Пленница

8

Имало е ураган — отговори Диана.

Беше понеделник и Диана отново беше на училище. Още подсмърчаше, но иначе беше добре. Бяха в междучасието преди часа по американска история — едва тогава пред Каси се откри възможност да говори с Диана насаме. Не искаше да повдига въпроса пред другите.

— Ураган? — повтори тя.

Диана кимна.

— Тук често се случва. Онази година се извил без предупреждение и мостът към сушата бил наводнен. Много хора останали като в капан на острова и мнозина загинали.

— Много съжалявам — отвърна Каси. „Ето, видя ли? Все пак има съвсем логично обяснение“ мислеше си тя. Как може да е толкова глупава и да й хрумне подобна идиотска идея? Едно природно бедствие обясняваше всичко. А когато предишната нощ Каси беше попитала баба си за могилата на гробището, старата жена я беше погледнала, беше примигнала и накрая беше попитала: „Има могила на старото гробище? Ако има, сигурно е бункер за муниции, останал от някоя война“. Отново логично обяснение.

Лоръл и Мелани влязоха и заеха местата си пред Каси и Диана. Каси си пое дълбоко въздух.

— Мелани, вчера ходих на гробището да търся кристала… но не го намерих. Съжалявам. Май е загубен завинаги — каза тя.

Сивите очи на Мелани бяха замислени и сериозни.

— Каси, още онази нощ ти казах, че няма значение. Иска ми се само ти, Адам, Ник и Дебора да не бяхте хукнали без нас. Било е опасно.

— Знам — отвърна Каси тихо. — Тогава обаче не ни се струваше опасно… или поне нямах време да се замисля колко опасно е в действителност. Исках само да открия какво е убило Джефри. — Тя видя Мелани и Диана да се споглеждат. Мелани беше изненадана, Диана — по-скоро доволна.

Каси се почувства неловко.

— Адам каза ли ти какво говорихме на гробището? — обърна се тя към Диана. — За Фей и Сали?

Диана стана сериозна.

— Да, но това е абсурдно, знаеш. Сали никога не би направила такова нещо, а колкото до Фей… Е, на моменти може да има труден характер, но определено не е способна на убийство.

Каси отвори уста и осъзна, че гледа Мелани, чиито сиви очи изразяваха категорично несъгласие. Тя бързо погледна Диана и добави:

— Да, сигурно си права. — Но не мислеше така. Мелани беше права. Диана беше прекалено доверчива, прекалено наивна. Никой не знаеше по-добре от Каси на какво бе способна Фей.

Госпожа Ланинг започна урока. Лоръл и Мелани се обърнаха, а Каси отвори учебника си и се опита да се съсредоточи.

Цялата седмица беше някак странна. Смъртта на Джефри се беше отразила на всички ученици, дори на външните. Този инцидент беше по-различен от другите. Кори беше член на клуба, или поне до голяма степен, а директорът не беше много популярен. Но Джефри беше футболна звезда, един от тях, момче, което почти всички харесваха и на което се възхищаваха. Смъртта му разстрои хората по различен начин.

В началото слуховете плъзнаха съвсем тихо, но в сряда Сали вече открито заявяваше, че Фей и членовете на клуба са убили Джефри. Появи се напрежение между клуба и останалите ученици. Само Диана сякаш не забелязваше нищо и беше шокирана, когато Мелани и каза, че едва ли ще са добре дошли на погребението на Джефри.

— Трябва да отидем — каза тя и те отидоха, с изключение на Фей.

Колкото до Фей, тя прекара цяла седмица в състояние на тих бяс. Не беше простила на Сюзан и Дебора, че бяха помогнали на Каси да се приготви за бала, не беше простила и на Ник за пренебрежителното му отношение, не беше простила и на останалите, които бяха станали свидетели на унижението й. Единствените хора, на които не се сърдеше, бяха братята Хендерсън. Когато някой споменеше смъртта на Джефри, ставаше мълчалива и потайна.

Всеки ден Каси очакваше да й се обади по телефона с някое ново странно искане, с нов повод за изнудване. За момента обаче Фей явно я беше оставила на мира.

В петък следобед, докато се прибираха с колата от училище, Лоръл спомена за танците за Хелоуин.

— Разбира се, че ще дойдеш — каза тя на Каси, която слизаше от колата пред дома си на номер 12. — Трябва. А и имаш достатъчно време. За две седмици все ще измислиш кого да поканиш.

Каси влезе в къщата с отмалели крака. Пак танци? Не можеше да повярва.

В едно беше сигурна — тези танци нямаше да са като предишните. Тя нямаше да го допусне. Щеше да направи каквото Лоръл я беше посъветвала, щеше да намери с кого да отиде и щеше да остане с него през цялото време. Някой, който и да е. Може би Шон. Каси потръпна. Е, може би не точно който и да е. Шон, който постоянно търсеше вниманието й, накрая можеше да се превърне в проблем. Можеше да се окаже трудно да се отърве от него.

Не, на Каси и трябваше кавалер само за танците, нищо друго. Някой, който със сигурност няма да прояви интерес към нея при никакви обстоятелства. Някой, напълно безразличен…

Един образ премина през съзнанието й — махагонови очи, блестящи, дълбоки и напълно безстрастни. Ник. Ник дори не харесваше момичетата. А и на Фей щеше да й е все едно; Фей вече не говореше с Ник. С Ник щеше да е в безопасност, но щеше ли той да се съгласи да я придружи на танците?

„Има само един начин да разбера“, помисли си тя. Ник беше братовчед на Дебора и живееше с родителите й на „Кроухейвън Роуд“, номер две. Бледооранжевата къща беше занемарена и вратата на гаража обикновено беше отворена. През нея се виждаше колата, по която Ник почти постоянно работеше нещо.

Адам беше казал, че това е форд „Мустанг“ от 1969 година и че е нещо изключително. В момента обаче автомобилът беше просто метален скелет върху подпори.

Когато отиде дотам по-късно същия следобед, Ник се беше навел над работната маса и тъмната му коса блестеше меко на светлината от голата крушка, висяща от покривната греда. Завиваше с отвертка някакъв детайл.

— Здрасти — каза Каси.

Ник се изправи. Не изглеждаше изненадан да я види, но Ник никога не се изненадваше. Не й се и зарадва особено. Беше с тениска, толкова оцапана с масло, че надписът на нея почти не се виждаше. Каси с усилие успя да разчете странните думи: „Приятелите не позволяват на приятелите си да карат шевита“.

Каси прочисти гърлото си. „Просто влез и го попитай“ каза си тя. Сега обаче това й се струваше невъзможно. Ник продължи да я гледа една-две секунди и се върна към работата си.

— Отивам към Диана — каза Каси весело. — И реших да намина да те видя.

— Добре — каза Ник, без да вдига глава.

Устата на Каси пресъхна. Нима си беше въобразявала, че може да покани някого на танците?! Какво като миналия път толкова много момчета искаха да танцуват с нея? Вероятно беше чиста случайност. А Ник определено не се интересуваше от Каси.

Тя се постара да прозвучи небрежно.

— Та, какво ще правиш… — тя смяташе да каже „на танците за Хелоуин“, но гърлото й се стегна, тя изпадна в паника и довърши пискливо: — … тази вечер?

— Ще поправям карбуратора — отговори кратко Ник.

— О — рече Каси. Отчаяно затърси някаква тема за разговор. — Хм… — вдигна някаква малка метална топка от работната маса. — А… какво е това?

— Карбураторът.

— О — Каси погледна малката топка. — Ъъъ, Ник, питах се… — тя понечи да върне топката на масата — дали не искаш да… хм… Оппа!

Топката се изплъзна от потните й пръсти като динена семка, падна със звън някъде под масата и изчезна. Каси вдигна глава ужасено, а Ник тресна отвертката и изруга.

— Съжалявам… Наистина, Ник, съжалявам…

— За какво ти трябваше да го пипаш? Какво всъщност правиш тук?

— Аз… — Каси погледна гневното му лице и малкото й останала смелост се изпари. — Съжалявам, Ник — повтори тя задъхано и избяга, през вратата на гаража и по алеята. Когато стигна до улицата, без да мисли зави надясно към собствената си къща. Така или иначе не й се ходеше у Диана… Вероятно Адам беше там. Тръгна нагоре по „Кроухейвън Роуд“, бузите й още горяха и сърцето и биеше лудо.

Идеята беше глупава от самото начало. Сюзан беше права, Ник беше игуана. Нямаше нормални човешки емоции. Така или иначе Каси не вярваше, че би приел да отиде с нея на танците. Просто мислеше, че нямаше да има нищо против — онази нощ, в котелното, се беше държал много мило. Сега обаче беше показал истинската си същност. Беше доволна, че не го бе поканила, преди да изпусне топката… щеше да се почувства още по-неловко.

Дори и сега обаче чувстваше стягане и топлина в гърдите си и очите й пареха. Внимаваше да държи главата си изправена, докато минаваше покрай къщата на Мелани, а после и покрай къщата на Лоръл. Не искаше да ги вижда.

Слънцето току-що беше залязло и всички цветове бяха започнали да избледняват. „Напоследък се мръква рано“ помисли си тя. Точно тогава шум от двигател привлече вниманието й.

Беше черно сузуки „Самурай“, на табелата за регистрационния номер пишеше „FLIP МЕ“2. В колата бяха братята Хендерсън и Дъг караше прекалено бързо. Когато я забелязаха, спряха, подадоха глави от прозорците и започнаха да крещят един през друг:

— Хей, какво прави такова добро момиче в такъв квартал?

— Искаш ли да купонясваме Каси?

— Хайде, скъпа, ще ти покажем какво значи забавление!

Те само я дразнеха, но нещо накара Каси да погледне Дъг в синьо-зелените очи и да каже нахакано:

— Защо пък не.

Те се втренчиха в нея объркани. После Крис избухна в смях.

— Супер. Качвай се — каза той и отвори вратата на задната седалка.

— Чакай малко — започна Дъг и се намръщи, но Каси вече се качваше. Крис й помогна. Тя нямаше представа какво я беше прихванало. Чувстваше се обаче щура и безотговорна, а това беше най-подходящото поведение в компанията на братята Хендерсън.

— Къде ще ходим? — попита тя, когато тръгнаха. Крис и Дъг се спогледаха предпазливо.

— Трябва да купим тикви за Хелоуин — отвърна Крис.

— Тикви?

— Е, всъщност няма да ги купуваме — промърмори Крис.

Поради някаква причина на Каси това й се стори ужасно забавно. Тя се разсмя. Крис се усмихна.

— Отиваме до Салем — обясни той. — Там са най-хубавите градини за набези. Ако приключим рано, може да се скрием в Тъмницата на вещиците и да плашим туристите.

„Кулата на вещицата“, помисли си Каси, но на глас каза само:

— Добре.

Подът на джипа беше осеян с бутилки, парчета тръби, парцали, пликове от Дънкин Донатс, ленти от аудиокасети и порно списания.

— Така. Сега тихо — каза Дъг. — Ще пообиколим малко. — Той загаси фаровете и двигателя и продължи по инерция.

Градината беше огромно оградено пространство, пълно с тикви; някои бяха струпани на купчина, други бяха пръснати по земята. Дъг спря сузукито зад една голяма камара, близо до навеса, където се плащаха тиквите. Вече беше съвсем тъмно, а светлината от навеса не стигаше до тях.

— През оградата — рече Дъг само с устни и се обърна към Каси. — Ти стой тук. — Тя остана доволна, че не поискаха да се прехвърли заедно с тях през оградата, защото в горната й част имаше бодлива тел. Крис хвърли якето си върху телта и момчетата прескочиха.

После спокойно започнаха да изнасят тикви. Крис ги подаваше на Дъг, който стоеше до купчината, а Дъг ги прехвърляше на Каси от другата страна на оградата. С жест й обясни да ги слага на задната седалка на джипа.

„Какво ще правят с толкова тикви, за бога“ зачуди се Каси замаяно, докато се клатушкаше напред-назад с тикви в ръцете. Можеше ли да се направи бомба от тиква?

— Добре. Достатъчно — изсъска Дъг най-накрая и прескочи оградата. Крис също понечи да го направи, но точно тогава се чу див лай и се появи голям черен доберман с жилави крака.

— Помощ! — изкрещя Крис. Кучето го беше докопало, преди да успее да се прехвърли. Доберманът беше захапал ботуша му и го ръфаше яростно, ръмжейки.

От навеса изхвърча мъж, започна да крещи и да размахва юмруци.

— Помощ! Помощ! — викаше Крис. После се разкикоти глуповато и изскимтя — О! Събува ми ботуша! О! Помощ!

Странните дръпнати очи на Дъг блестяха диво, когато се спусна към джипа.

— Трябва да убием кучето — каза той задъхано. — Къде ми е пистолетът?

— Дръж го, Макс! Дръж го, докато намеря пушката — крещеше мъжът.

— О! Дъвче крака ми! Боли ме, човече! — изскимтя Крис.

— Не го убивай — замоли се Каси отчаяно и хвана Дъг за ръката.

Само това оставаше — двамата с мъжа от навеса да започнат да стрелят един срещу друг. Дъг продължи да рови из боклуците по пода на джипа.

— Не убивай кучето! Може да му хвърлим това — рече Каси в пристъп на вдъхновение.

Грабна торбата от Дънкин Донатс, в която имаше няколко стари понички. Дъг още търсеше пистолета, когато тя изтича до оградата.

— Ето, кученце. Добро куче — говореше Каси. Кучето изръмжа.

Крис продължаваше да хленчи, а мъжът все още крещеше.

— Добро куче — повтори отчаяно Каси на добермана. — Добро момче. Ето, виж, тук има понички. Искаш ли поничка? — и после, изненадана от самата себе си, извика; — Ела тук! Веднага!

Същевременно тя направи… И тя не знаеше какво. Направи… нещо… със съзнанието си. Усети как от нея се изля гореща вълна и удари кучето. То пусна крака на Крис и задните му крака се огънаха. С корем почти прилепнал до земята, то се замъкна до оградата и легна там.

Каси се почувства висока и страховита.

— Добро куче — каза тя и хвърли торбата с поничките през оградата. Крис се преметна от другата страна и почти падна на главата си. Кучето лежеше и скимтеше жаловито, но не обърна внимание на поничките.

— Да вървим — изкрещя Крис. — Хайде, Дъг! Няма нужда да убиваме никого.

Той и Каси подхванаха протестиращия Дъг, замъкнаха го в джипа и Крис подкара колата. Продавачът на тикви ги подгони с пушка в ръка, но се отказа от преследването, когато излязоха на пътя.

— Ох — каза Крис, разтърсвайки крака си. От движението джипът се залюля на пътя.

Дъг си мърмореше нещо под нос.

Каси се облегна назад и въздъхна.

— Така — рече весело Крис, — да вървим в Тъмницата на вещиците.

Отвън салемският музей „Тъмницата на вещицата“ приличаше на обикновена къща. Крис и Дъг изглежда познаваха добре сградата и Каси ги последва, когато влязоха през задния вход.

През една врата Каси видя нещо като малка сцена.

— Тук се провеждат процеси срещу вещиците — обясни Крис. — Изнасят представление за туристите. После ги водят ето там.

Тясна стълба се губеше в тъмнината.

— Защо? — попита Каси.

— Долу има килии и правят обиколка. Ние се крием в ъглите, изскачаме и крещим, когато приближат. Някои буквално получават сърдечен удар — каза Дъг с дива усмивка.

Каси сама се убеди, че това бе възможно. Докато слизаха по стълбата, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Удари я миризма на влага и мухъл, беше много студено.

Тесен коридор се простираше напред в тъмнината. На равно разстояние една от друга светеха малки лампи. От двете страни на коридора се редяха тесни килии. Мястото й вдъхваше някакво тежко мрачно чувство.

„Като котелното“, помисли си Каси. Краката й спряха да се движат.

— Хайде, какво има? — прошепна Дъг и се обърна. Тя едва го виждаше.

Крис се върна до основата на стълбището и я погледна.

— Не е нужно да слизаме веднага — каза той. — Можем да изчакаме тук, докато започнат да слизат.

Каси кимна с благодарност. Достатъчно зле се чувстваше и без да слиза в този ужасен коридор. Не искаше да ходи там, докато не станеше абсолютно наложително.

— Или… — рече Крис, очевидно обзет от някакво чудовищно хрумване. — Или… можем просто да си тръгнем, знаеш.

— Да си тръгнем? Защо? — попита Дъг, дотичвайки обратно.

— Защото… — втренчи се Крис в него. — Защото… аз казвам така.

— Ти? На кого му пука ти какво казваш? — изсъска му Дик и двамата започнаха да се борят.

„Те изобщо не са страшни“ помисли си Каси замаяно. Приличаха на изгубените момчета от „Питър Пан“. Бяха странни, но някак очарователни.

— Няма проблеми — каза тя, за да спрат да се бият. — Може да останем. Ще поседна на стълбите.

И двамата бяха останали без дъх и също седнаха. Крис масажираше пръста на крака си.

Каси се облегна на стената и затвори очи. От горе дочу гласове. Някой разказваше за съдебните процеси срещу вещиците в Салем, но до нея достигаха само откъслечни части от лекцията. Чувстваше се изтощена от всичко, което се беше случило днес, а в това кошмарно място и се повдигаше и й се виеше свят. Сякаш мозъкът и беше обвит в паяжина.

Един женски глас каза:

— … кралският губернатор сър Уилям Фирс създал специален съд за тези процеси. По това време много жени били обвинени във вещерство…

„Толкова набедени вещици“ помисли си замаяно Каси, едва долавяйки думите. Ако жената само знаеше, че истински вещици се криеха в тъмницата.

— … на десети юни били екзекутирани първите осъдени вещици. Бриджит Бишъп е увиснала на въжето на Хълма на бесилките край Салем…

„Горката Бриджит Бишъп“ помисли си Каси. Изведнъж си представи люлеещите се крака на Джефри и й се повдигна. „Вероятно краката на Бриджит също се са люлеели, когато са я обесили.“

— … до края на септември били обесени още осемнадесет души. Последните думи на Сара Гуд…

„Осемнайсет. Много люлеещи се крака. Боже, зле ми е“ помисли си Каси.

— … а деветнайсетата жертва е била премазана до смърт. Премазването е било форма на мъчение, прилагано от пуританите, при което върху гърдите на жертвата слагали дъска и отгоре трупали все по-тежки и по-тежки камъни…

„Ох. Вече наистина ми е лошо. Как ли се чувства човек, докато трупат камъни отгоре му и чака да умре? Сигурно никога няма да разбера, такива неща вече не се случват днес. Освен ако не те затрупа лавина от камъни или нещо такова…“

Каси се стресна и се изправи. Паяжините в ума й бяха разкъсани сякаш от порив леден вятър.

Скално свлачище. Лавина. Господин Фогъл, директорът на гимназията, беше разбрал какво е да те затрупат с камъни.

Фатално съвпадение. Нямаше какво друго да бъде. Но…

„О, господи“, помисли си Каси внезапно.

Имаше чувството, че през тялото й премина електричество. Мислите й се мятаха хаотично.

„Скално свлачище. Премазан до смърт. Почти същото беше. И обесването. Вещиците са били обесени… като Джефри Лавджой. О, боже! О, боже! Трябваше да има някаква връзка.“

— … не се знае колко души са починали в тъмницата. Като се има предвид какви са били условията там, бързото прекършване на врата е било проява на милост. Обиколката ще ни отведе…

„Счупен врат. Счупен врат.“

Вратът на Кори беше счупен.

На Каси й се струваше, че ще припадне.