Платинената пантофка

6

Мълчахме час или повече. Трима мъже, прекарали заедно деветстотин деветдесет и седем денонощия в ужасната прегръдка на Космоса, нямаше какво да си кажат. Само Шърууд веднъж наруши тишината с предложение да хапнем, но призна, че той самия не бил гладен, и продължи да гледа през илюминатора към Юпитер. Ниехоф въртеше превключвателите на магнетофона уж равнодушно, но съм сигурен, че търсеше точно видеозаписа на танца. Вероятно всички искахме да върнем записа в самото начало и да преживеем отново слънчевия парад, но никой не събираше смелост да го каже, страхувайки се от острия език на останалите.

Дълга пауза от безсилието да върнеш времето, отчайващо разтеглени минути тишина, в които търсиш подкрепа за надеждата и вярваш, че нещо ще стане. Играеш на равнодушен, а вътре — твърд съсирек от безнадеждност. Залагаш на смътно щастливата си съдба, искаш тя да направи онова, което ти не смееш,у сама да си свърши работата, за да се отпусне непрекъснато нарастващото и отдавна формулирано желание в теб. Пренасяш се цялостно в нейната власт, започваш да вярваш в чудеса, да залагаш на тях, да се уповаваш на слепия случай. И тогава той ти се усмихва.

— Я виж, шефе! — изкрещя Роланд. — Под пулта има някаква пантофка!

Съвсем обикновена пантофка с платинен цвят.

— Чия ли е? — попитах наивно.

— Знам коя си забравя пантофките след бал. — усмихна се Шърууд и погледна многозначително към Роланд, а той, горкичкият, се изчерви.

Залата отново се събуди.

— И какво ще правим сега? — попитах.

— Как какво! — избухна Шърууд. — Писано е: ще търсим крачето на тази пантофка.

Все пак аз бях командир и трябваше да направя още един опит.

— А Земята? Няма ли да се обадим на Земята?

— Не бъди наивник, Антошка. Никой няма да ни повярва.

Ясно.

Сега всеки е в каютата си и се подготвя за старта към Юпитер. Шърууд искаше да подреди записките си по физика на междузвездната плазма, а Роланд отново да погледне колекцията си от стари пощенски марки. След петнадесет минути ще се съберем в командната зала. И тръгваме.

Използвах почивката, за да подготвя този запис за теб. Ще включа автоматичния предавател и скоро ще го имаш.

Още ли не вярваш? Ако е така, нямам повече какво да ти кажа.

И все пак най-странното в чудесата, както е рекъл един древен мъдрец, е, че те се случват. Особено красивите чудеса.

Не знам какво ни очаква на Юпитер, не мога да си го представя. Но ти гледай вечер с телескоп Червеното петно, по него най-добре ще разбереш дали сме победили.

Не ти казвам сбогом.

Може би ще бъде страшно. Но ние винаги трябва да тръгваме, щом Доброто ни вика.

Нали, момчето ми?