Плажът

91.

Още на първия ден след заточението в пустинята ми позвъни Ленард Загами, за да ми съобщи, че иска да издаде книгата колкото е възможно по-скоро. Затова трябвало спешно да вземем мерки и да не позволим на сензационната преса да ни изпревари в отразяването на историята на Анри от първа ръка, и то преди загадките около убийствата в Мауи да бъдат разрешени.

Обадих се на Арънстейн, взех си отпуск от „Лос Анджелис Таймс“ и превърнах всекидневната в укрепен бункер, но не само заради натиска, който ми оказваше Загами. Не можех да се отърся от натрапчивото усещане, че Анри е тук, сякаш беше боа удушвач, сплетена в задушаваща хватка около ребрата ми. Все ми се струваше, че наднича зад рамото ми, докато пиша на бюрото. Нищо не желаех по-силно от това да приключа с разказването на мръсната му история и веднъж завинаги да го залича от живота си.

След завръщането ми от пустинята работех от шест сутринта до късно през нощта. Прослушването на аудиокасетите се оказа доста полезно.

В спокойна обстановка и зад солидно заключената врата долавях вече доста по-отчетливо значенията на нюансите, паузите и коментарите, направени мимоходом. Имаше неща, на които не бях обърнал внимание, докато бях с този безмилостен и непредсказуем убиец и мислех дали някога ще се измъкна жив от парка Джошуа Трий.

Никога не бях работил толкова усърдно и упорито, а към края на втората седмица привърших преписването на записите от аудиокасетите. В общи линии книгата вече се бе избистрила в съзнанието ми.

Ала липсваше нещо важно — ефектното начало, примамката, която да поддържа вниманието на читателя до края, въпросът, на който Анри така и не отговори: Защо искаше да бъде написана тази книга?

Читателят ще поиска да го узнае, но дори и аз самият не можех да си отговоря. Анри го бе усуквал по специфичния си маниер и това също доказваше, че бе майстор на оцеляването. Досега винаги бе успявал да избегне възмездието с ловкост, сякаш ставаше дума за лавиране сред сгъстения неделен уличен трафик. Беше много умен, вероятно гений. Защо тогава му трябваше да запише своите напълно изобличаващи признания, когато съществуваше риск да бъде заловен и изправен пред съда заради собствените си думи? Дали го правеше само за пари? Или за да получи признание? Дали пък неговият нарцисизъм беше дотолкова обсебващ, че бе дръзнал сам да си заложи капан?

Беше петък вечер, почти шест. Прибирах аудиокасетите в кутията за обувки, когато видях последната от тях — онази, в която Анри бе записал инструкциите как да се измъкна от парка Джошуа Трий.

Не бях прослушвал втори път тази касета, защото съобщението на Анри не ми се виждаше свързано с писането на книгата, но преди да прибера и нея, реших да върна касета номер тридесет и едно в касетофона и да я превъртя от началото.

Веднага разбрах, че Анри не бе използвал чиста касета за съобщението си. Просто го беше записал върху тази, която тогава се е намирала в касетофона.

Чух моя провлачен и измъчен глас да казва:

— Това ми се струва доста важно.

Последва пауза — явно бях забравил какво се канех да го попитам. След това гласът на Анри изрече:

— Какво, Бен? Довърши си изречението, Бен. Какво е важното?

— Защо… защо искаш да напишеш тази книга?

Главата ми се бе строполила върху масата. След това помня само, че дочувах гласа на Анри като долитащ през мъгла.

Сега достигаше до мен силен и ясен.

— Добър въпрос, Бен. Ако си поне наполовина писател, колкото мисля, че си, ако си поне наполовина ченге, колкото си свикнал да бъдеш, сам ще се досетиш защо искам да направя тази книга. Мисля, че ще останеш изненадан.

Щях да остана изненадан? Какво, по дяволите, означаваше това?

92.

Ключът изщрака и вратата се отвори. Завъртях се неспокойно в стола си. Анри?

Но беше Аманда. Тя прекрачи прага, понесла в ръце голяма кафява кесия от близката бакалия. Надигнах се, поех я от ръцете й и целунах моето момиче, което веднага заговори:

— Добрах се до последните две пилета. Да! А освен това… виж. Ориз и зелен фасул…

— Ти си истинско сладурче, знаеш ли?

— Гледа ли новините?

— Не. Защо?

— Две момичета са били намерени на Барбадос. Едното удушено, а другото обезглавено.

От цяла седмица не бях включвал телевизора. Въобще не знаех за какво, по дяволите, говореше Аманда.

— Историята върви по всички кабелни мрежи, да не говорим за интернет. Трябва поне за малко да се откъснеш от работата и да си починеш, Бен.

Последвах я в кухнята, оставих продуктите на плота и включих телевизора. Избрах канала на Ем Си Ен Би Си, по който Дан Ейбрамс разговаряше с Клинт ван Зант, бивш криминален психолог към ФБР.

Ван Зант изглеждаше мрачен.

— Даден убиец може да се определи като „сериен“, ако е извършил три или повече убийства, след периоди на охлаждане на емоциите. Оставил е оръжието на убийството в хотелската стая, където е намерено и обезглавеното тяло на Сара Русо. Уонда Емерсън била намерена в един пикап, вързана и удушена. Тези престъпления напомнят много убийствата на Хаваите от преди един месец. Въпреки значителните разстояния, според мен съществува връзка между тях. Дори бих се обзаложил за това.

Докато Ван Зант говореше, отляво на екрана се появиха снимките на двете млади жени. Русо ми се стори малко под двадесет години. Емерсън беше малко над двадесет. Лицата и на двете бяха озарени от широки, жизнерадостни усмивки, а Анри ги бе убил. Сигурен бях в това. И аз можех да се обзаложа.

Аманда премина покрай мен, остави пилетата във фурната, разхлопа се с тенджерите около мивката и пусна водата върху зеленчуците. Аз усилих звука.

— …прекалено е рано, за да се знае дали има следи от неговата ДНК, но липсата на мотив, както и това, че е оставил оръжието на местопрестъплението, оформят представата за много опитен убиец. Той явно не е започнал да убива на Барбадос, Дан. Въпросът се свежда до това колко жертви е взел, за колко време и на колко места.

През рекламната пауза обясних на Манди:

— В продължение на много часове бях заставен да слушам как Анри ми говори за живота си. Мога да ти се закълна с абсолютна убеденост, че той въобще не изпитва угризения. Той е доволен от себе си. Направо е във възторг от постиженията си.

Споменах на Манди също, че Анри ми е оставил съобщение, в което ми казва, че очаква от мен да отгатна сам защо иска да бъде написана тази книга.

— Той ме предизвиква и като писател, и като полицай. Хей, може би наистина иска да бъде заловен. Намираш ли някакъв смисъл в това?

Манди винаги е била сърцато момиче, но сега сграбчи силно ръката ми и впери поглед в мен. Не се опита да скрие колко е уплашена.

— Нищо от това няма смисъл, Бенджи. Не разбирам нито защо го върши, нито какво иска, нито дори защо избра теб да направиш тази книга. Зная само, че той е напълно откачен, истински психопат. Който знае къде живеем.

93.

Събудих се в леглото. Сърцето ми биеше до пръсване, а тениската и шортите ми бяха прогизнали от пот.

В съня ми Анри ме бе взел да го придружавам на едно от неговите убийствени похождения в Барбадос и ми обясняваше защо е отрязал главата на Сара Русо. Докато говореше, я държеше за косите:

— Разбра ли какво обичам? Онзи неуловим миг между живота и смъртта.

След което Сара се превърна в Манди с небивала лекота, както се случва само в сънищата.

Тя ме изгледа, докато кръвта й се стичаше надолу по ръката на Анри, и промълви:

— Бен, обади се на 911.

Вдигнах ръка и избърсах потта от веждите си.

Не бе трудно да разтълкувам този кошмар. Бях ужасен, че Анри може да убие Манди. И се почувствах виновен заради онези момичета на Барбадос, като си мислех, че ако се бях обадил на полицията, те можеха още да са живи.

Можех ли наистина да го направя?

Представих си как отивам във ФБР още сега, разказвам им как Анри бе опрял пистолета си в мен, как бе направил снимки на Аманда и бе заплашил да ни убие и двамата.

Щях да им разкажа още как ме бе вързал с верига в една каравана в пустинята, как ме бе държал три дни там в плен, докато ми споделяше подробности за своите тридесетина убийства. Но дали всичко това бяха признания? Или само някаква глупава измишльотина?

Нямах никакво доказателство, потвърждаващо, че това, което Анри ми бе разказал, е истина. Нали разполагах единствено с неговата дума.

Представях си още как агентът от ФБР ще ме изгледа скептично, след което телевизионните мрежи ще разпространят описанието на „Анри“: мъж от бялата раса, метър и осемдесет и три, към седемдесет и три килограма, около тридесет и пет годишен. И това естествено ще вбеси Анри. И тогава той ще се опита да ни убие.

Дали наистина допускаше, че ще постъпя така?

Вперих замислен поглед в отблясъците от светлините на автомобилите, които пробягваха по тавана на спалнята.

Припомних си имената на ресторантите и курортите, които Анри бе посещавал с Джина Праци. Знаех и известен брой псевдоними и други подробности, които не беше сметнал за важни, но може би щяха да ми помогнат да разплета кълбото от загадки около истинската му самоличност.

Манди се обърна в съня си, преметна ръка през гърдите ми и се сгуши плътно до мен. Чудех се какво ли сънува. Обвих ръце около нея и леко целунах косата й.

— Опитай се да не се измъчваш повече — промърмори тя в просъница, притисната към гърдите ми.

— Не исках да те будя.

— Шегуваш се, нали? Едва не ме събори от леглото, докато се мяташе и стенеше насън.

— Кое време е?

— Още е рано. Не мисля, че ще ти помогне, ако си толкова обсебен от тази история.

— О! Смяташ, че съм прекалено обсебен?

— Опитай се да мислиш за нещо друго. Имаш нужда от почивка.

— Загами иска…

— Майната му на Загами. И аз се поразмислих и ми хрумна нещо. Само че няма да ти хареса.

94.

Крачех нервно напред-назад пред нашата сграда. В сака ми имаше всичко необходимо за една нощувка. Манди се появи с грохот върху любимия си „Харли“ — добре поддържан мотор с червена кожена седалка.

Качих се, обвих ръце около тънката й талия и потеглихме. Дългата й коса шибаше лицето ми, докато се носехме към Десета магистрала, откъдето щяхме да продължим към Пасифик Коуст Хайуей — омагьосващ участък от крайбрежния път, който сякаш нямаше край.

Наляво, под шосето отвъд плажа, се разнасяше непрестанният грохот на вълните, по които сърфистите се издигаха и спускаха. Изведнъж осъзнах, че никога не бях сърфирал — струваше ми се прекалено опасно.

Притиснах се още по-здраво към Манди, когато тя смени платното и увеличи скоростта.

— Отпусни раменете си! — провикна се тя към мен.

— А?

— Отпусни се.

Трудно ми бе да го постигна, но поне се опитах да не натоварвам толкова краката и рамената си, след което Манди отново се провикна:

— А сега направи като кучетата.

Тя извърна глава и ми се изплези, после посочи с пръст към мен, докато и аз не направих същото. Да се носим напред с осемдесет километра в час, с изплезени езици, това направо ме побъркваше и накара и двама ни да се смеем така, че чак се просълзихме.

Все още се усмихвах, когато профучахме през Малибу и прекосихме границата с окръг Вентура. След броени минути Манди отби мотоциклета край „Мрежата на Нептун“ — рибарска хижа, чийто паркинг вече бе препълнен с мотоциклети.

Щом я последвах вътре, неколцина от посетителите я посрещнаха с приветливи викове: „Здрасти, Манди“. Взехме си по един печен рак и се разположихме до масата край прозореца, пред картонените чинии с малки късове разтопено масло. Изядохме си раците с по една пепси-кола, след което отново се качихме на мотоциклета на Манди.

Колкото повече пътувахме, толкова повече се чувствах като у дома си. Най-после се получи. Манди успя да ме развесели. Скоростта и вятърът издухаха всички грижи от главата ми, принудиха ме да се отдам само на възбудата и свободата да пътувам, където ми видят очите.

Докато пътувахме на север, голямата тихоокеанска магистрала се спусна до морското равнище, за да ни преведе през поразително привлекателните градчета Сий Клиф, Ла Кончита, Ринкон, Карпентерия, Съмърленд и Монтесито. След това Манди ми заповяда да се заловя по-здраво за нея, докато вземе завоя по магистралата към изхода на Олив Мил Роуд, извеждащ до Санта Барбара.

Като видях крайпътните табели, се досетих накъде пътуваме — към едно местенце, за което често си бяхме говорили, че ще посетим през някой уикенд, но досега така и не се бяхме наканили.

Цялото ми тяло беше изтръпнало, когато най-сетне слязох от мотоциклета пред легендарния хотел „Билтмор“. Покривът му беше покрит с червени керемиди, а палмите пред фасадата не пречеха на прекрасната панорама към океана. Смъкнах каската си, прегърнах моето момиче и му рекох:

— Скъпа, когато казваш, че ти е хрумнала някоя идея, несъмнено знаеш какво приказваш.

— Пазех коледната си премия за нашата годишнина — отвърна ми тя, — но знаеш ли какво ми хрумна тази сутрин в четири часа?

— Кажи ми.

— Че няма по-подходящ момент от сегашния. Нито по-подходящо място от това.

95.

Фоайето на хотела се къпеше в светлина. Не съм сред запалените почитатели на телевизионния канал „Красиви къщи“, но все пак разбирах от лукс и комфорт. А Аманда, която пристъпваше в приповдигнато настроение до мен, се прехласваше по архитектурните детайли. Изтъкна, че тук преобладавал средиземноморският стил — достатъчно било да се хвърли поглед върху арките и гредите под таваните, към закръглените форми на диваните и цепениците, пламтящи в облицованото с керамични плочки огнище. Както и към безкрайния ревящ океан под хотела.

После Манди ме предупреди, и то с напълно сериозен вид:

— Ако споменеш как-му-беше-името дори само веднъж, всички сметки ще минат по твоята кредитна карта, а не по моята. Разбрахме ли се?

— Дадено — кимнах аз и я прегърнах.

В нашата стая също имаше камина и когато Манди започна да мята дрехите си върху стола, аз си представих как през остатъка от следобеда няма да мръднем от леглото с кралски размери.

Тя го прочете в очите ми, засмя се и рече:

— О, разбирам. Но ще се наложи да почакаш, става ли? Защото имам друга идея.

Идеите на Манди все повече ми харесваха. Тя си облече бикините с леопардов десен, аз нахлузих моите шорти и отидохме при басейна в средата на главната градина. Последвах Манди, потопих се след нея и няма да повярвате — чух някаква музика да свири под водата.

Върнахме се в стаята си. Развързах горнището на Манди, смъкнах долнището, тя се метна на гърдите ми и обви крака около мен. Отнесох я така до душа и не след дълго двамата се претърколихме върху леглото, чиято пухена мекота превръщаше любенето в разтърсващо сърцето преживяване.

После се унесохме в приятна дрямка. Манди заспа още докато лежеше на гърдите ми, присвила колене край мен. За пръв път от седмици насам спах дълбоко, без да се стряскам и будя от някакъв кървав кошмар.

Щом се стъмни, Манди облече къса черна рокля и вдигна косата си нагоре така, че ми заприлича на Одри Хепбърн. Слязохме по витата стълба до Бела Виста, където ни предложиха маса край огнището. Подът беше мраморен, стените с махагонова ламперия, надолу се разкриваше гледка за един милион долара, а остъкленият таван над главите ни позволяваше да се любуваме на кобалтовосиния залез.

Хвърлих поглед върху менюто, но веднага щом пристигна келнерът, го отместих. Манди поръча и за двама ни.

Отново се усмихнах. Аманда Диас очевидно знаеше как да направи прекрасен един ден и да го изпълни със спомени, които щяха да ни сгряват до преклонна възраст.

Започнахме нашата петзвездна вечеря с гигантски миди соте, последвани от превъзходен костур, запечен с мед, подправки и гарниран с гъби и грах. После келнерът ни донесе менюто с десертите и бутилка изстудено шампанско.

Обърнах бутилката, за да мога да прочета етикета й: „Дом Перинъон“.

— Ти ли го поръча, Манди? Та то струва към триста долара!

— Не е от мен. Това шампанско дължим на някого друг.

Протегнах ръка към картичката, която келнерът бе донесъл върху малък сребърен поднос. Прочетох:

Анри Беноа.

Страх пропълзя по гръбнака ми. Откъде този ненормалник знаеше къде се намираме, когато допреди малко дори самият аз нямах представа къде отиваме?

Скочих и изритах стола си настрани. Обърнах се рязко, завъртях се на триста и шестдесет градуса, после в обратната посока, за да съм съвсем сигурен. Огледах всяко лице в залата: стареца със следите от супа по мустаците, плешивия турист с вилицата, надвесена над чинията му, младоженците край входа на залата, както и всеки един от келнерите.

Къде беше той? Къде?

Застанах така, че да закривам Манди с тялото си. Усетих как един безумен вик се изтръгна от гърлото ми:

— Анри, копеле проклето! Покажи се!

96.

След сцената в залата на ресторанта заключих вратата, поставих веригата, залостих резетата на всичките прозорци и спуснах завесите. Обаче не си бях взел пистолета — сериозна грешка, която повече нямаше да допусна.

Когато я настаних на леглото до мен, Манди беше пребледняла и цялата трепереше.

— Кой знаеше, че ще дойдем тук? — попитах я.

— Направих резервацията, когато тази сутрин се прибрах у дома, за да приготвя всичко за пътуването. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Сигурна ли си?

— Да не мислиш, че премълчавам как съм позвънила на домашния телефон на Анри?

— Говоря сериозно. Питам дали не си споделила с някого за нашето пътуване тази сутрин. Помисли си, Манди. Той е знаел, че ще бъдем тук.

— Току-що ти го казах, Бен. Честна дума, на никого не съм споменавала. Само позвъних и продиктувах номера на кредитната си карта на служителката в туристическото бюро. Това е всичко, което съм сторила. Това е всичко.

— Добре, добре — кимнах. — Извинявай.

Беше ме проследил. Сигурен бях в това. Спомних си, че преди месец, когато току-що се бях върнал от Ню Йорк, Анри ми се обади в апартамента на Аманда минути след като бях прекрачил прага. Тогава се наложи да проверявам всички телефони — и моя, и нейния — за подслушвателни устройства, да претърся и двата апартамента.

Не бях забелязал нищо подозрително около нас по магистралите този следобед. Нямаше начин някой да ни е проследил след отбивката към Санта Барбара. Пътувахме съвсем сами в продължение на толкова много километри, че практически шосето беше само наше.

Преди десетина минути, докато ни извеждаше от ресторанта, салонният управител ми каза, че шампанското било поръчано по телефона, като сметката за него трябвало да бъде изплатена чрез кредитната карта на Анри Беноа. Това обаче нищо не обясняваше. Анри можеше да се е обадил от която и да е точка на земното кълбо.

Но как бе узнал къде се намираме?

Освен ако не е подслушвал телефона на Манди или ни е проследил до тук…

Една ужасяваща мисъл прониза мозъка ми като светкавица. Изправих се и казах:

— Той е поставил следящо устройство в мотоциклета ти.

— Дори и не си помисляй да ме оставиш сама в тази стая! — настръхна Аманда.

Отново седнах до нея, поех дланта й в двете си ръце и я целунах. Не можех да я оставя сама, но не можех да я взема със себе си до паркинга, защото и там нямаше да мога да я опазя.

— Утре, веднага щом се съмне, ще разглобя мотора ти на части, за да намеря следящото устройство.

— Не мога да повярвам, че ни причинява всичко това — прошепна Манди, сетне избухна в сълзи.

97.

Лежахме прегърнати в леглото, с широко отворени очи, и се вслушвахме във всяка стъпка навън, във всеки шум в коридора, та дори и в шумоленето на климатика. Не знаех дали поведението ни бе разумно, или просто бяхме обзети от неудържима параноя, но не можех да се отърся от усещането, че Анри ни дебне отнякъде.

Манди ме притегли в обятията си и ме прегърна плътно. После отново се разплака:

— О, боже мой, о, боже мой!

Опитах се да я успокоя с думите:

— Спри, скъпа. Положението не е толкова страшно. Ще открием как ни е проследил.

— О, боже мой, това… — изведнъж рече тя и притисна силно пръст към горната част на дясното ми бедро. — Това нещо тук. Казах ти за него. А ти винаги ми отвръщаше, че не било нищо.

— Какво нещо? Наистина е нищо.

— Погледни го.

Отметнах одеялото, запалих лампите и отидох до огледалото в банята. Манди ме следваше плътно по петите. Не можех да го видя, колкото и да се извръщах, но знаех за какво ми говори тя: съвсем незначителен белег от ударено, който се задържа няколко дни след като Анри ме нападна в моя апартамент.

Смятах, че навярно е останал след някакво падане или може би ухапване от насекомо, така че скоро престанах да се занимавам с него.

Сега си спомних, че Манди на няколко пъти ме бе питала откъде ми е тази синина на крака и аз все отвръщах, че няма нищо. Пресегнах се и докоснах издутината, голяма колкото две оризови зърна, поставени плътно едно до друго.

Вече не ми се струваше нещо незначително.

Разрових се трескаво в комплекта си за бръснене, изсипах всички тоалетни принадлежности и извадих самобръсначката. Ядосано я заудрях в мраморния умивалник, докато главата не се разчупи на съставните си части.

— Да не би да си решил да… Не може да искаш от мен да го направя, Бен!

— Не се тревожи. Мен ще ме заболи повече, отколкото теб.

— О, колко си забавен!

— По-скоро съм адски изплашен — признах си.

Манди пое в ръката си острото бръснарско ножче, обля го с няколко капки спирт и притисна с пръстите на лявата си ръка съмнителното място. После зачисти с ножчето най-горния слой от кожата и бързо направи по-дълбок разрез.

— Извадих го — рече ми тя.

Пусна в дланта ми дребно окървавено парче от стъкло и метал. Не можеше да бъде друго, освен проследяващ чип, свързан към Джи Пи Ес система за проследяване. От онези, които се имплантират във вратовете на домашните кучета. Анри трябва да го е инжектирал, докато съм лежал в безсъзнание на пода. И аз в продължение на седмици съм разнасял навсякъде със себе си проклетата електронна буболечка.

— Хвърли го в тоалетната — предложи ми Аманда. — Така той ще има с какво да се занимава.

— Да. Не! Откъсни малко от тази ролка с лейкопласт, моля те.

Отново притиснах подслушвателния чип към бедрото си, а Манди откъсна със зъби парче от лепенка. Притиснах го силно към тялото си, за да съм сигурен, че няма да падне.

— Какъв е смисълът да продължаваш да го носиш? — полюбопитства Манди.

— Няма да знае, че съм разбрал как ме следи.

— И… каква полза от това?

— Сега топката ще започне да се търкаля в другата посока. Най-после ние ще имаме информация, която той няма.

98.

Франция.

Когато дишането му се поуспокои, Анри погали хълбока на Джина Праци. Тя беше надарена с дупе, оформено като праскова; съвършено, с идеално заоблени бедра и с по една трапчинка отзад на всяка буза.

Искаше му се отново да я чука. При това яко. И го стори.

— Сега вече можеш да ме отвържеш — рече му тя.

Той я потупа, стана от леглото и се пресегна за чантата си под стола, после отиде до видеокамерата, скрита в гънките на тежката завеса.

— Какво правиш? Върни се в леглото, Анри. Не бъди толкова жесток.

Той светна лампа и се усмихна пред обектива, после пак се върна в леглото под балдахина.

— Опасявам се, че няма да успея да уловя мига, когато ще се молиш горещо на Господ. А това е много зле.

— Какво си намислил да правиш с това видео? Не можеш да го продадеш… Трябва да си полудял, Анри, ако си въобразяваш, че те ще ти платят.

— О, няма да стане, така ли?

— Уверявам те, че няма да се съгласят.

— Е, тогава ще остане за частната ми колекция. Би трябвало да ми вярваш повече.

— Развържи ме, Анри. Ръцете ми са завързани. Искам нова игра. Настоявам за това.

— Винаги мислиш само за собственото си удоволствие.

— Прави каквото искаш — въздъхна тя. — Но знай, че скъпо ще си платиш.

— Всичко си има цена — засмя се Анри.

Взе дистанционното от богато украсеното нощно шкафче и включи телевизора. Натисна бутона, за да изключи рекламния екран на хотела, напипа превключвателя на каналите и избра Си Ен Ен.

Първо се появиха резултатите от спортните състезания, последваха ги някакви пазарни анализи, след което дойде ред да се покажат лицата на новите му жертви — Уонда и Сара.

— Сара беше страхотна — обърна се той към Джина, която упорито се опитваше да разхлаби възлите на въжетата, стегнати около китките й и дъската на леглото. — Тя нито веднъж не се помоли за живота си. И нито веднъж не ми зададе глупав въпрос.

— Ако ми позволиш, ох, да използвам ръцете си, мога да направя много хубави неща за теб — изрече Джина.

— Ще си помисля за това.

Анри изключи дистанционното, превъртя се на леглото, възседна фантастичното дупе на Джина, опря ръце на раменете й и разтри с палци основата на врата й. Отново бе започнал да се възбужда. Много силно, дори болезнено.

— Това вече започва да става отегчително — промърмори тя под него. — Май повторната ни среща не беше добра идея.

Анри сключи нежно пръсти около гърлото й. Все още си играеше. Усети как тялото й се стегна, а кожата се покри с капки пот.

Добре. Харесваше му да е изплашена.

— Още ли ти е скучно? — Той пристегна въжетата, докато Джина не започна да кашля със сетни сили, подръпна ги още, докрай дори, за да чуе как тя сред стенанията си прошепна името му, борейки се отчаяно за глътка въздух.

Едва сега я пусна и докато тя още се мъчеше да си поеме въздух, милостиво отвърза китките й. Джина разтърси ръце и се превъртя на леглото, все още дишаща тежко.

— Знаех, че не би могъл да го направиш.

— Не, не бих могъл.

Тя стана и се втурна към банята. Анри я проследи с поглед, после се надигна, отново бръкна в чантата си и тръгна след нея.

— Сега какво искаш? — попита го тя, като го гледаше в огледалото.

— Времето изтече — заяви той.

Насочи дулото на пистолета към тила на Джина и стреля, докато гледаше в опръсканото с кръв огледало как очите й се уголемиха невероятно. После проследи как тялото й се свлече на пода. Пусна още два куршума в гърдите й, провери пулса, а после избърса пистолета и заглушителя, за да бъде всичко, както е редно.

За миг впери поглед в трите инкрустирани с диаманти часовника. Бяха оставени на нощното шкафче. Припомниха му деня, в който се бяха запознали.

Имам време за теб.

Тези часовници струваха стотици хиляди евро. Но не си струваше риска. Остави ги на шкафчето. Бива си ги като бакшиш за камериерката, нали?

Джина беше използвала своята кредитна карта, така че за Анри оставаше само да напусне стаята, внимателно затваряйки вратата след себе си. Без никакви затруднения прекоси предния двор, настани се във взетата под наем кола и потегли към летището.

99.

В неделя следобед бях отново в моя бункер, заседнал здраво зад лаптопа. В бюфета имах запаси от не особено здравословна храна поне за месец напред, така че можех да се заема с допълването на главите в книгата, което Загами настояваше да му изпратя на сутринта по електронната поща.

В седем вечерта включих телевизора. Предаването „Шестдесет минути“ току-що бе започнало. Основната тема бяха убийствата в Барбадос.

— Експертите по криминалистика — заяви Морли Сейфър — твърдят, че смъртта на Уонда Емерсън и Сара Русо, заедно с петте случая в Мауи, могат да се разглеждат като част от поредица брутални, садистични убийства, които като че ли няма да имат край.

Точно сега детективите от цял свят отново проверяват неразкрити убийства. Търсят всякакви съмнителни улики, които могат да ги доведат до престъпника. Няма живи свидетели на деянията му, нито оцелели жертви, нито каквито и да било други следи. Кореспондентът на Си Би Ес Боб Саймън ще говори с някои от детективите.

Върху екрана се изредиха няколко репортажа.

Гледах как интервюираха пенсионираните следователи в домовете им и останах поразен от мрачните им лица и треперещите гласове. Един от тях дори се просълзи, докато гледаше снимката на едно дванадесетгодишно дете, чийто убиец и до днес не бе разкрит.

Изключих телевизора, захлупих лице с длани и безпомощно се разкрещях.

Анри буквално обитаваше мозъка ми — в миналото, в настоящето, в бъдещето. Познавах методите му, знаех жертвите му, а сега адаптирах моя начин на писане към ритъма на гласа му.

Понякога — и това наистина ме плашеше, — понякога ми се струваше, че аз бях той.

Отворих бира и я пресуших на един дъх, още там, пред вратата на хладилника. После се дотътрих обратно до лаптопа. Влязох в интернет, за да проверя електронната си поща — не го бях правил, откакто потеглих с Манди за излета през уикенда.

Отворих дузина имейли, преди да стигна до един, чиято тема гласеше: „Всички ли са щастливи?“. Към него имаше и прикачен файл.

Пръстите ми застинаха върху клавишите. Не познавах адреса, посочен от подателя, но настръхнах още преди да отворя съобщението:

Бележката беше подписана само с инициалите А.Б.

Докоснах лейкопласта, залепен отляво на таза ми. Нямаше съмнение, че миниатюрното устройство и в този миг докладваше на Анри къде се намирам.

После изтеглих прикачения файл.

100.

Видеозаписът започна с ярка светлина и дигитално замъгленото лице на Анри в близък план. Той се обърна и приближи към легло с балдахин в някакво помещение, което приличаше на стая в много скъп хотел. Направиха ми впечатление изисканите мебели в традиционния европейски стил. По драпериите, килима и тапицериите се виждаха кралски лилии.

Погледът ми бе привлечен към леглото, видях гола жена, легнала по очи, с ръце, прострени пред нея. Китките й бяха вързани към таблата.

О, не, ето че пак се започва, казах си, неспособен да откъсна очи от видеото.

Анри се настани до жената и заговориха като добри познати. Не успях да разбера какво точно си казаха заради нарочно приглушения запис, но тя изведнъж повиши тон и тогава чух, че поиска той да развърже ръцете й.

Този път ставаше нещо различно.

Останах удивен от липсата на страх в гласа й. Нима бе толкова добра актриса? Или просто не се досещаше каква ще бъде кулминацията?

Натиснах пауза, за да спра видеозаписа.

Картините с деветдесетсекундната екзекуция на Ким Макданиълс завинаги се бяха запечатали в паметта ми до най-малката подробност. Никога няма да забравя изражението върху лицето на Ким, сякаш продължаваше да изпитва болка, въпреки че главата й бе отделена от тялото.

Не исках да добавя още една кинопродукция на Анри Беноа към колекцията си от кошмарни спомени.

Не желаех да гледам това.

Навън беше обичайната неделна нощ. Един уличен китарист свиреше „О, Домино“ и туристите му ръкопляскаха. Коли профучаваха под прозорците ми, чувах свистенето на гумите им по паважа. Преди няколко седмици, в нощ като тази, бих могъл да сляза долу и да обърна две-три бири при Мое.

Бих искал и сега да го направя. Но не можех да си го позволя.

Натиснах бутона за възпроизвеждане на видеозаписа и продължих да гледам: Анри каза на жената, че тя се грижи единствено за собствените си наслади, а после се засмя и добави: „Всичко си има цена“. Взе дистанционното и включи телевизора.

Проблеснаха сцени, рекламиращи някакъв хотел, после говорителят от новините по Би Би Си обяви началото на спортното предаване. Футболът беше почти единствена тема. Следващият говорител обобщи колебанията на световните финансови пазари, а след тях дойде ред на извънредните новини за двете момичета, убити в Барбадос.

Сега, на екрана на моя лаптоп, Анри изключи телевизора. Възседна голото тяло на жената и стегна ръце около врата й. Изглеждаше много напрегнат и аз бях сигурен, че в следващия миг ще я удуши… ала той промени намерението си.

Отвърза китките й и аз въздъхнах облекчено, дори избърсах очите си с длани. Той я бе пощадил… но защо?

Жената каза на Анри:

— Знаех, че не можеш да го направиш.

Английският й беше с чуждестранен акцент. Тя беше италианка.

Нима това бе Джина?

Тя стана от леглото и се извъртя в посока към камерата, дори й намигна. Беше красива брюнетка към края на тридесетте, дори може би бе започнала четиридесетте. Насочи се към съседната стая, вероятно банята.

Анри се надигна от леглото, наведе се и измъкна пистолет от някаква чанта. Стори ми се, че бе деветмилиметров „Ругер“, със завинтен към него заглушител.

Той мина зад жената и излезе от обсега на камерата.

Чух приглушен разговор, а после само едно „пуф“ от пистолета, както при всеки изстрел през заглушител. Една сянка прекоси прага. Чу се меко тупване на нещо тежко, после още два приглушени изстрела, а накрая — и шуртене на течаща вода.

Като изключим празното легло, това бе всичко, което видях и чух, докато накрая картината изчезна.

Когато отново пусках видеозаписа, ръцете ми трепнеха. Този път обаче се взирах напрегнато във всеки детайл, който можеше да ми подскаже къде е бил Анри, когато навярно е убил тази жена.

Едва при третото преглеждане обаче забелязах нещо, което дотогава бях пропускал.

Спрях записа на кадъра, в който Анри включи телевизора. Увеличих изображението и се опитах да прочета от рекламния екран на хотела какво е името му, изписано най-отгоре на менюто.

Беше заснето под такъв ъгъл, че се оказа дяволски трудно да се разпознаят буквите, ала накрая успях да ги препиша, след което потърсих в интернет, за да проверя дали съществува такова място.

Съществуваше.

Прочетох, че във Франция се намира Шато Мирамбо, винарски район край Бордо. Замъкът бил изграден върху основите на средновековна крепост, която се издигала там от XI век. Била възстановена в началото на XVIII век и превърната в скъп курорт. Снимките от уебсайта на хотела показваха поля, засети със слънчоглед или лозя. Самият замък бе като от приказка: каменни стени с много сводове, кули, вътрешен двор и безупречно подредени градини.

Отново се разрових в интернет и намерих резултатите от футболните мачове и сделките на фондовите борси, които бях видял в стаята на Анри.

Разбрах, че видеозаписът е бил направен в петък, същата нощ, в която Аманда донесе у дома пилетата, а аз научих за смъртта на Сара и Уенди.

Сложих ръка върху превръзката, опасваща гърдите ми, и усетих ударите на сърцето си. Сега всичко ми беше напълно ясно.

Преди два дни Анри беше във Франция, на стотина километра от Париж. Идната седмица започваше септември. Той ми бе споменал, че понякога през септември обича да посещава Париж.

Знаех съвсем точно къде ще отседне.

101.

Затръшнах капака на лаптопа, сякаш това щеше да ми помогне да прогоня от въображението си заснетите от Анри сцени.

После се обадих на Аманда, докато трескаво тъпчех дрехи в куфара си.

— Анри ми изпрати видеозапис — съобщих й. — Изглежда, убил е Джина Праци. Може би се е заел да разчиства следите. Да се отърве от всички, които са го познавали и знаят какво е вършил. Затова трябва да си зададем един въпрос, Манди. Когато книгата бъде завършена, какво ще прави с нас?

Разказах й за плана си и тя започна да спори с мен, но аз вече бях решил.

— Не мога просто да седя тук със скръстени ръце и да чакам. Трябва да предприема нещо.

Повиках такси и веднага щом потеглихме, отлепих лейкопласта от тялото си и напъхах следящото устройство под задната седалка в таксито.

102.

Взех прекия полет до Париж — място в средния салон, до прозореца. Веднага щом пуснах седалката си назад, клепачите ми се затвориха. Пропуснах филмите, храненето и евтиното шампанско, но затова пък спах непробудно почти девет часа, като се събудих едва когато самолетът започна да се снижава за кацането.

Сакът ми се спусна стремглаво по улея за багаж, сякаш му беше домъчняло за мен. И така двадесет минути след приземяването аз вече се бях настанил на задната седалка на едно такси.

Заговорих на шофьора на развален френски и му обясних къде да ме отведе: в хотел „Сенж Вер“, което на френски означаваше „Зелената маймуна“. И преди бях отсядал там, така че знаех, че хотелът е чист, категория две звезди и половина, добре известен на журналистите в Града на светлините.

Влязох през врата към фоайето, преминах покрай входа на бара с надпис „Жак Американеца“ и прекосих оскъдно осветения коридор с износени зелени канапета и лавици с вестници на всички световни езици. На стената зад рецепцията бе окачен акварел с африкански маймуни, всичките до една зелени.

На сакото на служителя имаше табелка с името: Жорж. Възпълен, отпуснат, прехвърлил петдесетте. Никак не му хареса, че се наложи да прекъсне разговора си по телефона, за да се занимава с мен. След като Жорж провери кредитната ми карта и прибра паспорта ми в сейфа, аз се изкачих по стълбището и открих стаята си на третия етаж. Гледаше към задната страна на хотела.

Имаше тапети на рози и беше претъпкана със старомодни мебели. Но леглото не бе толкова старо, имаше телевизор и достъп до високоскоростен интернет. Засега това ми бе напълно достатъчно.

Метнах сака си на дивана и се заех с търсене в телефонния указател. Вече от един час бях в Париж и преди да се заема с каквото и да е друго, трябваше да си намеря оръжие.

103.

Французите се отнасят много сериозно към оръжията. Издават се разрешителни само на полицаите, военните и малцината професионалисти по сигурността. Единствено те имат право да притежават лично оръжие и да решават дали да го приберат в сейфовете си, или да го носят открито.

И все пак в Париж, както във всеки голям град, ако наистина искаш да се сдобиеш с оръжие, можеш да си намериш. Цял ден прекарах в претърсване на Златния битак, известно на всички свърталище край базиликата „Сакре Кьор“.

Платих двеста евро за един стар револвер, от по-малките, като за дами, със срязана цев, дълга само пет сантиметра, тридесет и осми калибър, с шест куршума в барабана.

Като се върнах в „Зелената маймуна“, Жорж ми подаде ключа за стаята и с кимване ми посочи към едно от канапетата във фоайето:

— Имате посетител.

В първия миг не повярвах на очите си. Пристъпих към нея, разтърсих рамото й, извиках името й.

Аманда отвори очи и се протегна, докато се настанявах до нея. Обви ръце около врата ми и ме целуна, но аз не отвърнах на целувката й. Очакваше се тя да се намира в Лос Анджелис — в дома си, в безопасност.

— Боже, поне се престори, че се радваш да ме видиш, става ли? Париж е градът на влюбените — добави тя и предпазливо се усмихна.

— Манди, какво, за бога, си мислиш?

— Да, зная, че е малко неочаквано. Виж, трябва да ти кажа, Бен, и то може да повлияе на всичко останало.

— Давай направо, Манди. За какво говориш?

— Исках да ти го кажа очи в очи…

— И затова взе самолета? Нещо за Анри?

— Не…

— … тогава много съжалявам, но ще се наложи да се върнеш обратно. Не, не клати глава. Присъствието ти тук ще бъде пречка. Разбираш ли?

— Е, много ти благодаря.

Сега Манди се нацупи, което беше рядкост за нея, но аз знаех, че колкото по-силно я притискам, толкова по-твърдоглава става. Вече усещах как килимът под токчетата й започва да пари.

— Обядвал ли си? — попита ме тя.

— Не съм гладен.

— Но аз съм. Освен това съм майстор готвач на френска кухня. А ние сме в Париж.

— Това не е ваканция — припомних й аз.

Половин час по-късно двамата седяхме в едно кафене на тротоара на Улицата на Пирамидите. Нощта бе отстъпила пред прекрасния слънчев ден, въздухът бе топъл, а пред нас се откриваше чудесна гледка към позлатената статуя на Жана д’Арк на кон, която се издигаше насред кръстовището между улица „Риволи“ и малката улица, на която се намирахме.

Настроението на Манди видимо се бе подобрило. Всъщност изглеждаше почти въодушевена. Поръча на френски, като не пропусна нито една подробност, докато описваше как желае да й приготвят обяда, вещо преценявайки достойнствата на различните салати, пастети и блюда с морски дарове.

Аз се задоволих с бисквити и сирене, след което изпих едно силно кафе. Мозъкът ми трескаво премисляше какво да направя; не можех да се отърся от притеснението, че времето лети адски бързо.

— Само опитай това — рече ми Манди и ми поднесе една лъжичка крем брюле.

— Честно казано, Аманда — отвърнах с раздразнен тон, — сега не биваше да си тук. Не зная какво друго да ти кажа.

— Просто кажи, че ме обичаш, Бенджи. Защото ще стана майка на твоето дете.

104.

Вперих изумен поглед в Аманда. Беше на тридесет и една години, но изглеждаше на двадесет и пет, носеше синя вълнена жилетка с ластичен колан и ръкави и грееше с усмивка, обаятелна като на Мона Лиза. В този миг беше умопомрачително красива, повече от когато и да било.

— Моля те, кажи ми, че си щастлив — настоя тя.

Поех лъжицата от ръката й и я върнах в чинията й. Надигнах се от стола си, притиснах длани към бузите й и я целунах. После отново я целунах.

— Ти си най-шантавото момиче, което някога съм познавал, tres etonnante15.

— И ти си прекрасен — кимна тя, цялата сияеща.

— Господи, колко те обичам!

— Също и аз. Обичам те докрай. Но ти, Бенджи, щастлив ли си?

Обърнах се към сервитьорката и й казах:

— Тази прекрасна дама и аз ще си имаме дете.

— Първото ви, така ли?

— Да. И аз обичам тази жена толкова много и съм толкова щастлив, че ми се иска да летя около Луната.

Сервитьорката се усмихна сърдечно, разцелува и двама ни по бузите, след което обяви на всеослушание радостната вест, макар аз да не разбрах всичко, което каза. Но тя размаха ръце и хората от съседната маса започнаха да се смеят и ръкопляскат. Скоро и от другите маси се присъединиха към тях, като ни обсипваха с поздравления и приветливи възклицания.

Усмихнах се на непознатите наоколо, поклоних се на моята прекрасна Аманда и усетих прилив на неочаквана, всеобхватна радост. Само преди месец благодарях на Бога, че нямам деца. А ето че сега лицето ми светеше от радост и затъмняваше с блясъка си стъклената пирамида в Лувъра.

Просто не беше за вярване.

Манди беше бременна с нашето дете.

105.

Щастието, изпълнило сърцето ми, помръкна много скоро. Засенчи го страхът за сигурността на Манди.

Затова веднага щом се върнахме обратно в нашия малък хотел, аз се заех да й обяснявам защо трябва да напусне Париж още утре сутринта.

— Никога няма да се чувстваме напълно сигурни, докато Анри продължава да върлува. Трябва да бъда по-умен, по-прозорлив от него, а това не е лесно, Аманда. Единствената ни надежда е да се изправя срещу него. Моля те, повярвай ми.

Казах още на Манди, че Анри ми бе споделил колко често се отбивал с Джина в Париж, като ми бе описвал подробно как се разхождал с нея около площад „Вандом“.

— Да го открия там е равносилно на търсенето на игла в копа сено, но предчувствието ми подсказва, че той е тук.

— Но ако наистина е тук, какво ще правиш, Бенджи? Наистина ли ще го убиеш?

— Имаш ли по-добра идея?

— Поне стотина.

Качихме се по стълбището до нашата стая и аз накарах Манди да застане зад гърба ми, докато вадех елегантния „Смит енд Уесън“, преди да отворя вратата. Проверих гардеробите и банята, отместих завесите и дори надникнах надолу към алеята, за да се уверя, че никъде наоколо не се спотайва проклетото чудовище.

— Ще се върна след час — казах, след като се уверих, че стаята е чиста. — Най-много два. Стой тук и не мърдай никъде. Можеш да погледаш телевизия, но не излизай от стаята.

— О, моля те, Бенджи, обади се в полицията.

— Скъпа, още веднъж ще ти го повторя: те не могат да ни защитят. Ние не можем да се браним от такъв като Анри. А сега ми обещай, че ще се прибереш у дома.

Манди неохотно вдигна ръка с три пръста, изпънати като за скаутски поздрав, след което заключи вратата зад гърба ми веднага щом излязох от хотелската стая.

Бях направил някои предварителни проучвания. В Париж имаше няколко първокласни хотела. Помислих си, че Анри би могъл да отседне в „Жорж V“ или в „Плас Атене“. Но аз предпочитах да се уповавам на усета си.

Освен това от тук до хотел „Риц“ на площад „Вандом“ се стигаше само за двадесетина минути пеша.

106.

Анри изпука кокалчетата на пръстите си. Возеше се на задната седалка в такси „Мерцедес“, което го отвеждаше от летище Орли на запад, към улица „Риволи“, а от там щеше да продължи до площад „Вандом“. Беше гладен и раздразнен от невероятно мудното улично движение и едва пъплещите през Пон Роаял към Улицата на Пирамидите коли.

Докато таксито чакаше на поредния светофар, Анри поклати глава, като отново се замисли за грешката, която бе допуснал — наистина аматьорски пропуск, — да не знае, че Ян ван дер Хойвел няма да е в Амстердам. Но вместо веднага да си тръгне, той взе едно прибързано решение — нещо, което рядко му се случваше.

Знаеше, че Ван дер Хойвел има секретарка. Беше я срещал само веднъж, но знаеше, че тя ще заключи офиса в края на работния ден.

Остана да наблюдава и да чака Миеке Хелслоот да се появи точно в пет пред вратата на фасадата. Беше привлекателно дребна, носеше къса пола и високи обувки с дълги връзки. Тръгна след нея сред напрегнатата тишина на близкия канал, където само далечните звуци от църковните камбани и морските птици нарушаваха спокойствието.

Следеше я безшумно, само на няколко метра, прекоси моста над канала и я последва надолу по ветровитата странична улица, преди да й извика: „Ало, извинете“. Едва тогава тя се обърна.

Той й се извини още веднъж, като обясни, че я видял да излиза от офиса на господин Ван дер Хойвел и че се опитвал да я настигне, докато изминали последните две пресечки.

— Аз работя с господин Ван дер Хойвел по един конфиденциален проект — впусна се в обяснения Анри. — Не ме ли помните, Миеке? Аз съм мосю Беноа. Веднъж се срещнахме в офиса.

— Да — неуверено кимна тя. — Но не виждам как мога да ви помогна. Господин Ван дер Хойвел ще се върне утре…

Анри й каза, че е изгубил номера на мобилния му телефон и че тя наистина би му помогнала много, ако му осигури възможност да обясни, че е сбъркал датата на срещата. И така Анри продължи да говори, докато накрая Миеке стигна пред външната врата на своя дом.

Той я наблюдаваше, докато младата жена държеше ключа за вратата в ръката си. На лицето й беше изписано нетърпение, но заради вродената си учтивост и желанието да помогне на работодателя си го пусна, за да се обади от негово име на шефа си.

Анри й благодари и се настани на един от тапицираните столове в двустайния апартамент на Миеке, като зачака подходящия момент да я убие.

Докато момичето изваждаше две чаши, той се огледа наоколо и погледът му набързо обходи препълнените с книги и модни списания лавици и огледалото над камината, почти изцяло отрупано със снимките на красивия й приятел.

После, когато тя разбра какво възнамеряваше да направи той, започна да хленчи, да протестира, да го моли, защото нищо лошо не била извършила и че никога никому нямало да каже.

— Съжалявам, Миеке, но не е заради теб — каза й той. — А заради господин Ван дер Хойвел. Той е много порочен човек.

— Тогава защо ми причинявате това?

— Е, днес на Ян му провървя, нали? Просто защото не е в града.

Завърза ръцете й на гърба с една от връзките за обувки и разкопча катарамата на колана си, докато тя продължаваше да го умолява:

— Не и това. Моля ви. Скоро ще се омъжвам.

Не я изнасили. Не беше в настроение след Джина. Затова й каза само да си мисли за нещо хубаво. Много важно било в последните мигове от живота ти да те споходят хубави мисли.

Направи примка от другата връзка на обувките и я стегна около гърлото й, като я притискаше с коляно върху гърба, докато тя спря да диша. Намазаната с вакса против замръзване връзка беше здрава като електрически кабел. Преряза врата й и шурна кръв.

След като всичко свърши, убиецът зави трупа на красивото момиче с одеяло и го потупа по бузата.

Сега си мислеше, че си бе толкова ядосан, задето изпусна Ян ван дер Хойвел, че забрави да заснеме убийството.

Все пак Ян щеше да разбере посланието.

Тази мисъл му достави удоволствие.

107.

Все още в капана на непресекващото, крайно натоварено улично движение, Анри непрестанно се връщаше в мислите си към Джина Праци. Не можеше да изтрие от съзнанието си спомена за това как се разшириха очите й в мига, в който я простреля. Чудеше се дали тя наистина бе разбрала какво бе сторил с нея. Това за него беше изключително важно. Тя беше първият човек, когото убиваше за собствено удоволствие, откакто преди двадесет и пет години бе удушил онова момиче в караваната по време на селския панаир.

А ето че сега бе убил Миеке поради друга причина, а не за пари.

Нещо в него се бе променило.

Като че ли под прага на някаква врата се процеждаше ярка ивица и той можеше да избере да я разтвори широко, за да се облее всичко в заслепяваща светлина, или да затръшне вратата и да побегне.

Наоколо свиреха клаксони и той видя как таксито най-после успя да допълзи до кръстовището на Улицата на Пирамидите и улица „Риволи“, където вече окончателно спря. Шофьорът, за да пести бензин, изключи климатика и смъкна прозореца.

Крайно недоволен, Анри се наведе напред и почука на стъклената преграда.

Той прекъсна разговора си по мобилния телефон, за да обясни, че улицата напред била задръстена заради кортежа на президента. Шумната кавалкада от мотоциклети на специалните служби току-що бе потеглила от Елисейския дворец на път към сградата на Националното събрание на Франция.

— Нищо не мога да направя, мосю. Не зависи от мен. Опитайте се да се успокоите.

— Докога ще трае това?

— Може би още петнадесетина минути. Откъде да знам?

Анри още повече се вбеси на себе си. Глупаво бе да идва в Париж като един вид ироничен послепис към убийството на Джина. Не само че бе глупаво, но и егоистично или може би самоубийствено. Какво можеше да означава това — че тайно копнее да бъде заловен?

Остана все така загледан към улицата през отворения прозорец на таксито, отчаян от абсурдното чакане на досадната моторизирана кавалкада на политиците, когато чу шумни смехове откъм някаква бирария на ъгъла на близката пресечка.

Погледна нататък.

Някакъв мъж със синьо спортно сако, с розово поло под него и панталони в цвят каки — очевидно американски турист, — се поклони смехотворно пред една млада жена със син пуловер. Хората наоколо започнаха да му ръкопляскат и докато Анри се вглеждаше по-отблизо в него, този мъж му се стори познат. И в следващия миг застина.

Не повярва на очите си. Искаше му се да попита шофьора: Виждаш ли същото, което и аз? Нима онези там са Бен Хокинс и Аманда Диас? Или вече съвсем съм си изгубил разсъдъка?

Тогава Хокинс отмести стола си и го завъртя, за да седне с лице към улицата. Сега вече Анри престана да се съмнява. Това беше Бен. Когато за последен път бе проверил местонахождението му, той и момичето му се намираха в Лос Анджелис.

Мозъкът на Анри трескаво премисляше всички възможности, като прехвърли забързано събитията от съботната нощ, когато бе застрелял Джина. Беше изпратил видеозаписа като прикачен файл в имейла си до Бен, но не беше проверил показанието на следящата Джи Пи Ес система, нито тогава, нито по-късно. Цели два дни бе забравил да следи местоположението му.

Нима Бен бе открил и бе изхвърлил чипа?

За миг Анри изпита някакво усещане, все още смътно, ала напълно ново за него. Той се страхуваше. Страхуваше се, че бе станал небрежен, че бе изгубил дисциплината, която си бе изработил с толкова много усилия, че бе охлабил хватката си. Това не биваше да се случва.

Никога повече.

Анри излая на шофьора, че повече не може да чака. Тикна забързано цяла шепа измачкани банкноти в дланта му, грабна чантата си, после и куфара, за да слезе на уличното платно.

Изчака малко с разтуптяно сърце, докато Бен и Аманда напуснаха ресторанта и поеха, хванати ръка за ръка, на изток, по улица „Риволи“.

Когато се отдалечиха достатъчно, Анри се присламчи на безопасно разстояние зад тях, без да ги изпуска от очи. Стигнаха до „Зелената маймуна“ — малък хотел на площад „Андре Малро“.

Щом влязоха, Анри се отби в „Жак Американеца“, намиращ се в съседство с фоайето. Поръча на бармана чаша скоч, макар че онзи се бе зазяпал във филма по телевизията, докато на екрана се подвизаваше някаква брюнетка с лице като на кобила.

Пресуши питието на един дъх и се загледа в отражението на фоайето в огледалото над бара. Когато Бен слезе по стълбището, Анри се завъртя на стола, за да не пропусне как ще подаде ключа на рецепциониста.

Постара се да запомни номера на клетката, в която служителят остави ключа.

108.

Минаваше осем и половина вечерта, когато стигнах до площад „Вандом“ — огромен, с пътни ленти в четирите посоки и с двадесет и четири метрова статуя на Наполеон Бонапарт в средата. Откъм западната му страна се виждаше улица „Сент Оноре“ — истински богаташки рай за пазаруване. Отсреща се издигаше хотел „Риц“, с фантастично красивата си готическа архитектура, каменни украси с цвят на мед и сводове над вратите и прозорците.

Пристъпих по червения килим и после през въртящата се врата попаднах във фоайето. Огледах елегантните канапета, изящните полилеи, които хвърляха мека светлина върху маслените платна, и щастливите лица на гостите.

В една ниша открих вътрешни телефони и помолих телефонистката да ме свърже с Анри Беноа. Силните удари на сърцето ми отброяваха болезнено всяка секунда изчакване. Не след дълго тя ми съобщи, че очаквали мосю Беноа, понеже имал резервирана стая в хотела. Ще пожелая ли да оставя някакво съобщение?

— Ще се обадя пак. Мерси — отвърнах аз.

Значи бях прав. Бях на прав път.

Анри беше в Париж или поне скоро щеше да се появи тук. И щеше да отседне в „Риц“.

Докато окачвах обратно слушалката на вилката, внезапно ме връхлетя вихрушка от емоции. Замислих се колко невинни хора бе убил Анри. За Ливън и Барбара и за онези мъчителни дни и нощи, които прекарах в караваната, лице в лице с един налудничав убиец.

А после си спомних, че Анри бе заплашил да убие Аманда.

Настаних се на едно канапе в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам вратата, докато се преструвам, че чета един захвърлен там вестник — „Интернашънъл Хералд Трибюн“, — и си мислех, че същото бих могъл да върша и докато дежуря в някоя полицейска кола. Като изключим кафето и глупавото бърборене на моя партньор от дежурната смяна.

Можех да седя тук до безкрай, защото най-после бях взел преднина пред Анри, пред този шибан психопат. Той не знаеше къде се намирам, но аз знаех, че ще се появи тук.

През следващите два часа, които ми се сториха като цяла вечност, си представях най-често как Анри влиза в хотела с пътна чанта, как се регистрира на рецепцията и как аз веднага го разпознавам, независимо от това как се е дегизирал. Ще го проследя до асансьора и ще му сервирам същата инфарктна изненада, която той ми бе поднесъл.

Ала все още не бях сигурен какво ще правя след това.

Обмислях дали ще мога да го спра, като се обадя в полицията, за да съобщя, че го подозирам в убийството на Джина Праци.

Или да се реша на един прекалено рискован ход — да му пусна един куршум в главата, след което да се предам в американското посолство и да ги поставя пред свършен факт.

Заех се да обмислям вариант номер 1: Полицаите ще ме попитат: „Коя е Джина Праци? Откъде знаете, че е мъртва?“ Представях си как им показвам видеозаписа на Анри, в който обаче въобще не се виждаше мъртвото й тяло. Ако той своевременно се беше отървал от трупа, никога нямаше да го арестуват.

Но аз щях да бъда заподозрян. Всъщност нищо чудно да се окажа заподозрян номер едно.

Заех се да обмислям втория вариант, при който се виждах как насочвам тридесет и осемкалибровия си пистолет към Анри, после го размахвам и му заповядвам: „Ръцете на стената! Не мърдай!“ Тази идея много ми хареса.

Ето за какво си мислех, когато сред десетките хора, които минаваха през фоайето, погледът ми бе привлечен от две красиви жени и един мъж. Те минаха покрай мен и се насочиха към предната врата. Жените бяха млади и облечени със стил. Говореха английски, смееха се и бъбреха оживено, като вниманието им бе насочено предимно към мъжа помежду им.

Ръцете им бяха сплетени като на приятели от училище. Разделиха се само когато трябваше да преминат през въртящата се врата. Мъжът им направи път, за да минат преди него.

Вълнението, което ме заля, бе толкова силно, че за миг не бях способен да разсъждавам логично. Но все пак успях да огледам лицето на мъжа, телосложението му, облеклото.

Сега изглеждаше като блондин, носеше големи очила с черни рамки, гърбът му беше леко приведен.

Точно така предпочиташе да се дегизира Анри. Той ми бе споделил, че харесва този стил на обличане и прикритие, понеже бил крайно опростен. Беше възприел характерен начин на ходене и говорене, след което беше добавял дребни промени, способни да разсейват вниманието на наблюдаващия. Така се сдобиваше с нова самоличност. Но мен не можеше да подлъже.

Убеден бях, че мъжът с онези две жени не беше никой друг, освен Анри Беноа.

109.

Пуснах вестника на пода и последвах тройката, която изчезна през въртящата се врата и излезе на улицата.

Насочих се към парадния вход, загрижен да не изпусна Анри от погледа си. Необходимо ми бе и малко време, за да обмисля окончателния си план за действие. Но преди да стигна до въртящата се врата, група туристи изскочиха пред мен и с много блъскане, смях и закачки ми препречиха пътя. Идеше ми да им изкрещя в лицата: „МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ, ТЪПИ ЗАДНИЦИ!“

Когато най-после се измъкнах навън, Анри и двете жени вече се бяха отдалечили на значително разстояние и наближаваха колонадата от западната страна на улицата.

После продължиха надолу по улица „Де Кастильоне“ и от там към „Риволи“. Успях да ги зърна само за миг, преди да изчезнат зад ъгъла.

Но след малко видях двете красиви жени, опрели глава до глава и застанали пред витрината на някакъв магазин за обувки, докато светлата коса на Анри се белееше малко по-нататък.

Но колкото и да се стараех да не ги изпускам от очи, той изчезна надолу към спирката на метрото при Тюйлери в противоположния край на улицата.

Втурнах се напред въпреки гъстото улично движение, затичах надолу по стъпалата на платформата на метростанцията, обаче навалицата тук бе толкова гъста, че никъде не го видях.

Ето, той беше там, на далечния край на платформата. Внезапно се извърна към мен и аз се вцепених. За една минута, сторила ми се цяла вечност, се почувствах напълно уязвим, като че ли бях осветен от прожектор на фона на сцена, цялата в черно.

Сигурно ме бе видял.

Бях точно пред очите му.

Но той не реагира, а аз продължих да го зяпам втренчено, докато нозете ми натежаха, сякаш бяха залепени за бетона.

После образът му като че ли се промени и избистри. Сега, когато го гледах от упор, ме порази дължината на носа му, височината на челото, вдадената навътре брадичка.

Да не би да полудявах?

Бях толкова сигурен, че е той… но също толкова сигурен сега бях, че съм се припознал. Как можех да съм такъв глупак, пълен загубеняк, пълен провал като детектив. Мъжът, когото бях последвал от хотел „Риц“, въобще не беше Анри.

110.

Излязох от метростанцията и едва тогава си спомних, че бях обещал на Манди да се върна до един час, а ето че вече бяха изтекли цели три.

Поех забързано по обратния маршрут към „Сенж Вер“ с празни ръце, без шоколад, без цветя, без бижута. Нищо не бях постигнал с лудешкото си препускане от „Риц“ до метрото, освен оскъдната информация, която обаче можеше да се окаже от критично значение:

Анри си бе запазил стая в хотел „Риц“.

Фоайето на малкия хотел беше безлюдно въпреки кълбата от цигарен дим и шумния разговор, долитащ откъм бара към мизерно обзаведеното фоайе.

На рецепцията нямаше служител.

Заобиколих гишето, но ключа за моята стая го нямаше на таблото. Дали го бях върнал? Не можех да си спомня.

Или пък Манди бе решила да излезе навън, въпреки че изрично й бях забранил да напуска стаята? Поех забързано нагоре по стъпалата, ядосан на себе си и на нея. Исках само да се просна на леглото и да заспя.

Почуках на вратата, извиках на Манди, че съм аз, но когато тя не отговори, завъртях дръжката, готов да й се скарам, че няма право да се държи така детински и лекомислено. Сега трябваше да се грижи за две човешки същества.

Отворих вратата и тутакси усетих, че нещо не е наред. Манди не беше в леглото. Дали беше в банята? Наред ли бе всичко с нея?

Пристъпих по-навътре в стаята, извиках името й, но в този миг вратата се затръшна зад мен. Извърнах се рязко и се опитах да проумея това, което се оказа невъзможно за проумяване.

Някакъв чернокож мъж държеше Манди като заложница. С лявата си ръка я притискаше през гърдите, а с дясната опираше пистолет в главата й. На ръцете си имаше латексови ръкавици. Сини. Веднъж вече бях виждал точно същите.

Отклоних очи към лицето на Манди. Устата й беше запушена. Очите й бяха разширени от ужас, а от устните й излезе само приглушено грухтене.

Чернокожият се прицели с пистолета си, като първо рязко стегна хватката си около нея и сетне измести оръжието така, че да сочи право към мен.

— Аманда — изрече мъжът, — виждаш ли кой се е прибрал? Ние го чакаме толкова отдавна, нали, скъпа? Но пък беше доста забавно, нали?

Сега вече всичко беше ясно: сините ръкавици, познатата интонация, физиономията зад черните очила и сценичният грим. Този път не се припознах. Стотици часове бях слушал този глас, звучащ точно над ухото ми. Беше Анри. Но как ни бе открил?

Мислите ми препускаха в стотина посоки едновременно, обхождайки трескаво всички възможни комбинации.

Дойдох в Париж, обзет от страх. Но сега, след като Анри се бе появил на моя праг, изобщо не бях уплашен. Бях бесен, а във вените ми кипеше стопроцентов адреналин. Все едно вдигаш кола, затиснала бебешка количка. Или се втурваш в горяща сграда, за да спасиш хората вътре.

Измъкнах от колана револвера си, тридесет и осми калибър, и му изревах:

— Пусни я.

Предполагам, че той не повярва, че ще стрелям. Анри ми се ухили самодоволно и рече:

— Пусни оръжието, Бен. Искам само да си поговорим.

Пристъпих към маниака и притиснах дулото в челото му. Той се захили, а златният зъб отпред — част от последната му маскировка — сякаш ми смигна подигравателно. Стрелях точно в мига, в който той ме удари с коляното си в бедрото. Отхвърчах назад към бюрото и дървените му крака се разклатиха, когато се строполих на пода.

Първата ми мисъл бе: Дали не уцелих Манди? Но видях кръвта да се стича по ръката на Анри и чух как неговият пистолет издрънча, като се плъзна по дървения под.

Той отблъсна грубо Манди от себе си и тя падна върху мен. Избутах я от гърдите си и се опитах да се надигна, но Анри пак ме прикова към пода — настъпи китката ми с обувката си и сведе към мен поглед, преливащ от презрение.

— Защо просто не си гледаш работата, Бен? Ако вършеше само това, нямаше да имаме този дребен проблем, но сега повече не мога да ти имам доверие. Жалко само, че не си донесох видеокамерата.

Наведе се, изви пръстите ми назад и изтръгна револвера от ръката ми. После се прицели — първо към мен, а после и към Манди.

— А сега, кой иска да умре пръв? — запита Анри. — Ти или ти?

111.

Сякаш бяла пелена се спусна пред очите ми. Това беше, нали? Двамата с Аманда щяхме да умрем. Усетих как дъхът на Анри опари лицето ми, когато притисна към дясното ми око дулото на тридесет и осем милиметровото оръжие. Манди се опита да изкрещи през парцала, натикан в устата й.

— Млъквай! — излая Анри.

И тя млъкна.

Очите ми се наляха със сълзи. Може би заради болката или от непоносимата мъка, че никога повече няма да я видя. И че тя също ще умре. И нашето дете никога няма да се роди.

Анри натисна спусъка и стреля в килима, съвсем близо покрай ухото ми. Изстрелът ме оглуши. После дръпна главата ми и изкрещя в ухото ми:

— Напиши шибаната книга, Бен! Прибери се у дома и си гледай работата. Всяка нощ ще ти звъня в Лос Анджелис и ако не вдигнеш телефона, ще те докопам. Знаеш, че ще го направя. Обещавам и на двама ви: няма да имате втори шанс.

Отдръпна оръжието от лицето ми. После грабна брезентовата торба и куфарчето с дясната си ръка, излезе и затръшна вратата зад гърба си. Чух стъпките му надолу по стъпалата.

Обърнах се към Манди. Устата й бе запушена с калъфката на възглавницата, вързана на тила. С треперещи пръсти развързах възела и щом тя се освободи, я прегърнах с все сили и я залюлях напред и назад, напред и назад.

— Добре ли си, скъпа? Той нарани ли те?

През сълзи тя ми отвърна, че е добре.

— Сигурна ли си?

— Върви — рече ми тя. — Зная, че искаш да тръгнеш след него.

Запълзях на четири крака, опипвайки под воланите на Дамаската и извитите крака на старинните мебели, с които беше обзаведена стаята.

— Знаеш, че съм длъжен да го направя. Той ще продължи да ни следи, Манди.

Намерих деветмилиметровия „Ругер“ на Анри под скрина и здраво стиснах дръжката му. Завъртях оцапаната с кръв брава и извиках през рамо на Манди, че скоро ще се върна.

Облегнах се тежко на парапета на стълбището и закуцах надолу, въпреки пронизващата болка в бедрото. Времето ми изтичаше — знаех, че по някакъв начин трябва да убия Анри.

112.

Небето бе тъмно, но уличните лампи и светлините на намиращия се съвсем наблизо „Отел дьо Лувър“ превръщаха нощта в ден. Двата хотела бяха само на няколкостотин метра от Тюйлери, голямата обществена градина пред двореца Лувър.

Тази седмица тук се провеждаше карнавал — навред се разиграваха какви ли не игри, публиката се разхождаше край местата за забавления, свиреше музика, изнасяха се представления на открито. Към девет и половина вечерта весело усмихнатите туристи и тълпите парижани, повели децата си, изпълваха тротоарите до краен предел. Смеховете им се сливаха с гърмежите от фойерверки и неспирно отекващите клаксони на автомобилите. Всичко това ми напомни за сцена от някакъв френски филм, който може би някога бях гледал.

Следвах тънката диря от кръв, която продължаваше до улицата, ала след няколко метра от вратата на хотела тя вече не се виждаше. Анри отново бе изчезнал. Дали не се беше скрил в съседния „Отел дьо Лувър“? Или му бе провървяло и веднага бе хванал някое такси?

Останах загледан нямо сред тълпите, докато не чух откъм площад „Андре Малро“ воя на полицейските сирени.

Очевидно бяха съобщили за изстрелите. Освен това ме бяха видели да тичам с оръжие в ръка.

Пъхнах „Ругер“-а на Анри в дълбоката саксия с цветя пред „Отел дьо Лувър“. После дръзко закуцах към фоайето на „Зелената маймуна“. Отпуснах се в едно от дълбоките кресла и зачаках пристигането на френските полицаи.

В крайна сметка щеше да се наложи да обясня на ченгетата за Анри и за всичко останало.

Но се чудех какво точно, по дяволите, да им кажа.

113.

Сирените се чуваха все по-близо. Раменете и вратът ми се бяха схванали от напрежението. После оглушителният вой отмина хотела и продължи нататък, към Тюйлери. Щом се уверих, че опасността се бе разминала, заизкачвах стъпалата обратно. Влачех нозете си едва-едва, като старец. Почуках на вратата на моята стая и се провикнах:

— Манди, аз съм. Сам съм.

След секунди тя ми отвори. Лицето й бе обляно в сълзи, а по краищата на устните й се виждаха синини от калъфката, с която Анри бе запушил устата й. Разтворих ръце и Манди падна върху гърдите ми, хлипайки като малко и безутешно дете.

Останахме дълго притиснати един до друг, докато я люлеех в прегръдките си. После съблякох и двама ни и й помогнах да си легне. Угасих осветлението и оставих да свети само слабата лампа на нощната масичка. Наместих се под завивките и обвих ръце около любимата си. Тя притисна лице към гърдите ми и се вкопчи, преплела ръце и крака около мен.

— Кажи ми, скъпа — подканих я аз. — Всичко ми разкажи.

— Той почука на вратата — заговори най-после тя. — Каза ми, че носи цветя. Най-изтъркания номер, нали? Но аз му повярвах, Бен.

— Каза ли, че аз ти изпращам цветята?

— Май че така каза. Да, каза го.

— Чудя се само… как е разбрал, че сме тук? Какво го е насочило? Не мога да го проумея.

— Като отключих вратата, той я изрита и ме сграбчи.

— Иска ми се да го бях убил, Манди.

— В първия миг не го познах. Видях само един чернокож мъж. Той изви ръката ми зад гърба. Не можех да помръдна. После ми рече… о, струва ми се, че ще повърна… — Гласът й се удави в рукналите сълзи.

— Какво ти каза той?

— „Обичам те, Аманда“.

Слушах Манди и в същото време гласът му отекваше в съзнанието ми. Анри ми бе казал, че обичал Ким. Бил обичал и Джулия. Колко ли дълго щеше да чака, преди да докаже любовта си и на Манди, като я изнасили и удуши с онези сини ръкавици?

— Съжалявам — прошепнах. — Толкова съжалявам.

— Постъпих лекомислено, като дойдох тук, Бенджи. О, господи, колко дълго беше тук? Три часа? Аз съм тази, която най-много съжалява. Досега не можех да си представя какво е било за теб да прекараш три дни с него.

Тя отново се разрида, а аз й зашепнах утешително, че най-лошото е минало и отсега нататък всичко ще бъде наред.

— Не ме разбирай погрешно — изведнъж попита тя с напрегнат и пресипнал глас, — но защо си толкова сигурен?

Станах от леглото, вдигнах капака на лаптопа и резервирах два билета за един от полетите до Щатите утре рано сутринта.

114.

Минаваше полунощ, а аз продължавах да кръстосвам из стаята. Глътнах цяла шепа успокоителни и се върнах в леглото при Аманда, но не можах да заспя. Дори за миг не можах да затворя очи.

Телевизорът в стаята беше стар, с малък екран, но аз го включих и потърсих канала на Си Ен Ен.

Докато гледах водещите новини, направо подскочих, защото чух говорителят да съобщава: „Полицията не разполага със заподозрени за убийството на Джина Праци, наследница на богатството на корабостроителната фамилия Праци. Тя бе намерена мъртва преди двадесет и четири часа в една от стаите на луксозния френски курорт Шато Мирамбо“.

Когато на екрана се появи лицето на Джина Праци, изпитах чувството, че я познавам отдавна. Бях я гледал как минава пред видеокамерата в хотелската стая, без да подозира, че съвсем скоро ще умре.

— Манди, Манди! — извиках и разтърсих ръката й.

Но тя само се обърна настрани и заспа още по-дълбоко сред пухените завивки.

Изгледах интервюто с полицейския капитан. Изказването му се превеждаше и резюмираше за онези, които сега включваха телевизорите си. Госпожица Праци се регистрирала сама в Шато Мирамбо. Управителят на хотела предполагаше, че в стаята са се намирали двама души, но други гости не били забелязани. Засега полицията не можела да предостави повече информация за убийството.

Но това бе достатъчно за мен. Знаех цялата история, като досега ми бе убягвала само една подробност — че Джина Праци е истинско име, а не псевдоним.

Какви други лъжи ми бе наговорил Анри? И поради каква причина? Защо бе излъгал… или по този начин ми подсказваше истината?

Отново се взрях в телевизионния екран, когато водещият продължи: „Тази сутрин в Амстердам, Холандия, била намерена мъртва една млада жена. Това, което привлича вниманието на международните експерти по криминалистика към тази трагедия, е приликата между някои подробности при убийството й и убийствата на двете млади жени в Барбадос, както и смъртта на прочутия американски модел на бански костюми, която бе убита преди два месеца на Хаваите“.

Увеличих звука, когато на екрана се появиха лицата на Сара Русо, Уонда Емерсън, Ким Макданиълс и Джулия Уинклър, а накрая и това на Миеке Хелслоот.

Говорителят заяви:

— Двадесет и пет годишната госпожица Миеке Хелслоот е била секретарка на известния архитект Ян ван дер Хойвел, който по време на убийството е бил на делова среща в Копенхаген. Преди няколко минути приключи разпитът му.

Мили боже! Знаех това име.

Екранът се раздели и върху едната половина се видя как холандецът излиза от входа на хотела в Копенхаген с куфар в ръка, а журналистите се скупчват в подножието на извитото стълбище. Изглеждаше малко над четиридесетте, със сива коса и остри черти на лицето. Имаше вид на искрено потресен и много изплашен.

— Едва сега узнах за тази ужасна трагедия — заяви той пред грозда от микрофони. — Аз съм шокиран и сломен. Миеке Хелслоот беше почтена и уважавана млада дама и аз нямам никаква представа защо някой би пожелал да й стори зло. Това е един ужасен ден. Миеке щеше да се омъжва скоро.

Анри ми бе споменал, че Ян ван дер Хойвел бил псевдоним на един от членовете на Алианса — този, когото той предпочиташе да нарича „Холандеца“, и третия, който се бе присъединил към Анри и Джина по време на лудориите им из Френската Ривиера.

А сега, по-малко от един ден след като Анри бе убил Джина Праци, бе последвало и убийството на секретарката на Ян ван дер Хойвел.

Ако някога не бях полицай, може би щях да отмина тези две убийства като случайни съвпадения. Двете жертви бяха напълно различни. И бяха убити в места, отдалечени на стотици километри. Но това, което виждах, бяха още две парчета от мозайката.

Анри бе обичал Джина Праци, но въпреки това я бе убил. Той мразеше Ян ван дер Хойвел. Може би е решил да го убие… Изведнъж ми хрумна нещо: ами ако Анри не е знаел, че в този ден Ян ван дер Хойвел ще бъде в Дания?

Ами ако вместо него, е убил секретарката му?

115.

Събудих се от ярката слънчева светлина, проникваща през малкия прозорец. Аманда спеше, обърната на една страна, с гръб към мен, а дългата й черна коса се бе разпиляла по възглавницата. Изведнъж се изпълних с гняв, припомняйки си почерненото лице на Анри, пистолета му, насочен към главата на Аманда, очите й, подивели от ужас.

В момента никак не ме интересуваше защо Анри убиваше хора, какво се готвеше да направи, защо тази книга бе толкова важна за него или защо, изглежда, губеше контрол.

Сега само едно бе важно за мен. Трябваше да бдя за безопасността на Аманда. И на бебето ни.

Грабнах часовника си и видях, че вече е почти седем и половина. Разтърсих внимателно рамото на Манди и тя отвори очи. Нададе сепнат вик и се надигна, сетне видя лицето ми и се отпусна назад.

— За миг си помислих…

— Било е само сън.

— Да.

Притиснах нежно глава към корема й, а тя ме погали по косата.

— Това бебето ли беше? — попитах.

— Глупчо, просто съм гладна.

Престорих се, че говоря на бебето. Свих длани като фуния и се провикнах: „Ало, ти там, малкия, говори татко“, сякаш тази миниатюрна частица, плод на комбинираните ни гени, можеше да ме чуе.

Манди се засмя леко, а аз се зарадвах, че й бе останало малко чувство за хумор. Но когато се скрих под душа, където тя не можеше да ме види, заплаках неудържимо. Само ако бях убил Анри, когато го държах на прицел! Ако го бях извършил! Тогава сега всичко щеше да е приключило.

Стараех се Манди да бъде колкото може по-близо до мен, докато плащах сметката на рецепцията на хотела, както и после, когато спрях едно такси и казах на шофьора да ни закара до летище „Шарл де Гол“.

— Но как ще се върнем в Лос Анджелис? — попита Манди.

— Не можем.

Тя извърна глава и ме погледна втренчено.

— Тогава къде отиваме?

Казах й какво бях решил, дадох й кратък списък с имена и телефонни номера върху гърба на моята визитна картичка, след което й съобщих, че ще я посрещнат на летището. Тя ме изслуша и не възрази, когато й казах, че не бива да ме търси по телефона, нито да ми изпраща имейли, нито въобще да прави някакви опити за контакт с мен. Трябваше само да си почива и да се храни добре.

— Ако ти стане прекалено скучно, помисли си за роклята, която искаш да облечеш.

— Знаеш, че не нося рокли.

— Е, може би за случая ще направиш изключение.

Взех химикалка и начертах пръстен около безименния пръст на лявата ръка на Манди. От него излизаха лъчи, все едно струящи от голям искрящ диамант по средата.

— Аманда Диас, обичам всичко в теб. Ще се омъжиш ли за мен?

— Бен.

— Питам и теб, и малкия.

По лицата и на двама ни се търкулнаха сълзи от щастие. Тя ме обгърна и ми отвърна:

— Да, да, да.

След което се закле да не измива пръстена, който бях нарисувал на ръката й, докато не получи истинския.

На летището поръчах закуска за двама ни — кроасани с шоколад и кафе с мляко. Когато обявиха полета на Манди, я придружих до изхода на терминала. Прегърнах я, а тя захлипа на гърдите ми, докато накрая се разплаках и аз. Можеше ли да има нещо по-страшно от това? Не мисля. Няма нищо по-ужасно от мисълта да изгубиш някого, когото толкова силно обичаш.

Целунах Манди по насинената уста, после още веднъж и още веднъж. Ако любовта можеше да побеждава всичко, тя щеше да бъде в пълна безопасност. И нашето бебе щеше да бъде в безопасност. А аз скоро щях да бъда с тях.

Но в следващия миг ме прониза ужасяваща мисъл. Може би никога повече няма да видя Аманда. И това е последният ни миг заедно.

Изтрих очите си с длани, сетне проследих с поглед как Манди премина през граничната контрола. Тя се озърна назад, махна ми с ръка, изпрати ми въздушна целувка, след което се обърна.

Когато се изгуби окончателно от погледа ми, напуснах летището и взех такси до Северната гара, за да се кача на експреса за Амстердам.

116.

Четири часа след като се качих на влака от Париж, слязох на централната гара в Амстердам, откъдето позвъних на Ян ван дер Хойвел от един телефонен автомат. Бях се свързал с него още преди да тръгна от Париж, за да помоля за спешна среща. Сега той отново ме попита какво налага да се срещнем толкова спешно и този път бях напълно откровен:

— Анри Беноа ми изпрати видеозапис, който мисля, че трябва да видите.

Последва дълга пауза, след което Ян ван дер Хойвел ми обясни как да стигна до моста, който пресича Кайзерсграхт Канал. Намираше се само през няколко преки от гарата.

Той ме чакаше край един от стълбовете за улично осветление, загледан надолу, към водата в канала. Познах го лесно, защото съвсем наскоро бях видял лицето му в телевизионния репортаж от Копенхаген, в който журналистите го отрупваха с въпроси за чувствата му след смъртта на Миеке Хелслоот.

Днес бе облечен в изискан сив габардинен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Имаше остри черти, а пътят, разделящ косата му, бе толкова тънък и равен, сякаш бе очертан с нож.

Представих се, като обясних, че съм писател от Лос Анджелис.

— Откъде познавате Анри? — попита ме той след продължителна пауза.

— Описвам историята на неговия живот. По-точно помагам му при съставянето на автобиография. Анри ми възложи тази задача.

— Следователно сте се срещнали с него, така ли?

— Да.

— Всичко това ме изненадва. Той ли ви каза моето име?

— В книгоиздаването тези неща се наричат „пълни откровения“. Анри ми разказа всичко.

Ян ван дер Хойвел придоби вид на човек, комуто е крайно неудобно да разговаря насред улицата. Замисли се, вероятно преценявайки моята благонадеждност, след което претегли плюсовете и минусите на срещата ни. Накрая ми кимна:

— Мога да ви отделя няколко минути. Моят офис е точно отсреща. Елате.

Тръгнах с него. Пресякохме моста и се озовахме пред красива пететажна сграда, приличаща на изискана резиденция. Той отвори предната врата, даде ми знак да вляза пръв и аз поех по дългата, добре осветена стълба към последния етаж. С всяко изкачено стъпало се покачваха и надеждите ми.

Ян ван дер Хойвел бе хлъзгав и коварен като змия. Като член на Алианса той бе виновен за подстрекаване към голям брой убийства, все едно че бе убивал хората със собствените си ръце. Ала колкото и да бе отблъскващ, сега аз се нуждаех от неговото сътрудничество, така че трябваше старателно да потискам и да прикривам гнева си.

Ако той можеше да ме отведе до Анри Беноа, щях да получа още един шанс да унищожа Анри.

Този път нямаше да го изпусна.

Холандецът ме поведе през своето проектантско студио — просторно и необременено с излишни мебели помещение, светло и приятно, с големи прозорци, през които струеше слънчева светлина. Предложи ми да се настаня на неудобния стол срещу неговия, край дълга маса, разположена близо до високи прозорци.

— Има нещо комично в това, че Анри ви разказва историята на своя живот — започна Ян ван дер Хойвел. — Мога да си представя какви лъжи ви е наговорил.

— В такъв случай не е зле да ми обясните какво комично намирате в това — отвърнах, включих лаптопа си, обърнах го към него и натиснах бутона за възпроизвеждане, за да може той да види последните минути от живота на Джина Праци.

Не мисля, че беше гледал видеозаписа, но докато траеше прожекцията, изражението на лицето му нито веднъж не се промени. Когато всичко свърши, домакинът заяви:

— Комичното тук е… винаги съм си мислел, че той я обича.

Спрях видеото, а Ян ван дер Хойвел впери поглед в очите ми.

— Преди да стана писател, работех като полицай — осведомих го. — Струва ми се, че сега Анри разчиства следите. Убива хората, които знаят кой е той. Помогнете ми да го намеря, господин Ван дер Хойвел. Аз съм най-добрият ви шанс да оцелеете.

117.

Ян ван дер Хойвел се извърна с гръб към високия прозорец. Дългата му сянка падна върху масата от светло дърво, а лицето му се озари от меката следобедна светлина.

Извади пакет цигари от чекмеджето си, предложи ми една, след което запали, преди да заговори:

— Ако знаех как да го намеря, нямаше да има проблем. Обаче Анри е гений в укриването. Не зная къде е. Никога не съм знаел.

— Нека тогава да работим заедно — предложих му. — Да се позамислим върху някои идеи. Трябва да има нещо, което вие знаете и което може да ми помогне да се добера до него. Зная, че е лежал в затвор в Ирак, но „Брустър-Норт“ е частна компания, непристъпна като банков сейф. Зная нещо и за някакъв фалшификатор на документи в Бейрут, с когото Анри е поддържал връзка, но тъй като не ми е известно името на този човек…

— О, това вече е прекалено — засмя се Ян ван дер Хойвел. Смехът му беше още по-ужасяващ, защото изглеждаше искрен. Явно ме намираше за забавен. — Той е психопат. Нима въобще не сте разбрали що за човек е? Той е в плен на собствените си заблуди и представи. Освен това е самовлюбен, но най-вече е лъжец. Анри никога не е бил в Ирак. И единствения фалшификатор, когото познава, е самият той. Трябва да проумеете нещо важно, господин Хокинс. Анри се е възхвалявал пред вас, измисляйки си увлекателна житейска история. А вие сте се оставили да ви води за носа като неопитно кутре на каишка…

— Хей! — извиках, ударих с юмрук по масата и скочих на крака. — Не си играйте с мен! Дошъл съм тук, за да намеря Анри. Не ме е грижа нито за вас, нито за Хорст Вернер или Рафаел дош Кампош, нито за останалите от групичката ви болни и жалки шибаняци. Ако не ми помогнете, нямам друг избор, освен да отида в полицията и да им разкажа всичко.

Ян ван дер Хойвел отново се разсмя и ми каза да се успокоя, да седна на стола. Аз обаче бях разтърсен до дъното на душата си. Наистина ли Ван дер Хойвел току-що ми отговори на въпроса: защо Анри искаше да бъде издадена тази книга? За прослава на живота му?

Холандеца отвори своя лаптоп и рече:

— Преди два дни получих имейл от Анри. Първия, който досега ми е изпращал, имам предвид директно. Искаше да ми продаде видеозапис. Но мисля, че току-що го видях безплатно. Та казахте, че не проявявате интерес към нас?

— Въобще не ме е грижа за вас. Искам само Анри. Той заплашва живота ми, заплашва семейството ми.

— Може би това ще ви помогне във вашата детективска работа.

Ян ван дер Хойвел защрака с пръсти по клавиатурата, докато продължи да говори:

— Анри Беноа, както самият той се нарича, е бил чудовище още като непълнолетен. Преди тридесет години, когато е бил едва шестгодишен, е удушил малката си сестричка в люлката й.

Явно по лицето ми се е изписало шокирано изражение, тъй като Ван дер Хойвел кимна в потвърждение на думите си, докато изтръскваше цигарата си в пепелника, след което още веднъж ме увери, че това е самата истина.

— Бил е сладко малко момче. С пълнички бузки. С големи доверчиви очи. Но е убил едно бебе. Диагнозата му е била психиатрично разстройство на личността, макар че било рядко срещано явление дете да има всички симптоми. Изпратили го в клиника „Дьо Лак“ в Женева.

— Всичко това документирано ли е?

— Да, разбира се. Аз също направих проучвания, когато се запознах с него. Според главния лекар на психиатричната клиниката, доктор Карл Обст, детето е научило много през всичките тези дванадесет години в лудницата. Най-вече как да заблуждава хората. Усвоил е няколко езика и е изучавал търговия. Усвоил печатарския занаят.

Дали Ян ван дер Хойвел ми казваше истината? Ако бе така, то това обясняваше как Анри можеше да сменя самоличността си, да подправя документи, да се измъква безнаказано отвсякъде.

— След като го пуснали от лудницата при навършването на осемнадесет години, нашето момче се заело с убийства и кражби. Откраднал например едно ферари, но сигурно е имало и други кражби, не зная. Но откакто преди четири години срещна Джина, вече не му се налагаше да се препитава по такъв жалък начин.

Ян ван дер Хойвел ми разказа, че Джина „очаровала“ Анри, че той й се доверил напълно, признал й, че му харесва да прави секс с мъже, както и че бил извършил доста жестоки неща. И че искал да продължи да го върши, но за много пари.

— На Джина й хрумна идеята да използва Анри, за да доставя забавления за нашата малка общност, а Хорст се въодушеви от плана да си имаме „секс маймунка“.

— И тогава вие се появявате на сцената.

— Аха. Да. Джина ни запозна.

— Анри ми каза, че сте седели в ъгъла и сте ги наблюдавали.

Ян ван дер Хойвел ме изгледа така, сякаш бях някакво екзотично насекомо, което още не бе решил дали да стъпче, или да прибере в епруветка.

— Още една лъжа, Хокинс. Той ми го бе поел в задника си и пищеше от удоволствие като момиче. Но има нещо, което трябва да знаете, защото е истина. Не ние сме направили Анри такъв, какъвто е. Ние само му предоставихме възможност да се развихри.

118.

Пръстите на Ян ван дер Хойвел отново заиграха по клавиатурата.

— А сега хвърлете един поглед — рече. — Само за ваше сведение — ще ви покажа как се е развивал този млад мъж.

Докато завърташе към мен екрана на лаптопа си, лицето му светна от обзелото го въодушевление.

Изредиха се единични кадри, копирани от видеозаписи с жени, които бяха вързани, измъчвани, обезглавени.

Едва успявах да възприема това, което виждах, докато Ван дер Хойвел чевръсто превключваше изображенията, пушеше цигара и вметваше по някой нехаен коментар към това своеобразно шоу на абсолютния и невъобразим ужас.

Главата ми се замая. Имах чувството, че Ван дер Хойвел и Анри всъщност са едно и също лице. Мразех еднакво и двамата. Искаше ми се още тук и сега да убия тази безполезна и отвратителна измет. Дори си помислих, че бих могъл да се измъкна безнаказано.

Но се нуждаех от него, за да ме отведе до Анри.

— Отначало се съмнявах — не спираше да ми говори той, — че убийствата са истински. Но когато Анри започна да реже глави, тогава, разбира се, знаех вече, че… През последната година започна сам да измисля сценариите си. Полученото внимание го опияняваше. Ставаше все по-алчен. Беше опасен. Познаваше мен и Джина, така че никак нямаше да е лесно да се отървем от него.

Ян ван дер Хойвел изпусна кълбо дим и продължи да споделя с мен:

— Миналата седмица Джина бе решила или да му плати достатъчно голяма сума, или да се отърве завинаги от него. Очевидно го е подценила. Никога не ми е казвала как се свързва с него, затова трябва да ми повярвате, господин Хокинс. Истина е, че нямам никаква представа къде може да се укрива сега Анри. Абсолютно нищо не зная за това.

— Хорст Вернер му е подписвал чековете, нали? — припомних му аз. — Кажете ми как да намеря Вернер.

Ян ван дер Хойвел изтръска пепелта от цигарата си. От въодушевлението му не бе останала дори следа. Заговори ми със сериозно изражение, натъртвайки на всяка дума:

— Господин Хокинс, повярвайте ми, Хорст Вернер е последният човек на тази планета, с когото бихте искали да се срещнете някога. Особено във вашия случай, тъй като той никак няма да хареса идеята на Анри да се издава книга за нас. Вслушайте се в това, което ви казвам. Не публикувайте нищо. Изтрийте всичко записано в компютъра си. Изгорете касетите със записите на интервютата ви с Анри. И никога никъде и пред никого не споменавайте за Алианса или за неговите членове. Този съвет може да ви спаси живота.

Ала вече бе твърде късно да изтрия съдържанието на моя твърд диск. Бях изпратил текстовете на интервютата си с Анри и конспектираното съдържание на бъдещата ми книга до Загами в Ню Йорк. Копия бяха разпратени на всички редактори, а дори и на външната юридическа фирма, защитаваща интересите на издателство „Рейвън-Уофорд“. Имената на членовете на Алианса присъстваха във всички ръкописи.

Реших да рискувам.

— Ако Хорст Вернер ми помогне, ще му помогна и аз.

— Явно сте непоправимо твърдоглав, Хокинс. Вслушайте се в това, което ви казвам. Много внимателно се вслушайте. Хорст Вернер е могъща личност, с дълги ръце и стоманени юмруци. Ще ви открие където и да сте. Чувате ли ме, Хокинс? Не се страхувайте от Анри, нашата малка самовлюбена играчка.

Трябва да се страхувате единствено от Хорст Вернер.

119.

Ван дер Хойвел прекрати рязко срещата ни, като ме отпрати, под предлог че бързал за самолета.

Главата ми щеше да се пръсне като тенджера под налягане. Заплахата срещу мен се бе удвоила, все едно водех война на два фронта: ако не напиша книгата, Анри щеше да ме убие.

Но ако я напиша, щеше да ме убие Вернер.

Все още трябваше да намеря Анри, а освен това да попреча на Ван дер Хойвел да съобщи на Хорст Вернер за книгата и мен.

Извадих от чантата на лаптопа деветмилиметровия „Ругер“ на Анри и го насочих към гърдите на Холандеца. Гласът ми бе дрезгав от преживяния стрес и насъбралите се в мен страх и ярост:

— Преди малко заявих, че не ме е грижа нито за вас, нито за вашия Алианс. Е, сега промених мнението си. Вече ме е грижа, и то много.

Ван дер Хойвел ме изгледа с нескрито презрение.

— Господин Хокинс, ако сега ме застреляте, до края на живота си ще гниете в затвора. А Анри ще остане на свобода и ще си живее в разкош някъде по света.

— Свалете си палтото! — заповядах му аз и отново вдигнах пистолета към гърдите му. — А после и всичко останало.

— Какъв е смисълът от това, Хокинс?

— Обичам да гледам — процедих аз. — А сега млъквай. Смъквай всичките си дрехи. Ризата, обувките, панталоните, всяка дреха от гърба си.

— Наистина си голям глупак — въздъхна той, но се подчини. — И с какви доказателства разполагаш срещу мен? Заради порнографските клипове в компютъра ми? Тук е Амстердам. Ние не сме такива превзети моралисти, каквито сте вие в Щатите. Не можеш да ме свържеш с нито един клип. Виждал ли си ме на някои от тези видеозаписи? Не мисля, че ще успееш да докажеш нещо.

Стоях, без да помръдвам, стисках оръжието с двете си ръце, дулото сочеше към Ван дер Хойвел. Когато той се съблече напълно, му заповядах да се обърне към стената. След това го халосах по главата с дръжката на пистолета — също както Анри бе сторил с мен.

Оставих го да лежи в безсъзнание на пода, взех вратовръзката му от купчината с дрехи върху стола и вързах с нея здраво китките му отзад на гърба.

Компютърът му беше свързан към интернет и аз трескаво се заех да препращам на моя имейл адрес видеозаписите на Анри Беноа като прикачени файлове. Какво още ми оставаше?

Видях кутия с флумастери върху бюрото му и напъхах един от тях в джоба на сакото си.

После се поразходих из безупречно чистото студио, заемащо цял етаж. Този холандец действително имаше основания да се гордее с него. Притежаваше ценни, много красиви вещи. Скъпи книги. Картини. Фотографии. А пък гардеробът му беше като музей на мъжкото облекло. Отвратително бе, че един толкова порочен човек можеше да си позволи такъв безгрижен живот и да тъне в лукс и разкош.

Влязох в кухнята на Ван дер Хойвел. Беше достойна за реклама на някой магазин за кухненско оборудване. Включих газовите горелки във фурната на печката му.

Хвърлих в огъня всички кухненски кърпи, както и вратовръзките от гардероба му, по двеста долара бройката. Щом пламъците се извисиха до тавана, се задейства пожарогасителната инсталация и от дюзите, монтирани на тавана, рукнаха обилни струи вода.

На стълбището запищя алармата. Не се съмнявах, че сигнал за пожар е подаден и в най-близката пожарна.

Докато водата заливаше пода от фино обработено дърво, се върнах в голямото помещение и грабнах под мишница двата компютъра — моя и неговия.

После зашлевих Ван дер Хойвел през лицето, изкрещях името му и го изправих на крака.

— Ставай! Веднага! Стани! Изправи се!

Повлякох го надолу по стъпалата към улицата, без да си давам труд да отговарям на въпросите му. От прозорците се извиваха гъсти кълба дим и както се надявах, на тротоара се бе струпала гъста тълпа от свидетели, наизскочили от съседните къщи — делово облечени мъже и жени, старци и деца на велосипеди, които в този град се осигуряваха безплатно на жителите.

Пуснах Ван дер Хойвел на тротоара, извадих флумастера и отвинтих капачката. Написах на челото му една дума: Убиец.

Той закрещя към хората, но гласът му прозвуча страхливо и пискливо. По-скоро молеше за нещо, но единственото, което разбрах, беше „полиция“. Наоколо веднага наизвадиха мобилните си телефони и трескаво започнаха да набират номера на полицията.

Не след дълго оглушително завиха полицейски сирени и колкото повече приближаваха, толкова повече ми идеше да завия и аз заедно с тях. Но продължавах да държа оръжието на Анри, насочено към Ван дер Хойвел, и да чакам. Когато полицаите най-после се появиха, оставих „Ругер“-а на тротоара и им посочих челото му.

120.

Швейцария.

Двамата полицаи бяха на предната седалка, а аз — на задната в автомобила им. Изкачвахме се към Венген — малък град в алпийски стил, сгушен в сянката на Айгер и красив като играчка.

Докато автомобилът пъплеше нагоре по тясното и заледено шосе, аз седях с вкопчени в облегалките ръце, леко приведен и загледан напред. Не се страхувах, че колата може да се претърколи отвъд предпазната мантинела. Страхувах се, че няма да успеем да се доберем навреме до Хорст Вернер.

От компютъра на Ван дер Хойвел бе копиран списъкът с контактите му в електронната поща. Предадох го на полицията заедно с всички видеозаписи на Анри Беноа в комплект с моите ръкописи за признанията, които бе направил в караваната. Обясних на следователите какво свързва Анри Беноа, един наемен сериен убиец, и хората, които му плащат.

Ченгетата изпаднаха във възторг.

Съвсем наскоро, след още пресните убийствата двете млади жени в Барбадос, се направи връзката между поредицата от жертви на Анри — десетки ужасяващи убийства в Европа, Америка и Азия. Сега швейцарските полицаи бяха оптимистично настроени, че при достатъчно силен натиск Хорст Вернер ще предаде Анри.

Докато пълзяхме нагоре към вилата на Вернер, полицейските централи издирваха членовете на Алианса по целия свят. За мен тези часове би трябвало да бъдат време на триумф, ала вместо това, изпитвах единствено ужасяващ страх.

Обадих се на приятелите си, но там, където Аманда беше в момента, нямаше телефони. Не знаех дали щяха да изминат часове или дни, преди да се уверя, че тя е в безопасност. И макар че според Ван дер Хойвел Анри беше само жалка играчка, сега повече от всеки друг път разполагах с доказателства за неговата жестокост, изобретателност и жажда за отмъщение. Най-после разбрах защо той настояваше да напиша тази книга. Искаше Алианса, кукловодите му, да бъдат изобличени, така че той да се отърве веднъж завинаги от тях, отново да смени самоличността си и да бъде господар на живота си.

Шофьорът на колата, с която пътувах, натисна спирачките. Гумите се плъзнаха по леда и чакъла. Тежкият автомобил поднесе малко, преди да се закове пред основата на висока каменна стена, която заобикаляше внушителна сграда. Беше вградена в склона на близкия хълм и приличаше повече на непревземаема крепост.

Вратите на полицейския автомобил рязко се отвориха и после също толкова рязко се затръшнаха. По радиостанциите започна оживена размяна на сведения. Отвсякъде ни обкръжиха командоси — няколко дузини мъже с бронежилетки, въоръжени с автомати, гранатомети и още какво ли не високотехнологично оборудване, което дори не знаех как се нарича.

На около петдесетина метра, оттатък заснежената поляна, отекна звън от счупено стъкло. Един прозорец откъм ъгловата стая на вилата се разби на парчета. Прелетяха куршуми и отвътре отвърнаха на огъня. В атакуваната зона избумтяха няколко гранати.

Под прикритието на ожесточения огън десетина агенти се втурнаха да щурмуват вилата и аз чух тътен от голяма маса сняг, свличаща се по стръмния склон зад укрепеното убежище на Хорст. Някой се разкрещя на немски, последва нова стрелба и аз си представих проснатия труп на Хорст Вернер върху носилка като последно действие от тази трагедия.

Но ако Хорст Вернер е мъртъв, как щяхме да се доберем до Анри?

Масивната предна врата се отвори. Мъжете, облегнати на стената, се прицелиха с автоматите си.

И тогава го видях.

Хорст Вернер, ужасът от плът и кръв, когото Ван дер Хойвел бе описал като могъща личност с дълги ръце и стоманени юмруци, „последният човек на тази земя, когото бих пожелал да срещна“. Беше едър, широкоплещест, с козя брадичка и очила със златни рамки, носеше синьо палто и макар ръцете му сега да бяха вдигнати и кръстосани на тила, все още притежаваше завидна самоувереност и — бих казал — военна стойка и офицерско поведение.

Това бе извратеният тип, двигателят на Алианса, предводителят на Воайорите, убиецът на убийците, магьосникът от някакво гнусно, порочно и перверзно царство.

Беше жив. И беше арестуван.

121.

Хорст Вернер бе натикан в бронираната полицейска камионетка. При него се качиха швейцарските полицаи, а аз и двамата следователи от Интерпол заехме местата си в другия автомобил. След едночасово спускане по стръмното планинско шосе стигнахме в най-близкото градче и разпитът на Хорст Вернер започна.

Гледах притеснено през стъклото на малката стая за наблюдение, откъдето се виждаше и чуваше всичко от помещението за разпити.

Докато Вернер чакаше да пристигне адвокатът му, лицето му се покри с пот. Предположих, че отоплението е включено на максимум, видях, че предните крака на стола на Вернер са по-къси от задните, както и че капитан Фьолкер, който го разпитваше, досега не бе успял да изтръгне много сведения.

Зад моя стол стоеше млад полицай и ми превеждаше от немски:

— Хер Вернер казва: „Не познавам Анри Беноа. Никого не съм убивал! Само гледах, но иначе нищо друго не съм вършил“.

Капитан Фьолкер напусна за кратко помещението за разпити и се върна с компактдиск в ръка. Заговори на Вернер и моят преводач ме уведоми, че този диск бил намерен в DVD плейъра, сред колекцията от още много компактдискове и DVD дискове в библиотеката на Вернер. И щом капитан Фьолкер го пусна, лицето на Вернер веднага се изопна и вцепени.

Какъв бе този видеозапис? Убийството на Джина Праци? Или може би някое друго зверство, извършено от Анри?

Наклоних стола си така, че да мога да виждам монитора. Взрях се в него със затаен дъх.

Върху екрана се появи някакъв мъж с наведена глава. Виждах темето му и тялото малко над кръста. Когато надигна подпухналото си окървавено лице, той се извърна от камерата и се скри от погледа ми.

Съдех само по този бегъл оглед, но мъжът ми се стори в средата на тридесетте, без особени отличителни белези.

Очевидно гледахме сцена от разпит. Напрежението в мен нарастваше неимоверно. Някакъв глас зад кадър произнесе:

— Хайде де, кажи думите.

Сърцето ми подскочи. Той ли беше? Нима Анри бе заловен?

— Аз не съм Анри. Моето име е Антоан Паскал — отвърна окървавеният затворник. — Не си попаднал на този, който ти трябва.

— Толкова ли е трудно да го кажеш, Анри? — продължи да настоява гласът. — Само кажи думите и може би ще те пуснем.

— Казах ти. Аз не съм Анри. Документите ми са в джоба. Виж в портфейла ми.

Разпитващият най-после се появи в кадър. Изглеждаше двадесетинагодишен, чернокос, на врата му беше татуиран паяк, паяжината се проточваше до лявата му буза. Той нагласи обектива на камерата така, че да обхваща повече пространство от голото помещение — затворническа килия без прозорци, осветявана от крушка на тавана. Разпитваният беше с вързани ръце и крака за един стол в средата на стаята.

Татуираният рече:

— Добре, Антоан. Вече видяхме документите за самоличност и се възхищаваме от умението ти да се превръщаш в различни хора. Но тази игра започна да ми омръзва. Кажи думите. Или, ако предпочиташ, не ги казвай. Ще броя до три.

Татуираният държеше в ръката си дълъг назъбен нож. Докато отброяваше, го удряше в бедрото си. Не след дълго отново заговори:

— Времето изтече. Мисля, че това винаги си го искал, Анри. Да познаеш мига между живота и смъртта. Прав ли съм?

Гласът на задържания ми беше познат. Както и погледът на бледосивите му очи. Беше Анри. Сега вече бях сигурен.

Внезапно се досетих какво ще последва и се изпълних с ужас. Исках да изкрещя на Анри, да изразя някаква емоция, която самият аз не разбирах.

Бях готов да го убия, ала не бях способен на това. Не исках да гледам.

Анри се изплю в обектива на камерата и татуираният го сграбчи за кестенявата коса. После изпъна врата му.

— Кажи думите! — изкрещя той.

След това замахна четири пъти с острието на ножа откъм тила и отдели главата на крещящия мъж от раменете му.

Кръвта шурна и обля всичко наоколо. Стече се по Анри. По убиеца му. Опръска дори обектива на камерата.

— Хайде де, Анри. Можеш ли да ме чуеш? — попита екзекуторът му. После вдигна отрязаната глава на височината на камерата.

Отдръпнах се от стъклото, но не бях способен да откъсна очи от видеозаписа. Сякаш Анри се взираше в мен от монитора, през стъклото. Очите му още бяха отворени — и тогава той премигна. Наистина го направи — премигна.

Екзекуторът се наведе пред камерата. От брадичката му капеше пот, примесена с кървава струйка. Усмихна се със задоволство и попита:

— Всички ли са щастливи?

122.

Едва не повърнах. Целият треперех, плувнах в пот. Предполагах, че ще изпитам облекчение, когато видя Анри мъртъв, но в същото време кръвта ми сякаш крещеше в артериите. Залитнах, все още в плен на отвратителните незаличими образи, прясно запечатани в мозъка ми.

Вътре, в притихналото помещение за разпити, безизразното лице на Хорст Вернер не потрепна въобще. Но след малко той вдигна глава и се усмихна приветливо. Дойде мъж в черен костюм, който отпусна ръка на рамото му.

Моят преводач потвърди догадката ми: беше се появил адвокатът на Вернер.

Разговорът между адвоката и капитан Фьолкер бе кратък, насечен и изнервен. Накрая стихна до един неоспорим факт: засега полицията не притежаваше достатъчно доказателства, за да задържи Вернер в ареста.

Шокиран, видях как Хорст Вернер — като свободен човек — напусна помещението за разпити заедно със своя адвокат.

След малко капитан Фьолкер се присъедини към мен в стаята за наблюдение и с уверен тон ми заяви, че разследването още не е приключило. Вече се били сдобили с прокурорско разрешение за проверка на банковите сметки и телефонните разговори на Вернер. Било само въпрос на време отново да го арестуват. Интерпол и ФБР били привлечени по случая.

Излязох от полицейския участък, олюлявайки се, но поне ме посрещна свеж въздух и дневна светлина. Една лимузина чакаше на алеята, за да ме отведе до летището. Казах на шофьора да побърза. Той включи двигателя и вдигна прозорците. Но колата се движеше бавно и поддържаше умерена скорост.

Вътре в главата ми един глас ми припомняше думите на Ван дер Хойвел: Трябва да се страхувате единствено от Хорст Вернер. И аз се страхувах. Вернер щеше да разбере за моите ръкописи с признанията на Анри. Те бяха неоспоримо свидетелство срещу него и Воайорите. Аз щях да заема мястото на Анри Беноа като Свидетеля, като този, който може да изправи Вернер и останалите му събратя на подсъдимата скамейка, за да отговарят по толкова много обвинения в убийства.

Мозъкът ми препускаше през континентите. Ударих по разделителната стъклена стена и се провикнах на шофьора:

— По-бързо! Карай по-бързо!

Трябваше по-скоро да се добера до Аманда. Със самолет, с хеликоптер или, ако трябва, дори и на гърба на някое муле. Трябваше пръв да стигна до нея. Трябваше да издигнем стени около нас и да останем скрити зад тях. Не знаех за колко дълго, пък и не ме интересуваше.

Знаех само какво ще направи Хорст Вернер, ако ни открие.

Знаех.

Освен това не спирах да си блъскам главата за още нещо: наистина ли Анри беше мъртъв?

Какво всъщност бях видял преди малко в полицейския участък?

Премигването на окото му — не беше ли всъщност намигване? Дали филмът не беше някакъв видео трик, който ни бе разиграл?

— Карай по-бързо!