Платинената пантофка

4

— Ей, вижте, момчета и момичета, вижте! — и Буратино започна да подскача на един крак. — Тези и тримата са еднакви, ехе-хееее…

Другите започнаха да подскачат след него и да припяват: „Всички са еднакви! Всички са еднакви!“.

— Как еднакви? — озъби се Шърууд.

— Ами така, като по модел. А ние сме различни.

— Това не е предимство. И зависи от генетичната програма.

— Прав е — добави мъдро Доналд. — Ще знаете, зависи само от генетичната програма. В книгата на Умния таралеж, който стана академик, пишеше, че е възможно да има и такава цивилизация, тоест — отделните екземпляри да си приличат. Аз не вярвах, но фактите ме убеждават.

— Лошо им работи матрицата — продължи Котаракът с чизми. — Като че ли е заяла на един и същ зъбец. Но предлагам да им простим, те не са виновни…

— Така трябва да бъде! — опита се да опонира Роланд. — Вие като сте различни, как се продължавате?

— Да се продължаваме ли? — опули се Оловното войниче, сякаш долавяйки в този глагол някаква смътна приятност.

— Точно, имам предвид като умре…

— Млъкни, Роланд! — креснах. — Не казвай тази дума за тях, моля те.

— Странно е, че ни познавате. Ваши хора не са идвали насам, нали? — попита Алиса.

— Не са.

— А, веднъж един дойде — започна Пипи Дългото чорапче. — Честна дума, казваше се Хай Шан и беше от Гватемала, където всички вървят заднишком. Аз точно подпалвах Вила Вилекула, когато дойде господин Нелсон и ми каза, че Хай Шан първо си бръкнал в носа, а после помислил ушите на коня за сладкиш и ги изял.

— Много лъжеш, Пипи! — сръга я Василиса.

— Ама нали вече казах честна дума, защо да не лъжа?! Обаче този момент един облак ми облиза сладоледа — много нахакан облак! — и аз не можах да видя Хай Шан.

— Тази не беше ли от Астрид Линдгрен? — попита Миранда.

— Не, аз съм от Белгийско Конго, където всички лъжат. Започват в седем сутринта и продължават до залез слънце.

— Не, ти си от Астрид Линдгрен! — тъпо настояваше Миранда.

— Добре де, много важно! Ти пък си от Страната на квадратните кратуни!

Така си говорехме, беше приятно, вярвай ми. С тях ставахме мънички, по-ниски от лалетата, отваряхме скърцащите врати на отдавна ненаселвани крепости, докосвахме с магически жезъл забравени спомени и те се събуждаха. Аз исках да съм близо до Снежанка. Смешно ли ти е? Астронавтът първа категория, командирът на „Санчо Панса“, побеляващият междупланетен скитник и авантюрист искаше да докосва белите къдри на роклята й. Смешно ли ти е?

Във всеки от нас, колкото и уморен да е той, живее едно дете, което се промъква през тайните входове на таваните и зад прозрачните завеси на паяжините открива своето царство, затворено в няколко изкорубени куфара. Там непременно има грамофон с фуния, счупен бинокъл, книжки с плесенясали страници (шшт! — на корицата мъж и жена се целуват!), старо войнишко кепе, скъсана лява обувка, пожълтели снимки, на които не можеш да познаеш никого. И — щях да забравя — нещо, което може да служи за пушка. После излизаш на заляната от светлина улица, между паветата расте трева, стъкълца бляскат като мъниста и отгоре идва бай Александро, дето продава играчки с дървени гимнастици и вика момичетата в своето мазе, ама те още не отиват, по-късно ще разберат какво се прави там, а сега играят с теб в онзи рай между пет кюшета.

— Аз те помня — сбрах смелост да започна. — Мама ме заведе в старото кино, ти седеше до Дядо Мраз, запалих бенгалски огън и заваля светъл нишковиден дъжд. Ти ми подари книгата за Моливко и един дървен камион.

— Никога не съм идвала на Земята — рече Снежанка.

— Ти беше, помня. В същите дрехи беше. Аз толкова дълго те гледах като унесен, че момчето отзад ме избута — и то бързаше за подаръчето. Не исках да си тръгна, даже те сънувах.

Тя започна да се смее:

— Имаш някаква грешка. Нашите кораби са малки и не могат да летят на огромни разстояния.

Тя беше, тя! Като сега си спомням. Докосна се до лицето ми. Шоколадените бузки, пламналите конусчета, играта на фойерверките…Тя беше, как мога да я забравя.

На другата година не дойде, мислех да ти се сърдя.

Така й говорех — смешно ли ти е? Но ако не вярвам, ще ми бъде празно и трудно.

Мишлето Мики извади от цилиндъра си мъничък клавесин и започна да разхожда гъвкавите си пръсти върху клавишите му. Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Слънчев валс по законите на изяществото. Поканих Снежанка и я докоснах. Не само я докоснах, прегърнах я и танцувах с нея, с истинската. Престани да се смее!

Танцувахме двамата четиридесет години след единствената ни среща в старото кино с мирис на цигари и влага. На пода имаше хиляди скъсани билети, а аз мислех, че това са снежинки. Докоснах изящната линия на раменете й. Ухание на гора и борави съчки. Раз-два-три…

Тя е била, тя!

Не се сърди. Обичам майка ти, но това е друго. То не може да се обясни.

И Роланд танцуваше, с Пепеляшка. Тя беше сложила глава на рамото му като влюбена. А Шърууд не можеше да събере смелост, не вярваше.

Раз-два-три… Раз-два-три…