикански. „Пий-та Фиш-а“. Знаете ли номера на стаята му?

Служителят прелисти регистрационната си книга.

— Не всички се подписват. Ако идва цяла група, регистрираме само този, който плаща. Не виждам никакъв Питър Флейшър.

— Фишър.

— Все едно, не виждам такова име. Повечето гости се хранят на вечеря в ресторанта. Шест долара, три блюда. Попитайте там малко по-късно и може да го откриете. — Гюс се втренчи в Ливън. — Аз ви познавам. Вие сте родителите на онази манекенка, която беше убита в Мауи.

Ливън усети как кръвното му се повишава с шеметна бързина и се запита дали днес не му е писано да получи инфаркт.

— Къде сте чули това? — рязко попита той.

— Какво искате да кажете? Съобщиха го по телевизията. Имаше го и във вестниците.

— Тя не е мъртва — заяви Ливън.

Взе ключовете и следван от Барб, се изкачи до третия етаж. Когато отвориха вратата на стаята, пред очите им се разкри ужасяваща гледка: пружините на двете малки легла стърчаха през сивите чаршафи, душкабината чернееше от мръсотия, щорите бяха покрити с дебел слой прах, а килимът и Дамаската на мебелите изглеждаха лепкави и влажни.

Над умивалника висеше табела: Моля, почистете след себе си. Тук няма камериерка.

Барбара погледна безпомощно към съпруга си.

— След малко ще слезем долу за вечеря и ще поговорим с хората. Не е нужно да оставаме. Може да се върнем обратно.

— След като намерим този Фишър.

— Разбира се — кимна Ливън, но си мислеше: Ако вече не си е тръгнал. Ако цялата работа не е някакъв номер, както ги бе предупредил лейтенант Джаксън още първия ден, когато се запознаха.

48.

Анри не разчиташе само на дрехите; нито на каубойските ботуши, камерата или широките тъмни очила. Облеклото беше важно, но изкуството на дегизировката се състоеше в жестовете, както и в умението да се превъплъщаваш. Това, което определяше Анри като първокласен хамелеон, бе талантът му да се превръща в човека, чийто образ пресъздаваше.

В шест и половина същата вечер той влезе в неугледната трапезария на хотел „Камехамеха“. Беше облечен в джинси и летен син пуловер от фин кашмир, с навити ръкави. Краката му бяха обути в италиански мокасини без чорапи, на китката проблясваше златен часовник, а върху лявата ръка — брачна халка. Косата му, със сребристи нишки, бе пригладена назад, а очилата без рамки подсилваха впечатлението за влиятелна светска персона.

Той огледа дървените колони, гредите по тавана, грубия дървен под, редиците маси, сгъваемите столове и бюфета с горещи блюда. Нареди се на опашката и си взе чиния с някаква яхния, преди да се запъти към ъгъла, където край една маса седяха Барбара и Ливън пред недокосната храна.

— Може ли да седна при вас? — попита учтиво той.

— Ние тъкмо тръгвахме — отвърна Ливън, — но ако сте достатъчно смел, за да ядете това, нямаме нищо против.

— Какво, по дяволите, мислите, че е? — попита Анри и придърпа стола до Ливън. — Животно, зеленчук или минерал?

Ливън се засмя.

— Казаха ми, че е говеждо задушено, но не бих се осмелил да го потвърдя.

Анри протегна ръка.

— Андрю Хигинс. От Сан Франциско.

Ливън пое ръката му и представи Барб и себе си.

— Май ние сме единствените американци сред тълпата туристи. Знаехте ли що за дупка е това, когато си запазихте стая?

— Всъщност не съм отседнал тук. Търся дъщеря си. Лори току-що се дипломира в „Бъркли“ — рече скромно той. — Казах на жена си, че сигурно си прекарва страхотно на някой къмпинг в компанията на свои съвипускници и приятели, но от няколко дни не се е обаждала у дома. По-точно — една седмица. И майка й се побърква от притеснение заради онази бедна манекенка, която е изчезнала, нали знаете, в Мауи.

— Това е нашата дъщеря, Ким. Манекенката, която е изчезнала — осведоми го Барбара.

Анри, който тъкмо ровеше с вилица в чинията си, вдигна сепнато глава.

— О, боже! Съжалявам. Много съжалявам. Не зная какво да кажа. Сигурно не сте на себе си?

— Чувстваме се ужасно — поклати глава Барб, свела поглед към масата. — Молим се. Опитваме се да спим. Да запазим разума си и да не полудеем.

— Готови сме да се уловим и за най-малката надежда — рече Ливън. — Затова сме тук, обади ни се мъж на име Питър Фишър. Каза, че в нощта, когато Ким е изчезнала, той е бил с нея, че тя оставила часовника си и ако се срещнем с него тук, ще ни го даде и ще ни каже нещо. Знаеше, че тя има „Ролекс“. Казахте, че името ви е Андрю?

Анри кимна.

— От полицията ни предупредиха, че обаждането навярно е измама. Че имало всякакви негодници, които за пари си измисляли какво ли не. Както и да е, говорихме с всички тук. Никой не е чувал за Питър Фишър. Не е отседнал в прекрасния хотел „Камехамеха Хилтън“.

— Вие също не би трябвало да оставате тук — рече внезапно мъжът. — Чуйте, аз съм наел малка вила на десетина минути път оттук. Има три спални, две бани и е чисто. Защо не пренощувате при мен? Ще ми правите компания.

— Предложението ви е много любезно, господин Хигинс, но не бихме искали да ви се натрапваме.

— Наричайте ме Андрю. Всъщност ще ми направите услуга. Обичате ли тайландска кухня? Открих едно място недалеч оттук. Какво ще кажете? Да се махаме от тази дупка, а утре сутринта ще потърсим момичетата.

— Благодаря, Андрю — рече Барбара. — Наистина много мило предложение. Ако ни позволите да ви заведем на вечеря, можем да го обсъдим.

49.

Барбара се събуди, обзета от вцепеняващ страх.

Ръцете й бяха омотани зад гърба и я боляха. Краката — привързани един към друг при коленете и глезените. Беше натъпкана, свита като зародиш, в ъгъла на тясно пространство, което се движеше!

Да не беше ослепяла? Или беше прекалено тъмно, за да вижда? Мили боже, какво ставаше?

— Ливън! — изкрещя жената.

Зад гърба й нещо се размърда.

— Барб? Бебче? Добре ли си?

— О, скъпи, слава богу, слава богу, че си тук. Добре ли си?

— Вързан съм. По дяволите! Какво е това?

— Мисля, че сме в багажника на кола.

— Господи! Багажник! Това е Хигинс! Хигинс го е направил!

Приглушена музика откъм предната част на колата достигна до тях. Чувстваха се като пилета в кашон.

— Струва ми се, че ще полудея — простена Барбара. — Нищо не разбирам. Какво иска този мъж?

Ливън ритна капака на багажника.

— ХЕЙ! ПУСНИ НИ! ХЕШ!

Капакът не помръдна. Но очите на Барбара започваха да привикват с тъмнината.

— Ливън, виж! Виждаш ли това? Лостът за вдигане на капака.

Двамата се размърдаха с мъка, пълзейки с лакти по пода. Лицата им се ожулиха, Барбара изу обувките си и дръпна лоста с пръстите на краката. Той помръдна, но не се чу изщракване, нито багажникът се отвори.

— О, господи, моля те! — изхлипа жената, сетне изхриптя и гласът й се удави в накъсана кашлица.

— Кабелите са срязани — рече Ливън. — Задната седалка. Можем да се опитаме да пробием с ритници през задната седалка.

— И после какво? Вързани сме! — прошепна ужасено Барбара.

Все пак се опитаха, заритаха с все сила, но без никакъв успех.

— По дяволите! Преградата е залостена — каза Ливън.

Барб се бореше, за да си поеме дъх, после още един, за да попречи на астматичния пристъп да я задуши. Защо Хигинс ги бе отвлякъл? Защо? Какво смяташе да прави с тях? Какво щеше да спечели от отвличането им?

— Четох някъде, че ако избиеш стоповете — заговори Ливън — и успееш да промушиш ръка през отвора, можеш да махаш, докато някой те забележи. Дори само ако ги счупим, някой полицай може да спре колата. Направи го, Барб. Опитай.

Тя ритна силно и пластмасата се пукна.

— Сега ти! — извика жената.

Докато Ливън разбиваше стопа откъм неговата страна на багажника, съпругата му извърна лице, за да е по-близо до начупените парчета и жиците.

Можеше да види асфалта под гумите. Ако колата спре, щеше да вика. Вече не се чувстваха толкова безпомощни. Все още бяха живи и, по дяволите, щяха да се борят!

— Какъв беше този звук? — стресна се Ливън. — Мобилен телефон? В багажника с нас?

Барб видя светещото екранче до крака си.

— Ще се измъкнем оттук, скъпи. Хигинс е допуснал голяма грешка.

С мъка нагласи ръцете си, докато прозвуча първото, после второто позвъняване, пипнешком натисна бутоните зад гърба си и успя да обърне телефона.

— Ало! Ало! — изкрещя Ливън. — Кой се обажда?

— Господин Макданиълс, аз съм, Марко. От „Уайли Принсес“.

— Марко! Слава богу! Трябва да ни намериш. Ние сме отвлечени.

— Съжалявам. Зная, че отзад никак не ви е удобно. След секунда ще ви обясня всичко.

Телефонът замлъкна.

Колата бавно спря.

50.

Анри усети как кръвта кипва във вените му. Чувстваше се изпълнен с енергия. Нивата на адреналина му бяха повишени до краен предел, умът — буден, готов да изиграе със съвършенство следващото си представление.

Огледа отново местността, шосето, после бреговата линия. Доволен, че наоколо е пусто, взе брезентовата торба от задната седалка и я захвърли под крайпътните трънаци, преди да се върне при колата.

Обиколи седана, като се навеждаше над всяка гума, намали налягането от 2,4 атмосфери до 0,6, удари с длан багажника, докато минаваше покрай него, сетне отвори предната врата откъм мястото до шофьора. Пресегна се към жабката, изхвърли инструментите на пода и извади отдолу десетсантиметров ловджийски нож. Стисна го в дланта си. Имаше чувството, че се е сраснал с ръката му.

Грабна ключовете и отвори багажника. Бледата лунна светлина освети Барбара и Ливън.

— Как се чувстват пътниците отзад в туристическа класа? — попита Анри.

Барбара нададе силен вик, който секна, когато убиецът притисна ножа до гърлото й.

— Барб, Барб. Спри да крещиш. Тук никой не може да те чуе, освен мен и Ливън, така че престани с театралниченето, става ли?

От гърлото на Барбара излезе накъсано хриптене, последвано от немощен вик.

— Какво, по дяволите, правиш, Хигинс? — заговори Ливън и извъртя тялото си, за да може да вижда лицето на похитителя. — Аз съм разумен човек. Обясни какво искаш.

Анри притисна два пръста под носа си, имитирайки мустаци. Сниши гласа си и го удебели.

— Разбира се, че ще го направя, господин Макданиълс. Вие сте на първо място сред приоритетите ми.

— Мили боже! Ти си Марко? Ти си той! Не мога да повярвам. Защо ни изплаши така? Какво искаш?

— Искам да се държиш прилично, Ливън. Ти също, Барб. Но ако не сте послушни, ще бъда принуден да взема строги мерки. Бъдете добрички и ще ви преместя в първа класа. Става ли?

Анри сряза найлоновото въже около краката на Барбара и й помогна да излезе от багажника и да се настани на задната седалка. След това се върна за Ливън, сряза и неговите въжета и отведе петдесетгодишния мъж до нея, където закопча и двамата с коланите.

След това се настани зад волана. Заключи вратите, намали осветлението, пресегна се към камерата зад огледалото за обратно виждане и я включи.

— Ако желаете, можете да ме наричате Анри — обърна се към двамата Макданиълс, които се взираха в него с широко отворени очи. Бръкна в джоба на анорака си, извади оттам изящен дамски часовник във форма на гривна и го размаха пред тях. — Виждате ли? Както ви обещах. Часовникът на Ким. Разпознавате ли го?

Пъхна го в джоба на Ливън.

— А сега — продължи Анри — бих искал да ви обясня какво става и защо трябва да ви убия. Освен ако преди това не пожелаете да ви отговоря на някои други въпроси.

51.

Когато се събудих онази сутрин и пуснах местните новини, Джулия Уинклър беше централна тема. Болезнено красивото й лице изпълни екрана, а под снимката течеше надпис с удебелени букви: „Супермодел намерена мъртва“.

Как е възможно Джулия Уинклър да е мъртва?

Скочих от леглото, увеличих звука и се втренчих в следващата снимка — тази, на която Ким и Джулия позираха заедно за фотосесия на „Спортинг лайф“. Засмените им красиви лица бяха допрени едно до друго — и двете искрящи от живот.

Телевизионният говорител повтори горещата новина „за тези, които току-що са включили телевизорите си“.

Взирах се в екрана и се опитвах да асимилирам подробностите: трупът на Джулия Уинклър е бил намерен в стая в „Айланд Брийзис“, петзвезден хотел в Ланаи. Чистачката изхвърчала от стаята, крещейки, че имало удушена жена — цялата й шия била в синини, а чаршафите — подгизнали от кръв.

Следващият материал беше интервю със сервитьорката Ема Лоран. Предишната вечер тя обслужвала масите в ресторанта и разпознала Джулия Уинклър. Според жената манекенката вечеряла с хубав мъж, около тридесет и пет годишен, от бялата раса, с кестенява коса и хубава фигура.

— Определено хващаше окото — отбеляза сервитьорката.

Придружителят на Уинклър подписал чека с номера на стая 412, където бил отседнал Чарли Ролинс. Оставил щедър бакшиш, а Джулия дала на сервитьорката автограф. С лично посвещение. На Ема от Джулия. Ема вдигна подписаната салфетка пред камерата.

Извадих кутийка безалкохолно и я отворих, без да отделям поглед от екрана на телевизора, където в момента предаваха на живо от хотел „Четири сезона“. Навсякъде се виждаха полицейски коли, от радиостанциите им се чуваха възбудени гласове и пращене. Камерата се спря върху репортер от местния канал на Ен Би Си.

Кевин дьо Мартен беше уважаван журналист, който през 2004 г. бил прикрепен към военно поделение в Ирак. Сега стоеше с гръб към импровизираната бариера, дъждът се сипеше кротко върху лицето и брадата му, а палмовите листа се поклащаха драматично зад него.

— Това е всичко, което знаем — каза Дьо Мартен. — Деветнадесетгодишната Джулия Уинклър, супермодел, споделяла една стая с изчезналия топмодел Ким Макданиълс. Тази сутрин тя бе намерена мъртва в стая, регистрирана на името на Чарлс Ролинс от Локсахачи, Флорида.

Дьо Мартен добави, че Чарлс Ролинс не е бил в стаята си, че го търсят, за да го разпитат, и всяка информация за него ще се приема на телефон, чийто номер бе изписан в дъното на екрана.

Опитах се да осмисля потресаващата история. Джулия Уинклър беше мъртва. Имаше и заподозрян, който бе изчезнал. Или както полицаите обичаха да казват: беше духнал.

52.

Телефонът иззвъня до ухото ми и здравата ме стресна. Сграбчих слушалката.

— Ливън?

— Обажда се Дан Арънстейн. Този, който ти попълва чека със заплатата. Хокинс, следиш ли историята с Уинклър?

— Да. Точно сега работя по случая. Ако, разбира се, затвориш и ме оставиш на спокойствие.

Отново се обърнах към телевизора. Върху екрана се виждаха местните новинарки Трейси Бейкър и Канди Кекоолани, а в ъгъла имаше снимка на ново лице от Вашингтон. Бейкър питаше бившия профайлър от ФБР Клинт ван Зан:

— Възможно ли е убийствата на Роса Кастро и Джулия Уинклър да са свързани? Всичко това дело ли е на сериен убиец?

Двете силни и ужасяващи думи. Сериен убиец. Сега историята на Ким придобиваше глобален размер. Целият свят щеше да се фокусира върху Хаваите и мистерията около смъртта на двете красиви момичета.

Бившият агент Ван Зан подръпна ухото си и отвърна, че обикновено серийните убийци имат свой почерк и предпочитан метод на убийство.

— Роса Кастро е била удушена, но с въжета — продължи той. — По същество обаче методът на убийството е удавяне. Без да съм разговарял с патолога, единствено по думите на свидетелката, мога да кажа, че Джулия Уинклър е била удушена с ръце. Твърде рано е да се твърди, че убийствата са дело на един и същи човек. Но ще отбележа, че удушаването с ръце означава, че убиецът има лично отношение към жертвата. Той получава много по-голямо удоволствие така, отколкото ако я застреля, защото смъртта е бавна и мъчителна.

Ким. Роса. Джулия. Дали имаше съвпадение, или бяхме свидетели на ужасяващи престъпления? Отчаяно исках да говоря с Барбара и Ливън, да се свържа с тях, преди да научат за Джулия по новините, да ги подготвя по някакъв начин… но не знаех къде са.

Барбара ми се бе обадила вчера сутринта, за да ми каже, че двамата с Ливън заминават за Оаху, за да проверят нещо, което вероятно било „лъжлива следа“. Оттогава не ги бях чувал.

Намалих звука на телевизора, позвъних на мобилния телефон на Барбара и когато тя не се обади, затворих и се обадих на Ливън. Той също не отговори. След като оставих съобщение, опитах да се свържа и с шофьора им. Включи се гласовата поща на Марко и аз оставих телефонния си номер и му казах да ми се обади спешно.

Взех душ и бързо се облякох. Опитвах се да събера мислите си. Имах усещането, че нещо важно ми се изплъзва, но не можех да разбера какво.

Също като конска муха, която не можеш да убиеш. Или едва доловим мирис на газ, който не можеш да разбереш откъде идва. Какво пропусках?

Отново опитах да се свържа с Ливън и когато чух гласовата поща, се обадих на Еди Кеола. Той би трябвало да знае как да открия Барбара и Ливън.

Нали това му беше работата.

53.

Кеола излая името си в телефона.

— Еди, Бен Хокинс се обажда. Гледа ли новините?

— По-лошо от това. Видях го на живо.

Детективът ми каза, че бил в „Айланд Брийзис“, откакто новината за смъртта на Джулия Уинклър стигнала до полицията. Видял как изнасят трупа и говорил с полицаите, дошли на местопрестъплението.

— Приятелката на Ким е била убита. Можеш ли да повярваш? — рече Кеола.

Казах му, че не съм могъл да се свържа със семейство Макданиълс, нито с шофьора им и го попитах дали знае къде са отседнали Барб и Ливън.

— В някакъв долнопробен хотел на източния бряг на Оаху. Барб ми каза, че не знае името.

— Може би проявявам параноя — рекох, — но съм разтревожен. Не е типично за тях да изчезват така.

— Ще се срещнем в хотела им след час — каза Кеола.

Пристигнах в „Уайли Принсес“ малко преди осем сутринта. Бях се запътил към рецепцията, когато чух Еди Кеола да вика името ми. Той прекоси с бързи крачки мраморното фоайе. Изрусената му коса бе мокра и разрошена, а лицето — изпито от умора.

Мениджърът на хотела беше млад мъж с модна връзка за сто долара, а върху табелката, забодена на ревера на синьото габардинено сако, пишеше: Джош Роджърс.

Когато приключи разговора си по телефона, двамата с Кеола му съобщихме проблема си — че не можем да открием двама от гостите им, нито шофьора, осигурен от хотела. Добавих, че сме загрижени за безопасността на семейство Макданиълс.

Роджърс поклати глава.

— Сред служителите ни няма шофьори и не сме наемали никого, за да обслужва господин и госпожа Макданиълс. Не и човек на име Марко Беневенуто, нито когото и да било друг. Хотелът ни няма подобна практика и никога не е имал.

Аз го гледах слисано, опитвайки се да асимилирам чутото.

— Защо тогава шофьорът е казал на семейство Макданиълс, че е нает от хотела и управата заплаща услугите му? — попита Кеола.

— Не познавам този човек — заяви Роджърс. — Нямам никаква представа. Трябва да попитате него.

Кеола показа личната си карта и обясни, че е нает от семейство Макданиълс, като помоли да го заведат в стаята им.

След като се консултира с шефа на охраната, Роджърс се съгласи. Взех телефонния указател и се настаних в едно от плюшените кресла във фоайето. В Мауи имаше пет агенции, които даваха лимузини под наем, и аз бях успял да позвъня на всички, когато Еди се отпусна тежко в креслото до мен.

— Никой не е чувал за Марко Беневенуто — осведомих го. — Името му не фигурира никъде на Хаваите.

— Стаята на семейство Макданиълс е празна — рече Кеола. — Сякаш двамата никога не са били там.

— Какво, по дяволите, означава това? Барбара и Ливън са напуснали града, а дори не знаеш къде са отишли?

Въпросът ми прозвуча по-скоро като обвинение. Нямах подобно намерение, но паниката ми нарастваше с всяка изминала минута. На Хаваите рядко ставаха престъпления. А ето че в течение само на една седмица-две момичета бяха умъртвени. Ким все още бе изчезнала, а сега родителите й и шофьора им също ги нямаше.

— Казах на Барбара, че аз би трябвало да отида в Оаху — заговори детективът. — Тези туристически обекти са отдалечени и недотам цивилизовани. Но Ливън ме разубеди. Настоя да остана тук и да се концентрирам върху търсенето на Ким.

Кеола подръпваше нервно лентата на китката си и дъвчеше долната си устна. Ето ни двамата, бивши ченгета без препоръчителни характеристики, които се опитваха да проумеят какво става.

54.

Фоайето на „Уайли Принсес“ изглеждаше като циркова площадка. На рецепцията се бе извила опашка от германски туристи, група малчугани молеха градинаря да им позволи да нахранят рибките кои, а в другия край имаше представяне на туристическите атракции чрез клипове и диапозитиви, придружени от местна музика.

Сякаш двамата с Еди Кеола бяхме невидими. Никой не ни обръщаше внимание.

Аз бях започнал да отмятам фактите един по един, свързвайки Роса с Ким, Ким с Джулия и с шофьора Марко Беневенуто, който бе излъгал и мен, и семейство Макданиълс, а сега бе изчезнал.

— Какво мислиш, Еди? Виждаш ли връзката? Или въображението ми е прекалено развинтено?

Кеола въздъхна шумно.

— Да ти кажа честно, Бен, вече нищо не разбирам. Не ме гледай така. Аз се оправям с неверни съпрузи. Или със застрахователни искове. Ти какво си въобразяваш? Че Мауи е Лос Анджелис?

— Защо не се обадиш на приятеля си лейтенант Джаксън?

— Ще го направя. Ще го помоля да се свърже с полицията в Оаху и да ги накара сериозно да потърсят Барб и Ливън. Ако не го направи, ще действам без негово съгласие. Баща ми е съдия.

— Сигурно е доста полезно.

— Дяволски си прав, полезно е.

Кеола ме увери, че ще ми се обади, и си тръгна, оставяйки ме с телефон в скута. Взирах се през откритото фоайе към тъмните води на океана. През леката мъгла виждах очертанията на Ланаи, малкия остров, където бе намерила смъртта си Джулия Уинклър.

В Лос Анджелис беше пет сутринта, но имах нужда да поговоря с Аманда.

— Какво става, лютичето ми? — измърка сънено тя по телефона.

— Лоши работи, пчеличке.

Разказах й за последните шокиращи новини, как имах чувството, че стотици паяци използват гърба ми за скоростна писта. И не, уверих я, през последните дни не съм пил нищо по-силно от сок от гуава.

— Ким щеше да се появи досега, ако можеше — споделих с Аманда. — Не зная кой къде кога или как, но ако трябва да съм честен пред Бога, скъпа, мисля, че зная какво става.

— Сериен убиец в рая. Историята, която чакаш толкова отдавна. Може би дори роман.

Почти не обърнах внимание на думите й. Това, което ми се изплъзваше, откакто преди два часа включих телевизора, сега светна в мозъка ми като червена лампа. Чарлс Ролинс. Името на мъжа, с когото за последен път е била видяна Джулия Уинклър.

Бях чувал това име.

Казах на Аманда да изчака за секунда, измъкнах портфейла от задния си джоб и с трепереща ръка запрелиствах визитните картички, които бях подредил зад пластмасовата преградка.

— Манди.

— Тук съм. А ти там ли си?

— Един фотограф на име Чарлс Ролинс дойде при мен, когато бе открит трупът на Роса Кастро. Работи за списание „Толк Уийкли“ в Локсахачи, Флорида. Според полицаите той е последният човек, видял Джулия Уинклър жива. Никъде не може да бъде открит.

— Ти си говорил с него? Би ли могъл да го идентифицираш?

— Вероятно. Имам нужда от услуга.

— Да включа лаптопа си?

— Моля те.

Зачаках, притиснал толкова плътно телефона до ухото си, че чух водата от тоалетното казанче в Ел Ей. Накрая гласът на моята любима се разнесе отново по линията.

Тя се прокашля и каза:

— Бенджи, в „Гугъл“ има четиридесет сайта за хора с име Чарлс Ролинс. Сигурно са повече от две хиляди, а във Флорида — стотина. Но никъде не се споменава списание „Толк Уийкли“. Нито в Локсахачи. Нито където и да е другаде.

— По дяволите, да му изпратим имейл.

Продиктувах й адреса на Ролинс и съобщението.

— Върна се обратно, Бенджи — каза след секунда Аманда. — Непознат потребител. Сега какво?

— Ще ти се обадя по-късно. Трябва да отида в полицията.

55.

Анри седеше два стола зад кабината на пилота в лъскавия нов чартърен самолет, който беше почти празен. Гледаше през прозореца как малката машина се издига гладко от пистата и се понася към чистото синьо небе над Хонолулу.

Той отпи с наслада от чашата с шампанско, прие предложените му от стюардесата хайвер и препечена филийка и когато пилотът обяви, че могат да свалят коланите, отвори лаптопа си, оставен върху масичката отпред.

Миниатюрната камера, закрепена зад огледалото за обратно виждане, трябваше да бъде пожертвана, но преди океанските вълни да я погълнат, тя бе изпратила видеозаписа към компютъра му.

Анри нямаше търпение да види материала.

Сложи си слушалките и отвори озвучения файл.

Едва не се провикна: „Брей!“. Картините, появили се върху екрана, бяха невероятно красиви. Вътрешността на колата се осветяваше от лампата на тавана. Барбара и Ливън се къпеха в мека светлина, а звукът бе с отлично качество.

Тъй като Анри седеше на предната седалка, не влизаше в кадъра — и това му харесваше. Никаква маска. Никакво изкривено лице. Само промененият глас, понякога звучащ като Марко, понякога като Андрю, но при всички положения в унисон с гласовете на жертвите.

— Казах на Ким колко е красива, Барбара, правих любов с нея. Дадох й да пийне нещо, за да не усеща болка. Дъщеря ти беше много мила, много сладка. Не бива да си мислиш, че е направила нещо и затова е била убита.

— Не вярвам, че си я убил! — избухна Ливън. — Ти си луд! Патологичен лъжец!

— Дадох ти часовника й, Ливън… Добре тогава, погледни това.

Анри отвори мобилния си телефон и им показа снимката, на която държеше главата на Ким за корените на разрошената й руса коса.

— Опитай се да разбереш — продължи той, заглушавайки сърцераздирателните викове и безутешния плач на Барб и Ливън. — Това е бизнес. Хората, за които работя, плащат много пари, за да гледат как хората умират.

Барбара се задушаваше, хлипаше и го умоляваше да спре, но Ливън бе различен. Опитваше се да балансира между болката и ужаса, от една страна, и желанието да спаси себе си и жена си, от друга.

— Пусни ни, Анри. Ние не знаем кой си в действителност. Не можем да те издадем — рече той.

— Не става дума за това, че искам да ви убия, Ливън. Става дума за пари. Да. Плащат ми, за да ви убия.

— Аз ще ти дам пари — опита се да го убеди Ливън. — Ще ти дам повече пари от тези, които ще получиш. Наистина ще ти дам!

От екрана на лаптопа Барбара се молеше за момчетата си, но Анри я прекъсна, заявявайки, че вече трябва да върви.

Той натисна педала на газта и меките гуми се търкулнаха плавно по пясъка, докато автомобилът бавно навлизаше в океана. В избрания момент Анри слезе от колата и остана до нея, докато водата стигна до предното стъкло.

Вътре в купето камерата зад огледалото за обратно виждане записваше молбите на двамата Макданиълс, докато вълните бавно ги поглъщаха. Стигнаха до седалките, където съпрузите седяха с вързани зад гърбовете ръце, приковани от коланите.

Все пак убиецът не ги лиши от надежда.

— Ще оставя лампата да свети, за да можете да запишете прощалните си думи — чу се да изрича. — А и някой от шосето би могъл да ви види. И да ви спаси. Не отхвърляйте тази възможност. Ако бях на ваше място, щях да се моля да се случи.

Пожела им късмет, после се върна на плажа. Застана под дърветата и гледа, докато колата потъна напълно след около три минути. По-бързо, отколкото предполагаше. Милостиво избавление. Може би все пак имаше Бог.

Когато и последните светлини от колата угаснаха, Анри се преоблече и пое по магистралата, докато една кола не го качи.

Сега затвори лаптопа, допи шампанското и пое от стюардесата листа с менюто. Избра си патица с портокали, сложи си слушалките „Боуз“ и се заслуша в някакво произведение на Брамс. Успокояващо. Красиво. Съвършено.

Последните няколко дни бяха изключителни, всяка минута бе изпълнена с фантастична драма, което бе смисълът на живота му.

Беше напълно сигурен, че всички ще са щастливи.

56.

Часове по-късно Анри се намираше в тоалетната на първа класа на летището в Ел Ей. Дотук полетът му бе истинско удоволствие и сега очакваше с нетърпение продължението до Банкок.

Изми си ръцете и провери в огледалото новото си превъплъщение — швейцарски бизнесмен от Женева. Светлорусата му коса бе къса, очилата — големи, с широки рогови рамки, които му придаваха вид на учен. Беше облечен в костюм за 5000 долара и елегантни скъпи английски обувки, ръчна изработка.

Току-що бе изпратил на Воайорите новите сцени. Последните мигове от живота на съпрузите Макданиълс. Знаеше, че утре по това време банковата му сметка в Женева ще набъбне с нова хубава сума в евро.

Анри излезе от тоалетната, отиде в главния салон за чакащи, остави куфарчето на пода и се отпусна в мекото сиво кресло. По телевизията имаше извънредна емисия новини. Водещата Глория Роха съобщаваше за престъпление, което определи като „предизвикващо ужас и гняв“.

— Обезглавеният труп на млада жена бе намерен в бунгало под наем на плажа в Мауи — каза Роха. — Според източници, близки до полицията, жертвата е мъртва от няколко дни.

Роха се обърна към големия екран зад гърба си и представи местната репортерка Кай Макбрайд, предаваща на живо от Мауи.

— Тази сутрин госпожа Маура Алуна, собственичка на крайбрежния лагер, е намерила в едно от бунгалата главата и трупа на млада жена — съобщи Макбрайд. — Госпожа Алуна е казала на полицията, че е дала бунгалото под наем по телефона на мъж, който е платил с кредитна карта. Всеки момент очакваме лейтенант Джаксън от полицейското управление в Кихей да направи изявление.

Макбрайд се обърна за миг, после заговори:

— Глория, лейтенант Джаксън излиза в този момент.

Репортерката се затича, а операторът хукна до нея, като не спираше да снима.

— Лейтенант, лейтенант Джаксън, може ли да ни отделите минута?

Камерата ги приближи.

— В момента нямам какво да съобщя на пресата.

— Имам само един въпрос, сър.

Анри се наведе напред, омагьосан от драматичната сцена, разиграваща се върху големия екран.

Наблюдаваше края на играта в реално време. Това бе твърде хубаво, за да е истина. По-късно щеше да свали репортажа от уебсайта на телевизионната мрежа и да го прибави към своя филм. Така щеше да разполага с цялата хавайска сага — началото, развоя, а сега и феноменалния финал.

— Лейтенант Джаксън — продължи да напира репортерката, — това Ким ли е? Обезглавеният труп, който сте намерили, на супермодела Ким Макданиълс ли е?

Джаксън заговори, натъртвайки на всяка дума:

— В момента ще оставя този въпрос без коментар. В процес сме на важно разследване. Предстои ни много работа. Бихте ли спрели това нещо? Никога не коментираме хода на разследването, Макбрайд. И вие отлично го знаете.

Кай Макбрайд се обърна към камерата.

— Ще рискувам и ще направя едно заключение: нежеланието на лейтенант Джаксън да коментира случая беше потвърждение, Глория. В момента очакваме резултата от идентифицирането, за да се докаже, че жертвата е Ким Макданиълс. Това беше Кай Макбрайд, на живо от Мауи.

57.

Първоначално покривът на колата, заседнала в плитчината от отлива, се бе сторила на младежа, излязъл да потича, като гръб на гигантска морска костенурка. Беше се обадил в полицията и те мигом се бяха отзовали.

Сега кранът вече бе спуснал бавно на плажа пълната с вода кола. Пожарникарските екипи, спасителните отряди и полицаите от два острова стояха на групи върху пясъка и наблюдаваха как шасито се оттича.

Един полицай отвори вратата и извика:

— Два трупа със закопчани колани. Разпознавам ги. Господи! Това е семейство Макданиълс! Родителите.

Стомахът ми се преобърна и от устата ми изригна поток от безсмислени ругатни. Освобождавах надигналата се в гърлото ми горчилка. Иначе щях да избухна в неконтролируем гняв или да повърна.

Двамата с Еди Кеола бяхме застанали зад отцепващата жълта лента, която започваше от клона на един плавей и стигаше до скала от застинала лава, намираща се на по-малко от тридесет метра. Кеола беше не само моят пропуск за местопрестъпленията, но вече бях започнал да го чувствам като по-малък брат, какъвто никога не бях имал.

Всъщност ние не си приличахме по нищо, но в момента и двамата изглеждахме като прегазени с валяк.

Дойдоха още коли, някои със сирени, други без. Всички спряха на осеяния с дупки асфалтов път, минаващ успоредно на плажа, който бе затворен за ремонт.

Тези нови попълнения към полицейските сили бяха черни сувове, а мъжете, които слязоха от тях, носеха якета с надписи „ФБР“ на гърба.

Полицаят, който бе приятел на Еди, приближи към нас.

— Единственото, което мога да ви кажа — рече той, — е, че съпрузите Макданиълс са били видени преди две вечери в ресторанта на хотел „Камехамеха“. Били са в компанията на бял мъж, висок около метър и осемдесет или малко повече, с посивяла коса и очила. Излезли заедно с него и това е всичко, което знаем. Въз основа на описанието мъжът може да бъде всеки.

— Благодаря — каза Еди.

— Няма защо, но сега вие, момчета, наистина трябва да си тръгнете.

Запътихме се по пясъка към джипа на Еди.

Не исках да видя труповете на онези двама души. Изпитвах към тях истинска симпатия и съдбата им не ми беше безразлична. Еди ме закара до хотел „Мариот“ и двамата останахме известно време в колата на паркинга, за да обсъдим случилото се.

Смъртта на всеки участник в тази ужасяваща поредица от престъпления беше предварително планирана, пресметната, почти артистична, дело на много умен и ловък убиец, който не оставяше никакви следи. Изпитвах съжаление към хората, които трябваше да разрешат случая. А сега Арънстейн прекратяваше финансирането на скъпата ми хавайска „ваканция“.

— Кога е полетът ти? — попита Кеола.

— Около два.

— Искаш ли да те закарам до летището? За мен ще е удоволствие.

— Благодаря, но трябва да върна колата си.

— Съжалявам за този трагичен развой на нещата — промърмори Кеола.

— Това ще бъде един от онези случаи, които ще бъдат разрешени, ако изобщо това стане, след седемнадесет или повече години. И сигурно някой умиращ ще си признае на смъртния одър — казах аз. — Или ще се сключи сделка с някой доносник в затвора.

Малко по-късно се сбогувах с Еди, събрах набързо багажа си и напуснах хотела. Връщах се в Ел Ей объркан и тъжен, чувствах се така, сякаш оставях тук част от себе си. Бих могъл да се закълна, че поне що се отнася до мен, тази история бе приключила.

Отново грешах.