Платинената пантофка

3

После шлюзът се вдигна.

Запази спокойствие и ми вярвай. Всичко, което ще ти разкажа, е святата истина.

После шлюзът се вдигна!

Ако не повярваш само на една дума от моя разказ, спри до нея, не продължавай. Ще обидиш мен, Ниехоф, Шърууд. ТЯХ ще обидиш с недоверието си.

В началото избухна пламъчето на златистите й коси; пробягна като искрица, блесна с отраженията си, защото плитката й беше обсипана със звездички. После чипото й носле като пързалка; очите, измити от някакво фантастично синьо ( при нас никога не си виждал такова синьо!). Накрая бялата й копринена рокля с голяма светлорозова яка, от която се стичаха щедри водопади коприна.

— Не ни ли очаквахте? — каза тя с усмивка.

След нея се вмъкна мъничко човече с дебели устни и висока шапка, подскачаше смешно на червените си ботушки, като поглаждаше с ръка виолетовата си ливрея. Държеше за ръка войниче с пушка и тиранти, което крачеше, без да свива коленете си.

— Добър ден, астронавти! — викна войничето с нарисувани черни мустачки. — Почетната гвардия на царство Бирлибания ви поздравява!

— Приятно ми е, Палечко! — представи се малкото човече, покланяйки се ниско.

След тях влязоха и другите. Всички бяха различни, облечени пъстро и красиво, като оживели фантазии, като шарени измислици. Правеха малък реверанс, усмихваха се сърдечно.

— Господи, какъв е този цирк! — изкрещя Шърууд.

— Защо цирк, господине. Това е контакт между братя по разум — рече Котаракът в чизми.

Направих крачка напред, трябваше да започна от някъде, да поема разговора….

— Аз съм командирът. Казвам се Антон. Може би първо трябва да се запознаем.

И те започнаха да се представят. Онази, със златистите коси, беше Спящата красавица. Тук бяха и Пепеляшка, и Малката кибритопродавачка, и Червената шапчица, и Оловното войниче, и Елиза — нали я помниш, на която братята са диви лебеди, — и Палечко, и Малкия принц, Василиса, Буратино, Пипи Дългото чорапче — всички, всички! Дори и моята Снежанка.

Стояха пред нас такива, каквито ги знаем. Каквито са идвали в сънищата ни, в онези стари цветни сънища, които принадлежат на всички. И са докосвали клепачите ни вместо „Лека нощ!“, след това вместо „Добро утро!“, оставяйки по нещо красиво до самото ни начало.

Сега ми е лесно да говоря, да се хваля, но тогава…

Опитах се да представя екипажа, излезе глупаво, защото бях прекалено сериозен. В този миг в цялата Слънчева система едва ли имаше същество с по-идиотска физиономия от Шърууд (сигурно, защото не можех да видя себе си.) Ниехоф стоеше встрани, безмълвен и непроницаем.

— Съвсем сме различни. Вероятно ви изглеждаме странно, особено аз. — каза Буратино.

— Нищо подобно! — реагира взривно Шърууд. — Глупаво сега изглеждаме ние с нашите нормални мутри. А ти, с дългия нос, наистина ли си от дърво?

— Честна дума. Дървото може да пренася и натрупва вещества, значи може…

— Не може! — категорично отсече Шърууд и обърна глава, за да демонстрира, че въпросът за него е решен, но секунда след това — вероятно, за да бъде по-убедителен — отново се извърна към всички и започна с тържествен глас:

— Аз не вярвам! Включени сме в някакъв опасен експеримент. Това не може да бъде, просто защото е невъзможно. Все едно дали халюцинираме спонтанно, или е външна намеса. Все едно — не вярвам!

Нашите гости го гледаха объркано и тревожно.

— Обидно е, момчета — започна Елиза. — Виждате ни за първи път и изведнъж „Не вярваме!“.

— Ама наистина е обидно — намеси се след нея и Оловното войниче. — Аз по устав трябва да имам воинска чест и… Нали така, Доналд?

— Хич не ми пука какво точно трябва да имаш — вметна патето Доналд.

— Ние ли не ви познаваме? — изкрещя отново Шърууд. — Всички ви знаем, до един!

Тогава нещо се събудиш и властно нахлу в мен.

Докосване до лицето й, бяло като сняг и алено като кръв, под елхата, от която валеше огнен дъжд в разтворените ни шепи. Шоколадени бузки, магията на пламналите конусчета, многоцветните отражения на стъкълцата, играта на фойерверките, паяжината от книжни лентички. И тя, като восъчна фигура до Дядо Мраз. Тънките гласчета на другите ме притискаха, всички искаха да отидат до нея, затова не чух думите й, видях само как избухнаха светлинките на целофанената обвивка на подаръчето, спряха за миг до панделката, после продължиха към звездите и точно тогава — докосването на лицето й. Ухаеше на вятър и борови съчки. Когато ме целуна, чух звънчетата на горската шейна, звънливия смях на джуджетата, после тя влезе със заскрежени ботушки в смутената ми душа, научи ме да се връщам насън при нея, за да ме докосва пак и пак със студеното си като снежинка носле. И никога повече не дойде; на следващия празник Дядо Мраз миришеше на вино, а Снежанка беше с черен грим под очите.

Видях я едва сега, на стотици милиони километра от фоайето на старото кино с мирис на цигари и влага (там работеше татко), пред мрачния силует на Юпитер; прониза ме полузабравено ухание на вятър и борови съчки и желанието да я докосна, за да се убедя, че съществува и не видение е живяло в мен през всичките четиридесет години.

— Не знаете истината — за първи път се обади Ниехоф. — Ние наистина ви познаваме, вие сте герои от нашите приказки.

— А какво е това приказки? — попита Пепеляшка.

Всезнаещият Шърууд се смути, а Роланд започна разсеяно да регулира камерата.

— Литература за деца. — поднесе веднага услугите си Миранда.

— Какво значи литература? Какво е това деца?

— Литературата е светът, направен с думи. — опитах се да бъда понятен аз. — А децата…Те са много малки.

— Малки като мен? — попита Палечко.

— Почти. Те не познават нещата и ние им ги даваме с думи.

— А аз съм малък заради намалената функция на хипофизната жлеза.

— Стига! — изкрещя Роланд Ниехоф. — Аз съм плакал за теб.

Палечко се смути и се обърна към Котарака с чизми:

— Нали така беше? Хипофункцията на еозинфилните клетки в предния дял на хипофизата.

— Ей, вие — обади се Мишлето Мики. — Станахте много сериозни!

Запали кибритена клечка и я лапна. Свали черния си цилиндър и в него избухна букет от гълъби, апартната се напълни с удари на крила и бели пера, а след тях потече река от разноцветни ленти, смутени безпомощни зайчета и флагчета с нарисувани моркови.

— Заприлича на зверилница! — промърмори Шърууд.

— Какво пък толкова, приятно е. — отговори му Роланд през смях и хукна да гони един гълъб, всички ръкопляскаха, а Мики продължаваше да залива странната си компания със сгъваеми часовничета, чадъри, пухкави пантофки и бонбони.

— Насам, насам, търсачи на веселия! Световноизвестният чародеец Мишлето Мики от мистериозните острови Балуба-ба предлага радост в пакетчета! Точно тегло и високо качество! Няма лъжа и измама, няма тайни съглашения с дяволи! Всичко е ловкост на ръката и тайна на реквизита!

Над главите ни се сипеше приказен дъжд от чудесии, залата пламна от цветове и глъч, разлюля се от смях и тогава се чу тревожният сигнал на Миранда и всички млъкнахме.

— Не разбирам нищо, нищичко! — каза роботът.